Кълна се в костенурките на Тасман

V

— Много работех — обясняваше Фредрик на Поли тази вечер на верандата, без да си дава сметка че когато човек обяснява, това показва, че положението му става опасно. — Занимавал съм се с всичко, каквото ми паднеше… доколко ми е правило) чест, други трябва да го кажат. И за това ми се е плащало. Грижил съм се за другите, грижил съм се и за себе си. Лекарите казват, че никога не са виждали такъв здрав организъм у човек на моя възраст Ами че, кажи-речи половината живот е още пред мене. А ние семейство Травърс сме дълголетни. Грижил съм се за себе си, разбираш ли, затова има какво да покажа. Не съм бил разсипник. Запазил съм сърцето и артериите си, а малко са мъже. които могат да се похвалят, че са свършили толкова работа, колкото и аз. Виж тая ръка. Не трепери а? Няма да трепери и след двайсет години. Защо трябва човек да мами себе си?

И през цялото време Поли долавяше онова сравнение, което се криеше в думите му.

— Ти можеш да пишеш „Почтения господин“ пред името си — гордо го сряза тя. — Но моят баща е цар! Той е живял. Ти живял ли си? С какво може да се похвалиш? С акции и облигации, с къщи и земи… пфу! Със сърце и артерии, и ръка, която не трепери — това ли е всичко? Нима си живял само за да живееш? Нима те е било страх да умреш? Бих предпочела да изпея една буйна песен и сърцето да се пръсне от нея, отколкото да живея хиляда години и да треперя над храносмилането си, да ме е страх от студа! Когато ти се превърнеш в прах, баща ми ще бъде пепел! Там е разликата.

— Но, скъпо мое дете… — заговори Фредрик.

— С какво друго можеш да се похвалиш? — продължаваше да се горещи тя. — Слушай!

Отвътре, през отворения прозорец, се чуваше да подрънква юкълеяито на Том и весело извиващия

му се глас в една хавайска „хула“. Тя завърши с трептящ първичен любовен зов от някоя сладострастна тропическа нощ, който никой не би могъл да обърка с нещо друго. Чуха се възклицания на млади гласове и молби за още. Фредрик не проговори. Беше почувствувал нещо смътно и значително.

Той се обърна и видя през прозореца Том, разгорещен и великолепен, заобиколен от младежи и девойки, с викинготските си мустаци, да пали цигара от клечка кибрит, поднесена му от едно от момичетата. Изведнъж Фредрик бе поразен от мисълта, че никога не е запалил пура от кибрит, поднесен от женска ръка.

— Доктор Тайлър казва, че той не бива да пуши: това само утежнява положението му — каза той и не можа да изрече нищо повече.

С настъпването на есента нов тип мъже започнаха да идват често в къщата. Те гордо наричаха себе си „стари златотърсачи“ и пристигнаха в Сан Франциско на зимна почивка от златните мини в Аляска. Те ставаха все повече и повече и завладяваха по-голямата част от един от хотелите в центъра на града. Капитан Том гаснеше с есента и живееше почти само в креслото. Той задрямваше все по-често и по-често, но винаги, когато се събуждаше, беше заобиколен от свитата си от млади хора или някой другар го чакаше да поседят и побъбрят за едно време и да правят планове за нови златотърсачески дни.

Защото Том — „Мъжагата Том“ го наричаха хората от Юкон — изобщо не помисляше, че краят наближава. Временно боледуване го наричаше той, естествено изтощение, последвало продължителен пристъп на юкатанска треска. Напролет пак щял да бъде здрав и як. Студове — ето от какво имал нужда. Кръвта му се сварила. Засега трябвало само да не се притеснява и да използува колкото може почивката.

