Кълна се в костенурките на Тасман

II

Голямата лека кола чакаше на гарата, а Фредрик Травърс се вълнуваше, както се вълнуваше винаги от далечната локомотивна свирка на влака, носещ се надолу по долината на река Айзък Травърс. Пръв от всички запътили се на запад бели Айзък Травърс бе видял пред очите си тази великолепна: долина, пълните й със сьомга води, богатите крайречни ливади и склоновете, обрасли с девствени гори. След като ги видя, той я завладя и никога вече те я остави. „Обеднял покрай земята“, бяха казвали за него по времето, когато Западът още не беше гъсто населен. Но то е било в онези дни, когато златните находища се бяха изчерпали, когато не бе имало прекарани пътища, нито влекачи, които да превеждат платноходите през опасната плитчина, и когато моторната му мелница работеше, пазена от въоръжена охрана, която да я защищава от грабителите индианци от племето кламати, докато се меле зърното Крушата не пада по-далече от дървото и онова, което Айзък Травърс бе завладял, Фредрик Травърс запазил. Това беше същата онази твърда воля да задържат. И двамата се бяха оказали далновидни;! И двамата бяха предвидили преобразуването на Крайния запад, идването на железницата и възникване! на новото владение край брега на Тихия океан.

Фредрик Травърс се вълнуваше от локомотивната свирка и поради това, че повече, отколкото някой друг, тази железница бе негова. Баща му бе умрял със стремежа да докара железопътната линия през планините, което възлизаше на сто хиляди долара за всяка миля. Той, Фредрик, я беше докарал. Беше седял цели нощи над проекта за тази железница; беше откупвал вестници, бъркал се беше в политиката и субсидирал партийните машинации и беше ходил на поклонение, неведнъж, на собствени разноски при железопътните големци на Изток. Макар цялата околия да знаеше колко мили прекосява линията през неговите земи по правото на сервитута за преминаване, никой в околията не помисляше, нито имаше представа за броя на доларите, похарчени за гаранции и железопътни акции. Беше направил много за околията си и железницата беше последното и най-голямото му постижение, венец на усилията на семейство Травърс, важното и великолепно дело, завършено едва вчера. Тя работеше от две години и най-висшето доказателство за правотата на предвижданията му предстоеше вече да дава дивиденти. А се очакваше и много по-голяма награда. Чуваше се, че името на следващия губернатор на Калифорния щяло да бъде Фредрик А. Травърс.

Двадесет години бяха минали, откакто не се беше виждал с по-големия си брат, а и тогава го беше видял след промеждутък от десет години. Добре си спомняше тази нощ. Том беше единственият човек, който се осмеляваше да мине през плитчината по тъмно, и този последен път, между свечеряването и зората, с излезлия югоизточен вятър, беше дошъл и пак си беше отишъл с шхуната си. Не беше предупредил за идването си — тропот на копита среднощ, запенен кон в обора и Том се появи с морска сол по лицето, както заяви майка му. Само един час остана тогава и си отиде със свеж кон, а пристъпи от дъжд трополяха по прозорците, засилилият се вятър стенеше в секвоите и споменът за посещението му остана като полъх — свеж и силен — от развилнялата се стихия вън. Една седмица след това пристигна митническият катер „Мечка“, който бил цялото това време блъскан от морето и държан от плитчината, и в местния;вестник се бе появила дописка с предположения, намеци за стоварено голямо количество опиум и за напразното търсене на тайнствената шхуна „Халцион“. Само Фред и майка му и неколцина слуги индианци знаеха за схваналия се кон

и за хитроумния начин, по който след това бил върнат скришом в рибарското село на брега.

Въпреки изминалите двадесет години човекът, който слезе от спалния вагон, беше същият стар Том. В очите на брат си той не изглеждаше болен. Беше поостарял, разбира се. Панамата на главата му не закриваше побелялата коса и макар нещо неопределено да намекваше, че се е свил, широките му рамене бяха все още широки и изправени. Ала към младата жена, която беше с него, Фредрик Травърс, изпита в същия миг неприязън. Изпита я рязко и въпреки това смътно. От девойката се излъчваше предизвикателство и подигравка, но той не можеше да ги определи, нито да открие източника им. Може би те се криеха в полата, ушита по поръчка от ленено платно и с чуждестранна кройка, блузката с крещящо райе, непослушната черна коса или биещите на очи макове върху голямата сламена шапка, а може би — външният блясък и колоритността й: черните очи и вежди, пламъкът на роза по бузите, белотата на равните зъби, които се показваха твърде често. „Разглезено дете“ — помисли си той, но не му остана време да анализира, защото ръката на брат му се озова в неговата и трябваше да се запознае с племенницата си.

