Лаура

Глава двадесет и трета

— Добро посрещане, след като пропътувахме хиляда мили да ти спасяваме кожата — каза Монти. Той скочи от коня и прегърна силно брат си. — Казвах на Медисън, че ще сновеш насам-натам и ще ръмжиш на всеки, който се мерне пред погледа ти.

— По-добре ще е здравата да си загазил — каза Медисън като с мъка се свлече от коня си. — Ако трябваше да пропътувам целия път през тази скапана провинция, внушавайки си, че крантата ми е кон, по-добре ще е да имаш дузина Блекторнови, мотаещи се наоколо.

— Съжалявам. Можеш да намериш само трима в затвора и един, който се спотайва в града.

— По дяволите — изруга Медисън като почеса гърба си, без да обръща внимание на вперените в него очи. — Трябваше да послушам Фърн.

— А къде е тя?

— Вкъщи и отново е бременна, какво друго можеш да очакваш? — каза Айрис и отправи възмутен поглед към Медисън. — Мисля, че той се премести в Колорадо, за да има повече простор за всички деца, на които смята да стане баща.

— По пътя не срещнахме никакви Блекторнови — каза Монти. — Дано всичко това да не се окаже номер.

— Дано, така ви се пада — отвърна Хен. — По-добре да не бихте слушали Тайлър.

— Кой говори за Тайлър — попита Монти. — Новината се носи по въздуха. И глухия вече е разбрал. Стигнала е чак да Канада.

— Предполагам, че затова толкова много от тях са се отзовали — каза Хен. Вече са се появили повече от дузина.

— Добре — рече Монти. — От години не съм се бил както трябва.

— Всъщност откакто сме се оженили. Хайде, кажи си го — рече Айрис.

— С теб сме имали доста добри битки — каза Монти на жена си, като и помогна да слезе от седлото и я погали многозначително. — Може би ще ми се отрази добре, ако сменим малко темпото.

— Ей, вие двамата, престанете да флиртувате на улицата — каза Медисън. — Ще ни излезе лошо име.

— Ти просто ревнуваш, защото я няма Фърн — отвърна Айрис като се сгуши на сигурно до Монти, който я бе прегърнал.

— Така е — рече намръщено Медисън. — Ужасно ревнувам.

— Можете да се настаните в хотела — каза Хен. — Така че като се пооправите и ви мине меракът да се биете ще се върнете обратно в Колорадо.

— Надявам се, че имат достатъчно стаи — каза Медисън като навъсено изгледа Джеф. — Ако ще трябва да спя в една стая с Джеф, може да има стрелба още преди да настъпи утрото.

— Виждам, че сте си все същите — каза Хен.

— Медисън не обича да го виждат с инвалид — каза Джеф. — Това го притеснява.

— Ако още веднъж те чуя да споменаваш, че си инвалид, може да прострелям и другата ти ръка.

— А ако той не улучи, ще го направя аз — добави Монти на свой ред.

— Няма да го забравя това пътуване — каза Айрис нацупено. — Заведете ме в хотела, преди и аз да съм се ядосала.

— Помоли администратора да каже на Джордж, че сте тук — каза Хен. — Сигурен съм, че ще се радва да ви види. След като се настаните, можете да слезете в ресторанта и Тайлър да ви приготви нещо за ядене.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — попита Монти.

— Големи момчета сте. След като намерихте пътя от Колорадо до тук, няма начин да не можете да се настаните в един хотел.

Хен нямаше намерение да помогне на братята си да се почувстват по-добре. Колкото по-малко удобства имаха, толкова по-бързо щяха да си тръгнат. Но и това за него нямаше да бъде особено бързо.

— Струва ми се, че той не се радва да ни види — каза Медисън. — Това ми напомня за едно време в Абилин, когато…

— Ако пак започнеш, със сигурност ще си изпросиш боя — заплаши го Хен. — И освен това, ако не беше дошъл, сега щеше да си женен за Саманта Брус. Залагам си главата, че тя не би се оставила да забременява толкова често. Щеше да се сдобиеш с две възпитани Бостънчета, а после тя щеше да те изрита от спалнята да спиш в хола и да държиш ръцете си далеч от нея.

Медисън се намръщи.

Айрис въпросително се загледа в зет си и каза:

— Не съм чувала за това.

— Няма и да разбереш, дори и ако трябва да застрелям Хен, преди Блекторнови да са успели.

— Вижте кой идва — посочи Хен към Джордж, който излизаше от хотела. — Кога е барбекюто?

Джордж подаде ръка на Айрис, за да изкачи стълбите и й каза:

— Сигурно си изморена. Стаята ти е готова.

Хен изсумтя и се отдалечи, ругаейки.

— Отивам в ресторанта — каза Монти. — Никога не съм вярвал, че ще се радвам на храната на Тайлър, но след това триседмично пътуване бих изял всичко, което ми предложи, независимо с какво го е поръсил.

— Бих искала да се изкъпя — каза Айрис. — Няма да излизам до утре.

— На мен ми се пие нещо — каза Медисън. — Гърлото ми е пресъхнало за глътка свястно бренди.

Той бръкна в дисагите и извади една бутилка. Джордж се засмя.

— Никога не разчитам хората да се досетят за вкуса ми — обясни му той.

— А ти какво ще правиш, Джеф?

— Ще ям в стаята си. Не искам хората да ме гледат.

— Как се разбирахте с него и Монти тези три седмици? — попита Джордж Медисън, след като Джеф влезе в хотела.

— Когато тръгнахме, имах още две такива — посочи Медисън бутилката бренди.

— Поне Зак не е тук — каза Джордж. — Защото ако беше, аз щях да имам нужда от едно пиене.

Докато вървеше към офиса си, Хен изпитваше непознати чувства. Още докато ругаеше, той осъзна, че се усмихва. От дълго време насам на сърцето му не бе така леко, като сега. Беше му добре, а не можеше да си обясни защо. Сега, когато почти цялото му семейство бе в града, го заплашваше по-голяма опасност, откогато и да било. Джордж и Медисън сигурно щяха да бъдат от полза, но Монти и Джеф носеха след себе си неприятности почти така сигурно, както след светкавицата идва гръмотевица. Дори не му се мислеше за това колко много съпрузи и ергени щяха да загазят още преди да е паднала нощта само защото са се загледали прекалено дълго в Айрис.

Неприятностите се трупаха около него така, както буреносните облаци около върховете на планините, а той се чувстваше сякаш няма нито една грижа на този свят. Като че ли нещо бе станало с ума му.

