Къртицата

4. Библиотеката на господин съветника

Базил седеше на някаква греда под надвисналия покрив и гледаше през пукнатината навън. Дясната му ръка здраво стискаше студеното желязо на автомата. Леденият вятър проникваше през дупките и се въртеше из прашния таван, задръстен с вехтории. Миришеше на мухъл и прокиснато.

Подпря автомата на гредата и се опита да стопли ръцете си с дъх. Вдървените пръсти малко се отпуснаха, но бяха все така твърди, непохватни. Тогава той скръсти ръце и пъхна дланите под мишниците си. Така като че ли стана по-добре. Вече от два часа чакаше на този ветровит таван и цялото му тяло беше замръзнало, но това нямаше значение. Важното беше ръцете му да са в ред.

Свит в тази неудобна поза, той се наведе напред и отново погледна през цепнатината. Улицата беше тъмна. Една слаба лампа едва осветяваше преспите, натрупани отсреща по тротоара около малкия център за възстановяване. Снегът продължаваше да вали и вятърът въртеше бели вихрушки на черния фон на нощта.

Вече от половин час никой не излизаше през широката врата на центъра. Време беше… Защо се бавеха другите? Какво чакаха?

Сякаш в отговор на мислите му, тишината изведнъж се раздра от дрезгави изстрели. Някой пронизително закрещя.

Базил грабна автомата и се изправи. През дългото очакване беше пресметнал всеки жест. С два скока стигна до капандурата, блъсна я навън и изхвърли на покрива въжето, вързано за централната греда. Преметна ремъка на автомата през врата си и изпълзя върху стръмните, хлъзгави керемиди. Въжето вече падаше към земята. Базил се хвана за него, спусна се по покрива и сетне надолу, край фасадата. Краката му се удариха в заледения тротоар.

От съседния вход безшумно като сянка се появи една дребна фигура, облечена в черно, с черна глава. „Качулката!“ — сети се Базил и дигна и своята качулка.

От другата страна на центъра престрелката се разгаряше. Глухо избумтя бомба. Изглежда, нещата не вървяха толкова леко, колкото се очакваше.

— Тръгваме ли? — пискливо запита дребосъкът в черно.

— Тръгваме — кимна Базил и се хвърли напред.

Двамата пробягаха през мрачната улица, изкачиха се по стъпалата и нахълтаха в центъра за възстановяване. Коридорът беше пуст. В помещението на охраната нямаше никого. Вратата на съседната канцелария беше полуотворена и се виждаха нечии крака изпод бюрото.

— Прибери го — кратко нареди Базил. — И всички останали, които намериш. Според плана.

С войнствен вик „Ставай!“, джуджето нахълта в канцеларията. Базил го остави да се занимава с чиновниците и изтича по коридора. Стреляха съвсем наблизо, зад вратата в дъното. Базил се втурна към нея, когато нов гръм разтърси цялата сграда. Вратата излетя от пантите и сред облак дим и прах се стовари на пода. От тавана се посипа мазилка.

Изстрелите бяха престанали. Кашляйки, Базил влезе в помещението и се огледа. През дима различи пет неподвижни тела в сини униформи, проснати по очи. Край… Неговата намеса се оказваше ненужна.

Една глава с черна качулка предпазливо се повдигна над рамката на прозореца.

— Идвайте — глухо каза Базил. — С тия тук е свършено.

Няколко безформени тела пъргаво се преметнаха през разбития прозорец. Водачът им — едрият четирирък Урман — се приближи към Базил:

— Да вървим. По-бързо, след малко ще вдигнат тревога.

И без да чака потвърждение, Урман изскочи в коридора. В черното си облекло той приличаше на огромен паяк, стиснал бомба, два автомата и пистолет. Базил изтича след него.

Едно разклонение на коридора ги отведе към залата за възстановяване. Тук всичко беше така, както си го спомняше Базил, само огледалата по стените бяха изпотрошени. Под краката на нападателите хрускаха парчета стъкло.

Шестте възстановителни камери бяха празни. Базил набързо ги разгледа. Трудно беше да избере, но една от камерите изглеждаше по-нова.

— Тази — посочи той.

Четирима човека от групата на Урман подхванаха камерата. Бяха специално подбрани бивши носачи и тежестта не ги смущаваше. Ниските им масивни тела се вкопчиха в камерата и я помъкнаха към изхода.

— Камионът чака ли? — запита Базил.

— Не се тревожи — промърмори Урман. — Всичко е наред. Не се бави с чужди работи.

Двамата минаха в съседната тясна стаичка, където беше най-важната апаратура. Базил погледна оплетения с проводници стол. Изпитваше смесено чувство на страх и надежда. Това беше хипноинструкторът. Оставаше само да седне в него и да получи ключа към спомените, ключа, който щеше да проясни всичко.

Иззад отсрещната врата долиташе приглушен жален глас:

— Господа… Господа, моля ви… Аз съм главен чиновник едва от тази сутрин… Предишния го арестуваха снощи… държавна измяна…

— Отваряй касата, сев-сав чиновник! — изрева някой.

— По-бързо, няма време — каза Урман.

— Сега — прошепна Базил. — Сега…

Той огледа таблото. Зеб-заб, колко команди… И няма място за догадки. Да видим дали ще помогне прословутата универсална теория на машините и механизмите. Така… Така… Ето, това е. Това трябва да бъде командата за възстановяване на паметта.

Бързо дръпна ръчката и седна на стола. Нямаше грешка, металният шлем веднага се спусна върху главата му и вътре в него нещо тихо забръмча. Базил усети как паметта му се напряга, мъчи се да се откъсне от лепкавия мрак. Но стената на забравата не се пропукваше. През нея проникваха само неясни, несвързани образи. Широко бетонно поле, сред което се издига Синята кула… голяма зала, изпълнена с младежи… непознат светъл град с невъобразимо високи здания… полянка, обрасла с буйна трева…

По челото му течеше пот. Напразно се напрягаше. Паметта му не можеше да се възвърне.

Навън отново стреляха. Урман изчезна от стаята, след малко дотича обратно, размахвайки четирите си ръце:

— По-бързо! Идват!

Базил уморено блъсна нагоре шлема и стана. Това беше провал. Сега трябваше да бягат, преди да са пристигнали братята по лоялност.

Минаха в залата за възстановяване. Откъм улицата през широко разтворения изход, нахлуваше гъст черен дим. Лъчите на лампите едва се процеждаха през него. Тичайки по натрошеното стъкло, Базил и Урман изскочиха на улицата и потънаха в пълен мрак. Не се виждаше нищо, само трясъкът на изстрелите и бученето на хеликоптерите изпълваха нощта.

— След мен — прошепна Урман и здраво стисна ръката на Базил.

Двамата бягаха в тъмнината по тесничките улички, криволичеха из лабиринтите на квартала, препъваха се в купищата смет и затъваха из преспите. Тук нямаше лампи, но дори и да имаше, разликата не би била голяма. На стотици метри наоколо се простираше непрогледната завеса, създадена от голяма димна бомба. Това влизаше в плана — по този начин се неутрализираха телекамерите. Сега трябваше да намерят най-близката шахта.

— Стигнахме — въздъхна с облекчение Урман.

Базил не виждаше нищо. Пипнешком намери ръба на шахтата, сблъска се с четириръкия, изчака го да слезе и на свой ред се спусна надолу. Ръцете му залепваха в студените железни скоби. Слизането сякаш нямаше край. Автоматът, преметнат зад гърба, се блъскаше в стените на тесния отвесен тунел.

Най-после шахтата свърши. Базил стъпи на равния бетон и се огледа. Някой държеше фенерче и в жълтеникавата светлина се различаваха десетина тъмни фигури. Чуваше се пресекливо, простудено дишане.

— Къде са другите? — запита Урман.

— Сигурно в някоя друга шахта — долетя отговор от мрака.

— Добре, да вървим.

Групата се изтегли в колона и тръгна напред по тунела. Лекият наклон ги водеше все по-дълбоко под земята, далече от всякаква власт. Тук беше царството на бегълците, преследвани от всички — от армията, от братята по лоялност и дори от прекалено ентусиазирани граждани, желаещи да се прославят или да изкупят скрити грехове.

Далече назад се раздаде тъп гърмеж.

— Откриха ни — весело каза Урман. — Хвърлят газови гранати.

Без да бързат, всички измъкнаха противогазите. Вече бяха достатъчно далече, но сигурността си е сигурност. Като нахлузиха върху главите си гумените маски, те продължиха напред. Под краката им се плискаха локви застояла вода. От време на време по тунела пробягваха плъхове. От дихателите на противогазите излиташе съскане и сумтене.