И никой не му отваряше очите — дори юконците, които пушеха лули и силни пури и дъвчеха тютюн по широките веранди на Фредрик, докато той взе да се чувствува като неканен гост в собствения свой дом. Нямаше допирни точки с тях. Те го гледаха като ЧУЖД човек, когото трябва да търпят. Те идваха при Том. И начинът, по който го гледаха, събуждаше у него пристъпи на беззлобна завист. Той ги наблюдаваше ден след ден. Виждаше юконците да се срещат — понякога един тъкмо напускаше стаята на болния, а друг влизаше при него. Те се ръкуваха сериозно и мълчаливо пред вратата. Новодошлият премигваше с поглед, а другият поклащаше глава. И неведнъж Фредрик забелязваше очите им да овлажняват.; След това новодошлият вливаше, придърпваше стола си към креслото на Том и с весело изражение се залавяше да обсъжда как ще уредят изследване на горното течение на Къококийм, защото именно натам някак Том щеше да потегли напролет. Кучета можеха да вземат от Лараби — и то чиста порода, без следа; от изнежена южняшка кръв. Били трудни места, както се.говореше, но ако стари златотърсачи не могат да направят прехода от Лараби за четирийсет дена, биха искали да видят някой новак да го направи за шейсет..

И така продължаваше, докато Фредрик започваше да се чуди, когато на него му дойде времето да умира, дали ще се намери един човек в тази околия, а още по-малко в съседната, който ще дойде да поседи до леглото му. ;!

Както седеше на писалището си, през отворените прозорци до него стигаше дим от силен тютюн д ромолящи гласове и въпреки желанието си той долавяше откъслеци от онова, което си говореха юконците.

— Спомняш ли си златната треска в Койокук а? В началото на деветдесетте години? — дочуваше той. да казва един. — Та ние двамата бяхме съдружници тогава, занимавахме се с търговия и други такива. Имахме едно малко параходче, „Разговорка“,; Той така го нарече и името се лепна. Голям чешит беше. Да, драги, както ти казвам, натоварихме ние двамата „Разговорка“ догоре и тръгнахме срещу течението на Койокук — аз като огняр и механик, Том като кормчия, и двамата като моряци. От време на време приставахме на брега и сечахме дърва за гориво. Беше есен и надолу по течението идваше лед на киша и всичко се готвеше за замръзване. Видиш ли, ние бяхме тогава на север от Полярния кръг И отивахме още по на север. Там имало двеста души златотърсачи, които щели да се нуждаят от храна, ако останели да зимуват, а ние я имахме тая храна. Та, драги, доста скоро те започнаха да идват насреща ни, да слизат надолу по реката с лодки и салове. Изтегляха се. Когато мина сто деветдесет и четвъртият, разбрахме, че няма смисъл да продължаваме. И така, направихме „кръгом“ и потеглихме надолу. Изведнъж застудя, водата взе бързо да отпада и човек да не съм, ако не заседнахме на една плитчина в ниските води. „Разговорка“ заседна здравата. Човек не можеше да я помръдне. „Срамота е да похабим всичката тая храна“ — казах аз точно когато си тръгвахме с кану. „Хайде да останем да я изядем“ — рече той. И човек да не съм, ако не го направихме. Презимувахме на самата „Разговорка“, ходехме на лов и търгувахме с индианците и когато на другата година ледът се натроши, слязохме по реката с кожи за осем хиляди долара. Но цяла зима, сами двамата, не беше малко нещо. И нито веднъж, не чух ядна дума от него. Най-благият другар, какъвто съм виждал. Но какъв борчески дух!

— Ъхъ! — чу се другият глас. — Спомням си зимата, когато Мазния Джоунс беше казал, че ще обере Четирийсета миля. Само че не можа, защото, като взе да дрънка, горе-долу още втория път налетя на Мъжагата Травърс. Беше в „Белият елен“. „Аз съм вълк!“ — ревна Джоунс. Ти го знаеш как се носеше: револвер в колана, ресни на мокасините и дълга коса на гърба. „Аз съм вълк — ревна той — и сега ми е дошла нощта да вия! Чуваш ли ме, дръгливо чучело?“ — Извика това на Мъжагата Травърс.

