Ледената принцеса

3

Видя, когато я изнасяха. Искаше му се да се хвърли с рев върху покритото й с одеяло тяло. Да я задържи завинаги.

Сега наистина я бе загубил. Някакви непознати хора щяха да се ровят из тялото й. Никой от тях нямаше да може да съзре красотата, която той виждаше.

За тях тя щеше да е просто парче месо. Пореден номер на лист хартия, без живот, без огън.

Той погали дясната си длан с лявата. Вчера бе галил нейната ръка. Притисна длан към бузата си и се опита да си спомни допира на студената й кожа до лицето си.

Не почувства нищо. Беше си отишла наистина.

Сините лампи хвърляха светлината си наоколо. Хора сновяха напред-назад, влизаха и излизаха от къщата. Защо бързаха толкова? Вече бе твърде късно.

Никой не го забеляза. Беше невидим. Като през целия си живот досега.

Нищо. Тя го виждаше. Винаги го бе виждала. Когато впиеше в него сините си очи, го караше да се чувства значим.

Не му остана нищо. Битката отдавна приключи. Сега стоеше в пепелта и гледаше как непознати отнасят живота му, покрит с жълто болнично одеяло. В края на пътя нямаше място за избор. Знаеше го още от малък. Сега наистина стоеше там. Мигът, който очакваше с копнеж, най-накрая настъпи и той се вкопчи здраво в него.

Нея вече я нямаше.

Гласът на Нели прозвуча леко изненадано, когато Ерика й позвъни. За миг Ерика се зачуди дали не прави от мухата слон. Но не можеше да отрече, че появата на Нели в дома на Карлгрен на погребението на Алекс бе изключително странна. Както и фактът, че разговаря почти само с Юлия. Карл-Ерик може и да беше административен директор във фабриката на Фабиан Лоренц, преди да се премести със семейството си в Гьотеборг, но доколкото Ерика знаеше, двамата не бяха приятели. Карлгрен се намираше на твърде ниско стъпало в социалната йерархия.

Поканиха я в невероятно красив салон с елегантна ходова гарнитура. Изгледът от прозорците му се простираше от пристанището до безкрайната морска шир отвъд островите. В хубав ден, когато снежната покривка на водата отразяваше слънчевите лъчи, зимната картина не отстъпваше по нищо на най-прекрасния летен пейзаж.

Настаниха се и им поднесоха коктейлни хапки на сребърен поднос. Хапките бяха страшно вкусни, но Ерика сметна, че би било невъзпитано да си вземе прекалено много от тях. Нели изяде само една. Очевидно се боеше да не прибави някой грам мазнина към малкото плът на кокалестото си тяло.

Разговорът им бе вежлив, но вървеше трудно. В дългите паузи между отделните реплики се чуваше единствено равномерното тиктакане на часовник и предпазливото посръбване от горещия чай. Разговаряха на неутрални теми. Как младите хора напускат Фелбака. Как не достигат работни места. Колко е тъжно, че все повече от старите уникални къщи попадат в ръцете на туристи. Нели дълго разказва за Фелбака, както помнеше града от годините, когато бе заживяла тук като младоженка. Ерика я слушаше внимателно. От време на време задаваше по някой учтив въпрос.

Имаше чувството, че и двете се въртят около темата, която рано или късно щяха да бъдат принудени да засегнат.

Ерика първа събра смелост.

— Последната ни среща беше по тъжен повод.

— Да, каква трагедия само. Толкова млад човек.

— Не знаех, че се познавате със семейство Карлгрен.

— Карл-Ерик работи за нас в продължение на дълги години, така че доста често се срещахме със семейството му.

Нели сведе поглед. Ерика забеляза, че нервно кърши ръце в скута си.

— Останах с впечатление, че познавате и Юлия. Тя не се ли роди, след като напуснаха Фелбака?

Нели леко се стегна и наклони глава на една страна — нищо друго не издаде, че въпросът й е неприятен.

— Не, с Юлия се познаваме отскоро, но аз я намирам за очарователна млада дама. Е, да, няма външността на Александра, но притежава силна воля и смелост, които я правят далеч по-интересна от глупавата й сестра.

Нели прикри устата си с ръка. За миг бе забравила, че говори за някого, който не е вече между живите, и за части от секундата фасадата й се пропука. Това, което Ерика съзря през пукнатината, бе чиста омраза. Защо Нели Лоренц мразеше Александра, жена, която бе познавала бегло в детските си години?

В този миг, преди Нели да успее да намери подходящо извинение за случилото се, телефонът иззвъня. Тя се изправи с нескрито облекчение и отиде да го вдигне.

Ерика се възползва от момента да огледа стаята. Красива, но безлична. Очевидно докосната от ръката на дизайнер. Нямаше детайл от интериора, който да не е съчетан с останалите в цветово и всяко друго отношение. Ерика несъзнателно сравни салона с изчистената обстановка в дома на родителите си. Там нямаше нито едно ненужно украшение. Всички предмети, събирани десетилетия наред, имаха определена функция. Ерика обаче намираше изпълнения с душа, макар и вехт дом за многократно по-красив от тази излъскана като за показ стая. Единствените по-лични вещи, които забеляза, бяха няколкото семейни портрета на камината. Наведе се напред и внимателно ги разгледа. Очевидно бяха подредени хронологично от ляво на дясно, като редът започваше с черно-бяла снимка на елегантна двойка младоженци. Нели наистина бе ослепително красива в бялата, плътно прилепнала по тялото й рокля, но Фабиан, изглежда, се чувстваше неудобно във фрака си.

На следващата снимка семейството се бе сдобило с нов член — Нели държеше бебе в ръце. Лицето на Фабиан все още беше строго и сериозно. Следваха множество снимки на детето, което все повече и повече растеше. На някои бе само, на други — с Нели. На последната фотография беше на около двайсет и пет. Нилс Лоренц. Изчезналият син. Като се изключи първата фотография, запечатала семейството им в пълен състав, човек имаше чувството, че Нели и Нилс са единствените му членове. Фабиан вероятно не е обичал да го снимат и вместо това е държал фотоапарата. Осиновеният син Ян не присъстваше на нито една фотография.