Държеше се като глупак, защото наистина се чувстваше дълбоко и искрено обичан. Петима мъже бяха изоставили всичко и бяха пропътували хиляди мили само защото мислеха, че той е в опасност. Бяха готови да изложат на опасност живота си и да рискуват всичко, което им бе скъпо, защото го обичаха. Усети едно странно вълнение в себе си, нещо много подобно на желанието да заплаче. Той го превъзмогна. Преди да се влюби в Лаура, би приел присъствието на братята си, без да се замисли. Сега разбираше каква голяма жертва са направили. Искаше му се да им каже, че не го заслужава, че е по-добре да се върнат при семействата си, че по-скоро би умрял, отколкото да им обясни защо не е трябвало да се безпокоят за него.

Но не им го каза. Не искаше да си отидат. За пръв път в живота си разбираше какво е да си обичан и нямаше желание да направи нещо, което да разсее това чувство.

— Видя ли ги? — попита Грейс Уърти.

— Всеки ги е видял — отвърна Рут Нортън така развълнувана, както по времето, когато момичето от бара излезе навън и силния вятър вдигна полата му чак над главата. — Ако може да се вярва на Миранда, всяка неомъжена девойка в града въздиша по някой от тях по най-неприличен начин.

— Те толкова си приличат, че от пръв поглед си личи, че са братя.

— Като капки вода — отвърна Рут. — Ако Хен не бе тънък като клечка, човек не би могъл да ги различи. Монти така прилича и на по-големия си брат сякаш и те са близнаци, Бог ми е свидетел, че не съм виждала толкова много хубави мъже на едно място. Излъгах — заяви Рут. — Никога не съм виждала толкова много хубави мъже накуп. Като ги видях четиримата да вървят надолу по дъсчената пътека, направо ми се разтуптя сърцето.

— Но никой от тях не може да се сравни с онази червенокосата — каза Томи Уърти. — Майка му го беше накарала да почисти и след това да дойде да си поговорят, но той прекара целия следобед с двама приятели, опитвайки се да огледа Айрис. — Сами се побърка да я преследва. Откакто я видя, не е промълвил и дума.

— Сигурен ли си, че е омъжена за единия от тях? — попита Грейс.

— За този, който прилича на шерифа — увери я Томи. — Това е първото нещо, което научих. В противен случай половината мъже в този град щяха да висят във фоайето на хотела.

— Тези мъже непременно ще създадат неприятности в града — каза Рут. — Разбирам, че са загрижени за брат си, но помнете ми думите, това ще ни донесе неприятности.

— Но аз не мога да се преместя в къщата ти — протестираше Лаура.

— Разбира се, че можеш — каза Хен. — Това е идеалното разрешение на въпроса. Адам и Джорди няма да има нужда да се местят.

— А ти къде ще отидеш?

— Мога да спя в затвора — отвърна той. И наистина щеше да го направи, преди да се наложи да се премести в хотела при останалите от семейството си.

— Това е абсурдно. И освен всичко друго не бих могла да живея там сама. Из целият град ще плъзнат клюки.

Лаура тъкмо бе решила да се изнася, когато Хен пристигна, за да представи Айрис на госпожа Уърти. Сега, когато състоянието на Хоуп се бе подобрило, й се струваше, че ще пречи. Никога не бе възнамерявала да остане при семейство Уърти за повече от няколко дни, но след случилото се с Хоуп бе забравила да си потърси ново жилище.

— Ти имаш цяла къща на разположение? — попита Айрис.

— Последният шериф беше женен — обясни госпожа Уърти. — Жена му не би се съгласила да дойдат ако нямаше къща. Хубава работа му свърши тази къща. Убиха го след по-малко от шест месеца.

— Ще има ли стая за мен и Монти? — попита Айрис.

— Разбира се — отвърна Хен.

— Прекрасно. В такъв случай хората няма да задават въпроси. И освен това ако не отделя Монти от Джеф, той ще го убие. Дори и Джордж няма да остане при него.

Така че само няколко часа по-късно Лаура бе настанена в нова къща, а се чувстваше по-неудобно от всякога.

— Няма нужда да се тревожиш толкова за това, че си изместила Хен от собствената му къща — каза й Айрис. — Мисля, че на тях с Монти им е по-удобно да живеят навън, отколкото вътре.

Лаура не можеше да й каже, че неудобството й не произлизаше от това, че е изместила Хен от къщата му, а от нейното собствено присъствие. Струваше й се, че сега ще е по-лесно, но напротив, беше по-трудно.

Лаура се опита да си наложи да не се отчайва, но писмото, което държеше в ръка не можеше да й вдъхне надежда. И този път никой не беше чувал нищо за брак между Карл и Блекторн и Лаура Симпсън и не можеха да й препоръчва някой, който би могъл да й помогне. Трудно беше да не се предаде, след като години наред бе изпращала писма до всички съдилища, църкви и проповедници, за които бе чувала. Ако през тези седем години не бе успяла да намери никой, който да потвърди женитбата й с Карлин, не можеше да очаква нещата да се променят. Мъжът, който ги бе оженил сигурно вече напълно е забравил или се е преместил да живее другаде.

— Надявах се да те срещна — каза Айрис, като едва не се сблъска с Лаура, която излизаше от пощата. — Трябва да призная, че се притеснявам да се разхождам сама из непознат град.

Лаура я разбираше. Айрис Рандолф бе толкова красива, че всички я гледаха в захлас. Въпреки че бе яздила толкова дълго, изглеждаше по-елегантна от всички останали жени в града.

— Монти ми каза, че ще останем известно време тук. Ако е така, ще трябва да си купя някои дрехи. Мислех си дали не би могла да ми препоръчаш най-доброто място?

— По-добре попитай Миранда Трескот. Аз съм твърде бедна, за да си позволявам неща, които не са ми крайно необходими.

— Май че не обичаш да говориш със заобикалки? — каза Айрис.

— Това спестява време.

— А и хората сами разбират, нали?

— Да, така е.

Айрис изчака Лаура да си размени поздрави с една местна матрона и я попита:

— Знам, че не ми е работа, затова не ми отговаряй ако не искаш, но това писмо лоши новини ли ти донесе?

Лаура се загледа в плика, който държеше. Не й се искаше да казва на Айрис за това. Не беше нейна работа. Но семейство Рандолф скоро щеше да научи всичко и защо да не е от нея?

— Мъжът ми и аз избягахме, за да се оженим. За съжаление не го попитах къде отиваме. След един месец го убиха и оттогава се опитвам да открия човека, който ни ожени. Тока писмо е поредния ми неуспех.

— С други думи някои хора не ти вярват, че си омъжена.

— Семейството на Карлин отказва да го признае.

— Не трябва да се тревожиш за това. Хората винаги говорят.

Лаура тъжно се усмихна и рече:

— Преди Хен да се появи не беше така. Хората ме възприемаха като градската перачка, а злите езици… всъщност по-добре да не мисля за тях.

— И сега те е страх, че семейството на Хен ще вдигне скандал, защото не можеш да ми докажеш, че си омъжена.

— Ти не би ли го направила?

