Кулата на ужасите

Глава единайсета

Затвори книгата. Свали очилата и погледна към тавана.

— Бих искала да ида в кухнята и да си направя кафе.

Седеше на леглото, втренчена в полилея.

Премести поглед върху книгата.

Телефонът звънна.

Обърна се към нощното шкафче — часовникът показваше четири часа и двайсет и две минути. Второ позвъняване.

Сложи очилата на шкафчето, а книгата — на купчината под него. Трето позвъняване — апаратът на бюрото щракна. Прокара пръсти през косата си.

— Ало — заговори гласът й. — Не съм в състояние да се обадя в момента, но ако оставите съобщение, като чуете сигнала, ще ви се обадя при първа възможност. Благодаря.

Сигналът тъничко изпищя.

— Аз съм.

Вдигна слушалката.

— Мога ли?

— Изчакай да се изключи апаратът.

Въздъхна. Заоглежда пердетата, бюрото, полилея. Малката Кей с телефон в ръка…

Пиии…

— Да, можеш да си направиш кафе. Не затваряй телефона, остави слушалката на леглото. Няма да мога да те наблюдавам в кухнята, но държа под око фоайето. Ако се обадиш по вътрешния телефон, ще видя Тери да се обажда. В момента, в който каже: „Да, госпожице Норис“, Фелис ще пострада, а ако…

— Няма да правя кафе. Ще си сипя вода в банята. Предполагам, че това ми е разрешено.

— Щом искаш кафе, пий. Само не пипай вътрешния телефон. Ясно ли е?

— И през ум не ми е минало.

— Действай.

Остави слушалката и стана.

Отиде в кухнята и запали лампата. Когато флуоресцентните лампи светнаха, загледа купичките за храна и вода в ъгъла и възглавничката за нокти на стената.

Телефонът, вътрешният телефон…

Напълни чайника с вода, сложи го на печката и засили пламъка. Сложи си лъжичка нес кафе в чашката с голяма кафява буква К, изписана отстрани.

Стоеше и гледаше шушнещия чайник. Хвърли бегъл поглед към стойката с ножовете. Внесе чашата в спалнята. Взе слушалката, седна и я притисна към ухото си.

— И аз си направих кафе.

— Много мило. Ще пируваме заедно. — Пийна една глътка.

— Скъпа, извинявай, но ми трябва малко време. Не знам какво, но дяволите, да предприема…

Извъртя се и качи свития си крак на леглото, погледна полилея. Поклати глава и въздъхна.

— За Бога, Пит, защо постъпи така с Шиър? Страх те беше, че ще се сети за камерите ли? — Продължи да гледа тавана. — Затова ли, Пити?

Въздишка.

— Да… Той възнамеряваше да посети изложбената зала на „Такаи“. Щеше да види полилеите или тяхна снимка и да вдигне шум до Бога.

— И тогава всички смъртни случаи щяха да бъдат преразгледани…

Гледаше в тавана с чашата в едната ръка и слушалката в другата.

— Не смятам да говоря повече по този въпрос. Утре ще вземеш да изпееш всичко в съда.

Пийна и погледна нагоре.

— Пити, знаеш, че не можеш да продължаваш така. Рано или късно ще те хванат и колкото по-късно, толкова по-зле.

— Искаш да се предам…

— Да. Смятам, че това е най-разумно. Ще се отчете като смекчаващо вината обстоятелство, сигурна съм. Можеш да наемеш най-добрите адвокати. Ще се бият кой да те защитава при такъв шумен процес.

— Да, безспорно, шумът ще бъде невероятен. Можеш ли въобще да си го представиш?

Въздъхна и сви рамене.

— Въпреки това не виждам друг изход. Този е единственият. — Пийна, загледана в полилея.

— Мога и да се хвърля от прозореца.

— Не говори така, миличък, недей! — Наклони се напред и поклати глава. — Ако си направил всичко заради камерите, а в крайна сметка това е така, нали? — Погледна полилея. — Нали?

— Да…

— Скъпи, сигурна съм, че като се вземе предвид коя е майка ти и въобще… един добър адвокат би могъл… да състави убедителна теза за… невменяемост…

— Да не искаш да прекарам остатъка от живота си в лудница? В една стая с някой олигавен идиот?

— Не целия живот. Може би само няколко месеца, ако се оправиш. Толкова си млад, имаш бъдеще. И ще си жив. Не говори за хвърляне през прозорци. Това е най-глупавото нещо, което можеш да направиш.

— По дяволите! Трябва да помисля, такова решение не се взема лесно…

— Разбира се. Не бързай. И без това нямах намерение да излизам довечера. — Усмихна се. — Защо не ми донесеш Фелис? Сигурно е гладна. — Продължи да се усмихва на полилея.

— Не. Ще я задържа. Иначе ти ще вземеш решението вместо мен. А аз искам сам да определя съдбата си.

— Добре, разбирам.

— Имам с какво да я нахраня. Тя направо празнува. Души насам-натам. Сложих й вестник в банята.

— Може да пострада в задната стая.

— Затворих вратата. Добре е и ще бъде добре, докато не ме принудиш, Кей. Не се шегувам.

— Предавам се. — Кимна към тавана.

— Не е нужно да стоиш само на леглото. Просто не се доближавай до телефоните, прозорците и вратите. Ще ти се обадя след малко. Не пипай телефона, докато не чуеш гласа ми.

Линията прекъсна.

Обърна се и сложи слушалката.

Поседя, загледана в чашата.

Снегът беше започнал да вали. Във фоайето непрекъснато влизаха хора и го отупваха от раменете си.

Видя Сам да навлича балтона. Кей седеше в десния ъгъл на дивана, прегърнала обутите си в джинси колене. Босите й крака лежаха на възглавницата. Чистеше стъклата на очилата си, затъкнала зад гърба си ръкописа, който четеше.

Той разрови една Fortune Cookie3, измъкна листчето и го разгъна на синьо-бялата светлина. „Няма успех без много труд“.

Прав си, китаецо. Смачка го и го подхвърли на чинията.

Хапна от бисквитката, докато гледаше как Сам излиза от вратата за стълбището, върви по тъмната пътека, постлана на пода на фоайето, и говори нещо на Уолт, застанал до входната врата.

Кей посегна и остави очилата на масичката за кафе. Погледна към него и притисна колене към гърдите си. Въздъхна.