Ерика насочи вниманието си към бюрото в единия ъгъл на стаята. То бе тъмно на цвят, направено от череша и украсено с изящни орнаменти, които тя поглади с пръст. Отгоре му нямаше нито една джунджурия и изглежда, единствената му функция бе да краси стаята. Искаше й се да надникне в чекмеджетата му, но не знаеше колко още ще се забави Нели. Телефонният й разговор очевидно се проточваше, но можеше да приключи всеки момент. Ерика погледна към кошчето за боклук, в което бяха хвърлени няколко смачкани листове хартия. Вдигна най-горния и внимателно го разгъна. Прочете съдържанието му с нарастващ интерес. След това го върна на предишното му място, още по-озадачена от преди. Нищо в тази история не бе каквото изглеждаше.

Някой се прокашля зад нея. Ян Лоренц стоеше на прага на вратата, вдигнал въпросително вежди. Ерика се зачуди откога ли е там.

— Ерика Фалк, нали?

— Да. Вие трябва да сте синът на Нели, Ян?

— Да, така е. Приятно ми е да се запознаем. Трябва да знаете, че за вас доста се говори из градчето.

Мъжът й се усмихна широко и тръгна към нея с протегната ръка. Тя я пое с леко нежелание. Нещо в него я накара да настръхне. Той задържа ръката й в своята по-дълго от нормалното. За миг й се прииска да я издърпа от хватката му.

Очевидно се прибираше от делова среща. Носеше добре изгладен костюм и куфарче. Ерика знаеше, че той ръководи семейния бизнес. И то доста успешно.

Носеше косата си сресана назад, но използваше прекалено много гел. Устните му бяха твърде месести и пухкави за мъж, но имаше красиви очи с дълги тъмни мигли. Ако не бе едрата му квадратна челюст с дълбока трапчинка на брадичката, щеше да изглежда доста женствен. Смесицата от тези така различни черти му придаваше интересен външен вид, но бе трудно да се реши дали е привлекателен или не. Ерика го намираше за отблъскващ, но това й мнение се основаваше най-вече на неприятното усещане, което предизвикваше у нея.

— Значи мама най-накрая успя да ви примами тук. Името ви беше на едно от челните места в списъка на желани гости още след излизането на първата ви книга.

— Аха. Известно ми е, че тук това е едва ли не събитието на века. Майка ви ме е канила и друг път, но едва сега ми се отвори възможност да приема.

— Да, чух за родителите ви. Голяма трагедия. Приемете искрените ми съболезнования.

По лицето му се изписа състрадание, погледът му обаче остана безчувствен.

Нели се върна в стаята. Ян се наведе и целуна майка си по бузата, но Нели остана безразлична към жеста му.

— Сигурно си много щастлива, мамо, че Ерика най-накрая е наш гост. Откога я чакаш.

— Да, много съм щастлива.

Нели седна на дивана. Лицето й се изкриви от болка и тя се хвана за дясната ръка.

— Мамо, как си? Боли ли те? Да донеса ли хапчетата ти?

Ян се наведе напред и сложи ръце на раменете й, но тя го отблъсна грубо.

— Не, добре съм. Болежките на старостта, нищо особено. Между другото, не трябва ли да си във фабриката?

— Да, прибрах се само за да взема едни документи. А сега ще оставя дамите насаме. Не се напрягай, мамо, нали знаеш какво каза докторът…

Нели изсумтя нещо в отговор. Лицето на Ян изразяваше искрена загриженост и състрадание, но Ерика можеше да се закълне, че когато се обърна към тях за последен път, преди да напусне стаята, по устните му пробяга усмивка.

— Не остарявай, Ерика. С всяка година мисълта да се хвърля от някоя скала става все по-примамлива. Единствената ми надежда е до такава степен да си загубя ума, че да се почувствам отново на двайсет. Би ми било приятно да преживея това време отново.

Нели се усмихна горчиво.

Тази тема не бе особено приятна, затова Ерика смотолеви някакъв отговор и се опита да поведе разговора в друга насока.

— Сигурно мисълта, че имате син, който да продължи семейния бизнес, ви носи утеха. Доколкото знам, Ян живее при вас със съпругата си.

Нели погледна за секунда към снимките на камината. Не каза нищо, а и Ерика не посмя да й зададе повече въпроси по тази тема.

— Стига сме говорили за мен. Работите ли по някоя нова книга в момента? Трябва да призная, че страшно много харесах тази за Карин Бойе. Успявате да възродите личностите, за които пишете. Защо работите единствено върху биографии на жени?

— Мисля, че в началото беше по-скоро случайно. Дипломната ми работа бе за големите шведски писателки. Те така ме омагьосаха, че ми се прииска да науча повече за тях като личности. Първата ми книга, както вероятно ви е известно, беше за Ана Мария Ленгрен, за която знаех най-малко. След това продължих по инерция. В момента работя върху биографията на Селма Лагерльоф. Доста интересен живот.

— Никога ли не сте се замисляли да напишете някоя… авторска, а не биографична творба? Езикът ви е толкова богат, ще ми е интересно да прочета някое художествено произведение от вас.

— Разбира се, че съм мислила по този въпрос. — Ерика се опита да скрие чувството си на вина. — Но в момента цялото ми внимание е съсредоточено върху книгата за Селма Лагерльоф. Ще видим какво ще правя после. — Тя погледна часовника си. — Като стана дума за писане, за съжаление е време да си тръгвам. Макар и да нямам фиксирано работно време, все пак професията ми изисква определена дисциплина и трябва да се прибера, за да приключа с нормата за деня. Много благодаря за чая и за вкусните хапки.