— Ни най-малко. Иначе и аз би трябвало да разкажа за моите семейни тайни.

— Но аз мислех, че… — започна Лаура.

— Хората също си мислят. И смятам да ги оставя да си мислят. Не е тяхна работа. Но нищо такова не би могло да спре Хен. Не го познавам много добре — той не ме харесва особено, така че не си говорим — но мисля, че не го интересува какво говорят хората и дори Джордж. Ако е решил да се омъжи за теб, нищо няма да го спре.

Лаура не знаеше дали да вярва, че Хен въобще не се влияе от мнението на останалите и особено на семейството си, но се почувства някак по-обнадеждена. Пъхна писмото в джоба си. Оставаше само още един човек, на когото не бе писала.

— Казваш, че тукашните жители се държат високомерно с теб — отбеляза Айрис. — Дали да не се поразходим из града, без да забележим когото и да било или пък да раздаваме прекалени любезности? Майка ми беше ужасна жена, но нямаше равна на себе си, когато хората трябваше да бъдат убедени, че е достойна за уважение.

Лаура се усмихна дяволито.

— Не, но трябва да призная, че се изкушавам.

— Е — каза Айрис като я хвана под ръка. — След като не ми позволяваш да се държа неприлично, хайде да отидем да ми купим рокля. Монти каза, че приличам на скитник.

И Лаура тръгна с Айрис да й изберат рокля, каквато тя самата никога не си беше позволявала. Айрис имаше право. Като вървяха по улицата, всички ги поздравяваха и ги заговаряха, Лаура се опитваше да потисне горчивината, която и изпълваше. Знаеше, че доброто им отношение към нея се дължи на уважението към богатото и изключително красиво семейство Рандолф, което имаше власт.

Гордостта й се надигна и засили решителността й. Хората от Сикамор Флетс можеха да се възхищават на Рандолфови колкото си искат, но един ден щяха да разберат, че Лаура Симпсън Блекторн е порядъчна жена със законен брак и щяха да съжаляват, че така лошо са се отнесли с нея.

— Каквото и да е това, което току-що реши, можеш да разчиташ на мен, че съм на твоя страна — прошепна Айрис на ухото й. — Хен няма представа колко голям щастливец е.

Лаура стоеше загледана в останките от кирпичената си къща. За нейна голяма изненада съжаляваше за този дом. В него бе живяла бедно и мизерно, но всичко бе много по-просто.

Сега на това място цареше пълна бъркотия, както и в живота й. Не знаеше какво си мисли Хен, нито какво чувства или иска. Съмняваше се дали и той самият знае.

Огледа се из двора и видя изоставеното корито и пепелта от пожара. Всичко напомняше за далечното минало, за времето преди Хен да дойде в каньона. От този ден нататък всичко в живота й се обърка. Не бе в състояние нито да разбере, нито да овладее положението. Нито пък взаимоотношенията си с Адам.

Каналът, който Хен бе изградил до къщата, беше разрушен и по него вече не течеше вода.

Тя обърна гръб на развалините и тръгна към ливадата.

Беше се опитала да не мисли за бъдещето с Хен, но не й хрумваше нищо, в което да не присъства и той.

Дори и когато отчиташе факта, че не е споменавал за женитба и че тя сигурно ще трябва да гради бъдещия си живот без него, пак обмисляше всичко от гледна точка на това, че него няма да го има. Невъзможно бе да намери друг, който така добре ще се грижи за нея. Никой друг не би бил дори и наполовина по-добър баща за Адам. Но това нямаше значение. Тя няма да се омъжи отново. Винаги щеше да обича само Хен.

„Така или иначе никой няма да се ожени за теб. Те смятат, че само една крачка те дели от безчестието“.

Лаура отхвърли тази мисъл. Почти я беше забравила. И откакто Хен бе дошъл, всички останали сякаш също я бяха забравили.

Обляна в слънчева светлина, ливадата изглеждаше така, както през онази студена, дъждовна нощ. Но не бе гостоприемна и приятна, както тогава.

„Хен беше тук. А сега си сама.“

Предполагаше, че в това е разликата. Сега беше сама. Винаги се бе чувствала самотна, но за кратко време беше спокойна и защитена.

Това бе глупаво. Години наред не би трябвало да се притеснява за Карлин, а още по-дълго време — за втория си баща. Никога не се бе тревожила истински за мъжете от града. Не бе изпитвала страх до онзи следобед, когато Деймиън се опита да отвлече Адам, същият следобед, в който Хен бе дошъл с една чанта, пълна с мръсно бельо, и промени живота й завинаги.

Лаура се изкачи до малката пещера. Преди беше идвала тук толкова често. Обикновено с Адам наблюдаваха пеперудите и сърните. Беряха цветя. Пролет играеха във високата трева. Това бе тяхното местенце, на което забравяха непосилния труд и немотията в живота си.

Но понякога идваше сама. Точно както в този момент сядаше на сянка, обвиваше ръце около коленете си и подпираше брадичка на тях, с очи вперени в ливадата, и потъваше в мисли, стаени в най-отдалечените краища на съзнанието й.

Сега не бе време да се измъчва с напразни мечти от младостта си. Беше прекалено късно да бленува за някой, който да се появи в живота й и да оправи всичко, което не бе станало така, както бе искала. Никой не би могъл да заличи смъртта на родителите й, злините, които й бе причинил втория й баща и това, че Карлин я напусна. Нито можеше да й върне невинността и годините, които бе пропиляла в отчаяние и безнадеждност. Момичето, мечтало за тези неща си бе отишло завинаги.

Не, дълбоко в нея все още се криеше желание за живот. Беше преживяла много разочарования, а животът бе отнел много от илюзиите й, но продължаваше да живее и да се надява.

На какво?

— Надявах се да те намеря тук.

Лаура цялата изтръпна. Този глас олицетворяваше всичко, за което бе мечтала. Но когато се обърна, за да погледне Хен, отново започна да се съмнява дали мечтите й някога ще се сбъднат. Нямаше смисъл само някои от тях да станат реалност. Тя трябваше да има всичко или нищо.

— Как ме намери? — попита тя.

— Не са много местата, където можеш да отидеш.

— Познаваш ме твърде добре.

— Въобще не те познавам.

— Нищо не те спира.

Хен се наведе към нея и прошепна:

— Само ти.

— Защо го казваш? — попита го тя.

— Предполагам, че причината е в двама ни — отвърни той. — Ти не ме одобряваш, а аз не мога да повярвам на това, което се случи.

— Какво е то? — зададе му тя въпроса като пропусна да отговори на забележката му, че не го одобрява. Това го знаеше. Искаше да разбере другото.

— Тази работа с влюбването — обясни той. — Винаги съм смятал, че е глупаво. Нямаше да позволя да ми се случи. И тогава се влюбих.

— И какво?

— Не знам. Ти какво усещаш?

