Кутията на Пандора

28

В Москва няма затвори в общоприетия смисъл на думата. Има три следствени изолатора — СИЗО, — известни с имената, които са им дадени от населението: «Матроска тишина», «Бутирки» и «Красная пресня». В тях са подследствените, тоест онези, които още не са осъдени.

«Бутирки», или «Бутирка», е един от най-старите затвори в столицата, взел името на близката Бутирска застава. Построен е през 1771 година. Тук са лежали Емелян Пугачов, Феликс Дзержински, видни революционери, преследвани от царската власт, врагове на народа, преследвани впоследствие от същите революционери, а по-късно и самите революционери при взаимното им преследване.

По съветско време образцовият някога затвор се е превърнал в тъмница, която гарантира на затворника само едно: че не може да избяга. Отдавна са отишли в небитието единичните легла, единичните килии и прочие елементи на старовремското обслужване. Помещенията десетки години не са подновявани — разбит под, напукани стени, полусрутени тавани. Условията на пребиваване в СИЗО са такива, че мнозина арестанти жадуват час по-скоро да се намерят в «зоната». Подследствените често са принудени да чакат ред за спане. Докато стигне до присъда, човек може и цяла година да остане в изолатора — съдиите са по-туткави от следствените органи. Причините да се бави разглеждането на делата понякога граничат с комичното: например няма кой да препише присъдата на машина… Всичко това се нарича процес на «по-нататъшно хуманизиране» в съответствие с документа за «Минимални изисквания на ООН за отношението към затворниците», който съветското правителство подписа, без да му трепне ръката.

Но най-забележителни на вид вероятно са килиите в бившата вътрешна църква — толкова забележителни, че една от комисиите предписа няколко килии да бъдат закрити за основен ремонт, какъвто от миналия век чака целият затвор. Поради пълно безпаричие обаче затворът вече толкова години не може да осигури що-годе задоволително състояние на въпросните килии.

В една от тях хвърлиха Турецки, след като той, потресен от подлостта на колегите, си задаваше един-единствен въпрос: «Защо забъркахте всичко това, защо?» Освен «чистосърдечното признание», което никога не беше писал, му пуснаха да изслуша запис на негов разговор с Бабаянц, който никога не беше водил. И от това неразбиране защо?! започна да се държи неразумно: помоли да му свалят белезниците уж да запалел цигара за успокояване на нервите, запрати листата в лицето на зам. главния Амелин и уцели с касетофона «специалния» Чуркин по скулата. Те пък взеха да се държат много особено. Вместо да подпишат протокол за хулиганското поведение на заподозрения Турецки, извикаха конвоя да го отведе в килията. Последното, което Турецки видя, преди конвоят да го измъкне в коридора, беше лицето на Чуркин: той се държеше за разбитата скула и се усмихваше.

Не знаеше колко време е минало, откакто се намираше в тази килия, в която потрошените нарове не бяха застлани с чаршафи, от дрипавите дюшеци стърчеше черна вата, в мивката и в клозетната чиния имаше застояла ръждива вода, прозорчето на вратата, през което подаваха храната, беше залостено с желязо, на пода се въргаляше мъртъв плъх. Кръвта нахлу в главата му, блъскаше го в слепоочията и това му пречеше да се съсредоточи, сериозно да се замисли за случилото се. Въпросът «защо?!» продължаваше да разкъсва мозъка му, но той не успяваше да си събере мисълта в нещо конкретно. Едно беше ясно: оттук скоро няма да се измъкне. Огледа помещението, седна на края на един от долните нарове и зачака надзирателя — нали ще трябва да му донесе храна, завивки.

Турецки не знаеше, че това е една от няколкото килии, затворени за ремонт, и поради това не се обслужваше…

Замаяна от голямата доза успокоителни, Ника потъна в дълъг и тревожен унес без сънища. Когато се събуди, видя силует на жена, която отначало взе за полковник Романова. Но жената се доближи до леглото, тя беше много по-млада от Романова и лицето не беше толкова сурово, както на шефката на Московската криминална милиция. Ника си пое дъх — кой знае защо, малко се страхуваше от Александра Ивановна.

— Здравейте, Вероника Сергеевна, казвам се Татяна Владимировна. Търсим сина ви, вече имаме следа…

Ника скочи и сграбчи Татяна Владимировна за ръкава на бялата престилка.

Старши инспектор Татяна Владимировна Мозговая имаше от Романова задачата да успокои Вероника Славина и да изкопчи от нея възможно най-много информация. Втората част нямаше как да бъде изпълнена без първата. Инспекторката разбираше, че можеше да вдъхне спокойствие на Ника само с измама, защото издирването на Кеша Славин засега оставаше безрезултатно.

— На практика колегите откриха вече престъпната банда. Необходими са ни допълнителни сведения за жената, която вчера е идвала при вас.

Ника напрегнато се взираше в лицето на Татяна Владимировна. Спокойно, добро лице. Няколко белега от шарка като на Аня Чуднова.

— Кажете ми, моля ви, кажете ми какво са направили на Аня, нали тя беше с Кеша. Тя би трябвало да знае…

Мозговая въздъхна — нямаше право да влошава и без това доста окаяното положение на Славина.

— Не й се е случило нищо особено… Ударили са я, така че не е в състояние да ни каже.

— Може ли да я видя? Може ли тя да дойде при мен?

— Да, разбира се, но малко по-късно. Разполагаме със съвсем малко време, Вероника Сергеевна, разкажете ми подробно всичко, което ви се случи вчера.

Ника разтвори пръсти, пусна престилката й.

— Да. Добре. Пишете… Аня отиде с Кеша в парка. Аз бях на прозореца — чаках колата. Сега работя… с други думи…

— … Трябваше да ви вземе кола от министерството, знам. — Мозговая погали бинтованата ръка и добави: — Ника. Така ще ви наричам.

— Целият ни багаж беше събран. С детето щяхме да се пренасяме вкъщи. Знаете, нали, че ни се наложи няколко дена да живеем при Аня.

— Знам, Ника.

— После чух, че се отваря външната врата, и си помислих: сигурно Аня се е върнала; но в стаята нахлу онази старица с пистолета. Насочи го към мен и закрещя… Не, зашепна, но някак много високо: «Иди до прозореца и седни на пода.» Много се уплаших, от страх не разбирах какво ми говори. Тя задрънча с нещо метално, погледнах — белезници, не, отначало не разбрах, че са белезници. Каза: «Сложи си ръцете на радиатора.» Скочих, исках да избягам, тя ме удари с белезниците в слепоочието, аз паднах и тя ме прикова с белезниците за радиатора.

Оперативничката, без да я прекъсва, бързо записваше всяка нейна дума.

— Пак ме заплаши с пистолета и пита: «Къде е порт-пресът…»

— Не се притеснявайте, разказвайте наред. И най-малката подробност може после да е от полза.

— Каза: «Къде е порт-пресът, кучко?» Честна дума, изобщо не знам какво е порт-прес, казах го и на нея. А тя: «Къде е оня, дето те опъва, пачавро? Къде мислехте да се ометете?» Заплаках, защото наистина никого си нямам, говоря за мъж, и с никого за никъде не съм смятала да се омитам. Казах й, че се стягах за работа, после за вкъщи и че не разбирам за кого и за какво ми говори. Тогава тя взе телефона…

Мозговая усети, че за Ника идва най-тежката част от спомените й.

— Ника, опишете ми тази старица.

— Изобщо не е старица. Само в първия момент така ми се видя, лицето й е съвсем младо, но много напудрено, очите й са остри. Носеше ръкавици, съдрани по пръстите, ноктите й бяха със зеленикав перлен лак.

— Така си и мислехме.

— Познавате ли я? Арестувахте ли я?

— Още не. Но сега вече със сигурност ще я задържим. Всичко ще бъде наред.

Ника заплака, но през сълзи продължи:

— Тя… се обади… никакво име не каза… после каза… «дайте момчето», и ми сложи слушалката на ухото… Чувам… Кешка ми обяснява: «Майче, лелята обеща да ми купи златна тръба, да свиря на нея.» Много искаше да има тромпет, да свири като в духов оркестър, много настояваше да му купя… Тя затвори телефона и ми вика: «Ако не дадеш порт-преса, повече няма да видиш сина си. Аз тебе няма да те изпусна.» Измъкна лейкопласта от джоба си и ми го залепи на устата. После погледна през прозореца, грабна мрежата с бутилките и избяга.

— Сигурно е видяла правителствената кола… Ника, можете ли да ми опишете оръжието й? Поне на големина, горе-долу?

— Как «горе-долу»? Най-обикновен Макаров.

— Какво?

— Знам ги. Тренирала съм спортна стрелба. Мога да стрелям и с пистолет, и с винтовка.

Мозговая я погледна така, сякаш за първи път я виждаше. Не, не трябваше да крие от нея, че Ана е убита. Тя ще трябва да преживее всичко това наведнъж.

— Искате нещо да ми кажете, нали? — тихо попита Ника.

— Аня… я няма. Убита е.

— Знаех си, знаех си… Още одеве не ви повярвах… Айя непременно щеше да дойде да ме види… Заради мен стана, всичко стана заради мен… Не мога повече да стоя тук, те ще убият и детето ми…

— Недейте, Ника, ето, изпийте това, моля ви, хайде…

Мозговая я изчака отново да се унесе, стана и се заразхожда по коридора, като проклинаше деня, в който беше решила да влезе в милиционерското училище.

Той не знаеше, че тази килия е извън всякакви списъци, затова никак не се учуди, когато някой леко извади лоста отвън и още по-безшумно превъртя ключа; вратата се отвори съвсем тихо и се показа униформен тъмничар, надзирател в затвора. Той се опули към Турецки, застинал на вратата на килията, но след секунди вече дърдореше с познатия тон:

— Защо си тук, Турецкин? Ти не можеш да сидиш тук. Тази килия съвсем лош, тук даже и лош хора не остава. Защо следовател Турецкин в тази килия? Твое място не тук, твое място в следователски кабинет, правиш разпит.

— Керим, Керим! Чакай, млъкни за малко. Не съм по свое желание тук, арестуван съм. Отправят ми някакви измислени обвинения, помогни ми, Керим, намери Меркулов, кажи му, че са ме тикнали в «Бутирка»…

— Кой ти измислил? Кой ти тикнал? Перестройка съвсем избудалка, вече няма нищо ядене, крадци на воля, а добри хора тикват в затвор. Аз добре те познавал — не крадеш, не убиваш…

Керим бълваше безспир изопачената си скоропоговорка, но Турецки забеляза, че очите му опипват стените, сякаш търсят нещо, а той самият пристъпва от крак на крак. Какво ли ще стане, ако го халоса с ръба на дланта през врата — цяла връзка ключове виси на колана му, може би ще успее да се измъкне от този зандан.

— Само че защо в тази килия, аз съвсем не разбира, моята тиква не може загрее. Аз случайно така отворил врата, мислел да види как е тука. В тази килия никак не трябва да се живее, даже лош човек. Който ти измислил това, Турецкин, не в затвор искал тикне тебе, а в гроб.

— Керим, нещо шикалкавиш ти, нали те виждам, не си отворил случайно вратата. Търсиш нещо тук. Скрил ли си нещо?

— Никой не крил. Проверявал как е. Не е хубаво обиждаш татарин пенсионер. Аз също има очи, ти ключове гледаш, мислиш моята тиква като удариш и бягаш, къде бягаш? Хем ти следовател, хем глупост говориш. Не можеш бягаш — ще те хванат. Навсякъде перестройка. Керим мисли — първо постеля носи на тебе, обяд носи сега, хубава вода носи. А ти седи, мисли си — излезеш на свобода, секир-глава правиш на този, дето измислил.

— Ако ти не ми помогнеш, никога няма да изляза оттук. Обади се на Меркулов, знам му телефона, запиши го…

— Керим честен, не мога обади твой Меркулов днеска, честно казал, не лъжа. След един час пак ще дойда, пак ще говорим.

Вратата се затвори зад гърба му и на въпроса «защо?!» се роди страшният отговор: всичко е скалъпено, а него самия го хвърлиха в тази плесенясала килия, за да пукне тук като този плъх от глад и жажда. И тогава дойде другият въпрос, на който трябваше незабавно да намери отговор: какво е сторил и кому? Кой има интерес да го унищожи, да го премахне?

Амелин. Чуркин. Къде им е минал път? Под «чистосърдечното признание» видя своя подпис, всяка експертиза ще го потвърди, защото е истински. Преди няколко дни Амелин му даде да подпише някакви отчети и той като последен тъпак е подписал естествено празни листа. Беше по време на телефонния разговор с Грязнов — даже не обърна внимание какво подписва.

Записът. Гласът на Бабаянц и неговият собствен. Сто на сто е неговият собствен глас. И същевременно сто на сто фалшификация: никога нищо подобно не е казвал нито на Бабаянц, нито на никой друг. Гласът на Гена вече не може да се идентифицира. Но беше лесен за имитиране: лек кавказки акцент, характерната дрезгавина. Човек не може да познае собствения си глас на запис, колко пъти му се е случвало да чува въпроса: «Аз ли съм това? Наистина ли гласът ми е такъв?» Защо тогава той познава себе си с такава сигурност? Трябва да се помъчи да възстанови целия разговор от начало до край, трябва да разбере каква е цялата тази лудница. Но той не може да си спомни нито едно изречение, нито една своя реплика, не можеше да си спомни дори за какво е ставало дума. Единственото, което си спомни, беше тонът му, който никак не отговаряше на темата: Бабаянц го навиваше да убият прокурора Зимарин, а той, Турецки, беше съгласен, но гласът му звучеше ведро, непринудено, даже небрежно, понякога иронично, като че ли уговаряха предстоящ пикник.

— Донесох чай и кифла!

Турецки вдигна глава: не беше забелязал кога в килията пак влезе тихо Керим. Жадно пи от калайдисаното канче много силен и много горещ чай, захапа сухата кифла.

— Топи в горещо, после яж, по-хубаво. И си стой. Аз една работа знам. Ти лягай спиш, аз завивки донесох. Нощес ще дойда да буди тебе. Има една работа — многозначително шептеше Керим, докато напъхваше ватата в дюшека и застилаше захабен чаршаф в здравата част на наровете. — Скоро лектрика няма да свети, изключвам в десет, ще дам кибрит на тебе, лежи, нищо не мисли, спи съвсем спокойно.

— Само ми е до спане — измърмори Турецки и се изтегна на влажния чаршаф.

Но вратата още не беше се затворила, когато той вече спеше оловнотежкия сън на уморен от битки войник.

Министър Шахов можа да посети Вероника Славина само със специално разрешение от началничката на Московската криминална милиция Романова. Прекара поне половин час във фоайето, докато се водеха преговорите между главния лекар и «Петровка» 38. Щом видяха в дъното на коридора непознатото лице, дежурните лейтенанти пред стаята като по команда извадиха пистолетите от кобурите. Министърът пак изчака покорно, докато един от караула говори по телефона с Романова. Другият с все така насочено оръжие внимателно претърси букета рози, предназначени за Ника, и подробно опипа Шахов от главата до петите.

— Другари, нашият гост е член на правителството — рече леко задъхан главният лекар, но лейтенантите не обърнаха никакво внимание на думите му.

— Влезте, другарю Шахов — рече накрая единият.

Охраната прибра оръжието, но остана пред отворената врата. Ника седеше до прозореца като отнесена, главата и китките й бяха бинтовани, хлътналите й очи тъмнееха на бледото лице.

При звука на отварящата се врата тя се обърна и сякаш точно него очакваше да види — се хвърли към Шахов, заговори бързо, объркано:

— Моля ви, моля ви… кажете им… Не ме пускат. Кажете им… моля ви. Отвлякоха сина ми… Моля ви, трябва да го търся, ще го намеря… Не мога повече тук… в пълна неизвестност…

Той трябваше да я успокои, шипчетата на розите го бодяха, не знаеше какво да прави с букета, не знаеше какво да прави със собствения си живот, който сега му се стори съвсем безсмислен, всички негови усилия, пък били те и в името на висша цел, бяха празни грижи; и всичко, което имаше в предопределения остатък от живота, се събра в безпомощното, смазано от мъка същество, заради което беше готов да обърне гръб на всички и заедно да търсят момченцето.

Лейтенантите се спогледаха, единият леко пое букета от ръцете на Шахов, донесе буркан вода, вещо подряза стъблата с джобно ножче, огледа доволен свършената работа, излезе от стаята, дръпна и колегата и безшумно затвори вратата.

29

— Ирина, Романова се обажда, къде се затри твоят благоверен?

— Ами… Нали тръгна за към вас…

— Къде «за към мен»? Три часа го чаках в психиатрията.

В гласа на Ирина трепна тревога:

— Щеше пътьом да се отбие, май беше на «Пятницка», да занесе някакви цигари… Да, точно така, на «Пятницка». Името на човека изглеждаше доста особено, не го запомних, но ще се помъча да си го припомня…

— Сигурно се е запил с приятели. Нали знаеш, мъжете мярка нямат. Веднъж започнат ли… Не се тревожи, още е само пет. Предай му, че вече не ми е чак толкова необходим, чисто и просто исках да разбера защо не е дошъл. Но ако си спомниш името, обади се на «Петровка», най-добре направо на мен. Запиши директния ми телефон, да не въртиш през централата… След двайсет минути съм си в кабинета.

Романова затвори радиотелефона и погледна шофьора.

— Това ли ти е най-бързото?

— Къде по-бързо, другарко полковник. Нали виждате какво е движението.

— Виждам аз какво е движението. Кой както му хрумне, така си кара. Няма ли правилник бе! От години не съм шофирала, не бих и опитала вече за нищо на света! Че преди така ли караха хората!

— Много коли станаха.

— Не ме разсмивай. В Германия знаеш ли какво е! А си карат като по нишка и само по необходимост сменят лентата. Тука гледай, всичко плъпнало като хлебарки, кой накъдето види — ехе! Ето и ти трябва да свиеш вдясно, а си в лявата лента.

— Сега ще пре… такова… ще ги задминем всички тия.

— Това е. Всеки си мисли как да претакова другия! Затова така хубавичко си живеем.

Пак взе телефона.

— Ти ли си, Грязнов? Не знаеш ли къде изчезна Турецки? Няма го нито в службата, нито вкъщи… А случайно да знаеш какво може да прави на «Пятницка»? Имал някакъв познат с особено име… кой е? Добре. Сега идвам…

— Александра Ивановна, сетих се, казва се Ключик.

— Какво е това име? Значи още не се е появил, така ли?

— Александра Ивановна, той се държеше по-различно от друг път, вие забелязахте ли?

— Как искаш да се държи човек, ако научи такива работи за близки хора? Вдигнахме цяла Москва на бойна нога, търсим детето. На това отгоре и министърът на икономиката Шахов взел да вдига паника, до Павлов щял да стигне, лично до Горбачов, ако до утре не се намери момченцето. Ха, много ме интересува, че без него не си знаем работата, нали!

— Все пак той си дойде някак особен.

— Не се тревожи, няма да ти избяга, не бой се. Казвам ти, седнали са му с този Ключик. Ще поскучаеш малко, ще погледаш телевизия…

Романова натисна вилката, избра вътрешен номер.

— Бързо при мен, Грязнов.

Майор Грязнов влезе и спря до вратата, притисна кърпа на носа си.

— Слушам ви, Александра Ивановна. Имам хрема, вчера настинах на онова гробище като мокра кокошка. Горелик ми разказа, че удушили Чуднова и отвлекли детето на Славина.

— Щом знаеш, няма какво да обсъждаме. Издирването на момченцето продължава, както се досещаш. Сега за нещо друго. Името Ключик говори ли ти нещо?

— Артоша Ключански, бивш следовател, сега директор на кооперативна фирма или СП — смесено предприятие.

— Бързо го намери и разбери къде се е затрил Турецки.

— Нека го възложа на Вася Монахов, имам да се оправям с ония трупове. Генерал-лейтенантът бил голям учен по новите видове въоръжение. Атомно или водородно, не знам. Казвал се Сухов. Днес ме викаха в КГБ, направихме сделка с тях. Поне те така си мислят. Продадоха ми Льончика. Става дума за Леонид Михайлович Гай, шефа на фирма «Витяз». Пратих група да го приберат без много шум.

— Добре, действай по-бързо с Льончика, за него имаме куп материали. Чрез него ще стигнем до всички. Чекистите заслужават благодарност.

— Обещах им да не се меся в случая Биляш. Но докато техният генерал Феоктистов ме черпеше с някаква вносна гадост, зърнах едно-друго на бюрото му. Та: Анатолий Петрович Биляш е бил приет от същия вече погребан учен точно преди петъка, когато му светиха маслото…

— Гледай сега и някоя шпионска история да ми натресеш, Вячеслав. Сам ще си сърбаш попарата, заедно с твоите приятели от КГБ… Чакай, чакай… Ромка гъгнеше за някакъв боец от невидимия фронт, стар заслужила разузнавач. Тази чанта е трябвало да отиде при тъй наречения Бес. Не, категорично отказвам да одобря тази игра с кагебистите. Просто ти забранявам, Грязнов! Май имаш още нещо…

— Виж какво. Самата чанта вече няма къде да отиде. Моите момчета претърсиха сметището, където стоварват боклуците от Матвеевско, и намериха чантата на Биляш. Празна, разбира се. И не те я откриха, а им я намери един алкохолик, спец по находки в сметищата, моята агентура работи с него по други случаи. Чантата е на Биляш, няма грешка — по катарамите открихме негови отпечатъци. Донесох ти увеличени снимки.

Романова внимателно ги разгледа.

— Това какво е? — Тя посочи с пръст в една от снимките.

— Вътрешната част на чантата с намерена лентичка целофан, ширината й, както виждаш, е три милиметра, дължината — четирийсет сантиметра. Препъната е на четири места. Значи е опасвала някаква кутия с ширина петнайсет сантиметра и дебелина пет. С такива ивички — бандероли — се облепват цигарите, дръпваш я за крайчеца и целофанът пада. Дадох всичко в лабораторията за изследване на микрочастиците.

— Добре, продължавай. И още нещо: сред вещите на Биляш е намерена карта…

— Да, с буквата «В».

— Не я влагай в делото, извади я от протокола, донеси ми я. Ясно?

— Ясно. Гончаренко ли запя?

— Съвсем мъничко.

Лейтенант Василий Монахов получи първата си самостоятелна задача. Вярно, че трябваше да издирва не престъпник, а събрат по професия — изчезналия следовател от Московската градска прокуратура Александър Турецки. Артьом Ключански нямаше домашен телефон, живееше на края на географията, зад Топли стан. Вася едва откри съответния блок, отвори му красива млада дама с копринен пеньоар и обясни, че мъжът й Артьом Ключански не се прибира преди десет, тъй като кооперативна фирма «Ехо» тъкмо прохожда и иска извънредно много работа. Не знаеше точния адрес на фирмата, но му обясни, че се намира на една от пресечките на «Пятницка» близо до Спестовна каса.

Вася близо два часа се въртя из уличките, докато на една не откри познатата лада. Отиде, почисти от номера мръсотията и се убеди, че е колата на Турецки. Наблизо в един двор видя табелка «СП» «ЕХО» на врата, пломбирана според всички изисквания и запечатана от ГУБХСС на Министерство на вътрешните работи на СССР.

— Закъснял си, младеж. Ако беше тук през деня, щеше да отидеш с тях.

Вася се огледа. Мъж поправяше велосипед до съседната врата.

— Къде?

— Ами в пандиза. Откараха ги всички накуп.

— И вие видяхте с очите си?

— С очите си видях. А ти какво търсиш?

Монахов бързо измъкна от горния си джоб служебната карта.

— Аз съм от криминалната милиция. Да сте видели случайно дали е идвал тук един висок мъж, симпатичен, с дънки, с маратонки, косата му не е нито тъмна, нито светла… («Какви глупости говоря» — мрачно си каза Монахов.) Той е следовател от Градската прокуратура.

— Да не съм жена, да ги гледам кой рус, кой черен. «Симпатичен»… Всички бяха с дънки, всички млади, симпатични. Цивилните ги събраха в буркана и тю-тю! А вашите бяха трийсетина души. Един от цивилните, вярно, през цялото време се дърпаше и крещеше, та на бърза ръка го смаризиха. Може да беше с маратонки.

Началничката Романова и майор Грязнов изслушаха доста разхвърляния рапорт на лейтенант Монахов и го помолиха да разкаже още веднъж всичко отначало.

— Пу! — Романова от яд плю на пода. — Засега едно е ясно: вратите на «Ехо» са запечатани от обехаесесовското управление. Колата на Турецки е наблизо. Следите му се губят там, на «Пятницка». Това са фактите. Всичко друго са фантазии. Какво сега, да се обадя в управлението и да питам: «Извинете, да не сте забърсали, без да искате, нашия човек — следователя Турецки? Ако да, върнете си ни го.» Как ли ще изглежда такова нещо, питам.

Монахов безпомощно сви рамене, той не беше достатъчно осведомен за междуведомствените отношения! Грязнов се усмихна:

— Доста особено ще изглежда, но ти все пак ще се обадиш.

— Естествено. Ще се обадя.

Шура прегледа указателя на Министерството на вътрешните работи и завъртя:

— Обажда се началничката на Московската криминална милиция полковник Романова. Трябва ми спешна справка: кой е ръководил днес операцията в кооператива, тоест смесеното предприятие «Ехо», на улица «Пятницка»? Как така не давате справки по телефона? Тогава свържете ме с началника на управлението… А, на извънредно съвещание. При министъра. Тогава с първия му заместник… Аха, в отпуска. Тогава с дежурния. А, с дежурния ли говоря? Името ви, ако обичате? Полковник Лисичкин. Благодаря ти много, полковник Лисичкин.

С подобен резултат завършиха още няколко опита да научи нещо за съдбата на Турецки. Стана ясно, че този ден се е провела акция «Саботаж», в нея взели участие тридесет и две групи от Главното управление за борба с разхищенията на социалистическата собственост. Акцията още не е приключила, дори напротив, тепърва се разраства и се държи в най-строга тайна, затова до сутринта по-точни сведения не може да бъдат дадени.

— Слава, колко КПЗ-та има в Москва според теб?

— Сега предварителният арест се нарича по друг начин, апчхи!

— Наздраве. Не те питам как се нарича. За мен си е КПЗ.

— Поне стотина.

— Може в затвор да са го откарали? — обади се Вася.

— Само с прокурорско разрешение. Тези хайки са под формата на задържане.

Романова телефонира в Градската прокуратура, говори с дежурния прокурор, той нямаше никакви сведения за местонахождението на колегата си. После избра дежурния в Главното управление — възложи му да проверят всички московски затвори, включително кагебисткия «Лефортово», и всички КПЗ, тоест изолатори за временно задържане. След половин час дежурният се обади: в тези богоугодни заведения нямат никакви сведения за Турецки. Нямаше сведения за него и в московските болници, и в моргите.

— Александра Ивановна, какво ще кажете, ако Сашока се весели с госпожици, а ние вдигаме пушилка до Бога?

— Ти най-добре си върви, Вячеслав. Пий аспирин с перцовка и в леглото! А ние с Василий още веднъж ще си опитаме късмета.

— Перцовката още вчера я изпих, аспирин си нося предостатъчно.

Грязнов лапна два хапа, смръщен ги преглътна с престоялата вода от гарафата.

— Шура, вече имам нова кримка, докато Монахов се мота до «Пятницка». Този път главният герой е гражданинът Гай, известен като Льончика.

— Само не ми казвай, че и той е убит!

— А бе всъщност… Днес сутринта е напуснал дома си и е отпра шил, нали се досещаш — емигрирал в САЩ За нас — все едно че е умрял. За него самия, разбира се, има малка разлика.

Романова погледна съвсем сериозното лице на Грязнов.

— Такаа… Малко са им в Щатите техните си местни мафиоти, та идва и подкреплението. Чувала съм, че руската мафия там имала такива изпълнения, та италианската просто умира от завист. Вече знам за няколко случая с милиарди загуби. Загуби за американците естествено. И без съмнение тези комбинации ги разиграва професионална ръчичка. Така че кагебистите са направили с тебе сделка и половина. Сигурно са знаели, че е на път да отлети. А може и те да се го екипирали даже. Сто пъти са обмислили съвместния план. Както разбираш, цялата компания трупа валута по всевъзможни начини, всеки иска да притежава недвижимо имущество в Рио де Жанейро. Майната му на Гай! Дай по-добре да търсим Сашка Турецки, че тъкмо той изчезна в незнайна посока. Трябва да се обадя на Ирина, грях ми на душата, но ще й кажа, че е натоварен с изпълнение на задача.

30

Събуди го подозрителен шум в по-далечния ъгъл на килията. «Плъхове!» — уплаши се. Нямаше и представа, че толкова го е страх от плъхове, но честно казано, не беше имал случай за подобно общуване, освен дето ги беше виждал да притичват край сметището в двора на старата им къща в Соколники. Ако му скочи плъх изведнъж на нара? Въпреки влажния студ в килията се изпоти от страх. Пъхна ръка под твърдата плоска възглавница — Керим му беше оставил кибрит. Драсна клечка и на бледата краткотрайна светлинка се взря в ъгъла, но не видя нищо освен танцуващата сянка от наровете върху квадратните плочи на каменния под. Шумът продължаваше и сякаш даже се усили. Турецки не смееше да стъпи на пода, той къшкаше плъховете, замеряше ги със запалени клечки, но те не реагираха нито на звуците, нито на огъня. Внезапно шумът спря и след няколко минути безшумно, както всеки път, в килията влезе Керим с джобно фенерче.

— Браво, Турецкин, сам се събудил.

— Керим, там има плъхове… в ъгъла.

— Няма никакви плъхове, един имаше и е съвсем мъртъв — аз го хвърлих на боклука. Ставай, ще бягаме.

— Къде ще бягаме?

— Вкъщи, разбира се. Ти бягаш, мои приятели бягат, Керим помага. Така че не може да се обади на твой Меркулов. Ставай, обувай се обувки, ще вадим камък.

— Какви приятели? От «Бутирка» не може да се избяга, ти самият ми го каза.

— Ти не можеш избяга, сам не можеш избяга, с моите приятели можеш избяга. Клетва даваш — никога на никого не признаваш. Казвай — сам бягал, сам намерил дупка. Не се заклеваш — не бягаш, оставаш тук съвсем мъртъв. Мои приятели не са престъпници, искат да дават свобода на татари. Лоши хора им скалъпва процес, също дето тебе. Ставай, ще светиш с лампичка.

Керим се насочи към ъгъла на килията, откъдето Турецки беше чул шумоленето на плъховете, отмести нара и започна с кой знае откъде донесено желязо да вади от пода една каменна плоча. Турецки върза набързо маратонките и предпазливо се приближи до Керим — още му се счуваха плъховете. Видя, че подът е бил разкъртен предварително. Керим разчистваше с желязото още не съвсем втвърдения цимент по краищата на плочата. Стана ясно, че операцията е подготвяна не ден и два и Турецки, затворен в тази изоставена килия, в която не би трябвало да има никой, едва не се е превърнал в пречка за рискованото начинание. Какво му оставаше на Керим, освен да въвлече и него?

Приятелите му сигурно бяха в съседна килия, Керим не, можеше да ги преведе покрай охраната на долния етаж или в подземието, затова се е наложило да кърти пода в неизползваната килия.

— Керим, къде води тази дупка?

— Навънка води. Цял месец работих, хубава работа стана. По воняща тръба ще вървиш дълго, сам ще вониш, ще вониш — ама няма да си мъртъв. Сега ще доведа приятели, заедно ще дигаме — двеста кила тежи. А сега давай клетва. Кълни се в твой Бог, мой Аллах ще прости.

— Да, разбира се, кълна се, Керим… Кълна се в Бога. Но ти поемаш голям риск, ако се разбере.

— Стар татарин не е страх. Ще кажа — другарите пистолет заплашвал, внучка искал изпорти, много ще плача… Отивам за приятели. Дойде време, скоро ще се сменя караул. Други дрехи ще донеса, ти твои прибери в торба, хубави дрехи. После други дрехи хвърляй в рекичка, изкъпи се.

Четвърт час по-късно Керим се върна с трима затворници и чувал с дрехи, въжета, инструменти и други необходими за бягството неща. Борците за свободата на татарския народ се оказаха млади интелигентни момчета, бързо заговориха непознатия си език и току поглеждаха към Турецки. А той свали ризата, дънките, гащетата, тикна ги в приготвения за целта найлонов плик с изтипосана кравешка муцуна, нахлузи нечий почти съдран анцуг.

— Маратонките също свалете, ще вървим боси — тихо каза един от младежите. — Ще вървите след нас. Ето, вижте по картата. Трябва да минем по тръбите към осем километра. Щом стигнем до тази рекичка, сменяме дрехите и — кой накъдето види. Да знаете, посоката на течението е надолу към града. Нямаме друг изход, освен да разчитаме на вашата почтеност.

Турецки бързо закима, свали маратонките и завърза торбата за кръста си като другите.

Около половин час отиде за повдигане на предварително изкъртената плоча. Бегълците се сбогуваха с Керим, който остана да прикрие следите от бягството поне в началото, и се спуснаха по въжетата в долното помещение, което някога вероятно е било канализационна камера; от стените стърчаха покрити с втвърдена слуз срязани тръби. Един от бегълците освети с фенерче стената, даде знак «тук» и тримата започнаха да я къртят с чука, увит в меки парцали, докато на половин метър от края й не се разкри дупка с формата на огромна тръба. Явно и проходът беше подготвен предварително, а след това запушен отново, но вече с шперплат, измазан отгоре с цимент. От тръбата ги лъхна на гнилоч.

Един след друг се вмъкнаха в тръбата, младежът с фенерчето отпред, и пълзешком с лакти и колена поеха напред, като се охлузваха до кръв в грапавата повърхност. Тръбата постепенно се разширяваше, те вече не пълзяха, а напредваха на четири крака. Отначало тръбата беше водоравна, после, след като диаметърът й се увеличи още малко, се заспуска под лек наклон. Придвижването стана доста по-леко, но вонята тук беше още по-гадна, очите им сълзяха от амонячните изпарения, съзаклятниците на Турецки толкова се отдалечиха, че той едва различаваше мъждукането на фенерчето. Внезапно секна и тази слаба светлинка. Той усили крачка, почти се затича, приведен, с изпружени напред ръце — и с все сила се блъсна в преграда: на това място тръбата завиваше. Отново видя отпред светлинката, тръбата стана грамадна и можеше да се изправи в цял ръст, но някъде отстрани го удари отходна струя, той се хвърли напред — от другата страна течеше не струя, а цял водопад от изпражнения или химически отпадъци. Пристъпяше до глезените в тази гадост, хлъзгаше се по дъното и внимаваше да не изпусне торбата, наложи се да намалява темпото, краката го носеха устремно напред, очите, разяждани от парите на кой знае какви съединения, вече не виждаха нищо, струваше му се, че още метър, и няма да издържи повече в това зловоние, от което всяка секунда щеше да загуби съзнание. Идеше му да извика: «Момчета, малко да си починем», повтаряше си тези думи наум и това още повече го затрудняваше. Тогава започна да си говори на глас: «Никаква почивка, скоро ще свърши, никаква почивка.» Гласът му кънтеше от приглушеното ехо и заглъхваше някъде далече назад. Тогава в паметта му изплуваха други гласове, неговият и гласът на Бабаянц, когато водеха онзи нелеп диалог:

«Бабаянц: Турецки? Здрасти. Слушай, приятел, трябва да привършим Зимарин. Той се е спотаил, но нали го познавам, вече е надушил нещо.

Турецки: Отива си той на вилата, а на прелеза го причакват с калашници и се прицелват.

Бабаянц: Много си лекомислен, Сашка. Може ли да им се доверим за такова нещо? Трябва да сме сигурни. Ти си единственият.

Турецки: Искаш аз да го направя — а?

Бабаянц: Непременно. Ти знаеш разни хватки, самбо, какво ли не. Трябва да го спипаш някъде натясно.

Турецки: С него нямаме никакви допирни точки, за да се видим насаме.

Бабаянц: Какво предлагаш?

Турецки: Ще ни трябва пушка с оптически мерник.

Бабаянц: Ти имаш ли?

Турецки: Да. Окей, да побързаме, докато не е научил за…

Бабаянц: Знам, знам. За бележника на Татяна Бардина, че ти си го взел.

Туреики: Иначе всички следи ще водят към мен.

Бабаянц: Кой е твоят кандидат за главен?

Турецки: Меркулов.

Бабаянц: Точно така. Наш човек. Меркулов винаги ще ни прикрива, както и досега. Ще дойда при теб в неделя. Всичко ще уговорим.»