През замъглените стъкла на маската Базил различи слаба светлинка. Постепенно тя ставаше все по-ярка и когато се приближиха, се превърна в малък вагон, вече запълнен с хора. Начело с Урман групата се вмъкна вътре, вратата се затвори и машината потегли напред по релсите.

Всички прозорци бяха отворени и през тях нахлуваше студен вятър. Лампите на вагона осветяваха бягащите наоколо бетонни стени. Когато сметна, че няма опасност от газ, Урман свали своята маска и дрезгаво изкомандува:

— Отбой!

С ругатни и грубовати шеги хората започнаха да смъкват противогазите. Днес можеха да бъдат доволни. Рискованата акция беше минала без нито една жертва. А тук никой нямаше да ги намери. Властите отдавна се заканваха да унищожат подземията, но всички планове за това изгаряха в огъня на жестока междуведомствена война. Военното министерство не желаеше да губи една толкова удобна комуниканионна мрежа, макар да не я използуваше вече цял век. Повече от сто години продължаваха опитите да се овладеят тунелите. Но старите планове по загадъчен начин бяха изчезнали в Центъра за лоялност. Централната крепост беше недостъпна сред разтърсваните от земетръси планини, а там се намираха командният и енергийният центрове. От друга страна, много генерали се бояха от този проект. Плашеше ги мисълта, че онзи, който завладее подземната крепост, ще може да претендира за мястото на съветник. Затова всеки опит за завземане на тунелите завършваше с прибързано обвинение в държавна измяна. Прекалено старателният генерал изчезваше и акциите срещу обитателите на подземията продължаваха по старата система — епизодични въоръжени атаки и газови удари. Всичко това не даваше особен резултат, но от време на време тържествено измъкваха от тунелите няколко трупа и с това отчасти успокояваха Центъра за лоялност.

Сега положението бе станало по-сериозно. След атаката срещу крепостта, генералите узнаха, че тунелите са получили енергия и подземната линия е заработила. Най-трезвомислещите отново започнаха да разработват планове за действие, но горчивият опит ги караше да бъдат пределно предпазливи. А междувременно бунтовниците ставаха по-активни от когато и да било.

„Бюрократична въртележка — мислеше Базил. — Страх, интриги, твърдоглавие и чистопробна глупост. Всяко отклонение от стандарта се наказва със смърт или с изпращане за преработка. Много ясно, че в такива условия не е възможна никаква решителна акция. Разбира се, биха могли да изтеглят от фронта една дивизия и да я пуснат из този лабиринт. Само че за подобна мисъл човек може да бъде обвинен в измяна… и започва старата песен.“

Мощен смях зад гърба му го отвлече от тези мисли. Той се вслуша в пискливия глас, който продължаваше да разказва:

— …и изскочихме право срещу тях. А пък те бяха толкова шашнати, че даже не забелязаха колко съм нисък. Зърнаха черната качулка и толкоз. А пък аз им викам: „Натам, натам избягаха“. Те — натам, а ние — насам…

Да, качулките… Това също беше добра идея, макар че Базил я предложи по съвсем друга причина. Държеше да не бъде познат. Но другите от групата доразвиха идеята и се маскираха като братя по лоялност. Както личеше от резултатите, мисълта беше полезна.

— Къде ще слизаш? — запита Урман.

— Както винаги — каза Базил. — На следващата спирка.

Той подаде автомата и качулката на Урман. Чантата с противогаза задържа. В тунелите винаги е необходима предпазливост.

Водачът не се нуждаеше от напомняне. Вагонът намали скорост, навлезе в слабо осветена пещера и спря до перона. Вратата се отвори. Базил изскочи навън и без да се обръща тръгна напред по коридора. Зад гърба му вагонът се отдалечи с тихо бучене.

Няколко минути по-късно Базил стигна до шахтата, която се издигаше право нагоре. Тук в стената беше вградена стара каса за оръжие. Остави противогаза в нея и започна да се изкачва по скобите.

Внезапно се почувствува зле. Стори му се, че стените го притискат от всички страни. Ръцете му трепереха върху студеното желязо.

Нещо се надигаше в мозъка му.

„Това е от хипноинструктора — помисли той с напразно усилие да се успокои. — Да, от хипноинструктора. Някакъв закъснял спомен…“

Шахтата около тръпнещото му тяло се люлееше. Напред… назад… напред… Още по-напред… превръщаше се в бетонен коридор, осветен от синкави луминисцентни лампи. Облечен в черната униформа на братята по лоялност един човек крачеше напред и стъпките му оглушително отекваха под надвисналия свод. Това беше той — Базил, новият протоколист на Центъра.

Спомените се сплитаха в неясно, мъгливо кълбо на болка и отчаяние. „Браво, Базил! — казваше някой. — Тази ваша система на бързопис е чудесна за водене на протоколите от разпитите.“ Мяркаха се отделни картини от тези разпити — креслата, върху които бяха привързани смазани от мъченията човешки същества, студените погледи на инквизиторите, тъпите, животинско-примитивни разговори в промеждутъка между разпитите: „…Аз лично прибавям към ароматната дъвка… И какво мислиш, че направи този зеб-заб негодник? Взе, че пукна… Обаче обрах цялата стража в играта на къси сламки…“

Дойде на себе си. Висеше в шахтата, облегнал гръб на бетона, стиснал здраво скобите. Спомените се разсейваха като сутрешна мъгла. Оставаше настоящето, борбата и омразата, която продължаваше да живее в него, макар и подтисната. Тя не отслабваше с времето, само се покриваше с пепел като жарава, която чака да бъде разровена, за да пламне.

Събра сили и продължи изкачването. Скоро стигна до върха, измъкна се от шахтата и се огледа. Уличката беше пуста. Намери сред боклуците парче по-чиста хартия и внимателно избърса обувките си. Изтупа праха от дрехите си и тръгна напред. Познаваше добре този квартал на столицата. Оттук до резиденцията имаше не повече от пет минути път. Скоро щеше да бъде в безопасност.

— Стой!

Мускулите му се напрегнаха в готовност за бой. Стоеше неподвижно и слушаше как се приближават стъпките зад гърба му. Патрул от двама човека… Дреболия… Знаеше добре, че може да отскочи мълниеносно от прицела на автоматите им, да се хвърли върху тях и да ги унищожи преди да са се опомнили. Но това беше безсмислено. Смъртта на двама братя по лоялност няма да промени нещата.

Единият спря зад гърба му, другият мина отпред. Смешно… Те дори не подозираха, че ако пожелае, ще се дръпне толкова рязко, че онзи отзад ще стреля в спътника си.

— Документи!

Базил бръкна в джоба си и извади пропуска. Братът по лоялност погледна малкото картонче и през прорезите в качулката Базил видя как лицето му около очите побледня.

— Смирено молим за извинение, господин нулев. Само служебният дълг ни принуди…

— Хайде, стига! — прекъсна го Базил с добре изиграна досада. — Вървете да си гледате работата.

Доволни, че инцидентът е завършил толкова леко, братята по лоялност се оттеглиха почти тичешком. Докато изчезваха зад ъгъла, Базил ги чу как си шепнат:

— Зеб-заб! Ама и ти си един… Как можа да се нахвърлиш тъкмо върху нулев?

— Че откъде да го позная? Мотае се нощем… Нищо, може да се срещнем пак. И нулевите попадат в Центъра…

Виелицата се засилваше. Снегът покриваше нечистотиите и улиците придобиваха необичайна белота. Нощта изглеждаше странно светла. Под лампите се въртяха вихрушки. Снежни парцали облепваха фигурата на самотния минувач, топяха се и проникваха под дрехите. Но той не усещаше студа. Отново си спомняше дните, прекарани в Центъра за лоялност.

Това не беше живот. Това беше непоносимо, почти физическо изтезание всяка секунда. Дори нощите вместо забрава му носеха отново онези, последните мигове, когато смъртта на цялото племе му доказа, че не е нито бог, нито свръхчовек, а наивник, надценил силите си.

В Центъра за лоялност към него се отнасяха с почитание и неприкрит страх. След залавянето му съветникът Бурдан го бе направил свой любимец и се стремеше по всякакъв начин да спечели неговото благоразположение. В първите дни Базил приемаше това равнодушно, както и всичко около себе си. Гибелта на племето го бе смазала напълно и в същото време бе унищожила вярата му в собствените сили.

