Къртицата

2. Синята кула

Времето течеше прекалено бавно. Господин главният чиновник нервно погледна към часовника. Тази проклета вечер никога нямаше да свърши. Работата в това отделение отдавна му беше омръзнала. Особено ненавиждаше вечерите, когато минутите сякаш спираха и той трябваше да приема все нови и нови идиоти. С какво удоволствие би захвърлил всичко и би се прибрал в къщи! Там можеше да полегне, да подъвче ароматна дъвка — дори това беше забранено тук, — да пийне една-две чашки и да забрави болката в стомаха. Зеб-заб! Тая мръсна язва… Но не можеше да мръдне оттук нито минута преди края на работия ден, дори се налагаше да остава по-дълго. Доносниците само това и чакат — да прояви недостатъчно усърдие и да го обявят за враг на великия Аткран. Ето, и тоя тук! Старае се, на всекиго се усмихва и спазва всички правила за чинопочитание. В нито едно изречение не пропуска думичката „господин“. Зеб-заб, какъв мръсник… А е само младши чиновник. Какъв ли ще стане след двадесет години, ако дотогава не иде в Центъра?

— Следващият, господин главен чиновник.

— Какво, какво? — стресна се главният.

— Казах, че идва следващият, господин главен чиновник. Какво има, зле ли ви е?

Главният чиновник разтърси глава и с пресилена бодрост се обърна към помощника си.

— Ние сме длъжни да бъдем здрави. Нашето тяло е само едно малко колелце в могъщата машина на великия Аткран. Доведете престъпника.

Младшият чиновник бързо излезе от канцеларията и след малко се върна, водейки за ръка следващия затворник. Господин главният се облегна на неудобния стол и с досада огледа голото тяло на новодошлия. Виж го ти! Хубавец… Откъде ли се вземат такива? Ненормален тип. Дълъг, чак до тавана. Широки рамене, мощен гръден кош, правилно лице — типичен представител на нашата победоносна армия. Само дето е толкова висок. За такъв ще трябва да се прави униформа по мярка. Ох, проклета язва! И тоя тип стърчи отпред като кол! Впрочем, какво чудно има в това? Памет няма, нищо няма, дори дрехи още не е получил. Само е минал през хипноинструктора, където са му внушили стандартната програма — език и правила за поведение.

— Заповядайте, господин главен чиновник, ето досието му.

Добре, досието оправя всичко. Важното е да има документ. Така… Осъден… Претърпял наказанието в уранов рудник номер четири… Сектор дванадесет… Много неприятен рудник, там имат висока смъртност. Подлежи на освобождение… Предишен клас… Какво? Как така?

Господин главният чиновник сърдито удари с юмрук по масата.

— Какво досие ми носите? Полудял ли сте, или съзнателно вредите? Вижте какво е написано тук. Предишен клас 34. Знаете ли таблицата за класовете? Клас 34 означава работник металург. Прилича ли ви на металург тоя тук?

Младшият чиновник се сви изплашено под възмутения поглед, втренчи се в корицата на досието, изтича към затворника и свали от крака му гривната.

— Няма грешка, господин главен чиновник. Ето, вижте, номерата съвпадат — едно-шест-четири-шест-девет. Същият е, господин главен чиновник. Сигурно са сбъркали при възстановяването. Нали знаете, това често се случва… Преди присъдата е бил едно, а след възстановяването излиза зеб-заб знае какво.

— Не ругайте в пределите на държавно учреждение — сурово произнесе главният. — И не забравяйте, че при нас не може да има грешка. Ред и дисциплина — това е главното тук. Ние служим на държавата! Щом документът казва, че този тип е от клас 34, значи това наистина е така. Или вие предпочитате анархията?

— Разбира се, вие сте прав, господин главен чиновник. Сега ще запиша в регистъра. Освободен затворник номер едно-шест-четири-шест-девет от клас 34. Да повикам ли патрул да го откара до неговия сектор?

Главният нервно махна с ръка. Никак не му се искаше да се разправя с излишни церемонии. Протокол за извикване на патрул, после чакане да се завърнат с известието, че са доставили затворника на място…

— Сам ще се оправи. Отведете го в склада, дайте му дрехи и го изритайте навън. После се връщайте да приключваме работата. В края на краищата и почивката влиза в рамките на нашите граждански задължения. Ние сме длъжни да възстановяваме силите си за новия работен ден.

Когато вратата се затвори, от двете й страни прозвучаха облекчени въздишки. Главният чиновник предвкусваше наслаждението от първата чашка. Неговият помощник водеше по тесния коридор освободения затворник и радостно мислеше как след малко ще напише чудесен донос за недостойното поведение на началника си. Небрежност, липса на бдителност, обиди срещу службата за възстановяване… И за много по-малко са пращали хората в Центъра за лоялност.

Завеждащият склада усърдно се разтича, намери два комплекта от най-големите работни дрехи и се зае да помага на господин младшия чиновник. От лицето му се излъчваше старателност, примесена със солидна доза чинопочитание. Кой знае дали и той не пишеше доноси през свободното си време. В бързината несъразмерно дългите му ръце се подмятаха на всички страни и дори закачиха господин младшия чиновник, който не пропусна удоволствието здравата да го наругае.

С много труд нахлузиха единия комплект дрехи върху мощното тяло на освободения, склададжията сви другия на вързоп и забърза покрай тях към изхода. За малко спряха в последната канцелария, за да вземат справка за самоличност и заплатата на затворника — тоест, малката сума, останала след преминаването по етапен ред през дълга верига от гладни и крадливи чиновници. Младшият моментално прибра половината, подхвърли една банкнота на завеждащия склада и натъпка останалото в джоба на замаяния гигант. На прага чиновникът спря, зае важна поза и с присъщата на всички младши чинове велеречивост???, заговори:

— В този тържествен миг вие излизате на свобода. Миналото ви е изтрито завинаги. Знайте, че това е едно от най-големите благодеяния, защото така няма да ви измъчват терзанията на съвестта за гнусните престъпления, извършени срещу нашата велика държава. Вървете и се постарайте с прилежен труд да изкупите миналите си грехове. Само по този път ще можете да се превърнете от жалка личност в достоен гражданин на най-щастливото общество, което някога е съществувало. Сега трябва да отидете в сектор 34. Запомнете добре. Там е вашето място, защото вие сте металург. Страната има нужда от металурзи, които да изработват оръжие за защита на свещените ни граници от мръсните попълзновения на зебарците. Сбогом и нека никога вече не се срещаме тук.

Той отвори вратата и с един ритник отпрати затворника навън.

Номер едно-шест-четири-шест-девет спря на стъпалата и се огледа. Пред него, прихлупена от нощния мрак, лежеше дълга тясна уличка. От двете й страни се издигаха порутени къщи с отдавна олющена мазилка, която заедно с хоросана лежеше на купчинки покрай стените. Няколко мъждиви лампи, поставени върху високи стълбове, едва осветяваха тази гледка. Тежка сиворъждива мъгла се търкаляше на вълма по улицата и ту се разреждаше, ту се сгъстяваше. По ъглите стояха очукани ламаринени кофи за смет, почти затрупани от купища отпадъци. Прозорците по грохналите от старост фасади бяха изпочупени и поправени с дъски или картон. През някои от тях се процеждаше светлина. Студеният вятър подмяташе по калната улица смачкана, мръсна хартия.

Затворникът потръпна от хлад, прихвана по-здраво под мишница пакета с дрехи и тръгна надолу по стъпалата. Слезе на тротоара и се огледа. Не знаеше накъде да върви. Сектор 34… Това не му говореше нищо.

И изведнъж той разбра, че за първи път мисли свободно. Новите понятия не му пречеха, не го изненадваха. За всички тях имаше неща на устата… Не! Вече не неща на устата, а думи. Думи и мисли.

Обхвана го непознат досега възторг. Той размаха ръце и бързо закрачи напред сред влажната мъгла, в която стъпките му глухо отекваха от грапавите стени. Погледът му се прехвърляше от предмет на предмет и той упоено произнасяше сам на себе си:

— Улица! Улица, улица, улица… Къща… Лампа… Прозорец… Аз вървя… Дишам… Аз мога да говоря… Аз съм…

И в миг упоението от свободата на словото изчезна. Кой беше той? Работник металург? Така бяха казали в тясната, задушна канцелария, но това не можеше да бъде истина. Отново му се стори, че броди по тъмните тунели и опипом търси пътя към щастието. Защото тази улица не беше свободата. Тя беше само част от, пътя към щастието. Много малка част… И той отново не знаеше почти нищо. Главата му приличаше на клетка, разделена на части с плътни прегради помежду им. Сега една от тези прегради беше паднала, но истинското му „аз“ си оставаше скрито и той не беше нищо друго, освен номер едно-шест-четири-шест-девет, бивш затворник, по прякор Бързия. Дори номерът не беше негов, а принадлежеше на друг затворник, загинал под земята някъде далече оттук. Ала въпреки всичко, той имаше нещо. Имаше спомените за своята работа в тунелите. Беше победил непознатата сила, която искаше да му ги отнеме и да го остави безпомощен като малко дете сред непознатия и жесток свят.

