Къщичката в къта на Пух

Глава пета,в която Зайо има много претрупан ден и ние научаваме какво прави Кристофър Робин всяка сутрин

Днес щеше да бъде един претрупан ден за Зайо. Щом се събуди, той се почувства важен, като че ли всичко зависеше от него. Точно днес той трябваше да Организира Нещо или да Напише Съобщение, Подписано — Зайо, или да Разбере Какво Всеки Мисли по Това. Тази сутрин беше много подходяща да изтича до Пух и да каже:

— Много добре, тогава ще съобщя на Прасчо — а после да отиде при Прасчо и да каже: — Пух мисли, че… но може би е по-добре да видя първо Бухала!

Днес е водачески вид ден, когато всеки казва „Да, Зайо“ или „Не, Зайо“ и чака неговите разпореждания.

Той се измъкна от дома си, вдъхна от топлия пролетен утринен въздух и се чудеше откъде да започне. Къщата на Кенга беше най-близо и там беше Ру, който казваше „Да, Зайо“ и „Не, Зайо“ по-добре от всеки друг в Гората. Но тия дни там живееше и друго животно, един Тигър Бабаит. А това беше такъв вид Тигър, който винаги върви пред теб, когато ти искаш да му покажеш пътя занякъде, и обикновено се изгубва от погледа ти тъкмо когато стигнеш до мястото и гордо кажеш: „Ето че стигнахме!“

„Не, не у Кенга“ — каза си Зайо, като си сучеше мустаците на слънцето, и за да е сигурен, че няма да отиде там, той се обърна наляво и забърза в обратната посока, която водеше към къщата на Кристофър Робин.

„Всъщност — казваше си Зайо — Кристофър Робин разчита на Мен. Той обича Пух и Прасчо, и Ийори, както и аз, но те нямат Мозък. Не се забелязва такъв. Той уважава Бухала, защото не може да не уважаваш някой, който може да напише Вторник, дори и да е с правописни грешки. Но правописът не е всичко. Има дни, когато да напишеш Вторник — просто не е нужно. А Кенга е много заета с грижите си за Ру, а Ру е много малък, а Тигъра премного бабаитничи, за да можеш да очакваш помощ от него. Следователно — като си дадеш сметка — оставам само Аз. Затова ще отида при Кристофър Робин да видя дали не иска нещо да направи, за да го направя аз вместо него. Тъкмо днес е ден за правене на неща!“

Радостен, той продължи нататък и като прегази реката, лека-полека стигна до мястото, където живееха неговите роднини и приятели. Тази сутрин те като че ли бяха по-многобройни. Като кимна с глава на един или два таралежа, защото беше премного зает, за да се ръкува с тях, и след като каза важно „Добро утро, добро утро!“ на някои от другите, и любезно: „О, ето къде сте били!“ на по-малките, махна им с лапа през рамо и отмина.

Зайо остави след себе си някаква възбуда и не знам какво… така че няколко члена от Бръмбаровото семейство, включително Хенри Бързия, веднага се втурнаха към Голямата Гора и се закатериха по дърветата с надежда да стигнат върха, преди да се е случило нещото, каквото и да бъдеше то, та да го видят по-добре.

Зайо продължи да бърза край Голямата Гора и всяка минута се чувстваше все по-важен, и скоро стигна до дървото, където живееше Кристофър Робин. Той почука на вратата, извика един-два пъти, после отстъпи малко назад, засенчи с лапа очите си от слънцето и извика към върха на дървото, след това обиколи наоколо, като викаше „Ало!“ и „Аз говоря!“, „Аз съм Зайо!“ — но никой не се обади.

Тогава той спря и се ослуша, и всичко спря и се ослуша заедно с него, и Гората беше съвсем безлюдна и спокойна под топлото слънце… докато неочаквано, стотици мили над него, запя чучулига.

— Неприятно! — каза Зайо. — Излязъл е!

Той се върна при зелената входна врата, за да се увери, после тръгна обратно, изпълнен с чувството, че всичко се проваля тази сутрин, когато забеляза парче хартия на земята. Тя беше прободена с една карфица — явно паднала беше от вратата.