— Пит, обади се. Надявам се, че не си забравил номера.

Наблюдаваше как го гледа. Вдигна слушалката и докосна бутоните за автоматично набиране.

Даваше заето. Телефонът й звънеше. Посегна и задържа ръка във въздуха, загледана към него.

Пое дъх. Затвори телефона и включи подслушвателя.

При второто позвъняване тя се облегна. Играеше си с кончето на ризата си. Добър ъгъл за надзъртане в деколтето й.

— Ало, не съм в състояние да се обадя в момента, но ако оставите съобщение…

И осветлението беше подходящо.

Пиии.

— Привет, Рокси е. Там ли си? — Спусна крака, хвана облегалката на дивана, наклонила глава към антрето. — Пързалката отпада. Флетчър трябва да пътува за Атланта. Освен ако не решите да отидете без нас в случай, че изобщо сте имали такова намерение. Обади ми се. Чао. — Прозвуча целувка и апаратът се изключи.

Погледна го.

— Пит?

Вдигна слушалката и натисна автоматичното избиране.

Тя наведе глава и неподвижно зачака.

Телефонът звънна.

Облегна се на ръчката на дивана. Протегна крака и кръстоса глезени. Играеше си с копчето на ризата, докато телефонът звънеше и вървеше записа. Джинсите подчертаваха ханша и бедрата й. А триъгълничето между тях…

Пиии.

— Аз съм.

Посегна, взе слушалката и се облегна.

Зачакаха. Тя продължаваше да си играе с копчето, изтегната на дивана с кръстосани глезени и слушалка в ръка…

Пиии.

— Здравей. — Гледаше към него.

— Здравей. — Наблюдаваше я.

Тя въздъхна.

— Представях си какво ще стане. Шумотевицата. Пираните. Цели месеци, докато трае процеса, а и след него… Шушуканията зад гърба ми от всички страни — в службата, познати… — Въздъхна. — Колкото повече мисля, толкова по-ужасно ми се струва. — Погледна нагоре. Наблюдаваше я. — Скъпи, имам идея, която може да се окаже много сполучлив изход от положението.

— И каква е тя?

— Дръж се да не паднеш от изненада. Все мак мисля, че заслужава сериозно внимание.

— Държа се.

— Защо не се оженим?

Гледаше как го гледа.

— Права си. Изненада ме.

— От моя гледна точка освен всичко останало няма да се чувствам длъжна да информирам властите. Щом съпрузите не са длъжни да свидетелстват един против друг, от тях не може да се очаква и да доносничат, нали? Ти не си някакъв масов убиец, който избива хора за удоволствие или по призвание и може да продължава вечно. Бил си застрашен и си се защитавал, това е рационален мотив. Поне аз така си го представям. Ако греша, поправи ме.

— Продължавай. — Наблюдаваше я внимателно.

— Естествено, налага се да ти поставя някои задължителни предварителни условия. Първото е окончателно изключване на системата, без никакви пререкания, включително и от моя страна. Трябва да признаем факта, че някой винаги може да я открие или да се превърне по някакъв начин в заплаха за нас.

— А второто условие? — Не сваляше очи от нея.

— Не знам. Не съм го измислила още. Но, Пит, реално погледнато, ще можем ли някога да намерим по-подходящи партньори за себе си? Толкова ни е хубаво заедно, сексът е фантастичен… Въпреки всичко ти си оставаш ти, не мога току-така да променя чувствата си. Прерових цялата си душа. Изглежда, не съм толкова равнодушна към парите ти, колкото смятах. Второто условие вероятно ще включва голям апартамент на Парк Авеню и три прислужнички. — Усмихна се. — Какво ще кажеш?

— Звучи съблазнително… Но как мога да съм сигурен, че си искрена? Откъде да знам, че не ме баламосваш, и в момента, в който излезем от сградата, няма да се разкрещиш: „Полиция!“

Въздъхна, без да спира да играе с копчето на ризата си.

— Трябва сам да прецениш. Честно казано, първата ми реакция беше да измисля нещо, за да те заблудя. Но колкото повече мисля за журналистите, за процеса, който ще бъде най-шумният от години насам, за пропиляната част от живота ти… Кому е нужно? Станалото — станало, нищо не може да го поправи. Ако не се чувствах длъжна да се обадя… — Въздъхна и поклати глава. — Не, не те баламосвам, миличък. Не всички жени са актриси. Ще обмислиш ли сериозно този вариант? Лошото е, че вероятно ще трябва да се занимаваш с котки вместо с деца…

— Това е преимущество.

Разкръстоса глезените си, сгъна единия крак с коляното нагоре и го погледна, прилепила слушалка към бузата си.

— Какво щеше да ми купиш? Скица ли?

— Картина. Бяха ми приготвили две, от които да избера. — Наблюдаваше я.

Въздъхна и поклати глава.

— И аз смятах да ти купувам картина. — Не спираше да играе с копчето на ризата. — Или някаква разкошна фотография.

Наблюдаваше я.

— Имаш ли какво да ядеш?

— Ммм, не. На диета съм.

— Фелис яде скариди със сос от омари.

— Божичко, ще я разглезиш…

— Сега спи под пулта. На кожената възглавница.

Тя се усмихна. Потърка врата си отстрани. Примижа.

— Ооох. Толкова съм напрегната.

— Защо не вземеш вана?

Погледна го и се усмихна.

— Чудесна идея.

— Ще поговорим по-късно.

— Добре.

Наблюдаваше как го гледа.

Затвориха телефона.

Когато тя отиде в банята, той започна да се подготвя. Препрочете бележката, смени „приятел“ с „жиголо“, сгъна я внимателно. Изправи се и я пъхна в десния джоб на джинсите. Тя пълнеше ваната с пенеща се вода.

Отвори най-долното ляво чекмедже и намери кутия с хирургически ръкавици, извади две и ги сложи в левия джоб. Провери дали ключовете и монетите бяха у него.

Тя постави касета в касетофона си в спалнята. От китарата на Сеговия прозвуча акорд.

Погледа как се съблича.

Не обърна очи към него. Нито поглед.

Сякаш никой не би могъл да я види там, в уютната й спалня.

Както преди… Само че сега знаеше.

Колко бе съблазнителна…

Дали и тя не изпитваше удоволствие при мисълта, че го възбужда?