Точно така! Жесток… Този свят беше жесток. А някъде другаде — но къде? — имаше свят на истинска свобода, свят, в който се намираше неговата истинска личност. Там щеше да намери щастливите картини, които сънуваше в тунелите под въздействието на горчивото нещо.

Отново спря и се огледа. Улицата беше все така пуста. Мъглата носеше със себе си тежката застояла миризма на гнило и плесен. От един прозорец долиташе гневен мъжки глас, примесен с женски писъци и пресеклив детски плач. Пред краката на затворника пробяга едър, охранен плъх, спря, огледа го, раздвижи мустаци и се пъхна в някаква дупка на близката стена.

До слуха му долетяха едва доловими стъпки. Бързия се вгледа напред и в неясната светлина на уличните лампи различи размазан от мъглата нисък, прегърбен силует. Може би този човек знаеше къде се намира сектор 34.

Под един от фенерите човекът спря, наведе се и започна да оглежда съдържанието на парцаливата торба, която носеше преметната през рамо. Сега беше по-близо и Бързия можа да го огледа добре. Странна, смешна фигура, покрита с окъсани и мръсни работни дрехи. Имаше непропорционално къси крака, върху които се крепеше масивен торс с широк гръден кош и извит, сякаш пречупен гръбнак. Ако отпуснеше дългите ги мускулести ръце, те биха стигнали до земята. Върху мощните плещи, почти без шия, се крепеше малка глава с грубо, затъпяло лице и ниско чело. Разрошени и мазни, твърдите остри косми върху нея стърчаха във всички посоки.

Бързия излезе от сянката и тръгна към него. Джуджето надигна глава, машинално оправи презрамката на торбата и се втренчи в идващия. Без да знае как да го заговори, Бързия се усмихна широко и се опита да направи приятелски жест с ръка.

Ефектът от този жест беше съвсем неочакван. Човекът трепна като ударен, нададе отчаян вик, който заглъхна надалече, огледа се и хукна назад. Пляскащите му стъпки изчезнаха зад близкия ъгъл и едва сега затворникът осъзна, че този човек беше бос.

Зад гърба му върху фасадата на една от къщите някакъв странен продълговат предмет се раздвижи и се насочи към него. Той не забеляза това.

На вратата се почука. Господин съветникът Бурдан внимателно остави чашата с ароматно урбайско вино под бюрото, зае величествена поза и високо произнесе:

— Влез!

Иззад вратата като сянка се плъзна секретарят Кар с неизменното си черно облекло. Този път не носеше никаква папка и съветникът сърдито сви юмрук, готов да го наругае. За щастие, предпазливостта надделя и той с вид на загрижен правителствен човек запита:

— Какво има, драги Кар? Дай каквото носиш и да го решим по-бързо, защото времето не чака. Трябва да помислим и за почивката, нали така? Да се явим за новия работен ден уморени, ще бъде държавно престъпление.

— Боя се, че може би ви безпокоя напразно — лукаво каза Кар.

Това беше сигурен признак, че хитрецът е попаднал на нещо извънредно интересно. Бурдан крадешком хвърли поглед към кристалната чаша под бюрото, въздъхна и кимна.

— Нищо, казвайте, господин секретар. В нашата работа няма големи и малки дела, щом могат да бъдат от полза за държавата.

— Както ви е известно, аз ръководя малка мрежа от осведомители…

„Малка! — сърдито помисли господин съветникът. — На тебе, драги, може да ти завиди дори Центърът за лоялност. Подкупи всичките ми доносници, събра и свои… Нищо, ще те пратя някой ден под съд и ще ти ги взема. Само да не ме изпревариш!“

— Току-що получих едно интересно съобщение — продължаваше Кар. — В Центъра за възстановяване номер седем са освободили един затворник. Идва от уранов рудник номер четири…

— Сектор? — дрезгаво запита Бурдан.

— Е, секторът е дванадесет — извинително каза секретарят. — Но с този затворник нещо не е в ред. Мислех, че ще ви бъде интересно да го видите.

— Къде е сега?

— На една от улиците около Центъра за възстановяване, господин съветник. Да включа ли камерите?

— Включвай ги — нервно махна с ръка Бурдан.

Кар се приближи към една от стените, отмести декоративното пано, изобразяващо разгрома на зебарската армия при река Кибилай и откри големия екран. Няколко секунди оглежда стотиците ключове и бутони, после натисна някакво лостче и екранът светна. Върху него се появи пуста улица, изпълнена с мъгла и смет. Наоколо не се виждаше никой. Кар отново се наведе над пулта. Нещо щракна, камерата се завъртя и спря върху високата фигура, която бавно крачеше по улицата.

Очите на господин съветника леко се разшириха. Той опря длани в бюрото и се надигна.

— Кар, дай го в по-едър план и отпред.

Секретарят веднага включи следващата камера, прикрепена на друга стена, петдесетина метра по-напред. Лицето на самотния човек изпълни екрана и Бурдан шумно си пое въздух.

— Прилича… Ти какво ще кажеш, Кар?

Секретарят вдигна рамене с изражение на пълна наивност.

— Аз… аз не знам за какво говорите, господин съветник. На кого трябва да прилича този тип?

Бурдан също вдигна рамене и уморено се отпусна в креслото.

„Знаеш, негоднико! — помисли той. — Всичко знаеш. Иначе щеше ли да ми разказваш и за нападението, и за доноса от Центъра за възстановяване? Иска ти се сам да свършиш всичко, но те е страх да не науча. Затова ми съобщаваш.“

Но както винаги, той остави мислите за себе си. Стана, извади от стенното барче наченатата бутилка урбайско вино и две чаши, напълни ги и кимна на секретаря.

— Седни, Кар. Опитай, по-хубаво вино сигурно не си пил.

— Аз никога не пия на служба, господин съветник.

Бурдан погледна към часовника и ласкаво потупа секретаря по рамото.

— Работното ни време отдавна свърши, моето момче. Сега ние се лишаваме от почивка, за да изпълним дълга си. Мисля, че в такива случаи заслужаваме малко поощрение. А що се отнася до онзи там… И аз не знам на кого ми прилича. Във всеки случай, изглежда ми подозрителен. Заслужаваш благодарност за своята бдителност. Още утре ще издам заповед за похвала.

Устните на секретаря за миг се свиха в недоволна гримаса. Господин съветникът забеляза това и се усмихна. В чиновническите среди заповедта за похвала беше любезен начин да забиеш някому нож в гърба. От нея нямаше никаква полза, тя не можеше да защити дори от най-малкия донос. За сметка на това разпалваше страстите, и колегите на похваления започваха още по-усърдно да ровят почвата под краката му.

Човекът на екрана вървеше по мрачната улица, следен от камерите, които се сменяха една след друга.

Улицата продължаваше все така мръсна и мъглива. Жълтеникавата светлина на редките фенери хвърляше по стените причудливо изкривената сянка на самотния минувач. На няколко пъти той спираше на ъглите и се оглеждаше. Но пресечките бяха тесни, тъмни и още по-смрадливи от тази улица. Трябваше да продължава по нея. Може би накрая щеше да стигне до някое по-ожививено място.

Под почернелия свод на стар портал се раздвижиха неясни тъмни силуети. Бързия тръгна към тях. Мъглата оредя и в полумрака той различи три човешки фигури, още няколко крачки и вече можеше да ги разгледа по-добре. Това бяха жени, омотани в широки, дълги до земята наметки. Лицата, покрити с дебел слой от бяло мазило, не даваха възможност да се познаят годините им.

Минувачът привлече тяхното внимание. Те бързо се мушкаха с лакти и се загледаха в него. Това, че не се уплашиха, го зарадва. Този път може би щеше да узнае как да стигне до сектор 34. Приветливата усмивка от само себе си се появи на устните му. Той весело кимна и се готвеше да зададе въпроса, когато едната от жените втренчено го огледа от главата до петите и тихо произнесе:

— Ссссссссс.

Този звук сякаш се плесна в лицето му като нещо лепкаво. Бързия спря и несигурно се вгледа в неподвижната бяла маска на жената. Какво значеше това? Защо съскането звучеше така безсрамно? Да! Да, това е! От знанията, които му бяха внушени, преди да попадне в канцеларията, изплува нужното сведение. Звуците „С“ и „В“ са неприлични. Употребяват се само в ругатни. А когато е наложително да се използуват, заменят се с „Б“ и „З“. Но нима тази жена знаеше по-малко от него, бившия затворник?

Тя се обърна към другите две и се разсмя с хриплив, невесел смях.

