Кутията на Пандора

1

9 август 1991 година, петък

Турецки си погледна часовника: о, майко мила, само двайсет и пет минути са минали, а имаше чувството, че кисне поне два часа. Кръстословицата от «Огоньок» беше цялата решена, една дума му оставаше, осем букви, четвъртата трябваше да е «р» — «повишен, натъртен изговор на отделна речева единица». Турецки се почуди пет минути и дори се опита да натърти отделна речева единица от лозунга на стената, с което пък привлече вниманието на изправения зад трибуната Едуард Антонович Зимарин, главния прокурор на Москва, наричан от столичните правници Мухоморката заради изобилните брадавици по месестото му лице. Турецки се направи на съсредоточен и се зае да изрисува шапка на другаря от корицата. Хвърли критично око на постигнатото и остави списанието. Не успяваше да си измисли никаква друга занимавка. Съвещанието на московските прокурори бавно набираше ход.

Главният прокурор Зимарин изстрелваше въпроси към салона, но никой не мислеше да му отговаря, нито пък прокурорът чакаше отговори — имаше ги предварително подготвени и върху тях градеше изказването си.

— … Кой е основният екстремален фактор в нашата професия?

Нагласи очилата, опипа едрата брадавица до носа си, провери дали са на място златните му звезди на съветник втора степен в кадифените илици на мундира. Общо взето, за Турецки би било интересно да чуе какво мисли главният правист на Москва относно екстремалните фактори в дейността на следствието. Но онзи не бързаше с отговора на собствения си въпрос. За самия Турецки като следовател екстремалният фактор имаше съвсем фасулско решение: не ми пречете на работата. Но понеже разните събрания наред с пътуванията и висенето по опашки бяха сред най-омразните за него занимания, той веднага загуби нишката на Зимариновата реч. Още повече, че някой му прехвърли неколкократно сгънат къс амбалажна хартия, той я разгърна и видя калиграфски изписано стихче със съответни илюстрации по темата:

Турецки не се усъмни, че автор на шедьовъра е Генка Бабаянц. Този вид развлечения по време на събранията бяха стара традиция в прокуратурата, а Генка винаги имаше подходящи хрумвания. Както винаги седеше в дъното на салона, а две девойки от прокуратурата, седнали до него, се попикаваха от смях. Турецки понечи да отговори с нещо в същия стил, но главният прокурор на Москва междувременно вече се домогваше до основното:

— … Такъв екстремален фактор в дейността на правосъдието, а и в цялата политика на перестройката, другари, се оказа противодействието на заинтересованите лица. И ние, колкото и да е неприятно, следва да признаем, че организираната престъпност, съветската мафия, нахлу в нашите партийни и държавни организации, в нашите предприятия и учреждения, порази собствените ни редици: хиляди сътрудници на Държавна сигурност, на милицията, прокуратурата и съда са уличени в съучастничество с престъпниците…

Турецки потърси с очи предишния си началник Константин Дмитриевич Меркулов. Той беше седнал чак в другия край на залата и имаше вид на човек, който с най-напрегнато внимание слуша главния прокурор. Турецки не беше сигурен, че не направи грешка, като отказа да се прехвърли в прокуратурата на РСФСР заедно с него — втори Меркулов нямаше на света. Но Турецки не можеше да понася делата на стопанската милиция, с каквито щеше да се занимава в екипа на Меркулов — безумно отегчение го обземаше само от вида на стотиците фактури, товарителници, пътни листове и тям подобни отчетни документи. Меркулов втора година водеше някакво безкрайно дело за корупция и присвоявания в Министерството на търговията, което бе започнал още в градската прокуратура и продължи в републиканската. Лично на него въпросният екстремален фактор през носа му излезе — миналата година лежа три месеца с инфаркт в Боткинската болница. След лечението се върна неузнаваем: по-рано открит и доброжелателен, сега беше станал мълчалив и затворен.

Потънал в размислите си, Турецки не забеляза, че събранието върви към своя край. Последен естествено пак взе думата докладчикът, главният прокурор Зимарин. Той призова присъстващите да се посветят изцяло на перестройката и на извеждането на страната от кризата и закри съвещанието. Салонът вече беше готов за бурните ръкопляскания. Точно в този сюблимен миг на паузата някой от задните редове гръмогласно кихна. Публиката се смути, чу се сдържан смях. Тогава главният прокурор спокойно каза:

— Наздраве, другарю Бабаянц.

По примера на Зимарин присъстващите заръкопляскаха и не можеше да се разбере кого поздравяват — главния прокурор или старши следователя Галактион Бабаянц…

Бабаянц се обърна към Турецки и го попита, без да понижава глас:

— Какво ще кажеш за екстремалния фактор? Нямах и представа, че нашият градоначалник бил такъв голям дисидент.

Двамата се самообслужиха с табли в ръка на дългата опашка в стола на Московската градска прокуратура. Вътре беше задушно, миришеше на вкиснато, а и мухите бяха повече от допустимото. Изгладнели от дългата реч, рицарите на щита и меча напредваха към храната. Зад Турецки старият криминалист Семьон Семьонович Мойсеев обясняваше на секретарката на следствения отдел последните постижения за откриване на фалшиви банкноти. А Харолд Чуркин, следовател от Специалния отдел, застанал на опашката преди Бабаянц, гледаше да си избере по-прилична на вид салата, вдигаше чиниите със съмнителната смес, помирисваше и ги връщаше.

— Ей, Чайлд Харолд, по-живо, ваша светлост, ще умрем от глад! — подвикна му Турецки.

Чуркин остави салатите на мира и се запъти към касата. Бабаянц си сложи на таблата салата, харчо[1], кълцан шницел и сок. Турецки искаше да последва примера му, но, уви — яденето и шницелът вече бяха свършили, останалата порция салата имаше откровено неядивен вид, а вместо сок вече раздаваха чай с лимон.

— Чух, че са ти дали моето дело за Татяна Бардина.

— Да, благодарение на Меркулов, той го отдели от общото дело на славните мафиоти, където Бардин май е представен доста силно. Засега имам чувството, че и тук той е главен участник, ако не и убиец…

— Стига да искаш, ще те осветля по въпроса — сериозно предложи Бабаянц, — но иначе в момента имам един смрадлив случай…

Стигнаха до касата. Пред тях отново се помайваше Чуркин.

— … за «пощенската кутия»[2] на Сухов. Бързам да се отърва от тия лайна.

Платиха и като по чудо намериха свободна маса за двама точно до изхода.

— Но Сухов не те интересува. А с делото за смъртта на Татяна Бардина не ме оставиха практически да се запозная, подхвърляха ми ту един, ту друг случай и нашата Мухоморка особено — нали е гъст с Бардин. Това беше още в Замоскворецката прокуратура, тогава Зимарин ни беше районен прокурор. Та и този случай не е от най-ароматните.

Бабаянц разтвори таблата, изчезна и след малко се върна с чаша сок и чиния с шницел. Чуркин се повъртя със своята табла между столовете да си намери място, накрая се присламчи пети на една маса зад гърба на Бабаянц.

— Казах на готвачката, че ще играеш в кримка по Юлиян Семьонов, че си в главната роля. А на гладно не си фотогеничен. — Бабаянц се провря до стола си. — Но с харчо̀то не мина номерът — имали само четири порции за шефовете. Така че можеш да зобиш от моята чиния.

Но Турецки отказа да «зоби» и докато Бабаянц дояждаше жълтата оризова каша, го попита:

— И какво стана после с неароматния случай?

Бабаянц се заигра с вилицата, като редеше геометрична фигура от жилавите мръвки. Турецки го погледна, изпи резливия сок до дъното.

— Знаеш ли, аз съм сигурен, че е убийство. Но в делото всичко е представено съвсем различно. Е, има ли замесени високопоставени персони, винаги всичко е другояче. Пък щом нашите бойни съратници от тъй нареченото правосъдие подхванат някое дело не оттам, отдето се полага, пиши го бегало… Виж какво, Сашка, засега толкова, в неделя ще ти дойда на гости. Защо така ми се струва, че имаш и рожден ден? Е, ще обсъдим всичко… Хайде, свърши ли си кралския обяд? Тогава до неделя.

Излязоха в коридора, стиснаха си ръце.

— Накратко: ще напъна тия дни феноменалната си памет. Може и да изскочи нещо полезно.

Шегобиецът Бабаянц обаче беше сериозен мъж. Щом казва, че ще си спомни, непременно ще пристигне с информация.

2

Така — бавно допива коняка, пали цигара от свещта… После не знае какво се прави. Но смущението, което я беше обзело с идването на гостите, започна малко по малко да се топи и тя пак и пак надигаше чашата, която любезно пълнеше седналият отсреща красив мъж, благоухаещ на непозната парфюмерия. Пространството и времето изчезнаха в безкрайността и Ника си помисли: не би й било неприятно и да легне с него. Танцуваха на някаква бавна музика, тя притискаше буза до силното му рамо и послушно кимаше в отговор на нищо незначещите му думи.

После всичко си дойде на мястото, защото непознатото ухание изчезна. Брадатият художник Жора я наливаше с кафе от грамадно канче и нагласяше копринените презрамки на гащеризона, а те все се изхлузваха от голите й рамене. Пламъкът на свещта се отразяваше в стъклената врата на спалния бокс, където по това време трябваше да спи Кеша, но днес го нямаше, защото днес беше петък, «татковден». Ника протегна ръка, драсна с нокти по стъклото:

— Не искам никого — само моето момченце.

Дебелата Альона въздъхна:

— Непоправим случай.

— Жалко, биваше си го… как му беше името? Бил? — обади се Жора и посегна да запали цигарата си от свещта.

— Чудно къде изчезна — рече замислено Сеня Щейнбок и си сложи от цвеклото в чинията.

Доплака й се — и от всички тези думи, и от изпития коняк, и задето Кеша не си беше вкъщи, и просто заради объркания й живот. Но брадатият Жора събори свещта, Альона счупи чаша, Сеня изтърва цвеклото върху новата рокля на жена си.

«О, Боже, какво ми става, толкова е прекрасно всичко!» — помисли си тогава Ника. Изгорената покривка, строшената кристална чаша, завинаги съсипаната «валутна» рокля на Мила — за това трябваше да се тревожи и да си спомня десетки подобни и съвсем различни други случки със свещи, салати и какво ли не, да пият — за кой ли път — за двадесет и деветия рожден ден на Ника, за перестройката и гласността, за новата броня за форда на Альона, да пеят отдавна забравени идиотски песни за детето, което си бъркало в носа, и за сините пижами в град Сухуми. Впрочем за пижамите пяха вече на площадката на шестия етаж в очакване на асансьора.

Ника поостана на ъгъла, изпрати с поглед разноцветните светлинки на колата и си тръгна, като стъпваше нестабилно с високите токчета по разбития асфалт. Забеляза как се спогледаха в асансьора съседите от седмия етаж — мадам се е натряскала! — и с преувеличена независимост тръгна от асансьора към апартамента си. Вратата я учуди, отвори се без ключ, зейна от лекото докосване на дланта й. Ника опипа за ключа на осветлението, натисна го както винаги. За миг я споходи мисълта: защо, не беше ли оставила запалено в антрето; но не успя да се отдаде на никакви мисли повече, защото на пода в тясното антре лежеше, опнат в целия си гигантски ръст, отскорошният й познат със странното име Бил и той беше сега абсолютно мъртъв, както следва да бъде мъртъв човек, когато липсва голяма част от главата му, а онова, което беше останало от нея, не беше в пълно единство с тялото, тъй като дълбока кървава бразда го отделяше от него…

Павел Петрович Сатин с погнуса гледаше екрана на телевизора. Щом се появеше в едър план лицето на новия московски партиен лидер, той ядно натискаше дистанционното и превключваше на програмата от САЩ с пряко предаване на първенството по гимнастика. Но спорта мразеше още повече — след тридесет години работа в системата на Мосспортторг, последните десет от които в ролята на едноличен ръководител. Сатин пак натисна копчето. Там, в кинескопа, се разиграваше на запис сутрешният цирк с действуващи лица: партийно-стопанският столичен актив и в главната роля — първият секретар на градския комитет на партията. Злобно спря телевизора и се озова в пълен мрак. Уплаши се. Ключът за осветлението беше на пет, ако не и на шест метра — такава страхотна вила си беше избумкал, за да седи сега и да трепери зад прозорците с железни кепенци. Колкото и да се взираше, не успяваше нищо да види. Счу му се, сякаш някой идва към къщата с нож в ръка. Ужасът го притисна в дълбокия фотьойл, той не смееше да диша. Помъчи се да разпознае в тихото шумолене на лятната нощ стъпките на жена си, но до съседната вила, където беше отишла да играе карти, разстоянието беше поне двеста метра. Когато страхът му стана почти непоносим, изведнъж си спомни, че може да натисне дистанционното. От телевизора гръмна буря от аплодисменти, екранът светна и Сатин си пое дъх.

Видя се там, в залата, на втората редица, и отначало не се позна — той ли е, толкова стар, дебел и дори с нездрав вид? Всъщност какво ли значение има, щом скоро на всичко това ще дойде краят: и на вилата с железните кепенци, и на телевизора с дистанционното — какъв ти телевизор! — целият му живот отива на кино, защото го чакат поне десет години в кафеза и пак добре, ако и с толкова се отърве, че на колцина вече им светиха маслото, колцина пък сами се гръмнаха и няма кой да го извади от тези говна, а неговият завареник, това вълче Сашка, шибаният следовател, направо каза на майка си: «Аз твоя Сатин няма да го вадя от лайната», пък Сатин дори беше обещал на ортаците: не бойте се, на Ленка момчето ще ни спаси, не е кой да е — старши следователят в Московската градска прокуратура Александър Борисович Турецки! А сега такива мерзавци като Гдлян и Иванов, завареникът му и той барабар, във всичко си пъхат гагата. Един приятел вече дочака «помощ» — Юра Соколов, директорът на гастронома «Елисеев», мъж и половина, осем години вече гние в земята благодарение на Меркулов, началника на Сашка, перестройчик гаден като тези от телевизията, намерили се, чистофайници, простаци такива, изпълзяха от някакви дупки, смръдльовци, с розови пръстчета чашката — наздраве за перестройката, Павел Петрович! Откъде ни дойде на главата и тая перестройка!

Но и това не беше най-страшното. Бившите му господари ще си извадят очите, а той сега ще опере пешкира — едните викат: взимай стока само от нас, иначе ще съжаляваш; другите: ако вземеш от тяхната продукция, ще те пречукаме. И наистина ще го пречукат, ей тъй ще си отиде и гроба му никой няма да знай. Чува се за подобни случаи, един домакин на базата в Очаково така изчезна, според мълвата бил зазидан в бетонена плоча…

— За реформа, и най-скорошна, другарю Прокофиев — изпиука някой от екрана с гнусен фалцет.

Сатин гледаше тълпата, наобиколила партийния лидер на Москва, разплутите усмивки по физиономиите, сред които неговата собствена му се видя най-непозната.

— Ама това аз го казах, мамка му! — изкрещя той внезапно към екрана.

— На кого си се развикал? Боже, колко е задушно! Защо си се херметизирал тук — с тия затворени прозорци… Спечелих двайсет и осем рубли, утре ще купя на Сашенка ново куфарче — от ония, дето имат закопчалки с шифър, нали ги знаеш.

Елена Петровна загърмя с кепенците, отвори прозорците. Тънката й фигурка в полуздрача изглеждаше съвсем момичешка.

— Къде се губи досега? Да не мислиш, че сам… много ми е весело? — Тази дума по инерция излезе от устата му, Сатин беше сигурен, че вече никога през живота, каквото и да стане, не може да му бъде весело. — А синът ти не може ли сам да си купи куфарче… — И довърши наум: «Лайнен следовател.»

— Гледай си щерката ти, остави Саша на мен.

— А тя къде е? Дванайсет наближава, как ще се придвижи чак дотук?

— Виж какво, Елвира скоро ще навърши четиридесет. Докъдето трябва, дотам ще се придвижи. Сутринта май отиде в зоологическата градина.

— Защо пък там?

— Така. Ще рисува животни. Както виждам, седнал си да се гледаш сам себе си, я превключи на втора да гледаме гимнастичките с адидаските трикца̀ «Сатин и сие».

— Превключи! Я ми се махай от главата! Ако не бяха «Сатин и сие», ти там щеше да си останеш, в твоите Соколники с нужника в двора! И кажи на Елвира: няма нужда да се разкарва до зоологическата, да си тури едно огледало отпред и да рисува, ще стане маймуна и половина!

Ника тичаше накъдето й видят очите и краката й кървяха от препъване в крайпътните камъни. «Какво става, какво става» — си повтаряше непрекъснато, хлипаше и притискаше до гърдите си острите токчета на сандалетите. Не помнеше как се е намерила тук, не знаеше накъде и за какво тича. Спря се без дъх, отвори пръсти — туп-туп, се удариха в асфалта и останаха паднали на пътя лачените сандалети като две ранени птици, а Ника се повлече обратно, смазана от очевидната мисъл, че трябва да се обади в милицията. Ужас. Какво ще каже? Вкъщи има труп. Името му е Бил. Тоест беше. Не го познавам. В смисъл… Някой го доведе. Ето телефонна кабина. Носи в джоба на гащеризона само ключовете. Там на една пейка са седнали три момчета, смеят се като щури.

— Извинете, да ви се намират монети за автомата? Излязла съм без пари…

— Защо са ви пари? За хубаво момиче като вас всичко на света трябва да бъде безплатно. Елате.

Момчето леко се олюлява, но борави уверено с металния гребен. Телефонът дава сигнал. Момчето с пресилена куртоазия затваря вратата от външната страна. «Аз съм луда, луда! За милицията е безплатно — нула две и толкова.» Изненадващо за самата себе си обаче тя избира друг номер, той е още от времето, когато нямаше представа какво ще се случи през следващите десет години от живота й.

Алексей слуша, без да я прекъсва, и щом Ника свършва, казва:

— Предполагам, че си даваш сметка кое време е — наближава един. Ако наистина е толкова сериозно…

— Да, да, страшно!

— Идвам.

Сърцето й така силно блъска, че тя едвам си поема дъх. И мислите й прескачат в такта на пресекливото дишане. Альоша — идва — всичко — ще — се оправи. Той — има — приятели — следовател — там — ще разследват — ще разберат — тя няма нищо общо. Всичко — ще се оправи.

Алексей тресна вратата на раздрънкания москвич, бързо се запъти към Ника и лицето му се изкриви в презрителна гримаса:

— На какво приличаш, Ника? Къде си се подредила…

— Идваха Альона с Жора и Мила със Сеня. Бяха на гости за рождения ми ден.

— Тогава честито.

— Мерси. И доведоха един «кандидат за женитба».

Лицето на Андрей доби още по-презрителен вид.

— Всъщност някои подробности ми се губят…

— Не се и съмнявам.

— Не в този смисъл…

— Вероника, за мен е безразлично. И после?

— После той изчезна. Слязох да изпратя гостите, връщам се — лежи в антрето, мъртъв. Главата му строшена, гърлото прерязано, всичко в кръв, не знам какво да правя. Сега ще го видиш.

Алексей взе ключа от треперещите й пръсти, рязко отвори вратата. В антрето и изобщо в къщата нямаше жива душа — нито мъртва.

3

Вадлен Михайлович Бардин се настани удобно в лекия кожен фотьойл пред телевизора. Ще предават цялата нощ — заради 11-часовата разлика във времето с Лос Анжелос; има директно излъчване от финала на първенството по спортна гимнастика. Милиони са любителите на спорта в страната. По желание на зрителите състезанието се предава изцяло. А зрителите и не подозират, че предаването е само заради другаря Бардин, бившия спортен министър, сега на скромната длъжност президент на търговска банка. Красивото му лице изглеждаше спокойно, но пръстите с дългата кафява «More» — лукс, който си позволяваше насаме — леко трепереха, а и по страните му пламтяха румени петна. Новоизлюпеният банкер беше възбуден. Обичаше това състояние на тялото и душата си, доставяше си насладата и тя никога не му омръзваше, а беше стимул за по-нататъшните му успехи, но същевременно и резултат от досегашните. Сивата коприна на халата, разстлана на страничните облегалки, разкриваше голата плът, окосмена от шията чак до ноктите на краката. Бардин нежно погали гърдите си, корема, по-надолу ръката му се задържа, но съвсем за малко, още не, рано е — той пи глътка минерална вода, дръпна от цигарата и премрежи очи, но така, че да вижда екрана.

Появи се надпис на английски: «На гредата — Нинел Галушко, СССР». Цигарата повече не му трябва, последна глътка минерална вода за разхлаждане. Хайде, Нели, ти си на гредата, нали знам, там нямаш равни, така — изтегли левия крак, сега десния, ах, как го яздиш, давай, Нели, давай, ооо!

Ръката му препускаше ритмично напред-назад, напред-назад, очите му не се отлепваха от екрана, където супергимнастичката, световната и олимпийска шампионка Нинел Галушко-Бардина, неговата жена, се бореше за поредния златен медал. Три пълни салта във въздуха — и тя застина, изпъната в поздрав към залата.

Бардин се свлече в изнемога на килима, тялото му се гърчеше. «О, Нели — изстена той, — какво правиш с мен, ако можех и с тебе така…»

Прав под душа, не беше чул, че телефонът отдавна звъни, усили студената вода, усети се по-бодър и с прояснено съзнание, спря душа, загърна се с хавлията, която Нинел му беше донесла от Западна Германия, лениво си помисли: «Кой ли толкова припира по нощите? Два минава.» Бавно се добра до хола, оставяйки тъмни стъпки по килима, настани се във фотьойла, напълни чаша коняк, запали цигара и едва тогава се обади. Слушаше спокойно, дори притвори очи, но постепенно лицето му загуби жизнерадостната си руменина.

Затвори, без да каже нито дума. А и какво да говори — от него се искат не думи, а дела. Заповедта си е заповед. Трябва напълно да се концентрира, за да поеме изпълнението на трудната задача. Застана пред огледалото, дълго попипва бузите си, приглажда тънките си черни вежди. «На никого да не споменавам — си повтори, — на никого, дори на Нели…»

Най-ужасното в цялата история беше, че Альоша не й повярва. Тя самата беше поставила точка на отношенията им. Защо тогава трябваше да му звъни? Това е работа за криминалната милиция, а не за бившия й мъж. Но Ника не успяваше да превключи на събитията от последната нощ, тя сякаш чуваше отново обидните му думи: «С какъв номер ще ми излезеш другия път, Вероник?» Името й, произнесено с френски акцент, изрази цялото му презрение. «Имаш алкохолни халюцинации — трябва да се лекуваш.» А знаеше много добре, че Ника рядко пиеше дори вино, но тя не възрази, какво да се оправдава, така се беше случило, та сега се чувствуваше зле не само от пиенето, а и защото вече нямаше никаква надежда да започне отново предишния си живот. «В три майка ми ще доведе Инокентий» — каза Алексей от вратата. О, Боже, дори Кешка нарича с цялото му име, като че ли става дума за някакъв чужд човек. Отиде си, а Ника остана да седи до нераздигнатата маса, отпуснала лице над покривката, и по белия плат се разплуваха като сиви паячета сълзите й, смесени с грима.

10 август, събота

Спа към четири часа. Когато се събуди, остана изненадана, че животът продължава и трябва да разчисти стаята, да изнесе боклука (внимателно заобиколи мястото в антрето, където беше видяла мъртвия Бил), да прибере вестника от кутията, да изпере покривката, да сготви, да вземе душ, да изглади камарата ризки и панталонки на Кеша — и да тича до спирката, щом си спомни изведнъж, че няма яйца, всички бяха отишли за гостите.

Метеоролозите обещаха двадесет и два градуса, но времето беше мрачно, ръмеше досаден дъжд. Вдигнала яката на шлифера, Ника с тъпо равнодушие слушаше разправиите на опашката дали трябвало да се дават само по десет яйца на човек, и се заглеждаше в мотрисите, всеки момент щеше да пристигне свекърва й с Кеша. Двама съмнителни типове пренесоха покрай опашката нещо дълго, увито в найлон и превързано с канапи. Ника ги изгледа равнодушно и внезапно ясно осъзна: те носеха Бил. Забрави опашката и се втурна към телефонните кабини, за да информира подробно дежурния в милицията, че на спирка Матвеевска двама с якета чакат електровоза и са оставили на земята завит в найлон труп на млад мъж. После забърза обратно с твърдото намерение да опознае убития и да понесе цялата отговорност за… Още не знаеше за кое, понеже имаше повече от приблизителна представа за Наказателния кодекс. Свали яката на шлифера, извади от чантата гребен, в това време няколко униформени милиционери обградиха спирката. Двамата с якетата реагираха светкавично — скочиха през перилата и фъснаха в различни посоки. Но милиционерите се втурнаха подире им и след минута благополучно върнаха запъхтените от голямата скорост при зарязания им вързоп, охраняван от един милиционер. Ника зае по-близка позиция отстрани, готова да пристъпи към гражданските си задължения. Двамата с якетата се оправдаваха един през друг, никой не произнесе думата «убийство» и Ника нищо не схвана от обясненията им. Междувременно милиционерите развързаха онова съмнително нещо и насъбралата се тълпа видя… огромен персийски килим.

Но мъртвия Бил го нямаше вътре.

— Килимът, другарю старши лейтенант, май е същият, дето се издирваше. От апартамента на онзи професор в кръглата къща…

— Никакви професори, старши — пак се развикаха двамата с якетата, — току-що го купихме на ръка от една женска, пардон, дама на улицата. Освен тя да е била професоршата…

— Ще ти дам аз една «професорша», Потапов — мързеливо се обади дебелият старши лейтенант. — Откога така персийските килими се продават направо на улицата, да не са лук или репички. Веднъж не лежа ли вече за друго килимче, Потапов? Не можеш да ме измамиш, знам си аз осъжданите в моя участък. Хайде в отделението.

«Малоумница, кретенка! Какво търся и аз при нормалните хора?! Дори Кешка можеше да прояви повече съобразителност. Добре, че никой не ми обърна внимание, а кварталният не ме знае, тук нямам адресна регистрация.» Ника се върна до павилиончето, но там вече нямаше и помен ни от опашка, ни от яйца. Бавно се запъти към къщи…

— Майче, къде беше? Чакаме с баба, чакаме!

Ника прегърна сина си и го завъртя из стаята.

— Добър ден, Елизавета Ивановна, благодаря ви за Кеша. Редих се за яйца, ама свършиха, преди да ми дойде редът — леко модифицира тя ситуацията.

— Виж какво ще ти кажа, Никушка. Малкият трябва да се ориентира към музиката. Той има абсолютен слух и явна дарба — заговори свекърва й, докато вадеше от чантата дрешките на детето, грижовно сгънати и подредени, — но сигурно не сте му дали правилната насока.

— Елизавета сви устни. — Трябва да купим пиано, може и на изплащане, и аз ще се включа, доколкото мога. Нали искаш да свириш, моето дете?

— Да, с тромпет. Те са едни големи тръби, виждал съм ги в цирка. Златни!

Ника нямаше пари нито за пиано — ако ще и на вноски, — нито за уроци. Беше отделила само за храна — според купоните за август. Но се съгласи:

— Ще помислим. Елате да пием чай, Елизавета Ивановна, от гостите остана много хубав кекс.

— Не, благодаря, Никуша. Тръгвам си.

Бившата й свекърва целуна внука си, който се изхлузи от прегръдката й, погали бившата снаха по главата и си тръгна с въздишка. Ника знаеше, че тя не може да се примири с развода на сина си и не губи надежда да събере семейството им.

— Разправяй сега: какво правихте с тате? — придърпа Ника детето.

— Пяхме и даже танцувахме.

— Пели сте? — Тя веднага се усъмни относно правилните насоки, в които се развива дарбата на сина й.

— Да бе, майче! Чуй какви смешни песни: станах рано отзарана, нищо не можах да хвана…

— Какво?!

— Защо се сърдиш? Знаеш ли колко е хубава — как един ловил риба и нищо не хванал. А пък веднъж — сега ще ти изпея:

И Кешка запя дебело, явно имитираше оригинала:

Ника закри лицето си с длани.

— Защо плачеш, маменце? Тя е смешна. Уж хванал с въдицата русалка, а тя му оставила само три пера… А-а, ти се смееш! И тате, и чичо Саша също се смяха! А баба се скара.

— Кой чичо Саша?

— А бе чичо Саша — който хваща бандитите, дето са крадльовци!

— Саша Турецки? Следователят? Не «крадльовци», а крадци.

— Да, крадци. И у-бий-ци.

— Кога, вчера ли?

— Не, не, днеска! Тате се обади и му каза: имам пиячка и проблеми. И чичо Саша дойде, веднага пристигна, и те пиха водка в кухнята и си приказваха тайни работи, а ние с баба искахме да подслушваме, ама те така ни затвориха вратата, че нищо не се чуваше. И после чичо Саша каза, че имал касети на един… ремигант.

— На един — какъв?

— А… мигрант.

— Емигрант?

— Да. Фискувани.

— Конфискувани. Ясно.

Значи надежда има. Альоша все пак е разказал всичко на Турецки. Тя само трябва да прояви самообладание и да чака.

— Искам да ям!

И през това време трябва да нахрани сина си. Жалко, че изпусна яйцата, гъска глупава.

— Какво ти се яде?

— Яйца на очи! Може и бъркани!

4

Ника, стаила дъх, се доближи безшумно до вратата.

— Аз съм, Саша Турецки.

— Дойде ли? Благодаря ти. Здравей. Влез, заповядай, седни, моля те, почакай да разтребя играчките. Благодаря ти. Сега, само да махна кашона.

— Няма нужда да разтребваш, Никушка. Ето, подпри някъде чантата ми и всичко е наред. Дай хубаво да те разгледам, сто години не съм те виждал. Все същата красавица…

— Благодаря ти. Да. Тоест… исках да кажа…

— Знаеш ли какво, ако имаш кафе, с удоволствие ще пия едно, може и нес.

— Нямам — о, какво говоря, напротив, веднага ще ти направя. Има и кекс, Альона го е правила. Много е хубав, със стафиди. Още е мек. Ами да, от вчера е, съвсем пресен. Защо се смееш? Сигурно много идиотски вид имам?

— Видът ти е изключителен, Никушка! Хайде в кухнята. Знам какво хубаво кафе правиш, помня още знаеш ли откога? От Соколники. С Льошка бяхме втори курс, а ти — в девети клас. Тъкмо си беше отрязала плитките и хвърли Альоша в тъча. Още си е там.

— Къде? — стресна се Ника.

— В тъча. Бъхти се, драпа, размахва краченца във въздуха, но само се прави, че не му пука. Ще видиш, скоро ще мирне и ще целува прекрасните ти нозе.

Ника недоверчиво си погледна чехлите.

— Мислиш ли? Не, Саша. Той вече ми е турил кръст — за него аз не съществувам, за него съм антитяло. А снощи… всъщност днес за пореден път му дадох повод…

— Ника, стоп! Ти си ми ясна, ако не те спре човек, кой знае какво ще си изфантазираш. Льошка е много притеснен от цялата тази история, просто се е уплашил. За теб.

— Не и за мен. Нито за Кеша. И да е уплашен — само за себе си. Защото съм му създала грижи. А той не понася грижите. Имам предвид тези, дето ти създават главоболия, а не мускулна треска.

Турецки си помисли, че е права. Неговият приятел и съученик Альоша с годините се беше превърнал в нещо като плейбой, който живее на издръжка на богати женички не първа младост. Но честно казано, кой ли пък обича да се главоболи с чужди дертове? Обаче гласно каза дежурните, нищо незначещи думи:

— Хайде, хайде. Всичко ще се оправи.

— Да? Надали. Може… Още едно кафе? Не? Ами тогава…

— Сега ще ми разкажеш всичко подробно. Минимум емоции, максимум фактологичен материал.

— Боя се, че нямам никакъв материал. Дойдоха Жора с Альона и Сеня с Мила. Доведоха този Бил… Всъщност?… Висок, рус, спортен тип със спортен сак през рамото, впрочем не точно сак, а чанта «Адидас» колкото кутия за обувки, но по-плоска… После го видях там, убит.

— Убит — това е вече умозаключение.

— Главата му беше размазана и целият беше в кръв — не можеш да си представиш! Но засъхнала. А шията отпред като прерязана. Но не с нож. Все едно с тел. И беше… съвсем студен.

— Да не си го пипала?

Ника се надигна от масата.

— Ела в антрето, ще гледам да ти обясня. Не съм чистила, всичко е, както си беше… Ето. Той се изниза някак потайно, сигурно е било към девет, така ми се струва. Поради това въртя няколко пъти телефона. Но май нямаше никой. После се свърза. Не чух какво говореше. И повече не го видяхме. Изпратих гостите, после се прибрах, даже в асансьора бях с едни от седмия етаж и тъкмо да си отключа, вратата сама се отвори. Запалих. Но имам чувството, че когато излизах, не бях загасила. И не знам как не припаднах: гледам същия Бил… Наведох се над него, не, коленичих, ей така, на това място. Той лежеше целият изпънат и с прибрани ръце до тялото. Само главата му извъртяна някак нечовешки. Хванах го за ръката, взех да го дърпам: «Бил, Бил, какво има?» А ръката му лед.

Тогава съвсем превъртях от ужас и хукнах нанякъде, по пътя съм си посяла сандалетите, чисто нови, не можех да тичам с високите токчета и ги свалих. Исках да се обадя в милицията, а завъртях на Альоша, не знам защо. За останалото вече си в течение, идва Альоша — тука празно. И все едно никога нищо не е ставало. Но не си измислям, честна дума, въпреки че пих много коняк.

Турецки отвори чантата си, извади специалната лампа и дълго оглежда пълзешком пода.

— Къпа ли се днес?

— Да, сутринта — побърза да отговори Ника, после се учуди: — Защо питаш?

— Щом си се къпала, отпада. Да си била случайно с чорапогащник снощи? Или с чорапи?

— Не, със сандалетите на бос крак.

— Жалко.

— На тази жега вчера, Саша! Какъв чорапогащник! И с оувърола заврях.

— С кого?

Ника се засмя:

— Не с кого, с какво — с гащеризона. На английски повече ми харесва. На руски няма съвсем точна дума. Все пак гащеризон е работна дреха…

— Момент, Никуша, момент — искаш да кажеш, че си била с панталон? Бързо давай насам този оувърол!

— Хвърлих го за пране…

— Но не си го изпрала — слава Богу! Донеси го, дай мушама за масата… Така, добре. Докато свещенодействам тук — почти в буквалния смисъл, — виж какво ще можеш да измъкнеш от Альона за Бил: трите имена, професия, всичко.

— Толкова ме е страх…

— Не, няма от какво да те е страх. Измисли си някаква историйка и си повярвай. Например: Льошка ти е извъртял сцена на ревност, а ти дори не знаеш кой е този тип, дето ти е бил на гости. А? Не бързай, измисли нещо друго. Ако ти преча, мога да поизляза из микрорайона.

— Не, остани. Ще се помъча. Добре. Дай една цигара…

Избра номера. Няколко незначителни изречения за главоболието, за лошото време и за напразното редене на опашката. После:

— Представяш ли си, Альонка, моят, бившият мъж днес такава сцена на ревност ми сервира! Явно съседките са ме издали за снощната спявка у нас. И ми вика: какви са тия дангалаци, дето ги мъкнеш, не чувстваш ли, че се излагаш, ще те наклепят в милицията и направо ще изхвърчиш, нали знаеш, че дори не си регистрирана. Хич не съм му давала обяснения, разбира се, това са си мои работи, но знаеш ли, аз наистина нямам представа кой беше този… В смисъл как — аналогичен случай?

Ника дълго слуша мълчаливо, загаси цигарата, веднага запали нова. В това време Турецки закрепи на масата статива с много силна крушка и взе да оглежда гащеризона й през някакво червено-оранжево стъкло. Изхъмка одобрително, гребна нещо невидимо със скалпела, внимателно го сложи в прозрачно пликче и прибра в чантата скромната си лаборатория. Ника затвори телефона още по-отчаяна:

— Напразни изпълнения, Саша. На път за насам те четиримата с форда на Альона минали при спирката на метрото «Варшавска», там имало голяма опашка за таксита и Сеня казал: «Що да не изкараме за бутилка водка?» Жора викнал от прозореца: «Има ли желаещи за Матвеевка?» От опашката изскочил едър млад мъж с малка чанта «Адидас» — Бил, както се досещаш, и казал, че е за улица «Веерна». По пътя се разговорили. Нашите започнали да го навиват, че имали приятелка таман като за него, той казал, че трябвало да отиде някъде си и след това можело да дойде. После си погледнал часовника и казал, че има десетина минути и ако у «приятелката» може да ползува телефон… Останалото знаеш. Кой е, що е — и те не знаят.

— Та-ка… Всичко се подрежда идеално… Сега гледай внимателно. Ти влизаш в апартамента. Аз гася лампата. Става тъмно. Нещо да те смущава? Някакви мебели, които не са си на мястото?

— Да, но сега не е толкова тъмно. Не забравяй, че беше след полунощ. Всъщност… Ето виж, стъклената врата за бокса, дето спи Кеша…

С учудване установиха, че тъкмо в момента Кеша не спи, а подробно изследва съдържанието на чантата-лаборатория.

— Тази ли е жена ти? — подаде на Турецки снимка на Ирина, открита сред криминалистическата екипировка.

— Първо, защо не спиш? Второ, кой ще поздрави? Трето, как може да пипаш чуждите работи?

— Майко! — извика Кеша. — Не мога да запомня толкова наведнъж!

И додаде с нормалния си глас:

— Здравей, чичо Саша.

— Здравей, приятелю Инокентий. Младата дама се казва Ира.

— Жена ли ти е?

— Почти.

— Защо е с такава коса, а майка е с толкова малко?

— Защото майка ти харесва къса коса и така най-много й отива.

— Ама моята майка пак е по-хубава от твоята Ира.

— Не ще и дума. И хайде вече — лека нощ.

Кешка с подчертано нежелание се запъти към леглото.

Ника му затвори вратата и продължи:

— В стъклото се отразява уличната светлина. Но тогава нямаше никакъв отблясък. Може навън да не е имало осветление, не знам. Но така ми се стори — че е по-тъмно от друг път.

— Добре, чудесно… Да ти се намират някакви цветя? Все едно — или от ваза, или от саксия? А, ето. Гергини ли бяха? Или божури?

— Не, хризантеми. Идва есен… Защо са ти цветя?

— Ония съседи от седми етаж, с които си била в асансьора, от кой апартамент са?

— Точно над нас. Но ти…

— Намери ми някаква хартия и ги загърни. След малко ще ти ги поднеса. Как ти се виждам като гостенин? Май нещо… Вратовръзка не нося, затова ще се погрижим само за прическата…

Извади гребенче, среса се пред огледалото в антрето:

— Е, няма да ме сбъркат с Шварценегер, но съм си съвсем като истински: съветски млад мъж с цветя за своята любима.

— Шварценегер не може да се хване на малкия ти пръст! Сериозно ти говоря. Още в училище всички момичета бяха луди по теб. Почти всички…

— Оттогава са минали тринайсет години, Ника. И всички момичета се изпариха нанякъде. Тръгвам. След малко се връщам.