Съществуваше ли дори минимална възможност да не го баламосва, тя, с тези красиви гърди…

Журналистите наистина щяха да я сринат заради разликата във възрастта… А и кой не би предпочел да бъде богат вместо беден?

Стига, глупако!

Смъкна целофана от една касета, сложи я във видеокасетофона и започна да записва от момента, когато тя приближи вратата на банята, загърната в късия сатенен халат. Погледа с ръка на ключа. Намали осветлението.

Върна част от лентата и се взря в повдигнатото й лице. Усмихваше ли се? Приближи пълната с пяна вана и спря водата. Започна да прибира косата си, халатът се отвори срещу огледалото.

Провери екраните на три Б и три А. Лудата Сюзън седеше в хола, ядеше от поднос, поставен в скута й, и гледаше телевизия.

Прегледа синьо-белите редици. Нищо интересно.

Видя как пуска халата зад гърба си, вдига крак и го потапя в пяната.

Загледа се…

Свери ръчния си часовник с пулта — осем без десет. Обърна се, отиде в антрето. Надзърна през шпионката, отвори вратата, излезе и я затвори зад гърба си.

Отвори вратата към стълбището и пристъпи на площадката с черното число тринайсет и бялата флуоресцентна светлина.

Застана с ръка на перилото и погледна нагоре през процепа между етажите.

Разбира се, че искаше да го заблуди. Не можеше да съществува и капка съмнение.

Забърза надолу по зигзагообразните стълби на полуетажите, все по-дълбоко в сивия бетонен кладенец.

Отвори и трите части на дрешника, отдалечи се и заоглежда рехаво окачените дрехи. По дъното имаше обувки и куфари, горните рафтове бяха натъпкани със, сакове, кутии и купчини книги с меки корици.

„Самият аз имам“ — беше казал Сам една вечер, докато раздаваше картите, няколко седмици след като се нанесе. — „Преди време ревнив съпруг ми изпрати платени биячи. Без майтап. По-точно ревнив вдовец, тя беше мъртва. Актриса, която чуках години наред. Но и сега не се отказвам, ако нещо падне“.

Не беше го забравил.

Вторият опит излезе успешен — в тоалетен несесер с цип се мъдреше синьочер автоматичен пистолет „Берета“, увит в бял хотелски пешкир с мирис на смазка. Незареден. Намери два пълнителя — единият непокътнат, в другия имаше две празни места.

Претегли го с покритата си с хирургическа ръкавица ръка. В известен смисъл това бе още едно наследство от стария. Затъкна го в джинсите и издърпа пуловера отгоре. Потупа го. Пъхна неупотребявания пълнител в левия джоб.

Върна пешкира и другия пълнител в несесера, вдигна ципа и го сложи обратно на мястото му в дрешника. Щеше да го отвори пак, когато след това дойдеше да остави бележката до пишещата машина.

Затвори дрешника. Остави открехната само най-близката до антрето врата, както я беше заварил.

Седна на масата в хола и си погледна часовника — осем без три минути. Разгледа последните страници от дебелия ръкопис на Сам, за да види как пише на машина. Думите не го интересуваха. Мярна името „Теа“. След това щеше да измъкне тези страници и да ги унищожи. Никой нямаше да забележи.

Някои от буквите бяха по-тъмни — явно удряше тези клавиши по-силно, най-вече Б, Н и Х. Някои бяха зачукани с Х.

Извади бележката, която беше съчинил. Сложи лист от хартията на Сам във вехтия „Ремингтън“.

Заблъска кръглите черни клавиши, както правеше Сам.

Четвъртият опит излезе сполучлив:

Занесе я до библиотеката, клекна, измъкна един от най-дебелите томове, струпани един върху друг на най-долната лавица. „Класици на нямото кино“. Мушна листа вътре, до снимката на Полин или някоя друга звезда, завързана за железопътни релси. Върна книгата на мястото й.

Отупа си ръцете и погледна часовника осем и шест минути. Шестнайсет минути, откак бе излязъл. Нямаше защо да бърза. Тя щеше да се къпе още поне половин час — Сеговия, пяната…

Сгъна черновата на бележката и първите три опита и ги сложи в джоба си. Зави пишещата машина с омачкания калъф, сложи речника върху ръкописа и нагласи лампата и стола както си бяха. Изгаси лампата.

Застана на прага с едната ръка върху ключа, другата лежеше на покрития с пуловера пистолет. Огледа за последен път стаята — овехтелите мебели не изглеждаха по-добре, отколкото на екрана.

Угаси полилея, отиде до вратата и надзърна през шпионката.

Замря. Пред вратата на три А стоеше някакъв мъж.

Изчака, докато Сюзън отвори, плати някакви сметки и затвори.

Почака мъжът да влезе в асансьора.

Забърза надолу по стълбите, като сваляше ръкавиците. Осем часът и единайсет минути.

Натисна бутона на асансьора за сутерена и влезе в перачницата. Дениз и Алън се извърнаха от една машина. Кимна им и отиде при автоматите.

Виж ти, Дениз и Алън! Май започваше да изостава от събитията. Докато пускаше монети в отворите, те леко се отдръпнаха един от друг. Купи си картофени пръчици и храна за котки. Затича се към отварящия се втори асансьор.

Качи се на тринайсетия етаж.

Отключи вратата:

Тя лежеше под островчетата пяна с отпусната на ръба на ваната глава и затворени очи.

Седна в креслото, без да сваля очи от нея. Извади пистолета и го остави на пулта.

Гледаше.

Фелис скочи до пистолета и го подуши. Прекрачи го, подуши японското ножче. Бутна го с лапа и то се търкулна на пода. Той го вдигна.

— Благодаря, Фелис.

Остави пръчиците и сряза пакетчето с котешка храна. Извади суджуче с размерите на палец и го протегна към нея. Тя проточи шия и го подуши. Хвърли го зад рамото си и тя скочи долу.

Засили малко яркостта.

Без да сваля очи от монитора, прибра ножчето в чекмеджето.

Облегна се. Гледаше. Опипа с крак под пулта и притегли кожената възглавница.

— Аз съм.

Тя вдигна слушалката и я притисна с рамо. Седеше по турски на леглото, облечена в светла пижама. Гребна в кофичката и извади лъжичка, пълна с тъмен сладолед. Поднесе я усмихната към него.

— Не, благодаря. Аз съм на водка с тоник. — Поклати чашата и ледът изтрака. Пийна една глътка.

Тя хапна сладолед, загледана в него.