Как се чувстваше жена, влюбена в Хен Рандолф? Ужасно я беше страх. През целия си живот не е била така изплашена. И в същото време се бе вкопчила в любовта му като удавник за сламка.

— Понякога ме е страх дори да мисля за това — отговори тя.

— Защо?

— Защото така силно го желая.

Той замълча и тя се опита да не го изтълкува като знак за отстъпление, но той сякаш се затвори в себе си и се замисли за неща, които не искаше да сподели.

— Какво желаеш? — попита той.

Лаура преглътна. Всичко и нищо. Вече й бе дал толкова много, тя жадуваше за много повече. Господи, по-добре да не го казва. Той ще я помисли за абсолютно луда.

— Искам някой да ме обича. И то много. Не очаквам от него да направи нещо кой знае какво, но да ме накара да се почувствам някак по-особено и в неговите очи да бъда най-прекрасната жена на света. Искам да ме нарича своя жени, Искам да бъде властен и ревнив. Но и да може да забрани всичко това, защото ще знае, че по-скоро бих умряла, отколкото да го предам. Иска ми се за него да бъда най-скъпото същество в целия свят, да ме пази и да ме защитава. Но той трябва да знае, че аз си имам собствено мнение, мисли и чувства, че мога да мисля и да се държа както си искам. Желая да се чувствам свободна и в същото време обвързана с любовта му. Искам да съм притежавана, макар и да съм притежател. — Лаура се зачуди дали не бе казала твърде много. Той не казваше нищо, просто си седеше, загледан в нея. — Разбираш ли какво имам предвид? — попита тя.

— Това, което каза е противоречиво — отвърна той.

— Кажи ми за теб какво е да си влюбен?

Хен не беше сигурен, че знае. Въпреки че едва ли бе мислил за нещо друго през последните няколко дни, малко бяха въпросите, на които намери отговор.

— За баща ми любовта беше вериги, които го задушаваха. Аз мислех, че той ни мрази, но сега знам, че не бе достатъчно силен нито да мрази, нито да обича. За майка ми тя представляваше една мания, която я правеше сляпа за реалността. Накрая, когато вече не можеше да си затваря очите за истината, това я уби. Деня, в който я погребахме, се заклех, че дори и да трябва да живея и умра сам, никога няма да обичам някого по този начин. После Джордж се ожени за Роуз. В тяхната любов нямаше нищо вълнуващо. Те просто бяха щастливи. Не се занасяха и не въздишаха, нито пък трябваше да бъдат постоянно заедно. Понякога, когато са в една и съща стая, сякаш дори не се забелязват. Но всъщност не е така. Като че ли са свързани. Не е необходимо да казват или да правят нещо. То е винаги в тях. Сякаш са част един от друг.

Хен я погледна в очите и каза:

— Ето, това искам.

Лаура мислено въздъхна и сложи ръката си върху неговата.

— И аз искам това. Просто не успях да го кажа така добре.

— Но не искаш ли и другите неща: въздишките и прехласването, клетвите, че Бог не е сътворил по-красива жена?

Лаура леко се усмихна и отвърна:

— Разбира се, че ги искам. Обзалагам се, че Джордж постоянно повтаря на Роуз колко е красива, само че на такива места, където братята му не го чуват. Това е нещо, което си остава между тях двамата.

— Не ме интересува, ако хората знаят, че за мен си най-красивата.

— Аз също не бих се притеснила, ако целият свят знае, че за мен си най-красивия мъж, но би ли искал целия град да с дошъл тук сега да ни гледа и да чува всяка дума от разговора ни?

— Мислиш ли, че биха имали нещо против това? — попита той като я целуна по ухото и плъзна устни надолу по шията.

Беше й трудно да мисли за Сикамор Флетс и за всичко останало, когато Хен възпламеняваше усещанията й по този начин.

— Представям си как госпожа Уърти щеше да закрие очите на Хоуп, а госпожа Нортън щеше да задърпа горката Рейчъл да си ляга.

Хен оголи рамото, й и покри гладката бяла кожа с целувки.

— Бил Нортън би си тръгнал в този момент. Той сигурно мисли, че подобно държание не подобава на един банкер.

Което просто би означавало колко погрешно може да мнението на банкера. Лаура можеше да си представи много малко неща, по-приятни от това. Помисли си, че госпожа Нортън би останала малко изненадана, ако мъжът й започне да целува врата и раменете й но й се струваше, че Рут доста лесно би свикнала с това.

Тя вече беше. Това нямаше нищо общо с егоистичното любене на Карлин. За Хен като че ли бе по-важно да достави удоволствие на нея, отколкото на себе си. Силно се изкушаваше да пъхне ръката си между краката му, за да разбере дали и нейното присъствие го вълнува толкова много, както неговото нея, но самата мисъл възпламеняваше тялото й. Хен изглежда си мислеше, че това се дължи на целувките и насочи устните си към гърдите й.

Лаура реши да не го обърква.

Тя разбра, че Хен иска да се любят точно тук и сега цялото й тяло изтръпна от възбуда. Карлин я желаеше само когато беше пиян. Това че Хен я иска посред бял ден, когато приятната топлина на сърцето заливаше тялото й, беше направо невероятно.

Тя, разбира се, също го искаше. Отначало не бе мислила за любенето по този начин, но днес мисълта я порази като гръм. Когато вдигна очи и го видя изправен до себе си, погледът й се плъзна първо по силните му крака и се спря на слабините му. Едва след като изви врата си и закри очите си от слънчевата светлина, успя да го види целия. Когато той се настани до нея, височината им се изравни, но това, което вече бе започнало, не можеше да се върне назад.

Тялото й гореше от желание и той бе причината. Лаура прекара ръце по косата му. Тя бе така руса и мека. Изглеждаше почти бяла на слънчевата светлина. Но отзад вратът му бе силно загорял от дългите години, прекарани под слънцето в Тексас. Пръстите й се пъхнаха под ризата му, търсейки силните мускули на раменете. Горещият му език намери зърната на гърдите й и тя почти се забрави. Но не напълно.

Докато езикът му обхождаше зърната й с влудяваща страст, ръцете й се плъзгаха надолу по гърба му. Усещаше мускулите под ризата му да потрепват и кожата, която бе мека и топла. Тялото му миришеше хубаво. Приятният му аромат се засилваше от топлината, която преминаваше през него.

Без сама да разбере как, Лаура се озова гола до кръста като насърчаваше всяка негова ласка. Пръстите й трескаво търсеха копчетата на ризата му, докато накрая я разкопча и съблече.

Кожата му бе поразително бяла. Ако не се смяташе загара около врата му, той приличаше на истински Адонис изваян от чист бял мрамор.