— Няма защо. Беше ми много приятно.

Нели се изправи грациозно от дивана. От старческите й болежки нямаше и следа.

— Ще ви изпратя. В миналото това беше задължение на нашата икономка Вера, но времената се менят. Вече не е модерно да имаш домашна прислуга, а и кой ли би могъл да си го позволи. С радост бих я задържала, ние все пак имаме и финансовата възможност, но Ян не иска и да чуе. Казва, че не желае в къщата да живеят чужди хора. Обаче няма нищо против тя да идва да чисти веднъж седмично. Понякога изобщо не е лесно да разбереш младите.

Очевидно отношенията им бяха преминала на съвсем друго ниво, защото когато Ерика й подаде ръка за довиждане, Нели игнорира жеста и вместо това допря буза до нейната за въздушна целувка. Ерика инстинктивно обърна най-напред правилната страна и се почувства почти като изискана дама. Започваше да свиква със светския живот.

Забърза към къщи. Не искаше да разкрива пред Нели истинската причина за оттеглянето си. Погледна часовника си. Два без двайсет. В два часа щеше да я посети агент по недвижимо имущество, за да огледа къщата преди продажбата. Ерика скръцна със зъби при мисълта, че някакъв непознат ще обикаля и ще се рови из дома на родителите й, но вече нищо не можеше да направи по този въпрос. Време бе да се примири.

Днес беше без колата и й се наложи да ускори крачка, за да стигне навреме. Същевременно обаче си помисли, че нищо няма да му стане на агента, ако почака малко, и отново забави ход. Защо да бърза?

Опита се да прогони неприятните мисли. Спомни си за съботната вечеря в дома на Патрик, която надмина всичките й очаквания. Ерика винаги бе гледала на него като на мил, но леко досаден по-малък брат, макар че всъщност бяха на една възраст. Сега явно бе очаквала, че Патрик е същото закачливо момче. Вместо това срещна един зрял, сърдечен и забавен мъж. И доста привлекателен, трябваше да признае.

Зачуди се какво повелява етикетът — колко време трябва да изчака, преди да му се отблагодари с вечеря вкъщи.

Последният склон преди къмпинга на залива изглеждаше измамно полегат, но всъщност бе доста стръмен. Когато най-накрая зави надясно и изкачи последната височина до къщата, Ерика дишаше тежко. Стигна до върха и спря поразена. Пред дома й бе паркиран голям мерцедес и тя знаеше много добре кой е собственикът му. Мислеше си, че най-неприятното вече е минало. Очевидно грешеше.

— Здравей, Ерика.

Лукас стоеше облегнат на външната врата със скръстени ръце.

— Какво правиш тук?

— Така ли ще посрещнеш зет си?

Говореше с акцент, но в граматическо отношение шведският му бе перфектен.

Подигравателно разтвори ръце като за прегръдка. Ерика игнорира жеста му и по лицето му разбра, че той и не очакваше друго. Гледаше да не подценява Лукас. Затова винаги бе нащрек в негово присъствие. Най-много й се искаше да се приближи до него и да го зашлеви по ухилената физиономия, но дори не й се мислеше какви последствия би имало това.

— Отговори на въпроса ми. Какво правиш тук?

— Ако не греша, хм, притежавам четвърт дял от всичко това.

Той махна с ръка към къщата, но със същата самоувереност можеше да посочи и целия свят.

— Половината е моя, другата е на Ана. Ти не притежаваш нищо.

— Вероятно не си добре запозната със семейния кодекс, като се има предвид, че така и не успя да намериш някой достатъчно ненормален мъж, който да иска да се обвърже с теб. Та съгласно този така добър и справедлив кодекс, разбираш ли, законните съпрузи имат право на половината от имуществото на респективната си половинка. Дори от къщи край морето.

Ерика познаваше много добре закона. За миг се ядоса на родителите си, които бяха проявили голяма несъобразителност, като не приписаха къщата на дъщерите си като еднолична собственост. Те също знаеха що за човек е Лукас, но вероятно не очакваха, че им остава толкова малко живот. Никой не иска да се замисля за собствения си край и родителите й като всички останали бяха оставили подобни решения за по-нататък.

Ерика реши да пренебрегне унизителния му коментар за семейното й положение. По-скоро би останала сама цял живот, отколкото да направи грешката да се обвърже с мъж като Лукас.

Той продължи:

— Искам да присъствам на срещата с агента. Добре е човек да знае на колко се равнява имуществото му. Искаме всичко да мине добре, нали?

По устните му отново се разля дяволската му усмивка. Ерика отключи вратата и се втурна в къщата. Агентът закъсняваше и тя се надяваше скоро да се появи. Не й допадаше мисълта да стои насаме с Лукас.

Той влезе след нея. Тя закачи якето си на закачалката и се захвана да оправя в кухнята. Можеше да търпи присъствието му само ако се правеше, че не го забелязва. Чу го как обикаля из къщата, като на инспекция. Това бе най-много третото или четвъртото му посещение тук. Лукас нямаше сетива за обаянието на семплата, изчистена обстановка и не проявяваше особено желание да общува със семейството на Ана. Баща им не можеше да понася зет си и чувствата им бяха взаимни. Ана идваше винаги сама с децата.

На Ерика не й хареса начинът, по който Лукас обикаля и докосва предметите в стаите. Как опипва мебелите и украшенията. Едва устоя на изкушението да тръгне след него с парцал и да забърше всичко, до което се е допрял. Изпита облекчение, когато видя посребрял мъж да паркира волвото си на алеята пред къщата. Бързо отиде да го посрещне. След това се затвори в кабинета си. Не искаше да присъства, докато той обикаля из родния й дом и преценява теглото му в злато. Или стойността му на квадратен метър.

Компютърът й я чакаше включен, а на екрана примигваше недовършеният текст. Тази сутрин като никога беше станала рано и успя да свърши доста работа. Бе написала четири страници от книгата за Алекс и сега реши да ги препречете.