И ето пак. Тя сияеше и говореше, както, говореха нейните багри, говореше и с ръцете си. Фредрик, неволно забеляза колко малки са те. Бяха невероятно малки и погледът му се плъзна към краката за да направи същото откритие. Без изобщо да за белязва любопитната тълпа на перона, тя предотврати опита му да се запъти напред към колата и настани братята един до друг. Том се държеше смешно примирително, но по-малкият му брат се чувствуваше неловко — твърде силно му действуваха многобройните погледи на съгражданите му. Той познаваше само старите пуритански нрави. Проявите на семейни чувства бяха за затворения семеен кръг не за широката публика. Радваше се, че не се бе опитала да го целуне. Удивително, че не беше го направила. Той вече можеше да очаква всичко от нея.

Тя ги прегърна и надзърна със слънчеви, топли очи, които сякаш прозряха вътре в тях, над тях навред около тях.

— Вие сте наистина братя — възкликна тя и ръцете й блеснаха заедно с очите. — Всеки може да го види. И въпреки това има разлика. . . не знам, не мога да я обясня.

В действителност с тактичност, която надминаваше всички граници на самоналожената въздържаност на Фредрик Травърс, тя не посмя да обясни. Големите й очи на художник бяха забелязали и почувствували цялата рязка и съществена разлика. Те си приличаха, безпогрешно им личеше, че са от същото семейство, чертите им говореха за общия произход — и с това приликата свършваше. Том беше четири пръста по-висок и имаше съвсем прошарени дълги викингски мустаци. Имаше същия орлов нос, както и брат му, само че неговият беше по-орлов, а сините очи бяха подчертано по-сини. Чертите на лицето бяха по-резки, скулите по-изпъкнали, очните кухини по-големи, загарът по-тъмен. Това бе вулканично лице. В него бе имало огън и огънят още не беше угаснал. В ъгълчетата на очите имаше повече бръчици от смях, а в самите очи — обещание за по-безпощадна сериозност, отколкото я притежаваше той — младият брат. Фредрик беше буржоа в държането си, но Том се отличаваше с известна нехайна непринуденост и изящество. И в двамата течеше кръвта на ранния заселник Айзък Травърс, но тя бе претопена в различни тигели. Фредрик представляваше пряката и закономерна линия на потомството. У брат му проличаваше безгранично и недоловимо нещо, което бе непознато на рода Травърс. И тъкмо всичко това чернооката девойка видя и разбра от пръв оглед. Всичко, което е било необяснимо у двамата мъже и в техните отношения, й стана ясно, щом ги видя един до друг.

— Ощипи ме да се събудя — казваше Том. — Не мога да повярвам, че съм дошъл с влак. Ами населението? Преди трийсет години имаше само четири

хиляди души.

— Сега са шейсет хиляди — отговори брат му. — И броят расте с главоломна бързина. Искаш ли да пообиколим да видиш града? Имаме предостатъчно време.

Докато се носеха по широките, добре павирани УЛИЦИ, Том продължаваше да се държи като човек, събудил се след дълъг сън. Крайбрежната улица там, където някога бе закотвял едномачтовото си корабче в десетина фута вода, намери твърда почва и железопътно депо, с кейове и корабостроителници още по-нататък.

— Чакай! Спри! — извика той след няколко пресечки, загледан в голяма търговска сграда. — Къде сме сега, Фред?

— Ъгъла на Четвърта и Травърс, не си спомняш?

Том се изправи и се огледа, като се мъчеше да различи познатите от някога очертания на земята! под струпаните отгоре й здания.

— Струва ми се… струва ми се… — заговори той, неуверено. — Не, бога ми, сигурен съм. Едно време идвахме по тия места на лов за зайци и биехме косове в храсталака. А там, където е сградата на банката, имаше езерце. — Той се обърна към Поли: — Там направих първия си сал и за първи път се нагълтах с морска вода.

— Господ знае с колко галона — засмя се Фредрик, като кимна на шофьора. — Тогава те търкаляха на бъчва, за да я изкарат, доколкото си спомням

— О! Разправяйте още! — извика Поли и запляска с ръце.