Тъпак! Надали по целия свят има по-голям тъпак от теб, Турецки! Не би могъл да гарантира за точността, но вече знаеше как беше монтирана тази глупост на записа. «Ще ни трябва пушка с оптически мерник… Ще стрелям по него от покрива, когато излиза от сградата. Трябва да отида при китаеца…» И малко преди това: «Направо ми идеше да го убия. Да го отровя или да го бутна в пропаст. Но той е толкова жилав, ще оцелее, а аз ще го излежавам… — Искаш аз да го направя, а, Лера? През ум да не ти минава. Няма ли по-лесни начини, развод например?» И после: «Гледал ли си го? — За полицаите — да. — Разкажи ми го!»

Потресе го, разтърси го откритието, злоба към самия себе си, невъзможност да разбере: защо им е било нужно всичко това. Решението беше някъде съвсем наблизо, но още не успяваше да стигне до него, трябваше да продължава напред, спасението му беше в това придвижване.

Колко километра е минал — два? пет? сто? Но той вървеше, отдавна загубил от очи съучастниците си, броеше крачките: двеста и трийсет… триста и единайсет… петстотин и шейсет… докато не усети, че вече не върви в слузта, а във вода, водата задържа крачките и улеснява движението му, водата се вдига все по-високо, мокри гърдите му, зловонният въздух не може да напълни дробовете му. Накрая водата изпълни цялата тръба и той трябваше да плува, да се бори с водата, която изтикваше и тласкаше тялото му нагоре, притискаше го до горната част на тръбата и той плуваше, гребеше с една ръка, а с другата си стискаше носа. С нечовешки тласъци на цялото тяло — един, втори, трети — накрая се освободи от тази тръба-затвор и се отпусна — водата го беше изнесла на свобода.

Той се отпусна по гръб, разпери ръце и малката рекичка кротко го носеше по течението си. Така плува петдесет минути, но изведнъж се сети — трябва да плува срещу течението, не към града, а обратно, колкото може по-далече от злото, което този град таеше в себе си. Течението не беше силно, водата ставаше все по-чиста и по-студена, бреговете се сближиха, стана съвсем плитко и Турецки се измъкна на брега. Свали анцуга, хвърли го във водата и макар че зъбите му тракаха от студ, отново влезе в реката, дълго търка тялото си с пясък, направи тридесетина упражнения за загряване и си сложи собствените риза, дънки и маратонки.

Още не беше съмнало и той се опита по звездите да познае посоките, но беше доста бос в астрономията. Тогава забеляза, че половината небе изглеждаше по-светло от другата половина — там беше центърът на града. В тъмнината му беше невъзможно да се ориентира, той тръгна наслуки, като смяташе да е на север. Вероятно онова, което скоро остави зад гърба си, беше малка горичка и ето, пред него се бялнаха пететажните «хрушчовски» блокове. Отнякъде се чу пърпорене на двигател, той се завтече към шума, значи наблизо има път и разбра, че вече е стъпил на него; неасфалтиран, насечен от коловози, пътят правеше остър завой, иззад който светнаха фарове на приближаващ камион. Турецки се дръпна, но загуби равновесие, искаше да отскочи от камиона, но не успя: нещо го блъсна, завъртя го, отхвърли го встрани и той се вкопчи и се държеше за въздуха, докато съзнанието не го напусна.

31

17 август, събота

Водата нежно го прегръщаше, люлееше го на повърхността си, спускаше го към дъното, той дишаше леко и свободно и нищо не смущаваше живота му в тази приятна прохлада. Но постепенно ставаше по-топло, водата вече не беше толкова гладка — отначало стана пухкава, после грапава, накрая бодлива, започна да шумоли, да му пречи. Той се опита да отвори очи и го блъсна вълна от болка и жар. Вече нямаше никакво съмнение, че се е върнал в този свят, който се беше опитал да го отхвърли завинаги.

— Като дойде на себе си, веднага ме извикайте. Гледайте да разберете името му. За да уведомим близките.

— Нали няма да умре, Давид Лвович? Толкова е млад…

— Ще знам със сигурност едва след подробните изследвания и рентгена.

«Няма да умра, вече не съм умрял!» — искаше да извика Турецки, обаче още не чувстваше езика и устните си. Надви болката и отвори очи, но успя да види само тясна ивичка светлина, която веднага изчезна: вратата за коридора се затвори. Значи е болен. Кога и от какво се е разболял? Коя дата сме днес? Колко време е бил в безсъзнание? Извърна очи встрани и видя голям кръст на тъмен фон. Часовникът на стената показва четири и петнадесет. Но какво е — ден или нощ? Това не е кръст, това е рамката на прозореца. Вън отминава нощта. Много искаше да разбере какво има там, зад прозореца, долу, под бавно просветляващото небе. Повдигна се на лакът. Сякаш нажежено желязо се стовари върху рамото и главата му и той си спомни всичко, като че ли го видя на филм, прожектиран отзад напред: бесния камион, горичката, мръсната речица, смрадливия канал, татарите, Керим, затвора, Чуркин, Амелин… Не, още не е мъртъв, никак не иска да умира, но някой друг ужасно го желае. И този друг ще отиде или вече е отишъл в килията с изкъртената плоча, за да го убие, ще напише от името на Турецки предсмъртно писмо на лист с неговия, на Турецки, собственоръчен подпис. Не, вече нищо няма да напише, защото Турецки го няма в килията, значи ще го търси и ще го намери, понеже никак няма да е трудно: в затвора бързо ще разберат как се е измъкнал, къде тръбата излиза на повърхността и къде са го откарали след произшествието с камиона. Трябва незабавно да се измъкне от тази болница, тук не е затвор, трябва просто да стане и да си отиде, както е, с тази фланела шестдесета мярка, да стане от леглото и да си отиде.

Стигна до вратата като по палуба, подът се люлееше, стените сякаш щяха да се разпаднат, но той все пак успя да хване вратата за дръжката и я дръпна, но вратата си остана непокътната, а той се намери на пода, повлякъл и шкафчето на другото, празното легло.

Сестрата долетя със скоростта на светлината и със същата скорост излетя обратно, за да се върне след секунди със санитар, който имаше типичните за професията габарити. И той с лекота положи Турецки на леглото, шляпна възрастната сестра по дебелия задник и излезе. Сестрата нареждаше нещо, но Турецки не я чуваше, сърцето му щеше да изскочи от ужас: оттук не може да се измъкне.

— … Сега ще дойде докторът и ще направим рентген — като на малко дете обясняваше сестрата. — А сега да чуем имението…

— Саша! — изстреля Турецки и веднага съжали: «Тъп козел, защо си казваш името, тъп козел!» — Козлов. Александър!

— Козлов. Александър. И дата на раждане?

— Трийсет и първи декември хиляда деветстотин шейсет и пета година. — Малко си намали годините.

— Така. Сега адресчето?

Фантазията му се изчерпа и той дълго не можа да измисли друга улица освен «Фрунзенска», на която наистина живееше.

— Нищо, миличък, не се притеснявай, ако имаш телефон, ще се обадя на жена ти или на майка ти.

— Живея на «Пятницка», у един приятел. Обадете се, ако обичате, на леля ми, други близки нямам. Кажете й, че се обаждате от името на племенника й Саша от «Пятницка», точно така й кажете, ама веднага, че ще отиде на работа, и на никого да не казва… леля Шура ще търсите…

През последните две денонощия полковник Романова спа не повече от шест часа общо и на пресекулки, като същевременно провеждаше телефонни разговори, излизаше, подтичваше из сградата на «Петровка» 38. Но упорито не се прибираше вкъщи и сега, в три през нощта, седеше на бюрото си, обронила глава на ръцете. Не би могла дори на себе си да обясни защо седи така, щом, все едно, до началото на работното време това беше без полза, а и за работата, и за нея самата по-полезно би било да се прибере. Но все пак я обори сън, тя едва се надигна, свали униформената куртка и ботушите, легна на тесния кожен диван. Спеше леко, все й се причуваше телефонът и когато след два часа той наистина иззвъня, тя помисли, че пак само й се е сторило, и се опита отново да заспи, но апаратът упорито прозвънваше с камбанката на прекия й телефон.

Племенникът Саша… От «Пятницка»… На никого да не казва… Тя стенографира чутото в специално приготвения бележник, без да задава никакви въпроси и още без да разбира за какво и за кого става дума. Записа адреса на болницата, помоли да й обяснят как да стигне с такси, облече се и се обади в гаража. Саша от «Пятницка». Щял да носи някакви цигари на «Пятницка». Постоя, поразмисли, свали куртката и измъкна от бюрото стара вълнена жилетка, кой знае защо престояваща там вече коя ли година. Погледна се в огледалото — сега наистина е «леля Шура». «Помоли на никого да не казвате.» Добре, Александре, полека-лека ще се ориентираме в обстановката. Преди два часа го блъснал камион, и то къде, на майната си, ами дотогава къде е бил?

Докато стигна до болницата, вече беше съмнало.

— Не влизай в двора, чакай ме тук — каза тя на полузаспалия шофьор и тръгна към травматологията, третата клиника, която й се налагаше да посети през последното денонощие.

— Нищо страшно, Александър Козлов. Костите ви са здрави, нямате вътрешни увреждания. Малка контузия и мозъчно сътресение. Пълно спокойствие и до няколко дни всичко ще мине.

Турецки искаше да възрази: какви дни, още днес трябва да се омете оттук, но дежурният лекар вече излизаше от стаята, а на вратата се появи разтревоженото лице на Александра Ивановна Романова.

— Никакви посещения днес, поне до довечера — екна сърдит гласът на доктора.

Изминаха поне петнадесет минути, преди в стаята да се появи шефката на Московската криминална милиция, съпроводена от същия сърдит доктор.

— Най-много половин час — не промени тона докторът, макар че говореше вече тихо, вероятно инструктиран от Романова. — И никакви вълнения, пациент Козлов — неочаквано смигна той на Турецки и затвори вратата отвън.

— Хайде сега, разправяй защо ме накара да разигравам тази комедия, Александър. Имай предвид, че времето ни е много кът.

— Каква комедия, трябва незабавно да се излови цялата банда начело с главния прокурор Зимарин… Не, не бълнувам, ще гледам да съм максимално кратък, макар че е дълга история. Всичко започна от онзи Бил, по-точно от момента, когато поех делото за убийството на Татяна Бардина, и завърши с това, че станах затворник в «Бутирки» и избягах оттам, но това е друга история и сега нямам време за нея… Много неща все още не разбирам, но е ясно, че са решили да се отърват от мен. Наистина всичко ми се е объркало, но не е само от контузията. Ще започна отзад напред, имайте търпение. Докато ме разкарваха от рентген на рентген, някои неща ми се проясниха, сигурно не от рентгеновите лъчи…

В началото на разговора Романова извади бележник с писалка, но като си записа две-три неща, го остави и просто слушаше, а погледът й ставаше все по-тежък.

Изпуснал се пред Красниковски… Ника не е взела никакъв «порт-прес» от Бил… Красниковски го изпратил за цигари… Срещнал Валерия Зимарина. Мислел, че е случайно. Тя го навила да й разкаже един филм, американска кримка, а после го помолила да откара цигарите на Ключански… Там го пипнали заедно с хората от фирмата. В затвора дошли Амелин и Чуркин, дали му да прочете «чистосърдечното признание» и му пуснали запис на разговор с Бабаянц, от който следвало, че те двамата са най-долните престъпници, подготвяли убийство на главния прокурор, в мафията са и тем подобни… записът бил монтиран от разговора с Валерия… затворили го в килия, там щял да умре или щели да инсценират самоубийство, но по една случайност…

— … А сега да се върна в началото. Когато изчезна Бабаянц, някой ми се обади по телефона, говореше с кавказки акцент. Помислих, че е Гена, попитах го защо не е дошъл. Тогава се учудих, че ме нарече «генацвале», което не е арменско обръщение. А когато намерихме трупа на Бабаянц, Красниковски каза: «Жалко за нашия генацвале.» Тогава бях толкова потресен, че не обърнах внимание. Но не е само това: който ми е звънил, е разбрал, че не съм се виждал с Гена, и ме оставиха на мира. Временно. Красниковски е специалист по удушване. Тренирали сме заедно самбо и той ми е показвал как става, макар да няма нищо общо със самбото. Биляш, врачката Балцевич и Ана Чуднова са убити по еднакъв начин и той е точно този. Артур пуши «Кент», у Капитонов експертизата откри тютюн «Вирджиния». На кого възложиха да разследва убийството на Балцевич? На Красниковски. Ето защо от апартамента й така навреме изчезнаха всички компютърни записи. Пак той нареди да се прекрати огледът в имението на Подворски. Красавицата с моряшкия костюм, дето взела акъла на капитан Мартинчик, е Валерия Зимарина. Виждал съм моряшкия й тоалет. От моя разказ май още по-мешана салата стана, Александра Ивановна?

— Стана. Но иначе най-много бих искала ей сега, на секундата, да се пенсионирам — неочаквано сподели Романова и пак неочаквано додаде: — Давай нататък!

— Нататък: трябва да измъкнем Кеша от Зимарини. И друго, ако тази компания разбере, че съм избягал от затвора, ще ме открият мълниеносно и можете да ме отпишете.

Романова седеше на стола като истукан, без да мърда, без да мига. Изведнъж попита:

— Какви лакове предпочита Зимарина?

— Различни. Напоследък май беше със зелен, перлен. Защо?

— Знаеш ли, честно ще ти кажа: всичко, което ми наговори досега, бих взела за бълнуване, ако не бяха някои дребни подробности. Гончаренко се разтреперва от страх, щом му споменеш името Красниковски. Самият Артурчик пък е обезпокоен от активността на Ромка в издирването на Славина, чак сега си спомням израза на лицето му, когато четеше рапорта от Матвеевското управление. Ромка щеше да стане разноглед, когато чу, че случаят е прехвърлен на Красниковски.

— Александра Ивановна, ако не беше онзи глупашки разговор с Валерия, който тя е записала, и аз не бих повярвал. Тя много настояваше да се разходим с нейната кола. Хубава разходка щеше да стане за мен — до гробищата. Като не се получи, измислиха номера с Ключански. Сигурно Зимарин им е тартор, той е подписал заповедта за арестуването ми. Красниковски е боксьор, самбист — изпълнител.

— Как да повярва човек, че негов приятел и дългогодишен колега е убиец…

— Всеки убиец е нечий приятел и колега, Александра Ивановна. Аз едно не разбирам, защо отвлякоха Кеша и защо убиха Аня, ако те самите са взели чантата на Биляш?

— Не разбираш, защото не знаеш — според експертизата убийствата на Биляш и Балцевич са извършени по еднакъв начин, но Ана е убита от някой друг.

— Но Валерия сто на сто действа съвместно с Красниковски!

— Виж пък аз какво успях да науча: от разговора с Гончаренко става ясно, че Биляш е донесъл за някакъв Бес документи с изключителна важност. Грязнов е викан в КГБ, там успял да научи, съвсем потайно естествено, че Биляш е бил приет лично от генерала, чийто труп открихте с Вячеслав, а той бил изобретател на ново секретно оръжие…

— Как се казва?

— Сухов. Говори ли ти нещо?

— Говори ми. Но какво точно — не мога да се сетя.

— Логично е да предположим, че самата Зимарина е свързана с Беса. Гончаренко беше сигурен, че Славина е взела чантата, и когато му обясних, той нарече някого отрепка. Може би Артур. О! Но ти не знаеш, че Грязнов намери чантата на сметището, където извозват боклука от Матвеевско. По катарамите има отпечатъци от пръстите на Биляш. Чантата е била празна естествено, от вътрешната й страна е залепнала тънка ивичка целофан, бандерол от опаковка. Сега всичко е в лабораторията, изследват микрочастиците. Защо ти разправям всичко това? В чантата е имало някаква кутия с размери: петнайсет сантиметра ширина и дебелина пет. Спомняш ли си, Ника разправяше, че чантата била съвсем лека, висяла на рамото му, докато танцували.

— Може и да е диамант, а — стотина карата?

— Може, но интуицията ми подсказва друго.

— Александра Ивановна, Валерия търси учителка по музика, разпитвала секретарката на Зимарин дали не може да й препоръча някоя. Клавка, нашата секретарка, ми каза. Може Грязнов да измисли нещо.

— Съмнявам се сред нашата агентура да има музиканти… И още нещо. Някой много иска да те види мъртъв. Защо да не му доставим това удоволствие. Какво ме гледаш?

— Не е лошо като идея — измънка Турецки.

— Е, помисли по идеята, докато говоря с доктора. Първо, това ще ни развърже ръцете, ще притъпи бдителността на враговете, ще спечелим време. Второ, няма повече да те преследват. Сега ще се разтичам по всички тези истории, ще събудя Грязнов, с неговия Горелик да търсят Кеша, макар че това ще ни изправи срещу ръководството. Шахов, министърът, голяма аларма вдигнал, иска сегашният ни шеф Мириков да мобилизира цяла Москва и моментално да се намери детето. Наясно ли си — дали не е завъртял нещо със Славина?

— Кой? Мириков?

— Ох, Александре, май наистина не си наред. С Шахов, разбира се. Добре, чисто и просто женско любопитство.

— Александра Ивановна — спря я Турецки, когато Романова вече се канеше да излезе, — моля ви, приберете Ирина някъде. Може би у Меркулови, тя се разбира с тях. Днес ще духна оттук, най-късно довечера.

— Е, това вече докторите да решат. За такова нещо на мен не разчитай! — каза Романова и отново посегна към бравата.

— И още нещо, Александра Ивановна! Ушите на Биляш издават следи от измръзване. Наистина, подробно разгледах рисунките още когато му правехме словесния портрет, и това ме заинтригува. Наредете да се проучи дали не е работил на север преди около осем години. Ако да, имам някои подозрения…

32

Елена Петровна Сатина с трепереща ръка завъртя нула две.

— Дежурният на телефона.

— Другарю дежурен, къде да се обадя, синът ми не се е прибирал нощес, обадих се по всички болници, да не му се е случило нещо…

— Обаждате се точно където трябва. Трите имена?

— Саша… Александър Борисович Турецки.

— Година на раждане?

— Хиляда деветстотин петдесет и девета.

— Място на раждане?

— Тук е роден. В Москва де.

— Почакайте така.

Не се наложи много да чака, информация от подобен род веднага се вкарва в компютъра.

— Никакви случаи с подобни данни нямаме регистрирани. Няколко лица с неустановена самоличност са поместени в различни лечебни заведения и морги.

— Как така «с неустановена самоличност»? Може би синът ми е мъртъв, а вие…

И Елена Петровна захлипа по телефона.

— Успокойте се, дайте описание на сина си.

— Описание?… Ами висок, красив, много спортува…

— Как е облечен?

— Ами… Сини дънки, светлосиня риза, вносни маратонки, доста старички…

— Височина, цвят на косата, конструкция?

— Казах ви, висок. По-точно ли? Към метър и осемдесет. Цвят на косата… преди беше съвсем светла, после потъмня.

От другата страна се чу тежка въздишка и настъпи продължителна тишина.

— Особени белези има ли?

— Какво значи особени белези? Бенки ли?

— Белези от рани?

— Да, има белези от рани. Такава му е работата. Опасна.

— По-точно?

— Следовател е, работи в Градската прокуратура. Има белег на ръката, стреляха по него с пистолет, и до пъпа, от удар с нож.

— Ще ви дам телефона на една болница. Записвате ли?

— О, болница ли? Какво му е?

— Лице с подобни данни, каквито ми съобщихте, се намира в една болница, там на място ще научите всичко.

— Записвам, записвам, другарю дежурен. Много ви благодаря.

Елена Петровна си пое дъх и отново вдигна слушалката.

— От милицията ми дадоха вашия номер. При вас имало един човек, може да е синът ми.

— Име?

— Александър Турецки.

— Нямаме такъв.

— От милицията казаха, че данните съвпадали.

— А-а, онзи, дето е в бокса, в безсъзнание. Сега ще ви прочета данните: «30–32 години, височина 178 см, коса — светлокестенява, очи кафяви. Облекло: сини дънки 50-а мярка, светлосиня риза… яка 41-ва мярка, маратонки — много износени, номер 42. Особени белези: в областта на левия лакът 4 см х 2 см… в коремната област 7 см х 1 см…»

— Това е синът ми, сигурна съм. Идвам веднага. В тежко състояние ли е?

— В тежко. Побързайте.

Елена Петровна затвори и погледна тревожно Романова.

— Спокойно, Елена Петровна, преди половин час говорих с него и лекарят каза, че няма нищо страшно. Хората от болницата изпълняват наши инструкции. Пригответе се, ще отидем заедно, предстои ви да изиграете много по-неприятна от тази сценка.

— Да, вече ми обяснихте. Само дето хич ме няма като артистка, а на сцена съм се качвала за последен път преди двайсет и пет години. В живота пък хич не ми се е налагало да играя роли, особено такива…

Турецки не се чувстваше особено уютно в очакване на предстоящия спектакъл, в който щеше да играе собствения си труп. Поради служебни задължения му се беше налагало да посещава моргите доста по-често, отколкото други граждани, и тези посещения не му доставяха никаква наслада. Но дежурният лекар така усърдно подхвана сценария, че Турецки се поуспокои, макар и да заподозря у доктора склонност към мошеничества. Освен това го чакаше възможността след няколко дни да присъства и на погребението си, но се надяваше, че дотогава с колегите ще успеят да отложат тази процедура поне с петнадесетина години.

Доспа му се, но на вратата на бокса, в който го пренесоха преди половин час, се появи майка му с толкова естествено измъчено лице, че сънливостта му мигом се изпари.

Подготовката за представлението започна.

Веселякът доктор като допълнение към по-рано изпратената телефонограма информира милицията, че гражданинът с неустановена самоличност, докаран през нощта в повереното му болнично заведение от 4-ти дежурен патрул, е починал от травмите си, без да дойде в съзнание. Според опознаването, извършено от Елена Сатина, същият бил следователят от Градската прокуратура Александър Борисович Турецки.

В момента, когато бе получена тази информация, в помещението на дежурния на «Петровка» 38 случайно се намираше помощникът на майор Грязнов, старши лейтенант Горелик от милицията, и той незабавно потегли в нужната посока.

За събитието беше съобщено и по местоработата на починалия следовател. Получилият съобщението следовател Чуркин неописуемо се обърка, но след консултация със зам. главния Амелин пристигна в болницата, съпроводен от двама свидетели, за да извърши идентификация според всички писани правила.

До момента на пристигането на тази компания участниците в операцията бяха преминали вече в състояние на пълна бойна готовност. Турецки, инжектиран с някакъв чудовищен препарат, лежеше бездиханен на масата в моргата с лице като отровна гъба и начални признаци на трупно вкочаняване, Елена Петровна истински плачеше в приемната, старши лейтенант Горелик с нажален вид и с униформена фуражка в ръка стоеше до вратата на моргата.

Дежурният лекар Давид Лвович помоли церемонията да премине по-бързичко — дежурството му беше свършило. Педантичният Чуркин с насмешливо изкривени устни написа протокола за идентифициране с всички подробности. Когато свършиха с формалностите, докторът се обърна към Чуркин — дали с въпрос, дали с констатация:

— Както гледам, не сте много опечален от загубата на своя колега…

— Бивш, докторе, бивш. Виждате пред себе си държавен престъпник, избягал от следствения изолатор — театрално рече Чуркин и напусна помещението.

Щом се оттегли групата на Чуркин, от болницата изчезна и следователят Турецки, а на негово място остана незнайният пациент Козлов.

И той се събуди с приятното чувство, че е в топлото легло, защото от цялата процедура в моргата му остана усещането за невероятен студ. Вляво над леглото си видя стъкленица с гумено маркуче, което завършваше с вкарана във вената му игла. Отдясно седеше на стол майка му и го милваше по ръката. До прозореца видя старши лейтенант Горелик. Давид Лвович в дъното на стаята тихо обясняваше нещо на друг, съвсем млад лекар, който любопитно присвиваше към Козлов и без това присвитите си дръпнати очи.

— Честито възкресение! — поздрави Давид Лвович. — Предавам ви на доктор Чен. Днес няма да ставате, след два часа можете да хапнете, но малко. Оставям ви протокола, който направи вашият колега. — Докторът сложи на шкафчето няколко четливо изписани листа. — Елена Петровна, един съвет от мен: няма нужда да стоите повече тук. И вие, старши лейтенант. Не привличайте вниманието към другаря Козлов.

Останал насаме със себе си, Турецки — за кой ли път — реши да подреди малко мислите си: мъчеше се да събере накъсаната информация ведно, но докато стигнеше до края на някоя мисъл, забравяше началото и изпадаше в лека дрямка. Сънят обаче също му бягаше и особено остро започна да се усеща загубеното време, то просто изтичаше като в пясъчен часовник и трябваше непременно да бъде спряно. Най-накрая той разбра какво ще му е необходимо. Стигна със свободната дясна ръка копчето на звънеца над леглото и помоли влязлата сестра за тетрадка и молив. След леко наддумване тя се съгласи. Но писането лежешком се оказа много неудобно. Той пак повика сестрата и я помоли да премести по-близо масата за ядене. С третото позвъняване си извоюва още една възглавница и репутацията на досаден пациент.

33

И да имах десет, петдесет, сто глави, пак не бих могъл да осъзная изцяло какво се случи през седмицата. Всички събития и действащи лица бяха свързани помежду си по необясним начин и заедно с това съществуваха самостоятелно. Точно като в кръстословица, в която е решена само една дума вертикално: ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.

Лежа в стая, заключена от външната страна, там бди оперативникът Горелик — той ми е охрана. Не мога да видя през щорите какво е навън. В стаята съм сам, защото този така наречен бокс е за тежки случаи. Но аз вече не съм тежък случай: след допълнителния обяд от крем супа и кюфтета се чувствам съвсем здрав — само малко ми се вие свят, когато ставам за тоалетната, а тя е на пет крачки от леглото. Гледам се в огледалото и не мога да се позная: бръсната глава, сенки под очите, хлътнали страни, двудневна четина. Ползувам тукашен бръснач, заобикалям мястото над горната устна и така лицето ми става още по-неузнаваемо. Лице на потърпевш. Лице на жертва.

Връщам се в леглото и прелиствам тетрадката, половината съм изписал през последните два часа. Потърпевши. Жертви. Потърпевши. Жертви. Точно така, потърпевши и жертви, а не престъпници, които са живи и здрави и чиито пътища, колкото и да се мъча, не мога да пресека. Май намерих началната точка и дори ако някои от жертвите и потърпевшите също са престъпници, всички те са взаимно свързани. Много бързам, взимам писалката и записвам в тетрадката имена: генерал-лейтенант Сухов, ученият, който работи над нови видове въоръжение, майор Биляш от КГБ, който се занимава с доставки на оръжие, следователят от Московската градска прокуратура Галактион Бабаянц, който разследва института на Сухов, гледачката и екстрасенска Балцевич, Ана Чуднова, Ника Славина и малкият й син. Най-накрая и аз, Александър Турецки.

Сега вече версията се формира сама, не искам вече званието Главен Инспектор по Предлагане на Версии, което на шега ми беше обещал Меркулов, връщам се на първите страници от бележките си и вече знам как се подреждат брънките на Престъплението от жертва към жертва…

Семьон Семьонович Мойсеев никога не идваше навреме на работа — или закъсняваше, или ужасно подраняваше. Днес, в работната «черна събота», Зимарин беше наредил всички служби да се трудят всеотдайно.

Мойсеев не беше ортодоксален евреин и за шестдесет и няколкото си години вече беше намразил не само «черните», но и «белите» съботи. Но Бог му е свидетел, искаше да бъде на «Новокузнецка» точно в десет, какво да прави, като синът му Гришка не можа да си намери дипломата и, кой-кой, таткото трябваше да я потърси, а синът Миша беше загубил горното копче на ризата си и трябваше да му го шие кой, таткото, а пък по пътя тролеят се развали. Мойсеев закъсня половин час. Повлякъл ранения си във войната крак, който още го наболяваше, се дотътри до къщата на търговеца Прохоров, където се помещаваше столичната прокуратура, и видя пухкавата кадровичка, изтъпанена на входа.

— Семьон Семьонович, специално ви причаквам да ви предупредя. Едуард Антонович днес е станал със задника нагоре. Иска ви веднага при него.

Мойсеев, без да влиза в кабинета си, доста пъргаво се заизкачва по мраморното стълбище.

В кабинета на Зимарин оперативката беше в разгара си. Присъстваха само началници: заместниците на Зимарин, ръководителите на отдели и партийният секретар.

— … Очаква се тази година броят на предумишлените убийства да стигне цифрата двайсет и пет хиляди…

Зимарин се запъна за миг:

— Пак закъсняхте, другарю Мойсеев. Елате насам. Забравихте ли, че изпълнявате длъжността профпредседател?

Настъпи голяма пауза — всички чакаха Мойсеев да заеме подобаващото за днес номенклатурно място на «третия човек» до заседателната маса.

— Докато теоретиците и така наречените демократи — продължи словото си главният прокурор на Москва — спорят в чии ръце трябва да бъде предварителното следствие по криминалните случаи, ние, следователите професионалисти, независимо от ведомственото подчинение вършим нелеката си всекидневна работа, а обемът й нараства заедно с ръста на престъпността в страната. Престъпният свят действа нагло и изобретателно, използува автоматично оръжие, качествен транспорт, всички нововъведения на комуникацията, умело прикрива следите, привлича към незаконната си дейност морално лабилни хора от нашите среди. Затова дейността по разкриването, и по-специално на убийствата, значително се усложнява…

Зимарин повдигна очилата си, огледа аудиторията:

— Но още не сме за боклука: нашите видни колеги Амелин и Чуркин успяха да разкрият много заплетен случай, в който следите водят към този кабинет. Организираната престъпност толкова се е развихрила, че е подготвяла, а може би още подготвя покушение над главния прокурор на Москва…

На това място Зимарин, естествено, въздъхна и даде възможност на подчинените да се наахкат и наохкат.

— … И първа цигулка в тази омерзителна пиеса са свирили наши следователи, бивши следователи, Турецки и Бабаянц. Те са били в мафията, приемали са подкупи откъдето падне, измъквали са престъпници от справедливото възмездие на правосъдието. Резултат: и двамата са убити.

Подчинените отново зашумяха, а Зимарин се подсмихна накриво:

— Всяко зло за добро. Неприятности колкото щеш, но те биха били къде повече, ако двамата така наречени следователи бяха останали живи. Вече ме викаха в Градския комитет на партията при другаря Прокофиев, при първия зам. главен прокурор на СССР другаря Василиев. Обясних: няма стадо без мърша, в наше време никой не е застрахован от подобни явления, нима самата общосъюзна прокуратура нямаше същия позорен случай? Но ми отговориха: това не е аргумент. И правилно ми отговориха. Взимаме следното решение. Ще изготвим заповед за засилване на възпитателната работа с кадрите в прокуратурата. Случаят Турецки се поема от другарите Амелин и Чуркин, а случаят Бабаянц се дава на Мойсеев. Чувате ли ме, Семьон Семьонович? Като временно изпълняващ длъжността профпредседател трябва да поемете погребението на тези предатели. Скромно погребение. Без церемонии. В никакъв случай да не се разгласява датата сред колегите. Кремацията направете в Николск. Другарю Амелин, ще имате грижата. Толкова. Съвещанието се закрива.

Мойсеев искаше да му каже, че е затрупан с дела и да се натовари с още едно, толкова сложно, каквото е убийството на Бабаянц, му е съвсем невъзможно, това веднага ще проличи от качеството на следствието, а и около убитите Бабаянц и Турецки не всичко е толкова гладко и ясно, както излиза от доклада (подготвен, естествено, с помощта на Амелин и Чуркин); той познава Бабаянц и Турецки не от вчера и така изведнъж да повярва в набързо скалъпената версия не може. А да се заеме с всичко около кремацията на колегите също не му е възможно: тази седмица близнаците Гриша и Миша, най-близките му на този свят, се изселват в Израел.

— Казах, съвещанието е закрито, другарю Мойсеев — чу той гласа на Зимарин, надигна се от стола, взе си бастуна и закуцука към кабинета по криминалистика, като се проклинаше за овчедушието.

Щом измъкна Ника от здравите ръце на докторите от психоневрологията, Шахов се нагърби с ролята на неин главен ангел-пазител, като предостави на милицията организацията на външното наблюдение. Старши лейтенант Горелик, който смяташе себе си за най-големия виновник за всички злочестини на Ника, въпреки войнствените му възражения бе отпратен вкъщи да почива (почивката се оказа доста кратка), двамата лейтенанти, дежурни в болницата, бяха заместени от двама едри сержанти и те заедно с личния шофьор на другаря Шахов организираха защитата на дома на Славина.

Походното легло, ветеран от времето на империалистическата война, предназначено за тазнощния сън на министъра и разположено между газовата печка и хладилника, стенеше и скърцаше от всяко движение на Шахов. Той знаеше, че в другата стая Ника не спи; долавяше безшумните й стъпки, чуваше драскането на кибритени клечки. Него също сън не го ловеше и не паянтовото ложе, разбира се, беше причина за това.

От четиридесет часа, тоест от момента, когато в кабинета се появиха капитанът от милицията и личният му шофьор, той престана да функционира като министър и използуваше служебното си положение изключително за лични цели, с други думи, правеше всичко възможно за издирването на сина на Ника и за нейната безопасност.

От два дни никой не беше успял да го открие служебно поради отсъствието му от работното място, стотици документи чакаха за подпис, десетки местни и чужди делегации се блъскаха всуе по коридорите, правителствени чиновници и президенти на новоизлюпени корпорации изпадаха в тих потрес. Шахов хич не се тревожеше, че огромният апарат на практика беше обезглавен. Разбира се, не можеше да не си дава сметка, че изчезването му от полезрението както на подчинените, така и на висшестоящите ще има неприятни последици, но на дадения етап просто пренебрегваше всичко, което не беше свързано с Ника.

Ограничен в движенията, затиснат между хладилника и готварската печка в миниатюрната кухня, той, колкото и странно да изглежда, в създалата се опасна ситуация чувствуваше облекчение, сякаш беше свалил неприсъща маска, носена години наред, сякаш беше престанал да играе чужда и тежка роля. Допреди два дни още се самоиронизираше — на неговите години, на петдесет и кусур, да се влюби в тази млада жена, ах, дъртият му пръч! Малко кокетираше пред себе си, не се чувствуваше стар и честно казано, харесваше стройната си фигура в огледалото, представяше си редом тъничката Ника с интригуващото име, с големите очи, Ника, която до него изглеждаше като изящна статуетка. Тогава изобщо не беше си дал сметка колко е влюбен, колко силно я желае. Какво може да очаква от нея — това го глождеше сега. Как да спечели поне благоразположението й, което може да се превърне в привързаност — постепенно, след време… И най-безнадеждното, най-важното, най-ужасното беше, че без детето си тя просто ще се стопи, ще умре физически, ще престане да съществува. И Шахов разбираше, че въпреки всичките си усилия не може да й помогне…

Отвън запя самотна птица, по чудо оцеляла сред гарвановите ята; след двадесетина минути започна да просветлява. Шахов стъпи на пода, безкрайно внимателно се надигна, като се държеше с едната ръка за гърба на печката, облече костюма и като прекоси коридора на пръсти, само по чорапи, надникна в стаята. Ника седеше пред остъклената ниша и невиждащият й поглед беше втренчен в празното креватче на Кеша. Тя не се обърна при отварянето на вратата и Виктор Степанович се върна в кухнята, сгъна походното легло и седна на столчето до малката маса. Вчерашният порив на Ника в болницата съвсем не се е отнасял за него, тя само е искала да се махне от онази клетка — щом напуснаха клиниката, тя отново сложи ризницата от бодлива тел и се изключи от околния свят…

Никога по-късно не можа да се спомни колко време беше минало до мига, когато усети на тила си ледената й длан и чу слабия й глас:

— Моля ви… не си отивайте… не ме оставяйте… Аз не мога без вас… не мога да живея.