— Празнуваме ли нещо?

— Не знам. — Наблюдаваше я. — Трябва ми още време за мислене. Ще ти кажа сутринта.

Тя гребна в кофичката.

— Не е ли глупаво да губим такава хубава нощ… — Погледна го и хапна.

Той се усмихна и рече:

— Не я губим. Ще поговорим сутринта.

Погледна го.

— Обичам те. И да не направиш някоя глупост.

— Ти също.

Сутринта поиска още време.

— Не виждам за какво ти е.

— Взе още мисля, че ме баламосваш, затова ми е.

— Не е вярно. — Лежеше по гръб, втренчена в полилея, и си играеше с телефонната жица, проточена между гърдите й.

— Толкова повече трябва да ми се довериш. Само до довечера. Тогава ще ти донеса Фелис. Здрава и читава. Обещавам ти. Трябва да обсъдя с адвоката си някои неща, а не мога да се свържа. Заминал е за Вейл, Колорадо.

— Но аз имам да пазарувам.

— Утре. И без това вали голям сняг. Никой не излиза.

— Искам да се обадя на Рокси, на Уенди…

— Внимавай какво ще говориш.

— Не искам да ме подслушваш!

— Тогава почакай до утре!

Тя затвори телефона и седна. Направи гримаса на полилея и му се изплези.

Стана и отиде до прозореца. Дръпна шнура с две ръце.

Стоеше права, със скръстени ръце, загледана в бялата виелица, белия парк, очертания с бяло заострен покрив, белите градини.

В празния перваз, на който стоеше единствено телескопът.

— Ало? Господин Йейл? Казвам се Пит Хендърсън. Приятел съм на Кей Норис, поканени сме у вас следващия петък…

— А, да — рече Сам на първи монитор, изправен до масата в хола, притиснал слушалката в бузата си. — Говорили сме си в асансьора.

— Точно така. Аз живея в тринайсет А. Знаете ли защо се обаждам? Снощи случайно разбрах, че днес е рожденият ден на Кей.

— Тъй ли?

— Приятелката й Рокси и аз организираме малко празненство-изненада. — Наблюдаваше я на втори монитор как чисти спалнята с прахосмукачка. — Довечера в девет. У тях. Искам да кажа, у Кей. Ще бъдем само десетина души. Знам, че ще се зарадва, ако дойдете и вие…

— С удоволствие. Благодаря.

— В апартамент двайсет Б. И бихте ли дошли колкото може по-навреме? Организацията ни е малко сложна.

— Ще дойда на секундата.

— Благодаря. Ще се видим довечера.

— Благодаря и аз. Ще ми бъде приятно да поговоря за нещо, различно от времето.

— Прав сте. — Усмихна се. — Двайсет Б, в девет.

Затвориха телефона.

Пое дъх.

Погали Фелис, която спеше в скута му.

Наблюдаваше как Сам отново вдига слушалката.

Чу сигнала.

— Здравей, Джери. Обажда се Сам. Оказа се, че няма да успея да дойда. Надявам се, че това не обърква нещата. Милт може да ме замести. И умната.

Затвори телефона. Приближи се до прозореца.

Загледа се в голям снегорин, който бучеше по булеварда и заспиваше с купища сняг паркираните отсреща коли. Мила изненада за собствениците им.

Помъчи се да измисли какъв подарък да й купи. Нещо не прекалено скъпо или интимно, но да показва интелигентност и проникновение, далеч надхвърлящи всички възможности на младия Пит Хендърсън в тази област.

Откъде ли му беше познато това име?

Разбира се… Хендърсън се казваше съпругът на Теа. А синът и дали не беше Питър? Да…

Все пак Питър Хендърсън беше често срещано име…

И възрастта май съвпадаше. А по цвета на очите и косите си беше точно копие на Джон Хендърсън…

Какво странно съвпадение. Синът на Теа… Естествено, падаше си по жени, които приличаха на нея. Кей — много, Наоми Сингър — не толкова…

Дали бе възможно? И знаеше ли Кей? Пит Хендърсън ли й беше казал за банските костюми и летните дрехи?

Щеше да я пита довечера, след като изненадата й от празненството попреминеше.

Глава дванайсета

Стоеше до масичката за кафе и гледаше в полилея.

— Това е вече прекалено. — Говореше на преобърнатото си отражение, облечено в джинси, маратонки и виненочервено поло. — Осем и половина е. Получих клаустрофобия. Хайде да излезем и да хапнем нещо. Не си прави труда да се обаждаш, просто вземи…

В същия момент чу, че вратата се отключва, стресна се и се обърна. Влезе той с Фелис, която се оглеждаше и мяукаше в ръцете му.

— Здравей. — Пусна Фелис на пода в антрето.

Затвори очи и пое дъх.

Отвори ги и видя Фелис да влиза в кухнята.

— Хей, глупаче, почакай. — Тръгна след нея. Фелис спря, обърна се и я погледна. Клекна, вдигна я и я гушна на рамото си. Милваше рижата козина и я целуваше. Фелис замърка.

Внесе я в кухнята, наведе се и я пусна на пода.

— Откога не си я хранил? — Запали лампата.

— Давах й туй-онуй.

— Какво, сухи корички ли? — Отвори шкафа и извади една консерва. Фелис измяука. — Потърпи малко. — Взе от чекмеджето отварачката. Когато той се появи на вратата, тя го погледна. — Здравей.

— Здравей. — Усмихна се и се огледа с ръце в джобовете на джинсите. Носеше обемисто зеленикаво яке, закопчано на кръста над светлозелена риза. — Тук е заприличало на моята кухня.

В умивалника бяха струпани мръсни чинии, но масата се въргаляха кутии и прибори, върху стойката за ножове бе захвърлена кърпа за чинии.

— Сигурно няма да ми повярваш — рече тя, докато отваряше консервата, — но през последните трийсет часа не бях в най-добрата си форма. Хубаво яке имаш.

— От сто години.

— Говори ли е адвоката си? — Клекна и започна да изпразва с лъжица консервата в купичката. Фелис чакаше отстрани. Погледна го. Той поклати глава. Изпразни консервата. — И какво реши?

— Ела да поговорим оттатък.

Тя хвърли празната кутия в боклука и остави лъжицата в умивалника.

— Защо не идем да хапнем в „Джаксън Хоул“? Получих клаустрофобия.

— Нека първо да поговорим.

