Лаура

Глава двадесет и първа

— Каква полза има да се смяташ отговорен за това, което се случи? — каза Джордж.

Хен се обърна ядосано към брат си.

— А кого да обвинявам? — попита той.

— Всички и никой.

— Ако си изминал целия път от Тексас до тук само за да ми кажеш това, не е трябвало да си правиш труда.

— Добре тогава, кажи ми защо обвиняваш себе си?

— Не задавай глупави въпроси, Джордж. Твърде си голям, за да го правиш.

— Искам да разбера защо обвиняваш себе си.

— Не, не искаш. Искаш да извъртиш думите ми да прозвучат така, както на теб ти харесва. И после да ми покажеш, че не съм прав. Но вече не съм на седемнайсет и това няма да мине.

— Кажи ми все пак.

— По дяволите! — изруга Хен. Той премина през реката и дърветата след нея, докато стигна края на пустинята. Облаците, които предвещаваха дъжд, бяха далече и поне още няколко часа нямаше да стигнат до Сикамор Флетс. Слънчевата топлина го заливаше като огнена вълна. Знаеше какво се опитва да направи Джордж и му беше благодарен, но както и да извърташе нещата, но положението оставаше едно и също.

— Трябваше да взема пистолета на Алисън още в самото начало. Ако го бях прибрал в затвора, това нямаше да ги случи.

— А защо не го направи?

— Защото исках да му дам един урок. Мислех, че ако успея да му покажа, че в това няма нищо романтично, да му дам да разбере какво всъщност означава да убиеш някого…

— Щеше ли да го разбере, ако го бе пъхнал в затвора? — попита Джордж.

— Не. При първа възможност щеше да тръгне да ме преследва.

— А сега ще тръгне ли?

— Сега няма да безпокои никого.

— Тогава значи си успял.

— Но Хоуп плати с живота си за това. Само ако не бях така напълно уверен…

— Той можеше да те убие.

— Беше прекалено пиян.

— Можеше да застреля мен или собственика на бара, или когото и да било.

— Моята работа беше да се уверя, че няма да застреля никого. Всичко друго не беше толкова важно. Върни се в хотела, Джордж. Няма да направя нищо необмислено, но трябва да остана сам.

Той тръгна през пустинята. Там нямаше нищо, но самотата го водеше напред.

— Какво каза лекарят? — попита Лаура Хорас Уърти.

— Не знае какво да каже — отвърна той. — Преди няколко минути трябваше да бъде мъртва, но още е жива.

— Как е госпожа Уърти?

— Не мога да намеря думи да благодаря на теб и на Миранда, но не знам какво щеше да прави, ако я нямаше Рут. Грейс се държи за нея така, сякаш ако я пусне, ще полудее.

Грейс Уърти, която обикновено бе така спокойни и сдържана, още бе обезумяла от мъка. Лаура се зачуди как ли би го понесла, ако това се бе случило с Адам. Самата мисъл я накара да потрепери. Тревожеше се за Хен. Никога не го бе виждала така отчаян. Искаше й се да отиде при него, но не смееше да остави Хорас сам. Хоуп можеше да умре всеки момент, той щеше да има нужда от цялата подкрепа, която тя можеше да му даде.

Но дори и докато полагаше усилия да се увери, че всичко е готово, продължаваше да мисли за Хен.

— Не мисля, че е добре да влизаш — каза Хорас на Хен. — Грейс най-после започна да се успокоява. Може пак да се разстрои, като те види.

— Просто исках да видя Хоуп — отговори той.

— Док Евъртън казва, че никой не трябва да я вижда.

— Значи още не е… Още се държи, нали?

Хорас изглеждаше така сякаш се бе състарил с цели двайсет години за последните пет часа.

— Док казва, че няма да изкара нощта — промълви той. Беше му твърде тежко да го сподели и той извърна лице.

— А сега по-добре си иди вкъщи. Изглежда, че ще вали. Дъждът ще бъде проливен, доколкото мога да съдя. Целият ще се измокриш.

Хен се чудеше защо Хорас трябва да се тревожи, че той ще се намокри.

— Лаура тук ли е? — попита той.

— Тя е при Хоуп. Откакто я доведоха вкъщи, не е напускала леглото й.

— А Томи?

— Миранда го взе със себе си у тях. А сега по-добре да се връщам.

Когато Хен се отдалечаваше от къщата на семейство Уърти, няколко капки дъжд паднаха по улицата. Но той не тръгна нито към затвора, нито към къщи. Нито към хотела. За него там нямаше нищо. Никъде нямаше нищо.

