Ледената принцеса

5

Обвиненията, тежките думи, обидите, всичко се стече като вода и го напусна завинаги. Какво бяха няколко мига, изпълнени с обиди, пред години, белязани от вина. Какво бяха няколко мига, изпълнени с обиди, пред живот без неговата принцеса.

Изсмя се на жалките опити да го накарат да поеме цялата вина сам. Не виждаше причина за това. Не му ли представеха основателен довод, нямаше как да успеят да го накарат да признае.

Но може би тя беше права. Може би часът за равносметка е настъпил. За разлика от нея той знаеше, че неговият съдник нямаше да е от плът и кръв. Негов съдник можеше да бъде единствено някой по-голям от човека, по-голям от плътта, някой равен с душата. „Може да ме съди само онзи, който успее да надникне в душата ми.“ Така си мислеше той.

Странно как напълно противоположни чувства можеха да се смесят в една напълно нова емоция. Любов и омраза се сляха в безразличие. Желанието за мъст и отрицанието родиха решителност. Загриженост и горчивина преляха в скръб, толкова голяма, че можеше да те прекърши. В неговите очи тя винаги бе невероятна смесица от светлина и мрак. Двуличница, която ту го съдеше, ту го приемаше с разбиране. Понякога го засипваше с горещи целувки, въпреки отблъскващото му поведение. Понякога го обиждаше и мразеше именно заради него. Контрастът не носеше покой.

Никога нея бе обичал толкова силно, колкото последния път, когато я видя. Най-накрая бе изцяло негова. Най-накрая му принадлежеше напълно и можеше да се разпорежда с нея както пожелае. Можеше да я обича или мрази. Но тя никога вече нямаше да посрещне любовта му с безразличие.

Преди имаше чувството, че обича було. Хлъзгаво, прозрачно, изкусително було. Последния път, когато я видя, булото й загуби мистиката си и от нея остана само тяло. Това я направи достъпна. За първи път имаше чувството, че я познава наистина. Бе докоснал вкочанените й крайници и усети туптенето на душата й зад решетките на този леден затвор. Никога преди не я бе обичал толкова силно, колкото в този миг. Сега беше време да срещне съдбата, лице в лице. Надяваше се тя да е милостива. Но не вярваше в това.

E$

Събуди я телефонът. Кога хората щяха да се отучат да звънят по никое време!

— Ерика.

— Здравей, Ана е.

Гласът й прозвуча боязливо. И с основание, според Ерика.

— Здравей.

Нямаше да й се размине безнаказано.

— Как си? — Ана започна отдалеч.

— Добре, благодаря. А ти?

— И аз съм добре. Как върви книгата?

— На моменти по-добре, на моменти по-зле. Във всеки случай напредвам. Децата добре ли са?

Ерика реши да покаже поне малко заинтересованост.

— Ема е много настинала, но коликите на Ейдриън понамаляха. Така че вече спя поне по няколко часа на нощ.

Ана се разсмя, но Ерика усети горчивината в гласа й.

Настъпи кратка тишина.

— Трябва да поговорим за къщата.

— Да, и аз така смятам — рече Ерика също с горчивина.

— Трябва да я продадем, Ерика. Ако не можеш да ни изплатиш дела, не ни остава нищо друго.

Тъй като Ерика не отвърна, Ана продължи да бърбори нервно.

— Лукас говори с агента по недвижимо имущество и той смята, че трябва да поискаме три милиона като начална цена. Три милиона, Ерика, разбираш ли? С милион и половина ще можеш да си позволиш да пишеш, без да се притесняваш за финансовото си положение. Едва ли ти е лесно да се издържаш само с книгите. В какъв тираж излизат? Две хиляди? Три хиляди? А и не получаваш много на продадена книга, нали? Не разбираш ли, Ерика, това е невероятен шанс и за самата теб. Винаги си искала да пишеш художествена литература. Парите ще ти позволят да го сториш. Агентът смята, че трябва да изчакаме с продажбата до април — май, за да привлечем повече купувачи. Но след като публикуваме обявата, ще я продадем най-много за две седмици. Разбираш, че трябва да го направим, нали?

Гласът на Ана прозвуча умолително, но Ерика не беше в настроение да проявява съчувствие. Бе прекарала половината нощ в размисъл за откритието си от предния ден и сега се чувстваше разочарована и сърдита.

— Не, Ана, не разбирам. Говорим за бащиния си дом. Отраснахме тук. Мама и татко купиха къщата като младоженци. Обичаха я. И аз я обичам, Ана. Не можеш да постъпваш така.

— Но парите…

— Майната им на парите! Досега съм се справяла, ще се справя и занапред.

Ерика бе толкова бясна, че гласът й трепереше.

— Но, Ерика, трябва да разбереш, че не можеш да ме накараш насила да запазя къщата. Все пак половината е моя.

— Ако наистина ти го искаше, щях да продължа да смятам, че е изключително тъжно, но щях да приема мнението ти. Проблемът е, че тук става въпрос за нечии други желания. Лукас иска да продаде къщата, не ти. Въпросът е дали ти самата знаеш какво искаш. Знаеш ли?

Ерика не изчака Ана да отговори.

— А аз няма да позволя на Лукас Максуел да управлява живота ми. Мъжът ти е долен боклук от световна класа. Освен това е крайно време да се довлечеш тук и да ми помогнеш с вещите на мама и татко, по дяволите. От седмици се опитвам да въведа някакъв ред, а ме чака още толкова работа. Не е честно да ме оставяш да върша всичко сама! Ако не можеш да се отделиш от печката дори за да помогнеш на сестра си да подреди вещите на мъртвите ти родители, то трябва сериозно да се замислиш дали би искала да прекараш остатъка от живота си по този начин.

Ерика тресна толкова силно телефонната слушалка, че телефонът падна от нощното шкафче. Цялата трепереше от яд.

В Стокхолм Ана седеше на пода с телефонната слушалка в ръка. Лукас бе на работа, а децата спяха и тя използва възможността да се обади на Ерика през оскъдното си свободно време. Отлага този момент с дни, но Лукас непрекъснато й натякваше да позвъни на сестра си, за да се разберат за къщата, и тя най-накрая изпълни желанието му.

Чувстваше се разкъсана на милиони парченца, които се стремяха да полетят в различни посоки. Обичаше Ерика, обичаше и къщата във Фелбака, но сестра й не можеше да разбере, че за нея семейството стоеше на първо място. Бе готова на всичко за децата си и нямаше да се поколебае да прекъсне всякакви отношения с по-голямата си сестра, ако щастието на Лукас зависеше от това. Само Ема и Ейдриън я крепяха жива. Трябваше единствено да успее да направи Лукас щастлив и всичко щеше да се нареди. Със сигурност. Той бе толкова твърд с нея само защото му създаваше проблеми и не го слушаше. Ако му направеше този подарък, ако пожертваше къщата на родителите си за него, той щеше да разбере, че е готова на всичко за съпруга и семейството си, и всичко щеше да се нареди.

Някъде дълбоко в душата й един слаб гласец й шептеше нещо съвсем друго. Но Ана склони глава, разрида се и го удави в сълзите си. А на пода до нея все още лежеше телефонната слушалка.

Ерика ядосано отметна одеялото и стана от леглото. Съжали, че бе толкова груба с Ана, но лошото й настроение и липсата на сън си казаха думата. Опита се да позвъни на сестра си, за да поправи стореното, но телефонът й даваше заето.

— По дяволите!

Изля напълно незаслужено яда си върху столчето пред тоалетката, като така здраво го срита, че вместо да се почувства по-добре, й се наложи да заподскача из стаята на един крак. Виеше от болка и се държеше за пострадалия пръст. Силно се съмняваше, че дори родилните мъки могат да се сравнят с тази болка. Когато й помина, направи глупостта да се качи на кантара.

Знаеше, че това е грешка, но мазохизмът й заговори и я принуди да погледне истината в очите. Свали тениската, която използваше за пижама и която все тежеше няколко грама. Дори се зачуди дали и бикините й няма да повлияят на резултата. Вероятно не. Първо стъпи с десния крак, като прехвърли тежестта си върху левия, който все още стоеше на пода. После постепенно започна да вдига и левия към кантара, а когато стрелката спря на шейсет килограма, й се прииска това да е крайната й спирка, но не беше. Когато най-накрая стъпи нормално на везната, тя показа безмилостно седемдесет и три килограма. Ясно. Както и предполагаше, даже един килограм повече. Смяташе, че е наддала само два от последното си теглене през сутринта, в която откри Алекс, но очевидно бяха три.

Сега й се струваше, че е било напълно, ама напълно излишно да се тегли. Не че не усещаше по талията на панталоните си, че е напълняла, но до мига, в който човек не се изправи пред истината очи в очи, отричането е добър приятел. Безброй пъти си бе намирала оправдание в твърде високата влажност в гардероба или в свиването на дрехите при пране. В този миг обаче положението й се стори безнадеждно. Дори й се прииска да отмени вечерята с Патрик. Искаше й се при срещата с него да се чувства красива и секси, а не подута и дебела. Погледна мрачно корема си и се опита да го глътне колкото се може повече. Така, това вече е по-добре.

Ерика дълбоко въздъхна и обу едно широко долнище на анцуг, чийто ластичен колан нямаше толкова изисквания към теглото й. Навлече и същата тениска. Обеща си от понеделник отново да се захване с килограмите си. Нямаше смисъл да започва от днес. Вече бе планирала да приготви вечеря с първо, второ и десерт и трябваше да признае пред себе си, че ако искаш да впечатлиш един мъж с готварските си умения, няма как да минеш без масло и сметана. Освен това понеделник бе най-подходящият ден за едно ново начало. За хиляден път тържествено си обеща, че ще започне да тренира и да спазва диетата си. Да стане нов човек. Днес обаче можеше да облажи душата си.

В момента имаше по-голям проблем — повода за безсънната й, изпълнена с размисли нощ. Бе премислила безброй варианти на бъдещото си поведение, но така й не стигна до решение. Съвсем случайно научи нещо, което й се искаше да забрави.

От кафеварката се разнесе приятният аромат на кафе и животът веднага й се стори по-хубав. Невероятно бе как няколко глътки от тази гореща напитка променяха всичко. Наля си една чаша и изпи с наслада черното кафе направо на кухненския плот. Не обичаше да закусва, а и не беше лоша идея да спести малко калории за вечерта.

Когато на вратата се позвъни, така се стресна, че изпръска тениската си с кафе. Изруга на висок глас и се зачуди кой ли я търси толкова рано сутринта. Погледна часовника в кухнята. Осем и половина. Остави чашата и отвори учудено вратата. Навън стоеше Юлия Карлгрен и търкаше ръце в опит да се стопли.

— Здравей.

Поздравът й прозвуча по-скоро като въпрос.

— Здравей — каза Юлия и замлъкна.

Ерика се зачуди какво прави по-малката сестра на Алекс на верандата й толкова рано във вторник сутрин, но реши да прояви добро възпитание и я покани да влезе.

Юлия прекрачи тромаво прага, почти като мечка, съблече връхната си дреха и се насочи сама към хола.

— Бих ли могла да получа чаша от ароматното кафе, чийто мирис усещам?

— О, да, веднага.

Ерика напълни една чаша в кухнята и отправи към тавана поглед, който остана скрит за Юлия. Това момиче не беше съвсем наред. Поднесе й кафето и й направи знак с ръка да седне на дивана на верандата. Отпиха няколко глътки в пълно мълчание. Ерика реши да изчака. Юлия сама трябваше да й каже защо е дошла. Изминаха още няколко напрегнати минути, преди гостенката да постави началото на разговора.

— Тук ли живееш?

— Не, всъщност не. Живея в Стокхолм, но съм тук, за да пооправя някои неща в къщата.

— Да, чух. Приеми съболезнованията ми.

— Благодаря. И ти моите.

Юлия се изсмя глуповато. Ерика намираше поведението й за странно и неуместно. Спомни си документа, който откри в кошчето за боклук в дома на Нели Лоренц, и се зачуди какво бе мястото му в цялата история.

— Сигурно се чудиш защо съм дошла.

Юлия погледна Ерика със странния си твърд поглед. Очите й много рядко примигваха.

Липсата на каквато и да било прилика с по-голямата й сестра бе наистина поразителна. Лицето й бе покрито с дълбоки белези от акне, а косата й изглеждаше така, сякаш сама я беше подстригала с ножичка за нокти. Кожата й бе болезнено бледа, сякаш покрита със сивкава мембрана. Изборът й на дрехи също се отличаваше значително от този на сестра й. Обличаше се като лелка на пенсионна възраст. По-демоде от това нямаше накъде, освен ако човек не се подготвяше за маскарад.

— Имаш ли някакви снимки на Алекс?

— Моля? — Ерика се изуми от директния въпрос. — Снимки? Мисля, че имам. Дори много. Татко обичаше да снима, така че непрекъснато ни фотографираше като малки. А Алекс бе тук толкова често, че със сигурност е запечатана на някоя от фотографиите.

— Може ли да ги видя?

Юлия погледна Ерика очаквателно, сякаш я упрекваше, че още не е отишла да ги донесе. Ерика веднага тръгна да вземе фотоалбумите, благодарна, че й се удава възможност да избяга за малко от пронизващия поглед на Юлия.

Снимките лежаха в един куфар на тавана. Все още не бе започнала да разчиства там, но знаеше чудесно къде да го открие. Всички фамилни снимки бяха прибрани в този куфар и тя все още не бе намерила сили да прегледа съдържанието му. Повечето фотографии бяха разбъркани, но тези, които търсеше, трябваше да са в някой от албумите. Ерика започна систематично да ги разглежда един по един, докато не стигна до третия. Там ги откри. Снимки с Александра имаше и в четвъртия албум. Взе албумите и внимателно заслиза надолу по таванската стълба.

Юлия седеше в абсолютно същата поза, както като я остави. Ерика се зачуди дали изобщо бе помръднала през времето, докато я нямаше.

— Ето, мисля, че тези ще са ти интересни.

Изпъшка и тропна дебелите албуми на масичката. Разхвърча се прах.

Юлия се нахвърли нетърпеливо върху първия албум, а Ерика седна до нея на дивана, за да може да й разказва.

— Това кога е?

Юлия посочи първата снимка на сестра си, която откри.

— Чакай да видя. Трябва да е… 1974-а. Да, мисля, че е тогава. Тук сме на около девет.

Ерика погали снимката с пръст и почувства силна меланхолия. Това бе толкова отдавна. Двете с Алекс седяха голи на двора в един слънчев летен ден, след като, ако си спомняше правилно, бяха търчали с викове пред струята на маркуча. Единственото, което се набиваше на очи, бяха плетените зимни ръкавици, които Алекс носеше.

— Защо носи ръкавици? Снимката не е ли правена през юли?

Юлия погледна учудено Ерика, която се разсмя, като си спомни.

— Сестра ти обичаше тези ръкавици и не ги сваляше не само през зимата, но и през по-голямата част от лятото. Беше се запънала като магаре и никой не можеше да я разубеди да махне проклетите мръсни ръкавици.

— Знаела е какво иска, нали?

Юлия погледна почти нежно снимките в албума. В следващата секунда отгърна нетърпеливо страницата и от емоцията й не остана и следа.

За Ерика снимките бяха като реликви от друг живот. Оттогава бе изминало толкова много време и се бяха случили толкова много неща. Понякога й се струваше, че годините с Алекс са били само сън.

— Живеехме като сестри. През цялото време бяхме заедно, дори често си гостувахме с преспиване. Всеки ден проверявахме какво се канят да приготвят родителите ни за вечеря и избирахме мястото с по-вкусната храна.

— Значи често сте се хранили тук.

За първи път по устните на Юлия пробяга усмивка.

— Да, едно нещо мога да кажа със сигурност за майка ти и то е, че ако трябва да си изкарва хляба като готвачка, ще умре от глад.

Една от снимките привлече вниманието на Ерика. Тя я погали бавно. Беше прекрасна снимка. Алекс седеше на кърмата на лодката на Туре и цялата грееше в усмивка. Русата й коса се вееше край лицето й, а зад нея се очертаваше красивият силует на цяла Фелбака. Вероятно отиваха към скалите, където цял ден щяха да плуват и да се пекат на слънце. Ерика имаше много подобни спомени. Майка й, както обикновено, не беше с тях. Намираше хиляди тривиални дребни неща, заради които да остане вкъщи. Всеки път се получаваше така. Ерика можеше да преброи на пръстите на едната си ръка излетите, на които Елси ги бе придружавала. Засмя се леко, като видя снимка на Ана от същата разходка с лодка. Сестра й обичаше да се прави на маймунка и на въпросната фотография се бе надвесила през перилата и правеше грозни гримаси към фотоапарата.

— Сестра ти?

— Да, по-малката ми сестра Ана.

Ерика отговори леко троснато и ясно даде да се разбере, че не желае да се впуска в повече подробности по тази тема. Юлия разтълкува правилно намека й и продължи да разлиства албума с късите си дебели пръстчета. Ноктите й бяха изгризани, на места до кръв. Ерика отмести поглед от наранените й пръсти и се загледа в прелитащите снимки.

Когато стигнаха до края на втория албум, Алекс изведнъж изчезна от снимките. Липсата й силно се набиваше на очи. Само допреди миг се усмихваше от всяка страница, а сега просто вече я нямаше. Юлия постави внимателно албумите един върху друг на масата и се облегна назад с чашата кафе в ръце.

— Искаш ли да ти сипя прясно кафе? Това вече изстина.

Юлия погледна към чашата си — Ерика беше права.

— Да, стига да има, с удоволствие бих пийнала още малко.

Подаде чашата си на Ерика, която с радост се възползва от възможността да се пораздвижи малко. Ратановият диван бе красив на вид, но човек не можеше да седи дълго на него, без нещо да му убива. Очевидно и гърбът на Юлия бе на същото мнение, защото тя също се изправи и последва Ерика в кухнята.

— Погребението на Алекс беше доста емоционално. На бдението у вас дойдоха много приятели.

Ерика стоеше с гръб към Юлия и сипваше прясно кафе в чашите им. Юлия измърмори нещо нечленоразделно. Ерика реши да прояви малко дързост.

— Изглеждаше, сякаш двете с Нели Лоренц сте добри приятелки. Откъде се познавате?

Ерика затаи дъх. Бе й изключително любопитно да чуе отговора на Юлия, най-вече заради документа, който откри в кошчето за боклук в дома на Нели.

— Татко е работил за нея.

Юлия отговори с нежелание. Несъзнателно приближи пръсти до устата си и трескаво си загриза ноктите.

— Да, но това е било дълго, преди да се родиш.

Ерика не се отказа.

— Като ученичка работех през лятото в консервната фабрика.

Ерика имаше чувството, че й вади думите с ченгел от устата, а Юлия спираше да гризе ноктите си само за миг, колкото да отговори.

— Изглеждаше, че доста добре се разбирате.

— Да, предполагам, че Нели съзира у мен нещо, невидимо за останалите.

Тя почти прехапа устни в горчива усмивка. Ерика изведнъж изпита силно съчувствие към нея. Едва ли е лесно цял живот да те оприличават на грозното патенце. Не каза нищо повече и след малко Юлия се видя принудена да наруши настъпилата тишина.

— Прекарвахме всички лета тук, а когато завърших осми клас, Нели позвъни на татко и го попита дали ще искам да заработя малко пари, като помагам в офиса. Нямаше как да откажа подобно предложение и продължих да работя там през летните месеци, докато не започнах да следвам.

Ерика знаеше, че това не е цялата истина. Нямаше как да е. Но същевременно й стана ясно, че няма да успее да изкопчи от Юлия повече за отношенията й с Нели. Отново седнаха на дивана на верандата и продължиха да отпиват от кафето си в мълчание. Погледите и на двете бяха зареяни към ледената шир, чийто край се губеше на хоризонта. Юлия заговори първа.

— Сигурно ти е било тежко, когато мама, татко и Алекс са се преместили.

— И да, и не. По това време вече почти не излизахме заедно. Да, беше ми тъжно, но щях да го приема далеч по-зле, ако все още бяхме първи приятелки.

— Какво се случи? Защо се разделихте?

— Де да знаех.

Ерика се изненада, че споменът за това бе все така болезнен. Че загубата на Алекс бе толкова осезаема. Бяха изминали толкова много години, а и всички знаеха, че приятелствата от детинство са краткотрайни. Но тяхното свърши изведнъж, без каквото и да било обяснение. Вероятно това бе причината Ерика все още да тъжи. Нито се скараха, нито Алекс започна да дружи с друга. Просто се скри зад стена от безразличие, а след това изчезна, без да каже и дума.

— Да не сте се скарали за нещо?

— Не, поне аз не знам. Просто й станах безинтересна. Спря да ми се обажда и да ме кани да си играем. Не ми отказваше, ако я потърсех, но не влагаше грам емоция. Накрая спрях да й се обаждам.

— Имаше ли други приятели?

Ерика се зачуди защо Юлия задава толкова много въпроси за нея и Алекс, но й бе приятно да поосвежи паметта си. Щеше да й е от полза за книгата.

— Не съм я виждала в компанията на други. В училище винаги беше сама. Но въпреки това…

— Какво?

— Усещах, че има още някой. Но може и да греша. Нямам доказателства.

Юлия кимна замислено, а на Ерика й се стори, че е потвърдила някакво нейно подозрение.

— Извинявай, че питам, но защо се интересуваш от детството ни с Алекс?

Юлия отказваше да я погледне в очите. Отговорът й прозвуча уклончиво.

— Тя бе много по-голяма от мен и вече учеше в чужбина, когато аз се родих. Освен това нямахме нищо общо. Така и не успях да я опозная истински. А сега вече е късно. Потърсих нейни детски снимки вкъщи, но не открих почти нищо. Тогава се сетих за теб.

Отговорът на Юлия очевидно бе толкова далеч от истината, че направо можеше да се нарече лъжа, но се налагаше Ерика да го приеме, макар и с неохота.

— Е, аз да си тръгвам. Благодаря за кафето.

Юлия се изправи рязко, отиде в кухнята, остави чашата си в мивката и изведнъж се разбърза. Ерика я изпрати до вратата.

— Благодаря, че ми показа снимките. Това означава много за мен.

След това изчезна.

Ерика остана дълго на прага, загледана в сивата безформена фигура, която бързо пристъпяше надолу по пътя, плътно прилепила ръце до тялото си, за да се постопли. Бавно затвори вратата и се прибра на топло.

Отдавна не му се бе случвало да е толкова нервен. Стомахът му се беше свил от вълнение и страх.

Изпробва толкова много дрехи, че купчината на леглото му заплашително нарасна. Всички му се струваха или демоде, или прекалено спортни, или твърде елегантни, или чисто и просто грозни. На всичкото отгоре повечето от панталоните му стягаха в кръста. Въздъхна и метна поредния чифт на леглото, след което седна само по слипове на ръба му. Изведнъж трепетът от предстоящата вечеря изчезна и отстъпи място на стария му познайник, страха. Може би бе най-добре да позвъни и да й каже, че няма възможност да отиде.

Патрик се изтегна на леглото и се взря в тавана с ръце под тила. Все още ползваше двойното семейно легло и сега в пристъп на сантименталност погали половинката на Карин. Отскоро бе започнал да се претъркулва там насън. Може би трябваше да смени леглото веднага щом тя се изнесе, но сърце не му даде.

Въпреки скръбта от раздялата им понякога се чудеше дали наистина му липсва Карин, или му липсват илюзиите, които свързваше с брака като институция. Баща му бе напуснал майка му заради друга жена, когато той бе само на девет. Последва мъчителен развод, в който той и по-малката му сестра Лота бяха използвани като нападателни оръжия. Тогава си обеща, че никога няма да изневерява и че никога, ама никога няма да се разведе. Ако някога сключи брак, то ще е за цял живот. Така че, когато с Карин размениха клетвите си за вярност преди пет години в църквата в Танумсхеде, той не се съмняваше, че завинаги ще остане с нея. Но животът рядко оправдава очакванията. С Лейф се бяха срещали тайно повече от година, преди той да ги разкрие. Финалът също бе класика в жанра.

Един ден му стана зле и се прибра по-рано от работа, а те лежаха в спалнята им. В същото това легло. Може би беше мазохист. Как иначе да обясни защо все още не се е отървал от него. Но това вече бе минало. Вече нямаше никакво значение.

Патрик стана от леглото, все още несигурен дали наистина иска да отиде на вечеря у Ерика. Хем му се искаше, хем не. Ниското му самочувствие уби копнежа, който бе изпитвал цял ден, дори цяла седмица. Но вече бе твърде късно да се отказва, така че нямаше кой знае какъв избор.

Когато най-накрая откри чифт подходящи панталони и облече току-що изгладената си синя риза, веднага се почувства по-добре и дори се изпълни с трепетно очакване. Пооправи рошавата си коса с малко пяна и след като сам си пожела късмет, вдигайки палец пред огледалото, се почувства готов да потегли.

Навън бе истинска нощ, въпреки че часовникът показваше едва седем и половина. Валеше лек сняг, който още повече намаляваше видимостта. Тръгна навреме, така че шофираше към Фелбака, без да бърза. За малко спря да мисли за Ерика и си припомни събитията от последните дни в службата. Мелберг не остана доволен, когато му съобщи, че свидетелката, съседката на Андерш Джени, е напълно надеждна и че Андерш, изглежда, има алиби за времето около часа на смъртта на Алекс. Патрик не изпадна в същата истерия като Мелберг, но не можеше да отрече, че започва да губи надежда. Изминаха три седмици, откакто намериха тялото на Алекс, а все още нямаха никакъв напредък.

Важно бе да не се обезсърчава, а да се стегне и да започне отначало. Да прегледа отново всяка улика, всички свидетелски показания. Патрик реши да си направи невидим списък с всички задачи за утрешния работен ден. Най-важно бе да открие бащата на детето на Алекс. Все някой във Фелбака трябва да е чул или видял с кого се среща през уикенда. Не че бе невъзможно това да е Хенрик, а и Андерш бе вероятен кандидат. Въпреки това не му се вярваше детето да е негово, не можеше да си го представи в тази роля. Вярваше по-скоро на думите на Франсин от разговора й с Ерика. В живота на Алекс се бе появил някой много, много важен човек. Някой толкова значим, че е изпитвала щастие при мисълта, че носи детето му. Каквото не би изпитвала, ако детето беше от съпруга й.

Искаше да разбере повече и за сексуалната й връзка с Андерш. Какво общо би могла да има изтънчена дама от Гьотеборг с пропаднал пияница? Ако откриеше как пътищата им се срещаха и преплитаха, щеше да намери отговора на много от въпросите, които го измъчваха. Тук идваше ред и на статията за изчезването на Нилс Лоренц. По това време Алекс е била още дете. Защо й е да запазва в шкафа си статия от преди двайсет и пет години? Историята имаше толкова много разбъркани нишки, че напомняше на една от онези картини с милиони размазани точки, които трябва да погледнеш под определен ъгъл, за да видиш скритата фигура. Проблемът бе, че той не можеше да открие този ъгъл, та разбърканите точки да заемат желаната форма. В моменти на слабост се питаше дали способностите му на полицай са достатъчни, за да стигне до отговора. Може би убиецът щеше да се измъкне точно заради неговата некомпетентност.

Пред колата му изскочи кошута и набързо го изтръгна от тежките мисли. Патрик наби спирачките с всичка сила и се размина с животното на милиметри. Колата се завъртя по хлъзгавия път и спря едва след няколко дълги ужасяващи секунди. Патрик опря глава на ръцете си, които все още стискаха волана, и изчака пулсът му да се успокои. Постоя така около две минути. След това продължи към Фелбака, но първите няколко километра буквално се влачеше като мравка, преди да посмее да увеличи скоростта.

Когато колата му се заизкачва по опесъчения склон в залива Селвик в посока към къщата на Ерика, вече бе закъснял с пет минути. Паркира колата зад нейната и взе бутилката, която й бе купил като подарък. Въздъхна дълбоко, провери за последен път прическата си в огледалото за обратно виждане и се почувства готов за среща.

Купчината дрехи върху леглото на Ерика можеше да се мери с тази на Патрик. Дори бе малко по-висока. Гардеробът почти се опразни, а голите закачалки подрънкваха от лоста му. Тя въздъхна дълбоко. Нищо не й стоеше достатъчно добре. Килограмите, които незабелязано бе качила през последните седмици, бяха развалили фигурата й и тя не се харесваше в нито една дреха. Все още съжаляваше и мислено се проклинаше, горчиво за сутрешната си среща с кантара.

С първата си дилема се сблъска, след като взе душ. Тогава, подобно на любимата си героиня Бриджит Джоунс, се зачуди кои бикини да избере. Дали да си сложи красиви дантелени прашки, в случай че двамата с Патрик се озоват в леглото? Или пък да си облече огромни грозни еластични гащи, които да пристегнат корема и дупето й и така да увеличат шансовете й за евентуална авантюра в спалнята? Доста труден избор, но при вида на щръкналия си корем след дълбок размисъл реши да заложи на втория вариант. Освен тях щеше да си обуе еластичен чорапогащник със същата функция. С други думи, извади тежката артилерия.

Погледна часовника и видя, че нямаше време за повече чудене. Обърна се към купчината с дрехи, прегледа я набързо и накрая извади най-отдолу облеклото, което изпробва първо. Черното определено те прави да изглеждаш по-слаба, а класическата рокля до коленете в стил Джаки Кенеди подчертава красиво фигурата. Единствените бижута, които избра, бяха перлена огърлица и часовника на ръката й. Остави косата си да пада свободно на раменете. Застана в профил пред огледалото и се опита да глътне корема си. М-да, с помощта на еластичните гащи, на чорапогащите и при внимателно дишане изглеждаше съвсем прилично. Трябваше да признае, че допълнителните килограми имаха и положителен ефект. С радост би се отървала от тези около талията, но останалите превръщаха деколтето й в радост за окото. Вярно че си помогна малко със сутиен с подплънки, но подобни средства бяха напълно в реда на нещата. Освен това въпросният сутиен бе последна дума на моделиерското изкуство, с подобна на желе субстанция в чашките, която създаваше илюзия за естествено подрусване на бюста. Поредното доказателство за напредъка на науката в полза на човечеството.

Заради дългия избор на облекло и емоционалния стрес под мишниците й се бяха появили потни петна и Ерика отново се изми с дълбока въздишка. Отне й близо двайсет минути да нанесе съвършения грим. Когато най-накрая се приготви напълно, си даде сметка, че гизденето й е отнело твърде много време и че отдавна е трябвало да започне с вечерята. Набързо оправи спалнята. Щеше да загуби много безценни минути, ако се захванеше да окачва всички дрехи на закачалките, затова грабна цялата купчина, метна я в гардероба и затвори вратата. За всеки случай оправи леглото и се огледа наоколо, за да се увери, че по пода не се въргалят мръсни бикини. Чифт неизпрани гащи могат да убият сексуалното желание на всеки мъж.

Останала без дъх, Ерика се втурна надолу към кухнята. Бе толкова стресирана, че не знаеше дори откъде да започне.

Наложи си да спре и да си поеме дълбоко въздух. На масата пред нея лежаха две рецепти, които трябваше да вмести във времето, с което разполагаше. Не беше звезден готвач, но не бе и за изхвърляне. Въпросните рецепти изрови от старите броеве на списание „Сладокусник“, за което бе абонирана. За предястие избра картофени палачинки със сметана, хайвер от панагора и ситно накълцан червен лук. За основно ястие мислеше да приготви рибица в бутер тесто със сос от порто и картофено пюре, за десерт — джино11 със сметанов сладолед. Десерта беше приготвила още следобед, така че можеше да го зачеркне от списъка си със задачи. Реши първо да сложи да се варят картофите за основното ястие и след това да настърже тези за предястието.

Труди се съсредоточено в продължение на час и половина и се стресна, когато на вратата се позвъни. Времето направо бе отлетяло и тя се надяваше Патрик да не е умрял от глад, защото храната все още не беше напълно готова.

На половината път до вратата осъзна, че все още носи престилка. Докато развърже дяволския възел, който бе направила на гърба си, Патрик успя да натисне звънеца още веднъж. Накрая се пребори с възела, свали престилката и я хвърли на един стол в антрето. Приглади с ръка косата си, напомни си да не отпуска корема си, пое си дълбоко въздух и отвори вратата с усмивка на уста.

— Здравей, Патрик. Добре дошъл! Влизай.

Прегърнаха се леко и Патрик й подаде бутилката вино, увита в алуминиево фолио.

— О, благодаря, много мило!

— Препоръчаха ми го в магазина. Чилийско е. Предполага се, че е плътно и меко, с ухание на червени горски плодове и лек привкус на шоколад. Аз самият и понятие си нямам от вина, но продавачите там си разбират от работата.

— Със сигурност е чудесно.

Ерика се засмя топло и остави бутилката на стария скрин в антрето, за да помогне на Патрик с якето.

— Заповядай вътре. Надявам се да не си много гладен. Както обикновено, не успях да разпределя правилно времето си и храната още не е готова.

— Не, спокойно. Всичко е наред.

Патрик последва Ерика в кухнята.

— Може ли да ти помогна с нещо?

— Да, вземи отварачката от най-горното чекмедже и отвори бутилка вино. Може би е добре да започнем с твоето?

Той послушно изпълни молбата й, а Ерика извади две винени чаши и ги постави на кухненския плот. След това се захвана да разбърква съдържанието на тенджерите на печката и провери дали всичко е наред с ястието във фурната. На рибицата й трябваше още доста време, а картофите бяха полусурови. Патрик й подаде една от винените чаши, които напълни с тъмночервената напитка. Тя разлюля леко чашата, за да усети аромата на виното, пъхна нос вътре и вдиша през носа със затворена уста. Топлото ухание на дъб се просмука в ноздрите й и се разля по цялото й тяло. Прекрасно. Отпи внимателно малка глътка и я задържа в уста, като същевременно вдиша. Вкусът на напитката бе също толкова прекрасен, колкото аромата. Ерика разбра, че Патрик, който я гледаше в очакване, доста се е охарчил за тази бутилка.

— Фантастично!

— Да, последния път ми стана ясно, че разбираш от вина. Аз самият за съжаление не бих могъл да направя разлика между вино за петдесет крони в картонена опаковка и това в бутилка за хиляда.

— О, би могъл, и още как. Освен това е и въпрос на навик. Човек просто трябва да отдели малко време да се наслади на вкуса на виното, а не просто да го излее в гърлото си.

Патрик погледна засрамено чашата, която държеше в ръка. Вече бе изпил една трета от нея. Постара се да прецени качествата на виното като Ерика, когато тя му обърна гръб, за да погледне храната на печката. И наистина, веднага усети, че не е съвсем младо. Задържа една глътка в уста подобно на Ерика и изведнъж ясно усети различните му аромати. Слаб на шоколад, на тъмен шоколад, и силен на червени горски плодове, може би касис, примесен с ягоди. Невероятно.

— Как върви разследването?

Ерика зададе въпроса уж между другото, но всъщност тръпнеше да чуе отговора му.

— Може да се каже, че отново сме в началото. Андерш има алиби за времето на убийството, а в момента не разполагаме с нищо друго. За съжаление направихме класическа грешка. Решихме, че сме попаднали на точния човек, и спряхме да анализираме останалите алтернативи. Макар че не мога да не се съглася с инспектора, че Андерш се вписва блестящо в ролята на убиеца. Пияница, по някаква незнайна причина поддържал сексуална връзка с жена, за която алкохолиците дори не могат и да мечтаят. И в пристъп на ревност се случва необратимото. Вероятно когато вече не може да се радва на невероятния се късмет. Отпечатъците му бяха навсякъде по трупа и из банята. Дори в кръвта по пода открихме негови стъпки.

— Но това би трябвало да са достатъчно силни доказателства?

Патрик завъртя чашата си и се загледа замислено в червения водовъртеж в нея.

— Ако нямаше алиби, щеше да е достатъчно. Но той има алиби точно за вероятното време на убийството. А както ти казах и по-рано, събраните до този момент улики доказват единствено, че е бил в банята след убийството, а не че сам я е убил. Малка, но важна разлика, която не можем да пренебрегнем, ако искаме обвинението да издържи в съда.

Кухнята се изпълни с невероятен аромат. Ерика извади от хладилника вече готовите палачинки и ги пъхна във фурната, за да ги притопли. Сложи на масата две малки чинии за предястие, отвори отново хладилника и взе отвътре кутия със сметана и бурканче с хайвер от панагора. Лукът чакаше накълцан в купа на плота. Ерика усещаше с всичките си сетива колко близо до нея стои Патрик.

— Ами ти? Знаеш ли нещо повече за къщата?

— Да, за съжаление. Агентът ми се обади вчера и предложи да я покажем на купувачите още по Великден. Ана и Лукас очевидно смятат, че това е невероятно добра идея.

— Дотогава все пак има няколко месеца. Много неща може да се променят за толкова време.

— Да, винаги мога да се надявам Лукас да получи инфаркт или нещо подобно. Не, извинявай, забрави, че казах това. Просто съм бясна!

Тя тресна вратата на фурната.

— Ой, внимавай с уредите.

— Да, чисто и просто трябва да се примиря с мисълта и да започна да планирам какво ще правя с парите от продажбата. Ако трябва да съм честна, мислех, че ще съм много по-щастлива, ако стана милионер.

— Може да не се притесняваш за това. При днешните данъци в тази страна ще ти се наложи да заделиш по-голямата част от печалбата за ужасните училища и още по-лошото здравеопазване. Да не говорим за невероятно, фантастично, свръхмизерно платената полиция. Със сигурност ще се докопаме до голяма част от имането ти.

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Чудесно. Значи няма смисъл да се чудя дали да си купя палто от норки или боброва кожа. Но сега, вярваш или не, предястието е готово.

Тя взе по чиния във всяка ръка и поведе Патрик към трапезарията. Доста дълго се чуди дали да седнат там или в кухнята, но накрая се спря на трапезарията с красивата й дървена маса, чиято хубост изпъкваше още повече на фона на светлината от свещи. А тя определено не ги бе пестила. Някъде бе прочела, че няма нищо по-красиво от жена, огряна от светлината на свещи, и заложи здраво на това.

На масата имаше ленени салфетки, прибори и порцеланови чинии със син кант за предястието. Бяха от скъпата марка „Рьорстранд“ и Ерика много добре си спомняше как майка й бдеше над тях. Изваждаше ги само при специални случаи, към които, с горчивина си помисли, не се числяха рождените им дни или каквито и да било други детски празници. В тези случаи се използваше обикновеният кухненски порцелан. Но когато свещеникът или епископът идваха на вечеря със съпругите си, падаше страхотно подмазване. Ерика се върна в настоящето и сложи чиниите една срещу друга на масата.

— Изглежда невероятно вкусно.

Патрик отряза парченце от картофената палачинка, сложи отгоре му значително количество лук, сметана и хайвер и точно понечи да го хапне, когато видя, че Ерика е вдигнала чашата си за вино и го гледа учудено. Засрамен, той остави вилицата и вместо това хвана чашата си.

— Наздраве и добре дошъл.

— Наздраве.

Ерика посрещна гафа му с усмивка. Поведението му бе свежо и забавно в сравнение с това на мъжете, с които излизаше в Стокхолм. Те всички до един бяха свръхгалантни и отлично запознати с правилата на етикета, точно като клонирани. Патрик обаче беше истински и естествен и тя не би се възмутила, дори ако го видеше да яде с ръце. Освен това толкова сладко се изчервяваше.

— Днес имах неочакван посетител.

— Така ли? Кой?

— Юлия.

Патрик погледна учудено Ерика, а тя забеляза с радост, че му е трудно да се откъсне от храната.

— Не знаех, че се познавате.

— Не се познаваме. Всъщност се видяхме за първи път на погребението на Алекс. Но тази сутрин тя стоеше на прага ми.

— Какво искаше?

Патрик така енергично се опитваше да събере последните трохи от чинията си, че за малко да изстърже рисунъка на порцелана.

— Помоли ме да й покажа снимки на Алекс като малка. По думите й у тях имало много малко и тя се надявала да намери повече тук. Както и стана. След това ми зададе куп въпроси за детските ни години. Доколкото разбирам, поне така говорят хората, те двете с Алекс не са били близки и нищо чудно, като се има предвид възрастовата им разлика, така че тя се опитваше да научи повече за сестра си. Да я опознае. С такова впечатление останах. А ти срещал ли си Юлия?

— Не, все още не. Но съм чувал, че не си приличат особено.