Жанрът на книгата все още й създаваше главоболия. В началото, докато все още си мислеше, че Алекс се е самоубила, възнамеряваше с творбата си да даде отговор на въпроса „защо“ и да представи нещата в документална форма. Сега обаче материалът все повече придобиваше криминален характер. Ерика се интересуваше най-вече от хората, от техните отношения и психика. А криминалните романи описваха кървави убийства и смразяващи кръвта събития. Никак не й допадаха типичните за тях клишета и й се искаше творбата й да се отличава с по-голяма оригиналност. Да се опита да разкрие защо някой се решава да извърши най-страшния от всички грехове, като отнеме живота на ближния си. До този момент бе успяла да подреди всички факти в хронологичен ред, като цитира дословно хората, с които бе разговаряла, и като допълни думите им със собствени наблюдения и размисли. Трябваше да съкрати материала. За да направи историята по-стегната, за да се приближи колкото се може повече до истината. Все още не искаше да мисли как ще реагират близките на Алекс.

Съжали, че не разказа на Патрик за посещението си в къщата, където Алекс бе убита. Трябваше да му каже за мистериозния посетител и за скритата в гардероба картина. За усещането, че нещо в стаята липсва. Не можеше да му се обади просто така и да му съобщи, че е скрила някои неща, но си обеща, че ще го стори веднага щом й се отвори подходяща възможност.

Чу как Лукас и агентът се разхождат из къщата. Човекът сигурно намираше поведението й за много странно. Да го поздрави с половин уста, след което да се затвори в стаята си. Не той бе виновен за положението й в момента, затова реши да стисне зъби и да покаже малко добро възпитание.

Влезе във всекидневната точно навреме, за да чуе как Лукас възхвалява с поток от думи прекрасната светлина, процеждаща се през касетираните с дървени шпросни7 прозорци. Странно, Ерика не подозираше, че изпълзелите изпод някой камък насекоми обичат слънчева светлина. Представи си Лукас като голям блестящ бръмбар и й се прииска да го изтрие от живота си с едно-единствено завъртане на тока на ботуша си.

— Извинявам се за проявената неучтивост преди малко. Трябваше да свърша някои спешни неща.

Ерика се усмихна горчиво и подаде ръка на агента, който се представи като Шел Ек. Увери я, че изобщо не се е засегнал. Продажбата на къща е свързана с доста емоции и той можел да разкаже куп истории… Ерика се усмихна още по-широко и дори си позволи да му намигне закачливо. Лукас я наблюдаваше подозрително. Тя не му обърна внимание.

— Не искам да ви прекъсвам. Докъде стигнахте?

— Зет ви току-що ми показваше красивата ви всекидневна. Трябва да призная, че е изключително стилна. Особено с прекрасната светлина от прозорците.

— Да, наистина е много красива. Жалко само, че става такова течение.

— Течение?

— Да, прозорците не са добре уплътнени, затова при най-малкия повей на вятъра човек трябва да обуе най-дебелите си чорапи. Разбира се, проблемът лесно може да бъде разрешен, като се сменят всички прозорци.

Лукас я погледна гневно, но Ерика се престори, че не го забелязва. Вместо това хвана под ръка агент Шел, който вероятно би замахал радостно с опашка, ако беше куче.

— Както разбирам, вече сте видели горния етаж, затова можем да продължим в приземния. Да не ви притеснява миризмата на мухъл. Няма страшно, стига да не сте алергичен. Аз практически съм живяла там и нищо ми няма. Лекарите се категорични, че астмата ми в никакъв случай не се дължи на това.

При тези думи, като кулминация, тя се разкашля силно и се преви на две. С периферното си зрение видя как лицето на Лукас започва да бие на червено. Знаеше, че блъфът й ще лъсне при един по-внимателен оглед на къщата, но поне можеше да подразни Лукас, което си беше някаква утеха.

Агент Шел, изглежда, изпита голямо облекчение да излезе отново на чист въздух, след като Ерика така ентусиазирано му разкри всички предимства на приземния етаж. Лукас не продума и дума до края на огледа и Ерика усети леко безпокойство. Дали не бе попрекалила с детинската си шега? Зет й също прекрасно знаеше, че една внимателна проверка на състоянието на къщата няма да покаже нито един от „разкритите“ от нея „дефекти“, но тя се бе опитала да го направи за смях, а Лукас Максуел не прощаваше подобно поведение. С лек страх наблюдаваше как агентът потегля с колата си, като радостно им маха за довиждане. Разбира се, преди това им обеща, че съвсем скоро могат да очакват посещение от специалист, който да огледа къщата от тавана до мазето.

Ерика влезе първа обратно в антрето. В следващата секунда се оказа залепена за стената, а Лукас я стискаше брутално за шията. Лицето му бе на около сантиметър от нейното. Гневът, който съзря в очите му, я накара за първи път да осъзнае защо на Ана й бе толкова трудно да го напусне. Ерика видя мъж, когото нищо не може спре. Беше като вцепенена, страхуваше се дори да помръдне.

— Никога повече не прави така, никога, чуваш ли! Никой не може да ме излага така безнаказано, така че много внимавай!

Той изсъска репликите си с такава сила, че опръска лицето й с капки слюнка. Ерика потисна импулса си да я изтрие с ръка. Вместо това продължи да стои неподвижно като камък, като горещо се молеше той най-накрая да си тръгне и да се махне от къщата й. За нейно най-голямо учудване Лукас стори именно това. Пусна я и тръгна към вратата. Но точно когато тя си отдъхваше с облекчение, зет й бързо се обърна, направи една голяма крачка и отново застана пред нея. Не й даде време да реагира, хвана я силно за косата и притисна устата си към нейната. После със сила промуши езика си между устните й и така силно я стисна за гърдите с една ръка, че сутиенът се вряза в тялото й. След това с усмивка тръгна към вратата и изчезна в зимния студ. Ерика се отпусна едва когато го чу да пали двигателя на колата си и да потегля. Свлече се на пода с гръб към стената и отвратена изтри уста с горната част на ръката си. Целувката му по някакъв начин й се стори още по-заплашителна от ръката на врата й. Усети как започва да трепери. Прегърна силно колене с ръце, склони напред глава и се разрида. Не заради себе си, а заради Ана.