Обърна лицето му към себе си, очите й трескаво пламтяха и тя повтаряше като в унес все същото:

— Не мога без вас…

Той не вярваше на ушите си и се боеше да я докосне, боеше се ръката му да не усети стоманената броня. Но Ника милваше лицето му с хладните си длани, тя самата притискаше цялото си тяло към него и повтаряше безспир: «Не мога без вас…» Той повдигна лекото й тяло и го понесе към стаята, целуваше пламналото й лице, превъзмогвайки обзелото го желание. Сложи Ника на застланото й легло — тя обгърна врата му, не го пускаше, притегляше го към себе си, целуваше устните му с горещи устни; в трескаво блесналите й очи той видя страстен зов и изумен от откритието си, започна да сваля дрехите и на двамата — в страх зовящата светлина да не угасне…

34

Преди осем дни, миналия четвъртък, директорът на свръхсекретен институт генерал-лейтенант Сухов е приел майор Анатолий Петрович Биляш от Държавна сигурност — по линия на своята дейност същият се е интересувал много от всякакви видове оръжие и се занимавал с доставки на въоръжение в чужди държави. Какво е искал Биляш от Сухов? Естествено, не самото оръжие, то не може тайно да се изнесе от института. Тогава? Разработки? Чертежи? Спецификации? — Дявол го знае какво е и как точно се нарича? Същия ден Сухов безследно изчезва и както по-късно установява следствието, точно тогава е бил убит и погребан в имението на княгиня Подворска. Биляш ли е убил Сухов — той е способен на убийство, — или някой друг, още е трудно да се каже, но това не е чак толкова важно: в случая нас ни интересуват жертвите. Ако Биляш е получил от Сухов чертежи (спецификации, разработки) на новосъздадено оръжие и ги е сложил в чантата «Адидас», която на следващия ден е занесъл у Капитонов… В такава малка чантичка? В нея не може да се побере дори обикновен лист хартия. Честно казано, нямам представа колко място може да заема документация от подобен тип. Във всеки случай би трябвало да е доста обемист и тежък пакет, а сакчето на Биляш е било леко, полупразно… Филмова лента? По какъв начин Биляш би могъл да заснеме секретните документи? Дори не е имал време… Нещо ми се мярка в мозъка, но следващата жертва ми пречи да се съсредоточа, защото жертвата е моят приятел Гена Бабаянц…

Мойсеев безцелно разместваше столовете в кабинета по криминалистика, издухваше несъществуващи прашинки от папките, издърпваше и отново затваряше чекмеджетата на бюрото си. Застана пред витрината с оръжията, удари по стъклото и се уплаши да не го е счупил. Бързо изкуцука с бастуна до бюрото, взе лист и започна бързо да пише. Смачка го, хвърли го в кошчето, взе друг, сложи го на пишещата машина. Изчука първото изречение, издърпа листа и го запрати подир първия. Забеляза, че на ръба на кошчето като малка гирлянда на новогодишна елха виси лента за запис. Протегна ръка да я вкара в кошчето, но изведнъж по-скоро по навик, отколкото съзнателно извади пинцети и внимателно, за крайчето, свали кълбото тясна лентичка от кошчето и го сложи на чистия лист пред себе си. Колкото и да беше разстроен от всичко, което стана и ставаше, намери у себе си сили дори да се учуди: как се е запазила тази лента, след като за последен път беше работил със запис върху стара изсъхнала лента преди повече от седмица? Мойсеев вече няколко години използуваше за запис и монтаж на текстове двукасетъчен апарат и лепеше ленти сам в случай, че се скъсаха. Сега въртеше трепкащата лента, внимателно срязана от двете страни, сякаш така би се досетил какво е записано върху нея. И внезапно прозря: някой друг беше работил с тази лента. Той винаги ги режеше косо, под остър ъгъл, а крайчетата на тази лента бяха срязани под прав ъгъл и с подгънати краища — микроскопична част от милиметъра.

Отиде до шкафа, за да вземе течността и всичко друго, необходимо за залепване. Шишенцето беше почти празно. Много добре помнеше, че съвсем наскоро беше отворил ново. Значи някой в негово отсъствие е рязал и лепил лента в кабинета му. Обикновено без разрешението на зам. главния Амелин или на криминалиста Мойсеев никой нямаше право да влиза в кабинета по криминалистика, още по-малко да бърка по шкафовете. Втората връзка ключове от кабинета и от шкафовете беше у Амелин, той я пазеше зорко и я даваше само срещу разписка. Двукасетникът, както и други по-ценни неща се прибираха в сейфа, а шифъра му знаеше само той, криминалистът Мойсеев.

Понечи веднага да разбере от Амелин кой е работил в кабинета му, но после се отказа и се хвана за своята си работа, моментално изключи от околния свят: според правилата сне от шишенцето запазилите се отпечатъци от три пръста на лява ръка, а от капачката с четчицата — два пръста на дясната. Значи не е левак. Информация без никаква стойност, защото според сведенията на Мойсеев в Градската прокуратура изобщо не работеше нито един левак.

След това залепи на нова лента намерения отрязък, натисна «PLAY» и чу два гласа — мъжки и женски. Прослуша записа няколко пъти, макар да звучеше като пълна безсмислица и не представляваше никакъв интерес от гледна точка на криминалното право.

Мойсеев пак и пак връщаше и слушаше, остарялото му сърце блъскаше в гърдите като износена машинка и той за първи път в криминалистката си практика не знаеше какво да прави със случайно попадналото му доказателство, а нещо трябваше да се прави спешно, защото това беше част от онзи запис, от който беше монтиран разговорът между Турецки и Бабаянц, монтиран в този кабинет и от техните колеги. Той нямаше никаква представа кои са Питър и Джеймс, нито Бърт Рейнълдс, който играел Джеймс, но явно ставаше дума за един от онези американски гангстерски филми, които напоследък бяха залели видео пазара. И той отново се вслушваше в думите, които произнасяше така познатият малко ироничен и леко нервен глас, без съмнение гласът на Саша Турецки, тогава още жив и здрав.

Следователят Галактион Бабаянц от Московската градска прокуратура разследва криминална афера в «пощенска кутия» с директор генерал-лейтенант Сухов, изявен учен в областта на новите оръжия. В стола на прокуратурата Бабаянц я споменава пред колегата Александър Турецки и нарича случая «вонящ», после двамата започват да обсъждат ДРУГО ДЕЛО, възбудено във връзка със смъртта на Татяна Бардина, и Бабаянц обещава да му даде допълнителна информация по него, той смята, че в това ДРУГО ДЕЛО са замесени високопоставени служители от нашата прокуратура. Във всеки случай е сигурен, че става дума за убийство — има предвид убийството на Татяна Бардина. Следователят Харолд Чуркин подслушва разговора им отначало на опашката, а после седнал в непосредствена близост до Бабаянц. Той не е знаел, че следователите Бабаянц и Турецки са сменили темата на разговора.

Бабаянц още не подозира, че точно преди деня на този разговор Сухов е убит.

Чуркин, тъп и амбициозен двуличник, съобщава на господарите си за подслушания разговор, той е доносник в една верига от престъпници, същите, които са откраднали тайните на Сухов и са го убили, той иска да се само изтъкне, той с животинска наслада преувеличава опасността от Бабаянц. Бабаянц трябва спешно да бъде изолиран от Турецки, трябва да му се измъкне каквото знае по «случая Сухов». С измама го завличат у Капитонов, дават му да чете някакви нищо незначещи документи — и той си забравя там очилата. После го закарват в своята фабрика на смъртта и го умъртвяват по особено жесток начин.

Въпреки строгата секретност на информацията новината за насилствената смърт на Бабаянц и Турецки, а също за подготвяното покушение над главния прокурор плъзна в Градската прокуратура с мистериозна бързина.

Семьон Семьонович бе извикан първо в отдел «Кадри» и оттам направо в Следственото управление. Мойсеев се държа неочаквано бодро и бодро отговаряше на въпросите, но подир четвърт час вече не би могъл да каже за какво всъщност ставаше дума. Тъкмо се върна в кабинета, и го повикаха в УСО (Криминално-съдебния отдел) — просто да си побъбрели. Той твърде грубо (което също не беше типично за кроткия криминалист) разкара «усошите», а последвалото повикване от ГСО (Гражданско-съдебния отдел) направо пренебрегна.

Посред цялото това търчане по коридори и етажи го нападаха с телефонни обаждания и лични посещения, той отначало много любезно обясняваше, че следствието тепърва започва, после престана да вдига телефона и се заключи.

Но най-голямото му притеснение беше това, че същевременно трябваше спешно да подготви делото за убийството на Бабаянц. Всъщност дело на практика още нямаше. Само общи очертания. Да не би всички тези отделни листчета — неясно копие от протокола за оглед на местопроизшествието, акт от аутопсията и две-три мъгляви обяснения от служители в милицията да са дело? Мойсеев чукна на пишещата машина постановление за възбуждане на следствено дело, направи две искания: до Московската криминална милиция и до Областната прокуратура, провела мероприятията си по още пресните следи, и като реши, че се е заловил за случая тъкмо откъм погрешната страна, завъртя телефона на Чуркин.

— Харолд Олегович, елате, ако обичате, и донесете записа… знаете за кой запис говоря. Разговора между следователите Турецки и Бабаянц…

— С цялото си уважение към вас, Семьон Семьонович, не мога да ви дам тази касета — обясни Чуркин, изправен на вратата на кабинета по криминалистика. — Най-многото да си я презапишете, но с разрешение от Сергей Сергеевич Амелин. На вас поне не трябва да обяснявам колко важно веществено доказателство е тя, нали?

Мойсеев стана от бюрото и хванал бастуна си като тояга, тръгна към Чуркин.

— Аз водя делото за Бабаянц и бъдете така любезен да ми предоставите това важно веществено доказателство.

— Аз пък водя делото за Турецки — изсъска Чуркин и предпазливо отстъпи към коридора — и ми е много необходимо… и на мен ми се налага… трябва да имам всички данни… тоест доказателства.

Мойсеев, без да изчака, докато «специалният» Чуркин се пребори със стилистиката, ловко изтръгна от вкопчените му пръсти касетата и се запъти към двукасетника си. Чуркин се опита да попречи, но криминалистът зае здрава отбранителна позиция пред записващата апаратура. След няколко минути презаписът беше готов и Семьон Семьонович тракна токове пред Чуркин:

— Благодаря за безкрайната ви любезност, Харолд Олегович.

Чуркин от злоба си забрави заглавието. «Интересно дали ще забележи този рапон, че съм сменил касетите» — помисли си Мойсеев и врътна ключа.

35

На следващия ден подир убийството на генерал-лейтенант Сухов Биляш отива у Капитонов, за да предаде или продаде на някого чертежи, но го посрещат хората, които е очаквал да види. Той също е убит и е погребан в същото имение. Чантата с чертежите е прибрана от убиеца на Биляш. За най-голямо щастие на убийците на местопрестъплението се появява Ника Славина, най-удобно е на нея да се припише изчезването на чантата. Но онзи, за когото е била предназначена тази чанта, започва да преследва Ника, без да знае, че всичко това е номер…

Старши лейтенант Горелик леко открехна вратата:

— Не спите ли, Александър Борисович? Имате телефонограма, не е в най-официален вид, просто ви я преписах на листче.

Турецки даже не забеляза кога Горелик излезе от стаята, защото на листчето пишеше: «Анатолий Петрович Биляш до 1983 година е бил началник на специалната част на лагера за политически затворници в град Караул, Архангелска област.»

Това не може да е съвпадение, защото ТАКИВА съвпадения никога не стават в живота. Значи мога да продължа след последните изречения на предния текст: «Валерия Казимировна Зимарина е живяла по-рано в град Караул, Архангелска област, и се е познавала с Биляш от КГБ, който по същото време е на работа в същия град. Чантата е била предназначена за нея и тя лично започва да преследва Ника, защото не подозира, че това е номер на Красниковски, тя вярва, че Ника е позната на Бил и той й е дал чантата. Тя иска да изпревари своя възлюблен и да се възползва от облагите, ако първа пипне съдържанието на чантата.»

Много съм развълнуван от това откритие, колкото и да очаквах нещо подобно. Гони ме чувство за глад, то е от нерви, взимам от шкафчето сладките, които донесе майка ми, излапвам две и пия изстиналия си чай.

Не се съмнявам, че Валерия е организирала отвличането на Кеша. Може би не е имала намерение да убива Ана, но да се справиш с човек като Ана не е лесно, затова компаньонът й прилага «краен вариант» — налице е тъй наречената ексцесия на изпълнителя. Ника, Кеша и Ана са потърпевши и жертви, те нямат нищо общо с Престъплението, но по злощастно стечение на обстоятелствата и по злата воля на участниците в Престъплението се оказват въвлечени в тяхната игра.

Ранното утро Константин Меркулов прекара в лекарска компания, тези дни сърцето пак му създаваше грижи и професорът от Боткинската болница го принуди да си направи кардиологични изследвания. Пред жена си и приятелите Меркулов разиграваше непукист: «Стига работа, да си поостана малко вкъщи.» Но всеки път все по-трудно изкачваше стъпалата на учрежденията, които обикаляше в безуспешни опити да открие следите на убиеца на майка си — Мишка Киряк, или някогашния служител от тайните служби Михаил Кирилович Дробот.

Към единадесет часа в дома му нахълтаха Романова и Ирина и за секунди обърнаха от години привичната сфера на интересите му: всекидневните проблеми за откриване на нови пътища към Дробот изведнъж станаха маловажни и отстъпиха в далечното минало, част от което беше и самият Мишка Киряк. Сега, днес, се беше случило нещастие със стария му приятел Саша Турецки и със съвсем непознатото му дете на име Кеша. За Меркулов нещастието изглеждаше още по-голямо, защото нямаше никаква представа как да помогне.

— Виж какво, Константине. Доколкото разбирам от медицина, ти си в болнични, така ли? Е, гледай си боледуването. — Романова сви фунийка от вестник и я подаде на Меркулов. — Стига си тръскал върху покривката. У вас пепелници нямате ли?

— Мама ги прибра, за да му създаде неудобства за пушенето — обясни осемнадесетгодишната Лидочка, която слагаше на масата сервиза за кафе.

— Цяла армия съм ангажирала по този въпрос. Не говоря за пепелта, а за градската прокуратура и милицията. Крайно време беше, по дяволите, да въведем малко ред в собствената си къща. А на тебе ти поверявам Ирина, да посвирят тук с твоята Лидочка, докато измислим какво да правим със Сашка. Останалото не е твоя грижа. Московската криминална милиция покри Зимарин и Амелин, Чуркин и Красниковски. Следим всяка тяхна стъпка. Да ти призная честно, засега резултатът е нула. Артур Красниковски се държи съвсем нормално, седи си на «Петровка», разследва една въоръжена банда. Валерия се е самоизолирала във вилата, разхожда се вътре гола, до нея не можем да припарим, телефона й не можем да подслушваме. Бившата ти секретарка…

— Клава?

— Да, май Клава беше. Тя е казала на Сашка, че Валерия си е купила пиано, искала да учи музика. Сашка предложи да й пратим някоя наша агентка за учителка, ама за нашите пианото е като китайска граматика…

Ирина влезе в стаята с чиния, пълна с палачинки, и заслушана в разговора, се спря на вратата.

— О, палачинки! От години не съм яла! — провикна се шефката на Московската криминална милиция. — Давай ги насам, Иришка. Ах, колко са пухкави! Кой направи този деликатес?!

Ирина излезе, без да отговори.

— Горкото момиче, Шура. Дойде си в отпуска — и толкова неприятности… А в тази история е въвлечена цялата върхушка на Градската прокуратура. Това е най-лошото.

— Какво му е толкова лошото, Константине? За тридесет години служба свикнах с нашата воня. В тази страна всички по-значителни престъпления се извършват не от бачкаторите, а от началниците.

— Щеш не щеш, налага се да уведомим генералния прокурор на Съюза, Шура. Сега е в Куба, прави тен при Фидел. Значи ще уведомим заместника му.

— Ти гледай само как да се подсигурим! За наше време това е прекален лукс. Мислех си за твоя генерален. Имаш ли гаранция, че не е свързан със Зимарин, с Амелин, с цялата паплач. Неговите предходници бяха замесени в афери за милиони… Единият със златото, другият с памука. И нишките от аферите водеха право към Кремъл. Извинявай, но изобщо не смятам да уведомявам когото и да било… Освен това понякога ми се струва, че цялата версия е много афиф, боклук работа.

— Винаги повече ме тревожат престъпниците. Със или без униформа. Като Бардин например.

— Имаме ли такива сведения?

— Анализирал съм фактите, представени ми от Белия дом на Елцин. Някаква мощна сила в страната прехвърля пари в западните банки, залива чуждестранните борси с тонове злато и прехвърля военни части към Москва и Питер. При мен идва един от Стария площад. Настоява, че щабът на компартията бил създал институция от тъй наречените «доверени лица». Сред тях е и Бардин. Тъкмо те разхвърлят по скривалища партийното имущество.

— Плъхове. Бягат от потъващия кораб — каза Романова.

Жените — Ирина, съпругата на Меркулов Олга, заварената му дъщеря Лида — приготвиха всичко в кухнята и компанията седна на палачинки със сладко и чай. Когато късната закуска приключи и Меркулови пристъпиха към разтребване на масата, Ирина се обърна към Романова:

— Александра Ивановна, имам една идея — започна тя нерешително, но внезапно заговори бързо, сякаш се страхуваше, че ще бъде прекъсната и няма да може да се доизкаже. — Аз мога да опитам… да отида при тази… Валерия Зимарина. Имам диплома от консерваторията, мога да давам уроци по пиано, аз и давам де… освен това съм артистична, по сценично майсторство винаги съм имала отличен… Разполагам с всичко необходимо за уроци… записи за начинаещи… Валерия не ме познава, Зимарин също… ще отида в тяхната вила, нека Клава ме препоръча. Ще се опитам да разбера всичко за Кеша…

В стаята настъпи мълчание. Ирина поглеждаше ту към Меркулов, ту към Романова — чакаше решението. Най-накрая шефката се произнесе:

— Нямам право да подлагам на опасност живота ти, Ирина. Но иначе идеята не е лоша.

— Отвратителна идея — твърдо заяви Меркулов, — всяка работа и още повече от този род трябва да се върши от професионалисти, а не от аматьори. Любителите имат навика да се провалят и да провалят цялата работа много по-често от професионалистите.

— Но и тези професионалисти, когато са започвали за първи път, фактически са били аматьори — обади се Ирина.

— Съвсем уместна забележка — съгласи се Романова, но веднага добави: — Макар че лично аз на никой начинаещ не бих възложила да участва в такава операция. Там е вълча яма, за тях човешкият живот не струва и копейка. За тази работа актьорското майсторство и записите не стигат, необходима е професионална ловкост и физическа сила. Така че да приемем идеята за негодна.

Ирина понечи още веднъж да защити хрумването си, каза, че управлявала емоциите си благодарение на автотренинга и това я правело дори по-полезна от опитния агент, но иззвъняването на телефона прекъсна опитите й. Това позвъняване беше първо от последвалите безброй подир него и всички бяха едно от друго по-безсмислени и по-безполезни.

Пръв се обади Грязнов и докладва, че след като лично шефката на московските фантета е оглавила операцията, оперативните работници май открили следа. По всички правила на криминалистиката покрили цяла шайка рекетири, специализирани в отвличане на деца от благородни фирмаджийски семейства. Милицията открила един пансион в Подмосковието. Там мафиотите криели откраднатите дечица. Намерили пет. Невероятно, но факт: децата не бързали да се прибират. Харесало им в пансиона с другите деца. Кеша не бил в групата.

Второ обаждане:

— Някакъв тип преди време се лепнал за Ника, крънкал й пари. Проучихме го: алкохолик, нещастник, няма нищо общо с отвличането на детето — докладва Вася Монахов.

И отново Грязнов: отчет за посещението му в нощен вертеп, доста посещаван от скъпи гости от братските арабски страни. Гостите проявявали интерес и към женския, но и към мъжкия пол. Но със случая «Кеша» всичко това нямаше нищо общо.

Позвъняване на Монахов. Момчетата от тамошната криминална милиция предали по телекса, че в каютата на капитан Мартинчик в град Бердянск висял афиш отпреди тридесет години с певицата Лолита Торес. Но този образ никак не се връзваше не само с жената, която беше сложила белезници на Ника Славина, но и със самата Валерия в нормалния й вид.

Романова се ядоса на подчинените си и нареди двамата да се явят у Меркулов, чийто апартамент след половин час се превърна в оперативен щаб.

36

Съзнателно заобикалям една от жертвите — гледачката Балцевич. Тя изпада от Престъплението с главно «П», но имам вътрешното чувство, че е жертва тъкмо на Престъплението и дори може би смъртта й е ключът за цялостното му осмисляне. Засега се абстрахирам от нея и преминавам към собствената си личност.

Целият номер със затварянето на Александър Турецки в «Бутирки» в общи линии вече е ясен: подполковник Красниковски, като чува моето бръщолевене в полудрямка, решава, че единствено аз представлявам опасност за него. Изпраща ме на среща с Валерия, това, разбира се, си носи риска, защото тъкмо от нея той крие истината. През ум не му е минало обаче, че ще откажа «да се повозя» в луксозното волво, касетофонният запис и изпращането ми при Ключански са били резервни варианти.

Каква роля играят в цялата работа Амелин и Чуркин, не мога да проумея. Но тъкмо от Амелин нещата се завъртяха така, че аз да съм в ролята на жертва. Той дойде за подписа ми точно след като се поинтересувах къде е бележникът на Татяна Бардина. Сега вече съм сигурен, че бележникът няма нищо общо. Какво друго направих този ден? Какво му казах? Какво оставих при него? За какво го попитах? Или помолих? Помолих?… Помолих го да ми даде ереванския адрес на Бабаянц — това е. Амелин си даде сметка, че няма да оставя началството на мира, докато не изясня причината за внезапния отпуск на Бабаянц. Тогава е започнало събирането на «компромата» — отначало за всеки случай, ако взема много да си отварям устата, после вече с точно определена цел в сговор с Красниковски.

Отстраниха ме.

Но какво общо има Клара Балцевич, гледачката и екстрасенска…

Да отиде или не при Зимарин във връзка със случая Бабаянц, по-точно по повод новоизникналия чудноват запис — този въпрос измъчваше Мойсеев от момента, щом разбра, че намерената от него лента съдържа част от запис, който е бил използван за фабрикуване на разговора между Турецки и Бабаянц. Той нямаше доказателства, че някой имитира гласа на Бабаянц. Но с тънкия си слух долови чужди нотки в гласа, чии — не можеше да разбере, имитаторът говореше с лек арменски акцент, почти като Гена Бабаянц, но все пак на места преиграваше, прекалено разтягаше гласните. Гласът на Турецки обаче си беше неговият, пък и събеседничката го нарича Саша. И всичко, което Турецки казва на «голямата» лента, произтича от едно най-обикновено обсъждане на филм. И после за Зимарин — кой ще говори с такъв весел, даже безгрижен глас за наистина подготвяно покушение върху главния столичен прокурор?!

«Семьон! Не ставай глупав, никога не споделяй с началството съмненията си. При началник се ходи само в два случая: да се караш и да искаш» — така щеше да каже предишният му началник Меркулов. Но го няма, а столът му в следствения отдел е зает от друго лице, в смисъл голям задник, разжалван от партийно функционерство и абсолютно бос в следствената работа.

Но Мойсеев вече отиваше в централната сграда, в резиденцията на московския главен прокурор, и досега запазила следи от спалнята на любовницата на търговеца Прохоров, някогашен собственик на «Трьохгорная манифактура» — текстилно производство, подарил през 1915 година на любимата си държанка къщата, в която сега е седалището на прокуратурата.

С жеста на много зает ръководител Зимарин посочи на Мойсеев дълбокия кожен фотьойл. Но гостът не пожела да се възползва от комфорта и остана прав пред началника, с едната ръка подпрян на бастуна, а с другата прегърнал касетофона. Зимарин си свали очилата и дълго се взира в набръчканото лице на Мойсеев, сякаш се опитваше да открие нишката и да разплете заговора, който крои срещу него, главния столичен прокурор — не може да не крои! — всеки негов подчинен.

— Толкова сте зает, аз ви безпокоя, извинете ме, Едуард Антонович, но както сам отбелязахте, това дело е важно. Важно е в смисъл… вие трябва да сте постоянно в течение. В течение. Постоянно, защото делата срещу тези… нашите Турецки и Бабаянц… тъй да се каже, как най-точно да се изразя… са изфабрикувани, тоест те са фалшиви. Затова ви безпокоя, извинявайте — почти изкрещя Мойсеев, обяснявайки на шефа наглото си нахлуване, и сложи касетофона на бюрото му.

Зимарин не изрази учудване от обърканите думи на стария криминалист. Беше свикнал вече, че в негово присъствие някои подчинени започват да плетат език, сякаш са изпили две големи водки. Той само се намръщи, когато старият криминалист пусна касетофона с пълна сила.

— Виждате ли, Едуард Антонович, по-точно чувате ли… Този запис е продължение на първия. Чувате ли, това е гласът на Турецки, вероятно някой е записал срещата му с тази дама, която много се интересува от чуждестранни гангстерски филми. Виждате ли, тоест чувате ли — същия тон, същия изговор…

Но в поведението на главния прокурор се усетиха някакви странности: той рязко придърпа касетофона, започна да върти лентата напред-назад и слушаше записа, намерен в кошчето за боклук — един, два, три пъти. Всеки път, щом от тонколоните се чуеше женският глас, главният прокурор болезнено сбърчваше лице. И всеки път произнасяше, не, само пошепваше, едно и също: «Не може да бъде!» А женският глас повтаряше ли, повтаряше съвсем ясно: «… Питър, по-възрастният, се обажда от една телефонна кабина при автомобилното гробище на онзи Джеймс, по-младия, дето го играе Бърт Рейнълдс… Видя ли, а ми разправяш, че не помниш. И какво си казаха тогава?… Питър, по-възрастният, се обажда от една телефонна кабина…»

Най-накрая Зимарин направи на Мойсеев знак да спре касетофона и попита:

— Кой е разбрал, че сте намерили този… тази… със записа на женския глас?

За времето на съвместната си работа със Зимарин Семьон Семьонович се беше убедил, че шефът просто така не задава въпроси. А и тонът му беше странен, съвсем непривичен за него — спокойно-угрижен.

— Никой освен нас двамата, Едуард Антонович.

Гримаса проряза грижовно поддържаното му лице. Не точно усмивка, не точно болка…

— Успяхте ли да разпознаете женския глас?

— Не. Трябва ми Турецки, а той е мъртъв.

— Добре. Оставете записа в касетофона и уредбата временно да остане при мен. Свободен сте.

Виктор Шахов сънува прекрасен сън: обичаше го жената, за която бе мечтал цял живот. Тя беше много нещастна и това го караше да я обича още повече. Те плаваха с бял параход покрай невероятни страни и той знаеше, че тя е измислила тези страни, тя ги е сътворила за него. Той не я изпускаше от силните си ръце, страхуваше се, че тя ще падне във водата, а това беше лош знак — да сънуваш, че някой пада в такава чиста, прозрачна вода. Значи е само сън? Само в съня може да има такива поличби. Той не искаше да се събужда. Да се събуди, значеше да се върне във внезапно опротивелия му кабинет, където в приемната седеше онази вещица Маргарита, където безкрайно звънеше телефонът и трябваше да се водят много важни, а всъщност безпредметни разговори, трябваше да се решава съдбата на огромната страна, която се свличаше все по-близко до ръба на пропастта, към студа и глада. И в това състояние на колапс той, министърът, отговорен за икономиката, фактически нищо не можеше да направи: властта е в ръцете на армейската върхушка, на отбранителната промишленост, на КГБ и партийните функционери. Те за нищо на света не биха се лишили от привилегиите си, от колхозите и ядреното оръжие. А той трябва да води унизителни преговори с чужденци от какъв ли не калибър, да проси кредити, които страната не е в състояние да изплати през близките десет-двадесет години.

Но следобедното слънце светеше право в очите му и той трябваше да се събуди и да се захване с подготвянето на докладна записка до президента за икономическото положение в страната. А какво да докладва, щом то можеше да се определи много просто: всичко е ужасно, никъде нищо няма и той не знае как да оправи нещата. Но защо слънцето е толкова силно — в спалнята му никога не грее слънце. Отвори очи, смут изпълни душата му и той си спомни всичко: просто сън и действителност се бяха преплели, тя е тук, неговата Ника, неговата богиня на победата, неговото щастие и мъка, смесени в едно — всичко това беше и е, но ще бъде ли?

Слабичката, почти безтелесна Ника се размърда и той се уплаши: сега и тя ще се събуди и ще го изпъди, било е само някакво утринно настроение на прага на незнайния ден. Взе ръката й — тя вече не беше студена като лед — и дрезгаво каза:

— Ника, все едно, ще те обичам цял живот!

— Знам. И аз. Каквото и да стане. Но всичко ще е наред. Моят малчуган ще бъде при нас. Знам.

Боже Господи, как чакаше той тези думи! Как се страхуваше от мислите си — като й върнат сина, всичко ще си отиде на мястото, той отново ще й бъде работодател, и толкова. Беше готов за това. Но съдбата му сервираше подарък след подарък и той се изпълни с увереността на Ника — как го каза тя? «Моят малчуган ще бъде при нас.»… Искаше му се да я вземе на ръце и да я отнесе в своя дом, но тя сякаш прочете мислите му:

— Трябва да си бъда вкъщи, аз съм примамката, разбираш ли? Примамката за тези, които убиха Ана и взеха Кеша. Може да се обадят, да дойдат, да искат някакви документи, те заплашваха… онази старица заплашваше… Освен това знам: скоро ще намерят Кеша. Днес. Ще чакам. Нали няма да си отидеш?

— Не! — възкликна Шахов. Той трябваше да си отиде, да напише докладната записка за президента на страната, но нито за миг не му мина през ум, че дори заради такава важна работа би могъл да остави Ника сама.

«Добре, че направих още един презапис!» — доволен от своята съобразителност, Семьон Семьонович отново седна зад бюрото и взе да сравнява отпечатъците от пръсти върху касетата, придобита по далеч не мирен начин от Чуркин, с отпечатъците, останали по шишенцето с лепилото. До вратата се чу откъм коридора познатото почукване на токчета и той едва успя да покрие с вестник атрибутите на своето изследване, когато в кабинета буквално влетя секретарката на следствения отдел Клава:

— Мойсей Мойсеич… а, направо съм се побъркала! Семьон Семьонич, не им вярвайте, всичко е нагласено от Амелин, сега вече съм сигурна и ако щат, да ме уволнят, за толкова пари всякак ще си намеря работа, при девер ми в кооперативната фирма търсят машинописка… Но както и да е. Саша Турецки ме помоли да проуча кой се е обаждал на Едуард Антонович, та ви казвам, никой не му се е обаждал, Амелин сам си го е измислил това за обаждането…

— Клавдия Сергеевна, не разбирам…

— Нали Амелин е казал на Зимарин, че се е обаждал Бабаянц за отпуската. Е, как би могъл да се обади, след като вече е бил убит? На вас са възложили делото за Бабаянц, знам, Чуркин ми каза, но всичко това е лъжа, ще видите. Амелин е скроил това и на Саша, нали аз самата му казах, че Амелин идва при Зимарин. Амелин е усетил, че Саша му е по следите, и му е направил капан. Той е такъв гаден плъх, колко години го знам…

Вратата на кабинета безшумно се отвори и Мойсеев видя красива млада жена, пепелявите й коси падаха на тежка вълна върху повдигнатите по последна мода рамене на бялото сако; и нещо познато лъхна от сините й очи. Жената приветливо, като на стар познат, кимна на Мойсеев, но явно не той й беше нужен.

— Извинявайте, вие ли сте Клава? Може ли да говоря с вас?

Клава понечи да се свъси, но изведнъж се досети и се плесна по бузите:

— О, аз ви познавам…

Но синеоката не я остави да се доизкаже, измъкна Клава от кабинета и отнесе неясните спомени на стария криминалист, като го остави насаме с откритието на Клава. Той си наложи да продължи криминалистическото изследване, като прибави за нов обект и ключовете от кабинета, получени сутринта от зам. главния Амелин, и стигна до резултата, който очакваше да получи и от който главата му забуча като църковна камбана: отпечатъците от пръстите по шишенцето и по ключовете не съвпадаха, но поотделно бяха идентични с отпечатъците, открити на различни места върху касетата.

Обзе го едно-единствено желание: да смете всичко от бюрото право в кошчето — ей така, с един замах. И вече беше готов да го направи, но изведнъж се спря, извади си бележника и избра домашния телефон на Меркулов. Заето. Завъртя пак и пак, но някой здравата беше яхнал телефона на Меркулов. Тогава Семьон Семьонович прилежно прехвърли всички неща в найлонови торбички, прибра ги в чантата си, неизвестно защо се огледа на всички страни и се запъти към изхода. Опита се да вземе такси, не стана — или колите бяха за гараж, или шофьорите искаха майка си и баща си. На някаква девойка й излезе късметът: тя пъргаво скочи пред един «частник» и викна:

— До Трите гари за десетарка!

Семьон Семьонович я позна — същата, с пепелявата коса, която беше идвала при Клава. Реши да повтори номера и се изправи на платното. Спря някакъв очукан московец и тънко се провикна:

— До «Проспекта на мира» за десетарка!

— Ей, ветеран, да не си изкукуригал? Качвай се, ще те хвърля дотам за тройка!

Докато си лежа тук, в болницата, вече напълно оздравял, поне според мен, моите приятели там, зад прозорците, истински работят за разследване на Престъплението. Защо ли си въобразих, че въоръжен с полустрошена химикалка, ученическа тетрадка и контузена глава, ще мога да създам единствената правдоподобна версия за Престъплението? Московската криминална милиция начело с Шура Романова спокойно ще се оправи и без моите идеи, тя има на разположение не само огромна армия от професионални криминалисти, но и модерна техника, включително и компютри. А аз, удобно разположен в болничното легло, се мъча да открия мястото на Клара Балцевич, предала Богу нещастната си душа, в Престъплението с главна буква. Впрочем точно такива «малки винтчета» (израз на другаря Сталин, в скоби казано) в мафиотския механизъм са обзаведени с въпросната модерна компютърна техника не по-зле от милицията. Колко му е да снесат сто хиляди за персонален компютър с лазерен принтер? Въпросът е: за какво й е бил необходим компютър на Балцевич — да вкара в паметта клиентите си? Да, клиентите, но не само своите. Наобиколяла я е московската мафия — от частниците до кагебистите… Стоп-стоп-стоп… Ако приемем, че Красниковски е убил Балцевич, тогава съвсем естествено е да приемем, че той й е бил клиент. Чантата на Биляш — двадесет сантиметра ширина, двадесет и пет височина, дебелина седем сантиметра; в чантата — бандерол от опаковка с малко по-малки размери. С компютри изобщо не съм се занимавал, но знам как изглеждат дискетите и колко информация могат да поберат.

Така значи. Биляш получава (открадва?) от Сухов чертежите на новото оръжие във вид на компютърни дискети. Всяка дискета побира от сто и петдесет до двеста страници текст, в кутията има десет дискети, тоест хиляда и петстотин до две хиляди страници. Красниковски убива Биляш и помолва Клара Балцевич да му направи копия, занася й кутия с нови дискети. Разпечатва я и част от опаковката се лепва от вътрешната страна на чантата. Клара се занимава с копирането на дискетите, когато я посещава Грязнов. Красниковски, заместник-началникът на Московската криминална милиция, научава къде е отишъл Грязнов, той познава способността му да измъква признания и хич не му се ще Балцевич да направи признания, дотолкова не му се ще, че единственият приемлив вариант за него е убийството.

Мога да смятам задачата си за изпълнена. Нямам повече работа в болницата. Бих могъл просто да скоча през прозореца — тук е ниско, втори етаж. Но ми трябва старши лейтенант Горелик с милиционерската кола, защото се страхувам, че сам няма да стигна и до първия ъгъл.

37

Семьон Семьонович Мойсеев не помнеше в кой вход живее Меркулов, дълго се въртя из двора, като се взираше в излющените табелки с нечетливите номера на апартаментите. Най-накрая намери нужния номер и докосна дръжката на вратата, но в същия миг зад гърба му рязко хлопнаха вратите на внезапно спрелия в двора автомобил. Той се огледа: две фигури, които не можа да различи без очила, уверено се запътиха към входа на Меркулов.

Мойсеев се шмугна вътре, но пътя му прегради друга врата и тя се отваряше с код — естествено непознат на Мойсеев. На слабата светлина от самотната крушка, цялата в мазна мръсотия и с полепнали мухи, която вероятно се сменяше само по време на основен ремонт, той се опита да разгледа цифрите на шифровото устройство. Двамата влязоха във входа и единият, с превързаната глава, каза:

— Тази джаджа сигурно не бачка. Я тури едно рамо!

Мойсеев трепна — толкова познат му беше този глас — и видя привидение. Привидението не обърна внимание на Мойсеев и последва спътника си, който с мощно рамо изкърти — съгласно идеята на привидението — вратата. В спътника Мойсеев позна служител от Гагаринското районно управление, който в случая беше цивилен, и преди вратата да се затвори, едва събра сили да изпелтечи:

— Саша… Александър Борисович…

— О, Господи, какво правите тук! Аз съм, аз, не се тревожете, жив и почти здрав!

— Саша, та аз съм натоварен да уредя погребението ви… какви глупости… и аз пък… но как така… Тъкмо отивах при Константин Дмитриевич във връзка с вашата смърт… в смисъл…

— Карате ме да повторя известното «Слуховете за моята смърт са силно преувеличени». Но за непосветените съм мъртъв, Семьон Семьонович.

— Ясно, ясно — изломоти объркан Мойсеев, — искам да кажа, нищо не ми е ясно… Саша! Вие сте жив!

Той изпусна бастуна и се хвърли да прегърне Турецки.