— Не, дори никак. По-скоро са пълна противоположност, поне що се отнася до външния вид. Но и Юлия е затворена като сестра си. Освен това изглежда направо глуповата, което не мога да твърдя за Алекс. Алекс изглеждаше по-скоро… безразлична към света. Юлия е ядосана. Дори бясна. Останах с впечатлението, че в душата й гори същински огън от гняв. Като вулкан. Заспал вулкан. Странно ли звучи?

— Не, не мисля. Иска ми се да вярвам, че писателите познават добре хората и тяхната природа.

— Ех, не ме наричай писателка. Все още не смятам, че заслужавам подобна титла.

— Четири публикувани книги и не се смяташ за писателка?

Учудването на Патрик бе искрено и Ерика се опита да му обясни какво има предвид.

— Да, четири биографични книги. В момента работя върху петата. Не че искам да ги подценявам, но за мен писател е някой, който пише със сърцето и ума си. А не просто разказва за нечий друг живот. В деня, когато сътворя собствена книга, може да ме наречеш писателка.

Изведнъж я порази фактът, че това не беше точно така. Формално погледнато, нямаше разлика между биографичните й книги за исторически личности и романа за Алекс, върху който работеше в момента. И той бе за нечий друг живот. Но всъщност имаше разлика. Отчасти защото животът на Алекс бе силно свързан с нейния и отчасти защото можеше да включи в историята и нещо от себе си. Да вдъхне душа на книгата вътре в рамката на действителните събития. Но това все още не можеше да го обясни на Патрик. Никой не трябваше да знае, че пише книга за Алекс.

— Значи Юлия дойде тук и ти зададе куп въпроси за Алекс? Удаде ли ти се възможност да я попиташ за Нели Лоренц?

След усилена вътрешна борба Ерика реши, че за да й е чиста съвестта, не бива да крие тази информация от Патрик. Може би той щеше да успее да извлече от нея правилните изводи. Това бе малката, изключително важна част от пъзела, която скри от него при първата им вечеря. Но тъй като не можа да я разгадае, нямаше смисъл да продължава да мълчи. Първо обаче щеше да сервира основното ястие.

Тя се наведе доста силно напред, за да вземе чинията му. Смяташе да играе до последно с малкото печеливши карти, които имаше. Съдейки по изражението на лицето му, бе извадила четворка аса. Явно че сутиенът й „Уондърбра“ определено си струваше инвестицията от 500 крони. Макар да й приседна, когато го купи.

— Дай на мен.

Патрик взе чинията от ръцете й и я последва в кухнята. Ерика изля водата от картофите и го остави да ги мачка в голяма купа, докато тя самата кипна соса за последен път и го опита. Капка порто и голяма бучка масло и бе готов за сервиране. Нямаше да използва нискомаслена сметана я. Остана само да извади рибицата от фурната и да я нареже на парчета. Изглеждаше перфектно. Леко розова по средата, но без червения сок, който сигнализира, че месото е сурово. Зеленчуковата гарнитура се състоеше от деликатно сварени грахови зърна, които изсипа в купа „Рьорстранд“, същата като другата, вече пълна с пюре. Патрик й помогна да отнесе храната на масата. Остави го да си сипе, преди да му пусне бомбата.

— Юлия е единствена наследница на Нели Лоренц.

Патрик точно бе отпил глътка вино, което явно му влезе в кривото гърло, защото се закашля силно и се хвана за гърдите. Очите му се насълзиха от болка.

— Извинявай, какво каза?

— Казах, че Юлия е единствена наследница на богатството на Нели. Това гласи завещанието й — рече Ерика спокойно и наля малко вода на Патрик, с която да поуспокои кашлицата си.

— Смея ли да попитам откъде знаеш?

— Знам, защото се разрових в кошчето за боклук на Нели, когато бях на чай у тях.

Патрик отново се закашля силно и погледна невярващо Ерика. После изпи цялата вода на един дъх, а Ерика продължи:

— В кошчето за боклук имаше копие от завещанието й. Там ясно бе написано, че Юлия Карлгрен ще наследи цялото състояние на Нели Лоренц. Е, Ян, разбира се, също ще получи своя дял, но останалото отива у Юлия.

— Ян знае ли за това?

— Нямам представа. Но ако трябва да гадая, едва ли.

Ерика продължи, като същевременно си сипа от храната:

— Всъщност аз попитах Юлия, докато беше тук, откъде познава Нели Лоренц толкова добре. Естествено, отговорът й бе чиста лъжа — работела лете в консервната фабрика и т.н. Не се съмнявам, че действително е работила там, но тя премълча остатъка от истината. Ясно си пролича, че не иска да говори на тази тема.

Патрик се замисли.

— Идвало ли ти е наум, че в тази история има две изключително странни двойки. Дори невероятни. Алекс и Андерш, от една страна, и Юлия и Нели, от друга. Какъв е общият знаменател? Ако открием връзката, ще разплетем мистерията.

— Алекс. Не е ли тя общият знаменател?

— Не — рече Патрик. — Мисля, че е твърде очевидно, за да е така. Има нещо друго. Нещо, което не виждаме или не разбираме.

Той размаха силно вилицата си.

— Да не забравяме и Нилс Лоренц. Или по-скоро изчезването му. Ти живееше във Фелбака по това време. Какво си спомняш?

— Бях съвсем малка и никой не разказва подобни неща на дете. Но помня, че всичко беше изключително потайно.

— Потайно?

— Да, нали знаеш, спираха да говорят, като влезехме в стаята. Тихи разговори: „Шт, да не чуят децата“, и други подобни коментари. Знам само, че се изговориха сума ти приказки за изчезването му. Но аз бях твърде малка и така и нищо не разбрах.

— Хм. Смятам да се разровя по-надълбоко в това. Ще го включа в списъка си със задачи за утре. Сега обаче съм на гости у жена, която не само е красива, но се оказа и страхотна готвачка. Наздраве за домакинята.

Той вдигна чаша, а комплиментът му направо сгря сърцето на Ерика. Приятно й стана не толкова, че е харесал храната, а че я нарече красива. Помисли си колко по-лесно щеше да бъде всичко, ако хората можеха да четат мислите си. Целият този театър щеше да е напълно излишен. Вместо това обаче седеше сега пред него край масата и се надяваше той да й покаже по някакъв начин, че я харесва. Беше зряла жена и не можеше да си позволи да играе на сляпо, освен това й се струваше, че сърцето й става все по-ранимо с годините. Влагаше все повече енергия във всяка връзка, а неуспехите подриваха още по-дълбоко самочувствието й.

След като Патрик си сипа още три пъти от храната и забравиха приказките за убийства и смърт, двамата си поговориха за мечтите и живота, обсъдиха няколко световни въпроса и се преместиха на верандата, за да си починат малко преди десерта. Седяха в двата края на дивана и отпиваха от виното си. Довършваха втората бутилка и усещаха ефекта на алкохола. Телата им натежаха и се затоплиха, съзнанието им се позамъти. Нощта бе черна като катран — без нито една звезда. Обгърнати от мрака, Патрик и Ерика имаха чувството, че се намират в огромен пашкул. Целият останал свят бе изчезнал. Ерика никога досега не се бе чувствала толкова удовлетворена от живота си. Замахна с чашата в ръка, сякаш с един-единствен жест искаше да обгърне цялата къща.

— Може ли да си представиш, че Ана иска да я продаде? Няма по-красив дом от този, а и стените му са пропити с история. Не само моята и нейната, а и на хората, живели тук преди нас. Знаеш ли, че къщата е построена от морски капитан през 1889-а? Капитан Вилхелм Янсон. Всъщност историята му е доста тъжна, като на повечето местни хора. Построява къщата за себе си и за младата си съпруга Ида. За пет години им се раждат пет деца, но тя умира при раждането на шестото. По това време и дума не може да става бащата да отглежда децата си сам, така че по-голямата му сестра се премества да живее у тях и да се грижи за децата, докато той плава по всичките седем морета. Сестра му Хилда се оказва доста лош избор за мащеха. Нямало по-религиозна жена от нея в цялата област. Това би трябвало да ти говори достатъчно, като знаеш колко са религиозни хората тук поначало. Децата не можели да мръднат, без да ги обвини в грях. Налагала ги с твърда благочестива ръка. Днес хората биха я нарекли садистка, но в миналото религията е била чудесен параван за подобно поведение.

Капитан Янсон се прибирал твърде рядко, за да види колко зле се отнася сестра му с децата, но явно имал някакви подозрения. Като типичен мъж обаче решил, че отглеждането на децата е женска работа и че той изпълнява бащинския си дълг, като им осигурява покрив над тавата и храна на трапезата. Един ден обаче се прибрал и разбрал, че малкото му момиченце Мерта цяла седмица ходи из къщи със счупена ръка. На мига изхвърлил с гръм и трясък Хилда от дома си и понеже не обичал да губи време, веднага започнал да търси нова майка за децата си сред момите в областта. Този път направил добър избор. След два месеца се оженил за една истинска фермерска дъщеря, Лина Монсдотер, която приела децата като свои. С нея имали още седем, така че трябва да им е било доста тесничко тук. Ако човек се вгледа внимателно, ще открие следи от тях. Малки дупчици тук-там и захабени ъгли.

— Как така баща ти е решил да купи къщата?

— Децата на капитана се пръснали по широкия свят, а те двамата със съпругата му Лина, с която през годините започнала да го свързва истинска обич, един след друг починали. В къщата останал единствено най-големият му син Алан. Той така и не се оженил, а когато остарял, нямал сили да се грижи за дома си и решил да го продаде. Тогава татко и мама били младоженци и си търсели къща. Татко ми е казвал, че се влюбил в къщата от пръв поглед. Не се поколебал дори за миг.

Когато Алан продал къщата на татко, му предал и историята. Историята на къщата и на семейството му. За него било важно новите собственици да познават хората, чиито стъпки са отеквали по дървените подове. Оставил му и много документи. Писмата на капитан Янсон от целия свят първо до Ида, а после и до Лина. Оставил му и пръчката, с която Хилда ги наказвала. Тя все още е долу в мазето. Двете с Ана понякога слизахме там като малки и я докосвахме. Бяхме чували историята за Хилда и се опитвахме да си представим как жилавата пръчка плясва голата кожа. Съжалявахме силно малките дечица, подложени на този тормоз.

Ерика погледна Патрик и продължи:

— Разбираш ли защо сърцето ми се къса, като си помисля, че ще я продадем. Продадем ли я веднъж, ще я загубим завинаги. Няма връщане назад. Направо ми се повдига при мисълта как някой богат стокхолмчанин ще гази тук с ботуши, ще изцикли подовете и ще сложи нови тапети на мидички. Да не говорим за панорамния прозорец, който веднага ще бъде преместен тук, на верандата, преди някой дори да успее да изрече думата „кич“. Кой дори ще си помисли да запази белезите от мастило по вътрешната страна на вратата на килера, където Лина всяка година е отбелязвала колко са пораснали децата? Или ще отдели време да прочете писмата, в които капитан Янсон се опитвал да опише Южните морета на своите съпруги, които едва ли някога били напускали града. Историята им ще изчезне и тази къща ще се превърне просто в една безлична постройка. Като всяка друга. Очарователна, но без душа.

Ерика усети, че не спира да дърдори, но по някаква причина й се струваше важно да накара Патрик да разбере. Погледна го. Той я наблюдаваше и тя пламна под настойчивия му поглед. В този миг нещо се случи. Душите им се докоснаха и преди тя да се осъзнае, Патрик седна плътно до нея и след секунда колебание притисна уста към нейната. Първо усети вкуса на виното, полепнало по устните им, но след миг усети неговия, на Патрик. Внимателно разтвори уста и позволи на връхчето на езика му да открие нейното. През тялото й премина ток.

След миг желанието й стана нетърпимо, тя се изправи, хвана го за ръката и го поведе нагоре към спалнята. Легнаха на леглото, започнаха да се милват и целуват, а след малко Патрик с въпросителен поглед понечи да разкопчае копчетата на гърба на роклята й. Тя му даде безмълвното си позволение, като на свой ред започна да разкопчава ризата му. Изведнъж си даде сметка, че не иска точно първия път да се покаже на Патрик в бельото, което избра накрая, а и чорапогащникът й в никакъв случай не беше секси. Въпросът бе как да се измъкне от него и еластичните гащи, без Патрик да ги види. Изведнъж Ерика рязко се изправи.

— Извинявай, трябва да отида до тоалетната.

Втурна се към банята и трескаво се огледа. Имаше късмет. Върху коша за пране имаше голяма купчина чисти дрехи, които така и не успя да прибере. С усилие се измъкна от тесния чорапогащник и го хвърли заедно с бабешките гащи в коша. След това измъкна чифт бели дантелени бикини, които идеално се връзваха със сутиена. Отново смъкна роклята надолу и използва възможността да се огледа. Къдравата й коса беше рошава, очите й блестяха от страст. Устните й бяха по-червени от обикновено и леко подути от целувките и дори сама си призна, че излъчва страхотен сексапил. Коремът й не изглеждаше толкова стегнат без еластичните гащи, затова се опита да го глътне и да изпъчи напред гърдите си. След това се върна при Патрик, който лежеше в същата поза, в която го остави.

Дрехите по телата им постепенно се озоваха в купчина на пода. Първият им път заедно не се оказа толкова прекрасен, както го описват в любовните романи, а по-скоро бе белязан от смесица от силни чувства и срам, като в реалността. Докато телата им се нажежаваха като стомана при всеки допир, те двамата, смутени от голотата си, се притесняваха от недостатъците си и се бояха да не се изложат с някой смешен звук. Бяха леко непохватни, несигурни какво би се харесало на другия. Не можеха да се отпуснат напълно в компанията си и не смееха да изразят на глас желанията си. Вместо това издаваха леки гърлени звуци, за да насърчат партньора си или да му намекнат как да се справи по-добре. Но още втория път имаше напредък. Третият се оказа напълно приемлив. Четвъртият бе много добър, а петият — фантастичен. Заспаха, легнали настрани, плътно прилепили телата си едно до друго със свити в коленете крака. Последното, което Ерика усети, преди да заспи, бе ръката на Патрик, обгърнала бюста й и вплела пръсти в нейните.

Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Устата му бе толкова пресъхнала, че езикът му бе залепнал за небцето. Преди това обаче слюнката му успя да образува голямо мокро петно на възглавницата, което сега усещаше под бузата си. Сякаш някаква невидима сила притискаше клепачите му и не му позволяваше да отвори очи въпреки неимоверните усилия, които полагаше. Най-накрая успя да се пребори.

Пред очите му се разкри прекрасна гледка. Ерика също лежеше на една страна, светлата й коса бе бухнала около лицето й. Дълбокото й спокойно дишане означаваше, че все още спи непробудно. Очевидно сънуваше нещо, защото миглите й трептяха, а клепачите леко потръпваха. Патрик си помисли, че може да я гледа така до безкрай, без да му омръзне. Цял живот дори. Ерика се сепна леко насън, но дишането й постепенно отново се успокои. Значи хората бяха прави, като казваха, че е като карането на колело. И това бе вярно не само за сексуалния акт, а и за самото усещане да обичаш дадена жена. През най-мрачните му дни и нощи му се бе струвало невъзможно някога отново да се почувства така. А сега се питаше как би могъл да не се почувства така.

Ерика се размърда нервно и Патрик си помисли, че съвсем скоро ще се събуди. В началото и на нея й бе трудно да отвори очи, но когато накрая успя, той за пореден път се удиви колко сини бяха те.

— Добро утро, поспаланке.

— Добро утро.

Усмивката, която се разля по лицето й, го накара да се почувства като милионер.

— Добре ли спа?

Патрик погледна към светещите цифри на будилника.

— Да, тези два часа сън ми се отразиха чудесно. Но времето преди това бе още по-прекрасно.

Ерика му отвърна с усмивка.

Патрик подозираше, че има ужасен дъх, но не можа да се възпре да не я целуне. Целувката стана по-страстна и следващият час отлетя като вятър. След това Ерика легна на лявата му ръка и започна да рисува с показалец кръгчета по гърдите му. Погледна го в очите.

— Когато дойде вчера тук, вярваше ли, че ще се получи така?

Той се замисли за миг, преди да отговори, и пъхна дясната си ръка под главата.

— Не, не мога да кажа подобно нещо. Но се надявах.

— И аз също. Надявах се, но не вярвах.

Патрик се позачуди колко смелост е насъбрал през изминалата нощ, но легналата на ръката му Ерика му вдъхваше такава сигурност, че бе готов на всякакъв риск.

— Разликата е, че ти започна да се надяваш отскоро, нали? Знаеш ли аз откога се надявам?

Тя го погледна учудено.

— Не, откога?

Патрик направи изкуствена пауза за по-голям ефект.

— Откакто се помня. Цял живот те обичам.

Когато се чу да го изрича на глас, осъзна още по-силно колко бе вярно.

Ерика го погледна с широко отворени очи.

— Шегуваш ли се? Значи твърдиш, че всичките ми страхове и притеснения дали искаш да си с мен или не са били съвсем напразни и че си бил като презрял, паднал на земята плод. Просто е трябвало да си го взема.

Тонът й бе шеговит, но Патрик видя, че думите му я разтърсиха.

— Това обаче не означава, че съм живял във въздържание насред пустиня от емоционална пустота. Обичал съм и други, Карин например. Но ти си специална. Всеки път, щом те видех, сърцето ми трепваше.

Той се потупа с юмрук от лявата страна на гърдите. Ерика хвана ръката му, целуна я и я прилепи до бузата си. Този единствен жест не остави нищо недоизказано.

Използваха сутринта, за да се опознаят. Отговорът на Патрик на въпроса от какво се интересува предизвика вик на отчаяние от страна на Ерика.

— Неееее! Не и още един фанатик на тема спорт! Защо, защо, защо не мога да открия мъж, достатъчно умен да разбере, че да гониш топка по трева е нормално занимание единствено ако си петгодишен? Или поне да се запита каква полза има човечеството от индивид, който може да прескочи прът на два метра от земята.

— Два и четирийсет и пет.

— Какво два и четирийсет и пет? — рече Ерика с абсолютно незаинтересован тон.

— Спортистът, който държи рекорда в момента. Сотомайор. Той може да преодолее височина от два метра и четирийсет и пет сантиметра. Жените скачат около два.

— Да, да, все тая!

Тя го погледна подозрително.

— Имаш ли „Юроспорт“?

— Да.

— Канал плюс, не заради филмите, а заради спорта?

— Да.

— ТВ 1000 по същата причина?

— Да. За да съм напълно искрен, поръчах ТВ 1000 по две причини.

Ерика го удари закачливо по гърдите.

— Забравих ли някой канал?

— Да, ТВ 3 също предава много спорт.

— Трябва да призная, че направо имам радар за спортни маниаци. Предната седмица прекарах една изключително скучна вечер в дома на приятеля ми Дан, който ме принуди да гледам хокейна среща от Олимпиадата. Наистина не разбирам как някой може да намира за интересно да гледа мъже с огромни прасци да гонят малка черна шайба.

— Във всеки случай е значително по-интересно и смислено от това цял ден да търчиш по магазините.

В отговор на тази напълно безпочвена атака по отношение на най-голямата й слабост в живота Ерика сбърчи нос и подари на Патрик една наистина грозна гримаса. След това видя как очите му изведнъж заблестяха.

— По дяволите!

Той седна в леглото.

— Моля?

— По дяволите, мамка му!

Ерика го погледна с ококорени очи.

— Как, по дяволите, можах да пропусна нещо подобно?

Той се удари няколко пъти по челото с юмрук.

— Ехо, ако не си забравил, лежа до теб. Би ли ми обяснил за какво говориш?

Ерика размаха демонстративно ръце пред него. Патрик се разконцентрира за миг, като видя как голите й гърди заподскачаха при този жест. След това бързо скочи от леглото, гол-голеничък, и се втурна надолу по стълбите. След малко се върна с няколко вестника в ръка, седна на леглото и започна трескаво да ги разлиства. Ерика вече се бе отказала да задава въпроси и единствено го наблюдаваше с интерес.

— Аха! — извика Патрик триумфално. — Какъв късмет, че не си изхвърлила приложенията с телевизионната програма.

Той размаха един вестник пред очите й.

— Швеция — Канада!

Ерика продължи да мълчи, като само вдигна учудено вежди.

Патрик отчаяно се опита да й обясни.

— Швеция победи Канада на Олимпиадата. Петък, двайсет и пети януари. По канал 4.

Ерика все още го гледаше напълно неразбиращо. Патрик въздъхна.

— Всички обичайни програми бяха отменени заради мача. Андерш не би могъл да се прибере вкъщи точно преди началото на „Разделени пътища“, защото в този ден не са го давали. Разбираш ли?

Ерика бавно схвана какво се опитва да й каже. Андерш вече нямаше алиби. Макар че то и досега бе доста съмнително, полицията все пак нямаше право да го пренебрегне. Сега отново можеха да го арестуват на основание на новата информация. Патрик кимна доволно, като видя, че Ерика най-накрая разбра.

— Но ти не вярваш, че той е убиецът? — рече Ерика.

— Не, наистина не вярвам. Но и аз понякога греша, макар и да ти е трудно да го повярваш. — Той й намигна. — А даже и да не греша, мога да се обзаложа, че Андерш знае значително повече, отколкото твърди. Сега имаме основание да го притиснем.

Патрик затърси дрехите си из стаята. Те бяха пръснати по целия под. Най-притеснителното в ситуацията бе, че цяла нощ не си бе свалил чорапите. Бързо нахлузи панталоните си, като се надяваше Ерика да не е забелязала гафа му по време на разгорещената им страстна нощ. Човек трудно можеше да изглежда като сексуален бог с бели чорапи с бродерия СД „Танумсхеде“.

Изведнъж реши, че работата не търпи отлагане, и започна да се облича с непохватни пръсти. Първият му опит да закопчее ризата си претърпя пълен провал и той изруга, като разбра, че трябва да разкопчее всички копчета отново. Изведнъж разбра как Ерика би могла да изтълкува внезапното му тръгване, затова седна на леглото, хвана ръцете й и я погледна в очите.

— Съжалявам, че трябва да тръгна така набързо, но нямам избор. Искам само да знаеш, че това беше най-прекрасната нощ в живота ми и нямам търпение да те видя отново. Искаш ли да се срещнем пак?

Отношенията им все още бяха крехки и несигурни и той затаи дъх в очакване на отговора й. Тя му кимна.

— Да дойда след работа?

Ерика отново кимна. Патрик се наведе напред и я целуна.

Когато излизаше от спалнята, Ерика седеше на леглото, свила крака, с увит около тялото чаршаф. Слънцето светеше през малкия кръгъл прозорец на скосения таван и рисуваше ореол около русите й коси. Не бе виждал нищо по-красиво през живота си.

Мокрият сняг упорито проникваше през тънките му обувки. Те бяха по-подходящи за през лятото, но алкохолът бе добро средство срещу студа, а ако трябваше да избира между нови обувки и бутилка водка, то определено би заложил на второто.

Въздухът бе толкова чист и свеж, а слънчевите лъчи така крехки през тази сряда сутрин, че душата на Бенгт Ларшон се изпълни с отдавна забравена емоция. Обзе го изумително силно чувство на вътрешен покой и той се зачуди какво в тази обикновена делнична утрин можеше да породи едно толкова уникално усещане. Спря за миг, затвори очи и пое глътка от свежия въздух. Ех, де да можеше целият му живот да е пълен с подобни сутрини.

Спомняше си ясно кръстопътя. Знаеше отлично в кой ден животът му пое в тази злощастна посока. Можеше дори да назове точния час. Всъщност сам си бе виновен. Не го бяха малтретирали като дете, не ставаше дума за бедност, нито за глад, нито му бе липсвала родителска обич. Можеше да се сърди единствено на собствената си глупост и на прекалената си самоувереност. Разбира се, имаше забъркано и момиче.

Тогава бе на седемнайсет години и целият му живот се въртеше около жените. Това момиче обаче беше наистина специално. Мод, с буйната си руса коса и престорената свенливост. Знаеше точно кои струни на егото му да подръпне, сякаш свиреше на цигулка. „Моля те, Бенгт, просто трябва да го имам…“ „Моля те, Бенгт, не би ли могъл да ми купиш…“ — дърпаше го на каишка като послушно кутре. Спестяваше всички изработени пари, за да й купува дрехи, парфюми и всичко, каквото посочи. Но щом се сдобиеше с обекта на горещите си молби, тя веднага започваше да копнее за нещо ново и нищо друго не можеше да я направи щастлива.

Мод му действаше като наркотик и преди да се усети, изпусна нещата от контрол и вече не знаеше къде се намира. Когато навърши осемнайсет, Мод си науми, че не иска да седне в кола, различна от кадилак кабриолет. Тя струваше повече от едногодишната му заплата и той прекара много безсънни нощи, като се чудеше откъде да намери пари. Докато той се измъчваше, Мод непрестанно цупеше устни и все по-ясно му даваше да разбере, че ако не успее да се сдобие с колата, то има и други мъже, които могат да й осигурят стандарта, който заслужава. След тези й думи ревността не го оставяше на мира по време на нощните му бдения и най-накрая не издържа.

На десети септември 1954 година, точно в два часа на обяд, влезе в банката в Танумсхеде, въоръжен със стария армейски пистолет на баща си и с найлонов чорап на лицето. Персоналът веднага напълни чантата му с пари, но за жалост сумата бе значително по-малка от очакваната. На всичкото отгоре един от клиентите на банката, баща на негов съученик, го разпозна въпреки чорапа. Само след час полицията почука на вратата му и откри чантата с парите под леглото в стаята му. Бенгт така и не можа да забрави изражението на лицето на майка си в този миг. Тя отдавна вече бе мъртва, но погледът й го преследваше всеки път, когато изпиташе вина, че отново е препил.

Трите години в затвора убиха всяка надежда за по-добро бъдеще. Когато го пуснаха на свобода, Мод отдавна вече я нямаше. Не знаеше къде се е дянала, а и не го интересуваше. Всичките му стари приятели бяха продължили напред с живота си, имаха стабилна работа и семейства и не искаха и да чуят за него. Баща му загина по време на пътен инцидент и той се пренесе да живее у майка си. Опита се смирено да си намери работа, но навсякъде го отрязваха. Никой не искаше да има нищо общо с него. Накрая потърси утеха в бутилката, най-вече заради погледите, които непрестанно го следяха.

За човек, отраснал в малко градче, където всички се поздравяват на улицата, чувството да си отлъчен е по-лошо от физически бой. Понякога се чудеше дали да не напусне Фелбака, но къде можеше да отиде? Беше къде по-лесно да си остане вкъщи и да се потопи в блаженството на алкохолното опиянение.

Двамата с Андерш веднага се откриха. Двама шибани нещастници, така си казваха и се смееха горчиво. Бенгт изпитваше почти бащинска обич към Андерш и скърбеше повече за неговата съдба, отколкото за своята. Често му се искаше да може да стори нещо, за да промени живота на приятеля си, но самият той отлично познаваше изкусителния шепот на алкохола и не беше сигурен, че е възможно човек да се освободи от тази обсебваща любовница след толкова много години. Те й даваха всичко, без да получават нищо в замяна, и им оставаше единствено да се утешават взаимно и да се подкрепят.

Пътеката до входа на Андерш бе старателно разчистена от снега и опесъчена. Поне този път можеше да стъпва спокойно, без да се притеснява за бутилката във вътрешния джоб на якето си, както му се бе налагало многократно досега през тази дълга зима, когато ледът стигаше чак до стъпалата пред входа.

Стълбите до третия етаж, където живееше Андерш, си бяха същинско предизвикателство най-вече заради липсата на асансьор. На няколко пъти му се наложи да спре, за да си поеме дъх, и дори при две от почивките се подсили с глътка алкохол. Когато най-накрая застана пред вратата на апартамента на Андерш, дишаше тежко и се подпря за миг на рамката, преди да влезе вътре. Знаеше, че приятелят му никога не заключва.

Вътре цареше пълна тишина. Може би Андерш го нямаше вкъщи? Когато спеше след поредния запой, тежкото му дишане и хъркането му се чуваха чак в антрето. Бенгт погледна в кухнята. Откри единствено обичайния развъдник на бактерии. Вратата на банята бе широко отворена, но и там нямаше никого. Още преди да свърне, за да влезе в дневната, стомахът му се сви от тревога. Гледката, която се разкри пред очите му, го накара да застине на място. Бутилката се изплъзна от ръката му и тупна на пода, но остана цяла.

Първо видя краката му, които се люшкаха малко над пода. Босите му ходила се поклащаха напред-назад, почти като махало на часовник. Андерш носеше единствено панталони. Главата му бе клюмнала неестествено. Лицето му бе подпухнало и безцветно, а езикът му стърчеше от устата, сякаш бе твърде голям, за да се побере вътре. Бенгт не бе виждал по-тъжна гледка. Обърна се и излезе бавно от апартамента, но преди това прибра бутилката от пода. Търсеше на сляпо на какво да се подпре, но ръцете му срещаха единствено пустота. Затова се хвана за единствената спасителна сламка в живота си. Седна на прага на апартамента на Андерш, поднесе бутилката към устните си и се разплака.

Патрик силно се съмняваше, че промилите алкохол в кръвта му са в позволената от закона норма, но точно в момента това изобщо не го притесняваше. Караше по-бавно от обикновено, но тъй като същевременно говореше по телефона и набираше различни номера, поведението му на пътя определено не бе безопасно.

Първо се обади в ТВ 4, откъдето потвърдиха подозренията му, че „Разделени пътища“ не е излъчван в ефир в петък, двайсет и пети януари, заради хокейната среща. След това позвъни на Мелберг, който, както се очакваше, остана очарован от новината и веднага нареди Андерш начаса да бъде върнат в ареста. С третия разговор си осигури подкрепление и насочи колата право към жилищния комплекс на Андерш. Джени Росен чисто и просто бе объркала дните. Подобни грешки бяха често срещано явление в свидетелските показания.

Въпреки вълнението от обрата в случая Патрик не можеше да се съсредоточи напълно върху задачата. Мислите му непрекъснато се връщаха към Ерика и изминалата нощ. Хвана се, че се е захилил до уши, а пръстите му сякаш от само себе си потрепваха ритмично по волана. Пусна радиостанцията с ретро музика и улучи песента на Арета Франклин „Респект“. Веселата й мелодия бе в пълна хармония със собственото му настроение. Усили звука, запя с пълно гърло по време на припева и затанцува, доколкото това бе възможно в седнало положение. Мислеше си, че звучи страхотно до мига, в който обхватът на радиото изчезна и той се чу да реве РЕСПЕКТ. Горките му уши.

Изминалата нощ му се струваше като прекрасен сън не само заради количеството изпито вино. Сякаш часовете й бяха загърнати във воал от чувства, в пелена от любов и еротика.

Когато свърна към паркинга на жилищния комплекс, бе принуден да се откъсне от спомените за изминалата нощ. Подкреплението му се оказа вече там. Сигурно са били наблизо, за да пристигнат толкова бързо. Видя две полицейски коли със запалени светлини и леко сбърчи чело. М-да, както обикновено, не бяха разбрали инструкциите му. Бе помолил за една кола, не за две. Когато приближи, видя, че зад тях стои и линейка. Нещо не бе наред.

Позна Лена, русата полицайка от Удевала, и се приближи към нея. Тя говореше по мобилния си телефон, но когато го видя, каза „довиждане“ и пъхна слушалката в калъфа на колана си.

— Здравей, Патрик.

— Здравей, Лена. Какво става?

— Един от местните пияници е открил Андерш Нилсон обесен в апартамента си.

Тя кимна с глава към входа. Кръвта на Патрик се смрази.

— Нали не сте пипали нищо?

— Не, за какви, по дяволите, ни взимаш? Говорих с централата в Удевала. Ще изпратят екип да събере улики. Току-що говорих и с Мелберг и дори си помислих, че той те праща.

— Не, аз така или иначе бях тръгнал насам, за да прибера Андерш за разпит.

— Той нямаше ли алиби?

— Да, така си мислехме, но днес го разбихме и точно щях да го арестувам.

— Проклета работа. Какво, по дяволите, означава това? Искам да кажа, вероятността във Фелбака изведнъж да се появят двама убийци е почти минимална, така че той и Алекс Вийкнер трябва да са жертви на един и същи човек. Разполагате ли с други заподозрени, освен Андерш?

Патрик се засуети. Вярно че случилото се променяше всичко, но той все още не бе готов да се съгласи с изводите на Лена, че Андерш и Алекс са убити от един и същи човек. Статистически погледнато, вероятността във Фелбака изведнъж да се появят двама убийци след десетилетия без подобни престъпления бе наистина изключително малка, но той не можеше да изключи подобна алтернатива.

— Какво ще кажеш да се качим да поогледаме малко, а ти през това време можеш да ми разкажеш какво знаеш. Кога постъпи сигналът за смъртта му например?

Лена тръгна напред и го поведе нагоре по стълбите.

— Както ти казах, един от приятелите на Андерш е намерил тялото му. Бенгт Ларшон. Дошъл тук сутринта за поредния запой, още призори. Както обикновено, направо влязъл в апартамента. Вътре открил Андерш да виси обесен на въже, промушено през куката на лампата.

— Веднага ли се е обадил в полицията?

— Не, всъщност не. Седнал на прага на апартамента, за да удави мъката си в бутилка „Експлорър“. Едва когато един съсед излязъл навън и го попитал какво се е случило, изплюл камъчето. После съседът ни се обади. Бенгт Ларшон е твърде пиян, за да можем да го разпитаме обстойно, затова преди малко го изпратих в ареста да изтрезнее.

Патрик се зачуди защо Мелберг не му се е обадил да му съобщи за това, но се задоволи с обяснението, че действията на началника му невинаги бяха напълно рационални.

Патрик взимаше стъпалата по две наведнъж и изпревари Лена. Когато стигнаха до третия етаж, намериха вратата на апартамента широка отворена. Вътре имаше хора. Джени стоеше на прага на своя дом с Макс в ръце. Когато Патрик ги приближи, Макс енергично замаха с малките си пухкави ръчички и цъфна в почти беззъба усмивка.

— Какво е станало?

Джени стисна по-здраво Макс, който всячески се мъчеше да се освободи от прегръдката й.

— Все още не знаем. Андерш Нилсон е мъртъв. Това е всичко за момента. Да сте чули или видели нещо необичайно?

— Не, не мисля. Първото, което чух, бе съседът ми отдясно да говори с някого на стълбите. След това се появиха полицейски коли и линейка и настъпи страшна олелия.

— Но нищо по-специално по-рано днес или снощи, или през нощта?

Патрик продължи да я разпитва.

— Не, нищо.

Реши да я остави на мира за момента.

— Добре, благодаря ви, Джени.

Усмихна се на Макс и го остави да го хване за показалеца, което очевидно бе изключително забавно, защото детенцето едва не се задуши от смях. Патрик с неохота се откъсна от него и бавно запристъпя назад към апартамента на Андерш, докато детето продължаваше да му маха и да му казва „чао“ с бебешко гукане.

Лена стоеше на прага на апартамента със злорада усмивка на уста.

— Иска ти се, а?

За свой ужас Патрик усети, че се изчервява, при което Лена цъфна в още по-широка усмивка. Отвърна й нещо нечленоразделно. Тя влезе преди него в апартамента и го погледна през рамо.

— М-да, нали знаеш, само трябва да ми дадеш знак. Аз съм свободна като птичка, а биологичният ми часовник трака толкова бързо, че едва спя нощем.

Патрик знаеше, че това е шега и че Лена обича да флиртува по този начин. Но това не му попречи да се изчерви още повече. Реши да остави репликата й без отговор, а когато влязоха във всекидневната, веселото им настроение веднага се изпари.

Някой беше свалил тялото на Андерш от въжето и го бе положил на пода в стаята. Част от въжето все още се люшкаше над него, отрязано на около десет сантиметра от тавана. Остатъкът бе увит около гърлото му и Патрик веднага видя дълбокия тъмночервен белег там, където въжето се бе врязало в кожата. Най-ужасното обаче бе неестественият цвят на лицето, което при жертвите на задушаване придобива синьо-лилави оттенъци и изглежда твърде странно. Дебелият, подут език, който стърчеше от устата му, също беше характерен за случаите на обесване. Макар и почти да нямаше опит с жертви на убийства, самоубийствата бяха неразделна част от работата му и досега му се бе налагало да сваля трима посегнали на живота си от примките им.

Когато се огледа във всекидневната обаче, веднага откри защо смъртта на Андерш не можеше да се впише в графата самоубийство. Нямаше начин Андерш сам да е пъхнал главата си в примката. Наоколо не се виждаха нито стол, нито маса. Тялото му се бе люшкало точно в центъра на стаята като странно човешко махало.

Патрик, за когото подобни местопрестъпления бяха новост, започна внимателно да обикаля в широк кръг около тялото. Очите на Андерш бяха отворени и втренчени в празното. Патрик не можа да устои на импулса да протегне ръка и да ги затвори. Знаеше, че не бива да влиза в какъвто и да било контакт с тялото преди пристигането на съдебния лекар, дори не трябваше да го свалят от бесилото, но нещо във втренчения му поглед го накара да потръпне. Имаше чувството, че очите на мъртвеца го следят, докато се движи из стаята.

Самата стая му се стори някак странно студена и веднага забеляза, че картините са свалени от стените. На местата им се виждаха само големи грозни петна. Като цяло всекидневната бе в същото окаяно състояние като предишния път, но тогава картините успяваха да поразведрят атмосферата. Те придаваха на дома на Андерш леко декадентско очарование, като примесваха своята красота с царящата наоколо мръсотия. Сега стаята бе просто мърлява и противна.

Лена не спираше да говори по мобилния си телефон. След поредния разговор, по време на който отговаряше само с едносрични думи, тя затвори капачето на малкия си „Ериксон“ и се обърна към него.

— Ще получим подкрепление от екип от съдебна медицина. Сега тръгват от Гьотеборг. Нищо не трябва да пипаме. Предлагам да излезем навън за всеки случай.

Напуснаха апартамента, а Лена внимателно затвори вратата и я заключи с ключа, който откри от вътрешната страна. Студът ги блъсна веднага щом показаха нос навън и двамата започнаха да тъпчат на едно място в опит да се постоплят.

— Къде е Яне?

Това бе партньорът на Лена, който трябваше да патрулира с нея през този ден.

— В болнични е.

— В болнични?

— Да, детето му е болно. Заради намаления след съкращенията състав не можахме да му намерим заместник с толкова кратко предизвестие, така че ми се наложи да се отзова сама на сигнала.

Патрик кимна разсеяно. Бе склонен да се съгласи с Лена. Всичко говореше, че Андерш и Алекс са станали жертва на един и същи човек. Разбира се, прибързаните изводи бяха изключително опасни в тяхната професия, но вероятността в такова малко населено място да има двама извършители на убийство бе минимална. Да не говорим, че между жертвите имаше връзка.

Знаеха, че от Гьотеборг дотук се стига за около час и половина — два, затова се скриха от студа в колата на Патрик и пуснаха парното. Включиха и радиото. През по-голямата част от времето мълчаха и слушаха весела поп музика. Тя контрастираше приятно с мрачния повод за дългото им чакане. След час и четирийсет минути видяха две коли да влизат на паркинга и излязоха да посрещнат подкреплението си.

— Моля те, Ян, не можем ли да си купим собствена къща? Видях, че една от вилите при Бадхолмен е обявена за продан. Нека поне идем да я погледнем. Изгледът е невероятен, а на парцела има и малък навес за лодка. Моля те!

Пискливият глас на Лиса го раздразни още повече. Както обикновено в последно време. Бракът им щеше да е къде-къде по-приятен, ако се научеше да си мълчи и просто да го радва с красотата си. Напоследък дори големият й стегнат бюст и закръгленото дупе не успяваха да компенсират дразнещото й поведение. Тя не спираше да мрънка и на моменти горчиво съжаляваше, че се е поддал на натиска й за брак.

Лиса работеше като сервитьорка в „Червената змия“ в Гребестад, така се запознаха. На всичките му приятели буквално им потекоха лигите при вида на дълбокото й деколте и дългите й крака, а той на мига реши, че тя ще е негова. Обикновено получаваше каквото искаше и Лиса не беше изключение. Не че бе грозен, но най-големият му коз все пак си оставаше името Лоренц. Очите на момичетата заблестяваха само като го чуеха и му даваха зелена светлина.