В света на Патрик сутрините през първия работен ден от седмицата не бяха на почит. Преди единайсет той просто не се чувстваше човек. Но огромната купчина документи на бюрото му го извади от състоянието на транс. Събуждането беше грубо и Патрик силно изстена.

Аника Янсон му се усмихна закачливо и го попита с невинна физиономия:

— Не ми ли каза, че искаш всичко публикувано за семейство Лоренц през годините? Значи човек си върши отлично работата, изравя всяка записана по техен адрес буква и какво получава в отплата? Дълбока въздишка. Бих предпочела да чуя, че вечно ще си ми благодарен.

Патрик се усмихна.

— Ти не просто заслужаваш вечната ми благодарност, Аника. Ако не беше омъжена, щях веднага да се венчая за теб и да те обсипя с кожи от норка и диаманти. Но тъй като разби сърцето ми, а на всичкото отгоре упорито отказваш да изоставиш онзи мизерник, ще трябва да се задоволиш с едно скромно мерси. И с вечната ми благодарност.

За голямо свое удоволствие видя, че този път почти успя да я накара да се изчерви.

— Определено ти се отваря доста работа занапред. Защо ти трябва този материал? Да не би да е свързан с убийството във Фелбака?

— Истината е, че нямам никаква представа. Нека да го наречем женска интуиция.

Аника повдигна въпросително вежди, но реши, че едва ли ще успее да изкопчи нещо повече от него за момента. Но й стана любопитно. Всички, дори и в Танумсхеде, бяха чували за семейство Лоренц, а ако те се окажеха замесени в убийство, то това щеше да се превърне в сензацията на века.

Патрик я проследи с поглед, докато не затвори вратата след себе си. Невероятно способна жена. Вътрешно силно се надяваше, че ще издържи управлението на Мелберг. Щеше да е голяма загуба за участъка, ако някой ден й дойдеше до гуша и напуснеше. Опита се да се фокусира върху купчината хартия, която Аника остави на бюрото му. След като набързо прелисти материала, установи, че ще му отнеме цял ден да прочете всичко, затова се облегна назад, качи крака на масата и взе първата статия.

Шест часа по-късно вече масажираше врата си, а очите го бодяха и сърбяха. Прочете статиите в хронологичен ред, като започна с най-старата изрезка. Това се оказа доста интересно четиво. Много се бе изписало по адрес на Фабиан Лоренц и успехите му през годините. Повечето от статиите бяха позитивни. Изглежда, съдбата дълго му се е усмихвала. Предприятието му удивително бързо е набирало скорост, а Фабиан явно е бил страшно надарен, дори гениален бизнесмен. Сватбата му с Нели не бе подмината от светската хроника, във вестника дори имаше публикувана снимка на красивата двойка в празничното им облекло. Следваха фотографии на Нели и сина им. Нели очевидно бе неуморна в организирането на различни благотворителни и светски събития, а Нилс неотлъчно стоеше до нея. Обикновено с уплашено лице, стиснал здраво майка си за ръката.

Дори и след навлизането си в пубертета, когато повечето младежи започват да се отнасят леко резервирано към прояви на публични места в компанията на майките си, Нилс продължаваше предано да стои до Нели, вече държейки я под ръка, с гордо изражение на лицето, което Патрик разтълкува като израз на собственическото му чувство. Фабиан се появяваше все по-рядко на вестникарските страници, а името му се споменаваше само във връзка с някоя по-голяма сделка.

Един материал, който се отличаваше леко от останалите, привлече вниманието на Патрик. Във вестник „Алершпостен“ имаше дълга статия за Нели по повод решението й през средата на седемдесетте да осинови дете с „трагична история“. Статията съдържаше фотография на добре гримираната и наконтена Нели, прегърнала дванайсетгодишно момченце в собствената й елегантна всекидневна. То бе сърдито и начумерено. Изглеждаше така, сякаш всеки момент се готви да изблъска кокалестата й ръка. Нилс, който по това време бе млад мъж към средата на двайсетте, стоеше зад майка си, без да се усмихва. Строг и сериозен, облечен в тъмен костюм и със зализана назад коса, Нилс се вписваше идеално в изисканата атмосфера на стаята, докато по-малкото момче се открояваше като бяла врана.

Статията възхваляваше саможертвата и изключителния обществен принос на Нели Лоренц с решението й да приеме това дете. Намекваше се, че момчето е жертва на някаква огромна трагедия в детството си и че „семейството на Нели се опитва да му помогне да превъзмогне тази травма“. Тя не се съмняваше, че сигурността и любовта, които го очакват в дома им, ще го превърнат в пълноценен и съзидателен човек. Патрик усети, че се изпълва със съчувствие към момчето.

След около година снимките от лъскави светски събития и будещите завист статии за живота и дома на Лоренц са заменени с траурни заглавия. „Наследникът на състоянието на семейство Лоренц изчезва.“ Местните вестници въртят новината седмици наред, а изчезването на Нилс явно се оказва изключително важно събитие, защото дори вестник „Гьотеборгпостен“ публикува статия по този повод. Гръмките заглавия са придружени от безброй къде повече, къде по-малко достоверни спекулации за истинската съдба на младия Лоренц. Представени са всевъзможни алтернативи — като се започне от това, че е пропилял цялото състояние на баща си и сега живее в лукс на неизвестен остров, и се стигне дотам, че не е истински син на Фабиан Лоренц, който не възнамерява да остави завидното си богатство на едно копеле. Повечето от версиите бяха представени със заобикалки. Но всеки средно интелигентен читател можеше с лекота да прозре какво се опитват да му кажат журналистите между редовете.