— Не знам къде е отишъл — каза Джордж на Лаура. — Дори и Джорди не може да го открие. А той ме изумява със способността си да намира всичко, което върви, пълзи или мърда.

Лаура леко се усмихна. Беше останала при Хоуп, докато госпожа Уърти се бе успокоила достатъчно, за да се присъедини към съпруга си до леглото й. След това почувства, че мястото й не е там. Нещо повече — не можеше да се отърве от подозрението, че семейството някак я обвинява. Ако не бяха тя и Адам, Алисън Блекторн нямаше да дойде в Сикамор Флетс.

Нямаше никакво съмнение, че Грейс смята Хен за виновен. Лаура го четеше в очите й. В тях нямаше топлота. Нямаше доброжелателство. Нямаше нищо освен ужасната увереност, че любимата й дъщеря ще да умре.

— Накъде беше тръгнал, когато го видя за последен път? — попита тя.

— Отвъд реката, нагоре към планината.

Като диво животно Хен предпочиташе да ближе раните си насаме. Тя също, но тази вечер нямаше да са сами. Нито той. Нито тя.

Силата, с която бурята се бе разразила отначало, стихна, но дъждът продължаваше равномерно да вали. Лаура покри главата си с една кърпа, макар да знаеше, че само след секунди щеше да бъде мокра. Тръгна забързано надолу по калните улици и стигна до реката.

Тази вечер водата изпълваше коритото й.

Тя погледна нагоре към планините, които се издигани точно където свършваше града и към каньона, който в продължение на хилядолетия се бе образувал в скалите. Хен беше някъде там горе. Тя щеше да го намери. Тази вечер нямаше да бъде сам.

Хен се взираше в ливадата с невиждащи очи. Той не виждаше нито елените и дивите кози, които пасяха мокрите трева, нито усещаше дъжда, който го бе измокрил целия, и студа, който изсмукваше топлината от тялото му, докато не се почувства скован от студ. Усещаше само болката, която го разяждаше отвътре, и му се искаше да я изтръгне с двете си ръце.

Години наред бе отказвал да почувства каквото и да било и това го правеше силен и неуязвим. Но по-рано не беше така и трагедията от тази вечер върна спомените му към времето, когато беше по-уязвим и когато не усещаше нищо друго освен болка.

Преди четиринадесет години стоеше на гроба на майки си. Нейната любов, красота и нежеланието й да забрави по-добрия свят, в който се беше родила, го предпазваха от жестокостта на баща му. Докато беше жива, можеше да й прости слабостите. Но смъртта й, горещото й желание да умре бяха последното й предателство. В този изсъхнал гроб в Тексас заедно със слабото й тяло той бе погребал и вярата си в доброто в живота. Тогава се закле, че никога вече няма да почувства нищо.

Но откакто дойде в Сикамор Флетс, се бе променил. Разбра го в мига, в който се изправи срещу Алисън.

Не бе видял нито пистолета, нито опасността, която го заплашваше, нито опасност за хората от града и тяхната собственост. Бе видял само едно момче, което толкова приличаше на него преди години, когато той самият вървеше по ръба на пропастта, за която Алисън дори нямаше представа, че съществува. След като веднъж убиеш някого, нещо в теб умира. Няма начин да останеш такъв, какъвто си бил преди. Хен го знаеше, защото се бе опитвал. Беше виждал и други да се опитват. Беше загрижен единствено да попречи на Алисън да падне в пропастта. Но като позволи на чувствата да вземат връх над разума му, бе забравил за себе си, за Джордж, за Тайлър и за всички останали. Едва не бе погубил Тайлър.

Но бе погубил Хоуп.

Бе дошъл тук горе, за да избяга от вестта за смъртта на Хоуп, и да остане насаме със себе си. През последните четиринадесет години никой от хората под негова закрила не е бил нараняван. Тази вечер се бе провалил два пъти. Помъчи се да прогони всички мисли за Хоуп, но съзнанието му сякаш бе населено от демони, които изпитваха удоволствие да го измъчват със спомени за нея, каквато беше и каквато я видя последния път, когато лежеше на пода, бяла като тебешир, потънала в кръв, със зееща рана на гърдите. Виждаше как Грейс Уърти му крещи, посърналия и състарен Хорас.

Изправи се на крака и изскочи изпод скалата, която образуваше подслон над главата му. Студеният дъжд, шибащ лицето му, го накара да се закове на място. Отчаяно искаше да избяга, да се скрие, докато болката отшуми и успее да събере душевните си сили. Но знаеше, че е безполезно. Той не бягаше от Сикамор Флетс и от хората в него. Опитваше се да избяга от самия себе си. Но нямаше начин.

