Глава четвърта,в която се вижда, че тигрите не могат да се катерят по дървета

Един ден Пух се беше замислил и изведнъж реши, че трябва да отиде у Ийори, тъй като не беше го виждал от вчера. И както се промъкваше през храстите и си тананикаше песничка под носа, си спомни пък, че не беше виждал Бухала чак от завчера, та не би било зле да свърне към Голямата Гора и да види дали не си е в къщи.

Той стигна до това място на рекичката, където бяха наредени камъните за преминаване, но когато беше вече стъпил на третия камък, неочаквано му хрумна какво ли правят Кенга, Ру и Тигъра, които живееха заедно на другия край на Гората. Тогава Пух си каза: „Не съм виждал Ру отдавна и ако не го видя и днес, ще стане още по-отдавна!“

Той седна на камъка в средата на рекичката и докато намисли какво да прави — запя вече на глас.

Ето какво се получи:

Мога да съм цяла сутрин

заедно със Ру.

Мога, да! Чудесно утро —

тъй като съм Пух!

Няма да съм по-дебел,

щом като не стана!

Не ще стана по-дебел…

както и не ставам!

Слънцето грееше така нежно и камъкът, върху който седна, така топлеше, че Пух беше вече почти решил да продължи да бъде Пух в Средата на Рекичката, когато внезапно се сети за Зайо.

„Зайо! — каза си наум той. — Обичам разговорите със Зайо! Той говори умни неща, не употребява дълги и мъчни думи като Бухала. Казва къси и лесни думи като: «Какво ще кажеш, да обядваме ли вече?» или «Заповядай, Пух!». Наистина трябва да отида да видя Зайо!“

И Пух неусетно изпя още един куплет:

Обичам! Обичам такъв разговор —

дума да няма!

Това е приятен, щастлив разговор

между двама:

„Да хапнем ли, Пух!“ — може да стане

навик у Зайо.

По-прелестен навик от туй: „Заповядай!“ —

не зная!

Той стана развълнуван от камъка, върна се обратно през рекичката и се запъти към дома на Зайо.

Не беше отишъл далеч, когато в главата му се разбръмчаха разни мисли:

„Е, добре де, но представи си, че Зайо е излязъл!“

„Или ако е там и пак се заклещя, когато тръгна да излизам през входната врата — както веднъж ми се случи, понеже входната му врата не е достатъчно широка?!“

„Знам, че не съм станал по-дебел, но неговата врата, ако е станала по-тясна!?“

„Няма ли да е по-добре, ако…“

Докато си мърмореше всичко това, той, без да забележи, се отдалечаваше все повече и повече на запад… и неочаквано се озова пред своята собствена входна врата.

А беше единадесет без пет! Време за нещо малко…

… След час и половина той направи всъщност това, което през всичкото време смяташе да направи — затътра се към дома на Прасчо. И както вървеше и бършеше уста с опакото на лапата си, Пух запя тихо през козината й една малко нещо пухкава песен. Ето такава:

Мога да съм щастлив сутрин,

като видя Прасчо.

Мога пък и не — таз сутрин,

кат’ не видя Прасчо!

Но никак не е много важно

със Бухала и Ийори.

И няма, няма да ги видя…

та даже и Кристофър!

Написана, песничката не изглежда много хубава, но както звучеше тихо, пухкаво и ласкаво в слънчевото утро, тя се струваше на Пух една от най-хубавите песни, които някога е пял. Затова продължи да си я пее…

Прасчо беше зает — копаеше една малка дупка пред къщата си.

— Здравей! — каза Пух.

— Здрасти! — квикна Прасчо, като подскочи от изненада. — Знаех, че си ти!

— И аз знаех — каза Пух. — Какво правиш?

— Засаждам един жълъд, Пух, та да порасне един дъб и така ще имам много жълъди точно пред вратата си, вместо да ходя километри и километри, нали разбираш, Пух?

— Ами ако не порасне? — попита Пух.

— Ще порасне, защото Кристофър Робин каза, че ще порасне, и затова го засаждам.

— Значи, ако аз посадя една пита мед пред къщата си, ще порасне кошер! — каза Пух.

Прасчо не беше много сигурен.

— Или по-добре само парче от пита — каза Пух, — за да не хабя много. Само че тогава може да порасне само парче от кошер, и то това парче, в което пчелите само бръмчат, а не в което медят. Неприятно!

Прасчо се съгласи, че ще бъде твърде неприятно.

— Още повече, Пух, че саденето е много трудно, ако не знаеш как се прави то — каза Прасчо и пусна жълъда в дупката, засипа я с пръст и скочи отгоре й.