— Не разбира! Ох, ще ме умори! Какъв е як, а пък не разбира…

После стана нещо грозно, нещо невероятно грозно. Тя повдигна ръце към шията си, хвана двата края на наметката и ги дръпна встрани. Все още неразбиращ, Бързия погледна белеещото се в тъмнината голо тяло, отпуснато и застаряло, несъзнателно вдигна ръка и захапа пръста си. Прилошаваше му. Без да каже нито дума, забравил за въпроса си, той се обърна и побягна с всички сили. Зад гърба му кънтеше злобно кикотене.

Спря се едва когато остана без дъх. Кръвта тъпо удряше в слепоочията му. Лицето му пламтеше от срам и обида. Какъв беше този свят? Имаше ли тук място за него?

Улицата постепенно се разширяваше. Наблизо отново прозвучаха стъпки и Бързия се огледа. Този път трябваше да бъде по-предпазлив.

От една пресечка изпълзя грамаден, тежък сандък от жълти нерендосани дъски. Като се вгледа по-внимателно, Бързия забеляза под него някаква топка от мускули, която се поклащаше върху криви и масивни като пънчета крака. Извити нагоре, дългите ръце обхващаха сандъка. Превит под непосилния товар, човекът пъхтеше и гледаше под краката си. Той не забеляза Бързия, не чу повикването и се скри заедно със сандъка в един тъмен, широк вход.

Започна да става по-светло. Мъглата се разреждаше. В тази част на улицата фенерите стояха по-близо един до друг и светеха малко по-ярко. Но фасадите бяха все така олющени и все такива вонящи купчини отпадъци лежаха по тротоарите.

Някакъв странен, мощен звук привлече вниманието на затворника. Той се ослуша. Някъде напред имаше… Какво? Река? Голяма машина? Или… Или тълпа от хора!

Забърза напред, зави зад един ъгъл и спря. Право пред него, съвсем наблизо се откриваше широк площад, изпълнен с народ. Хората се блъскаха, промушваха се, стремяха се към центъра на площада, където, застанал върху висока трибуна, някакъв човек размахваше ръце, удряше се в гърдите и крещеше нещо неразбрано.

Тези хора поразиха Бързия. Пред него гъмжеше невероятна тълпа, излязла сякаш от кошмарния сън на безумец. Всички бяха облечени в различни костюми — нови, изтъркани, закърпени, сиви, зелени, оранжеви, лилави, червени, карирани, раирани… Убити или ярки, тук се смесваха всички цветове. Но не това беше поразяващото. Хората! Какво беше станало с тези хора? Както дрехите им, така и те самите се различаваха безкрайно един от друг. Това бяха изкривени, грозни, трагични карикатури на човеци. Телата им — ту ниски, ту високи, ту топчести, ту тънки като пръчки, се преплитаха в тази тълпа. Често страшните деформации така обезобразяваха фигурите, че в тях едва можеше да се познае принадлежност към човешкия род.

Бързия безсилно отпусна ръце. Почти под краката му, с надежда да види нещо над главите на тълпата, подскачаше същество с ръст на дете. Хилавото му тяло не достигаше и метър височина, но грубата, бодлива четина по бузите му издаваше, че това е възрастен мъж. Малко по-настрани над главите на множеството като върлина се поклащаше една изтеглена фигура с тесни рамене и смешно къси ръце, които не достигаха и до кръста на човека. Другаде… Не! Невъзможно! Бързия затвори очи, разтърси глава и отново погледна. Не сънуваше. Сред тълпата си пробиваше път масивен човек с четири ръце, по които като топки се издуваха твърди мускули. И никой не се смайваше от това.

Навсякъде човешкият образ беше изкривен през призмата на някакво зло вълшебство и всеки човек носеше своето уродство, без да го усеща. Мъж, застинал с пречупен напред гръбнак и вдигнати нагоре ръце, сякаш крепи невидим тежък товар… Дребно топчесто тяло, прикрепено върху дълги като кокили крака… Гърбици… Хипертрофирани мускули по ръцете и краката… Малки като яйца глави… Длани с дълги и гъвкави като крака на паяк пръсти… Длани само с по два пръста, яки като клещи… Длани изобщо без пръсти, превърнати в тежки като чукове юмруци… Огромни, полуизхвръкнали от орбитите очи с широки зеници… Тесни като цепки очи… Невъзможно беше да обхване с поглед всичко. Невъзможно… Невъзможно…

Площадът пред очите му се залюля. Дъхът му секна. Бързия прехапа устни и болката му помогна да се опомни. За да се съвземе напълно, той откъсна поглед от уродливите създания около себе си и се вгледа в трибуната. Сега на нея стоеше един що-годе нормален човек, поне така изглеждаше отдалече. Той скубеше с ръце косите си и пронизително крещеше:

— Разкайвам се! Тук, пред всички вас се разкайвам! Аз съм недостоен да живея в това щастливо общество! Искам да разкрия злодейските помисли, които подло таях в себе си. Хора, аз съм низш чиновник. Завиждах на висшите чиновници, без да разбирам, че съм некадърен и че за мене е висша чест изобщо да попадна в редиците на чиновниците. Не разбирах това и разпалвах в сърцето си престъпно недоволство срещу благословения ред в нашия велик Аткран. Слушайте ме и се поучете от моя позор! Аз, злодеят, си мислех, че ако зебарската армия нахлуе в страната, може би положението ни ще стане по-добро. О, какво падение! Когато научих за предателството на бившия съветник Ирзат, в душата си аз бях с него. Но сега осъзнах в каква гнусна бездна съм пропаднал. Разкайвам се за всичко! Не искам прошка, защото за такова престъпление прошка не може да има. Нека всички ме отминат с презрение! Сега аз изповядах злостните си мисли и с радост се отдавам в ръцете на правосъдието, за да получа заслуженото безмилостно наказание.

След тези думи чиновникът още веднъж се вкопчи в оредялата си коса, разрида се шумно и слезе от трибуната. Въпреки желанието му за наказание, не го спряха и никой не му попречи да се слее с тълпата. На неговото място върху грубо скования дъсчен подиум застана следващият грешник. Този път беше същество с хлътнали гърди, тънки, слаби ръце и яки, дебели крака. На всяко изречение то подскачаше по възвишението като голяма гумена топка и парцаливите му дрехи се развяваха около хилавото тяло.

— Аз, аз съм най-виновен! Аз разпространявах злобни слухове! Аз недоволствувах от работата си! Аз търсех престъпни наслаждения извън границите на позволеното…

Прекъснаха го преди да стигне до същността на престъпните си наслаждения. Върху трибуната ловко се изкатериха двама стройни мъже, облечени в плътно прилепващи по телата им черни костюми. Черни качулки скриваха лицата им и само блестящите сиви очи безстрастно се взираха в тълпата през кръглите отвори на плата. Разкайващият се продължаваше да крещи със сипкав глас. Хората в черно мълчаливо застанаха от двете му страни, хванаха го за лактите и го смъкнаха от трибуната.

— Тоя прекали — прошепна някой зад гърба на Бързия. — Вече четвърта вечер поред идва да се разкайва. Много ясно, че зад толкова усърдни изповеди трябва да се крие нещо сериозно.

— Ох, какво да се прави — жално отвърна друг с напрегнат шепот. — Ако не се разкайваш, ще те заподозрат, че криеш вражески мисли. Ако пък прекалиш с изповедите, пак ще те заподозрат, че криеш нещо и затова лицемериш.

— Прави като мене — посъветва първият шепот. — Едно публично разкаяние на всеки дванадесет дни и всичко е наред. Грехове ще имаш достатъчно, а ако нямаш, ще си измислиш. Все е по-добре, отколкото…

Бързия се обърна и шепотът секна. Уродливите създания зад него жадно се вглеждаха в опустелия подиум. Кой беше шепнал? Може би този, с масивната челюст и клепналите месести уши? Или другият, със странно плосък, плешив череп? Или…

Тълпата замърмори, олюля се, започна да се вълнува. Блъскаха се от всички страни. Натискаха с лакти, с гърди, с крака. Над площада се носеше тежкият, въздишащ тътен на събраното множество. Предните се дърпаха от средата на откритото пространство, отзад се промушваха, някой пронизително крещеше под краката на народа. Центърът на площада се изпълваше с черни униформи. Към тях постепенно се образуваше широк проход, също обрамчен с черно. Остър писък процепи бръмченето на хиляди шушнещи гласове:

— Зебараааааа!

И веднага гласовете се надигнаха, ревнаха, загърмяха:

— Зебара! Зебара! Зе-ба-ра! Зе-ба-ра! Зе-ба-ра!

После правилата за приличие изчезнаха. В общия рев нахлу истинското име на вражеската държава. С яростна омраза хиляди гърла изплюваха срамните звуци:

— Се-ва-ра! Се-ва-ра! Се-ва-ра!

Наоколо се размахваха юмруци. Деформираните тела тежко тропаха по паважа. Телата се гърчеха, изпаднали в заразната масова истерия.