— Ха! — каза Зайо и изведнъж пак се почувства щастлив. — Друга бележка!

Ето какво гласеше тя:

— Ха! — каза пак Зайо. — Трябва да съобщя на другите! — И забърза обратно, много важен.

Най-близо беше къщата на Бухала и към нея се отправи той през Голямата Гора. Като стигна до вратата и почука и позвъни, позвъни и почука и най-сетне главата на Бухала се появи и каза:

— Върви си! Сега мисля!… О, ти ли си бил! — Обикновено това бяха първите думи.

— Бухльо — започна Зайо направо, — ти и аз имаме мозък. Другите имат валмо от косми. Ако трябва нещо да се измисли в тази Гора — като казвам мислене — значи мислене — ти и аз трябва да го измислим.

— Да — каза Бухала, — аз!

— Прочети това!

Бухала пое от Зайо бележката на Кристофър Робин и нервно я погледна. Той можеше да напише собственото си име Булах и можеше да напише Вторник, за да знаеш, че не е Сряда, и можеше да чете доста леко, ако не поглеждаш през рамото му и не казваш „Е?“ през всичкото време, и той можеше…

— Е? — каза Зайо.

— Да — каза Бухала, като даваше вид, че Разбира и Мисли. — Виждам какво искаш да кажеш. Безсъмнено…

— Е?

— Точно — каза Бухала. — Ясно! — И след кратко мислене добави: — Ако ти не беше дошъл при мен, аз щях да дойда при теб?

— Защо? — попита Зайо.

— Поради самата причина! — каза Бухала, като се надяваше нещо неочаквано и бързо да се случи и да му помогне.

— Вчера сутринта — каза Зайо важно — аз отидох при Кристофър Робин. Той пак беше излязъл. И пак една бележка беше забодена на вратата му.

— Същата ли бележка?

— Друга. Но значеше същото! Чудна работа!

— Изумително! — каза Бухала, погледна пак бележката за момент и едно странно подозрение го обзе: че нещо се е случило с Щеси на Кристофър Робин. — Какво предприе ти тогава?

— Нищо!

— Това е най-доброто — каза мъдро Бухала.

— Е? — пак каза Зайо, както и очакваше Бухала.

— Точно! — каза той.

Известно време Бухала не можа да се сети за нищо друго и после внезапно му дойде една идея.

— Кажи ми, Зайо — каза той, — точните думи на първата бележка. Това е много важно! Всичко зависи от това: Точните думи на първата бележка.

— Съвсем същите като на тази, наистина!

Бухала го изгледа и се чудеше дали да го блъсне от дървото, но понеже можеше да го направи и по-късно, той отново се опита да разбере за какво става дума.

— Точните думи, моля! — повтори той, като че Зайо не беше отговорил.

— Само това: „Излязох… Щеси върна.“ Също като тази, само че тук е прибавено „Зает… Щеси върна“.

Бухала въздъхна дълбоко с облекчение.

— О! — каза той. — Сега сме наясно!

— Да, но не сме наясно къде е Кристофър Робин? — каза Зайо. — Това е важното!

Бухала погледна пак в бележката. С образованието, което имаше, беше лесно да я прочете: „Излязох Щеси върна. Зает… Щеси върна“ — точно това се очаква да видиш в една бележка.

— Съвсем ясно е какво се е случило, драги Зайо — каза той. — Кристофър Робин е отишъл някъде заедно с Щеси. Той и Щеси са заети с нещо. Виждал ли си наскоро някъде из Гората Щеси?

— Не зная — каза Зайо. — Затова дойдох да те питам. Как изглеждат те?

— Да — каза Бухала. — Петнистите или приличащите на обикновено листо Щеси са точно тези…

— Поне… — добави той след малко — наистина е повече от…

— Разбира се — каза той — … зависи от…

— Е, добре — каза накрая Бухала, — фактът е, че аз наистина не зная как изглеждат тези… Щеси — откровено си призна той.

— Благодаря ти — каза Зайо и забърза към Пух.