— Знаете ли, Саша, неузнаваем сте — продължи Мойсеев, докато се качваха на шестия етаж — асансьорът не работеше и военноинвалидът Мойсеев едва преодоляваше стъпало след стъпало. — И ако не беше гласът ви, начинът ви на говорене, никога нямаше да ви позная. Гласът ви е много характерен и освен това днес цяла сутрин ви слушах…

— Досещам се, вие сте прослушвали диалога ни с Бабаянц…

— … който никога не се е състоял. Точно заради това идвам при Константин Дмитриевич.

— Аха — кимна Турецки, — тогава давайте в хронологичен ред, чакат ни още четири етажа.

Мойсеев, Турецки и Горелик стигнаха при Меркулов точно когато майор Грязнов доразвиваше предложената от Божията Птичка версия за Валерий Транин с прякор Огняря. Майорът успял да открие в компютърната картотека данни, които потвърждавали, че Транин нееднократно е съден в дела за убийства, последната му присъда е десетгодишна, тече от 1986-а и я излежавал в еди-кой си лагер.

— Или твоят осведомител нещо бърка, Александра Ивановна, или твоят компютър, Василий, пак е «увиснал» — приключи информацията си Грязнов и със същия сериозен глас се обърна към новодошлите: — Пламенни поздрави за съветското правосъдие!

И всички заговориха едновременно, само Вася Монахов мълчеше, засегнат на тема «компютър». Жената на Меркулов се загледа в Турецки, изведнъж тихо изохка, бързо отиде до другата стая, откъдето се носеха клавирните звуци, веднага се върна, угрижена и спря на вратата в очакване да се усмирят страстите.

— Я по-тихо, приятели! — изкомандува Романова. — Да се върнем на най-важния въпрос: издирването на детето. Две денонощия е в неизвестност и не знаем нищо освен този прякор Огняря. Моят осведомител, скъпи ми Вячеславе, е направо златен, нищо че му хлопа дъската. Всеки момент ще ме търси вкъщи, а колкото до картотеката, Василий, ще трябва основно да я прегледаме, компютрите също бъркат.

— Бъркат хората, които работят с тях. Или вкарват невярна информация и заличават оригиналната — остана твърд Монахов и се изчерви.

— Съгласен съм с Шура, да оставим сега всички приказки, които са извън отвличането на Кеша — потвърди Меркулов, — но първо да нахраним гостите. Оля — повика жена си и чак тогава забеляза, че тя се мъчи да привлече вниманието му. — Какво има?

— Ирина е излязла.

— Какво?!

— Сигурно е отишла при онази… Валерия. Събрала си нотите и оставила Лида да свири. За да не я усетим.

— Ирина? При Валерия?! — изкрещя Турецки.

— Ама кви са тези работи бе, ама кво да ви правя аз вас! — изрева и Шура. — Не знае човек кого по-напред да спасява!

— Защо е при нея? — изкрещя пак Турецки.

— Чакайте, приятели, чакайте да ви кажа… Сетих се…

— Какво сте се сетили, Семьон Семьонович?!

— По-спокойно, Саша. Сетих се… тоест днес видях при Клава, бившата секретарка на Костя, идва една млада жена, стори ми се много позната — сега се сетих, Саша, че е вашата приятелка, отначало не я познах. Взе такси… не, спря частна кола и каза, че е за Трите гари.

— Грязнов! Веднага нареди на твоите хора да задържат Ира на пътя за вилата! — заповяда Романова.

— Може ли да знам за какъв дявол ще ходи при Зимарина?! — не мирясваше Турецки.

Меркулов здраво стисна рамото му:

— Ирина чу вчера нашия разговор, че търсим достъп до Валерия. Ти самият каза на Шура, че тя питала за преподавателка по музика. Ирина се самопредложи, ние категорично възразихме…

— Отивам лично. Вие изобщо не знаете какво представлява Валерия. Те всички са една паплач: Биляш, Зимарини, Красниковски, Амелин. Тя отдавна се познава с Биляш, тоест аз така мисля, защото по едно и също време са живели в Караул, Архангелска област — един хвърлей градче, надали ще е случайно съвпадение. Всички си делят нещо и не могат да го поделят; да им падне човек в ръцете — жив ще го изядат, изпитал съм го на собствен гръб.

— Ти никъде няма да ходиш — тропна по масата Романова, — твоята Ирка нищо не разбира от нашата работа и това я оправдава, а ти временно си мъртвец, така че стой мирен… Какво се мотае сега пък Грязнов!..

— Не мога да вляза във връзка — с тази наша прословута техника, Япония — да й го нафукам! — извика от антрето Грязнов и закрещя колкото му глас държи:

— Двайсет и пети, чуваш ли ме? Не си ли двайсет и пети? Кой се обажда, твойта… Сливи ли имахте в устата!

Тресна телефона със звук, сякаш плюеше:

— Развалил им се радиотелефонът, старшият се обадил от кабина на «Петровка», но още преди половин час. Така че нямат връзка. Кога е взела частната кола?

Мойсеев си погледна часовника:

— Преди повече от час.

— Изтървахме я… Толя — обърна се Грязнов към Горелик, — ти си с кола, така че… Ще играеш ревнив любовник.

— Ясно, другарю майор, веднага. Дайте адреса. Задачата е да я спра на всяка цена, нали?

В този момент Турецки се намеси с неприсъщо тих глас:

— Няма нужда да я спирате. Няма нужда никой никъде да ходи.

— Мисловният ти процес е абсолютно непредсказуем — обади се Грязнов.

— Тя ще направи всичко като хората. Ако отидем сега, ще изпортим работата. Не разбирате ли? Какво сте ме зяпнали? Отговарям за всяка своя дума: Ирина ще се справи. Докато Горелик отиде, тя вече ще е пристъпила към изпълнение на плана си. Освен това Мухоморката може да е виждал Горелик. А той най-вероятно ще се прибере довечера във вилата.

— За мен изобщо тази история с уроците по музика в момента е лудост. Сега Валерия е в такова състояние, искам да кажа, би трябвало да е на нокти, ако е замесена в отвличането — надали ще й е до уроци. Ако пък е готова да музицира — това може би значи, че е невинна?

— Не, Костя, тя никога няма да е на нокти. Науми ли си нещо, ще го постигне на каквато ще да е цена. А за музицирането може да й попречи единствено ако лакът на ноктите й не е изсъхнал.

— Моля за извинение, нищо не разбирам — какво става? — обади се с отпаднал глас Мойсеев. — Май направих ужасна глупост, която на всички… по-точно на Ирина може да й излезе през носа. Така че ви моля да не изпитвате съчувствие към мен, а както би казал майор Грязнов, направо със сопата… по четирите букви.

— За кое говорите, Семьон Семьонович? Вие пък какво сте се окепазили? — попита Романова и лицето й придоби заплашителен вид. — За кое да ви съчувстваме?

Мойсеев събра цялата си смелост и призна:

— Намерих скъсана лента със записа на един разговор между Турецки и някаква дама, от който подразбрах, че диалогът на Турецки и Бабаянц е бил изфабрикуван…

— Кой не знае!

— Моля ви да ме изслушате, Александра Ивановна. Чак сега се усетих, дамата беше съпругата на Едуард Антонович… Не ме прекъсвайте, много ви моля… Дадох му записа да го прослуша и сега разбирам, че той е познал гласа й.

— Ха, познал! Нали заедно са го измислили! — изсмя се Турецки.

— Не и пак не. Ако бяхте видели лицето му!

— Да не би да има лице! Неговото е сурат, не е лице — не млъкваше Турецки.

— Точно там е работата, че този път имаше лице, и то лице на човек, който изживява голямо унижение. Но както и да е, разбирам, че с посещението си при него извънредно много съм усложнил нещата.

— Нали знаеш — вметна Меркулов, — при шефа се ходи само в два случая.

— Знам, Костя, знам — да се караш и да изискваш — заразмахва ръце Мойсеев, — но…

— Прощавай, Семьонич — докосна Грязнов рамото му. — Случайно дочух, докато търсех моите хора: Сашока спомена нещо за град Караул.

— Да. Валерия е живяла там с първия си мъж и точно по същото време Биляш е командвал лагер за политически в същото градче.

— Добре, защото сред «геройствата» на въпросния огняр има и покушение върху инспектор от милицията, за което именно си е изкарал политическа присъда, та е отбивал наказанието си в Караул. Може да е някакво историческо име, но е смешно, затова ми направи впечатление. Ето, вижте!

— Интересно какво свързва адашите с Биляш, лека му пръст! — зачуди се Меркулов, след като погледна поднесената от Грязнов справка.

— Кои адаши?

— Те са адаши, Шура — Валерия Зимарина и Валерий Транин. Точно както сте вие с Турецки.

— Остави тези глупости. Но вече наистина си мисля, че тримата са от едно котило. Както виждате, тъкмо моят адаш се сети да провери къде е работил по-рано Биляш.

— Защото му личеше измръзване на ушите. Чух от Клава, че Валерия била живяла зад Полярния кръг, и си помислих, че баш там е мястото да ти измръзнат разни чаркове.

Телефонът, който дълго мълча, внезапно прекъсна размяната на мисли. Олга Меркулова вдигна.

— Търсят вас, Александра Ивановна.

Романова мълчаливо изслуша някого и си записа едно-друго в бележника. Завърши с:

— Благодаря, душице. — Затвори, после се засмя: — Синът ми беше. Още си ми е душица, нищо че е станал мъж за женене. Но това между другото. Значи така, Вячеслав. Моята Птичка Божия е събрал няколко адреса, на които да потърсим Транин. Обърни внимание на последния.

— Видях вече. Ярославската жп линия. Две спирки след вилата на Зимарини. Отивам на «Петровка», вземам и Горелик, оттам ще координирам действията на момчетата. Първо ще се насочим към този адрес, после ще проверим и другите. Ти, Сашка, по-кротко — нищо че си се докарал като персонаж на Салватор Дали, но може и да те познаят. Ще се погрижим за Ирка. Изчезвам…

— Чакай! Забрави ли, че те помолих…

— Честно казано, забравих, Александра Ивановна. А, да, за «приятеля». Веднага ще се свържа и ще ви се обадя тук. Междувременно обмислете операцията с Константин Дмитриевич. Все пак изчезвам!

— И сега какво ще правим? — запита се Романова, когато зад Грязнов и Горелик се затвори вратата.

— Александра Ивановна, Костя, тук имам няколко странички «размисли» — започна Турецки и притеснен погледна Меркулов, — нещо като версия, много подробности се губят, но си спомних това-онова, докато бях в болницата.

— Хайде, чети си на глас творбата, а Константин да слуша и да не иронизира!

— Кой! Аз да иронизирам?! Саша, имало ли е случай…

— А кой го нарича Главен Инспектор по Предлагане на Версии, всичко с главни букви?

— Никога вече, мъжка дума! Слушаме те, Саша.

— Най-интересното според мен е, че всичко си е точно така — рече Меркулов и се смути: — Иронизирам ли?

Романова махна с ръка и пак попита:

— Та какво ще правим? Откъде ще намеря такава армия, че да разнищва едно по едно…

— Не можеш да обхванеш необхватното — стара като света, но истина. Нека се настроим така да не се хвърляме в тези смъртоносни игри, а да локализираме задачата до минимум. Макар че и по този път не е изключено да се хванем гуша за гуша с империи като армията, КГБ, военнопромишления комплекс. Нашата задача е и по-благородна, и по-човешка. Какво най-вече ни притеснява в цялата история? Казвам притеснява, а не интересува? Детето, което трябва да спасим. По тази линия действуваме на пълни обороти, ще кажа дори — наднормено, като имаме предвид съвсем нежелателната намеса на Ирина. Какво мислиш, Семьон?

— С Александър Борисович ще поемем случая — засега, тъй да се рече, в предварителните детайли, ще разговаряме, ще маркираме; после ще минем на живо. Трябва да започнем от Чуркин, той е доста лабилен тип, но иначе даже се чудя какво търси в тази компания. Така че ще направим план…

— Добре, действувайте. Няма нужда нищо да докладвате, Семьон Семьонович, направо почвайте. Само че още не пускайте Саша навън, че наистина ще трябва да му търсим ковчег. И теб, Василий, не съм те забравила. Бързо на «Петровка», жив или мъртъв да изясниш защо този Транин е на свобода и кой е замесен във фалшифицирането на компютърните данни. Не се муси, има още. После ще намериш Грязнов и ще получиш от него останалите инструкции…

— Само ми е до компютъра сега — подхвърли Романова, когато Монахов тръгна, — ама не ми се ще момчето да затъва в цялата тази кал. А с тебе, Константин, ще трябва да се разберем. Всъщност затова съм тук, ти си ни майстор на дипломацията. Аз лично ще поема Красниковски и Гончаренко, ще работя с мои информатори. От колегите вече ме е страх.

— Да, знаеш ли, грехота е да намесваме такива свестни момчета в тази мръсотия. На тях може и да им се размине. Но на нас с тебе — не.

38

«Скъпа моя! Ти си съвсем спокойна. Не те е страх от никого и от нищо. Твоите мускули са отпуснати, дървената седалка ти е много удобна, топлина се разлива по цялото ти тяло, мозъкът ти потъва в лека дрямка…»

Ирина половин час си повтаря тези заклинания, както учи науката за автотренинга, и само от време на време поглеждаше през прозореца гарите, на които не спираха: Лос — Перловска — Тайнинска… Първа спирка — Митишчи. Ирина искаше да слезе, да се върне, докато не е станало късно. Замислила е нещо неизпълнимо и толкова я е страх, това не е сцената, където си пред очите на всички — тук се срещаш с подлостта очи в очи… Тълпи слизаха от влака, а откъм платформата се блъскаха онези, които щяха да пътуват към Загорск. Тя се върна на същата пейка, където се беше освободило място до прозореца. Продължиха без спирки до Пушкино: Подлипки — Тарасовка… Тя отвори разписанието, с което се беше снабдила на гарата. От Пушкино тръгва влак за Москва пет минути след като нейният влак спре там. Но трябва да устои на изкушението, не бива да слиза в Пушкино, много е срамно пред всички — пред Саша, пред Меркулов, пред самата себе си. «Гара Пушкино; следваща спирка…» Тя затвори очи, а влакът не щеше и не щеше да тръгва — минута, две, три… Или може би така й се струваше, да, разбира се, само внушение, ето, продължаваме, на всеки пет минути спирка, хайде по-бързо, по-бързо… «Акушинска» — съобщи равнодушният глас. Ирина си взе папката с нотите, чантата с касетофона и тръгна да слиза. Това е както на изпитите — вземеш ли веднъж въпроса, вече не е толкова страшно, дори и да си доста несигурен, просто трябва да си спомниш всичко и да го подредиш.

Да, тя е учителка по музика, пристигнала е от Рига, не й стигат парите, а си пада по хубавите дрехи, затова дава уроци, намерила си е ученичка; вярно, доста път е, но нищо, казали са й, че от гарата не било далече, десетина минути. Няколко пъти попита за посоката, добре, че е събота, вечерта е топла и много хора са навън. Улица. «Горска» ли? Ей точно там, дето почва горичката, те са три вили общо. Прокурорската ли? Последната, в гората, над рекичката. Там има караулка и охрана, другарко. Да, знам, предупредени са за моето, идване.

Тук някъде са залегнали момчетата на Слава Грязнов, те вече я виждат, разбира се, веднага ще докладват, че към вилата на Зимарини се е запътила непозната гражданка, видът й никак не е виладжийски; описание, особени белези… В Москва, на «Проспекта на мира», сигурно вече я търсят, може би има заповед за задържането й, бързо да отмине опасната зона.

Висока ограда с медна табелка «Зимарини». Погледна към небето, сякаш щеше да й е за последно: горе се носеше весело пухкаво облаче, по проводниците бяха накацали птици като нотни знаци по петолиние, тя може дори да изпее мелодията: до-ре-ми, до-ми-горно до, си-ла-ла-сол, стана като една песен на Окуджава: «Господа юнкери, къде бяхте вие…» Но птиците свършиха, с тях секна и мелодията. Ирина решително натисна звънеца.

— Документите.

Не разбра откъде идва гласът, но на оградата се открехна малко прозорче, сега от него ще се подаде царствена ръка и ще хвърли батистена кърпичка в знак на любов и покана за будоара. Не, Ирина нито си помисли, нито можеше да си помисли нещо подобно, тя само си повтаряше: «От нищо не те е страх, мускулите ти са отпуснати…» Подаде на прозорчето паспорта си и след секунди чу:

— Ирина Генриховна Фроловска.

— Да — едва промълви към дървената ограда, защото до прозорчето можеше да стигне само с ръка. В същия момент разбра, че гласът не се обръща към нея, защото по високоговорителя чу приглушен женски глас:

— За мене е.

Ирина влезе през портата, която се отвори сама. Към вилата водеше пътечка, посипана с чакъл, непристъпен зид ограждаше къщата от три страни и се врязваше в рекичката, която служеше за естествена ограда. Ирина лепна на устните си съвсем лека усмивка и тръгна към вратата на къщата, а токчетата й затъваха в ситните камъчета. Заоглежда се наоколо уж с възхищение от красотата и поддържането на вилния имот на главния прокурор на Москва, а всъщност се опита да запомни колкото може повече за разположението на къщата и градината. Огледът я смути, това беше истинска крепост, от която човек можеше да се спаси само с плуване. Ако откъм реката няма още една караулка.

Масивната врата на къщата се отвори и на прага застана мадам Зимарина в тънък халат, под чиито леки дипли прозираше загоряла плът, прикрита само с триъгълничето на дантелени бикини. Ирина очакваше да види хубава жена. Но Валерия Зимарина беше предизвикателно красива и Ирина усети остра ревност да разкъсва всяка нейна клетчица. Но междувременно вече чуруликаше — весело, непринудено и дори малко кокетно, та лицето й придоби онзи вид, заради който като малка я наричаха «лиска»:

— Добър ден. Ирина се казвам. Идвам за уроците по музика, Вера Степановна ме праща.

Валерия не бързаше с поздрава, тя огледа гостенката от главата до петите с безцеремонно преценяващо око, очевидно остана доволна, изсмя се:

— Радвам се, че дойде. Тук сама ми е много скучно. Дай жакета да го закача. Това щатско костюмче от «Берьозка» ли е? Какво мъкнеш в тази тежка чанта?

— Касетофон със записани уроци, Валерия Казимировна, ако ме одобрите…

— Одобрих те — подсмихна се пак Зимарина, — обаче никакви Казимировни, просто Лера. Значи си от Рига, а?

— Там съм от три години, иначе съм живяла все в Москва. Имам два месеца отпуска, но ако си намеря работа, ще остана.

— Както виждам, не си омъжена — Валерия посочи дясната й ръка.

— Не! — остро отговори Ира — защото много й се искаше да е омъжена за Саша Турецки. Но й се стори, че в очите на Валерия проблесна одобрение.

— Консерватория ли си завършила?

— Да, московската. Концертмайстор съм, но не ми стигат парите и си докарвам с допълнителни уроци.

Валерия я прегърна през раменете и я поведе към хола, където Ирина видя «Стейнуей», мечтата на всеки пианист, и дъхът й спря. Домакинята сложи на малката изящна масичка бутилки пепси и уиски, наля, без да пита за съгласието на гостенката. На Ирина й се пиеше и уиски, и пепси — и за отпускане на нервите, и за разхлаждане.

— Но и аз не съм богаташка, да знаеш. Не мога много да ти плащам. По петдесет на ден — става ли?

— На ден ли? — учуди се Ира. — Обикновено таксата ми е петнайсет рубли на час, а урокът е два часа. Така е най-удобно за ученика.

Беше й много приятно да говори истината и да не изневерява на себе си — но задълго ли? Забеляза, че Валерия пресмята нещо наум, сигурно обмисля да не се мине. Ирина вдигна чашата с пепси, пи няколко глътки.

— Извинете, жадна съм, навън е доста горещо.

— За срещата ни — каза най-накрая Валерия. — И да пием брудершафт, че май много те затруднява да минеш на «ти», както виждам.

Ирка нямаше никакво желание да пие брудершафт с нея, взе да се оправдава: че й е неудобно, че не е свикнала да говори на «ти» с по-възрастни, не-не, знае, че разликата им е съвсем малка, но все пак… Валерия обаче беше промушила вече ръката си с чашата под мишницата на Ирина, отпи от уискито, лепна устни на нейните и се опита с език да отвори стиснатите до болка зъби на гостенката. Ирина се смрази от отвращение и искаше да се отдръпне, но Валерия се изсмя по своя си начин и продължи преспокойно:

— Добре. Предлагам ти по петдесет на ден и няма нужда да пътуваш напред-назад, ще останеш тук някоя и друга седмица, после ще видим.

Ирина беше възвърнала вече душевното и телесното си равновесие и сега трябваше да отговори така, че да не провали замисъла си — тя каза съвсем тихо, но все още в пълно съответствие с истината:

— Съгласна съм. Само да се обадя на Вера Степановна…

— Прекрасно! Ще ти платя обаче накрая, така съм свикнала. Никакъв аванс.

— Добре, добре — бързо се съгласи Ирина и пак не си кривеше душата, защото изобщо нямаше намерение да взема пари.

— На Верка аз ще се обадя. Кой друг познаваш в прокуратурата?

Ето! Започва се. Нито миг пауза, нито миг за обмисляне на отговора. «Никого не познаваш, скъпа, от споменатото учреждение. Никакъв Александър Турецки.» И тя моментално се учуди:

— От прокуратурата ли? А, да — не, моля ви се. Слава Богу, никого — само Вера Степановна, но тя ми е роднина. Ох, извинявайте… Вашият съпруг май беше прокурор? Само исках да кажа, че не ми се е налагало да влизам, в смисъл…

— Толкова си права, душичке. И моят съпруг, главен прокурор на Москва, е същата дрисня като всички други от мъжки пол, дето клатят между краката си биволски опашки…

«Боже Господи, какво говори тази жена!» Ирина се усмихна уж на шегата — но Валерия нямаше никакво намерение да се шегува.

— Най-долната сган работи в прокуратурата и в милицията. Не обичам прокурорите. Куките и ченгетата също. Нищо че и аз съм завършила право.

— Защо ми го казвате?

Зимарина пусна една змийска усмивка:

— За да си наясно с положението в тази къща. Защото съм до известна степен в стресова ситуация. Но пак ли сме на «ви»

«Наистина, скъпа, пак ли?» — каза си Ирка и попита на глас:

— Започваме ли? Ще ви помогна да вдигнем масата.

— За тази цел, кукло, си има слугиня. Впрочем не искаш ли да хапнеш?

Ирина помисли да откаже — от възпитание, но усети, че е гладна като вълк, затова реши още малко да не изневерява на себе си:

— С най-голямо удоволствие.

Зимарина изкрещя:

— Маня!

На вратата цъфна невероятно уродливо създание на около шестдесет и пет години.

— Стопли ни каквото е останало от пилето.

Маня неодобрително погледна учителката.

— Останало е само за Едик.

— Много добре знаеш, че днес няма да си дойде. Утре ще му сготвиш нещо друго.

— Дай пари. Имам само рубла и седемдесет и пет…

— Много харчиш, Маня. И не се пазариш, когато купуваш!

Ирина остави Валерия да хока слугинята от незнаен произход, междувременно извади нотите и касетофона. «Тази Маня не може да я понася. В нейно лице ще намериш съюзник, скъпа моя. От нея много нещо можеш да научиш. Но защо ми изглежда познато лицето й? Къде съм я виждала?» Ирина отвори рояла, докосна клавишите. Валерия още се джавкаше с Маня. «Нарича Зимарин Едик. Значи му е близка. Може би роднина? Естествено — роднина! Как, скъпа моя, не видя ли веднага? Ето портрета му на стената с всички прокурорски отличия. Същите увиснали бърни, кучешка мутра, същите брадавици. Задачата да превърне Маня в своя съучастничка се осуетява. Но все пак…»

Ника изсипа последното мляно кафе в джезвето — през последното денонощие бяха изпили половин кило кафе и това беше единственото, което можеха да поемат измъчените им души. Шахов на няколко пъти искаше да вдигне телефона и да поръча кафе в бюфета на ЦК, но нещо го възпираше, той самият не знаеше какво. Шофьорът Митя, който твърдо понасяше несгодите в извънработно време, на няколко пъти донесе кой знае откъде пълен сак с храни, които моментално унищожаваше заедно с охраната на Ника, с която се беше сприятелил — двама сержанти от милицията, пратени от Романова за външно наблюдение на къщата. Но в този мистичен пункт за зареждане с ядене нямаше кафе и Митя донесе за компенсация две бутилки водка — за най-голяма радост на охраната. Шофьорът и милиционерите дремваха в милиционерската кола и се хранеха на смени.

— Яйцата — не! — твърдо забрани шофьорът Митя, докато разтоварваше поредната торба с продукти. — Те са за детето. И червеният хайвер. Другарко Славина, приберете всичко това в хладилника!

Ника с механични движения взе да подрежда яйцата в отделението на вратата на хладилника, а очите й бяха приковани в Митя — така, сякаш не беше шофьор, а пророк, пратен от небесата.

— Да, Кеша много обича бъркани яйца. И пържени — каза тя тържествено-спокойно и му се усмихна, като че ли двамата бяха посветени в тайната на неговото завръщане.

— Грязнов? Обажда се двайсет и пети. Радиотелефонът още не работи, обаждам се от гарата. Обектът има посещение, приятелка, пият, целуват се, смеят се. Нищо подозрително. Да продължа ли наблюдението?

— Как изглежда приятелката?

— Супер. Русопепелява.

— Как е облечена?

— С бяло сако, зелена рокля на бели райета…

— Други има ли в къщата?

— Един много страшен бабишкер. Сервира им ядене. Казвам ти: нищо съмнително.

— Продължавайте наблюдението. Русопепелявата е наш човек, за живота й отговаряш с главата си. Помъчи се при първа възможност да я измъкнеш оттам. Само че тихо-кротко.

«Целуват се… Може би изобщо не е Ирина?»

Меркулов стигна до паметника на космонавтите десет минути преди уговорената среща и зачака, вгледан в групите екскурзианти и туристи — съветски и чужди. «Приятелят» на Грязнов нарочно беше избрал това място. Още десет минути. Меркулов не се безпокоеше — шпионите са най-точните хора на земята. Когато стрелката на уличния часовник допълзя до осмата минута след точния час, той се поразтревожи, но в същия миг до бордюра спря светъл опел и водачът — още в движение — се пресегна и отвори предната врата на Меркулов.

— Заповядайте, Константин Дмитриевич. По-бързо, моля ви.

Меркулов познаваше това лице, което беше виждал само по телевизията. Младолик, с посребрена прическа — тип «канадска ливада». Кирин. Генерал-майор от КГБ в оставка, посветил остатъка от живота си на опасна дейност. Сигурно по-опасна от онази, с която се беше занимавал по-рано — сега разследваше престъпната дейност в бившето си ведомство.

— Веднага — отговори Меркулов и непохватно се сгъна на предната седалка, Кирин веднага потегли и Меркулов още не беше нагласил крачищата си между жабката и седалката, когато опелът вече се носеше по «Академик Корольов».

— Извинявайте, седем минути закъснях, една кола на КГБ ми се лепна още пред къщи. По едно време мислех, че са ме оставили на мира, после гледам, пак ме следват по Звездния булевард. Неприятно ли ви е бързото каране?

— Не — засмя се Меркулов, — газ!

И Кирин даде газ по широката празна улица в посока към телевизионния център, покрай парка Останкино. Меркулов се обърна — в дясната лента бавно пълзеше тролей, а точно зад тях жълтееха халогенните фарове на преследвачите. Меркулов беше сигурен, че са те, колата упорито ги следваше и дори ги настигаше.

— Не се безпокойте, сега ще им избягаме — отговори Кирин на мисления му въпрос и се усмихна: — Само се крепете здраво на седалката.

При Кашенкина поляна зави надясно, леко поднесе към насрещното движение, веднага зави наляво, в пресечката между блоковете, още един ляв завой зад пететажната сграда и по тясната алея — право към тухлената стена, пред която бяха строени боклукчийски кофи. Меркулов зажумя: на такава голяма скорост никакви спирачки не можеха да заковат колата. Но Кирин нямаше и намерение да спира. Точно пред стената сви отново наляво — в един несъществуващ, както се стори на Меркулов, двор; изключи светлините и плътно до стената вляво на първа изпълзя към улицата и спря.

След миг се чу свистене на спирачката и тенекиен взрив — колата на потерята се беше натикала в кофите. Кирин смигна на Меркулов — «това се и очакваше», запали, включи светлините и отново тръгна, този път със съвсем поносима скорост, в обратната посока.

В движение му подаде ръка, твърда и студена:

— Радвам се да се срещнем.

— Аз също. Слава ми обясни всичко. Каза ми кой сте и какъв сте. Не че някой не знае…

— Защо такива церемонии? Казвам се Владимир. Хайде на име.

— Съгласен.

— Сега ще отидем на едно място и ще поприказваме. Там няма да ни пречат.

Кирин се повъртя още малко из затънтените улички, убеди се, че никой не ги следи, върна се в посока към ВДНХ и отведе Меркулов до едно подземно заведение с надпис «Кооперативна обществена тоалетна». Меркулов реши, че генералът е на зор, но Кирин му кимна: насам, насам — и тръгна към табелата «Директор». Домакинът на заведението посрещна най-приятелски о.з. генерала и поведе гостите към друго помещение с тихо жужащи климатици, което за най-голямо учудване на Меркулов се оказа малко и вероятно нелегално ресторантче. Продължиха след директора и влязоха в едно сепаре.

— Нямаме музика, но кухнята е чудесна — обясни директорът на Меркулов и му подаде менюто. — Тук е пицария, италиански ресторант. Имаме лиценз, но сме се разбрали със съвета, че ще започнем първия сезон по-потайно. Страх ни е да не стане навалица. Нали ги знаете нашите тълпи! Затова сме с предварителни резервации… Днес имаме три вида пици. Препоръчвам ви също телешко на грил и спагети. Вина: «Гурджаани», «Тетра»…

Долови във въздуха желанието на госта и допълни:

— Имаме и водка. Сега ще пратя сервитьорката.

— Аз не пия — заяви Кирин и си наля минерална вода.

— Никак? — учуди се Меркулов.

— Никак — твърдо отговори Кирин.

— Аз пък, с ваше позволение, ще изпия една водка, макар че докторите са ми забранили. И не пушите? Уви. Аз вкъщи лъжа, че съм ги отказал, обаче доста пуша. Както и да е, това няма нищо общо с…

— Да, Костя, да започнем направо по същество. Ще ви помогна с каквото успея, чакам въпросите ви.

— Нека първо ви изложа нещата, тогава ще разберете какво бих искал да знам. И така: всичко започва с убийството на майор Анатолий Петрович Биляш от КГБ.

— Значи го очистиха Биляша, а? Не, не знаех. Но той отдавна си просеше куршум в челото или нож в сърцето…

— Според непроверените ни данни със случая е свързан капитан Бобовски от същите служби.

— А, не ми се вярва. Нашият Бобик само за парлама става…

— Значи го познавате? Тогава ще ни е по-лесно.

39

Ирина дояде пилешкото «чахохбили», като се мъчеше да не обръща внимание на Валерия, която я наблюдаваше. Влезе Маня и нарочно много шумно заразтребва масата. Валерия заключи вратата зад гърба й с думите:

— Сега никой не трябва да ни безпокои, нали?

— Да-да, хайде… започваме… — жизнерадостно отговори Ирина и бързо се насочи към рояла «Стейнуей» — сякаш отвътре не й се обърна всичко от гнусното предчувствие. — Ще ви… сега ще ти пусна първия урок на запис. Тогава ще е ясна целта, към която трябва да се стремите… стремиш…

«Божичко, опази ме от нея, помогни ми да открия Кешинка, Божичко, на всичко съм съгласна, само да не ме докосне с тия ръце…»

Ирина пусна касетофона, чу се елементарна мелодийка — модерна песничка в бавен аранжимент.

— Сега ще изсвиря началото. Щом си учила някога пиано, няма да те затрудни.

«Само да не ми треперят пръстите, само да не сбъркам…» Но пръстите я слушаха и не трепереха, клавишите меко потъваха и Ирка изпита желание това да продължи вечно — тя да свири тази глуповата мелодийка, аранжирана за дебили, само и само да не се доближава до нея това женище, което я разделя със Саша, наистина я разделя, сега, днес, а не по-рано, когато тя още не познаваше Валерия, а само знаеше, че той си има някоя, но тогава се беше примирила и беше забравила, не точно забравила, но можа да го преглътне. Сега обаче всичко се обърна, тя не си представяше как е можел да бъде с тази жена и щом е могъл, значи просто не е същият, когото тя от толкова време познава и обича.

— Нали виждаш, няма нищо трудно — продължи със същия жизнерадостен глас и се усмихна, и очите й светеха като сини газови пламъчета.

«Само едно, само едно може да изкупи всичко, само заради едно ще забравя, че Валерия Зимарина съществува на този свят — трябва да намеря Кеша. Тогава Валерия ще изчезне и духът й ще се изпари от земята.»

— Да… наистина… нищо трудно — чу съвсем близо пресеклив шепот и усети хищна длан на гърдите си, и почувства, че умира, ще получи разрив на сърцето, защото има само един начин да намерят малкото момченце Кеша, да го намерят и да го върнат на непознатата й Ника, смазана от нещастието; да си върне любимия, да забрави всичко, свързано с тази жена, с тази настойчива ръка със зелен перлен лак: трябва да се подчини, да приеме гнусните ласки. Направи усилие да се отпусне, да се освободи от напрежението, което я беше сковало на камък, и продължи да свири, като поглеждаше с невиждащи очи над рамото си.

И тогава дойде избавлението. Телефонът иззвъня и мелодичният звук извести за края на изтезанието. Ирина не трепна, но спря да свири; а Валерия не вдигна, само си погледна часовника и бързо излезе от хола, пътьом й подметна:

— Свири, свири.

Сигурно има дериват някъде другаде в къщата — телефонът спря да звъни. Ирина някак по интуиция реши, че позвъняването трябва да е свързано с отвличането на Кеша, пролича, че Валерия го беше очаквала, затова като дива котка изви очи към изящното си часовниче с инкрустациите, затова уж небрежно й подхвърли: «Свири, свири» — за да не чуе какво ще говори по телефона. Ирина продължи да свири с лявата ръка, същевременно пусна касетофона, на който беше записала в свое изпълнение същата мелодия, и много предпазливо вдигна слушалката. Не, Валерия не е вчерашна — апаратът мълчи, явно този телефон се изключва с вдигането на слушалката на другия апарат. Ирина внимателно го затвори, свали си обувките, излезе в антрето, ослуша се — гласът на Валерия се дочуваше някъде отгоре. Притеснена да не се натъкне на Маня, Ирина се качи по стръмната вита стълба и залепи ухо на вратата. Звукът на пианото и думкането на собственото й сърце заглушаваха всичко, не трябваше да включва касетофона толкова силно, но Валерия повиши тон и сърцето на Ирина така силно заудря, че вече имаше опасност да го чуе цялата къща.

— Нито цент, Валера! И ще те пусна на ченгетата, боклук такъв, окото ми няма да мигне! Грабвай се с копелето и веднага — чуваш ли ме, мо-мен-тално! — изчезвайте в Подлипки… Как така си забравил бе!.. Да знаеш, че ако имах време, аз тебе щях да те натикам в… Да си вържеш връзка знаеш, а да си поразмърдаш мозъка никакъв те няма, така е! Оставяш колата на гарата и хващаш по шмендефера, барака осемнайсет. Чист е теренът. Чакаш там, ще ти изпроводя един верен приятел.

Ирина още не беше осъзнала чутото, когато телефонът се затръшна и тя се понесе надолу като стрела, седна пред пианото както си беше, боса, но телефонът до нея тихо прозвънна — Валерия избираше. Ирина щеше пак да хукне нагоре, но чу хлопване на врата, след секунди влезе Зимарина и каза:

— Да си нямаш работа с мъже, кукло.

«Ако пак ми пусне ръка, ще я убия. С тази бронзова статуетка. И ще бягам към реката.» Самовнушението вече не й помагаше.

— Изсвири ми нещо приятно — Моцарт например.

«Подлипки, шмендефера, барака осемнайсет. Какво е това? Веднага трябва да съобщя на Романова. Валерия ще му прати „верен приятел“ — няма време за губене! О, колко съм загубена, аз не знам даже телефона на Меркулов. И как ще се обадя? Откъде? Господи, помогни ми да се измъкна!»

Мъчеше се да не поглежда към Валерия, боеше се, че Моцарт няма да надделее над кощунството.

— Само че се съблечи, искам да свириш гола. Аз ще те гледам. Трябва да се обадя на едно място.

Ирина се извърна към статуетката, но Зимарина най-неочаквано изпсува долнопробно, злобно загледана към прозореца, захвърли слушалката и изхвърча от стаята. «Като вещица с метла» — каза си Ирина и също погледна през прозореца. В двора беше влязла кола, от нея почти в движение слезе набит мъж на около петдесет години, с широки стъпки закрачи към къщата — Ирина позна главния прокурор Едуард Антонович Зимарин.