В началото бе като обсебен от тялото на Лиса. Не можеше да й се насити и успяваше без проблем да игнорира глуповатите й коментари и пискливия й глас. Тя му се струваше още по-привлекателна и заради завистливите погледи на останалите мъже, които го виждаха да влиза с нея под ръка. В началото оставаше глух за намеците й, че е редно да я направи своя съпруга, а и постепенно започваше да губи интерес към нея, но решаваща в случая се оказа яростната съпротива на Нели срещу евентуалния им брак. Именно затова идеята го плени с неустоима сила. Нели намрази Лиса от първия миг, той реши да й направи напук, а сега проклинаше собствената си глупост.

Лиса се нацупи. Лежеше по корем в голямото им двойно легло, беше гола и се опитваше да изглежда колкото се може по-изкусително, но красотата й отдавна не можеше да го трогне. Знаеше, че очаква отговор.

— Знаеш, че не можем да оставим мама. Тя е болна и не би успяла да поддържа сама къщата.

Ян обърна гръб на Лиса и оправи възела на вратовръзката си пред голямото огледало на тоалетката. В отражението му видя как тя ядосано сбърчи чело. Подобна гримаса не й отиваше.

— Не може ли старата вещица да се премести в някой приятен дом, вместо да товари семейството си? Не разбира ли, че имаме право на собствен живот? Вместо това сме принудени да се грижим за нея ден и нощ. А и защо й е да пази всичките тези пари? Сигурна съм, че й доставя удоволствие да ни унижава и да ни гледа как пълзим в краката й, за да събираме трохите, с които ни удостоява. Не разбира ли колко много правиш за нея? Работиш като вол във фирмата, а през останалото време я дундуркаш. На вещицата дори не й се откъсна от сърцето някоя хубава стая, която да ни даде в знак на благодарност. Вместо това живеем в приземния етаж, а тя се шири в салоните.

Ян се обърна и погледна студено съпругата си.

— Не съм ли ти казвал да не говориш така за майка ми?

— Майка ти — Лиса изсумтя. — Нали не си въобразяваш, че тя те приема като собствен син, Ян? Винаги ще си останеш бедното дете, което е прибрала по милост. Ако любимият й Нилс не беше изчезнал, рано или късно щеше да те изгони. Но сега е принудена да те задържи. Кой друг щеше да й робува денонощно за без пари? Разполагаш единствено с обещанието, че когато се спомине някой ден, ще получиш всичките й пари. Първо на първо, вещицата със сигурност ще живее поне до сто, второ на второ, сигурно отдавна е променила завещанието си зад гърба ни и е приписала имането си на някой приют за бездомни кучета. Понякога си толкова глупав, Ян.

Лиса се обърна по гръб и заразглежда съвършения си маникюр. Ян се приближи към леглото с ледено спокойствие. Приклекна, нави на ръката си русата й коса, която висеше през ръба, и започна бавно да я дърпа, все по-силно и по-силно, докато лицето й не се изкриви от болка. Приближи се до нея толкова близо, че усещаше дъха й, и изсъска тихо:

— Никога повече не ме наричай глупав. Повярвай ми, парите ще са мои някой ден. Единственият въпрос е дали ти ще се задържиш достатъчно дълго, за да им се насладиш.

Със задоволство видя как в очите й проблесна искра на страх. Струваше му се, че долавя как бавният й примитивен мозък се опитва да смели информацията и постепенно осъзнава, че трябва да промени тактиката си. Тя се изпъна на леглото, издаде устни и хвана гърдите си с ръце. Започна да гали зърната си с показалец, докато те не се втвърдиха, и каза глезено:

— Извинявай, постъпих глупаво. Знаеш каква съм. Понякога говоря, без да мисля. Мога ли да те компенсирам по някакъв начин?

Засмука многозначително показалец и след това прокара ръка надолу по тялото си.

Ян усети с нежелание собствената си възбуда, но реши, че може да извлече поне някаква полза от присъствието й, и отново развърза вратовръзката си.

Мелберг се почеса замислено по дюкяна, без да забележи отвращението, което жестът му предизвика у присъстващите, които стояха срещу него. Днес бе решил да си облече костюм. Вярно че малко му стягаше, но реши, че някой в химическото чистене вероятно го е пуснал на по-висока температура. И без да се тегли на кантар, знаеше, че не е качил нито грам от младостта си насам. Затова смяташе покупката на нов костюм за чисто разхищение. Доброто качество е вечно. Той не е виновен, че идиотите в химическото чистене не си разбират от работата.

Мелберг се изкашля, за да привлече вниманието на присъстващите. Бърборенето и влаченето на столове по пода заглъхнаха и всички погледи се впериха в него. Той седеше зад бюрото си, а останалите бяха събрали столовете от участъка и ги бяха наредили в полукръг пред него. Мелберг изгледа подчинените си мълчаливо с тържествено изражение на лицето. Възнамеряваше да се наслади докрай на мига. Сбърчи чело, като забеляза, че Патрик изглежда ужасно уморен. Вярно че персоналът можеше да се разпорежда както реши със свободното си време, но сега бе едва средата на работната седмица и от тях се очаквате да не прекаляват с купоните и алкохола. Мелберг без проблем успя да прогони спомена за онези 375 милилитра твърд алкохол, който самият той бе погълнал миналата вечер. Реши да си поговори насаме с младия Патрик, за да се запознае с възгледите му по отношение на алкохолната политика на участъка.

— Както всички знаете, имаме още едно убийство. Вероятността да си имаме работа с двама извършители е изключително малка и затова можем да заключим, че Андерш Нилсон и Александра Вийкнер са жертви на един и същи човек.

Мелберг се наслади на собствения си глас, както и на вълнението и интереса, които се изписаха по лицата пред него. Това бе призванието му. Беше роден за подобна работа.

Мелберг продължи:

— Тялото на Андерш Нилсон беше открито тази сутрин от Бенгт Ларшон, един от приятелчетата му пияници. Очевидно е обесен, а съгласно първоначалната информация, която получихме от Гьотеборг, смъртта му вероятно е настъпила вчера. Ще работим върху тази хипотеза, докато не ни изпратят повече данни.

Думата хипотеза погъделичка приятно езика му. Присъстващите не бяха много, но на него му се струваше, че са двойно повече, и с удоволствие видя, че успява да ги заинтригува. Сега всички чакаха да чуят нарежданията му. Огледа ги доволно. Аника пишеше трескаво на преносимия си компютър, а очилата й се крепяха на върха на носа. Прилепналият жълт костюм от сако и пола подчертаваше изкусително привлекателните форми на тялото й. Той й намигна с едно око. Толкова стигаше. Не биваше да я плаши. До нея седеше Патрик, който едва си държеше очите отворени. Клепачите му бяха натежали, очите му — кървясали. Без съмнение трябваше да поговори с него при първа възможност. Все пак имаше право да изисква определен стил на поведение от подчинените си.

Освен Аника и Патрик в участъка в Танумсхеде имаше още трима служители. Йоста Флюгаре бе най-възрастният, предстоеше му пенсиониране след две години, така че той всячески се опитваше да се скатае от работа. След това щеше да посвети цялото си време на голямата си страст в живота — голфа. Започна да играе преди десет години, когато съпругата му почина от рак и уикендите му изведнъж се превърнаха в безкрайно мъчение. Спортът скоро му влезе под кожата и той взе да гледа на и бездруго безинтересната си работа като на досадна пречка, която го държи далеч от игрището.

Въпреки малката си заплата бе успял да задели достатъчно, за да си купи апартамент на испанската Ривиера. Съвсем скоро щеше да посвети летните месеци в Швеция на любимия си спорт, а през останалото време щеше да се разхожда по игрищата в Испания. Не можеше да отрече, че тези убийства за първи път от доста време насам успяха да го заинтригуват. Но не достатъчно, за да избере работата пред една обиколка на игрището, стига времето да го позволеше.

До него седеше най-младият служител на участъка. Мартин Мулин. Той събуждаше бащински чувства у всички и колегите му все гледаха да му помогнат, като се стараеха той да не забележи. Даваха му задачи, с които би се справило и хлапе, и се редуваха да преглеждат и оправят докладите, които пишеше, преди да ги оставят на бюрото на Мелберг.

Мартин завърши полицейската академия преди по-малко от година. Всички страшно се чудеха как е успял да се справи с високите критерии, за да получи подобна работа, и как изобщо му се е удало да завърши образованието си. Но Мартин бе мил и добросърдечен и въпреки наивността му, която го правеше напълно неподходящ за подобна професия, всички смятаха, че тук, в Танумсхеде, не може да навреди кой знае колко и с желание му помагаха да преодолява различните препятствия. Аника бе особено привързана към него и за всеобщо удивление понякога даваше израз на чувствата си, като го притискаше към големите си гърди в мечешка прегръдка.

В такива моменти яркочервената му коса и също толкова червените му лунички се сливаха с цвета на лицето му. Но той обожаваше Аника и прекарваше доста вечери в дома й, съветвайки се с нея и съпруга й, когато бе нещастно влюбен. Тоест винаги. Наивността и добротата му привличаха като магнит жените, които го схрускваха на закуска и после изплюваха трохите. Но Аника винаги бе готова да го изслуша, да събере парчетата на разбитото му самочувствие и да го върне обратно в широкия свят с надеждата, че някой ден ще успее да открие жена, която да оцени златното му сърце.

Последният член на колектива се ползваше с най-малка популярност. Ернст Лундгрен бе гъзолизец до мозъка на костите си. Никога не изпускаше възможност да се самоизтъкне, най-вече за сметка на останалите. Никой не бе особено изненадан, че още е ерген. Той далеч не бе привлекателен и макар къде по-грозновати от него мъже да бяха успели да се сдобият с партньор в живота благодарение на добрата си душа, този атрибут му бе напълно непознат. Живееше със старата си майка в една ферма на десет километра южно от Танумсхеде. Мълвата твърдеше, че майка му помогнала на баща му, прословут местен пияница и изключително агресивен мъж, да падне от втория етаж в плевнята и да се набучи на една вила. Оттогава бяха минали доста години, а и при липса на други интересни теми на разговор хората обичаха да си измислят. Истината бе, че само майка му можеше да обича Ернст, който, освен че имаше стърчащи зъби, права коса и големи уши, беше холерик и самохвалко. Сега седеше, впил очи в устните на Мелберг, сякаш от тях се сипеха перли, а не думи, и не изпускаше момента ядосано да сгълчи останалите, ако проявяха наглостта да издадат и най-малкия звук, който да отклони вниманието от речта на инспектора. Вдигна енергично ръка като ученик, решил да зададе въпрос.

— Откъде може да сме сигурни, че не го е убил пияницата, който след това уж го открива на сутринта?

Мелберг кимна одобрително.

— Много добър въпрос, Ернст, много добър. Но както вече казах, изхождаме от хипотезата, че търсим човека, убил и Алекс Вийкнер. За всеки случай обаче може да провериш алибито на Бенгт Ларшон.

Мелберг посочи с химикалката си към Ернст Лундгрен и плъзна поглед към останалите.

— Точно такива будни и мислещи хора ни трябват, за да успеем да разрешим случая. Слушайте внимателно и се учете от Ернст.

Ернст сведе срамежливо поглед, но веднага щом Мелберг извърна очи, погледна триумфално колегите си. Аника изсумтя силно и отвърна на злобния поглед на Лундгрен, като втренчи немигащи очи в неговите.

— Докъде бях стигнал?

Мелберг пъхна пръсти под тирантите си, завъртя стола си и застана с лице към окаченото на стената зад бюрото му табло, което обобщаваше информацията по случая на Алекс Вийкнер. Сега до него имаше още едно, но на него се мъдреше единствено полароидната снимка на трупа на Андерш, която направиха, преди екипът на бърза помощ да свали тялото му.

— Та какво знаем дотук? Тялото на Андерш Нилсон беше открито тази сутрин. По предварителна информация смъртта му е настъпила по някое време през вчерашния ден. Обесен е от едно или няколко неизвестни лица, по-вероятно второто, като се има предвид колко сила се иска, за да вдигнеш възрастен мъж толкова нависоко и да увесиш тялото му от тавана. Това, което не знаем обаче, е как точно са извършили престъплението. Няма следи от борба нито в апартамента, нито по тялото на Андерш. Няма синини, следователно той не е бит нито преди смъртта си, нито след това. Както вече ви казах, разполагаме единствено с предварителна информация, но ще разберем повече веднага щом приключи аутопсията.

Патрик махна с химикалката си.

— Кога може да очакваме доклада на съдебния лекар?

— Очевидно имат цял куп трупове, така че не ми дадоха точен ден.

Никой не остана особено изненадан.

— Знаем също така, че съществува връзка между Андерш Нилсон и първата ни жертва, Александра Вийкнер.

Мелберг се изправи и посочи снимката на Александра, залепена в центъра на първото табло. Бяха я получили от майка й и за пореден път се удивиха на невероятната красота на жената приживе. Заради тази красота следващата снимка — Александра във ваната със синкаво бледо лице и лед по косата и миглите, изглеждаше още по-ужасяващо.

— Тези двама души, така различни един от друг, са имали сексуална връзка, за която Андерш сам ни уведоми. Разполагаме и с улики, които потвърждават думите му. Но не знаем колко дълго са продължили отношенията им, как е започнала връзката им и най-вече защо една красива представителка на висшето общество е избрала за секспартньор един толкова мърляв и противен алкохолик. Надушвам нещо гнило тук.

Мелберг чукна два пъти с показалец по огромния си, изпъстрен с кръвоносни съдове нос.

— Мартин, ти ще имаш за задача да се разровиш по-надълбоко в това. Най-вече ще трябва да попритиснеш още по-здраво Хенрик Вийкнер. Това момче знае повече, отколкото признава, вярвайте ми.

Мартин кимна ентусиазирано и започна да си води записки. Бързаше, сякаш някой го гонеше. Аника го погледна с майчинска нежност над очилата си.

— За жалост случилото се ни връща на изходна позиция, така че пак нямаме заподозрян за убийството на Алекс. Кандидатурата на Андерш за тази роля изглеждаше многообещаваща, но ситуацията значително се промени. Патрик, на теб възлагам да прегледаш целия материал по убийството на Александра Вийкнер. Провери под лупа всяка подробност. Някъде трябва да има улики, които сме пропуснали.

Мелберг бе чул тази реплика в едно криминале по телевизията и реши да я включи в речника си.

Само Йоста не бе получил задача, затова Мелберг се загледа в таблото и се замисли.

— Йоста, ти ще разговаряш със семейството на Алекс Вийкнер. Може би премълчават нещо. Разпитай ги за врагове и приятели, за детството й, за характера й, за всичко. Каквото ти дойде наум. Говори и с родителите й, и със сестра й, но поотделно. От опит знам, че така се извлича най-много информация. Само съгласувай действията си с Молин, който ще разпитва съпруга.

Йоста се огъна под тежестта на тази истинска задача и въздъхна отчаяно. Не че щеше да отнеме от времето му за игра на голф, нали беше зима, но отдавна не му се бе налагало да върши същинска работа. Бе развил до съвършенство изкуството да изглежда зает, докато реди пасианс на компютъра си, за да убие времето. А сега изведнъж щеше да му се наложи да представи реални резултати — какво тегло само. Край на спокойствието му. Най-вероятно нямаше и да му платят за извънредния труд. Трябваше да се радва, ако получеше компенсация за бензина за пътуванията до Гьотеборг.

Мелберг плесна с ръце и им даде знак да се връщат на работните си места.

— Така, действайте. Не можем да си седим на задниците, ако искаме да разрешим случая. Разчитам, че ще работите усилено, както никога досега, и можете да забравите за почивка, докато не приключим със случая. Дотогава аз решавам какво ще правите през свободното си време. Това е.

На някого може и да му стана неприятно, че ги разгони като дечурлига, но не се чуха никакви възражения. Всички се изправиха и хванаха столовете си с едната си ръка, тефтерите и химикалите си с другата. Само Ернст Лундгрен се позабави малко, но Мелберг като никога нямаше желание да му се подмазват и набързо го отпрати.

Денят дотук бе прекрасен. Вярно че основният заподозрян за убийството на Вийкнер се оказа невинен, но това бледнееше пред новото развитие на нещата. Едно плюс едно е значително повече от две. Едно убийство е случай като всеки друг, докато две са си жива сензация за такъв малък участък. Дори и преди не се съмняваше, че след като открие убиеца на Вийкнер, еднопосочният билет за големия град му е в кърпа вързан, но сега окончателно се убеди, че при едно добро развитие на нещата направо ще го молят на колене да се върне в Гьотеборг.

Замаян от светлото бъдеще, което го очакваше, Бертил Мелберг се облегна на стола си, протегна по навик ръка към третото чекмедже, извади една вафлена сладка „Мумс-мумс“ и с наслада я пъхна цялата в устата си. След това сключи ръце зад главата си и реши да си подремне малко. Все пак бе обедно време.

Опита се да поспи няколко часа, след като Патрик си тръгна. Но не успя. В гърдите й бушуваше цял океан от емоции. Въртеше се неспокойно ту на една страна, ту на друга, а по устните й непрекъснато пропълзяваше усмивка. Бе живо престъпление да изпитва подобно щастие. Направо място не можеше да си намери, толкова добре се чувстваше. Легна настрани и пъхна длани под дясната си буза.

Всичко й се струваше по-светло днес. Убийството на Алекс, книгата, която издателите й очакваха с нетърпение, но която не я вдъхновяваше, скръбта от смъртта на родителите й, продажбата на бащиния дом — днес целият този товар бе някак далечен и по-лесно поносим. Не че проблемите изчезнаха, просто за първи път се почувства напълно убедена, че светът й няма да рухне в следващия миг и че ще се справи с всички неприятности, които се изпречат на пътя й.

Каква само промяна може да донесе само един ден, едни нищо и никакви си двайсет и четири часа! Вчера по това време се бе събудила с натежало сърце. Болна от самота. А сега можеше все още да усети физически ласките на Патрик по кожата си, сякаш той бе тук. Не, „физически“ не беше думата, която да опише дълбочината на емоциите й.

Цялото й същество усещаше как самотата отстъпва пред чувството, че са двама. Тишината в спалнята вече й носеше покой, а не отчаяние и страх. Вярно че той вече й липсваше, но знаеше, че където и да е, мисли за нея.

Ерика имаше чувството, че между стените на съзнанието й е заиграла невидима метла, която разчиства насъбралите се стари паяжини от ъглите и измита праха от сетивата й. Но това духовно пробуждане я накара да осъзнае, че не може да продължава да бяга от мислите, които я тормозеха през последните дни.

Откакто истината за бащата на детето на Алекс започна да боде очите й като с огнен пламък, тя се боеше от предстоящата конфронтация. В момента не изгаряше от желание да се среща с него, но съществото й се изпълни с нова сила, която я подтикваше най-накрая да спре да отлага и да разреши проблема. Знаеше какво трябва да направи.

Остана дълго под врялата струя на душа. Тази сутрин поставяше ново начало и искаше да поеме напред напълно пречистена. След като излезе от банята, погледна термометъра, облече се топло и се помоли да успее да подкара колата. Извади късмет. Двигателят запали от първия път.

По време на пътуването си се замисли как да поведе разговора в желаната от нея посока. Измисли няколко уводни реплики, но всяка следваща й се струваше по-безсмислена от предишната. Реши да импровизира. Нямаше кой знае колко доказателства, но шестото чувство й подсказваше, че е на прав път. За частица от секундата се зачуди дали да не позвъни на Патрик и да сподели с него подозренията си, но бързо прогони тази мисъл и реши първо да провери сама. Залогът бе твърде висок.

Крайната спирка на пътуването й бе съвсем наблизо, но й се стори, че шофира цяла вечност. Когато свърна на паркинга край спа хотела, Дан й махна весело от лодката си. Правилно се досети, че ще го намери тук. Ерика също му махна, но не се усмихна. Заключи колата и тръгна бавно към него, пъхнала ръце в джобовете на светлокафявото си вълнено палто. Денят бе мрачен и мъглив, но въздухът бе изпълнен със свежест и тя си пое няколко дълбоки глътки, за да разсее окончателно мъглата, сковала съзнанието й след вчерашния запой.

— Здравей, Ерика.

— Здравей.

Дан продължи да работи по лодката си, но, изглежда, се зарадва на неочакваната си компания. Ерика се огледа нервно наоколо за Пернила, защото още се страхуваше от погледа, който й хвърли съпругата на Дан последния път. Но в светлината на последните събития започна да я разбира по-добре.

За първи път забеляза колко красива е старата захабена лодка. Дан я бе наследил от баща си и се грижеше за нея с много любов. Риболовът беше в кръвта му. Най-голямата му мъка бе, че вече не може да изхранва семейството си с тази професия. Вярно че му харесваше да преподава в училището в Танумсхеде, но това не беше истинското му призвание в живота. Когато работеше на лодката, едва успяваше да свали усмивката от устните си. Тежкият труд не го плашеше, а топлите му дрехи го предпазваха от зимния студ. Дан нарами една тежка ролка въже и се обърна към Ерика.

— Какво, по дяволите, става тук? Нима си дошла без храна? Надявам се да не ти стане навик.

Един рус кичур стърчеше изпод плетената му шапка, самият той стоеше пред нея строен и силен като колона. Излъчваше радост и стабилност и сърцето й се сви при мисълта, че само след миг ще трябва да го натъжи. Но ако тя не го стореше, щеше да е някой друг. В краен случай полицията. Повтаряше си, че му прави услуга, но знаеше, че нещата не са просто черни и бели. Основната причина бе, че тя самата искаше да знае. Трябваше да знае.

Дан отиде към носа с въжето, хвърли го на палубата и се върна при Ерика, която стоеше подпряна на перилата на кърмата.

Гледаше зареяно към хоризонта.

— „За любовта си платих със жълтици, друга при мен не дойде.“

Дан се усмихна и продължи:

— „Възпей я ти с трепетни струни, възпей я красиво, дете.“

Ерика не се усмихна.

— Фрьодинг още ли е любимият ти поет?

— Винаги е бил и винаги ще бъде. Децата в училище твърдят, че вече им се повръща от него, но аз съм на мнение, че човек никога не може да се пресити на стиховете му.

— Да, все още пазя стихосбирката, която ми подари, докато ходехме.

Ерика говореше буквално на гърба му, защото той се обърна, за да премести няколко сандъка, подпрени на отсрещния край на лодката. Тя продължи неумолимо.

— На всички жени ли я подаряваш?

Той изведнъж се сепна и се обърна към Ерика с учудено изражение на лицето.

— Какво искаш да кажеш? Подарих я на теб и да, на Пернила, макар че не вярвам някога да си направи труда да я прочете.

Ерика забеляза безпокойството в очите му, но стисна още по-здраво перилата, за които се държеше с облечените си в ръкавици ръце, и го погледна решително право в очите.

— Ами Алекс? На нея не подари ли един екземпляр?

Лицето на Дан пребледня като заледеното, посипано със сняг море зад гърба му, но за миг по него се изписа и истинско облекчение.

— Какво имаш предвид? Алекс?

Все още не бе готов да се предаде.

— Последния път споделих с теб, че миналата седмица се отбих в дома на Алекс една вечер. Това, което скрих, е, че тогава дойде още някой. Някой, който веднага се качи в спалнята и прибра нещо оттам. В началото не можех да си спомня какво, но после проверих последния набран номер от телефона в къщата и така се свързах с мобилния ти. Тогава си спомних какво липсваше в стаята. Имам точно същата книга в библиотеката вкъщи.

Дан мълчеше, затова тя продължи.

— Не бе кой знае колко трудно да се досетя защо някой ще си прави труда да влиза с взлом в къщата на Алекс, за да открадне нещо толкова дребно като стихосбирка. Вътре имаше посвещение, нали? Посвещение, което веднага да разкрие самоличността на любовника й?

— „С цялата си любов ти поднасям в дар страстта си. Дан“.

Той издекламира думите с натежал от чувства глас. Сега бе негов ред да зарее поглед пред себе си. Строполи се на един сандък и смъкна шапката от главата си. Косата му щръкна на всички страни. Свали ръкавиците си и я приглади с ръце. След това погледна Ерика.

— Не можех да позволя на истината да излезе наяве. Връзката ни беше лудост. Могъща и убийствена лудост. Не можехме да й позволим да разбие живота ни. И двамата знаехме, че трябва да сложим край.

— Трябвало е да отидеш при нея в петъка, когато умря?

Лицето на Дан потръпна при спомена. След смъртта на Алекс се бе питал многократно какво щеше да се случи, ако беше отишъл на вечерята. Дали все още щеше да е жива?

— Да, трябваше да се срещнем в петък вечерта. Пернила възнамеряваше да отиде на гости на сестра си в Мункедал заедно с децата. Аз скалъпих извинението, че не се чувствам добре и предпочитам да остана вкъщи.

— Но Пернила не замина?

Последва дълго мълчание.

— Напротив. Тя замина, но аз останах вкъщи. Изключих мобилния си, а знаех, че никога няма да посмее да се обади на домашния. Останах вкъщи, защото съм страхливец. Нямах смелост да я погледна в очите и да й кажа, че всичко е свършило. Макар да знаех, че тя също разбира колко невъзможна е връзката ни, не посмях да направя първата стъпка. Помислих си, че ако започна бавно да се отдръпвам, тя ще се умори и ще се откаже. Каква проява на мъжество само.

Ерика знаеше, че предстои най-тежката част от разговора им, но се чувстваше длъжна да продължи. Най-добре да го чуеше от нея.

— Дан, тя не е разбирала, че връзката ви трябва да приключи. Смятала е, че имате бъдеще. Че ти ще напуснеш семейството си, тя ще напусне Хенрик и ще заживеете заедно щастливи.

Той се смаляваше все повече с всяка следваща дума, а още не бе чул най-страшното.

— Дан, тя е чакала дете. Твоето дете. Най-вероятно е възнамерявала да ти го съобщи през въпросната вечер. Приготвила е празнична вечеря и е изстудила шампанско.

Дан не смееше да я погледне. Опитваше се да впие очи в нещо, да ги извърне, но сълзите му ги напълниха и превърнаха всичко в мъгла. Разрида се сърцераздирателно и по бузите му се стекоха потоци от сълзи. Постепенно започна само да хлипа, като през цялото време бършеше носа си с ръкавиците. Накрая скри лице в ръце и се предаде.

Ерика клекна до него и го прегърна в опит да го успокои. Но Дан я изблъска и тя разбра, че трябва сам да се измъкне от този ад. Затова изчака със скръстени ръце сълзите му да понамалеят и отново да си поеме въздух.

— Откъде знаеш, че е била бременна?

Заекваше.

— Бях с Биргит и Хенрик в полицията, когато им го съобщиха.

— Знаят ли, че детето не е негово?

— Хенрик очевидно е наясно, но не и Биргит, тя мисли, че той е бащата.

Дан кимна. Изглежда, се утеши леко при мисълта, че родителите й не подозират нищо.

— Как се срещнахте?

Ерика искаше да отклони мислите му от нероденото му дете, да му помогне да намери покой, дори и само за миг.

Той се усмихна горчиво.

— Съвсем тривиално. Къде може да се срещнат хора на нашата възраст във Фелбака? В „Галерен“ естествено. Когато погледите ни се срещнаха през стаята, стомахът ми се сви. Никога дотогава жена не ме беше привличала с такава сила.

При тези думи Ерика усети как ревност прободе леко сърцето й. Дан продължи.

— Тогава не се случи нищо, но след няколко уикенда позвъни на мобилния ми телефон. Отидох у тях. След това колелото се завъртя. Открадвахме си по някой и друг миг заедно, когато Пернила я нямаше. С други думи, срещахме се главно през деня, не нощем.

— Не се ли притесняваше, че съседите ще те видят да влизаш у тях? Сам знаеш с каква скорост се разпространяват клюките тук.

— Разбира се, че мислех за това. Обикновено прескачах оградата от задната страна на къщата и влизах през мазето. Ако трябва да съм напълно искрен, именно това особено разпалваше страстта ни. Опасността и рискът.

— Не разбираше ли колко рискуваш?

Дан премяташе шапката в ръце и гледаше втренчено дъските на палубата, докато говореше.

— Естествено, че разбирах. От една страна. Но от друга, се чувствах недосегаем. Казвах си, че точно на мен нищо не може да ми се случи. Не е ли така винаги?

— Пернила знае ли?

— Не. Поне не ми го е показала. Предполагам, че подозира нещо. Сама видя как реагира, когато ни завари заедно. През последните месеци беше все такава, следеше ме, ревнуваше ме. Мисля, че усещаше.

— Разбираш, че трябва да й кажеш.

Дан поклати енергично глава, а очите му отново се напълниха със сълзи.

— Не, Ерика, не мога. Едва връзката ми с Алекс ме накара да разбера колко много значи Пернила за мен. Алекс бе плод на страстта ми, а Пернила и децата са животът ми. Не мога!

Ерика се наведе напред и сложи ръка върху неговата. Гласът й бе спокоен и ясен, по никакъв начин не разкриваше колко разстроена е всъщност.

— Дан, трябва. Това е информация, която полицията на всяка цена трябва да получи, и ти можеш сам да избереш как да го съобщиш на Пернила. Рано или късно истината ще излезе наяве и тогава няма да имаш възможност сам да решиш как да й го поднесеш. Изборът няма да е твой. А и сам ми каза, че тя вероятно знае или подозира. Дори може би този разговор ще ви донесе освобождение. Ще ви помогне да изчистите отношенията си.

Видя, че Дан попива думите й, усещаше, че трепери.

— Ами ако ме напусне? Ако вземе децата и ме напусне? Какво ще правя тогава, Ерика? Аз съм нищо без тях.

Един тънък, тънък гласец промърмори злобно в душата й, че е трябвало да помисли за това по-рано, но един далеч по-силен го заглуши, нашепвайки, че всякакви упреци са отдавна закъснели. Имаше далеч по-важни неща за вършене. Тя се наведе напред, прегърна го и го погали утешително по гърба. Плачът му първо се засили, но после постепенно утихна, а когато се отскубна от прегръдката й и избърса сълзите, Ерика разбра, че няма повече да отлага неизбежното.

Когато потегли с колата си от кея, хвърли поглед на огледалото за обратно виждане и видя Дан да стои неподвижно на любимата си лодка с вперен в хоризонта поглед. Дано да успее да открие точните думи. Щеше да му е доста трудно.

Имаше чувството, че в тази прозявка се е събрала умората на цялото му тяло. Никога преди не бе усещал такова изтощение, нито пък бе изпитвал подобно щастие.

С мъка успяваше да се концентрира върху купчината хартия на бюрото. Невероятно бе колко много документация може да генерира един-единствен случай на убийство, а той трябваше да я прегледа в детайли, за да открие миниатюрното липсващо парче от пъзела, което да изведе разследването от задънената улица. Разтри очи и си пое дълбоко дъх, за да събере енергия и да се захване за работа.

На всеки десет минути му се налагаше да става от стола, да се протяга, да си взима кафе и да подскача няколко пъти на място, за да се задържи буден още малко и да не загуби концентрация. На няколко пъти ръката му сякаш сама посягаше към телефона, за да се обади на Ерика. Не посмя да го направи. Тя вероятно бе също толкова уморена, може би дори още спеше. Надяваше се да си отпочине добре, защото ако зависеше от него, и тази нощ нямаше да мигне.

Материалите в една от купчините, която бе пораснала значително от последния път, се отнасяха до семейство Лоренц. Вероятно Аника, старателна както винаги, бе продължила да търси стари статии и публикации за Лоренцови и сега те се трупаха на бюрото на Патрик. Той подходи методично и първо реши да си опресни паметта, като прегледа най-старите статии, онези, които вече бе чел веднъж. Два часа по-късно се чувстваше също толкова неориентиран, колкото и преди. Усещането, че пропуска нещо, си оставаше все така силно, макар да не можеше да разбере какво.

Прехвърли доста материал, докато стигна до статия, която грабна интереса му. Аника бе открила съобщение във вестника за умишлен палеж в Буларен, на около петдесет километра от Фелбака. Статията бе от 1975 година и заемаше почти цяла страница от „Бохусленинген“. В нощта на шести срещу седми юли 1975-а една къща изгаря до основи, като огънят се разраства с изключителна бързина. Когато пожарникарите успяват да го погасят, от къщата е останала само пепел. Вътре обаче откриват останките на двама души, Стиг и Елисабет Нурин, собствениците на имота. Десетгодишният им син оцелява като по чудо, откриват го в една от външните постройки. Според „Бохусленинген“ обстоятелствата около пожара са съмнителни и полицията работи по версията за умишлен палеж.

Статията бе закачена с кламер за папка, в която Патрик откри документацията от разследването. Едва тогава, след като видя името на десетгодишния син на Нурин, разбра какво общо имаше случилото се със семейство Лоренц. Момчето се казваше Ян. В папката имаше и документи на социалните служби, в които се упоменаваше за решението на Лоренцови да станат негови приемни родители. Патрик тихо подсвирна. Все още не му беше напълно ясно каква връзка има това със смъртта на Алекс, пък и на Андерш, но в съзнанието му започна да се оформя някаква бегла идея. Като сянка, която ту се появяваше, ту изчезваше, щом се опиташе да я улови. И която му нашепваше, че е на вярна следа. Реши по-късно отново да се върне към нея и пак се захвана с трудоемката работа по документите.

Тефтерчето му бавно се изпълни с бележки. Карин винаги го поднасяше за грозния му почерк. Казваше, че е трябвало да стане лекар. Но нали можеше да си го разчита — това бе най-важното. Записа си няколко неща, които трябваше да свърши, но основната част от бележките му се състоеше от свързани с материала въпроси, зад които постави големи удебелени въпросителни. Кого е очаквала Алекс на вечеря? С кого се е срещала тайно и от кого е чакала дете? Можеше ли да е Андерш, въпреки че той самият го отрече, или имаше трети човек с все още неизвестна самоличност? Как бе възможно жена като Алекс, красива и богата представителка на висшата класа, да има връзка с някой като Андерш? Защо Алекс пази в шкафа си статия за изчезването на Нилс Лоренц?

Списъкът с въпроси ставаше все по-дълъг. Патрик изписа три листа формат А-4, преди да стигне до тези, свързани със смъртта на Алекс. Купчината с документи по случая на Андерш все още бе значително по-малка. С времето и тя щеше да нарасне, но засега имаше около десетина листа, част от които иззети по време на обиска в апартамента му. Първата въпросителна по отношение на Андерш засягаше начина, по който бе умрял. Патрик подчерта ядосано въпроса си с няколко дебели черни линии. Как убиецът или убийците бяха успели да го окачат на куката на тавана? Аутопсията щеше да даде някои отговори, но поне доколкото Патрик можа да види, по трупа на жертвата нямаше следи от борба, точно както Мелберг бе отбелязал сутринта. Едно безжизнено тяло тежи много, а в случая с Андерш е трябвало да го повдигнат доста нависоко, за да успеят да прекарат въжето през куката.

За първи път бе склонен да се съгласи с Мелберг, че може би бяха замесени няколко души, които са си помагали. Що се отнася до Алекс обаче, тази версия не изглеждаше вероятна. А Патрик можеше да се обзаложи, че става дума за един и същи убиец. В началото се колебаеше, но сега все повече се убеждаваше в това.

Разгледа документите от апартамента на Андерш и ги подреди във формата на ветрило върху бюрото си. Работеше и дъвчеше една изгризана до неузнаваемост химикалка. Усети как устата му се напълва с жълти парченца, внимателно се изплю и се опита да махне от езика си с пръсти каквото беше останало. После отново се съсредоточи върху хартиеното ветрило на бюрото си. Документите се оказаха съвсем безинтересни. Реши да започне с телефонната фактура от „Телиа“. Андерш почти не бе ползвал телефона, но заедно с абонаментните такси сумата ставаше доста значителна. Към фактурата имаше разпечатка от проведените разговори и Патрик въздъхна, като осъзна, че това означава още повече работа. Днес съвсем не му бе до скучни, рутинни дейности.

Позвъни последователно на всички номера от разпечатката и съвсем скоро откри, че Андерш е звънял само на няколко души. Един от номерата обаче се набиваше на очи. Той липсваше в началото на списъка, появяваше се за първи път някъде към средата, но след това обажданията до него зачестяваха значително. Патрик го набра и изчака няколко сигнала.

Точно щеше да затвори, когато се включи телефонният секретар. Като чу името на притежателя на номера, направо подскочи, при което мускулите на бедрата му се стегнаха болезнено — бе забравил, че краката му лежат на бюрото. Бързо ги свали на пода и замасажира вътрешната част на дясното си бедро. Очевидно при внезапното си движение бе разтегнал този мускул твърде силно, а тялото му беше в толкова лоша форма, че не търпеше почти никакво физическо натоварване.

Затвори, преди да чуе докрай сигнала за оставяне на съобщения. Огради с кръг една от записките си, а след известно чудене и още една. С първата задача щеше да се заеме сам, но втората можеше да възложи на Аника. Отиде при нея с бележките в ръка и я завари да печата енергично нещо на компютъра си, а очилата й както обикновено бяха кацнали на върха на носа й. Изгледа го учудено.

— Идваш, за да ми предложиш да поемеш част от задачите ми и да ме облекчиш, нали?

— Не, всъщност си доста далеч от истината.

Патрик се усмихна.

— Да, и аз така си помислих.

Аника го погледна уж строго.

— Е, с какво ще допринесеш за развитието на стомашната ми язва?

— С една съвсем, съвсем малка задача.

Патрик разтвори палеца и показалеца си на няколко милиметра, за да й покаже колко малка е задачата.

— Добре, дай да чуя.

Патрик дръпна един стол и седна срещу Аника. Стаята й, макар и миниатюрна, безспорно бе най-хубавата в целия участък. Беше я напълнила с цветя, които вирееха страшно добре, въпреки че единственият източник на светлина бе малкият прозорец, гледащ към входа. Истинско чудо. Студените бетонни стени бяха покрити със снимки на семейните кучета и на автомобилни състезания — най-големите страсти в живота на Аника и съпруга й. Те имаха два черни лабрадора, които пътуваха с тях през уикендите и ги придружаваха на различните състезания. Ленарт се състезаваше, а Аника винаги бе с него, за да му вдъхва кураж и да го посрещне с кафе и храна. На практика всички по състезанията се познаваха и с годините се бяха превърнали в задружна компания и най-добри приятели. Състезаваха се минимум два пъти месечно и тогава никой не можеше да хване Аника на работа.

Той погледна записките си.

— Чудя се дали не би могла да ми помогнеш да систематизирам живота на Александра Вийкнер. Започни от смъртта й и провери още един път всички данни, с които разполагаме. От колко години е омъжена за Хенрик. От колко време живее в Швеция. Провери данните от училищата й във Франция и Швейцария и така нататък. Разбираш ли какво ми трябва?

Аника, която си водеше записки, докато той говореше, кимна утвърдително с глава. Патрик не се съмняваше, че тя ще открие всичко, което си струваше да се открие, и най-вече, че ще му помогне да разбере кои от настоящите му данни не са верни. Нещо не пасваше, сигурен бе в това.

— Благодаря за помощта, Аника. Ти си съкровище.

Понечи да се изправи, но Аника строго го изкомандва да седне. За миг почувства, че се смразява, и отново се настани на стола. И тутакси разбра защо кучетата й бяха толкова добре дресирани.

Аника се облегна назад с доволна усмивка, а Патрик осъзна каква грешка е допуснал, като е влязъл в кабинета й лично, вместо да й остави бележка. Трябваше да се досети, че е като отворена книга за нея, а и тя бе жив радар за романтични връзки. Сега му оставаше единствено да развее бял флаг и да капитулира, затова се облегна назад и зачака обстрела с въпроси.

Аника започна меко, но лукаво.

— Днес изглеждаш страшно уморен.

— Хм…

Нека се поизпоти, щом е толкова любопитна.

— Вчера да не си празнувал?

Продължаваше да опипва почвата и с хитростта на лисица търсеше пукнатини в отбраната му.

— Ами, празнувал. Зависи как ще го погледне човек. Какво имаш предвид под празнувал?

Патрик махна с ръце и замига невинно с очи.

— О, стига глупости, Патрик. Разказвай. Коя е тя?

Вместо да й отговори, той продължи да я мъчи с мълчание. След няколко секунди очите й блеснаха.

— Аха! — възкликна тя триумфално и размаха победоносно показалец. — Тя трябва да е, как се казваше, как се казваше…

Аника защрака с пръсти, докато се мъчеше да си спомни.