Беше твърде слаб. Точно като майка си. През цялото време го знаеше. Опитваше се да го отрече, но би трябвало да знае, че няма да може винаги да го избягва. А най-нелепо бе това, че се бе сметнал за достатъчно силен да обича Лаура и да се грижи за нея и за Адам.

Като по чудо тя се появи на отсрещния край на ливадата. Приближаваше се към него, а дъждът, който се стичате като порой, почти я скриваше от погледа му. Прокле собственото си въображение, че си прави такава шега с него. Затвори очи, но когато ги отвори, тя още стоеше там.

Твърде изтощен, за да прогони видението, което без жалостно му се надсмиваше, той отстъпи пред него и пожела да е живо и Лаура наистина да дойде при него. Тя бе единственото нещо, което имаше смисъл в опустошената му душа.

Само тя можеше да го спаси.

Той се загледа в призрака, който се въртеше и танцуваше в тъмнината. Беше толкова красива. Не само тялото, а и душата й. Беше жена, която може да направи мъжа по-добър, отколкото да го кара да извърши неща, за които никога не е вярвал, че може да върши. Можеше да го накара да повярва, че е достоен да бъде спасен.

Беше точно жената, за която би желал да се ожени.

И все пак в мига, в който разбра, че иска тя да стане негова жена, той знаеше, че това е невъзможно. Винаги щеше да бъде слаб. Привидно всичко щеше да бъде наред, както с майка му. Но един ден, когато всичко щеше да зависи от него, щеше да я предаде, както родителите му го бяха предали.

Не можеше да й причини това. Тя беше силна. Можеше да се оправи сама. Но ако някой ден си позволеше да зависи от него, това можеше да се окаже слабост, която да не успее да преодолее. Не. Ако я обичаше толкова, колкото си мислеше, нямаше да й причини още мъка.

Болката, която изпита, осъзнавайки, че трябва да се махне от единственото нещо, което искаше, бе по-силна от тази, която можеше да понесе. Тръгна напред със затворени очи, като удряше челото си с юмруци, за да разпръсне видението, което не преставаше да го измъчва. Залута се под дъжда, който го шибаше силно. Трябва да погледне действителността в очите. Трябва да реши какво да прави и видения като сегашното не биваше да му повлияват.

Но когато отново отвори очи се убеди, че Лаура не е видение. Беше жива и се приближаваше към него.

Лаура видя Хен под дъжда как блъскаше юмруци в челото си и отново се зачуди дали трябваше да идва. Той сигурно мислеше, че тя няма работа тук. Загърна се по-плътно и дъждобрана си и започна да си проправя път, а дъждът, който все повече се усилваше, не забавяше стъпките й и не намаляваше решителността й.

Не знаеше какво ще му каже. Нямаше представа какво ще направи. Не знаеше с какви зли духове се бори, но не искаше да го остави сам в тази битка. Не знаеше защо си въобразява, че ще му помогне, когато явно и семейството му не бе в състояние да го направи, но не се поколеба и продължи да върви. Страдаше мъжът, когото обичаше. Би направила всичко, за да му помогне. Сега той я гледаше втренчено. Почувства как ръката на съмнението я дърпа назад, но тя се отскубна от нея. Само Хен можеше да я отпрати, нищо друго.

Той не казваше нищо. Просто гледаше. Дрехите му бяха залепнали за тялото. Не беше забелязала колко е слаб. Спомни си как Хоуп й каза, че яде много малко. Трябваше да яде повече. Не е добре за един мъж да е толкова слаб, особено ако разчита предимно на физиката си.

Той продължаваше да се взира в нея. Беше й трудно да различи чертите на лицето му. Помагаше й само това, че дъждовните капки по кожата му отразяваха светлината. Лицето му беше безизразно, но в очите му гореше огън.

Лаура усети някои отговори да проблясват в съзнанието й. Преградите бяха паднали. Здравата обвивка, в която бе обвита душата му, се счупи, като го остави напълно незащитен и уязвим. Ако изобщо някога можеше истински да опознае мъжа, когото обичаше, това бе тази вечер.

— Донесох ти сухи дрехи — каза Лаура и извади сгънатия дъждобран.

— Защо дойде?

Тя знаеше, че той не се интересува от дрехите. Нито пък от своята безопасност. Въпросът му се отнасяше за нещо много по-важно от физическото му състояние. Той достигна най-съкровеното кътче в душата й.

— Защото те обичам.