— Се-ва-ра! Се-ва-ра! Се-ва-ра!

Над трибуната се издигаха някакви странни дървени приспособления. Вертикални греди с прикрепени към тях по-къси хоризонтални трупи, от които висяха дебели въжета с примка на края. Това навярно беше символ, част от церемонията. Бързия се загледа в тях, опитвайки се да разбере предназначението им. Така пропусна момента, когато тежкият камион се появи на площада.

Тълпата ахна, зарева още по-силно и се устреми към тесния проход, по който бавно се движеше камионът. Стражите с черни качулки раздаваха удари наляво и надясно, натискаха с пълна сила назад, за да сдържат напора на обезумелите, потни тела.

Без сам да знае как, Бързия се озова до тъмната жива бариера. Камионът беше съвсем наблизо. Над дъските на каросерията ужасено надничаха посивели от страх черни лица. Той се вгледа в тях и изведнъж му се стори, че наоколо няма въздух, че гърдите му са изпразнени. Въздъхна с хлипане и протегна ръце напред. Едно от лицата беше толкова познато! До болка познато от някакъв стар спомен. Спонтанен вик излетя от гърлото му.

— Антеро!

Това беше всичко. Лицето не се обърна. Спазматично свито, с отпусната долна челюст, то гледаше към тресящите се от омраза юмруци. Вече не беше познато. Вече нямаше нищо общо с лицето от спомена, освен може би тези дебели устни. И споменът изчезна, оставяйки след себе си само чудното име на някакъв друг, близък човек. Антеро!

Камионът стигна до трибуната. Стражите изблъскаха черните хора навън и ги заставиха да се покатерят по тесните дъсчени стъпала. Под висящите въжета вече бяха поставени сандъци — осем на брой, точно толкова, колкото бяха и пленниците. С тъпо покорство жертвите стъпиха върху тях и оставиха да омотаят примките около шиите им. Стражите отстъпиха, сетне един от тях махна с ръка и те едновременно ритнаха сандъците. В един безкрайно дълъг миг черните тела останаха без опора, но веднага след това полетяха надолу. Въжетата рязко ги дръпнаха. Телата се разтърсиха, гърчиха се няколко секунди и едно по едно увиснаха неподвижно.

— Се-ва-ра! Се-ва-ра! Се-ва-ра! — продължаваше да скандира тълпата.

Но магията на масовата омраза вече свършваше. Гласовете утихнаха и деформираните лица замаяно се оглеждаха наоколо, сякаш искаха да разберат дали това не е било сън. Единствено Бързия стоеше неподвижен и безсмислено гледаше към увисналите трупове. Сред тях беше и онзи, който приличаше на Антеро, но не беше Антеро.

Не можеше да проумее тази смърт. Как? Защо? Кой има право да се разпорежда с чуждия живот?

Една тежка ръка здраво стисна рамото му. Обърна се и през кръглите отвори в черната качулка видя две хладни сиви очи, които втренчено го оглеждаха. Гласът на стражника долетя изпод тъмния плат приглушен и далечен:

— Ти извика преди малко, когато видя пленниците. Познаваш ли някого от тях?

— Не — объркано каза Бързия. — Припознах се. Мислех, че познавам един от тях, но сгреших.

— Аха! Припознал си се. Значи все пак познаваш някакъв сева… Пфу! Исках да кажа зебарец. Тръгвай след мене, без да се съпротивляваш.

— Къде отиваме?

Стражникът се засмя, развеселен от въпроса.

— В Центъра за лоялност, разбира се. Няма да си губя времето с тебе. Там ще разкажеш всичко.

Двамата бавно си пробиваха път през разотиващата се тълпа. Разблъсквайки навалицата около себе си, Бързия се мъчеше да извлече от натъпканите в мозъка нови понятия значението на тези думи. Център за лоялност… Място, от което никой не се завръща. Там попадат държавните престъпници. Какво ги чака? Смърт? Или затвор? Превръщане в животни, които дълбаят тунели под земята? Не! Не биваше да допусне това!

Навалицата оредяваше. Арестуваният и неговият пазач стигнаха до околните къщи, минаха покрай стените, откриха един широк вход и застанаха под него, за да изчакат, докато хората се разпръснат. През мяркащите се тела Бързия забеляза две черни фигури, които идваха към тях. Трябваше да бяга сега. Ако дойдеха още двама пазачи, нямаше да успее.

Ръката му се разгъна като пружина. Замахът й помете човека в черно. Удареният изохка, отлетя на няколко метра, блъсна се в стената и се свлече в ръждивоблестяща кална локва. Другите двама закрещяха и разблъсквайки народа се втурнаха към вратата.

Захвърлил пакета с дрехи, Бързия тичаше по широк мрачен коридор. Препъна се в стръмни стъпала, стана, изкачи ги тичешком и отново побягна. Зад гърба му кънтяха крясъци. Коридорът се разшири, превърна се в голям двор, едва осветен от слабите отблясъци над далечните покриви. Някакъв метален предмет се катурна и задрънча по камъните. Бързия спря за момент и се огледа. Наоколо имаше само стени. Избра най-ниската, дотича до нея и скочи нагоре. Пръстите му се вкопчиха в грапавата повърхност. Мускулите на ръцете му продължиха тласъка на отскока и преметнаха тялото отвъд стената. Земята тежко блъсна краката му, но Бързия запази равновесие. Видя отсреща нов коридор и се понесе по него.

Излезе на широка улица, изпълнена с народ. Тук вече не можеше да бяга. Трябваше да намери убежище, преди да са пристигнали хората в черно. Погледът му трескаво се мяташе по улицата. Видя, че в един вход влизат хора и доколкото му позволяваше блъсканицата, се устреми натам.

Пред самия вход го спря дребен човек с изтъркани червени дрехи. Бързия се обърна към него, готов да замахне, но онзи само протегна ръка.

— Билетът. Дай си билета.

Нямаше билет. Изобщо не знаеше какво е това. Смутено затършува из джобовете си, измъкна някаква плътна сива хартийка и я протегна към дребосъка. Въпреки очакванията му, това свърши работа. Кривата ръка сграбчи хартийката и джуджето се дръпна. Заедно с още няколко души Бързия слезе по мръсни каменни стъпала и се озова в широк, тъмен салон. Върху едната стена се лепеше плоско изображение и в неговата слаба светлина едва се различаваха дълги редици от насядали хора. Бързия се облегна до една стена и загледа изображението.

Играта на мътен сноп лъчи, идващи някъде отзад, обрисуваше върху екрана непознат пустинен пейзаж. Сред пясък и купища огромни скали бягаха почти голи черни хора, други оставаха на място. Скрити зад камъните, те насочваха напред продълговати метални тръби, снабдени с удобни ръкохватки. Трясъкът, който издаваха тези предмети, напомни на Бързия за нападението в тунела. Сега той знаеше със сигурност, че това е оръжие.

От небето стремително се спускаха огромни машини, над които като трептящи прозрачни дискове се въртяха широки перки. Щом докосваха земята, вратите им се отваряха и от металическите им утроби започваха да се сипят войници в сини униформи, здраво стиснали тежкото си оръжие.

Престрелката свърши бързо. Силите бяха прекалено неравни. Един след друг защитниците на скалите падаха върху пясъка и кръвта им попиваше на големи червени петна. Последните двама захвърлиха оръжието, разпериха ръце и хленчейки на непознат език, излязоха иззад камъните.

Нападателите не стреляха по тях. Те тичаха да догонят избягалите. Около пленниците останаха само десетина войници. Треперейки от страх, двамата черни се оглеждаха и виждаха само вкаменени от злоба лица. Единият от нападателите замахна, друг го последва и след секунда двамата заловени се подмятаха в синия пръстен на униформите. Дори не им идваше на ум да се съпротивляват. Превити напред, те се олюляваха и само се мъчеха да закрият с длани лицата си от тежките удари. От устните им течеше кръв.

Няколко минути бяха достатъчни. Изгубили сили, пленниците лежаха на пясъка. Войниците ги ритаха, скачаха върху гърдите им с цялата си тежест. Когато и тази забава им омръзна, извадиха ножовете.

Облегнат до стената, Бързия гледаше екрана. Като че ли някой бе натиснал скрит бутон в главата му и бе изключил съзнанието. Това, което виждаше, лежеше извън границите на възможното. Нито човекът, нито животното са способни на такава жестокост. И все пак изображението беше реално.

Сред скалите останаха да лежат два обезобразени кървави трупа, а войниците отминаха напред. Изображението ги последва и на екрана се появи самият ад.

Задъхан, изпотен, разтреперан, Бързия едва възприемаше ужасяващите картини. Долина. Малко езеро. Наоколо — пламтящи колиби. Стотици черни трупове. Живите се мятат сред пожарището. Войниците стрелят по тях. Хвърлен от силни ръце, безпомощен старец лети към пламъците…

Вече от много минути Бързия не чуваше нищо, сякаш ушите му бяха запушени. Внезапно тишината изчезна и в главата му нахлуха шумовете на залата. От екрана ехтяха смесени викове на ужас и на войнствена ярост. Но най-страшното… Най-страшното беше публиката.