По-късно дойде осъзнаването. А заедно с него и нуждата да направи нещо. Не сам. Бе разбрал, че да действува сам дори и за един свръхчовек е повече от безумие, направо престъпление. И Базил прие авансите на съветника. Отначало се съгласи да заеме чисто синекурната длъжност на личен библиотекар. После се добра до най-важното: до Центъра за лоялност.

Ден след ден стискаше зъби и участвуваше в разпитите. Ролята му, макар и пасивна, понякога го довеждаше до моменти, в които му се искаше да разбие главата си в стената. Тогава си повтаряше единствената спасителна мисъл: човек не може сам… Някъде в тази страна имаше хора, които се бореха. Тези хора попадаха в Центъра. Разпитите бяха единственият начин да ги открие.

Откри ги. Първи провал — когато с откраднат гранатомет откъсна колелото на една от черните затворнически коли, принуди стражата да отстъпи под куршумите в канавката, измъкна пленника от колата и едва тогава разбра, че всъщност спасява един труп. Втори провал… Трети… Безумно рискованите му планове се проваляха един след друг, докато дойде успехът — спасяването на заловения Урман. От този ден вече не беше сам. С него бяха хората от подземията.

Мокър, замръзнал, отрупан със сняг, той най-сетне стигна до високата ограда на резиденцията. Пред портала унило се разхождаше часовой, сгушен в прогизнал шинел. Базил се приближи, показа пропуска си и премина в двора. Вторият пост, при входната врата на резиденцията, провери документите му по-внимателно, убеди се, че пристигналият е именно Базил, отдаде чест и се отдръпна настрани.

В широкия хол беше топло. Войниците от вътрешната охрана седяха край големия електрически радиатор и играеха на дълги сламки. Новодошлият почти не им направи впечатление. Вече го познаваха.

Потръпвайки от топлината, Базил се изкачи по страничната стълба. Спря на първата площадка, отключи вратата на стаята си и влезе вътре. Съблече се, хвърли мокрите дрехи на пода и мина в банята. Стоя под горещия душ дълго, докато изчезнаха и последните следи от студа, от напрежението на акцията. После облече дебела мъхеста хавлия и се върна в стаичката. Новото му жилище не беше нещо особено, но за тукашните условия трудно би могло да се намери по-добро. Самостоятелна стая, меко легло, електрическо отопление, баня с гореща вода… Предлагаха му дори прислуга, но той отказа.

Извади от гардероба сухи дрехи, облече се и излезе от стаята. Настроението му беше чудесно. Сега можеше да седне и дълго да чете. Предвкусвайки удоволствието от сериозната работа, той се изкачи на горния етаж и отвори малката вратичка.

Просторната библиотека тънеше в полумрак. Светеше само една слаба лампа в дъното на залата. Тъмните рафтове с хиляди подвързани книги се издигаха до тавана. Беше тихо и топло. Зад запотените прозорци в нощната тъмнина летяха снежни облаци.

„Обстановка само за четене — помисли Базил, докато търсеше ключа за осветлението. — С какво ще се заема тази вечер? Първо, разбира се, старинният «Трактат за властта» на държавния престъпник Талимат. След това «Зебара — вековен враг на Аткран». И ще трябва да потърся нещичко по въпросите на икономиката. Заплетена работа… Абсурдно общество.“

Ключът изщрака под пръстите му и в библиотеката стана светло.

— Добър вечер, уважаеми Базил — раздаде се спокойният глас на Бурдан.

Базил изненадано се обърна и видя как господин съветникът става от едно кресло, чиято широка облегалка го бе закривала досега. Безизразното лице не позволяваше да се разбере какви чувства изпитва. Но едва ли чакаше тук само заради удоволствието да поговори със своя библиотекар.

— Добър вечер — каза Базил с известно закъснение и доста непочтително обърна гръб на съветника, за да свали от рафтовете нужните книги.

— Бродите до късно из града — меко му се скара Бурдан. — Сега времената не са сигурни. Стрелят… Преди час нападнаха един център за възстановяване.

— Така ли? — полюбопитствува Базил. — Къде е станало това?

— Далече оттук. В сектор 26. Но за бунтовниците сега разстоянията нямат значение. За колко време стигнахте дотук?

— Откъде? — невинно запита Базил.

Бурдан млясна няколко пъти с ароматната си дъвка и потупа по седалката на креслото до себе си.

— Елате тук, драги Базил. Трябва вече да си поговорим. От колко време сте на работа при мене?

— От два месеца, ако не греша — каза Базил, сядайки в креслото.

Бурдан закима като щастлив учител.

— Точно така, два месеца… Знаете ли, аз имам навика да не приемам при себе си хора, преди да знам всичко за тях, дори това например, какъв номер обувки са носили бабите им. Но за вас направих изключение. Иска ми се да ви вярвам.

— Извънредно съм поласкан — учтиво отвърна Базил. — Боя се само от едно. Трудно бих могъл да ви разкажа много за себе си. Имам странното чувство, че вие знаете повече, отколкото аз самият.

— Така, така — зарадва се господин съветникът. — И откъде имате това чувство, безценни мой? Само, моля ви, не разтваряйте книгата. Защо да се отвличаме от толкова интересна тема?

— О, не се тревожете. Мога да върша и двете неща наведнъж.

— Да… Вие сте изключително способен човек, Базил. Но да се върнем на темата. Откъде имате странното чувство, че знам много за вас?

— Проста логика. Разсъдете сам. Десантните части са изпратени да завладеят една крепост… Не успяват, но това е друг въпрос… От всички, които намират в крепостта, оставят жив само един човек и го пленяват с цената на големи жертви… Колко всъщност?

— Много. Но продължавайте, моля ви.

— И тъй, довеждат ви този определен човек, а вие го приемате в своята резиденция като… бих казал като най-добър приятел, ако тази дума има някакъв смисъл за вас. Би било странно за един практически ръководител на правителството…

Бурдан бързо вдигна ръка.

— Не обърквайте нещата! Правителство няма вече от сто и двадесет години. Аткран е първата държава, преминала към неограничена демокрация…

— Знам — съгласи се Базил. — Прощавайте за грешката. Исках да кажа, че вие сте най-способният от четиримата съветници. При това сам споменахте, че обичате да знаете всичко за своите хора. Откъде-накъде ще назначавате за личен библиотекар съвсем случаен човек? Да не говорим за достъпа до Центъра за лоялност…

— …към който вие от известно време охладняхте — меко допълни Бурдан. — Вашата логичност буди възхищение. И вие сте безусловно прав. Аз знам много неща за вас. Знам, че сте избягал от уранов рудник номер четири. Бих искал да науча подробности около това, но… както искате. Изобщо вие имате способност да се измъквате от най-невероятни затруднения. Няколко часа след пристигането в столицата са ви заловили в Синята кула. Интересно, впрочем, защо ви е било нужно да влизате там? Но да отминем и това. Не мога обаче да не се възхищавам от бягството ви от Центъра за лоялност. После следите ви се губят, но не задълго. Вие овладявате подземната крепост в планината Дзарганай и унищожавате половината от десантните части, изпратени да ви заловят. Е, мислите ли, че подобни способности няма да привлекат вниманието ми? Какво ще кажете?

Базил мълчеше, сякаш вглъбен в редовете на разтворения „Трактат за властта“.

— Мълчите… Правилно, няма смисъл да отричате. Аз съм длъжен да знам много неща. Известно ми е например къде бяхте преди малко. Гледах ви от кабинета си и ще призная, че действувахте отлично.

— Не разбирам за какво говорите — студено каза Базил.

— Защо ме затруднявате, драги? Нима смятате, че онази черна качулка е достатъчна маскировка? Познах ви от пръв поглед. Ще ви кажа честно, че ми доставихте голямо удоволствие. Но акцията беше безсмислена. Трябваше да ме питате, преди да рискувате живота си за нищо. Вашата памет е блокирана с много по-мощни средства, отколкото се използуват за обикновените хора. Така че само аз мога да ви я върна. Помнете това.

— Срещу какво? — рязко запита Базил.

Господин съветникът се облегна назад и не отговори. После изведнъж втренчи поглед в своя събеседник.

— Все пак странно е, че се съгласихте да работите при мене. Вие ме мразите, нали? Мълчете, знам какво мислите. Понякога най-силната проява на омразата е да мълчиш, за да изчакаш момента за удар. Вие сте готов да ме унищожите, Базил, но смятате, че още не е дошло времето за това. Нищо… Цял живот съм бил обкръжен от врагове. Само че вие сте друг. Не искате ли двамата да завоюваме власт над целия свят?

Базил отново не отговори. Бурдан тежко въздъхна.

— Е, да, вие можете да завоювате света сам. Дори много повече… И аз съвсем няма да ви бъда нужен.