Патрик се почеса по главата. Нямаше абсолютно никаква представа как би могъл да направи връзка между случай на изчезване от преди двайсет и пет години и убийството на млада жена в днешни дни, но усещаше, че тя съществува.

Разтърка уморено очи и продължи да прелиства останалата част от купчината — вече й се виждаше краят. След известно време вестниците бяха загубили интерес към изчезването на Нилс, най-вече поради липса на нова информация по случая, и го споменаваха все по-рядко. Дори самата Нели се появяваше на светските страници изключително спорадично и името й не присъстваше в нито една статия от деветдесетте. По повод смъртта на Фабиан през 1978 в „Бохусленинген“ бе публикуван огромен некролог с обичайните помпозни фрази, че си е отишъл стълб на обществото и така нататък. Това бе последната публикация по негов адрес.

Осиновеният им син Ян за сметка на това обаче става все по-често обект на журналистически интерес. След изчезването на Нилс той е единственият наследник на семейния бизнес и веднага след като навършва осемнайсет години, заема поста на изпълнителен директор. Разцветът на предприятието продължава по време и на неговото управление и сега идва ред на Ян и съпругата му да запълват светските хроники.

Патрик спря да чете. Един лист бе паднал на пода. Той се наведе да го вдигне и се зачете с интерес. Статията бе от преди повече от двайсет години и съдържаше голямо количество любопитна информация за живота, който Ян бе водил, преди да попадне в семейство Лоренц. Обезпокоителна информация, но определено интригуваща. Животът му със сигурност се беше променил коренно след осиновяването. Въпросът е дали самият Ян също бе претърпял подобна радикална промяна.

Патрик решително събра листовете на куп и ги подравни, като удари долния им край в масата. Чудеше се как да постъпи от тук нататък. За момента разполагаше единствено със собствената си интуиция и тази на Ерика. Облегна се назад на стола си, сложи крака на масата и сключи ръце на тила. Затвори очи и се опита да подреди мислите си, за да претегли отделните алтернативи. Затварянето на очите се оказа грешка. След вечерята в събота не можеше да спре да мисли за Ерика.

Наложи си да отвори очи и се втренчи в потискащата зелена бетонна стена. Полицейският участък бе строен в началото на седемдесетте и очевидно бе дело на архитект специалист по обществени постройки, който със сигурност имаше силни предпочитания към правоъгълни форми, бетон и мръснозелени цветове. Патрик се опита да освежи кабинета си поне малко с няколко саксии на прозореца и плакати в рамка по стените. На бюрото му дълго време бе стояла сватбена снимка на тях двамата с Карин и макар той да бе бърсал праха многократно оттогава, все още му се струваше, че вижда следата от нея. Постави моливника си на въпросното място и продължи да обмисля какво да прави с купчината статии пред него.

Всъщност можеше да постъпи само по два начина. Първият бе да тръгне по тази следа сам, което означаваше, че трябва да го стори през свободното си време. Мелберг старателно се грижеше да му осигури толкова много работа, че му се налагаше по цял ден да търчи насам-натам като попарен с вряла вода плъх. Всъщност нямаше време да преглежда статиите, но го стори в знак на протест. Щеше да си плати за тази простъпка, като остане на работа през по-голямата част от вечерта. Идеята да върши работата на Мелберг през и без това оскъдното си свободно време не му се стори особено примамлива, затова реши да изпробва втората алтернатива.

Ако отидеше при Мелберг и си изиграеше добре картите, можеше да получи разрешение да работи по тази версия през работното си време. Суетността на Мелберг бе слабото му място и ако успееше да го погъделичка малко, може би щеше да спечели одобрението му. Патрик не се съмняваше, че инспекторът гледа на случая „Алекс Вийкнер“ като на сигурен билет обратно към Гьотеборг. Той самият смяташе, че ако се вярва на клюките, които бе чул по адрес на началника си, всички мостове назад бяха изгорени, но поне можеше да извлече собствена изгода от ситуацията, ако успееше да преувеличи връзката на семейство Лоренц със случая, като например намекне за получен сигнал, че Ян е баща на детето на Алекс, може би щеше да спечели Мелберг на своя страна. Постъпката му не би била съвсем етична, но Патрик усещаше дълбоко в себе си, че съдържанието на купчината статии има отношение към смъртта на Алекс.

Свали със замах краката си от бюрото и така силно бутна стола си назад, че той се плъзна на колелцата си и се удари в стената. Взе всички копия със себе си и се отправи към другия край на напомнящия бункер коридор. Преди да си даде време да размисли, вече чукаше силно на вратата на Мелберг, след което му се стори, че чу едно „Влез“.

Както винаги се зачуди как един мъж, който нищо не прави, успява да събере такава огромна купчина хартия пред себе си. В кабинета на Мелберг нямаше място, свободно от документи. Те бяха навсякъде — на прозореца, по столовете и най-вече на бюрото му, лежаха си там и събираха прах. Етажерката зад инспектора се бе огънала от папки и Патрик се запита откога ли не са отваряни. Мелберг говореше по телефона, но му махна да влезе. Патрик се запита какво ли се е случило, че Мелберг сияе като витлеемската звезда на Коледа, а усмивката не слиза от лицето му. Добре че ушите му й пречеха, иначе сигурно щеше да се разлее и по задната част на главата му.

Мелберг отговаряше на събеседника си с по една дума.

— Да.

— Разбира се.

— Изобщо не.

— Естествено.

— Постъпили сте съвсем правилно.

— Не.

— Да, много ви благодаря, госпожо. Обещавам да ви се обадя веднага щом имам отговор.

После триумфално тресна телефонната слушалка и стресна Патрик, който подскочи на стола си.