Но въпреки че изгаряше от желание да изучава тялото му, да се наслаждава на кожата, която, докосваха пръстите й, неговите милувки все по-настойчиво я караха да се отдаде на собствената си страст. Той бе така погълнат от удоволствието да я опознае цялата, че тя за момент му се подчини напълно, зарови ръце в косата му и притисна устните му към гърдите си.

Дори и в това положение силата на страстта му не намаля. Само за няколко минути бе съблякъл и нея и себе си. Нито пък липсата на опит бе в състояние да задържи жаждата му да задоволи желанията на телата им. Въпреки това той не проникна веднага в нея, а продължаваше да търси нови начини да й достави удоволствие, усилвайки удоволствието от всяка минута.

Лаура никога не бе мислила, че физическото удоволствие може да бъде толкова силно. Дори и без да има опит, Хен й достави наслада, каквато никога не бе изпитвала. Тя се остави изцяло в ръцете на Хен да я води в това удивително пътешествие и да я върне напълно невредима в края му.

Той проникна в нея и двамата се сляха в едно цяло. Тя се притискаше в тялото му като го учеше на всичко, което знае и поглъщаше първичната му сила и жаждата, която го изпълваше. Той стигна до края преди нея, но продължи, докато и тя сподели удоволствието му.

Лаура лежеше в прегръдките му, убедена, че това бе мъжът, който винаги ще се отнася с нея като с равна. Да живее с него, означаваше да дели всичко.

— Любовта ти наистина ме кара да се чувствам по-добре — каза Хен.

Лаура изпита леко негодувание срещу думите, нахлули в приятната атмосфера, която настъпи, след като се любиха, но когато осъзна значението им разбра колко важно бе казаното от Хен.

Тя се подпря на лакът, за да може да го вижда. Той лежеше по гръб със затворени очи, а тялото му поглъщаше слънчевата топлина.

— Сигурен ли си, че не става дума само за физическото ти желание? — попита тя.

— Това, което е вътре в мен няма нищо общо с физическите ми желания — отвърна Хен. Той се обърна така, че слънцето да не блести в очите му и продължи: — Ако беше така още преди години щях да се оправя.

Лаура усети една вълна на щастие да се надига в нея, но страхът й пречеше.

— Всичко е наред в душата ти — каза тя.

— Нищо не е наред — отвърна Хен.

— Кой ти го каза?

— Няма нужда някой да ми го казва. Отдавна го знам.

Искаше й се да спори, да му каже, че не е вярно, но дори не знаеше от какво го е страх.

— Да не искаш да кажеш, че не искаш да се ожениш, защото нещо не е наред?

— Не. Искам да кажа, че не трябва да го правя.

Лаура не можеше да сложи в ред мислите си. Докато се обличаха, тя полагаше неистови усилия да вникне в думите му, да разбере какво изпитва.

— Тук вътре няма кой знае какво — каза Хен като потупа гърди. — Никога няма да направя една жена своя съпруга, докато не се убедя, че мога да й предложа също толкова, колкото и тя на мен. Досега не мислех, че това е възможно. А сега се надявам да е така.

— Това е най-смешното нещо, което съм чувала — каза Лаура. — Половината от жените на тоя свят биха се избили за съпруг като теб.

— Надявам се скоро да ми видят гърба. В мъжа трябва да има много повече, отколкото можеш да забележиш на пръв поглед.

— Не и аз.

— Но не става дума само за теб и мен, нали? И други хора са замесени.

Може би, но тя нямаше намерение да им позволи до застанат между тях двамата. Беше намерила мъжа, който искаше, и смяташе да го задържи.

— Адам, не ме слушаш.

Лаура искаше да разтърси момчето докато му затракат зъбите. С всеки изминат ден й ставаше все по-трудно да се оправя с него. Тя седеше на сянка в дъбовата горичка до реката зад къщата на шерифа, а Адам се занимаваше с коня си под блясъка на утринното слънце.

— Остави Санди и ела тук — каза тя, като се опита да придаде на гласа си колкото се може повече тежест. — Трябва да поговоря с теб за нещо много важно и имам нужда от цялото ти внимание.

— Мога да слушам и да…

— Ела тук! — отсече Лаура. И тя самата се изненада на остротата в гласа си, но Адам завърза Санди и дойде при нея. Той стоеше намръщен и явно показваше, че го прави по принуда. Не я гледаше, но това нямаше значение. Само трябваше да слуша.

— Мисля отново да се омъжа. Би ли искал да имаш баща?

— Не.

— Не ти ли се иска да има кой да те учи да яздиш, да ходиш на лов, да…

— Не — извика Адам.

Когато вдигна глава онова, което прочете в очите му, силно я изненада. Вместо гняв и обида в тях личеше страх.

Тя се наведе и го прегърна. Той се дърпаше, но не достатъчно силно, за да се отскубне.

— Никога не бих се омъжила за човек, когото не харесваш — побърза да го увери тя. — Това не бива да те тревожи.

— Не искам да се омъжваш.

Сега в погледа му се четяха и гнева и обидата, но страхът също оставаше.

— Но ти харесваш Хен. Никога не си харесвал друг мъж толкова много.

Адам внезапно се дръпна от ръцете на майка си.

— Мразя шерифа — каза той, докато отстъпваше назад. — Мразя го.

— Не ставай смешен — каза Лаура, раздразнена от начина, по който момчето реагира и продължи: — Спиш в къщата му, ядеш храната му, с Джорди вървите по петите му. Просто не е възможно да го мразиш.

— Той не ме иска. Не иска ти вече да ми бъдеш майка. — Адам бе така разстроен, че малко оставаше да заплача, Лаура протегна ръка да го притегли към себе си, но той си отдръпна по-далече.

— Казах ти, че това не е вярно. Той много те харесва.

— Не го харесвам! Мразя го! Той иска да те отвлече.

Някой се бе опитал да го настрои срещу Хен. И бяха успели.

— Кой ти го каза? — попита тя. — Адам наведе глава. — Искам да ми кажеш кой ти е наговорил тези лъжи, Адам! Джорди ли?

— Той харесва шерифа — отвърна презрително Адам, Джорди мисли, че шерифа е идеален. Той иска да му бъде баща.

— Ти също по-рано го искаше. Какво те накара да си промениш мнението? — Адам отново замълча. — Какво са ти казали? — Детето мълчеше. — Ще отговориш ли на въпроси ми? — Адам поклати глава.

Значи смяташе да застане срещу нея.

— Аз съм ти майка и трябва да знам какво са ти казали. — Тишина. — Добре, щом не искаш не казвай нищо. Предполагам, че не мога да те накарам. Но ти не зачиташ майка си, Адам Блекторн, а аз няма да позволя това. Ще те накажа.

Струваше й се, че му стана малко неудобно, но не беше сигурна.

— След като не можеш да направиш онова, за което те моля, ще трябва да загубиш някои привилегии. Да имаш кон е привилегия. Ще заведа Санди в конюшнята. Няма да можеш нито да го яздиш, нито да го доближаваш.