— Знам как — каза Пух, — защото Кристофър Робин ми даде семена от тиланки, аз ги посадих и сега ще ми цъфнат тиланки пред входната врата.

— Мисля, че се наричат латинки — каза плахо Прасчо, като продължаваше усилено да скача.

— Не! — каза Пух. — Тези са други. Тези се наричат тиланки.

Когато Прасчо спря да скача, той избърса копитцата си и попита:

— Какво ще правим сега?

— Хайде да отидем да видим Кенга, Ру и Тигъра — отговори Пух.

Прасчо се запъна:

— Да, да… х-х-х-айде. — Защото все си му беше малко тревожно, когато ставаше дума за Тигъра, който беше Много Голям Бабаит и така изръмжаваше „Здрасти!“, че ушите ти се напълват с пясък, даже след като Кенга го е предупредила: „По-нежно, Тигърчо, миличък!“, и ти е помогнала да се изправиш отново.

И те се запътиха към дома на Кенга.



Тази сутрин Кенга беше обхваната от домакинско усърдие. Искаше да прегледа всичко — дрехите на Ру, колко калъпа сапун са останали и двете чисти петна на салфетката на Тигъра… Затова тя изпрати Ру и Тигъра — като им пъхна пакет сандвичи от пресни зеленчуци за Ру и от лекарството за усилване на Тигъра — да прекарат приятно цялата сутрин в Гората, без да правят пакости. И те отидоха.

Още из пътя Тигъра изреждаше на Ру (който все искаше да знае) всичко, което Тигрите умеят да правят.

— Могат ли да хвърчат? — питаше Ру.

— Да — каза Тигъра, — добри летци са тигрите, слючително добри летци!

— О! — каза Ру. — Ама могат ли да хвърчат така добре като Бухала?

— Разбира се! Само че не искат.

— Защо не искат?

— Е, така, просто не обичат.

Ру не можеше да разбере това, защото той смяташе, че е прекрасно да можеш да хвърчиш. Но Тигъра каза, че е трудно да се обясни това на някой, който сам не е Тигър.

— А могат ли да скачат толкова далеч, колкото Кенгите? — попита Ру.

— Да — каза Тигъра, — когато поискат.

— Обичам да скачам — каза Ру. — Хайде да видим кой скача по-далеч, ти или аз!

— Може — каза Тигъра, — но не трябва да се бавим! Ще закъснеем.

— За какво ще закъснеем?

— За това, за което искаме да бъдем навреме — каза Тигъра и забърза напред.

Скоро те стигнаха до Шестте Елички.

— Мога да плувам — каза Ру. — Веднъж паднах в реката и плувах. Могат ли Тигрите да плуват?

— Разбира се, че могат! Тигрите могат всичко!

— Могат ли да се катерят по дърветата по-добре от Пух? — попита Ру, като застана под най-високата Еличка и погледна към върха й.

— Най-добри са в катеренето по дърветата — каза Тигъра. — Много по-добри от Пуховци!

— Могат ли да се покатерят на тази Еличка?

— Те винаги се катерят точно по такива дървета — каза Тигъра. — Нагоре и надолу… по цял ден…

— О, Тигре, наистина ли?

— Ще ти покажа — храбро каза Тигъра. — Можеш да се качиш на гърба ми и да ме наблюдаваш. — Защото от всичко, което беше заявил, че Тигрите могат да правят, внезапно почувства, че е сигурен единствено в катеренето по дърветата.

— Оо, Тигре-оо, Тигре-оо, Тигре! — пискаше възбуден Ру. Той се качи на гърба на Тигъра и двамата започнаха да се катерят нагоре.

При първите десет стъпки Тигъра си каза весело: „Изкачваме се!“

При вторите десет стъпки си каза:

— Винаги съм казвал, че Тигрите могат да се катерят по дървета!

При следващите десет стъпки той каза:

— Да знаеш — никак не е лесно!

А при още по-следващите десет стъпки той погледна надолу и каза:

— Разбира се, трябва и да се слиза. Заднишком.

И после прибави:

— Което ще бъде много мъчно…

— … освен ако паднеш…

— … тогава то ще бъде…

— … лесно.

При думата „лесно“ клонът, на който беше стъпил, внезапно се счупи и той едва успя да сграбчи клона над него, като чувстваше, че и той започва да… и тогава бавно успя да опре и муцуната си… и после задната си лапа… после и другата… докато най-сетне седна на клона — задъхан и изпълнен с горчиво съжаление, че не се беше заел с плуване.

Ру се изкатери и седна до него.

— Оо, Тигре — каза задъхано той, — на самия връх ли сме?

— Не — каза Тигъра.

— А ще се качим ли на върха?