— Ерика! Ерика Фалк!

Отново се облегна с облекчение на стола си.

— Такаа, Патрик… От колко време продължава това?

Аника не спираше до го удивява с точността на преценките си, уцелваше винаги от първия път. Нямаше смисъл да отрича. Усети как по лицето му се разля червенина, която го издаде окончателно. После на устните му грейна широка усмивка, която се оказа последният пирон в ковчега му.

След петминутен кръстосан разпит Патрик най-накрая успя да се измъкне от стаята на Аника, но се чувстваше като изцеден лимон. Въпреки това му бе приятно да обсъжда Ерика, така че с голямо усилие си наложи да се върне към очакващите го задачи. Сложи си якето, съобщи на Аника къде отива и след миг се озова навън под огромните парцали сняг, които току-що започваха да се сипят от небето.

Ерика видя през прозореца как снежинките се стелят по земята. Седеше пред компютъра, но го бе изключила и сега се взираше в черния екран. Наложи си да напише десет страници за Селма въпреки туптящата болка в главата. Книгата отдавна не я изпълваше с ентусиазъм, но договорът я задължаваше да я завърши до два месеца. Разговорът с Дан помрачи доброто й настроение. Запита се дали точно в този миг той не признава пред Пернила за връзката си. Реши, че може да извлече полза от притесненията си за Дан, и отново пусна компютъра.

Черновата на книгата за Алекс имаше своя икона на работния плот. Ерика отвори документа, който вече наброяваше стотина страници. Изчете ги методично от първата до последната. Книгата беше добра. Дори много добра. Притесняваше се единствено от реакцията на хората около себе си след отпечатването й. Вярно че замаскира историята, смени имената на персонажите и местата и позволи на фантазията си да се поразвихри, но въпреки това сюжетът на книгата бе изграден върху живота на Алекс, видян през очите на Ерика. На всичкото отгоре частта за Дан бе сериозно изпитание за нея. Как би могла да предаде самия него и семейството му по подобен начин? Същевременно обаче усещаше, че трябва да я включи. За първи път гореше от желание да сътвори нещо лично. През годините отхвърли толкова много други идеи, че не можеше да се откаже и от тази. Реши първо да се концентрира върху книгата, а след това да мисли за емоциите на засегнатите лица.

Работи енергично почти час, когато на вратата се позвъни. В първия момент се подразни, че я прекъсват точно когато е влязла в ритъм, но в следващия миг реши, че може да е Патрик, и изтича надолу по стълбите към външната врата. Усмивката бързо изчезна от устните й, когато видя кой стои отвън. Пернила изглеждаше ужасно. Сякаш се бе състарила с десет години от последната им среща. Очите й бяха подути и зачервени от плач, косата — рошава, а в бързината, изглежда, бе забравила да си облече топли дрехи и сега зъзнеше само по една тънка жилетка. Ерика я пусна да влезе вътре на топло, след което импулсивно я прегърна и утешително започна да я гали по гърба, както стори с Дан няколко часа по-рано. Този жест пречупи окончателно Пернила и тя се разрида на рамото на Ерика. Когато след малко вдигна глава, тушът й се бе размазал още повече под очите. Приличаше на същински клоун.

— Извинявай.

Погледна с насълзени очи към рамото на Ерика — белият й пуловер се бе боядисал в черно от туша.

— Няма нищо. Не мисли за това. Влизай.

Ерика прегърна Пернила през рамо и я поведе към всекидневната. Усещаше как цялата трепери, но не вярваше да е само заради студа. За секунда се зачуди защо Пернила е решила да дойде именно при нея. Все пак тя бе приятелка по-скоро на Дан. Затова й се струваше леко странно, че Пернила я е избрала, нея, а не някоя от приятелките си или дори сестра си. Но сега, когато вече стоеше тук, Ерика щеше да стори всичко по силите си, за да й помогне.

— Имам пълна кана с кафе. Искаш ли малко? Вярно че е сварено преди час, но сигурно още става за пиене.

— Да, благодаря.

Пернила седна на дивана и се обгърна с ръце, сякаш се боеше да не се разпадне на милион частици. Което в известен смисъл можеше да се случи.

Ерика се върна с две чаши кафе. Постави едната на масата пред Пернила, а другата пред себе си и седна на големия фотьойл с лице към гостенката си. Изчака я да започне сама.

— Знаеше ли?

Ерика се поколеба.

— Да, но от съвсем скоро.

Колебание.

— Аз накарах Дан да ти разкаже.

Пернила кимна.

— Какво ще правя сега?

Въпросът бе риторичен и Ерика го остави без отговор.

Пернила продължи.

— Знам, че в началото ме използваше, за да превъзмогне раздялата ви.

Ерика започна да протестира, но Пернила й направи знак с ръка да замълчи.

— Знам, че е така, но, повярвай ми, с годините връзката ни се задълбочи и между нас пламна истинска обич. Живеехме добре и аз му вярвах напълно.

— Дан те обича, Пернила. Знам го.

Пернила, изглежда, не я чу, а продължи да говори, втренчила поглед в кафето си. Ерика забеляза, че кокалчетата на ръцете й са побелели, толкова силно стискаше чашата.

— Мога да преглътна връзката му и да се опитам да извиня поведението му с ранна криза на четирийсетте или нещо подобно, но не мога да му простя за детето.

Гневът на Пернила бе толкова силен, че на Ерика направо й се прииска да избяга. Когато Пернила вдигна глава и я погледна, очите й бяха изпълнени с такава омраза, че кръвта на Ерика се смрази. Никога преди не бе виждала толкова изгарящ гняв. За миг се зачуди откога всъщност Пернила знае за връзката на Дан с Алекс. И на какво бе готова, за да му отмъсти. Но веднага прогони тази мисъл. Все пак ставаше дума за Пернила, домакиня с три деца, омъжена за Дан от много години, а не за някаква бясна фурия, влязла в ролята на ангела на отмъщението, за да си го върне на любовницата на мъжа си. Въпреки това обаче в очите на Пернила имаше студенина, която плашеше Ерика.

— Какво ще правите сега?

— Не знам. В момента нищо не знам. Не можех да остана в къщата. Само това ми беше в главата, че трябва да се махна. Не можех дори да го погледна.

Ерика съжали горкия Дан, който със сигурност се пържеше в собствения си ад. Щеше да е много по-нормално той да бе потърсил утеха при нея. Знаеше точно какво да му каже, с кои думи да облекчи страданието му. Но с Пернила не бяха толкова близки. Може би бе достатъчно да я изслуша.

— Защо го е направил според теб? Какво е могла да му даде тя повече от мен?

Изведнъж Ерика разбра защо Пернила е предпочела да дойде при нея, вместо при някоя от близките си приятелки. Мислела е, че Ерика може да отговори на всичките й въпроси за Дан. Че ще й помогне да разбере защо е постъпил така. За съжаление Ерика бе принудена да я разочарова. Винаги бе гледала на Дан като на въплъщение на искреността и през ум не й бе минавало, че е способен на изневяра. Никога през живота си не бе изпитвала толкова голяма изненада, както когато набра последния избиран номер от телефона на Алекс и чу записа на Дан от гласовата поща. В интерес на истината в този миг почувства огромно разочарование. Разочарование, което всеки изпитва, когато осъзнава, че се е лъгал дълбоко в някой близък човек. Затова разбираше защо Пернила не само се чувства предадена, но и се пита кой всъщност е мъжът, живял до нея през всичките тези години.

— Не знам, Пернила. Всъщност останах изключително изненадана. Тази постъпка не е присъща на онзи Дан, когото познавам.

Пернила кимна и, изглежда, й олекна малко, че не е единствената излъгана. Зачопли нервно широката си жилетка. Дългата й тъмнокафява леко къдрава коса бе хваната небрежно на тила с обикновен ластик. Ерика винаги бе гледала малко отвисоко на Пернила, която според нея не полагаше достатъчно грижи за външния си вид. Продължаваше да се къдри, въпреки че този тип прическа бе излязла от мода още с късите до талията сака. Дрехите си поръчваше по каталози по пощата. Вярно че бяха евтини, но каквато цената, такова и качеството. За първи път обаче изглеждаше толкова зле.

— Пернила, знам, че в момента ти е страшно трудно, но двамата с Дан сте семейство. Имате три прекрасни момичета и петнайсет чудесни години брак зад гърба си. Не прави нищо прибързано. Не ме разбирай погрешно, не се опитвам да го защитавам. Може би не ще успеете да продължите нататък след случилото си. Може би постъпката му е непростима. Но изчакай с решенията, поне докато се поуспокоиш малко. Премисли добре, преди да направиш каквото и да било. Знам, че Дан те обича, дори ми го каза сам днес. Знам и че дълбоко се разкайва за случилото се. Сподели с мен, че е възнамерявал да сложи край на връзката им, и смятам, че е искрен.

— Вече не знам на какво да вярвам, Ерика. Всичко се оказа лъжа, какво ми остава сега?

Ерика нямаше отговор и в стаята настъпи тежка тишина.

— Каква беше тя?

За пореден път Ерика видя ледения пламък в очите й. Нямаше нужда да пита за кого става въпрос.

— Минаха толкова години. Всъщност вече не я познавах.

— Беше красива. Виждах я тук през лятото. Винаги съм мечтала да изглеждам така. Да съм толкова красива, елегантна и изискана. Караше ме да се чувствам като селянка. Бих дала всичко да съм като нея. Отчасти разбирам Дан. Ясно е коя от двете ни ще спечели, ако ни поставят една до друга.

Пернила подръпна практичните си, но не и модни дрехи, сякаш за да покаже какво има предвид.

— И на теб винаги съм ти завиждала. Голямата му младежка обич, която замина за големия град и го заряза тук с разбито сърце. Писателката от Стокхолм, която действително постигна нещо в живота си, и идва тук от време на време, за да блесне сред простосмъртните. Дан те очакваше с нетърпение седмици наред.

Горчивината в гласа на Пернила ужаси Ерика и тя за първи път истински се засрами, че винаги я бе гледала отвисоко. Без изобщо да се опита да я разбере. Дълбоко в себе си дори изпитваше удоволствие от разликите между тях. Между нейната фризура за петстотин крони от салон в центъра на Стокхолм и домашното къдрене на Пернила. Между марковите й дрехи от улица „Библиотексгатан“ и евтините блузи и поли на Пернила. Какво значение имаше това всъщност? Защо в моменти на слабост й се бе присмивала? Та нали тя самата напусна Дан. Може би искаше да погъделичка собственото си его или просто страшно им завиждаше за всичко, което липсваше в собствения й живот? Възможно ли бе дълбоко в душата си да завижда на семейството им и дори да съжалява, че е напуснала Фелбака? Че за разлика от Пернила е останала сама? Може би затова съзнателно се опитваше да принизи Пернила? Тази мисъл й бе силно неприятна, но не можа да я прогони. Вместо това още повече се засрами. Същевременно обаче се запита докъде би стигнала на мястото на Пернила. На какво бе готова самата Пернила? Ерика я загледа замислено.

— Какво ще кажат децата?

Изглежда, Пернила чак сега осъзна, че двамата с Дан не бяха единствените засегнати от случилото се.

— Рано или късно истината ще излезе наяве. И децата ще разберат, нали? Какво биха казали?

Пернила буквално изпадна в паника при тази мисъл и Ерика се опита да я успокои.

— Полицията трябва да научи, че Дан е любовникът на Алекс, но това не означава автоматично, че целият град ще разбере. Ще можете сами да изберете какво да кажете на момичетата. Все още държиш нещата в свои ръце, Пернила.

Пернила се поуспокои и изпи няколко големи глътки от кафето си. То трябваше да е съвсем изстинало, но това, изглежда, не я притесни. За първи път Ерика истински се ядоса на Дан. Изненада се, че тази реакция дойде с такова голямо закъснение, но сега усети как емоцията назрява все по-силно в сърцето й. Как можеше да е толкова глупав? Как можеше да е готов да захвърли всичко заради друга, колкото и привлекателна да бе тя? Не разбираше ли какъв късметлия е? Ерика стисна юмруци в скута си и насочи цялото си съчувствие към седящата отсреща Пернила. Надяваше се тя да го усети.

— Благодаря, че ме изслуша. Това означава много за мен, наистина.

Погледите им се срещнаха. Пернила прекрачи прага на дома й преди по-малко от час, но Ерика усещаше, че е научила страшно много за това кратко време, дори и за самата себе си.

— Ще се справиш ли? Имаш ли къде да отидеш?

— Смятам да се прибера — гласът й бе силен и решителен. — Няма да й позволя да разбие дома и семейството ми. Няма да й доставя това удоволствие. Прибирам се вкъщи при съпруга си и заедно ще разрешим проблема. Но при определени условия. Отсега нататък всичко ще се промени.

Ерика едва се сдържа да не се усмихне въпреки неприятната ситуация. Дан щеше да си го получи. Съвсем заслужено.

Прегърнаха се неловко при вратата.

Когато Пернила се качи в колата и потегли надолу по пътя, Ерика им пожела късмет от все сърце. Въпреки това безпокойството продължи да я гризе. Все още виждаше пред очите си изпълнения с омраза поглед на Пернила. Без грам милост.

Всички снимки лежаха пръснати на масата пред нея. Само това й бе останало от Андерш. Повечето бяха стари и пожълтели. От много години не бе имала повод да го снима. Тези от бебешката му възраст бяха черно-бели, но след тях идваха и цветни, на които бе по-голям. Толкова весело дете беше. Малко диво, но весело. Мило и грижовно. Винаги се грижеше за нея и приемаше на сериозно ролята си на мъжа в къщата. Макар и твърде на сериозно понякога, но тя не му се бъркаше. Сега трудно можеше да каже дали това е било правилно или не. Може би е трябвало да постъпва другояче, може би тогава нещата щяха да са различни? Кой знае.

Вера се усмихна при вида на една от любимите си снимки. Андерш, седнал на колелото си, наперен като петел. Беше работила извънредно много вечери и уикенди, за да може да му го купи. Тъмносиньо колело с издължена седалка. Андерш й бе казал, че това е най-голямата му мечта. Никога преди не бе въздишал толкова по нещо и тя до ден-днешен помнеше изражението на лицето му, когато му го подари за осмия рожден ден. Не изпускаше свободен миг да се повози, а на тази снимка бе успяла да го улови в движение. Дългата му коса се къдреше около яката на блестящото тясно яке „Адидас“ с райета по ръкавите. Такъв искаше да го помни. Какъвто беше, преди животът му да се обърка.

Отдавна очакваше този ден. При всеки звън на телефона, при всяко почукване на вратата сърцето й се свиваше от страх. Може би точно този разговор, този гост щяха да й донесат новината, от която така се боеше. Въпреки това отказваше да повярва напълно, че този ден ще дойде. Не бе естествено децата да си отиват преди родителите и вероятно затова й бе толкова трудно да си представи подобна възможност. Надеждата умира последна. Така си казваше Вера с мисълта, че нещата накрая ще се наредят. Като по чудо. Но чудеса явно нямаше. Надеждата също си отиде. Останаха й само отчаянието и куп пожълтели снимки.

Тиктакането на кухненския часовник кънтеше силно в тишината. За първи път забеляза колко остарял е домът й. Не се грижеше за къщата от години и това определено си личеше. Беше чиста, но стените, таванът, всичко бе пропито с безразличие. Сиво и безрадостно. Мъртво. Всичките й усилия бяха отишли на вятъра. Това й тежеше най-много.

Веселото лице на Андерш й се присмиваше от снимките. То бе най-голямото доказателство за провала й като майка. Тя трябваше да се погрижи усмивката никога да не слезе от лицето му, да му вдъхне вяра и надежда, но най-вече да му даде любов, с която да очаква бъдещето. Вместо това мълчаливо наблюдаваше как му отнемат всичко. Провали се като майка и никога нямаше да може да заличи този срам от съзнанието си.

Андерш бе оставил след себе си поразително малко следи. Картините ги нямаше, малкото мебели от апартамента му скоро щяха да отидат на боклука, ако никой не ги поискаше. В дома й не се намираше нито една негова вещ. С годините ги бе продал или унищожил. Единственото свидетелство, че някога бе живял на този свят, бяха шепата снимка на масата пред нея. И спомените й. И другите щяха да си го спомнят, разбира се, но най-вече като пияница, а не като човек, за когото да скърбиш и плачеш. Само тя пазеше светли спомени за него. Понякога й бе трудно да ги пробуди, но те бяха там и в дни като днешния заличаваха всичко останало. Не допускаха нищо да ги помрачи.

Минутите постепенно се превърнаха в часове, а Вера продължи да стои на масата със снимките пред себе си. Тялото й се схвана, а образите на снимките съвсем се размазаха пред очите й, когато зимният мрак погълна светлината, но какво значение имаше това. Беше напълно, неумолимо сама.

Звънецът проехтя в къщата. Мина толкова време, преди да чуе някой да приближава към вратата, че за малко да тръгне обратно към колата си. Но накрая отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори бавно и на прага се появи Нели Лоренц, която го изгледа учудено. Той самият се удиви, че му отваря лично. Представяше си по-скоро строг иконом с ливрея, който важно го пуска да влезе. Но това май отдавна бе отживелица.

— Казвам се Патрик Хедстрьом. Работя в полицията в Танумсхеде. Търся сина ви, Ян.

Първо позвъни в офиса му, но оттам му отговориха, че Ян днес работи вкъщи.

Старата дама дори не мигна, а просто отстъпи настрана и го пусна да влезе.

— Един момент. Сега ще го повикам.

Бавно, но грациозно Нели тръгна към вратата, зад която Патрик видя стълба, водеща надолу. Беше чувал, че Ян живее на приземния етаж от луксозната къща, и предположи, че стълбата води натам.

— Ян, имаш посетител. От полицията.

Патрик се зачуди дали тънкият старчески гласец на Нели стига до долу, но очевидно бе така, защото по стълбите се чуха стъпки. Когато Ян дойде в антрето, двамата с майка му си размениха многозначителни погледи, после Нели кимна на Патрик и се прибра в покоите си, а Ян тръгна към Патрик с подадена за поздрав ръка и широка усмивка. Приличаше на алигатор. Усмихващ се алигатор.

— Здравейте. Патрик Хедстрьом от участъка в Танумсхеде.

— Ян Лоренц. Приятно ми е да се запознаем.

— Работя по убийството на Алекс Вийкнер и бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам. Едва ли бих могъл да ви помогна, но вие знаете най-добре.

Алигаторът отново се усмихна. Патрик направо го засърбяха ръцете да свали тази усмивка от лицето му. Нещо в нея го дразнеше ужасно.

— Нека да слезем в апартамента ми и да оставим мама на мира.

— Разбира се, няма проблем.

Цялата тази ситуация му се струваше доста странна. Първо, възрастни мъже, които продължават да живеят с майките си, обикновено имат проблем и, второ, не можеше да разбере как може Ян да се примирява с живот в тъмния приземен етаж, докато старата дама се шири тук горе, на близо двеста квадратни метра. Ян трябваше да е пълен глупак, за да не се запита дали Нилс щеше да е изритан в мазето, ако беше тук сега.

Патрик последва Ян надолу по стълбите. Бе принуден да признае, че жилището си го бива, макар и да се помещаваше на приземния етаж. Ян очевидно не бе пестил пари и залагаше изцяло на лъскаво обзавеждане, което да отговаря на стандарта му. Преобладаваха златистите орнаменти, кадифето и брокатът. Мебелите със сигурност бяха от най-скъпите марки, но красотата им се губеше в лишените от дневна светлина помещения. Вместо това създаваха атмосфера, която напомняше по-скоро за бордей. Патрик знаеше, че Ян е женен, и се чудеше дали обзавеждането е негово дело или на жена му. Съдейки по собствения си опит, би заложил на второто.

Ян го покани в малък кабинет, в който имаше само маса, компютър и диван. Седнаха в двата му края, а Патрик извади бележник от чантата си. Бе решил да изчака, преди да му съобщи за смъртта на Андерш Нилсон. Ако искаше да изкопчи някаква полезна информация от Ян Лоренц, то трябваше да подходи стратегически и да избере най-подходящия момент.

Огледа внимателно мъжа пред себе си. Той изглеждаше направо перфектно! По ризата и костюма му нямаше нито една гънка. Възелът на вратовръзката му бе идеален, а лицето — гладко избръснато. Косата му бе пригладена, без нито един стърчащ косъм, и цялото му същество излъчваше спокойствие и самоувереност. Дори прекалено спокойствие и прекалена самоувереност. Патрик знаеше от опит, че всеки разпитван от полицията човек проявява нервност, дори и да не е виновен. Подобно външно спокойствие можеше да означава единствено че мъжът срещу него се опитва да скрие нещо. Така поне разсъждаваше Патрик. И обикновено имаше право.

— Много хубав дом.

Малко учтивост никога не е излишна.

— Да, обзавеждането е дело на съпругата ми Лиса. Смятам, че се справи доста добре.

Патрик огледа малкия мрачен кабинет с мраморен под и безброй възглавници със златисти пискюли. Брилянтен пример за съчетание на лош вкус и много пари.

— Имате ли напредък по случая?

— Събрахме доста информация и имаме някои предположения.

Това не беше съвсем вярно, но Патрик искаше да го попритисне малко.

— Познавахте ли Алекс Вийкнер? Чух например, че майка ви е била в дома й след погребението.

— Не, не мога да кажа, че съм я познавал. Естествено, знаех коя е, а във Фелбака всички малко или повече се познават, но те се преместиха преди страшно много години. Поздравявахме се, ако се срещнехме на улицата, но нищо повече. Що се отнася до мама, не знам. Трябва да попитате нея.

— Едно от нещата, които излязоха наяве по време на разследването, е, че Алекс Вийкнер е имала, как да се изразя… връзка с Андерш Нилсон. Предполагам, че него познавате повече от добре.

Ян се усмихна. С кисела, снизходителна усмивка.

— Да, няма човек тук, който да не го познава. Но не му се носи добра слава. Значи двамата с Алекс са имали връзка? Ще ме извините, но ми е малко трудно да си го представя. Доста странна двойка, меко казано. Разбирам, че той е бил привлечен от нея, но умът ми не побира какво е видяла тя у него. Сигурен ли сте, че не грешите?

— Напълно. Да се върнем на Андерш. Значи го познавате?

По устните на Ян отново се изписа снизходителна усмивка, този път още по-широка. Той поклати глава, видимо развеселен.

— Не, знаете ли, не може да се каже, че двамата с него се движим в едни и същи среди. Понякога го виждам долу, на площада, в компанията на останалите пияници, но това наистина не означава, че го познавам.

Ясно бе колко нелепа му се струваше подобна идея.

— Познатите ни принадлежат към съвсем различни прослойки на обществото, а спокойно мога да кажа, че сред приятелите ми няма местни алкохолици.

Ян отговаряше шеговито на въпроса на Патрик, но дали в очите му не припламна искра на притеснение? Вярно че угасна само след миг, ала Патрик бе напълно сигурен, че я е видял. Темата за Андерш очевидно не допадаше на Ян. Чудесно, значи е на прав път. Предвкуси удоволствието от следващия си въпрос и дори си позволи да направи изкуствена пауза, преди да попита с невинно удивление:

— Можете ли да ми обясните защо тогава се е обаждал тук безброй пъти през последните месеци?

За свое най-голямо удовлетворение видя как усмивката изчезва от лицето на Ян. Въпросът очевидно го извади от релси и за миг Патрик успя да надзърне в душата му, отвъд имиджа на франт, който той така старателно поддържаше. Зад спокойната му фасада се мярна непресторен страх. В следващия миг Ян се стегна и се опита да спечели малко време. Запали пура с отработени жестове, като избягваше да гледа Патрик в очите.

— Имате ли нещо против, ако пуша?

Не очакваше отговор и не получи такъв.

— Наистина не разбирам защо Андерш би звънял тук. Не съм разговарял с него, а гарантирам, че и съпругата ми не е. Много странно.

Ян си дръпна силно от пурата, облегна се назад на дивана и положи безгрижно ръка върху възглавниците.

Патрик мълчеше. Знаеше, че няма по-добър начин да накараш някого да каже повече, отколкото иска. Хората инстинктивно се стремят да разчупят тишината, когато тя се задържи твърде дълго. Това бе игра, която Патрик владееше отлично. Продължи да чака.

— Знаете ли, мисля, че се досетих каква е причината.

Ян се наведе напред и махна театрално с ръка.

— Някой непрекъснато се обаждаше на телефонния ни секретар, без да оставя съобщение. На записа се чуваше единствено дишането му. Трябва да е бил Андерш, който незнайно как се е сдобил с номера ни.

— Защо ще ви се обажда?

— Откъде бих могъл да знам? — Ян разтвори ръце. — Може би от завист. Богатството ни е трън в очите на мнозина. Хора като Андерш обикновено търсят вината за нещастието си у останалите, които за разлика от тях са постигнали нещо в живота си.

Доста неубедително обяснение. Щеше да е трудно да опровергае думите му, но изобщо не му вярваше.

— Предполагам, че не пазите записите от въпросните обаждания?

— За съжаление не.

Ян сбърчи силно чело, за да покаже колко съжалява.

— Използваме една и съща касета многократно. Наистина бих искал да ви помогна. Ако отново се обади, със сигурност ще запазя записа.

— Можете да сте спокоен, Андерш няма да ви безпокои повече.

— Така ли, защо?

Нямаше начин Патрик да разбере дали учудването му е искрено или престорено.

— Защото беше открит мъртъв, вероятно убит.

Пепелта от пурата падна на коленете му.

— Андерш е убит?

— Да, тялото му бе намерено тази сутрин.

Патрик наблюдаваше изпитателно Ян. Де да можеше да прочете мислите, които се въртяха в главата му в този момент. Колко просто щеше да стане всичко. Дали изненадата му бе искрена, или просто успя да я изиграе отлично?

— И това ли е дело на убиеца на Алекс?

— Все още е рано да се каже.

Искаше да поизпоти Ян още малко.

— Значи сте напълно сигурен, че не познавате нито Александра Вийкнер, нито Андерш Нилсон?

— Знам отлично с кого общувам и с кого не. Знаех ги по лице, но не съм ги познавал лично.

Ян отново му се усмихваше спокойно.

Патрик реши да поведе разговора в друга посока.

— В дома на Алекс Вийкнер открихме изрезка от вестник „Бохусленинген“ със статия за изчезването на брат ви. Имате ли представа защо би запазила подобен материал?

Ян за пореден път разтвори в недоумение ръце и отвори широко очи, сякаш за да каже, че няма ни най-малка представа.

— Изчезването на брат ми беше тема за разговор номер едно във Фелбака в продължение на дълги години. Може би е запазила статията от любопитство.

— Може би. Какво мислите по този въпрос? Около изчезването на брат ви има доста различни теории.

— Да, мисля, че Нилс си живее живота в някоя топла страна. Мама обаче е напълно убедена, че му се е случило нещо лошо.

— Двамата с него бяхте ли близки?

— Не, не мога да твърдя подобно нещо. Нилс бе доста по-голям от мен, а и не остана особено очарован от факта, че трябва да дели мама с доведения си брат. Но не бяхме и врагове, бяхме по-скоро безразлични един към друг.

— Нели ви осинови след изчезването му, нали?

— Да. Около година след това.

— С което получавате и половината кралство.

— Може и така да се каже.

Пурата бе догоряла съвсем и заплашваше всеки миг да изгори пръстите на Ян. Той я загаси грубо в един бляскав пепелник.

— Не се радвам, че това става за сметка на Нилс, но мога спокойно да заявя, че с годините доказах на какво съм способен. Поех ръководството на фабриката в труден момент, но успях да преструктурирам цялата дейност и сега изнасяме консерви с риба и морски дарове в цял свят — САЩ, Австралия, Южна Америка…

— Защо смятате, че Нилс е избягал в чужбина?

— Едва ли е редно да ви разказвам това, но малко преди изчезването му стана ясно, че от фабриката е открадната голяма сума пари. Освен това липсваха и един куфар, част от дрехите и паспортът му.

— Защо за кражбата не е било съобщено в полицията?

— Мама отказа категорично. Настояваше, че е грешка и че Нилс не е способен да извърши подобно нещо. Майки, нали знаете. Ако те не вярват на децата си, то кой.

Ян запали нова пура. Малката стаичка съвсем се задими, но Патрик нищо не каза.

— Искате ли да запалите една? Кубински са. Ръчно свити.

— Не, благодаря, не пуша.

— Жалко. Не знаете какво изпускате.

— Прочетох в нашия архив за пожара, при който загиват родителите ви. Едва ли ви е било леко. На колко години сте били тогава? Девет, десет?

— На десет. Прав сте. Не ми беше леко. Но имах късмет. Повечето сираци не попадат в домове като този на семейство Лоренц.

Според Патрик бе проява на лош вкус да се говори за късмет при подобни обстоятелства.

— Доколкото разбирам, полицията подозира умишлен палеж. Научихте ли някога нещо повече?

— Не, вероятно сте прочели докладите. Разследването удари на камък. Лично аз мисля, че татко е запалил цигара в леглото, както обикновено, и е заспал.

За първи път досега Ян прояви нетърпение.

— Мога ли да попитам какво общо има това с убийствата? Вече ви казах, че не познавам жертвите и не мога да разбера каква връзка има смъртта им с тежкото ми детство.

— В момента разследваме всички следи, дори и най-малките. Посетих ви заради обажданията на Андерш до вас. Очевидно съм попаднал в задънена улица. Моля за извинение, че отнех от времето ви напразно.

Патрик се изправи и му подаде ръка. Ян също стана на свой ред и преди да поеме подадената ръка, остави пурата в пепелника.

— Няма проблем. Беше ми приятно да се запознаем.

„Ама че лицемер“, помисли си Патрик и последва Ян нагоре по стълбата. Контрастът между апартамента в мазето и стилно обзаведения първи етаж бе огромен. Жалко, че съпругата на Ян не се бе свързала с дизайнера на Нели.

Патрик благодари още веднъж и си тръгна с чувството, че прави от мухата слон. От една страна, имаше усещането, че е видял някаква важна улика в дома на Ян. Нещо, което му се е набило на очи в натруфената стая. От друга страна, самият Ян Лоренц го притесняваше. Беше прекалено съвършен.

Наближаваше седем и снегът доста се засили, когато Патрик най-накрая застана на прага й. Ерика се изненада от силните емоции, които забушуваха в нея, когато го видя. Колко естествено й се стори да се хвърли на врата му и да се сгуши в обятията му. Той остави две найлонови торбички от хипермаркета ИКЕА на пода в антрето и я прегърна нежно.

— Липсваше ми.

— И ти на мен.

Целунаха се топло. След миг стомахът на Патрик така звучно закъркори, че двамата веднага се отправиха към кухнята заедно с покупките. Бе напазарувал твърде много храна, но Ерика прибра излишните продукти в хладилника. Не говориха за случилото се през деня. Едва след като утолиха глада си и се почувстваха сити, Патрик започна да й разказва.

— Андерш Нилсон е мъртъв. Откриха го в апартамента му тази сутрин.

— Ти ли го намери?

— Не, но за малко можеше и да съм аз.

— Как е починал?

Патрик се поколеба за миг.

— Обесен е.

— Обесен? Тоест убит.

Ерика не успя да скрие възбудата си.

— Убиецът на Алекс ли е извършителят?

Патрик се запита за кой ли път днес чува този въпрос. Нямаше спор обаче, че той бе основен.

— Така мислим.

— Имате ли нови улики? Свидетели? Открихте ли връзка между убийствата?

— Ей, я малко по-спокойно — Патрик й направи знак с ръце да спре. — Не мога да ти разкажа повече. Хайде да говорим за нещо по-приятно. Как мина твоят ден например?

Ерика се усмихна кисело. Нейният ден не бе никак по-хубав. Но не можеше да му го каже. Трябваше да позволи на Дан сам да си признае.

— Спах доста дълго и след това работих върху книгата. Далеч по-безинтересни занимания от твоите.

Ръцете им се съединиха над масата. Пръстите им се вплетоха в едно. Непрогледният мрак бавно обгръщаше къщата, но двамата се чувстваха сигурни и щастливи заедно. Едрите снежинки продължаваха да се стелят навън като падащи звезди от черното нощно небе.

— Мислих и за Ана, и за къщата. Завчера й затворих телефона и оттогава имам угризения. Голяма егоистка съм. Интересувах се само от собствената си загуба, от това как продажбата на къщата ще ме засегне. Но и на Ана не й е лесно. Опитва се да постъпи по най-добрия начин в ситуацията, в която се намира, и макар да смятам, че прави грешка, то не е от злост. Вярно че понякога е и наивна, и неразумна, но освен това е и мила, и щедра. А аз в последно време, заслепена от собствената си скръб и разочарование, си го изкарвах на нея. Може би е най-добре да продадем къщата. Да започнем отначало. Дори с тези пари бих могла да купя своя, макар и доста по-малка. Може би съм твърде сантиментална. Време е да продължа напред, да спра да скърбя за миналото и да отворя очите си за настоящето.

Патрик разбра, че не говори единствено за къщата.

— Как загинаха родителите ви? Надявам се, нямаш нищо против, че те питам?

— Не, спокойно.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Бяха на гости у леля ми в Стрьомстад. Било тъмно, валяло и пътят се заледил. Татко беше изключително внимателен шофьор. Предполагат, че някакво животно е изскочило на пътя пред колата. Той завъртял рязко волана, колата поднесла и се врязала в едно дърво до шосето. Вероятно са починали на място. Поне така ни казаха на двете с Ана. Не знам дали е вярно или не.

По бузата й се търкулна една самотна сълза, а Патрик се наведе напред и я пое с пръст. Хвана я за брадичката и я накара да го погледне в очите.

— Не биха ви лъгали. Ерика, сигурен съм, че не са се мъчили. Напълно съм сигурен.

Тя кимна мълчаливо. Вярваше му и усети как й олекна. Колата на родителите й се бе запалила и Ерика лежа будна нощи наред, ужасена от мисълта, че може би са останали живи достатъчно дълго, за да усетят палещите езици на огъня по кожата си. Думите на Патрик прогониха притесненията й и за първи път след смъртта на майка си и баща си изпита чувство на покой при мисълта за злополуката, която я остави без родители. Не че скръбта изчезна, просто безпокойството вече го нямаше. Патрик прогони с палеца си още няколко спуснали се по бузата й сълзи.

— Бедната ми Ерика. Милата ми бедна Ерика.

Тя хвана ръката му и я допря до бузата си.

— Не, Патрик, не трябва да ме съжаляваш. Всъщност никога през живота си не съм изпитвала такова щастие, както в този миг. Странно колко сигурност ми вдъхваш само. В сърцето ми няма и помен от съмненията, които те гризат в началото на всяка нова връзка. Можеш ли да си го обясниш?

— Мисля, че просто сме предопределени един за друг.

Гръмките му думи накараха Ерика да се изчерви. Но не можеше да отрече, че се чувстваше по същия начин. Бе като да се върнеш у дома след дълго лутане.

Като по даден сигнал двамата станаха едновременно от масата, зарязаха мръсните чинии, прегърнаха се и тръгнаха нагоре към спалнята. Навън вилнееше дива снежна буря.

Почувства се странно тук, в някогашната си детска стая. Най-вече защото вкусът й доста се бе променил през годините. Вече не си падаше по розовото и дантелите.

Юлия лежеше по гръб в старото си легло и се взираше в тавана със сключени на корема ръце. Целият й свят беше на път да рухне. Животът й се пропукваше като огледало, а купчината стъклени парченца в краката й ставаше все по-голяма. Сякаш бе живяла в огледалния дом на някой лунапарк и в един момент всичко около нея се оказваше просто трик. Не знаеше какво да прави със следването си. Не й остана и грам ентусиазъм. Семестърът продължаваше без нея. Не че някой щеше да забележи липсата й. Поначало трудно си намираше приятели.

Ако зависеше от нея, щеше да остане да лежи в розовата си стая и да се взира в тавана, докато остарее и посивее. Биргит и Карл-Ерик едва ли щяха да посмеят да й се бъркат. Щяха да я издържат, докато са живи, ако това решеше. Гузната им съвест насърчаваше щедростта им.

Имаше чувството, че е заобиколена с вода. Движенията й бяха тежки и мудни, всички звуци й се струваха глухи и далечни. В началото не беше така. Тогава сърцето й бе изпълнено със справедлив гняв и толкова силна омраза, че дори самата тя се плашеше. Все още усещаше тази омраза, но някак отслабнала, примесена с примирение. Отдавна презираше себе си, едва ли не по навик, а сега с цялото си тяло усещаше как ненавистта насочва силата си навътре, към самата нея, и отваря огромни дупки в гърдите й. Старите навици трудно се изкореняват. Омразата към собствената й личност се бе превърнала във вид изкуство, което владееше до съвършенство.

Обърна се на една страна. На бюрото стоеше снимка на тях двете с Алекс. Припомни си да я изхвърли. Веднага щом успееше да се изправи, щеше да я накъса на милион парченца и да я запрати на боклука. Лицето й се изкриви от погнуса, когато видя възхищението в очите си. Алекс бе слаба и красива, както обикновено, а грозното патенце бе обърнало пухкавото си лице към нея и я гледаше с любов. Алекс беше съвършена, а тя самата тайно се надяваше някой ден какавидата й да се пропука и да й позволи да изпълзи навън красива и самоуверена като сестра си. Усмихна се подигравателно на собствената си наивност. Голям майтап. На всичкото отгоре за нейна сметка. Чудеше се дали говореха зад гърба й за това. Дали се присмиваха на малката глупавичка грозновата Юлия.

Едно дискретно почукване на вратата накара Юлия да се свие на кълбо. Знаеше кой е.

— Юлия, притесняваме се за теб. Не искаш ли да слезеш за малко при нас?

Не отговори на Биргит. Вместо това се загледа внимателно в един кичур от косата си.

— Моля те, Юлия, моля те.

Биргит влезе и седна на стола до бюрото й с лице към нея.

— Разбирам, че си ядосана и че дори ни мразиш, но, вярвай ми, никога не сме искали да те нараним.

Юлия изпита удовлетворение при вида на изтормозената и съсипана Биргит. Изглеждаше така, сякаш не беше спала няколко нощи поред. Което не бе изключено. Около очите й се бяха образували нови бръчки, а Юлия си помисли злобно, че може би щеше да й се наложи да се подложи по-рано на лифтинга, който възнамеряваше да си подари за шейсет и петия си рожден ден. Биргит придърпа стола по-наблизо и сложи ръка върху рамото на Юлия. Тя обаче веднага я отблъсна и Биргит се дръпна обидено.

— Миличка, знаеш, че всички те обичаме. Знаеш го.

Да бе. Какво целеше с това представление? Бяха си изяснили отношенията отдавна, а и Биргит не знаеше що е това любов. Обичаше единствено Алекс. Само Алекс.

— Трябва да поговорим за това, Юлия. В моменти като този имаме нужда от взаимната си подкрепа.

Гласът на Биргит трепереше. Юлия се запита колко ли много й се искаше тя да бе умряла вместо Алекс. Накрая майка й се предаде и върна стола на мястото му с трепереща ръка. Преди да затвори вратата след себе си, Биргит за последен път погледна умолително Юлия, която се обърна демонстративно с лице към стената. Вратата на стаята тихо се затвори.

Патрик определено не обичаше сутрините, а днешната бе особено отвратителна. Първо бе принуден да напусне топлото легло на Ерика и да я остави сама, за да иде на работа. След това му се наложи половин час да рине сняг, за да успее да изкара колата си на улицата. Не стига това, ами и проклетият му автомобил не поиска да запали. След като се помъчи известно време, Патрик се върна при Ерика и я помоли да му услужи с нейната кола. За късмет тя запали от първия път.

Влезе запъхтян в кабинета си с половин час закъснение. Доста се поизпоти, докато изрине снега, и сега развя ризата си няколко пъти, за да се охлади. Работният му ден не можеше да започне без задължителната спирка при кафемашината. Усети, че пулсът му се успокои едва когато седна на бюрото си с чаша от ароматната напитка в ръка. Позволи си да помечтае малко и се потопи в безграничната си страстна любов. Изминалата нощ бе също толкова прекрасна като първата, но този път здравият им разум надделя и поспаха няколко часа. Не можеше да твърди, че се чувства отпочинал, но бе значително по-добре от вчера.