— Е? — запита другият глас след малко смълчаване.

— След около секунда и половина Мазния Джоунс беше на земята, а Мъжагата, седнал отгоре му, молеше някой да бъде любезен да му подаде касапския нож. И знаеш ли какво направи? Просто отряза всичката дълга коса на Мазния Джоунс. „Сега можеш да виеш, да те вземат мътните, вий!“ — каза Мъжагата и се изправи.

— Беше хладнокръвен, макар и буен — подхвана първият глас. — Виждал съм го да играе на рулетка в бар „Росомаха“, да загубва девет хиляди за да часа, да взема назаем още, да си връща парите за петнайсет минути, да черпи всички и да печели още… човек да не съм, всичко за петнайсет минути.

Една вечер Том бе необикновено бодър и буден и Фредрик се присъедини към очарования малък кръг, който седеше и слушаше шеговито-сериозния разказ на брат му за нощта на корабокрушението край остров Бланг; за плуването сред акули, когато загинал половината екипаж; за големия бисер, който ти си занесъл на брега; за украсената с глави ограда от колове, която заобикаляла сламения дворец, където живеела малайската кралица със своя царствен съпруг — претърпял корабокрушение китайски мелез; за машинациите във връзка с бисера на Ддисей; за безумните пиршества и танци в тая дивашка нощ, за мигновените опасности и внезапните умъртвявания, за това как кралицата ухажвала Дисей, а Дисей ухажвал дъщеря й и как Дисей с изкълчени стави и още жив, бил хвърлен на рифа при отлив, за да го изядат акулите; за пламването на чумата; за биенето на тамтамите и заклинанията на магьосниците; за бягството по планинските, осеяни с капани за хора, глигански пътеки; и как бил опасен накрая от Тасман — същия, дето бил посечен едва миналата година и чиято глава била сложена в някоя меланезийска крепост… и от всичко това лъхаше зноят, необуздаемостта и варварството на палещите острови на слънцето.

И въпреки усилията той, Фредрик седеше унесен; а когато разказът свърши, усети някаква странна празнота. Сети се за детството си, когато беше разглеждал картинките в стар учебник по география. Той също бе мечтал за удивителни приключения в далечните места и бе желал да излезе на блестящите пътища. Той също бе кроил планове да отиде; въпреки това бе познал само труда и дълга. Може би това беше разликата. Може би това беше тайната на непонятната житейска мъдрост в очите на брат му. За миг, неясно и далечно, чрез неговите очи, той зърна царственото видение, познато на брат му. Спомни си остро изказване на Поли: „Ти не си изживял романтиката! Ти си я продал за дивиденти!“ Тя бе права и все пак несправедлива. Той бе искал романтика, но работата му бе тикната готова в ръцете. Беше се трудил и блъскал ден и нощ и бе оставал верен на възложените му надежди. Въпреки това беше останал без любов и онова познаване на шета и хората, които вечно говореха в брат му. И какво беше направил Том, за да го заслужи? Един разсипник, един безделник,и певец на песни!

Той се беше издигнал. Щеше да бъде следващият губернатор на Калифорния. Но кой ли щеше да дойде при него и да го лъже от обич? При мисълта за цялото му (имущество усети сух като от пясък вкус в устата. Имущество! Като го погледнеше сега, една хйляда долари приличаше на всяка друга хиляда долари и всеки ден (от неговите дни) приличаше на кой да е друг ден. Никога не се беше опитал да накара да се сбъднат картинките от учебника по география. Не беше повалил свой съперник, нито запалил пура от клечка кибрит, държана от женска ръка. Човек може да спи само в едно легло всеки път — така беше казал Том. Той се потресе, когато се помъчи да пресметне колко легла притежава, колко одеяла е купил. И цената на всички тези легла и одеяла нямаше да накара дори един човек да дойде от края на света, да му стисне ръка и да възкликне: „Кълна се в костенурките на Тасман!“

Нещичко от всичко това той разказа на Поли и в разказа му прозвуча недоизказано оплакване от несправедливостта на живота, а тя му отговори:

— Не е могло да бъде другояче. Татко го е купил. Той никога не се е пазарил. Било е нещо царствено и той го плати царски. На теб ти се е свидела цената, не го ли разбираш? Ти си пестил своите артерии и своите пари и си се пазил да не си измокриш краката.