— Властта също не ми е нужна.

— Добре, какво искате тогава?

Книгата в ръцете на Базил шумно се захлопна. Бурдан трепна и отново впери поглед в своя библиотекар, който говореше бавно и спокойно.

— Искам да унищожа този обществен ред, който е бил граден усърдно с векове. Искам да освободя хората от робството, в което живеят от първия до последния си миг. Искам да разруша системата за принуждение…

Господин съветникът се засмя с облекчение.

— Мислех, че е нещо по-сериозно. Вие сте идеалист, скъпи мой. Приличате на Талимат, затова с такова увлечение четете неговия трактат. Всяко общество се нуждае от равновесие. Премахнете принуждението — и какво ще остане? Общественият ред ще рухне, ще настъпи анархия.

— И затова вие въвеждате ред с помощта на биологически преобразования.

— Виждам, че ставате разумен — усмихна се Бурдан. — Съвършено вярно, истинско разпределение на труда не може да има, докато хората са равни и взаимозаменяеми. Историята сочи много примери за безредията, възникнали само защото едни групи са смятали, че могат да заемат мястото на други. За щастие от един век насам нещата стоят другояче. Преобразуването на организма прикрепва завинаги дадена личност към определен клас. Грешки не може да има. Преминаването в по-горен клас съществува само като изключение, като възнаграждение за големи заслуги. А от друга страна, е много по-удобно, когато работникът е приспособен към своите задачи. Механикът се нуждае от три или четири ръце — и той се ражда с тях или пък ги получава след краткотрайна процедура. Един обикновен човек би бил изтощен само след няколко дни работа като носач. Но хората от клас 52 са приспособени към такива задачи — ниски, мускулести, издръжливи. А кой ще може да се промъкне във вътрешността на най-сложните машини, за да извърши необходимия ремонт? Разбира се, джуджетата от клас 27. И така нататък… Броят на работниците от даден вид се регулира централно и по този начин се осигурява точно необходимата работна ръка.

— Боя се, че не е съвсем така — замислено каза Базил. — Вие сте постигнали твърде големи успехи в биологията, в ядрената енергетика и в някои други области. И в същото време залагате на примитивния човешки труд. Не се полагат никакви усилия за механизация, за автоматизиране на производството… А това би освободило много хора от задължението да се трудят до изнемогване. Нещо повече, уверен съм, че имате възможност да създадете общество, в което всички потребности да бъдат задоволени.

— Отново идеализъм! — сърдито го прекъсна Бурдан. — Масата се нуждае от принуждение. Само гладът може да я накара да работи.

— Следователно вас по принцип не ви интересува свободата на личността — заключи Базил.

— Естествено, че не. Ако отделният индивид получи свобода, това ще бъде заплаха за целостта на обществото. Мисля, че вече ви го казах. Трябва да разберете, че производството е най-важното за всяка държава. Спрете го само за ден и ще стане катастрофа.

— В това отношение вие преуспявате. Ако не греша, открили сте най-подходящия регулатор — войната.

— Откъде стигнахте до този извод? — бързо запита съветникът.

— Отново логика. Всяко производство трябва да има материален резултат. В името на системата вие ограничавате потреблението, докато самото производство се ускорява. Складовете се задръстват, а работата трябва да продължи. Имате два изхода от това положение. Единият е да впрегнете хората в безсмислена непроизводителна работа. Това би било твърде удобно, но дори сведените до скотско положение работници могат да се разбунтуват, ако усетят измамата. Нужна е приемлива форма за унищожаване на произведените продукти. И това е войната — спокойна, продължителна война. Аз прегледах книгите по история. Войната със Зебара и Хамана трае повече от век. И през цялото това време не са забелязани особени сражения, освен при река Кибилай и в планината Дзарганай. Но производството е поставено на военна основа и работи с бесни темпове, за да заменя унищожената техника. Науката е затормозена — вие не се нуждаете нито от по-производителни машини, нито от нови оръжия, които могат да нарушат удобното военно равновесие. Обществото е стабилизирано… по вашата система. Военните закони наказват със смърт за всяко недоволство. Но тъй като имате нужда от хора, вие заменяте смъртното наказание със свеждане до животинско ниво и изпращане на работа там, където хора не биха могли да работят. Навярно ви се иска да приложите тази мярка абсолютно към всички, но поне засега това е невъзможно.

— Поздравявам ви — каза Бурдан, като напразно се опитваше да придаде на гласа си саркастична нотка. — Проявявате наистина блестяща мисъл, но тя ви води по погрешен път. Всичко, което върша аз, а и мнозина други, се прави за благото на обществото.

— Именно. За благото на обществото като анонимна система. В името на нейното запазване вие жертвувате свободата на личността.

— Вие сте идеалист, повтарям това. Къде ще откриете личност, достойна за свобода?

— Личността не идва наготово — тихо каза Базил. — Тя се създава. А вие вършите тъкмо обратното, унищожавате я.

— И защо? — също така тихо запита Бурдан.

Базил се оживи.

— Тъкмо този въпрос ме затрудни най-много. Отначало мислех за материалните облаги. Но вие не разполагате с нищо особено. Почти същото бихте получавали, ако създадете нормална икономика и правилно разпределение. Защото възможностите на вашето общество фактически са стигнали до това равнище и вие насилствено ги задържате. Добре, отхвърлих този фактор и потърсих друг — патологичният стремеж към власт, към изключителност. Това несъмнено играе роля в управлението на страната, в поддържането на тази невероятна диктатура…

— При нас няма диктатура — прекъсна го Бурдан. — Управлението, доколкото го има, е демократично.

— Оставете лъжите. Истината няма да се промени от тях. Управлението се извършва по сложна пирамидална система, която дава възможност за пълна анонимност на управляващия… в дадения случай на вас, защото останалите трима съветници не влизат в сметката. Представям си как е трябвало да действувате, за да наложите кандидатурите на тези некадърници. Всъщност сега вие управлявате еднолично, след като преди известно време сте се отървал от главния си съперник, Ирзал. Вашите заповеди преминават през невероятно сложен бюрократичен апарат и докато стигнат до изпълнителя, напълно губят всякакъв личен характер. Това е вашата така наречена демокрация. Разбира се, вие си запазвате някои преки връзки — с армията, с Центъра за лоялност, но дори в тези случаи се стремите да останете анонимен. Ето, тук е истината. Досега говорих неща, които знаете сам. Искам обаче да ви разкрия нещо, което не разбирате. Вие мислите, че сега съществуващият строй е победа на личната диктатура. Навярно си представяте държавата като политическа система, в която силните се борят за власт и изживяват своите звездни мигове, когато всички останали са под краката им. За такива мигове, казвате си вие, човек може да рискува всичко. И грешите. Вие нямате никаква власт, Бурдан. Вие сте жалка марионетка.

Съветникът облекчено въздъхна.

— Почти успяхте да ме убедите, но с последните думи унищожихте резултата от цялото си красноречие. Чия марионетка съм аз, скъпи Базил? Няма да крия, бях марионетка на своя предшественик, Антраб, но това отдавна е минало. Сега властта е моя, само моя!

Произнасяйки последните си думи, Бурдан тържествено се изправи и закрачи към ъгъла на библиотеката. От барчето, скрито между книгите, измъкна две чаши и бутилка урбайско вино.

— Да пием за властта, безценни мой Базил. Вие сте прав в много неща. Наистина, властта е главният залог в играта на живота. Жалко, че вие не искате да разберете това. Държавата е машина за потъпкване на всяко противодействие и няма сила, която да я победи. Вашето сътрудничество с бунтовниците от подземията е просто детска игра. Не разбирате ли, че всичко това е само в моя полза? Бунтовниците са главната причина за раздора между военните и братята по лоялност. По този начин се запазва необходимото равновесие на властта в страната. Иначе… какво ми пречи да заповядам да залеят всички шахти с бетон? Или да повикам от зебарския фронт една дивизия и да я пусна в тунелите?

Базил надигна чашата си с усмивка. Беше доволен от спора.

