Летец за Особени Поръчения

Девета глава

— Ние играехме тук — каза Летеца. — Нали чуваш каква тишина е… Като на далечен остров. Тук беше нашата страна. Ето виж: „Ант… Арк… Ти… Да…“ Съедини първите срички от имената ни — и ще получиш нейното име. Разбира се, че това не е истинската Антарктида. До истинската не бихме могли да стигнем дори и с моето „Водно конче“. Пък и не искахме. Толкова хубаво ни беше тук!

Беше им толкова хубаво, когато се събираха и четиримата! Мъничкият Антон с големите очи, който говореше най-тихо от всички и умееше да измисля най-много интересни неща; набитият, деловит Аркашка — той пръв измисли как да сваля от небето летните звезди: Като намажеш горната част на едно балонче с крем-карамел и го пуснеш към небето на дълъг конец — звездичката залепваше за крема и я издърпваха долу (понякога тя прогаряше балончето и то се пукаше, но рядко); беше с тях и слабичкият, рус Тима, който умееше да дресира скакалци, и луничавият златокос Данилка — верен приятел и весел художник. Именно той нарисува на оградата палавите опашкозайци и хитрия звяр Крокопудра. Всички тези зверчета после избягаха от дъските и се заселиха в гъсталака.

Хубаво им беше в тази пустош, макар наоколо да никнеше само буренак, макар да имаше само една стара ограда.

Само да поискаш — и пустошта се превръщаше в неизследвана страна. В гъстите гори подскачаха и се веселяха опашкозайците — полузайци полуджуджета с маймунски навици, а хищният, но надарен с чувство за хумор Крокопудра организираше засади и приключения. В заплетените пещерни лабиринти, озарени от загадъчно светещи сталактити, можеха да се открият подземни градове. А в Зеления залив винаги чакаше в пълна готовност ледоразбивачът „Синият кит“ — плавай с него на север или на юг, както пожелаеш.

И всичко това беше не измислено, а истинско.

Защото някъде тук, в пустошта (може би под основите на разрушената тухлена къща) живееше една стара, стара Приказка. Но никой от четиримата не предполагаше това. Те просто си играеха — нищо повече.

И никога не се караха. Само веднъж възникна спор. Тима искаше да превърне малахитовозелените скакалци — обитателите на пустошта, в мънички цигулари, а упоритият Аркашка доказваше, че от тях трябва да се направи конница.

— На кого е притрябвало твоето цигу-мигу! — възмущаваше се той.

Обиденият Тима примигваше с белите си ресници и тихичко говореше:

— Ама слушай, защо да е цигу-мигу? Та нали не може съвсем без музика?

— А без коне може ли? — извика Аркашка и размаха ръце. — Как ще догоним Черния рицар? Как ще воюваме с кенгулапите? Крокопудра ли ще яхнем? Или твоите цигулки?

— Момчета, какво ви е? — изведнъж възкликна звънко Данилка. Извади от джоба си парче тебешир и нарисува върху оградата четири буйни коня — на същото място, където преди седеше Крокопудра.

— Уха! — каза Аркашка.

Заразглежда конете. После се сепнаха — а къде е Антон. Обърнаха се и Аркашка се учуди:

— Какво ти е?

— Нещо в окото ли ти влезе? — разтревожи се Данилка.

— Да не си се ударил? — тихо попита Тима.

Антошка смутено се усмихна и извърна глава:

— Вие пък… Само се изплаших. Помислих си, че ще се скарате.

— Антошка, какви ги измисляш? — каза най-верният приятел Данилка. — Как можем да се скараме? Нали сме Антарктида?

Антошка се усмихна:

— Ама аз разбирам. Просто ми се стори…

Вече бе настъпила вечерта. Старата-стара Приказка отиде да си почине и вълшебните джунгли изчезнаха: наоколо имаше само обикновен коноп и репеи. Но тишината бе все същата, като на неоткрити острови. Тихо слязоха от оградата и тихо се стопиха в здрача четирите бели коня. А момчетата не забелязаха нищо. Седяха, прегърнали се през обгорелите си от слънцето рамене, преплели изподраните си в джунглите крака, склонили глави. Толкова близко един до друг, че косите на Тима и Данилка докосваха бузите на Антошка.