Изплакна купичката за вода, напълни я и я остави на пода. Приближи се до него и го целуна по устните.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Поклати глава. Целуна я.

Влязоха в хола със сплетени ръце. При дивана се разделиха и го заобиколиха. Тя седна, а той отиде до прозореца. Отмести с пръст белите копринени завеси и надникна между тях.

— Пак започва да вали.

— Въпреки това искам да изляза. — Наблюдаваше го, седнала до дясната ръчка на дивана с подгънат на възглавницата крак и ръка върху коляното.

Той се приближи към другия край на дивана. Спря до масичката за кафе и впери поглед в нея. Въздъхна.

— Мила моя, бих дал всичко на света да можех да ти повярвам. Честна дума. Но не мога да си представя как би забравила убийствата, особено ако си познавала една от жертвите, макар и бегло.

— Подценяваш две неща — колко държа на теб и колко ме плаши мисълта за гласността. Не твърдя, че ще бъда безбрежно щастлива и че понякога няма да се измъчвам. — Сви рамене. — Но това е най-добрият вариант. От гледна точка на моите и твоите егоистични интереси. Освен ако не държиш да се ожениш за своя връстница.

— Глупости. — Седна на ръба на стола и поклати глава. — Не. Ти просто се опасяваше, че ще се хвърля от прозореца, и си искаше Фелис. — Фелис прекоси килима, размахала черното връхче на опашката си. — Добро коте, веднага дойде. Подресирах я малко. — Проследиха я как се опъна на възглавницата под прозореца, облиза лапа и започна да си мие лицето. — Много ми беше приятно с нея.

Погледнаха се в очите.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, че съм искрена?

— Каквото и да направиш, няма да ме убедиш. — Разкопча якето и притисна ръце между коленете си.

— Ще се предадеш ли?

— За да прекарам живота си в лудница? И то ако имам късмет!

— Не целия живот.

— Ще гледам по цял ден националната телевизия. — Усмихна се. — Ще споря с другите луди кой канал да включим. Не… — Поклати и наведе глава. Потърка червеникавокестенявата си коса.

Тя седеше, с ръка на коляното, и го наблюдаваше.

— Пит, трябва да знаеш, че ако… с мен се случи нещо толкова скоро след смъртта на Шиър, дори да прилича на злополука или самоубийство…

— Знам. Ще бъда главният заподозрян.

Наклони се към него.

— Миличък, послушай ме. С добър адвокат ще излезеш много по-бързо, отколкото предполагаш, а ти можеш да си позволиш най-добрия, нали? Правил си и толкова добрини. Парите, които си изпращал на хората, също ще се вземат под внимание. А самият факт, че си отишъл доброволно, ще бъде огромно преимущество, сигурна съм. Честна дума. — Той вдигна глава и я погледна. — Няма да е толкова страшно… — Усмихна му се. — Ще получаваш любовни писма от жени на всякаква възраст.

— След малко ще дойде Сам. — Изгледа го. Той бръкна в якето. — Негов е. След смъртта на майка ми баща ми му изпратил биячи. Тогава го е купил. Деветмилиметрова „Берета“. — Втренчи се в синкавата стомана в ръката си. — Ще бъде убийство, последвано от самоубийство. От известно време ти е досаждал по телефона. Нищо особено, дори едва ли си го споменавала пред някой друг освен пред мен. — Опря китка на коляното си. Пистолетът бе насочен надолу. — Разбрал е превратно част от нещата, които си му говорила в парка преди известно време. Оказвал ти е натиск да скъсаш с мен — знаеш колко ревниви могат да бъдат старците. Ще намерят бележка за това до пишещата машина. Написах я снощи, докато ти се къпеше. — Усмихна се. — Не през цялото време, не гледах около двайсет и пет минути.

— Но как Сам ще дойде тук?

— На празненство-изненада. Днес е рожденият ти ден. — Погледна часовника си, сложи ръка върху пистолета и потупа дръжката му. — Най-смешното в случая е, че той беше основната ми мишена. Затова го докарах тук — исках да го наблюдавам и да го пречукам в удобен момент. Теа, майка ми, е отивала при него, искала е да остане с него, когато… Скараха се с баща ми пред гостите. Тя не падна по стълбите. Блъсна я той. Пред очите ми. — Пое дъх. — Сам е виновен точно колкото него. Но тогава започна да ме изнудва Били Уебър. А веднага след това умря Брендън Конахей. Тъй че Сам заедно с престоя си тук удължи и дните си. — Усмихна се. — Оказа се доста интересен с уроците си за истински и други актриси. Няма да ти казвам какво беше съотношението. — Вдигна пистолета, освободи ударника и го насочи към нея с пръст на спусъка. — Няма ли нож под възглавницата на дивана? — Тя го гледаше безмълвно. — Не ти липсва дързост. Не видях кога си го сложила. А сега го извади. Бавно, с два пръста, за да не можеш да го хвърлиш, и го постави на масичката за кафе. Веднага.

Тя бръкна под възглавницата и извади широк, двайсетсантиметров нож. Държеше го с палец и показалец. Прехвърли го между палеца и показалеца на другата си ръка, пресегна се и го остави на масичката.

Облегна се със скръстени ръце. Гледаше го с насочения срещу себе си пистолет. Той го свали.

— Кей, въпросът е ти или аз. — Погледна си часовника.

— Кога е празненството?

— В девет.

— А ако не дойде?

— Ще дойде. Отмени участието си в струнния квартет, в който свири, и ти купи подарък. Когато излизах, си гладеше панталона.

— Защо те е изнудвал Били Уебър?

— Разбра, че телефоните се подслушват. Тогава започна.

— А как разбра? — Отпусна ръце.

— Търгуваше с наркотици и беше маниак на тема сигурност. Донесе си много съвършено устройство за откриване на подслушватели и получи положителен сигнал. Щях да падна през пода. Беше само няколко седмици след като първите наематели се бяха нанесли и още бях нервен и несигурен.

— И какво направи?