Кирин започна отдалече и Меркулов търпеливо го чакаше да стигне до отговорите на поставените въпроси.

— Успях да открия тайната организация ръководителка. Мозъчния тръст. Той управлява целия военноиндустриален комплекс. Тази структура се нарича «Наблюдателен съвет към Министерския кабинет на СССР». Макар че не той се подчинява на правителството, а то на него. Но самите членове наричат съвета «Вече» — дали по аналогия с Новгородското вече[8], или е нещо друго, не знам. Макар че Новгородското е било създадено да изразява народната воля.

Келнерката донесе «телешко на грил», с което за минута прекъсна монолога на Кирин.

— Нашата вина е тъкмо тази, че всички ние, повече или по-малко овластени, не умеем да използваме властта си в името на народа. Даваме им възможност, разбираш ли, да се възползват от плодовете на седемнайсета година.

— Прощавай, но кои сме «ние»? И кои са «те»?

— Номенклатурата. Говоря и за държавния апарат, и за военнопромишления комплекс, и наказателните органи. Много е бил прав, който е нарекъл този ужасен мастодонт «военнополитически комплекс». Тъкмо той превръща страната ни във военна свръхдържава. От многобройни примери стигнах до извода, че нашият комитет, партията и отбраната вече не могат да намерят общ език със собствения си народ. И никога няма да намерят. Прекалено много се разминават пътищата им. При това неизбежно — така са програмирани. И знаеш ли кой е дробил цялата тази попара? Не се ли досещаш? Сталин и Берия. — Кирин с интерес погледна Меркулов. — Изглеждам ти луд, нали? Този комплекс е програмиран само да брани системата, да разпалва война. Той е противник на всичко градивно и съзидателно. Търся съюзници за борбата с това зло. Търся хора, които упражняват някаква власт. Като тебе, Костя. Наблюдателният съвет към Министерския кабинет, така нареченото «Вече», е, от една страна, част от системата, а, от друга, се превръща в самостоятелно действащ орган и за превземане на властта не пренебрегва и най-нехуманните методи. Включително терор.

— Как така, да не би Министерският съвет да се занимава с тероризъм?!

— «Вече»-то има право да гласува смъртна присъда на всекиго. Дори на президента. На тебе и на мене. Заедно или поотделно. Едновременно или по различно време. Присъдата не подлежи на обжалване. Никой никога няма да научи за нея.

Меркулов разтри с двете длани страните си, сякаш беше измръзнал — имаше този тик при силно вълнение.

— И ти знаеш как можем да разкрием това «Вече»?

— Ще ти дам човек. С него можеш да говориш както с мен. Между другото, не съм чувал за никакъв Бес, кой ли е пък този «боец»? Андрюха обаче може и да знае. Той е моят човек, казва се Андрей Викторович Борко. Запомни телефона, нищо не записвай. Ще кажеш, че си приятел на Вава̀. Ударението на второто «а», както на бразилската футболна звезда. Ще кажеш: така и така, продавам хубава спинингова въдица, вносна. И няма страшно дори ако телефонът му се подслушва. Непременно да споменеш «спининг». Каквото и да ти отговори, ще го чакаш на Беларуската гара, втори перон. Той по някакъв начин ще ти съобщи часа, ти ще разбереш. Веднага ще го познаеш — косата му е сресана съвсем гладко на път. Борко ще ти даде някои сведения. Ти ще ги обработиш, имам предвид юридически. И ще предадем информацията в Белия дом. На Елцин, не на Буш.

— Кога е най-удобно да му се обадя?

— По всяко време от осем вечерта до осем сутринта. Можеш и веднага. Както разбирам, положението ви е напечено.

Меркулов си погледна часовника:

— Ако е удобно, наистина да му се обадя веднага…

— Грязнов? Изпуснахме Транин. Адресът беше верен. Спирка Хотково. Изчезнал е с колата в неизвестна посока… с детето. Видял го съседът от клозета си. Десетина минути сме закъснели.

— Завардихте ли шосетата?

— И питаш? Слава, Слава…

— Какво «Слава, Слава»?

— Това, Слава, да не крещиш, защото така или иначе сме по петите му и колата ни е добре известна. Нощес ще го пипнем. Само че знаеш ли…

— Хайде бе, майната ти? Говори по-живо!

— Знаеш ли, че прякорът на Транин е Огняря?

— Още малко и започвам да стрелям по свои!

— «Огняр» на жаргон е педал.

— За толкова години все съм го понаучил! Какво каза?

— Същото. Да не би нещо с момченцето…

— Давай веднага номера, марката, всякакви отличителни знаци на колата… стар фолксваген… «Каравел»… Номер — не се знае. Цвят? Не бях чувал за «побеснял крокодил»… Не ми е до шеги, приятел. Люляков ли? Тоя съсед май люляк е сънувал. Добре, все едно в тъмното надали чак толкова ще нацедим цвета. Веднага се включвам в издирването, дай ми вашите маршрути…

Лейтенант Василий Монахов вече два часа страдаше пред монитора, като се мъчеше да открие как са изчезнали от компютъра данните за затворника Валерий Транин с прякор Огняря. Вратата рязко се отвори и майор Грязнов с овладян глас рече от прага:

— Зарежи тия глупости, Вася, ами да тръгваме. Ще караш. Вземи си оръжието.

40

Главният прокурор на Москва много спокойно говореше с жена си, Ирина чуваше всичко, но не можеше да разбере за какво става дума. Знаеше едно: трябва да изчезне оттук, да намери телефонна кабина — не смееше да използува телефона до себе си и да съобщи на Романова, че Кеша е в Подлипки, барака осемнадесет по шмендефера. Минаха десет минути, петнадесет…

Трябваше да използва момента и да бяга. Не, ще зареже и касетофона, и папката с нотите, само чантата, там са й парите, иначе не може дори да се обади в Москва. Боеше се, че ще я спре охраната — нали там беше останал паспортът й — но по дяволите паспорта!

— Къде ма, курво? Ей сега като разкажа на Едик какви ги вършите тук с Валя, мисли му! Ще те оправи той едно хубавичко!

От страх, че ще бъде задържана, няма да успее да избяга, Ирина истински заплака и заговори с хлипане през сълзите:

— Манечка, мила, аз не съм курва, аз съм учителка, моля ви, помогнете ми, отворете ми вратата, много ви моля, Манечка. Така ме е страх от нея, от вашата Валя…

— Че какво търсиш тогава у нас?

— Да я уча на пиано, а тя взе да ме пипа и искаше да ме съблече гола…

Ирина малко по малко се увлече в ролята си и гледаше да бие на жалост.

— Ами що се целувахте? — продължи разпита Маня. — И не съм ти никаква Манечка, а Мария Антоновна.

— Ох, Мария Антоновна, ама вие сте сестра на другаря Зимарин? А Валя ви нарече слугиня.

— Кучка лагерна! Ще й дам аз една слугиня! Вече взела и за жени да се облизва, че мъжете ги оправи от край до край! Едик е такъв фактор, а тя… Май наистина не ми мязаш на курва. Че къде ще вървиш в тъмното? — неочаквано се смили Маня. — Чакай да ти дам фенерче. Портата е затворена — Едик щом си дойде, и я затварят до сутринта. Ела да ти покажа една дупка, ама де не ме издадеш.

— Моля ви се, никога!

— Тя самата Валя я направи тази дупка, отвънка хич не си личи. Ще хванеш през гората покрай брега и щом стигнеш шосето, гарата е вдясно.

Меркулов се озърна. До телефоните автомати в залата на метрото не се очертаваше никой и нищо съмнително. Той прикри слушалката с вестник, разтегна си устата и каза с жабешки глас:

— Андрюха, здрасти. Вава̀ каза, че може да си взема моите сто и петдесет за спининга. Извинявай, ако късно ти се обаждам. Ама мангизите страшно ми трябват.

От отсрещната страна последва мълчание, после интелигентен глас отговори:

— Добре, ела.

Меркулов знаеше от генерал Кирин, че «ела» означава да отиде на Беларуската гара и там на втори перон ще го чака мъж, гладко сресан на път. Меркулов натърти, че парите страшно му трябват, значи няма никакво време. И Борко го разбра, така че въпреки късния час веднага ще отиде на гарата.

«Задръстих се с тия бумаги, остарях преди време — помисли си Меркулов, като гледаше отражението си в стъклото на нощната мотриса. — И пих доста, и препуших, но ето, сърцето ми си работи като часовник, не ми създава грижи. Най-после истинска задача, както в старите времена, когато със Саша Турецки участвахме в дегизиране и преследвания. Е, преследванията вече не са за мен, но малко представление все още мога да направя.»

Веднага позна Борко, нищо че онзи изобщо не приличаше на човек от тайните служби, по-скоро беше като млад учен, както ги представяха в нашите съветски филми през шестдесетте години. Меркулов отиде при него и го попита:

— Извинявайте, тоя ли е влакът за Дорохово?

С Борко не бяха уговаряли никаква парола, а и нямаше нужда от чак такива конспирации — по перона се мяркаха само неколцина окъснели пътници. И въпросът беше излишен: на таблото светеше «Можайск». Но му се искаше да продължи още малко играта, да се върне години назад.

Борко му хвърли поглед през очилата с тънка метална рамка:

— Тоя, тоя. И е време за качване, тръгва след две минути.

Меркулов с неприкрито задоволство се качи на високите стъпала на вагона и се настани до кагебиста. Беше доволен, че Борко прие играта.

— Имам билети за отиване и връщане до Голицино — каза Борко, когато влакът вече беше потеглил, а Меркулов, честно казано, не беше се и сетил за билетите, тоест той просто не беше помислил дори, че ще пътуват нанякъде. — Според времетраенето на разговора ще можем да променим и крайната спирка. Във всеки случай разполагаме с час и нещо. Кой сте вие?

— Константин Дмитриевич Меркулов. Началник отдел «Следствен» в прокуратурата на РСФСР. Но служебното ми положение няма нищо общо с въпросите, които бих искал да ви поставя.

— Слушам ви.

В чакалнята видя двама: достолепно старче и младеж с очила. Чакаха влака. Тя намери телефон, но беше без шайба.

— Девойче, навън има друг и работи. Поне преди десет минути работеше — каза достолепното старче. — Търсих внучката, исках да й кажа да не заключва вратата, ама я няма, къде ли скитосва…

Ирина влезе в кабината и чу свирката на влака, протяжна и самотна като сирената на морския фар в мъглата. Тя отвори разписанието, но в кабинката беше съвсем тъмно; спомни си за фенерчето от Маня, освети бледо отпечатаните страници: беше последният влак за Москва. Ирина се поколеба между телефонната кабина и перона, но предпочете все пак да се качи: може и да не се свърже, а ще изпусне влака.

Очилатият седна срещу нея и се вглъби в някаква схема, начертана на голям кадастрон.

— Извинявайте — престраши се Ирина, — може ли да ви попитам.

— Да, да — младежът нави чертежа на руло и му надяна ластиче, сякаш само това беше чакал, да подхванат разговор.

— Не знаете ли случайно на кое в Подлипки му викат шмендефер? Може би е някаква фабрика?

— Защо в Подлипки? Подлипки е само гарата, иначе градът се казва Калининград.

Да, Ирина май го знаеше, но в момента това никак не я интересуваше.

— Добре, Калининград. Дали там има някакво място, което така се нарича?

— Място ли? В какъв контекст е употребено, ако смея да попитам?

— В никакъв. Просто «по шмендефера» и толкова.

— Така ли са ви обяснили? — остана много учуден очилатият. — «По шмендефера»? Че то е апашки израз, тоест лагерен, затворнически.

Гледаше я изненадан през дебелите стъкла, сякаш беше чул нещо нецензурно, което не е бивало да достига слуха на такава симпатична и интелигентна девойка.

— Да, възможно. Една лагерна жена така се изрази.

Ирина с тайно удоволствие награди Валерия с Маниния епитет.

— А, лагерна? Тогава — проточи младежът, — тогава означава железопътна линия. «По жп линията.»

По жп линията! Разбира се, как можа да не се досети! Ще намеря Кеша, горкото дете, два дни го мъкнат къде ли не! Ще го намеря непременно! Колко ли е пътят до Подлипки — петнадесет-двадесет минути? Господи, дай ми сили да открия тази осемнадесета барака, ще взема Кеша каквото ще да стане!

Последният влак спираше на всяка керемидка и престояваше сума ти време. Ирина го препираше — по-бързо, по-бързо! Очилатият загуби надежда да продължат разговора и дремеше, подпрял глава на дървената ламперия.

Ами дали…

Ирина леко докосна ръката му. Младежът се стресна и кой знае защо, си поглади косата.

— Може ли за нещо да ви помоля? Съвсем малка услуга: да се обадите в милицията. Не знам телефона…

— Нула две.

— Да, но…

«Замесени са и от милицията, дори някакъв подполковник, не дай Боже този да попадне тъкмо на някой от тях!»

— Само че трябва да потърсите лично, на всяка цена лично Романова…

— Шефката на Криминалната милиция?! — ентусиазира се очилатият.

— Или майор Грязнов. И ако не ги намерите, на никого нищо не казвайте. Дори и на най-големия началник на «Петровка». Ще ми се представите ли? Аз съм Ирина.

— Игор.

Ирина бързо написа на страничка, откъсната от разписанието: «Романова. Грязнов. Ирина предава, че трябва спешно да се търси в Подлипки, барака Осемнадесет по жп линията.»

— Ето, Игор, благодаря ви, и ако Романова или Грязнов попитат от кого е бележката, опишете ме.

— С най-голямо удоволствие — веднага се съгласи Игор и внимателно я огледа. — Ще разберат ли за какво се отнася?

— За съжаление и аз самата не знам нищо повече. Подлипки ли е вече? Довиждане, благодаря ви предварително!

— Константин Дмитриевич, доколкото разбирам, вашата цел е да разобличите група хора, които са убили ваш приятел, ако не се лъжа, беше Бабаянц, и са посегнали на друг ваш приятел, Турецки. Правилно ли съм разбрал, че се водите от съвсем лични мотиви, а държавните — в този конкретен случай — не ви интересуват?

— Да, не ме интересуват.

— Жалко, защото ние търсим съюзници. Кои «ние», ще питате. Аз формално представлявам Комитета за държавна сигурност. — Наблегна на «формално», Меркулов не разбра защо, но му направи впечатление. — Смятам, че съществуването на тази тъй непопулярна институция е абсолютна необходимост, но така, че да има възможност за борба с организации от типа на «Вече»-то. Впрочем вие и без това ми станахте съюзник, защото получената от вас информация е изключително ценна за мен. Генерал Кирин наистина откри съществуването на това «Вече», но нямахме… аз нямах никаква надежда дори да припаря до него. Разполагам със сведения, че в състава му има кадри от горните управленски етажи на Министерството на вътрешните работи и прокуратурата, а и от нашите тайни служби, също и други министри и длъжностни лица. Трябва да разбера кои са, не мога да си позволя грешка. Но и аз като Кирин не съм чувал за Беса.

Вече се връщаха. Меркулов си поглеждаше часовника — Шура Романова го чакаше да й се обади.

— Сега за Биляш — продължи Борко. — Аз водя делото за неговото убийство. По-точно днес сутринта ми го дадоха. Нашите оператори загубиха няколко часа да разгадаят кода за влизане в компютърната му система, върху който е установил тъй наречения протекшън[9], и в края на краищата успяха. Но освен четиризначни номера и непонятни означения срещу всеки номер друго нищо не откриха в нея. Общо двайсет и четири числа. Нашите шифровчици ще открият какво е това, сигурно са кодирани имена. Предполагам, че е тайната група на Биляш, за която ръководството на КГБ не знае… Искахте нещо да кажете?

— У Биляш е открита електронна карта-пропуск с буквата В и четиризначен номер — две хиляди осемстотин седемдесет и четири. Ако картата е на негово име, и първолак ще разкрие шифъра. Освен това, за да се разбере загадката, може да помогнат имената, които ще ви назова.

— Повторете номера, ако обичате… Да, да. Почти съм сигурен, че е тъй.

Меркулов усети, че е впечатлил Борко с назования номер.

— Да, Константин Дмитриевич, слушам ви. Искахте да ми изредите имената. Прощавайте, че ви прекъснах.

— Бардина. Зимарин и Валерия Зимарина. Транин. Гончаренко. Красниковски. Амелин. Чуркин. Не, в никакъв случай не съм сигурен, но…

— Запомних ги. Защо в протокола за огледа на гробницата и деветте трупа не се споменава за никаква карта? Протоколът май беше подписан от Турецки и Грязнов?

— Не са знаели, че ще имам щастието да се запозная с вас…

Борко се подсмихна и продължи:

— Всъщност връзката с «Вече»-то стартира от генерал-лейтенант Сухов… Чакайте, как казахте — Амелин ли? Да, Амелин. Сега ще ви обясня. Кирин отдавна беше заподозрял, че този институт работи с поръчки от някаква тайнствена компания, или по-точно комплот, и продава, дето се вика, по втория начин нови видове оръжие. Ние го покрихме, така да се каже, с един наш човек, който нищо не успя да научи, защото още след първите дни изчезна безследно. Един от разложените трупове, открити от вашите приятели в имението на Подворски, вчера беше идентифициран. Вече се досещате — беше трупът на нашия агент. И така, малко преди да изчезне, този човек ни уведоми, че Сухов е в много топли отношения със зам. главния прокурор Амелин.

— Но Амелин най-малко ми изглежда като нелегален търговец на оръжие!

— Извинете, но откъде знаете как трябва да изглеждат търговците на оръжие, и то нелегалните?

Меркулов се смути, но Борко се разсмя:

— Ако знаехме, нямаше да имаме заплаха за мира, поне от страните в Третия свят… Изредихте още имена. Кои са тези хора? Зимарин — това е самият главен прокурор на Москва, нали? Валерия трябва да е жена му, така ли?

— Да. Тя е свързана… била е — с Биляш. Транин е затворник, който незаконно се намира на свобода. Тези тримката — Валерия, Биляш, Транин — са свързани от едновременното си пребиваване в град Караул, Архангелска област. Чуркин е доверено лице на Амелин, следовател е в Московската прокуратура. Татяна Бардина според наши проучвания е любовница на Биляш и е била убита от него преди две години. Последното е доказано от фактите по делото.

— Красниковски?

— Подполковник от Вътрешно министерство, първи заместник-началник на Московската криминална милиция. Турецки е сигурен, че той е убил Бабаянц, който водеше делото против института на Сухов за нередовно изплатени премиални, убил е гледачката Балцевич, провокирал е ареста на Турецки. Любовник е на Валерия Зимарина.

— Гончаренко?

— Майор от милицията, свързващо звено между Биляш и Красниковски. Сега и аз на свой ред да ви попитам. Какво ще кажете за капитан Бобовски от КГБ?

— Ще ви отговоря, но ако ми кажете защо се интересувате.

— В деня на убийството на Биляш са го видели в Матвеевско. Това е единствената причина за интереса на колегите.

— Обещах и отговарям. Марат Бобовски беше човекът на КГБ, натоварен да следи Биляш. Имахме някои предположения, че Биляш е замесен в убийството на Сухов. Марат е следвал Биляш до пиацата за таксита, но онзи неочаквано се качил на частна кола и Бобовски го изпуснал. Обаче колата, с която е изчезнал, доста биела на очи — разбрицан американски форд. Диренето го отвело на улица «Веерна», но някакви гамени му спукали главата и той се намери в болница с мозъчно сътресение. Тайно го измъкнахме оттам, защото се бояхме, че нападението не е било случайно. Та нали и Биляш беше убит точно на «Веерна», така ли е?

Борко се вгледа в непроницаемото лице на Меркулов и довърши:

— Имам предложение. Да отидем у нас, разполагам с компютър, ще се опитаме да разшифроваме номерата от Биляш. То е от взаимен интерес. Ако не е късно за вас…

41

В полунощ надеждата да дочака техническа помощ се изпари, лейтенантът с кодовото име «Двадесет и пети» вече колко пъти отскача до телефонния автомат на гарата, но и Грязнов се беше изпарил нанякъде, затова милиционерът реши да действа самосиндикално: остави колегата да чака, а той самият тегли поредната на разваления предавател, извади за всеки случай пистолета си от кобура и се запъти към вилата на главния прокурор. Нареждането на Грязнов фактически беше провалил, изпусна тъкмо «нашия човек», не организира прослушване и на всичко отгоре вечния номер с техниката — макар поне тук той да нямаше конкретна вина. На Грязнов обаче такива не му минаваха и лейтенантът непременно трябваше да се реабилитира пред началството.

Вилата беше осветена, но зад дебелите пердета не се долавяше никакво движение. «Двадесет и пети» се спусна към реката, бързо откри маскираната в гъсталака вратичка, но тя беше затворена отвътре. Тогава си изу обущата, свали чорапите, прибра всичко под едно храстче и влезе в още топлата вода. Някъде из съседните вили бясно залая куче, лавна и второ, той се спря, но из прокурорския имот цареше тишина. Оградата на вилата влизаше с няколко метра в реката. Скоро лейтенантът разбра, че може да я заобиколи само с плуване. Поразмишлява малко и както си беше, с панталона и светлата лятна риза, заплува, като отмахваше с лявата ръка жилавите стъбла на водните лилии, а в дясната държеше пистолета си над водата.

Отначало се чу женски вик. После гръмна изстрел. «Двадесет и пети» от изненада се гмурна под водата, после изплува и вече без да обръща внимание на лилиите, с които беше облепен, бързо заплува към брега, като гребеше с лявата ръка и псуваше на висок глас. Жената продължаваше да вие, хлопна се врата, после още веднъж, и така се тресна, че стъклата издрънчаха. Лейтенантът стреля във въздуха, изстрелът отекна в гората, а той вече се катереше по хлъзгавия бряг и тичаше към вилата, и викаше: «Стой, ще стрелям!», без да е наясно към кого по-точно адресира последното предупреждение. От къщата изскочи страховита старица, точно тя крещеше като заклана, видя пред себе си водния дух и припадна. А той мълниеносно влетя през вратата и застина на прага: насред стаята лежеше чернокоса жена с прозрачен пеньоар и по гърдите й се разплуваше кърваво петно. «Двадесет и пети» се завъртя с пистолет в изпънатите ръце, но гръмна още един изстрел, този път горе, лейтенантът се совна натам и с два куршума разби ключалката, след като не успя да изкърти вратата с рамо.

Главният прокурор Зимарин седеше зад писалището си, неестествено изметнал глава встрани и назад, дясната му ръка висеше безжизнено надолу. На писалището беше оставен лист, затиснат с голям бележник-записник с кафява кожена подвързия и златопечатни букви: «Татяна Бардина».

Дочул стрелбата, вече беше дотичал и колегата от автомобила, който изкрещя:

— Лейтенант, къде си?

«Двадесет и пети» се спусна по стълбите и също викна:

— Никой да не пипа! Никой да не влиза! Бързо карай на гарата, обади се на Грязнов! Да изпрати бригадата и лекар. Кажи му: два трупа.

— Ама оная в градината май е жива — тъпо каза колегата, с ужас взрян в простряното тяло.

— Не говоря за дъртата! Тя се уплаши от мен и припадна. На горния етаж прокурорът е прострелян. Какво стоиш като…

— Предавателят включи, лейтенант. Точно навреме…

Калининград тънеше в чернилката на дълбоката нощ. Вратите на гарата са затворени до пет сутринта, когато тръгва първият влак. Трябва да търси барака осемнадесет или е по-добре лично да се обади на Романова, на Грязнов — да не би Игор да се забави или да не ги е намерил. На празния предгаров площад видя две кабинки — в едната телефонът без слушалка, в другата липсва самият автомат. Реши да потърси тукашната милиция, запъти се по улицата, която сигурно водеше към центъра, и спря — насреща й се зададе пиянска компания. Ирина се скри в пресечката. Всичко е залостено, няма жива душа, поне да пита къде е милицията. Ха така — а кой се фукаше: ще намеря Кеша, ще го спася! Сега обаче просто я е страх. От страх й се свива стомахът, от страх я стяга диафрагмата. Силен шум разцепи тишината, по пресечката се зададоха мотоциклетисти. Тя бързо се мушна в първия вход, изчака да отминат. Някой, събуден от мотоциклетния трясък, изпсува от горните етажи.

Върна се на гарата. В коя посока да върви, къде да търси бараките? Тръгна наслуки. Вървя близо километър, разбра, че посоката не е тази, от двете страни на жп линията имаше обикновени гарови сгради от червени тухли с нормална номерация и улицата носеше баналното име «Гарова». Тръгна в обратната посока.

Много дълго вървя покрай линията и вече се беше отчаяла да открие нещо, което да прилича на «бараки», отмина елеватора, водната кула, депото, градът отдавна остана зад гърба й и тя трябваше да върви по насипа, като не виждаше нищо на повече от три метра напред. Но ето, нещо се бялна и на слабата светлина на лампата на кулокрана тя видя нещо като бараки или хамбари. Запали фенерчето, стомахът й се сви още повече: «Барака 9». Тук някъде. Барако-хамбарите нямаха вид на обитаеми. Ирина освети стени, огради — барака десет, дванадесет, после направо петнадесет и… двадесет и едно. Значи някъде там, между тях. Тръгна навътре, покрай оградата, чу смях. Не, не беше смехът на Валерий Транин, така можеше да се смее само жена: тихо и морно. После чу глас: «Още малко, не се вдетинявай, с такъв ли да си ходя. Язък ми за стоката!» Отново смях, този път призивен, сладострастен. «Ох, Серьожка…» Ирина се отлепи от оградата и продължи покрай нея с котешка стъпка. Барака седемнадесет. Ускори крачка — и се продъни в плитка яма, издра си краката в нещо метално. Велосипед. Два велосипеда. Мъжки и дамски. На онези двамата, дето бяха зад оградата. И още преди да се изправи, вече беше видяла отдалече изрисувано с маслена боя и осветено от фенерчето: «Барака 18».

Приведена обиколи, ослуша се. Отвътре дочу пресеклив шум на помпа. Каква помпа — посред нощите? Някой хъркаше. Транин. Или имаше и други? Цяла банда? Не, не. Зимарина му каза, че барака осемнадесет е празна. Ирина си пое дълбоко дъх. «Скъпа моя! Ти не се боиш от нищо! Там има едно малко момченце, Кеша. Ще го вземеш и ще го заведеш на Ника. Не те е страх от нищо… ще влезеш… ще го вземеш…» По дяволите тези глупости, как могат да помогнат при такъв страх! Обаче колкото и да е странно, все пак се почувства по-добре, вече не умираше от болка в стомаха, очите й свикнаха с тъмнината, тя видя входната врата, която по-рано бе открила опипом. Сложи чантата и фенерчето на земята, много внимателно подръпна вратата — тя се открехна съвсем малко, после долният й ъгъл заора в пръстта. Ирина се промуши през процепа.

Лъхнаха я алкохолни изпарения и влага на необитаемо помещение, но сега не й беше до миризмите. Тя молеше Бога откъм левия ъгъл да не спира животинското хъркане, което заглушаваше всякакви други звуци. Полази на четири крака вдясно покрай стената. Точно пред нея в неясния отблясък на осветлението от жп линията се очерта карето на прозореца. Ръката й се натъкна на нещо меко, Ирина я дръпна в мигновен ужас, стори й се нещо като куче, после пак си пое дъх и се престраши да протегне наново ръка. На пода беше сложен дюшек, целият продран и във валма вата. Със спряло сърце, сантиметър по сантиметър тя опипа нечие ложе, докато не чу забързано плитко дишане, прекъсвано от леки изхлипвания. Знаеше — така спят деца, които преди лягане са били наказани или напляскани.

И вече без да мисли за нищо, без капка страх грабна заедно с влажното и бодливо одеяло това малко, хлипащо в съня си същество и се хвърли да бяга.

Чуркин прекосяваше метрото на спирка «Таганска» с някакво особено усещане, имаше чувството, че го следят. Озърна се, изгледа лицата на околните — дали някой не е по петите му? Реши, че е сбъркал. Проклетата професия го беше докарала до мания за преследване. Кой ли пък в преустройствена Москва би се осмелил да дебне следовател от Специалния отдел?

В мотрисата за «Текстилшчики» се отпусна. Днес не беше лош ден, макар че започна рано-рано — наложи му се да отиде в моргата за опознаване на труп. Но всичко се подреждаше по-добре, отколкото можеше да се очаква. Той ненавиждаше Турецки отдън душа заради подигравателното му отношение към него, Чуркин, заради веселия нрав, заради независимото държане пред шефовете (черта, която липсваше на Чуркин, колкото и да се мъчеше да си я създаде) и дори заради глупашкото обръщение «Чайлд Харолд», изровено от кой знае каква вехта литература, я от Шекспир, я от някой друг, впрочем може би беше от Байрон. А онзи умник Турецки сигурно знаеше и точно откъде, и би цитирал съответния текст, а и може би ще го цитира дори в оригинал! Но не, вече не! Не може! Повече няма да може!

Чуркин с отвращение се отдръпна от пийналия небръснат спътник, премести найлоновата торбичка от седалката на коленете си — остава само да му свият такава ценност в наши дни.

Да, намалява конкуренцията в прокуратурата. Първо Бабаянц, сега и Турецки. И как хубавичко се нагласи всичко, камион го блъснал онзи остроумец — и точка, а колко нерви му струва, когато делото пое дъртият евреин, куцият дявол, той можеше да разкрие всичко, а трътльото Амелин обеща толкова сухо, че свят му се завиваше. И ето сега — нека си рови колкото ще, край, всичко е скрито-покрито и скоро ще бъде погребано под надгробната плоча.

Освен това най-сетне се беше решил и въпросът с дисертацията, вече два пъти отхвърляна от научния съвет. Преди около час Чуркин успя да напие в «Славянски базар» научния си ръководител и да се разбере с него, че този учен мъж ще направи от грозното пате прекрасен лебед, ще доизпипа текста, като го натъкми в съответствие с престижната напоследък тема за организираната престъпност на Запад и в Съюза.

Директорът на «Базара» му беше длъжник — Чуркин го прикри в един случай, не безвъзмездно, о, не, такива работи кой ти прави днес безплатно, та парите му дойдоха тъкмо на място, той веднага «снесе» три от десетте хилядарки на учения; естествено, вечерята беше аванта, а получи и този дар: торбичката с хайвер и други деликатеси плюс западен алкохол. А, животът наистина беше тръгнал на хубаво.

Някой нагло го дръпна за рамото. Той без никакво желание, но и без страх отвори очи и видя сержант от милицията.

— Гражданино, защо сте присвоили чуждо имущество? Имаме оплакване.

— Ти луд ли си! — слиса се Чуркин. — За чий… ми е чуждо имущество?

— Ще ви помоля да си подбирате изразите на публично място.

Чуркин видя, че в торбичката му с деликатесите, която за всеки случай придържаше леко с ръка, се беше вкопчил онзи, брадясалият пияница.

— Това пък на какво прилича? — извика Чуркин и притисна до гърдите си безценната торбичка.

Веднага сред пътниците започна глъчка, едни викаха, че младият мъж още от «Таганка» се качил с тази торбичка, други взеха страната на брадясалия и нагло твърдяха, че с очите си видели торбичката в ръцете на симпатягата още от «Парка на културата».

— И двамата ще слезете — реши последно сержантът, — нашият участък е на следващата спирка, там ще се разберем чий е багажът.

— А бе ти, говедо, не разбираш ли с кого си имаш работа?! Аз съм свой! Колега! Следовател от Специалния отдел, от Градската прокуратура! — кипна Чуркин. — Никъде няма да ходя! Слизам на по-другата!

— Ще дойдеш не, ами оттатъка ще минеш! — Сержантът заби пръсти в рамото му. Вратата се отвори. Сержантът свирна и към мотрисата се втурнаха други двама милиционери.

Повели го от всички страни, го вкараха при дежурния в участъка на Московското метро.

— Обадете се на прокурора! Амелин! Никакви показания няма да дам без него!

— Спокойно, Чуркин, вече си имаме прокурор. Мойсеев — задоволява ли те?

— Да не сте се изперкали вие тук под земята! — разяри се още повече Чуркин. — От къде на къде ще ми го натрапвате него! Аз съм руснак!

— Днес е събота, няма други.

— Като е събота, да си върви в синагогата! — не млъкваше Чуркин, а същевременно го налягаше все по-голям ужас: той разбра, че цялата история с торбичката беше провокация, той самият много пъти беше прилагал такива номера за задържане на заподозрени. И съвсем падна духом, когато видя в дежурното помещение Мойсеев, който дори не пожела да говори с него, само кратко подхвърли на един от милиционерите:

— Задържаният да бъде доставен в републиканската прокуратура!

В този участък от шосето нямаше интензивно движение. Ясно защо: на километър оттук беше Звездното градче, центърът за подготовка на съветските космонавти. Там и пиле не може да прехвръкне без разните му пропуски и карти. Грязнов и Горелик решиха да установят щаба си в караулката на дежурния от специалните транспортни служби на КГБ, който разполагаше тук със свръхмодерна техника.

Грязнов залагаше на Хотково, където бяха открили убежището на Транин. Той работеше съвместно с пътната милиция, местните ченгета и служители на КГБ, но откровено казано, разчиташе единствено на себе си и своите момчета. Беше ги разделил на три групи в три посоки: едни следяха автомобилния поток по ярославското шосе, други контролираха местните пътища, трети потеглиха за Москва, за да блокират входните артерии. Всички заедно и поотделно дебнеха фолксвагена микробус. За цвета мненията се разминаваха, та кой знае, но все едно, да открият колата, пък за цвета после ще се спогодят, не са далтонисти.

Първи се обадиха момчетата, дето обикаляха местните пътища. Грязнов чу познатия глас на Монахов:

— Вячеслав Иванович, открихме един фолксваген пред градския съвет в Пушкино. Но първо, че е син на цвят. Второ, е на предрика.

— Какво? — не разбра Грязнов. — И това ли значи педераст?

— Не, предрик е председател на изпълкома. Така или иначе, проявихме бдителност. Проучихме случая. Не върши работа.

— Благодаря, продължавайте и занапред да сте бдителни — усмихна се Грязнов, но някакво шесто чувство му подсказваше, че гадината се е укрил някъде наблизо. Той няма сметка да се вдига на път с момченцето — хем ще изпусне плячката, хем ще си изпати яко!

Грязнов затвори телефона и се заслуша в разговора на двамата кагебисти: дежурният в караулката говореше по предавателя с колегата си от Звездното градче.

— Здрасти, Михей. Бугаев. Как е?

— Никак, бачкам с милицията. Да си забелязвал един немски вълчак в градчето?

— Какъв вълчак?

— А бе фолксваген, обявен за издирване — тук-таме лила…

— Не.

— Не си ли чат бе, човек?

— Чат съм аз — таман застъпвам и тука заварих цяла планина от разпореждания, сега ги разучавам.

— Щом видиш бусче чужда марка, да ми обадиш. Тук ми гостува шеф на отдел от Вътрешно министерство.

— Ясно. А бе, Михей, ти вчера можа ли да напазаруваш? Тука в Звездното градче бяха пуснали хайвер от патладжани и рибен хайвер. Успя ли да си вземеш?

— Ами, прецаках се. Подполковникът ме вика и знаеш ли как ми разгони майката!

— Защо?

— Защото… Нали помниш, дето спрях оная седмица една волга за превишена скорост, а вътре Титов и една мадама, да му се не види! Чете ми конско за грубо държане.

— А ти чу ли последния виц за Горби? Вика го в Лондон Великолепната седморка и го питат…

Грязнов не успя да доизслуша последния виц за президента — обадиха се момчетата от ярославското шосе, спипали едно микробусче, неидентифицирано на цвят. Започнали преследване, приклещили го — обаче оня факир бил пиян и фокусът не станал. Стигнали до прелеза на Абрамцево, оня се опитал да подмине бериерата, цапардосал се в един стълб — и на място. Труп. Както се разбрало след това, бусчето било рено, карал го Ястреба, виден митишченски[10] рекетир и бандит, издирван за пет убийства и безброй изнудвания. В бусчето открили три израелски автомата «Узи» — затова Ястреба трябвало на всяка цена да избяга от преследвачите. Новината подейства неприятно на Грязнов: убиец-неубиец, ама си отишъл човекът. И то, кажи го, заради него, Грязнов…

42

— Навреме идваш! Нещо закъсвам с клиентелата — рече Льовка Лейтес, засмя се и потупа по рамото едрия Гари Вартанян, известен московски милионер и баровец.

Така то посрещна на мраморното стълбище във вилата си в Малахово, където столични тузари срещу фантастичен куверт прекарваха свободното си време. Закритият клуб в Подмосковието изпълняваше функциите на казино и публичен дом, програмата включваше своего рода бродуейско шоу с полов акт на живо, а накрая срещу допълнително заплащане желаещите отвеждаха момичетата и момчетата по стаите си.