Антошка прошепна:

— Знаете ли кое е най-хубавото на света? Това, че всички ние живеем заедно, в един и същ град. Иначе как изобщо щяхме да живеем?

— Е, как… замислено подхвана Аркашка, но изведнъж изпищя: — Олеле! — И скочи.

В джоба му имаше кибритена кутийка, а в нея звездичката, хваната с балонче още вчера. Тя най-сетне бе прогорила кутийката, после джоба и клъвна Аркашка по крака. И той изпищя.

Скочи, изтърси я от джоба си и тя засия в тревата.

— Ух, каква е!… — възкликна Данилка.

Вдигна звездичката и започна да я прехвърля от ръка в ръка като горещо въгленче. После замахна и я запрати към небето. Звездичката литна нагоре и се изгуби сред останалите звезди, които вече пронизваха синкавия здрач.

В тишината проникнаха кръглите, пружиниращи удари на големия градски часовник — десет пъти.

— Олеле! — каза Аркаша, който все още разтриваше опарения си крак. — Вече било късно. Да не си изпатим вкъщи.

Те се хванаха за ръце и хукнаха през храстите към мигащите светлини на града.

Не, те нито веднъж не се скараха. Случи се Друго.

— Какво именно? — тревожно попита Альошка. Летеца седна, облегна се на счупената врата и вдигна към Альошка малко виновни очи:

— Ако знаех само… Никога, за нищо на света нямаше да замина на този лагер. Но не можех да знам, че ще стане такова нещо. Родителите ми ме уговориха. Татко трябваше да замине в командировка, мама имаше изпити, и те решиха да ме пратят в пионерския лагер, за да имат по-малко грижи. Отначало, разбира се, се съпротивлявах. Но ме уговориха… Нали беше само за три седмици. Три седмици аз, разбира се, не изтраях, върнах се след две. Но въпреки това закъснях, вече ги нямаше.

— Кого?

— Аркаша, Тима и Данилка… Разбираш ли, бяха заминали за различни градове.

— Всички наведнъж?

— Аз също никога не съм мислил, че такова нещо е възможно — тъжно каза Летеца. — Всички наведнъж. Бащата на Аркашка го бяха прехвърлили на работа на строежа в Голубие Холми. Родителите на Тимка получиха покана от новия театър в Ясноград, те са артисти. А майката на Данилка замина с него на село.

Малкият летец Антошка помълча и изведнъж се удари с юмрук по коляното:

— Ох, ако знаех само!…

— А какво можеше да направиш? Да речем, че не беше отишъл на лагер. Но момчетата все едно щяха да заминат.

Антошка поклати глава:

— За нищо на света! Щяхме да измислим нещо. Щяхме просто да се хванем за ръце и никой нямаше да може да ни раздели. Когато бяхме заедно, можехме всичко. А тогава… Аз съм виновен за всичко!

Альошка помисли, че Летеца ще се разплаче и бързо каза:

— Ти пък! Не си чак толкова виновен.

Антошка го погледна и замислено каза:

— Зная, че не съм. Защото после направих всичко, което можех да направя.

След като изгуби приятелите си, Антошка разбра, че от сълзите полза няма да има. Но понякога те сами пареха очите му. Антошка тъгуваше много за Данилка, Тима и Аркашка, но различните хора тъгуват различно. Някои само седят, готови да вият срещу луната, а други започват да търсят изход. Антон започна да търси изход.

И Голубие Холми, и Ясноград, и селото на Данилка бяха далеч от Колоколцев. Не можеш да стигнеш пеш. Дори и с влак се пътуваше дълго. Антошка разбра, че е нужен самолет. И то не обикновен самолет за пътници с билети — с него не можеш да пътуваш всеки ден дотам и обратно. Пък и около селото на Данилка нямаше летища.