Реши първо да се захване с бележките от разговора с Ян. Не бе успял да получи нова интересна информация, но въпреки това не смяташе, че си е загубил времето. За хода на разследването бе изключително важно да си изгради представа за хората, които бяха или можеха да се окажат замесени в случая. „В разследванията на убийства най-важни са хората.“ Един от преподавателите му в академията доста често им повтаряше тази фраза и тя постепенно се загнезди трайно в паметта му. Освен това се смяташе за добър психолог и докато разпитваше свидетели или заподозрени, винаги се опитваше да загърби студените факти поне за миг. Стремеше се да съсредоточи цялото си внимание върху хората пред себе си. Ян определено не му направи добро впечатление. Лицемерен и хлъзгав сноб. Това определение първо му дойде наум, когато се опита да обобщи преценката си за личността му. Бе очевидно, че крие нещо. Патрик за пореден път се върна към документите, в които се споменаваше семейство Лоренц. Все още не можеше да открие връзка между тях и двете убийства. Като се изключат обажданията на Андерш до Ян. Но дори и в този случай щеше да му е трудно да опровергае версията на Ян за странните записи на телефонния секретар. Патрик извади папката за смъртта на родителите му. Притесняваше го нотката в тона на Ян, когато говореше за случилото се. В гласа му бе прозвучал фалш. Хрумна му нещо. Патрик вдигна слушалката и набра един номер, който знаеше наизуст.

— Здравей, Вики, как си?

Жената в отсрещния край на линията го информира, че всичко е наред. След като си размениха задължителните първоначални фрази на учтивост, Патрик й обясни защо се обажда.

— Слушай, чудя се дали не можеш да ми направиш една услуга. В момента проверявам един мъж, който попада под грижите на социалните служби някъде към седемдесет и пета година. Тогава е на десет години, казва се Ян Нурин. Мислиш ли, че пазите някаква документация по случая? Окей, ще изчакам.

Патрик почукваше нетърпеливо с пръсти по плота на бюрото си, докато Вики Лунд от социалните служби проверяваше в базата данни. След малко гласът й отново прозвуча в слушалката.

— Значи намери всичко? Чудесно. Можеш ли да видиш кой отговаря за случая? Сив Першон. Страхотно, с нея се познаваме лично. Имаш ли телефонния й номер?

Патрик записа енергично номера на едно листче, обеща на Вики някой ден да я заведе на обяд и прекъсна връзката. След това веднага се обади на Сив Першон и след миг чу бодрия й глас в слушалката. Оказа се, че тя чудесно помни случая с Ян Нурин и че няма никакъв проблем Патрик веднага да я посети.

Зарадван, той дръпна якето си от закачалката толкова силно, че я преобърна. За лош късмет тя светкавично отнесе и събори на пода една картина от стената и цвете в саксия от етажерката. В стаята се разнесе страшен трясък. Патрик реши да разчисти бъркотията после, а когато най-накрая излезе в коридора, видя всичките си колеги да надничат от кабинетите си. Той само им махна и изчезна навън, проследен от любопитните им погледи.

Социалните служби се намираха само на неколкостотин метра от участъка и Патрик тръгна през снега по търговската улица. Когато стигна до края й, свърна наляво при хотел „Танумсхеде“ и продължи още малко напред. Социалните служби се помещаваха в сградата на общинското управление и Патрик се заизкачва нагоре по стълбите. Поздрави радостно рецепционистката, с която бяха съученици от основното училище, и влезе при Сив. Тя не стана да го посрещне, когато прекрачи прага на кабинета й. Откакто Патрик работеше в полицията, пътищата им се бяха пресичали многократно. Двамата взаимно се ценяха заради професионалните си качества, макар и невинаги да успяваха да постигнат единодушие по въпроса кой е най-добрият подход при даден случай. Сив бе изключително мил човек и като социален работник едва ли й бе лесно винаги да се опитва да открие най-доброто у хората. Възхищаваше й се, че въпреки всичко успява да запази позитивизма си по отношение на човешката природа. Патрик не можеше да се похвали със същото.

— Здравей, Патрик! Значи успя да се добереш дотук въпреки снежния хаос.

Патрик реагира инстинктивно на малко пресилено жизнерадостния й тон.

— Да, на моменти ми се щеше да имах скутер под ръка.

Тя хвана очилата си, които висяха на верижка около врата й, и ги постави на носа си. Сив обичаше ярките цветове. Днес червените й рамки бяха в тон с облеклото. Откакто я помнеше, все ходеше с една и съща прическа. Права коса, подстригана късо под ушите, с бретон малко над веждите, боядисана в червено с медни оттенъци. Само видът на тези ярки цветове бе достатъчен да оправи настроението на Патрик.

— Значи се интересуваш от един от старите ми случаи? Ян Нурин?

Гласът й все още звучеше някак неестествено. Вече бе извадила материалите и сега на бюрото пред нея лежеше дебела папка.

— Както сам виждаш, разполагаме с доста неща за това момче. И двамата му родители бяха наркомани. Даже и да бяха оцелели при инцидента, рано или късно щеше да ни се наложи да се намесим. Бяха оставили момчето на произвола на съдбата, то на практика се гледаше само. Ходеше на училище с мръсни и скъсани дрехи, а приятелите му се подиграваха, че мирише лошо. Очевидно му се налагаше да спи в стария хамбар и всеки ден да носи едни и същи дрехи.

Сив погледна Патрик над очилата.

— Надявам се, че ще оправдаеш доверието ми и ще ми представиш необходимата заповед за достъп до досието на Ян. Може и по-късно.

Патрик само кимна. Знаеше, че е важно да спазва правилника, но някои случаи не търпяха отлагане и бюрокрацията можеше да почака. Двамата със Сив работеха много добре заедно, но той знаеше, че е длъжна да го попита. Патрик попита:

— Защо не се намесихте по-рано? Защо оставихте нещата да стигнат толкова далеч? Очевидно за Ян не са били полагани никакви грижи още от рождението му. А той все пак е бил на десет, когато родителите му умират.

Сив въздъхна дълбоко.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Вярвай ми, и аз съм си задавала този въпрос многократно. Но когато започнах работа тук, по-малко от месец преди пожара, важаха съвсем други правила. Трябваше да се случи нещо нечувано, за да може държавата да се намеси и да наруши правата на родителите да отглеждат децата си както намерят за добре. Имаше твърде много поддръжници на свободното възпитание, за съжаление за сметка на деца като Ян. Освен това нямаше потвърдени сведения, че е малтретиран. Може да ти прозвучи грубо, но в неговия случай щеше да е най-добре да го бяха пребили от бой, за да попадне в болница. В такива случаи поне започвахме да следим семействата. Що се отнася до Ян обаче, или го малтретираха, без да оставят външни белези, или просто тотално го бяха лишили от грижи.

Сив сви пръсти в знака за кавички, когато произнесе думата „просто“.

Патрик с нежелание изпита известно състрадание към Ян. Как, по дяволите, човек можеше да стане нормален при такива обстоятелства?

— Все още не си чул най-лошото. Така и не събрахме доказателства за това, но доста улики навеждаха на мисълта, че родителите му са го карали да прави секс с мъже за пари или наркотици.

Патрик направо зяпна. Не си бе и помислял, че нещата може да се окажат толкова ужасни.

— Както ти казах, така и не успяхме да го установим със сигурност, но днес спокойно можем да твърдим, че поведението на Ян беше типично за дете, станало жертва на сексуален тормоз. Той имаше сериозни проблеми с дисциплината в училище. Останалите деца го тормозеха, но и се страхуваха от него.

Сив отвори папката и запрелиства документите, докато откри това, което й трябваше.

— Ето. Във втори клас отива на училище с нож и заплашва най-големия си мъчител. Дори го порязва по лицето. Ръководството на училището обаче потулва случая и поведението му остава безнаказано. Следват още няколко епизода, при които Ян проявява изключителна агресия към съучениците си, но инцидентът с ножа определено е най-сериозният. На няколко пъти е докладвано, че е упражнявал сексуален тормоз над съученичките си. Начинът, по който ги е докосвал и им е говорил, свидетелства за доста добри познания в областта на секса въпреки крехката му възраст. Но и тези случаи остават без последствия. По това време хората просто не знаят как да подходят към дете с толкова проблеми в социално отношение. Днес подобни признаци вероятно биха ни накарали да реагираме по някакъв начин, но не забравяй, че говорим за началото на седемдесетте. За един съвсем различен свят.

Патрик се изпълни със съчувствие, примесено с гняв, заради начина, по който родителите на Ян го бяха третирали по време на детството му.

— Как тръгват нещата след пожара? Следват ли още подобни случаи?

— Не, това е най-странното. Семейство Лоренц го прибират в дома си веднага след пожара и това слага край на всички проблеми. Аз самата ги посетих няколко пъти, за да проследя случая, и бях посрещната от едно съвсем друго момче. Седеше пред мен в костюм и с вчесана коса, гледаше ме с широко отворени очи, без да мига и отговаряше учтиво на въпросите ми. Което всъщност ми остави доста неприятно усещане. Никой не може да се промени толкова бързо за една нощ.

Патрик ахна. За първи път чуваше Сив да загатне за нещо отрицателно в някой от случаите, с които се бе занимавала. Разбра, че си заслужава да се разрови още по-дълбоко. Тя явно искаше да му каже нещо, но го чакаше първо да попита.

— Що се отнася до пожара…

Направи кратка пауза и забеляза, че Сив леко се стегна. Означаваше, че е на прав път.

— Чух доста слухове.

Погледна Сив въпросително.

— Не мога да отговарям за слуховете. Какво си чул?

— Че става дума за умишлен палеж. Дори в полицейския доклад пише така. Колегите обаче не успяват да открият следи от извършителите. Пожарът започва от първия етаж. Спалнята на Нуринови е на втория и следователно те нямат никакъв шанс. Да знаеш кой би могъл да ги мрази толкова много, че да стори нещо подобно?

— Да.

Тя му отговори тихо само с една дума и Патрик изведнъж осъзна, че не е сигурен дали иска да чуе отговора й.

Сив продължи с по-силен глас:

— Да, знам кой мразеше семейство Нурин достатъчно силно, за да ги изгори живи.

Патрик остана мълчалив и я остави да продължи сама както намери за добре.

— Отидох с полицията до къщата. Пожарната бе пристигнала първа на мястото и един от пожарникарите влязъл в хамбара, за да провери дали някоя искра не е попаднала в него и не заплашва да го подпали. Там открил Ян, който обаче отказвал да излезе навън. Тогава се свързаха с нас. По онова време бях още съвсем зелена и доста нервна. Ян седеше в далечния край на хамбара, опрял гръб на стената. Пазеше го един пожарникар, който изпита невероятно облекчение, като ме видя. Аз помолих полицаите да излязат и приближих сама към Ян, за да го успокоя и изведа оттам. Поне така си мислех. Ръцете му непрестанно се въртяха в мрака, но не можех да видя какво точно прави. Когато приближих обаче, забелязах, че си играе с нещо в скута си. Беше кутия кибрит. С невероятно удоволствие сортираше клечките. Черните обгорели — в едната половина на кутийката, а неизползваните, с все още червени главички — в другата. На лицето му бе изписана искрена радост. Момчето сияеше от щастие. Патрик, не бях виждала нищо по-ужасно през целия си живот. Понякога, преди да заспя нощем, пред очите ми изплува лицето му. Приближих се до него и внимателно взех кутийката кибрит от ръцете му. Тогава той ме погледна и ме попита: „Мъртви ли са?“ Само това. „Мъртви ли са?“ След което се изхили и ме последва доброволно навън от стария хамбар. Последното, което видях, преди да изляза, бе одеяло, джобно фенерче и купчина дрехи в единия ъгъл на постройката. Тогава разбрах, че сме отговорни за смъртта на родителите му. Трябваше да се намесим още преди години.

— Разказала ли си това на някой друг?

— Не, какво бих могла да кажа? Че е убил родителите си, защото съм го заварила да си играе с кибритени клечки? Не, не съм го споменавала на никого друг досега. Но винаги съм подозирала, че рано или късно ще попадне в полицията. В какво се е забъркал?

— Не мога да ти кажа нищо все още, но ще те информирам при първа възможност. Невероятно съм ти благодарен, че ми разказа всичко това. Веднага ще се сдобия със заповед, за да си нямаш проблеми.

Махна й с ръка и изчезна.

Сив Першон остана зад бюрото си. Червените й очила отново виснаха на верижката около врата й. Тя замижа и замасажира основата на носа си с палец и показалец.

Мобилният му телефон иззвъня в мига, в който Патрик излезе навън сред снежните преспи на тротоара. Пръстите му вече бяха успели да се вкочанят от студа и той едва успя да отвори малкото капаче на телефона си. Надяваше се да е Ерика, но за свое най-голямо разочарование разпозна в цифрите на дисплея номера на участъка.

— Патрик Хедстрьом. Здравей, Аника. Не, идвам. Да, но изчакай. След малко ще съм в участъка.

Патрик затвори капачето с трясък. Аника отново бе успяла да открие някакво несъответствие в биографията на Алекс.

Снегът скърцаше под краката му, докато подтичваше към участъка. Снегоринът очевидно бе успял да разчисти улицата, докато той бе при Сив, и му беше доста по-лесно да се върне обратно на работното си място. Малцина бяха смелчагите, осмелили се да покажат нос навън от вратата в този студ. Търговската улица бе почти пуста. Само от време на време по нея претичваше някой минувач с високо вдигната яка и дълбоко нахлупена шапка в опит да се спаси от студа.

Патрик изтупа снега от обувките си, когато влезе в участъка. Отбеляза наум, че комбинацията от сняг и мокасини води единствено до мокри чорапи. Разбира се, трябваше да го предвиди още преди да излезе.

Веднага отиде в стаята на Аника. Тя очевидно го очакваше и съдейки по самодоволното изражение на лицето й, със сигурност бе открила нещо доста интересно.

— Да не би всичките ти дрехи да са за пране?

В първия момент Патрик не разбра въпроса, но закачливата й усмивка му подсказа, че го поднася. В следващия миг му просветна и набързо огледа облеклото си. По дяволите, носеше същите дрехи от завчера, когато за първи път отиде у Ерика. Припомни си сутрешната загрявка с риене на сняг и са зачуди дали мирише просто лошо или много лошо.

Измърмори нещо в отговор на коментара на Аника и се опита да й хвърли зъл поглед. Това обаче я развесели още повече.

— Да, да, много смешно. Давай по същество. Изплюй камъчето, жено!

Той с престорен яд удари с юмрук по бюрото. В резултат на това една ваза с цветя веднага се катурна и водата се разля по плота.

— О, извинявай. Не исках. Ама че съм непохватен…

Затърси нещо, с което да попие водата, но Аника както обикновено го изпревари и извади отнякъде ролка кухненска хартия. След това започна спокойно да бърше бюрото си и Патрик чу вече познатата команда.

— Седни!

Той веднага й се подчини, разочарован, че не получи нещо вкусно като награда за послушанието си.

— Ще започваме ли?

Аника не изчака Патрик да й отговори, а започна да чете от екрана на компютъра си.

— Да видим. Започнах от смъртта й и се върнах назад във времето. Всичко е точно от момента, в който се връща в Гьотеборг. Открива галерията заедно с приятелката си през 1989-а. Преди това следва в продължение на пет години във Франция, основната й специалност е история на изкуството. Днес получих оценките й по факса. Взела е всичките си изпити от първия път с добри оценки. Гимназиално образование получава във „Витфелдска“ в Гьотеборг. И оттам получих оценки. Не е била нито отлична ученичка, нито слаба. Имала е среден успех.

Аника направи кратка пауза и погледна Патрик, който седеше силно наведен напред и се опитваше да види какво пише на екрана на компютъра й. Тя го завъртя настрани, за да скрие текста.

— Преди това учи в интернат в Швейцария. Посещава международното училище „Л’Екол де Шевалие“, което е безбожно скъпо.

Аника натърти на последната дума.

— Когато им позвъних, ми казаха, че таксата е около сто хиляди на срок. Тази сума не включва разходите за общежитие, храна, дрехи и учебници. Проверих специално и мога да ти кажа, че цените са били също толкова високи и по времето, когато Александра Вийкнер е учила там.

Патрик внимателно обмисли думите й и заразсъждава на глас.

— Следователно въпросът е откъде семейство Карлгрен разполага със средства да я изпрати там. Доколкото знам, Биргит не е работила нито ден през живота си, а Карл-Ерик едва ли е печелел достатъчно, за да може да покрие подобен разход. Провери ли…

Аника го прекъсна.

— Да, попитах кой е плащал таксата на Александра, но ми отговориха, че не могат да ми предоставят подобна информация. Единственият начин е да се свържем с полицията в Швейцария, но при тази бюрокрация подобна процедура би отнела половин година. Затова реших да проверя финансовото състояние на семейство Карлгрен през годините. Можеха да се окажат богати наследници, знае ли човек? Очаквам отговор от банката, но и това ще отнеме няколко дни. Обаче…

Последва нова пауза.

— Има нещо още по-интересно. Според казаното от семейство Карлгрен Александра започва да посещава интерната в Швейцария през втория срок, през пролетта на 1977. Според регистъра на училището обаче тя е записана едва следващата година.

Аника се облегна триумфално назад в стола си и скръсти ръце на гърдите си.

— Сигурна ли си?

Патрик не можа да скрие вълнението си.

— Да, проверих няколко пъти. Губят се дванайсет месеца от живота на Алекс. Нямаме представа къде е била по това време. Семейството напуска Фелбака през март 1977. Следва пълно информационно затъмнение чак до 1978, когато Алекс заминава за Швейцария. По същото време родителите й изведнъж се появяват в Гьотеборг. Купуват къща, а Карл-Ерик започва работа като началник на средно голяма търговска фирма.

— Следователно нямаме представа къде са се намирали през въпросния период?

— Не, поне засега. Но аз ще продължа да търся. Знаем обаче, че липсват данни да са били в Швеция.

Патрик пресметна нещо на пръсти.

— Алекс е родена през 1965, следователно през 77 е на дванайсет години.

Аника отново погледна екрана си.

— Родена е на трети януари. Да, правилно, дванайсетгодишна е, когато се преместват оттук.

Патрик кимна замислено. Аника бе успяла да открие изключително ценна информация, но тя пораждаше единствено нови въпроси. Къде са живели Карлгрен между 1977 и 1978 година? Цяло семейство не може да изчезне току-така. Трябва да са оставили някакви следи и сега бе тяхна работа да ги открият. Сведенията, че Алекс е раждала и преди, все още го озадачаваха.

— Не откри ли и още някакво несъответствие в биографията й? Възможно ли е някой друг да се е явявал на изпитите в университета вместо нея? Или пък партньорката й сама да се е оправяла с галерията известно време? Не че не ти вярвам, но би ли могла да провериш сведенията още веднъж? Виж и в регистрите на болниците дали някоя Александра Вийкнер или Карлгрен не е раждала дете. Започни от Гьотеборг, а ако не откриеш нищо там, продължи да търсиш и в останалите заведения в страната. Все някъде трябва да има запазена информация. Едно дете не може просто да изчезне.

— Не може ли да го е родила в чужбина? Докато е била в интерната например? Или във Франция?

— Да, разбира се, защо не се сетих за това? Виж дали можеш да откриеш нещо чрез международния информационен обмен. Провери едновременно и семейство Карлгрен. Паспортите им, визите им, влизали ли са в контакт с посолствата на Швеция. Все някой трябва да има информация къде са пребивавали в продължение на цяла година.

Аника пишеше с бясна бързина, сякаш животът й зависеше от това.

— Между другото как върви работата на останалите? Открили ли са нещо ценно?

— Ернст провери алибито на Бенгт Ларшон. Казва истината, можем да го задраскаме от списъка със заподозрени. Мартин разговаря с Хенрик Вийкнер по телефона, но не успя да научи нищо повече за връзката между Алекс и Андерш. Смята да разпита и приятелите му алкохолици. Възможно е да им е споменал нещо за това приживе. А Поста… Йоста седи в стаята си и се самосъжалява. Опитва се да събере сили да отиде до Гьотеборг, за да се срещне с Карлгрен. Мен ако питаш, няма да тръгне преди понеделник.

Патрик въздъхна. Ако искаше случаят да бъде разрешен, щеше да е най-добре да спре да разчита на колегите си и сам да си свърши работата.

— Не мислиш ли да попиташ семейство Карлгрен в прав текст? Може да се окаже, че няма нищо странно, че за всичко има съвсем рационално обяснение — рече Аника.

— Та нали те ни предоставиха сведенията за Алекс. По някаква причина се опитаха да прикрият какво са правили между 1977 и 78 година. Ще говоря с тях, но първо искам да събера повече информация. Няма да ги оставя да ми се изплъзнат.

Аника се облегна отново на стола си и се усмихна лукаво.

— Кога да очакваме сватбените камбани?

Патрик разбра, че тя няма никакво намерение да изпусне този кокал. Оставаше му единствено да се примири с положението си и да я остави да се забавлява за негова сметка.

— Ами, все пак е малко раничко за това. Най-добре да отпразнуваме поне една седмица заедно, преди да запазим час за църквата.

— Аха, значи вече сте двойка.

Паднал й бе в капана.

— Не, да, да, може би сме… Не знам, хубаво ни е заедно, но все пак сме съвсем в началото, а и тя може да се върне скоро в Стокхолм. Не знам. Ще трябва да се задоволиш с това засега.

Патрик не можеше да си намери място от неудобство.

— Добре, но очаквам редовно да ме осведомяваш, чуваш ли?

Аника размаха заплашително показалец.

Патрик кимна примирено.

— Да, да, добре, всичко ще си кажа. Обещавам. Доволна ли си?

— Да, поне засега.

Тя се изправи, заобиколи бюрото и преди да схване какво се случва, той се озова притиснат в пищните обятия на колежката си.

— Толкова се радвам за теб. Обещай ми, че няма да провалиш нещата.

Стисна го още по-силно в мечешката си прегръдка, което не се отрази никак добре на ребрата му. Тъй като остана съвсем без дъх, не можа да й отговори, но тя очевидно прие мълчанието му за „да“, ощипа го силно по бузата и го освободи.

— Прибери се и се преоблечи. Вониш!

С тези думи го избута от стаята си и го остави в коридора с натъртени ребра и пареща буза. Патрик опипа внимателно гръдния си кош. Много харесваше Аника, но понякога му се искаше да е малко по-внимателна. Все пак той бе беден трийсет и пет годишен мъж с доста занемарена физика.

Плажът „Бадхолмен“ бе съвсем пуст. През лятото тук беше пълно с весели летовници и шумни дечурлига, но сега вятърът свиреше самотно над дебелото снежно одеяло, изтъкано предната нощ. Ерика нагази внимателно в покрилия скалите сняг. Изпитваше огромна нужда да излезе на чист въздух, а оттук се откриваше гледка към островите и безкрайната ледена шир. В далечината се чуваше бръмченето на колите, но иначе царяха такъв покой и тишина, че можеше да чуе собствените си мисли. Трамплинът за водни скокове се извисяваше високо зад гърба й. Бе по-малък, отколкото си го спомняше. През детските й години й се струваше, че се губи горе в небето. Въпреки това и сега не би посмяла да скочи от върха му през някой летен ден.

Можеше да остане тук цяла вечност. Дебелите й дрехи я защитаваха от студа, който всячески се опитваше да се провре през тях. Ледът в душата й бе започнал да се топи. Едва сега осъзна колко й е било самотно, преди да срещне Патрик. Но какво щеше да се случи с връзката им, ако й се наложеше да се върне обратно в Стокхолм? Щяха да ги делят стотици километри, а тя се чувстваше твърде стара за връзка от разстояние.

Дали можеше да остане тук, дори и да я принудеха да продаде къщата? Не искаше да се премества в дома на Патрик толкова скоро, а в такъв случай й оставаше единствено да си намери квартира във Фелбака.

Проблемът бе, че тази алтернатива не я привличаше. Продадяха ли къщата, би предпочела да прекъсне всички връзки с Фелбака пред това да продължи да идва тук и да гледа как някакви непознати се разхождат из бащиния й дом. Не й се искаше и да си взима апартамент под наем. Струваше й се някак неуместно. Усети как негативните мисли помрачават радостта й. Със сигурност щяха да намерят някакво разрешение на проблема, но Ерика трябваше да признае, че дори и да не бе съвсем престаряла, дългите години на самота, през които й се налагаше да мисли единствено за себе си, я бяха направили малко или много саможива. След дълъг размисъл стигна до извода, че е готова да изостави живота си в Стокхолм, но само ако остане да живее в добре познатата й къща. В противен случай промяната би била твърде голяма, а влюбена или не, Ерика нямаше сили да заживее в една съвсем нова вселена.

Може би и смъртта на родителите й засилваше нежеланието й да промени радикално живота си. Тяхната кончина бе достатъчно голяма промяна, с която да се бори години наред, и сега й се искаше единствено да потъне в спокойно, сигурно и добре познато ежедневие. От предишния й страх от обвързване нямаше и следа. Единственото, което желаеше в този момент, бе да превърне Патрик в част от сигурното и предвидимото. Искаше да може да планира живота си до най-малкия детайл. Първо да заживеят заедно, а след това годеж, брак, деца и безкрайна върволица от делници. Докато един ден се погледнат в очите и осъзнаят, че са остарели заедно. Толкова ли много искаше?

За първи път мисълта за Алекс я изпълни със скръб. Сякаш едва сега си даде сметка, че нейният живот бе отлетял завинаги. Макар и пътищата им да не се бяха пресичали от години, тя все пак се сещаше за нея от време на време и знаеше, че реалностите им съществуват паралелно една на друга. Сега обаче само Ерика имаше бъдеще, само тя щеше да преживее всички радости и скърби на ежедневието през годините. Всеки път, щом се сетеше за Алекс отсега нататък, пред очите й щеше да изплува споменът за бледия й труп във ваната. За кръвта по плочките и за вледенената й като ореол коса. Може би затова реши да напише книга за нея. Сякаш така щеше да възкреси годините, прекарани заедно, и да научи всичко, което бе пропуснала след раздялата им.

През последните дни се притесняваше, че сюжетът й е твърде плосък. Сякаш пред очите й имаше триизмерна фигура, а тя вижда само една страна от нея. Останалите две, без които не би могла да добие пълна представа за формата и облика на фигурата, все още бяха скрити от погледа й. Стигна до извода, че трябва да се вгледа по-добре в хората около себе си. Не само в главните герои, а във всички, докоснали се до Алекс. Мислеше си най-вече за онова странно усещане през детството, за предчувствията, които така и не получиха обяснение.

Нещо се бе случило през последната година, преди Алекс да се премести, но никой не си направи труда да й каже какво точно. Възрастните спираха да шушукат веднага щом тя се приближеше, в опит да я предпазят от тайната, която сега отчаяно искаше да разгадае. Само че не знаеше откъде да започне. На няколко пъти се бе опитвала да подслушва разговорите им, но сега си спомняше единствено думата „училище“, която споменаваха нееднократно. Не бе много, но само с това разполагаше. Знаеше, че учителят им от четвърти, пети и шести клас все още живее във Фелбака. Беше добра идея да започне оттам.

Вятърът се усили и студът най-накрая успя да я прониже въпреки дебелите й дрехи. Ерика усети, че е време да се прибира. Погледна за последен път към Фелбака — градчето, сгушено в скута на устремената към небесата планина. През лятото то се къпеше в златиста светлина, ала сега бе сиво и студено. Нищо, за Ерика така то беше по-красиво. През лятото напомняше на вечно бръмчащ пчелен кошер. Сега в малкото градче цареше мир, сякаш бе потънало в дълбок сън. Но този покой бе измамен. Под спокойната повърхност кипеше злост, както навсякъде, където живееха хора. Беше я усетила и в Стокхолм, но й се струваше, че тук е далеч по-опасна. Омраза, завист, алчност и жажда за мъст бяха скрити под похлупака на страха от хорското мнение. Злобата, тесногръдието и лошотията назряваха спокойно под излъсканата до блясък повърхност на този страх. Докато стоеше на скалите и наблюдаваше сгушеното под снега градче, Ерика се запита какви ли тайни пази сърцето му.

Потръпна, пъхна ръце дълбоко в джобовете си и тръгна към центъра.

Животът му се струваше все по-опасен с всяка изминала година. Непрекъснато откриваше нови и нови заплахи. Всичко започна в мига, когато изведнъж осъзна, че във въздуха около него кръжат билиони, трилиони бактерии и бацили. Допирът до всеки предмет се превърна в изпитание, а когато все пак му се наложеше да докосне нещо, си представяше армия от бактерии. Те нападаха тялото му, пренасяйки безброй знайни и незнайни болести, които със сигурност щяха да доведат до мъчителната му смърт. Не стига това, ами и цялото му обкръжение представляваше една огромна заплаха. Всички пространства, и големи, и малки, криеха различни опасности. Всеки път, щом се озовеше сред тълпа от хора, потта напираше навън през всички пори на тялото му, а дишането му се учестяваше. Решението бе просто. Единствената среда, върху която можеше да упражнява поне някакъв контрол, бе собственият му дом. Аксел Венерстрьом бързо разбра, че всъщност би могъл да води напълно нормален живот, без да му се налага да си показва носа от вратата.

За последен път излезе навън преди осем години. Прогонваше успешно всяка мисъл, всеки копнеж да се разходи из широкия свят, дори вече не знаеше дали той изобщо съществува. Бе доволен от живота си и не виждаше смисъл да го променя.

Дните на Аксел Венерстрьом бяха белязани от докарана до съвършенство рутина. Режимът му бе един и същ, ден след ден, и този ден не беше изключение. Стана в седем часа, закуси, след което почисти цялата кухня с възможно най-силните препарати, за да унищожи всички бактерии, които храната би могла да разпръсне из стаята по време на краткото си пребиваване извън хладилника. Следващите няколко часа обикновено посвещаваше на бърсане на прах, чистене и подреждане. Позволяваше си малка почивка едва в един часа, когато сядаше на верандата с вестник в ръка. С пощальона Сигне се бяха разбрали да му го доставя всяка сутрин в найлонов плик, така че поне отчасти да предпази страниците му от всички мръсни човешки ръце, които биха го докоснали, преди да достигне до пощенската му кутия.

На вратата неочаквано се почука и адреналинът забушува във вените му. Кой би дошъл по това време? Доставките на храна бяха в петък, обикновено рано сутринта. Никой друг не го посещаваше. С усилие запристъпя сантиметър по сантиметър към вратата. Незнайният гост продължи да чука упорито. Протегна треперещата си ръка към най-горната ключалка и отвори. В този миг му се искаше да има шпионка, като тези на апартаментите, но къщата му бе стара и до входа нямаше дори прозорец, през който да може да види нахалника. Отключи и долната ключалка, отвори вратата с туптящо сърце и едва се удържа да не замижи, за да се предпази от неизвестната опасност, която го чакаше отвън.

— Аксел? Аксел Венерстрьом?

Олекна му. Жените не бяха толкова опасни като мъжете. За всеки случай не махна синджира.

— Да, аз съм.

Опита се да прозвучи колкото се може по-сопнато. Желаеше единствено тя, която и да бе, да си тръгне и да го остави на мира.

— Здравейте, Аксел. Не знам дали ме помните, но съм ваша ученичка. Ерика Фалк.

Замисли се. През дългите години през класната му стая бяха преминали толкова много деца. Изведнъж обаче в съзнанието му бавно започна да изплува споменът за едно малко светло момиченце. Точно така, дъщерята на Туре.

— Чудя се дали ще можете да ми отделите малко време?

Погледна го умолително през открехнатата врата. Аксел въздъхна дълбоко, дръпна синджира и я пусна. Опита се да не мисли колко много непознати организми щяха да нахлуят заедно с нея в чистия му дом. Посочи й къде да остави обувките си. Тя последва указанията му и дори съблече връхната си дреха. За да предпази къщата от мръсотията й, Аксел я отведе на верандата. Жената седна на ратановия диван, а той веднага си каза, че трябва да изпере възглавниците възможно най-бързо.

— Доста време мина.

— Да, поне двайсет и пет години, ако смятам правилно.

— Да, толкова са. Времето направо лети.

Подобни празни приказки изнервяха Аксел, но той се примири с положението. Единственото му желание бе тя да му каже защо е дошла, после да си тръгне и да го остави на мира. Нямаше никаква представа какво иска. През годините бе преподавал на стотици ученици, но до този момент никой от тях не го бе посещавал. Сега обаче Ерика Фалк седеше срещу него, а той се чувстваше като на тръни и искаше час по-скоро да се отърве от нея. Очите му през цялото време шареха по възглавницата, на която седеше бившата му ученичка. Буквално виждаше как бактериите, които е внесла в дома му, лазят надолу по дивана към пода. Нямаше да е достатъчно просто да изпере възглавницата, щеше да се наложи да изчисти и дезинфекцира цялата къща, след като жената си тръгнеше.

— Сигурно се чудите защо съм дошла.

Той кимна в отговор.

— Трябва да сте чули за убийството на Александра Вийкнер.

Не само че бе чул, но и новината пробуди спомени, които се опитваше да забрави години наред. Още повече му се прииска Ерика Фалк да стане и да излезе през вратата. Но тя продължи да седи на мястото си, а той едва успя да потисне детинския импулс да запуши ушите си с ръце и да започне да си тананика, за да заглуши следващите й реплики.

— Интересувам се от част от обстоятелствата около живота и смъртта на Алекс и бих искала да ви задам някои въпроси, ако нямате нищо против.

Аксел затвори очи. Винаги бе знаел, че този ден все някога ще дойде.

— Да, няма проблем.

Не си направи труда да я попита защо се интересува от Алекс. Нека запази в тайна мотивите си, щом иска. На него му беше все едно. Можеше да зададе въпросите си, но нищо не го задължаваше да й отговори. Същевременно обаче, за свое най-голямо учудване, изпита силно желание да разкаже всичко на русата жена срещу себе си. Да свали товара, който носеше на плещите си през последните двайсет и пет години. Тайната отрови живота му. Бе като семе, което се вкорени дълбоко в съвестта му, а след това постепенно изля отровата си в съзнанието и тялото му. В моменти на прояснение си даваше сметка, че именно това подхранваше болезнената му нужда от чистота и все по-силния страх от всичко, което застрашаваше контрола му върху околната среда. Ерика Фалк можеше да го попита каквото си поиска, но той щеше да стори всичко по силите си, за да устои на желанието да й разкаже. Знаеше, че ако се подаде на натиска й, изградените с толкова усилия защитни стени ще рухнат. Нямаше да го допусне.

— Помните ли Александра от годините в училище?

Той се усмихна горчиво наум. Повечето от учениците му бяха оставили в съзнанието му само бегъл спомен, но ликът на Александра днес бе също толкова ярък, колкото преди двайсет и пет години. За жалост, не можеше да каже това на Ерика.

— Да, да, спомням си Александра. Но с фамилията Карлгрен, а не Вийкнер, разбира се.

— Да, разбира се. Как си я спомняте?

— Беше тиха, затворена, доста зряла за възрастта си.

Видя, че кратките му отговори разочароваха Ерика. Но той съзнателно се опитваше да каже колкото се може по-малко, сякаш думите щяха да надделеят над съзнанието му и сами да се заизливат от устата му, ако станеха твърде много.

— Добра ученичка ли беше?

— Не, нито добра, нито лоша. Не принадлежеше към групата на амбициозните деца, но това не означава, че не беше интелигентна. Златната среда.

Ерика се поколеба за миг и Аксел разбра, че идва ред на въпросите, чийто отговор й е особено необходим. Тези досега бяха само за загрявка.

— Те се преместиха по средата на срока. Не си ли спомняте каква причина изтъкнаха родителите на Алекс?

Той се престори, че мисли, събра върховете на показалците си и опря брадичка на тях. Видя как Ерика се понаведе напред и ясно показа нетърпението си да чуе отговора на въпроса. Щеше да я разочарова. Не можеше да й разкрие истината.

— М-да, мисля си, че баща й получи работа в някакъв друг град. Ако трябва да съм честен, не си спомням добре, но май беше нещо подобно.

Ерика не успя да скрие разочарованието си. Аксел за пореден път усети желание да отвори сърцето си и да й покаже спотайващата се в него тайна. Да облекчи съвестта си и да сподели с нея цялата грозна истина. Но вместо това си пое дълбоко дъх и устоя на импулса.

Ерика продължи да упорства.

— Но не беше ли малко неочаквано? Знаехте ли за това от преди, Алекс да е споменавала някога, че ще се местят?

— Не, не сметнах, че е странно. Вярно че взеха решението доста набързо, но такива неща се случват, а и баща й трябваше да започне работа почти веднага. Знам ли?

Той махна с ръце в знак, че не разполага с повече информация по въпроса. Тя сбърчи още повече вежди. Не такъв отговор очакваше. Но трябваше да се задоволи с него.

— А, има и още нещо. Спомням си, че по онова време хората доста говореха за Алекс. На няколко пъти ги чувах да споменават нещо за училището. Да знаете за какво става въпрос? Както вече ви казах, спомените ми са доста бледи, но възрастните определено се опитваха да скрият нещо от нас.

Аксел усети как цялото му тяло изведнъж се стегна. Надяваше се Ерика да не е забелязала силното му смущение. Той, разбира се, знаеше за слуховете, както винаги. Тук нищо не можеше да остане тайна, но все пак мислеше, че бяха успели да сведат вредата до минимум. Той самият помогна за това и тайната продължаваше да го яде отвътре. Ерика очакваше отговор.

— Не, нямам никаква представа за какво може да става въпрос. Носят се какви ли не мълви. Повечето са празни приказки. Знаеш какви са хората. Ако бях на твое място, нямаше да отдавам прекалено голямо значение на чутото.

По лицето й се изписа нескрито разочарование. Не бе успяла да научи нищо ново. Аксел разбра това, но нямаше избор. Цялата история бе като бомба със закъснител. Ако запалеше фитила, всичко щеше да експлодира. Същевременно истината напираше да излезе навън. Сякаш някой друг контролираше тялото му. Усети как устните му се разтварят и забранените думи всеки миг ще се търкулнат по езика му. За негово облекчение Ерика се изправи, а с това и мигът на заплахата отмина. Жената облече палтото, обу ботушите си и му протегна ръка. Аксел я погледна, преглътна няколко пъти и чак тогава я пое. Едва успя да устои на импулса да заплаче като дете. Допирът до кожата на друго човешко същество предизвикваше у него неописуема погнуса. Ерика най-накрая излезе навън, но се обърна точно преди той да затвори вратата.

— А, между другото Нилс Лоренц бил ли е свързан по някакъв начин с Алекс или пък с училището?

Аксел се поколеба, но накрая се реши. Така или иначе щеше да го разбере. Ако не той, друг щеше да й каже.

— Не си ли спомняш? Той преподаваше в училището един срок.

С тези думи мъжът затвори вратата, врътна и двете ключалки, сложи синджира, облегна се на стената и затвори очи.

Бързо извади почистващите препарати и заличи всички следи от нежеланата посетителка. Едва тогава отново се почувства в безопасност.

Вечерта не започна добре. Лукас се прибра в лошо настроение. Тя през цялото време внимаваше да не го раздразни още повече. Вече знаеше, че ако се върне вкъщи в лошо настроение, не му трябват поводи, за да излее гнева си.

Положи изключително старание с вечерята, приготви любимото му ястие и дори подреди празнично масата. Постара се да държи децата настрана, като пусна на Ема „Цар лъв“ в стаята й и нахрани Ейдриън с шише, за да заспи по-бързо. Постави любимия компактдиск на Лукас в уредбата, Чет Бейкър, накрая се облече официално и отдели повече време на прическата и грима си. В крайна сметка обаче разбра, че тази вечер всичко това няма значение. Лукас очевидно бе имал доста тежък и неприятен ден в службата и натрупаният гняв напираше навън. Ана видя блясъка в очите му и го зачака да избухне.

Първият удар дойде изневиделица. Отдясно. Удари й такъв силен шамар, че ушите й забучаха. Ана се хвана за бузата и погледна към Лукас, сякаш все още се надяваше белезите й да смекчат гнева му. Вместо това обаче желанието му да я нарани се усили още повече. Доста дълго време мина, преди да осъзнае и да успее да се примири с факта, че му доставя удоволствие да й причинява болка. Години наред вярваше на убедителните му думи, че при всеки удар изпитва също толкова силна болка, колкото и тя, но това вече се бе променило. Вече добре познаваше звяра, който се криеше в него.

