Късните новини

Собственикът на газопровод

Единственият проблем беше, че Москва е с над десетмилионно население, а всеки ден из улиците се движат още, кажи-речи, един милион гости на града. Върви, че намери сред тях две хиляди души, пристигнали от Сочи в организирана група.

Вече без никакъв резултат бяха проверени всички хотели. Но никой не можеше да каже колко ли още частни квартири и хотелчета има в столицата. Рано или късно „афганците“ все трябваше да изникнат отнякъде, поне това беше абсолютно сигурно. Стига само Москва да не е междинен пункт. „Не бутай говното, защото ще размирише! — мрачно си спомни Турецки народната мъдрост. — Колко ли дела вече ми се струпаха на главата? Убийството на Малахов — едно. «Жълтурката», тоест златото — две. Поляков — три. Ако до ден-днешен все още съществуваше СССР, случаят в Талин също щеше да е мой. Сега ще се наложи да ги обединим. Още едно главоболие…“

По-скоро от безсилие, отколкото с конкретна цел Турецки отново извика Поляков на разпит. Единственото, което междувременно бе успял да научи от него, беше подробната схема за прехвърлянето на злато и цветни метали в чужбина. Впрочем само по себе си и това не беше малко постижение, но за вчерашния ден.

— Известно ли ви беше, че вашият приятел Герат имаше, така да се каже, под свое командване, цяла бригада от добре обучени хора? — този въпрос бе зададен от Трофимов.

— За първи път чувам. Тоест знаех, разбира се, че има някакви хора, но чак пък две хиляди души?

— В такъв случай очевидно не ви засяга фактът, че наскоро всички те са пристигнали в Москва? — провокира го Турецки.

Поляков премълча. Трофимов внимателно го наблюдаваше.

— И все пак, защо се отървахте от полковник Малахов? — с искрено недоумение попита той. — Та нали Малахов беше в приятелски отношения с Герат? Струва ми се, че сте действали някак срещу бизнеса си.

— Нямам нищо общо с това убийство — за стотен път повтори Поляков. — Не стоварвайте всички криви дърва на гърба ми. После самите вие трудно ще се оправите.

— Разкажете ни тогава за Герат Климов.

— Какво по-точно?

— Всичко, което знаете. Как се запознахте. На каква база почиваха вашите отношения — предложи Турецки. — За да избегнем недоразуменията и излишните лъжи, искам още отсега да ви кажа онова, което пропуснах миналия път. Вела Климова ви знае като Поляка от думите на съпруга си. И в Сочи сте били известни само с този прякор.

— Двамата с Герат лежахме в една болница — уморено започна Поляков, — в очната клиника на професор Фьодоров. Беше преди седем години. За операция там се чакаше на страхотна опашка и аз му помогнах да го приемат по-бързо. Пъхнах в ръката на някого бая кръгла сумичка, не помня вече на кого и колко. Тогава имах катаракта. А той — само едно око, при това с чудовищен оток. И така, излекува се човекът, върна се в Сочи, а след известно време ми се обади в Талин, настояваше да си върне борча. Но аз му казах, че няма нужда. По-добре да вложи парите в някой бизнес. Просто се пошегувах, защото с тия пари нищо не можеше да се направи. Но те дадоха лихва, и то колосална. Така че той дори започна да плаща заплати на своите орли от моите лихви. Сякаш искаше по-здраво да се обвърже с мен. А по-нататък — още повече. Същевременно Герат играеше на борсата като луд. И редовно печелеше. Обаждаше се веднъж в годината да иска съвет и аз редовно му подсказвах по нещо. И Герат си втълпи, че ми е страшно задължен. По никакъв начин не можех да го разубедя. Та това е всичко. С моя бизнес нямаше пряка връзка. С една дума, беше особен човек. Понякога ми се струва, че беше малко, как да кажа, в сексуално отношение… Нали разбирате, обратен. Но сигурно съм се излъгал. Любимият му израз беше „сурова мъжка дружба“. Какво още? Обичаше да играе на всякакви идиотски игри за точност. От хвърляне на стрелички до билярд.

Поляков погледна към Трофимов.

— Нещо не е наред ли? — попита майорът.

— Не, нищо. Вече всичко разказах и ми омръзна да повтарям по няколко пъти едни и същи неща, да отговарям на едни и същи въпроси, това е — ядно възкликна Поляков.