— След шоуто имам едни цепенячета от Талин, току-що пристигат, ще ни демонстрират сеанс на едновременна игра, ще си оближеш пръстите. По-точно те ще ти оближат което си поискаш — изцвили Лейтес, възхитен от собствения си каламбур.

— Момчетата са с мен — рече Вартанян и небрежно посочи двамата телохранители, каквито задължително трябваше да има мафиот на неговото положение.

Лейтес хвърли поглед на главорезите, изправени зад Вартанян.

— Може ли да им се гласува доверие? — попита просто проформа той.

— Излишни въпроси, Льова. Мои хора, плащам им.

— Да се забавляват. Забравих да те предупредя, Гарик, малките дойдоха със своя собствена програма и днес сме на нов режим — те сами си избират клиентите и това се нарича «дами канят», затова не мога да ви гарантирам избор по вкус. В последния момент смених моите бабети с тези сладурчета от Естония, всички белички, всички куклички, най-голямата е на седемнайсет, цимес[11] ти казвам!

Яхнали високите столчета на бара, Вартанян и неговите горили пиеха джин с тоник и с леко сумтене наблюдаваха механичните гърчове на тримата айгъри и петте кобили, които доста неумело представяха еротични сцени. Гарик тайно от Лейтес току оглеждаше салона и се мъчеше да отгатне на кого ли е задължен за измъкването от валутния процес. Някакъв му се стори познат, но той не можа да се сети къде беше виждал това врабешко личице. То се асоциираше с далечните години, когато Гарик нямаше не милионите, а дори и дребни за такси.

Вартанян знаеше, че животинската импресия трае около четиридесет минути. Отдавна му бяха омръзнали този вид зрелища и днес не по своя воля посети заведението на Льова. Но трябваше да се преструва на завладян, не дай боже Лейтес да заподозре нещо, ще трябва да се сбогува със свободата си, и този път задълго. Обърна се към бодигардовете:

— Още по едно, момчета? Същото?

— Щом може — любезно приеха момчетата, смъкнаха се от високите столчета и се дислоцираха: единият спокойно се запъти с питието към вратата, вторият се изправи от другата страна на бара, срещу Вартанян.

Гарик усети как грамадното му шкембе неволно се дръпва нагоре.

Шоуто свърши. Разпалени от зрелището бизнесмени попиваха обилната пот от зачервените си темета и с копнеж чакаха продължението на програмата. Помещението за броени секунди се превърна в грамадна спалня, стените се спуснаха и се преобразуваха в кралски легла. Типът с врабешкото личице се облегна назад и късите му крачка увиснаха във въздуха. Тогава Гарик го позна, той беше следовател от Градската прокуратура! Преди шест години беше започнал следствено дело срещу Вартанян в районната прокуратура за подправената диплома, но го повишиха и прехвърлиха делото на друг следовател. Ама какъв звяр беше този пигмей! Как се казваше? Емелин?… Омелин?… Аха, да, Амелин! Голям смях ще падне, ако сделката с него, Вартанян, е била заради този смрадльо.

Угасна осветлението, останаха само стенните лампи, и в червеникавия полумрак в салона влетя ятце девойчета с пионерски униформи: бели блузки, сини миниполички, червени връзки, стегнати на фльонги на гушките. Присъстващите заръкопляскаха, облеклото, непривично за публичен дом, повиши градуса на възбудата. Една от пионерките, не повече от четиринадесетгодишна — според Гарик, — се запъти право към Амелин, безцеремонно му разкопча сакото. Едра девойка избра Гарик:

— Малкият, искаш ли секс?

— Колко? — по навик попита той.

— Сто — отговори тя и окото й не мигна.

— Сто какво? — искрено се заинтересува Гарик.

— Все едно — невинно кимна тя, но допълни: — Само без рупли.

Естонката го задърпа към будоара, където вече се валяше с кисканици голият Амелин, а «пионерката» си играеше между краката му и се глезеше:

— Расвърши ми връската, моля…

Гарик се огледа безпомощно — по другите легла ставаше същото, но един от неговите биячи, прикрит зад чашата с питието, предаваше някому нещо по уоки-токито, квиченето на девойките беше добро прикритие. Амелин прекатури партньорката си по гръб и започна да й разкопчава блузката.

В същия момент силен удар откъсна вратата от пантите, в салона нахълтаха униформени милиционери, «пионерките» заскимтяха още по-ужасно и не можеше да се разбере Амелин дърпа ли се от ръцете на партньорката си, или я изнасилва, а Вартанян, който се опитваше да се измъкне, забеляза, че едно от ченгетата заснима с кинокамера точно тази двойка.

— Изчезвай бързо! — чу Гарик гласа на телохранителя и незабавно изпълни съвета му. Пъргаво, доколкото му позволяваха килограмите, се втъкна в поршето и последното, което видя, преди да запали, беше яката фигура на жена към петдесетте в униформа на полковник от милицията.

— Амелин да бъде откаран в републиканската прокуратура, в следствения отдел! — нареди тя на капитана и се насочи към служебния мерцедес.

Прегърнала с всички сили влажното одеяло, Ирина едвам се измъкна от бараката. Кеша не се събуди, насън я прегърна през врата и май престана да хлипа. След чернилката вътре пътят до насипа й се видя по-светъл, тя внимателно заобиколи ямата, където още бяха велосипедите на любовниците зад оградата, и примря от съненото гласче:

— Майчице, защо досега те нямаше?

— Не можах по-рано, миличко — пошепна Ирина. Сега той ще разбере, че не е майка му, ще заплаче, ще завика…

— Какви големи са ти станали гърдите, пораснали ли са? — попита Кеша в полусън и отново задряма с глава на рамото й.

Момченцето й тежеше и тя се препъваше по бабуните, токчетата й затъваха, боеше се да не го събуди, да не го изпусне. Чувстваше, че още няколко крачки — и ще остане без сили, повече няма да издържи да го носи. Трябваше поне мъничко да си почине. Сложи детето на земята и се втурна обратно — велосипедите! Сега ще открадне единия велосипед! Само дано ония двамата продължават да се любят, дано не чуят!

Измъкна мъжкото колело, закара го до мястото, където беше оставила Кеша, свали си сакото, уви в него спящото момченце, сгъна на няколко пъти одеялото, затисна го на багажника. Само Кеша да не види лицето й, да не се уплаши, трябва да изкара велосипеда до железопътното платно и чак тогава ще го събуди, ще го успокои. Още не мислеше как ще намери пътя за Москва, най-важното беше да се махне колкото може по-далече от това проклето място, да се скрие някъде, да изчака, не, не може да чака, всеки момент ще се появи човекът на Зимарина, тя обеща да прати «верния приятел» и двамата с Транин ще я пипнат веднага, трябва да продължава напред!

Избута велосипеда по насипа, едвам се изкачи по нанагорнището, чакълът се сипеше изпод краката й и я теглеше надолу. Някъде към депото изсвири нощен влак. Тя остави колелото между линиите и се върна за Кеша. Той спеше дълбоко, свит на кълбо в белия й жакет. Ирина го вдигна, зашепна нежно и отново се закатери по чакъла, който се свличаше надолу.

— Събуди се, Кешинка, миличък… — пропя на ушенцето му. Но той, сигурно най-после успокоен, че е дошла «мама», заспа още по-сладко. Не й оставаше друго, освен да го сложи на рамката на колелото и като го държеше с една ръка, да яхне велосипеда. Бавно потегли между двете линии, като внимаваше да не се удря в краищата на траверсите.

— Майче, дупето ме заболя! — изхленчи изведнъж детето и взе да се дърпа от ръката й, като се изхлузваше от рамката. Тя едвам успя да го задържи, рязко спря.

— Пишка ми се! — хленчеше Кеша. — Студено ми е!

Самичък си свали панталончето, свърши си работата и чак тогава отвори очи. Не се уплаши, само сбърчи носле и с неочаквано дебел глас попита:

— Къде е моята майка? Искам да ям.

— Сега с колелото ще идем при мама, ще те сложа тук, на багажника, дай да ти облека моето сако, да не ти е студено, и здраво ще се държиш, бързо да отидем при мама, там ще ядеш.

— Ти как се казваш?

— Ира. По-бързичко, Кеша, седни, тук няма да те боли, мекичко е.

Кешка делово се настани на багажника, загледан в лицето на Ира.

— Ти нали си жената на чичо Саша?

Ирка се слиса, но веднага попита на свой ред:

— Откъде знаеш?

— Чичо Саша каза на мама и гледахме твоята снимка. Сега те познах, честна дума! И ти ли ме открадна? Чичо Валера нали няма да ни хване?

— Изключено!

Тя свали колана от роклята си.

— Сега ще се кача на колелото, ти ме прегърни с ръчички, за да не паднеш, ще те завържа за мен, става ли? Тогава ще избягаме бързо-бързо!

— При мама ли? Да не ме лъжеш? Всички ме лъжеха. Казаха, че мама не ме иска вкъщи.

— Те са много лоши хора. Престъпници.

— Но чичо Саша ще ги хване, нали?

— Непременно. Хайде, потегляме.

— Ира, чакай. Искам да ти кажа една тайна за чичо Валера. Ама няма да казваш на мама — той ме пипаше по пишлето. Да.

43

След още петнадесет минути телефонът се взриви от дивия вик на «Двадесет и пети»:

— Грязнов! На обекта голяма патърдия, върна се домакинът, «нашият човек» е изчезнал нанякъде, няма го в цялата къща! Открихме маскирана вратичка на оградата откъм реката и скорошни следи от женски токчета по тревата, водят към шосето и пътя за гарата! Последният влак за Москва е минал преди половин час!

«Само това липсва, Ирка да изчезне!»

— Продължавай наблюдението. Двайсет и пети, само че другия път недей да ревеш като заклан!

Грязнов завъртя шайбата и задъхано докладва, сякаш беше пробягал стометрова дистанция:

— Александра Ивановна, Ирина сигурно е потеглила с последния влак за Москва, добре ще е да я чака някой на гарата. Бих го организирал лично аз, но телефонът не млъква!

И наистина — тъкмо затвори, обади се Монахов.

— Вячеслав Иванович, да не чуе дяволът, май го открихме! Местният мотопатрул претърси «Шанхай» в Подлипки. Гаровия квартал. Там в една задънена улица е паркирана кола. Много особена конструкция. Предницата е от фолксваген, а купето е кой знае от какво. В тъмното не се разбира. И цветът май отговаря. Лилаво-сив.

— Дай си координатите. Тръгвам. Без мен не предприемайте нищо! — развълнуван викна Грязнов, тресна слушалката и пак я вдигна, защото телефонът веднага иззвъня:

— Вячеслав, в Подлипки, по железопътната линия. Барака осемнайсет! Вече се свързах с местното управление! — крещеше с всички сили Романова. — Съобщението е лично от Ирина! Там трябва да е Транин с момченцето! Ирина е слязла в Подлипки. Съберете се всички там!

Ирина въртеше педалите към гарата, а вятърът отвяваше сълзите й. «Мръсник си, Транин, мръсник! Трябваше да те халосам с бутилката по главата, докато хъркаше!» От време на време се озърташе назад, където светлееха бараките, и все я беше страх, че сега «Серьожка» ще открие кражбата и за отрицателно време ще я настигне с колелото на приятелката си.

Някъде се чу шум от кола и тя видя как в тъмното зашариха светлини — от фарове? — там, дето беше леговището на Транин. Ако е човекът на Зимарина, загубени са с детето! Веднага ще я открият в нощния град! Но ето, наближават гарата, все трябва да има там някакъв дежурен.

— Дръж се здраво, Кеша! — извика, без да се обръща, и сви вдясно, към града — само тя си знаеше с какви мъки прекоси релсите и траверсите, като си помагаше с крак.

— Ира, много друсаш!

— Сега, сега, още малко търпение, моля ти се!

И двамата вече летяха през гаровия площад, когато силна светлина я блъсна от двете страни, заслепи я, велосипедът с все сила се удари във високия бордюр, Ирина изхвърча от седалката някъде встрани, повлякла и завързания за нея Кеша, извърна се във въздуха — за микроскопична част от секундата, — за да падне по корем, да не затисне детето, успя да почувства някаква твърда преграда на път към земята, усети пареща болка в гърдите и изпадна в безсъзнание.

Веднага дойде на себе си и се опита да се надигне от земята, но нещо я люлееше, а гърдите й се разкъсваха от болка. Разбра, че не е на земята, а лежи на нещо меко, наложи се да отвори очи, но не видя нищо друго освен черен таван, паднал съвсем ниско над нея. Потръпна от догадката си: караха я в кола. Значи е минало време, откакто падна от колелото. И още преди да се беше сетила за Кеша, чу гласа му, заглушаван от шума на мотора:

— Да, чичо Толя, всички ми викате, че ще ме карате при мама, ама само ме возите и возите. Всички ме лъжете, лелята обеща да ми купи тромпет, нищо не ми купи, после чичо Валера ме возеше, возеше…

«Кой е този чичо Толя? Къде ни карат? Кои са тези? Дали „верният приятел“ не се е притекъл на помощ на Транин и двамата да са ни настигнали?»

Ирина безшумно се надигна на лакът: на предната седалка видя широкоплещест мъж с груби черти, той държеше на коленете си Кеша.

— Виж какво, приятелче, я да спиш и стига приказки. Майка ти там си изкара акъла, а ти ще ми тичаш по чуждите лели!

— Ама тя ми обеща златен тромпет! — викна Кеша, склони глава на гърдите на «чичо Толя» и засумтя — заспа.

— Цар е! — каза шофьорът, Ира чу смеха му съвсем близо и — не, не го позна, по-скоро усети, че е свой, вгледа се в лицето му, но в тъмното не можеше да различи чертите му, ала знаеше — по начина, по който отметна глава, когато се засмя, — че е Грязнов.

— Слава — едва можа да промълви, и я разтърсиха сълзи, страх от преживяното, щастие, че най-накрая е със свои и малкият Кеша е на път за вкъщи. Не спря да плаче чак до Москва, докато Грязнов професионално я опипа от главата до краката, но със задължителното условие Саша да не научи, иначе той, Грязнов, ще си го отнесе, макар че, защо да си криви душата, много му е приятно даже, няма предвид пердаха; той, Грязнов, има тапия за фелдшер и прави прегледа на пациентката с пълно основание, може дори да й бабува някой ден, надява се да е скоро. Освен всичко друго вече смее с ръка на сърцето да потвърди, че Ирка си е съвсем окей, бирарията, на която налетяла, пострадала много повече. Всъщност тия адски пилоти Монахов и Горелик я заслепили с фаровете си от двете страни, иначе тя щяла да отпердаши с детето чак до къщи, заслужава медал за тази операция, обаче този медал за какво й е, освен да си го боцне — сеща се къде. По-добре на двамата, на Ирка и Саша, да им дадяха поне двустайно жилище, защото в гарсониера е много трудно да се плодят и множат; но иначе милиционерската работа съвсем го е откъснала от реалната действителност и той днес имал билети за среща в централния дом на литератора с поета емигрант Наум Коржавин, чиято поезия му допадала както по форма, така и по съдържание, достатъчно е да цитира например тоя стих: «Коя гадина събуди Ленин?» — но билетите му изгорели. И когато караха по мъртвешкия «Кутузовски проспект» в посока Матвеевско, Ирка спря да реве и взе дори да й става смешно от монолога на Грязнов, но гледаше да не се смее, защото се боеше, че от този смях ще я избие пък на истерия.

— Знаеш ли какво искам да ми кажеш — вече по-сериозно продължи Грязнов, — как постъпи с Транин? Уби го и го зарови?

— Транин ли? Той е там, в осемнайсета барака… Слава, знаеш ли, откраднах колелото.

— Забрави за колелото, върнато е вече на собственика и за щетите са му платени 50 р. от джоба на старши лейтенант Горелик, който факт той не възнамерява да забрави и ще изиска милицията да му осребри сумата.

Ирина затвори очи. Спомни си: светлините на колата близо до бараката, където хъркаше Транин. Значи не са били момчетата на Грязнов, а «верният приятел» на Валерия Зимарина. Тя започна хаотично да разказва на майора за премеждията си, като прескачаше от вилата на прокурора в Акушинско на леговището на Транин в Подлипки, но Грязнов я разбираше от половин дума, кимаше и почесваше наболата рижава четина по брадичката си.

— Виждате ли, Константин Дмитриевич — каза Борко и прекара гумата на молива по екрана, — номерът, който ми дадохте, е последен. На седми и на деветнайсети ред вместо номерата имаме нули.

Меркулов за първи път през живота си седеше пред компютър. Той внимателно следеше манипулациите на Борко за влизане в програмата на Биляш, както му обясни кагебистът, но всички тези означения само му се мержелееха пред очите и оставаха недостъпни за разума му. Сега се подреди колонка от цифри и той наистина видя накрая номер «2874», който знаеше от Романова. До номера се изписаха букви като от гръцката азбука:

— Да речем, че картата с този номер е последна, тъй като номерата се сменят във възходящ ред през шест.

Меркулов забеляза сега, че наистина предният номер — 2868 — е с разлика от шест.

— Андрей Викторович, казахте, че ваши служители ще дешифрират списъка. Днес е събота, тоест вече е неделя. Работят ли в почивните дни?

— М-м… Обикновено да.

— Може би номерът е на самия Биляш. След като карта със същия номер е открита в колана му? Просто номерата да са в обратна последователност, а името Биляш така да се изписва на гръцки?

— А, аз… това вече го проверихме. На гръцки е пълна безсмислица. Отделно, че за Биляш подобно изписване би било непосилно, той на латиница едва си пишеше името и все сверяваше по листче. По-скоро са нарочно подменени символи и ако си поблъскаме главите, накрая всичко ще излезе страшно просто.

— Само не разбирам откъде е разполагал с гръцки, как се казва това?

— Клавиатура? Клавиатурата няма нищо общо. С комбинации от тези цифри вдясно може да се изпишат около седемстотин знака и графически фигури. Както виждате, Биляш е кодирал само текста, който — предполагаме ние с вас — представлява фамилни имена. Ако отгатнем поне едно, ще имаме шифъра за останалите. И както вие самият казахте в началото, това ще е задача за първолаци. Но за съжаление нямаме нито едно означение, което да е с пет букви, за да отговаря на името Биляш.

— Или на прякорите. Защото Бил например едновременно е и съкращение, и прякор.

Борко с вдигнати вежди наблюдаваше екрана. Без очилата и симпатично разрошен изгледаше съвсем млад.

— Знаете ли какво, Андрей… Може ли така да ви наричам? Ами ако сред вашите програмисти и оператори има някой, който да се окаже от групата на Биляш или друга подобна?

— Изключено! — не го остави да довърши Борко.

— Изключено е, разбира се. Въпросът беше, честно казано, провокационен.

Борко намръщен извърна глава и видя засмяното лице на Меркулов.

— Не забравяйте, Андрюша, че все пак съм следовател. Вие не сте дали нищо на програмисти, нито на оператори — сам сте изпълнили всичко точно защото нямате доверие на никого в това ваше опорочено учреждение.

Борко сви устни, но Меркулов видя, че едва се сдържа да не се засмее. Накрая не издържа, прихна в шепа точно както малката Лидочка, когато Меркулов я изобличеше в някоя щуротия, и каза:

— Да опитаме ли? Тъкмо преди да се обадите, завърших схемата на цифровото избиране и вместо гръцките букви, както ги нарекохме с вас, сложих цифри. Така че последният номер гласи: сто и деветдесет, сто деветдесет и едно, сто деветдесет и четири, сто и осемдесет, сто осемдесет и едно, сто осемдесет и пет. Какво ще кажете, Константин Дмитриевич?

— Да. Гончар. Тоест Гончаренко. Биляш обещал да му даде пропуск за Беса. Вероятно е последният. И в името му няма еднакви букви.

По някакъв невъобразим за Меркулов начин Борко с едно движение на пръста изкопира «гръцките букви» от последния ред и под тях сложи руските:

— Да речем. Тогава презимето във втория ред се чете така: — Борко написа:

«А--Н»

— Амелин?

— Да предположим. Но тогава как ще се прочете името в третия ред, ако двете последни букви са «ее»? Смятам, че може би са две съгласни, но не е задължително. Веднага обърнах внимание точно на този ред, защото един от контрагентите на Биляш по военните пратки в чужбина се казва Кингсепп.

— Да, наистина. Вижте, и «н»-то съвпада, и «г»-то!

— Точно така е. И тогава презимето в четвърти ред се прочита веднага като Чеснов.

— Гончаренко спомена прякор Чесновия. Някой Чесноков?

— Не познавам. Ще трябва да помисля. Вижте какво получихме в първи ред.

Меркулов следеше появата на сините букви върху светлия фон до номер 2730:

Ръцете на Борко замряха над клавиатурата, замръзнаха във въздуха.

— Не може да бъде! — възкликна с приглушен шепот. — Константин Дмитриевич! Какво става, по дяволите!

Буквите върху екрана не говореха нищо на Меркулов, но според реакцията на Борко явно името беше на голям функционер от КГБ.

— Андрей, може ли да се обадя на шефката? Или по-добре от автомат, а? Само да й кажа, че пропускът е за Гончаренко.

— Обадете се и кажете каквото искате, само че от онзи апарат, той не се подслушва.

Меркулов избра директния на Романова и се унесе в безкрайните сигнали. Най-накрая слушалката бе вдигната и той чу съвсем слабо гласа на Романова:

— Ало…

— Какво има, Шура?

— Ох, ти ли си? — Дочуха се подозрителни похлипвания. — Тя докара детето, тази глупава гъска, пиленцето ми. Ти представяш ли си?!

Меркулов усети, че гърлото му се стяга и предметите пред очите му се превръщат в голямо цветно петно. Вдиша възможно най-дълбоко, няколко секунди задържа въздуха в разширения си гръден кош, после шумно издиша и спокойно каза:

— Много добре. Много добре. Сега ме чуй. Онова нещо е на Ромка.

Чу как Романова шепнешком повтори: «Онова нещо е на Ромка.» Помълча и високо му отговори:

— Много добре. Скоро ли си идваш? Тогава те чакам.

Меркулов затвори телефона и погледна през рамото на Борко: на екрана вместо непонятните знаци се бяха подредили имена и прякори: Феоктистов, А. Пухин, Кингсепп, Чеснов, И. Пухин, Бил, Саламандра… Хам, Транин, Козата… Болотин, Толбаев… Общо двадесет и четири.

Борко се обърна към Меркулов:

— Знаете ли защо на две от имената вместо номера има нули?

— Сигурно вече не са в групата на Биляш.

— Вече никъде не са. Полковник Игор Пухин, командир на един от полковете на Кантемировската дивизия, беше убит от неизвестни лица преди два месеца. Братовчед му Аркадий стана заместник по политическата част на същия полк две седмици след смъртта на полковника.

— Тогава Козата вероятно е Татяна Бардина… Поминалата година е убита от Биляш… Андрей, може ли да си препиша списъка?

— Няма смисъл. — Борко натисна някакъв клавиш и от принтера излезе красиво отпечатан списък, но без имената на Красниковски, Амелин, Чуркин, Зимарин. — Това не е група на Биляш, а е група на Феоктистов, генерал-лейтенант от службите за сигурност и началник на Шесто управление на контраразузнаването. Самият Биляш е бил в едно от поделенията на група и членовете й са имали пропуски — всеки шести номер след самия Феоктистов. Сигурно това е група на Пухин.

— Искате да кажете, че цялата група на Феоктистов наброява сто четиридесет и четирима души?

— Прекалено опростен аритметичен подход. Боя се да не излязат много повече. Безкрайно съм ви благодарен, Константин Дмитриевич, че ми помогнахте да намерим ключа за загадката. Неудобно ми е, че ви загубих толкова време. За съжаление аз самият не ви бях полезен. Всъщност всичко това не ви интересува… А, не, без майтап, наистина бих се радвал вие и вашите приятели да бъдете с нас. Ето този списък ни говори много. Вътре в армията, в КГБ и в милицията се шири заговор, това не е налудничава идея, а самата реалност. Полковник Игор Пухин малко преди да загине е водил доста неприятен разговор с генерал Феоктистов. Притежавам част от него, записан на касета. Тогава не обърнах голямо внимание, помислих, че е редовната междуведомствена дрязга… Както и да е, то е дълга история… Вие бързате. Когато сте по-свободен, обадете ми се, можем да се видим и в най-скоро време. Не отлагайте, Константин Дмитриевич. Да вървим, ще ви изпратя. Насам, ако обичате. Слизате по стълбите до сутерена и оттам се излиза в двора.

Борко отмина вратата и дръпна една от куките на закачалката за връхни дрехи. Отвори се проход в стената, в който влязоха приведени. Озоваха се в доста голяма стая с врата за задните стълби. В единия ъгъл бяха натрупани матраци, в другия имаше хладилник. «Боже Господи, нима е възможно всичко това! — мислеше си Меркулов, докато слизаше по извитата и почти неосветена стълба. — Нима е прав Саша, че се върши Престъпление и жертвите му са безчет?»

44

Ника влезе в стаята и застана до прозореца, стоя така няколко часа, без да се обръща, с ръце дълбоко в джобовете на басмената роба, само от време на време вадеше цигари и кибрит. Вглеждаше се как над Матвеевско пада вечерта и не обръщаше внимание, че Шахов нещо търсеше, движеше се безшумно в стаята, после писа нещо, мачка написаното и пак писа… А когато най-накрая се обърна, го видя да слага изписани листа в пликове, после той извади от горния си джоб червена книжка и я сложи в един от пликовете. Тя се загледа в движенията на ръцете му, спокойни, отмерени, не театрално спокойни и театрално отмерени — това бяха движения на човек, който е взел единствено вярното решение, теглил е чертата под дълъг отрязък от време, под всичко, с което е живял десетки и десетки години.

Погледна към нея, видя учудено-тревожните й очи и направи жест към пликовете, сякаш ги отмахваше, както се отпъжда досадна муха, все едно показваше, че още не е време да обсъждат неговите проблеми, най-важното е сега да чакат завръщането на сина й. И Ника му се усмихна — точно както по-рано се беше усмихнала на шофьора Митя, като да беше надзърнала в онова, което все още знаеше само той: в решението му да зареже всички постове, държавни и партийни, да посвети останалия си живот на нея, Ника, да се махнат оттук и да заживеят в голямата му стара селска къща, дето от двадесет години стои затворена, да я напълнят с деца, свои и чужди, да изхарчат парите, които има от публикациите си зад граница и които го чакат в чуждите банки, за обзавеждане и уреждане на всичко това — и да живее, да живее за себе си, за Ника, за Кеша, за другите деца, следователно и за техните родители, и за много други неща, които още не бяха съвсем ясни във фантазиите му. Ще се намерят хора, прекрасно ще го заместят на всичките постове, които изведнъж му бяха омръзнали, от които беше просто уморен, и тези хора ще успеят много по-добре от него да лавират в това море от нехайство и некадърност, може би дори ще бъдат много по-полезни за страната от него.

И отново Ника стоеше до прозореца и броеше падащите августовски звезди, и пак пушеше и тръскаше цигарите в пепелника, сложен на перваза. Не се обърна, когато на вратата се позвъни, влезе шофьорът и Виктор Степанович го помоли за една услуга — да отиде първо в ЦК на Стария площад и да връчи един от пликовете на дежурния, после в Кремъл, там да остави в експедицията плика, адресиран за премиера Павлов; след това да се отбие у Шахов, да сложи в едно куфарче малко ризи и няколко ката долно бельо по свой вкус, а също така всичко от бюрото му.

Митя го слушаше с шумни въздишки и оглеждаше пликовете, като че трябваше да познае какво има вътре.

— Дадено, Виктор Степанович, ще ми трябва около час. Да си бяхте полегнали, Вероника Николаевна, утрото е по-мъдро от вечерта.

— Не, не, Митя, чакам моето момченце, малко остана… — отвърна тя през рамо.

Митя сви широките си рамене, с недоумение погледна Шахов, но онзи направи успокояващ жест — не се безпокой за нея. И тогава иззвъня телефонът: един път, втори път, спря. Това беше условният сигнал за «свои». Ника спокойно се доближи, натисна бутона за запис, както беше според инструкцията на Криминалната милиция, и вдигна, щом чу новото позвъняване. В тишината на къщата екна от високоговорителя на апарата рязък глас:

— Вероника Николаевна, Романова се обажда. Синът ви е в безопасност и е на път за вкъщи.

Полковник Романова освободи шофьора, който от два дни не беше мигнал, и реши да кара въпреки клетвата си никога вече да не пипва волана — пътуването й до института «Ганушкин» този път трябваше да остане в пълна тайна. Студената августовска нощ свистеше зад стъклата на милиционерския мерцедес, но пък хладината я разсънваше, поддържаше вече съвсем сетните й сили, пътищата бяха празни, колата послушно летеше по асфалта, влажен от скорошния дъжд. Замислената от нея и Меркулов операция си носеше риска и зависеше изцяло от предстоящия разговор с Гончаренко. Романова го познаваше от дългите години съвместна работа в Криминалната милиция, той беше смел и находчив, макар донякъде и умствен пролетарий, и само тя е виновна, че му даде картбланш за работа, където му замириса на лесни пари, та се прояви селяшката му алчност и Ромка се изкофти пред очите й, сега пък е изпаднал до компании на убийци и кой знае още какви. Но тя все пак се надява, вярва, че още не всичко е загубено, сигурно е мислел, че е хванал дядо Боже за брадата, опиянил се е от всемогъществото си, а те, аверите, изведнъж са му посочили мястото: момче за всичко — да, но за повече не се надявай.

Романова мина моста, сега без никакво движение, а през деня тук ставаха задръствания с върволици от коли като разбунени мравуняци, и обърна надясно към болницата.

Капитан Золотарьов видя шефката в дъното на коридора, скочи от стола и се опъна мирно, но Романова само му махна и рязко отвори вратата. Гончаренко сякаш изобщо не беше заспивал — метна пергели през таблата и се заби в ъгъла зад шкафчето. Романова запали горната лампа и каза, още влязла, невлязла:

— Удържах на думата си, Роман, семейството ти е в пълна безопасност…

— Вие ли сте, Александра Ивановна… — с облекчение въздъхна Гончаренко, запретна смутено пижамата си и излезе от скривалището.

— Сега: София, дъщеря ти, я открихме в Ялта, тя там изкачваше с туристите Ай Петри, осигурихме й безопасно място за временно пребиваване, и жена ти е там.

— Благодаря.

— Добре. Разкрихме и случая, Рома. Сега знам сюжета по-добре и от теб. Но нямам време да ти го разкажа. Ще ти изброя само действуващите лица. Майор Биляш от секретните служби и неговата приятелка Валерия, Транин с прякор Огняря…

Гончаренко захлупи лице в ръцете си, но Романова преспокойно продължи:

— … И тази прекрасна компания е започнала деянията си още откога под ръководството на не по-малко прекрасното КГБ. Но идват нови шефове, както например моят стар приятел и помощник Артур Красниковски… — да продължавам ли? И ти решаваш да смениш господаря, за да лапнеш повече. Колко ти плати Артурчик?… Виж какво. Отпускам ти пет минути да обмислиш безизходното си положение. Пет минути — триста секунди. На триста и първата ще трябва да ми отговориш дали ще работиш за мен или не. Предстои ти извънредно трудна и опасна задача, ти си ми необходим като човек с пропуск за Беса. Да, просто Биляш не е успял да ти го връчи. Ще знаеш: при положителен отговор ти обещавам пълна свобода след завършване на операцията; завинаги ще изхвърчиш от службата, то се знае, при това по собствено желание. При отрицателен — вдигам охраната. Живей си както щеш. Или мри.

Романова си погледна часовника и взе да кръстосва стаята, крачките й отброяваха секундите… Едно, две… петнадесет… четиридесет и три… В стаята беше задушно и непоносимо смърдеше, тя отвори прозореца. През металната решетка нахлу свежият нощен въздух на август. На сто и осмата секунда чу гласа на майор Роман Гончаренко, дошъл сякаш изпод земята:

— Съгласен съм, Александра Ивановна…

18 август, неделя

Вече втора, нощ генералният прокурор на републиката страдаше от безсъние; най-после преди около два часа с две хапчета потъна в тежък сън. Събуден посред нощ от настойчивите телефонни позивни на Меркулов, той дълго не можа да разбере защо трябва веднага да бъде в кабинета си на Кузнецкия мост и лично да разпитва някакви мошеници, на всичко отгоре не в определеното от закона време за разпит. Но когато до съзнанието му стигна смисълът на спокойните обяснения на Меркулов, той бързо скочи от леглото и още със слушалката, затисната на рамото, взе да си навлича униформата на държавен юридически съветник I степен.

Чуркин огледа кабинета и без покана се настани срещу прокурора. Генералният седеше приведен, кръстосал ръце на бюрото си. Направи знак на конвоя да излезе и се взря с внимателни сиви очи в следователя от столичната прокуратура, сякаш да направи бърза рентгенограма на тъмната му душа.

— Разказвайте — прикани го кратко и сухо.

Чуркин прекрасно разбираше, че главният юрист на Русия най-малко се интересува от покушението над скъпоценната торбичка с деликатесите, но все пак понечи тутакси да се възмути от несправедливостта, проявена към него от милицията, като по този начин поне спечели време да се ориентира за истинската причина за задържането. Но си спомни, че в приемната видя до стария криминалист Мойсеев някакъв мъж с тъмни очила, лицето му не успя да разгледа, понеже в приемната още беше сумрачно, а осветлението не беше запалено. Обаче тъкмо тази смътна фигура го безпокоеше — къде ли беше виждал тези износени, макар и модни маратонки? Реши да използва друг похват — да отговаря на въпросите с въпроси.

— Какво да разказвам, другарю генерален прокурор?

— Най-важното. Като начало: защо беше нужно да премахнете Турецки?

— На мен — да премахна Турецки?

Но играта очевидно беше добре позната на генералния.

— Повтарям въпроса: защо трябваше — ще го кажа съвсем ясно: да убиете Александър Турецки. Слушам ви.

— Извинявайте, но нали го блъсна кола. И той почина в болница от травмите си. Аз отговарях за идентифицирането. Но наистина водя дело срещу него. По указание на главния прокурор другаря Зимарин. За злоупотреби и подкупи. За покушение над живота на главния прокурор на Москва. Имахме показания. Срещу Турецки и Бабаянц. Потвърдени от свидетели. Имахме и записа. Но най-важното — имахме самопризнанията на обвиняемия. Той собственоръчно потвърди всичко.

— Какви ги дрънкате? Доказателства, свидетели, записи! Собственоръчно! Вие собственоръчно сте изфабрикували всичко това! При Мойсеев има ваши отпечатъци. Защо ви трябваше да унищожите честния, талантлив следовател? С какво ви пречеше? Или по-точно, с какво попречи на вашите господари?

Прокурорът се изправи, наблюдавайки как Чуркин потръпва от думите му.

— И какво ще правим сега, Чуркин?

Запитаният огледа стените на кабинета, все едно, че те можеха да му подскажат изход от положението. Но стените, разбира се, запазиха гробно мълчание и тогава той произнесе:

— Лентата беше некачествена. Пренавих я… Скъса се на няколко места… Лепих я. Естествено, оставил съм отпечатъци. Знам откъде идва цялата работа, другарю генерален прокурор. Мойсеев отдавна ми има зъб, не обича нашето брата…

Прокурорът седна, вдигна учудено вежди.

— … руснаците, имам предвид. Децата му се канят да си вдигнат чуковете за Израел и за пред съответните служби в бърлогата на световния ционизъм ще им е от полза компрометираща информация срещу наши служители…

Забеляза как пламна лицето на събеседника му и млъкна.

— Ах, ти, псе, кучи сине… — изсъска генералният прокурор право в лицето на Чуркин, — я стига ми ги разтяга тия, ами казвай защо се набъркахте с Амелин в тия лайна. Кому служиш ти, дрисльо!

Чуркин увеси чене, подбели очи, имаше чувството, че припада, не, умира; не можеш повече да живееш, ако човек на такова положение те заплюва в лицето с подобни гнусни думи. Това е краят на всичко — и на кариерата, и на живота. Ако веднага не намери някаква сламка, за която да се хване…

— Всичко ще разкажа, другарю генерал… Другарят Амелин ме помоли… Той каза, че Бабаянц и Турецки са престъпници, но нямало достатъчно доказателства и трябвало да се помогне… Даде ми касета, нареди да говоря с арменски акцент… Аз вярвам на другаря Амелин, той е истински мъж. А Турецки в затвора ме удари с касетофона, вижте, още ми е синьо. Другарю генерален про… Ако са престъпници, има ли нещо лошо да се помогне на следствието, разбира се, не е много хубаво, тоест никак не е добре, но Турецки подписа показанията си и аз мога да се закълна, че той лично пред мен и пред другаря Амелин направи пълни самопризнания…

Чуркин се давеше в думите си, постепенно се въодушевяваше, вярваше в подкрепата на Амелин, да, да, все пак ще се измъкне, какъв късмет, че Турецки вече го няма, за мъртвия може да каже каквото си иска, мъртвият не противоречи, мъртвият не може да бъде нито свидетел, нито обвинител.