— Пречи ви точно това, че сте марионетка. Не на отделен човек. Вие ръководите системата само защото спазвате нейните правила. Опитате ли се да ги нарушите, ще бъдете смазан. Това вече не прилича на власт, нали? За поддържане на едно противоестествено състояние на нещата е създаден грамаден бюрократичен апарат за управление, за разединяване на народа и за репресии срещу непокорните. Това е истинската власт, на която можете само да се подчинявате. Милиони дребни чиновници, военни и братя по лоялност се сливат в една безлика сива маса, която иска на всяка цена да запази своето господствуващо положение. Те вършат своята ежедневна работа, пишат доноси и треперят от страх пред чуждите клевети. Те дори не знаят, че управляват, но го вършат, и то твърде добре. Работниците са обезобразени, разединени в десетки класове, разделени по професии, по онази участ, която им е отредена още по рождение. С цената на огромни усилия се контролира всеки техен жест, всяка тяхна дума. За най-малкото нарушение на реда виновниците попадат в Центъра за лоялност. И всичко това, взето заедно, представлява една твърде оригинална, но всъщност ординерна дребнобуржоазна система от фашистки тип… не, не обръщайте внимание на последните думи, няма да ги разберете. Това е системата и вие безропотно служите на нея.

— Може би сте прав — мрачно каза Бурдан. — Това прилича на истина… Горчива истина. Но вие сте длъжен да признаете, че системата е съвършена и ще се запази завинаги. Преди повече от век гениалният Палкием е поставил нейните основи и тя съществува и до днес практически непроменена. Готов съм да приема вашето твърдение, че моята позиция е губеща. Само че и вие не печелите нищо. Днешното общество не може да бъде променено, колкото и да ви се иска. Можете да разрушите държавата и да я върнете в първобитно състояние — това е единствената възможна промяна. Вие сам се хващате в клопката, която ми обрисувахте. За да създадете своето идеалистично общество, ще трябва да поемете властта. А тя няма да ви позволи да вършите нищо друго, освен това, което ще укрепва съществуващия строй.

— Има и друг изход, господин съветник. Вие напразно възвеличавате системата. Няма да отричам, че тя е създадена твърде хитроумно, но съвсем не е вечна. Нещо повече, тя е осъдена на разпадане. Вие сам нарекохте Палкием гений. Формулировката ми се струва неточна, но едно е сигурно — че той е бил много по-способен от своите предшественици. И въпреки това е управлявал държавата едва седем години. След това е бил обвинен в държавна измяна и екзекутиран. Посмъртната реабилитация не променя нещата. От Палкием започва бясната борба за власт, в която се употребяват всички средства — заплахи, убийства, доноси, шантаж и тъй нататък. Именно в това е фаталната слабост на вашата система. В нея побеждава не по-умният, а онзи, който е по-пригоден към безкрайните интриги на управляващите кръгове. Не съм се срещал с вашия предшественик Антраб, но по някои косвени признаци предполагам, че е бил по-способен от вас. Така ли е, господин съветник?

Бурдан мълчеше.

— Предполагам, че е така — продължи Базил. — И по същата закономерност вашето място ще бъде заето от онзи неприятен субект Кар. Всъщност историята на съветниците представлява едно безкрайно спускане надолу. Рано или късно ще се стигне дотам, че начело на властта ще застанат хора, които няма да могат да се справят с държавното управление. Мисля дори, че този момент отдавна би настъпил, ако не го забавяше разединяването на работниците по отделни класове. Но отсрочката е само временна. Кризата задължително ще настъпи със своите две характерни черти — неспособност да задържите властта и нежелание на потиснатите маси да продължават по старому. Сам виждате, че вашата система не е вечна. Тя постепенно се самоунищожава. Не знам кога ще дойде нейният край, но мисля, че при добра организация, той може да се ускори.

— А на мене каква роля отреждате в играта? — запита Бурдан с неузнаваем, сипкав глас.

— Вие сам сте определил своята роля и по всяка вероятност скоро ще я завършите — сериозно поясни Базил. — От седем години в началото, днес средното време, през което един съветник стои начело на управлението, се е съкратило до по-малко от година. Едва ли ще нарушите тая закономерност. Вероятно в близко бъдеще ще бъдете заменен от своя секретар. Ще съжалявам за вас, господин съветник. С Кар няма да се разбираме.

— Аз все още съм жив — заплашително произнесе Бурдан. Спокойствието му обаче се беше пропукало и в гласа му се надигаха пискливи истерични нотки. — Вие сте в ръцете ми, Базил. Всеки момент мога да ви унищожа.

— Няма да го направите. Вие сте примитивен характер, господин съветник, въпреки привидния си блясък. Аз не знам каква е моята тайна, но за нея вие сте премахнал своя приятел Ирзал и ръководителя на Центъра за лоялност Нод Карлар. Тази тайна е вашето най-голямо съкровище и вие няма да се лишите от нея, дори когато умирате. Затова съм уверен, че няма да ме убиете. По всяка вероятност ще търсите начин да ме шантажирате или с всички възможни средства да ме принудите към сътрудничество. Мисля, че изпращането ми в урановите рудници е преследвало тъкмо тази цел. Искал сте да ме ужасите, а после да командувате пречупената ми воля. Но този план не успя. А сега просто се боите от мене.

— Все още имам един коз — тихо каза съветникът. — Вие забравяте, че само аз мога да ви върна паметта. Помислете върху това, Базил. Вие дори не си представяте колко губите, като не искате да преговаряте.

Този път мълчеше Базил.

Опитвайки се да запази поне малко престиж след спора, Бурдан тежко стана от креслото и тръгна към изхода от библиотеката. Отвори вратата, спря на прага и без да се обръща, подхвърли през рамо:

— Ние ще поговорим отново. Надявам се тогава да бъдете по-сговорчив.

Слабите светлинки на фенерчетата играеха по бетонните стени, по пода, отразяваха се в локвите застояла вода и проблясваха по парчетата стъкло на мястото на изпочупените лампи. Въоръжената група крачеше в тъмнината на подземния лабиринт. Понякога почти пълзешком се промъкваха по тесни ходове, друг път преминаваха по железни мостчета над дълбоки провали, изкачваха се по стръмни стъпала. Четириръкият Урман, както винаги натоварен с оръжие, безпогрешно определяше маршрута. Познаваше тунелите още от детството си, когато бе избягал от общежитието на младите агали. Двадесет години, прекарани под земята, го бяха научили да се ориентира в безкрайните ходове на старото военно съоръжение. Сега той водеше групата и слушаше думите на крачещия до него Базил:

— …Лошото е, че вие не си поставяте никаква определена цел. Разполагате с невероятна база — подземна комуникация между най-големите градове, оръжейни складове, запаси от провизии… А не знаете за какво да ги използувате. Живеете ден за ден и мислите само за собственото си съществуване.

— Ти мълчи! — сърдито каза Урман. — Първо опознай нашите условия, пък тогава говори, зеб-заб. Дойде и веднага почна да командуваш. Още нищо не можеш да си представиш. Знаеш ли, че преди да включиш електрозахранването, ние тук бродехме като плъхове из тъмнината и си светехме с кандила? Че бяха разграбени всички складове, освен онези, чиито врати се отварят с електромотори. И да не мислиш, че тук сме една армия, която само чака командир? Из тия подземия бродят неизброими групи и групички и всяка от тях си има свой шеф, свои разбирания. Ти се опитай първо да преговаряш с Магдал и неговата шайка, пък тогава ще те видя. Или убеди бандата на смахнатия Ерполат, че трябва да се обедини в името на някаква цел, различна от грабежите и пиянството. Тогава ще те призная за върховен шеф на цялото подземие. И не стига останалото, ами и в моята група се е появил предател…

— Така ли? — учуди се Базил. — Мислех, че познаваш хората си.

— Хората са много… Не можеш да проникнеш в душата на всеки. А предател има, това е факт. Вчера при мене дойде пратеник от шайката на Магдал. Донесе ми писмо… познай откъде. От резидента на зебарското разузнаване. Искат тебе.

Базил подсвирна.

— Ей тъй, братко — поучително каза Урман и се почеса по тила с горната дясна ръка. — Изглежда, струваш скъпо. Затова се реших на днешната акция, макар че никак не ми е ясна. Щом зебарците търсят специално тебе, значи струваш нещо.

— А какво обещават в замяна?

— Глупости… Високи постове в тяхната армия за мене и моите помощници. Не се хващам на тая въдица.

Урман млъкна и спря пред шахтата, която се издигаше нагоре в мрака. Обърна се, преброи хората си и доволно кимна.

— Всички са налице. Можем да започваме.

— И не се намесвайте — каза Базил. — Вие сте ми нужни само за прикритие в случай на провал.

Той извади от джоба си двете малки гранати и ги подхвърли върху дланите си.

— Само да не объркаш — загрижено каза Урман. — Червената е нападателна, синята е неутрализираща.

— Няма да ги объркам — успокои го Базил.

Прибра гранатите и се хвана за скобите. Тревожно усмихнат, Урман духна в шепи и след това почука свитите си юмруци — стар суеверен жест. Базил го погледна, усмихна се и също потупа юмруци.