Нужен му беше собствен самолет — лек, бърз и малък. Такъв, който да кацне върху обраслия с бурени пущинак, върху момчешката Антарктида.

Но самолетите не са моркови, не растат по лехите. И не се купуват от магазин, ако ще цял живот да си спестяваш парите за сладолед. Затова Антошка отвори шкафа на баща си и извади навитите на рула чертежи.

Иван Фьодорович Тополков, бащата на Антошка, ръководеше кръжока по авиомоделизъм в Пионерския дом. Често се бе мъчил да обясни на сина си какво е това елерон, шаси, фюзелаж и ъгъл на атаката. Но дотогава Антошка не се бе интересувал особено от авиация. А сега се наложи…

Избра чертежите на най-красивия авиомодел. Но все пак това беше модел, а не истински самолет. Затова Антон взе черен туш и към всички размери върху чертежа добави по една нула. Размахът на крилете стана не един, а десет метра, дължината на корпуса не шестдесет сантиметра, а шест метра. Над корпуса момчето старателно начерта кабина с прозрачен похлупак.

Разбира се, измамата е лошо нещо — на Антошка това му бе напълно ясно. Но какво му оставаше? И той си мислеше, че и него са го излъгали, когато не са му писали в лагера за заминаването на приятелите му.

Баща му беше в командировка и занятията в кръжока се водеха от отговорника Сеня Лапочкин, който учеше в десети клас.

Антошка занесе чертежа в Пионерския дом и го даде на Сеня:

— Ето… Татко нареди да го построите, докато се върне от командировката.

Сеня разгърна листа и подсвирна:

— Че това не е модел, а цял Ту–104! За какво му е такава грамада?

— Не знам — сви рамене Антошка и се изчерви. Неприятно му беше да лъже, още повече че Сеня му харесваше. Но какво можеше да направи? — Не знам точно. Татко май каза, че ще го носят пред колоната на физкултурния парад.

— Хм… Оригинална идея. Само че не разбирам за какво е нужен истински мотор.

— Ами… сигурно за да може витлото да се върти като истинско.

— И кабина. Дори с две седалки.

— Ами защото… — Антошка се изчерви още повече — защото татко обеща да вземе и мен в самолета, когато парадът започне.

Сеня се почеса по тила и подбутна очилата си:

— Какво пък… Момчета! Вижте каква поръчка имаме от Иван Фьодорович! Ще се справим ли?

Дойдоха момчетата — големи и сериозни. Погледнаха и казаха, че ще се справят.

Строяха самолета в двора, защото после нямаше начин да го изнесат от стаята — не можеше да мине през нито един прозорец или врата, а директорът на дома нямаше да разреши да къртят стената. През цялото време Антошка се въртеше наоколо и гледаше как върви работата, а нощем в леглото мечтаеше за полети и срещи с приятелите си. Преди да заспи, притискаше лице към възглавницата и шепнеше:

— Лека нощ, Тима, лека нощ, Аркаша, лека нощ, Данилка. Не тъгувайте. Скоро ще долетя да ви взема…

Сглобиха крилете и корпуса на самолета от твърди летви и ги обшиха със сребриста материя. Моторът и колелата бяха от стар моторолер. Когато за пръв път го изпробваха в действие, по двора се понесе истински вятър и самолетът се приповдигна върху пружиниращото си шаси.

— Леко, да не отлети наистина! — каза Сеня и сърцето на Антошка се разтуптя.

Иван Фьодорович Тополков се върна от командировката си малко преди физкултурния празник. Беше много учуден, когато видя в двора сребристия самолет. Антошка беше изписал нулите много добре и баща му не разбра нищо. Реши, че сам е объркал размерите и се ядоса на разсеяността си, но не се разстрои. Наистина никак не беше лошо да изнесат тази крилата грамада пред парадната колона и да шашнат целия град.

А бъдещият летец Антошка Тополков страшно се вълнуваше. Не мислете, че се боеше от предстоящия полет! Страхуваше се, че няма да може да излети. Защото самолетът можеше да излети само по време на парада, когато колоната излезе на градския площад. От двора не можеше — наоколо имаше ограда, а над двора жици.