Инстинктивно се сви, за да се защити от ударите, които я очакваха. Те съвсем скоро буквално заваляха по тялото й, а тя се опита да съсредоточи цялото си внимание върху едно кътче вътре в себе си, което Лукас не можеше да достигне. Вече владееше отлично тази тактика и дори да усещаше болката от побоя, през повечето време успяваше да се дистанцира от нея. Сякаш се носеше високо, под тавана, и виждаше свитото си на кълбо тяло, върху което Лукас изливаше гнева си.

Един звук бързо я върна в реалността и тя отново се озова в тялото си. Ема стоеше на прага с палец в уста и с малкото си одеялце в ръка. Ана успя да я отучи от този вреден навик още преди година, но сега тя смучеше палеца си енергично и звучно, за да се утеши. Лукас все още не я бе забелязал, защото стоеше с гръб към стаята й, но се обърна натам веднага щом видя, че Ана се взира в нещо зад гърба му.

И преди Ана да успее да го спре, той се озова пред дъщеря си, вдигна я грубо и така силно я разтърси, че майка й чу как зъбите й загракаха в устата. Ана опита да се изправи на крака, но всичко се случваше като на забавен каданс. Знаеше, че тази сцена ще остане завинаги запечатана в съзнанието й. Как Лукас разтърсва Ема, докато тя го гледа с големи неразбиращи очи. Любимият й татко изведнъж се бе превърнал в плашещ непознат.

Ана се хвърли към Лукас, за да защити Ема, но преди да успее да ги достигне, ужасена видя как Лукас удря малкото детско телце в стената. Чу се зловещо изчукване и Ана осъзна, че животът й вече няма да е същият. Очите на Лукас сякаш бяха скрити зад лъскава мембрана. Той погледна почти неразбиращо детето, което държеше в ръцете си, след това внимателно и нежното постави на пода. После веднага отново вдигна момиченцето на ръце, като малко бебе, и погледна Ана с блеснали, мъртви като на робот очи.

— Трябва да я закараме в болница. Падна по стълбите и се удари. Така ще им обясним. Падна по стълбите.

Говореше несвързано и тръгна към външната врата, без да провери дали Ана го следва. Все още в състояние на шок, тя тръгна след него като зомбирана. Имаше чувството, че сънува, и очакваше всеки миг да се събуди.

Лукас неспирно повтаряше едно и също.

— Падна по стълбите. Ще ни повярват, стига версиите ни да съвпадат. Ана, ще им представим една и съща история, нали? Че е паднала по стълбите?

Лукас не спираше да дърдори, а Ана само кимна. Искаше да изтръгне от ръцете му Ема, която плачеше истерично от болка и удивление, но не посмя. В последния миг, когато вече излязоха на стълбището, тя дойде на себе си и си спомни, че Ейдриън все още е сам в апартамента. Бързо отиде да го вземе и по целия път до спешното отделение го люшкаше нежно в скута си, а буцата в гърдите й не спираше да расте.

— Искаш ли да обядваме у нас?

— Да, с удоволствие. Кога да мина?

— Ще съм готова след около час. Удобно ли ти е така?

— Да, чудесно. Тъкмо ще успея да свърша още малко работа. Значи след час.

Настъпи кратка пауза, но след известно колебание Патрик й каза:

— Целувки и чао.

Ерика усети как цялата се изчервява от щастие при тази малка, но изключително важна за връзката им стъпка. Отвърна му със същата фраза и затвориха.

Докато приготвяше обяда, си мислеше с лек срам за плана си. Същевременно знаеше, че не може да постъпи по друг начин. Когато чу звънеца на вратата след около час, си пое дълбоко дъх и отиде да отвори. Беше Патрик. Тя го посрещна със страстна целувка, но само след миг й се наложи да го остави. Таймерът се включи, за да оповести със звъненето си, че спагетите са готови.

— Какво ще обядваме?

Патрик се потупа по стомаха, за да покаже, че има доста свободно място.

— Спагети „Болонез“.

— Мм, вкусно. Ти си мечта за всеки мъж, знаеш ли?

Шмугна се зад нея, прегърна я и започна да я хапе лекичко по шията.

— Сексапилна, интелигентна, фантастична любовница, но най-вече, което е и по-важно, прекрасна готвачка. Какво повече може да иска човек…

На вратата се позвъни. Патрик погледна въпросително Ерика, която сведе очи и отиде да отвори, след като първо избърса ръце в кухненската кърпа. Беше Дан. Изглеждаше унил и изтощен. Тялото му бе прегърбено, очите — съвсем безжизнени. Ерика се стресна от вида му, но успя да запази самообладание.

Патрик я погледна учудено, когато Дан влезе в кухнята. Тя се прокашля и ги представи един на друг.

— Патрик Хедстрьом, Дан Карлсон. Дан иска да ти разкаже нещо, но нека първо да седнем.

Тръгна напред с димящата тенджера с кайма. Настаниха се на масата и в стаята настъпи тягостно мълчание. Сърцето я болеше, но знаеше, че няма друг начин. Сутринта бе позвънила на Дан и бе успяла да го убеди да разкаже на полицията за връзката си с Алекс. След това му предложи да го стори в дома й, за да улесни малко задачата му.

Игнорира въпросителния поглед на Патрик и заговори първа.

— Патрик, Дан е тук днес, защото иска да ти разкаже нещо в качеството ти на полицай.

Ерика даде на Дан знак с ръка да започне. Той заби поглед в чинията си, храната му стоеше недокосната. След още една мъчителна пауза най-накрая заговори.

— Аз съм мъжът, с когото се срещаше Алекс. И баща на нероденото й дете.

Патрик изпусна вилицата си, която се удари с дрънчене в чинията. Ерика сложи ръка на неговата и му обясни.

— Дан е един от най-старите ми и добри приятели, Патрик. Вчера открих, че именно той е имал връзка с Алекс във Фелбака. Днес ви поканих на обяд, защото смятах, че ще му е по-лесно да разговаря за това тук, а не в полицейския участък.

По изражението на лицето на Патрик разбра, че той не одобрява намесата й в случая, но смяташе да се погрижи за това по-късно. Дан й бе добър приятел и тя възнамеряваше да стори всичко по силите си, за да улесни положението му. Когато говореха по телефона, той й каза, че Пернила е взела децата и е заминала при сестра си в Мункедал. Имала нужда да помисли. Не знаела какво ще стане оттук нататък и нищо не можела да му обещае. Целият живот на Дан рухваше пред очите му. В известен смисъл той все пак изпитваше облекчение при мисълта да разкаже всичко на полицията. Последните седмици бяха доста тежки. Не само че му се налагаше да крие скръбта си от смъртта на Алекс, а и подскачаше при всяко позвъняване на телефона или на външната врата, убеден, че полицията е научила за връзката им. Сега, когато Пернила знаеше истината, вече не се страхуваше да разкаже и на органите на реда. Положението едва ли можеше да стане по-лошо. Не се интересуваше какво ще се случи с него, стига да не загуби семейството си.

— Дан няма нищо общо с убийството, Патрик. Ще ви съдейства напълно и ще ви разкаже всичко, което искате да знаете за него и Алекс, но се кълне, че не я е наранил по никакъв начин, и аз му вярвам. Надявам се да се опиташ да запазиш истината за връзката им в рамките на разследването, доколкото е възможно. Знаеш колко бързо се разнасят слуховете тук, а семейството на Дан изстрада вече достатъчно. Както й той самият, между другото. Направи грешка и, вярвай ми, плати за това изключително висока цена.

Патрик все още бе доста сърдит, но й кимна в знак, че думите й няма да останат нечути.

— Бих искал да говоря с Дан насаме, Ерика.

Тя не се възпротиви, послушно се изправи и отиде в кухнята да измие чиниите. Чу как гласовете им се усилват и снишават. Този на Дан бе дълбок и дрезгав, а на Патрик някак по-писклив. На моменти разговорът им звучеше доста разгорещено, но когато се появиха в кухнята след половин час, Дан изглеждаше облекчен, а Патрик все още бе мрачен. Дан прегърна Ерика, преди да си тръгне, и подаде ръка на Патрик.

— Ще се свържа с вас, ако се появят нови въпроси — рече полицаят. — Може да се наложи да се явите в участъка за писмени показания.

Дан кимна мълчаливо, махна им за последен път и си тръгна.

Погледът в очите на Патрик не предвещаваше нищо добро.

— Никога повече не прави такова нещо, Ерика. Разследваме убийство. Всичко трябва да се върши по устав.

Цялото му чело се сбръчкваше, когато бе ядосан, и тя едва се удържа да не прогони бръчките му с целувки.

— Знам, Патрик. Но бащата на детето на Алекс е заподозрян номер едно, а и ако отидеше в участъка, щяхте да го напъхате в някоя стая за разпит и дори да му поставите белезници. Това щеше да го срине окончателно. Жена му е взела децата и го е напуснала. Не знае дали някога ще се върне. Освен това загуби и още един човек, който, както и да го погледнем, означаваше нещо за него. Алекс. Досега не можеше да даде израз на скръбта си, нито да разговаря с някого. Затова си помислих, че ще е добре да проведете първия си разговор тук, в неутрална среда, без други полицаи. Знам, че ще се наложи да го разпитате допълнително, но най-трудното вече мина. Наистина съжалявам, че те измамих така, Патрик. Мислиш ли, че можеш да ми простиш?

Тя издаде изкусително устни напред и се присламчи към него. Хвана ръцете му и ги постави на талията си, след което се изправи на пръсти, за да го целуне по устата. Пъхна несигурно върха на езика си между устните му и не след дълго той отвърна на целувката й. След малко я побутна назад и спокойно я погледна.

— Този път ти прощавам, но да не се повтаря, чуваш ли. А сега нека да стоплим остатъка от обяда в микровълновата и да заглушим къркоренето на стомасите си.

Ерика кимна и двамата тръгнаха плътно прегърнати към трапезарията, където обядът все още стоеше почти недокоснат на масата.

Когато дойде време Патрик да се върне в участъка и той понечи да излезе през входната врата, Ерика се сети, че е мислила да му каже още нещо.

— Слушай, нали ти споменах за беглите си спомени от детството във връзка с шушукането по адрес на Алекс малко преди да се преместят и за разговорите, в които се споменаваше нещо за училище. Опитах се да проверя тази следа, но ударих на камък. За сметка на това обаче ми припомниха, че съществува още една връзка между Алекс и Нилс, освен факта, че Карл-Ерик е работил в консервната фабрика. Нилс е преподавал в училище в продължение на един срок. Замествал е титуляря в класа на Алекс. Не съм сигурна дали има някакво значение, но все пак реших да ти го кажа.

— Така значи, Нилс е бил учител на Алекс.

Патрик се спря замислено на стълбите.

— Може и да си права, че няма значение, но точно в този момент всяка връзка между Нилс Лоренц и Алекс е интересна. Не разполагаме с кой знае колко следи.

Той я погледна сериозно.

— Дан спомена нещо, което се запечата в ума ми. Алекс в последно време е говорела много за миналото. Казвала е, че е време да разчисти старите сметки и да набере смелост да се върне към трудните моменти, за да може да продължи напред. Чудя се дали няма някаква връзка с разказаното от теб, Ерика?

Патрик замълча за миг, но след малко се върна в настоящето и каза:

— Не мога да изключа Дан като заподозрян. Надявам се, че разбираш.

— Да, разбирам, Патрик. Само те моля да подходиш внимателно. Ще дойдеш ли тази вечер?

— Да, но първо ще мина през къщи да си взема чисти дрехи и някои други неща. Ще дойда към седем.

Целунаха се за довиждане. Патрик се качи в автомобила си, а Ерика остана на стълбите и го проследи с поглед, докато не изчезна от полезрението й.

Патрик не се върна веднага в участъка. Без дори самият той да знае защо, на излизане от полицията бе грабнал ключовете за апартамента на Андерш. Реши да се отбие там и да го огледа отново на спокойствие. Трябваше му нещо, каквото и да е то, което да доведе до развръзка. Имаше чувството, че накъдето и да се обърне, все попада в задънена улица. Че никога няма да заловят убиеца или убийците. Тайният любовник на Алекс, както и самата Ерика каза, досега оглавяваше списъка на заподозрените, но вече отиваше на по-заден план. Патрик не бе напълно готов окончателно да зачеркне Дан, но трябваше да признае, че тази следа е доста поизстинала.

В апартамента на Андерш цареше призрачна атмосфера. Патрик си представи как Андерш бавно се люшка на бесилото, нищо че го бяха свалили, преди той да пристигне на местопрестъплението. Не знаеше какво точно търси, но си сложи чифт ръкавици, за да не унищожи уликите. Застана точно под куката на тавана, на която бе обесен Андерш. Нещо не се връзваше. Таванът беше доста висок, а въжето бе вързано на възел точно под въпросната кука. Иска се твърде голяма сила, за да се вдигне тялото толкова нависоко. Вярно че Андерш беше много слаб, но като се има предвид ръстът му, все пак трябва да е бил доста тежък. Патрик си каза, че трябва да провери колко точно тежък, когато получи протокола от аутопсията. Единственото обяснение бе, че извършителите са били няколко души. Но защо тогава по тялото нямаше никакви следи? Даже и да го бяха приспали предварително, при самото обесване все щеше да остане някакъв белег. Нещата просто не се връзваха.

Тръгна да обикаля апартамента, като очите му шареха безцелно наоколо. Тъй като единствените мебели бяха матракът във всекидневната и масата със столовете в кухнята, нямаше кой знае какво за оглеждане. Чекмеджета имаше само в кухнята и той ги прегледа съсредоточено едно по едно. Вярно че ги бяха претърсвали и преди, но искаше да се увери, че нищо не са пропуснали.

В четвъртото поред чекмедже откри тетрадка и я извади на кухненската маса, за да я разгледа по-добре. Вдигна я към прозореца, за да провери на силната дневна светлина дали по нея няма някакви следи. Оказа се, че на най-горния лист има отпечатъци от невидим текст. Патрик използва стария познат трик, за да се опита да го възстанови. С помощта на молив, който откри в същото чекмедже, нанесе леки линии по страницата. Успя да разчете само част от текста, но това му бе достатъчно, за да разгадае останалата част. Тихо подсвирна. Интересна находка, дори много интересна. Колелото на събитията най-после се задвижваше с проскърцване. Внимателно прибра тетрадката в един от найлоновите пликове, които бе взел от колата.

После продължи да разглежда съдържанието на чекмеджетата. Повечето неща вътре бяха боклуци, но в последното откри още нещо интересно. Погледна парчето кожа, което държеше между пръстите си. Бе идентично с онова, което двамата с Ерика бяха намерили на нощното шкафче на Алекс. И носеше същия надпис: Т.М. 1976.

Когато го обърна, видя, че и по него има размазани петна от кръв. Вече знаеше, че между Алекс и Андерш съществува още някаква, все още неизвестна им връзка. Но докато гледаше парчето кожа, го обзе странно чувство.

Някаква неясна мисъл загложди подсъзнанието му и му подшушна, че този знак трябва да го накара да си спомни нещо важно. Очевидно пропускаше нещо, но не можеше да разбере какво. За сметка на това обаче му стана ясно, че пътищата на Алекс и Андерш са се пресичали от доста отдавна. Поне от 1976-а. Годината, преди Алекс и семейството й да се преместят от Фелбака и да изчезнат безследно за цели дванайсет месеца. Една година преди Нилс Лоренц да потъне вдън земя завинаги. Той пък от своя страна е бил учител в училището, което и Алекс, и Андерш са посещавали.

Патрик си каза, че трябва да разговаря с родителите на Алекс. Ако подозренията му бяха верни, то само те можеха да му предоставят отговорите, които търсеше. Отговорите, които щяха да поставят парчетата от пъзела на местата им.

Патрик взе найлоновите пликове с тетрадката и парчето кожа, хвърли един последен поглед на всекидневната и излезе. Още веднъж си представи как бледото слабо тяло на Андерш се люшка от тавана и си обеща да открие причината, поради която злощастният живот на художника бе приключил по този начин. Ако посоката на разсъжденията му беше правилна, то ставаше дума за неописуема трагедия. Силно се надяваше да греши.

Патрик откри името на Йоста в телефонния указател и набра вътрешния му номер в участъка. Най-вероятно щеше да го прекъсне насред поредния пасианс.

— Здравей, Патрик е.

— Здравей, Патрик.

Гласът на Йоста прозвуча както винаги уморено. Отегчението и вечното му лошо настроение оставяха духа и тялото му без капчица енергия.

— Имаш ли вече уговорена среща със семейство Карлгрен в Гьотеборг?

— Не, още не съм стигнал дотам. Имам много друга работа.

Йоста заемаше отбранителна позиция. Въпросът на Патрик го притесни. Боеше се, че ще го критикуват, задето все още не си е свършил работата. Но просто не можеше да си наложи да го стори. Струваше му се невъзможно дори да вдигне слушалката и да се обади, а да се качи в колата и да отпътува за Гьотеборг му бе свръхсилите.

— Имаш ли нещо против, ако аз говоря с Карлгрен вместо теб?

Патрик знаеше, че този въпрос е всъщност реторичен. Йоста щеше да подскочи до небето от щастие. Така и стана. Йоста отговори с нотка на радост в гласа:

— Не, ни най-малко! Ако наистина го искаш, то аз нямам нищо против. Чакат ме куп други задачи, нали знаеш. Нямам представа как щях да успея да изпълня и тази.

И двамата отлично знаеха, че всичко това е просто игра, но я практикуваха вече от много години и имаха взаимна изгода от нея. Патрик сам свършваше това, което държеше да свърши, а Йоста можеше да се върне към компютърните си игри, спокоен, че всички задачи ще бъдат изпълнени.

— Би ли ми дал номера, за да се обадя веднага?

— Разбира се, тук някъде е. Чакай малко…

Продиктува му го и Патрик го записа в тефтерчето, което държеше на таблото в колата. Благодари на Йоста, затвори и се обади на семейство Карлгрен веднага след това. Стискаше палци да са си вкъщи. Извади късмет. Карл-Ерик му отговори след третия сигнал „свободно“. Когато Патрик му обясни защо го търси, в гласа на мъжа прозвуча нотка на колебание, но след това се съгласи да приеме полицая и да отговори на въпросите му. Поиска да разбере за какво по-точно ще става дума, но Патрик се измъкна, като му каза, че в разследването все още има някои неясноти и се надява заедно да ги изчистят.

Излезе на заден ход от паркинга на жилищния комплекс, първо зави надясно, после в кръстовището наляво, след това пое към Гьотеборг. В началото се налагаше да кара доста бавно — пътят бе тесен и криволичеше през гората, но веднага щом излезе на магистралата, увеличи скоростта. Първо премина през Дингле, после през Мункедал, а когато стигна до Удевала, си даде сметка, че половината път е вече зад гърба му. Седнеше ли зад волана, винаги си пускаше музика на макс. А и самото шофиране му действаше успокоително. Когато спря пред голямата светлосиня къща в Колторп, остана за малко в колата, за да се съсредоточи. Ако подозренията му се окажеха верни, то със семейната идилия на Карлгрен бе свършено. Но такава му беше работата.

Една кола спря на алеята. Не я видя, но чу шумоленето на чакъла. Отвори входната врата и погледна навън. Зяпна от удивление, като видя кой излезе от автомобила. Ана й махна уморено, а след това отвори задната врата, за да свали децата от столчетата им. Ерика нахлузи чифт галоши и излезе да й помогне. Ана не й се бе обадила да я предупреди, че ще намине, и сега се зачуди какво ли се бе случило.

Ана изглеждаше съвсем бледа на фона на черното си палто. Сложи внимателно Ема на земята, а Ерика разкопча колана на столчето на Ейдриън и го гушна. В знак на благодарност той я награди със заразителна беззъба усмивка и Ерика усети как устните й се разтварят и се извиват нагоре. Погледна въпросително сестра си, но Ана просто леко поклати глава и й даде да разбере, че в момента не иска никакви въпроси. Ерика познаваше сестра си достатъчно добре и знаеше, че ще й разкаже сама, като му дойде времето. Преди това нямаше да успее да изкопчи нищо от нея.

— Каква чудесна изненада! Да дойдете на гости на леля!

Ерика загука, усмихна се на бебето в ръцете си, а след това погледна към Ема, която стоеше от другата страна на колата, за да я поздрави. Знаеше, че е любимка на племенницата си, но днес тя не отвърна на усмивката й. Вместо това стискаше силно палтото на майка си и гледаше към леля си подозрително.

Ерика тръгна напред с Ейдриън, а Ана я последва плътно по петите. Държеше Ема за ръка и неголям сак в другата си ръка. Ерика забеляза с учудване, че багажникът на комбито е претъпкан, и с голямо усилие се въздържа да не попита какво става.

Свали горните дрехи на Ейдриън с непохватни движения, а Ана стори същото с Ема, но далеч по-уверено. Едва тогава Ерика видя, че едната ръка на момиченцето е гипсирана до лакътя и погледна ужасено Ана, която за втори път поклати едва забележимо глава. Ема все още гледаше към леля си с широко отворени сериозни очи и не се отдели от майка си дори на милиметър. Бе пъхнала единия си палец в устата, още един знак, че се е случило нещо страшно. Ана още преди година й спомена, че са отучили Ема от навика да си смуче пръста.

Ерика влезе в дневната, стискайки здраво топлото телце на Ейдриън, седна на дивана и сложи детето в скута си. Ейдриън я погледна влюбено, а по устните му непрекъснато пробягваха малки усмивчици, сякаш не можеше да реши дали да се засмее с глас или не. Бе толкова сладък, че на Ерика й идеше да го схруска като бонбон.

— Добре ли мина пътуването?

Ерика не беше сигурна какво точно трябва да каже, но се опита да поддържа някакъв разговор, докато Ана не решеше да проговори.

— Да, но си е доста път. Минахме през Далсланд. На Ема й призля по криволичещия път през гората, та се наложи няколко пъти да спираме, за да подиша чист въздух.

— Много неприятно, нали, Ема?

Ерика се опита да заговори племенницата си. Детето поклати глава в отговор, но продължи да я гледа изпод вежди, като все така не смееше да се отдели от майка си.

— Мисля да поспите малко. Какво ще кажеш, Ема? Били сте будни през целия път насам, така че сигурно сте страшно уморени.

Ема кимна и като по поръчка започна да търка очи със здравата си ръка.

— Може ли да ги настаня горе, Ерика?

— Да, разбира се. Сложи ги в спалнята на мама и татко. Там спя засега, така че леглото е застлано и оправено.

Ана взе от скута на Ерика Ейдриън, който изръмжа недоволно, че ще трябва да се раздели със забавната си леля.

— Одеялото, мамо — напомни й Ема, когато стигнаха по средата на стълбата, и Ана слезе, за да вземе сака, който бе оставила в антрето.

— Имаш ли нужда от помощ?

На Ана сигурно й беше доста трудно да носи и Ейдриън, и сака, и почти да влачи Ема, която не се откъсваше от нея.

— Не, нямам. Свикнала съм.

Ана се усмихна горчиво.

Докато тя приспиваше децата, Ерика се зае да прави кафе. Зачуди се колко ли кани бе изпила през последните часове. Стомахът й скоро щеше да започне да се бунтува. Изведнъж една мисъл я накара да застине с поредната мерителна лъжичка кафе в ръка. По дяволите. Дрехите на Патрик бяха пръснати из цялата спалня. Ана трябваше да е пълна глупачка, ако не успееше да събере две и две. Подигравателната усмивка, с която слезе надолу по стълбите, потвърди притесненията на Ерика.

— Такаа, сестричке. Май нещо криеш от мен? Кой е тайнственият господин, който не се сеща да си прибере дрехите в гардероба?

Ерика се изчерви.

— Ами, доста набързо се получи.

Чу се как заеква, а Ана се развесели още повече. Белезите на умората за миг изчезнаха от лицето й и Ерика за първи път от доста време видя сестра си такава, каквато бе преди Лукас.

— Е, та кой е той? Вместо да си мрънкаш под носа, по-добре сподели със сестра си пикантните подробности. Можеш да започнеш с името му. Познавам ли го?

— Всъщност да. Спомняш ли си Патрик Хедстрьом?

Ана нададе лек вик и се удари по коленете.

— Патрик! Естествено, че си го спомням! Той те следваше по петите като кученце с изплезен език. Значи най-накрая му даде шанс…

— Да, искам да кажа, знам, че доста си падаше по мен на младини, но очевидно не съм си давала сметка колко са силни чувствата му…

— Мили боже, трябва да си била сляпа! Та той бе влюбен до уши. Боже, колко романтично! Значи е бленувал за теб през всичките тези години, а ти най-накрая поглеждаш в дълбоките му очи и откриваш голямата любов.

Ана се хвана драматично за сърцето, а Ерика се разсмя. Именно това бе сестрата, която познаваше и обичаше.

— Е, не е точно така. Всъщност е бил женен, но жена му го е напуснала преди около година. Сега е разведен и живее в Танумсхеде.

— С какво се занимава?

— Полицай е.

— Полицай, значи. Мъж с палка, с други думи. Хм, не е зле…

Ерика почти бе забравила каква майтапчийка е сестра й и само поклати уморено глава, докато сипваше кафе в две чаши. Ана отиде до хладилника с уверени стъпки, извади млякото и сипа малко на себе си и на сестра си. Закачливата усмивка изчезна от лицето й и Ерика разбра, че моментът да й обясни внезапната си поява във Фелбака най-после е настъпил.

— Да, моята приказка свърши. Определено. Не че не го знам от доста години, но май едва сега го осъзнах истински.

Тя замълча и погледна тъжно надолу към чашата си.

— Знам, че никога не си харесвала Лукас, но аз наистина го обичах. По някакъв начин намирах рационални обяснения за побоите. След това винаги ме молеше за прошка и ме уверяваше, че ме обича. Поне в началото бе така. Успя да ми втълпи, че вината е у мен. Ако станех малко по-добра съпруга, малко по-добра любовница и малко по-добра майка, нямаше да му се налага да ме бие.

Ана отговори на безмълвните въпроси на Ерика.

— Да, да, знам колко глупаво звучи, но успявах да се самозалъгвам. Освен това беше добър баща на Ема и Ейдриън и това ми стигаше. Не исках да ги оставя без татко.

— Но нещо се случи?

Ерика помогна малко на Ана. Видя колко й е трудно да говори. Самолюбието й бе наранено, а Ана бе страшно горд човек и не обичаше да греши.

— Да, нещо се случи. Вчера отново ми се нахвърли, както обикновено. Напоследък побоите доста зачестиха. Но вчера…

Гласът й заглъхна и Ана преглътна на няколко пъти, за да сподави плача си.

— Вчера се нахвърли и върху Ема. Бе страшно бесен, тя влезе в стаята, докато ме биеше, и той не можа да се спре.

Ана отново преглътна.

— Заведохме я в спешното, където се установи, че костта й е пукната.

— Предполагам, че си подала оплакване в полицията срещу Лукас.

Ерика усети как стомахът й се сви от гняв.

— Не — промълви Ана едва доловимо, а сълзите се търкулнаха по бледите й бузи. — Не, казахме, че е паднала по стълбите.

— Мили боже, повярваха ли ви?

Ана се усмихна накриво.

— Знаеш колко очарователен може да е Лукас, когато реши. Омая и лекаря, и сестрите, и те дори взеха да му съчувстват повече, отколкото на Ема.

— Но, Ана, трябва да подадеш оплакване в полицията. Не може да го оставиш да се измъкне и този път.

Ерика погледна разплаканата си сестра. В сърцето й се бореха съчувствие и гняв. Ана се смали пред очите й.

— Ще се погрижа никога повече да не се повтори. Престорих се, че за пореден път приемам извиненията му, но натоварих колата веднага щом отиде на работа. Никога няма да се върна при него. Няма да му позволя отново да нарани децата. Ако бях подала оплакване в полицията, сигурно щяха да се намесят и социалните и да ни ги отнемат.

— Ана, Лукас няма доброволно да ти позволи да му вземеш децата. Без оплакване в полицията и разследване как ще успееш да убедиш съда да ти даде пълно попечителство над тях?

— Не знам, не знам, Ерика. Нямам сили да мисля и за това сега. Просто трябваше да се махна от него. Другото постепенно ще се нареди. Не ми викай, моля те.

Ерика остави чашата си с кафе на масата, стана от стола и прегърна сестра си. Погали я по косата и започна да я успокоява. Остави я да се наплаче на рамото й и усети как пуловерът й подгизва все повече. Същевременно омразата й към Лукас все повече растеше. Единственото, което искаше, бе да цапардоса мръсника по мутрата.

Скрита зад пердето, Биргит погледна навън към улицата. Карл-Ерик разбра по свитите й рамене колко е напрегната. Откакто полицаят се обади, не спираше да обикаля уплашено напред-назад из стаята. Той самият за първи път усещаше вътрешен мир. Смяташе да даде на полицая отговорите, стига да му зададеше правилните въпроси.

Тайните изгаряха душата му в продължение на толкова много години. На Биргит й беше някак по-лесно. Тя разреши проблема, като потисна напълно спомена за случилото се. Отказваше да говори за това и продължи да живее, сякаш всичко си беше постарому. Той обаче не можеше да забрави. Не минаваше и ден, без да си спомни, а теглото върху плещите му ставаше все по-непоносимо. Знаеше, че Биргит поне привидно изглежда по-силна от него. Жена му блестеше като звезда на всички социални събития, криеше се зад красивите си дрехи, скъпите бижута и грима като зад броня, а той вървеше до нея посивял и невидим.

Когато обаче се прибираха вкъщи след поредната бляскава вечер и тя свалеше снаряжението си, от нея сякаш не оставаше нищо. Превръщаше се в треперещо, несигурно дете, което изцяло разчиташе на него за подкрепа. По време на дългия им брак душата му бе разкъсвана от различни чувства към съпругата му. Красотата и крехкостта й го изпълваха с нежност и пробуждаха бащинските му чувства, караха го да се чувства мъж. Но нежеланието й да застане лице в лице с тъмната страна на живота понякога го докарваше до лудост. Най-много се дразнеше от това, че тя всъщност не беше глупава. Просто й бе внушено, че жената трябва на всяка цена да прикрива интелекта си, да прави всичко възможно, за да изглежда добре и да се преструва на безпомощна. Да доставя удоволствие на мъжа. В началото на брака им това не му се струваше странно, такива бяха времената. Но оттогава доста неща се бяха променили и днес от мъжете и жените се очакваше друго. Той лично успя да се приспособи, но не и съпругата му. Точно затова днешният ден щеше да се окаже изключително тежък за нея. Карл-Ерик вярваше, че дълбоко в душата си тя знае за намеренията му и че именно затова от два часа не спира да ходи напред-назад из стаята. Но му бе ясно и че няма да му позволи да разкрие семейните тайни без бой.

— Защо и Хенрик трябва да е тук?

Биргит се обърна към съпруга си и закърши притеснено ръце.

— Полицията иска да разговаря със семейството, а той е негов член, нали?

— Да, но просто ми се вижда безсмислено да го забъркваме. Полицаят ще ни зададе само някакви общи въпроси, защо да го караме да идва само за това. Не, просто ми се струва безсмислено.

Гласът й трепереше, на устата й напираха неизречени въпроси. Толкова добре я познаваше.

— Идва.

Биргит бързо се дръпна от прозореца. Мина известно време, преди на вратата да се позвъни. Карл-Ерик си пое дълбоко дъх и отиде да отвори, а Биргит се отправи към всекидневната, където Хенрик седеше на дивана, дълбоко потънал в собствените си мисли.

— Здравейте. Аз съм Патрик Хедстрьом.

— Карл-Ерик Карлгрен.

Здрависаха се учтиво, а Карл-Ерик прецени, че полицаят е на годините на Алекс. Доста често му се случваше напоследък да сравнява хората с Алекс.

— Заповядайте. Мислех да се настаним във всекидневната.

Патрик леко се изненада, като видя Хенрик, но бързо се съвзе и поздрави учтиво Биргит, а след това и него. Седнаха около кръглата холна маса. В стаята настана дълга тягостна тишина. Накрая Патрик заговори.

— М-да, срещата ни бе организирана доста набързо, затова искам да ви благодаря, че ме приехте.

— Точно се чудехме дали не се е случило нещо. Открихте ли нещо ново? Отдавна не сте се обаждали…

Думите й бавно заглъхнаха и Биргит погледна обнадеждено Патрик.

— Разследването върви бавно, но сигурно. Само това мога да ви кажа засега. Убийството на Андерш Нилсон хвърли нова светлина върху събитията.

— Да, разбира се. Двамата с Алекс да не са станали жертва на един и същи убиец?

В бъбренето на Биргит се долавяше истерична нотка и на Карл-Ерик му се прииска да се наведе напред и да хване ръката й. Но днес трябваше да излезе от ролята си на неин покровител, която владееше до съвършенство.

За миг позволи на мислите си да го отнесат в миналото, което сега му се струваше още по-далечно. Огледа всекидневната почти с погнуса. Така лесно се поддадоха на изкушението, човек дори можеше да усети мириса на кървави пари. Не си и бяха мечтали за къща като тази, когато децата бяха малки. Бе голяма и просторна, бяха успели да запазят духа на трийсетте, без да се лишат от никакви удобства. Заплатата, която получаваше в Гьотеборг, най-накрая им бе донесла мечтания стандарт.

Седяха в най-голямата стая в къщата. Твърде претрупана с мебели за неговия вкус, но Биргит имаше слабост към лъскави и блестящи предмети и обзавеждането бе почти ново. На всеки три години тя започваше да се оплаква — мебелите изглеждали остарели и протрити, съвсем й били омръзнали — и след няколко седмици на молби той се предаваше и изваждаше портфейла си. Сякаш като подновяваше мебелировката в дома си, Биргит преоткриваше себе си и живота си. В момента се бе запалила по Лора Ашли и стаята бе изпълнена с толкова рози и волани, че го задушаваше с женствеността си. Вярно че нямаше да му се наложи да ги търпи повече от няколко години, а ако извадеше късмет, следващия път Биргит щеше да се спре на честърфийлдски фотьойли и английски ловни мотиви. В противен случай току-виж му се наложило да се примири с мебели на тигрови райета.

Патрик се прокашля.

— Имам няколко въпроса, които бих искал да обсъдя с вас.

Никой не каза нищо, затова той продължи.

— Знаете ли откъде Алекс се познава с Андерш Нилсон?

Хенрик изглеждаше озадачен и Карл-Ерик разбра, че Алекс явно нищо не му бе казала. Заболя го, но нищо не можеше да стори.

— Бяха съученици. Но оттогава минаха толкова много години.

Седнала до зет си на дивана, Биргит се завъртя нервно. Хенрик заговори.

— Името ми звучи познато. Алекс не продаваше ли негови картини в галерията?

Патрик кимна. Хенрик продължи.

— Не разбирам, каква връзка има между тях? Защо някой ще реши да убие съпругата ми и един от художниците, с които работи?

— Точно това се опитваме да разберем.

Патрик се поколеба, преди да продължи.

— За съжаление установихме, че са имали и интимна връзка.

Над стаята отново се спусна тишина, а Карл-Ерик забеляза как по лицата на седящите срещу него Биргит и Хенрик пробягват куп емоции. Той самият изпита леко удивление, но то бързо отстъпи място на увереността, че полицаят казва истината. Подобна развръзка бе съвсем естествена предвид обстоятелствата.

Биргит се хвана с ръка за устата, напълно ужасена, а лицето на Хенрик съвсем пребледня. Карл-Ерик забеляза, че Патрик Хедстрьом изобщо не се чувства удобно в ролята на вестител на лоши новини.

— Не може да е вярно.

Биргит се огледа глупаво наоколо, но не получи подкрепа от никого от присъстващите.

— Защо й е било на Алекс да поддържа връзка с подобен индивид?

Тя погледна многозначително Карл-Ерик, но той не отвърна на погледа й, а вместо това се загледа в ръцете си. Хенрик не каза нищо, но сякаш съвсем се сви пред очите им.

— Знаете ли дали са продължили да поддържат връзка и след преместването ви?

— Не, не ми се струва възможно. Алекс прекъсна всякакви отношения с хората от Фелбака, след като напуснахме града.

За пореден път Биргит бе взела думата, докато Карл-Ерик и Хенрик седяха мълчаливи.

— Бих искал да ви попитам и още нещо. Премествате се по средата на срока, когато Алекс е в шести клас. Защо? Освен това всичко се случва доста набързо.

— Обяснението е съвсем просто. Карл-Ерик получи невероятно предложение за работа, на което не можеше да откаже. Трябваше им човек веднага, затова не му оставиха много време за мислене. Затова и се изнесохме толкова бързо.

Докато говореше, Биргит не спираше да кърши ръце в скута си.

— Но Алекс не е ходила на училище в Гьотеборг. Вместо това сте я изпратили в интернат в Швейцария. Има ли конкретна причина за това ваше решение?

— Благодарение на новата работа на Карл-Ерик пред нас се откриха съвсем нови икономически възможности. Просто искахме Алекс да получи възможно най-доброто образование — отвърна Биргит.

— В Гьотеборг нямаше ли добри училища?

Патрик безмилостно ги обстрелваше с въпроси и Карл-Ерик се възхити на упоритостта му. И той самият някога бе млад и ентусиазиран. Сега обаче се чувстваше безкрайно уморен.

Биргит продължи.

— Разбира се, че имаше, но представете си само какви контакти би могла да създаде благодарение на интернат от такава класа. Там учеха дори няколко принца. Подобни връзки са изключително важни за добър старт в живота.

— Придружихте ли я до Швейцария?

— Естествено, заминахме с нея, за да я запишем. Ако това имате предвид.

— Не, всъщност друго имах предвид.

Патрик погледна бележника си, за да опресни паметта си.

— Александра напуска училището във Фелбака по средата на втория срок през 1977, но е записана в интерната през пролетта на 1978. Именно тогава Карл-Ерик започва работа в Гьотеборг. Въпросът ми е, къде сте били през липсващите дванайсет месеца?

Хенрик бе сбърчил вежди и гледаше ту Биргит, ту Карл-Ерик. И двамата отказваха да го погледнат в очите, а Карл-Ерик усети лека болка в областта на сърцето, която все повече се усилваше.

— Не разбирам какво целите с тези въпроси. Какво общо има със случая дали сме се преместили през 77 или 78? Дъщеря ни е мъртва, а вие идвате в дома ни и ни разпитвате като обвиняеми. Очевидно е станала някаква грешка. Някой е сбъркал цифрите в регистъра. Преместихме се през 77 и точно тогава Алекс отиде да учи в интерната в Швейцария.

Патрик погледна съчувствено Биргит, която все повече се разстройваше.

— Съжалявам, госпожо Карлгрен, не бих искал да ви притеснявам. Знам, че преживявате много тежък период, но не мога да не ви задам тези въпроси. Освен това информацията ми е напълно вярна. Вие се премествате тук едва през пролетта на 1978. За дванайсетте месеца преди това не е ясно дали изобщо сте се намирали на територията на Швеция. Затова ви питам отново, къде сте живели от пролетта на 77 до момента, в който Алекс е записана в интерната в Швейцария?

Биргит погледна отчаяно към Карл-Ерик, сякаш молеше за помощ, но той вече не можеше да й даде подкрепата, от която се нуждаеше. Знаеше, че това е най-доброто, което може да стори за семейството си в дългосрочен план, но в настоящия момент постъпката му щеше да я съкруши. Въпреки това нямаше избор. Погледа скръбно съпругата си и се прокашля.

— Бяхме в Швейцария, аз, съпругата ми и Алекс.

— Тихо, Карл-Ерик! Дума да не си казал повече!

Той не й обърна внимание.

— Бяхме в Швейцария, защото дванайсетгодишната ни дъщеря носеше дете.

Карл-Ерик не се изненада, като видя как Патрик Хедстрьом изпусна химикалката си, след като чу шокиращия му отговор. Каквото и да си бе мислил или подозирал, той очевидно не очакваше такава развръзка. Та кой ли би могъл да си представи подобна кошмарна история?

— Дъщеря ни стана жертва на сексуално издевателство, на изнасилване. А беше още дете.

Усети как гласът му заглъхва и притисна силно юмрук до устните си в опит да възвърне самообладанието си. След малко успя да продължи. Биргит отказваше дори да го погледне, но вече нямаше връщане назад.

— Забелязахме, че нещо не е наред, но не знаехме какво. Преди винаги излъчваше щастие, сигурност. Някъде в началото на шести клас започна да се променя. Стана мълчалива и се затвори в себе си. Приятелите й спряха да идват вкъщи, понякога я нямаше часове наред, без да знаем къде е. Но въпреки това не погледнахме сериозно на тази промяна. Смятахме, че е фаза на растежа. Началото на пубертета или нещо подобно.