— Не — каза Тигъра.

— О! — каза Ру тъжно и после продължи с надежда: — Ама това сега беше чудесно, когато каза, че уж падаме — „бум!“ — надолу, а пък не паднахме. Ще го повторим ли?

— Не — каза Тигъра.

Ру замлъкна. След малко попита:

— Ще изядем ли нашите сандвичи, Тигре?

Тигъра каза:

— Да, къде са те?

— Ами долу, под дървото.

— Не мисля, че ще е добре да ги изядем сега!

И те не ядоха.



Полека-лека Пух и Прасчо наближаваха. Пух с напевен глас убеждаваше Прасчо, че все едно е дали е, или пък не е вече станал по-дебел, щом не е дебел. А Прасчо си мислеше кога ли, след колко време жълъдите по неговия дъб ще узреят…

— Гледай, Пух! — внезапно квикна Прасчо. — На най-високата Еличка има нещо!

— Вярно! — каза Пух, който беше вдигнал удивен глава. — Има някакво Животно!

Прасчо хвана лапата на Пух, да не би да се уплаши.

— Не е ли Едно от Най-Свирепите Животни? — квикна задъхан той, като гледаше на другата страна.

Пух кимна.

— Това е Ягулар — каза той.

— Какво правят Ягуларите? — попита Прасчо с надежда, че нищо не правят.

— Те се крият между клоните на дърветата и се стоварват върху теб, когато минеш отдолу — каза Пух. — Кристофър Робин ми е разказвал.

— Може би е по-добре да не минаваме отдолу, Пух, защото, като се стовари върху нас, той може да се нарани.

— Те не се нараняват — каза Пух. — Те са толкова опитни…

Прасчо почувства, че да стоиш под Толкова Опитен Ягулар, ще бъде Грешка, и тъкмо се канеше да се върне бързо за нещо, което беше забравил у дома си, когато Ягулара им извика:

— Помощ! Помощ!

— Ягулара прави винаги така — каза Пух. — Той вика „Помощ! Помощ!“ и когато погледнеш нагоре, той се стоварва върху теб!

— Аз гледам надолу! — извика силно Прасчо, за да не би Ягулара да направи случайно грешка.

Някой, който седеше на клона, много близо до Ягулара, го чу и изписка:

— Пух и Прасчо! Пух и Прасчо!

Прасчо изведнъж почувства, че денят е много по-прекрасен, отколкото му се струваше досега. Топъл и Слънчев…

— Пух! — извика той. — Мисля, че това са Тигъра и Ру!

— Вярно — каза Пух, — пък аз смятах, че това са един Ягулар и още един Ягулар.

— Здрасти, Ру! — извика Прасчо. — Какво правиш?

— Не можем да слезем! Не можем да слезем! — извика Ру. — Колко смешно! А, Пух! Не е ли смешно! Тигъра и аз живеем на дърво като Бухала и ще останем тук завинаги, завинаги! Оттук мога да виждам чак къщата на Прасчо! Прасчо, аз мога да виждам твоята къща оттук! Нали сме нависоко? Толкова нависоко ли е домът на Бухала?

— Как се качи дотам, Ру? — извика Прасчо.

— На гърба на Тигъра. Но Тигрите не могат да слизат, защото опашките им пречат — могат само да се качват, а Тигъра забравил това, когато започнахме да се катерим, и чак сега си спомни. Затова ние ще останем тук завинаги, завинаги, освен ако се качим по-нагоре. Какво каза, Тигре? О, Тигъра каза, че ако се качим още по-нагоре, няма да можем да виждаме така добре къщичката на Прасчо, и затова оставаме тук!

— Прасчо — важно каза Пух, като чу всичко това, — какво да правим? — И той започна да яде сандвичите на Тигъра.

— Бодливи ли са? — попита Прасчо разтревожен.

Пух кимна.

— Не можеш ли да се покатериш при тях?

— Бих могъл, Прасчо. Даже бих могъл да сваля Ру на гърба си, но Тигъра не бих могъл. Затова трябва да измислим нещо друго!



Дълбоко замислен, Пух започна да яде и сандвичите на Ру. Дали щеше да измисли нещо, преди да дояде и последния сандвич — не се знае, но тъкмо беше захапал предпоследния, из папратта се чу шумолене и Кристофър Робин с Ийори, които безцелно се скитаха наоколо, се появиха.

— Не бих се изненадал, ако утре падне хубава градушка — говореше Ийори — или снежна виелица и какво ли не още! Няма Значение, че днес времето е хубаво. Няма никаква гаранц… как се казваше… Е добре, няма я! Това днес е само малка част от времето…

— Тук е Пух! — възкликна Кристофър Робин, който не се интересуваше много какво ще бъде времето утре, щом днес е хубаво. — Здравей, Пух!