— Аз, другарю генерален про… най-отговорно заявявам, че Турецки беше хомосексуалист, той ми е правил недвусмислени предложения… С Бабаянц поддържаха интимни отношения… Турецки лично ми го е казвал…

Чуркин трескаво мислеше какво друго зашеметяващо да избълва срещу Турецки и не забеляза как държавният съветник натисна бутона на звънеца. Така той говореше и говореше, докато по едно време вратата скръцна, някой влезе и спря на прага. Беше същият, с тъмните очила, седнал с Мойсеев в приемната на генералния прокурор. Само че сега си беше свалил очилата и Чуркин дълго се взира в непознатите мустачки, обръснатата глава, бялото петно на слепоочието. После тялото му взе да отмалява, стана на пихтия и следователят от Специалния отдел се захлупи на пода с все стола.

— Какво щастие, Константин Дмитриевич, какво щастие, че сте вие… Само че защо са ви вдигнали посред нощ заради такива дреболии? Разбирате, нали, аз нищо не искам да крия. Да, грях ми на душата, грях ми на душата, но кой ли пък е съвършен, Константин Дмитриевич? Съпругата ми отиде на море, тя е жена на години, разбирате, а аз все още съм пълен със сили и енергия. Вие разбирате, аз разбирам, че хайката беше организирана от нашите момчета, браво, всичко изпипаха много професионално, изпратиха онези момиченца нарочно с червени връзчици, пиленца, петнайсетгодишни, сега някои ще си изпатят, както и двамата с вас знаем — насилствено принуждаване на непълнолетни към полови сношения или как точно беше формулирано в закона… Дето се вика, не пуша, не пия, ама на, с тия момиченца… дяволска работа… Какво ли ви обяснявам, Костя, ние с вас колко сме преживели заедно, каквито случаи сме разплели?! Сега ще ме отстраниш от делото, разбира се, не бива да се петним с такива глупости, а аз пък ще ти изброя подробно кои посещаваха заведението през последната година. Нелегалните гешефтари от миналото, дето днес бутат страната ни към капитализма, за такива направо разстрел! А аз — какво? Случайно захвърлен от съдбата в тази увеселителна процедура, лишен от женска ласка строг пазител на законността…

Празнословието на административния зам. главен прокурор на Москва не трогна Меркулов. Всъщност даже не го слушаше, зает да съпоставя фактите, които му бяха станали известни през последното денонощие. Изобщо не го интересуваше моралният облик на седналия пред него дребен човечец с врабешко личице, не го трогваха идиотските приказки за опетняването и прочие, дето нямаха нищо общо с Престъплението. Саша Турецки направи опит да подреди всички престъпления в един общ низ, който е Престъплението с главна буква, но и той не си представяше, нямаше и най-малката представа за цялата опасност, която носеше смърт на страната.

— Включвам касетофона — каза Меркулов с уморен глас — и ви предлагам да разкажете подробно как с измама сте накарали Турецки да подпише, като сте му сложили между статистическите отчети празни листа, как по указание на подполковник Красниковски сте изфабрикували записа с диалога между Турецки и Бабаянц. Също така ви предлагам да назовете всички съучастници в убийството на директора Сухов, на следователя Бабаянц, на гледачката Балцевич, на майора от Държавна сигурност Биляш. И накрая: къде се базира щабът на организацията, към която принадлежите с подполковник Красниковски. Няма да ви напомням за не знам кой път, че чистосърдечното признание ще облекчи вината ви дори и за такова престъпление против държавата.

Меркулов чака много дълго. Зазоряваше се, но августовската неделя се очертаваше облачна. В отсрещната къща светна самотен прозорец и зад завесата се мярна някаква сянка.

— Нищо няма да ви кажа, Меркулов — чу тихия, но твърд глас, — ще отговарям само пред Бога.

Пътуването на шофьора Митя по задачите на шефа се проточи много повече от час: докато в ЦК на партията се задържа не повече от минутка, в Кремъл пък го накараха безкрайно да чака, докато му дадоха най-после разписка за получен плик. Но и това не беше краят: някакъв мъж, типичен канцеларски плъх, дълго го подпитва къде е министърът на икономиката, но Митя твърдо издържа на разпита и не накисна шефа, без да му мигне окото, съчини разни врели-некипели за неразположение и отпътуване в неизвестна посока. А когато стигна в апартамента на Шахов и започна да опакова нещата му, видя, че от телекса се спуска дълъг чаршаф с някакви послания. Откъсна листа, сви го на руло, в този момент телексът отново забръмча и заизлиза нова информация. В горния ъгъл на първата страница видя парафа «Строго секретно», реши да поизчака, може наистина да е важна държавна работа. Но апаратът блокираше, жално писукаше и започваше наново. Най-после Митя видя под текста «Край», откъсна, без да го чете — не защото не биваше да знае правителствените тайни, а защото не го интересуваха, пък и нямаше време, беше обещал на шефа да се оправи за час, а вече стана утре. Прибра секретното послание в куфара, нахвърля и някои неща от бюрото, за секунда задържа поглед върху една красива вещ и се учуди: защо му е на Виктор Степанович това женско украшение, като няма нито жена, нито дъщеря, май и близки дами също няма, но прибра и него, затвори куфара и слезе при колата.

Тъкмо да тръгне, пред къщата спря волга, от нея изскочиха четирима добре облечени млади мъже, които веднага усъмниха Митя, защото, макар да вървяха бързо, почти тичешком, те се движеха потайно като крадци и с ръце в джобовете. Единият, леко плешив, със спортно сако, остана на входа, останалите трима влязоха. Не, всичко това никак не се хареса на Митя. Изключи двигателя и се запъти към входната врата, но плешивият му препречи пътя и любезно попита:

— Тук ли живеете?

— Ти кой си да питаш?

Плешивият извади червената си карта и я размаха пред носа му. Но пак любезно каза:

— Ако живеете тук, дайте си паспорта и заповядайте.

Митя обаче нямаше никакво желание да се занимава с ченгетата от КГБ и отговори кротко:

— Не, исках да се видя с една позната, ама друг път ще мина.

На две-три крачки взе разстоянието до колата и запали.

Четвъртият етаж се освети. Докато завиваше, Митя пак погледна нагоре и изпсува съвсем нецензурно: светеха прозорците на неговия началник.

Гончаренко се събуди в бялата си стая за луди много рано. Зазорилият ден предвещаваше хубаво време. И по радиото вчера казаха, че в Москва ще бъде топло и без превалявания, 20–22 градуса. Как ли ще мине този ден, може би последният в неговия живот?

Сърцето му се сви от страх, той взе от нощното шкафче успокояващото хапче, помисли и взе още едно, глътна и двете с престоялата вода. До началото на операцията оставаха още три часа. Нагласи будилника и се унесе.

Дежурните телефонистки бяха инструктирани: за всички позвънявания в дома на заместник-началника на Криминалната милиция Красниковски да съобщават на неговата шефка Романова. А това означаваше подслушване и записване на всички телефонни разговори при позвънявания от и в дома на подполковника. Московските телефонистки още не се съобразяваха с новоприетия член тридесет и пети прим, според който за такъв незаконен акт се изискваше прокурорско нареждане.

Въпросното позвъняване беше в неделя в осем и четвърт сутринта. Красниковски вдигна слушалката:

— Да.

— Артур Андреевич?

— Аз съм.

— Позна ли ме?

— Разбира се, Владимир Александрович. Слушам ви най-внимателно.

— Сам ли си?

— Сам съм, сам. Аз винаги съм сам.

— Имам една молба към теб. Ела днес в два в Кремъл. В кабинета на премиера Валентин Сергеевич Павлов. Ще има важно заседание. Онова, за което бяхме говорили. Ти си умно момче, сигурно вече си се досетил за какво ти говоря?

— Ясно, в два съм на линия.

— И друго. Онова нещо у теб ли е?

— «Порт-пресът» ли, както го наричат моите клиенти? Да, тук е. Да го взема ли?

Пауза. Когато позвънилият отново заговори, думите му поради смущения по трасето или поради лоша дикция трудно се разбираха:

— М-м, знаеш ли какво… Тук е доста объркано… Още не сме се разбрали… Виж, остави го… онова нещо… вкъщи. Ще го донесеш по-късно, когато ти кажа. Но само лично на мен… Или аз ще дойда. Или ще пратя някого. Разбра ли? Съвсем точно ли ме разбра? И виж какво. Познаваш ме добре. Не ми е в стила да заплашвам, но трябва да те предупредя: загубиш ли «порт-преса», смятай се за покойник. Хайде, до скоро виждане. Чакам те.

— Довиждане — някак по-особено, дали с бодър, дали с уплашен глас отвърна Красниковски.

Гончаренко се събуди пет минути преди да иззвъни будилникът и полежа още една минута, за да се успокои. После започна бавно да се облича, но не с опротивялото затворническо-болнично облекло, а с милиционерската униформа, донесена от Грязнов; погали майорските звезди на пагоните, защото и да останеше жив, никога вече нямаше да ги носи.

През нощта бяха разработили плана за «бягството», който днес предстоеше да изпълни. Всъщност нямаше да има никакво бягство. Всички наоколо са свои, колеги. В тази история с «Вече»-то той се закле да работи за Криминалната милиция, значи милиционерите не са опасни за него. С изключение на един. Важното е колкото може по-хитро да се спаси от Красниковски, който му беше станал смъртен враг. Ако се срещнат, така да се каже, очи в очи, няма шанс — Красниковски не е от ония, дето лесно се лъжат. Само заради това Грязнов разработи версията «бягство», с други думи: подкупване на милиционер от охраната, който трябваше да признае получаването на парите, ако работата излезе наяве.

Гончаренко надяна на колана кобура с пистолета, наложи фуражката. Време е да погледне часовника. Девет без петнадесет. Грязнов беше предвидил всичко, всичко беше приготвил в торбичката този оперативник за чудо и приказ: чорапи, обувки, документ за самоличност, пластмасовата карта-пропуск, дребни пари, не беше забравил дори носна кърпа, цигари, запалка.

В девет Гончаренко излезе от стаята: вратата не беше заключена, в коридора нямаше охрана и пътят към изхода беше свободен. Наблизо чакаше такси волта с подставен шофьор.

— Николай? Гараж за таксита номер три? — попита Гончаренко според уговорката.

— Тъй вярно, Рома — беше отговорът.

— До улица «Качалов».

— С удоволствие, другарю майор. Вячеслав Иванович помоли да направите корекция в плана, вижте бележката.

Николай даде на майора да прочете няколкото реда, Гончаренко пребледня, а шофьорът взе от разтрепераните му пръсти бележката, драсна кибрита, смачка пепелта в дланта си и я изхвърли през прозореца. Колата потегли към парка «Соколники». Гончаренко погледна в ©гледалото за обратно виждане. На около 50 метра зад тях се движеше друга таксиметрова волга. В нея беше Грязнов с групата си. Операция «Вече» започваше.

46

— … Нищо не знам! Кълна се, нищо не знам! Амелин ми каза, принуди ме, заплаши ме!

— Какъв беше паричният израз на заплахата, Харолд Олегович?

Чуркин вдигна глава и уплашено погледна Мойсеев. По лицето му се стичаха сълзи, той неспирно се секнеше и храчеше в замърсената си кърпа — беше смръкнал доста голяма доза амоняк.

— Паричен?! Да не съм рушветчия, Семьон Семьонович?! — изквича и млъкна: нали са го следили, значи са наясно и за «Славянски базар»… изобщо за всичко. Няма полза да шикалкави, трябва да признае всичко, само признанието ще го спаси. — Обеща ми поста главен прокурор на Москва.

— А за себе си?

— Какво «за себе си»?

— Какъв пост предвиждаше?

— Генерален прокурор на РСФСР.

— Подслушали сте в стола разговора между Бабаянц и Турецки…

— Караше ме да подслушвам всички разговори — прекъсна го Чуркин — и му докладвах. Каза, че на нас са ни нужни съмишленици, че трябва да знаем какво става в Московската прокуратура.

— На кои «вас»?

— Каза, че има голяма сила зад гърба си, че нашата държава не се нуждае от така наречените демократи и че скоро ще имаме нов ред…

Сега дойде мигът Мойсеев да го прекъсне:

— Нов ред ли? А не ви ли е говорил и за «окончателното разрешаване»? Защо ме гледате така? Не знаете ли кой е измислил новия ред и окончателното разрешаване? Не? Адолф Хитлер.

— Амелин ми каза, че евреите трябва да бъдат изтребени — пошепна Чуркин. — Но аз… аз съм против такива… крайности!

— Моля ви, Чуркин, не ме интересуват личните ви виждания по еврейския въпрос… И така, кого писахте за съмишленик в установяването на «новия ред»?

— Знам само кои са противниците, Семьон Семьонович.

— Турецки, Бабаянц?

— Да… Вие.

— Зимарин?

— Той ненавижда Зимарин. И се бои от него. Но…

— Какво «но»?

— Там отношенията са по-объркани. Не съм в течение.

— Друг?

Чуркин пак си избърса очилата и носа, изреди няколко имена.

— И те ли трябваше да бъдат премахнати като Бабаянц и Турецки? Какво? Не ви чувам.

— Да…

— Кой уби Бабаянц?

— Не знам точно кой, Семьон Се… Не бях там.

— Къде «там»?

Чуркин мълчеше.

— Значи не сте били в имението на княгиня Подворска, когато Гена е бил умъртвен, така ли? И не сте били на улица «Веерна», когато Красниковски е убил майор Биляш от КГБ?

— Значи и това знаете… за Красниковски. Кълна ви се, не бях в течение, само се досещах, никого не съм убивал, кълна се. Аз не мога да убия и мишка.

— Колко трогателно. Каква е ролята на Красниковски?

— Той дава заповеди на Амелин.

— На кого друг?

— Не знам… не знам имената.

— Кой ви предаде записа с гласа на Турецки?

— Амелин.

— И по какъв начин щяхте да установите «новия ред»?

— Не знам. Нямам нищо общо. Само помагах на Амелин. Той нищо не ми е говорил за Красниковски. Аз сам си вадех заключенията.

— Като сте подслушвали разговорите на своите господари?… Къде и с кого се срещахте чрез посредничеството на Амелин?

— С никого, честно. Той и Красниковски ходеха в Кремъл.

— В Кремъл ли?!

— Да. В Кремъл. Но аз оставах в колата, спирахме на Манежа.

— И за какво ходеха там?

— Не знам. На някакви заседания. Днес имат много важна среща, но на мен ми се каза, че присъствието ми не е необходимо.

— Кой ви го каза?

— Амелин.

— По-рано защо ви взимаха?

— За охрана.

— Значи «човекът с пушка»? Кой уби врачката Балцевич?

— Каква врачка?! За никаква врачка не съм чувал, кълна се! Казах ви всичко! Друго нищо не знам! Аз съм никой! Принудиха ме! Унижаваха ме! Никъде не ме взимаха! Даже не ми даваха пари. А животът толкова поскъпна…

— Ах, моля ви се, Чуркин, още малко, и ще се разплача за вас!

Романова се появи в републиканската прокуратура в разгара на съвещанието. Без да поздрави, прекоси пътя до бюрото и сложи върху него найлонов пакет.

— Рухнах. Спала съм цял час! Затова закъснях. Семьон, ти беше прав.

Мойсеев кой знае защо си сложи очилата.

— В какъв смисъл, Александра Ивановна?

— Зимарин се е застрелял. Убил е и своята въртиопашка.

В кабинета на генералния прокурор на Русия настъпи мълчание, нарушено от бълбукане: генералният си наля поредната чаша минерална вода, от приспивателните устата му пресъхваше. Мойсеев вдигна рамене — сиреч не разбира за какво е бил прав.

— Оставил е бележка. Запомних я: «Аз убих Валерия. Обяснението е в този дневник. Сам си изпълнявам присъдата.» Ето протокола от разпита на сестра му. А и твоята Ирина, Сашка, е чула началото на кавгата, но не е разбрала за какво става дума.

Романова бръкна в чантата си и извади диктофон.

— Ще се самозаписвам. Моето предварително заключение от дневника, от разпитите на сестрата на Зимарин и на Роман Гончаренко, от показанията на Ирина, съобразено и с получените данни от нашите запитвания, е следното: Валерия, с истинско име Валентина Соломенцева и прякор Саламандра, осъждана за търговия с наркотици през 1979 година, има политическа квалификация на престъплението поради връзки с чужденци и излежава наказанието си в Архангелска област. Със съдействието на Биляш, с когото поддържа любовна връзка и който, както знаем, известно време е началник на лагера, предсрочно е освободена и на свобода, вече заедно с Биляш и Татяна Бардина, продължава наркобизнеса. С вашия Зимарин се запознава на празнична вечеринка в клуб «Дзержински».

Романова натисна «Пауза», коментира набързо:

— На тъпака са му изтекли лигите!

Отпусна копчето и продължи:

— Не е подозирал, че той за нея е само прикритие. Бардина шантажира съперницата си, затова трябва да се отърват от нея. Биляш го свършва. При обиска у Бардина е открит дневникът на Татяна, който даже Бардин е видял само в ръцете на Бабаянц. Бабаянц започва следственото дело във връзка със смъртта на Татяна Бардина, но Зимарин го прекратява, и не защото прикрива Владлен Бардин, а защото се е осра… пардон…

Присъстващите се усмихнаха, а Романова върна записа:

— … защото от страх се оси… уф!

Вече се смееха на глас, а Романова съсредоточено превъртя лентата назад.

— С една дума, Зимарин е опозорен от брака си с престъпничка, той иззема дневника и прекратява следствието, за да не изплува миналото на жена му. Бабаянц иска да отиде у Турецки, за да му каже за конфискуването на дневника, от Зимарин, но и той самият, предполагам, а вече няма как да проверим, не е знаел нищо за неговото съдържание.

Мойсеев замърда на стола си, като не смееше да прекъсне началничката на Криминалната милиция. Най-после тя му обърна внимание:

— Какво бе, Семьон?

— Защо да съм бил прав, Александра Ивановна? Точно обратното, аз казах на Александър Борисович, тоест просто се възмутих, как може да го подозира в кражба на веществени доказателства.

— Прав си, че Зимарин е имал лице, при това покрусено лице, а не сурат, както настояваше Турецки, ти си прав, че той няма нищо общо с тая банда, прав си, че е тесногръд тъпак…

— Никога не съм го казвал…

— Аз го казвам. Ти занесе ли му касетата с нейния глас? Занесе му я. И той какво направи? Единственото възможно в положението, до което сам се бе докарал поради живота с тази усойница, или как да я нарека; той нямаше друг изход. И аз не го наричам престъпник. Нито пък някой го иска от мен.

— Не мога да се съглася. Ако той е укрил от следствените органи такова важно веществено доказателство, още повече като районен прокурор, не можем да не го квалифицираме като престъпник.

— Но тя е негова жена, другарю генерален прокурор!.. А сега още нещо. Преди седмица от едно районно управление ми съобщиха, че в склада нямало нито чифт белезници. При нашата пълна безстопанственост това е толкова нормално. Извиках шефа на склада, а той казва, че е заръчал преди месец петстотин парчета в Псковския завод, но досега не са доставени. Позвъних в завода. Казват: «Обединихме и двете ви поръчки.»

Какви две, питам. «Петстотин парчета плюс петдесет хиляди. Останалите двеста хиляди ще бъдат готови, както се договорихме, до петък.» Помислих си, че този от Псков се е чалнал, такова количество ще ни стигне за двайсет години. Питам: «А на какъв адрес ги изпратихте?» Пък той ми вика: «Вашият представител сам си ги взе.» Плюх на тая работа и забравих, а не трябваше. Та събудих аз нощес директора на завода, а той пък раздруса своите снабдители. И ето какво излезе — за белезниците е ходил Артур. Тоест моят заместник подполковник Красниковски.

— Двеста и петдесет хиляди чифта белезници?! — Ръката на генералния прокурор с чашата замръзна във въздуха.

— Това е само в Псковския завод. А преди месец са получени от американците сто хиляди. Заприходени са неизвестно от кого, но никога не са постъпвали на склад. А вие казвате — трудно може да се повярва, че е заговор, кой ще се занимава с преврати…

— Триста и петдесет хиляди чифта белезници?! — отново възкликна генералният прокурор на републиката. — Вие разбирате, другари, те могат да направят преврат всеки момент, ето какво значи всичко! Трябва незабавно да вземем мерки!

— Донесох ви показанията на Гончаренко, ето в два екземпляра, четете. Много впечатляващи сведения. Сега Грязнов разработва с него операция за проникване до този Бес. А на мен ми дайте да видя какво са надробили Амелин и Чуркин.

— Александра Ивановна, вашите сътрудници спят ли въобще някога? Грязнов например или вие самата…

— Нещо не се получава през тази седмица, другарю генерален прокурор.

— Почакайте тук, в приемната, сега идвам — каза мъжът на средна възраст, който изслуша обърканите обяснения на Гончаров, че много пъти бил идвал тук, получавал бил инструкции, пари и прочее, а сега му трябвал някой от колегите. Да споменава думата «Вече» и да показва картата му било строго забранено. Но мъжът се държеше така, сякаш точно появата на майор Гончаренко бе очаквал.

Действието се развиваше в модерното здание на улица «Качалов», на територията на секретния обект, скрит от любопитните погледи с висока чугунена ограда.

Милиционерската волга се притаи на паркинга. С помощта на подслушвателната техника Грязнов следеше поведението на Гончаренко и се ориентираше в обстановката. В униформеното копче с герб на майора имаше скрит микрофон с големината на карфичка.

След две минути мъжът заведе Гончаренко на втория етаж, до вратата с табелка «К. Чесноков, заместник-началник отдел». Отвори му вратата и се оттегли като дискретен служител. Зад бюрото седеше спортен тип мъж с живи очи и прошарена коса, съратник на Гончаренко от международните полети с оръжието, човек от групата на Бил с прякор Чесновия.

Той стана от бюрото и протегна ръка. Ръкостискането му беше силно и сърдечно.

— Къде изчезна, Гончар? Предстои ни важна работа, от теб ни вест, ни кост. Пращахме да те търсят вкъщи. Там никой. Обадихме се в службата. Бил си по важна задача. Разкри ли най-после всички убийци? Я да те видя? Блед ми се виждаш, отслабнал. Но иначе — същият!

— Така си беше — потвърди Гончаренко, — здравата се потрудихме във Вилнюс, после в Рига…

— За ваши подвизи в митницата ли гледахме по телевизията?

— Подписал съм да пазя тайна.

— Колко сме били секретни — засмя се Чесноков и смехът му беше писклив като на жена, не се връзваше с мъжествената му външност.

Като се насмя, каза сериозно:

— Сега към деловата част. Имам нещо за тебе, драги.

Но Гончаренко го прекъсна:

— Трябва да се видя с Беса. Случаят е много спешен и важен.

— Не те разбирам. Тук няма никакъв Бес.

— Бил ми каза. Беше планирано пътуване до Сочи. И аз трябваше да участвам. Но тогава отпадна. А сега имам един извънреден факт! Извънреден! Нали разбираш какво имам предвид! И ако Беса разбере, че не си ме свързал с него в такъв момент, с тебе направо е свършено. Ясно ли е? Докладвай му. Искам лична среща. Останалото аз ще му обясня.

— Не търпи ли отлагане до сутринта? — попита Чесновия.

— До сутринта ще бъде късно.

Грязнов се усмихна: нашият Рома навлезе в ролята си; такива сме си, колега, нахални. Жалко, че си бивш колега.

Чесновия още се колебаеше. Накрая го измисли:

— Сега ще се свържа с ръководството, то да реши.

Гончаренко отвори минерална вода с отварачката, която видя на масата, глътна чашата на един дъх. Чесновия погледна майора от милицията, избра номера и без обръщение каза няколко думи:

— Тук един от групата на Бил иска спешно среща с шефа. Какво ще кажете?

Гончаренко седеше неподвижен на стола. Събираше сили за следващата битка. И битката не закъсня: след половин час на вратата застана генерал-лейтенант Феоктистов от Държавна сигурност. Гончаренко изтръпна, но успя да преглътне страха си.

Генералът го изгледа.

— Казали сте, че носите извънредно важни новини. Да ги чуем.

Но Гончаренко стана още по-непреклонен:

— Ще говоря с вас само насаме, другарю генерал!

Чесноков се засмя:

— Хайде стига, Гончар! Кой командва тук, да му се не види!

Но Феоктистов щракна с пръсти във въздуха и Чесноков мълниеносно се омете от собствения си кабинет.

— Макар да съм ви се заклел във вярност, другарю генерал, но сведенията се отнасят единствено за ръководителя на нашето «Вече». Нямам право да ги съобщя на никой друг: трябва да видя Беса веднага, незабавно. Вече казах, утре ще бъде късно.

— За какво се отнася? — поиска да уточни Феоктистов.

— Само на него мога да кажа, другарю генерал.

— Добре. Чакайте ме тук. Сега се връщам.

— Втората кола да е готова, следвайте ги на не по-малко от 500 метра — нареди Грязнов по радиотелефона, — ще ви охранявам до края на града, след това продължавате сами.

След няколко минути Феоктистов се върна с Чесноков.

— Следвайте ме — сухо каза той, — и вие, Чесноков.

Черната лимузина БМВ излезе от «пощенската кутия». Гончаренко си седеше, без да се оглежда, сякаш пътят изобщо не го интересуваше, само когато си бършеше потта от челото, незабелязано поглеждаше циферблата на часовника си, в стъклото се отразяваше пътят зад тях, през три коли ги следеше милиционерската волга.

Но когато излязоха извън града, Гончаренко повече не видя познатата кола и макар да знаеше, че точно така трябва, сърцето му се сви. «Ти сам си надроби тази попара, Роман, сега си я сърбай» — каза му Грязнов. Сега майорът даваше мило и драго да не беше изкуствената патица, примамката, а просто да участваше в поредната операция, каквито беше провел безброй, откакто работеше в милицията.

Шофьорът на БМВ сви по страничен път. Генерал Феоктистов подаде на Гончаренко черна лента.

— Такова е правилото. Новаците пътуват до боса с вързани очи.

Гончаренко успя още веднъж да погледне пътя: далеч отзад му се мярна таратайка с два велосипеда на горния багажник. Никаква друга кола.

Колкото и да се мъчеше да запомни завоите, скоро загуби ориентация. След час и половина спряха, превръзката му бе свалена. Бяха навлезли в гъста гора. Минаха близо километър пеша и неочаквано излязоха на шосе, където видяха луксозна кола непознат модел с огледални стъкла. От прозореца се протегна ръка:

— Пропуск?

Гончаренко с цялото си възможно самообладание подаде пластмасовата карта. Нещо в колата изръмжа, не моторът, вратата сама се отвори и Гончаренко бе поканен на задната седалка. Той пак избърса сухото си чело: в далечината се движеше група велосипедисти. Майорът си даваше главата, че единият е оперативничката Танка Мозговая.

47

Генералният прокурор на републиката довършваше трета бутилка минерална вода.

— Мисля да не правим очна ставка Амелин — Чуркин, безпредметно е. А, другари? — попита той, когато присъстващите се запознаха с всички материали.

— Китайски церемонии — каза Турецки. — Всички са една паплач, и Амелин, и Красниковски, и най-вече Чуркин. И да е истина, че Крючков е начело, при нас е самият генерален прокурор на Русия. Ще ги изловим един по един…

— Другари, боя се, че няма време да ги ловим един по един. Сега ще се свържа с нашия президент. Ей Богу, не очаквах всичко да е толкова реално. Наистина отдавна се говори за заговор, старият апарат няма тъй лесно да се предаде, и само съветският президент не ще да го разбере. Заобиколил се с лайнари, пардон, неговата нерешителност — а, мисля, и нежелание — за прокарване на реформите създаде благодатна почва за консолидиране на старата гвардия. Не съм сигурен кого ще подкрепи народът, хората искат ред, страната е на ръба на кризата във всички области на живота… Ох, какво да ви обяснявам!

Генералният пак си наля вода в кристалната чаша и стана от бюрото:

— Другари, отивам в Белия дом, при руския президент. Мисля, че с него ще разработим програма за действия в републикански мащаб. Благодаря ви за огромната работа, за верността към демокрацията, за доверието най-сетне. Поемете си задачите, оставете заговорниците на мен. Неделя е, починете си, от утре ще си поемете задълженията, натоварени сте донемайкъде. Грязнов и онзи… как беше…

— Гончаренко.

— Да де. Пипнете въпросния Бес, следете Красниковски… Няма какво да ви уча. Не можете да покриете и армията, и КГБ, и другите политически сфери. Аз ще направя всичко, което зависи от мен…

На Кузнецки мост двама шофьори се караха кой да плати смачканата броня на единия и счупения фар на другия. Зяпачите се наслаждаваха на забавната сценка.

— Между другото, при нашата Славина, малката, е министърът Шахов, неописуема любов се зародила помежду им. Дали да не се срещнем с него, а, Константин? Ще го питаме за мнението на кабинета по този въпрос.

— Изглежда ми свестен човек, Александра Ивановна — зарадва се Турецки — у Ника освен Шахов беше и Ирина, която не беше виждал, откакто беше заживял втори живот.

— Защо не — съгласи се Меркулов, — наистина, днес е неделя и какво ли друго бихме могли да направим…

— Аз сигурно съм излишен, Константин Дмитриевич — обади се Мойсеев.

— Не се прави на беден роднина — отговори Романова вместо Меркулов, — ако ти се прибира, спасявай се и толкова!

— Напротив, ела с нас — възрази Меркулов, — ти си добър физиономист, а ние почти не познаваме Шахов. Но като нахълтваме цялата компания, поне вино можехме да намерим.

— Днес сутринта си напазарувах на «Петровка», докараха невиждани чудеса, холандска бира — взех цял кашон. Хайде, Александър, качвай се на моята кола и давай към Матвеевка.

— Някой няма ли да ми услужи с пари на заем? — попита Турецки, но изведнъж се сети: — Всъщност поради моята кончина не знам кога ще ги върна, защото съм заличен от щата на прокуратурата.

— Стига глупости. На, имам 25 рубли. Ето и още пет.

Меркулов прерови всичките си джобове да събере 18 рубли. Мойсеев постоя замислен, отвори портфейла си и извади тлъста пачка нови банкноти.

— Ти си страшен, Семьон! — хлъцна Романова.

— Моите момчета ни оставиха две хиляди. Вземете, Саша, колкото ще ви трябват.

— Много благодаря. Възможно ли е да се отбием за десет минути на «Неглинка»?

— Какво ще търсиш там?

— Трябва да отскоча до музикалния магазин. Няма да се бавя.

— Ще купуваш ноти за Ирка ли?

— Не, не, да видя нещо за Кеша.

Колко различни бяха — усмихнатата синеока Ирина с пепелявата коса до раменете и късо подстриганата меланхолична Вероника, кестенява и с очи като морски бури. Същевременно и колко си приличаха: като две сестри, едната от които е наследила чертите на бащата, а другата — на майката. Но не това е важното. Те бяха реални. Бяха такива, каквито трябва да са истинските жени на планетата и каквито Шахов почти не беше срещал.

В стаята Инокентий Славин спеше дълбоко, изкъпан след тежкия път и нахранен с чер хайвер. Понякога стенеше в съня си, Ника и Ирина тичаха от кухнята в стаята, но лицето му беше пак безметежно и ъгълчетата на устните му потръпваха в сънена усмивка. Ника стоеше до прозореца и дълго оглеждаше улицата, сякаш очакваше някаква опасност.

В креслото, склонил глава встрани и скръстил огромни ръце пред гърдите си, спеше шофьорът Митя.

— Не се безпокойте, другарко Славина — събуждаше се той при всяко появяване на Ника, — стените са отвесни, балкони няма, на шестия етаж сме, никой не може да се вмъкне.

Старши лейтенант Горелик, който смени сержантите от Криминалната милиция, дежуреше пред входа долу.

Виктор Степанович отново и отново препрочиташе шифрограмите с дати 17 и 18 август 1991 година:

Следваше лична бележка от Павлов:

Каква е тази бъркотия? Ужас. Кошмарен сън. Какво ли е замислил този пръч Павлов? Тези павловци, янаевци, крючковци не само не са в състояние да се погрижат за добруването на народа, но и храните им ще стигнат само за десет дни. Това той, министърът на икономиката, го знае съвсем точно поради служебните си задължения. И Павлов поема такава отговорност! Но впрочем самият той, Шахов, вече е бивш министър. Отдавна не е изпитвал подобно унизително безсилие. Идеше му да грабне автомат, карабина, манлихера ако ще, и да стреля в павловци, пуговци, крючковци…

Шахов загледа календара, подарен на Ника от една емигрантка туристка. Утре е Преображение Господне[12]! На този ден Исус повика учениците си и им показа Царството на своите страдания…

Тези хора от триадата партия-КГБ-военнопромишлен комплекс са замислили нещо страшно. Може би даже военен преврат? «Край на перестройката! Драматични дни!» Не, тези хора няма да победят. Добре ги познава, те са авантюристи. Не се ориентират в обстановката, не познават собствения си народ. А народът, хората вече не са същото, което бяха по времето на Сталин и на Брежнев…

От стълбището долетя весела врява и компанията начело с шефката на Криминалната милиция изпълни маломерното жилище на Славини. То стана още по-тясно, когато Турецки внесе огромна кутия с неизвестно съдържание, Мойсеев стовари на кухненската маса кашон холандска бира, а Меркулов — пълна торба. Присъстващите наблюдаваха с недоумение как на масата се появяват деликатеси, без да разбират повода за предстоящото пиршество. Само Кеша точно прецени обстановката, насочи се право към донесената от чичо Саша кутия и с примряло сърце запита:

— За мен ли е?

— Тъй вярно, за тебе. Чакай да я развържа.

— Аз! — викна Кешка, Турецки остави момчето насаме с подаръка и отиде при Ирина.

— Ириша… Не ме и поглеждаш. Сърдиш ли ми се? Или те е гнус да погледнеш страховитата ми мутра?

Той смутено прекара ръка по бръснатия си череп.

— Не. Просто ме е страх, че ще се разсмея много високо — каза Ирина и наистина прихна. — Само носът ти е същият, иначе си като пациент на Франкенщайн.

Тя го хвана за носа и го придърпа, искаха да си кажат всичко, което не бяха успели да споделят досега, но в същия момент се чу оглушителен рев, сякаш стадо слонове препускаше за водопой. Инокентий Славин надуваше с всичка сила голям златен тромпет.

— Трябва веднага да телеграфирам на президента във Форос, там е на почивка — в Крим — каза Виктор Степанович и вдигна телефона. — Надявам се, че той няма нищо общо с цялата тази гадост. Триста и петдесет хиляди белезници! Разбирате ли, другари, че тази е най-страшната информация от всичко, което чухме. То е връщане към ГУЛаг!.. Няма връзка. Чудна работа, много чудна… Константин Дмитриевич, Александра Ивановна, там е работата, че вече не съм висш служител, тази нощ си подадох оставката, напуснах партията, следователно и ЦК. Нямам никаква власт…

— Вие сте лично застрашен, Виктор Степанович, не сте се явили на тяхното извънредно заседание, значи сте срещу тях. В апартамента ви е имало или засада, или обиск. Трябва да се скриете. Не знам дали имаме време да предприемем някакви легални стъпки.

— Забрави сега за легалността, Константине, човек вече не знае на кого да вярва, ето, Виктор Степанович, това е моята армия, най-много още десет-двайсет души начело с Грязнов…

А, за вълка говорим!

Шофьорът Митя отвори на Грязнов и Вася Монахов, като поглеждаше мнително последния.

— Намерих ви чрез Горелик, тоест чрез неговия предавател. Значи какво става: изстрелях Гончаренко при Беса в тяхното «Вече», след два часа Красниковски отива на съвещание в Кремъл. Ето ви записа от телефонния му разговор с някаква важна клечка. Вася го направи.

Монахов вече беше включил касетофона, чу се приятният баритон на подполковник Красниковски, той се редуваше с друг глас, почти фалцет. Разговорът беше кратък. Чу се телефонният сигнал и Шахов каза:

— Ами този, който се обажда, е самият Крючков, председателят на КГБ. Трябва на всяка цена да намерим касетите, тоест дискетите.

— Ето плана, Александра Ивановна. От резиденцията на Беса до къщата на Красниковски са поне два часа път. От групата за проследяване получихме съобщение, че преди петнайсет минути са качили Гончаренко в някакъв безумен тъмнозелен ягуар. След това трябваше да прекъснем проследяването, за да не разкрием Рома. Артурчика отива сега в Кремъл. Съобщих на Гончаренко за промяната в първоначалния план, той трябва да разкаже истината на Беса: Артур е убил Биляш и е взел чантата. Предлагам да направим основен обиск в дома на Красниковски, трябва да намерим тези дискети, не са игла. Дайте ни Турецки и тримата ще го свършим.