Заплахата на майка му силно го изненада, но не отстъпваше.

— Ако до утре не ми кажеш, ще го продам. Сега, когато не мога да пера много дрехи имам нужда от тези пари. Господин Елджин ми предложи много добра цена. На Дани му трябвал кон.

— Не можеш да дадеш Санди на Дани! — избухна Адам. Не можеш. Той ще даде на Шорти Бейкър да го язди.

— От теб зависи.

Лаура се приближи до Санди. Отвърза го и се запъти към конюшнята. Мразеше да се отнася така с Адам, но той трябваше да се научи.

— Той каза, че ти искаш да се омъжиш за шерифа — каза Адам, като не вдигаше поглед от земята.

— И какво лошо има в това?

— Каза, че шерифът няма да ме иска, че ще иска ти да прекарваш цялото си време с неговите бебета.

Лаура се спря и се наведе към сина си. Повдигна брадичката му, така че да я погледне право в очите и каза:

— Аз съм твоя майка, Адам. Дори да имам и дузина бебета, това няма никакво значение. Пак бих те обичала точно толкова, колкото и сега. Моите бебета ще ти бъдат братя и сестри. Ти ще ги обичаш също толкова много, колкото и те теб. Ще бъдем едно семейство. Защо мислиш, че Джорди иска да е син на шерифа? Защото знае, че той е прекрасен човек, който би могъл да даде на едно момче много любов, дори и той да не му е син.

Адам сякаш дори не я слушаше.

— Не си ли спомняш как те учеше да яздиш? Нямаше да го направи, ако не те харесваше. А след като те харесва, никога не би искал от мен да престана да те обичам. — Изражението на лицето му си оставаше упорито. — Няма да се омъжа за човек, който не иска да те обича. — Адам изглеждаше така, сякаш ужасно му се иска да каже нещо. — Какво стана? Има ли още нещо, което не си ми казал? — Момчето продължаваше да мълчи. Лаура се изправи и му каза: — Мисля, че трябва да отидем да поговорим с шерифа. На него сигурно ще кажеш онова, което не искаш да кажеш на мен.

— Не — в гласа му вече нямаше страх, само дълбок гняв.

— Защо не? — попита Лаура.

Адам не можеше да се сдържа повече и направо изстреля отговора:

— Защото той е убил татко.

Това бе толкова неочаквано за нея, толкова абсурдно. Или по-скоро много хитро. Явно бе измислено, за да го нарани дълбоко. За момент тя не можа да намери думи.

— Кой ти каза това? Адам, отговори ми. Кой ти го каза?

— Дядо — отвърна момчето.

Ейвъри се е срещал с Адам! Можел е да го отвлече по всяко време и тя нямаше да знае кой го е направил. Как е могла да бъде толкова невнимателна?!

— Кажи ми какво ти е казал — строго каза тя. — Искам да чуя всяка дума.

— Каза, че татко се е опитвал да залови някакви лоши мъже и шерифа го е застрелял.

— Но това е глупаво. Хен е шерифът. Той не би убил никой, който му помага.

— Дядо казва, че той е убил татко — повтори Адам.

Лаура осъзна, че Адам не е в състояние да проумее и тя самата бе виновна за това. Бе направила всичко възможно да го накара да повярва, че баща му е бил добър човек, защото смяташе, че малко момче като него има нужда да се възхищава от татко си. Бе решила, че подобна лъжа ще е за добро, но сега трябваше или да му съобщи истината и да се надява, че той пак ще се научи да харесва Хен, или да го остави да продължава да живее със заблудата, че баща му е бил герой.

Зачуди се дали Адам е достатъчно голям, за да разбере защо го бе излъгала. Съмняваше се, че той ще приеме нещата такива, каквито всъщност са и ще й прости. Някой ден щеше, но точно сега щеше да се чувства обиден и измамен. Ако изобщо й повярва.

Но тя бе длъжна да му каже, както за негово, така и за нейно добро. На Карлин не дължеше нищо. Бе излъгала само заради Адам. И затова ще му каже цялата истина.

— Ела тук, Адам. Трябва да ти кажа нещо.

Сърцето я заболя като го видя, че пристъпва с нежелание. Само допреди няколко месеца всичко между тях беше наред. Винаги бе мислила, че той й се доверява напълно. Из плаши се, че дълбоко се е лъгала.

— Предполагам, че е трябвало по-рано да ти го кажа, но не исках да се срамуваш от баща си.

Адам се опита да се изплъзне, но тя го държеше здраво.

— Татко беше добър. Ти сама ми го каза. Дядо също.

Лаура разбра, че задачата й бе по-трудна, отколкото бе очаквала. Намусеното изражение на Адам ясно говореше, че той няма да приеме това, което ще му каже.

— Не ти казах истината за баща ти — започна Лаура. — Исках да го обичаш.

— Аз наистина обичам татко.

— Шерифът не го убил. Баща ти бе убит преди седем години, дълго преди шерифа да се появи. Баща ти не се опита да залови крадците на добитък, а да открадне бик и един от мъжете в ранчото го застреля.

— Това не е вярно — запротестира Адам. — Татко беше добър човек. Шерифът е лошия.

— Не, Адам. Баща ти бе заловен да краде добитък.

Адам се отскубна от ръцете на Лаура.

— Лъжеш — извика той.

— Защо ще те лъжа?

— Защото искаш да се омъжиш за шерифа. И не искаш да харесвам татко, а Хен.

— Кой ти го каза?

— Дядо. Каза, че ще се опиташ да ме накараш да повярвам, че татко е лош. Каза ми го.

Лаура разбра, че бе попаднала точно в капана на Ейвъри. Сега Адам не би повярвал и на една нейна дума.

— Няма да бъда негов син. Ако се омъжиш, ще избягам.

— Чуй ме, Адам. Не искам повече да се срещаш с Ейвъри. Той иска да те отвлече и да те…

— Не е вярно. Аз го питах. Досега би го сторил хиляди пъти, ако е искал.

Това накара Лаура да застане нащрек и тя попита:

— Какво иска Ейвъри?

Адам побърза да се защити:

— Нищо не иска. Само да го харесвам.

— Не те ли е карал да отидеш някъде с него или да направиш нещо?

— Не.

Адам лъжеше. Винаги можеше да го познае.

— Не ми казваш истината.

— Не е вярно. Той просто иска да го харесвам. Разказва ми за татко, че е бил добър човек. Ти също го каза.

— Знам. Излъгах те, защото мислех, че за теб ще е по-добре да се гордееш с баща си. Но сега разбирам, че съм сгрешила, тъй като мразиш един наистина добър човек.

— Лъжеш! Повече няма да те слушам.