Публиката се смееше!

Стиснал главата си с две ръце, Бързия побягна. Изтича по тесния проход край столовете, блъсна се в стената, отскочи, омота се в дебелата завеса и накрая попадна в коридора. Без да си поеме дъх, излетя нагоре по стъпалата. Тълпата на улицата беше изчезнала и никой не му попречи да тича безцелно по улиците.

Господин съветникът отново напълни чашите и седна зад бюрото. Беглецът на екрана беше спрял край един уличен фенер и се държеше за него. Наоколо нямаше никого.

— Да… — замислено проточи Бурдан. — Поведението на този тип е съвсем ненормално. Забеляза ли как избяга от проститутките? И как се държа в киното… А това е един от най-добрите филми за последните пет години. „Дивата пустиня“… Ако не греша, той получи три специални награди.

— А забелязахте ли какво правеше на площада? — запита Кар. — Не се включи във всеобщото негодувание против враговете. Освен това името, което произнесе… И накрая избяга от братята по лоялност. Да наредя ли да го арестуват?

Бурдан небрежно махна с ръка.

— Почакай още малко. Той отива точно накъдето трябва. Знаеш ли къде излиза тази улица?

— Наблизо има площад, господин съветник. Площадът със Синята кула…

— Точно така, моето момче. Площадът със Синята кула.

— Но какво общо има това?

— Ще видиш, скъпи Кар. Само че приеми от мене един съвет. През последно време прекалено много се интересуваш от държавните тайни. Не възразявай! Казвам ти да не се заемаш със Синята кула. Това може да ти струва скъпо. Сега мълчи и гледай.

Двамата едновременно надигнаха кристалните чаши и се вторачиха в екрана.

Улицата свърши и Бързия отново излезе на площад. Наблизо не се виждаше никой. Нощната тишина тежеше над широкото пусто пространство. Все същите олющени къщи с изгаснали прозорци обграждаха площада. Редките лампи не можеха да разпръснат мрака и по паважа лежаха дълги черни сенки.

Отново в паметта на Бързия се върна нареждането на младшия чиновник. Трябваше да търси своя сектор. Но кого да запита сред този пуст, заспал град?

Огледа се. Къщи, къщи, къщи… Ниски, с хлътнали покриви, с изпочупени прозорци. В единия край на площада високо над тях се издигаше…

В главата му всичко се завъртя. Пробягаха хиляди спомени, от които не можеше да извлече нищо, толкова бързо преминаваха през ума му и се сливаха с мрака на забравата. Напрегнат до болка, Бързия се опита да задържи поне един от тях, застена от безплодната мъка и пак погледна към смътно познатата грамада.

Високата синкава кула забиваше острия си връх в мъгливото нощно небе. Основата й не стигаше до земята, а се крепеше върху четири масивни колони. Като предмет, пренесен по вълшебство от друг, непознат свят, тя предизвикателно подтискаше с огромната си висота всичко наоколо. Никой не знаеше какво представлява. Дори Бързия нямаше нищо друго, освен полуизтритото усещане, че тази кула е извънредно важна, че в нея е спасението.

Паметта му беше унищожена, но задействува някакъв автоматизъм. Без да осъзнава постъпките си, Бързия затича към могъщите опорни колони. Сянката на кулата го погълна. Още миг и той се озова до колоните, докосна една от тях, усети под дланите си прохладата на гладка метална повърхност.

Нататък тялото му вършеше всичко само, без да се допитва до черния провал в мозъка. Пръстите му се стегнаха около невидими в тъмнината скоби. Увиснало край колоната, мускулестото му тяло започна да се изкачва нагоре. Основата на кулата се приближаваше. Скобите свършиха и Бързия стъпи на тясна металическа площадка. Сега трябваше да направи още нещо. Без да знае какво точно търси, опипа бронираната стена. Докосна малко капаче, отмести го и натисна скрития вътре бутон.

Стената пред него се разцепи. През тесния отвор бликна сноп ярка светлина. Все по-широко и по-широко се разтваряше вратата към тайната. Когато отворът стана достатъчно голям, за да премине през него човешко тяло, Бързия прекрачи прага. Вратата зад гърба му плавно се затвори.

Намираше се в тясно, херметически затворено помещение с метални стени. Никъде не се виждаха лампи и светлината сякаш се излъчваше от всички страни. Наблизо забучаха скрити машини, из стаичката се завъртя лек ветрец, сетне шумът престана и въздухът се успокои. В тишината се раздаде рязко изщракване и вратичката на висок метален шкаф се отвори широко. Бързия погледна вътре. Прикрепен с тесни ремъци, там висеше костюм от дебел, плътен материал. Това беше гъвкав комбинезон с масивни обувки и прозрачен шлем. На едната стена беше облегнат друг предмет — два съединени метални цилиндъра, от които висяха къси маркучи. Още три шкафа със затворени врати бяха разположени наоколо.

Като не знаеше какво да прави, Бързия разгледа внимателно странния костюм, опита се да си припомни неговото предназначение, но не успя и раздразнено блъсна вратичката на шкафа. Тя хлопна и се затвори. И веднага вляво се отвори друга врата — тежка и широка, водеща към вътрешността на кулата.

Надеждата, обхванала Бързия, се разпалваше. Самите вещи тук улесняваха задачата му. Само трябваше да разгледа всичко и щеше да си припомни, беше сигурен в това. Щеше да разбере кой е, откъде идва, защо е забравил… Светът от сънищата го очакваше.

Направи няколко стъпки напред и бавно прекрачи прага.

Не му остана време да огледа къде е попаднал. Веднага железни пръсти се вкопчиха над лактите на двете му ръце. Тялото му реагира незабавно, с автоматизма на неизвестно кога заучени движения. Рязко привеждане напред, опън с цялата сила на раменете и гърба, завъртане на ръцете. Две черни фигури, повлечени от размаха му, излетяха напред, преметнаха се във въздуха и тежко се блъснаха в пода. Още докато летяха надолу, Бързия вече се обръщаше към изхода, но не успя да избяга от опасността. Засадата бе подготвена прекалено добре. Някой се хвърли в краката на беглеца, друг увисна на гърба му. За миг Бързия с изненада помисли, че за него тежестта е нещо относително. Приведе се повторно, хвана стегнатите около шията му ръце и се опита да преметне и този нападател, но не можа. Онзи, който стискаше краката му, не му даде възможност да направи крачка настрани и да запази равновесие. Заедно с висящото на гърба му тяло, Бързия се олюля и падна. Веднага още няколко нападатели се струпаха върху него.

Биха го дълго, настървено. Измъчено от изпитанията, тялото му не беше в старата форма, която би му позволила да се справи дори с по-голям брой противници. На няколко пъти се опита с внезапен тласък да отхвърли тежестта от гърба си, но силите не му стигнаха. Отгоре жестоко го удряха, ритаха го в ребрата, блъскаха главата му в пода. Накрая, изморени и удовлетворени от извършеното, нападателите един по един се надигнаха.

Някой го хвана за косата и дръпна главата му нагоре. През плуващата пред очите му кървава мъгла Бързия видя черна качулка и две очи, които внимателно го оглеждаха. После пръстите се разтвориха и лицето му болезнено се блъсна в пода.

— Най-после се появи един — произнесе висок глас. — Отведете го в Центъра.

Извиха ръцете му зад гърба, стегнаха ги с метални халки и го изправиха. Сега можеше да огледа къде се намира. Беше попаднал в широка зала с удобни кресла, прикрепени към пода. Не се виждаше никаква друга мебелировка. В едно от креслата седеше дребен човек, облечен в черната униформа на братята по лоялност. Останалите седем пазачи стояха около пленника, готови да осуетят всеки опит за бягство.

Трима от братята го изведоха във вече познатото преддверие. Един от тях отвори външната врата. Бързия помисли, че за да се спусне по скобите, ще трябва да освободят ръцете му, но се оказа, че този въпрос има и друго разрешение. В единия край на площадката имаше тясна кабина, оградена с решетки. Четиримата се сместиха вътре и кабината бавно се плъзна надолу покрай поддържащата колона. Леко разтърсване извести за края на спускането. Братята по лоялност изблъскаха навън задържания и го поведоха по една от улиците.

Повече от половин час крачиха през лабиринтите на заспалия град. И въпреки изминатото разстояние, кварталите не се променяха. Бързия имаше чувството, че се въртят в кръг. Само един ориентир показваше изминатия път — висока бетонна сграда, към която постепенно се приближаваха. Върху черната фасада се открояваха не повече от десетина светлинки и когато разстоянието намаля, Бързия разбра, че това са единствените прозорци. Всичко останало беше глуха сива стена.