Турецки излезе, Ника остана в антрето, обърната към вратата и притиснала с пръсти лицето си, докато той не се върна.

— Сега спокойно да палнем по цигара. Ела в кухнята… Така… Да теглим чертата относно случая със среднощното произшествие в дома на Ника Славина. Първо. Не го е имало. Второ. Защото няма смисъл. Не ме прекъсвай. Трето. Вероника Славина в не съвсем трезво състояние в петък срещу събота вместо в своя е влязла в апартамента на пети етаж, оставен с отключена врата; тази версия е потвърдена от съседите, които са били с нея в асансьора. Отивам с букета и им звъня на вратата. «Добър ден. — Добър ден. — Търся Вероника Славина да й честитя на патерица… А, така ли? На долния етаж? Съжалявам, изглежда, съм забравил, хем скоро идвах, кога беше, преди седмица-две… Да, наистина, как да не се обърка човек, толкова си прилича всичко. Ха, значи и тя самата сгрешила етажа? Вместо на шестия слязла на петия, така ли? Кога? Снощи… И доста лъхала на коняк, казвате? Да, да, имала е гости, празнували са рождения й ден. Тогава нищо чудно, още повече след полунощ. Извинете за безпокойството, приемете и прочие, и прочие…» Четвърто. С Кеша спокойно можете да ползувате собственото си антре и забравете, че на света съществува или е съществувал човек с името Бил. Мисля, че няма нужда да уведомяваш когото и да било за своето премеждие. Остави Льошка на мен. Както и официалната част, сиреч разследването на убийството или опита за убийство на гражданина Бил в апартамента на петия етаж в този блок…

«Значи все пак не съм съвсем превъртяла. Значи е истина. Слава Богу — не тук, слава Богу, че Саша всичко разкри» — си повтаряше Ника за кой ли път. Същевременно се мъчеше да се съсредоточи върху помагалото по програмиране, което трябваше да преведе от английски до понеделник.

«Слава Богу, че не са я очистили още там, на място» — втори час висеше на спирка «Матвеевска» Турецки — беше пропуснал вече два влака и не знаеше какво да направи, за да спаси от смъртната опасност жената на своя приятел.

5

11 август, неделя

Александър Борисович Турецки ставаше сутрин само ако го будеха преднамерено и целенасочено. Иначе никакви гръмове, мълнии или трополене на развеселени съседи не можеха да смутят съня му. Реагираше единствено на звънене: телефон, будилник или на вратата. И тъй като в почивните дни тези пробуждащи фактори обикновено липсваха, към два следобед го будеше гладът. Но днес спа само два часа, не повече, и сега, в шест сутринта, без да мисли за нищо, наблюдаваше през прозореца набраздената от дъжда река Москва. Августовските жеги от два дни бяха отстъпили място на порои и бури. Заедно с бурите придойдоха и проблемите, които обаче нямат нищо общо с времето.

В два през нощта бе събудил от телефонната будка на спирка «Матвеевска» майор Вячеслав Грязнов от милицията (за което изслуша потоци от подбрани псувни) и му изложи колкото се може по-свързано случая с Ника Славина. Щом чу познатото: «Ясно, другарю генерален» — се поуспокои, още веднъж обиколи блока на Ника, съзря в далечината зелената светлинка на такси и изскочи насреща му.

В пощенската кутия го чакаше писмо от Ирина — щяла да си дойде за отпуската, ще живее при някаква приятелка… Вдигна веднага телефона въпреки късния час и със заплахата, че ще посрещне всички влакове от Рига, най-накрая й измъкна признанието, че пристига в девет и половина вечерта в понеделник, тоест утре. Затвори телефона и чак се почуди на проявената си настойчивост. Цяла година бе жадувал тази среща, но сега чисто и просто се стресна: ергенският му живот безвъзвратно завършваше последната си фаза.

На бюрото го чакаше чисто ново куфарче с честитка от майка му. Съвсем беше забравил, че днес има рожден ден. Но съдържанието на честитката не беше никак празнично. Елена Петровна молеше сина си да дойде веднага, защото Павел Петрович «е много зле». Което, естествено, значеше не че пастрокът му е на смъртно легло, а че майка му «ще моли» за него — и той ще трябва да се измъкне по някакъв начин, без да я засегне.

«Ако го вкарат в затвора, ще взема майка при мен — помисли си Турецки и се обърна с гръб към прозореца. — Тук можем да сложим едно канапенце. Гардеробът е малък наистина; ще изместим бюрото към прозореца…» На бюрото го чакаше спретнато подшита папка, творение на веселия следовател Гена Бабаянц, когото Турецки очакваше на обедно гости с обещаната информация, неотразена в материалите по делото, възбудено «във връзка със смъртта на гражданката Т. А. Бардина». Това иначе рутинно дело по някакъв начин беше свързано с проблемите Ника-Ирина-майка му, колкото и да не личеше нищо общо между тях.

Турецки си направи нес кафе, отвори пакет цигари, легна с дрехите върху одеялото на дивана и зачете. Познаваше мнозина, ако не и всички участници в разследването — следователи, експерти, прокурори. Зад казионните изрази в документите виждаше живите хора, доразвиваше онова, което не бе отразено в делото и не бе забелязано от следователя и прокурорите по следствения надзор.

… Сутринта на 9 май 1989 година, в седем без четвърт, край железопътния насип в близост до гара «Червен строител» местен кантонер се натъква на трупа на Татяна Бардина. Следственият екип от транспортната прокуратура и милицията се появяват на местопроизшествието с вълшебна бързина (абсолютно безпочвено подозрение на А. Т.). И съдебномедицинският експерт, излъхващ алкохолни пари (също предположение на А. Т., но в случая доста обосновано), казва на следователя: «Смъртоносни черепно-мозъчни травми. Още нищо не мога да кажа за начина, по който са нанесени, труден случай — трябва да прегледаме за оставени следи!»

Тъкмо това не успяват да сторят нито дежурният следовател, нито Бабаянц, комуто транспортната милиция съвсем мотивирано прехвърля случая: трупът бил намерен на «градска територия», ще рече, на три метра и тридесет сантиметра от жп платното, а това с нула цяло и три метра превишавало правомощията на железопътните следствени органи.

Близо месец Бабаянц обикаля района на местопроизшествието с надежда да открие следи от престъпника. Научава само, че наскоро преди откриването на трупа през гара «Червен строител» минал товарен влак. Разпитаният машинист настоява, че не е забелязал в този участък никаква жена. Детективите от районната криминална милиция не намират нито оръжието на престъплението, нито самия престъпник. А медиците дават мъгляво заключение: «Причина за смъртта — нараняване на черепната кост с твърд тъп предмет». С други думи, възможно е какво ли не: и убийство, и самоубийство, и нещастен случай.

Самият другар Бардин по времето, когато става нещастието с жена му, се намира в служебна командировка.

Сега, повече от две години след като оперативната група от транспортната прокуратура и милицията е била на местопроизшествието, Турецки трябва да се заеме с този «батак» — неразкритото, забатачено дело.

В него има само въпроси: какви са били отношенията между съпрузите — добри, лоши? Защо Бардин толкова бързо се е оженил повторно? Поради каква причина Бардина в тъй ранен час се е намирала в онази извънградска местност, далеч от дома? Дали Бардин не си е осигурил алиби с командировката тъкмо за да може да изведе жена си далече от града и да я блъсне под влака?

Турецки взе душ, избръсна се и приготви мезето, по-скоро направо обяда: направи салата от стъргани репички с лук и сметана, хвърли в тигана две пържоли, които му беше осигурила бюфетчийката в прокуратурата, забърка яйца с мляко за омлета, негов специалитет. Дванадесет без десет. Седна до радиото, завъртя копчето. Неделното предаване «Седмична панорама» на радио «Свобода» беше посветено на резултатите от скорошната среща на Горбачов с Голямата седморка и коментираше възможностите за военен преврат в Съветския съюз.

Бабаянц не дойде нито в дванадесет, нито в един. Турецки си честити рождения ден, изяде половината обяд и му телефонира. Ни Бабаянц, ни дявол.

Турецки набираше номер след номер. Художникът Жора, участник в купона у Ника, се е изхвърлил с някаква нова джаджа: телефонната «секретарка» отговори, че лицето може да бъде намерено в понеделник. Турецки изпсува и завъртя този път на Алексей Славин. И пак свободно. А бе къде са се дянали всички на този свят — и живи, и мъртви? Даже майката на Льошка не си е вкъщи.

Ника вдигна веднага, като че ли чакаше на телефона. Слава Богу, добре са и двамата с Кешка, гледат си работата — Ника превежда, Кеша прави космически кораб от столове. Турецки с известно усилие имитира мажорни нотки в гласа си и изтърси първото, което му хрумна:

— Знаеш ли, Ника, исках да те попитам, имам тук някаква кръстословица и една дума ми се закучи: осем букви, четвъртата «р», повишен, натъртен изговор на отделна речева единица.

— Осем? Четвъртата «р»? Сигурно «ударение», става ли?

— Колко съм тъп! Цял ден си блъскам главата!

Затвори и веднага пак вдигна слушалката — нещо му беше дошло наум. Ана Чуднова. Рекордьорка и световна шампионка по лека атлетика, макар и в по-отдавнашни времена, метър и двадесет висока, по сила може да се мери с мъжете. Но не това е най-важното. Ана е много свой човек. Може да й се гласува сто процента доверие.

— Добър ден, Аня. Боя се, че не ме помните. Запознахме се преди три години, тоест бях при вас във връзка с един случай…

Ана го прекъсна:

— Познах те — ти си следователят, нали? Само името съм забравила…

— Турецки, Александър… просто Саша.

— А, да. Турецки. И какво пак си закъсал?

— Знаеш ли (и той мина на «ти»), имам голяма молба към теб, съвсем неофициална. Но първо един въпрос: сама ли живееш?

— Уви. Исках да си осиновя детенце, ама и то не било никак лесно… Е, това не те интересува. Казвай си мъката.

— Дали не можеш да прибереш при теб една жена с момченцето й за около две седмици?

— Защо не? Надявам се, че момченцето не е на трийсет?

— Не, моля ти се! На четири.

— Така да! Хем ще му изплета и костюмче. По-рано само шапки можех, сега се научих всичко. Време — дал Господ, три пъти седмично ходя сутрин на тренировки, друго нищо. Русичко ли е детето или черно?

— По-скоро русичко… — неуверено измънка Турецки и си помисли: колко е смешна и добра.

— Сигурно е хубаво момченце. А майчето — от хъзбънда[3] ли се спасява? Все едно. Да заповядат. Помниш ли къде живея?

— Тази жена — Вероника се казва — е заплашена от голяма опасност. Трябва да открием престъпниците. Дълга история, тя ще ти я разкаже. Не бих искал да се мъкнат през целия град.

— Тогава ще ги взема с жигулата. Дай адреса…

Да я склони да поживее у Ана Чуднова, и то така, че да не я уплаши още повече, се оказа доста трудно. Тъкмо дългите преговори най-после се увенчаха с успех — Грязнов се вклини в безкрайните му телефонни разговори:

— Ти наред ли си бе, Сашок! Три часа ти въртя — заето! Първо ми спускаш задачи — после висиш на телефона! — Гласът му чезнеше в галактиките и отново се появяваше — на вълни.

— Откъде се обаждаш? Нищо не чувам!

— От кабина. Чакай, пак ще завъртя… Сега чуваш ли ме? Добре, докладвам. Прослушахме с момчетата «Матвеевка», засега няма сигнал за убийство.

Този път телефонът престъргваше и чегърташе като в репортаж от леярски цех.

— … Това свърталище под Славини е много съмнително, проверката ще иска доста време. Клъвнах оттук-оттам по-малко информация: навъртат се някакви чешити, сигурно въртят алъш-вериш, докарани са много баровски. Не можах да надникна вътре, на вратата са монтирани едни брави, голяма чалга ще стане. А пропо, титулярят е Капитонов, онзи, спортната звезда, сега е навън, май във Виена тренира хокеисти. Подсигурих за Вероника Славина един познат оперативник от Гагарински район… Сашка, направо не си чувам гласа, някой блъска ламарини, мамка му!

— Да блъска, карай нататък!

— Значи турих моя човек и знаеш ли кое не ми харесва — там, в Матвеевка, един кагебист ни се мота, Марат Бобовски, та намекнах на едно приятелче да го разкара. Скъсах си нервите, ти казвам, след половин час ще ти се обадя от милицията.

Нещо страховито изтрака и сякаш прехапа слушалката. Турецки искаше да предупреди Ника за оперативника на Грязнов, но там никой не отговори — сигурно бяха на път към Ана Чуднова.

Грязнов му се обади след двадесет минути и изрева на телефона:

— Какви ги вършиш, да не си луд? Кажи ми бе, човек, какви ги вършиш? Извеждаш обекта от наблюдение, дума не ми споменаваш…

— Ти ми затвори, не успях нищо да ти кажа…

— Да! Затворих… Добре, всичко свърши нормално. Моят оперативник чул отвън зад вратата разговора на Ника с теб и се сетил какво става. За всеки случай проследил колата, с която отпратили. Къде са?

— У Чуднова. Ако си спомняш — една спорта…

— Ти за какъв ме имаш — «ако си спомням»! Добре си се сетил за Ана, тя тия като Бобовски ги оправя с едно ляво кроше — и край, пиши го бегал!

— Не разбирам какво общо има този Бобовски.

— Вече нищо, защото очаква хирургическа намеса в най-близката болница. След случайна среща с моя човек.

— Защо си толкова краен, Слава? Защо мислиш, че някакъв си Бобовски по някакъв начин е свързан с нашия случай?

— Интуиция, Сашок, зверска интуиция!

6

12 август, понеделник

В понеделник денят започна по вечния начин — сутринта го събуди телефонът. Турецки не вдигна веднага, първо стана, запали цигара, погледна през прозореца — отдавна немитите стъкла процеждаха мекото сияние на светла утрин. Часовникът показваше около седем.

— Как си, рожденик? — попита го телефонът с кавказки акцент.

— Генка, ти ли си? Къде се губиш? Вчера цял ден те чаках, трябва да премислим онзи случай от самото начало.

Телефонът мълчеше.

— Бабаянц, ти ли си?

— Ка-акъв случай, драги?

— Какво ти става, Гена? За който говорихме вчера в стола. Нали каза: имам информация…

Свободно.

Турецки се ядоса на себе си — от къде на къде реши, че е Бабаянц? «Генацвале» е грузинско обръщение, а Бабаянц е арменец. Идиотска работа. И той не знаеше защо изведнъж така се разочарова. Да не би с Ника да се е случило нещо? Обади се у Ана Чуднова и се извини за ранното позвъняване — но всичко беше добре, вече ядели каша със сладко и се канели да ходят на куклен театър, имало сутрешно представление на «Снежанка и седемте джуджета», тоест Ана и Кешка се канели, а Ника имала да си довършва английския превод с Аниния компютър, на които била обучена снощи, и се оказало, че на компютър преводите стават три пъти по-бързо от традиционните, и тя, Аня, щяла да подари компютъра на Ника, защото тя, Аня, нямала нужда от него, била го купила от някакъв — трябвало да му помогне, понеже нямал пари, а тъкмо му излязла емигрантската виза, единадесет години чакал разрешение.

Турецки леко се гипсира — множко жени му се събраха на главата. Те искаха спешна помощ. Довечера пристига Ирина — трябва да я предпази… От какво? От кого? От себе си може би?

Следващият проблем е майка му. Ще проучи от Меркулов какво може да се очаква за пастрока. Майката на Турецки няма да изостави Сатин в беда, ще му носи колети в затвора, ще купува с нещастната си пенсия от прескъпите деликатеси, с които така се е разглезил. Ще му намери и супер скъп адвокат — ще продаде норката, ако не я конфискуват. После ще го навещава в лагера на другия край на географията. Но най-лошото е, че тя чака помощ от сина си, надява се той да говори с Меркулов и Сатин да бъде оставен на спокойствие. Той обаче няма никакво намерение да говори с Меркулов — не може, не иска. Вчера всичко му се виждаше лесно — «ще я взема при мен»… Но тя съвсем друго очаква от него.

После — Ника, бившата Льошина жена. Слава Грязнов обеща с неговите момчета тихо-кротко да разнищят случая. Но тя не може до безкрайност да се крие (от кого?) и той, Турецки, трябва да се задейства. Анализът на пробите от гащеризона показа, че има следи от човешка кръв. Трябва на всяка цена да се вмъкнат у Капитонов. Трябва да търсят истинските убийци, а не да млатят по черепа някакво набедено ченге Бобовски.

Погледна си часовника — точно девет. Може да се обади в работата на Льошка, да го уведоми, че все пак младежът Бил със строшената тиква не е никаква фантазия на Ника. Едно е да си поркаш водката на масата с плешивата мушама в кухнята на Льошка и да съчувстваш на измислените му нещастия, съвсем друго е професионалната следствена работа.

Ведър женски глас радостно съобщи:

— Редакцията на вестник «Советский спорт»!

— Славин може ли да се обади?

— Не, не може. — Гласът стана просто палав и Турецки неволно се включи в играта:

— Така ли? Защо?

— Защото още вчера отлетя за Токио да отразява световното първенство по лека атлетика — така каза Кудрявцев.

— Кой е този Кудрявцев? — автоматично попита Турецки.

— Главният редактор.

— И защо не ми съобщи, шамандура такава!

— Кой, аз ли съм шамандура?

Турецки се замисли.

— Най-голямата съм аз, мило девойче. — И затвори.

Докато се обличаше, бръснеше, закусваше — разработи плана за деня. Първо ще отиде при брадатия художник Жора и ще го помоли да му нарисува Бил. Жора, естествено, ще лепне окото на задника, но все някаква представа ще придобият. Второ — в депото на курската линия пак да разпита машиниста на влака, който в деня на смъртта на Татяна Бардина е минал покрай местопроизшествието.

Но къде изчезна този Бабаянц?

— Добре, добре, старши, всичко разбрах.

Меркулов успя най-сетне да озапти словоохотливия надзирател Керим, татарин, стар познат, който му опява като латерна за безредието в бутирския затвор: «Началник не разбира перестройка — всички красиви момиче прекарал на кухня, близу ду кабинета. Съвсем разбеснял, дърт пръч. За жени всичко прави, ново женско крило построил. В мъжко — тясно, ремонт на следствено съвсем изоставил, следователи и адвокати чакат дълъг опашка на кабинет. Ама тук не ЦУМ, така ли, ами затвор. От този лудница, вярваш, дигам захар кръвното — така ме яде. Това ли перестройка? Обади им, приятел Меркулов, дето трябва.»

Меркулов потупа отпуснатото рамо на стария Керим и успокояващо му закима с глава.

— Тогава аз отива за твой министер.

Девети кабинет в следствената сграда на Бутирка беше станал през тези месеци работна стая на Меркулов — тук той, началникът на следствения отдел в прокуратурата на републиката, завършваше делото за присвояванията и корупцията в системата на Министерството на търговията на РСФСР; разпитваше арестуваните, провеждаше очни ставки със свидетелите, въвеждаше тях и адвокатите в следствените материали. Меркулов извади от сейфа тома и го отвори, където си беше отбелязал с разделителчето.

След пет минути надзирателят доведе в кабинета бившия републикански министър на търговията Кондаков. Тъмносивият костюм, някога елегантен, сега му висеше като на закачалка — в затвора министърът беше свалил поне петнадесетина кила.

— Добър ден, Константин Дмитриевич. Нощес сънувах своя край Константиновка — дано е на хубаво. Ще ме зарадвате ли с добри новини?

— Изключих четири от отправените към вас обвинения. Запознайте се с моето постановление. И непременно се подпишете.

Игор Фьодорович Кондаков, преди седем години издигнат от партийна длъжност в Ростов до поста министър, решил да смени стария заешки калпак за нов ондатров, както си е прието според неписаните йерархични правила. Споделил идеята с шефа на московския Главторг Троекуров и оня веднага на крака му принесъл в министерския кабинет ондатровата шапка с цена според етикета «126 рубли». Нататък всичко си тръгнало по вода: по свой вкус и за своя сметка, естествено, Троекуров го снабдявал с невиждани лакомства и деликатеси, разкарвал министъра с компания и семейно, но все по-често с примадоната на московската оперета вместо жена му — я в Беловежките гори, в Астрахан, ту на лов за мечки и лосове, на риболов за моруна и есетра… Срещу всичко това Троекуров изкрънкал от министъра «нищо нещо» — една пета от републиканския фонд деликатеси и промишлен дефицит да отива в московския Главторг.

Много милиони присвоили Троекуров и Кондаков съвместно и поединично, но накрая си омешали капите. «Министърът не ми плати шапката» — из показанията на Троекуров пред следствието. «Паричният въпрос около шапките беше уреден» — възражение на Кондаков. Тъкмо за изясняване на това комично противоречие Меркулов бе извикал днес за очна ставка двамата съветски милионери.

— Константин Дмитриевич, намалили сте обвиненията в делото ми от трийсет на двайсет и шест — как няма да ми се размине смъртната присъда, а — без особена радост рече Кондаков.

— Не смятам — доброволно признахте повечето неща и се разкаяхте…

Кондаков вдигна глава — в тона на следователя му се счу лека ирония, — но Меркулов продължи:

— Съдът ще го вземе под внимание като смекчаващо вината обстоятелство.

— От шест месеца се виждаме с вас всеки божи ден, но, да си призная, още не мога да ви разбера. Когато в началото ме подбраха ония убийци от УБХСС[4], не успяха да ми измъкнат нито дума, нали? Но те ми бяха ясни като две и две. А вие с това непроницаемо лице, пък и целият сте непроницаем, не мога да ви разбера що за човек сте — обаче ето, измъкнахте ми всичко, е, да кажем, почти всичко. Така или иначе на вашите въпроси винаги съм отговарял откровено.

— Тогава имам още един — съвсем тихо произнесе Меркулов.

Наведе се за чантата, оставена на пода, и извади снимка с тъничка метална рамка.

— Погледнете, ако обичате.

— Красива жена! За съжаление нямам представа… Не… момент… да не беше артистка?

— Интересува ме колието. Не сте ли го виждали някъде?

— А-а, колието — леко се разочарова Кондаков, — съжалявам, Константин Дмитриевич, но дори да съм го виждал, не бих го запомнил. По-добре питайте жена ми, аз, честно казано, не съм по бижутата. — Внезапно се уплаши: — Да няма някаква връзка с мен?

— Не, не — бързо го успокои Меркулов и прибра снимката.

— Още по-добре, питайте Троекуров — продължи Кондаков със злорадство, — той ми се е фукал с колекцията си от скъпоценности. Но ви моля: без да посочвате, че информацията е от мен — днес имам очна ставка с него, нали?

Меркулов натисна звънеца и забеляза как потръпна Кондаков — явно се страхуваше от всесилния шеф на столичния търговски бизнес.

Подир Керим в кабинета влезе Троекуров с ръце зад гърба. Разтри си китките и подаде ръка на следователя. Демонстративно не забеляза своя министър.

— И така, Игор Фьодорович и Иван Николаевич — угрижен заговори Меркулов, — нашето разследване върви към своя край, та ви съветвам по братски да решите въпроса с оная шапка и да приключим.

Очите на Кондаков засвяткаха:

— Ще извинявате, но защо да си лепна и това?! И му кажете да не ме гледа така. Приемам израза му като заплаха.

— Нямаш смелост дори такава дреболия да признаеш! — възкликна Троекуров. — Ако си отворя устата за всичко, което знам за тебе, няма да изкараш и до утре. Ще те разстреля още тук, в пандиза. — Обърна се към следователя и продължи: — Аз съм принципен човек, както сигурно сте забелязали вече, Меркулов. Пет пари не давам за всичките ви демократи. От принципите си не отстъпвам! Аз! Аз и такива като мен посветихме живота си на народа. Толкова съм направил за тоя народ! За да не е гладен и жаден, гол и бос! Строил съм комунизма, милял съм за тази държава. И защо — за да дойде Горбачов с неговата перестройка. На ви демокрация! И какво сега? Всичките ни завоевания — кучета ги яли! Напои ли народа? Нахрани ли го? Разбишка страната. Докара народа до катастрофа. Това направи. Но не бързайте да се радвате. Ще има, дето е рекъл Йосиф Висарионович, и на нашата улица празник! Не всички са в затвора. Има навън и храбри мъже. При това на ключови позиции. Те ще вдигнат народа. Ще видят сметката на всичките ви демократи. И тогава, Меркулов, ще си сменим ролите. Вие ще гниете в ямата, аз пък отново ще управлявам Москва.

Меркулов го гледаше колко е ненормален! Този Троекуров съвсем е излудял, горкият, в дранголника. Както и да е. Нито е първият, нито последният. И за да успокои малко атмосферата, да укроти подследствения, дето ги дрънкаше Бог знае какви, Меркулов каза:

— Иван Николаевич! Вие сте умен човек, нали разбирате, че след всички обвинения срещу вас една шапка е нищо, нула. Хайде да завършим протокола за очната ставка, а после, обещавам, просто ще я изключим от обвинението като съвсем незначителен факт, съгласен ли сте?

— Не съм съгласен — упорито настоя Троекуров, — мислите, че не разбирам защо са всички тези натегации, а? Мъчите се да измъкнете своите, да ги откачите, а, Меркулов?

Меркулов настръхна:

— Какви «свои»? За кого ми говорите, Иван Николаевич?

— Хайде-хайде, и ние не сме вчерашни — на мен ли ще ги пробутвате тия? Искате да измъкнете татенцето на вашия приятел, така ли е? Сатин откога ми се хвалеше, че имал як гръб. Какво ме гледате? Наистина ли не знаете? За Сатин говоря, за Павел Петрович, директора на Спортторг в Москва.

— По делото, по което е привлечен Сатин, е образувано самостоятелно производство. За роднинските му връзки с мои приятели нищо не знам. Така че да приключим темата. Тя няма нищо общо с нашия случай — твърдо заяви Меркулов и веднага се сепна вътрешно: «О, Боже — Сатин! Той е пастрокът на Саша Турецки!»

— Няма ли? Затуй направо сменихте боята, Меркулов! Не ви се ще да изпаднете в нашия лагер, а? Знам, знам, спокойно, вие сте неподкупен — иначе отдавна да съм навън. Ама и от прокуратурата има много замесени, и още как! Вашият млад приятел и съратник е израснал в друго време. Той иска да живее нашироко, да набива черен хайвер и да кара хубави коли, да спи с красивите жени на шефовете. Добре го разбирам — къде по-добре, отколкото вас, Меркулов… Пишете го тоя протокол.

След двадесет минути протоколът беше готов, подписан от обвиняемите и следователя. Меркулов натисна звънеца, с дълъг поглед изпрати към вратата бившия министър и сегашен арестант, без право на разходка.

След малко Керим ще се върне, за да отведе и Троекуров.

— Иван Николаевич, утре ще дойде адвокатът ви и ще започнете да се запознавате с материалите по делото. А сега имам един въпрос към вас, тъй да се каже, неофициален.

Троекуров го погледна с любопитство.

— Какъв въпрос? Не ме ли познавате вече, Меркулов? Не разбрахте ли, че цял живот аз съм поставял въпросите, отговорите не са ми в стила.

Меркулов се наведе, отново извади от чантата си на пода снимката с фината метална рамка и проследи изпитателно лицето на Троекуров, докато той я разглеждаше.

— Коя е? Не знам.

— Вижте колието.

— Защо колието? По ме интересува лицето, то издава духовност и скръб, прилича на лицата отпреди революцията, но фотографията явно е съветско производство. Сегашните ни жени нямат такова излъчване, можете да ми вярвате, добре ги познавам.

— Интересува ме колието, Иван Николаевич, и нека не си играем на жмичка. Не открихме у вас скъпоценности, това е вярно. Някой от нашите ви се е обадил, предупредил ви е за обиска. Успели сте да измъкнете колекцията, да я скриете на по-сигурно място. Както и да е. Но знам, че дълги години сте събирали скъпоценности и вече сте почти специалист. Затова ви питам: кой от колекционерите може да притежава това колие? Много е важно за мен.

Троекуров се взря за миг в следователя, попита недоверчиво:

— Клопка ли е?

— Не. Мъжка дума.

— Дайте пак да я видя.

Троекуров запали нощната лампа, доближи очи до снимката:

— Рядко бижу. Изработка на голям майстор. Вижте, цветчетата от малки скъпоценни камъчета са закрепени с пружинки «треперушки», затова букетът е като жив. Обаче… Има нещо особено… Не е изработка на руски майстор, ето тук, в полуразцъфналото цвете, е инкрустирано латинско «N». От снимката не мога да кажа със сигурност, но имам чувството, че скъпоценните камъчета са фалшиви. Освен това цената малко пада, защото едното златно листенце е повредено… Да си призная, не съм виждал такава огърлица.

Меркулов го слушаше, затаил дъх. Сякаш съзираше пред себе си съвсем друг човек, познавач, ценител, майстор бижутер.

Върна се Керим.

— Тръгвайте, гражданино затворник…

Преди година Меркулов по лекарска препоръка остави цигарите. Вкъщи зорко бдяха над него жена му и дъщерята, в службата — колегите. Затворът беше единственото място, където можеше да си позволи това удоволствие. Жадно дръпна от любимия «Димок», извади бележника, записа няколко изречения и дълго остана загледан в написаното. После забеляза, че надзирателят е застанал на вратата, и взе да прибира бумагите си.

— Изчезвам, Керим.

Надзирателят въздъхна, поклати глава:

— Тежък работа правиш, другар Меркулов. С лош народ работиш. Добър народ няма да влезе в затвор.

— Мисловните ти категории са прекалено императивни, Керим. Пътят към истината минава през съмнението.

Надзирателят го изгледа втрещен.

7

Изпълнителят изненада клиента с точно спазеното указание: на първо място приликата. Скиците бяха направени по метода на соцреализма: Бил с малка чанта през рамо и вдигната ръка (на пиацата); Бил и Ника танцуват; бюст-портрет на Бил. Турецки отказа «лечението» с една «малка», качи се на ладата и както винаги, преди да натисне газта, си каза като заклинание: «Три хиляди и шестстотин.» Което значеше, че трябва да шофира максимално внимателно, защото имаше да изплаща още три и шестстотин за колата. После изпълзя бавно от двора на Жорка и потегли към Курската гара.

Времето на преминаване на товарния влак край гара «Червен строител» в онази утрин, когато бе умряла Татяна Бардина, се знаеше до минутата — добре, че в железопътния транспорт се работи с точни разписания за движението на влаковете. Според графика излизаше, че машинист е бил Кашкин, отличник и първенец на московско-курската линия, нееднократно разпитван от милицията и от следователя Бабаянц. Той повтаряше едно и също: бил действал точно според правилника, не бил виждал никаква жена, бил изпълнявал стриктно инструкциите, нямате право да ме лишите от премията, камо ли да ме накажете, не съм виновен…

Турецки реши лично да се види с първенеца и се отнесе до началника на отдел «Кадри» да привика свидетеля Кашкин в приемната в дванадесет часа.

Кашкин беше готов за разпита: стегнат в униформата на железничар, на реверите украсена с някакви значки и медал «За трудово отличие».

Заропта още от вратата:

— Пак ли всичко отначало; докога разпити; златен курс изпуснах заради вас; две години минаха, само вие едно си знаете. Нали още тогава си казах всичко на онуй арменче, да не е нещо глухо или е недоносено?

— Подбирайте си приказките, другарю Кашкин.

— Не ми повишавайте глас — озъби се Кашкин, — сега сме перестройка.

Челникът, макар и абсолютен дебил, беше прав: хората от тогавашната жп бригада сега не можеха да измъдрят нищо ново.

Турецки пак прегледа списъчния състав — най-подробно и обстойно бяха разпитани всички освен елмонтьора Тюлпанов, понеже по онова време бил алкохолно диспансеризиран.

— Къде да намеря елтехника Тюлпанов?

Този най-обикновен въпрос, кой знае защо, невероятно впечатли Кашкин, та той отново взе да каканиже за перестройката и демократизацията, обаче този път жестикулираше и се заканваше някому. Все пак от целия брътвеж можа да се подразбере, че елтехникът отдавна е пенсиониран, «въртял» собствен бизнес и понеже бил враг на перестройката, самият той, Кашкин, хич не желаел и да го знае.

Но Турецки желаеше, ето защо изиска адреса на Тюлпанов от кадровика и потегли към «Силикатна». Почти нямаше шанс за успех, ала трябваше да запълни белите петна в следствието, а бели петна има и при най-акуратната работа.

Тюлпанов го нямаше вкъщи. Жена му дълго време не отвори, после си призна: «Мислех, че е милицията.» Семейството наистина имаше причини да се пази от милицията — по пода в кухнята бяха наредени бутилки с разноцветно съдържаше. Тюлпанова припряно заобяснява:

— С моичкия сме по билките, по билките. Една пенция му дадоха, колко да не пукне от глад, а три дечинки гледаме, всите за архитети се учат, та да ги изгледаме. По малко им подпомагаме де, като лечители.

Турецки оцени тяхната хомеопатия — дънят самогон, и то с разни добавки, черничени и какви ли не. Да имаше как, и той би си купил, иначе висиш по половин ден на опашка за една нещастна водка.

— На зъболекар е моичкият, пародонтозата го е замъчила, до час ще си доде. Че седнете да ви налея де. От всичко цери. Не че нещо ви има де, ама и от уроки помага.

— По-добре да почакам навън — колебливо отвърна Турецки, надмогвайки изкушението да вкуси от цяра против уроки, обаче Тюлпанова пък неочаквано бързо се съгласи:

— Ха така, поразходете се, я какво е слънчево днес.

Не остава нищо друго, освен да излезе и да се върне в колата. Наистина се беше стоплило, той свали прозореца, запали цигара и взе да разглежда портретите на неизвестния, изпълнени от непризнатия майстор. Вносно сакче, височина метър и осемдесет и пет — метър и деветдесет (корекция на Жора спрямо разказаното от Ника). Но за спортист малко отпуснат. В лицето, може да се каже, симпатичен, но и доста женствен. Турецки опита да си представи с какво ли се е занимавал този Бил, но явно нямаше способностите на Шерлок Холмс. Рисунката се засенчи и стана още по-контрастна. «Ушите. Обръщайте внимание на ушите. Тъмни очила ще скрият погледа, ще променят формата на носа, перука ще смени не само цвета на косата, но и формата на черепа. Така че цялото внимание в ушите — и ще стимулирате дедукцията» — една от стотиците лекции, изнесени от криминолога Мойсеев, докато Турецки още беше стажант в прокуратурата.

Той насочи «цялото внимание» в ушите и не забеляза нищо особено. Отмести скицата в едър план на цяла ръка разстояние. Отначало му се видя, че ушите са малки за такава едра глава. Вгледа се и забеляза, че долната месеста част почти липсва и краищата на ушната мида са като сплескани. От замръзване? Може би е скиор? Или борец, при тях често ушите са сплескани. Или е бил дървар на север? Бивш затворник? Бачкатор? Предостатъчно варианти, но трябва отнякъде да започне.

Сянката се измести и затрудни разглеждането на рисунката — едва сега Турецки усети, че някой отдавна стои до лявата врата, зад гърба му. Озърна се: висок изпосталял мъж с увиснало чене се беше подпрял на колата и се блещеше срещу нарисувания Бил. Такъв да ти изскочи посред нощ от пресечката — ще си изкараш акъла. Но тук улицата беше широка и слънчева, та нямаше причина Турецки да не попита:

— Какво става, мой човек, да не се знаем отнякъде?

А човекът почти натика в прозореца чорлавата си глава и заговори несвързано, без да откъсва очи от скицата:

— Нали им казах… Знаех си, ще излезе на бял свят… Другарю… тъй де, гражданино следовател… Викаха ми: да мълчиш, че всички сме зян, насила, насила ме тикнаха… Адвокатинът… Сега не съдят за таквиз работи… Платих му консултацията… Обаче аз не съм виновен, те ме насилиха: Ти, викат, да покараш, че ние ще спим. После им рекох… на, ето че се разкри… Две години поред все едно го виждам… Е, сега пред вас момчето… Жената вика: дойде следовател; на минутката се сетих, че сега вече край.

— Вие кой сте, Тюлпанов ли сте?

Човекът уплашен се сви и погледна Турецки с очи на безумец.

— Тюлпанов съм ами, че кой да съм.

— Тогава да вървим у вас и всичко ще ми разкажете.

— Да вървим у нас, да вървим, всичко да разкажем — все още разтреперан с цялото си мършаво тяло, заповтаря Тюлпанов, а Турецки крачеше до него и се чудеше, че този чичка нарича себе си «момче». Май тотално е изкрейзил… И внезапно се вцепени: говореше му за Бил! Той го беше познал!

— Една минутка, идвам.

Върна се до колата и взе рисунките, а същевременно започна трескаво да премисля по-нататъшния план за разпита на Тюлпанов. Обикновено избягваше да вярва на съвпаденията. Но ако не е съвпадение? Ами ако Тюлпанов греши? Или в случай, че не греши — къде и кога е виждал Бил?

Щом си влезе у дома, стопанинът се позавъртя из кухнята, явно търсеше нещо с очи.

— Не, не, той и другарят следовател е против — обади се съпругата Тюлпанова, но Турецки реагира светкавично:

— Защо не? Налейте по чашка, чака ни сериозен разговор.

— Сериозен разговор, сериозен, давай, старо, и мезенце по образец и подобие, че сериозен разговор ни чака. — Тюлпанов полека-лека се успокои, а след две чашки доста живна и заразказва отначало, без да чака специална покана.

— Двайсет години все съм бил локомотивен машинист, и на парни, и на дизелови машини. Ама стана една работа, свалиха ме от влака и ме туриха жичкаджия. Аз си я имах и тая професия, ама по ми харесваше да карам. Тя, цялата работа, си беше от пиенето де. Та като ме свалиха, свалиха ме добре, ама често ме викаха да замествам, щото, ви казвам, мене алкохолът ми действа в положителна насока. Може някой да си забавя реакциите, за мене е точно обратното — всичко виждам, всичко чувам, въртя очите на сто градуса… Та, пътуваме значи на 9 май 89-а, празник, разбираш. Аз у мене си винаги имам шишенцето, тъй де, какво да крия; от сутринта си бях прегледал инсталацията, всичко си беше у ред, и отивам на локомотива. На пулта Кашкин, а помощник-машинистът хърка. Кашкин ми рече: «Я ела на пулта, Тюлпанов, и аз да подремна.» Що не. Тоя рейс аз си го знам наизуст, със затворени очи мога да го мина. И пътувам, разбираш. Гледам напред, гледам настрани. Ниска скорост, четирийсет километра. Спирка «Червен строител» отдалече се вижда, там платното се извива на дъга. Заранта рано — още няма жива душа по пероните. Само на около десет метра от гарата, на насипа, дето е забранено, спряла една двойка, мъж и жена. Сигур той я беше извел от гората след — нали се сещаш. Така ми се стори. Стоят си уж кротко и си говорят любовни работи. Точно кога минавах. Изведнъж нашият поглежда композицията, ей така, виж, поглежда и буф! — блъска жената от насипа право към влака. Тя се дърпаше, ама той силен, разбираш, и я свърши, каквато я свърши. Сега вече от думата си не отстъпвам и щом сте го хванали и подир две години, по закон ви го опознавам и казвам: той е, баш той е! Хич не ми ги показвай твоите картинки, че и аз мога да ти го нарисувам, толкова си го спомням и тия две години току го сънувам. Жената тогава не я видях, че стоеше с гръб към мене и си говореха. Това е.