Турецки натисна бутона на бюрото и след миг влезе затворническият надзирател, за да отведе Поляков в килията.

— Но защо тоя дяволски принц е извикал тук цялата банда? — замислено попита Турецки.

— Сигурен ли си, че го е направил именно той?

— Ако ми е вярна логиката, точно той ги е довлякъл при себе си. Батона е вече мъртъв. Така че друг няма. Само негово величество.

— Ти фактически какво знаеш за Принца?

— Фактически — нищо. Дори не съм сигурен дали съществува подобна личност. Възможно е Поляков да ни разправя приказки от хиляда и една нощ, и толкоз. Животът е прекрасен и удивителен. А всъщност всичко да е негово дело. И да е измислил такъв фантом, на когото може да се припишат всякакви престъпления. Как мислиш?

— На тоя Поляков хич му нямам доверие — отговори Трофимов. — Особено след като те подреди така в оня бар.

— И аз. Но все пак мисля, че Принца съществува.

— Впрочем, като отворихме дума за барове, защо не идем да му ударим една-две бири? Голяма жега е.

Действително тук беше доста по-задушно, отколкото в Сочи. След четвърт час двамата вече седяха в бар „Холстен“.

— Имам сведения, че тоя човек направо рине доларите с лопата. Прецени сам. Мините на Гибона сега най-вероятно са в негови ръце. Всички незаконни доходи на Поляков — също. А по същество всичко това са необявени пари. Милиони долари! Със сигурност има и някакви законни приходи. Може би голяма част от нощните заведения в Москва са под негова „опека“, представяш ли си? А техните собственици са доста едри риби, които сами могат да се защитават. Но не, Принца е успял да ги убеди, че имат нужда от неговото покровителство. Можеш ли да си представиш от каква величина е този мафиот? Откровено казано, аз не мога.

Трофимов обмисляше казаното и мълчаливо пиеше бирата си.

— И какво може да прави тук с толкова пари? Защото вече не говорим за някакви си пет-шест милиона, а за десетки, дори стотици.

— Може да ги внася в швейцарска банка?

Турецки веднага отхвърли това предположение:

— Виж, за Поляков съм сигурен, че би ги вложил. Още повече че той е луд на тема Швейцария. Но човек като Принца не обича да държи парите без работа. Това може да се разбере дори от случаите, с които се сблъскваме. И освен това е ясно, че той никога не се задоволява с малко. Защото всъщност е могъл например да стане само съдружник на Поляков, за да се презастрахова. Но не, Принца играе ва-банк! Просто съм убеден, че парите на тоя човек непрекъснато са в действие.

— Когато такива пари, както казваш, се пуснат на пазара… — намръщено взе да размишлява на глас Трофимов, — то не може да…

— Да остане незабелязано — довърши Турецки и сложи на бара няколко банкноти. — Напълно съм съгласен с тебе. И затова с подобни въпроси трябва да се занимават съответните специалисти, а не посетителите на бар „Холстен“.

— А има ли такива?

— Има, разбира се.

Трофимов отиде да дресира своя абхазец. Вела беше на конференция, а Турецки се върна в прокуратурата, за да продължи да търси по телефона Меркулов. Вече цял ден правеше безуспешни опити.

Константин Дмитриевич, негов стар приятел и фактически първият му и последен учител, изключително енергичен по природа мъж, се рееше някъде в надоблачните висини. Ето защо го нямаше в Главната прокуратура още от сутринта.

Най-сетне в слушалката се чу характерният му, малко сподавен глас.

— За съжаление, Саша, не разполагам с никакво време — каза Меркулов, — затова няма да се преструвам, че обмислям, анализирам или се занимавам с твоя въпрос. Дори не мога да си позволя лукса да изслушам от тебе всички подробности по делото. Ето защо ще се помъча веднага и колкото се може по-накратко да ти отговоря… Преди известно време, приблизително преди година и половина, действително на вътрешния пазар се появиха някакви огромни и неконтролируеми пари. Но не бързай да се радваш, те се разтвориха някъде. Сега такова голямо движение не се забелязва. То е като гъбата на атомна бомба. Така че сам си прави изводите, Саша.