Основата на зданието беше заобиколена от висока и плътна желязна ограда. По сигнал на един от братята по лоялност, черната врата се открехна, оставяйки проход, колкото да се вмъкнат вътре един след друг. Още петдесет метра по алея от каменни плочки доведоха малката група до входа.

Широките коридори вътре бяха ярко осветени от синкавите лъчи на дълги стъклени тръби, закрепени по стените. Навсякъде царуваше пустота, само иззад вратите се чуваха приглушени гласове.

В дъното на централния коридор бяха вратите на асансьорите. Тримата братя по лоялност и техният пленник влязоха в една от кабините. Асансьорът потегли толкова рязко, че коленете им се подгънаха. Полетът нагоре продължи около половин минута, сетне кабината спря и четиримата излязоха в нов коридор.

Посрещна ги отчаян вик. Някой крещеше зад една от вратите. Изпълнен с ужас, гласът трептеше на пределите на човешките възможности и Бързия едва успя да разбере непрекъснато повтарящите се думи:

— Не! Не! Само това не! Недейте!

Несъзнателно беше спрял пред затворената врата. Блъснаха го в гърба и той продължи напред, а в ушите му все така кънтеше вопълът на страх и болка. Но само няколко метра по-нататък се раздаде нов глас:

— Защо? Моля ви се! Защо? Нали признах всичко!

— Да, но не вярваш в това — спокойно отвърна някой. — Ти трябва да повярваш, че си най-страшният изрод, който някога се е раждал.

Бързия отмина. Първият глас се разрида и заглъхна.

Тези викове, тези затворени врати, тези бетонни коридори… Всичко тук напомняше на Бързия нещо познато от предишното му съществуване. Не, той никога не беше виждал подобни картини. Просто знаеше, че някога, много отдавна, те са съществували в неговия свят. Две странни, дълги думи изплуваха в съзнанието му като символ на това възкръснало насилие. Гехайме щаатсполицай… И после в паметта му един глас бавно произнесе: „Вие ще видите чудовищни неща, за които мислите, че са изчезнали завинаги“.

Пред него се отвори последната врата и той влезе в широк, светъл кабинет. Странно, тук имаше прозорец и при това двете му крила бяха широко отворени. През тях в стаята нахлуваше влажният хладен въздух. Край двете странични стени се издигаха високи рафтове с подредени по тях хиляди папки. До прозореца имаше масивно бюро и зад него седеше още един брат по лоялност. От другите не го отличаваше нищо, освен алената качулка, странно контрастираща с тесния черен комбинезон. Изпод червения плат долетя учудващо любезният му глас:

— Здравейте, приятелю. Радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете.

Металните халки щракнаха и се смъкнаха от китките на Бързия. Разтърквайки ожулените места, той седна на стола пред бюрото, огледа се и откри, че пазачите му вече са успели да изчезнат.

— Да ви се представя: Нод Карлар, ръководител на Центъра — продължаваше братът по лоялност. — Искате ли ароматна дъвка? Не? Чудесно… Може би ще ми кажете името си?

— Не го знам — поклати глава Бързия. — Имам само номер — едно-шест-четири-шест-девет, клас 34, работник металург. Тази вечер ме освободиха и сега търся своя сектор.

— Лъжете — все тъй любезно произнесе гласът изпод качулката. — Сега ще ви кажа кой сте.

Нод Карлар стана, бързо огледа рафтовете до себе си и измъкна тънка синя папка. Разтвори я и доволно кимна.

— Тук е записано всичко за вас… Какво, към прозореца ли гледате? Безполезно е да скачате през него. Отдолу е опъната мрежа. Но да не се отклонявам. И тъй, вашето име е… хм… Базил. Сега спомняте ли си?

Бързия не отговори. Смътно чувствуваше, че това име му е познато и същевременно непознато.

— Наистина сте бил затворник — продължаваше ръководителят на Центъра за лоялност. — Само с номера има някаква грешка. При изпращането в рудника са ви записали под номер две-две-четири-седем-шест. Надявам се, че подробно ще ми обясните как е станала тази грешка и как сте се озовал на свобода без нашето знание.

— Мисля, че изобщо бъркате фактите — уморено каза Бързия. — Не помня нищо за миналото си.

Нод Карлар се разсмя.

— Всички казват така… А като ги притиснем малко, припомнят си цялата истина. Не влизайте в противоречие с фактите, приятелю. Ако не помните нищо, откъде знаете как се влиза в Синята кула? Нали заради вас и другите трима държим там засада толкова време. Сам се издадохте, а сега не отричайте очевидното.

— Ще говоря откровено. Не помня нищо. Кулата ме привлече… Сам не разбирам защо се качих горе.

Нод Карлар внимателно се взря в лицето на пленника, помисли малко и кимна.

— Вярвам ви. Вие имате невероятно устойчива психика, но паметта ви е била изтрита с най-радикалните методи. И все пак нещо е останало, щом познахте кулата. Сега ще се опитаме да изясним какво знаете. Не се тревожете. Ако говорите откровено, не ви заплашва нищо.

Той стана, отвори масивната каса, извади от нея няколко предмета и ги сложи на бюрото. Бързия хвърли поглед към тях и сърцето му отново бясно заблъска в гърдите. Вълнението му не убягна от погледа на Нод Карлар. Явно доволен, ръководителят на Центъра седна на мястото си и кимна към бюрото.

— Ние не знаем предназначението на тези предмети, но вие навярно ще ги познаете. Избрали сме ги случайно. Ако ни обясните за какво служат, ще ви покажем и други. Само искам да ви предупредя. Някой от тях може да се окаже оръжие. Не се изкушавайте да го употребите. Все едно, оттук не можете да избягате.

Потискайки напрежението си. Бързия се изправи с добре изиграна неохота. Вече знаеше какво да прави. Протегна ръка към първия предмет — черен, овално издължен, с удобни вдлъбнатини за хващане. Гласът му излетя от гърлото дрезгав и тревожен:

— Това е микровибрационен резач. Реже всичко, освен някои специални, свръхустойчиви сплави. Погледнете, хваща се така… тук се натиска… Ще позволите ли да го изпробвам върху бюрото?

Алената качулка мълчаливо кимна и очите под нея смаяно се вгледаха в черния предмет, който потъваше в лакираната дървена повърхност.

Базил изключи резача, остави го настрани и посегна към следващия предмет — широк кафяв пояс с масивна тока и шест малки кутийки, закачени по него през равни интервали. С напрежение на волята сдържаше треперенето на ръцете си, докато закопчаваше колана.

— Сега ще трябва да погледнете по-отблизо. Елате насам.

Нод Карлар се измъкна от креслото и направи няколко крачки към пленника.

— Не, по-близо. Сега гледайте внимателно. Поясът е на кръста ми. Натиска се тук. И тук също. Всичко е готово. А сега…

Беше напрегнал мускулите си предварително и сега всичко стана за секунда. Сграбчи с две ръце ръководителя на Центъра, стремително повдигна тялото му и го захвърли към стената. Нод Карлар още се търкаляше по килима, когато Базил с ръце на пояса се метна към прозореца. За миг пред очите му се мярна широката мрежа, опъната един етаж по-долу, но падането веднага спря и антигравитационният пояс плавно го понесе нагоре, към черното небе. Зад гърба му яростно зарева сирена.

Дори за Бурдан това беше прекалено. Няколко секунди той стоя пред екрана с изкривено от гняв лице, сетне се опомни и погледна към Кар. На лицето на секретаря саркастичната усмивка безнадеждно се бореше с благоразумното печално изражение. Господин съветникът стисна зъби, изкашля се и заговори:

— Приготви заповед, Кар. Нод Карлар се обвинява в държавна измяна и съучастие в бягството на затворник, от нулев клас, раздел строго секретен. Да бъде арестуван веднага, независимо от резултатите на преследването.

— Слушам, господин съветник. Ще заповядате ли нещо друго?

— Папката с личното дело на избягалия затворник да бъде донесена при мене веднага след арестуването на Карлар. На нейно място да се остави папка със следните документи: снимка, име, клас и заповед всички сведения за беглеца да се изпращат лично до мене. Това е. Върви.

Секретарят бързо излезе от кабинета. Бурдан се приближи към екрана. В своя кабинет ръководителят на Центъра за лоялност задъхано ревеше заповед след заповед. Навярно все още се надяваше.

„С тебе е свършено, Карлар — помисли съветникът. — Свършено е, както беше свършено с Ирзал. Той също се надяваше, че ще съумее да се измъкне, но ние двамата бяхме решили съдбата му. Тримата знаехме тайната на Синята кула и това беше прекалено много. Но и двама са много. Един от нас трябваше да изчезне. Съжалявам, Карлар, аз бях по-бърз.“

На екрана Нод Карлар даваше заповед за излитане на реактивните изтребители.