Беше принуден отново да се прокашля. Болката в гърдите му все повече се усилваше.

— Открихме, че е бременна, едва в началото на четвъртия месец. Трябваше да забележим признаците по-рано, но кой би повярвал… Дори не можехме да си представим подобно нещо…

— Карл-Ерик, моля те.

Лицето на Биргит бе съвсем посивяло. Хенрик изглеждаше напълно зашеметен, сякаш не вярваше на ушите си. А и вероятно беше така. Дори самият Карл-Ерик осъзнаваше колко невероятно звучат думите му. Най-накрая казваше истината, която го гризеше отвътре в продължение на двайсет и пет години. Досега бе мълчал от жал към Биргит, но вече никой не можеше да спре пороя от думи.

— Не можехме и да си помислим за аборт. Не и при тези обстоятелства. Не оставихме възможност на Алекс да избира. Никога не я попитахме как се чувства или какво иска. Вместо това потулихме цялата история, отписахме я от училище, заминахме за чужбина и останахме там, докато роди. Никой не разбра. Иначе какво ли биха казали хората?

Сам чу с каква горчивина произнесе последната си реплика. Това бе най-важното. По-важно дори от щастието и благоденствието на собствената им дъщеря. Дори не можеше да стовари цялата вина за този избор върху Биргит. Вярно бе, че точно тя винаги се интересуваше как изглеждат нещата отвън. Но след години на размисъл и терзания Карл-Ерик бе стигнал до истината, че й е позволил да наложи волята си заради собствения си стремеж да запази лъскавата си фасада. Усети как стомашен сок нахлу в гърлото му, но го преглътна и продължи.

— След раждането я записахме в интерната и се върнахме в Гьотеборг.

Думите му преливаха от горчивина и себепрезрение. Очите на Биргит горяха от гняв, може би дори от омраза, бе ги втренчила в него, сякаш се надяваше да го накара да замлъкне единствено със силата на погледа си. Той обаче знаеше, че колелото се е завъртяло в мига, в който откриха безжизненото тяло на Алекс във ваната. Знаеше, че ще започнат да душат наоколо, че ще надникнат под всеки камък и мрачната истина най-накрая ще излезе на бял свят. Най-добре бе да им я разкажат сами. Или по-скоро той да им я разкаже. Може би трябваше да го стори по-рано, но му трябваше време да събере смелост. Телефонното обаждане на Патрик Хедстрьом беше последната капка.

Знаеше, че вече е разкрил твърде много неща, но изведнъж го налегна страшна умора и реши да остави Патрик да поведе разговора и да зададе необходимите въпроси, за да попълни оставащите празнини. Облегна се назад във фотьойла и стисна здраво подлакътниците. Хенрик се намеси пръв. Гласът му осезаемо трепереше.

— Защо си мълчахте досега? Защо Алекс не ми разказа нищо? Знаех, че крие нещо от мен, но това надхвърли всичките ми очаквания.

Карл-Ерик направи отчаян жест с ръце. Нямаше какво да отговори на съпруга на Алекс.

Патрик положи неимоверни усилия, за да запази професионализма си в този миг, но се виждаше, че е разтърсен. Вдигна химикалката си от земята и се опита да се съсредоточи върху тефтерчето си.

— Кой е насилникът на Алекс? Някой от училище?

Карл-Ерик само кимна в отговор.

— Да не би да е… — Патрик се поколеба. — Нилс Лоренц?

— Кой е Нилс Лоренц? — попита Хенрик.

Биргит му отговори ледено:

— Заместваше един от учителите. Син е на Нели Лоренц.

— Къде е сега? Трябва да е бил в затвора след стореното?

Очевидно на Хенрик му бе изключително трудно да възприеме казаното от Карл-Ерик.

— Той изчезна преди двайсет и пет години. Оттогава никой не го е виждал. Бих искал обаче да ви попитам защо срещу него няма подадена жалба. Претърсих архива ни, но не открих нищо срещу него.

Карл-Ерик затвори очи. Патрик очевидно не бе желал въпросът му да прозвучи обвинително, но въпреки това успя да постигне точно този ефект. Думите го пронизваха като острие на нож и му припомняха за ужасната грешка от преди двайсет и пет години.

— Не подадохме оплакване. Когато разбрахме, че Алекс е бременна и чухме от нея какво се бе случило, веднага се втурнах към Нели и й разказах за стореното от сина й. Възнамерявах да го предам в полицията и й го заявих направо, но…

— Но Нели дойде да говори с мен и ми предложи да разрешим проблема, без да намесваме органите на реда. Каза, че няма смисъл да унижаваме Алекс още повече, като оставим целия град да шушука зад гърба й. Видяхме се принудени да се съгласим. Преценихме, че и за самата нея ще е много по-добре, ако истината си остане в семейството. Нели обеща, че ще се погрижи Нилс да получи заслужено наказание — рече Биргит, която седеше на дивана с изправен като колона гръб.

— Нели ми уреди и много добре платена работа тук, в Гьотеборг. Какво да кажа, очевидно не можем да се похвалим с много висок морал, щом обещанията за пари и благоденствие успяха да ни заслепят.

Карл-Ерик беше безмилостно откровен. Времето за отричане отдавна бе отминало.

— Това няма нищо общо с решението ни. Как можа да го кажеш, Карл-Ерик! Искахме само най-доброто за Александра. Какво щеше да спечели тя, ако всички научеха за случилото се? Дадохме й шанс да продължи живота си.

— Не, Биргит, ние двамата с теб бяхме тези, които получиха шанс да продължат живота си. Алекс изгуби своя, когато решихме да прикрием истината.

Погледнаха се през масата и Карл-Ерик разбра, че Биргит никога нямаше да му прости. Просто не можеше да го разбере.

— Ами детето? Какво се случи с него? Дадохте го за осиновяване ли?

Мълчание. В следващия миг откъм вратата се чу глас.

— Не, не го дадоха за осиновяване. Решиха да го задържат и цял живот да крият от него истинската му самоличност.

— Юлия! Мислехме, че си горе в стаята си!

Карл-Ерик се обърна и видя, че Юлия стои на прага.

Сигурно бе успяла да се промъкне незабелязано дотук от втория етаж, защото никой не я бе чул да идва. Зачуди се откога ли стои там.

Юлия се подпираше на касата на вратата със скръстени на гърдите ръце. Позата на безформеното й тяло издаваше възмущение. Макар часовникът да показваше четири следобед, тя все още носеше пижама. Както изглеждаше, не се бе къпала повече от седмица. Карл-Ерик усети как гърдите му се изпълват със съчувствие, примесено с болка. Бедното грозно патенце.

— Ако не беше Нели, или „баба“ ми, никога нямаше да разбера, нали? Нямаше да се наканите да ми кажете, че майка ми всъщност ми е баба, а баща ми дядо, и най-вече че сестра ми не ми е сестра, а моя майка. Разбрахте ли, или да го повторя? Доста е сложно.

Язвителният въпрос бе насочен към Патрик, чието ужасено изражение очевидно доставяше удоволствие на Юлия.

— Доста перверзно, нали?

Сниши глас почти до шепот и долепи показалец до устните си.

— Но, шт, не го споменавай на никого. Че какво ще кажат хората, ако разберат? Представи си само какво ще стане, ако започнат да разпространяват слухове по адрес на изтънченото семейство Карлгрен.

После отново заговори високо и ясно.

— За щастие обаче Нели ми разказа всичко миналото лято, докато работех в консервната фабрика. Каза, че имам право да знам. Да знам коя съм всъщност. Не ми беше лесно да съм по-малката сестра на жена като Алекс, но въпреки това я боготворях. Тя бе всичко, което исках да бъда. Виждах как гледате нея и как гледате мен. А самата Алекс изобщо не се интересуваше от бедната Юлия, затова я боготворях още повече. Чак сега разбирам защо. Не можеше дори да ме погледне. Извънбрачното дете, заченато от насилник. Заради вас й се налагаше да си го спомня всеки път, щом застанех пред очите й. Наистина ли не разбирате колко е било жестоко?

Карл-Ерик потръпна при думите й, все едно му бе ударила шамар. Знаеше, че е права. Да задържат Юлия и да принуждават Алекс ден след ден отново да преживява кошмара, сложил край на детството й, бе проява на невероятна жестокост. Двамата с Биргит така и не можаха да превъзмогнат истината за зачатието й. Очевидно Юлия го е усещала още от самото начало, защото плачът, с който се появи на този свят, се загнезди здраво в гърдите й и докато растеше, тя не спря да реве и да се бори срещу всичко и всички. Беше невъзможна, а двамата с Биргит се чувстваха твърде стари, за да се грижат за толкова капризно и претенциозно дете.

Донякъде изпитаха облекчение, когато един ден Юлия се върна побесняла от работа и им поиска обяснение. Не останаха изненадани, когато чуха, че Нели на своя глава й е разказала истината. Старата злобна вещица, която се интересуваше само от себе си, очевидно бе решила, че подобно признание ще й донесе някаква изгода. Познаваха я и затова се опитаха да убедят Юлия да не приема предложението за лятна работа, но тя прояви обичайния си инат и не ги послуша.

Когато Нели й призна за случилото се, пред очите на Юлия се откри цял нов свят. За първи път се почувства желана, за първи път някой наистина я искаше. Нели можеше и да има син в лицето на Ян, но за нея най-важна бе кръвната връзка. Дори заяви на Юлия, че възнамерява да й остави цялото си богатство. Карл-Ерик разбираше отлично какъв ефект имаше това върху внучката му. Тя се изпълни с гняв към мнимите си родители и започна да боготвори Нели със същата сила, с която някога обожаваше Алекс. Всички тези мисли прелетяха през съзнанието му, когато я видя да стои на прага на фона на струящата от кухнята мека светлина. Най-тъжното бе, че тя никога нямаше да осъзнае колко я обичат, въпреки всичките онези мигове, когато кошмарното им минало оживяваше пред очите им, щом я погледнеха. Но тя бе като чуждо птиче в гнездото и те се чувстваха изгубени и безпомощни пред нея. И досега беше така, а вече щеше да им се наложи да приемат и факта, че са я изгубили завинаги. Тя продължаваше да живее телом в дома им, но отдавна ги бе напуснала духом.

Хенрик остана съвсем без дъх. Наведе глава към коленете си и замижа. За миг Карл-Ерик се зачуди дали бе постъпил правилно, като го бе извикал днес. Стори го, защото смяташе, че заслужава да чуе истината. Все пак и той бе обичал Алекс.

— Но, Юлия…

Биргит протегна ръце към нея някак несигурно и умолително, но Юлия й обърна презрително гръб и след миг чуха шума от стъпките й нагоре по стълбите.

— Наистина съжалявам. Разбрах, че нещо не е наред, но това надхвърли и най-дръзките ми очаквания. Не знам какво да кажа.

Патрик махна съкрушено с ръце.

— Дори ние самите не знаем какво да кажем. Най-вече един на друг.

Карл-Ерик се загледа в съпругата си.

— Знаете ли в продължение на колко време е била насилвана?

— Не. Алекс не искаше да говори за това. Вероятно поне няколко месеца, може би дори година.

Той се поколеба.

— Тук се крие и отговорът на един от предишните ви въпроси.

— Кой по-точно? — зачуди се Патрик.

— За връзката между Андерш и Алекс. Андерш също беше жертва. В деня, преди да се изнесем, открихме бележка от Алекс до него. От нея ставаше ясно, че Нилс е издевателствал дори над него. Очевидно по някакъв начин са се досетили или научили, че се намират в едно и също положение, и са потърсили утеха един от друг. Взех бележката и лично я занесох на Вера Нилсон. Разказах й какво се е случило с Алекс, а вероятно и с Андерш. Това бе един от най-трудните моменти в живота ми. Андерш е, или по-точно беше — поправи се той набързо — всичко, което тя имаше. Някъде дълбоко в себе си се надявах Вера да направи това, за което на нас не ни достигна кураж — да предаде Нилс на полицията и да му потърси отговорност за стореното. Но тъй като нищо не последва, предполагам, че Вера е проявила същата слабост като нас.

Карл-Ерик несъзнателно бе започнал да масажира гърдите си с юмрук. Болката нарастваше с всеки миг и вече я усещаше дори с върха на пръстите си.

— Имате ли някаква представа къде може да е Нилс?

— Не, никаква. Но където и да е, надявам се да страда. Проклет да е.

Болката изригна като вулкан, пръстите му изтръпнаха и той разбра, че има някакъв проблем. Сериозен проблем. Зрението му се замъгли и макар да виждаше как устните на останалите се движат, всичко прелиташе пред погледа му като на забавен каданс. За миг се зарадва, че гневът изчезна от очите на Биргит. Но когато видя, че на негово място се прокрадва тревога, разбра, че ситуацията е сериозна. В следващия миг всичко потъна в мрак.

Патрик седеше в колата и се опитваше да си поеме дъх след бясното пътуване до болница „Салгренска“. Караше след линейката и остана с Хенрик и Биргит, докато не се разбра, че Карл-Ерик е прекарал тежък инфаркт, но състоянието му вече не е критично.

Това беше един от най-разтърсващите дни в живота му. През годините служба в полицията бе ставал свидетел на много човешка мъка, но никога досега не бе чувал толкова сърцераздирателна и трагична история като тази, която Карл-Ерик му разказа следобед.

Патрик знаеше, че казва истината, но въпреки това му бе трудно да я приеме. Как можеше да се очаква от Алекс спокойно да продължи да живее след подобен кошмар? Не само че я бяха изнасилили и разрушили детството й, но и я бяха принудили цял живот да вижда резултата от кошмара пред очите си. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере постъпката на родителите й. Той никога не би позволил на извършителя да се измъкне безнаказано, ако разбереше, че детето му е станало жертва на изнасилване. Още по-трудно му бе да си представи, че някой би се опитал да потули цялата история. Как може мнението на хората да е по-важно от здравето и живота на собственото ти дете? Това не можеше да разбере.

Седеше със затворени очи, подпрял глава на седалката. Започна да се свечерява и трябваше да се прибира, но се чувстваше слаб и вял. Дори мисълта за чакащата го Ерика не бе достатъчна да го накара да запали двигателя и да поеме към къщи. Основите на позитивизма му бяха сериозно разклатени и за първи път се зачуди дали злото у хората не надделява над доброто.

От друга страна, изпитваше лека вина, защото макар историята да го трогна дълбоко, почувства професионално удовлетворение, че благодарение на него нещата си идват на местата. Този следобед откри отговорите на множество въпроси. Но отчаянието му също нарасна. Въпреки че бе разрешил част от загадката, все още не знаеше кой или кои са убийците на Алекс и Андерш. Може би мотивът се криеше в миналото, а може би не, колкото и невероятно да му звучеше второто. Все пак именно там се криеха причините за връзката между Алекс и Андерш.

Но защо му е на някого да иска да ги убие заради нещо, случило се преди двайсет и пет години? И защо точно сега? Какво бе събудило тази отдавна погребана тайна и довело до две убийства в рамките на няколко седмици? Най-много го мъчеше мисълта, че не знае в каква посока да поеме оттук нататък.

Разговорът от този следобед представляваше огромен пробив в разследването, но същевременно и един вид задънена улица. Патрик си припомни всичко, което бе свършил и чул през изминалия ден, и се сети, че пази изключително важна улика в колата си. Бе я забравил заради преживения у семейство Карлгрен шок и суматохата покрай внезапната болест на Карл-Ерик. Ентусиазмът му от сутринта се завърна и той осъзна, че освен всичко друго, разполага и с уникална възможност да тръгне по тази следа. Трябваше му само малко късмет.

Включи мобилния си телефон, не отвори получените три гласови съобщения и позвъни на „Информация“, за да получи номера на болница „Салгренска“. Дадоха му телефона на рецепцията.

— Болница „Салгренска“.

— Здравейте, казвам се Патрик Хедстрьом. Имате ли служител на име Роберт Ек в отделението по съдебна медицина?

— Един момент, сега ще проверя.

Патрик затаи дъх. Роберт му бе състудент от академията, който след дипломирането си специализира съдебна медицина. По време на следването бяха непрекъснато заедно, но след това пътищата им се разделиха. Патрик бе дочул, че Роберт работи в болница „Салгренска“, и се молеше наистина да се окаже така.

— Да видим. Да, имаме служител на име Роберт Ек. Искате ли да ви свържа?

— Да, благодаря — зарадва се Патрик.

Прозвучаха няколко сигнала свободно, след което чу добре познатия глас на Роберт.

— Съдебна медицина, Роберт Ек.

— Здравей, Робан, можеш ли да познаеш кой се обажда?

Настъпи кратка тишина. Патрик не вярваше Роберт да успее да познае гласа му и дори се приготви да му подскаже. Но точно в този миг в слушалката прозвуча вик.

— Патрик Хедстрьом, стара лисица такава! По дяволите, откога не сме се чували! На какво дължа тази чест? Все пак това си е направо чудо!

Гласът на Роберт прозвуча закачливо и Патрик леко се засрами. Знаеше, че не поддържа добър контакт с приятелите си. В началото Роберт често го търсеше, но престана, когато видя, че Патрик не му отвръща със същото. Почувства се още по-неловко при мисълта, че когато най-накрая му се обади, бе, за да му поиска услуга. Но вече нямаше връщане назад.

— Да, знам, че рядко се обаждам. Всъщност сега стоя на паркинга пред болницата и случайно си спомних, че май работиш тук. Затова реших да проверя дали днес си на работа и да мина да се видим.

— Да, по дяволите. Идвай.

— Как да те открия? Къде е отделението ти?

— В мазето. Влез през централния вход, слез долу с асансьора, свърни надясно и иди до дъното на коридора. Там ще видиш врата, която води към нашето отделение. Позвъни на звънеца и ще ти отворя. Страхотно ще е да те видя.

— Да. Ами значи до няколко минути.

Патрик отново се засрами при мисълта, че щеше да се прояви като същински използвач по отношение на стария си приятел, но, от друга страна, Роберт също му беше длъжник. Докато следваха, той живееше с момиче на име Сузане, която освен всичко друго му бе и годеница. Същевременно обаче въртеше страстна афера с една от общите им приятелки, Мари, която също имаше друга връзка. Срещаха се тайно цели две години, а през това време Патрик безброй пъти му спасяваше кожата. Доста често се налагаше да му осигурява алиби и да проявява невероятна фантазия, когато Сузане му се обаждаше, за да го попита дали знае къде е Роберт.

Сега, като се замисли, си даде сметка, че и двамата с приятеля му не бяха постъпвали особено почтено с нея. Но тогава бяха млади и зелени и в интерес на истината Патрик намираше цялата ситуация за направо очарователна и дори леко завиждаше на Роберт за това, че ходи с две мадами. Разбира се, накрая сапуненият мехур се спука и Роберт се озова на улицата без апартамент и без приятелка. Но благодарение на вродения си чар само след няколко седмици освободи дивана на Патрик и отиде да живее у друго момиче.

Патрик бе чул също, че се е оженил и има деца, но му бе много трудно да си го представи. Сега щеше да разбере как стоят нещата в действителност.

Залута се по безкрайните коридори на болницата и макар наставленията, които му даде Роберт, да изглеждаха на пръв поглед ясни, успя да се загуби на два пъти, преди да открие правилната врата. Натисна звънеца и зачака. След миг вратата се отвори.

— Здравей!

Прегърнаха се сърдечно и след това направиха крачка назад, за да се огледат хубаво. Патрик констатира, че времето е било благосклонно към Роберт, и се надявате приятелят му да смята същото за него. За всеки случай глътна корема си и леко изпъчи гърди.

— Влизай, влизай.

Роберт го поведе към кабинета си, който се оказа миниатюрна стаичка, където едва се побираше сам човек, а какво остава за двама. Роберт седна зад бюрото си и Патрик го огледа по-внимателно. Носеше светлата си коса изкусно вчесана, също като на младини, а бялата му престилка бе изрядно изгладена. Патрик винаги бе смятал, че стремежът на Роберт към чистота и подреденост представлява нещо като противовес на хаоса в личния му живот. Погледът му попадна на снимка върху етажерката зад него.

— Това семейството ти ли е?

Не успя напълно да скрие изненадата си.

Роберт се усмихна гордо и свали снимката.

— Да, съпругата ми Карина и двете ни деца, Оскар и Мая.

— На колко са години?

— Оскар е на две, а Мая — на шест месеца.

— Много са сладки. Откога си женен?

— От три години. Май не ти се вярваше, че от мен ще излезе баща и съпруг, а?

Патрик се разсмя.

— Не, трябва да призная, че шансовете за това не изглеждаха много големи.

— Да, нали знаеш, биологичният часовник тиктака. Ами ти? Сигурно имаш цял футболен отбор?

— Не, не стана точно така. Всъщност наскоро се разведох. Нямахме деца, което отчасти бе добре предвид обстоятелствата.

— Съжалявам.

— Нещата не са чак толкова зле. Дори в момента имам многообещаваща връзка, но да видим как ще се развие.

— Та как реши да ме посетиш така изведнъж след толкова много години? Дойде ми като гръм от ясно небе.

На Патрик му стана неудобно. За пореден път се засрами, че когато най-накрая се накани да посети приятеля си, то бе, за да го помоли за услуга.

— В града съм по работа и се сетих, че работиш в съдебна медицина. Имам нужда от помощ, а не мога да си позволя да следвам каналния ред. В такъв случай ще минат седмици, преди да получа отговор, а нямам нито време, нито търпение.

Върху лицето на Роберт се изписа любопитство. Допря пръстите на ръцете си и зачака продължението.

Патрик се наведе и извади плик с лист хартия вътре. Подаде го на Роберт, който го пъхна под силната светлина на настолната лампа, за да го разгледа по-добре.

— Откъснах го от една тетрадка в дома на жертва на убийство. Видях, че съдържанието на предходната страница се е отпечатало върху него, но следите са твърде слаби, за да мога да пресъздам целия текст. Нали разполагате с инструменти за тази цел?

— Амии, да.

Роберт му отговори малко колебливо, като продължи да оглежда листа под лампата.

— Но както сам каза, има стриктни процедурни правила, които трябва да следваме. А и ни чакат куп заявени поръчки.

— Да, да, знам. Но си помислих, че това няма да отнеме много време. Просто му хвърли едно око и виж дали може да възстановим текста поне донякъде.

Роберт сбърчи вежди, докато обмисляше казаното от Патрик. След това се усмихна дяволито и се изправи.

— Да, можем за малко да забравим за бюрокрацията. Прав си, ще отнеме само няколко минути. Хайде, ела.

Той излезе преди Патрик от малкия кабинет и отвори вратата, която се намираше точно срещу неговата. Влязоха в голяма и светла стая, изпълнена с всевъзможно странно на вид оборудване. Всички инструменти искряха от чистота и се вписваха идеално в клиничната атмосфера, създадена от белите стени и хромираните шкафове и пейки. Апаратът, от който Роберт се нуждаеше, се намираше в дъното на помещението. Той изключително внимателно извади листа от плика и го постави върху една плоскост. После натисна един бутон и включи апарата, който грейна със синкава светлина. Изведнъж всички думи ясно се откроиха върху белия лист.

— Ето. Това ли се надяваше да видиш?

Патрик прочете набързо текста.

— Да, точно на това се надявах. Ще ми дадеш ли минутка, да го препиша?

Роберт се усмихна.

— Мога да направя дори нещо повече. С тази апаратура мога да отпечатам копие, което да си отнесеш вкъщи.

По лицето на Патрик се разля широка усмивка.

— Прекрасно! Страхотно! Благодаря!

След около половин час Патрик вече можеше да си тръгне с фотокопие на текста от тетрадката на Андерш. Тържествено обеща да се обажда на Роберт по-често, като се надяваше да удържи на думата си. За съжаление обаче се познаваше твърде добре.

По време на обратния път се отдаде на размисъл. Обичаше да кара по тъмно. Спокойствието, което го обгръщаше в черната кадифена нощ и което бе нарушавано единствено от светлината на фаровете на някой случаен автомобил, му помагаше да мисли много по-ясно. Бавно и методично навърза информацията, с която вече разполагаше, с новите улики от листа на Андерш и когато спря пред къщата си в Танумсхеде, бе сигурен, че е успял да разреши поне една от тормозещите го загадки.

Почувства се странно, когато си легна без Ерика. Чудно колко бързо човек свиква с приятните неща. Трудно му бе да заспи сам. Изненада се от силното разочарование, което изпита, когато Ерика му каза, че сестра й е дошла неочаквано на гости и ще е най-добре той да си отиде направо вкъщи. Искаше му се да я разпита по-подробно, но по гласа й усети, че не може да говори, затова й каза единствено, че ще й се обади утре и че му липсва.

Мислите за Ерика и за задачите му през утрешния ден прогониха съня и нощта му се стори безкрайна.

Когато децата заспаха, двете с Ана най-накрая можеха да си поговорят нормално. Ерика набързо размрази малко готова храна от фризера, тъй като Ана определено имаше нужда да се подкрепи. А и тя самата почти нищо не бе хапвала през деня и стомахът й къркореше.

Ана само ровеше из храната с вилица, а Ерика за пореден път изпита добре познатото чувство на притеснение за малката си сестра. Точно както през детството им й се прииска да прегърне Ана, да я залюлее в ръце, да я увери, че всичко ще е наред, да я целуне и да накара злото и болката да изчезнат. Но сега вече бяха големи и проблемите на Ана бяха далеч по-сериозни от едно ожулено коляно. Ерика се чувстваше безсилна и безпомощна. За първи път през живота си имаше чувството, че сестра й е напълно непознат човек, и не знаеше как да говори с нея. Затова седеше мълчаливо и я чакаше да започне първа. Тя проговори след дълго мълчание.

— Не знам какво да правя, Ерика. Какво ще стане с мен и децата? Къде ще отидем? Как ще се издържам? Толкова дълго бях домакиня, че вече за нищо не ставам.

Ерика видя как кокалчетата на Ана побеляха, толкова силно стискаше масата, сякаш се надяваше така да успее да победи проблемите си.

— Шт, недей да мислиш за това. Всичко ще се нареди. Живей ден за ден. Можете да останете тук колкото поискате. Тази къща е и твоя, нали?

Тя се усмихна леко накриво и за своя радост видя, че Ана й отвръща със същото. Сестра й избърса носа си с длан и зачопли замислено покривката.

— Не мога да си простя, че позволих нещата да стигнат дотук. Той нарани Ема. Как можах да му го позволя?

Носът й отново протече, но този път тя използва носна кърпичка вместо ръката си.

— Защо му позволих да нарани Ема? Та нали вътрешно усещах, че това неизбежно ще се случи някой ден. Как можах да си затварям очите просто защото така е най-лесно?

— Ана, ако има нещо, в което не се съмнявам, то е, че никога не би наранила децата си съзнателно.

Ерика протегна ръка през масата и хвана ръката на Ана. Тя бе смущаващо тънка. Костите й бяха като на птичка. Имаше чувството, че ще ги счупи, ако стисне по-силно.

— Дори сама себе си не разбирам. След всичко, на което ме подложи, все още го обичам. Любовта ми към него е толкова стара, че вече се е превърнала в част от мен, от личността ми. Каквото и да прави, не мога да я прокудя. Понякога ми се иска да хвана един нож и да я отрежа, чисто физически. Чувствам се противна и мръсна.

С трепереща ръка погали гърдите си, сякаш за да покаже къде се корени цялото зло.

— Това е напълно нормално, Ана. Няма нужда да се срамуваш. Вместо това по-добре се опитай да се успокоиш.

Ерика направи пауза.

— Но трябва да подадеш оплакване срещу Лукас в полицията.

— Не, Ерика, не мога.

Сълзите се стичаха по бузите й, задържаха се за миг на брадичката й, преди да се разлеят върху покривката.

— Да, Ана, трябва. Не бива да допускаш да му се размине. Само не ми казвай, че ще можеш да си простиш, ако го оставиш да се отърве безнаказано, въпреки че счупи ръката на дъщеря ти.

— Не, да, не знам, Ерика. Не мога да мисля ясно, сякаш съзнанието ми е обгърнато в мъгла. Нямам сили да се занимавам с това сега, може би по-късно.

— Не, Ана. Не по-късно. Сега. Не можеш да оставиш нещата за после. Трябва да го сториш веднага! Утре ще отидем заедно до полицейския участък. Трябва да го направиш не само заради децата, но и заради себе си.

— Просто не съм сигурна, че съм достатъчно силна за това.

— Знам, че си. За разлика от нас двете Ема и Ейдриън имат майка, която ги обича и е готова на всичко за тях.

Не можа да скрие горчивината в гласа си.

Ана въздъхна.

— Трябва да се освободиш от това, Ерика. Аз отдавна се примирих с факта, че всъщност двете с теб имахме само един родител и това беше татко. Вече не се опитвам да разбера защо беше така. Какво ли знам аз? Мама може би не е искала да има деца. Може би не успяхме да оправдаем очакванията й. Така и няма да разберем, затова е безсмислено да го мислим и премисляме. Може би никога не съм ти го казвала, но виждах какво правиш за мен през детството ни, каква роля имаше в живота ми. Знам, че нямаше никой, който да се грижи за теб като майка, но трябва да ми обещаеш да прогониш горчивината. Да не мислиш, че не виждам как бягаш от всяка по-сериозна връзка. Отдръпваш се, преди да успеят да те наранят. Забрави за миналото, Ерика. Изглежда, в момента ти се случва нещо прекрасно и не бива да го проваляш. Някой ден искам да стана леля.

И двете се разсмяха през сълзи, а сега бе ред на Ерика да избърше нос със салфетката си. В стаята бушуваха толкова много чувства, че й бе трудно да диша, но същевременно усети как душата й се възражда. Имаше толкова много неизказани неща, толкова много прах в ъглите на душите им, че бе крайно време да хванат метлата и да изчистят отношенията си веднъж завинаги. И двете го знаеха.

Говориха цяла нощ, чак докато зимният мрак отстъпи и се разсея, прогонен от сивата утринна мъгла. Децата спаха по-дълго от обикновено, а когато Ейдриън оповести събуждането си с оглушителен рев, Ерика предложи да ги гледа цялата сутрин, за да може Ана да поспи няколко часа.

Усещаше неизпитвана дотогава лекота. Вярно че случилото се с Ема все още я изпълваше с гняв, но двете с Ана тази нощ си казаха много премълчавани до момента истини. Една част бяха неприятни, но нямаше как да ги избегнат. Изненада се колко добре я разбираше сестра й. Трябваше да си признае, че я бе подценявала. Че дори на моменти проявяваше високомерие и гледаше на нея като на голямо безотговорно дете. Сестра й обаче далеч не бе такава и Ерика се чувстваше щастлива, че Ана най-накрая бе разкрила истинската си същност пред нея.

Говориха много и за Патрик и Ерика му се обади, както държеше Ейдриън в ръце. Никой не й вдигна на домашния, затова реши да пробва и на мобилния. Това се оказа доста по-сложна задача, отколкото очакваше, защото Ейдриън се захласна по невероятната играчка, която леля му държеше в ръка, и с отчаяни усилия се опитваше да й я вземе. Когато чу гласа на Патрик след няколко сигнала свободно, цялата й умора от безсънната нощ се изпари, сякаш премахната с вълшебна пръчка.

— Здравей, скъпа.

— Мм, обичам да ме наричаш така.

— Как си?

— Добре, благодаря. Имаме малка семейна криза. Ще ти разкажа повече, като се видим. Случиха се много неща, двете с Ана разговаряхме цяла нощ и сега гледам децата, за да може тя да поспи малко.

Патрик чу сподавената й прозявка.

— Звучиш уморена.

— Защото съм уморена. Едва гледам. Но Ана има повече нужда от сън от мен, така че ще ми се наложи да побудувам още няколко часа. Децата не са достатъчно големи, за да ги остави човек сами.

Ейдриън загука, сякаш за да потвърди думите й.

На Патрик изведнъж му хрумна нещо.

— Има още един начин да разрешим проблема.

— Така ли? Какъв? Да не би да предлагаш да ги вържа за парапета на стълбите?

Тя се разсмя.

— Не, ще дойда да ги гледам.

Ерика изсумтя недоверчиво.

— Ти? Да гледаш деца?

Патрик се постара да прозвучи възможно най-обидено.

— Да не би да намекваш, че не мога да се справя? Щом успях да се преборя с двама нахлули с взлом крадци, то две малки човечета няма как да ми се опрат. Или просто ми нямаш доверие?

Патрик направи изкуствена пауза, а Ерика въздъхна театрално от другата страна на линията.

— Хм, може и да се справиш. Но те предупреждавам, че са същински диванета. Сигурен ли си, че ще издържиш на темпото, все пак не си първа младост?

— Ще се опитам. За всеки случай ще си взема лекарството за сърцето.

— В такъв случай мога да приема предложението ти. Кога да те чакам?

— Веднага. Вече съм на път към Фелбака по друг повод и току-що подминах игрището за мини голф. Така че ще се видим след около пет минути.

Когато излезе от колата, Патрик видя, че Ерика го чака на вратата. В ръцете си държеше момченце с големи бузи, което енергично махаше с ръце. Зад гърба й стоеше почти напълно скрито момиченце с гипсирана ръка, което си смучеше палеца. Все още не знаеше какъв бе поводът за неочакваното посещение на сестрата на Ерика. Но имайки предвид коментарите на приятелката му за зет й, при вида на гипсираната ръка на детето в съзнанието му се зароди неприятно подозрение. Реши да не пита, защото знаеше, че Ерика сама ще му разкаже в удобен момент.

Поздрави ги един по един. Целуна Ерика по устата, потупа Ейдриън по бузата, а накрая коленичи, за да се здрависа и със сериозната Ема. Хвана здравата й ръка и каза:

— Здравей, аз съм Патрик. А ти как се казваш?

Мина доста време, преди момиченцето да му отговори.

— Ема.

След това отново пъхна палец в устата си.

— Трябва й малко време да свикне с теб.

Ерика му даде Ейдриън и се обърна към Ема.

— Мама и леля трябва да поспят малко, така че ще се наложи Патрик да ви погледа. Имаш ли нещо против? Той е мой приятел и е много добър човек. А ако го слушаш, сигурно ще ти даде сладолед от фризера.

Ема погледна подозрително Ерика, но при мисълта за сладоледа не можа да устои и кимна сърдито.

— Ами в такъв случай ги оставям на грижите ти. След няколко часа пак ще се видим. Моля те, постарай се да ги запазиш живи и здрави, докато спя.

Ерика изчезна нагоре по стълбата, а той се обърна към Ема, в чийто поглед все още се четеше недоверие.

— Е, какво ще кажеш? Искаш ли да изиграем партия шах? Не? Ами малко сладолед за закуска? Добре звучи, нали? Окей тогава. Който стигне последен до хладилника, ще получи само морков.

Ана бавно се изтръгна от ноктите на съня. Имаше чувството, че е спала сто години, като Спящата красавица. Отвори очи и в първия миг не можа да разбере къде се намира. После обаче разпозна тапетите от детската си стая и действителността се стовари отгоре й с цялата си тежест. Бързо се изправи. Децата! В следващия миг обаче чу веселите писъци на Ема от долния етаж и си спомни, че Ерика й обеща да ги наглежда, докато тя си почива. Отново си легна и реши да полежи още няколко минути в топлото легло. Веднага щом го напуснеше, трябваше да застане лице в лице с проблемите си, затова реши да си открадне още няколко минути спокойствие.

Постепенно осъзна, че гласът, който дочува отдолу на фона на смеха на Ема и Ейдриън, не е на Ерика. За миг си помисли, че Лукас е дошъл, и кръвта й се смрази, но после реши, че Ерика по-скоро би го застреляла, отколкото да го пусне да влезе. Заподозря кой би могъл да е незнайният посетител и водена от любопитство, изприпка на пръсти на стълбищната площадка и погледна през пръчките на дървения парапет. В хола сякаш беше паднала бомба. Възглавниците на дивана, заедно с четири стола и едно одеяло, се бяха превърнали в колибка, а кубчетата на Ейдриън бяха разхвърляни по целия под. На холната маса имаше цяла планина от празни опаковки от сладолед и Ана се надяваше Патрик да е изял по-голямата част от съдържанието им. След това с въздишка осъзна, че дъщеря й едва ли щеше да хапне нещо друго на обяд или вечеря. В момента тя си играеше на конче, възседнала раменете на тъмнокос мъж с приятна външност и топли кафяви очи. Ема буквално се задъхваше от смях, а Ейдриън, който лежеше само по памперс върху одеяло на пода, бе също толкова развеселен. Патрик обаче май се забавляваше най-много от всички и в този момент завинаги спечели сърцето на Ана.

Тя се изправи и леко се прокашля, за да привлече вниманието на тримата другари.

— Мамо, виж, имам си конче.

Ема демонстрира пълната си власт над „коня“, като го дръпна силно за косата, но протестът на Патрик бе твърде нежен, за да трогне малкия диктатор.

— Ема, трябва да си внимателна с коня. Иначе може да не ти позволи да го яздиш повече.

Тази забележка накара младата ездачка да се замисли и тя за всеки случай погали гривата на Патрик със здравата си ръка, уплашена, че ще загуби привилегията си да се вози на гърба му.

— Здравей, Ана. Отдавна не сме се виждали.

— Да, наистина. Надявам се да не са те изцедили до край?

— Не, прекарахме си страхотно.

Патрик изведнъж се притесни.

— Много внимавах с ръката й.

— Не се и съмнявам, че е така. Изглежда, се чувства отлично. Ерика спи ли?

— Да, тя ми се стори много уморена, когато се чухме по телефона сутринта, и затова й предложих да помогна.

— Очевидно се е съгласила.

— Да, само че поразхвърляхме малко. Надявам се да не се ядоса, като се събуди и установи, че сме обърнали хола й с главата надолу.

Притеснената му физиономия направо развесели Ана. Ерика явно го строяваше в две редици.

— Ще ти помогна да разтребим. Но първо искам да пийна чаша кафе. Ти искаш ли?

Двамата пиха кафе и разговаряха като стари приятели. Пътят към сърцето на Ана минаваше през децата, а тя не можеше да не забележи възхищението в очите на Ема, която буквално висеше на врата на Патрик. Ана се опита на няколко пъти да каже на дъщеря си да го остави на мира, но той я скастри. Когато Ерика най-сетне се появи след около чак с подпухнали от сън очи, Ана вече бе успяла да разпита Патрик за всичко, от номера на обувките му до причината за развода. Когато той накрая им съобщи, че е време да тръгва, всички момичета в къщата го изпратиха с протести. Ейдриън вероятно също би се присъединил към тях, стига да не бе заспал от изтощение.

Веднага щом чуха колата му да потегля, Ана се обърна към Ерика и я погледна с широко отворени очи.

— Боже, та той се е превърнал в зет мечта. Случайно да има по-млад брат?

Ерика й се усмихна щастливо в отговор.

Патрик успя да спечели още малко време, преди да се заеме с неприятната задача, заради която се въртя неспокойно из леглото цяла нощ. Подобни ситуации бяха неизменна част от работата му, но никоя досега не бе посрещал с толкова страх и притеснения. Беше успял да разкрие едно от убийствата, но това не го радваше.

Подкара бавно колата от залива Селвик надолу към центъра. Опитваше се да отложи неизбежното колкото се може повече, но пътят бе къс и за съжаление пристигна доста по-бързо, отколкото му се искаше. Остави колата на паркинга при магазина за хранителни стоки на Ева и извървя последните метри пеша. Къщата се намираше в най-високата част на една от стръмните улици, спускащи се към рибарските колиби долу при водата. Бе стара и красива, но доста запусната. Пое си дълбоко въздух, преди да почука на вратата, защото от момента, в който кокалчетата на юмрука му докоснеха дървото, нямаше да има място за чувства, трябваше да прояви професионализъм. Работата му на полицай изискваше безукорно да изпълнява задълженията си и личното му мнение нямаше никакво значение.

Вера му отвори почти веднага. Изгледа го въпросително, но отстъпи встрани и го пусна да влезе без увъртания. Поведе го към кухнята и седнаха край масата. Патрик се озадачи, че не го попита защо идва, и дори за миг се зачуди дали вече не знаеше. Каквато и да бе истината, той трябваше да й поднесе информацията колкото се може по-внимателно.