Преди Лаура да успее да го спре, Адам изчезна зад ъгъла на къщата към каньона. Никак не й се искаше да го пуска в това състояние, но засега не можеше да направи нищо. Трябваше да се успокои, преди някой да успее да говори с него.

Тя трябва да го накара да приеме истината за Карлин. Както и това, че Хен го харесва. Непременно. Просто не можеше да се омъжи за човек, когото синът й мрази.

— Тя каза, че татко е бил лош — каза Адам на Ейвъри. — Точно както ти каза.

Въпреки че внимаваше да запази загриженото си изражение, Ейвъри се усмихна вътрешно. Лаура бе реагирала точно така, както очакваше. Сега оставаше само да убеди Адам да му помогне. Но момчето се оказа изключително упорито също като баща си. Ако Карлин бе направил онова, което му каза, днес щеше да е жив. Не трябваше да се жени за Лаура Симпсън. Тя беше наистина красива, не можеше да не го признае, но само един поглед му бе достатъчен да разбере, че рано или късно ще му донесе неприятности.

— Не бива да се сърдиш много на майка си — каза му Ейвъри. — Жените са способни на всичко, за да получат един мъж. Лъжата е нищо в сравнение с други работи, които съм ги виждал да правят.

— Какви работи? — попита Адам.

— Няма значение. По-важно сега е да ми помогнеш да си разчистя сметките с шерифа за това, че уби баща ти.

— Мама каза, че е било много отдавна. Каза, че шерифът е бил през цялото време в Тексас.

— Тя не знае. Не е била там. А сега ще ми помогнеш ли?

— Мама каза, че някой друг го е направил.

— Вече говорихме за това, момчето ми, сигурен съм. Не се тревожи повече. А сега трябва да направим план.

Но Адам не го слушаше. Ейвъри изглеждаше така, сякаш замисля свой собствен план.

— Недей да се чувстваш толкова виновна — обърна се Айрис към Лаура. — Надявам се, че този твърдоглавец, зет ми, скоро ще се осъзнае.

— К-какво искаш да к-кажеш? — сепна се Лаура, извадена от унеса си.

— На всички им е ясно, че си влюбена в Хен. Както и че и той е влюбен в теб. И след като това е така, струва ми се, че единствената причина за мрачното ти настроение е, че той все още не е поискал ръката ти. Нали не е?

— Никога не е казвал. Не съм очаквала. Не.

— Така си и знаех. Никой от тяхното семейство не се жени лесно. Мисля, че те всички са малко особени. Джеф със сигурност, а за Зак никога не можеш да кажеш. Като че ли най-разумен е Джордж, и то може би благодарение на Роуз. Тя единствено може да им влияе.

Лаура бе потресена от това, че мислите й бяха така прозрачни. Зачуди се дали всяка жена в града смяташе, че тя иска да спечели Хен. Подобна мисъл я накара да се изчерви.

— Не се притеснявай. Той скоро ще се оправи. Личи си, че се измъчва, и няма да може дълго да издържи в това състояние.

— Не искам да се чувства така — каза Лаура.

— Мъжете от семейство Рандолф имат нужда да страдат. Има нещо в живота им — Роуз казва, че е баща им, — което ги е направило неспособни да се влюбват като обикновените хора. Понякога са натрапчиво грижовни, но от тях стават добри съпрузи.

От поверителния тон на Айрис, Лаура заключи, че тя я смята вече за част от семейството. Тази жена сигурно разбираше другите мъже, но не познаваше Хен. Всъщност никой не го познаваше, включително и той самият. Това беше част от проблема. Влюбването го бе накарало да обърне внимание на себе си може би за пръв път в живота си. Така че просто не бе способен да обмисли нещо сложно като брака, преди да свикне с онова, което откри.

Което бе добре, защото, докато Адам не престанеше да го мрази, тя не можеше да се омъжи за него…

— Ти ще му бъдеш прекрасна съпруга. Също толкова мълчалива си, колкото и той. Никога не съм си представяла, че една жена може да говори толкова малко. Ние с Монти въобще не можем да мълчим.

Лаура й вярваше. Когато беше край тях с Монти, направо се изморяваше, но ясно личеше, че те двамата се обожават. Той говореше твърде много и на висок глас, но бе от онзи тип мъже, на които жените могат да разчитат, че винаги ще бъдат там, когато се нуждаят от тях. Айрис никога не можеше да седи спокойно. Въпреки че Монти бе този, който държеше картите, тя казваше как да ги разиграят.

Лаура се зачуди какво ли биха казали хората за нея и Хен. Той бе внимателен както винаги, но явно бе доста объркан. В началото тя си помисли, че присъствието на братята му го дразнеше. Всички в Сикамор Флетс говореха за тях. Хората се обзалагаха кое семейство ще бъде по-многобройно — Рандолфови или Блекторнови.

Той сигурно се тревожеше за Блекторнови, но каза, че вече знае какво да прави. Единствената му грижа оставаха тя и Адам. А по очите му личеше, че мислите му не бяха радостни. Искаше й се да поговори с него, но се колебаеше. Каквито и да бяха мислите му, трябваше да се справи с тях сам. Когато станеше готов, щеше да й съобщи.

— Нещо друго те тревожи повече от Хен, нали? — попита Айрис. Тя се вгледа в нея за момент и продължи: — Притесняваш се, че той е от старо семейство с традиции от Вирджиния ли? Подочух някои от жените в града да говорят за това. Така ли е?

Лаура кимна.

— Е, не се тревожи тогава. Бащата на Роуз бе янки и офицер. Можеш да си представиш как това се отрази на останалите от семейството. Бащата на Фърн пък беше фермер от Канзас, който си вреше носа навсякъде. За моите родители няма да споменавам. Казвам ти това, за да знаеш, че Рандолфови се женят за когото си искат. Според Монти всичката тази синя кръв се е поразредила. И аз съм сигурна, че ти можеш да влееш младост и свежест в нея.

— Ако търсят здрава и жизнеспособна порода са намерили най-подходящото място. В Сикамор Флетс хората са такива. А аз съм най-обикновената сред тях.

— Но си най-хубавата, а и както чувам, най-умна и оправна.

— Какво искаш да кажеш?

— Никак не е лесно за една жена сама да се оправя. А освен това имаш и собствена земя.

— А, каньонът ли имаш предвид?

— Нали той е основният източник за вода на града?

— Да.

— В това място нищо не е така ценно както водата, дори и златото — увери я Айрис.

Но имаше и нещо по-ценно — Хен Рандолф. Само че не знаеше дали ще има късмета да се сбъдне желанието й.

Хен беше в отвратително настроение от няколко дни. Винаги се чувстваше като тъпо мекотело, когато не можеше да разреши някакъв проблем. Това че не е в състояние да реши какво да прави с Лаура го объркваше повече от всякога.