— Това е Кристофър Робин — каза Прасчо на Пух. — Той знае какво да направим!

И забързаха да го пресрещнат.

— О, Кристофър Робин… — започна Пух.

И Ийори! — каза Ийори.

— Тигъра и Ру са горе, на Шестте Елички, и не могат да слязат, и…

— … И аз тъкмо казвах — прекъсна го Прасчо, — че ако Кристофър Робин…

— И Ийори!

— … че ако сте тук, ще можем да измислим какво да направим.

Кристофър погледна нагоре към Тигъра и Ру и започна да мисли.

— Мисля — каза Прасчо много сериозно, — че ако Ийори застане под дървото, а Пух се качи на гърба му и аз стъпя, на раменете на Пух…

— … И гърбът на Ийори внезапно се счупи, ще падне голям смях. Ха, ха! Забавно и без много шум — каза Ийори, — но и без резултат!

— Добре — смирено каза Прасчо. — Само исках…

— Нима ще ти се счупи гърбът, Ийори? — попита Пух много изненадан.

— Това е интересно, Пух! Не можеш да бъдеш напълно сигурен, докато не се счупи!

Пух каза: „О!“ — и всички започнаха пак да мислят.

— Дойде ми една идея! — внезапно извика Кристофър Робин.

— Слушай сега, Прасчо — каза Ийори, — ако искаш да разбереш какво ще се опитаме да направим.

— Ще си сваля якето — продължи Кристофър Робин. — Всеки от нас ще опне по един край и тогава Ру и Тигъра ще могат да скочат в него леко и смело, без да се наранят…

Да свалиш Тигър долу — каза Ийори, — и никой да не се нарани! Запазете тези две идеи в главата си, Прасчо, и всичко ще бъде в ред!

Но Прасчо не го слушаше, той беше в трескаво очакване да види отново сините тиранти на Кристофър Робин. Беше ги видял само веднъж, когато беше по-малък, и толкова се развълнува от тях тогава, че се наложи да си легне половин час по-рано. И от този ден все не беше уверен наистина ли са толкова сини и така обтегнати. И сега, щом Кристофър Робин си свали якето и те бяха пак там, Прасчо отново се почувства приятелски настроен към Ийори, хвана до него един край на якето, опъна го и весело му се усмихна. А Ийори си измърмори: „Не съм казал, че няма да се случи Инцидент сега — имайте го предвид! Смешно нещо са Инцидентите: никога не се случват, преди да се случат!“

Когато Ру разбра какво му предстои да прави, той изпадна в див възторг и извика с все сила: „Тигре, Тигре, ще скачаме! Гледай ме как ще скоча, Тигре! Моят скок ще бъде като летене. Тигрите могат ли така?“ И с ликуващ писък: „Идвам, Кристофър Робин“, Ру скочи точно в средата на опнатото яке. Но понеже беше полетял от толкова високо, с такава голяма скорост — той отскочи пак, почти дотам, откъдето беше скочил, и дълго време се чуваше:

— Оо! — и накрая. — Оо, чудесно!

— Скачай, Тигре! Много е лесно! — извика Ру.

Но Тигъра се държеше с две лапи за клона и си говореше: „Лесно е за Скачащи Животни като Кенгите, но съвсем друго е за Плуващи Животни като Тигрите.“ И той си представи как лежи по гръб в реката или плува от остров до остров и чувстваше, че това е истинският живот за Тигъра.

— Скачай! — извика Кристофър Робин. — Нищо няма да ти стане!

— Почакайте за момент — каза нервно Тигъра. — Парченце кора ми е влязло в окото! — И бавно пристъпи по клона.

— Скачай, лесно е! — пискаше Ру.

Неочаквано Тигъра разбра колко лесно е наистина.

— Оу! — изръмжа той, когато дървото прелетя край него.

— Внимавайте! — извика Кристофър Робин на другите… Чу се трясък, нещо се раздра — и всички се струпаха накуп върху земята!

Кристофър Робин, Пух и Прасчо първи се измъкнаха от купа, после вдигнаха Тигъра и под всички беше Ийори!

— О, Ийори! — извика Кристофър Робин. — Удари ли се? — И разтревожен започна да го изтупва от праха и да му помага да се изправи.

Дълго Ийори не каза нищо. После попита: „Тук ли е Тигъра?“

Тигъра беше тук и пак беше Готов на Всичко, както преди.

— Да — отговори Кристофър Робин, — Тигъра е тук.

— Добре, благодарете му от мое име — каза Ийори.

Загрузка...