— Ами как беше облечена, не помните ли?

— Бе от дамски моди какво ти разбирам аз, и цветовете даже не познавам, само червено и зелено, но дайте да видим нещо, ако се е запазило — може и да го позная. А той значи с едно сетренце кожено, без ръкави, нали знаеш, дето ги носят. И с дънки, ама сивкави ли бяха, синкави ли, виж, не мога да ти река, нещо като твоите.

— Добре, това по-после… Сега нататък: какво стана?

— Ами стана, че взех да будя Кашкин, викам: някакъв бутна жена под влака, трябва да спрем. Оня — право на прозореца. Не го знам какво е видял, ама се разкрещя, че съм сънувал и че съм пиян. Като се върнахме в депото, там вече милицията под пара. Началството рече дума да не съм продумал, за което съм видял. И как само ми се умилкваха. Какво не обещаха, за да не издавам, че не е карал Кашкин, ами аз. Уплашиха се да не изхвръкнат от службата заради такива нарушения. А то, напротив, повишиха ги. И началника на жепето, и началника на депото, и всичките други мърлячи. Та не ме пуснаха при следователя, разбираш. Натикаха ме за принудително лечение. После — не ти е работа. Луд за пенсия ме писаха, трийсет рубли, какво ще кажеш? Че аз за час си ги докарвам с тия билки, кажи бе, следовател. На синовете, разбираш, жигули ще купя.

— Разбирам. Погледнете все пак рисунките, да не сте се припознали.

— Добре, гледам. Ей го. Малко е надебелял. Угоил се е. Иначе същият. Ама и ти, за да ми го носиш — знаел си, ще го позная, така ли е? Право да ти кажа, голяма работа сте вие, две години да минат — и пак да го намерите! Те това се вика ченгета, мамка му!

Турецки нямаше желание да го разочарова.

8

Началникът на Московската криминална милиция полковник Александра Ивановна Романова беше назначена на тази необичайна за слабия пол длъжност преди няколко месеца. Веднага плъзнаха какви ли не слухове, но Шура Романова се държеше по своя си начин: грубовато, но приятелски говореше с подчинените, проявяваше справедливост в своите на пръв поглед спонтанни, но всъщност добре премислени решения.

И никой около нея не се досещаше колко уморена се чувстваше. Не само защото Московската криминална милиция беше затрупана с работа — престъпността в Москва растеше с невероятна бързина точно както навсякъде в страната.

Много по-тежко за нея беше да вижда, че самата милиция се е превърнала в своего рода символ на беззаконието и корупцията. Рушвети, присвоявания, убийства — ето задължителния асортимент на милиционерските престъпления. Прави са хората да недоволствуват, че в милицията работели само мошеници и корумпирани типове. Тя като началничка вече води продължителна война срещу тази паплач, взима мерки да се освободи от рушветчиите и престъпниците. А то не е толкова лесно, колкото изглежда — почти всеки си има закрилник сред шефовете. Престижът на професията пада, напоследък напуснаха десетки от най-добрите криминалисти. Животът поскъпва, причината да бягат често е ниската заплата и опасната работа. Ето на бюрото й куп заявления: моля да бъда освободен от заеманата длъжност поради преминаване на друга работа. А как ще се преборят с мафията и бандите, ако това остане на тези бездарни слабаци от милиционерските училища, дето идват на работа в криминалната само заради московското жителство?

Денят й беше претоварен с оперативна работа. Едва сега, към шест привечер, Романова свари най-сетне да прегледа текущата поща. Прочете жалбата на Старков от паспортния отдел и се възмути от неоперативността на новата секретарка:

— Таня, нали ви казах всички тия дреболии да вървят при Красниковски.

— Добре, Александра Ивановна, ще знам. Той чака тук, Красниковски, искам да кажа — да влезе ли?

— Да. — Романова си погледна часовника. — Свободна сте. Таня, можете да си вървите.

— И майор Грязнов ви чака, и един следовател от прокуратурата.

— Добре, ще ги приема.

Влезе подполковник Артур Андреевич Красниковски, красавец, жизнерадостен здравеняк. Още от вратата подхвана:

— Този гастрольор Жванидзе, петте убийства, вече го залових. Представяш ли си. Шура. Фомин спира тяхната жигула, иска му документите, а този генацвале, много темпераментен, измъква беретата и започва стрелба. По една случайност не го уби, добре, че куршумът рикошира от значката «Майстор на спорта» и го удари в ръката. Тогава им се хвърляме и ги пипваме и четиримата. А в бърлогата на «Смоленска» открихме цял арсенал! Пистолети, револвери, патрони, гранати, димки, дори картечница «Судаев»…

— Чакай, Артур, всичко това го знам, дежурният ми докладва. Случаят специално се разглежда от ЦК — каква е била тази престрелка в центъра на Москва, не можахте ли по-кротко да ги обезоръжите, за малко да загубите другаря си, а ти ми се правиш на герой. По-добре кажи кога ще се възбуди следственото дело.

Красниковски усети, че шефката не е в настроение, и реши да не се заяжда, каза миролюбиво:

— Утре. Докато градската прокуратура ги нищи за московските изпълнения, събирам факти от провинцията… Александра Ивановна, чайникът ври, ще ти паднат тапетите, дай да ти налея.

Романова пусна пакетчето чай в чашата си, подаде я на Красниковски, заразчиства бюрото си.

— Благодаря ти, Артур. Вземи и това, виж този случай в паспортния отдел, Ромка се е държал грубо. Рапортът е пълна глупост, но Ромка наистина се е разпуснал напоследък. Вместо преустройство в своята работа престроява в Перловка барачката си на вила. С какви ли пари? Понеже много ни вдигнаха заплатите — майка плаче… Ти слушаш ли ме, Красниковски?

Подполковникът откъсна поглед от изложението.

— Извинявай, Александра Ивановна, искаш да ми измъкнеш нещо, ама не знам какво. За вилата в Перловка — не я прави той, а жена му, на Гончаренко жената нали е в търговията… А мъжът не отговаря за жена си… Колкото за Матвеевски район, там е заради «антикварното дело», дето мошеници, преоблечени като наши служители, обирали московските колекционери. Натам го отведоха агентурните сведения.

— Значи той не отговаря за жена си, така ли? Той не ползва краденото? Не, вече никакви такива. Да му кажеш… И още нещо. Преди време подписах поръчка до завода в Псков за петстотин броя белезници. Свържи се да разбереш защо се бавят. Получих вече поне пет жалби, че в склада няма белезници.

Романова докосна ръкава на сакото му — синьо на дискретно райе.

— Засега толкова, Артур, много работа ме чака.

В коридора чакаха неколцина посетители от Криминалната милиция, само Турецки беше от друго, макар и сродно ведомство. Романова ги огледа от вратата, запита заинтригувана: «За Мен ли сте всички?», после ги разпредели като в детска броилка: «Теб и теб ще приема, ти и ти елате утре по-ранко.» И сякаш не забеляза Грязнов и Турецки, седнали по-встрани, на канапенцето до стената. След около четиридесет минути, когато беше приключила с посетителите, Романова открехна вратата, задържа очи върху съсредоточеното лице на Турецки:

— Хайде, вагабонти, влезте. Какво има, Саша, разправяй по-живичко!

Но разказването отне повечко време. Турецки гледаше да не прави връзка между излаганите факти въпреки голямата съблазън да го направи. Грязнов допълваше, като се вмъкваше уместно в паузите. Най-сетне Турецки стигна до същината на случая, който още не беше фиксиран в оперативните сводки и засега съществуваше само в съзнанието на Ника Славина, на Грязнов и неговото собствено. Романова го изслуша, без да го прекъсва, и когато Турецки замълча, каза:

— Този ваш случай ми стана на каша в главата. Сега да го преговорим. Така. Преди две години гражданинът Бил бутнал под влака Татяна Бардина, директорка на «Детски свят», тоест от сферата на търговията и услугите. Мъжът й по онова време бил председател на Госкомспорт, сега вече е банкер. За въпросния Бил тогава не се разбрало, Бабаянц го изпуснал, а прокурорът прекратил делото. Така ли? След две години Костя Меркулов по някакъв начин покрай своя контингент пак е закачил случая и прокурорът нарежда възобновяване на следствието. Същевременно Вероника Славина от Матвеевски микрорайон случайно открива Бил в апартамента на Капитонов — или мъртъв, или тежко ранен…

Романова прекъсна изложението и се навъси. Грязнов помисли, че е забравила за мистичното изчезване на Бил:

— После се изпарява от апартамента.

— Чакай, чакай, Вячеслав, Матвеевско наистина е много голям район, но днес вече за втори път го чувам. Прав си, Саша, в нашата работа често има съвпадения. Но те не стават сами, а благодарение на хората. На колко години е Вероника? На двадесет и девет, нали? А нашият Гончаренко лазел из цяла Матвеевка да търси жена между двайсет и трийсет години по онова «антикварно дело». Нещо ме съмнява, момчета…

— Интересно — замислено проточи след пауза Грязнов, — дали онзи кагебист Бобовски не е дружинка с нашия Гончаренко. Че и той търси нещо в Матвеевка.

— За какъв Бобовски говориш?

— Капитан Бобовски от КГБ в момента се намира в болница с ужасно главоболие — подхвърли Турецки, а Грязнов се окашля в юмрука си.

— Какво ми се правиш на туберкулозен, Вячеслав? Ти ли си извършителят?

— Моля ти се, Александра Ивановна, не ми отива на положението да се занимавам с тия въшльовци. И как ли бих си позволил да създам проблем между славната ни милиция и чекистите?

— Ще ти кажа аз «славна милиция», Грязнов. Малко сме се окаляли и без това, гледай да си досъсипем реномето. Четеш ли какво пишат хората по вестниците?

— Ама хората са едно, а Бобовски…

— Да се върнем на темата. Имаме неразкрито убийство с двегодишна давност, по-точно вече е разкрито. Явно е свързано с убийството в Матвеевско. Татяна Бардина е блъсната под влака от Бил — вече имаме очевидец на убийството. А самият Бил две години по-късно е намерен мъртъв в апартамента на Капитонов. Вместо да разгледаме някакви повече или по-малко възможни версии, се отплесваме по Гончаренко и Бобовски, дето нямат нищо общо и с двата случая. А дори да имат — защо да не допуснем, че и те разследват убийството на Бил…

Само началничката на Криминалната милиция не знае нищо — завърши Романова вместо Турецки. — Не се вкисвай, Александър, ами да видим как да действуваме оттук нататък. Разкривали сме и по-тежки случаи. Трябва да се погрижим за онова момиче, Славина. Никак не ми харесва въпросният Бил — тя кимна към творбите на Жорка, — мафиотска мутра. Мафиите вече никнат като гъби. За тях да убият човек е все едно да цапнат муха.

— Сашка я повери на Чуднова. Нали я помните, спортистката. Дето ни помагаше по случая с взрива в метрото.

Романова помнеше абсолютно всичко. И случая с взрива в московското метро. И прочутата спортистка Чуднова.

— Добре си се сетил, Саша, пиша ти пет плюс — каза тя.

— Защо не шест? — попита Грязнов.

— Защото, мили мои момчета, подценявате противника. Днес на съвещанието каквото чух!.. И вашата дама, и спортистката много лесно може да бъдат проследени. Ако не са им вече и по петите.

— Не би трябвало. Горелик от Гагарински участък проведе операцията. А той е печено момче. Не му е за първи път. Каза, че всичко е чисто.

— Вижте какво сега. Ако започнем официално следствие, ще облекчим задачата на престъпниците, а не своята. За себе си само ще усложним нещата. Така ли е? Тогава да възбудим оперативно дело! За убийство без труп. Засега ще го пазим в тайна. Вече нямам доверие почти на никого. Хората се изкофтиха. Властта и парите развращават. На собствените си помощници дори престанах да се осланям. Нещо много начесто взеха да почиват — кой в Сочи, кой във Варна. Само Артурчик Красниковски ми остана. Малко е коравосърдечен, но е наше момче и е честен. Добре, ще видим… Ти, Вячеслав, веднага покриваш Гончаренко. И започваме от най-близкото обкръжение на този Бил — не е лошо да надникнем в апартаментчето на Капитонов като начало.

— Вече казах на Саша, Александра Ивановна, не можем да се промъкнем незабелязано, сложил е много специални брави…

— Защо са ти бравите? Може да се влезе през прозореца от апартамента на Ника — предложи Турецки.

— Ами да! Ти оперативник ли си, или лукова глава! Ние ще го учим как се влиза в апартамент! Чакай, чакай, какво ми се хилиш? Не, Саша, само го виж, погледни го! Ах ти, рижи дяволе! Той ме работел за незаконни действия! И аз, кокошка такава, му уйдисвам — «да, да, през прозореца»!

Началничката на Криминалната милиция слисана изгледа двамата представители на закона, които се превиваха от смях, махна с ръка и също се разсмя.

Турецки отдалече видя Ирина и се закова на място почти като гаровите стълбове — какво е станало с тази жена! По перона вървеше невиждана красавица, стройна и висока, много по-висока, отколкото си я спомняше. Черно тясно палто с високи подплънки на раменете, дълги пешове се разтварят на всяка крачка и се мяркат ботушките й до над коленете, но най-важното беше изразът на лицето й — Ирина си знаеше цената. Ето, видя го, усмихна се, но не се втурна насреща му, както щеше да направи по-рано, преди Латвия, а, напротив — спря се и го зачака. Той се приближи и с двете си ръце обхвана лицето й — очите й бяха същите. Сини-сини, като газови пламъчета. Тя го прегърна през раменете и го зацелува, без да обръща внимание на кибиците наоколо. И тази прегръдка, тези целувки му спомниха някогашното почти болезнено чувство на нежност и желание, позабравено през времето на раздялата. Вечеряха в долнопробния ресторант на гарата, изкрънкаха с жестока ресторантска надценка едно замразено пиле от келнера (Турецки нямаше вкъщи нищо освен бутилка «Хванчкара», осигурена с много стабилна връзка) и се прибраха на «Фрунзенска».

И всичко мина естествено и хубаво. Пиха виното и се целуваха. После Ирина влезе в банята, след пет минути се върна, завита в тясна кърпа, с една ръка я придържаше, с другата заразресва дългата си гъста пепелява коса. Турецки застана до нея, отвори кърпата. Ирина сякаш не забеляза, че остана гола пред него, и току разтръскваше мокрите си коси. Турецки седна на дивана, който му служеше за легло, и я загледа. Тя най-после остави гребена, отиде при него. Той я прегърна и я придърпа към себе си.

И завивката падна на пода, и възглавниците чезнеха нанякъде, и те двамата сякаш чезнеха от този свят, пълен с грижи и страх, с неприятности и неразрешими проблеми. Само огледалото отразяваше преплетените им сенки и потвърждаваше реалното им присъствие.

Ирина го прегръщаше, взираше се в лицето му, нарязано от сенките на слабата нощна лампа. Устните й съвсем леко трепкаха. Като че ли всеки момент щеше да заплаче — или да се засмее.

9

13 август, вторник

Кабинетът на Виктор Степанович Шахов, министър на икономиката и член на ЦК на КПСС, съвсем точно отговаряше на високия му пост в съветската държава. Прозорецът беше с прекрасно изложение към Садовое колцо — част от пейзажа, изпортена с несполучливо разположената нова сграда на Стопанското управление на ЦК, в което фактически се уреждаха тъкмо привилегиите, против които така се беше опълчил Шахов. На бюрото до «петолъчката» беше оставил разтворената брошурка с печат «Строго секретно», разпратена по списък от Стария площад — таен сценарий за предстоящата августовска сесия на Върховния съвет, разработена от председателя на парламента Лукянов. Текстът беше изпъстрен с бележки, направени с едрия почерк на Шахов. Министърът не одобряваше нито сценария, нито самия Лукянов-Макиавели, рядко властолюбива личност, която можеше всеки момент да заеме мястото на състудента си по право — президента на държавата. Но в случая не става дума за това, а че Лукянов и сие от ЦК и Върховния съвет винаги посрещат с нападки фермерските концепции на Шахов. Селяните в най-скоро време трябва да бъдат оземлени, да ползуват банкови кредити, техника и агрономическа помощ. Иначе в страната ще настане глад.

Тежкото августовско слънце изпълзя иззад сградата на Стопанското управление, грейна над бюрото. Вратата се отвори и повехналата руса секретарка каза с повехналия си глас:

— В четири без четвърт имате среща с американците, Виктор Степанович, а нашият постоянен преводач Болшаков неочаквано се е разболял, току-що се обади жена му.

Шахов вдигна глава, зажумя срещу ярката светлина, стана иззад бюрото, направи няколко широки крачки до прозореца и дръпна щорите. Имате спортна фигура, лицето с хубав тен и леко обветрено би изглеждало дори красиво, ако не беше дълбокият белег на лявата буза.

— Кой го замества?

— Едно момче, май се казваше Колодни. Виктор Колодий, да.

— Повикайте го.

Секретарката го погледна:

— Веднага.

Излезе и скоро се върна с младо свенливо момче.

— Само мъже ли са преводачите? Нямаме ли представителки на прекрасния пол?

Преводачът Колодни едва чуто отвърна:

— В нашата група сме петима, двамата с другаря Болшаков сме с английски. Нямаме жени, не ги назначават.

Шахов пак примижа:

— Така значи, нашите кадровици не искат жени — и защо? Страх ги е да не раздуят щата ли? Аз пък искам да ми превежда някое красиво създание, а не онзи гъгнивец Болшаков. С вас сме адаши, седнете, заповядайте.

— Иначе жените преводачки са дори повече от мъжете — осмели се да каже Виктор, но веднага млъкна и приседна на крайчеца на стола.

— И какво — подкани го Шахов, — не се смущавайте.

Виктор Колодни се донастани на стола:

— Познавам много от преводачките на издателство «Прогрес». Много добри професионалистки.

— Например? — усмихна се Шахов.

— Например ли?… Вероника Славина, да речем. Тя ми е състудентка. Преподавателите казваха, че има абсолютно кеймбриджки английски. Говори го по-добре от американците. Те не говорят чисто, особено тексасците. Понякога дори не им се разбира.

— Много хубаво, че съветска преводачка говори английски по-хубаво от американците — засмя се Шахов, точно това ми трябва. Как беше името?

— Славина.

— Чудесно.

Шахов се обърна към секретарката:

— Маргарита Петровна, направете необходимото да намерим Славина. До два часа я искам тук.

Турецки пристигна рано на «Новокузнецка», на неговия етаж и в приемната още нямаше посетители. Влезе в канцеларията, взе пощата.

— Как сме с днешна дата, Клава?

— За вас не знам, аз съм добре.

— Браво — когато сме най-зле, така да сме.

Кой знае защо, с хората от нейния тип Турецки винаги разговаряше с тези тъпи клишета, не намираше нормални човешки думи. Колкото и да е чудно обаче, Клава и подобните й нямаха нищо против вечните му баналности.

— Бабаянц да е дошъл?

— Как ще дойде? Нали е в отпуска?

— В отпуска ли? По график щеше да излиза през октомври!

Графикът, естествено, нищо не значеше. Той съществуваше, кажи-речи, формално. Следователите предпочитаха почивката през юли-август, като приключваха някое поредно дело и се разберяха лично с шефа. Турецки се ядоса, че Бабаянц не беше си направил труда да му спомене — дори му обеща да обсъдят случая Бардина.

— Той се обади вчера и каза, че спешно трябва да вземе отпуска. Май заминавал при баща си в Ереван.

Турецки изпсува наум и Бабаянц, и самата Клавка и влезе в кабинета. Бързо разпредели пощата и завъртя телефона на Меркулов — трябваше веднага да си го излее пред някого.

— О, браво, че се обади, Саша — чу познатия баритон, — исках да се видим.

— И аз имам нещо да ти казвам. За случая Бардин… Не точно за него… Както и да е.

Не можеше с две думи да сподели тревогата си за Ника и да разкаже за Бил със сплесканите уши и за ненадейната отпуска на лекомисления Бабаянц.

Турецки спря насред дума, но и Меркулов мълчеше. Чу се някакъв лек шум в слушалката, сякаш ветрец прошумоля в предесенната шума.

— Да. Бардин — откликна най-сетне Меркулов и Турецки разбра, че няма никакъв ветрец, а Меркулов беше прелистил бележника си. — Да обядваме заедно, ако искаш. С кола ли си? Имам идея.

— Никаква пола ли нямаш? Сега ще ти спретнем блузка, но с тия дънки какво ще правим?

Ана Чуднова препускаше из къщата, премяташе съдържанието на гардероба и дрешника, а Ника я гледаше безпомощно: във всяка дреха на Ана можеха да влязат по три Ники.

Всичко започна от палачинките. Спорът беше с прясно мляко ли се правят, или с кисело. Ника се обади на свекърва си, експертка по всички видове десерти. Завари я в почти прединфарктно състояние от сутринта министърът на икономиката другарят Шахов издирвал нея, Вероника Славина, за участие в среща с американска делегация. Ника изпадна в паника — до времето на срещата оставаше около час, а тя нямаше нищо освен дънките и фланелка с надпис «I love NY» (подарък от един турист). Надписът как да е, но самата фланелка беше крещящо жълта.

— Еврика! — изрева внезапно Ана и изхвърча нанякъде.

След десет минути се върна със страхотен костюм.

— Жесток е — нали?! От съседката. И тая смотанячка какъв гардероб има само! Не работи, не учи — тя си знае… Но е добро дете, веднага се нави. Малко ти е широка? Сега ще я прихванем с безопасна. Глей кво кръстче — по-тънко от врата ми. Имаш ли грим? Хайде, действай, ще се обадя на секретарката да пратят бричката…

Кешка дълго й маха с ръка и когато грамадният черен автомобил вече отдавна беше отпрашил, се обърна към Ана:

— Сега ела в любимата ни градинка. Ще ми почетеш за Мечо Пух… А, развързала ми се е обувката.

Ана клекна, завърза му връзката, подръпна му дрешките.

— Ти ли вече си ми баба? — тихо я попита Кеша и прегърна с ръчици сипаничавото й лице. — Не, бабите са много стари, а ти още не си. Лошо. Какви са ти тези пъпчици по лицето?

— Не са пъпчици, а са белези от шарка.

— Каква шарка, дето се прави с боички ли?

— Не, моето е от болест, шарка се казва болестта. На тебе са ти правили инжекция, за да те имунизират, ти няма да се разболееш.

— А на тебе защо не са ти правили?

— Защото, как да ти обясня, аз съм родена в лагер и там не ни правеха…

— В пионерски ли лагер?

— Не точно… Моите родители ги нарекоха врагове на народа и ги затвориха в тъмница, после ги пратиха в лагер, в Архангелска област. После ги реабилитираха, но много късно, баща ми почина в лагера, а пък аз се разболях от шарка… Какви ги разправям и аз на такова малко момченце, загубена жена. Ела в градината.

— Не, чакай само да ти кажа. Не съм малък, скоро ще стана на пет години, другата година. А ти на колко си?

— На трийсет и пет.

— Колко много! Всичко разбрах. Дядо ми също е умрял в затвора. Той е бил най-красивият и най-смелият, но го хванали и казали, че е шпионин. Още преди да съм се родил, но аз знам, тате ми разказа и чичо Саша също, защото и неговия татко са го убили, а той изобщо не е бил шпионин. Аня, защо всички татковци трябва да са в затвора? И нас ли може да ни затворят? Или да ни убият?

— Не, Кешинка, няма да се дадем.

— Ти ще ни спасиш всичките, нали? Ти си фея, Аня.

— Не, Кеша, не съм фея. За съжаление…

— Нека се възползуваме от нововъденията в икономиката, да си спомним, че имаме вече двеста хиляди кооперативни фирми, от тях четиринадесет хиляди в Москва и от тях — три хиляди за обществено хранене. С други думи, да вървим при Серафима — завърши Меркулов и едвам побра дългите си крака в колата. — Откога му кани…

— Каква Серафима?…

— Не помниш ли, на «Новокузнецка» имахме една чистачка? Открила кооперативна кръчма — нещо като «Червената шапчица» или «Доктор Охболи». Похвали се, че винаги имала тъмно пиво. Свий по Садовое колцо, ето адреса… Саша, дай една цигара — помоли го и се озърна. — Нито вкъщи ми дават да пуша, нито в работата. — С явна наслада дръпна дима. — Докато стигнем, разкажи ми в общи линии версията «Бардин» или която искаш. Нали виждам, нещо те тревожи. Само в най-общи линии, моля те, и без да жестикулираш и да играеш действуващите лица, докато си зад волана.

Но той все пак жестикулираше и играеше. Меркулов не го прекъсна — никога не си го позволяваше по време на разговор дори ако лицето срещу него говореше най-големите глупости. Но Турецки забеляза как от време на време потреперваше острата му брадичка. Костя Меркулов имаше безпогрешна интуиция — без да знае подробностите (а дали и събеседникът ги знаеше?), той отбелязваше по този начин слабите места в изслушваните предположения. Самият Турецки някъде към средата на разказа си започна да се чувства доста разколебан, но не се издаде.

За петнадесет минути успяха да стигнат до края на историята и до заведението на Серафима, което се наричаше «Дядовата ръкавичка». Меркулов посочи с очи табелата и с жест се извини за сбърканата фирма. После го задържа за лакътя и сподели многозначително:

— Ако зависеше от мен, щях да те предложа за звание Главен Инспектор по Предлагане на Версии — всичко с главни букви.

Серафима посрещна следователите като най-скъпи гости. Настани ги в едно удобно ъгълче и сложни «Reservee» на масата.

— Да не ви се лепнат — обясни и понечи да приседне, да разкаже нещо, може би спомени за някогашната съвместна борба с престъпността, но забеляза мрачното лице на Турецки, присви устни с разбиране и взе поръчката.

«Ръкавичката» изглеждаше доста забавно заведение. Уж всичко стилизирано: изписани талерки, брезови украшения, дори една балалайка имаше на стената. Серафима носеше неописуем везан покосник, на мокрия бюфет работеше мустаклия с бродирана украинска риза и унил израз на разбойническото лице.

И все пак заведението беше старомодно-уютно. «Както по времето на непа» — помисли си Турецки. Макар непът да беше предал Богу дух много преди той да се появи на бял свят, тогавашното обзавеждане му беше познато от филмите.

Серафима наистина донесе тъмна бира и две грамадни паници шкембе.

— Сима — погледна я в очите Меркулов, — нямаш ли нещо по така… сериозно? Само по едно, а?…

— Водка не сервираме, Константин Дмитрич, подали сме за концентрати, ама още не са ни позволили, освен конячец, ако искате, ама в кафени чашки, нали нямате нищо напротив (така каза: нищо напротив).

— Да, моля те, нямаме нищо против — строго потвърди Меркулов.

Пиха коняк от кафените чашки и замезиха със силната горчива бира. Шкембето спокойно можеше да конкурира най-добрите блюда от валутния «Национал» и доста ги превъзхождаше по обем и цена.

Мъжът на бара зорко следеше посети гелите и щом халбите им се изпразниха, направи знак на Серафима.

— Да повторим, Константин Дмитрич? — дотърча веднага тя.

— Да, Сима — и едното, и другото…

— Добре, но ще си позволя съвсем малка забележка за недоглеждане, ще прощавате. Вие с другаря Турецки държите чашките като конячени, отдолу, а трябва за дръжките, както се пие кафе.

Бившата чистачка тръсна везания покосник и остави предишните си колеги да се смеят на «недоглеждането».

10

Докато свършат с шкембето, се изясни, че всички изводи на Турецки са били прибързани, макар и да представляваха известен интерес от логическа гледна точка. Най-накрая Меркулов се произнесе мистериозно:

— Сега дай конкретно да обмислим бъдещето.

— Дай — съгласи се Турецки.

— Коя ще е първата ти задача?

— Да се погрижа за безопасността на Ника Славина.

— Това е цел. Питам те за задачата.

— Да разкрия кой е Бил. Да го намеря. Или което е останало от него. По оперативен път да проверя показанията на Славина за евентуалното убийство. Да направя всичко възможно за откриването на престъпниците. Романова даде на Грязнов картбланш, засега всичко се пази в тайна.

— Как мислиш, колко време ще ти трябва?

— Не знам. Може и два дни, може и година.

— Как ще криеш Славина цяла година? Колкото повече време загубиш, толкова повече възможности даваш на престъпниците да я намерят. Да се надяваме, че в апартамента не е имало никой освен Бил. Но не можем в никакъв случай да сме сигурни. Щом се върне от командировката бившият й мъж, нека я закара с детето някъде в провинцията. Сега за Бардина, по-точно за Бардин. Разделих това огромно мафиотско дело на няколко етапа. Първия горе-долу го приключих вчера. Оформих в отделно дело стотина епизода, включително за директора на Мосспортторг Сатин. Прекратих делото срещу него поради липса на доказателства: двама, които са уволнени от него и естествено му имат зъб, настояваха, че му били носили подаръци. Чак вчера се сетих, че същият беше мъжът на майка ти, и то след намека на един от обвиняемите.

— Какъв намек?

— Едно от действуващите лица по моето дело направо ми изтърси, че гледам да измъкна Сатин, защото ти бил пастрок. Безцеремонно намекна, че си получил подкуп. Какво ще кажеш?

— Мисля, че моят пастрок е кретен — крал, та се забравил — кой в търговията не краде. Но е дребна риба и голям тъпак. И всичко това е било в застойните времена. А сега на арената излиза ново поколение. Ако можехме с едно оченце да мернем сметките им в германските или швейцарските банки, сигурно щяхме да получим удар. Милиони, ако не и милиарди в твърда валута. И изпълненията им са нови. И покровителите им са по-нависоко. И в охраната си имат само майстори на спорта. Така че моят Сатин и аверчетата стигат финишната линия като дръгливи коне. Такива сега ги раздават на килограм и без пари. Той е бил сигурен, че ще го измъкна. Ако искаш да знаеш, дори никога не ми е предлагал пари. И аз не съм му искал нито копейка. Ти помниш как събирах назаем за колата. И твоите пари още не съм ти върнал. Той разчита на принципа: щом сме рода… Наобещал и на другите какво ли не, та сега трепери не само заради затвора, ами и заради тях.

— По-спокойно, Саша — виж там едни чужденци ни се чудят, мислят си: тези руснаци ще вземат да се изколят!

— Нищо, нека отговоря на непоставените от теб въпроси. Не съм ходил у тях от една година. Майка ми идва понякога да се видим. Причината? Отдавна знаех, че е замесен. Но нищо конкретно. Не съм и правил усилия нещо да науча. Ще питаш: защо не съм уведомил. Отговарям: не съм Павлик Морозов. Не мога да съм доносник. Едно е разследването — това ми е работата. Съвсем друго е доносът. Обещал ли съм на Сатин помощ? Не. Прекратил си делото — честно ти казвам, доволен съм заради майка ми. Стига ли ти всичко това?

— Сигурно аз самият съм кретен, щом така си ме разбрал. Много те моля, не ми викай, по-добре ме удари, защото искам да ти кажа докрай какво чух от онова лице. Мъча се да разбера откъде духа вятърът.

— Добре, Костя, кажи! — Турецки си погледна чашката, но тя беше празна. — Да поръчаме пак?

Но мустакатият носеше вече новите чашки с коняк и димящи шишчета.

— Та какво за лицето? Не бой се, няма да ми развалиш апетита.

— Каза нещо такова: Турецки кара хубава кола и спи с хубавата жена на шефа. Последното в множествено число, не знам защо… Това е. Сега имаш такъв вид, че по-добре да ми викаш. Искаш да кажеш: «Какво те интересува с кого спя», нали?

— Именно.

— Интересува ме. Защото нашият президент като любопитна Пандора отвори тайната кутия и оттам заизлизаха какви ли не гнусотии. Това се нарече гласност. Сега всички знаят, че бившият генсек е крадец, бившият министър на вътрешните работи — разсипник, а бившият генерален прокурор — корумпиран тип. Къде са гаранциите обаче, че новите силни на деня не са същите крадци и рушветчии? И те на тази земя са родени, и в същите партийни школи са учили, и под ръководството на същия генсек са направили кариера… Защо ме гледаш така? Мислиш, че съм се напил и дрънкам глупости? Не, Саша, просто социализмът се е компрометирал като система. Тази система трябва да се унищожи, а ни призовават да я укрепваме. Преустройство в рамките на социализма — това си е поначало абсурд! Май е добре да пия едно кафе.

Серафима сервира и от кафето Меркулов стана вече съвсем невъздържан:

— Докато КПСС е на власт, няма да има нито хляб, нито свобода в тази държава. Докато КПСС е на власт, не чакай национално освобождение. Само власт, подкрепена с доверието на народа, ще може най-накрая да задействува реформите — за земята и всички други. А за целта, уважаеми Александре, е нужно съвсем малко — да се забрани любимата компартия на територията на цялата страна. Властта трябва да се даде на избраниците на народа. Във всички републики. В Русия — на Елцин и неговия екип. Но този номер е смъртоносен. Ще видиш, комунистическата власт ще измисли нещо, което Хитлер и Химлер не са и сънували.

— Точно така, Костя! Не знаеш колко си прав. Подкрепям те хиляда процента. Но първо ми кажи какво общо има кутията на Пандора с личния ми сексуален живот?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Тогава какво ми подмяташ за красивите жени на шефовете в множествено число?

— А, в множествено! Да, малко се отплеснах… Та има една такава тенденция — да се компрометира следствието, да се провали цялото дело. Но ако е лъжа…

— Ами ако не е лъжа? Ако Валерия Зимарина, жената на главния прокурор на град Москва, ми е любовница. По-точно беше допреди няколко месеца. Как може това да компрометира следствието? Да провали делото? Още повече, че го водиш ти, а не аз. Ако имам вина, тя е само пред Ирина, а за чистотата на нашите редици — пука ми!

— Значи Валерия?!

— Да, Костя — хайде сега, защо Валерия, а не принцеса Дайяна!

— Валерия Зимарина? Жената на нашия Мухоморко?

— Да, Валерия Зимарина. Красива жена, аз съм свободен човек… Какво да ти обяснявам елементарни неща? И ако искаш да знаеш, всичко отдавна свърши. Моето място май се зае от Артур Красниковски, заместника на Романова.

— Знам го Красниковски — мъжага и тъй нататък… Ами кой… беше инициаторът на раздялата?

— Ти малко прекали с пиенето.

— Глупости, Саша. «Малко»! Аз прекалих страшно много! Та кой беше инициаторът?

— Тя. Май взех нещо да я дразня.

— И по-добре. Тя е отмъстителна жена, знае ли човек…

Серафима пристигна с таблата и започна да почиства масата.

— Сима, донеси, ако обичаш, цяла кана кафе — изплака Меркулов, — тези чашки са ми все едно сачми за слон.

Когато участниците в срещата допиха големия кафеник със силно кафе, стана ясно, че нямат принципни разногласия във възгледите за живота, че едната от страните, сиреч Турецки, трябва да се ожени и е крайно време; другата страна, тоест Меркулов, продължава борбата срещу всички видове мошеници, така както и с възможни провокации от страна на същите.

— Сега все пак няколко думи за случая Бардин — каза Меркулов. — Той страшно забогатя от борсата и от търговската си банка. С чували му карат парите спортните бизнесмени, партийните, от отбраната — предишните му другарчета. Неговата банка пере награбеното от мафията и партокрацията, което впрочем е едно и също. Тези пасианси Бардин ги реди много ловко. Пере рубли в Щатите, Германия, Италия. Използува връзките с чужди фирми и прави навън смесени предприятия. Има свои хора и на Стария площад, и в Лубянка. Отдавна е създал и група за борба с рекетирите. В нея са бившите шампиони по бокс Лазуткин и Абрамкин, борецът Тихонов…

По няколко пъти вече се бяха сменили посетителите на «Ръкавичката», идваше време за вечеря.

— … В материалите за Бардин ме заинтересува прекратеното дело за смъртта на жена му. Когато ти го предадох, честно ти казвам, не очаквах толкова бързо да го подхванеш. Като те знам колко си скрупульозен, мислех, че ще разкриеш връзките на Бардин. Но делото на жена му вече се задвижи самостоятелно и сега имаш всички основания да разпиташ Бардин.

— Чакам го утре.

— Тогава точка — завърши Меркулов някак разсеяно, сякаш се опитваше да си спомни нещо друго. Лицето му стана непроницаемо. — Ще запаля още една.

Дълго пуши безмълвно и Турецки го остави на мира с вечните си въпроси.

— Има нещо, Саша, и ти си първият, с когото го споделям… Всъщност това беше и целта на срещата ни. — Меркулов заби в ъгъла невиждащ поглед. — Живеел някога в Москва един стар и голям род на име Долгорукови. След революцията забягнали в Южна Русия, а двайсета година — зад граница. В Екатеринодар останало само семейството на Алексей Долгоруков, те имали тежко болно новородено момиченце Наталия. Скоро Алексей умрял от тиф, а жена му с детето се върнали в Москва. Скътаните й бижута се стопили бързо-бързо, майката успяла да си намери работа като машинописка и животът им как да е тръгнал. През четирийсет и пета Наталия се омъжила за един инженер и майка й за сватбата й подарила едно колие, като по чудо опазено в гладните и военните години. Това колие се предавало от поколение на поколение, според семейните легенди историята му идвала едва ли не от Екатерина Велика, която пък го била получила подарък от една немска херцогиня. Май не било твърде ценно и имало малък дефект — златно листенце с повредено връхче. Още една била причината майка й да го пази като очите си: бащата на Наталия преди смъртта си пожелал то да бъде запазено за сватбата на Наталия — винетките по огърлицата образували латинско N. През 1946 година Наталия родила син. На 11 юли 1950 година, когато бабата и внукът били във вилата, а мъжът на Наталия бил на работа, в апартамента им нахлули крадци, Наталия била убита…

Меркулов запали нова цигара, дълго мълча.

— Колието, разбира се, изчезнало, както и много други вещи. Престъпниците останали неразкрити. След още време, може би след година, така нареченият Серьоня Лудия, един от квартала с болестта на Даун, причакал мъжа на Наталия на улицата. От неясния му вой съпругът подразбрал, че от тавана на отсрещната къща, където живеел лудият, той бил видял всичко, което се случило миналата година на жена му. И че познавал убиеца, казвал се Мишка Киряк. Но лице с такова име не било открито, а и следователите не можели да вярват на показанията на Лудия. Самият Серьоня скоро след това завършил земния си път, блъснат от кола.

Меркулов се наведе, извади от чантата си снимката с тънка метална рамка.

— Ето Наталия в деня на сватбата.

Боже Господи, защо тъй познато му се струва това прекрасно лице? Сигурен е, че никога не е виждал жената, не може да я е виждал, през петдесет и втора още не е бил роден. Да не е артистка? Не, има нещо друго… Обърна снимката и прочете отзад: «На скъпия Дмитри в деня на сватбата ни».

— Костя!

— Да, Саша. Това е майка ми.