Редките светлини под него бързо се отдалечаваха. Мъглата ги поглъщаше една по една. После облаците го обгърнаха и всичко наоколо се разтвори в студения, влажен мрак. Но той продължаваше да лети нагоре. След минута достигна открито пространство и над главата му се ширна чистото нощно небе, обсипано с милиони ярки звезди. Сред тях като меки жълти прожектори висяха двете луни. Под призрачната нощна светлина облаците долу бавно премятаха своите разрошени тела. Тук-там лъчите на двете луни обливаха със сребро някое надигнато крайче, но след миг то спадаше и пак се сливаше със синьочерните грамади.

Базил висеше сред безкрая на небето. Сега беше сам и му се струваше, че завинаги е избягал от света, който не разбираше. Завладяваше го вечното спокойствие на звездите. Той гледаше тези бляскави точки в небето, а спомените се надигаха… надигаха… Още малко! Още малко и щеше да разбере какво означават за него звездите, защо не иска да се върне към скрития под облаците свят, защо му е толкова близък черният безкрай. Той цял се напрегна, теглейки спомените към повърхността на съзнанието си.

Не успя. Глухо бучене го накара да остави спомените и да се обърне към мъгливия хоризонт. В далечината блеснаха под лунната светлина няколко сребристи точки. Какво беше това? Опасност?

Точките бързо се приближаваха. Вече можеше да различи очертанията им — удължени метални предмети, зад които оставаха дълги бели следи. Бученето се засилваше, превръщаше се в оглушителен рев и изведнъж въздухът се процепи от нов шум. Тракаха бордовите картечници.

Подгонен от свистенето на куршумите, Базил здраво хвана пояса и натисна два бутона. Въздухът пред него сякаш въздъхна и се превърна в ураганен вятър. Облаците долу се понесоха с шеметна скорост. Самолетите трепнаха и изостанаха, но това беше за кратко. Те също можеха да развиват високи скорости.

Студеният вятър блъскаше тялото на беглеца, проникваше под дрехите му, издуваше ги и се стремеше да ги разкъса.

Разбра, че не може дълго да издържи на това преследване. Въпросът не беше в мощността на пояса. При желание можеше да развие свръхзвукова скорост, но за подобен полет бе нужен специален, херметично затворен обтекаем костюм. В тези парцаливи дрехи би замръзнал за секунди, ако преди това съпротивлението на въздуха не строшеше костите му. Дори и сега, при този полет, лицето, ръцете и краката му се вкочаняваха. Едва усещаше пръстите си върху бутоните на токата.

Самолетите го настигаха. Бученето им нахлуваше в главата му, раздирано от трясъка на картечниците. Базил се обърна и ги преброи. Бяха пет.

Единственото му спасение бе в по-високата маневреност. Трябваше да го използува. С вдървения си палец рязко натисна надолу малкото лостче върху токата. Звездното небе се завъртя пред очите му, озова се някъде отдолу… не, всъщност Базил се беше обърнал с главата надолу. Загубената за миг ориентация се възвърна и той веднага направи нов завой. Пред погледа му се стрелнаха два от самолетите, които с рев се напрягаха да го последват. Зад стъклата на кабините бледнееха обтегнатите от претоварванията на лупинга лица на пилотите.

Базил описа още няколко широки дъги, едва не се блъсна в най-бавната машина, заобиколи я отгоре и отново се насочи към земята. Картечниците продължаваха да тракат, но сега биеха напосоки. Пилотите нямаха нито време, нито възможност да водят прицелен огън.

„Ех, да имах костюм за скоростен полет… — със съжаление помисли Базил. — Такива примитивни самолети в никакъв случай не биха ме догонили. А сега…“

Сега беше зле. Пръстите вече не го слушаха. Разбра, че дори не може да промени посоката на полета. Падаше към облаците. Мъгливите грамади под него се издуваха като гигантски балони, превръщаха се в хаотично натрупани черни планини и долини. Базил се заби в тях и изчезна от погледа на преследвачите. Но няколко стотин метра по-долу облаците свършваха. В слабата, разсеяна светлина беглецът видя под себе си земята.

Странно, не изпитваше никакъв страх. Бавно, спокойно се мъчеше да раздвижи ръката си. Знаеше, че трябва да промени посоката и това беше всичко. Шеметно летящата към него пуста черна равнина не го плашеше. Сега той се чувствуваше като участник в спортно състезание, където победата е важна, но не фатална. Затова не изпита и особена радост, когато лостът на токата се помръдна и той увисна неподвижно на сто метра от земята.

Минута или две остана така. Висеше спокойно и се наслаждаваше на тишината, на неочаквано изчезналия вятър. Знаеше, че нощта е студена, но му се струваше, че е потънал в ласкава, топла вана. Започна да усеща ръцете и краката си. От гърдите му във всички посоки на едва доловими вълни се разливаше топлина. Само дрехите висяха върху кожата му като груба, замръзнала ризница.

Високо горе се раздаде ревът на самолетите.

„Не им ли омръзна? — вяло помисли беглецът. — Е, да, на тях не може да им омръзне. Те имат заповед…“

И водени напред от своята заповед, изтребителите се появиха. Отначало само един изплува от раздърпаното одеяло на ниските облаци, после и другите се измъкнаха след него. За миг те изпълниха добре заучената маневра на престрояване в боен ред — един отпред, два след него и накрая още два. Изглежда, пилотите също бяха някакъв специфичен човешки вид с изключително остро зрение. Нощният мрак не им пречеше. Сякаш водени от невидим лъч, изтребителите наклониха муцуни и вкупом се насочиха към плячката си.

— Горните! — сърдито изруга Базил по стар навик, останал още от тунелите.

Размразяващите се пръсти го боляха. От всяко движение в чувствителните им нерви се забиваше нова игличка. Стенейки от болка, Базил стисна токата на пояса и се понесе нагоре по широка дъга. Куршумите на картечниците засвистяха край него и след малко го догони и звукът на далечните изстрели. Бу-бу-бу-бу-бу… И малко по-тихо — ехото, отразено от тъмната земя, заприглася на залповете.

Облаците укриха беглеца. Той натисна един от бутоните и увисна сред студената влага. Наоколо не се виждаше нищо, обкръжаваше го само мокър мрак. Дори звуците потъваха в тая лепкава мъгла.

Колко време можеше да продължи преследването? Час? Два? Е, добре, горивото на самолетите щеше да свърши. Но какво можеше да му гарантира, че няма да дойдат други, с пълни резервоари и бодри, настървени пилоти? Беше започнал игра, в която от самото начало му се отреждаше ролята на губещ. И той играеше само от упорство, без да знае какъв е изходът, без дори да познава правилата на играта.

Вятърът около него ставаше все по-силен. Чудно… Базил опипа токата на колана. Всичко беше наред. Лостчето стоеше на делението „стабилно“. Антигравитационното поле го поддържаше на едно място. Значи просто вятърът се засилваше. Но това никак не му хареса. Не искаше да замръзне. Тези проклети изпокъсани дрехи пропускаха студения въздух през всяка дупка, през всеки шев, през самия изтъркан плат.

Натисна друг бутон и вятърът постепенно спря. Сега поясът само неутрализираше теглото му. Напорът на въздуха го влачеше свободно със себе си. В тъмнината не се виждаше нищо и само добре развитото чувство за ориентация му подсказваше, че се е преметнал, че сега лети по гръб, че се завърта с лицето надолу… Но това не беше опасно. Най-важното бе, че не усещаше пронизващото течение.

Ярък блясък прониза мрака някъде съвсем наблизо. Последва го страшен грохот. Базил неволно притисна ушите си с ръце, а пред погледа му още играеше огнената змия, разцепила половината небе.

Бурята се превърна в ураган. Сега Базил имаше ориентири — светкавиците, които следваха една след друга и за секунди покриваха небето с бляскава мрежа. Черните облаци горяха и после преливаха в светеща синкавожълта мъгла. Сияещи или черни раздърпани езици се въртяха около дребното самотно тяло и се сливаха в заслепяваща, тътнеща, шибаща от всички страни въртележка. Влагата на облаците проникваше навсякъде. Дрехите на беглеца вече бяха съвсем мокри.

Базил превключи пояса. Вихърът го блъсна като гумена стена, летяща с огромна скорост. Невидими ръце се вкопчиха в тялото на хвърчащия човек, притиснаха го, както го бяха притискали в Синята кула братята по лоялност. Но той не се предаде. Бавно, метър по метър си проби път нагоре. Мъглата се разреди, сетне изчезна. Сега, шибан от урагана, Базил висеше над облаците.

Самолетите бяха изчезнали.

Вече нямаше от какво да бяга. Трябваше само да се измъкне от бурята и да слезе на земята. Не искаше да мисли за по-нататък. Знаеше прекалено малко, за да обсъжда варианти за бъдещето си.