Започна да се изкачва бързо, уверено. Беще сигурен в успеха. Ръцете му здраво прихващаха скобите, дърпаха нагоре, към откритото пространство. Тридесет метра по-високо шахтата свърши. Базил изскочи навън, приклекна и се огледа.

Беше нощ, но очите му, привикнали към тъмнината на тунелите, различаваха всичко почти толкова ясно, както и през деня. Площадът не се беше променил — все същите редки лампи засилваха мрака, вместо да го разсейват, все същите мизерни къщи го обграждаха в неподвижния си пръстен. Синята кула се издигаше на старото си място, подпряна върху четирите дебели колони.

Зад гърба му от шахтата безшумно изскочи Урман. След него започнаха да излизат и останалите — мълчаливи, мрачни, напрегнати. Те се пръскаха покрай площада и изчезваха в тъмнината. Последен излезе нисък, набит носач с тежка раница на гърба.

— Нали знаеш кога да възпламениш димната бомба? — запита Урман.

Носачът изръмжа утвърдително и се оттегли към своя пост. Урман се обърна към Базил и въздъхна.

— Сега е твой ред. Хайде, върви… И гледай да се върнеш жив.

— Ще се върна — обеща Базил и приведен напред тръгна към подножието на Синята кула.

Обвити с парцали, краката му безшумно стъпваха по паважа. Мракът го закриляше. Нищо не издаваше присъствието на бунтовниците, но Базил знаеше, че те са тук, разпръснати около площада и са готови да рискуват живота си, за да му помогнат.

С бързи, леки крачки той преодоля откритото пространство и потъна в сянката на кулата. Намери стълбата, която се издигаше покрай колоната, пъргаво се изкатери нагоре и спря на тясната площадка. Пръстите му намериха капачето, отместиха го и натиснаха скрития бутон. Бронираната врата бавно се разтвори и Базил влезе в първото помещение.

Скритите в стените машини забръмчаха, изтеглиха въздуха от камерата и го замениха с нов. Вратичката на единия шкаф автоматично се разтвори. Вътре все така висеше странният костюм с прозрачен шлем. Базил затвори шкафа и веднага вляво се отвори другата врата, водеща към вътрешността на кулата.

Базил погледна към следващата зала. Тя изглеждаше пуста. Никой не седеше в прикрепените към пода кресла. Но привидното спокойствие вече не можеше да го измами. Базил бръкна в джоба си, решително прекрачи прага и с неуловимо бързо движение хвърли червената топка на пода. Гранатата избухна в същия миг, в който двамата братя по лоялност стиснаха лактите на новодошлия. Залата се изпълни с гъста, белезникава мъгла.

Този път Базил не направи никакъв опит за съпротива. Само задържа дишането си. През мъглата видя как черните фигури на изненаданите братя по лоялност се втурнаха към изхода и преди да го достигнат, тежко се строполиха на пода. Ръцете около лактите му се разтвориха.

Бяха минали по-малко от десет секунди. Цялата засада лежеше неподвижно, потънала в дълбок сън. Базил извади втората граната и я метна в ъгъла на залата. Прогърмя тъп взрив. Нов облак, този път черен, се смеси с мъглата, изпълваща помещението. Базил изчака малко и спокойно си пое дъх. Сега можеше да диша. Неутрализаторът унищожаваше действието на приспиващия газ.

Прекрачвайки телата на братята по лоялност, прекоси залата и отвори следващата врата. Тясна винтова стълба го поведе нагоре. Той премина един етаж, втори, трети и на четвъртия спря. Тук имаше само една врата. Зад нея беше тайната.

Базил хвана дръжката на вратата и за момент спря. Не се колебаеше, само искаше да овладее вълнението, което го изпълваше. Сега щеше да разбере всичко. Скритите спомени нямаше да го подведат. Трябваше само да влезе и да действува по навик. Всичко щеше да мине добре и тогава спомените щяха да се върнат, беше уверен в това. Само да овладее Синята кула, да я подчини на волята си…

Натисна дръжката на вратата, блъсна я напред и решително прекрачи вътре.

Това беше малка кръгла стая, цялата заобиколена от невероятно сложен пулт за управление. Безбройни екрани покриваха стената. Светлината безжизнено се отразяваше от стотиците циферблати, от полираните метални покрития на приборите, от лъскавата кожа на четирите подвижни кресла. Оставаше само да седне и…

Базил стоеше неподвижно. Отчаян, опустошен, той гледаше ужасната картина, която разрушаваше всичките му планове. Почти без изключение панелите на пулта бяха отметнати и от вътрешността на приборите стърчаха в безпорядък снопове проводници, някакви прозрачни плочи, блокове от миниатюрни детайли… Нечия ръка беше се ровила варварски из сложната апаратура в напразни опити да разгадае тайната на кулата.

Сега всичко беше свършено. Базил усещаше, че преградата в съзнанието му е изтъняла до краен предел, но сам не можеше да нанесе удара, който да я разруши. Трябваше му още една, последна връзка с миналото. Кулата би могла да създаде тази връзка, ако работеше. Ала в това състояние тя не можеше да послужи за нищо.

Излезе навън и бавно се спусна по стълбата. Мина през залата, в която лежаха девет тела в черни комбинезони. В преддверието спря. Не знаеше как да отвори външната врата, затова завъртя вратичката на шкафчето. Тежката плоча се отмести, откривайки изхода. И веднага отвън нахлу трясъкът на изстрелите.

Базил изскочи на площадката. Гърмежите долитаха от всички страни, смесени с противния писък на рикоширащите куршуми. В тъмнината се виждаха само пламъчетата, излитащи от дулата на автоматите.

Вече не мислеше за провала. Всяко забавяне беше риск не само за него, но и за групата на Урман. Трябваше да побърза. Той се спусна надолу край колоната, спря под кулата и се огледа.

Очите му привикваха към полумрака на площада. Вече можеше да различи безформените силуети на отстъпващите бунтовници и високите, стройни фигури на войниците. Престрелката се отдалечаваше към изхода на близката шахта.

„Но какво правят те? — тревожно помисли Базил. — Защо не са възпламенили димната бомба?“

Веригата на стрелящите войници пресичаше пътя му към групата на Урман. Трябваше да се измъкне оттук самостоятелно. Само да се отдалечи от престрелката, а после лесно ще стигне до резиденцията на съветника.

— Насам! — прошепна някой.

Базил се обърна и видя, че до него стои едър мъж, облечен в черни дрехи. В дясната си ръка стискаше пистолет.

— Насам — повтори непознатият. — Да изчезваме преди да са обкръжили квартала.

Следван от Базил, той побягна към една от страничните улички. Наоколо гърмяха изстрели, заблудени куршуми свистяха из площада. Двамата тичаха приведени, устремени към спасителния изход от широкото открито пространство. Стигнаха уличката, завиха зад ъгъла и спряха пред голям закрит автомобил.

— Влизайте вътре — задъхано каза непознатият.

Някой отвори вратата. Базил се вмъкна в автомобила, отпусна се на седалката и веднага през раменете му преметнаха примка от дебело въже. Тежки мускулести тела се нахвърлиха от двете му страни, притиснаха го и сковаха бесните му опити да се измъкне. Коленичил на предната седалка, шофьорът се протегна и притисна към лицето на пленника мокра кърпа. Разгорещен от борбата, Базил не успя да задържи дишането си. В дробовете му проникна въздух, изпълнен с тежка, сладникава миризма.

„План… — помисли той, докато губеше съзнание. — Зебарският резидент… Ето защо не избухна димната бомба…“

Господин съветникът Бурдан се събуди от шумното отваряне на вратата. Светлината на лампата се изсипа в лицето му и го заслепи. Разтърквайки очи, той се надигна, седна в леглото и слисано се вгледа в нечакания посетител. Постепенно осъзна, че това е секретарят. Изглеждаше невероятно, но въпреки здравия разум, Кар се беше осмелил да обезпокои своя началник през нощта. Сега стоеше сред стаята и с непоносимо нагла усмивка гледаше Бурдан. Преди съветникът да се опомни, Кар събори дрехите му на килима, седна на освободеното кресло и кръстоса крак върху крак.

Това беше вече прекалено много дори за тренираните нерви на Бурдан. Треперейки от гняв, той се омота в мекото одеяло и задавено запита:

— Какво означава това, Кар?

Секретарят не бързаше да отговори. Копирайки по най-отвратителен начин движенията на Бурдан, той извади от джоба си кутия ароматна дъвка, подхвърли едно парченце в устата си и спокойно съобщи:

— Идвам да ви известя, че преди малко вашият скъп Базил е бил отвлечен от група зебарски шпиони.