Близо четиридесет години са минали от трагичния ден в семейството на Меркулов. Защо сега носи в чантата си тази фотография?

— Но историята не свършва дотам, така ли?

— Не, Саша, не свършва. По-скоро — едва почва. Да не те отегчавам? Нека отложим продължението за следващия път. Шест часът стана.

— В никакъв случай. Да пием нещо освежително? Айскафе?

— Направо коняк — махна с ръка Меркулов.

Което беше всъщност диаметрално противоположна идея, но Турецки я прегърна веднага.

Меркулов пийна коняк от кафената чашка и продължи историята:

— Миналото лято, точно в деня преди да ме изпишат от болницата, докараха в стаята някакво чудовищно същество. Не знам на колко години беше, защото всички открити части на тялото му бяха с петна от жестоко изгаряне, но много отдавнашно. Едвам го сместиха на дължина върху болничното легло, включиха му какви ли не системи и моята докторка взе да се извинява: «Ще прощавате, Константин Дмитриевич, ама е голяма клечка от КГБ, трийсет и пет години е по психиатриите след някакъв нещастен случай, така и не се е оправил.» После чух да казва на дежурния лекар: «Надали ще изкара до сутринта.» Старецът хриптеше непоносимо и аз, за да се спася от този ужас, си сложих слушалките и се унесох в Първия концерт на Чайковски — жена ми беше донесла касети с класическа музика за успокояване на нервите. Но скоро хриптенето спря и се уплаших да не е умрял, скочих от леглото, а той обърна глава към мен и ми заговори… Не знам за какъв ме е взел, вероятно за някой началник от далечното си минало. Тъкмо щях пак да си туря слушалките — изведнъж чувам «Мишка Киряк».

Меркулов помълча, изтръска няколко пъти цигарата на пода, продължи:

— Разбираш ли, Саша, от шестгодишен бях чувал вкъщи това — име ли е, прякор ли? Баща ми умря скоро след убийството на мама, а баба ми живя до осемдесетгодишна възраст и всеки божи ден го споменаваше. Хич не й беше мила съветската власт, но когато станах студент по право, се обнадежди, че ще се преборя със законите и ще открия въпросния Киряк. Не знам доколко и тя вярваше в съществуването му, но това име просто ни стана нарицателно за злото, което беше погубило майка ми. И ето че го чувам от побъркания кагебист! С други думи, Саша, преписах си името му от болничния картон: Иван Никанорович Федотин, пуснах касетофона и четири часа записвах всичко, което бълнуваше този Федотин. Той в умственото си развитие беше останал там, в 1956 година. На сутринта наистина умря.

Меркулов извади от чантата две касети.

— После махнах ненужното и от четирите касети направих една. А на другата съм записал всичко, което направих за една година, честно казано, не е много. И последно: вземи, ако обичаш, това копие — един познат фотограф днес ми преснима бижуто. Може да откриеш някакви следи. Чуй касетите, когато имаш време.

— Още днес! А… знаеш ли, Ирина дойде…

— Ирина ли? Защо не каза!

— Ами някак си… — Турецки си погледна часовника.

— Ела да те водя у нас. Ирка обеща да направи сини домати за вечеря.

— Разбира се, ще ме водиш! Сима! Сметката по-живичко, че бързаме за среща с най-красивата жена на света!

Меркулов понечи да стане от стола, но не успя от първия път.

— Да. Още по едно кафе, а? — попита почти жално.

— Все пак коняк с бира не е най-доброто съчетание за координация на движенията.

11

Патладжаните апетитно миришеха на чесън и двамата им се нахвърлиха въпреки хапването в «Ръкавичката»:

— Латвийска ли е рецептата? — попита Меркулов.

— Мисля, че е грузинска. Леля ми каза, че някога така ги готвели. Но тогава сини домати не се намирали, а сега на пазара колкото щеш. А пък гъбите са по рижка рецепта.

Турецки огледа мнително кухненската маса — ако всичко по нея беше купено от пазара, Ирка сигурно няма вече пукната пара от заделените за отпуската.

— Гъ’ите са ’ом’а! — похвали нечленоразделно Меркулов с пълна уста.

— Превеждам и се присъединявам към оригинала: гъбите са бомба. И те ли са от пазара?

— Не, от Рига. Десет рубли една кошничка. Ранни пачи крак, затова са толкова скъпи.

— Защо, останалото евтино ли е? Направо без пари, пали? — В гласа на Турецки прозвуча лека заплаха.

— А-а — зарадва се Меркулов, — първата семейна сцена!

Тримата се чувствуваха леко и радостно заедно, както в предишните времена. Всеки можеше да седне където иска, да се налива с вино, кафе, чай, да говори каквото пожелае или да мълчи, ако предпочита. Или след вечерята да седнат всички в уютното ъгълче с лампиона, да пуснат тихо телевизора и да обсъдят живота й в Рига — дали Ирина да поднови договора с рижката филхармония, който изтича в края на годината, или да търси работа в Москва. Някакъв западногермански бизнесмен даваше интервю по телевизията, младежи се бяха събрали на митинг при паметника на Гогол, но Турецки чуваше само нейния глас, спокоен и весел, виждаше сините й очи като газови пламъчета и си мислеше, по-точно знаеше, че сега ще каже най-важното изречение за своя и нейния живот, и вече няма да имат никакви проблеми, Ирина няма защо да подновява договора, дори — по дяволите неустойката! — най-добре да скъса и сегашния и веднага да се върне в Москва, при него, на «Фрунзенска». Ирина млъкна насред дума, сякаш усети, че сега ще стане нещо, което бе чакала толкова години. Потърси с очи цигарите, Меркулов й запали и като се възползува от случайната пауза, погледна към екрана, където даваха среща на министъра на икономиката Шахов с американски земеделци, рискували да вложат парите си в развитието на плодородната кубанска земя. И тъкмо Турецки да отвори уста, Меркулов, без да усети важността на момента, реши да изкоментира телевизионните събития:

— Я вижте Шахов какво маце си е намерил! Да не му е жена? А, не, преводачката… Сладурана… И много шик с този костюм…

Турецки го погледна почти с омраза, но Меркулов изобщо не възнамеряваше да си затвори устата:

— Вижте, вижте как я е зяпнал! Нещо ми се вижда съмнителна тази работа — или пък наистина мирише на реформи, а? Стабилизира се родната икономика. Млади красиви жени навлизат в тези сфери и толкова изискани при това. Тази година ще чакаме богата реколта! Саша, виж де…

И Турецки на секундата сякаш излудя: заскуба си косата, скочи от дивана и се преви одве, сякаш го бяха ритнали в слабините. После закрещя към телевизора:

— Ти малоумна ли си!

Хвърли се към телефона, дълго и нечовешки крещя, докато май го прекъснаха от другата страна. После дълго слуша мълчаливо, каза:

— Добре, Аня, в смисъл никак не е добре. — Затвори и каза объркан, сякаш говореше с някой невидим. — Скача в черния мерцедес и се юрва на майната си точно когато трябва да се затвори вкъщи, и я дават на цялата страна — ей ме, вижте ме! Но телевизия гледат не само филантропите, а и убийците, и утре пак с мерцедеса, защото това не е шега работа, а решение на министъра на икономиката, която вече не съществува.

Турецки забеляза напрегнато-тревожните лица на Ирина и Меркулов, продължи още по-объркан:

— Виждам, че нищо не ми разбирате. Но тази красавица с кожения костюм е въпросната Вероника Славина и ако всеки ден я дават по телевизията, няма начин да се погрижа за нейната сигурност. А всъщност какво можем да направим — това й е работата, за нея й плащат парите, без които не може да живее и да си гледа детето. Трябваше днес с Грязнов да продължим диренето и да вършим черната работа…

— Не си посипвай главата с пепел, Грязнов не е вчерашен, спокойно може и без тебе, той разполага с достатъчно хора. Щом не те е потърсил, значи си работи човекът. Тръгвам, не, не, как ще ме откарваш, ще взема такси: първо, трябва да се наспиш, второ, не дай Боже, ще те спрат за проверка и оставаш без книжка за цяла година.

Саша изпрати Меркулов до пиацата за таксита. Когато се върна, намери кухнята си подредена като в журнал, а Ирина — заспала на светлината на нощната лампа с отворена книга на възглавницата. Тихо мина по паркета, извади от новото куфарче касетите, които му даде Меркулов. После безшумно изгаси лампата, отиде в кухнята и включи касетофона. Предсмъртните кошмари на полковника от сигурността постепенно се наместиха в реалността, времето сякаш се върна назад…

В следвоенните години в кварталите край Крестовския пазар вилнее банда, която всява ужас по всички мешчански и переяславски улици. В края на 1948 година бандата е ликвидирана от оперативната група на подполковник Федотин. Изключително голяма помощ му оказва членът на бандата Мишка Киряк, или Михаил Кирякович Дробот — той не само е цар на шперца, но успява да влезе под кожата на подполковника, като му предава и главатаря на бандата, и награбените ценности. (Уточнение на Меркулов: на «Втора Переяславска» до 1947 година живее Сергей Манякин, тоест Серьоня Лудия.) Федотин решава да превърне Дробот в «приличен човек», накарва го да завърши средно образование, после школата на КГБ. Протежето му вече е избрало благозвучното име Михаил Кирилович. Сведенията за участието му в бандитските нападения са унищожени от Федотин.

Оглавяваната лично от другаря Берия кампания за изземане на скъпоценностите от «враговете на народа» продължава много години. А когато и самият Берия е разкрит като враг на народа, окопал се в нашите редици, лейтенант Дробот подпомага Федотин при издирване на съмишлениците на високопоставения шпионин. През 1954 година той е арестуван и обвинен в неоправдана жестокост, проявявана по време на разпитите. Освен това Федотин, който разследва случая Дробот, научава, че той не е предавал на Берия всички скъпоценности, изземани от враговете, и преди ареста е успял да скрие незнайно къде така наречения «златен куфар» със скъпоценности за 28 милиона рубли (уточнение на Меркулов: след паричната реформа, от една страна, и значителното повишаване на цените на скъпоценните камъни и благородните метали, от друга, тази сума понастоящем възлиза на около 15 милиона рубли).

Федотин накарал Дробот да му разкрие мястото, но последният чрез измама отнел оръжието на подполковник Федотин и направил опит да го изгори жив…

Турецки въздъхна с облекчение — на втората касета звучеше само гласът на Меркулов, нормален мъж, макар и обсебен от идеята да открие жив или мъртъв бандита Мишка Киряк, който през 50-те години се е подвизавал като лейтенант от специалните служби. Михаил Кирилович Дробот от 1954 година е зад решетките и от есента на 1956 година изчезва от хоризонта със «златното куфарче». Меркулов вече е използувал личните си и служебни връзки в Комитета за държавна сигурност, но в никой от техните архиви не е намерил материали с името на Дробот след 1954 година.

Приятелите от КГБ не жалят усилия. Тайно и оперативно разпитват доверените си лица, сегашни или бивши служители. Резултатите не падат по-долу от бълнуванията на заслужилия чекист Федотин. Един старец, съратник още на Менжински, заявява, че Дробот не е никакъв Дробот, а е Василий Сталин, тайно прехвърлен от Казан в Пекин благодарение на агенти на Мао. Друг, не по-малко заслужил другар е категоричен: нелегална група, в която влизал Дробот, била внедрена в комунистическата партия на Израел, за да се бори отвътре с международния ционизъм…

По-реална изглеждаше версията на о.з. генерала от някогашните най-секретни служби: в разгара на Хрушчовата разправа с кадрите от ЧК голяма група служители, заплашени от трибунал, били разпратени с фалшиви документи по съюзните републики да трупат компромат срещу местните първи секретари на републиките. Издирването на Дробот по снимката в досието и словесния портрет не дават нищо ново — генерал Гуляев, началник на Главното (обединено) управление по трудово-изправителните заведения (бившия ГУЛаг на «Болшая Бронная») го уведомил за безплодните си проучвания.

Тогава Меркулов започва да търси самото колие. Попада на хора, които са го виждали навремето у собствениците, но те не знаят нищо за по-нататъшната съдба на огърлицата. Показал снимката с бижуто на всички действуващи лица, чиновници, мафиоти, които открил в полезрението на градската, републиканската и общосъюзната прокуратура. Но и в този щурм резултатите засега били равни на нула…

Лентата със записа изпълзя от касетата, изпъна се в безкрайна линия, някак чудновато се нагъна и изчезна в далечния тунел. Той се завтече подире й, в никакъв случай не биваше да я губи от очи, но отнякъде изскочи котка и се вкопчи в лицето му. Той отскубна острите й нокти от лицето си и разбра, че не е котка, а е Валерия Зимарина — не виждаше лицето й, но знаеше, че е тя, нейни бяха тези ръце, дългите пръсти със зеленоперлени нокти, роклята в бяло и синьо, «параходната», както я наричаше навремето Турецки. Валерия избута пред него едновремешно ковчеже и изврещя: «Не пипай!» Сега той съвсем ясно разбра — не беше Валерия, тази е митичната Пандора и му е изпратена за наказание от Олимп. Но той непременно трябваше да пипне: там, в ковчежето на Пандора, е колието на княгиня Долгорукова, той ще го извади и… Чу се познат мелодичен звук, ковчежето се отвори само и Турецки нададе вик от ужас: вътре беше положена главата на Ника Славина с диадема, украсена с буквата «N». Ала всичко веднага изчезна и се появи друга глава — чорлава, червенокоса, с набола червеникава четина, уморено бледо лице.

— Сашка, ти да не си откачил?

Но това вече не беше сън, главата си беше истинската на униформения майор Вячеслав Грязнов, а до него стоеше Ирина, увита в одеялото, и уплашена гледаше Турецки.

— От такива сънища спокойно може да откачи човек… Крещях ли? Колко е часът? Мен ли търсиш, Слава?

— Напротив! Имам тайна любовна среща с Ирина, докато къртиш тук на кухненската маса. Ама ти май още спиш. Хайде, Ирка, направи му едно кафе да вдигне кръвното. Сега ще трябва да ме изслушаш, защото нямаше кога и къде да ти изготвя всичко черно на бяло. Утре ще го получиш в писмена форма, но първо ще се наспя, че трийсет и шест часа не съм мигнал и умирам от глад. Ако отпуснете залък хляб, ще съм ви задължен до гроб.

— Какъв залък бе, човек! Има кльопане колкото щеш! Ирка, върви, лягай си, аз ще направя всичко, и кафето…

12

— Страхотна задача ми възложи ти, Сашка. Моят Горелик, дето го сложих телохранител на Славина, вече се изръси за глоба, че паркирал на забранено място. Знаеш ли къде?

— Досещам се. Пред Министерството на икономиката.

— Да. На Садовое колцо. Взели я с черен мерцедес, Горелик естествено записал номера. Колицата е служебна на другаря Шахов. Засега всичко е наред, като изключим разправиите с мадам Горелик мъжът й не се бил прибирал…

— Нищо не е наред, Слава. Вчера я даваха по телевизията — в едър план.

— Коя?

— Славина. Шахов я е взел за преводачка.

— И какво?

— Как какво — ти на интересен ли ми се правиш! Щом аз съм я гледал, дето изобщо не гледам телевизия, значи сред милионите TV-зрители спокойно може да са и онези, които я търсят.

— Аха. Значи да се готвим за най-страшното. Ще сложим още някого с Горелик. Добре поне, че успя да я измъкнеш от къщи. Докато включат, че в момента е у Чуднова, все нещо ще измислим… Така. Слушай сега: с благословията на славната наша шефка Романова от славната ни криминална милиция влязохме в апартамента на Капитонов. На пръв поглед — ред и чистота, в смисъл точно обратното, навсякъде такива прахоляци, все едно няма жива душа от години. Никакви следи в антрето. Постлано с едно килимче — чудничко. Под килимчето паркетът чист — свети. Поразбутахме го по-основно и какво… Според предварителните анализи — кръвта е като тази от гащеризона на Славина.

— Значи наистина…

— Защо, съмняваше ли се? Сега. Нали знаеш какво става, като хвърлиш фас в тоалетната чиния и дръпнеш водата? Той отначало не ще да отиде в канализацията. Пушачите обикновено знаят и като подгизне, пак пускат водата. Проверих казанчето на Капитонов — собственият ми фас потъна чак на третия път. Зависи и от налягането в казанчето.

— Можеш да защитиш докторат на тоалетна тема.

— Пепелникът е измит, значи са пушили в стаята, а не на крак. Единият е изгасил фаса си, другият е отнесъл пепелника в тоалетната. Този другият е непушач. Самият Бил нали е непушач между другото? Но той с приклъцнат гръклян надали го е раздавал по чистотата. Мислиш, че са глупости? Но може да изскочи нещо? Представяш ли си — намираме ги, но не разполагаме с никакви доказателства. Тогава ти им инсценираш много художествено цялата история с фаса в кенефа. Може и да се хванат.

— Но може и не.

— Второ. На прашния бюфет имаше оставени очила в кожен калъф с някаква особена златна винетка, нещо като клонче. И със следи от двуседмичен прах. Дадох ги за експертиза, ще видим чие производство са. За четене, два диоптъра, западногермански рамки, калъфът може и да е нашенски, но още нямаме последните резултати.

— Надали убийците ще си забравят очилата. Да са на Бил?

— Ама че въпросче! Откъде да знам.

— За самия Бил нищо ново?

— Портретите му нямаха успех в спортните среди. В криминалните също. Обаче открихме един занемарен вертеп в «Червен строител».

— Чакай де, кога успя?

— Шефката ми даде цял отряд. Много се е разтревожила за тая твоя Славина. Та моите момчета претърсиха целия «Строител», не оставиха нито кътче неогледано. Открихме един пенсиониран по инвалидност — нали ги знаеш, те са най-благодатните свидетели: животът му скука, той здрав и прав, само дето не може да си свива крака в коляното. Защото вместо крак има протеза… Какво се смееш?… Та този капут доприпка с протезата и веднага разпозна нашия човек. Каза, че го виждал много пъти преди някоя и друга година. Заведе ни при опожарената къща. Там по-рано се събирала компания, според думите на инвалида — доста съмнителна. Мацета, млади и по-стари, гримирани и прочие, мъжете стоварват водка с кашони. Запивали за по два-три дни. Нашият бил все с една и съща, някаква скапанячка и злоба на вид, пък и по-дърта от него.

— Татяна Бардина.

— Колко си ни умничък! Да. Същата. Показах му снимката — той малко се позачуди — «май че е тя». Питам го: тук една жена я сгазил влакът преди две години, дали не е същата — а той като се вкисна, изпуснал бил това произшествие, точно бил на балнеолечение в Железноводск. Затова ти казвам, че е капут, а не дето е с протеза.

— Тогава откъде си толкова сигурен, че е Бардина?

— Ти никога не ме оставяш да се доизкажа… Дай още кафе, че ще заспя от собствения си глас. Благодаря. В жилфонда, чиято собственост била опожарената къща, ни казаха, че се водела на името на един о.з. полковник, лека му пръст. Искате ли името, другарю генерален? Искате, по очите ви познавам. Корзинкин.

— Корзинкин… Познато ми звучи… А, да! Татяна Бардина — моминското й име е Корзинкина.

— Един Господ знае кое й е било моминското, ама преди да се омъжи, се е казвала Корзинкина. Полковникът й е чичо. А племенницата си е правила там терени. После намерихме и други свидетели, никой не знае никакви имена, но всички познаха Татяна и Бил. А другаря Бардин никой никога не е виждал на вилата. Между другото, пожарът станал точно след смъртта на Татяна и повече никой от компанията не се е мяркал там. Не знам дали ме разбираш…

— Разбирам те. Само че това проваля моята версия за Бардин.

— Не само твоята, а и на Бабаянц. Опитвате откъм оня край, откъм мъжа й. Обаче, Сашка, за нас амбициите не играят. Ние смело си признаваме грешките. Понеже има и друго. Все пак прекопахме пепелището, взехме булдозер от совхоза. Рекох си, че не може ей тъй просто да е изгоряла тази къща. И наистина. Едно на ръка, че е умишлен палеж, и то немного маскиран, но две години са минали, трудно е да се каже със сигурност. Така или иначе, има някои следи. Но, второ — открихме под печката, вътре в огнището, метална съдинка с херметичен капак, а в нея — виж… Точно петдесет грама. И точно петдесет такива пакетчета.

— Кокаин?!

— Кротко. Хероин. Явно Таничка ги е криела там.

— Но при нея няма открити никакви признаци за употреба на наркотици.

— Значи…

— … е била в бизнеса. Покупко-продажбите. Това вече не са тайфички, Саша, а направо мафията. Изглежда, нашият човек е имал сериозни причини да посегне на живота й. Ами знаеш ли какво? — Да не би Бабаянц да е надушил нещо такова?… Тогава защо не ни е споменал? Да ти кажа право: взел си отпуска, на никого нито дума — това си е чист идиотизъм!

— Спокойно, Саш, ще открием малкия Бил, жив или мъртъв, и ще открием компанията на Татяна. Шура ми е дала два дни за дискретни действия, после трябва да възбуди дело. Сега се прибирам да спя, трябват ми четири часа или съм парцал, моите момчета нека си дремнат повечко. Сутринта започвам да разследвам контактите на Татяна Бардина. Ще видиш, утре ще открием следите на нашия човек. Тоест още днес… А сега, пардон за нетактичния въпрос, но какво правиш тук, в кухнята, в три през нощта, щом Ирка е в леглото ти? По очите й разбрах, че всичко ви е окей.

— Проучвах тук, по-точно слушах едно нещо, свързано с «антикварните дела». Но засега е тайна, ще прощаваш. Меркулов ми го даде.

— Големите тайни! Прокуратурата, милицията и КГБ си напълниха гушите с тия антики — това и децата го разбраха. Добре, пази си великата тайна. И аз имам една по същата тема, обаче с удоволствие ще я споделя. Ромка Гончаренко ми е «на разработка». Жена му е в търговията и злите езици говорят, че си строели цял палат с парите, които била награбила. Само че с нейната стока как ли ще стане номерът — тя е в една техническа книжарница, щанд «Хидравлика». Всички книги да открадне — ще спечели колкото за тоалетната чиния.

— Стига с тия тоалетни чинии!

— Като се занимавам само с лайна… Та Гончаренко е натоварен с «антикварното дело», а онзи Бобовски от КГБ, дето му украсихме черепа с цицина, нещо нюхаше. Но цялата тази афера трябва да се разнищи много внимателно, затова ще опитам сам, аз, че, не дай Боже, да се усетят — ще провалим цялата работа. Имам чувството, че всеки момент някакви жички ще направят контакта и ще ми светне!

— Или ще дадат на късо и буф!

Към три посред нощ се разбра, че красотата и дарбите не допринасят ни най-малко за обикновеното женско щастие, а понякога дори са причина за несретна съдба. Единственото предимство на Ника пред Аня беше малкото същество на име Кеша, което сумти на походното легло, а сутринта ще ги вдигне и двете в седем, за да бързат да хранят патетата в Богородското езеро, да вървят при баба за оставеното там триколесно велосипедче, да монтират падналата гума на купения вчера камион и всичко това ще трябва да го прави Ана, защото в девет сутринта Ника има среща — тоест не самата Ника, а министър Шахов — с представители на западногерманската фирма «Сименс», понеже Ника покрай кеймбриджкия си английски набързо опресни и немския си, и то не какъв да е, а изискан, «хохдойч», и в десет ги чака увеселителна разходка по реката с чужденците. Но още не й се спеше, тъй като си блъскаше главата над хиляди въпроси: как да преправи ленената си рокля за Ника, къде да търси месо за обяда и подобни, които трябваше да се съчетаят с патетата, камиона и велосипедчето, а пък Ана в никакъв случай не искаше нещо от този списък да отпадне. Напротив, тя дори настояваше Ника незабавно да възприеме идеята й, че трябва да си урежда живота. При това не ставаше дума за някаква философска абстракция, а за нещо, което конкретно произтичаше от Никината информация във връзка с вчерашното прекарване с министъра.

— Разправи ми сега точно какво ти каза — разпитваше Ана, докато работеше с ножицата и сантиметъра.

— Не каза, а намекна.

— Какво точно намекна?

— Че сега било много хубаво на чист въздух.

— Какво ще намеква, хубаво е, разбира се.

— И трябвало да намерим свободно време да се поразходим.

— Двамата ли?

— Не го питах.

— Уф…

— Не е въпросът какво е казал — той ме гледаше… с интерес.

— Те гледат с интерес и мачовете по телевизията.

— Като че ли бяхме сами в салона, в студиото, в кабинета…

— А ти?

— Какво?… Все едно нищо. Преструвам се, че не виждам и не чувам.

— Браво! И аз преди петнайсет години така се правех на ощипана — а той се ожени за приятелката ми… Премери я… А, не е лошо! Сега се носи широко, може и без стесняване… Добре де, а той на тебе харесва ли ти?

— Не знам. Разбери, че е два пъти по-стар от мене.

— Това е минус. А плюсовете?

— Привлекателен е… Мисля, че е добър човек.

13

14 август, сряда

— Моля за извинение, Александър Борисович, май съм дошъл по неудобно време? Ако сте зает, ще почакам в коридора.

Светски мъж с меки черти на интелигентното лице, стегнат, благоухаещ и на вид бодро-свенлив. Лицето му беше съвсем младолико. Турецки малко изненадан побърза да се извини:

— Прощавайте, Владилен Михайлович, че ви откъснах от работата. Седнете, където ви е удобно. Креслото, дивана? Обещавам да не ви отнема много време.

«Какво съм седнал да му се мазня?» — тъкмо се запита той, но Бардин любезно каза с приятния си тенор:

— Моля ви, Александър Борисович, колкото е необходимо, толкова. За мен, слава Богу, всичко отдавна е свършено, но вие сте длъжен, естествено, да изпълнявате нарежданията отгоре дори когато не са съвсем… обективни, така да го кажем. Много добре разбирам, че инициативата за преразглеждане на делото не излиза от вас. Да не са разкрити нови факти във връзка с Татяна?

— Да, имате право. Нови факти. За това и само за това, Владилен Михайлович, се реши да бъде възобновено следствието.

Тънките вежди на Бардин леко се вдигнаха, сякаш той беше твърде изненадан от думите на следователя, а дори може би и обиден.

— Първо задължителните формалности. Трите ви имена…

Бардин послушно отговаряше, но с доста учудена нотка в гласа. Турецки си взе цигара, предложи и на Бардин. Онзи запали, дръпна, смръщи се — «Столични» явно не му бяха по вкуса. Очите му обиколиха предметите по бюрото и се спряха върху лицето на следователя.

Турецки го слушаше с половин ухо. Знаеше вече всичко това от протоколите на Бабаянц. Роден, учил, работил, оженил се… И ето първото изречение, което не беше фиксирано в предишните протоколи:

— … Срещнах едно момиче, в което се влюбих като луд. Татяна научи за Нели и после… Подозираха ме… подозират ме, че съм я убил, но никой не знае колко е трудно за мен. Да, виновен съм за смъртта й. Но как да измеря вината си? Ако вървите по стъпките на Бабаянц, доникъде няма да стигнете, Александър Борисович. Трябва да се поставите на нейно място — близо четиридесетгодишна, никога не е била красавица. Появява се Нинел, млада, красива…

Турецки забеляза жълти пламъчета да просветват в очите на ексминистъра. Но той не споделяше възторга му от мускулестата Галушко.

— … спортна звезда от световна величина… She is so beautiful — изтърси неочаквано на английски.

Турецки го виждаше как истински се вълнува. Бардин си наля вода от гарафата, изпи я на един дъх. — Колко е топла водата — каза с паднал глас. — Нищо де, нищо…

Взе си цигара. Ноздрите на правия му нос трепкаха от всяко дръпване.

— Не си губете напразно скъпоценното време, Александър Борисович. Нито аз, нито Нели сме искали смъртта на Татяна. Наистина, не бях споменавал на Бабаянц за отношенията си с Нели. Никой не ме е питал. Но защо, ми кажете, трябваше да набърквам едно младо момиче в цялата тази история? Видях, че следователят има намерение да ме тикне зад решетките. Трябваше ли да повлека и Нели със себе си?

— Доколкото можахме да научим, първата ви жена не е била от тези, дето ще се хвърлят под влака заради изневярата на другаря в живота; не — простете откровеността ми, — те си намират заместник.

Турецки произнесе предварително изрепетираното изречение съвсем небрежно, като подреждаше междувременно нещо по бюрото си. Той усети как Бардин сякаш хлътна в креслото.

— Но тя си беше намерила заместник май доста преди вашето запознанство с Нинел Галушко. Дано всевишният ми прости кощунствените слова за покойната.

Бардин тъкмо вдигаше чашата — и така си застина. Не, не беше уплашен. Стана му криво. Много криво. Дори не отвори уста да протестира, да възразява — просто се втренчи с невиждащи очи във водата вътре в чашата, без нищо да каже. Турецки не знаеше как да прекъсне това странно занимание. Но трябваше да продължи разпита.

— Извинете, Владлен Михайлович, искам да ви питам за роднините на Татяна. Живи ли са родителите й, има ли чичовци, лели?

— Родителите й отдавна са покойници, а единственият й близък роднина, чичо й, почина наскоро след смъртта на Таня. Други няма.

— Ходили ли сте във вилата на чичо й?

Бардин вдигна очи от чашата.

— Вила ли? А, да-да, той имаше вила. Знаете ли, бях прекъснал, тъй да се рече, дипломатическите отношения с него още преди да беше придобил вилата. Той ме обиди, скарахме се… Но какво общо има вилата с нашия… с моя… с целия този случай?

— Има. Защото се намира, по-точно намираше се преди пожара…

— Пожар ли?

— … в «Червен строител».

Бардин изтърва чашата на пода и Турецки се уплаши, че и ексминистърът ще я последва.

— Знаехте ли, че жена ви посещава вилата на о.з. полковник Корзинкин? Взимали ли сте участие в оргиите там? Кого от антуража на Татяна познавате? В какви отношения беше тя с Бил — сигурно познавате млад мъж с такова странно име, нали? — Турецки изстреля въпросите един след друг, с пресметнат жест измъкна изпод книжата кадастроните с нарисувания Бил.

Очите на Бардин станаха оранжеви, Турецки никога не беше виждал такъв цвят очи. Дали пък не е ненормален. Бардин рязко издърпа скиците от ръцете му.

— Този ли е Бил?

— Познавате ли го?

— Никога не съм го виждал. Не знам кой е, не му знам името. Но съм чувал Таня да нарича някого така по телефона. Ще питате какво са говорили — кълна се, никога не съм се мъчил да разбера, те говореха с недомлъвки. Разговорите й бяха доста тайнствени.

Бардин нервно потри ръце, сякаш ги миеше.

— Веднъж си дойде от отпуска, обади се на приятелката си… Името ли? Клара. Не знам коя. Може би искаше просто да си побъбрят, но изведнъж лицето й се изопна, тя затвори телефона и влезе в спалнята — там имаме дериват. Аз бях обезпокоен и реших… да подслушам, това беше единственият път, когато го направих умишлено. Тя се обади на рецепцията на хотел «Белград». После го нарече по име, но не можах да разбера какво си говорят.

— Помните ли кога беше?

— Помня. Преди три години, през септември. На тринайсети септември ми е рожденият ден, Татяна обеща да се върне, но се забави няколко дни. Аз бях много засегнат.

— Защо не сте дали цялата тази информация на Бабаянц?

— Защото я намирам ирелевантна[6].

Турецки се направи, че разбра.

— Таня имаше много познати… мъже — гласът на Бардин отново трепна — и макар да живеехме разделени, макар да не бих казал, че нейните… връзки са ми безразлични, досещах се, че търси… с извинение… по-остри усещания. Всичко това беше доста мъчително за мен. Бихте ли ми казали сега — тези ли са новооткритите факти, ако така се казва в правото, имам предвид историята с Бил.

— Отчасти.

— Отчасти… Извинете, мога ли да отида в тоалетната?

— Дежурният Гончаренко слуша.

Само той му липсваше. Турецки леко си преправи гласа:

— Грязнов?

— Майор Грязнов изпълнява задача, кой го…

Затвори и се обади на Романова.

— Вячеслав тича по твоя случай, а ти мен ме подпитваш. Хайде, не се вкисвай. Ей го тук Горелик с рапорта при мен, засега няма нищо, твоята спортистка го съсипала, карала като луда. Нахранил заедно с тях някакви патета в една локва и сега ги оставил да обядват. А Славина е с корабчето по реката с компания от лъв нагоре. Него не го пуснали, но там си имат предостатъчно охрана. Така мисля. Какво да предам на Вячеслав? Записвам. Втората половина на септември… хотел «Белград»… така. Второ, приятелката на Бардина Клара, презимето неизвестно, познава Бил. Откри ли го?

— Бардин е тук на разпит, но в момента отиде до тоалетната поради душевно разстройство.

Романова се засмя:

— Така ли му викате вече?

Турецки отново и отново поставяше на Бардин въпроси за познанствата на жена му, за възможните й контакти с главатарите в престъпния свят, например такива като Кондаков и Троекуров, с които се занимаваше Меркулов, за приятелките и любовниците й, за доходите и незаконните сделки. Меркулов се интересуваше от връзките на Бардин в нелегалните далавери, а Турецки се мъчеше да разбере кой е Бил и какво го свързва със съпрузите Бардини.

— Александър Борисович — потръпна разпитваният, — интересувате се за… познанствата на жена ми — ами тя имаше един бележник, който бе иззет от Галактион Ованесович. Таня беше делова жена. Не бях посветен в тайните й, но помня, че винаги ползваше бележника си, по-скоро не бележник, а голям тефтер. Никога не съм надничал вътре. Но трябва да е в делото. Във всеки случай другарят Бабаянц ще потвърди.

Не, никакъв бележник нямаше в делото. Кой го е иззел? И колко ли други — и какви? — доказателства са унищожени, скрити, липсват? Кому е било необходимо това? На Бардин, ако той е убиецът на жена си. Но защо с готовност съобщава за изчезналия бележник? На кой етап са изчезнали записките на Татяна Бардина от делото? Били са извадени от Бабаянц още в Москворецката прокуратура, или вече тук от някого, който има достъп до следствените дела?

Турецки спря касетофона. Визитата на московския банкер приключваше.

— Ще ме викате ли пак? — може би неспокойно, а може би и с жив интерес попита Бардин.

— Още не мога да ви кажа — отвърна Турецки с дежурната фраза, като си мислеше дали да съобщи на Бардин, че Бил е убиецът, или не. Реши, че е рано, оттласна се заедно със стола назад, уморено преплете пръсти пол тила си и попита, сякаш случайно се сещаше:

— Още една минутка, Владлен Михайлович — не бихте ли погледнали това колие, може да ви се стори познато?

Турецки погледна снимката, докато я подаваше на Бардин, и се свъси: фотографът на Меркулов не беше си направил труда да ретушира копието на фотографията и това, което беше излязло, приличаше на обезглавено женско тяло. Явно и на Бардин му стана неприятно, сякаш не разглеждаше преснимано бижу, а резултат от дейността на гилотина.

— Просто снимката е лоша — реши да го успокои Турецки — и в същия мит разбра, че Бардин беше познал колието.

През годината, изминала от срещата с умиращия безумен чекист, Меркулов двеста и седемнадесет пъти — както личи от записа му — вади от чантата си портрета на Наталия Меркулова, по баща княгиня Долгорукова, с надеждата, че някой ще познае скъпоценната огърлица и той ще открие следите на убиеца на майка си. Двеста и седемнадесет пъти надеждите му остават излъгани. «Ще го търся, докато го намеря. Ако трябва, и цял живот.» И ето, на двеста и осемнадесетия път, но не Меркулов, а той, Турецки, вижда как маската на страха изкривява лицето на седналия пред него човек.

— Ъъ, то е мое… на Неля…

Бардин мънкаше нещо съвсем неразбираемо, а Турецки трескаво обмисляше какво да предприеме — просто не беше готов за неочаквания поврат.

— Откъде го имате?

— Ами… от мои близки… наследство.

Турецки не беше упълномощен от Меркулов нито да го разпита, нито да навлезе в дебрите на мелодраматичните спомени при създалото се положение. Кой да знае, че ще стане така!

Неудобното мълчание бе прекъснато от телефона — обади се Ирина. В скоропоговорка — да не отнема от ценното време на следователя — му съобщи, че напразно е обърнала целия «Комсомолски проспект» да търси нещо за ядене и кибрит, нямала с какво една цигара да запали, камо ли газта, а за вечеря ще направи само задушено зеле, и то ако намери кибрит от съседите. После внезапно се разсмя — спомнила си, че за газта има запалка.

Турецки затвори телефона и с омраза погледна Бардин. Джунджурийки за онази крава по няколко стотици бона, всеки ден обеди, вечери, ако не и двете. А той какво да подари на Ирка — едно въшкаво пръстенче струва месечната му заплата. Обяд за двама при Серафима — седмичната заплата! Кибрит със свещ да търсиш — екстра каламбур за «Литгазета»! Сапуна като по време на войната ти го режат с конец от калъпа! Той почти безцеремонно разкара Бардин. После се обади на майка си и се самопокани на вечеря — крайно време беше да запознае родителското тяло с бъдещата си жена (програма максимум: да изкопчи от пастрока нещо за Бардин), запали последната цигара и завъртя на Меркулов.

14

Огледалото в каютата я хвана само до коленете и Ника остана доволна от себе си, макар да знаеше, че старите обувки никак не се връзват с елегантния ансамбъл, изработен тази нощ. Ника въздъхна — за кой ли път! — за загубените сандалети. Но най-важното е да се преструва, че всичко е екстра. Предстоеше лънч на палубата като завършек на първата част от днешната програма.

Сутринта беше тежка. Всички говореха едновременно, тя едва успяваше да превключва от немски на английски. Немците от ГФР прекрасно разбираха и английски, но протоколът изискваше превод на родния език на госта. Ника беше свикнала да работи с туристи, но днес контингентът беше по-друг и само от любезност проявяваше интерес към забележителностите. Прикрити зад непринудените приказки, шефовете на суперконцерни от Европа и Америка, финансовите мениджъри проучваха възможностите на съветския пазар, а съветските ръководители използваха всяка възможност да ги притиснат за кредити. Шефът на икономическото ведомство Шахов почти не участваше в общите разговори, но Ника непрестанно усещаше присъствието му до себе си.

На обяда беше по-приятно. Geben Sie mir, bitte… Do you mind… Ника беше ужасно гладна, но като глътна буквално на една хапка цял сандвич с черен хайвер, залъкът й преседна на гърлото: представи си как Кешка и Ана обикалят за месо, настроението й се развали, отщяха й се и чуждите бизнесмени, и комфортният параход, и самата Волга, която я отнасяше все по-далеко от привичния живот.

— Защо е тъжна богинята? — чу гласа на Шахов. — Богините на победата не са ли винаги войнствени?

— Wie, bitte? — трепна седналият отдясно до Ника представител на «Сименс».