— Ето така се постигат резултати!

Инспекторът явно се наслаждаваше на мига. Приличаше на радостен Дядо Коледа. Патрик осъзна, че за първи път съзира зъбите на началника си. Те се оказаха изненадващо бели и равни. Прекалено съвършени.

Мелберг го гледаше в очакване и Патрик разбра, че трябва да попита какво се е случило. Така и стори, но отговорът се оказа неочакван.

— Пипнах го! Убиеца на Алекс Вийкнер!

Мелберг толкова се вълнуваше, че дори не забеляза как туфата коса на главата му се свлече над едното ухо. На Патрик за първи път не му беше смешно. Пренебрегна факта, че инспекторът говори в първо лице единствено число и очевидно няма никакво намерение да сподели славата с подчинените си. Вместо това се наведе напред, подпря лакти на коленете си и сериозно попита:

— Какво имате предвид? Да не би да сте направили пробив в разследването? С кого разговаряхте?

Мелберг вдигна ръка, за да спре потока от въпроси, облегна се назад на стола и сключи ръце на корема си. Явно възнамеряваше да се наслади докрай на ситуацията.

— М-да, Патрик. Всеки, който като мен от дълги години практикува нашата професия, знае, че човек не просто прави пробив в разследването, а че пробивът идва като заслужена награда след усилен труд. Благодарение на дългия ми опит, изключителните ми способности и здрава работа мога да се похваля днес с пробив в разследването. Току-що получих обаждане от жена на име Дагмар Петрен, която сподели с мен интересните си наблюдения от къщата на Вийкнер, направени малко преди тялото да бъде намерено. Да, да, дори ми се иска да отида още по-далеч и да нарека тези наблюдения „решаващи“, защото благодарение на тях съвсем скоро ще заключим зад решетките един обществено опасен убиец.

Патрик изгаряше от любопитство, но от опит знаеше, че трябва да остави Мелберг да каже, каквото си е решил. Все някога щеше да започне да говори по същество. Патрик само се надяваше това да се случи, преди да излезе в пенсия.

— Да, спомням си за един мой случай в Гьотеборг от есента на 1967…

От гърдите на Патрик се отрони невидима въздишка и той се приготви за дълго чакане.

Откри Дан точно където очакваше. Той подреждаше съоръженията на лодката с такава лекота, сякаш бяха от памук. Дебели ролки въжета, моряшки сакове и огромни брони. Ерика с удоволствие го загледа как работи. Дан се сливаше напълно с пейзажа зад него. Носеше домашно изплетен пуловер, шапка и ръкавици, а при всяко издишване от устата му излизаше бяла пара. Слънцето светеше високо в небето, снегът на палубата блестеше. Цареше пълна тишина. Дан работеше целенасочено и ефективно, наслаждавайки се на всяка минута. Това бе стихията му — лодката, морето, островите. Ерика знаеше, че приятелят й вече си представя как ледът скоро ще започне да се пропуква и „Вероника“ с пълна пара ще се понесе напред към хоризонта. Зимата бе единствено едно дълго очакване. Този сезон открай време бе свързан с доста трудности за жителите на крайбрежието. В миналото при добро лято рибарите обикновено успяваха да осолят достатъчно количество херинга, за да преживеят зимата. В противен случай им се налагаше да намират друг начин да се препитават през тези месеци. Като повечето си колеги Дан не можеше да изхранва семейството си само от риболов, затова бе посещавал вечерно училище и сега работеше като учител по шведски няколко дни седмично в основното училище в Танумсхеде. Ерика не се съмняваше, че е прекрасен учител, но сърцето му се намираше далеч от класните стаи.

Дан бе потънал напълно в работата си по лодката и Ерика тихо запристъпва, за да може да го погледа още малко, преди да я забележи на кея. Сравни го с Патрик. На външен вид бяха напълно различни. Дан имаше руса коса, която през лятото практически побеляваше. Тъмните коси на Патрик имаха същия нюанс като очите му. Дан беше мускулест, Патрик по-скоро кльощав. Що се отнася до характера им обаче, можеха направо да са братя. И двамата имаха един и същ спокоен, мек темперамент и приятно чувство за хумор, което винаги проявяваха в точния момент. Сега за първи път си даваше сметка колко си приличат в това отношение. Донякъде се зарадва. След Дан така и не се почувства щастлива в нито една връзка. Но през всичките тези години или целенасочено, или случайно бе излизала с мъже от съвсем различен тип. „Незрели“, както Ана отбеляза веднъж. „Опитваш се да възпитаваш момченца, вместо да откриеш някой пораснал мъж. Затова никак не е странно, че връзките ти винаги приключват с провал.“ Това пък бяха думи на Мариане. Може би имаха право. Впрочем времето безмилостно течеше и Ерика трябваше да признае, че започва да чувства известна паника. Смъртта на родителите й брутално я накара да осъзнае за пореден път какво й липсва в живота. След събота вечерта мислите й неочаквано започнаха да се въртят около Патрик Хедстрьом. Гласът на Дан прекъсна размишленията й.

— Здравей, откога стоиш там?

— А, от преди малко. Беше ми интересно да погледам как работиш.

— Е, не е като твоя занаят, нали. Плащат ти, за да седиш на един стол и да си фантазираш по цял ден. Смешна работа.

И двамата се усмихнаха. Това бе една от редовните им теми за заяждане.

— Нося ти нещо топло и хранително.

Ерика размаха кошницата, която държеше в едната си ръка.

— Ах, за какво е това царско обслужване? Какво искаш? Тялото ми? Душата ми?

— Не, благодаря, задръж си ги. Можеш само да си мечтаеш.

Дан пое кошницата и й помогна да прескочи перилата. Палубата бе хлъзгава и тя за малко да тупне по дупе, но Дан я хвана здраво през кръста. Заедно разчистиха снега от капака на един сандък за съхранение на улов, подложиха си дебелите ръкавици, седнаха и започнаха да изпразват кошницата. Дан се усмихна щастливо, когато откри термоса с топъл шоколад и старателно увитите във фолио сандвичи със салам.