Сутринта, преди началото на парада, Антошка стисна зъби и си забрани всякакви вълнения. Знаеше, че ако нервничи, няма да излезе нищо.

Самолетът беше толкова лек, че го понесоха само дванадесет души. Наистина, всички те бяха яки момчета от горните класове.

Антошка се люлееше в креслото и галеше ръчката за газа. Още в началото Сеня му каза: „Когато приближим площада, натисни я. Но не много силно, само колкото да се завърти витлото.“

Големи разноцветни знамена плющяха от вятъра, свиреха блестящи тръби, биеха барабани. Антон сложи крака върху педалите, хвана с дясната ръка лоста за управление, с лявата — ръчката за газа. За секунда почувствува страх, но веднага си представи как ще учуди Аркашка и как ще зарадва Тима, и как ще развесели Данилка, като долети при тях със собствен самолет. И страхът си отиде. Антон затвори прозрачния похлупак над кабината. Къщите се раздалечиха и пред него се откри простора.

„Ф-р-р-р!“ — витлото рязко, като огромна перка на вентилатор, се завъртя. „Хайде“! — заповяда си Антошка и натисна „газта“. Самолетът се приповдигна и завибрира.

— Ей! Ей! — завикаха отдолу. — По-леко!

— Добре — отвърна Антошка и увеличи оборотите.

Самолетът се понесе напред, сряза с края на крилото голям грозд балони над колоната и на бръснещ полет полетя над главите. Антошка издърпа лоста за управление. Площадът се отдалечаваше бързо и плавно. Разбира се, Антон не чуваше виковете. Виждаше само как хората махат с ръце. Навярно бяха сметнали, че полетът е бил подготвен специално за празника.

„Ох, как ще си изпатя вкъщи!“ — помисли за миг Антошка и веднага забрави за това.

Празничното тъмносиньо небе се разгърна над него. Земята стана огромна, краищата й се губела в далечни-далечни мъгли. Някъде на север, зад мъглите, беше Голубие Холми и Антошка насочи самолета натам. Правеше всичко така, както пишеше в книгите за летци. И самолетът го слушаше!

— Мое добро водно конче… — каза му Антошка.

Самолетът летеше над северните покрайнини на Колоколцев. Антошка видя своя дом, училището, езерото, в което момчетата ловяха шарани, бялата кула на музея със старинния часовник. А зад последната улица започваше зеленото поле на Антарктида.

И изведнъж моторът спря.

Отначало започна да работи все по-тихо и по-тихо, оборотите на витлото ставаха все по-редки — сякаш някой пред кабината размахваше ръце в молба за помощ. Горивото в резервоара се свършваше — та нали никой не бе готвил самолета за дълъг полет, а самият Антошка не се сети да провери.

Самолетът се наклони напред и полетя към земята.

Антошка не се изплаши. Тоест, изплаши се, но не от това, че ще се разбие, а че сега ще му вземат самолета и той никога, никога няма да може да отлети при момчетата.

Сравнително лесно беше да приземи послушната си машина в пустошта. Под крилете прошумоляха бурени. И стана тихо, съвсем тихо. Антошка опря чело е студеното приборно табло и дълго седя така. После чу виковете.

Бяха викове на изплашени хора. Те тъпчеха гъсталаците на Антарктида и идваха към самолета. Между тях беше татко му, директорът на Пионерския дом и класната от тяхното училище Вера Севастиановна Холодилникова. А начело тичаше един милиционер и надуваше свирката си.

Антон излезе от кабината с наведена глава и зачака страшните думи, упреците и наказанията.

— Лошо момче! — каза запъхтеният татко. — Щеше да ме докараш до инфаркт.

Това беше вярно.

— Това е известният на всички Тополков, пръв нарушител на дисциплината в трети „Б“ клас — заплашително произнесе Вера Севастиановна.

Това не беше вярно.

А милиционерът започна да измъква от чантата си бележник и химикалка. Това беше съвсем лошо.