— Преведете му, богиньо, иначе няма да видим обещаните петдесет хиляди компютъра — засмя се Шахов и Ника подробно заобяснява на германеца, че господин министърът се надява на сътрудничество в областта на електронните технологии, тъй необходими за западналото ни селско стопанство и на изостаналата ни от Запада промишленост — без помощта на развитите страни не можем да прокараме реформите в земеделието, не можем да спасим промишлеността; и дано в тези начинания ни помага богинята на победата Нике, тоест тя самата, защото е кръстена на нея. Богът на електрониката направи комплимент за остроумието на господин Шахов и темата на разговора се измести към гръцките и римски митове.

След лънча параходът обърна и заплува в обратна посока. Дойде време за по-дискретни разговори на чаша коняк с тиха, спокойна музика. Сега събеседник на Шахов беше висок възрастен англичанин, заместник-министър на търговията на Великобритания. Разположиха се в голямата каюта, Шахов наля коняк, предложи на англичанина скъпа хаванска пура.

— Откровено казано, нашата икономическа реформа е свързана с големи трудности — започна Шахов без никакви уводни думи. — Не успяваме да обуздаем инфлацията, жизненото равнище на населението пада. Чака ни голяма икономическа, следователно и политическа криза. Как ще свърши — Господ знае. Мнозина, както вече видяхте, дърпат реформата назад. Тя се нуждае от спешна подкрепа. Налагат се радикални мерки за ликвидиране на дефицита в държавния бюджет, за да се предотврати катастрофата на потребителския пазар. Съвсем между нас: страх ме е от наближаващата зима, студена и гладна…

Ника се мъчеше да не обръща внимание на ужасната воня от пурите и превеждаше на Шахов, а вътрешно й се щеше час по-скоро да се върне у дома.

— … И най-важното ще са сериозните съкращения на разходите за отбраната и оптимизация на структурата на вноса и износа на продукция и капитали. Вече сме предприели съкращения във военния бюджет, подписали сме и международни спогодби с най-развитите западни страни за ваши инвестиции в нашето народно стопанство, но там си останахме — на спогодбите. А се нуждаем от ваше оборудване, от ваши модерни технологии. Тъкмо това трябва да обсъдя с вас по молба на нашия президент. Уверявам ви, субсидиите ви няма да отидат на вятъра, веднага ще ги използуваме в предприятията за производство на селскостопанска техника. Малогабаритните машини са първият проблем на зараждащото се у нас фермерство.

Англичанинът пусна гъста сива струя пушек и каза:

— И ние сме за перестройката, господин Шахов. Подкрепяме радикалната икономическа реформа и тук, в Съветския съюз, и в страните от Източна Европа. Но искаме гаранции, че нашите лири и долари няма за година-две да се стопят яко дим.

И замаха с ръце като вятърна мелница — дали да разкара дима, за да може и Ника да диша, или за да покаже в какво ще се превърнат лирите и доларите на международния капитал.

— Какви гаранции имате предвид? — внимателно попита Шахов.

— Историята учи, че гаранция за отношенията в цивилизования свят е демокрацията. На първо място, правова държава. Докато няма такава конструкция за изграждането на държавата и обществото, няма и гаранции, че правителството може да носи отговорност за думите и делата си. А вашето правителство извършва нещо, което наричате «революция отгоре». Народът може да се разбунтува и да задействува самосиндикално. Вече има симптоми: работническите стачки в Кузбас, Воркута, Волгоград. «Революция отдолу» може би? Както учи историята, това е опасно. Това означава хаос и анархия. Трезвомислещият бизнесмен няма да вложи парите си в страна, в която се очаква криза. Не искаме повторение на Иран, Афганистан, Ирак. Ще отговоря с откровеност на вашата откровеност: ние, хората от Запад, се боим да не се върне сталинизмът. Много просто: достатъчно е танковете да излязат по улиците на Москва — и сталинските порядки ще бъдат възстановени. Вярвайте на белите ми коси: не само вашият КГБ работи като часовников механизъм — нашите момчета също честно си изкарват хляба.

Шахов слушаше търпеливо английския гост, поливаше френски коняк в чашата му, гледаше все по-мрачно, но не възразяваше.

— … Аз малко познавал ваша страна — каза англичанинът на руски, усмихна се смутен и продължи пак на английски: — Бях ранен през Втората световна война, работех в британското посолство в Москва. През петдесет и втора имах… ъъ… неприятности, хората на Берия ме обвиниха в шпионаж, знам какво са мазетата на Лубянка… Ако не беше смъртта на Сталин и после премахването на Берия… Та: кой може да гарантира, че няма да се върне сталинизмът, ГУЛаг? Вашата демокрация е много слаба, засега всъщност е само гласност, и то не докрай.

— Но процесите на общественото развитие са необратими. Младежта, която не познава страха, не би допуснала подобни експерименти! И вие ми повярвайте: ние, номенклатурата, също сме разделени на две враждебни армии. Едните са за неосталинизъм, но другите искат демокрация… Който е бил в лагер, цял живот няма да го забрави…

Ника заекна на последните думи, погледна Шахов.

— Затруднява ви преводът ли? Добре, ще го кажем така: в нашата страна надали съществува семейство, в което да не е имало репресирани през годините на сталинския терор. Убеден съм, че нашите деца и внуци няма да преживеят подобни времена… Пак ли нещо сбърках, богиньо?

— Не, не, моля ви! Няма нищо… — възкликна Ника, но я обземаше все по-голямо безпокойство: как ли са вкъщи? Дори не безпокойство, а предчувствие за нещо ужасно. Продължи да превежда, почти без да се замисля за съдържанието на разговора, още повече, че той вече беше неофициален: англичанинът се оплака от петнадесетгодишната си внучка, която искала да стане балерина, но не щяла да учи нито в Лондон, нито в Париж — Москва, та Москва, непременно прочутата балетна школа на Болшой театър! Шахов обеща да уреди, да използва всичките си министерски и партийни връзки — и е това, изглежда, съвсем предразположи англичанина…

— Благодаря ви, Ника, че така ме измъкнахте от гафа с немеца. Не съобразих, че «компютърът» си е компютър на всички езици. Но нещастният ми немски стигна да разбера превода… Нещо като че ли ви тревожи или винаги сте така тъжна?

Бяха сами на палубата, гостите гледаха в концертния салон съветски мюзикъл.

— Да, тоест не, не винаги.

Разбира се, тревожи ме — и й се щеше да му каже, — ако си открил в чужд апартамент трупа на свой познат и сега с детето трябва да се криеш от убийците, защото си станал неволен свидетел на престъплението. Но вместо това тя разправи на този съвсем чужд и толкова високопоставен човек неща, които спокойно можеше да спести: и за развода си с Альоша, и как трябва да работи вкъщи, защото няма кой да гледа Кеша, и че не може ей така за цял ден да изчезва — да отплава! — и никак не е за нея тази работа, а не иска да дава малкия на градина, защото нашите градини са върховен ужас. Усеща се, но вече е късно, защото Шахов е извадил бележника от горния си джоб и записва нещо, после казва с нетърпящ възражения глас:

— Синът ви може да ходи в детската градина за служителите на ЦК в дните, когато работите за мен. Не е чак толкова често. И по всяко друго време, разбира се.

Ника притеснена се оправдава за проявената нетактичност, но Шахов я завежда в каютата, където бяха с англичанина, и се оказва, че там имало телефон, защото това не е увеселително корабче, с което понякога ходят с Кеша от Фили до Парка на културата и обратно, а правителствена яхта, и тя чува гласчето на Кеша, който реве за потънало пате в езерото, и си мисли: какво щастие всичко да е наред с детето ти!

15

В кабинета на Грязнов цяла сутрин не млъква телефонът, подчинените докладват за извършеното. Местно оперативно издирване означава: откриване на самоличността по компютърната картотека на криминалната милиция, работа с размножени фотороботи по отдели и групи и контакти със специализираните звена, тоест пътната, транспортната, въздушната милиция. Също и работа с кварталните, с оперативните инспектори, дружинниците в щабовете, проверка по молбите за откриване на изчезнали лица и най-вече — срещи с информаторите на московските криминалисти. Тъкмо с тази рутинна дейност второ денонощие се занимаваше отделът на майор Грязнов. Оперативниците с компютърния портрет на Бил, направен по рисунките на Жора, обиколиха московските квартали, огромен брой хотели, всички гари и летища.

Местното издирване не даде резултат: Бил не беше известен на столичния престъпен свят. Грязнов включи телефона на «секретарка» и отиде при подполковник Погорелов. Старият приятел и сътрапезник беше се издигнал, сега оглавяваше секретариата на началника на Московското главно управление на вътрешните работи, тъкмо за него работа: той беше невероятно мързелив, но мозъкът му щракаше по-бързо от IBM. А тук талантът му блесна стопроцентово: да ръководиш не значи ти самият да се пребиваш от работа. Подполковникът знаеше всичко, което става в управлението и извън него.

— Славка, дай да направим частно детективско бюро — посрещна той Грязнов с поредната си идея, — ако искаш, бачкаш, ако не — не.

— Дай — съгласи се Грязнов, — ама първо ми обясни положението с «антикварното дело».

— Голямо напрежение, приятел, нас ни притискат шефовете, ние притискаме хората — безрадостно обясни Погорелов, но кое — дали положението с «антикварното дело», дали причините за интереса си към частната инициатива?

— Положението е страшно напечено, Валентине!

Подполковникът тутакси разкара тъжния израз:

— Само заради този тъпашки закон за собствеността, за данъчното облагане, за кооперациите. Не се знае докъде са финансовите инспектори, откъде започва борбата срещу нетрудовите доходи. А генерал-лейтенант Прилуков, началникът на столичното управление на Държавна сигурност, има гадния навик да гледа през прозореца.

— Валя, Вальок…

— Не, не ставаш за частен детектив. Там знаеш ли как трябва да ти сече пипето? Раз-раз, а паричките кап-кап. Антикварният магазин «Уникат», а такива като него на пръсти се броят, та той е точно срещу Московското управление на КГБ. Генерал-лейтенант Прилуков, да го питаш защо, изпитвал голям интерес към всекидневните тълпи точно под прозореца си. А ЦК на КПСС междувременно го пришпорва: къде са, мамка ви, разкритията за организираната престъпност? Тогава генералът ражда една нестандартна идея. Чекистите с помощта на УБХСС и Криминалната милиция се хвърлят на борба с онези, които отнемат от КПСС, от тази партия на началниците, част от капитала им, сиреч и част от властта им. Но онези повечето не са никакви спекуланти, а са честни колекционери, и то на преклонна възраст естествено. И такива хора са разпитвани безброй пъти, тикат ги в килии с рецидивисти, не им дават лекарства, изтезават ги — с една дума, ловко им измъкват самопризнания. Между нас да си остане, Саша, но сега това дело вече тихо-кротко се потулва, защото много нещо се изприказва и по вестниците, и по телевизията, ама всъщност и чекистите, и милицията здравата се облажиха: при изземането не включвали в описите доста скъпи неща и ги препродавали пак чрез същите спекуланти от «Уникат».

— Говори ли ти нещо името Бобовски? Капитан от секретните служби.

— Не ми говори. Вашият Ромка Гончаренко например доста се е постарал. Включили са го в звеното на КГБ, защото някои от иззетите ценности били от московски и ленинградски музеи, например от музея на Новодевичия манастир.

— За Матвеевско да си чувал нещо?

— Не си спомням… Питай Вася Монахов, той ще ти снесе всички подробности. Между другото, много иска да се премести от отдела на Гончаренко в твоя, искал да се занимава с убийства, а не с кражби.

— Не ми е казал нищо, защо?

— Първо, страх го е от Гончаренко, второ, не смее да ти се натрапва, той е скромняга. Просто веднъж стана дума, в приятелски разговор. Така че не ме издавай.

Грязнов надникна в кабинета на Романова, но там беше пълно с началници и непознати хора. Спореха кому трябва да е вярна Криминалната милиция — дали на генерал Мириков, протежето на Пуго, или на професор Комисаров от Милиционерската академия, предложен за поста си от кмета на Москва Гаврил Попов.

Грязнов затвори вратата, бързо стигна до кабинета си, оттам избра директния телефон на шефката:

— Александра Ивановна, искам да взема Монахов от отдела на Гончаренко в моя отдел. После ще ти обясня:

Романова помълча, после кратко каза:

— Добре.

Грязнов намери Василий Монахов в компютърната зала, лейтенантът от милицията съсредоточено работеше с клавишите и още по-съсредоточено се вглеждаше в екрана. Грязнов постоя до вратата, после високо каза:

— Другарю лейтенант, щом освободите компютъра, обадете ми.

— Ако искате, веднага, другарю майор!

— Не, още не съм съвсем готов…

След десетина минути Вася надникна учуден през вратата на Грязнов:

— Другарю Грязнов, компютрите увиснаха.

— Така ли?

— Да, непрестанно увисват, програмите са много несъвършени.

— Добре, нека си висят, искам да поговоря с теб. Конфиденциално. Влез, седни. Отдавна те наблюдавам (тлъста лъжа, «наблюдаваше» го от няколко секунди и остана доволен: Вася имаше повече лунички дори от неговите, носът му беше чип и много решителен), момче като тебе трябва да изпълнява сериозни задачи. На мен пък не ми стигат хората. Затова искам да те помоля: дали не би ми помогнал? Ако ти хареса при нас, оставаш, ако не — не те насилвам.

— Да зависеше от мен — веднага… — Монахов млъкна и се загледа към прозореца.

— Тогава? Романова е съгласна, каза: «Трябват ти хора — вземи Монахов от Гончаренко.»

— Така ли каза?

— Не точно, но в този смисъл.

— Благодаря ви, другарю майор. Честно казано, и аз предпочитам… Но другарят Гончаренко?…

— Благодаря ти, Василий, че прие. Гончаренко остави на мен. Приключи каквото имаш, и от понеделник идваш. Как сте там с «антиквариата», свършихте ли?

— Не, блокирахме — тъжно рече Монахов.

— Значи сте увиснали, а? Несъвършена програма.

Лейтенантът се засмя:

— Увиснахме! Вадим душите на клиентите, ама полза никаква. Не знаят нищо за кражбите — скъпоценностите по няколко пъти са сменили собствениците, преди да стигнат до колекционерите.

— За Матвеевско също ли нямате резултати?

— Там май изобщо не сме имали нищо. Вкарал съм всички адреси в компютъра — Монахов се позамисли и потвърди: — Не, нищо нямам за там. На «Мосфилмовска» имахме една баба със самовари. И на «Мичурински проспекти» колекционер на уникати.

— Значи много работа, а?

— О, препускаме от сутрин до вечер и без почивни дни. Последния път ни излезе късметът с някакъв Капитонов — другарят Гончаренко щеше да му ходи на гости; не че ме е уведомил де, ама го чух, като се уговаряха по телефона. В шест вечерта ни пусна да си ходим.

Грязнов счупи пластмасовата химикалка, острият ръб болезнено се вряза в дланта му, но той още по-силно стисна юмрук, за да е в състояние да подхвърли възможно най-весело и спокойно:

— Значи ясно, нали? Засега нито дума на Гончаренко, нека дойде подписаната заповед — започваш при мен.

— Слушам, другарю майор.

В мига, щом се затвори вратата зад гърба на лейтенанта, Грязнов вече беше навъртял телефона:

— Александра Ивановна, ако има някой при теб, моментално го разкарай на майната му — имам екстрено съобщение!

— Викат: дисертацията трябва да се доработи. Аз им викам: ама моля ви се. Те викат: вие опростявате, а това е много важно социално явление, повлияно поне от двеста и петдесет фактора. Аз им викам: но правото може да повлияе най-много на петдесет от тях. С една дума…

В кабинета по криминалистика Харолд Чуркин от Специалния отдел разиграваше в живи картини как научният съвет на Института по криминология беше отхвърлил дисертацията му. Старият криминолог Семьон Семьонович Мойсеев търпеливо слушаше целия бълвоч, само в антрацитните му очи проблясваше всевечната скръб на еврейския народ.

— Чуркин, получил си правителствена телеграма — излъга от вратата Турецки.

— Веднага — друг път ще ви доразкажа.

— Наистина ли е получил телеграма? — попита Мойсеев, когато останаха сами.

— Нищо чудно.

В кабинета миришеше на денатуриран спирт, на масата бяха подредени някакви дрехи — Мойсеев разследваше убийството на някакъв известен московски рекетир. Турецки седна на стола до него. Мойсеев неочаквано скочи, взе си бастуна и заситни из кабинета. Фигурата му приличаше на питанка.

— Семьон Семьонович, знам, че сте зает. Ще бъда съвсем кратък. Бабаянц внезапно си взел отпуска и ме остави наникъде. Имам нужда от помощ.

Замълча, помисли, че Мойсеев не го слуша.

— Продължавайте, Александър Борисович… Саша. Просто съм много уморен. Не, нямам предвид днес. Уморен съм от живота. Ама, моля ви се, Саша, слушам ви, извинете.

«Значи пак има някакви проблеми. Да не би децата? А, деца — близнаците сигурно са вече на двайсет. Или Мухоморката го тормози, иска да го пенсионира? Един нормален човек остана в прокуратурата — и него скоро ще го разкарат» — каза си Турецки, а на глас вече разправяше съвсем друго:

— Навремето Бабаянц водеше едно дело. Така и не го разкри. Не можа или не поиска, не знам. Може и да са му попречили. Преди десет дни го прехвърлиха на мен. Открих, че става дума за убийство. Потърпевшата е директорката на търговска фирма «Детски свят». Съпругът — тогавашният председател на Госкомспорт. Убийството е извършено от лице, което от няколко дни също е труп. Бабаянц щеше да ми съобщи някакви подробности по случая, но изчезна. По никое време изведнъж в отпуска.

Мойсеев мълчеше. Турецки се чувстваше много неудобно, седнал до бюрото, докато Мойсеев куцукаше зад гърба му.

— Мъжът на жертвата настоява, че следователят бил взел бележника на убитата. Но бележника го няма. А той би могъл да проясни много от загадките…

— Искате да го потърсите тук, в кабинета?

— Сега виждам, Семьон Семьонович, че наистина сте уморен от еднообразието на живота и имате нужда да се позабавлявате. Хайде, посмейте ми се, не ви се сърдя.

Мойсеев се засмя.

— «Специалният» Чуркин така ми опъна нервите, че реших да си го изкарам на вас. Иначе нищо повече, а си въобразява кой знае какво. Има силен гръб в лицето на Амелин. Взел съм да говоря с игрословици, нали? Не е на хубаво. Щом пигмеят си намери силен закрилник, започва да си въобразява невъобразими неща. Внимавайте да не ви изкара през носа правителствената телеграма. Слушам ви, Саша, извинете ме, за Бога!

— Въпросът е, че нашият Мухоморко е приятел на Бардин. По негово разпореждане Бабаянц е прекратил делото преди две години, още в Москворецки район. Сега Зимарин изведнъж иска ново разследване. Но междувременно от делото е изчезнал важен документ.

— Нали не искате да кажете, че главният прокурор на Москва е замесен в тези убийства?

— Нищо подобно. Но подозирам, че или е прикривал някого, или сега някого прикрива. Направо казано, аз самият съм доста объркан.

— Саша, вие сте почнали вече да забравяте. Да не би Едуард Антонович лично да ви е връчил делото на Бардина?

Турецки наостри ухо — така почтително, на име и бащино, никой не наричаше главния прокурор зад гърба му, обикновено се ползваха прякорите Мухоморката и Градоначалника или просто презимето — Зимарин.

— Ами, лично! Донесе ми го Клава, точно се бях върнал от отпуска, миналия петък. Получих папката с придружително писмо, подписано от… Ама че работа, Семьон Семьонович!

— Това е номерът, скъпи Уотсън — подписано от първия зам. главен по административните въпроси Амелин, тогава изпълняващ длъжността главен, защото Зимарин се върна от отпуска миналия понеделник… Което също не значи, че Амелин е пипал нещо в документацията. Така че не бързайте да го изправяте пред дулото на пистолета, за да му изтръгнете, признания. Все пак изчакайте да се върне Бабаянц, тогава много неща ще се изяснят.

— Видяхте ли, Семьон Семьонович! Все пак колко бях прав да дойда във вашата епархия да търся бележника! Иначе все нещо не пасва: Мухоморката първо прекратява делото, после иска доразследване… Но вие ми се виждате угрижен. Какво има?

Мойсеев най-накрая седна на стола до Турецки и неочаквано сподели:

— Моите момчета заминават за Израел.

— Браво!

— Едуард Антонович каза, че ще бъда изключен от партията.

— Ако аз по някаква най-ужасна случайност бях станал партиен член, отдавна да съм си хвърлил книжката на боклука. За какво ви е това партийно членство? Всички най-свестни хора вече се измъкват от това блато: Окуджава, Тихонов, Афанасиев… Доколкото знам, през последната година са напуснали над два милиона.

— Не така, Саша — аз съм в тази партия от четирийсет и шест години, аз съм убеден комунист. Бях на фронта, останах без крак… Както и да е… но за мен това е трагедия. Позор! Синовете ми да вървят, те отдавна били решили, но все не смеели да ми кажат.

— Сега времената са други, можете да обжалвате, да напишете до някой вестник, знам ли, да протестирате…

— В никакъв случай; ако научат момчетата, няма да ме изоставят на произвола на съдбата и тогава не бих си простил… Така че послушайте ме, изчакайте Бабаянц и не се навирайте между шамарите.

Турецки излезе от кабинета на криминолога съвсем объркан. Ако такъв честен и добър човек е със съвсем циментиран мозък, какво може да се очаква от другите? «Убеден комунист»! За четиридесет и шест години партиен ступор така и не е разбрал в какво толкова е бил убеден… Вече пренебрегнал съвета на Мойсеев — да изчака Бабаянц — и дори нарочно, напук, за да си докаже колко е независим, отвори вратата на зам. главния Амелин. Ако би знаел как ще му излезе през носа, и то доста скоро магарешкият инат, да би отминал тази врата, просто временно да я беше забравил.

Амелин, постлал бюрото с разграфените чаршафи на документациите си, преписваше някакви данни. Турецки започна още от вратата за краката:

— Възложихте ми случая за смъртта на Бардина. В делото трябваше да се намира бележникът на пострадалата. Няма също опис на документите.

Късите крачета на Амелин се свиха под бюрото, така че останаха да се виждат само върховете на отдавна нелъсканите му обувки.

— Не виждате ли, зает съм. Надзорът по следствието се осъществява лично от другаря Зимарин. Обърнете се към него — каза Амелин и заби нос в чаршафа.

— Кой е бъркал в документацията, преди да ми предадете делото? — реши да упорства Турецки, но другарят кадровик явно не желаеше да говори с него. Тогава Турецки реши да го подхване от другаде: — Имате ли ереванския адрес на Бабаянц? Трябва веднага да се свържа с него. Не ми харесва, когато някой ни в клин, ни в ръкав изведнъж си вземе отпуска.

Амелин вдигна поглед от бюрото, очите му шаваха зад дебелите стъкла. Но в този момент вратата се отвори и секретарката Клава пошепна тревожно:

— Александър Борисович, на телефона, спешно…

Този път Грязнов се обажда от съвсем изправен автомат и съобщава, че деветдесет и девет на сто е открил убийците и един от тях, Гончаренко, благодарение на Шура Романова е под «служебен арест», тоест е сложен дежурен, за да е налице и да не мърда никъде, докато Грязнов установи самоличността на Бил, а това вече не било проблем, и че Ника Славина още днес или може би утре спокойно ще се прибере с детето вкъщи.

Турецки е толкова слисан, че не реагира адекватно на появата на Амелин, който вече не се сърди и лично е дошъл в кабинета на подчинения си, лично да му донесе за подпис някаква ведомост, може би статистическия отчет по завършените следствени дела през тримесечието; Турецки слага подписа си на няколко места, отбелязани от Амелин, и продължава да слуша Грязнов, наблюдавайки как Амелин тепа към вратата с късите си крачета.

— Защо смяташ, че не било проблем?

— Защото отивам при Клара, моя стара позната. Нали ти самият ме насочи към приятелката на Татяна Бардина. Само дето не е приятелка, а врачка… дърта вещица. Така че довечера чакай новини. Къде да те търся?

16

«Дъртата вещица» Клара Балцевич живееше на Стария Арбат, днес превърнат в невероятен вертеп, чиито обитатели стреснати се крият от този пир по време на чума зад дебелите пердета по прозорците. Познатият открай време на Грязнов безистен беше превзет от тълпата: двама «афганистанци» дрънчаха с китари и виеха за незавършената битка срещу душманите. Майорът си проправи път през слушателите, качи се на втория етаж. «Клара Балцевич. Екстрасенс» — гласеше позлатената табелка на вратата. «Легализирала се е, проклетата шафрантия» — почти на глас каза Грязнов и натисна копчето на музикалния звънец. Преди десет години до тази врата имаше поне пет звънеца, сега апартаментът принадлежеше само на Балцевич. Грязнов я чу как се приближава до вратата, вероятно поглежда през шпионката, но щом му отвори, тя веднага изчурулика:

— Вячеслав Иванович, откога не сме се виждали! Какво ви носи насам? Влезте, драги, заповядайте!

Грязнов не можа да познае апартамента: вместо раклите и старомодните бюфети, донесени от предците на Фира Балцевич от киевския Подол, голямата стая беше обзаведена с ултрамодерни мебели, в ъгъла светеше включен компютър, от екрана на «Сони»-то друг екстрасенс, Кашпировски, записан на видео, провеждаше сеанс по парапсихология. Но все така миришеше на цигари и лекарства. «Тия са изкудкудякали — ядоса се Грязнов, — компютри под път и над път!» Той втора година безрезултатно проси компютър за отдела си, а тази патица си е инсталирала вкъщи…

Клара проследи погледа му:

Кашпировски опорочава метода на психотерапията, използува в сеансите хипноза. Боя се дали не влияе на цялата ни перестройка. Сега работя върху един труд…

— Вижте какво, Клара Романовна, сиреч Фира Рувимовна и понякога Клавдия Петровна, в момента най-малко ме интересува Кашпировски, той ни е ясен, той се занимава с политически полезна дейност, успокоява тълпите, че ще вземат да се изколят. — Грязнов забеляза как се напрегна огромният й бюст и зашариха някога зелените й очи, днес с цвета на блатна тиня. — Както прочее не ме интересува днес и твоята психотерапия.

Ако не беше в цайтнот, Грязнов с удоволствие щеше да подхване светски разговор по модната тема, още повече, че според агентурно-оперативните данни на Криминалната милиция Балцевич, два пъти осъждана, недоучила се докторица, а днес екстрасенс-врачка, покрай заниманията с астрология и хомеопатия се отдава и на психотерапия — тайно подготвя нелегалните далавераджии за кръстосаните разпити и очните ставки пред следствените органи. Някои от клиентите си от време на време предава или на Криминалната, или на Стопанската, или на КГБ, според жанра на престъплението и заявките от съответните служби — така се откупва от правосъдието.

— Интересува ме какво знаеш за Татяна Бардина и любовника й Бил. Само не ми се прави на гръмната, Кларета, и избягвай да се оплакваш от слаба памет. — В този момент Грязнов бе осенен от много своевременно хрумване и продължи спокойно: — Защото компютърът има добра памет. Къде са данните — в твърдия диск или на някоя укрита дискета? Хайде, моето момиче, потърси нужния файл.

Грязнов е доста бос в компютърната терминология, но на думи не се издава. Обаче и Клара не се предава лесно. Изважда цигара «Херцеговина Флор», пали, предлага и на него:

— Запали една, майоре. Защо ти е компютърът? Ще си получиш Таня с всичките й кирливи ризи, да им го нафукам на ония мародери…

— Май ми играеш много печена, Клариса? Не се мъчи, другарко Балцевич, не можеш да ме стреснеш с нецензурния си език. Аз знам поне осем пъти повече мръсотии от тебе. Така че изкомандвай умната машинка. Иначе ще повикам нашия програмист и ще ми изкара всичко за отрицателно време. Та ще останеш с пръст в уста, ни парапсихология, ни компютъра си даже ще видиш. Между другото откъде си се снабдила с него?

— Легална сделка, другарю милиционер — злобно отвръща Клара.

— Все пак поименно с кого?

— С никого поименно, а от една кооперативна фирма.

— «Рога и копита»?

— Плоски са ви шегичките. Кооперативна фирма «Логика».

— Кой те свърза с тази «Логика»?

— Един достопочтен гражданин, понастоящем не е в Москва.

— На море ли е?

— Да. На почивка за няколко месеца.

— Само че на Бяло море. И не за няколко месеца, а с осемгодишна присъда… Видя ли, Клери, и аз мога да отгатвам. Само че как да въздействам на парапсихологическите ти точки, та да разбереш, че песента ти е изпята, ако не се споразумееш с мен. Ще настигнеш насред път достопочтения си гражданин, после в лагера ще те уредим в кухнята да готвиш за бившите си съучастници. Достатъчно ясен ли бях?

Клара облизва с върха на езика кървавото червило на устните си, лилавите й клепачи потрепват от страх. Тя знае за какво става дума: компютърните спекулации с чужди фирми намирисват на затвор и нейните покровители тежкари от съответните служби няма да я спасят. Но тя не знае, че всички приказки на Грязнов са блъф, той само е чувал за посредника на кооперативна фирма «Логика», който наскоро отиде в пандиза с всичките си милиони.

— За Бардина сега ще направя разпечатката — най-сетне казва Балцевич и тръгва към компютъра, — но за никакъв Бил не знам.

Обаче Грязнов вижда как треперят късите й пръсти върху клавишите, чува как особено писука компютърът.

— Клара бърка командите. А ето вече заскърцва и печатащото устройство, от него бавно излизат листата с гъсто изписан текст. Майорът ги поема един по един и ги преглежда по диагоналната система. Никъде не се мярка името на Бил или дори най-малкият намек за него.

— Браво. С Татяна всичко е ясно. Значи мъжът й е пълна нула? Какво беше: онанист, фетишист, мазохист? Прекрасни министри си имаме, няма що, луди за връзване, ама ни управляват. А неговата шампионка Нинел — тя как го понася?

— За един милион ще го понася, къде ще ходи! — изсъска Балцевич.

— Какъв милион?

— Според слуховете. За любовта си му изискала един милион.

— Интересно. Я по-подробно.

— Значи. Явява се министърът на спорта Бардин при спортистката Глушко, приземява се на едно коляно и мълви: «Ваш роб до гроб.» Така и така, един вид ви искам ръката. Обаче в отговор чува думи не на девойче, а на валутна курва: «Сантименталните приказки, министре мой, си ги вкарайте — сещате се къде. Първо ще зарежете жена си, после искам един милион и тогава съм ваша.»

— Гушна ли го?

— Гушна го.

— Откъде знаем?

— От приятели.

— А може би си чувала как Бардин се е сдобил с този милион?

— Прекаляваш, началник. Не съм участвала в неговите операции. Това си е вашият бизнес, не е мой. Нали ви плащам от джоба си за всички разследвания и проучвания — аз като данъкоплатец в тази държава.

— Виж какво, гражданко Балцевич, ти много да не знаеш, че ще отидеш на топло с целия си лайнен бизнес. Ще съобщя в Стопанската милиция как им разваляш показателите, като подготвяш техните жертви за разпитите, а своите клиенти ковеш пред мафиотите. И на тях ще им кажа: предава ви, нещастници такива, вашата Клара на чекистите, окото й не мигва! Голям смях ще падне.

Грязнов няма време за празни приказки с Балцевич. И не му трябват в момента никакви сведения, освен едно: кой е Бил. Вижда, че Клара леко е свила перките след заплахите му и допълва:

— Така че или говорим за Бил, или…

— Добре, дадено. Само едно да се разберем, Слава: имаш от мен Бил, но ме оставяш на спокойствие.

— Зависи как ще докладваш нещата, Клара — хрисимо произнася Грязнов.

Клара присвива очи, дръпва дълбоко.

— Таня идва да си гледа за него. Беше лапнала до ушите. Ама той мъж, та мъж; колкото до размерите, бил нещо невиждано. Тя каза, че бил някаква важна клечка, носеше разни парцалки от чужбина, някои стигаха и до мен. Е, тя пък все не можеше да разбере дали той си няма някоя курва. Така че й хвърлях картите да знае цялата истина.

— Как се казва? Къде работи?

— Да не си луд, Славочка, никога не съм го виждала, нито му знам името. А пък за работата му изобщо не съм се интересувала.

— Аха, аха… Защо се правиш на малоумна, гражданко Балцевич? Кого мамиш с тия «важна клечка», «мъж, та мъж»? — Грязнов си взе от нейните цигари, запали.

— А кой го е следил в хотел «Белград»? И после е пускал информацията на Бардина? Или и това са показали картите? — И подхвърли провокативно: — Кой е снабдявал Бардина с наркотици?

Майорът извади от вътрешния джоб снимки, една от тях с преснимания портрет на Бил.

— Познаваш ли го?

Клара за секунди сякаш остаря много повече от своите петдесет и пет години. Грязнов се ядоса на себе си — вместо веднага да притисне Балцевич с данните, взел да й разтяга локуми.

— Да. Познавам го. От КГБ е. Анатолий Петрович Биляш, майор от службите за сигурност.

Грязнов си опари пръстите с цигарата, но не се издаде, продължи спокойно:

— Благодаря, Клара Романовна. И сега всичко за него: връзки, явки и прочие…

Съобщението не го изуми. Напротив, така нещата вече си отиваха на мястото, макар че случаят се усложняваше катастрофално и следователно опасността за Ника Славина ужасяващо нарастваше. Най-напред трябваше да съобщи на Турецки и на Романова, че Бил е идентифициран, и след това да продължи разговора с Балцевич. Той протегна ръка към слушалката и в същия миг телефонът запя мелодично. Клара подскочи, погледна уплашено-въпросително.

— Вдигни, Клара, вдигни…

Грязнов чу как някой извика:

— Дай ми майор Грязнов, спешно!.. Другарю майор, тука подпалиха колата ви заедно с шофьора!

Грязнов полетя надолу по стълбището и се втурна към улица «Аксаков», където беше оставена милиционерската волга. Още насред път се досети, че беше номер. Волгата си беше на мястото и шофьорът, старшината от милицията, също. Грязнов се понесе обратно със скоростта на звука и през тристате метра на спринта успя да произнесе по свой адрес триста ругатни, от които най-меките бяха «смотан мухльо» и «мухляв смотаняк». Взе стъпалата до втория етаж, натисна звънеца и без да чака, стреля в ключалката…

Клара седеше на същия стол, сякаш беше позадрямала: главата й с разрошена коса леко склонена на една страна и тялото отпуснато. Грязнов внимателно повдигна ръката й — главата с неестествена чупка в шията се подпря на гърдите. От тила към деколтето на роклята се виждаше червен белег. Ника Славина беше казала: гърлото му прерязано, не прерязано, а дълбока кървава бразда отделя тялото от главата, която е размазана. Modus operandi. Само дето с Бил не се бяха справили толкова лесно и затова е станало нужда да го ударят с нещо тежко. Специалисти по примки и прекършване на шийни прешлени. Гончаренко май нямаше такава дарба. Бобовски от КГБ на вид е скапана лига. Пък и двамата имат желязно алиби по убийството на Балцевич: единият е под личното наблюдение на Романова и Турецки, другият се въргаля в болницата. Така че не е толкова просто с модуса. И още: кой друг освен Шура Романова и Турецки знаеше за срещата с Балцевич? Първо, жените от «Детски свят» го бяха светнали по въпроса, че Клара не е приятелка на Бардина, а гледачка. Симпатични жени, бедно облечени, ще рече — според заплатата. Второ, дежурният от Специалния отдел може да е видял, че Грязнов търсеше в картотеката Балцевич. Тогава защо не са я убили веднага щом са научили за приятелското му посещение? Защото са научили по-късно и от трето лице.

Мониторът беше строшен, от компютъра стърчаха чаркове, съсипани от жестока ръка. Празната кутия от дискетите беше захвърлена на пода.

Грязнов пусна ръката на Клара и придърпа телефона.

17

Сряда, 14 август

В малката «оперативка» с решетка на прозореца, предназначена за оперативни, цели и съседна до кабинета на Романова — в нея началничката обикновено приемаше платените осведомители, — сега седеше Грязнов. Шура го беше помолила да я почака тук, скрит от хорските очи. Тя самата беше посетена от известен писател, дошъл да се оплаче от всички накуп: неповратливостта на милицията, нахалството на депутатите демократи, подлостта на секретарите на Съюза на писателите и същевременно от жена си и сина си. Феноменът на перестройката.

Шефката не пусна Грязнов на Арбат след убийството на Балцевич — там вече четвърти час работеше бригада, оглавена от заместника й подполковник Артур Красниковски и от дежурния следовател в прокуратурата. Шефката много добре знаеше, че по-важно е да обсъдят въпроса за Бил-Биляш, отколкото да го занимава с огледа и описа на кристални вази, копринени пеньоари, дантелено бельо и всичко друго в апартамента на убитата гледачка. Чакаше в гнусното стайче близо половин час, пушеше му се, но беше свършил цигарите, затова още повече му се пушеше.

Най-сетне се появи Романова с пакет цигари и чаша кафе. Отначало му тегли една майна по всички апашки закони.

— Честно казано — завърши малко по-човешки, — разочарована съм от теб, Слава. Как може да се хванеш на това телефонно позвъняване и да препускаш до колата като първия кретен! Тук има замесен някой от нашите. Някой е насочил убийците. Добре де, после ще му мислим.

Отпи от кафето, побутна чашката на Грязнов и го пожали като майчица:

— Кой знае как си се уморил, толкова ти се насъбра!

После се облегна и му махна поощрително — подчиненият трябва спокойно да си допуши, преди да започне сериозния разговор.

— Нямаш ли нещо за пиене?

— Ще видя — каза Романова и извади от касата наченат коняк, един портокал и кекс «Столичен». — Неприкосновеният ми запас.

— А помниш ли как крадяхме краставички от неприкосновения запас на твоя предшественик Котов. А водката замезвахме с бонбони. Хубави времена бяха. Братски.

— Да, аз си замезвах с бонбон, спомням си. Сашка Турецки отначало гаврътна цяла чаша и му прилоша.

— Да, светът вече не е същият. И хората доста се промениха.

— Да ти разкрия ли тайната на тези промени? Остаряваме — това е.

— Шефке, ти взе да се разчувстваш — тогава да пристъпим към деловата част.

— Налей малко и на мен. Дай Боже да не е последната… Та какво става там, в КГБ?

— Анатолий Петрович Биляш, майор от Държавна сигурност, на работа, тоест е бил на работа, при генерал Шебаршин. В ПГУ — Първо главно управление. В разузнаването с други думи. Взел си отпуска, затова не се е забелязала липсата му. Аз им пуснах мухата, че според сведенията от Балцевич Биляш е изчезнал. Вече ще им е малко трудно да проверят.

— А иначе с какво се е занимавал?

— Както разбрах от разговора с кадровика, Биляш е бил в отдела за оперативна работа в чужбина. Този отдел се занимава с информационно-аналитична дейност. Представлява, тъй да се каже, интересите на военнопромишления комплекс на Запад.

Забравила, че кафето беше на Грязнов, Романова го допи.

— Да, слабовато като сведения. Трябва да проучим не само с какво се е занимавал служебно. Сиреч не само информационно-аналитичната му дейност…

— Още не сме научили нищо за далаверите му с Бардина, нито с някой от другите мафиоти. Едно е ясно: ще трябва да се ориентираме по основната му дейност… Александра Ивановна! Шура! Както искаш, ама трябва да прислушаме Гончаренко. Той е голям хитрец, но добре познава нашата работа.