Ето че му го каза. Каза му всичко. И все пак оставаха толкова неизречени неща. Невъзможно бе да сподели за болката в нея, която никога нямаше да стихне. Невъзможно бе да обясни как е успял да спечели сърцето й, когато толкова много мъже преди него се бяха провалили. И тя самата не можеше да го разбере. Знаеше само, че не би могла да живее без него. Той представляваше онази част от живота й, която дотогава не беше намерила, която дори не бе подозирала, че липсва.

Подаде му дъждобрана. Той го взе, но не отместваше поглед от лицето й.

— Защо дойде?

— Не знаеше ли, че ще дойда?

— Не.

Можеше да се закълне, че наистина не е предполагал, че се съмняваше в любовта й. Той не вярваше, че заслужава да бъде обичан.

— Аз съм стрелец и убиец.

— Ти използваш оръжието, но не си убиец.

— Искаш ли да се връщаш? — попита той.

Тя си мислеше, че той може би иска да си тръгне и че се срамува, че е плакал пред нея.

— Ще останеш ли с мен?

В този въпрос за нея бе събрана вечността. Погледни го и видя лицето на човек, измъчван от демони, които никога няма да може да победи сам. Дори и братята му не бяха успели да му помогнат.

Но тя можеше и той й даваше тази възможност.

— Да — отговори тя.

— Нямам много опит.

— Нито пък аз.

— Всъщност никога не съм бил с жена.

— Никога не си… — не довърши тя. Сигурно беше много трудно за един мъж да направи такова признание.

— Никога не съм мислил много за жени, не можех просто да ги използвам. Монти би могъл да прекара нощта с една жена и да забрави и лицето, и името й до сутринта. Това на мен не би ми позволило да заспя спокойно.

Лаура не знаеше какво да каже. Не познаваше мъж, който да не гледа на жените като на нещо, което трябва да използва. За мъжете такова отношение беше съвсем естествено. А също и за жените.

— Знаех си, че някой ден ще срещна подходящата жени и че това ще стане точно тогава, когато трябва.

Лаура преглътна с мъка. Хен искаше тя да е първата! Знаеше, че Карлин е бил и с други жени. Това че се бяха любили и бяха създали дете, за него не означаваше кой знае какво.

Но с Хен щеше да бъде различно.

— Хайде да се скрием от дъжда — каза тя и го дръпна на сухо под скалите. — Донесох ти одеяло — продължи тя и му го подаде.

— И ти не си по-суха от мен.

— Само роклята ми е мокра.

— Трябва да запалим огън — каза Хен.

Като взе от дървата, които Лаура държеше в пещерата, Хен запали малък огън във вътрешността й, за да може да задържи топлината.

— А сега съблечи тези мокри дрехи — каза Хен. Стояха един срещу друг, опиянени от близостта си.

— Ще ми помогнеш ли?

Хен никога не беше разкопчавал женска рокля — не беше искал — но сега тялото му се напрегна в очакване. Лаура се обърна с гръб към него и той не можеше да снеме поглед от нея. Шията и раменете й неустоимо го привличаха. На светлината на огъня кожата й изглеждаше невероятно мека и гладка. Той се протегна и я докосна. Тя потръпна.

— Студено ти е — каза той.

— Не — каза тя като го погледна през рамо. — Отдавна не ме е докосвал мъж, а толкова нежно — никога.

Той едва я бе погалил. Как беше възможно допирът така да я развълнува? Разтвори ръката си и сложи длан на рамото й. Тя се разтрепери още по-силно.

— Студено ти е.

— Не.

Не й вярваше. Разкопча копчетата й, извади и разгъна одеялото.

— Съблечи тази рокля.

Роклята й се плъзна надолу по тялото, падна на земята и тя пристъпи, за да се освободи от нея.

Влажният въздух я накара да потрепери така силно, както ако изпитваше срам и да се свие, като позволи на Хен да види силуета, за който само бе мечтал. Кръвта завря във вените му и той настръхна от топлината, която идваше от слабините му, и се излъчваше от всяка фибра на тялото му. Като не знаеше как ще реагира и дали ще успее да запази контрол над себе си, Хен побърза да придърпа одеялото към раменете на Лаура.

— А сега ти — каза тя.

Хен остана по долни дрехи.

— Съблечи всичко. Целият си мокър.

— Обърни се.

Лаура се усмихна, но се обърна и погледна към ливадата. Пороят бе преминал в лек дъждец. Небето на запад бе започнало да се прояснява. Над върховете на планините проблясваха звезди. След по-малко от час облаците щяха да изчезнат.