— Сърдит си, защото мислиш, че дойдохме по-скоро, за да ти причиним неприятности, отколкото да те опазим жив — каза му Монти.

— Ако искаш вярвай, но аз оценявам вашето идване — или поне онова, за което дойдохте, — но няма нужда и петимата да ходите важно из града и всички да започнат да говорят за враждата ни. Остава само още един идиот да застреля някое дете. Тогава жителите на града и Блекторнови ще се надпреварват кой да ме залови пръв.

— Признавам, че е малко страшно — съгласи се Монти. — Но не можех да оставя Медисън и Джеф да не се месят. Което е доста глупаво, след като Медисън от години не се е качвал на кон. Трябва да му призная на това копеле обаче, че въобще не се оплакваше. Джеф, естествено създаваше проблеми и за двама.

Хен не се интересуваше от Джеф и Медисън. Бъдещето му висеше на косъм, а техните караници и препирни нямаше да му помогнат да вземе решение.

— Но това, което те тревожи, е друго. Онази жена е, нали? Вдовицата с детето? Какъв е проблемът?

— Влюбен съм в нея, глупако. Това е проблемът — Монти се загледа смаяно в брат си за момент, а в очите му се появи весело пламъче. Миг след това той избухна в бурен смях. — Престани, преди да съм ти размазал муцуната!

— Ако ще и да ме убиеш, не ми пука — успя да каже Монти през смях. — Като се сетя как се държеше, когато аз се печах на огън заради Айрис, не бих си мръднал и проклетия пръст да ти помогна, дори и да виждам, че те водят към въжето.

— Винаги съм казвал, че си най-подлия кучи син в Тексас.

— А аз, че ти си такъв.

— Ако не бяхме вече големи, бих те съборил на земята.

— Продължавай, ако от това ще ти олекне, но няма да разрешиш проблема си.

В безсилието си Хен се изкушаваше да си го изкара на брат си, но не можа да го улучи и юмрукът му се стовари върху тапицирания стол. Остана доволен от удара, който отекна с тъп звук.

— Тя не иска ли да се ожените? — попита Монти.

— Не съм я питал.

— Тогава откъде знаеш, че има проблем?

— Проблемът е в мен.

— Защо?

— Няма да съм добър съпруг.

— Сигурно. Кълна се в бога, че не бих се омъжил за теб. Имаш отвратителен характер, никога не казваш на никого онова, което смяташ да направиш, преди да си го свършил, и не си способен да проведеш един нормален разговор на масата по време на вечеря. Вероятно очакваш от нея да седи вкъщи и да гледа намръщената ти физиономия.

Хен се усмихна и отново стана сериозен.

— Не е само това. Ти знаеш, че ние всички приличаме на татко. Заклех се никога да не се отнасям с някого така, както той се отнасяше с мама.

— Надявам се да го изпълниш.

— А как да съм сигурен, че няма да се държа по този начин с Лаура?

— Ти просто си мрачен и необщителен, Хен. Не си зъл.

— Благодаря. Не ми се вярва тя да иска такъв съпруг.

— Ами попитай я. Кажи й какво калпаво копеле си. Така че ако се ожените да не съжалява.

— Не искам да направя такова нещо, проклет идиот такъв. Аз я обичам. По-скоро още сега бих си тръгнал, за да не се върна никога, отколкото да я нараня по някакъв начин.

— Ти май наистина я обичаш, а?

— Разбира се, че я обичам. Мислиш ли, че иначе бих ти позволил да ми се присмиваш така?

Погледът на Монти омекна.

— Любили ли сте се? — попита го той.

Хен кимна.

— Значи работата е сериозна.

— Казах ти, че е.

— Знам, но не мислех, че ще развалиш обета си за безбрачие.

— Нямах намерение.

— Съжаляваш ли?

— Не. Само че сега се чувствам сякаш съм се обвързал с нещо, на което не съм способен. Ти знаеш какво означава да мислиш за женитба.

Монти се засмя.

— Доста по-добре от теб — отвърна той.

— Но ти винаги първо свършваш работата, а после мислиш.

— Срамота е, че ти не можеш да го направиш поне веднъж.

— Веднъж го направих.

— Бях забравил.

— А аз не мога. Това че ти спеше с всяка жена, която ти паднеше, не означава, че и аз мога.

— Мен ме остави. Ти обичаш тази жена. Искаш ли да се грижиш за нея, да бъдете постоянно заедно?

— Разбира се.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не съм сигурен, че мога да го направя. Кажи ми честно, наистина ли смяташ, че от мен ще излезе добър съпруг?

— Най-добрият. Ти винаги си разбирал жените по-добре от всички нас. Но съпругата ти трябва да е подходящата жена.

— Лаура е най-подходящата.

— В такъв случай няма за какво да се тревожиш. Е, не е съвсем така, но поне няма да ти се наложи да научиш нищо повече от онова, което научава всеки женен мъж.

— Просто не съм сигурен, че съм подходящ за съпруг.

— Никой мъж не е бил. Всеки път, когато помислех да се оженя за Айрис, ме побиваха тръпки.

— Но ти си луд по нея.

— Това не променя нещата. Женитбата винаги предизвиква ужас у мъжа.

— На мен ли го казваш? Особено когато тя има малко момче, което ме мрази от дъното на душата си.

— Ти ще се справиш с него. Винаги си имал чар.

— Ти си тоя, който очарова.

— Не. Аз изглеждам добре и съм богат, затова правя каквото си искам, не съм лошо момче, когато всичко е вече казано и направено. Ти си груб и нежен едновременно — точно типът мъж, на който жените не могат да устоят.

— Може точно това да накара Блекторнови да дойдат и да ни нападнат.

— Преди малко ги видях шестимата да вървят надолу по улицата. Със сигурност не бих искал да ги срещна. Шерифът може и да е добър с пистолета, но оня сипаничавия изглежда достатъчно зъл, за да се справи с половината Блекторн. И близнакът му е достатъчно внушителен.

— Напразно се тревожите — обърна се Питър Колинс към мъжете, които се бяха събрали в бара на Елджин — Рандолфови винаги се държат един за друг.

— Това не ме притеснява. Просто не ми се иска да попадам сред тях.

— Че защо ще го правиш?

— Ами не знам, Блекторнови може да си помислят, че ние ги защитаваме.

— А не ги ли защитаваме?

— Ние наехме шерифа да пази нас, а не ние него.

— Мисля, че трябва да се отървем от него — каза някой. — Не искам да носи неприятностите си тук.

— Но Блекторнови знаят, че сме го наели заради тях. Ако той си отиде, те може да ни нападнат.

— Никой не е чувал за Блекторнови, откакто шерифа залови онези крадци — отбеляза Бил Нортън. Може и да не дойдат. А сега защо не изпием по едно и да поговорим за настъпването на дъждовния сезон?

Пожар! — чу се вик от улицата — Някой е запалил града!