— Ще го надхитрим, Славик. Остави на мен.

Романова извади от чекмеджето черни лачени сандалети с много висок ток и със стъклени висулки на закопчалките.

— Освен това извадих лентата от пишещата машина…

Романова показа найлонов плик.

— Дай на някой наш човек в лабораторията, да разчетат, което успеят. Лентата се е въртяла доста пъти, с просто око не се чете. Обаче разчетох едно изречение: «Да се потърси приятелката на Пирожката, тя взе портпреса».

Веднага, моментално да започват. Онзи писател ми загуби времето с неговите сълзи и сополи, можехме да избързаме, дежурството на Гончаренко свършва след час, трябва да сме готови. Прибирам засега сандалите пак в касата… Какво ще кажеш?

— Интересно…

— Нали трябва да се погрижим за Ника Славина, ти си й прикрепил Горелик за ангел-пазител, значи разбираш, че тя е реално застрашена. А от текста става ясно, че наистина са я взели за приятелка на Бил. Може и да е, но не по тази линия, която ги интересува тях. И я издирват, защото била взела «порт-преса». Което може да означава всичко: пари, скъпоценности, документи. Сигурно това е причината и за убийството на Биляш. Старков от Гагарински район ми е пратил рапорт: Гончаренко издирва в Матвеевско млада жена, в неделя вдигнал всички на бойна нога. Показах го на Красниковски, а той каза, че Ромка търсел някаква «свързочничка» на престъпниците. Сигурно хич не се е сетил да пораздруса Гончаренко, а Красниковски ги умее тия работи.

Грязнов дълго гледа в празната чашка от кафето, после каза:

— Никакви церемонии с него, Шура. Трябва направо да го притиснем: така и така, убили сте Биляш, сега търсите приятелката му и тъй нататък, хвърляме въдицата. Въпроси: кой друг беше с теб? Къде е трупът на Биляш? Само така, Шура, иначе ще ни се изплъзне като пепелянка в гъстите дебри.

Шура дълго оглежда съчинението си, после шумно въздъхна и го прибра в бюрото.

18

Този път Елена Петровна на блесна с деликатеси, но супата и месното руло бяха превъзходни. Турецки изяде по две порции от всяко блюдо, не би се отказал и от трета, но не искаше Ирка да го помисли за гладник. А тя също си похапна сладко, но в по-прилични граници. Обаче останалата компания явно нямаше апетит. Павел Петрович Сатин пи много, почти не яде и изглеждаше просто ужасно: за последната година се беше състарил поне с десет години, смъкна петнайсетина кила, някога гъстата му грива висеше на потни сиви фъндъци над ушите. Елена Петровна, уж поради кухненска заетост, почти не седна на масата. Елвира, дъщерята на Сатин от първия брак, вяло чоплеше с вилицата.

— Отивам да гледам футбол — рече Сатин вместо извинение, взе си водката и се оттегли в спалнята. Турецки много добре знаеше, че днес няма никакви мачове. Той виждаше, че присъствието му тежи на пастрока.

Щом баща й излезе от помещението, Елвира захвърли вилицата на покривката и каза:

— Мамо Лена, ти както искаш, но аз нямам намерение да мълча. Той все пак ми е баща.

Но «мама Лена» замаха уплашено:

— Татко ти помоли… Да не стане още по-лошо. Нека не намесваме Саша.

— Когато бъде труп, вече нищо страшно не може да му се случи. Хайде, няма да отслабне Саша, ако ме изслуша. Никой не го кара да се меси. Може просто да даде някой разумен съвет.

Елвира беше глезена, но не и глупава. Турецки лесно намираше общ език с нея.

— Говорите си така, като че ли ме няма. В какво да ме намесвате? Нещо станало ли е? Разказвай, Еля.

— Една сутрин наскоро папата се прибра целият кален, пребит. Каза, че малко му остава да живее. Дали му ултиматум.

— Какъв ултиматум? Кой?

— Крие. Оттогава не е стъпил във вилата, не пуска и нас.

— Кога беше — точно!

— В неделя, в пет сутринта. Той миришеше на бензин, сигурно го бяха докарали с кола, но не чухме шум на двигател, явно са го хвърлили някъде доста далече от вилата. Събрах цялата мръсотия в един чувал.

— Каква мръсотия?

— Обуща, яке, панталон. Всичко в кръв, бяха му разбили носа. Сигурно е падал, докато се прибере, беше в кал и вар. Мама Лена не позволява дори аз да говоря с него по този въпрос.

— Саша — деликатно се намеси Ирина, — мисля, че в живота има случаи, когато трябва да се предприема нещо, дори и да противоречи на принципите ти. Не можеш така категорично да стоиш от другата страна на барикадата, когато нещата се отнасят за твоите близки.

— Вие ме представяте като някакво чудовище. Откъде да знам, че толкова е загазил. През целия си живот е бил все отгоре и винаги е имал предостатъчно закрилници в най-висшите ешелони. Между другото, няма да има дело против него. Което впрочем е тайна.

— Сашенка, мисля, че за него затворът щеше да е избавление. Нали разбираш, неговите собствени приятелчета вече са му вдигнали мерника. Пашка е непохватен в новите гешефти, защото сега се краде още повече отпреди, само че много по-хитро. Намират нови начини, с кооперативните фирми, борсите, смесените предприятия… Вече имат и оръжие… Какво ти обяснявам, ти много добре го знаеш. Така че…

— Майко — прекъсна я Турецки. — Веднага трябва да говоря с Паша. На четири очи.

… Павел Петрович седеше на неоправеното легло по долно бельо и се поклащаше като в синагога. Турецки доста дълго стоя на вратата на спалнята, но Сатин никак не реагира на влизането на омразния си завареник и продължаваше да се полюлява. Той не беше просто закъсал и уплашен — пред Турецки седеше свършен човек, комуто надали можеше да се помогне.

Турецки отиде най-после до леглото и седна на неудобна мека табуретка-пуфи с розова панделка, внимателно пое от ръцете на пастрока празната чаша и я остави на шкафчето.

— Какво търсиш тук? — полугласно полушепнешком го скастри Сатин. — Моите женоря ли те пратиха? А бе я вървете всички на майната си!

— Паша, знам, че сега целият свят ти е черен. В нашата страна всичко се обърна с краката нагоре и дявол знае кой прав — кой крив. Ето ти — крал си от държавата, пък може така да е трябвало, за да осигуриш живота на майка ми и на Елвира. — «Какви глупости плещя» — си помисли Турецки, но продължи: — А сега излиза, че онези, пред които си се превивал, с които заедно си рискувал да влезеш в затвора, са още по-опасни врагове от държавната касапница. Всъщност тъкмо те са касапите и ще те направят на кайма, ако се изправиш насреща им. Твоите покровители се измъкнаха между капките, прехвърлиха парите от нелегалната икономика в кооперативните фирми, концерни и какво ли не, прекараха грамадни суми на Запад и спечелиха стотици милиони, и то в твърда валута, да, не в дървени рубли, дето нищо не струват, а сега посягат на дребен бизнес като твоя. Трябва да им се измъкнеш, ще ти помогна, Паша. Зарежи вече и поста си, и приятелчетата си. И вилата да върви по дяволите — можеш и без нея. Пенсионирай се и си гледай кефа. На прокуратурата в момента не си й притрябвал, вярвай ми. Изобщо всичко е глупост — пари, слава… Най-важното е семейството ти, твоите близки. Елвира ще се омъжи, ще дундуркаш внуци. И аз скоро ще се оженя, с Ирка задължително ще имаме много деца, поне две във всички случаи. И макар че не можеш да ме понасяш, те ще бъдат и твои внуци. Но няма и да ги видиш, ако сега веднага не ми разкажеш какво е станало. Утре и дори след час може да бъде късно.

Павел Петрович го погледна недоверчиво и внезапно попита:

— Това вярно ли е… за внуците?

— В смисъл: кое дали е вярно? Какви глупости питаш? Всички нормални хора имат деца, а децата, както знаеш, са и нечии внуци…

Дори да блъфираше, Турецки почти не лъжеше. Наистина му стана мъчно за Павел Петрович, който можеше да не доживее да види внуци. Вече нямаше значение, че Сатин сам си беше надробил попарата. Най-лесното беше сега, в тази малка спалня, да иска сметка за недостойните му дела, след като го заплашва смърт в най-буквалния смисъл на тази страшна дума. Турецки се почувствува дори някак неловко: кльофнал се на това глупаво пуфи, млад и здрав, съвсем независим — кой знае всъщност от какво и кого, — а пред него е човекът, който трябваше да му бъде баща, но не стана, защото двамата бяха от двете страни на барикадата в този объркан живот, но това сега беше без значение, застаряващият и изкаран от нормалните релси на добруването човек имаше право да бъде защитен от онези, на които беше служил десетки години.

— И дечичата няма да пожалят, и дечичата право в печката — изфъфли Сатин със същия полуглас полушепот и Турецки потръпна от ужас не само заради смисъла на чутото, но и защото Павел Петрович, иначе без дефекти в говора, сега казваше «дечича». За миг сякаш му се мярна Бардин, как хвърля дечица в разпалена фурна, но абсурдността на видението го отрезви и го накара да се вслуша в думите на пияния и полупобъркан човек:

— … Викат, че съм погазил клетвата. Тази клетва беше поне отпреди трийсет години. Пред Катя я бях дал. Тогава бях млад и хубав, току-що ме бяха прехвърлили от КГБ на партийна работа. Катя си падаше по левентите, такива ги въртеше, че валутните курви пред нея са жалки пръдли. Пусне филмче с порно — хайде, Полчо, давай с езика, а аз ще ти изработя един минет. Хубави времена бяха. Бях човек на Голямата Катя… — «Ама той говори за Фурцова, Екатерина Алексеевна, да, нали тя беше кръстницата на московската мафия» — досети се Турецки.

— Нейно протеже бях и тя обеща да ме издигне до ЦК. Веднъж ме закара на вилата в Барвиха, позабавлявахме се на воля, тогава бях мъж и половина, първата ми жена гледаше вкъщи Еля, пък аз… Да. И после ми вика: ти си джентълмен, Пол, сигурна съм. Но ако искаш и занапред да работиш с нас, закълни се да изпълняваш всички заповеди на нашата организация! За предателство те чака смърт, тебе и целия ти род до трето коляно! Ще се закълна, защо не, щом такава женска ми го иска. А тя, кучката, го записала на магнетофон, но аз тогава не знаех… После жена ми се разболя, много тежко се разболя. И почина. Катя си намери други момчета, а съм чувал, че не само с момчета, ами и с момичета се забавлявала. Владик Бардин от московския спорт комитет, с него заедно бяхме в службите за сигурност, ми предложи тази синекура, Мосспортторг, измъкваше ми черната борса, целия каймак ми обираше, да му го туря, но и за мен оставаше, не се оплаквам. Тогава не знаех, че е куку, че е диспансеризиран. Затова го изхвърлиха от Държавна сигурност.

Сатин се надигна тежко от леглото, пристъпи до секретера, олюля се, извади албум със снимки. Дълго разглежда една, хвърли я на леглото. Турецки внимаваше да не го смути, разбираше, че Павел Петрович се изповядва пред самия себе си. Обаче успя да разгледа снимката, на нея видя Паша Сатин с буйна начупена коса, до него непознат мъж с подпухнало лице и топчест нос. Тогава Сатин изрече думи, от които Турецки само дето не падна от табуретката:

— Той тогава не само името си смени, а и пластическа операция си направи. За да стане хубавец. През последните двайсет години поне пет пъти се е подмладявал в Института по красотата. Ожени се за Таня Корзинкина и все я лъжеше, че е по-млад от нея, а той ми е връстник. Не й показал паспорта си и тя не разбра… Но хайде, Корзинкина кучета я яли…

Турецки се слиса, мислите му се завъртяха в главата, без да намират логичния си завършек. Бардин — значи той е над шейсетте, бил е в тайните служби, сменил си е името, променил си е външността, притежава огърлица точно като тази на рода Долгорукови… — да не е Мишка Дробот? Кога си е сменил името? Ще трябва да проучи. Но Турецки остана неподвижен, за да не стресне пастрока си.

— Родителите на жена ми си взеха Еля. Запознах се с Ленуся. Имаше едно момченце, същинско вълче, намрази ме…

Турецки се убеди, че Сатин се намира извън реалната действителност — пастрокът му не забелязваше, че «вълчето», сега трийсетгодишен мъж, седи срещу него.

— … Катя ни вдигна голяма сватба — добра жена. Седнала начело на масата с новия си тъпкач Витя Гришкин. А под масата ми разкопчава панталона и ме бара. После ме кани на арабско танго и нежно ми шепне в ухото: «Запомни ли клетвата за цял живот?» Запомних я, викам, запомних, само си мисля Ленуска да не забележи нещо… И отново се издигнах: канят ме за всяко заседание в Кремълския дворец, награждават ме с ордени за юбилеите… Но всичко свърши и отшумя, Голямата Катя е в гроба, а приятелчетата… Кой в дранголника, кой в пръстта, само хищните твари останаха…

Чуха се запиращи на гърлото му хъхрещи звуци — Павел Петрович заплака. Турецки го остави да се наплаче, да се изсекне в ароматизираната кърпа и каза:

— Ще донеса нещо за пиене. Малко.

Сега Сатин започна да отговаря на внимателните му въпроси. Какво е станало в неделя? — Вечерта дошли на вилата двама непознати: единият висок, около четиридесетгодишен, черен, едър, с ей такива лапи, другият дребен, с кестенява коса, остър нос и май се мазнел пред черния. Как били облечени? — Нищо особено, честно казано, хич не ги загледал. Казали, че ги изпращал Бардин, викал го да се видят. Показали фирмена бланка с подпис. Е, пред Бардин е чист, добре, да вървим. Къде отиваме — ги попитал. Отговорили: в клуба. Защо Бардин ще урежда среща в клуба — Сатин заподозрял нещо съмнително, той е чистофайник и с такива работи не се занимава. За какъв «клуб» става дума? — Ами за едно тайно място, не се знае къде е, но мнозина са го чували, особено най-големите тузари от бизнеса, дето си играят със седемцифрените суми… Сърцето му се свило от страх, от лоши предчувствия, вече бил получавал анонимни писма, в които се настоявало да разкара Бардин, но той много яко е обвързан с него…

Турецки реши да използва момента:

— Как се е казвал Бардин преди?

— Знам ли.

— А това чудо познато ли ти е? — Турецки извади снимката.

— Знаеш ли какво, Сашка, това колие струваше към триста хиляди, сега сигурно струва три милиона. Я дай… Виж, на твоята снимка едно листенце е повредено. Значи огърлицата е друга. Онази на Бардин си е наред.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото му я дадоха чрез мен.

— Кой?

— Един познат бижутер. Но в никакъв случай няма да ти кажа името му. А мястото на изработването мога да ти съобщя веднага — не е тайна. Московската ювелирна фабрика. Там са събрани най-добрите майстори. По чужди модели изработват скъпоценни джунджурийки за нашите царедворци. По-рано за Политбюро, сега за Президентския съвет. И за нас понякога пада по нещо. Ако пипнем тази банда, тоест вие ако ги пипнете, ще ти разкажа и подробности…

— Ще ги пипнем, Паша, ще ги пипнем. И колкото повече ми разкажеш, толкова по-скоро. Но сега да оставим настрана огърлицата, защото другото е по-важно… Значи Бардин те чакал в «клуба»…

— После ме вкараха в колата, направо насила ме тикнаха. Единият седна зад волана, другият, дето беше по-високият, се настани с мен на задната седалка. Хайде, рече, давай право към клуба. Завързаха ми очите. Към час и половина пътувахме. Спряхме. С вързани очи ме качиха на втория етаж. Там ми развързаха очите, по-ниският излезе. Някаква много особена стая, все едно че беше недостроена. И знаеш ли, Сашка, направо щях да умра от ужас: пред мен седнал знаеш ли кой? — Льончика.

— Така ли — обади се Турецки, но нямаше представа за никакъв Льончик.

— Разбрах — свършено е с мен. А той нежно-нежно ми пошепва: «Забрави ли клетвата, Павел?» «Каква клетва, рекох, и какво искаш от мен?» «Ами тази» — казва той и пуска записа. И си чух гласа, едвам се познах, но нали знам, така се клех пред Голямата Катя. Изслушах записа и Льончика вика: «Сега разбра ли, предателството се наказва със смърт.» Кого съм предал, го питам, и вече ми е ясно, че бележката от Бардин е била фалшива, сега трябва да работя за тях… Как, за кои тях? За Льончика и неговите хора, той по времето на Катя беше поел цялата дейност, а сега слага ръка на нелегалния бизнес. Аз му казвам: оставете ме мен, аз ще се пенсионирам вече. А пък си мисля наум: как да прескоча Владик? Той има още по-яки биячи от Льончика, млади момчета, майстори на спорта. Изведнъж някой взе да вика в съседната стая, ама страшен вой, ти казвам, като на ранен вълк. Льончика изкомандва високия да укроти народонаселението, много шум се вдигал. Онзи отвори вратата и оттам се чуха женски гласове, все едно, че имаше разпивка. А Льончика продължава да ми говори и аз се съгласявам, естествено, къде ще ходя! Чу се звънене на телефон, Льончика си погледна часовника, каза: почакай ме, идвам. И тогава, Сашка, понеже ще умра от любопитство какво става в съседната стая, като последен глупак отидох до вратата, леко открехнах, а там…

Сатин отново закри лицето си и захлипа.

— Не се разчувствай, Паша, нямаме време за губене, съвземи се. Ето, пий една глътка…

Сатин взе чашата с разтреперана ръка, но не пи, а заговори бързо, сякаш се боеше, че няма да му стигнат силите за дълъг разговор:

— А там онзи, едрият, дето бяхме в колата, залива бетон в кофража, а вътре в кофража лежи човек, размазан от побой, но още жив и устата му някак особено мърда. В ъгъла телевизор, там подскачат голи мацки. Още някой имаше, не видях, така се бях ужасил, но притворих вратата и се върнах на стола си. Льончика дойде, говори ми нещо, не го разбирам, само кимам: ясно, ще се спогодим. После той ме удари по рамото, уж приятелски, и каза: сега ще те откараме вкъщи. А мен ми се доходи по нужда, направо ме присвива, Льончика вика: «Добре, Паша, върви да не се насереш по пътя.» Изведе ме в коридора и ме чака пред вратата. А на мен ми се яви ангел. Смешно ти е…

— Не ми е смешно. В такава ситуация би трябвало дяволи да ти се привиждат, а не ангели.

— Чуй ме де. Там в клозета имаше прозорец с белосано стъкло, но в боята изстъргано едно кръгче. Вдигам си панталона и си викам: я да погледна, може и да видя нещо. Какво ли ще видя, черна нощ, ама гледам. А там, в дупчицата — необикновена светлина, синкава, и един ангел, склонил надолу глава и ръцете му скръстени на гърдите. А зад него блести дворец, чудно красив. Това е предзнаменование, Сашка, че скоро ще умра…

— Това е в нощта срещу неделя, така ли?

— Така, да. Всички видения се сбъдват, ако са в нощта срещу неделя… А Льончика вече не издържа, думка ми по вратата… Как са ме откарали обратно, не помня. Пак ми вързаха очите и ме изхвърлиха направо на шосето, на километър-два от къщи…

Сатин допи чашата, отново се разхлипа, а Турецки се помъчи да си спомни нощта в събота срещу неделя: Ника с Кеша заминаха следобеда при Чуднова, няколко пъти му се обажда Грязнов от развалени автомати. Последния път му се обади посред нощ. После Турецки сума време не можа да заспи, а и луната му светеше в прозореца, той стана да пусне щората — река Москва се лееше сребърна от лунната светлина и всичко наоколо блещукаше в неясна синева…

Турецки си погледна часовника: единадесет.

— Виж какво, Паша, легни си. Ние с Ирка също си тръгваме. Но отначало искам нещо да уточня и после ще се обадя на едно място. Можеш ли да ми кажеш колко време пътувахте по шосето? Аха… И по селския път към четирийсет минути. Така…

19

В два и половина телефонът иззвъня. Турецки съзнаваше, че трябва да вдигне, но не посегна веднага, сякаш се надяваше, че на онзи ще му омръзне да чака и звъненето ще спре.

Грязнов извика много високо:

— Извинявай, братко. Знам, че е никое време, но намерихме този «клуб». Имаш ли карта на Московска област? Отвори я. Ще ти обясня как да ни намериш…

Грязнов беше от малкото хора, които умеят да обяснят как се стига донякъде. Нощното шосе беше празно и Турецки за половин час стигна до Подолск. Тук задачата му ставаше по-трудна — трябваше да завие по второстепенния път, където, както се знае, човек не може да вдигне висока скорост. Пътуването по бабуните му отне близо четиридесет минути. Вече се зазоряваше и утрото се очертаваше прекрасно. Невероятен миг: той, гражданин до мозъка на костите, стана неволен свидетел на сутрешното пробуждане на природата. Брезовата горичка освежи сребърния си листак. Под фаровете блесна огледалото на езерната вода, мъгливо и потайно.

Както обясни Грязнов, веднага след езерото трябвало да види парка на старото имение, превърнато в почивен дом. Майорът успя да го осведоми: обектът не функционирал, територията била отнета от някакво ведомство, което щяло да прави санаториум.

… Ето и парка. Пред входа видя паркирана милиционерска волга. Регулировчик със снежнобели ръкавици му направи знак да отбие и да спре до канавката. Турецки подаде отворено удостоверението си, онзи небрежно козирува и му позволи да спре по-близо до портата.

— Кой е този? — чу зад врата си.

Дежурният обясни на колегата:

— Следовател от градската прокуратура. Идва при майора…

Фасадата на бившата господарска къща беше заобиколена от половин дузина милиционерски коли, две-три от тях със запалени фарове. Пред входа се мярна фигурата на Грязнов.

— Насам — каза той и поведе Турецки към вътрешния двор.

На тридесетина метра от къщата блестеше в неонови светлини висока модерна сграда. В този момент Турецки съзря и самия ангел на Сатин — на висока основа от черен гранит в скръбна поза беше застинала надгробната фигура е крила. На гранита се четеше позлатен надпис: «Кн. Варвара Алексеевна Подворска. 1848–1907».

Турецки се качи след Грязнов на втория етаж. Гърбовете на униформените милиционери му пречеха да види какво става в ъгловата стая. Един се обърна — Турецки позна подполковник Артур Красниковски. Подполковникът му кимна, но не се здрависа с него и даже леко се навъси. Турецки имаше чувството, че не е много симпатичен на Красниковски, но не знаеше защо — нали него бе предпочела Валерия Зимарина пред младия следовател, подполковникът би трябвало да се смята за най-щастливия съперник. Но, общо взето, малко му пукаше, защото в края на краищата Красниковски беше опитно ченге, хитър и бърз. Но ето, той се помести и Турецки видя… Бабаянц.

Вместо лявото му око зееше черна дупка. Лицето… лицето обаче беше запазило някакъв ужасяващ шутовски израз, сякаш Гена усмихнат разказваше поредния арменски виц. След миг Турецки разбра защо. Убийците му бяха разпрали устата. Бяха му изболи окото, бяха му избили зъбите, в слабините му бяха налели горещ цимент. Бяха нацепили с бръснач гърба и гърдите. Общо четиридесет и три телесни наранявания…

«Откъде знам? Да не започвам да полудявам?» — ужаси се Турецки. Сигурно наистина леко полудяваше — до него стоеше прочутият в цяла Москва и Московска област съдебномедицински експерт на име Градус и с разтреперан глас довършваше информацията:

— … Преди да го залеят в кофража, са го разпнали. Вижте пироните по стената и кървавите следи. Дирите от влачене — от стената до циментовото корито.

Възрастен човек с рогови рамки на очилата, тежкар от Областната прокуратура, седнал на перваза на прозореца, изготвяше протокола за огледа на местопроизшествието.

— Да, какво са направили с нашия генацвале… — обади се някой зад гърба на Турецки.

Но Турецки с ужас гледаше измъченото тяло. Информацията се превъплъти във видение. Картината на кървавата разправа с Галактион Бабаянц сякаш се изправи пред очите му… Беше се ядосвал на Гена. Беше го проклинал за неговата несериозност. А Бабаянц по това време е бил убиван по особено мъчителен начин… Турецки отстъпи към изхода, спусна се надолу. На площадката между двата етажа повърна.

Грязнов го настигна в парка, стисна го за лакътя, подаде му плоско шишенце:

— Пий. Спирт. Разреден. Помага.

Турецки преглътна веднъж, втори път. Спиртът го опари, но не го успокои.

Караше по безлюдната Москва, превишил всички възможни позволени скорости. На «Комсомолски» изпревари такси волга, която май беше намислила да се надбягва с него. Изненада се от амбициозния си маньовър — в такъв момент да си играе с някакъв тъпак; но не намали скоростта и продължи нататък към незнайното. Пропусна завоя за «Втора Фрунзенска» — за към къщи, и се опомни чак на площада пред стадион «Лужники».

Безметежното спокойствие на тихата лятна сутрин над безлюдното пространство отрезви пламналия му мозък. Още няколко часа — и стадионът ще заживее всекидневния си живот. От метрото към входовете на залите за тренировка ще забързат спортистите, ще се отворят закусвалните, кафенетата, щандовете за сладолед и сувенири. Ще се продават вестници и в тях няма да има съобщение за смъртта на следователя Бабаянц.

Откъм Лужницкия мост изпълзя цистерна за миене на улиците и под напора на водните струи храстите се залюляха, листакът заблестя. Шофьорът се подаде от кабината, извика нещо на Турецки, той не го разбра. После му направи знак с мигачите. Турецки се досети, че през цялото време е стоял със запалени фарове. «Защо си хабиш акумулатора?» — явно беше викнал шофьорът; сега Турецки разбра. Наистина, язък за акумулатора — и той отново се учуди и на себе си: как може да мисли за някакъв скапан акумулатор, когато е убит негов приятел. Но все пак реши да опита, двигателят заработи веднага, всъщност акумулаторът беше почти нов. Цистерната обиколи площада и слезе под моста. Тогава Турецки се опита да направи нещо, което много пъти вече му се беше налагало да върши в трудния си занаят: помъчи се да мисли за случая абстрактно. Нямаше никакви Турецки и Бабаянц в цялата история. Беше убит човек и следователят трябваше да открие убийците. Щом изпълни задачата си, ще може пак да стане Александър Турецки, отмъстил за смъртта на приятеля си Галактион Бабаянц.

Но много, много трудно беше да превключи и да мисли отвлечено, да развива версии, да съставя планове. Виждаше пред очите си живия Генка, весел човек, никакви жизнени изпитания не можеха да сломят жизнерадостния му дух. А, не: веднъж Генка много се вкисна — когато трябваше да сложи очила. Той не можеше да свикне да ги носи за писане и четене и ги забравяше, когато и където му паднеше. Съвсем пък се ядоса на красивия калъф с инициалите си, който баща му изпрати от Ереван. Но буквите не се четяха, защото винетката беше изписана на арменската азбука…

Никога после не би могъл да обясни как точно стана: дали разказът на Грязнов за намерените очила в кожен калъф със златна винетка изплува някак в паметта му и му напомни за историята с очилата на Генка, или покрай спомените за Генка направи връзка с разказаното от Грязнов. Както и да е — Турецки разбра, че там, в апартамента на Капитонов, където беше убит Биляш, е бил по някое време и Гена. Още не се досещаше и не разбираше как Гена е попаднал в този капан, където престъпниците са предприели първото си «разследване», но със сигурност знаеше, че е бил там. Което значеше, че и двамата — и Бабаянц, и Билящ — са били откарани в «клуба» и там бандитите на Льончика, или как беше, са изтезавали Гена, за да му измъкнат някаква тайна. Тайната почти сигурно е свързана и с Бил-Биляш, и с убийството на Татяна Бардина отпреди две години. Мъртвият (или полумъртъв) Бил е зазидан в бетонна плоча като Бабаянц — и колцина още други? Веднага трябва да се върне в имението, по-точно на строежа в територията му, докато огледът още продължава.

Не беше започнало сутрешното движение и той наду към имението с двойно превишена скорост. Очакваше да види картината, която беше оставил преди няколко часа, объркан и нажален. Но наоколо не се виждаха никакви милиционерски коли. Да не е сбъркал мястото? Как може тъй скоро да са завършили огледа на местопроизшествието? Слезе от автомобила, бавно се доближи до портата. Мъртвило. Старите врати заскърцаха под ръцете му, той прекрачи долния праг… и екна откос от автоматично оръжие. Турецки отскочи назад от буците пръст, които изхвърчаха току под краката му, и закрещя:

— Красниковски! Артур! Какво ви става! Аз съм, Турецки, от Градската прокуратура!

Последва нов откос. Турецки изскочи зад портата, изруга. Но какво да прави — сигурно тежкарят от Областната прокуратура не беше си свършил работата или самият Красниковски е дал нареждане да свършат огледа и е оставил някой кретен за охрана. Обърна колата и реши да търси най-близката поща, оттам да се обади на Петровка. Встрани от пътя забеляза някакво селище, сви по тясната лъкатушна пътека и чу зад себе си шум на кола. Обърна се — настигаше го милиционерската волга. Натисна газта, но в огледалото за обратно виждане зърна през прахоляка как милиционерската кола спря, отвътре изскочи Грязнов, заразмаха ръце и нещо завика. След него се появи и непознат младеж с дънки.

— Къде си се понесъл? — изкрещя Грязнов.

— До пощата — изломоти Турецки, — там някой стреля.

— Къде? В пощата?!

— В имението, Слава. Върнах се… Помислих си… Общо взето, тук някъде е скрит и Бил, по-точно трупът му… Но някой стреля с автомат…

Грязнов и младежът се спогледаха.

— Слава, онези очила са били на Бабаянц.

— Какви очила?

— В апартамента на Капитонов.

— Откъде разбра? Няма значение. Значи тези мерзавци са направили там гробище… Горе-долу и аз се досетих… Все същата весела компания. Страхотен идиот е Красниковски, ако че е полковник. Вася, запуши си ушите. Нашият Артурчик голям началник стана — прекрати огледа и нареди всички да си вървят. Били се уморили, представи си. Остави само охраната.

— Но защо охраната стреля по свои, Вячеслав Иванович? — попита Вася.

— Ей сега ще проверим и тая работа. На своя глава реших да вдигна моите хора и внимателно да огледаме всичко вътре. — Едва сега Турецки забеляза, че в милиционерската кола има още двама. — За която цел също ходих до пощата, но тя е точно в обратната посока. Получих от Шура разрешение, плюс няколко псувни, задето съм я събудил… Имаш ли оръжие? Не. Ние пък за всеки случай имаме. Оставих моята кола на пощата, а Вася, тоест Василий Алексеевич Монахов, новият ми помощник, компютърен експерт, между другото, докара момчетата със служебната. Така че остави твоята лада, ела при нас, все ще се сместим. Значи казваш, там някой стреля с автомат? Дайте да разработим план как да смъкнем тоя снайперист…

15 август, четвъртък

Набързо събра багажа: пъхна играчките и дрешките на Кеша в голяма найлонова торба, откачи принтера от компютъра и внимателно опакова скъпоценния подарък от Ана в кашоните с надпис «Amstrad». Довечера си отиват с Кеша. Обаче Ника не изпитваше радостно чувство на човек, който се прибира вкъщи, напротив — усещаше се тревожно като никога. Погледна през прозореца: Горелик все така без грешка изпълняваше служебните си задължения — седеше във волгата и ужким четеше вестник. Ника знаеше, че той внимателно следи всичко, което става наоколо. В далечината, където свършваше градската улица и започваше рядката горичка, видя високата фигура на Ана и мъничката на Кеша, който подскачаше до нея. След петнадесет минути ще я вземе партийно-правителствената лимузина — Виктор Степанович беше решил да държи речта си пред американските бизнесмени от хранителната промишленост направо на английски.

Капитан Захар Тимофеевич Мартинчик най-после пристигна в Москва. Не че копнееше за столицата, прекрасно го задоволяваше и животът в малкия му морски град, а и обичаше самото градче, смяташе го за най-хубавото място на земята, дори без да беше виждал кой знае колко други места. Целия си живот беше прекарал в каботажния, крайбрежния флот, тоест отначало курсираше по Азовско море с платноход, а после и с катер от пристанище до пристанище. Беше плавал малко и по Черно море, веднъж бе стигнал и до Одеса. Но сега капитан Мартинчик вече беше пенсионер. Наскоро погреба жена си. За погребението пристигнаха от Москва децата и внуците, а когато си заминаха, старият капитан усети, че вече не може без внуците.

Сега ги водеше сутрин на училище, после се разхождаше. Децата живееха в една от покрайнините на Москва и нямаше нищо особено за гледане освен горичката с езерото на около един километър — там беше хубаво. И сега капитанът бавно се разхождаше в горичката и като вървя, вървя — май нещо сбърка пътя. Същевременно го преряза стомахът, може би сутринта беше хапнал нещо поразвалено. И тъкмо клекна удобно в храстите — по пътечката се зададе млада дама с момченце. Поне да беше някоя бабка, а тя красавица, точно като онази на старата литография в неговата каюта: косата черна, чак синее, устните сочни, бюста си го бива, тя самата висока и стройна. Но особено роклята — точно като на неговата картина с морския пейзаж: бяла моряшка яка, синя връзка, бяла пола. Липсваха само корабът и бурната стихия. Капитанът от каботажното плаване си изкомандва: «свали бом-брасела» и се сниши в храсталака, наблюдавайки как се отдалечава неговата «морячка», повела момченцето за ръка.

Развълнуван от малкото приключение, пенсионираният капитан Мартинчик криво-ляво отхвърли нуждите си и продължи, накъдето му видят очите, а именно към малкото езеро с патетата, досега не беше го виждал. На пейката до езерото седеше друга дама, по-възрастна от първата и не чак толкова красива, както установи далекогледият пенсионер. Тя седеше малко особено, наклонила главата си на една страна, и сякаш спеше, а в ръцете й Мартинчик видя дебела книга с шарена корица. Той се доближи с намерение да седне на пейката и да подхване непринуден разговор, но забеляза, че полата на дамата се е вдигнала от вятъра и е заголила бельото й, тоест нежносините дантели на комбинезона. Капитанът чак се зарадва на неудобното за дамата положение — така можеше още по-непринудено да захване приказка.

— Мадам — поздрави той и се изпъна, — вдясно на борд имате нередност в тоалета.

Но дамата не реагира на любезната забележка — изглежда, че дълбоко беше задрямала. Захар Тимофеевич обаче държеше непременно да я заприказва, защото нямаше представа как да се прибере. Затова заобиколи пейката и докосна отзад рамото й:

— Позволете да хвърля котва редом с вас, мадам.

Мадам се полюшна напред, ярка топка се изтърколи от коленете й в тревата, книгата се затвори и Мартинчик видя заглавието: «Мечо Пух». И още преди да имаше време да се учуди, главата на дамата климна на другата страна и капитанът замръзна втрещен: шията й беше прерязана с кървава бразда.

20

Грязнов предостави на Турецки прикритието в тил и общото наблюдение, «висенето», както се изрази майорът. Турецки беше сигурен, че си е спечелил тази пасивна роля благодарение — освен всичко друго — и на доста уплашения си вид. С първата част от задачата се справи успешно: скрит зад крайпътните храсталаци, изпълзя по черва (пак професионалният лексикон на майора) до най-високия дъб откъм задната част на парка, точно до оградата на имението. Втората част, изкатерването по дъба, беше малко по-трудна. Метна въжето, което му даде Грязнов, на втория клон отдолу, стигна с крак най-ниския, но той веднага изпращя, десният крачол на дънките му се съдра от бедрото до долу. Реши, че е провалил още незапочналата акция, но атакува отново дъба. Този път ловко се изкатери до средата на дървото, като ожули оголеното коляно под скъсания крачол и се огледа. Вдясно, на около трийсет метра от дъба, видя главата на компютърния експерт Вася Монахов, която в първия момент взе за слънчоглед. Но реши да спре дотук проверката за дислокацията на другарите си, защото — и с право — предположи, че действуват по схемата, така че вдигна длан като козирка и пристъпи към изпълнение на третата и най-важна част от задачата: да проучи сградата.

В двора на имението, до ангела, който се беше «явил» на пастрока му, стоеше разнебитен запорожец. Слънцето, все още доста ниско над хоризонта, осветяваше вътрешността на къщата от другата страна и му блестеше в очите. Турецки се нагласи другояче на клона — така че коминът да го закрива от преките лъчи — и театрална сцена се разкри пред погледа му. На прозореца на отсрещната стена седи млад мъж с автомат в ръката и пуши. Единият му крак, сгънат в коляното, е подпрян на перваза, другият се люлее във въздуха. В левия ъгъл на стаята сякаш също се усеща някакво странно движение, все едно коте с панделка на шията подскача да хване лъскав станиол, провесен на невидим конец. Кой знае защо, котето най-много привлече вниманието на Турецки. Най-накрая разбра защо картината му беше напомнила театър: всичко, което се движеше — и кракът на снайпериста във въздуха, и ръката му с цигарата, и котето с панделката, — следваше общ ритъм в лъчите на слънцето прожектор. Той даде предупредителен знак на Вася: «виждам един». С периферното зрение долови помръдването на «слънчогледа» и в този миг съвсем слабо дочу мелодията на песента, която се лееше от къщата: «Ах, вернисаж, ах, вернисаж…» Изведнъж всичко разбра: в ъгъла на стаята беше пуснат телевизор, там Лайма Вайкуле с фльонга на вратлето пееше, а снайперистът клатеше крака си в такт. От звуците на телевизора не беше чул пращенето на счупения клон, когато Турецки се катереше. Сигурно беше видео — толкова рано май още няма телевизия. Турецки беше гледал една касета с концерт на Вайкуле, тя се разпространяваше из Москва още преди две години. «Вернисаж» беше към края. Турецки още веднъж огледа етажите — сградата му се видя празна. Снайперистът спря да си клати крака. Турецки се заслуша — след «Вернисаж» идваше «Чарли». Ако е същият запис, ще го слуша поне двадесет минути. Ето, слезе, остави автомата на перваза, пристъпи в такт до прозореца: «Чарли, Чарли…» Турецки даде сигнал на своите хора: «променена ситуация», спусна се по дървото, на два метра от земята скочи и насмалко да изреве от болка: нещо си беше повредил коляното, сигурно когато падна от дъба. Приведен, закуцука напред, провлякъл подире си крачола, и се насочи към уговореното място.

Сега задачата беше да обезоръжат снайпериста, докато музиката заглушаваше външните звуци — стига онзи да беше сам в почивния дом. Трябваше да побързат, преди меломанът да се отегчи от Лайма. Петорката начело с Грязнов тръгна към къщата. Един от милиционерите, въоръжен с автомат, се скри в храстите откъм фасадата на къщата, за да вижда оттам прозореца на снайпериста. Останалите запълзяха до входа, Вася остана на пост пред вратата, Грязнов, Турецки и другият милиционер се качиха на втория етаж. «Гори, огън…» Според Турецки това трябва да беше последното парче.