Хен се съблече, пъхна се под одеялото при Лаура и каза:

— Не си длъжна да останеш. Не беше честно от моя страна да те моля.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не.

— Тогава ме прегърни. По-студено е, отколкото си мислех.

Хен не чувстваше студа. Беше му приятно топло. Той прегърна Лаура и я притегли към себе си. Усещаше гърдите й свободни под долната риза. Това го наелектризира. Раздвижването в слабините му бе рязко и потресаващо. Страхуваше се, че такъв очевиден знак за страстта му може да изплаши Лаура. Леко се премести, за да прикрие състоянието си.

Целуна я. Устните му изследваха нейните бавно, нежно, продължително, до край.

Усещайки пръстите си да притискат нежната й плът той се опита да се отпусне и да намали напрежението, което изпъваше тялото му като струна. Опитът му не успя.

Тази вечер той разруши стената, зад която се беше крил петнайсет години. Тази вечер бе освободил онази част от себе си, която винаги бе държал здраво и не бе изпускал дори за момент. Резултатът беше неочакван и поразителен. Толкова много искаше Лаура, че почти не можеше да се контролира.

За пръв път в живота си започваше да разбира какво има предвид Монти като казваше, че ако не бъде с жена ще се пръсне. Но не бе така лесно да прогони мъжа в себе си, който не искаше да се предаде толкова бързо. Той искаше да знае как може да се люби с жена в една пещера насред планинския каньон. Искаше да знае какво е станало с мечтата му да сподели живота си и първото любовно усещане с млада, чиста и непорочна жена.

Но Хен не се чувстваше виновен. Лаура бе дошла при него, защото го обичаше и остана точно заради това. Не виждаше нищо позорно. Тя дойде при него, защото той се нуждаеше от нея така, както от никой друг в живота си. За себе си тя не искаше нищо. Не искаше дори да я обича в замяна.

Но той я обичаше. Обичаше я с цялата сила, на която бе способен. Беше започнал да се страхува, че е обречен никога да не опознае любовта, да не може да изпитва нищо към една жена, освен уважение и приятелство. Тялото му говореше, че страховете му са неоснователни.

— Искам да те гледам — прошепна той.

— Може би ще ти харесам повече, ако съм малко по-загадъчна. Чувала съм, че жената изглежда по-привлекателна на светлина от огън.

— Можеш да затъмниш и най-яркото слънце с красотата ти.

Сякаш ток премина през Хен, когато разкопча ризата й и мушна ръка отдолу, за да погали гърба й. Кожата й беше невероятно мека и топла, а косата й, хладна и влажна, миришеше на дъжд. Той се почуди дали не измръзва. Не искаше да направи нещо, което да я изплаши. Не искаше тя да се страхува от него.

Лаура се извърна така, че ризата да се плъзне по рамото й. Ръката й го докосна, спусна се надолу по неговата и хвана дланта му. Като я взе в своята, тя я придвижи нагоре по тялото си, докато достигна гърдите й.

Хен се вцепени, очаквайки позволение да продължи.

— Докосни ме тук — каза Лаура като насочи пръстите му към набъбващите си зърна. Бавно се отпусна назад и легна върху одеялото, а полулегналото тяло открито го приканваше.

През целия си живот Хен не беше виждал нещо по-красиво. Изкушаваше се да седне и да я гледа до насита. Но едно по-силно желание да я докосва и усеща взе връх над благоговението му. Протегна се и погали корема й. Кожата й бе гладка и мека. Стомахът й се повдигаше в ритъм с дишането. Ръката му се насочи към гърдите й и ги докосна. Лаура затаи дъх и дишането й се учести.

— Да не би да ти причинявам болка?

— Не — каза Лаура и протегна ръка. — И аз искам да те докосвам.

Заля го вълна на необуздани усещания. Никой не го бе докосвал така досега. Това беше нещо ново и разтърсващо. Допирът на пръстите й по гърдите и раменете му го влудяваше. Взе ръцете й в своите и легна до нея.

— Сигурно всичко обърквам — каза той като целуна върховете на пръстите й. — Но не мога да мисля, когато правиш такива неща.

Тя вдигна ръцете му към устните си и каза:

— Мислиш ли, че аз мога, когато ти ме докосваш?

— Не знам. Знам само, че ме подлудяваш.

— Тогава ме прегърни — каза Лаура.

Хен обви ръце около нея и легна по гръб, като я притегли върху себе си. Влажната й коса покри лицето му. Лаура я отметна назад, като тръсна умело глава.

— Така по-добре ли е — попита тя.