— Слязох веднага при него. Живееше в шест А. Казах му, че съм собственика и че съм получил сигнал, че ползва детектор. Обясних му, че подслушвам телефоните за удоволствие. Сключихме сделка. — Държеше пистолета между коленете си с насочено надолу дуло. — Дадох му… май първия път бяха две хиляди долара. Аз си траех за наркотиците, а той — за подслушването. След това започна да иска още и още, точно като класически изнудвач. Тъй че един ден отидох и размених местата на наркотиците му. Беше съвсем лесно… — Въздъхна и погледна часовника си. Усмихна й се. — Виж, случаят с домоуправителя Рафаел беше наистина смешен. Добър сюжет за комикс. „Странната двойка“. Заинтересувал се от тринайсет Б и един ден, когато бях излязъл, отключил вратата. Не знаел, че апаратурата е моя, просто не искал да го видя, като влиза. Когато се върнах, го заварих на пулта.

— И пак изнудване.

— Малко. По двеста седмично. Проблемът с него беше, че се пристрасти към гледането също като теб. Седеше там по четири-пет часа дневно и поне две нощи седмично. Управляваше уредбата по свой вкус, спря да си гледа работата, а аз бях с вързани ръце. Сетне поиска да доведе и жена си. После щеше да домъкне и децата… — Въздъхна и сви рамене. — Госпожа Ортиз получи огромно обезщетение в брой.

— Знам. — Наблюдаваше го, седнала с ръце на коленете.

— А, значи си се интересувала? — Тя кимна. — Естествено.

— И Наоми ли се пристрасти?

Той поклати глава.

— Не би ми разрешила дори да включа системата в нейно присъствие. Беше от ония типични либералки, които се възмущават до сълзи от нарушаването на човешките права. Дори не й бях казал, сама се сети. По канал тринайсет излъчваха „Нова“ — сериал за електронното наблюдение, а аз допуснах няколко тъпи грешки. — Погледна си часовника. — Дреболии от сорта на това, че знаех къде държи разни дреболии. Да, имахме връзка, но се виждахме веднъж седмично или по-рядко. Имаше някои резерви спрямо мен. — Усмихна се. — Заради възрастта. Беше седем години по-голяма. Тогава бях на двайсет и четири, а тя — на трийсет и една.

— И е щяла да те издаде? — Той кимна. — А ти си я принудил да напише писмото…

— Не. Сам го написах. — Ухили се. — Направих качествени фотокопия на страници от бележниците й, изрязах и сглобих различни фрази, които съставиха писмото, пак направих копия и започнах да повтарям буквите. Преписах го около петдесет пъти, докато започнах да пиша свободно с почерка й. Имах много време — направих дарение от сто хиляди долара на „Грийнпийс“, а тя ми даде срок от един месец да махна мониторите. — Погледна си часовника.

— Предполагам, че в началото си…

Той стана и насочи пистолета към нея.

— Ще трябва да отидем в спалнята. Ако решиш да викаш, ще бъде напразно. Вайда и Фил ги няма. — Тупна с крак. — А семейство Острау наистина имат гости. Затова насрочих всичко толкова късно.

— Пит, моля те…

Наведе се над нея.

— Нямам друг изход. Повярвай ми, мислих цяла нощ. Ти си като Роки Шиър. И да ми се закълнеш, че ще вземеш подкуп, няма да ти повярвам. Хайде. Ставай. — Вдигна дулото.

Тя пое дъх, извъртя се и ставайки, грабна ножа и замахна към главата му. Той се сниши и тя падна по корем на масичката. Блъснаха ръчката на стола, който се прекатури и ги повлече на пода. Фелис измяука и побягна.

Затъркаляха се, тя се озова над него и се вкопчи в китката на ръката му, която държеше пистолета. Другата му ръка я хвана за гърлото и я отблъсна, тя я издра с нокти. Отново се претърколиха и този път той остана отгоре. Пусна я и се изправи с пистолета. Стоеше запъхтян. Тя се вдигна на колене и заразтрива гърлото си.

— Мога да те гръмна и тук. Планът ми е гъвкав.

Кей го удари в слабините с книгата за Магрит и когато той се присви, се впи с две ръце в китката му. Изви ръката му над рамото си, извърна се и го прехвърли през гърба си. Пит изохка и я удари по другото рамо. Тя изтръгна пистолета от пръстите му, сниши се и се обърна. Тръгна заднишком към прозореца, хванала оръжието с две ръце. Целеше се в него, а той седеше на пода и се държеше за рамото. След това започна да си разтърква ръката. Сините му очи я гледаха втренчено. Фелис измяука откъм барчето.

Дебнеха се задъхани.

— Стреляла съм точно с такъв в Сиракуза. Изправѝ се до стената отсреща!

— Кей… — Пристъпи встрани, без да сваля очи от нея.

— Хайде — рече тя с пистолета в ръце, сложила пръст на спусъка. — Не говори. Не искам да чуя нито дума. Стоеше неподвижен.

— Даже ако е „довиждане“ ли?

Обърна се и побягна.

Тя го проследи с дулото, без да натиска спусъка. Гледаше как тича — не из хола, а през антрето и в спалнята. Тръшна вратата.

Свали пистолета.

Вгледа се в затворената врата и се втурна към нея.

Спря — почувства хлад по глезените си. През процепа на прага влетя една снежинка и остави мокро петно на пода. Затвори очи и пое дъх. Бутна вратата под напора на студения вятър. Отвори я докрай.

Пердетата се носеха във въздуха и плющяха в осветената спалня, лявото крило на прозореца зееше към виелицата, снега и мрака.

Стоеше вцепенена. Преглътна. Облегна се на рамката и затвори очи. Пистолетът висеше отпуснат в ръката й.

Пое дъх и въздъхна. Влезе и остави пистолета на леглото. Обхвана раменете си с ръце, очите й сълзяха.

Изтри ги с кокалчетата на пръстите си и тръгна към прозореца. Дръпна пердето встрани, разпери ръце и се хвана за студената бронзова рамка. Надвеси се към вятъра и снежинките и погледна белотата, която се разстилаше далеч под нея. Вятърът утихна, вратите на дрешника се отвориха. Обърна се и го видя да посяга към гърдите й. Блъсна я и тя полетя заднишком.

Глава тринайсета

Усети, че по ръката я докосна плат и инстинктивно го сграбчи. Увисна. Хвана се и с другата ръка. Въртеше се във въздуха, вкопчена в кретона, краката й ритаха безпомощно. Рамото й удари тухлите, едната маратонка се плъзна по стъклото. Видя го над главата си. Гледаше я. Пердето изпращя. Тя погледна нагоре към корниза.