Бурдан остана неподвижен, само едва чуто изхълца. Стори му се, че нещо студено го удари в сърцето и то спря.

— Знаете, че миналата седмица избягаха специалните затворници номер две и номер три — продължаваше Кар. — Базил беше вашата последна надежда, господин съветник.

Той помълча и внезапно скочи от креслото.

— С тебе е свършено, Вурдан!

Неприличният звук в името му го удари като плесница. За да бъде толкова нагъл, Кар трябваше да бъде абсолютно сигурен в края на началника си.

— За какво си дошъл тук? — едва-едва изговори Бурдан.

Кар отново седна в креслото и доволно се усмихна.

— Това вече е истински разговор, Вурдан. Първо ще кажа какво е положението ти. Срещу тебе е издадена заповед за арестуване по обвинение в държавна измяна.

— Центърът за лоялност е в мои ръце — промърмори Бурдан, без сам да вярва на думите си.

— Беше до тази вечер. Сега положението се промени. Пред съществуващото предателство аз бях принуден да взема властта в свои ръце. Сега искам да ме изслушаш, преди да реша какво да правя с тебе.

— Добре — тихо каза съветникът.

Кар се облегна назад и заговори, смесвайки думите с апетитно мляскане.

— Преди известно време в Аткран се появиха четирима души, които почти веднага бяха обявени за затворници от клас нулев, раздел строго секретен. За тях знаеха само трима — Ирзал, Нод Карлар и ти, Вурдан. С вашите общи усилия бяха унищожени всички останали свидетели, главно войници и жители на квартала, в който сега се намира Синята кула. След смъртта на първите двама, единствен собственик на тайната около затворниците оставаш ти. Постара се дори да унищожиш всички документи от досиетата на затворниците, освен имената и снимките, Предлагам ти да разкриеш истината.

— А какво ще получа за това?

— Свобода — учудващо кротко каза Кар. — Един час свобода. Повече не мога да ти осигуря. Но мисля, че за това време ще успееш да избягаш някъде.

Бурдан отхвърли одеялото и стана от леглото.

— Лъжеш! — извика той. — Няма да го направиш, Кар!

— Може би ще го направя, а може и да не го направя — развеселено подхвърли Кар. — Не усещаш ли, че това е цялата прелест на играта. Ти нямаш изход, Вурдан, и сега трябва да решиш дали да изгубиш тайната си, без да получиш нищо, или да рискуваш и да се хванеш за нищожния шанс, в който не можеш да бъдеш сигурен. Е, какво ще кажеш?

— Не! Нищо няма да кажа и тайната ще умре с мене!

— Така и предполагах — радостно каза Кар. — Но откъде си измислил, че искам да те убия? Нима ме смяташ за толкова глупав? Не, скъпи Вурдан, ти ще попаднеш в Центъра за лоялност и там ще кажеш всичко. Разбираш ли сега, че изгуби? Аз предварително знаех, че ще получа тайната по един или друг начин. Сега се приготви. Пред вратата чака лично новият ръководител на Центъра.

Като зашеметен Бурдан се наведе и вдигна дрехите си от пода. В главата му като топки се блъскаха мислите за Центъра по лоялност, за невъобразимите, страшни, изтънчени мъчения, които превръщаха човека в животно, отнемаха разума му, размазваха го като парцал и накрая изтръгваха от него всичко, което е говорил, мислил или дори не е посмял да помисли. Само представата за ужасите на Центъра можеше да го накара да завие от ужас, да се просне пред Кар, да целува краката му, да разкрие тайната… Но някакви останки от здрав разум му подсказваха, че това ще бъде безполезно. Бившият секретар играеше игра, в която Бурдан непременно трябваше да загуби, както стана преди малко с отхвърленото предложение.

От мъглата на страха изплува споменът за изкривеното лице на Ирзал, когато двамата с Нод Карлар се появиха в кабинета му. Сега разбираше този леден страх, от който всички вътрешности се свиват на възел. Но вече беше прекалено късно.

С отчаян скок на преследвано животно Бурдан се хвърли към прозореца. Отвори го, скочи на рамката и за миг запази равновесие. Този миг беше достатъчен, за да види…

От прозорците на долния етаж излизаше широка рамка с опъната на нея мрежа. Привичната мярка на братята по лоялност, за да попречат на арестувания да се самоубие. Олюлявайки се на ръба, Бурдан си спомни как хората в черно измъкваха от мрежата заплетения Ирзал, как пленникът се мяташе в ръцете им и страшно виеше…

Братята по лоялност се подаваха от прозореца на долния етаж, готови да го заловят.

Бурдан събра всички сили и се отхвърли напред. Тялото му описа дъга в нощната тъмнина. В една безкрайна секунда на непоносим ужас му се стори, че няма да успее, но рамката блъсна само краката му. Остана само нощта и свистящият насреща въздух, и плочките на двора, към които Бурдан падаше, падаше, падаше…

Базил се събуди бавно. С мъка излизаше от вцепенението на упойката и осъзнаваше света около себе си. Отначало разбра, че лежи на нещо твърдо. Опита се да раздвижи ръце и не успя. Тогава отвори очи и видя над себе си таван със сива, напукана мазилка.

— Събуди се — каза някой. — Сложете го да седне.

Груби ръце подхванаха пленника под мишниците и го подпряха на стената. Сега Базил видя ръцете си и разбра защо не можеше да ги помръдне. Около китките му се стягаха лъскавите халки на белезници.

Вдигна очи и разгледа обстановката. Седеше на пода в съвършено празна прашна стая с олющена мазилка. Прозорци нямаше. Нямаше и мебели, затова тримата похитители стояха прави. Двама от тях не заслужаваха внимание. От пръв поглед личеше, че са обикновени изпълнители. Но третият беше по-интересен: красив, с тънки, изящни черти, от които лъхаше пресметлив, циничен ум. Дългата черна коса надвисваше над проницателните воднистосини очи. Облечен беше в хубав нов костюм, изцапан обаче с пресни петна от прах и кал.

„По всяка вероятност самият зебарски резидент — помисли Базил. — И той лично води акцията, дори дойде на площада да ме прибере. Изглежда, че играта е голяма. За моята скромна личност се борят две държави и само аз не знам в какво се крие цената ми.“

Резидентът се наведе към Базил и бавно заговори:

— Господин Базил, ние знаем всичко за вас. Вие сте преследван от диктаторското правителство на Аткран. Вие сте, така да се каже, жертва на подли политически машинации. От вас изискват да се поставите в служба на една прогнила държава. Напълно естествено е вашето поведение при тези обстоятелства. Вие отказахте всякакво сътрудничество с тираните на Аткран и по този начин спечелихте нашето дълбоко уважение. Без да обръщаме внимание на рисковете, ние си поставихме за цел да ви освободим и както виждате, това е извършено.

— С това ли? — и Базил повдигна окованите си ръце.

— О, това е само прекомерна предпазливост… За вас, не за нас. В случай, че бъдем заловени, което, впрочем, е невъзможно, вие ще се представите за жертва на нападение.

— Много любезно от ваша страна.

Зебарският резидент не разбра иронията и продължи с възторжен глас:

— Ние не се съмняваме, че от днес ще посветите всички свои старания на една велика цел — борба срещу престъпното правителство на Аткран и стремеж за възвеличаване на единствената свободна страна в света — великата Зебара.

— За първото съм сигурен — кимна Базил. — Колкото се отнася до Зебара… боя се, че ще ви разочаровам. Не виждам нищо велико в нея, освен велика подлост и велика диктатура. Но за подобни неща не си заслужава да се ходи толкова далече, когато и тук те са ми под носа.

Високият мъж бе искрено смаян.

— Странно… — промърмори той. — Нима сте привърженик на тази мизерна страна Хамана? Или пък, зеб-заб, симпатизирате на Елпа?

— Не симпатизирам на никого. Така че онова, което казахте за сътрудничеството ми с Аткран, се отнася и до останалите държави. Имах достатъчно време, за да се убедя, че те всички са изградени по един и същ образец.

— Аха — кимна разбиращо резидентът. — Сега всичко се изяснява. Вие, уважаеми господин Базил, сте абсолютен бунтовник. Е, какво пък. Трябва да знаете, че преди да дойда в Аткран, аз съм работил в нашия отдел за борба против вътрешните врагове. Така че съм срещал мнозина, които също като вас отричат държавата по принцип. Разговорът ни трябва да бъде друг. Никой не се интересува от вашите убеждения. От вас се иска само едно.