Новият план за нападение беше като във филмите: ако вратата на стаята е заключена, един я изкъртва с крак, двама нахлуват с пистолети и… Това е. Вратата щеше да изкърти вторият милиционер: едно, че беше най-едър, второ, защото Грязнов трябваше да е от първите, които щяха да нахълтат, трето, защото Турецки с десния си крак не можеше в момента да срита дори вратичката на детско гардеробче. Но много скоро се оказа, че никой не може да изкърти вратата, защото беше стоманена. Клипът свърши с последните звуци на оркестъра на Раймонд Паулс и… внезапно продължи остросюжетно откъм отсрещната страна на къщата: чуха се изстрели, посипа се мазилка, екнаха гласове.

— Гордеев остава, Турецки с мен — изкомандва Грязнов и двамата се спуснаха по стълбите навън. Милиционерът в храсталака беше направил всичко необходимо. Бе извил зад гърба ръката на снайпериста с волски врат и едри крайници и бе затиснал врата му с коляно. Онзи хриптеше и пръскаше слюнки. Успокоявайки дишането си, милиционерът изговори на пресекулки:

— Стреля, гадината, за малко да ме надупчи, и се спусна по улука, калтакът му алпинист.

— Върхът си, Комаров — одобри Грязнов подчинения си.

От похвалното слово Комаров се поотпусна и надигна коляно от шията на задържания. Дори малко му охлаби ръката.

— Кой ти даде автомата? Кой ти заповяда да стреляш по живи хора? — изрева Грязнов, докато вадеше белезниците.

Главорезът обърна към него скулесто лице, сякаш да му отговори, внезапно измъкна с лявата ръка изпод мишницата си кама и заби острието в рамото на Комаров. Онзи изви от болка, изпусна дясната ръка на снайпериста. Секунда — и онзи грабна от земята своя «Калашников», обърна го към Грязнов и неговите хора. Още миг — ще ги помете с един откос.

Гръмна изстрел, втори. Горилата залитна назад, падна възнак, изпусна автомата. По челото му бликна кръв. Грязнов се склони над отпуснатото тяло. Каза укорно на Монахов:

— Не ви е научил на добра стрелба другарят Гончаренко. Първият куршум — пропуснат, ама вторият е на месо, право в «десетката» — пръсна му мозъка.

Монахов стоеше блед като платно, стиснал в ръка «Макаров». Грязнов свали цевта надолу и му взе пистолета:

— Комаров да се закара в Подолската военна болница. Няма да се обаждаме в управлението. Първо да огледаме тук на място. Да се ориентираме в тая тъпа ситуация. Трупът остава тук. Покрийте го с нещо, момчета. Вася, да не си оглушал. И за теб се отнася. Да вървим. Ти току-що спаси от смърт десет процента от личния състав на шести отдел за борба с организираната престъпност. Язък, че Шура ще побеснее, разбира се. Но щеше да побеснее още повече, ако този боклук ни беше покосил всички тук завинаги…

Старши лейтенант Горелик вече познаваше външно всички обитатели от къщата на Ана Чуднова, както и редовните посетители: раздавачите и някои местни служители. Преди пет минути влезе непозната възрастна жена с дрипави дрехи. Ника стоеше до прозореца, той виждаше бледото й лице, слабите рамене, скръстените ръце. След двадесет минути ще я вземе колата на министерството. Тогава Горелик ще може да поспи два-три часа — в колата, естествено, ще я паркира в някоя от пресечките близо до Садовое колцо. По улицата с шум и трясък мина колона тежкотоварни камиони, натоварени с разнебитени трактори, остави във въздуха миризма на изгорели газове. Горелик вдигна стъклото и погледна нагоре — Ника също беше затворила прозореца и сега не се виждаше. Или вече не беше там — оставаха пет минути до пристигането на министерския автомобил.

От входа излезе същата възрастна тетка, вече носеше мрежа с празни бутилки, сигурно ги беше получила като натурална помощ. В същия миг пред къщата спря познатият черен автомобил с белия пропуск на предното стъкло. Горелик запали колата, обърна се, за да провери дали може да излезе на заден ход — и отново видя клетата женица. Тя вървеше с бърза, би казал, дори спортна крачка, на кръстовището рязко зави… хвърли торбата с бутилките в боклукчийската кофа. Горелик не можа да се включи в движението, затова изскочи от колата и се втурна подире й. Когато стигна до завоя, от лелката нямаше и помен, а от бордюра се отлепи синя жигула с окалян номер и след три секунди вече беше изчезнала от погледа му. Успя все пак да забележи, че караше жена — не онази с празните шишета, стара и мръсна, а млада, с бяла рокля, и черната й коса блестеше до синьо…

Министерският шофьор стоеше с апатичен вид на етажа и натискаше звънеца. Изгледа равнодушно Горелик как се мъчи да влезе, а после, без много да му мисли, бутна с рамо и мина през шперплата.

Ника седеше до парното, прикована с белезници за радиатора. Очите й бяха затворени, устата залепена с лейкопласт. Изпод разрошената й коса се стичаше тънка струйка кръв.

— … твойта мама — пошепна шофьорът, а Горелик отлепи лейкопласта и веднага разбра, че Ника е жива и съвсем здрава, защото човек не може да крещи така, ако не е невредим.

— Другарко Славина! Аз съм! — опита се да я надвика, докато се мъчеше да й свали белезниците. — Старши лейтенант Горелик! Всичко е окей!

Последното, разбира се, нямаше нищо общо с така създалата се ситуация, но старши лейтенантът не знаеше как да я успокои. А тя крещеше и кимаше към телефона. Горелик внезапно разбра, че не реве от страх или болка, а крещи думи, от които му причерня: «Отвлякоха Кеша!»

21

Резултатите от огледа, подредени в протокола, можеха да ударят в земята италианските трилъри на Коза Ностра.

Свят да ти се завие от непоносимата воня на изгнилите трупове и от загадките, погребани тук. На следователите им призляваше и от смрадта, и от глада — бяха работили осем часа без прекъсване, но не смееха и да помислят за храна.

Трябваше да се стяга вече за срещата с американските делови гости от хранителната промишленост. Шахов погледна часовника на бюрото, стана и влезе в «тайната стаичка». Нещо средно между гостна и спалня, такава стаичка му се полагаше като на представител на съветския истеблишмънт.[7] Шахов отвори гардероба, извади чиста бяла риза и кафява вратовръзка, подходяща за костюма. Преди да се преоблече, погледна в огледалото ризата и връзката върху себе си. Внимателно върна ризата в гардероба и извади от целофана нова — на тънко розово райе. И нея погледна в огледалото, одобри я. Докато си завързваше връзката, иронично изхъмка. Влюбил се, дъртият пръч, направо се е влюбил! Леко кокетираше пред себе си, защото още не се чувстваше никак стар и изпитваше почти забравен възторг от живота — като леден душ след сауна!

На телефонната уредба светна копчето на секретарката. Шахов недоволно се намръщи — нали я беше помолил да не го свързва с никого!

— Какво има, Маргарита Петровна?

— Виктор Степанович, там долу е… онзи… — запелтечи тя в обичайния си стил.

— По-живо, моля ви!

— Там е Митя с един милиционер…

— Кой Митя?

— Вашият шофьор.

— Катастрофа?!

— Мисля, че не. Идват да ви докладват.

— Веднага ги пуснете при мен!

«Какво да докладват? Къде е Вероника? Защо с милиционер?» — паникьоса се министърът, но в същия миг си наложи да се успокои, седна зад бюрото и дори отвори вестник, но това най-вече по навик, защото очите му не бяха във вестника, а приковани на вратата.

— Е, Саша — уморено се усмихна Грязнов, — чакай, почини си. Не, тук става течение.

Клекнаха като арестанти и запалиха цигари.

— Време е да пратим за Романова — каза Турецки.

— И да уведомим Зимарин?

— Няма как.

— Но той е главен прокурор на Москва, не на областта.

— Какво искаш да кажеш? — попита Турецки и се изправи.

Грязнов погледна отдолу нагоре — не към Турецки, а някъде към далечния небесен здрач.

— Къде по нощите да стряскаме с трупове другаря Зимарин. Да не колабира столичният главен — кога е виждал той труп на живо… Извинявай за каламбура, без да искам. Така че, ако не припадне, той ще вземе от хората на КГБ, армейските прокурори и веднага ще цъфне. А те хич няма да се впечатлят, че разследването се води лично от другаря Турецки. Открит е майорът от Държавна сигурност — нали сме наясно, че трупът е на Биляш? — едно; армейски генерал-лейтенант — две. Няма начин да не ни отнемат случая.

Кучешкият живот беше научил Грязнов: вяра никому. Ни Богу, ни дяволу. Турецки изповядваше подобно жизнено верую.

— Тук, Сашок, ми намирисва не на антиквариат, а на нещо много по-сериозно. Още не знам какво е, но усещам, че е от държавен мащаб. Тепърва има да го нищим.

Като премислиха положението, Турецки и Грязнов стигнаха до съвсем обоснованото решение да съобщят за откритите трупове «по територия», тоест не в градското, а в областното управление, но без да споменават подробности: просто са намерени няколко тела, погребани преди време, ще проучим случая. И накрая между другото: действувайки в рамките на оправданата самоотбрана, обезвредихме особено опасен престъпник, използувал автоматично огнестрелно оръжие и нож, наш другар е тежко ранен с опасност за живота…

Всички бяха наобиколили Грязнов да чуят какво ще каже. Той драсна няколко думи в бележника, подаде откъснатия лист на Гордеев:

— Отиваш на улица «Белински», в областното управление. Ще дадеш от мое име тази бележка на полковник Костишев, началника на отдела за борба с организираната престъпност. Устно му предай: «Саня, Слава Грязнов те моли да пратиш дежурна група от много наши момчета. Тук имаме малко произшествие с едни от твоя контингент.»

Грязнов смъкна препатилото си карирано каскетче, приглади рижавия перчем.

— Не само екип — и катафалка да прати. Дори няколко. Да подготви група за поддръжка. Не дай Боже, мафията може да ни атакува с убийците си. Приятелите на този катил. Най-страшното е, че сега вече са непредсказуеми. Впрочем мафията си е мафия, по-кофти е, че ако не ме лъже предчувствието, сме нагазили в политиката.

Монахов получи задача да отскочи до пощата, да се свърже с транспортната милиция и да проучи чий е запорожецът.

— Купи и нещо за плюскане, Вася, че ще изпукаме от глад. Цигари, ако намериш. Колкото и да струват. На ти двайсет и пет рубли и ключовете от моята кола, докарай я тук.

Точно след десет минути шофьорът на министъра и капитанът от милицията напуснаха приемната. От уредбата на бюрото си Маргарита Петровна чу гласа на Шахов:

— Свържете ме с министъра на вътрешните работи… Впрочем… Не, няма нужда.

— Виктор Степанович — неочаквано живна секретарката, — срещата с американците?

Дочу се нещо неясно, но й се стори, че той каза: «По дяволите американците.» И после по-ясно:

— Отменете всички срещи и преговори за днес. Да. На всеки половин час проверявайте здравословното състояние на другарката Вероника Славина. Запишете си телефона в болницата…

Докато чакаха помощниците, дежурния следовател, автобуса за извозване на труповете до моргата, цигарите и яденето, Грязнов и Турецки, седнали на една греда, пушеха заедно последната си цигара, като си я подаваха след всяко дръпване.

— Да, Сашка, игричката ни с тях, тоест тяхната с нас, е много мръсна — обади се Грязнов. — Наскоро рекетирите ми подписаха смъртната присъда — защо, пита се. Защото с Костишев пипнахме щаба им. Нали помниш нападението в ресторанта по Ярославското шосе? Момченца с маски откриха огън по конкуренцията, а покрай тях го отнесоха и неколцина посетители. Седем убити, петнайсет ранени. Спипахме ги във вилата в Дългопрудна. А там — цял склад! Картечници, гранати, автомати, пушки, ножове и дори хокейни стикове. Пари — три милиона!..

— Вашият министър на брифинга във Външното министерство каза, че тази година са разкрити над деветстотин организирани групи, извършили между три и четири хиляди престъпления.

— Бас на кутия «Боро», че нашият Пуго както винаги пързаля всички. — Грязнов угаси в гредата допушената до мундщука угарка, приведе се към събеседника си: — Какво са три-четири хиляди от три милиона престъпления? Знаеш, Сашка, у нас нямаме на година под три милиона престъпления. И то официално. Значи става дума за малко повече от един процент. Ще рече какво? — Че мащабите на организираната престъпност са един процент? Долна лъжа и измама. Освен това, като си помислиш, че имаме минимум десет милиона престъпления годишно. Плюс още петдесет милиона — това са тези, които постоянно се въртят в сферата на икономическата престъпност.

Монахов се върна след половин час. Запорожецът, както и очакваха, от две седмици се издирвал, а преди кражбата бил собственост на съвсем честен и почтен гражданин. Цигари успял да купи по втория начин, три пакета по пет рубли в селския смесен магазин — добре, че не бил с униформа, иначе и това нямало да видят. Разгърна увитото във вестник и извади клисав черен хляб, цяла щафета пресен салам от кооперативната търговия и три бутилки бира.

— Това е. Двайсет и четири рубли и трийсет и една копейка.

Грязнов изруга:

— Мамка им! По-рано с толкова пари гуляеш цяла нощ по кръчмите!

— Шаталин си го каза: чака ни катастрофа, щом Горбачов не приема неговата програма «500 дни» — реши да блесне интелектуално иначе мълчаливият Монахов. — Рублата има само осемнайсет копейки стоково покритие. До есента ще стане още по-зле.

— Защо? — попита Грязнов.

— Защото Павлов смени едрите пари за лайна. А хората останаха вече и без дребни. Освен това Шаталин каза, че до есента инфлацията ще достигне хиляда процента.

В седем вечерта пристигна оперативно-следствената бригада от областното управление, направи бърз оглед на мястото. Висок млад мъж, дежурен следовател, раздаде на колегите бланки с протокол за разпит — да се саморазпитат, и след по-малко от час заедно с бригадата отпрати за Серпухов, където го чакало ново убийство. Петима оперативници от областното управление останаха (с автомати) на разположение на майор Грязнов съгласно заповедта на полковник Костишев.

Турецки се прибра чак към полунощ. Тихо отвори вратата, свали си обущата и без да пали лампата, с телефонния апарат под мишница, безшумно се плъзна към кухнята по чорапи — да не събуди Ирина, почти пипнешком избра домашния номер на секретарката на канцеларията на Следствения отдел в Московската градска прокуратура. Клава, щом чу гласа му, захлипа:

— Убили Гена Бабаянц… Какво ли още има да става!

— По-спокойно, Клава. Моля ви да си спомните: кога точно се обади Бабаянц, за да ви каже, че е в отпуска?

— И аз все за това си мисля… как така… Александър Борисович… Саша!

— Сега най-важното е да се успокоите и да си спомните. Лично с него ли говорихте? Да не би някой да е имитирал гласа му?

— Аз откъде да знам, не съм говорила с него. Но беше в понеделник.

— В смисъл как — «не съм говорила»? Какво е станало в понеделник?

— Едуард Антонович ме извика в кабинета си, беше следобедът, и каза: «Току-що се обади Бабаянц.» Още не съм съвсем луда. Много добре си спомням. Едуард Антонович каза: «Да знаете, Клава, вашият Бабаянц е в отпуска. Имал да се оправя нещо в Ереван.» Сигурно Гена му се е обадил по директния телефон.

— Не е могъл да се обади нито по директния, нито по петолъчката, нито изобщо по никакъв телефон в понеделник, защото е бил убит в неделя! Не е могъл да уведоми когото и да било за каквато и да било отпуска и по всяко друго време, защото изобщо не е възнамерявал да излиза в отпуска!

Ирина нечуто влезе в кухнята, здрачът много особено промени цвета на нощницата й с тънки презрамки и цепка от бедрото до пода.

— Нищо не разбирам, Александър Борисович! Защо ми се карате… Едуард Антонович така ми…

— Не на вас, Клавочка, извинявайте, за Бога — и аз не разбирам…

Той погали косата на Ирина, погали тялото й, още топло от завивките. И го обзе такова всепоглъщащо желание, че за нищо повече не можеше да мисли.

— До утре — каза с пресъхнали устни и затвори телефона.

Облада Ирина направо в кухнята, на тясната кушетка — той не успяваше да овладее внезапната си страст, почти изнасилваше Ирина и неволната й съпротива срещу грубата му сила само още повече го разпалваше. Но ето, тя се отвори за безумните му ласки, тя го разбра — и двамата станаха едно цяло, това цяло стенеше и се смееше, и шептеше, и викаше от щастие…

22

16 август, петък

— Саша, Саша! Забравих да ти кажа… Вчера те търси Романова. Помоли да й се обадиш — по всяко време. Меркулов също. Но той не предаде, че е спешно.

Турецки едва разлепи очи. В стаята надничаше сиво московско утро.

— И това ми било лято… Ако не е жега, ще е дъжд — измърмори той.

— Събуди се, Саша, Романова каза да й се обадиш, май има някаква неприятност. — Гласът на Ирина звучеше тревожно.

— Такава ми е идиотската професия — само за неприятности ме търсят. Колко е часът?

Опипа нощното шкафче.

— Няма ми часовника.

— На ръката ти е. Но е спрял на три и седем минути. А моят е в банята. Кой ще го донесе?

— Никой.

Турецки вдигна телефона от пода, закрепи го на корема си, избра «точно време»: «… сковско време седем часът и четирийсет и една минути».

— Имаме ли цигари?

— Две.

— Кутии?

— Не, цигари. Хайде да ги откажем, Саша. Тройна полза: парите, здравето и няма да си късаме нервите да търсим.

— Добре. Но ще откажем и яденето, и пиенето, и миенето, ще ходим пеша и с набедрени превръзки…

— Саша…

— Правителството вече успешно действува по въпроса.

— Днес си в прекрасно настроение. Дай да си разделим първата цигара…

До началото на работното време в прокуратурата оставаше още цял час, но зам. главният по административните въпроси Амелин вече препускаше по коридорите с папка под мишница. Без да поздрави, веднага го подхвана, сякаш беше предвидил да се срещнат:

— Защо ви нямаше вчера на работа, Турецки? Чакам от вас писмено обяснение.

— Добро утро, другарю зам. — отговори Турецки, обърна му гръб, влезе си в кабинета и хлопна вратата.

— В такъв случай ще давате обяснение лично на Едуард Антонович — дочу фалцета на Амелин от коридора.

— Майка от вчера не се е прибирала — отговори му със сънен глас един от синовете на Романова, — имали тежък случай.

Дежурният на «Петровка» отговори почти същото, но на езика на правозащитните органи:

— Началникът на Московската криминална милиция полковник Романова с екипа е на местопроизшествието на особено опасно престъпление… Заместника й, подполковник Красниковски, още го няма… Началник отдела, майор Грязнов, и неговата група ползуват почивка за извънреден труд, другарю Турецки…

Турецки запрелиства входящата поща, която се беше натрупала от няколко дни. Резултати от различни експертизи, писмо от контролно-ревизионното управление за предстояща ревизия, тъжба от роднини на задържан за изключване от описа на имуществото — всекидневната канцеларщина. Писмо — «За А. Турецки, лично». Без обратен адрес, пощенското клеймо е от летище Шереметиево. Скъса плика, погледна края — Алексей. Първо се зарадва: хубаво, че се обажда; после зачете писмото и го изпълни тревога:

Турецки методично накъса писмото на лентички и го хвърли в кошчето. Алексей имаше право да среща когото си иска, да се преживява като Ален Делон, ако ще и като Бриджит Бардо на младини, двамата с Ника така или иначе са в развод, но да възлага такова поръчение на трето лице си беше най-обикновена пъзльовщина. Ника не губи надежда, колкото и да крие дори от себе си, че някога може пак да се съберат с Альоша, и той, Турецки, трябва да разбие сега надеждите й.

Но изведнъж му хрумна нещо, той извади накъсаното писмо от кошчето и взе да подрежда ивичките, докато намери нужната.

Така улисан го завари секретарката на следствения отдел Клава. Тя безшумно открехна вратата и застина на прага. Дали защото не беше с обичайния грим, дали от прекарана безсънна нощ, а може и от мрачината на схуленото утро — но изглеждаше неочаквано млада и някак съвсем близка.

— Здрасти, Клава, влез, седни.

— Здрасти. Само не ме заглеждай отблизо, че днес съм като вещица… О, извинете, минах на «ти»…

— Моля те, Клава, аз първи почнах. Все едно, че сме пили брудершафт. Имаш нещо да ми кажеш ли?

— Да. Но много ме е страх. На никого да не казвате… казваш.

— На никого никога. Заклевам се.

— Сигурно не знаеш, че секретарката на Зимарин Вера Стапановна ми е зълва.

— Ще рече? Винаги ги бъркам…

— Сестра на мъжа ми. Никой не знае. Тя се води с друго име. Тя ми намери работата тук. Но това е отделен въпрос. Днес от сутринта правя разследване, тази история с Гена Бабаянц ми обърна сърцето. И тя каза, че в понеделник не е мърдала от стаята и никакъв Бабаянц не се е обаждал. Да де, тя вече знае, че е изключено да се е обаждал, но става дума, че тя има записано всяко обаждане, води си ги за по-прегледно в една своя тетрадка. Изобщо никакъв непознат човек не е телефонирал тогава, искам да кажа: някой да е имитирал гласа на Гена. Дори не е излизала за обедната почивка този ден, защото си носела от къщи сандвич с цвекло.

— Ами ако някой от името на Бабаянц му се е обадил директно. Ти самата спомена нещо подобно.

— Споменах, ама от глупост. Зълва ми каза, че тогава, от петък до вторник, директният бил изключен, защото сменяли линията.

— Значи твоята Вера Степановна може да ни каже кой се е обаждал този ден на Зимарин?

— Каза ми. Преди Зимарин да ме извика, за да ми съобщи за обаждането на Бабаянц, в кабинета му бил Амелин и Зимарин нещо го навикал… После изскочил от кабинета: «По дяволите, я повикайте секретарката на Следствения отдел!» — тоест мен.

— Значи някой се е обадил на Амелин.

— Сигурно. Но моето лично разследване беше дотук.

— Защо изобщо изясняваш случая, Клава? Страх те е, че никой няма да ти повярва, ако започне да се разнищва, така ли?

— Отначало да. Но после всичко това взе така да не ми харесва…

— Не се тревожи за нищо. Аз лично ще говоря със Зимарин. Помоли Вера Степановна да ме запише за приемното му време, рано сутринта. От теб искам мълчание, никому нито думица. Самата Вера Степановна да не те издаде?

— О, как не! Тя не може да понася Мухоморката. А особено пък жена му, онази хубостница. — Клавдия сви устни.

— Какво й е виновна Валерия… — Турецки се запъна, изчерви се, но продължи: — … Валерия Казимировна?

— Използува я в извънработно време. Ту я праща на пазар, ту при някакви типове за кожух… Последният й номер бил, че ще учи пиано, та заръчала на Верка да й намери учителка с препоръки. Някога била живяла с мъжа си н’ам къде си зад Полярния кръг, в град Караул, запомних го заради името, и там заобичала музиката, понеже умирала от скука. Но научила само «Танцът на малките лебеди». Знам го от Верка, тя напипала някакви писма на Валерия. А пък самата Валерия е злоба, усойница и е страхотно алчна. Веднъж Верка й купи яйца, ей такива едри, обаче онази от трийсетте измъкнала пет по-дребни и й казала: бягай да ги смениш… Леле, майко, защо ти разправям всички тези глупости… Чао.

Той нямаше представа, че Валерия е имала вече и друг брак, умираше да научи още нещо за предишния й живот, но не идеше да демонстрира интереса си пред Клава, затова доста строго й каза:

— Моля те, помъчи се да ми намериш Романова или Красниковски.

— Красниковски е при Амелин.

— Къде — тук, в прокуратурата?! Помоли го, ако обичаш, да ми се обади после, когато се освободи.

«Аха. Дошъл е да се оплаче. Научил е вече за вчерашната ни самоинициатива. Затова Амелин ми иска писмено обяснение. Поредната междуособна война между милицията и прокуратурата.»

Турецки приготви чист лист — да състави дневния си план. Изписа с едри букви: «Вероника Славина». Запали лампата на бюрото — всички предмети в кабинета му сякаш се размиха и отстъпиха, почти изчезнаха. Тишината стана почти материално осезаема. Той усети, сякаш изпада от нормалния свят. И друг път му се беше случвало — той притвори очи, кога? — помъчи се да си спомни. Бели стени, тихи гласове: «Пулсът е съвсем слаб, кислород, пулсът се губи, още кислород…» Преди много години, в болницата… Не, в затвора, единична килия, подземие. Но той никога не е бил в затвора. Да не чуе дяволът! Кой го каза? Кой пуши тютюн Вирджиния в килията? Следователят. Но не той, а друг следовател, него го разпитват, сега ще го изтезават, ще залеят слабините му с бетон… Трябва да обясни на всички, че Ника не е взимала никаква чанта от Бил, тогава ще го освободят…

— Спи се нощно време, Сашуля.

Отвори очи и видя Красниковски.

— Какво е това — нова изгора, а? Събуди се де!

Красниковски стоеше с цигара в устата, с другата държеше листа с изписаното «Вероника Славина».

— Поне хубава ли е?

Не, явно още не беше се досъбудил, не можеше да се отърси от унеса, та после така и не разбра от къде на къде изведнъж запелтечи, за да даде някакво смислено обяснение:

— Да, хубава е и се мъчат да я открият, но не знаят, тоест как да разберат, че тя няма нищо общо. Не е взела нищо от Бил и аз единствен го знам. А, да — усети се Турецки. — Бях се записал за посещение при Зимарин… Но все едно…

Разтри слепоочията си и окончателно дойде на себе си.

— Със Славка сте без грешка! — доброжелателно подхвърли Красниковски. — Да откриете такава гробница!.. Искал си да ме видиш?

Турецки всъщност желаеше да научи къде е Романова и за какво го е търсила, но вместо това изтърси:

— Защо така набързо приключихте вчера огледа?

Красниковски отговори на секундата, сякаш беше очаквал въпроса:

— Повика ме министърът. Пуго. Имаше спешно персонално поръчение за мен. А онези кретени от областното управление вече съвсем през просото са го подкарали. Щом съм тръгнал, след половин час и те се омели. Приемаш ли версията ми?

— Да знаеш за какво ме е търсила Романова? Какво толкова може да се е случило? Дай една цигара, ако ти се намират, а?

Подполковникът извади «Кент»:

— Може ли, Саша — за тебе винаги ще се намерят. Между другото, ако те интересува, мога да ти дам един адрес, там винаги се намират щатски цигари. Ще кажеш, че аз те пращам. И надценката е сравнително човешка: петдесетарка картонът.

— Благодаря ти, Артур. Имам у мен само десет. Но къде е Романова все пак?

— А, да. Шурочка втори ден се заглавиква с някакво убийство. Не съм в течение. Това ли беше? Довиждане. Ето, оставям ти няколко цигари.

Меркулов още не беше в службата, макар че работното време в републиканската прокуратура започваше един час по-рано, отколкото в московската. Турецки се обади на домашния му телефон.

— Какво става, Костя, да не си болен?

— Не, съвсем здрав съм. Просто ми писна да ходя на работа.

«Писнало му да ходи на работа.» Изключено за Меркулов. Той винаги е бил работоман. Виж, той самият, Турецки, да — отдавна му беше омръзнало да ходи на работа. Тук има нещо гнило. Но Меркулов не му остави време за повече размишления:

— Всъщност тия дни работя вкъщи. С разрешение на прокурора. Нашият нов генерален на Русия ми възложи да направя справка за Елцин — понеже Елцин се усъмнил за някакви рокади в армията, КГБ и милицията. От средните им звена са получени сведения, че някои техни части се придвижват към Москва под предлог да помагали за прибиране на реколтата.

— Интересно. Може наистина да е за реколтата? Или цяла армия ще бъде хвърлена лично срещу Елцин?…

— Иронията ти е неуместна, Саша. Какво искаше да ме питаш?

— Добре. Въпрос първи: успя ли да научиш истинското име на Бардин? — попита Турецки, вече настроен съвсем сериозно, но все пак му се беше сторило учудващо Меркулов да отдава толкова голямо значение на идиотските слухове.

— Да. Бардаков. Какво ще кажеш, неблагозвучно?

— Значи не е Дробот… Тогава всички останали въпроси отпадат.

— Чакай, чакай, не бързай. Има нещо свързано и с името на другаря Бардин, някогашен служител на КГБ. Така например през седмицата той е взел участие в две тайнствени операции. Забъркан е в износа на злато в Токио през Владивосток. И колко злато, мислиш? Не си мъчи мозъка, все едно не можеш да познаеш. Триста тона. И защо е предприета тази акция, пита се. Момчетата от републиканската прокуратура смятат, че ЦК и КГБ целят да дестабилизират обстановката у нас и в света. На първо време — на токийската и други борси. Още една дребна подробност. От екипа на Елцин са засекли Бардин, че прехвърля партийни средства в швейцарски банки. Говори се за сума от сто милиарда лири стерлинги! Кручина, от секретариата на ЦК, е стар приятел на твоя Бардин. Тъкмо се занимавам с тази кръстословица и за целта ми е необходим домашен уют. Чете ли, между другото, «Слово към народа» във вестник «Советская Россия»? Там великите писатели на руската земя призовават народа към кървав бунт. А «Покана за окопите» в трийсет и втори «Огоньок»? Изредени са поименно членове на възможния военен заговор. Крючков, Язов, Варенников. Дано да не е. Един от моите хора твърди, че с очите си видял празни лагери в Магадан за затворниците. И още една информация за размишление. В лефортовския затвор тъкмо привършиха ремонта. Сега може да се вкарат вътре поне хиляда души политически. Дали чекистите не се канят да приберат зад решетките депутатите от руския парламент?

— И аз четох подобни неща, Костя. Но сега всеки пише каквото си иска, та не знаеш на кого да вярваш.

Помълчаха.

— Сега, Костя, да се върнем на житейската проза. Откъде светото семейство Бардини притежава онази огърлица?

— Малко длъжка история. Сегашната му жена Нинел Галушко е своенравно момиче. Още преди да се запознаят с Бардин, била на едни състезания в Мюнхен и видяла на книжарска витрина прекрасно издание — на корицата имало някаква дама, херцогиня, с разкошно колие на шията и в него буквата «N». Неля купила изданието с всичките си дребни валутни спестявания. Донесла го в Москва и окачила портрета на дамата с накита над леглото си, за да му се наслаждава. Та когато Бардин й предложил ръката и сърцето си, тя изискала за сватбен подарък същото бижу.

— Платил е триста хиляди за това дребно удоволствие. Но триста хиляди, когато още бяха много пари. Добре, а защо толкова се уплаши, когато го попитах за колието?

— Много просто — изплашил се е, че може би трябва да отговаря. Ако ти беше казал, че има нещо общо с ювелирната фабрика и е бил там постоянен клиент, рамо до рамо с Галина Брежнева, какво? Щеше ли да го наградиш с медал «За трудово отличие»?

— Ти ми натресе това дело за убийството на жена му, то пък сега така цъфна, че не мога да му хвана края — и пак ти се намери да ми се надсмиваш.

— Напротив, много ти съчувствувам и дори съм ти благодарен, че ми помогна да се ориентирам в «случая Бардин». Извинявай, че те накарах да се занимаваш в работно и извънработно време с мой личен проблем.

Меркулов млъкна, чу се как драсна клечка. Турецки го изчака да си запали цигарата, но Меркулов нищо не каза.

— Костя, ако нямаш нищо против, бих те посетил при първата възможност.

Турецки не можеше и да си представи при какви обстоятелства скоро-скоро ще има тази възможност… Той извади от пепелника два фаса и си опари пръстите и върха на носа, докато запали. Двете угарки му стигнаха колкото за по едно дръпване. Той разтърка в пепелника почти изгорелия филтър — и на вратата отново се появи Красниковски.

— Между другото имало и наши, родно производство, точно по десетарка. Специално издействувах за теб.

Турецки си представи как вади от картона пакет «Столични», пали цяла цигара — и тъй силно беше изкушението, че помоли:

— Дай адреса — ще отскоча… О, забравих, чакам Зимарин.

— Той ще дойде чак следобед. И аз го чакам. Ти за четирийсет минути пак си тук.

Преди да «отскочи», Турецки се обади вкъщи:

— Ирка, ура! След час ще ти донеса цял картон цигари.

23

— Събудете се, Грязнов! Докога ще тропаме? — чу се глас иззад вратата.

Грязнов отвори очи. Някой безпардонно се мъчеше да нахлуе в бърлогата му — занемарена боксониера на «12-а Паркова».

— Кой е, мамка ви!

Грязнов имаше грип, снощи се беше нагълтал с лекарства, прокара ги с разни напитки и само това ранно събуждане му липсваше.

— Държавна сигурност. Трябва да поговорим с вас — отвърна любезно тенорче иззад вратата.

Грязнов не симпатизираше на кагебистите — така определяше публично отношението си към онова ведомство. Но в частни разговори и насаме със себе си не намираше за тях други думи освен «помияри» и «вмирисани говняри» по адрес на славните ченгета. Не само защото вуйчо му беше разстрелян през шестдесет и втора година по «новочеркаското дело» (по време на митинг говорил срещу масовите разстрели на работници от местния електролокомотивен завод) — Грязнов имаше безкрайни лични дрязги с «колегите». Беше сигурен, че КГБ в деветдесет и един процента от случаите си завира гагата в неща, с каквито не се занимава никоя институция в нормалните държави, в осем процента от случаите се бърка в дейността на други служби, а последния един процент свои истински задължения изпълнява или некадърно, иди противозаконно, или тъпо, или комично.

— Отварям, помияри — избоботи Грязнов, но остави другарите да чакат още поне двадесет минути, докато беше в клозета и се бръсна.

После неканените гости седяха в стаята му и го гледаха как невъзмутимо нагъва половин хляб с кондензирано мляко, пие силен чай; след това го закараха с черната си волга до площад «Дзержински», до новата сграда на Второ главно управление на КГБ, отговорно за контраразузнаването, тоест за запазване на вътрешната сигурност и разкриване дейността на чужди разузнавания в СССР. Сега, в годините на перестройката, тази институция се хвали също, че активно се е включила в борбата срещу организираната престъпност и икономическите саботажи. Макар че според Грязнов това е абсолютен въздух под налягане: с истинските случаи, включително и организираните — независимо дали от престъпници, или от ченгета, — се занимава не КГБ, а криминалната милиция.

Прие го в стометровия си кабинет младолик генерал-лейтенант, началникът на Шесто управление Феоктистов. Той му подаде яка десница и му посочи фотьойла срещу себе си.

— Сърдите ли се за ранното събуждане? Хиляди извинения, но знаем: не пипнеш ли Грязнов от сутринта, после пиши го бегал. Затрупан сте с работа, а трябва да поговорим, още повече, че вие сте човек с независимо мнение…

Идеше му да каже на Феоктистов: «Осра се с твоя Биляш, сега се чудиш как да се измъкнеш пред висшестоящите, така ли е?» Но вместо това Грязнов запали цигара, без да попита генерала за позволение, и погледна с вкаменени очи:

— Каква информация бихте желали да получите от криминалната милиция?

Лицето на генерала се стегна:

— Интересува ни последната обител, където сте намерили деветте трупа. И защо не сте сметнали за необходимо да съобщите на КГБ. Сега трябва да се явя пред председателя, армейски генерал Крючков. А какво ще му докладвам, като цялата работа е пълна мътилка. Убит е известен, много известен в нашите среди учен. Убит е наш служител, зает с особени поръчения в чужбина. А контраразузнаването разполага с нула цяло и кур десети информация.

Генералът си позволи да се изрази не съвсем прилично, а Грязнов си помисли: дали знае този Феоктистов, че Биляш е не само жертва, но и убиец. Убиецът на Татяна Бардина. И със свойствената си проницателност разбра: не, не знае. Значи няма и нужда още да знае.

— А законът ви задължава в подобни случаи незабавно да сигнализирате в КГБ — така ли е, Вячеслав Иванович?

— Не ви съобщих мълниеносно, защото държа на независимото си мнение. Исках без чужда помощ да открия извършителите.

— И открихте ли ги?

— Още не, нали ни взимате случая?

— Взимаме го. Колкото до генерал Сухов, прочутия изобретател, и майор Биляш — да, взимаме го, по-точно започваме предварително следствие. А за оперативната работа — не ви налагаме вето, продължавайте разследването. Имаме само една молба: поддържайте връзка с нас.

— Как си го представяте, Феоктистов? Без да имаме данни за потърпевшите, трудно можем да открием извършителите. Вие самият сте оперативник с дългогодишен опит, нали помня как бяхме с вас на лобното място за откриването на Московската олимпиада. Когато един студент от историко-архитектурния институт направи опит да се гръмне, а му приписаха политика, покушение срещу Брежнев.

В седналия срещу генерала сега човек трудно би познал онзи Слава Грязнов, който преди минути псуваше и ругаеше кагебистите.

— Вашите реминисценции, Вячеслав Иванович, са основателни. Тъкмо натам исках да обърна разговора. А колкото до справката-характеристика на майор Анатолий Петрович Биляш от Първо главно управление на КГБ, ще разполагате с нея до половин час — ще имам грижата. Вече се свързах с Шебаршин от ПГУ. Но да знаете, че не мога да наруша държавната тайна. В документа няма да намерите подробни данни, моля за извинение. Второ. Напомнихте ми епизод от нашата младост. Тогава някои искаха да превърнат несполучливия опит за самоубийство в политически процес. Ние с вас не го допуснахме.

— «Ние с вас» ли? Кой ме е питал мен?

Генералът се престори, че не го е чул.

— И сега картинката е подобна. Навсякъде кипи жестока борба за власт. Нашето министерство не пада по-долу — мнозина биха искали да сложат ръка на КГБ. Други са още по-крайни — тяхната мечта е да ни пречупят гръбнака, да ликвидират целия комитет в сегашния му вид и да оставят в КГБ само разузнаването и контраразузнаването. Всичко друго да отпаднело като ненужно. Но без това «всичко друго» КГБ просто вече няма да е КГБ. И ние, истинските комунисти, няма да допуснем такава контрареволюция. Имаме достатъчно сили да смажем ония лумпени и алкохолици. Говоря за демократите, популистите и разните прочие елциновци. Те искат компромат срещу сегашното ни ръководство. Срещу Крючков, Грушко, Агеев, Шебаршин. Но започват по-отдолу и чак после разтръскват ръководството. Най им се ще майор Биляш да е бил убит по политически причини. Първо, по измамен начин го докарват в конспиративната квартира, там го удушват и му отнемат ценни документи. После го откарват за погребение в имението край Москва. Обаче на практики случаят е такъв…

— Недейте, генерале. На практика случаят е именно такъв. И тук моите, както благоволихте да ги наречете, реминисценции не играят. Тогава, на лобното място, вие проявихте достатъчно голяма смелост в конфликта с вашите шефове. А сега искате да им бъдете в услуга. Кажете направо, какво ви трябва?