— Разбира се, ти имаш своите планове и задължения, Костя. Но аз не знам дали…

— Давай, давай, близко си до истината.

— Абе остави тая работа… Мисля, че новите и големи пари може да бъдат вложени само там, където няма да се виждат. Тоест във война. А в момента се води само една война.

Доволен, Меркулов мълчеше.

— И какво да правя сега с тая мръсна история? — попита Турецки. — Как да се ориентирам в тая касапница?

— Виж какво ще направиш. Ще ти посоча един човек, който може да ти даде компетентна консултация именно във връзка с разни особи.

— Тоест?

— Тоест този специалист има уникална картотека, Саша. Едно време работеше при нас, а сега е самотен ловец. Фирмата му се казва „Универмаг“. Но това не е важно. Той ще ти помогне бързо, само му кажи, че аз те пращам. Името му е Кривцов. Той ще вземе поръчката ти и след известно време ще получиш най-изчерпателната информация, която е възможно.

— Това някаква шега ли е, Константин Дмитрич? — недоволно попита Турецки.

Вместо отговор Меркулов затвори. Това не беше безочливост от негова страна. Той наистина нямаше никакво време.

Кривцов отново седеше в полутъмния си кабинет зад широкото дъбово писалище. Тежките му клепачи сякаш неохотно се вдигнаха, за да впери очи в Турецки, който беше готов да се закълне, че вчера го бяха оставили в съвсем същата поза. Кога работеше тоя човек? А при него самия, при Турецки, какво се беше променило за това време? С какви резултати? Фактически нищо, като се изключи това, че Трофимов, който се беше оправил със своя абхазец, довечера си заминаваше за Сочи.

Поздравиха се и Турецки веднага се заинтересува дали има някаква информация по неговия въпрос.

— Има един човек, на име Акпер — вяло каза Кривцов, — и това е всичко.

— Как така всичко?

— Ами така. Изобщо никой не знае кой е този Акпер. Със сигурност се знае само едно: той хвърля луди пари във войната. Колосални суми. И защо го прави — един Аллах знае.

— Що за времена настъпиха? — простена Турецки. — Откъде се появиха такива хора?

— Впрочем като подарък от фирмата мога да ви разкажа една история, кратка история, от която един що-годе умен човек ще си извади съответните заключения и ще разбере откъде са се появили подобни типове в нашата страна. Дали се е случило с този Акпер, или с някой друг, за вас няма значение… Тази история е от времето, когато още съществуваше СССР. Живял си един човек в собствена къща. Но нито в града, нито на село, а просто някъде така, по средата — в степта. Имал си прилично стопанство и горе-долу се справял с всичко, пък и жена му помагала, децата също, били поотраснали. Имал проблеми само с печката. Но ето че из тоя край започнали да прокарват газопровод. Според плановете той минавал почти на стотина метра от къщата на нашия човек. Работниците от строежа често обядвали при него и всеки път той ги кандърдисвал да прекарат едно малко отклоненийце на газопровода до къщата му. Нямало да ощети държавата чак толкова. Но той и семейството му щели да имат огромна полза. Защото как иначе се живее без газ насред степта? Накрая ги кандърдисал. Уговорили се за приемлива цена и работниците тайно му прекарали едно тъничко отклонение. И продължили те да си строят газопровода, километър след километър. А тоя човек и семейството му се ползвали от собствен газопровод. Ден, седмица, месец, след което… газта спряла. Взели да се тюхкат какво ли се е случило. Не дай Боже, да няма някъде пробив? С една дума, грабнал човекът една лопата и тръгнал от къщата към газопровода да проверява метър по метър своето отклонение. И след петстотин метра попаднал на заровена в земята бутилка с газ, която просто била свършила. Разбрал той, че работниците са го измамили. Чисто и просто — изиграли го и това е. Дали му газ, но съвсем локално. Ето, такъв човек в наше време може да стане като Акпер. И вероятно е станал.

— Пьотър Романович, кажете ми името му.

— Млади човече, знаете ли, че на старите хора животът им е много по-мил, отколкото на вас, младите? Ние сме имали много повече време да свикнем с него. И аз не правя изключение. Извинете.

Като се върна в прокуратурата, Турецки бе „приятно сюрпризиран“ от поредната новина. Поляков се бе обесил в килията.