Тя го гледаше спокойно, но тъмните кръгове под очите й издаваха скръбта от загубата на сина й. На масата лежеше стар фотоалбум и Патрик предположи, че е пълен със снимки от детските години на Андерш. Тежко му бе да седи тук, пред тази майка, загубила сина си само преди два дни, но за пореден път заглуши чувствата си и се съсредоточи върху конкретния повод за посещението си. Трябваше да разбере истината за смъртта на Андерш.

— Вера, за последен път се срещнахме при изключително тъжни обстоятелства и бих искал още в началото на разговора ни да ти изкажа искрените си съболезнования за загубата на сина ти.

Тя само кимна в отговор и мълчаливо го изчака да продължи.

— Мога да си представя колко ти е тежко в момента, но работата ми е да разкрия истината за смъртта на Андерш и се надявам да ме разбереш.

Патрик говореше ясно и отчетливо, като на малко дете. Не знаеше точно защо. Усещаше единствено колко е важно за самия него тя да го разбере правилно.

— До този момент смятахме, че Андерш е станал жертва на убийство, и дори търсехме връзка със смъртта на Александра Вийкнер, жената, с която според данните ни е имал връзка. Не открихме никакви улики, водещи към евентуалния извършител, нито пък успяхме да установим как е извършено самото убийство. Ако трябва да съм честен, този случай доста ни затрудни и така и не успяхме да си обясним добре какво точно се е случило. След това обаче попаднах на тази улика в дома на Андерш.

Патрик сложи фотокопието на листа от тетрадката върху кухненската маса пред Вера с текста към нея. На лицето й се изписа учудване и тя погледна няколко пъти ту Патрик, ту листа хартия. Вдигна го и го обърна. Докосна буквите с пръсти, а след това отново остави копието на масата със същото учудено изражение.

— Къде го откри?

Гласът й бе дрезгав и скръбен.

— В дома на Андерш. Изненадана си, защото мислеше, че си взела единствения екземпляр от това писмо, нали?

Тя кимна. Патрик продължи.

— Всъщност е така. Само че аз намерих тетрадката, в която Андерш го е написал. Под натиска на ръката му текстът се е отпечатал и на долния лист. Именно благодарение на това разполагаме с фотокопието пред теб.

Вера се усмихна иронично.

— М-да, това не успях да предвидя. Браво, че си се сетил.

— Мисля, че се досещам какво точно се е случило, но бих искал да го чуя от теб, с твои думи.

Тя подържа листа още малко, прокарвайки пръсти по думите, сякаш четеше брайлово писмо. После въздъхна дълбоко и изпълни учтивата, но настоятелна молба на Патрик.

— Отидох да занеса малко храна на Андерш. Вратата бе отключена, както винаги, така че само го извиках няколко пъти, а след това влязох в апартамента му. Вътре цареше пълно спокойствие и тишина. Видях го веднага. Сякаш сърцето ми спря да бие в този миг. Само така бих могла да опиша какво изпитах. Туптенето на сърцето ми заглъхна и в гърдите ми настана тишина. Люшкаше се леко. Напред-назад. Сякаш в стаята духаше вятър, което бе невъзможно.

— Защо не извика полиция? Или линейка?

Вера вдигна рамене.

— Не знам. Първият ми импулс беше да се затичам към него и някак си да го сваля от въжето, но когато влязох във всекидневната, разбрах, че е твърде късно. Момчето ми беше мъртво.

За първи път от началото на разказа й гласът й леко затрепери, но тя преглътна веднъж и положи усилия да запази спокойствие.

— Намерих това писмо в кухнята. Прочел си го, знаеш какво пише. Че няма сили да живее. Че животът му се е превърнал в безкрайно страдание и е твърде слаб, за да продължи да се бори. Че не вижда причина да продължава. Трябва да съм останала в кухнята час, може би два, не съм сигурна. След това пъхнах писмото в чантичката си. Остана само да взема стола, който бе използвал, за да се обеси, и да го върна на мястото му в кухнята.

— Но защо, Вера? Защо? Каква е ползата от това?

Погледът й бе уверен, но треперещите й ръце издаваха, че това спокойствие е само привидно. Патрик дори не можеше да си представи какъв кошмар е за една майка да открие сина си обесен с подут, син език и изцъклени очи. На него самия му бе изключително трудно да погледне трупа на Андерш, а този спомен щеше да преследва майка му цял живот.

— Исках да му спестя това унижение. През всичките тези години хората го гледаха с презрение. Сочеха го и му се присмиваха. Навирваха нос, когато го подминаваха на улицата, като някакви големци. Какво ли щяха да си кажат, ако разберяха, че Андерш се е обесил? Исках да го предпазя от този срам и това бе единственото, което ми дойде наум.

— Но аз все още не разбирам. Защо да е по-лошо да се самоубие, отколкото да бъде убит?

— Твърде си млад, за да разбереш. Жителите на крайбрежието питаят дълбоко презрение към „пропилелите живота си“, както наричахме самоубийците едно време. Не исках хората да говорят така за малкото ми момче. Достатъчно гадости издумаха по негов адрес, докато беше жив.

Гласът на Вера прозвуча някак твърдо. През всичките тези години тя бе влагала цялото си сърце в това да защитава сина си и да му помага. Патрик не разбираше напълно мотивите й, но за нея бе напълно естествено да продължи да го закриля и след смъртта му.

Вера протегна ръка към албума на масата и го отвори, така че и Патрик да може да гледа. Съдейки по облеклото, можеше да предположи, че снимките бяха от седемдесетте години, а Андерш му се усмихваше широко и щастливо от леко пожълтялата им повърхност.

— Нали е хубав моят Андерш — рече Вера замечтано и погали снимките с показалец. — Беше толкова мило момче. Не ми е създавал никакви проблеми.

Патрик гледаше с интерес снимките. Трудно му беше да повярва, че щастливото дете и окаяният мъж бяха един и същи човек. Добре че момчето от фотосите не знаеше каква съдба го очаква. Една от снимките особено го заинтригува. Стройно русо момиче стоеше до Андерш, който седеше на колелото си със спортно кормило. Момичето се усмихваше съвсем леко и надничаше срамежливо изпод бретона си.

— Това е Алекс, нали?

— Да — отвърна му Вера леко сопнато.

— Често ли си играеха като малки?

— Не. Но и това се случваше. Все пак бяха съученици.

Патрик внимателно подхвана тази чувствителна тема.

Обмисляше внимателно всяка следваща стъпка.

— Научих, че Нилс Лоренц им е преподавал известно време?

Вера го погледна изпитателно.

— Възможно е. Беше доста отдавна.

— Доколкото разбирам, по адрес на Нилс Лоренц са се носели най-различни слухове. Особено след изчезването му.

— Хората от Фелбака говорят за какво ли не. Сигурно са клюкарствали и за него.

Бе очевидно, че бърка в дълбока рана, но трябваше да продължи.

— Разговарях с родителите на Алекс, които ми казаха интересни неща за Нилс Лоренц. Неща, които засягат и Андерш.

— Така значи.

Вера очевидно не възнамеряваше да му спести мъките.

— Според думите им Нилс Лоренц е изнасилил Алекс и дори и Андерш.

Цялото същество на Вера се стегна, но тя не реагира на думите му. Патрик реши да я изчака. След известна вътрешна борба тя затвори албума и се изправи.

— Не желая да обсъждам отдавна забравени истории. Бих искала да си тръгнеш. Ако решите да предприемете действия срещу опита ми да прикрия самоубийството на Андерш, знаете къде да ме намерите. Но не смятам да ти помагам да изровиш тайни, които е най-добре да останат погребани.

— Имам само един въпрос. Двете с Александра разговаряли ли сте някога за това? Доколкото разбрах, тя била решила да възкреси случая и е съвсем естествено да е разговаряла с теб за това.

— О, да, така беше. Покани ме в къщата си една-две седмици, преди да умре. Бях принудена да изслушам наивните й идеи, че е крайно време да се помири с миналото си, да извади старите тайни на показ и така нататък, и така нататък. Някакви модерни глупости, ако питаш мен. Днес всички са обсебени от идеята да измият мръсните си ръце, твърдо убедени, че ще заживеят по-добър живот, ако разкрият тайните си и признаят греховете си. Някои неща обаче трябва да си останат лични. Казах й го в очите. Не знам дали се е вслушала в думите ми, но се надявам да е било така. В противен случай посещението ми би било пълна загуба на време. На всичкото отгоре и пикочният ми мехур се възпали от студа в къщата й.

С тези думи Вера ясно му даде да разбере, че разговорът им е приключил, и тръгна към външната врата. Отвори я и се сбогува доста хладно с Патрик.

Когато отново се озова навън, полицаят нахлупи шапката си над ушите и си сложи ръкавиците, но буквално не можеше да си намери място от студ. Заподскача, за да се стопли, и бързо тръгна към колата.

Едно нещо установи от разговора им — никак не бе лесно да разбереш Вера. Тя принадлежеше към едно съвсем различно поколение, но не одобряваше голяма част от ценностите му. Докато синът й бе жив, издържаше и него, и себе си. Дори след като порасна и би трябвало да може да се справя сам, бе продължила да го носи на ръце. Създаваше впечатление на еманципирана жена, която през всичките тези години е успявала да се справя без мъж, но същевременно е робувала на обществените предразсъдъци на своето поколение за поведението на жените, а и на мъжете. Колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, че й се възхищава. Беше силна жена. Сложна личност, понесла твърде много удари от живота.

Не знаеше какви ще са последиците от постъпката на Вера, от опита й да представи самоубийството на Андерш за убийство. Трябваше да предаде информацията на полицията, но нямаше ни най-малка представа какво ще последва. Ако зависеше от него, би си затворил очите, но не можеше да й обещае, че ще стане така. Реално погледнато, имаше вероятност да я обвинят във възпрепятстване на разследването например, но той искрено се надяваше това да не се случи. Харесваше Вера. Тя бе истински боец, подобни хора бяха рядкост.

Когато седна в колата и включи мобилния си телефон, откри, че има съобщение в гласовата поща. Изслуша го, беше от Ерика. Очевидно три дами и един много, много малък господин се надяваха да ги посети за вечеря. Патрик погледна часовника си. Вече бе пет. Тутакси реши, че е твърде късно да се връща в участъка, а и вкъщи нямаше какво да прави. Преди да запали колата, позвъни на Аника и накратко й разказа какво е открил, но запази детайлите за по-късно. Искаше да ги представи лично на Мелберг. Не му се щеше началникът му да разбере погрешно ситуацията и да предприеме някоя оперетна операция само за да задоволи егото си.

Докато караше обратно към дома на Ерика, мислите му непрекъснато се връщаха към убийството на Алекс. Разстрои се, че отново бе ударил на камък. При две убийства имаше далеч по-голям шанс извършителят да е допуснал грешка. Сега обаче отново се намираше в изходна позиция и за първи път му мина мисълта, че може и да не открият убиеца на Алекс. Това силно го натъжи. По някакъв начин му се струваше, че вече познава Алекс най-добре от всички. Разказът за детството и живота й след изнасилването го трогнаха дълбоко. Трябваше да открие убиеца й. Никога досега не бе искал нещо по-силно.

Но се налагаше да признае, че се намира в задънена улица и не знае как да излезе от нея, нито къде изобщо да търси. Реши днес да забрави за работата си. Предстоеше му среща с Ерика, със сестра й и най-вече с децата. Усещаше, че точно от това има нужда тази вечер. Целият този кошмар му късаше сърцето.

Мелберг барабанеше нетърпеливо с пръсти по плота на бюрото си. Къде се е запилял този хулиган? Да не си мисли, че това е детска градина? Че може да идва и да си отива, когато му скимне? Вярно че днес е събота, но ако си въобразява, че може да си вземе почивен ден преди разследването да приключи, дълбоко се лъже. Не, скоро ще го извади от това заблуждение. В неговия участък важат строги правила и от служителите се очаква определена дисциплинираност. Всички трябва да знаят кой командва парада. Така се прави в днешни дни, а ако има някой роден за лидер, то това е той. Майка му непрекъснато му повтаряше, че ще постигне много в живота си, и макар да му се налагаше да признае, че вече от доста време чака този миг, никога не се бе съмнявал, че невероятните му качества рано или късно ще бъдат оценени.

Именно затова толкова се ядосваше, че разследването зацикля. Шансът му бе толкова близо, че буквално можеше да го докосне, но ако нескопосаните му подчинени скоро не постигнеха някакъв резултат, то можеше да се прости с мечтите за повишение и ново назначение. Какви безделници само. Провинциални полицайчета, неспособни да открият собствения си задник с две свободни ръце и джобно фенерче. Таеше слаба надежда по отношение на младия Хедстрьом, но очевидно и той щеше да го разочарова. Все още не му бе докладвал за пътуването до Гьотеборг, така че то най-вероятно щеше да се окаже поредният излишен разход. Вече бе девет и десет, а от служителя му нямаше и следа.

— Аника!

Мелберг изкрещя към отворената врата и раздразнението му още повече се усили от факта, че измина повече от минута, преди тя да се довлече в отговор на повикването му.

— Да, какво има?

— Чувала ли си се с Хедстрьом? Да не би да си лежи на топло вкъщи в леглото?

— Едва ли. Обади се и ми каза, че има проблеми с колата, но е на път.

Аника погледна часовника.

— Трябва да е тук след петнайсетина минути.

— По дяволите, не може ли да дойде пеша!

Отговорът на Аника се забави и той видя как по устните й пробяга лека усмивка.

— Не, не мисля, че си е вкъщи.

— Къде, по дяволите, е тогава?

— Ще трябва да го попитате лично — рече Аника, обърна му гръб и тръгна към стаята си.

Това, че Патрик имаше основателна причина да закъснее, още повече ядоса Мелберг. Не можеше ли да прояви малко предвидливост и да излезе по-рано сутринта, за всеки случай?

Патрик се появи след четвърт част и влезе в кабинета му, след като първо предвидливо почука на отворената врата. Бе задъхан и почервенял, но изглеждаше безсрамно щастлив и весел въпреки факта, че бе накарал началника си да го чака почти половин час.

— Да не мислиш, че тук се работи на половин ден, а? И къде беше вчера? Пътуването ти до Гьотеборг беше онзи ден.

Патрик седна на стола за посетители срещу бюрото и отговори спокойно на въпросите, с които го атакува Мелберг.

— Моля за извинение, че закъснях. Колата ми отказа да запали тази сутрин и ми отне повече от половин час да я оправя. Да, ходих до Гьотеборг завчера и мисля да ви разкажа за пътуването си, преди да отговоря на последния ви въпрос.

Мелберг изръмжа сърдито в отговор. Патрик му съобщи какво е открил за детството на Алекс. Не му спести нито един от противните детайли, а Мелберг усети как зяпва от учудване, когато разбра, че Юлия е дъщеря на Алекс. Никога преди не бе чувал подобна история. След това Патрик му спомена за болестта на Карл-Ерик и спешното посещение в болницата и как бе успял да анализира уликата от апартамента на Андерш. Обясни на началника си, че става дума за прощално писмо и като естествено продължение на този факт му съобщи какво бе правил предишния ден. Накрая представи в обобщен вид откритията си на Мелберг, който бе необичайно мълчалив.

— Така че едното убийство се оказа самоубийство, а що се отнася до другото, все още не разполагаме нито със заподозрян, нито с мотив. Имам чувството, че смъртта на Алекс има връзка с разказаното от родителите й, но нямам каквито и да било доказателства или факти, които да подкрепят подобна хипотеза. Сега знаете всичко. Как смятате да продължим оттук нататък?

След дълга пауза Мелберг най-накрая успя да се съвземе.

— М-да, невероятна история. Аз лично бих заложил по-скоро на мъжа, с който е кръшкала, отколкото на някаква стара история отпреди двайсет и пет години. Предлагам да поговориш още веднъж с любовника на Алекс и този път да го притиснеш още повече. Мисля, че това е най-доброто в случая.

Веднага след като Патрик му съобщи кой беше бащата на детето на Алекс, Мелберг превърна Дан в заподозрян номер едно.

Патрик кимна и понечи да си тръгне. На Мелберг му се стори съмнително, че се съгласява толкова бързо.

— И още нещо. Добра работа си свършил, Хедстрьом — рече той с нежелание. — Мога да разчитам, че ще се заемеш с Дан, нали?

— Абсолютно, шефе, смятай, че съм се заел.

Дали Мелберг не долови известна ирония в гласа на подчинения си? Но Патрик го погледна невинно и прогони подозренията му. Момчето явно имаше достатъчно акъл в главата, за да знае, че трябва да се вслушва в гласа на по-опитните.

Хората се прозяват, за да подобрят оросяването на мозъка си. Патрик дълбоко се съмняваше, че това важи и за него. Умората от безсънната нощ, която прекара в собственото си легло, го събори, а у Ерика, както обикновено, за сън и дума не можеше да става. Погледна уморено към добре познатите купчини с документи на бюрото си и за малко да ги грабне и да ги хвърли в коша за боклук. Беше му дошло до гуша от това разследване. Имаше чувството, че то трае вече месеци наред, а реално ставаше дума само за четири седмици. Случиха се толкова много неща, а все още нямаха никакъв напредък. Аника, която мина покрай стаята му и го видя да търка сънено очи, се върна със спасителна чаша кафе и я остави пред него.

— Нанагорно ли ти идва?

— Да, трябва да призная, че в момента хич не ми се занимава с това. Пак се върнах в изходна позиция. Отговорът се крие някъде тук, сред тези листа. Трябва само да открия миниатюрната улика, която все пропускам.

Той хвърли отчаяно химикалката си върху едната купчина.

— А иначе?

— Какво?

— Ами как е личният живот? Знаеш какво имам предвид…

— Да, Аника. Знам какво имаш предвид. Какво искаш да знаеш?

— Още ли го карате като на бинго?

Патрик не бе съвсем сигурен дали наистина иска да разбере за какво става дума, но реши все пак да я попита.

— Като на бинго?

— Ами да, нали знаеш. Пет пъти поред…

След това тя затвори вратата със закачлива усмивка.

Патрик се разсмя. Да, можеше човек и така да го нарече.

Наложи си да се хване за работа и се почеса замислено с химикалката по главата. Нещо не се връзваше. Нещо в думите на Вера. Извади тефтерчето, в което си бе водил записки по време на разговора им, и внимателно прегледа всичко, ред по ред. В съзнанието му бавно се зароди една мисъл. Ставаше дума за съвсем малък детайл, който обаче можеше да се окаже изключително важен. Издърпа уверено един лист от купчината. Някой външен човек можеше да остане с невярното впечатление, че в кабинета му цари хаос. Всъщност той знаеше отлично кое къде се намира.

Прочете написаното изключително внимателно и замислено протегна ръка към телефона.

— Здравейте, търси ви Патрик Хедстрьом, от полицията в Танумсхеде. Бих искал да ви попитам дали сте си вкъщи днес. Искам да ви задам няколко въпроса. Там ще сте. Чудесно, идвам след двайсетина минути. Къде живеете? Точно при входа за Фелбака. Вдясно след стръмния склон, третата къща вляво. Червена с бели ъгли. Добре, сигурно ще успея да ви открия без проблем. Иначе ще ви се обадя. Ами тогава до след малко.

След по-малко от двайсет минути Патрик стоеше пред вратата. Лесно откри малката къщичка, в която Ейлерт сигурно живееше от дълги години заедно със семейството си. Почука с юмрук на вратата. Почти веднага му отвори една кльощава, дребна и намръщена жена. Представи се важно като Свеа Берг, съпругата на Ейлерт, и го покани в малката всекидневна. Патрик забеляза, че след обаждането му в дома им бе настъпила трескава дейност. На масата го чакаше порцеланът за специални случаи и висок поднос за сладки, на чиито три етажа се мъдреха цели седем вида сладкиши. Патрик въздъхна. Този случай определено нямаше да се отрази добре на обиколката на талията му.

Свеа Берг му се стори неприятна още от първия миг, но съпругът й успя да спечели сърцето му със здравото си ръкостискане и с погледа на живите си светлосини очи. Патрик веднага разбра по грубата му ръка, че цял живот бе работил като вол.

Когато Ейлерт се изправи, Свеа веднага забеляза, че покривалото на дивана се е намачкало, сбърчи силно вежди и се втурна да го оправя, като хвърли на съпруга си пълен с укор поглед. Къщата светеше от чистота, цареше пълен ред и на човек му бе трудно да повярва, че тук живеят хора. Патрик съжали Ейлерт. Той изглеждаше напълно изгубен в собствения си дом.

Свеа ту се усмихваше угоднически на Патрик, ту гледаше с упрек съпруга си. Поведението й бе направо комично. Полицаят се зачуди кое точно у Ейлерт предизвика подобно раздразнение у жена му, но накрая предположи, че тя не може да понася самото му присъствие.

— Та така, господин полицай, моля заповядайте, приготвили сме кафе и кифлички.

Патрик седна послушно на стола, обърнат към прозореца, а Ейлерт понечи да се настани до него.

— Не, Ейлерт, не там. Седни тук.

Тя му посочи твърдо стола до късия край на масата и Ейлерт послушно й се подчини. Патрик огледа стаята, докато Свеа пъргаво му наля кафе и изглади невидимите гънки по покривката на масата. Домът им очевидно бе обзаведен така, че да създаде у посетителите илюзия за несъществуващо богатство. Бе пълен с второкачествени копия на маркови стоки. Като се започнеше от натруфените с безброй дипли и панделки пердета, които очевидно трябваше да имитират коприна, и се стигнеше до множеството украшения, уж от сребро и злато. На фона на този изкуствен блясък Ейлерт изглеждаше не на мястото си.

За огромно съжаление на Патрик наложи му се доста да изчака, преди да зададе въпросите си. Свеа не спираше да бъбри, като същевременно шумно сърбаше кафето си.

— Този сервиз, разбирате ли, е подарък от сестра ми от Америка. Тя е омъжена там за голям богаташ и винаги ми изпраща невероятни неща. Той е изключително ценен.

Тя вдигна многозначително елегантно декорираната си чаша за кафе. Патрик силно се съмняваше в нейната драгоценност, но предпочете да се въздържи от коментар.

— Да, да, аз самата щях да замина за Америка, ако не беше крехкото ми здраве. И сега щях да съм богато омъжена там, вместо да седя в тази дупка вече петдесет години.

Свеа погледна укорително Ейлерт, който запази спокойствие и не отвърна на коментара й. Сигурно бе чувал тази песен вече стотици пъти.

— Страдам от подагра, разбирате ли. Ставите ми са напълно проядени и изпитвам болка от сутрин до вечер. Добре че не обичам да се оплаквам. Като добавим и ужасната ми мигрена, мога да си намеря безброй поводи за вайкане, но подобно поведение не е присъщо на природата ми. Не, човек трябва да носи гордо теглото си. Не знам колко пъти съм чувала другите да ми казват: „Колко си силна, Свеа, колко смело понасяш болежките си.“ Но какво да се прави, такава съм си.

Тя притвори срамежливо клепачи, като същевременно демонстративно изви ръце, които според Патрик изобщо не изглеждаха покосени от подагра. „Ама че усойница“, помисли си той. Лицето й бе намазано с дебел слой грим, а на всичкото отгоре се бе накичила с безброй евтини бижута. Имаше само една положителна черта — външността й се вписваше идеално в цялостната атмосфера на стаята. Двамата бяха толкова различни, как, за бога, можеха да са женени вече петдесет години? Предположи, че е въпрос на поколение. Вътрешните различия не бяха причина за развод за хора на тяхната възраст, искаха се къде-къде по-сериозни основания. Колко жалко. Ейлерт едва ли можеше да се похвали с щастлив живот.

Патрик се прокашля, за да прекъсне водопада от думи на Свеа. Тя замлъкна послушно и впери поглед в устните му, за да не пропусне нито една от интересните новини, които бе дошъл да им каже. Най-вероятно клюките щяха да тръгнат още преди да успее да прекрачи прага.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за седмицата, преди да откриете Александра Вийкнер. Нали вие наглеждахте къщата й.

Патрик замълча и погледна Ейлерт в очакване да каже нещо. Но Свеа го изпревари.

— Кой би предположил, че подобно нещо ще се случи и че точно моят Ейлерт ще я открие. Целият град само за това говори вече седмици наред.

Бузите й горяха от възбуда, а Патрик едва се въздържа да не я скастри. Вместо това се усмихна лукаво и рече:

— Моля да ме извините, но бих искал да остана насаме със съпруга ви за малко. Това е стандартна полицейска процедура, при вземането на показания не се допуска в стаята да присъстват външни лица.

Това си беше чиста лъжа, но за свое най-голямо удоволствие Патрик видя как тя, респектирана от авторитета му, с неохота стана от масата и въпреки нежеланието си напусна центъра на събитията. Патрик веднага бе възнаграден с благодарен, щастлив поглед от Ейлерт, който едва успя да скрие злорадството си, като видя как съпругата му остава с пръст в устата. Когато тя изчезна в кухнята, Патрик продължи:

— Та докъде бяхме стигнали? Да, бих искал да ми разкажете за седмицата от преди убийството, когато сте наглеждали дома на Александра Вийкнер.

— Какво значение има това?

— Все още не съм сигурен. Но може да се окаже важно. Затова ви моля да се опитате да си спомните колкото се може повече подробности.

Ейлерт се замисли. Старателно напълни лулата си с тютюн, който извади от пликче с три котви, и заговори отново едва след като запали лулата и си дръпна няколко пъти.

— Да видим. Открих я в петък. Винаги минавах оттам в този ден, за да проверя всичко ли е наред, преди тя да пристигне вечерта. Значи за последен път бях в къщата в петъка предишната седмица. Не, всъщност в петък бяхме канени на рожден ден у най-малкия ни син, който навърши четирийсет, затова се отбих в дома на Александра още в четвъртък вечерта.

— Как ви се стори къщата тогава? Забелязахте ли нещо необичайно?

Патрик с усилие успяваше да прикрие вълнението си.

— Нещо специално?

Ейлерт дръпна тържествено от лулата си, докато мислеше.

— Не, всичко беше наред. Огледах цялата къща и мазето, но не открих нищо притеснително. Заключих внимателно, преди да си тръгна. Имах собствен ключ.

Наложи се Патрик да зададе в прав текст въпроса, който го тормозеше.

— Ами котела? Работеше ли? Беше ли топло?

— О, да. Тогава всичко с него беше наред. Сигурно се е развалил, след като си тръгнах. Не разбирам какво значение има дали котелът е работел или не.

Ейлерт извади за малко лулата от устата си.

— Ако трябва да съм напълно честен, не знам дали има значение, но благодаря за помощта. Може да се окаже важно.

— Любопитно ми е защо не ме попитахте по телефона.

Патрик се усмихна.

— Предполагам, че съм старомоден. Не мисля, че по телефона мога да получа информацията, която ми е нужна. Предпочитам да разговарям с хората очи в очи. Понякога се питам дали не е трябвало да се родя преди сто години, преди всичките модерни изобретения.

— Не си мисли глупости, момче. Недей да вярваш на приказките, че едно време е било по-хубаво. Едва ли си мечтаеш за студ, бедност и тежък труд от сутрин до вечер. Не, не, аз гледам да се възползвам докрай от целия лукс на модерния живот. Дори имам компютър с включен интернет. Никога не би си го помислил за старец като мен, нали?

Той посочи многозначително Патрик с лулата си.

— Всъщност не мога да кажа, че съм страшно изненадан. Сега обаче трябва да си тръгвам.

— Надявам се, че бях полезен и че идването ви не е било напразно.

— Не, научих точно това, което очаквах. Освен това опитах и вкусните сладки на съпругата ви.

Ейлерт изсумтя сърдито.

— Да, голяма сладкарка е, не може да й се отрече.

След това замлъкна и в този миг мълчание сякаш се събраха всичките петдесет години мъки. Свеа, която сигурно беше подслушвала с ухо на вратата, не можа да издържи повече и влезе в стаята.

— Научихте ли каквото ви беше нужно?

— Да, благодаря. Мъжът ви ми оказа пълно съдействие. Бих искал да ви благодаря за кафето и вкусните сладки.

— Няма защо. Радвам се, че ви харесаха. Ейлерт, започни да разтребваш, докато аз изпратя господин полицая до вратата.

Ейлерт послушно взе да прибира чашите и чинийките, а Свеа тръгна с Патрик към вратата и отново го заля с поток от думи. Накрая каза:

— Затворете добре след себе си. Не бива да стоя на течение, нали разбирате.

Патрик въздъхна с облекчение, когато вратата се затвори зад гърба му. Каква ужасна жена. Важното бе, че подозренията му се оказаха верни. Вече знаеше кой е убил Александра Вийкнер.

В деня на погребението на Андерш времето бе далеч по-лошо, отколкото когато се простиха с Алекс. Силният вятър щипеше мъчително кожата и караше бузите да аленеят като рози. Патрик се облече колкото се може по-топло, но дрехите му не успяха да го предпазят от безмилостния студ. Целият трепереше, докато стоеше до отворения гроб и гледаше как ковчегът бавно се спуска надолу. Самата церемония бе кратка, почти нямаше хора. Само неколцина си направиха труда да дойдат до църквата, а самият Патрик дискретно седна на най-задната пейка. Вера седеше на първата.

В началото не смяташе да отиде с процесията до гробищата, но в последната минута реши да го стори, това бе най-малкото, което можеше да направи за Андерш. През цялото време наблюдаваше Вера, но по лицето й не пробяга нито една емоция, което, разбира се, не означаваше, че не скърби. Вера бе просто човек, който не обича да показва чувствата си. Патрик я разбираше и й съчувстваше. Можеше да се каже, че дори донякъде й се възхищаваше. Тя беше силна жена.

След края на погребението малкото хора, дошли да се простят с Андерш, се разотидоха. Вера тръгна бавно с наведена глава по чакълената пътека към църквата. Студеният вятър плющеше здраво с камшика си и тя бе увила шала си като забрадка на главата. Патрик се поколеба за миг. След кратка душевна борба, заради която разстоянието между него и Вера се увеличи с няколко метра, реши да я догони.

— Красива церемония.

Тя се усмихна горчиво.

— И двамата знаем отлично, че погребението му беше също толкова жалко, колкото по-голямата част от живота му. Но благодаря все пак. Много мило от твоя страна.

В гласа на Вера се бе промъкнала трупаната с години умора.

— Всъщност сигурно трябва да съм благодарна. Само допреди няколко години дори нямаше да ми позволят да го погреба в централните гробища. Щяха да му отделят парцел отвъд благословената земя в специално отреденото за самоубийци място. Много от старите хора все още вярват, че за отнелите сами живота си няма място в рая.

Вера замълча за миг. Патрик я остави да говори.

— Ще предприемете ли някакви законови действия срещу мен, задето се опитах да прикрия самоубийството му?

— Не мога да ти гарантирам, че няма. Жалко е, че реши да постъпиш по този начин, а и така наруши закона, но не мисля, че ще има някакви последици.

Подминаха енорийския дом и продължиха бавно напред към къщата на Вера, която се намираше само на около стотина метра от църквата. Патрик бе мислил цяла нощ как да постъпи. Изборът, който направи, бе жесток, но вероятно щеше да му донесе успех. Заговори й някак безгрижно.

— Най-трагичното в историята на Андерш и Алекс е, че едно невинно дете загуби живота си.

Вера се обърна рязко към него. Спря и силно го дръпна за ръкава.

— Как така дете? За какво говориш?

Патрик се зарадва, че репликата му е успяла да постигне желания ефект.

— Детето на Александра. Била е бременна. В третия месец.

— От съпруга си…

Вера взе да заеква, но Патрик продължи с престорено студен глас.

— Не, съпругът й няма нищо общо с това. Очевидно не са били интимни от години. Не, очевидно бащата на детето е някой от Фелбака.

Вера така силно го стискаше за ръкава на палтото, че кокалчетата й побеляха.

— Мили боже. Мили, мили боже.

— Да, ужасно е, нали. Да убиеш неродено дете. Докладът от аутопсията гласи, че е било момче.

Вътрешно му се плачеше, но реши да не казва нищо повече, а да изчака реакцията, на която се надяваше.

Бяха се спрели под големия кестен, на петдесет метра от къщата на Вера. Изведнъж тя се втурна напред, което го свари неподготвен. Тичаше удивително бързо за възрастта си и на Патрик му трябваха няколко секунди, за да разбере какво става и да хукне след нея. Когато стигна до къщата й, завари външната врата открехната и предпазливо влезе вътре. Откъм банята се чуваше хлипане, в следващия миг Вера повърна.

Стори му се кощунствено да стои в коридора с шапка в ръка и да я слуша как повръща, затова свали мокрите си обувки, закачи връхната си дреха на закачалката и отиде в кухнята. Когато Вера влезе при него след няколко минути, кафеварката вече къкреше, а на масата имаше две чаши за кафе. Лицето й бе пребледняло, в очите й за първи път проблясваха сълзи. Съвсем малки, като искрящи перли в ъгълчетата им. Но това беше достатъчно. Вера седна сковано на един от столовете в кухнята.

Само за няколко минути се бе състарила с години. Движенията й също бяха станали някак мудни, като на старица. Патрик я остави да си отдъхне още няколко минути, докато наливаше кафе в чашите, но веднага щом седна пред нея, я погледна окуражително и й даде да разбере, че часът на истината е настъпил. Вера знаеше, че той е наясно с всичко и че връщане назад няма.

— Значи съм убила собствения си внук?

Патрик прие въпроса й за риторичен и не отговори. Иначе трябваше да я излъже, а вече бе твърде късно да се отказва. Когато му дойдеше времето, щеше да разбере истината. Но сега беше негов ред.

— Разбрах, че ти си убила Алекс, когато ме излъга, че си била в дома й седмица преди да умре. Каза ми, че си треперела от студ в къщата й, но всъщност котелът на парното се е развалил в деня на смъртта й.

Вера гледаше отнесено някъде в празното и, изглежда, не чуваше какво й говори.

— Странно. Едва сега осъзнах, че съм отнела човешки живот. Смъртта на Александра ми се струваше някак нереална, но детето на Андерш… Направо мога да го видя пред очите си…

— Защо е трябвало да умре Алекс?

Вера му даде знак с ръка да замълчи. Смяташе да му разкаже всичко, но когато и както сама реши.

— Щеше да стане голям скандал. Всички щяха да го сочат и да говорят зад гърба му. Постъпих, както намерих за добре. Не можех да знам, че въпреки всичко пак ще стане за смях. Че изборът ми да премълча истината ще го гризе отвътре като змия и ще отнеме цялата красота от живота му. Беше толкова лесно. Карл-Ерик дойде при мен и ми разказа какво се е случило. Вече се бе разбрал с Нели. Нямаше смисъл целият град да научава. Това щеше да се превърне в наша тайна и ако исках най-доброто за Андерш, щях да си мълча. Така и сторих. Мълчах през всичките тези години. А с всяка от тях моят Андерш губеше по частица от себе си. С всяка от тях той затъваше все по-надълбоко в личния си ад, а аз отказвах да призная собствената си вина за това. Чистех му, гледах го, доколкото можех, но не бях в състояние да променя миналото. Решиш ли веднъж да мълчиш, няма връщане назад.

Вера изпи кафето си на няколко жадни глътки и поднесе чашата си към Патрик в очакване. Той се изправи, взе каната и напълни чашата. Имаше чувството, че само тази напитка й помага да се справи с действителността.

— Понякога ми се струва, че мълчанието ми беше по-страшно от самото изнасилване. Никога не сме говорили за това, нито дори между тези четири стени. Едва сега разбирам колко страшно е било за него. Може би е тълкувал мълчанието ми като упрек. Именно това не ми дава мира. Никога, дори за секунда не съм си помисляла да го обвинявам за случилото се, но никога няма да разбера дали е знаел това.

За миг фасадата й заплаши да рухне, но след това Вера отново се стегна и си наложи да продължи. Патрик можеше само да си представи колко усилия й коства това.

— С годините постигнахме известен баланс. Животът ни беше кошмарен, но знаехме, че поне не сме сами. Знаех, че от време на време се среща с Алекс и че между тях има някакво странно привличане, но въпреки това вярвах, че нещата винаги ще си продължат постарому. Един ден обаче Андерш се изпусна и ми каза, че Алекс възнамерява да разкаже за случилото се. Искала да приключи веднъж завинаги с тайните от миналото. Това бяха думите му. На него като че ли му беше все едно, но аз останах като ударена от гръм. Това щеше да промени всичко. Ако Алекс действително разкриеше старата ни тайна, животът ни щеше да се обърне с главата надолу. Какъв бе смисълът? И какво щяха да кажат хората? Андерш може и да се държеше така, сякаш това не го засяга, но аз го познавах добре и не се съмнявах, че никак не му се иска Алекс да разбуни духовете.

— Затова реши да отидеш при нея.

— Да. Отбих се у тях въпросната петъчна вечер с надеждата, че ще успея да я вразумя. Исках да я накарам да разбере, че няма право еднолично да взима решения, които засягат всички ни.

— Но тя не разбра.

Вера се усмихна горчиво.

— Не, не разбра.

Беше изпила и втората чаша кафе, докато той едва бе преполовил първата. Отмести празната чаша и скръсти ръце на масата.

— Умолявах я. Обясних й колко ще му е трудно на Андерш, ако разкаже за случилото се, но тя ме погледна в очите и ми каза, че мисля само за себе си, а не за Андерш. Щял да се радва истината най-сетне да излезе наяве. Никога не ни бил молил да мълчим. Освен това ми каза, че аз, Нели, Карл-Ерик и Биргит изобщо не сме помислили за тях, когато сме решили да запазим историята в тайна. Искали сме само да спасим репутацията си. Можеш ли да си представиш каква наглост!

Гневът, който припламна за миг в очите на Вера, изчезна също толкова бързо и погледът й стана някак безразличен, мъртъв. Продължи да говори с монотонен глас.

— Нещо в мен се пречупи, когато чух наглите й обвинения. Да твърди, че действията ми не са водени от мисълта кое е най-добро за Андерш! Буквално превъртях и спрях да мисля рационално. Носех приспивателните си в дамската си чанта и стрих няколко в сайдера й, когато тя отиде до кухнята. Наля ми чаша вино, когато дойдох, а щом се върна от кухнята, се престорих, че приемам решението й и предложих да се чукнем и да изпием чашите до дъно в знак на помирение, преди да си тръгна. Тя ме погледна с благодарност и се съгласи да ми прави компания. След малко заспа на дивана. Не бях решила как да постъпя от тук нататък, но ми хрумна, че мога да инсценирам самоубийство. Нямах достатъчно хапчета, за да й дам смъртоносна доза, затова ми оставаше единствено да й прережа вените. Знаех, че обикновено хората го правят във ваната и идеята ми се стори лесноосъществима.

Гласът й бе монотонен. Сякаш разказваше за някакво съвсем обикновено събитие, а не за убийство.

— Съблякох я гола. Мислех, че ще успея да я занеса до горе. Все пак ръцете ми са доста силни от дългите години работа като чистачка, но това се оказа невъзможно. Наложи ми се да я завлека до банята и да я избутам във ваната. След това прерязах вените и на двете й ръце с едно бръснарско ножче, което взех от шкафчето. Чистех къщата веднъж седмично и знаех кое къде се намира. Измих чашата си, загасих осветлението, заключих и пъхнах допълнителния ключ на мястото му.

Патрик бе потресен, но се постара да не издаде шока си, когато заговори.

— Разбираш, че трябва да те помоля да дойдеш с мен. Няма нужда да се обаждам за подкрепление, нали?

— Не, няма. Може ли само да си събера багажа?

Той кимна.

— Да, няма проблем.

Вера се изправи. Когато стигна до вратата, се обърна към него.

— Откъде бих могла да знам, че е бременна? Вярно че не пи вино, това ми направи впечатление, но нямаше как да предположа каква е причината. Можеше да е въздържателка или пък да възнамерява да шофира по-късно. Откъде бих могла да знам? Няма откъде, нали? — рече Вера с умолителен глас, а Патрик кимна мълчаливо.

След време щеше да й каже, че не Андерш е бащата на детето, но засега не смяташе да разрушава доверието й в него. Трябваше да разкаже историята си на още няколко души, преди окончателно да приключат случая на Александра Вийкнер. Нещо обаче продължаваше да го гложди. Интуицията му подсказваше, че Вера не му е разказала всичко.

Когато седна в колата, извади копието на предсмъртното писмо на Андерш — последното му послание към света. Прочете го бавно от начало до край и за пореден път усети силната болка, с която бяха пропити думите върху белия лист.