Вместо да отговори Хен взе лицето й в ръцете си и я целуна силно и продължително. После се намери върху нея. Ръцете му инстинктивно галеха гърдите й, докато отново я целуваше. И отново като следваше първичното си желание, и покри с целувки по шията, спусна се надолу към гърдите, които се втвърдиха.

Той продължи по-бавно, защото се страхуваше да не я нарани или изплаши. Но дълго сдържаните му желания избухнаха и пометоха търпението и нежността му. Страстта, с която се нахвърли към гърдите й я накара да застене тихо и да заизвива тяло под неговото. Той съблече ризата й малко непохватно.

— Сигурна ли си, че не ти е студено? — попита той, докато ръцете му обхождаха тялото й и се спряха за момент във вдлъбнатината между бедрата й.

— Не и докато ме прегръщаш — отвърна тя.

Искаше да я задържи в прегръдките си завинаги. Искаше да я докосва и да я усеща, да я проучи с устни и тяло, да като я опознае така, както познаваше себе си. Желанията, които го връхлитаха, ставаха все повече и повече. Искаше да пие от нектара на устните й, да я накара да се смее до забрава и да пее от щастие. Искаше да зарови глава в косите й, сияещи от слънцето, да вдъхва аромата на тялото й, натежало от сън.

Неопитността му го изпълваше с колебание. Не искаше да направи нещо, което ще я накара да се отдръпне. Той нямаше опит в изкуството да се люби. Не знаеше достатъчно за това как да й достави удоволствие и да я накара да забрави миналото. Всъщност знаеше толкова малко, че би могъл да развали всичко. Мислено се прокле.

Но духовната му потребност от Лаура бе по-силна от физическата. Никога не бе желал жена така, както желаеше нея. Никога не бе позволявал да бъде толкова зависим от желанията си. Искаше да я прегърне силно, да я притисне към голото си тяло. Искаше да потъне в нея, за да бъде в безопасност.

Но изпитваше огромно страхопочитание при мисълта, че тази жена щеше да му се отдаде, да подчини тялото си на неговото, за да го задоволи. Години наред за него това бе най-скъпоценния дар, най-голямата награда. Години наред му беше непонятно. А през целия си живот се бе смятал недостоен за любов. Сега Лаура отваряше обятията си за него и му отдаваше сърцето и тялото си. Той продължаваше да я покрива с целувки, да милва тялото й с ръце и да я топли е близостта си. През цялото време нарастващото му желание го тласкаше към безразсъдство.

Усети как Лаура се разтрепери. Преди да успее да я попита дали всичко е наред, тя обви ръце около него и провря крака си между неговите. Непоколебимостта му рухна като стена, пометена от порой. Сграбчи я отзад и така я притисна към себе си, че беше сигурен, че тя усеща топлината на желанието му с корема си. Трескавите му устни се отделиха от нейните и оставиха гореща следа по шията и раменете й, после се заровиха във вдлъбнатината между гърдите й. Лаура се изви под него и го накара да изстене от възбуда.

Ръката на Лаура се плъзна между сплетените им крака и запали огън в слабините му. Цялото му тяло гореше и тръпнеше от желание.

— Моля те — прошепна тя.

Хен се поколеба, несигурен в себе си. Нетърпелива, Лаура се смъкна надолу и го хвана.

Хен извика от удоволствие и се изпъна като струна. Лаура го насочи към влажната си женственост. Хен не помръдваше, а тя се притисна в него и той проникна в нея.

Чувството, което премина през тялото му направо го парализира. Силата на физическото желание, първичната нужда бяха много по-големи от всичко, което бе изпитал досега. Тялото му само започна да се движи напред и назад. Водеше го инстинкт, силен колкото инстинкта му за самосъхранение.

Когато Лаура се притискаше към него, той проникваше по-дълбоко в нея, погълнат от нужда, стара колкото света. Движеше се в нея и забрави за всичко друго, освен че трябва да задоволи себе си и жената, която държи в прегръдките си.

Хен я сграбчи и я дръпна към себе си. Той се отдаде на замайващото усещане, което сякаш го издигна на облак от копнежи, хвърли го във водовъртеж от желания и го остави не на себе си върху метеор от чувства, които го носеха през пространството с шеметна скорост.

Той се притисна в Лаура, но когато започна да се движи по-бързо и по-дълбоко, а тялото му цяло се напрегна и той като че ли забрави за нея. Нуждата помете всичко останало от съзнанието му и му се стори, че се разтапя и цялата му енергия се съсредоточи в един поток, в една блестяща точка, захвърлена в пространството, която се мъчи да разруши преградите с цялата си жизненост, докато не избухна с ослепителна бяла светлина.