Освободи пояса и включи най-бавен ход надолу. Светлите гърмящи облаци постепенно се приближиха и го погълнаха. Светкавиците играеха отпред и отзад, отляво и отдясно, отгоре и отдолу. Това вече не го плашеше. Прекалено много опасности беше преодолял, за да се страхува от каквото и да било.

Заедно със страха беше изчезнало и чувството му за време. Ураганът като побеснял гигантски кон го носеше напред, все напред, докато поясът едва-едва го теглеше надолу. Къде се намираше градът? На десетки километри? На стотици? Не знаеше и това не го интересуваше. Само студът, страшният остър студ проникваше през мокрите дрехи, изпълваше мозъка му и привличаше към себе си всички мисли. Не мечтаеше за нищо, освен за топлина.

Новият удар на бурята дойде неочаквано. Не беше превключвал нищо в управлението и все пак летеше надолу с пълна скорост. Наведе очи и в прорязвания от светкавици мрак видя най-лошото. Върху масивната тока едва мигаше слаба червена светлинка. Зарядът на двигателите бе на свършване.

Все още имаше шансове за спасение. Енергията на антигравитационния пояс не можеше да се изчерпи докрай. При достигане на критичния заряд защитното устройство автоматично започваше спускане. Но това едва ли беше предвидено за нощен полет в сърцето на беснеещ ураган.

Можеше да направи само едно — да се свие на топка, за да ускори падането. Обхванал с ръце коленете си, Базил летеше надолу, разцепвайки облачните вихрушки. В главата му тътнеха гръмотевици, вятърът вледеняваше тялото му, а той падаше, падаше, падаше…

Спирачната система се включи на петдесет метра от земята. Тласъкът на антигравитационния двигател разтърси падащия човек и той мигновено разпъна ръце и крака. В мрака не можеше да различи нищо, но възпитаното от детство чувство за положение в пространството му помогна. Секундите се превръщаха в часове. Удар! Прекалено силен удар… Няма нищо, имало е и по-тежки случаи. Това може да се преживее. Напрежение на краката… Ударът преминава нагоре в тялото, влачи го към земята… Напрежение на гърба… Отпускане… Салто върху свитите над главата ръце… болезнен удар в гърба… Стоп! Това е!

В главата му звънтеше. Болките в гърба се засилваха. Постепенно започваше да усеща, че китките му са натъртени. Опита се да стане и същото чувство за ориентация, което го спаси, сега отказа да се подчинява. Отпусна се на коравата повърхност. Изглежда, че лежеше върху скала. Проклет късмет!

Когато в главата му престана да звънти, Базил предпазливо се надигна и седна. Бе очаквал да усети признаци за сътресение на мозъка, но всичко изглеждаше нормално.

Изправи се, завъртя поглед наоколо. Светлината на двете луни не можеше да пробие плътните облаци и край него не се виждаше нищо.

Сега най-важното беше да се раздвижи. Размахвайки ръце, заподскача на място. Раз-два… раз-два… Стига мързел, по дяволите мързела! Повече натоварване и всичко ще мине. Нищо, че дрехите са мокри. След малко ще вдигнат пара. Напред, бегом марш!

Той побягна с мощни скокове и почти веднага нахълта в някакъв бодлив гъсталак. Стотици остри шипове се забиха в тялото му. Естествено, най-много пострадаха ръцете, с които се мъчеше да избута настрани клоните, покрити с дебели закривени игли. Прогнилият плат на дрехите пращеше и се раздираше. Изглеждаше невероятно, но дрехите все още играеха някаква роля за защита от студа. Иначе нямаше толкова рязко да усети струйките студен въздух, проникващи през новите дупки.

Измъкнал се най-после на открито, Базил гневно размаха в тъмнината юмрук към храстите, плю в същата посока и се зае с отскоци. Краката му заработиха в безупречно темпо. Нагоре-надолу… нагоре-надолу… Не, явно не беше във форма. Откога ли не бе тренирал? Отскоците излизаха добре, но приземяването… Колкото и да се мъчеше, не можеше да се превърне в гумена топка, която от падане незабавно преминава в полет, почти без да усети удара.

Мисълта за спортната форма го завладя до такава степен, че забрави за студа. А когато си припомни защо скача, студът беше изчезнал. Сърцето в равномерен, работлив ритъм тласкаше кръвта из цялото тяло. Браво, сърце! Ти поне си във форма, няма да ме подведеш… Така! Давай по-силно! Сега вече дрехите ще пуснат пара. Още половин час с такова темпо и ще бъдат съвсем сухи.

Нещо студено и мокро се плъзна по лицето му и залепна на бузата. Базил вдигна ръка, но не напипа нищо освен няколко капки вода по разгорещената кожа. И почти веднага усети второ подобно докосване по пръстите. Влажно парцалче прелетя под широко разкопчаната яка на дрехата и се стопи на гърба му.

Валеше сняг.

„Само това оставаше! — сърдито помисли Базил. — Сняг! Впрочем, защо не? Поне всичко ще върви по една и съща линия. С хората явно съм зле, с природата също.“

Продължи да подскача. Движенията го загряваха, само снегът досадно лепнеше по лицето и китките му.

Започваше да се разсъмва. В първите пепеляви лъчи на утрото забеляза вляво стръмен склон. Огледа се и разбра, че се намира на равна площадка с размерите на футболно поле. Футболно поле? Още една непонятна дума. И тъй, къде съм? Е, напразно обвинявах късмета! Отгоре склон, отдолу склон… Там нощното приземяване би било още по-тежко.

Съмна. Небето стана мътносиво, а безбройните снежинки го изпъстряха с тъмни точици. По черните, бодливи храсти бавно се натрупваше бяла покривка, която сребристо отразяваше светлината на ранното утро. Гъста млечна мъгла се свличаше по околните склонове.

Предпазливо заобикаляйки храстите, Базил тръгна напред. Стигна до края на площадката, но от мъглата не виждаше почти нищо в далечината. Нагоре и надолу имаше само безплодни скали — черни, сиви, жълтеникави. Голи сипеи се спускаха в стръмните дерета. Нямаше трева, нямаше дървета, единствено бодливите храсти без листа се сплитаха в причудливи лабиринти. Никакъв друг признак на живот. Нищо не помръдваше в тази пустош, освен снежинките, които бавно се трупаха и превръщаха пейзажа в бял макет на действителността. Над всичко това тегнеше мъртва тишина.

Накъде да върви? Нагоре? Там едва ли имаше нещо друго, освен скали и снежни върхове. А ако тръгнеше надолу, щеше да се върне в света, от който бягаше. Нито една посока не беше добра за него, за един беглец, който дори не знае къде е спасението от кошмара. Но все пак трябваше да върви нанякъде.

Избра компромисно решение — нито надолу, нито нагоре. Спазвайки правата линия, доколкото му позволяваха черните гъсталаци, той закрачи успоредно на невидимото в мъглата било. От време на време, когато някой сипей или струпване на скали преграждаше пътя му, Базил го заобикаляше, изкачваше се по-нагоре или слизаше по-надолу, но отново се връщаше към избраната посока.

Околностите не се променяха. Беше изминал много километри, а навред се простираха все същите мъртви скали, осеяни с бодливи, сухи храсти. Снегът спря, дрехите на беглеца изсъхнаха и това беше единствената промяна на положението.

В едно плитко дере между скалите откри буен планински поток. Коленичи на заснежените камъни, наведе глава и дълго пи от леденостудената вода. Сетне стана и с равномерна походка продължи безцелния си поход.

Мъглата започна да се разсейва. Високо горе проблеснаха снежните шапки на стръмни конични върхове. Над някои от тях неподвижно висяха плътни черни облаци.

„Вулкани — помисли Базил. — Само земетресение ми липсваше дотук.“

Дали му се струваше така, или склоновете наистина леко се разтърсиха? Спря. Не, нямаше нищо. Нищо ли? Какво е това? Защо всичко се тресе? Какво трепери, аз или… Аз ли? Аз! И какъв е този студ? Нали вече съм сух!

Опита се пак да подскача, но краката му трепереха. По цялото му тяло пробягваха ледени тръпки и след всяка от тях усещаше в устата си противен металически вкус.

Ставаше му трудно да диша. Нещо стягаше гърдите му. С несигурни пръсти разкопча дрехата, свали пояса от кръста си и направи още няколко крачки напред. Масивната тока с дрънчене се влачеше по камъните зад него.

„Но това е невъзможно — помисли той. — Аз не мога да се разболея. Имам желязно здраве. Не, трябва да е нещо друго.“

Тялото му се затресе неудържимо. Всичкият студ на околните снегове се струпваше върху него. Погледът му се замъгли. Светът се завъртя и небето се озова някъде отпред. Базил дори не разбра, че е паднал по гръб. Сякаш висеше край отвесна назъбена стена, от която далече долу стърчаха белите димящи върхове. Стори му се, че се плъзга по тази стена, че пада, че се задушава. Черен мрак погълна планините. Съзнанието му направи последен опит да се съпротивлява, но не успя.