Кагебистът почеса с добре поддържаните си нокти гладко обръснатата си буза, но не загуби много време да мисли:

— Съгласен съм, би трябвало да е другояче. Според наши данни днес в страната действуват седемдесет престъпни групировки, свързани със западните партньори измежду последните емигранти — от тъй наречената «трета вълна». Един от тарторите се нарича Леонид Михайлович Гай, по прякор Льончика.

Нито мускул не трепна на лицето на Грязнов.

— … Официално е шеф на «Витяз», съветско-германска кооперативна фирма за покупко-продажби на компютри. Но в тайните гешефти е истински гангстер. Падроне на голяма мафия. Ето домашния му адрес и адреса на фирмата.

И така, генералът на КГБ предаде, продаде Льончика на Криминалната милиция. И Грязнов спокойно прие сделката: Льончика им беше страшно необходим. Получи и още една полезна информация от «Лубянка». Върхушката на КГБ по някакъв начин е вързана със случая Биляш. Грязнов светна — радваше го всеки удобен случай да жилне, да срита, да спъне ченгетата от тайните служби, всичко това беше част от стратегическата задача, която си бе поставил от най-крехка младост.

След час и четвърт аудиенцията завърши. Страните закрепиха съюза си за сътрудничество не само с ръкостискане — стопанинът почерпи госта с десетгодишно шотландско уиски. Грязнов мина да вземе от канцеларията готовата справка за Биляш и в най-добро настроение се насочи от тази служба към друга, по-близка нему по дух.

24

В помещението с табела «Грил бар» естествено нямаше нито грил, нито бар. Върху стъклената витрина бяха подредени в редичка еднолитрови буркани с доматено пюре по осем рубли — конкурентни цени. В ъгъла лелка с мръсна манта продаваше наливен кайсиев сок. Половината заведение беше затрупано от дървени каси с щръкнали във всички посоки пирони. Момче на около дванадесет години с маратонки «Пума» и жокейка адидаска държеше на ветрило няколко плоски дъвки и равнодушно повтаряше: «Американска за балони, само рубла парчето, американска за балони…»

Турецки преглътна яда си от обичайната картинка на недоносената свободна инициатива, взе да си отворя път към щанда и усети, че не всичко беше същото в този «бар», нещо по-особено нарушаваше привичната обстановка. Обърна се. Видя отсреща Валерия Зимарина, подпряна на стената, тя го гледаше учудено-въпросително. Той усети, че го залива гореща вълна, и в невъзможност да се помръдне от мястото си стоеше до щанда и не отговаряше на отправения явно към него въпрос: «Какво ще обичате, другарю?»

Колко време мина, откакто се бяха виждали за последен път? И кога беше това? През есента? В началото на зимата? Когато навън безкрайно ръмеше, а в хотелската стая беше прекалено топло, кой знае дали от силното парно, или от техните разпалени тела. Когато на сутринта позорно избяга — не от нея, а от целия този сладък живот за чужда сметка с пътуванията до Сочи и сауната в Прибалтика, от постоянния страх, че всесилният й съпруг може да научи. Беше казал на Меркулов: «Взех нещо да я дразня» — но това беше чак после, когато тя му искаше обяснения по телефона и не приемаше нечленоразделните му оправдания. А по-късно очевидно на хоризонта се е появил Красниковски…

Но той вече вървеше към нея с непринудена — поне така си въобразяваше — усмивка и я заговори с неочаквано изтънял глас:

— Валерия?! Здравей. Най-малко тук съм очаквал да те видя…

Тя му подаде ръка с бижута на всеки пръст:

— Че къде в наши дни можеш да срещнеш нормалните хора освен по такива долнопробни места? В нашата страна всичко се продава и всичко се купува, обаче изпод щанда. За цигари ли си дошъл? При Иван? И аз купувам от този мошеник. Дошла съм за десет картона. Почакай го, влезе в склада. Натрупал тук барикади, не можеш да се разминеш, милиони върти, а трудовите хора плащат майка си и баща си…

А, тя все пак си беше и от това «долнопробно място», и от «нашата страна», нейната умопомрачителна външност и супертоалетите й вече не можеха да го излъжат, че цялата беше неделима част от огромния безжалостен валяк, който вече дори в легалния печат се наричаше държавна мафия. Това умозаключение отпусна душата му. Турецки се усмихна и попита вече със собствения си баритон, с който говореше още от петнадесетгодишен:

— Ти ли си «трудовите хора»?

Валерия приятелски се засмя:

— Защо, не съм ли? Надявам се, още не си забравил как работя? Нямам нищо против още веднъж да ти покажа колко съм неуморна и как ме бива… Охо, още не си се отучил да се изчервяваш, а?

— Лера, наистина много бързам, само да купя цигари, и бягам.

— Ах, моля ви се — сега пък се начупихме. Просто така го казах, за закачка. И аз бързам. Но за теб бих намерила време… Ето го Иван. Направи се, че не се познаваме, иначе той се стяга. Взимам си «Кента» и те чакам навън.

Той излезе от «бара» със загърнат във вестник картон «Столични». Валерия безцеремонно го хвана под ръка.

— В края на краищата, ние сме стари приятелчета, Турецки — каза изведнъж настоятелно. — Ела да си побъбрим петнайсет минутки в моята кола.

Тя кимна към луксозното волво, самотно паркирано на отсрещната страна на улицата.

— Можем и тук да побъбрим… — отново се почувства неудобно Турецки.

— Как не! Тук се мяркат толкова познати, все някой ще ни издаде. Защо ме гледаш така? Викаш си: тя пък откога взе да се бои, нали?

— Да, откога?

Тя сведе поглед, въздъхна, леко докосна ръката му:

— Точно сега никак не ми е лесно, Саша.

В гласа й прозвуча непресторена тъга. Турецки реши наполовина да отстъпи, но твърдо каза:

— Добре, Лера. Ето и моята бракма. — Ритна гумата на ладата. — Тук не можем да стоим, ще се поразходим из Москва.

Леко безпокойство засенчи за миг лицето й, тя погледна към волвото и махна с ръка:

— Добре. Да се поразходим.

— Да не те е страх, че ще ти я откраднат?

— Да ми я откраднат ли? Не, тя е със специално заключване.

Качиха се. В шпалир отлитаха масивите на московските сгради, унили като целия град. Въздухът миришеше на изгорели газове. Валерия не започваше първа, Турецки не успяваше да измисли тема за разговор. Излязоха на Москва река. Тук миришеше на нефт и шоколад.

— Саша, спри някъде. Нали знаеш, не мога да се возя.

Тя се облегна назад, коленете й се оголиха. Носеше чорапи със сребриста нишка. Все същият привличащ аромат на чистота и прекрасен френски парфюм.

Той спря колата до една панорамна площадка. Валерия извади седефена пудриера, но само се погледна в огледалцето и без да се пудри, пак я пусна в чантата.

— Погубих си младините с моя Мухоморко, Саша, Ето вече имам бръчки, а животът ми е за никъде. Напоследък е станал много мнителен, затваря ме във вилата.

— Искаш да кажеш — заключва те?

— Е, не буквално. На всеки петнайсет минути се обажда да ме проверява. И… даже ме е срам да ти призная… бие ме.

Тя придърпа полата нагоре, дотам, където се видя загорелият й крак. Турецки позна комбинезона й, червен с черни дантели, и тялото му леко се напрегна пряко волята. Но в същия момент изпита известно облекчение — непривлекателната синина го поуспокои.

— Просто ми идваше да го убия. Да го отровя или да го бутна в пропаст. Но той е толкова жилав, ще остане жив, а пък аз да го излежавам…

— И какво, да не искаш аз да го направя? През ум да не ти минава такова нещо! Няма ли по-лесни начини, като развод например.

— Тогава той ще ме убие! Не го познаваш! Този правозащитник на всичко е готов! Ще трябва аз да избързам. Не те карам да го убиваш, но ми кажи някакъв начин, за да съм сигурна! Не издържам вече, не издържам, не издържам…

Притисната до рамото му, тя галеше коляното си с разтреперана ръка.

— Саша, Сашенка…

Той рязко я отмести.

— Лера да прекратим този разговор. Ще те откарам до твоята кола. Съчувствам ти… — Направи усилие в гласа му да няма ирония. — Много ти съчувствувам, но нямам намерение да ти давам никакви съвети.

— Чакай! Не пали колата! Само малко да се успокоя…

Извади цигара, жадно дръпна. Турецки видя, че е много развълнувана, стига това да не беше някакъв фарс. Не, тя нямаше никакви причини да му сервира такива сцени. Освен с надежда за ново сближаване: пожали ме, доближи се, спомни си, спомни… Но те случайно се бяха срещнали! И той наистина си спомняше, отпъждаше спомените и пак си спомняше. Валерия тихо му говореше, а той я видя на верандата на хотела в Адлер, долу шумеше морето. Тя стоеше със същия червено-черен комбинезон и откопчаваше къдравите жартиери от чорапите си. Той я придърпа към стаята, но тя каза: не, защо, нека тук, нека целият плаж ни види; обърна се с гръб към него, опря се на перилата… Спомни си нощния полет към морето, нейната глава в скута му, нека мислят, че е заспала, но той много добре знаеше как не им е до сън и на двамата…

Валерия продължаваше да говори, но той почти не разбираше какво, искаше само едно — пак да притисне главата й към слабините си и както тогава, в самолета… Направи усилие и се вслуша…

— … Седя си, гледам телевизия всяка вечер, имаме такава антена, хваща цяла Европа. Само че нищо не разбирам освен каквото се досетя. Има много интересни филми. Един тип убива проститутки, защото майка му била такава и той имал комплекс още от дете. А в друг филм — как двама приятели убиват полицаи, и те с комплекси: защото на единия полицай по погрешка застреляли брат му, на другия — също случайно — жена му. Гледал ли си го?

— За полицаите — да.

— Така ли? Наистина? Тогава ми го разкажи.

— Какво да ти разказвам, ти току-що го разправи целия.

— Само което се разбираше! Помниш ли, когато си говореха по телефона, какво си казаха?!

— Лера! Откъде да помня чак такива подробности?

— Ти имаш страхотна памет, знам. Помниш ли, когато по-възрастният се обажда от една кабина при автомобилното гробище на онзи Джеймс, по-младия, дето го игра Бърт Рейнълдс.

— Обратно, Джеймс се обажда.

— Видя ли, а ми разправяш, че не помниш. И какво си казват тогава?

Наистина нещо й беше станало, за да си пълни главата с такива глупости.

Той се вторачи в таблото на колата и отсече:

— Обсъждаха плана за поредното убийство. Мисля, че се отнасяше за началника на полицията.

— Това и аз го разбрах. Конкретно какво си казаха?

Турецки кипна и почти се развика:

— Джеймс каза: «С този няма да се справим толкова лесно. Ще ни трябват пушка с оптически мерник. Ще го очистим така, както Ли Осуалд уби Кенеди. Ще стрелям по него от покрива, когато излиза от сградата.» Питър не е съгласен: «Нали с еди-кой си — не помня за кого ставаше дума, — нали с еди-кой си се справи само с един юмручен удар.» А той му вика: «С този няма да успея по същия начин. С него нямаме никакви допирни точки, за да се видим насаме. Той е прекалено голяма клечка за мен. Ако беше по-дребна риба, нямаше да има проблем…» Или нещо от този род…

— Ще ми пукнеш тъпанчетата. И какво решават?

— Питър обещава да достави оръжието. Не, каза, че трябвало да отидат при китаеца, тоест Джеймс да отиде при китаеца, че той имал такова оптическо оръжие.

— И Джеймс какво?

— «Окей, да побързаме, докато не е научил за… — Турецки се замисли за името, — за Николс. Иначе всички следи ще водят към мен. Най-късно до утре ще го гръмна.» Не те разбирам, Лера, за какво са ти всички тези подробности, те нямат никакво значение за филма… Чакай, чакай, съвсем скоро го даваха по първа програма, защо е трябвало да го гледаш без превод?

— Аз — да гледам нашата посрана телевизия?! — Валерия се замисли за секунда, въздъхна. — Да можеше и моя Мухоморко някой да го гръмне… Тия неща и в живота стават, не само на кино. Ли Осуалд така уби президента на Америка…

Турецки се засмя:

— Нашите доморасли рекетири не падат по-долу от американските. Просто действуват в други условия. На гамените от Подмосковието окото им няма да мигне — вече са изгледали всичко на видео и са готови да опитат на практика. Така че може да ти излезе късметът. Какво им пречи да направят засада на Зимарин? Отива си той във вилата, на прелеза го причакват. От колата слизат двама с калашници и се прицелват в Зимарин. Бум! И длъжността главен прокурор се овакантява.

— Кой ще бъде според теб кандидатът? Меркулов?

— Ами, Меркулов! Той е прекалено честен човек. Амелин, естествено. Или някой друг такъв чвор. Виж как се хванах на глупостите ти!

Тя погледна изящното си часовниче с инкрустирани скъпоценни камъчета, усмихна се:

— Изтече ли ни времето?

— Отдавна.

— В преносния смисъл ли?

— И в преносния. Извинявай, Лера. Да те закарам ли до колата?

Валерия се засмя:

— Ако само това можеш да ми предложиш… Не, благодаря. О, впрочем закъснявам за една делова среща. За прокуратурата ли си сега, до «Новокузнецка»?

— Общо взето, да…

— Тогава те моля за една съвсем скромна и малка услуга, на път ти е.

Извади от найлоновата торба картон «Кент», прехвърли го в по-малък плик.

— Моля те, закарай тези цигари на Ключика — на «Пятницка». Обещах му. На път ти е. Нямал какво да пуши. На̀ ти адреса.

Не че толкова му дожаля за Ключика, тоест Артьом Ключански, техен общ приятел, навремето прочут следовател, а сега по принуда непушач и не по-малко прочут бизнесмен, известен с това, че миналата година официално плати един милион рубли партиен членски внос — просто се чувствуваше толкова неловко през цялата среща с Валерия, че би се възползувал от всякакъв повод да се спаси.

25

— Ирка! «Столични»! Двеста къса!

Викна весело, май прекалено весело — явно се опитваше да надмогне неприятното чувство, което му беше останало след срещата с Валерия Зимарина. И в същия миг видя не Ирина, а Шура Романова, и в същия миг разбра, че е станало нещо наистина ужасно — толкова неузнаваема беше шефката. Не само в лицето, видът й се беше променил, дори пагоните висяха като дрипи на омачканата й униформа. Той застина на вратата, почуквайки машинално с цигарите по дланта си. Но Шура вече говореше, говореше много бързо, почти в скоропоговорка, и постоянно си поглеждаше часовника. Той я слушаше и не вярваше на ушите си как е възможно — някой е убил Ана, отвлечен е Кеша, не, изключено, той, следователят, за когото убийствата и насилието би трябвало вече да са професионална рутина, той не можеше да повярва, че същото се е случило на Аня, Кеша, Ника. От мисълта за Ника, за някаква вина пред нея изпита желание просто да се засили и направо през стъклото да изхвърчи, за да остане там, на асфалта, завинаги мъртъв.

Не забеляза кога Ирина взе цигарите от ръката му.

— … Вдигнах цялата Петровка на крак — продължи Романова. — Лошото е, че онзи пенсиониран капитан Мартинчик не е в състояние да направи словесен портрет на жената, която бил видял със сина на Ника. Повтаря, че приличала на картината, която имал окачена в каютата си в град Бердянск. Славина е в болница, отървала се е само с няколко драскотини, нищо страшно, но е обезумяла от мъка и не може да мисли за нищо. Не ходи при нея, засега още недей, там са моите момчета и я пазят. Лекарите не пускат при нея никого, но ги склоних да сложат в стаята й една от опитните ни оперативнички, хем да й вдъхне спокойствие, хем да измъкне поне на части някаква информация. Ще ти оставя екземпляри от всички материали. Съвземи се и отиваме да разпитаме Гончаренко. Смятам набързо да му избия симулациите от главата. КГБ издирва Бобовски, «изчезнал» в неизвестна посока.

Шура стана от канапето, подръпна униформата.

— Ириша, дай му нещо за пиене, ако имате.

— Нищо не искам — изломоти пресекливо Турецки.

Отиде до масата, запали цигара, веднага взе друга и като не знаеше какво да я прави, тъпо я загледа в разтрепераните си пръсти.

Шура му я взе, върна я в пакета.

— По-живо, Александър, по-живо. Ще отскоча до вкъщи за две минути да хапна, после отивам на «Петровка», ще ти взема разрешително за посещение при Гончаренко, а ти, ако не искаш нищо да пийнеш, поне яж и бързай направо в «Ганушкин», там ме чакай — даде тя последните си указания вече от вратата.

Той не яде, изпи един горещ чай, свали тежките обувки и се преобу в маратонки. Ирина безмълвно следеше всяко негово движение.

— Ако нещо се случи на Кеша, не знам как ще живея. Трябва да го открия и да го върна на Ника. Ира, Ириша — аз, лично аз ги пратих у Аня; ако не бях ги пратил, може би нямаше да стане всичко това…

— Остави сега тези неща. Те само ще ти пречат. Ще те разсейват и може да пропуснеш, да не забележиш, да не запомниш много важни подробности. Най-страшни са капаните, които човек сам си слага. Не се вкарвай сам в капана, Саша. Трябва да тръгваш.

Той се усмихна, прегърна я:

— Ей ти, малък мъдрец, благодаря ти за всичко.

Тя го изпрати до вратата. Саша реши да не чака асансьора, а когато вече беше стигнал долния етаж, го спря гласът на Ирина:

— За кого е пакетът с «Кент»?

— Ох, по дяволите този Ключик! Хвърли ми ги, трябва пътем да ги оставя на «Пятницка».

Тя застана на площадката и го гледаше как се спуска по стълбите, вслушваше се в стъпките му и остана чак докато не заглъхнаха и не изскърца долната врата.

Кооперативна фирма «Ехо» се намираше в един от старите дворове на «Пятницка» и Турецки едва откри нужния вход. В тъмния коридор, вмирисан на котки, се опита да избере шифъра, но вратата внезапно се отвори и му скочиха трима или даже четирима биячи. С няколко юмручни удара го повалиха на земята, хванаха ръцете му. Един издрънча с белезници.

— Да не сте луди! Аз съм следовател от прокуратурата! — изкрещя той, като се мъчеше с всички сили да се освободи.

— Ръцете долу! Мирен, човече! — изръмжа рижавата горила със смачкан боксьорски нос, вероятно ръководител на групата, и щракна белезниците на китките му. Вмъкнаха го в помещението.

— Кои сте вие! Какво е това беззаконие! Защо сте тук? — сипеше Турецки въпросите си. — Настоявам незабавно да ме свържете с главния прокурор!

— Главно управление на БХСС. Имам заповед да задържам всеки, който се появи тук — невъзмутимо обясни рижавият.

— Вземете служебната ми карта. Ето тук, в горния джоб.

— Ще я вземем, щом трябва. Вие тук, разбираш ли, милиони въртите, ограбвате руския народ — а сега хленчите. Един крещи, че имал депутатски имунитет! Друг бил следовател! Оня, дето го прибрахме вчера, беше с документи на полковник от КГБ. Проверихме ги: фалшификация. И тебе ще те проучим. Дали не си от ония, дето всеки месец си взимаха сухото от юдеомасоните, а? Прав ли съм, Селезньов? Така ли ни инструктираха днес в управлението? — обърна се той към помощника си.

Онзи потвърди с кимване.

Интериорът в кооперативна фирма «Ехо» показваше, че вътре току-що е имало подробен тараш. Цялото съдържание на чекмеджетата и шкафовете беше изръсено на пода, осиротелите компютри пиукаха безнадзорно.

От другата стая изведоха Ключика, и неговите ръце бяха в белезници. Съпровождаха го трима с вносни костюми и с вид на спортисти.

— Слепи ли сте, това е следователят Турецки! Веднага го пуснете! Той няма нищо общо с нас!

Никой не му обърна внимание. Изведоха от задните стаи още петима задържани.

— Всички в колите! Операцията продължава, карайте ги право в Бутирки! — изкомандва рижавият бияч.

— Нямате право! — пак се развика Турецки. — Откарайте ме в прокуратурата. Само донесох цигари на Ключански, нямам нищо общо с фирмата! Изобщо не може да се арестуват хора по такъв начин!

Ключански го погледна някак особено.

— Я стига си плямпал — прекъсна го красив рус мъж, спортен тип и докаран като чужденец, и удари Турецки право в лицето. Потече му кръв от носа, но Турецки все се опитваше да ритне русия в слабините и така си докара още един убийствен удар в стомаха.

Съвзе се на задната седалка на колата чак когато влизаха в двора на бутирския затвор. И отново започна да вика и да се дърпа от силните ръце на охраната, крещеше и се дърпаше, докато го водеха по дългите коридори и проходи на затвора, настояваше да го свържат с прокурора, доказваше, че задържането му е жестока грешка и някой ще си плати, но в отговор чуваше само приглушения ек на затворническите стени. Надзирателите, нагледали се на какво ли не в невеселата си практика, запазиха каменно мълчание. И когато вратата на килията се затвори, той продължи да удря и да обяснява на някой невидим, че няма никакво време да кисне в кафеза — дори и заради грешките на някакви кретени.

26

Щом отминаха моста, шофьорът свърна рязко вляво към института по психиатрия «Професор Ганушкин», старовремска болница, зидана за векове и състояща се от няколко масивни отделни сгради. Покрай санитарите с бели престилки, покрай болните с цветни халати Романова и нейният помощник-капитан Золотарьов стигнаха до пето отделение. Дежурната сестра беше извикала завеждащ отделението, вече уведомен, че ще ги посети шефката на Московската криминална милиция.

— Приятно ми е — каза докторът, жизнерадостна тапа, и крепко стисна десницата й, — сложете престилките и влезте с мен, пациентът е подготвен, персоналът е уведомен.

— Турецки не е ли тук? — учуди се полковничката и като забеляза недоумяващия поглед на доктора, рече на дежурната сестра, преди да го последва: — Защо питам, като виждам. Турецки е следовател от прокуратурата. Ще дойде всеки момент. Щом се появи, моля, нека дойде незабавно.

Качиха се с асансьора на третия етаж, в специално заградена част, нещо като затвор в болницата. Тук под надзора на горилоподобни санитари бяха задържани хора, които всъщност би трябвало да се намират малко по-нататък, в «Матроска тишина», тоест в следствен изолатор номер едно, но по едни или други причини следствените органи са ги прибрали в психиатрията.

За такива по-особени арестанти, изпращани за експертиза под знака на строга секретност, тук има заделени осем стаи с по едно легло.

Тапата покани посетителите в кабинета си, извади от сейфа папка:

— Вижте историята на заболяването.

— От какво е болен според вас? — попита Романова и се настани удобно зад бюрото.

— Според мен от същото, от което и според вас…

Романова вдигна към него учудени сини очи.

— Да, да. Приемам предварителната диагноза, посочена във вашите съпроводителни документи: симулация. Но той симулира просто талантливо. Бих казал, професионално симулира депресивно-параноидни реакции. Комисията, ако не прояви повишено внимание, може да го изкара душевноболен. Нали разбирате, че в болна страна не може да има стопроцентово здрави хора. При добро желание у всеки от нас може да бъде открито душевно заболяване.

Капитан Золотарьов изкриви недоволно уста — явно не беше съгласен с последното изявление на психиатъра. Хвърли поглед на Романова и реши да вземе участие в разговора:

— Какво излиза? Ако Гончаренко симулира, това ще рече, че той бяга от отговорност. Аз така схващам причините да се прави на луд.

Психиатърът го изгледа иронично, бръкна в джобовете на снежнобялата си престилка и се привдигна на пръсти:

— Младежо, в нашето учреждение не е приета употребата на тази терминология. Но ако ви интересуват причините…

Романова го възпря с жест, вдигна очи към капитана:

— Не се обаждай, Золотарьов… Та как щяхте да обясните причините за симулацията? Капитанът сигурно е прав, най-обикновена симулация, оплел конците, а сега не му стиска да отговаря.

— Вижте, другарко полковник, случаят не е толкова прост, но не като диагностика, а като психология. Той изпитва постоянен и неспирен страх — страхува се за живота си. Практически почти не яде, пие вода само от чешмата, дъвче сухи бисквити. Подскача от всяко отваряне на вратата, от всяко изскърцване на автомобилни спирачки, спи на запалена лампа и какво ли още не.

— Но той има лична охрана, нали нарочно пратих човек…

— Извинявайте, но тази «лична охрана» е да го пази като престъпник, какъвто според вашата документация е Гончаренко, а не да бди за живота му. И още едно наблюдение, мое собствено: тъкмо охраната най-много го тревожи.

— Как да ви разбирам?

— Когато отварям вратата на неговата стая, той се опитва да види кой е този човек в коридора. Вижда ботушите и част от униформения панталон, но не знае кой е, а иска да го знае на всяка цена. Обаче според заболяването си не трябва да е адекватен и да проявява интерес към заобикалящия го свят. Имайте предвид, той е зле физически, кръвното му е много високо, страда от сърдечна аритмия. Всичко това е последица от голямото психическо пренатоварване, резултат от това, че трябва да крие страха си. Обещайте му защита за него самия, за семейството му, най-добре вие се срещнете, говорете с него насаме, другарко Романова. Само да ви предупредя, че прекарването няма да е измежду най-приятните, той си е избрал начин на поведение: с изискано вдигнат лакът си бърка, с извинение, в носа, ченето му виси, езикът му оплезен. И… още веднъж ви моля за извинение, изваденото от носа подрежда по перваза на прозореца.

— Аха… — равнодушно откликна Романова.

Гончаренко седеше на болничното легло — почти неузнаваем, рошав, със сенки под очите, тъпо загледан в ъгъла на стаята. Полковничката никак не се интересуваше от душевното състояние на служителя си, тя просто непременно трябваше да му измъкне имената на онези, които бяха отвлекли Кеша, убиха Ана Чуднова, преследваха Ника Славина.

— Здравей, Роман — поздрави го тя спокойно, почти дружелюбно. Затвори вратата, отиде до леглото му и седна на ръба.

Гончаренко вирна лакътя на дясната си ръка, увеси език и с чупка в китката вкара кутрето в носа си.

— Хайде няма нужда, Рома: ти забравяш, че имам невероятна памет. Този номер го помня много добре, делото «Василчиков», нали, дето препродаваше крадени скъпоценности, с тебе заедно се занимавахме с него, осемдесет и втора година ли беше? Само че твоят Василчиков наистина беше психясал от ареста, а ти правиш театро. Да знаеш, много съм гнуслива и ако продължаваш с преструвките, ще оставя някой друг да ти търпи сополите. Красниковски например.

Романова се вдигна от леглото му, изглади намачкания чаршаф в ъгълчето, видя как застина във въздуха изнесеният лакът на Гончаренко.

— Вземи кърпа, избърши се. Роман. Искам да говоря с теб. Като с човек. Ти си оперативник с голям опит и трябва да разбираш, че вече добре си се подредил. Нали си наясно, няма да отстъпя, докато не си кажеш всичко. Мисля, че нямаш пръст в убийствата, макар че си алчен до лудост, при това си простак и фукльо. Затова ставаш за помагач във всяка акция. Ще ти нарисувам накратко картинката: направили сте щабквартира в апартамента на Капитонов, пречукали сте там Биляш от КГБ, умъртвили сте нашия Гена Бабаянц. Труповете сте заравяли в бившето имение на Подворски. Дешифрирахме лентата от пишещата ти машина, нямам време да ти преразказвам. Но ти много прекали, Гончаренко, направо си се самозабравил. Какво не можахте да поделите с твоите ортаци? Сега се тресеш в тази дупка като плъх. Трепери колкото си щеш. Докторите са наясно с твоята симулация, така че докато чакаш съда, ще те пусна на свобода, обаче дали ще доживееш до обвинението?

Началничката го лъжеше в очите — каква ти свобода! Но тя знаеше, че за него сега свободата е по-страшна от затвора.

— Твоите хора ще почнат да душат около теб веднага щом разберат, че лично Романова се е заела с твоя случай. Ти си професионалист и ще ме разбереш: ще бъда принудена да пусна слух, че Гончаренко е пропял. Съжалявам, драги — служба. И онези, твоите ортаци, ще започнат да обработват семейството ти. Нали се досещаш какво става оттам нататък? Няма милост и това си е! Виличката ти в Перловка хич не е лоша, да ти кажа. Сигурно струва половин милион, ако не и повече, а? При сегашната инфлация цената й скача всеки ден. Жена ти наскоро изкара микроинфаркт. Тези мръсници ще й докарат и макро. Ами дъщеря ти София, студентка е, нали? Чувала съм, че е интелигентно, чувствително момиче. Ти знаеш как постъпват с чувствителните момичета. Или мислиш, че те сплашвам?…

— Александра Ивановна — едва можа да пошепне Гончаренко. — Александра Ивановна…

— А, позна ме. Пак добре.

— Не мога. Все едно, няма живот ни за мен, ни за жена ми и Соня. Къде ще ги скрия?

При тези думи партийката Романова от сърце се прекръсти:

— Честен кръст, Роман, ще намеря скривалище за дъщеря ти и жена ти, докато не ги изловим всичките. А теб ще те пратя в следствения изолатор.

— Няма полза…

— Виж какво. Обмисли всичко най-подробно, аз пак ще дойда. А сега само да те питам. Ако не ми отговориш, никой не ти е крив. Защо всичко се върти около това момиче Вероника Славина? Докато ти си бъркаше тук в носа, удушиха приятелката й — точно по същия начин, както и твоя Бил, и онази гледачка Балцевич. А момченцето на Ника го отвлякоха. Искат си от нея «порт-преса», за който си писал на машината. А тя изобщо не го е виждала. И се е запознала с Бил точно два часа преди смъртта му.

Гончаренко обърна към Романова пламнало лице:

— Това пунт ли беше, Александра Ивановна?

— Какво? От къде на къде! Ти пускаш целия си живот в канализацията, не е нужно дори да те разпитвам, залавянето на твоите ортаци, по-скоро господари, е само въпрос на време. Да не си вчерашен в милицията? Щом сме завъртели машината, нито едно гадно копеле няма да ни се измъкне! Но истината е точно тази, че е въпрос на време. А те междувременно ще затрият и Славина с момченцето и.

— Виждал съм я тази Славина с очите си и ако тя не върне чантата на когото трябва, с мене е свършено. И с цялото ми семейство.

— Така ли било? Значи някой от твоята компания здравата те е подхлъзнал, Рома. Свили са чантата, за да не делят с тебе, а отгоре на всичко те карат и да я търсиш. Добре, и на кого е трябвало да я даде?

Гончаренко мълчеше, само ръцете му ситно-ситно затрепериха.

— Тебе питам, Гончаренко!

— Не може да бъде! Отрепка!

— Добре, страдай и обливай в сълзи предателството на твоите хора, но по-живичко, Рома. Кажи кой е взел чантата, на кого я е дал, какво е имало в нея и тъй нататък. Много ли въпроси се събраха? Добре, ще караме едно по едно. Кой е взел чантата? Кого нарече току-що отрепка? Какво имаше в тази чанта?

— Не знам, Бога ми, не знам.

— Не споменавай Бога, ти нямаш и половин грам вземане-даване с Бога.

Гончаренко обърна гръб, дълго и тъпо гледа през решетките. Отвън долитаха лудите гласове на тукашните пациенти, изведени на чист въздух.

— За кого беше чантата?

— За Беса.

— Говори човешки. Кой е този Бес?

— Не знам името. По половин година е в Москва и половин година на морето. Там има дворец. Уединено място, почти не се мярка жива душа. Много охранявано, направо като лагер. Той е боец от невидимия фронт.

— Кой е боец?

— Беса.

— Разузнавач ли е, шпионин?

— Бивш. Вече е стар. Казва, че още било рано да се разсекретят имената на такива като него. Дълго време е работил на Запад и е направил за родината толкова, колкото никой преди него. Нито Зорге, нито Абел. Нито онзи, как беше, Филби.

— Биляш за него ли работеше?

— Сигурно.

— Тогава защо да не разкриеш, че Славина е погрешен обект — поне на него не можеш ли да кажеш.

Сега Гончаренко трепереше целият, по лицето му шуртеше пот.

— Ако разкрия играта им, те пред нищо няма да се спрат. До Беса нямам достъп.

— А по какъв случай си бил в онова живописно място? — тихо попита Романова, стиснала навита на руло историята за заболяването му.

— Не съм бил. Чувал съм.

— Тогава може да се врели-некипели. Защо ли ще издават тайните си пред пионка като тебе?

— Биляш ми разказа. Щеше да ме праща. Със специален секретен пропуск. Но не успя. Не съм искал смъртта му. Не съм аз, Александра Ивановна…

— Да речем, че ти вярвам, но само за същинското убийство. За всичко останало си същата долна твар като твоите приятелчета. Няма ли да кажеш кой уби Биляш? Няма. Кой друг от КГБ е замесен във всичко това?

— Знам ги само по прякори. Хам, Чесновия.

— Твоят какъв е?

— Гончар.

— Голяма фантазия, няма що.

Романова си спомни: Бобовски. Капитанът от службите за сигурност. Грязнов ги надушва като хрътка.

— А на Бобовски?

— Биляш най-много се боеше от този Бобовски. Все викаше да стоим настрана от него. Не го познавам. Никога не съм го виждал.

— Дай адреса.

— Чий?

— На Беса, чий?

— Не го знам. Знам само, че е някъде на морето.

— Как се влиза във връзка с него?

— Никак. Идва той или негов човек.

— Нали теб са щели да те пратят?

— Случаят беше по-специален. Чантата била изключително важна.

— С какъв пропуск?

— Електронна карта. С буквата «В» и персонален номер. Не може да се фалшифицира, има нещо специално.

— Я виж ти… И щом някой дойде при него с такава карта, той го приема с доверие, така ли?

— Да… Ако се каже на Беса, че никакво маце не е пипало чантата, той ще ги накълца всичките. Ако откриете Беса и ме защитите пред него, ще ви издам всичко накуп и подробно.

Романова се разходи из стаята, пусна студената вода без видима причина, после я спря.

— Ти ми дърдориш тук за Беса, защото си заинтересован. Искаш с нашите ръце да направиш на кайма господарите си. Умно. Но намирането на прословутата чанта и най-вече на онзи, който я е задигнал, е и в наш интерес. Само че имай предвид: аз съм честен партньор, не по-малко жесток от твоите мафиоти. И следствието ще си върви по всички правила. Щом разкрием бандата — никой не ти е виновен. Имаш някакъв шанс да си облекчиш положението… Но това не е толкова важно, престъпната пасмина е безброй, а почтените хора се броят на пръстите на едната ръка. Затова първо ще имам грижа за тях, после ще гоня престъпниците.

Настъпи мълчание и в тишината се чу как куркат червата на Гончаренко.

— Разбрах, че гладуваш, боиш се да не те отровят, така ли е? Щом ти оставя Золотарьов, той няма да допусне… Значи не искаш да се възползуваш от шанса си?

27

Той престана да блъска чак когато осъзна, че все едно никой не го чува. Удряше ребром и дланта му се нарани, кървеше. Докосна лицето си и установи, че то цялото беше един подпухнал нос. От самосъжаление му се доплака: колко ли време ще виси в тази килия, докато разследват случая, а там чакат помощта му, и то веднага. Струваше ми се, че без него няма да успеят, ще се объркат. Седна на бетонния под и остана така два часа, втренчен без мисъл в решетката на прозорчето, докато вратата не загромоля и не се чу гласът на непознат тъмничар:

— Турецки за разпит.

Зарадван скочи на крака, слава Богу, сега всичко ще се изясни. Почти щастлив протегна ръце за белезниците. В края на краищата той е «свой» човек, мястото му не е между тези стени, «своите» го познават, «своите» знаят, че той… че той… Спря го ужасна мисъл: «своите» нищо не знаят. Още много време ще трябва да мине, докато уточнят, че той няма нищо общо с фирмата на Ключански, кой по-добре от него знае с какво усърдие и дори наслада нашите правни органи тъпчат събратята по професия, стига да им падне такава възможност.

В рамото му остър като цев се опря тъмничният ключ:

— Движение!

И той пак закрачи по лабиринтите от коридори и чупки в бутирския затвор, ръцете му бяха с белезници, не се обръщай, не говори…

Дежурният отвори вратата и Турецки въздъхна с облекчение — зад писалищата седяха неговите колеги: зам. главният Амелин и следователят от градската прокуратура Чуркин. Целият му страх мигом се изпари — ето, дошли са да го освободят. Но Амелин дори не вдигна поглед, забил нос в папките, а Чуркин критично изгледа разбитата му физиономия и каза почти приятелски, както му се счу:

— Седни, Турецки, почерпи се една цигара. Сега ще ти свалят белезниците.

— Не, каква цигара… Да се махаме час по-скоро! Слава Богу, че са пратили тъкмо колегите. Свалете ми прангите…

Амелин откъсна личицето си от бумагите и изписука:

— Седнете отсреща, гражданино Турецки! Въпросите ще задавам аз, вие ще отговаряте.

— На какви въпроси да отговарям?! Нали разбирате, че погрешно съм задържан, когато по лична работа се бях отбил при Ключански!

— Моля да не крещите по време на разпита — отново изписука Амелин, а Чуркин се ухили.

— Разпит ли?! — още по-високо изкрещя Турецки. — Да не сте откачили и двамата? Какъв разпит! На никакви въпроси не отговарям! Ако е необходимо, ще дам подробно писмено обяснение как стана всичко. Но не тук, не в затвора Бутирки, а в моя служебен кабинет.

— Вече нямате служебен кабинет, Турецки. — Амелин високомерно хвърли пред Турецки няколко листа, изписани на машина.

Турецки понечи да му ги запрати в лицето — направи рязко движение, но беше забравил, че е с белезници. В същия миг замря: видя на един от тях името Бабаянц. «Съвместно с Г. О. Бабаянц организирахме престъпна група…» Турецки неволно се сниши на стола — престъпна група ли?! С Бабаянц?! Кой е организирал такава група с Бабаянц?! Отново погледна — няколко реда по-долу: «… Главният прокурор Зимарин започна да ни подозира и ние решихме да го очистим. Разработихме плана за неговото убийство…»

Не, как е възможно! Не е сън, не е някаква кошмарна кримка — всичко е наистина.

Наложи се да прочете всичко останало, като запомняше всяка подробност — по тъй наречения метод на «бавното четене».

Буквата «у» изскачаше от реда нагоре и вляво, това му пречеше да чете, защото нещо му напомняше.

Турецки втрещен изгледа Чуркин. Онзи го разбра посвоему, скочи и любезно му обърна страницата.

Към скачащото «у» се прибави и сбито «ф», някой беше писал това чудовищно самопризнание на неговата служебна «Оптима»! От яд и гняв срещу тиквениците отсреща беше пропуснал началото и четеше от средата на първа страница, където беше забелязал името на Бабаянц. Сега искаше да погледне пак първа страница, началото, но не знаеше как да го направи, взе да нервничи и затова му се изплъзваше смисълът на написаното.

Така завършваше чистосърдечното признание. И Турецки разбра, че няма никакъв смисъл да се връща на първата страница, защото под всички тези кошмарни брътвежи се мъдреше неговия саморъчен подпис.