Преди да се отдалечи много, той чу някакво мрънкане. Спря и се заслуша. Някой тананикаше.

Това бе гласът на Пух:

— Здрасти, Пух! — каза Зайо.

— Здрасти, Зайо — отвърна Пух унесен.

— Ти ли съчини тази песен?

— Е, да, това е един вид мое съчинение — каза Пух. — Не личи в него Мозък — продължи той скромно, — Защото… Ти Знаеш Защо, Зайо. Но понякога ми идват едни такива… неща…

— О! — каза Зайо, на когото нещата никога не идваха сами, а винаги трябваше сам да ги търси. — Важното сега е да ми кажеш, Пух, дали изобщо си виждал в Гората петнист или приличащ на обикновено листо Щеси.

— Не — каза Пух. — Не, Щеси не съм! Сега видях Тигъра…

— Това не е важно!

— Да — каза Пух. — Предполагах, че не е.

— Виждал ли си Прасчо?

— Да — каза Пух. — Но предполагам, че и това не е важно? — неуверено попита той.

— Зависи дали той не е виждал нещо…

— Виждал е мен — каза Пух.

Зайо седна на земята до Пух, но се почувства много по-малко важен и пак се изправи.

— Въпросът се свежда до това — каза той: — Какво прави Кристофър Робин сутрин тези дни?

— Какви неща да прави?

— Е, добре: можеш ли ми каза, дали си го виждал нещо да прави сутрин? Напоследък!

— Да — каза Пух. — Ние закусвахме заедно вчера. Под Еличките. Аз направих една малка кошничка с удобна големина, обикновена големина, пълна с…

— Да, да — прекъсна го Зайо. — Но аз искам да знам за после. Виждал ли си го между единадесет и дванадесет?

— Добре, ама — каза Пух — в единадесет часа… е, в единадесет часа — нали разбираш — аз обикновено си отивам у дома. Защото трябва да Направя Едно — Две Неща…

— Тогава в единадесет и четвърт?

— М-да — каза Пух.

— И половина?

— Да — каза Пух. — И половина… или може би и по-късно… Може да съм го виждал…

И сега, като помисли за това, той започна да си спомня, че не е виждал Кристофър Робин в по-късен час… в последно време. Не през сутрините. Следобедите — да, вечерите — да, преди закуска — да, точно след закуска — да. А след това май че казваше: „Пак ще се видим, Пух“ — и изчезваше.

— Точно така — каза Зайо. — Но къде?

— Може би търси нещо.

— Какво? — попита Зайо.

— Точно това исках да питам — каза Пух. И после прибави: — Може би той търси… търси…

— … Петнист или приличащ на обикновено листо Щеси?

— Може би — каза Пух — един от тях. Или пък не.

Зайо го погледна свирепо:

— Не мисля, че помагаш! — каза той.

— Не — каза Пух. — Но се старая — прибави той скромно.

Зайо му благодари за старанието и каза, че отива да търси Ийори и Пух може да дойде с него, ако иска. Но Пух, който почувства, че му иде друг стих от песничката, каза, че чака Прасчо, и „довиждане, Зайо“. И Зайо си отиде.

Но така се случи, че пръв Зайо видя Прасчо. Тази сутрин Прасчо беше станал рано, за да си набере букет виолетки. И когато ги набра и ги постави в едно гърне насред дома си, изведнъж си представи как никога не беше брал букет виолетки за Ийори. И колкото повече мислеше за това, толкова повече си представяше колко е тъжно да бъдеш Животно, за което никога не е бран букет от виолетки. Затова пак излезе бързо, като си повтаряше: „Ийори, Виолетки“ и после — „Виолетки, Ийори“ — за да не забрави, защото беше такъв вид ден.

Той набра голям букет и забърза с него, като го миришеше и се чувстваше много щастлив. Така стигна до мястото, където беше Ийори.

— О, Ийори — започна Прасчо и му стана малко неудобно, защото Ийори беше зает.

Ийори си вдигна единия крак и му направи знак да си върви:

— Утре! — каза той. — Или вдругиден!