— А именно?

— Не се правете на наивен! Знаете за какво става дума. Ние искаме да разкриете своята тайна пълно и докрай.

Внезапно уморен до смърт, Базил поклати глава.

— Това прилича на кошмар. Всички в този свят искат от мене нещо, което не зная.

— Ще узнаете! Ние имаме средства, с които ще ви накараме да заговорите. Но тогава вече няма да бъдете човек.

— Повтарям ви, аз не знам нищо. Паметта ми е изтрита, разбирате ли това? Кажете ми какво искате от мене и тогава поне ще можем да преговаряме, но не искайте невъзможното.

За момент изглеждаше, че резидентът е готов да му повярва. Сетне той се отдръпна и заплаши Базил с юмрук.

— Вие знаете всичко. Не случайно аткранските тирани ви придават такова голямо значение. Има някаква тайна, която заплашва целия свят, която може да даде неограничена власт. Желаете или не, ние ще я изтръгнем от мозъка ви. След малко ще бъдете изпратен за велика Зебара и ще попаднете в отдела за борба против вътрешните врагове. А там знаят как да разговарят. Физическите мъчения, а още повече психическите…

Лек шум прекъсна думите му. Някой чукаше на вратата. Три тихи удара, пауза, нови три…

— Идват за вас — каза резидентът. — По пътя ще трябва да решите позицията си, защото попаднете ли веднъж в Зебара, с вас е свършено, ако продължавате да бъдете наш враг.

Чу се как някой в съседната стая отвори скърцащата врата. И веднага се раздаде пронизителен, отчаян вик. Тътнежът на изстрелите изпълни тясното пространство между стените. С разширени от изумление очи резидентът се обърна назад.

Изпъвайки напред окованите си ръце, Базил неловко скочи на крака. Стоеше прав до стената и виждаше през полуотворената врата как в съседната стая нахлуват войници в сини униформи.

Когато резидентът погледна Базил, лицето му беше спокойно. С тих, равен глас той безстрастно произнесе:

— Не мислете, че сте спечелил, уважаеми. Не е така.

Дясната му ръка за миг се скри под черната дреха, после описа рязко движение напред. Нещо блесна между телата им и с хрущящ звук се заби в корема на пленника. Базил усети как ножът потъва навътре, как прорязва вътрешностите и спира, задържан от предпазителя на дръжката. Не чувствуваше болка, само странен хлад се разля по тялото му и лицето на зебарския шпионин потъна в мъгла.

Когато войниците от щурмовата група застреляха резидента, Базил лежеше неподвижно на пода и около него растеше тъмна локва кръв.

Главният лекар на болницата за клас нулев неуверено пристъпи от крак на крак и заби поглед в килима. Не смееше да погледне господин съветника в очите, макар че всичко беше наред.

Кар усещаше, че внушава страх и това му доставяше удоволствие. Той нарочно удължи мълчанието до онзи момент, когато лекарят се почувствува непоносимо. После изведнъж скочи на крака и запита:

— Как е пациентът?

— Па-па-циентът е здрав, господин съветник — заекна главният лекар. — Знаете, че за нас главното е човекът още да бъде жив, когато го докарат в болницата. Всичко останало няма значение. Медицината на великия Аткран е способна на чудеса.

— Радвам се, че досега така старателно изпълнявахте своя дълг — заплашително рече Кар, като че знаеше точно кога медикът ще престане да изпълнява дълга си. — Да отидем да го видим заедно.

— Разбира се, разбира се, господин съветник — и лекарят се засуети, отвори вратата, придържа я, докато Кар излезе в коридора, след това побърза да го настигне.

Асансьорът ги спусна в дълбоките подземия под резиденцията. Те излязоха и закрачиха по ярко осветения коридор. Две вериги войници стояха край стените неподвижно, стиснали висящите на гърдите им автомати. Началникът на охраната чакаше в дъното на тунела до масивната стоманена врата.

— Отвори! — заповяда Кар.

— Слушам, господин съветник.

Задъхан от старание, възрастният офицер набра шифъра, завъртя колелото и дебелата врата бавно се отмести. Зад нея се разкри тясна стаичка с грапави бетонни стени, на които бяха прикрепени четири телекамери. В центъра, върху желязно легло спеше Базил. Ръцете и краката му бяха изпънати, прикрепени с белезници за пръчките на леглото.

„Този път няма да избяга! — тържествуващо помисли Кар. — Бурдан беше глупак, опитваше се да играе на либералност. Идиотщини… Само силата, само силата… Кой друг би провел толкова бързо акцията на контраразузнаването? Ако не бях аз, зебарците отдавна щяха да измъкнат Базил от страната. Нищо, господа… Почакайте само малко! Вие ще видите, че кормилото на Аткран е поето от желязна ръка.“

Главният лекар се приближи до леглото, разтвори дрехите на Базил и посочи с пръст малкия белег върху корема му.

— Можете да се уверите, господин съветник. Без медицинска помощ тази рана би довела до смърт за около половин час, но сега това е само спомен. Пациентът е здрав като мене и като… — той искаше да каже „като вас“, но навреме се сдържа и довърши — …като господин военния. Сега, както заповядахте, го държим под упойка.

— За колко време можете да го приведете в съзнание? — запита Кар, намръщен въпреки задоволството си.

— Само за няколко минути, господин съветник. Достатъчно е да наредите…

— В такъв случай нареждам. Докато се върна в кабинета си, пленникът трябва да се събуди, вие да сте напуснал камерата и вратата да бъде затворена.

Без да чака отговор, Кар се обърна и излезе. С асансьора се вдигна до шестия етаж и мина в своя кабинет. Не бързаше. Сега имаше много време. От стенното барче извади чаша и бутилка урбайско вино. Добри запаси беше създал онзи мръсник Бурдан. Виното с бълбукане се изля в кристалната чаша и изпълни кабинета с несравним аромат. Кар отпи съвсем малка глътка. После остави чашата на бюрото, отиде до стената и отмести декоративното пано, изобразяващо разгрома на зебарската армия при река Кибилай. Отзад мътно заблестя големият екран. Кар набра на пулта необходимата комбинация, седна зад бюрото и впери поглед към екрана, на който пленникът се мъчеше да стане от леглото.

Базил напрегна всички сили, опъна ръцете си надолу, но нещо се вряза в китките му. Той извъртя глава настрани и видя белезниците. Леко дръпване на краката беше достатъчно, за да изясни, че и те са прикрепени към леглото по същия начин. Тогава Базил се отпусна.

— Здравейте, господин Базил — отчетливо произнесе нечий глас.

Пленникът надигна глава, доколкото му позволяваше неподвижното положение, огледа малката килия и откри прикрепените към стената телекамери.

— Можете да се убедите, че този път са взети всички предпазни мерки — продължи гласът. — Оттук няма да избягате.

— А, здравейте, Кар — небрежно подхвърли Базил. — Трябваше да се досетя, че това е ваша работа. Не се ли страхувате, че тая шега може да ви струва скъпо? Едва ли Бурдан ще оцени цялото й остроумие.

Настъпи мълчание. На един дъх Кар пресуши чашата, наля си още вино и погледна към екрана. Странно, въпреки всички взети мерки изпитваше страх. Знаеше, че от тази килия никой не може да се измъкне. Белезниците здраво държаха Базил, вратата се отваряше само отвън, по шифър, известен единствено на съветника и началника на охраната, а в коридора стояха войници, готови да застрелят беглеца, ако той по някакво чудо се справеше с останалите препятствия. Но въпреки това Кар се боеше. За да заглуши страха си, той потупа с юмрук по бюрото и заплашително произнесе:

— Не се надявай на Вурдан, глупако! Сев-сав! Вурдан е арестуван като подъл предател. Той те остави в ръцете на севарските агенти.

От неприличните звуци му олекваше. Той продължи да ругае, докато се убеди, че всичко е наред, че пленникът е в ръцете му и няма да избяга.

— Аз се справих с Вурдан. Сега ти зависиш само от мене. Разбираш ли, Васил? Само от мене!

Между бетонните стени гласът му кънтеше все така висок, но за Базил тези звуци се превръщаха в тихо, неясно мърморене. Килията играеше пред погледа на пленника. Нещо ставаше с него. В главата му с грохот се срутваха прегради, черната стена на забравата се разцепваше и през нея като взривове избухваха спомените. Едно име отваряше пътя към скритото, неизвестно минало, което лежеше преди тунелите на урановия рудник, преди превръщането му в къртица, преди целия този свят.

Базил…

Васил…

Сега той знаеше всичко.