Един следобед в късната есен всички се бяха събрали около голямото кресло на капитан Том. Макар да не го съзнаваше, той беше дрямал целия ден и току-що се бе събудил, поискал своето юкълели и запалил цигара от клечка кибрит, поднесена от Поли. Но юкълелито остана да лежи на скута му и при все че боровите дървета пращяха в огромната камина, той потрепери и подхвърли, че било студено.

— Това е добър знак — каза той, без да осъзнае, че слабият му глас накара слушащите го да доближат глави. — Студеното време ще подействува като лекарство. Не е лесно да пропъди човек тропиците от кръвта си. Но аз започвам да се съвземам за Къскокийм. Напролет ще потеглим, Поли, с кучетата и ти ще видиш полунощното слънце. Колко много би харесала това пътуване майка ти! Нея от нищо не я беше страх. Четиридесет нощувки с кучета и ние ще изтръгваме късове самородно злато от корените на мъха. В Лараби има чудесни кучета. Аз зная тая порода. Те са горски вълци, ето какво са — едри сиви горски вълци, — макар да се случва по някой кафяв във всяко котило… не е ли така, Бенин гтън?

— По един в котило, горе-долу по толкова — веднага отговори Бенингтън, юконецът, но с неузнаваемо дрезгав глас.

— И човек никога не бива да пътува с тях сам — продължи капитан Том. — Защото, паднеш ли, ще се нахвърлят отгоре ти. Зверовете от Лараби уважават човека само когато стои изправен на краката си. Когато падне, той е месо. Спомням си как превалях вододела от Тавана към Съркъл Сити. Това беше, преди да открият златото в Клондайк. Беше в деветдесет и четвърта… не, деветдесет и пета, и термометърът нямаше накъде да пада по-долу. Имаше в кервана един млад канадец. Името му беше… беше едно особено… чакайте малко… ще се сетя…

Гласът му замря съвсем, макар че устните се движеха. Изражение на невяра, на огромна изненада се изписа на лицето му. Последва рязко, конвулсивно потреперване. И в този миг без предупреждение той видя смъртта. Том гледаше с ясен поглед, спокойно, после се обърна към Поли. Ръката му посегна безсилно, сякаш за да стигне нейната, но когато я намери, пръстите;му не можаха да се затворят. Той я гледаше с широка усмивка, която бавно гаснеше. Очите му се затвориха, когато животът го напусна, и остана изражение на уталожване и покой. Юкълелито издрънча на пода. Един по един всички излязоха от стаята и оставиха Поли сама.

От верандата Фредрик забеляза един човек да идва по алеята. По клатещата се моряшка походка Фредрик се досети при кого идва непознатият. Лицето беше мургаво от слънце и сбръчкано от годините, които не отговаряха на бодрите му движения,

на будния поглед в проницателните черни очи. На двете уши имаше мънички златни халчици.

— Добър ден, господине — каза посетителят и веднага стана ясно, че английският не е бил езикът, който е научил в скута на майка си.

— Как е капитан Том? В града ми казаха, че бил болен.

— Брат ми умря — отговори Фредрик.

Непознатият обърна глава и погледна към заобикалящия къщата парк и отвъд, към далечните, обрасли със секвоя върхове, а Фредрик забеляза, че той преглъща с мъка.

— Кълна се в костенурките на Тасман, той беше истински мъж — промълви непознатият с дълбок, променен глас.

— Кълна се в костенурките на Тасман, той беше истински мъж — повтори Фредрик, без да се запъне при непривичната клетва.