— Ето го и парка — рече след малко Фредрик,! като посочи гъстак от девствени секвои в първата падина на по-големите хълмове.

— Татко удари там три мечки гризли за един следобед — забеляза Том.

— Аз подарих четирийсет акра на града — продължи Фредрик. — Татко купи четвърт квадратна миля от Лерой по един долар акърът.

Том кимна и искрите и блясъкът в очите му, както тези у неговата дъщеря, бяха нещо, което никога не се появяваше в очите на брат му.

— Да — потвърди той, — Лерой, негърът, женен за индианка. Спомням си, когато ни занесе и двамата на гръб до Алайъщс през нощта, когато индианците изгориха ранчото. Татко остана да се бие.

— Но не можа да спаси мелницата. Това беше сериозна крачка назад за него.

— И все пак той повали четирима индианци. Сега искрите и блясъкът се появиха в очите на Поли.

— Борец срещу индианците! — възкликна тя. Разкажете ми за него!

— Разправи й за ферибота Травърс — каза Том.

— Това е един ферибот на река Кламат, по пътя за Орлиънс бар и Сискию. Много кервани отиваха до находищата в ония дни и между другото татко си беше запазил периметър там. Имаше и плодородна земя на платото. Той направи висящ мост — с помощта на моряци оплете телените въжета на самото място с материали, докарани от крайбрежието. Излезе двайсет хиляди долара. Първия ден, когато го откри, осем хиляди мулета минаха по него по долар на глава, да не говорим за събраното от пешаците и конниците. Същата нощ реката придойде. Мостът беше сто и четирийсет фута над равнището на реката при ниски води. Но тя придойде повече от това и отнесе моста. Щеше да натрупа пари, ако не беше станало това.

— Аз исках да разправиш съвсем друго — нетърпеливо го прекъсна Том. — Точно на ферибота татко Травърс и старият Джейкъб Ванс бяха изненада ни от боен отряд индианци от Лудата река. Старият Джейкъб паднал убит пред самата врата на хижата. Татко вмъкнал трупа вътре и се държал срещу индианците цяла седмица. Татко беше чудесен стрелец. Той погребал Джейкъб под пода на хижата.

— Аз още поддържам ферибота — продължи Фредрик, — макар сега да няма такова движение, както едно време. Превозвам стоките по коларския път до Резервата, а оттам с товарни мулета нагоре по Кламат чак до ръкавите на Малката сьомга. Имам дванайсет магазина сега по тия места, автобусна линия до Резервата и хотел в самия Резерват. Движението на туристи се разраства.

А момичето местеше любопитен замислен поглед от единия брат към другия, докато те тъй различно обрисуваха в приказките си самите себе си и живота.

— Да, татко беше истински мъж — промърмори Том.

В гласа му прозвуча сънлива нотка, която веднага накара момичето да го погледне с безпокойство. Колата беше влязла в гробищата и сега спря пред солидна гробница на билото на хълма.

— Рекох си, че може би ще искаш да я видиш — казваше Фредрик; — вдигнах този мавзолей самичък. повечето със собствените си ръце. Майка го искаше. Имотът беше страшно обременен със задължения.

Най-евтиното предложение, което получих от

предприемачите, беше единадесет хиляди. Аз го построих сам за малко повече от осем.

— Трябва да си работил нощем — промърмори Том с възхищение и още по-свенливо отпреди.

— Работих, Том, работих. Много нощи на фенер. Бях толкова зает. Тогава преустройвах водопровода. .. артезианските кладенци бяха секнали… а майка не беше добре с очите. Помниш ли… тя имаше перде… аз ти писах, беше твърде слаба, за да тръгне на път, и аз докарах специалистите от Сан Франциско. О, бях потънал до гуша в работа. Тъкмо слагах в ред бедственото положение на параходната линия до Сан Франциско, основана от татко, и плащах лихвите върху ипотеките, които възлизаха на сто и осемдесет хиляди долара.

Прекъсна го тихо хъркащо дишане. Том, оборил брадичка на гърдите, спеше. Поли погледна чичо си многозначително. После баща й неспокойно се размърда и повдигна сънливи клепки.

— Дяволски топъл ден — каза той за извинение и весело се засмя. — Просто съм заспал. Не сме ли вече близо до дома?

Фредрик кимна на шофьора и колата се понесе нататък.