Хен се отпусна постепенно и се почувства сякаш слиза на земята, носен от нежните криле на любовта.

Той осъзна значението на това, което му се бе случило, едва когато разбра, че задъханите неравномерни звуци бяха собственото му затруднено дишане. Дори и когато се опита да го успокои знаеше, че способността му да се контролира е накърнена завинаги. Никога вече нямаше да може да потисне желанието, което изпитва към тази жена. Никога вече нямаше да може да пренебрегва чувствата. Лаура счупи черупката, в която се бе затворил. И тази част от него, която се оковал във вериги и не искаше да признае, че съществува, излезе на свобода здрава, жизнена и жадна за живот. Той никога вече нямаше да успее да я окове.

Не искаше да го направи.

Любовта на Хен я правеше неуязвима. Никога в живота си не се бе чувствала така сигурна, щастлива и обичана. В миналото й имаше само обиди и пренебрежение. Нищо и живота й досега не я бе подготвило за безопасността, щастието и закрилата. Нямаше как да знае какво е да лежи в обятията на мъжа, когото обича.

Беше толкова прекрасно, че оставаше без дъх.

Замисли се за майка си, която почти не си спомняше. Зачуди се дали те двамата с баща й някога са се чувствали по този начин. Ако някога бе получила и частица от любовта, която изпитваше сега, сгушена в прегръдките на Хен, никога не би сгрешила в чувствата си към Карлин. Щеше да разпознае, че той се нуждае единствено да утоли физическите си желания. Хен смяташе, че тя е прекрасна, изключителна и уязвима, че си струва да рискува живота си за нея. Бе толкова важна, колкото и самия живот. Той мислеше, че е красива. Мислеше, че е най-великолепната, най-добрата и смела жена в Сикамор Флетс.

Никой никога не й беше казвал, че е красива, дори и Карлин. Нито пък някога я беше гледал, сякаш не може да откъсне очи от нея. Никога не бе докосвал кожата й с благоговение, нито я бе целувал сякаш вкусваше от нектара на живота. Никога не бе плакал в прегръдките й и не бе имал нужда да го прави. Желаеше я, но не се нуждаеше от нея.

С никого не бе изпитала близостта, която изпитваше с Хен. Когато се любеха с Карлин, тя сякаш не участваше в това, а само присъстваше. С Хен всичко бе толкова различно, сякаш и тя го правеше за пръв път.

Тя изпита гордост от силата му, когато я притегли към себе си. Той беше много слаб, но създаваше впечатление, че е здрав и силен. Може би защото с лекота я притисна към твърдото си мускулесто тяло. Може би точно това я караше да се чувства така малка и слаба, когато е с него.

Но каквато и да беше причината, нямаше значение. Чувстваше се защитена, обичана и в безопасност и това бе всичко, което искаше да знае.

— Студено ти е — каза Хен. Виждаше се, че е настръхнала. Сега, когато страстите се бяха охладили, студът проникна под одеялото.

— Малко.

Хен се измъкна изпод одеялото, за да сложи няколко дървета в огъня. После направи вързоп от мокрите дрехи и седна върху тях, опрял гръб в стената. Притегли Лаура в прегръдките си и загъна и двамата с одеялото.

Стана му хладно и очарованието започна да изчезва. Действителността се връщаше с всичките си съмнения и въпроси. Хен знаеше, че обича Лаура и иска да се ожени за нея, но не знаеше дали тя го обича достатъчно, за да забрави миналото му.

— Какво има? — попита Лаура.

— Нищо.

— Напротив. Виждам, че започваш да се отдръпваш. Какво ти става?

Не му се искаше да развали магията на нощта, но тя сякаш вече изчезваше. Само след няколко минути нищо нямаше да бъде останало от нея.

— Просто си припомнях някои от нещата, които каза.

Сега Лаура на свой ред стана сериозна и се дръпна настрани.

— Какви неща? — попита тя.

— За това, че съм стрелец и убиец.

— Не биваше да го казвам. Бях ядосана. Страхувах се да не си като Карлин. Дори не се опитах да разбера какъв си всъщност.

— Какъв съм?

— Ти си най-нежния, истински грижовен мъж, когото познавам. Не съм предполагала, че един мъж може да бъде такъв. — Хен се почувства странно, сякаш нещо в него се бе счупило. Не изпитваше болка. Просто като че ли напрежението в него намери отдушник. — Разбрах го в момента, в който ме докосна. Думите ти бяха толкова резки, а действията — толкова неочаквани. Но докосването ти разкри една част от теб, която се изплъзва от погледа — каза Лаура и вдигна очи към него. — Имах нужда от тази част повече, отколкото от умението ти да успокояваш. Тогава се влюбих в теб и нищо друго не ме интересуваше.