Закатери се с ръце по плата и видя как крайната кукичка се откачи, последва я втората, а след тях увисна цял ред. Успя да достигне перваза и се улови най-напред с едната ръка, сетне с другата. Изтегли се нагоре, опряла колене в тухлите. Изтласкваше се с бедра и колене, издърпваше се с ръце и пръсти. Вятърът я блъскаше откъм гърба, пердетата плющяха извън прозореца, вратата вътре се затръшна.

— По дяволите! — Той клатеше глава и гримасничеше към нея. — По дяволите… — Висеше от металния перваз, втренчена в него нагоре. — Нямам друг изход! — Проплака. — Трябва да помисля и за себе си! — Отдръпна се от прозореца.

Загледана в потъмнелите мокри тухли, с притиснати към мазилката колене и изтръпващи от болка ръце и пръсти, тя помести пръстите на лявата си ръка с няколко сантиметра към рамката на стъклото. Само да можеше да се хване здраво за основата й и да се покатери по тухлите… И да не мисли за двайсетте етажа стъклен небостъргач под себе си, за вятъра и снега в черната бездна. По гърба й се стече ледена струйка. Потрепери. Започна да се изтласква с бедра и колене, придвижи пръсти наляво по студения метален перваз, без да гледа надолу. Просто поредното изтощително упражнение в клуб „Вертикал“…

— И така може.

Погледна нагоре. Той седеше странично на перваза и примижаваше от снежинките. Ръцете му в лъскави хирургически ръкавици забърсваха отпечатъците от пистолета.

— Той се е сбил с теб, догонил те е в спалнята, блъснал те е през прозореца и се е застрелял. Трябва да дойде след четири минути. Само дано не закъснее. — Пъхна пистолета под якето си, примижа и се намръщи от снега. — А може би трябва да блъсна и него…

Впи пръсти в основата на рамката и се изтегли с треперещи от болка ръце, помагаше си с дясното коляно, вече безчувствено под мокрите джинси. Издигна се до следващия ред тухли и се опря на лявото коляно. Изтласка се едновременно с двете колене и се вкопчи във вътрешния перваз с пръстите на дясната си ръка.

Стана и посегна към телескопа. Хвана го с хирургическата ръкавица за окуляра, клекна и започна да отлепя средните пръсти на ръцете й от перваза с ръба на долната му, по-масивна част. Успя.

— Никога няма да те забравя. — Викаше, за да заглуши воя на виелицата. — Имам касетите. От снощи, от първата вечер, когато дойде тук, и от онази съботна нощ… преди шест седмици. Имам всичко, почти до последната минута… — Усмихна се, без да спира да отлепя неясно пръстите й, за да не остави белези от насилие. — Със сигурност мога да кажа, че използвахме всички възможности. Бог ми е свидетел, че не исках такъв край. Ще те гледам, докато съм жив. Махай се, Фелис. — Беше скочила на перваза. — Махай се!

Фелис спря, погледна го и тръгна към впитите в ъгъла на прозореца пръсти. Подуши ги. Изгърби се, изфуча и козината й настръхна. Той се изправи.

— Разкарай се. Мамчето е заета с падането си.

Фелис наведе глава, подуши вкочанените пръсти и изсъска. Пристъпи напред и подаде глава от прозореца. Стресна се от вятъра и снега. Погледна вдигнатото нагоре лице.

Дръпна се и отново подуши пръстите. Обърна се, съскайки, и се сниши на перваза.

— Спокойно — рече той. — Аз съм, татко.

Тя се озъби, очите й се превърнаха в цепнатини. Изфуча, опъна опашка и приклекна на задни лапи.

— Измитай се, Фелис. — Замахна с телескопа към нея. — Да не искаш…

Тя се хвърли от ръката към лицето му, впи зъби в носа и заби нокти в очите му. Той захвърли телескопа и я сграбчи, лъскавите му ръце се плъзнаха по гърба й. Простена сподавено в козината й и рухна назад.

Във вестибюла на двайсетия етаж нямаше жива душа. Когато вратата на асансьора се затвори зад него, той погледна часовника си — точно девет, стрелките бяха под идеален прав ъгъл.

Зачуди се каква ли беше тази сложна организация на Пит Хендърсън. Хвърли последен поглед в огледалото — изглеждаше ужасно с тези зачервени очи. Притисна яката на сакото с надеждата да скрие поне в първия момент оръфаното място.

Приближи се до вратата на двайсет Б. Ослуша се. Никакъв звук. Позвъни.

Заразглежда украсената с панделки кутийка от антикварния магазин „Долхаус“. Надяваше се, че няма да излезе от добрия тон. Тъй или иначе, вече бе късно да мисли за това.

Наостри уши — сякаш чу сподавен вик.

Натисна бравата и тя поддаде.

Отвори няколко сантиметра. Лампите светеха.

— Ало? Имали някой?

Откъм спалнята долетя сподавен стон.

Отвори по-широко вратата. Кухнята му се стори мърлява. Странно, изглеждаше му чистница. На стената между кухнята и банята висеше ярка картина, изобразяваща ястреб, сокол или нещо подобно. Вратата на спалнята бе затворена.

Влезе и извика:

— Ало?

Сложи подаръка на викторианската закачалка и закрепи паянтовата лавица. Отскочи, когато изпод нея на пода падна нож.

Загледа го — остър кухненски нож, дълъг двайсетина сантиметра, с черна дръжка. Вдигна го, разгледа го отблизо и го остави на закачалката до кутийката.

Приближи се до вратата на спалнята. Под прага лъхаше студ. Почука.

— Кей — извика той. — Аз съм, Сам Йейл. Добре ли си?

Стенание.

Бутна вратата срещу напора на вятъра. Отвътре изхвръкна рижо-бяла котка и се втурна към хола, черното крайче на опашката й бе настръхнало.

Отвори по-широко. Видя гледка, която смрази кръвта му. На пода до леглото седеше мъж с окървавено лице и стенеше, притиснал покрити с кървава пихтия шепи към очите си. Пит Хендърсън. Пурпурночерни дупки зееха на мястото на очите му като на актьор, гримиран за последно действие на „Едип цар“. Част от разпокъсаното и усукано перде се точеше към прозореца, където… Велики боже! Някой се мъчеше да се покатери и вдигна към него чернокоса глава. Втурна се покрай Хендърсън и се отпусна на едно коляно. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Хвана колана на джинсите откъм гърба й и подложи ръка под нея. Тя бе вкочанена и трепереше в мокрото поло. Помогна й да се издигне до перваза. Преметна вътре краката си, претърколи се в стаята и замижа. Протритите колене на джинсите бяха подгизнали от кръв.