Прасчо се приближи още, за да види с какво е зает. Пред Ийори на земята имаше три пръчки и той ги гледаше. Две от пръчките се допираха в единия край, а третата пръчка беше поставена напреки върху тях. Прасчо помисли, че това е може би някакъв вид Капан.

— О, Ийори — пак започна той, — аз точно ти…

— А, това е малкият Прасчо! — каза Ийори, като не откъсваше поглед от пръчките.

— Да, Ийори, и аз…

— Знаеш ли какво е това?

— Не — каза Прасчо.

— Това е А.

— О! — каза Прасчо.

— Не О! А! — каза строго Ийори. — Не чуваш ли, или мислиш, че имаш по-голямо образование от Кристофър Робин?

— Да! — каза Прасчо. — Не! — побърза да се поправи той. И се приближи още.

— Кристофър Робин каза, че е А, и е А — докато някой не стъпи отгоре му! — прибави строго Ийори.

Прасчо бързо отскочи настрана и помириса виолетките.

— Знаеш ли какво значи А, малки Прасчо?

— Не, Ийори, не знам.

— Това значи Учение, това значи Образование, това значи всички тези неща, които ти и Пух нямате! Ето какво значи това А!

— О! — каза Прасчо пак. — Искам да кажа, това ли значи? — бързо обясни той.

— Казвам ти! Някои идват в Гората, разхождат се и казват: това е само Ийори — няма значение! Разхождат се нагоре-надолу, казват: „Ха, ха!“, но знаят ли те нещо за А! Нищо не знаят! За тях — това са само три пръчки. Но за Образованите — отбележи си това, Прасчо, — но за Образованите — не за Пуховци и Прасчовци — това е велико и славно А! То не е — прибави Ийори, — не е нещо, което всеки може да дойде и да подуши!

Прасчо отстъпи малко нервно назад и се огледа наоколо за помощ.

— Ето го Зайо — квикна той радостно. — Здравей, Зайо!

Зайо приближи важен, кимна на Прасчо и каза „О, Ийори“ с тон, който значеше, че след около две минути ще каже „Довиждане!“

— Само едно нещо искам да те питам, Ийори: какво става сутрин тия дни с Кристофър Робин?

— Какво е това, което гледам? — зададе Ийори въпрос, като продължаваше да гледа все там.

— Три пръчки — веднага отговори Зайо.

— Виждаш ли? — погледна Ийори към Прасчо. После се обърна към Зайо. — Сега ще отговоря на въпроса ти — продължи той тържествено.

— Благодаря ти — каза Зайо.

— Какво прави Кристофър Робин през сутрините? Учи! Става Образован. Той осладява Науката — мисля, това е думата, която ми спомена, но аз може би не обяснявам добре — той осладява Науката. И аз също, доколкото мога… ако правилно се изразявам, осл… осл… е, правя същото като него. Това например е…

— Едно А — каза Зайо, — но не много хубаво. Е, аз трябва да вървя да разкажа на другите!

Ийори погледна пръчките си, после погледна Прасчо.

— Какво каза Зайо, че е това? — попита той.

— Едно А — каза Прасчо.

— Ти ли му го каза?

— Не, Ийори, не съм. Смятам, че той просто знае.

— Той знае? Ти смяташ, че това нещо, А-то, е нещо, което Зайо знае?!

— Да, Ийори. Той, Зайо, е учен.

— Учен! — каза Ийори презрително и сложи тежкото си копито върху трите пръчки. — Образование! — изрече той горчиво и скочи върху шестте вече пръчки. — Какво е Учение? — ревна Ийори, като ритна във въздуха дванадесетте вече пръчки. — Нещо, което даже Зайо знае! Хе!

— Мисля… — започна Прасчо неспокоен.

— Недей! — каза Ийори.

— Мисля, че виолетките са доста хубави — каза Прасчо и като сложи букета пред Ийори, хукна презглава.

На следната сутрин бележката на Кристофър Робин гласеше:

И така вече всички животни в Гората — с изключение на Петнистия или Приличащ на Обикновено Листо Щеси — сега знаят какво прави Кристофър Робин през сутрините.