— Защо ме обичаш?

Лаура се усмихна. Беше толкова прекрасна на светлината на огъня. Искаше му се да останат тук завинаги. Искаше му се магията, която ги обгръщаше тази нощ, никога да не свършва.

— А какво друго можех да направя, когато един красив и внушителен мъж нахлу в живота ми, каза ми, че ще се грижи за мен и после наистина го направи? Ти излекува раните ми, даде на детето ми онова, което само един баща може да му даде, предложи ми всичко, което някога съм искала.

Хен беше изумен. Никога не беше мислил по този начин за това, което бе направил. Винаги се бе грижил за изпадналите в беда, но сега беше различно. Никога преди нещата не бяха завършили с жена в леглото му. Никога не бе стоял под дъжда, изгарящ от желание да я целуне. Никога не бе чувствал, че ако я остави да си отиде, ще бъде сломен и разбит.

— А ти кога се влюби в мен? — попита Лаура.

— Не знам.

Наистина не знаеше. Не беше и помислял, че е възможно някога да се влюби. Не го беше искал. Дори не го беше разбрал, когато се случи. И накрая, когато стана прекалено очевидно, трябваше да си го признае.

— Може би когато продължи да се бориш срещу Деймиън и не се предаде, въпреки че той те повали на земята.

— Не би могъл да ме обичаш тогава — каза Лаура. — Изглеждах ужасно. Сам ми го каза.

— За мен беше красива. Винаги си била.

— Сигурно не си бил на себе си.

Хен не беше сляп за недостатъците на Лаура, нито пък за различията между тях двамата. Добре съзнаваше трудностите, които би изпитал всеки мъж, влюбен в нея. Но му харесваше упоритостта й, откритото й предизвикателство към всички, които не биха се отнесли с нея или с детето й както трябва. Години наред той бе показвал същата дързост ни света. Само че бе използвал и силата на оръжието. Лаура нямаше нищо друго освен собствената си решителност.

— Сигурно — рече той. — Може би още не съм.

— Никога не съм срещала мъж, който така добре да се владее — каза Лаура. — Понякога съм се чудила дали изобщо изпитваш някакви чувства.

Той също, но Лаура му бе помогнала да отговори на този въпрос.

— Това ще помогне ли да си промениш мнението? — попита той.

Целуна я неуверено. Нямаше опит с целувките. Не знаеше как точно да го направи, но сякаш инстинктът го направляваше. Лаура направи останалото.

Тя тихо се засмя. Той се сви от страх, че целувката му е толкова неумела, че тя не може да се въздържи да не се разсмее.

— Като бях малка, често си мечтаех за мъжа, в който един ден ще се влюбя — му каза тя. — Той щеше да дойде ни великолепен жребец или тайно да се промъкне, скрит в купа сено. Мечтаех си дори да го доведат с въже около врата. Но никога не съм очаквала, че посред нощ ще го целувам под дъжда.

— Джордж би ти казал, че не съм романтичен. А Монти дори нещо още по-лошо.

— Някой ден искам да се запозная с братята ти, дори и само, за да им кажа, че не са прави. Ти си най-романтичния мъж в целия свят. Хукваш презглава към планинския каньон, за да се биеш за жена, която никога не си виждал. Не е минал и ден да не намериш начин да направиш нещо друго за мен. Казваш ми, че съм красива, че съм по-прекрасна, отколкото някога съм мечтала да бъда — Лаура обви врата му с ръце, притегли го надолу към себе си и го целуна с достатъчно жар. — Нищо не може да бъде по-романтично от това — каза тя.

— Но аз не знам какво трябва да кажа или да направя.

— Преди малко не се представи лошо.

— Бях непохватен и ти го знаеш много добре.

— Може би малко в началото, но бързо се учиш.

— По-добре щеше да бъде, ако имах повече опит.

Лаура го целуна.

— На мен така ми харесва. Малко жени могат да изпитат радостта от това, че мъжът, когото обичат, не е бил с никоя друга и тя ще бъде първата и единствената.

— Наистина ли ти харесва?

— Нищо друго не би ми харесало повече.

Тя плъзна ръка надолу по гърдите му и по силното му бедро и каза:

— Би могъл да се поупражняваш.

Ръката й намери едно по-специално място и нещо по-живо.

— Смяташ ли, че ще се справиш?

Реакцията му беше внезапна и неудържима…