И изведнъж се появи висок строг човек със синя униформа и бяла фуражка. Той хвана Антошка за лакътя, внимателно го привлече към себе си и тихо каза:

— Много ви моля, граждани, успокойте се. И оставете момчето. То се намира под закрилата на Приказката.

— И какво стана после? — попита Альошка, защото Летеца замълча.

— После той ме заведе в една голяма стая с разни карти по стените и всякакви прибори. Сложи ме да седна в едно кресло и попита: „Искаш ли ябълка?“ Аз помислих малко и казах: „Искам.“ Защото наистина бях огладнял. Започнах да ям ябълката, а той ми вика: „Имаме един проблем, Антоне. Едно момиченце се разболя, може да умре. Оставили го вкъщи само и то изяло нещо, което не става за ядене. А никой не знае какво именно и лекарят не знае от какво да го лекува. Трябва да му помогнем.“

Аз, разбира се, мълча, защото не съм лекар. А той пак заговори: „При момиченцето е била неговата плюшена маймунка. Тя е видяла всичко, но не може да говори, нали разбираш?“

Пък аз не разбирах нищо. Тогава той ми обясни, че далеч оттук, на северозапад, има вълшебна гора, а там живее един магьосник, който умее да разговаря с играчки. И попита: „Ще можеш ли да откараш маймунката при него, за да може той да я разпита?“

Точно така попита:

— Ще можеш ли? — И сериозно го погледна в очите. — Не се ли страхуваш?

Антошка не се страхуваше от полета, нито кой знае колко от магьосника. Само се учуди:

— Че няма ли възрастни летци?

Човекът със синята униформа се усмихна:

— Виждаш ли… За да долетиш до вълшебната гора, първо, трябва да повярваш, че тя съществува. Никой от възрастните летци не вярва в приказки.

— А откъде знаете, че аз вярвам? — попита Антошка.

— Знам. Иначе ти и твоите приятели нямаше да измислите Антарктида.

— Добре — каза Антошка и престана да спори. Нали момиченцето можеше да умре? Коя приказка щеше да помогне тогава?

Той сложи на задната седалка на самолета еднооката плюшена маймуна. Механиците напълниха резервоара с гориво. И Антошка полетя за втори път.

— И намери ли магьосника?

— Той изобщо не потрябва. Тая маймуна проговори направо в самолета.

— Сама?!

— Ами да. Каза, че момиченцето било изяло две туби крем за бръснене и нейното, на маймуната де, стъклено око.

— Излекуваха ли го?

— Разбира се. А на мен веднага след това ми се наложи да летя до Тъмното езеро. Там в подводното училище на русалките се беше образувала някаква дупка и те искаха да им докарат водолаз.

— А те, русалките, какви са? — попита Альошка и потръпна.

— Ами какви… Като всички момичета. Само се хилят и се кривят. По-лоши са от Червените шапчици.

— Не те ли гъделичкаха?

— Само да бяха посмели! Взех за всеки случай ей такава тояга.

— А по-нататък?

— Какво по-нататък… Главния Диспечер ме включи в списъка на летците. Каза, че ще ми възлага Особени Поръчения, защото имам вече опит и самолетът ми е много сигурен. Дадоха ми планшет. И униформа ми ушиха, само че не я обичам: тя е от сукно, боде и ми протрива врата…

— Радваш ли се, че стана летец?

Антон сви рамене. После се усмихна:

— Зависи… Един път имахме контролно по математика, а аз — нищо не знам. И изведнъж дежурният от вратата вика: „Тополков при директора!“ Отивам, а там ми дават писмо от Главния Диспечер. Срочен полет. Много навреме го получих, само Вера Севастиановна после нещо мърмореше.

— Значи ти летиш през цялата година, не само през лятото?

— Да. Но в Приказките, в които летя, почти винаги е лято. Сега разбра ли защо съм толкова почернял? — Летеца се засмя и скочи.

— Чакай — внимателно каза Альошка. — Най-важното не каза. Летя ли при момчетата?

Антошка престана да се смее:

— Летях.