— Господи — промълви той.

Хендърсън простена.

Настани я да седне и затвори прозореца зад гърба й. Изправи се и затвори другото крило. Разкопча сакото си.

— Веднага ще извикам линейка. — Не усети, че вика.

— Не съм глух — промърмори Хендърсън.

Тя седеше задъхана и разтреперана, загледана в Пит. Притискаше ръце към тялото си, мушнала длани под мишниците. Косата й бе мокра и разчорлена, устните — посинели. Сам я наметна със сакото си. Обърна се към него.

— Къде е Фелис? Котката ми.

— Избяга в хола.

Отпусна ръце и с тяхна помощ се изправи.

— Искам душ.

Помогна й да се задържи на крака.

— Какво сте правили тук, за Бога?

Тръгнаха по пердето на пода, той я подкрепяше и гледаше как трепери и се задъхва. Хендърсън простена. Тя се придвижваше покрай дрешника, вперила поглед пред себе см. Сам я придържаше през кръста и раменете.

— Той… искаше… да убие и двама ни.

— Но защо?

— Убил е и другите. Наблюдавал е сградата. С видеокамери.

— Какво?

На прага отметна сакото от раменете си.

— Той е собственик на сградата. Телефонът е там. Внимавай, пистолетът ти е у него. — Подаде му сакото и го погледна. — Син е на Теа Маршъл.

— Допусках го! Но какво общо имат видеокамерите? Върви, върви, извинявай!

Тя влезе в банята и запали лампата. Затвори и заключи вратата.

Събу маратонките, като си помагаше с пръстите на краката. Влезе в кабинката.

Хвана крана „Ар Деко“ и пусна горещата вода.

Съблече се под водната струя и заразглежда ожулените си колене, ръце и пръсти. Замасажира се по ръцете.

Направи водата още по-гореща.

Прегърна раменете си и се разрида.

Когато малко след два часа през нощта слязоха от полицейската кола пред „върха на ужаса“, от двете страни на входа грееха прожектори, между паркираните микробуси почти нямаше място за минаване. Откъм Деветдесет и втора улица още един микробус взе завоя със свистящи гуми. Към тях се насочиха черни камери, накацали по раменете на разни мъже. Сам им направи знак с ръка да дадат път. Появи се Уолт с греблото за сняг.

Добраха се до фоайето, където двайсетина обитатели на сградата стояха скупчени около транзистори и се договаряха за съвместим съдебни искове.

— Вярно ли, че апартаментите са били наблюдавани — запита Вайда.

— Да — отговори Кей.

— Той ли е убил Рафаел и останалите. — Гласът на Дмитри.

— Без Брендън Конахей — поясни тя.

— Изнесоха някакви касети. Ние ли сме записани на тях? — Стефан.

Кимна.

— Той ослепя ли? — Не можа да познае гласа.

— Да — намеси се Сам. — Приятели — заговори той, застанал с вдигнати ръце пред асансьорите, — дадохме интервю за журналистите, след като излязохме от участъка. Утре ще прочетете всичко във вестниците. Не искам да бъда груб, но преживяхме тежка вечер, особено госпожица Норис. Питър Хендърсън е в болницата „Метрополитън“ под полицейска охрана. Вече няма да може да наблюдава нищо и никого. Ако имате въпроси, обърнете се към инспектор Райт в Деветнайсети участък. Много приятен и вежлив човек. Благодаря.

Тръгнаха нагоре с десния асансьор.

Направи истинско кафе. Изпиха го на дивана. Фелис спеше, свита на кълбо в скута й.

— Ще стане най-известната котка в Съединените щати — отбеляза той. — Сигурно ще я сватосат с Морис от „Девет живота“.

— Ще е полезно и за двамата. — Отпи от чашката.

Усмихна се, загледан в нея. Пийна кафе и вдигна очи към полилея.

— Невероятно. Телевизионна маниакална лудост… Предполагам, че рано или късно трябваше да се появи и това.

— Той не е първият случай. Има и един хотел, който се наблюдава по същия начин, плюс още две жилищни сгради. Поне така ми каза. Слушай, Сам, искам да знаеш, че никога не съм те гледала. Поставих това условие — да изключи твоя апартамент и всички бани.

— Много мило.

— Нямаш идея колко е завладяващо. Човек просто не може да се откъсне. Непрекъснато се случва нещо и дори най-прозаичните случки стават интересни, защото са истински и никога не знаеш накъде ще тръгнат нещата. — Пийнаха кафе. — Ще отида там. Има касети, до които полицията още не се е добрала и които искам да унищожа. На тях съм записана аз. А и тези, които търсят, вероятно са там, ако не ги е изтрил. Все пак имам чувство, че не е, особено ако е записвал и тази вечер.

— Загубих връзката.

— Нищо. Въпросът е, че ще сляза в тринайсет Б. Искаш ли да дойдеш и ти? — Спогледаха се. — Да видиш, не да гледаш.

— Не е ли запечатано?

— Предполагам, че са сложили само лепенка. Имам ключ. Не се тревожи, ще кажа на инспектор Райт какво и защо съм направила, дори да не намеря касетите с убийствата. Сигурна съм, че ще ме разбере. Ако не, ще си понеса отговорността.

Той се почеса по ухото.

— Амиии… предполагам, че ще е по-добре да дойда. В случай че се осъществи минималният шанс да ми дадат да режисирам краткия сериал.

— Какво значи „минималният шанс“? — Облегна се и остави чашката. — Ще го направим част от договора. — Взе Фелис в ръце, стана и се обърна. Примижа и леко повдигна крака си. — Божичко, коленете ми!

— Ох, горкичката! — Сам примига съчувствено.

Тя остави Фелис във вдлъбнатината на възглавницата. Наведе се и я целуна по главата. — Добро коте. Най-доброто. — Целуна я по носа. — От днес нататък ще ядеш само деликатеси.

Фелис се намести на кайсиевото кадифе и замърка със затворени очи. Мустачките й потрепнаха.

Тръгнаха към антрето.

— Обзалагам се, че всички в сградата са на крак и коментират събитието — рече тя.

Сам отвори вратата на хола и й направи път.

— Няма да е зле да хвърлим по един поглед — рече той, излизайки подир нея.