— Ти си истинско съкровище — рече той с пълна уста.

Поседяха мълчаливо, като се хранеха тържествено. Утринното слънце създаваше толкова ведра атмосфера, че Ерика прогони гузните мисли, породени от неспазването на професионалната дисциплина, която си налагаше. Бе свършила доста добра работа през уикенда и смяташе, че заслужава малко свободно време.

— Чула ли си нещо повече за Алекс Вийкнер?

— Не, полицейското разследване тъпче на място.

— Да, дочух, че имаш достъп до вътрешна информация.

Дан се усмихна закачливо. Ерика не спираше да се изумява от бързината, с която се разнасяха клюките тук. Нямаше ни най-малка представа, че срещата й с Патрик вече е станала обществено достояние.

— Не разбирам за какво говориш.

— Че как ще разбираш! Докъде стигнахте? Пробва ли го вече в леглото или не?

Ерика го удари с ръка през гърдите, но не можа да удържи смеха си.

— Не, не съм го пробвала. Всъщност не знам дали го искам или не. Или по-точно, искам го, но не съм сигурна, че ще си позволя да започна връзка в този момент. При положение че и той го иска, разбира се. Което изобщо не е задължително.

— С други думи, страх те е.

Ерика мразеше способността на Дан да излиза почти винаги прав. Понякога й се струваше, че я познава прекалено добре.

— Да, трябва да призная, че изпитвам лека несигурност.

— Само ти можеш да решиш дали ще се възползваш от предоставения ти шанс. Мислила ли си какво ще стане, ако рискуваш?

Да, мислила бе. Многократно през последните дни. Но въпросът си оставаше хипотетичен. В края на краищата бяха вечеряли веднъж заедно и толкова.

— Мен ако питаш, трябва да действаш. По-добре да опиташ, отколкото после да съжаляваш за пропуснатия шанс…

Ерика побърза да смени темата на разговора.

— Като стана дума за Алекс, попаднах на нещо странно.

— Аха, на какво?

В гласа на Дан се долавяше любопитство.

— Преди няколко дни ходих у тях и открих една интересна статия.

— Къде си ходила?

Ерика дори не си направи труд да му отговори, просто махна с ръка в отговор на шокирания му въпрос.

— Открих копие на стара статия за изчезването на Нилс Лоренц. Имаш ли някаква представа защо й е на Алекс да пази подобна изрезка в шкафа с бельото си?

— В шкафа с бельото си! По дяволите, Ерика!

Тя вдигна ръка, за да прекъсне протестите му, и спокойно продължи:

— Интуицията ми подсказва, че статията има връзка с убийството й. Не знам за какво точно става въпрос, но очевидно нещата са доста дълбоки. На всичкото отгоре още някой дойде да рови из къщата по същото време. Може би търсеше точно тази статия.

— Ти си луда! — Дан я гледаше със зяпнала уста. — Защо изобщо се занимаваш с това? Работа на полицията е да открие убиеца на Алекс.

Гласът му се извиси почти до фалцет.

— Да, знам. Няма нужда да ми крещиш, не съм глуха. Напълно съм наясно, че нямам нищо общо с това, но първо на първо, семейството й само ме забърка в случилото си, второ на второ, в миналото бяхме много близки, а освен това ми е малко трудно да зарежа всичко, при положение че именно аз я намерих.

Ерика реши да не му казва, че пише книга. Винаги звучеше някак студено и цинично, когато го изричаше на висок глас. Реакцията на Дан й се стори прекалена, но той винаги силно се безпокоеше за нея. А и сама трябваше да признае, че не беше кой знае колко разумно да обикаля из къщата на Алекс при дадените обстоятелства.

— Ерика, обещай ми, че ще зарежеш всичко това.

Дан сложи ръце на раменете й и я накара да се обърне с лице към него. Погледът му бе ясен, но нетипично строг.

— Не искам да ти се случи нещо. Ако продължиш да се ровиш в тази история, ще нагазиш в дълбоки води. Трябва да спреш.

Стисна я по-силно за раменете и впи очи в нейните. Ерика понечи да му отговори, разстроена от реакцията му, но преди да успее да каже каквото и да било, откъм кея долетя гласът на Пернила.

— Значи си седите тук и се забавлявате.

Гласът й съдържаше непозната нотка на студенина. Очите й бяха потъмнели, ръцете й конвулсивно се разтваряха и свиваха в юмрук. За миг двамата с Дан останаха като заковани, като ръцете му все още бяха на раменете й. После той рязко ги дръпна и се изправи.

— Здравей, любима. Днес по-рано ли свършихте? Ерика дойде с малко храна, защото искаше да поговорим.

Дан продължи да бъбри с неистова бързина, а Ерика гледаше учудено ту него, ту Пернила. Не можеше да я познае. Пернила я гледаше с изпълнени с омраза черни очи. Така силно стискаше юмруци, че кокалчетата й бяха побелели, и Ерика за миг се зачуди дали няма да й се нахвърли. Нищо не разбираше. Минаха куп години, откакто се бяха разбрали за отношенията й с Дан. Пернила знаеше, че между тях вече няма чувства, или поне Ерика така си мислеше. Вече не беше толкова сигурна. Въпросът бе какво предизвикваше подобна реакция? Местеше поглед от Пернила към Дан и обратно. Помежду им се водеше тиха битка, която Дан очевидно щеше да изгуби. Ерика нямаше какво повече да каже, затова реши, че ще е най-добре да се оттегли мълчаливо и да ги остави да се разберат.

Набързо събра старите дървени чаши с дръжки8 и термоса и ги пъхна в кошницата. Когато се отдалечи надолу по кея, чу разстроените гласове на Дан и Пернила да прорязват тишината.