— Ами ако Беса се свърже със своите хора по телефона и те пристигнат у Артур, докато сте там? Или вече са на място? И тогава не Беса, а вие ще паднете в капана.

— Премислих тези варианти. Затова трябва да сме поде трима.

— Да вървим, Слава — решително каза Турецки. — Ръцете ме сърбят за този Красниковски.

Изявлението му бе потвърдено от протяжния минорен звук на «златния» тромпет.

— Момент, моля ви. Едно предложение — неочаквано се обади Ника, като направи и знак на Кешка да прекрати озвучаването. — Имам празни дискети, ако откриете нещо при обиска, можете да ги подмените…

— Ника, ти си гениална жена! — извика Турецки, а Кешка постигна по-сложна музикална фраза, този път в мажорно кресчендо.

След кратък спор беше решено да се разделят на групи. Ирина с Ника и Кеша, охранявани от старши лейтенант Горелик, да отидат у Меркулов и да останат там до второ нареждане. Грязнов, Монахов и Турецки ще се заемат с апартамента на Красниковски. Меркулов, Мойсеев и Шахов с колата на Министерството на икономиката, следователно с верния Митя, ще се опитат да стигнат до резиденцията на руския президент. Полковник Романова трябва да бъде в кабинета си и да осъществява връзката между всички групи.

Но само след няколко минути непредвидени обстоятелства промениха и този план.

Групата на Грязнов тръгна след пет минути.

Останалите с общи усилия подредиха жилището и тъкмо да излязат, Ника откри, че е с басмения пеньоар и по старите домашни чехли.

— Ох, моля ви се, почакайте ме десет минути — само да се преоблека. Слизайте, идвам.

— С Горелик ще я чакаме на площадката, другите се качвайте по колите — нареди шофьорът Митя и компанията начело с Инокентий, понесъл в прегръдка тромпета си, заслизаха в нишка надолу.

48

«Само десет минути — да се преоблека.» И в най-официални случаи тя не губеше за преобличане и гримиране повече от пет минути: минутка за чорапите, втора за полата, или панталона, трета за блузата, четвърта за малко червило на устните и грим за очите, петата за поглед в огледалото. Същото постигна сега за две минути и половина, прежали погледа в огледалото, отвори малкия стар секретер и извади от тайното чекмедженце единствената си скъпоценност. Златните стъбълца затрептяха на шията й, листенцата заблестяха с цветовете на дъгата. Но нямаше време да се полюбува на себе си в огледалото; извади от същото чекмедженце дълга плоска кутия.

Пистолетът, награда от състезания, беше съвсем нов. Но все пак го почисти по всички правила, намери кутията с патроните, зареди оръжието и го сложи в големия джоб на широката си лятна пола.

В коридора помисли няколко секунди кои обувки да обуе, но изборът не беше голям, единствените й прилични сандалети все още бяха в списъка на веществените доказателства и поради това не можеха да й ги върнат. Отиде в кухнята и затвори прозореца. Помисли дали да затвори и в стаята, но се отказа — нека се проветри. От площадката се дочуваха гласове, старши лейтенант Горелик и шофьорът Митя бяха останали за всеки случай на етажа и междувременно се басираха за предполагаемия футболен шампион. «Всичко се оправи» — каза си Ника, но веднага разбра, че се самозалъгва, защото знаеше: Валерий Транин още съществува и докато е жив и здрав, тя не може да бъде спокойна. Вчера си мислеше, че само малкият да е с нея, само да не му се случи нищо, готова е да прости на всички за всичко. Но днес, когато Кеша е тук, при нея, вече не можеше да прощава на онези, които изтормозиха и него, и нея, които убиха Ана. Те нямат право да съществуват на земята. Съдбата си знае работата и без нея — Валерия Зимарина вече я няма и никога няма да я има.

Ника стигна до вратата, протегна ръка към бравата и замря. От стаята се чу някакъв звук, сякаш от дивана беше паднало на пода плюшеното мече на Кешка. Тя знаеше, че не бива да влиза в стаята, трябва да отвори вратата и да извика за помощ, но вече вървеше натам, стиснала в джоба пистолета. От отворения прозорец идваше насреща й човек и носеше въже или тел. Проблесна й е го така е убил Ана. Това е Транин. Той е мъчителят на сина й. Той й съкрати живота с три дни, които й се бяха сторили безконечен ад.

— Ей, гаден недорастък, казвай къде е чантата — или пилешката ти шийка ще…

Той беше вече съвсем близо, още нещо й говореше, питаше я за Бил. Но страхът й бе останал там, в коридора, и когато Транин стигна съвсем близо и вдигна ръка с металната примка, тя с бързо движение извади пистолета и стреля в упор. Транин зина — като от силно учудване, лъхна я смрад, но тя стреля още веднъж, Транин се свлече на пода, а тя стреляше ли, стреляше, докато патроните не свършиха, продължи да стреля с халосни, докато нечии силни ръце не я хванаха и не я отдръпнаха от тялото на Транин.

Старши лейтенант Горелик се хвърли към прозореца и изкрещя като невменяем:

— Минал е по дъска от съседния апартамент, но той е в другия вход. Затова сме го изтървали!

Жилището на Ника пак се изпълни с хора. Горелик и шофьорът литнаха надолу по стълбите със скоростта на звука.

Ирина наливаше Ника с чешмена вода, а самата Ника успокояваше всички: «Не съм превишила степента на самоотбрана, нали, Константин Дмитриевич?»

Полковник Романова и прокурорът криминалист Мойсеев пазеха на вратата и не пускаха Шахов, вдигнал Кешка на ръце.

Меркулов стоеше до стената и втренчен гледаше Ника — не Ника, той гледаше колието, едно от златните листенца беше нащърбено, а в орнамента проблясваше латинско N…

Щом се съвзе, протегна ръка към телефона, завъртя:

— Обажда се Меркулов от прокуратурата на РСФСР. Спешно пратете дежурната следствено-оперативна група за извършено убийство. Диктувам адреса…

Меркулов затвори и с нетърпящ възражение глас каза на всички присъстващи:

— Ирина взима Кеша и Горелик ще ги откара у нас, вкъщи. Виктор Степанович се налага да остане, както и ти, Семьон. Шура, щом пристигне групата, отиваш на «Петровка»…

— Защо не тръгваме наникъде? — огласяше Кеша входното антре с вика си. — Лельо Шура и чичо Семьон, защо не ни пускате с чичо Витя вътре?

Ника отиде при тях, взе сина си от Шахов и каза едва чуто:

— Мъничкият ми, сега ще отидеш с Ира на едно място, и аз скоро ще дойда.

— Ура! Ирка ми позволява да свиря!

Ника го целуна и пак много тихо каза:

— Божичко, какъв си ми глупавичък!..

Върнаха се Горелик и Митя: в апартамента от съседния вход намерили един инвалид със запушена уста и завързан за инвалидната си количка…

— Чичо Толя! Карай ни по-скоро на едно място! С Ира! Там ще свиря с тромпета!

Ника като отнесена гледаше как се затваря автоматичната врата на асансьора, без да чува, че Меркулов я пита нещо. Когато разбра, докосна красивата огърлица и замислено отговори:

— Виктор Степанович ме е чакал пял живот и това е залогът за нашето бъдеще.

Тя не забеляза кога Шахов се доближи до нея, но усети ръката му на раменете си.

— Константин Дмитриевич, това колие попадна у мен при много тягостни обстоятелства преди доста години. Струва ми се, че много ви заинтригува. Защо?

Меркулов извади снимката от вътрешния джоб:

— Майка ми. Тя беше убита. Също преди доста години… заради тази огърлица…

Шахов пребледня, белегът на бузата му изпъкна.

— Константин Дмитриевич… Не е възможно…

От улицата се чуха сирените на милиционерските коли.

— Не е възможно… Трябва… длъжен съм да ви обясня. Щом свърши всичко… това.

Следствено-оперативната група пристъпи към огледа. Дежурният следовател загуби ума и дума, щом видя сред свидетелите началничката на Московската криминална милиция, двамата прокурори от Републиканската и Градската прокуратура, министъра. Веднага стана ясно, че разследването по убийството на избягалия от затвора Транин ще бъде проведено максимално обективно и не заплашва с никакви юридически последици Вероника Славина.

Номенклатурната къща от червени тухли, построена от Стопанското управление на бившия Министерски съвет, в която живееше Красниковски, се намираше на спирката на метрото «Фрунзенска». Грязнов, Монахов и Турецки пристигнаха със сервизно пикапче като водопроводчици. Съсредоточени, с ватенки и ботуши, те носеха сандъчетата с инструментите, гумени маркучи и всичко друго, необходимо за работата. Портиерката леля Фрося ги посрещна като синове:

— Най-после, момчета, благодаря ви, от една седмица сме поръчали майстори, съседите тука, все големи хора, се оплакват: клозетите не са наред и разни мръсотии им плували навън.

Бригадата тръгна по етажите, за да търси къде е повредата, докато не стигна целта — вратата на другаря Красниковски, прочутия борец против организираната престъпност, в миналото не по-малко известен боксьор полутежка категория, шампион на «Динамо»

Грязнов отвори сложните чужбински ключалки доста бързо с връзката ключове — имаше ги от един професионален крадец и бяха над двеста ключа. Всъщност Грязнов твърдеше, че в предишния си живот е бил професионален крадец и явно е запазил и в сегашния някои стари навици. Посетителите очакваха да видят апартамент, обзаведен съответно с данните, получени от тайното разследване. Но пред очите им се ширна средно голям спортен салон — почти без мебели, на пода имаше тюфлеци, а от тавана висеше боксьорската круша. До прозореца блестеше с металните си части задграничен уред за мускулна гимнастика, каквито ползуват културистите по света. Къде ли в това царство на грубата физическа сила може да са скрити крехките малки дискети?

— Той тук ли спи? — съвсем объркан попита Монахов, като посочи кушетката за масажи.

— Да не сме сбъркали вратата? — И Турецки беше смутен. Но най-слисан изглеждаше Грязнов:

— Не, момчета, тук има нещо гнило! Но съм сигурен, че това му е адресът!

— Слава, никой не се съмнява. Ето му там анцуга с емблема «АК».

— Какво ще му мислим, да започваме и това е — каза Турецки.

Следователите разделиха салона, кухнята, банята, килера и коридора на квадрати и пристъпиха към явно незаконния обиск. Тридесет и пет минути по-късно оперативната група започна да се обезпокоява. След час Грязнов се настани на малката седалка на уреда за културисти, като че ли щеше да прави мускули, и тегли надгробната реч:

— Никога досега не съм търсил така стръвно веществени доказателства. Тук няма нищо. Никога не е имало. Ясно е. Трябва да изчезваме, докато не е станало късно. Може да ни спипат.

— Слава — каза Турецки, — огледайте с Вася още веднъж, веднага се връщам!

— Само да не носиш цигари на Ключански! — подвикна Грязнов.

Турецки влезе в банята и без да завинти сифона на ваната, пусна водата и я чу как шурна надолу.

«Това не е възможно, защото е невъзможно» — тази мистична фраза му се въртеше в мозъка от момента, когато тримата влязоха у Артур. Изключено, повтаряше си той, докато слизаше бавно по стълбите, защото, освен да си надува перките, човек трябва да има място за хранене и спане. Никога не беше забелязвал у Красниковски такива рахметовски привички, особено в последно време. Преди десетина дни Ника сбърка апартамента и това повлече, меко казано, куп неприятности. Ами ако сега те тримата, двама оперативници и един следовател, са се заврели, където не им е работата?!

Някой на третия етаж крещеше по телефона:

— Фрося! Тук става наводнение!

Леля Фрося посрещна Турецки с хокане:

— Какви майстори сте вие бре! На третия етаж хората им става наводнение в банята, а пък току-що свършиха ремонта! Ще се оплача аз в сервиза ви… Какво искаш?

— Сервизът е затворен днес, в неделя работим извънредно — вдъхновено импровизира Турецки. — А водата тече от апартамента на полковника от милицията, висок един. Миналия път му правих ремонт.

— Няма що, ръцете си си оставил! Не е полковник, подполковник е! В кой апартамент? В единия само спортува, а живее у Ксюшка, съседната врата.

— А-а! Тогава ей сегинка!

Фрося искаше да разкаже на Турецки за отношенията между подполковника и дъщерята на вече покойния маршал на Съветския съюз Ксения Н., която му оставила «целия партамен» награда за любовното обслужване, а пък тя самата живеела в Ялта, но Турецки вече беше натиснал звънеца на четвъртия етаж и извика високо, за да чуе и леля Фрося:

— Здраве желаем, другарю подполковник! Само ще проверим водопровода, другарю подполковник! От апартамента ви тече на долните етажи!

Дочули вика му, Грязнов и Монахов изхвърчаха от спортния салон на Красниковски.

— Друг апартамент ли сме пребарали! — уплашен попита Вася.

— Шшт! Слава, ще се наложи още веднъж да се върнеш в по-раншното си прераждане — пошепна Турецки и отиде в банята да спре водата.

В луксозно обзаведения тристаен апартамент в панера за мръсни дрехи намериха преносим сейф. Докато Турецки и Монахов за всеки случай продължиха обиска, Грязнов пуфтеше и псуваше касичката:

— Казах ви, че съм бил специалист по взломните кражби, а не касоразбивач. Ако искате да свършим всичко чисто, не би трябвало да трошим ключалката… Аха… тази джаджа тук… Да опитам този шперц… Насам, момчета! — тържествено извика Грязнов и извади две кутии с дискети от огнеупорната касичка. — Хайде, Сашка, сложи тук дискетите от Ника, а с тези моментално на «Петровка». Василий, Русия цяла сега тебе гледа. Шефката вече ще ти отпусне компютър.

— Другарю майор, програмите може да се окажат некъмпетибълни[13] и да не стане нищо.

— Не ми говори на китайски, все едно не разбирам. Ще се обадя на един специалист и той ще ни помогне.

Цялата операция, включително и обискът в жилището на Красниковски, продължи по-малко от три часа. В пет без петнадесет водопроводчиците се качиха на пикапа…

49

… Циклопа стисна ножа в ръка, клекна. Още две стъпки… една… — и с нечовешко усилие изстреля надолу тренираното си тяло…

Очиларката му се изплъзваше, мъчеше се да грабне ножа. Циклопа усети остра болка в ръката — очилата се счупиха под дланта му, той за миг я отдръпна от лицето на младия, онзи веднага го възседна, стисна с колене гръдния му кош, да не може да диша, но не успя да докопа ножа, само извиваше към земята ръката, която го държеше, а по лицето му изпод строшените очила се стичаше кръв. Циклопа се извъртя по някакъв невероятен начин, отхвърли Очиларката и с последни сили прескочи оградата, побягна през задните дворове, където познаваше всяко храстче. Притаи се до шосето и видя как джипът изпълзя на шосето, шофьорът, изглежда, не смееше да кара бързо без очилата. Изведнъж забеляза, че в бързината беше изтървал някъде ножа от Монголеца. Ако онзи научи, ще го натика в миша дупка.

Хукна обратно към редакторската вила, която вече цялата гореше, опипа навсякъде покритата с борови иглички земя, от страх не се сещаше къде е могъл да изтърве ножа. Ръката му се натъкна на нещо твърдо, той се зарадва, но не беше ножът, а някакво желязо. О, «желязо» ли? — то проблесна с разноцветни скъпоценни камъчета, беше лопатка, с каквито във филмите за едно време сервираха торти в чиниите; в бързината и без очила онзи не беше забелязал, че е изпаднала от куфара. Циклопа погледна натам, където беше спрял джипът. Майко мила, Очиларката беше разпилял цяло богатство! Циклопът забрави и нож, и Монголец, ръцете му трескаво затрепериха, той напъха в пазвата си всичко, което намери, докато пожарът още не беше събрал цялото село…

Два дни по-късно слезе от влака в Новоросийск, продаде за три бона едно от бижутата на битпазара, повече не биваше да остава в Новоросийск, веднага щяха да го надушат. Взе парахода за Одеса, защото беше чувал, че там правели очни операции, не искаше за цял живот да остане едноок. Когато отиде в болницата, разбра, че списъкът на чакащите е запълнен за две години напред. Естествено, купи си дрехи, намери си и прилична стая под наем. Хазайката го просвети: да купи подарък на някоя лелка от регистратурата и тя ще го запише без ред. Той не купи нищо, а подари пръстен със синьо камъче, по-късно научи, че се казвало сапфир. На следващия ден му направиха операцията, възстановиха му окото, остана само белегът на бузата.

Продаде останалите финтифлюшки, изпрати на майка си доста пари, за себе си остави само едно колие за талисман, и без това не можеше да му вземе много пари, камъните не били истински, имаше и едно повредено листенце. Огърлицата много му харесваше, той си мечтаеше как ще се запознае с някое момиче, което ще се казва например Надежда или Наталия… Разбира се, парите бързо свършиха, нали продаваше всичко евтино, нищо не разбираше, пък и се страхуваше. И като обявиха комсомолски набор за целините, защо да не замине, да опита? Момчетата от бригадата бяха свестни, не като простаците на Монголеца; завърши вечерна гимназия, оставаше му само последният клас, и влезе в икономически институт, пак вечерно…

— Нататък не е интересно, Константин Дмитриевич, даже е скучно, чак сега истински усетих живота, когато станах на петдесет и пет и срещнах Ника, своята съдба…

— Боже мой, аз го търся този човек, Очилатия, цяла година вече! Мишка Киряк, Михаил Кирякович Дробот, Михаил Кирилович Дробот, убиеца на майка ми. Моля ви да не казвате нищо на Ника, колието вече е неин талисман. Миналото няма да се върне и Дробот е отдавна в небитието.

— Моля да подпишете протокола. Огледът е завършен. Всички са свободни.

Дежурният следовател се скъса да демонстрира своята обективност.

Консервна кутия, бутилка от водка, остатъци от хляб, касетофон. Три велосипеда до дървото. И един москвич — модел 82-а. Четиримата младежи довършиха набързо почнатия пикник. Единият беше с уокмен и слушалки на главата, втората беше девойка, грозничка, сипаничава. Другите двама бяха млади момчета, играеха на «21». Онзи със слушалките вдигна празната бутилка и я подуши. Извика високо:

— Татяна, тази бутилка не е помирисвала водка!

— Водка имаше преди три месеца! — също високо отговори момичето и мигом притисна пръст на устните си: откъм пътя се чу слаб шум на кола. Компанията веднага скочи и се втурна — не, не към москвича, а към добре маскираната между дърветата волта. Младежът със слушалките зае шофьорското място и когато в далечината се зададе ягуарът, леко потегли, като едновременно вдигна радиотелефона:

— Тринайсети! Грязнов! Грязнов!.. Александра Ивановна, вие ли сте? Тук Четиринайсети! Следвам автомобила, тъмносин ягуар, номер 27–27 МЮО, движи се към града. Изпратете смяната на разклона… Какво? Не чувам! Нищо не виждам, стъклата им са огледални, спазвам дистанция!.. Александра Ивановна! Отзад се задава БМВ-то. Същото! Ще го пусна напред!

Свали слушалките с рязко движение и наду музиката. Намали скоростта и подкара на зигзаг, сякаш се закачаше с БМВ-то, то избипка и ги изпревари с пълна скорост отдясно. Компанията във волгата размаха ръце през прозорците с весел смях. Шофьорът на БМВ-то им хвърли злобен поглед. На задната седалка до слаб мъж с очила седеше майор Роман Гончаренко и пушеше невъзмутимо.

На разклона двама от ягуара се преместиха в БМВ-то и проблясвайки с огледалните прозорци, тъмносиният красавец направи обратен завой.

След като последваха от разклона шедьовъра на немското автомобилостроене, милиционерите го проследиха до «Фрунзенска», до познатата сграда с червени тухли, къщата на Красниковски. По-нататъшните действия зависеха от развоя на събитията.

Гончаренко и другите трима още не бяха изчезнали във входа, когато пристигнаха още два автомобила чужди марки. Великолепието на западните коли докара Грязнов до нервна криза.

По улицата бързаха минувачи, майки и баби бяха излезли с децата, минаваха прегърнати двойки. Трябва да подготви момчетата си за всякакви каши с непредсказуеми последици. Трябва да бъде осигурена най-напред безопасността на нищо неподозиращите столичани. Грязнов даде необходимите разпореждания…

— Тежко му на Ромка. Сега трябва да помислим как да го измъкнем, Саша.

— Гончаренко ли?

— Защо, не е ли човек? Подлец, но човек… Пуши ли ти се?

— И още как!

— Ето, имам машинка за цигари.

Турецки остави пистолета и без да откъсва поглед от улицата, направи цигара с машинката — тя стана на дъга; дръпна дълбоко.

— Сега всичко зависи от тарашорските способности на «вечевците». Ако свършат претърсването, преди да се върне стопанинът, ще ги приберем без много шум, нека Шура се занимава с тях. Или направо прокурорът на републиката. Ако не — да се оправят помежду си. За нас най-важното е да си вземем Роман.

— Как мислиш, дали Беса е с тях?

— Единият беше генерал Феоктистов от КГБ. От другите двама ме съмнява този кльощавият, нали го видя, чепатият.

— Прилича ми на един Пушкинов герой.

— Какво каза?

— Точно това. Нали знаеш, Пушкин си е рисувал в полетата. Сложи му едни рогца и става досущ като Стария Бес от «Приказка за попа и за слугата му Балда». Ами да, Беса!

— Хайде бе!

— Сериозно… Слава, гледай!

— Виждам, Сашок. Е, мисля, че започва мелето. Хвърляй цигарата, вземи си оръжието.

От пресечката излетя кола, изсвириха спирачките, тя закова пред входа, отвътре се измъкнаха няколко биячи начело с Артур Красниковски. Зад тях спря джип, но пътниците останаха вътре.

Грязнов вдигна радиотелефона.

— До всички. До всички. Пълна готовност.

Борко и Монахов вече три-четири часа се мъчеха да разгадаят компютърния ребус, но на екрана не се появяваше нищо освен чертички и нули. Когато бяха загубили всякаква надежда, Монахов внезапно се сети:

— Защо не проверим дискетите, които намерихме в имението. Нали бяха там, където открихме трупа на генерал Сухов. Може в тях да е разковничето.

Борко сви рамене, а Романова послушно отиде за вещественото доказателство.

— Браво, Вася, гениален си, виж, тук е конвертиращата програма. Какви идиоти, дори не са се сетили да унищожат дискетите.

— През ум не им е минало, че ще намерим онази гробница, Андрей Викторович. Ако следователят Турецки…

— Чакай, Вася… момент — тихо го прекъсна Борко и изкрещя: — Александра Ивановна! Свържете ме незабавно с Меркулов, веднага да дойде!

Докато четеше компютърния текст, Борко все по-ясно разбираше защо хората от задкулисните организации така яростно преследваха Ника, Турецки и другите лица, така или иначе съпричастни към тайната.

Работата е в това, че да натиснеш копчето и да започнеш Третата световна война, атомно-водородната касапница, не е толкова лесно. Съществуват три куфарчета с кодовете. Едното е у президента на страната Горбачов. Второто — у министъра на отбраната Язов. Третото — у председателя на КГБ Крючков. И само тримата заедно могат да започнат или, напротив, да отменят войната.

А пред очите на Борко на екрана на компютъра светна четвъртият, основният код, разработен в свръхсекретен институт — «пощенската кутия» на генерал-лейтенант Сухов. Този код беше изготвен по заповед на военнопромишленото ведомство, главния господар на държавата — «Вече»-то. Президентът, военният министър и шефът на тайната полиция си въобразяват, че съдбата на света е в ръцете им. Притежателите на четвъртия код нямат нужда от партньори: те могат сами да решат изстрелването на атомно-водородните бойни глави към САЩ, Великобритания, Китай или всяка друга точка на планетата. Ако сметнат, че още е рано — отказват се, и всички предишни заповеди (на президента, на министъра, на председателя на КГБ) отиват по дяволите!

— Нашите момчета май наистина са намерили у Красниковски кутията на Пандора! — обади се най-накрая Меркулов.

— Май започвам да се досещам какво е станало. КГБ е замислил военен преврат. Вашите Красниковски, Амелин и прочие са знаели, че Сухов притежава този код. Амелин е търсил директно връзка с него, но той е успял да предаде чантата на онзи от Държавна сигурност… как му беше името…

— Да, другарю Шахов, на Бил, тоест Биляш. Нашият Александър Турецки горе-долу изчисли всички тези ходове. Красниковски чрез Валерия Зимарина и нашия Ромка Гончаренко се е добрал до същия този Биляш, убил го е и е взел чантата с дискетите. Опитал се е да направи копия при своята осведомителка Балцевич, но Грязнов му е развалил работата…

— Александра Ивановна, ами представете се, че все пак е успяла да му ти изкопира? — попита Мойсеев, който досега пазеше гробно мълчание.

— Копия от тези дискети не може да се направят на персонален компютър — каза Борко, — бих ви обяснил и защо, но е много дълго.

— Не, не, Андрюша — спря го с жест Меркулов, — някой друг път.

— Какво да правим, другари? Да се свържем с генералния прокурор на републиката и да му предадем всичко това? — сви рамене Шахов.

— Май никой от вас не си дава сметка какво държим в ръцете си сега — каза Борко. — Извинете за нахалството, но не можем ей така да разхождаме това смъртоносно за цялата планета страшилище. То трябва да бъде унищожено.

— Или да запишем всичко в паметта и да направим защита? Дискетите ще унищожим.

— Между другото, Вася, това не е лоша идея. — Борко се засмя. — Александра Ивановна, лейтенант Монахов днес за втори път предлага съдбоносно решение. Шегата настрана, но той е просто златен. Ако сме живи и здрави, ще ви го взема, да знаете.

— Защо да не сме живи и здрави, Андрей? — възмути се Романова. — Но Василий не си го давам, хич не си прави погрешни сметки. Ще го направя началник на компютърния ни отдел. Защо се червиш, Василий? Кой не може да стреля, но да се оправя с умните машинки не е за всяка глава работа.

— Точно така, Шура — намеси се Меркулов, — аз например изпитвам панически ужас от тях!

— Значи решено. Записваме всичко в паметта на компютъра и въвеждаме защита от външни лица. Впрочем намерих нещо: тук има един компютърен код, Сухов го е нарекъл «Кобилица», ако го изтрием, никой никога не може да се възползува от програмата за започване на война. Сега ще ти покажа как става, Вася. Но трябва да направим и копие на код «Кладенец», това е защита от предишния код. Предлагам незабавно да отнесем дискетата с този код на безопасно място.

— Смятам, че ще помолим Семьон Семьонович да го направи. Колата ми с шофьора е на ваше разположение. Сега ще се свържа с Елцин и ще го помоля да ви приеме. Разкажете му всичко, което знаете — убеден съм, Андрей Викторович, че той ще намери безопасното място.

Шахов вдигна телефона и доста дълго разговаря с някого, компютърният звук заглушаваше гласа му. После той заедно с Борко инструктира Мойсеев. Последният взе чантата с документацията и заситни към вратата, забравил бастуна си.

Борко и Монахов отново се вглъбиха в екрана, а Романова се разтревожи:

— Няма никакви новини от Турецки и Грязнов.

Вратата на входа се отвори още преди Красниковски и неговите хора да я бутнат. В същия миг от двете коли и джипа изскочиха командосите. Двете групи застинаха една срещу друга, само цевите се полюляваха, а Красниковски нададе бесен вик:

— Откраднали са касата!

Но никой не помръдна от мястото си. Започналата да се събира тълпа около тях изведнъж се разпръсна като по вълшебен знак. Долетяха няколко милиционерски коли, с каскадьорска ловкост блокираха пътя за отстъпление на враждуващите групи. От всички прозорци стърчаха дула като от бойници.

— Рома, мятай се! — викна Грязнов, без да спира.

След колата му пред входа мина друга с отворена врата. Гончаренко се прегъна, удари с глава един командос в корема и без да се изправя, се втурна към колата. Но гърчавият с очилата се вкопчи в униформата му и това щеше да бъде краят и за двамата, ако един от милиционерите не беше стрелял пръв, противниковите командоси — неясно от коя групировка — отговориха, но Гончаренко вече беше издърпан в колата заедно с гърчавия и се понесоха към Кримския мост. Останалите от милицията обърнаха колите си, като се прикриваха с предупредителна стрелба, която взривяваше асфалта на моста.

— Махнете този шизофреник от мен! — изкрещя Гончаренко, като се мъчеше да се отскубне от вкопчаните в него ръце на гърчавия, който явно беше загубил ума и дума от страх и се вреше напред, буташе шофьора, сякаш щеше да изскочи през предното стъкло.

— Успокой ги и двамата, Татяна! — злобно подвикна шофьорът. — Куршумите пробиха резервоара, бензинът се лее, няма да успеем да стигнем до «Петровка». Ако се бутаме така, може и да хвръкнем във въздуха!

Оперативничката Татяна Мозговая се обърна към «шизофреника» с насочен пистолет:

— Гражданино, оставете веднага майора!

Онзи се сви и уплашен погледна оперативниците.

— Кой сте вие? Как се казвате?… Защо мълчите, все едно — в Криминалната милиция ви чака такъв разпит, че всичко ще си кажете.

— Таня, той е Беса — отговори Гончаренко и поглади майорската си униформа, — има в пазвата две кутии, които открадна от къщата на Красниковски.

50

19 август, понеделник, 1 ч и 15 мин.

Температурата в компютърната зала не надвишаваше 16°, но присъстващите не усещаха студа. В помещението с печатащите устройства Романова слушаше объркания разказ на Гончаренко. В очите на майора светеше плаха надежда.

— Той има там жесток дворец, пълно е с полуголи жени, има басейни с топла и с гореща вода. Когато ме заведоха, той плуваше с момичетата в басейна. Чаках го цял час. Казах, че искам да говоря с него насаме… Както ми беше наредено, разправих всичко за Биляш, Валерия и Артур. Отначало не ми повярва, току ме поглеждаше изпод очилата, пусна още веднъж картата ми през апарата и освети ръката ми на рентген. Генерал Феоктистов му се мазни и най-смешното, знаете ли как го наричат всички там? Скъпи.

— Защо «скъпи»?

— Просто «скъпи» и това е.

В помещението с терминалите Меркулов и Турецки задаваха въпрос след въпрос на Беса, но той не отговори нито на един; Виктор Шахов седеше отстрани и внимателно следеше неспокойните движения на Беса. Неочаквано стана от стола и без да поиска разрешение от следователя, твърдо заговори:

— Стига сме си играли на жмичка, гражданино. Знаем името ви. И не сте никакъв боец от невидимия фронт, който и да е измислил тази легенда, вие или обкръжението ви. Вие сте просто пладнешки разбойник. Започнали сте да създавате нелегалната организация «Вече» преди много-много години с пари, спечелени с убийства на невинни. Пред вас е Константин Дмитриевич Меркулов, чиято майка сте убили собственоръчно заради дребни бижута. Та как се казвате сега, Михаил Кирякович Дробот?

Меркулов се хвана за сърцето, спря втурналия се към него Турецки и извади нитроглицерина от джоба си.

— Защо… как така…

— Ами той никак не се е променил, само е остарял и се е спаружил за тези трийсет и пет години. Веднага го познах, добър физиономист съм. А като започна да си потърква носа ето така, с дланта отдолу нагоре, вече съвсем се убедих.

Беса сложи ръка на гърдите си и заговори бързо, толкова бързо, че вече не можеха да го спрат:

— Да, Дробот съм, Михаил Кирякович И какво от това? Какво знаете вие за мен, жалки същества? И как смеете да ме съдите? Кои сте вие?! Да не съм ограбвал за себе си? Богатството е вятър — аз спечелих неограничена власт и тя е най-важното.

Влезе Романова и се спря изненадана. След нея дойдоха Борко и Гончаренко. Само Вася още свещенодействаше пред екрана, а Грязнов седеше до него като истукан и спеше с отворени очи.

Като се възползва от секундната пауза, Турецки попита:

— И какво направихте със «златното» куфарче на Берия, след като през петдесет и шеста убихте подполковника от Държавна сигурност Федотин и го изгорихте жив в Тайнинка?

— А, той не умря, само се чална. Посещавах го в болницата. Нищо не помнеше. Какво съм го направил? Каквото трябва. Мои — чувате ли, — мои пари има на влог във всички чужди банки! Това лайно Крючков на колене ми лази, както преди него лазеха и други и ще продължават да лазят. Ако поискам, ще ги позлатя, ако искам, ще ги съсипя. Вие сега нямате какво да ядете, а при мен цяла армия се къпе в злато.

Меркулов гледаше седналия пред него неспокоен старец и не успяваше да го съчетае с образа на майчиния си убиец, който беше градил във въображението си десетки години. Беше се заклел, че ще убие Дробот със собствените си ръце, и можеше да го направи още тук, беше готов да отговаря пред закона за възмездието, но вече знаеше, че няма да го направи. Нищожна твар, която се хвали с властта си над председателя на КГБ! Колко пък е нищожен тогава самият шеф на Държавна сигурност!

— Защо ви трябваха тези дискети, Дробот? — попита Шахов.

— Как защо? Но вие не гледате с нашите очи, не можете да ни разберете. Говоря за нас, истинските патриоти. Не искам перестройка, не искам Горбачов. Не искам и вашия Елцин също. Защо ли? Защото не мога да гледам как равнодушно унищожавате, по дяволите, нашата руска родина, нашата свръхдържава. Това, към което ни води Горбачов в съзаклятие с Елцин, то е по-страшно от всякакви заговори на ЦРУ и НТС[14]. Към разрушение, ето накъде ни водят те и всички вие, псета долни! Пука ви, че американците и ционистите действат по план за съсипването на нашата руска империя, нашата свръхдържава. Но аз няма да допусна анархия. Няма да допусна да дойде краят на нашата многонационална държава. Няма да позволя да бъде разрушена нейната сила и мощ! Няма да допусна, господа демократи! Щипна ли куфарчето, всички ви ще строя мирно!

— Но няма да го бъде, Дробот, нищо повече не очаквай освен затвор, там ще си пукнеш!

Романова плю и вдигна телефона да извика дежурните.

Грязнов се пробуди от дрямката и се огледа — видя само сиви стени без прозорци и метална врата, заключена отвътре с много особена брава.

— Имам нес кафе в кабинета, ще донеса и топла вода — каза той и стана да отключи.

Но само след минута рижавата му глава отново се появи от коридора.

— Момчета — закрещя той, — седим си в този мавзолей, а навън е пълно с танкове! И бронетранспортьори!

Всички скочиха, но Грязнов влетя в стаята, като че ли носен от ураган, превъртя се във въздуха и падна възнак. Вратата бавно се отвори цялата, на вратата се изправиха десет-петнадесет момчета с петнисти униформи и калашници в ръка — командосите на КГБ.

— Стой! Не мърдай!

— Какво става, момчета? — промълви Романова и разпери ръце, сякаш искаше да закрие всички зад гърба си.

Чу се изстрел. Шура изохка и взе да се свлича надолу, хванала рамото си. На вратата стоеше Красниковски с все още димящ пистолет. И тогава, без да мисли за нищо и като се проклинаше, че не беше взел пистолета, Турецки му се нахвърли и двамата се запремятаха по пода.

— Не стреляйте! — викна изпод него Красниковски.

Командосите щяха да се оттеглят, но разбраха, че Красниковски дава заповедта само от страх за собствения си живот. Един излезе напред и изкомандва:

— Всички да залегнат на земята, дискетите дайте тук!

Но Грязнов вече се беше надигнал и без да се мери, стреля в най-близкия, онзи изпусна автомата, падна на колене, после рухна на пода. Той стреля пак и пак, но ръката му с пистолета вече беше простреляна от куршуми. Изруга, притисна ранената ръка до стомаха си, изпусна пистолета.

С неочаквана пъргавина Беса-Дробот се мушна под металната маса на принтера. Един от въоръжените младежи пусна цял откос и металната грамада погреба навеки Мишка Киряк. Гончаренко хвана забравения бастун на Мойсеев и с всичка сила цапардоса втория командос.

Меркулов и Шахов се мъчеха да повдигнат тежкото тяло на Шура Романова, а тя само повтаряше «нищо, нищо, няма нищо».

Други двама командоси откъснаха Турецки от подполковника, веднага му сложиха белезници и избутаха тримата — с Грязнов и Гончаренко — в ъгъла, където вече седеше на стол Шура, бяла като платно, и до нея стояха невъоръжените Меркулов и Шахов.

— Властта в страната се поема от Държавния комитет по извънредното положение! От името на ГКЧП сте арестувани! — заяви Красниковски.

— Вася, «Кобилицата»! — извика Борко.

Монахов с разтреперани пръсти натискаше клавишите. Автоматен откос направи Борко на решето, уцели Монахов, кръвта му заливаше компютъра, а той все още натискаше клавишите, докато на екрана не се изписа «КОД КОБИЛИЦА УНИЩОЖЕН». Монахов се усмихна на екрана с последната си усмивка.