Летище

1

В шест и тридесет часа вечерта в един петък през януари международното летище „Линкълн“ в щата Илинойс все още продължаваше да работи, макар и с големи трудности.

Над летището, както и над целия Среден запад на Съединените щати, бушуваше най-свирепата и най-опустошителната снежна буря от пет-шест години насам. Вече трети ден виелицата не стихваше. В работата на летището, като в заслабнал и съсипан организъм, започнаха да се появяват сериозни смущения.

Един камион на компанията „Юнайтид еърлайнз“, натоварен с храна за двеста пътници, бе заседнал някъде сред преспите в района на летището. Търсеха го упорито в непрогледната тъма и бръснещия сняг, но до този момент не бяха открили нито изчезналия камион, нито неговия водач.

Поради забавянето на храната Полет 111 за Лос Анжелос на „Юнайтид еърлайнз“, изпълняван директно от един ДС–8, закъсняваше вече три часа. Възникналото затруднение щеше още повече да го забави. Стотина други самолети на около двадесет компании, които използуваха международното летище „Линкълн“, закъсняваха по най-различни причини.

Писта три-нула излезе от строя, блокирана от един реактивен Боинг 707 на „Аерео Мексикан“. При рулиране за излитане самолетът бе излязъл от бетонната настилка на пистата и колесниците му бяха дълбоко затънали в заблатената и разкаляна повърхност под снега. Вече два часа напрегнато се мъчеха да отместят самолета и след като изчерпаха своите сили и възможности, „Аерео Мексикан“ се обърнаха за помощ към компанията „ТУА“.

Диспечерите на въздушните полети от РВД[1], затруднени от блокираната писта три-нула, се принудиха да ограничат потока самолети от съседните летища в Минеаполис, щата Кливланд, Канзас сити, щата Индианополис и Денвър. Независимо от това около двадесет самолета чакаха ред за кацане и на различна височина кръжаха във въздуха. Някои от тях почти привършваха запасите си от гориво. Два пъти повече самолети чакаха на земята, готови за излитане. Докато се разреди напрежението във въздуха, РВД временно отмени всички излитания. И затова пред изходите на аерогарата, по пътеките за рулиране и стоянките се трупаха все повече самолети с работещи двигатели, готови за излитане.

Складовете на всички компании пращяха от срочни товари, чието експедиране се забавяше от бурята. Магазинерите нервно оглеждаха подлежащите на разваляне стоки: парникови цветя от Уайоминг за Нова Англия; един тон пенсилванско сирене за Анкоридж, Аляска; замразен грах за Исландия; живи омари, ловени по източното крайбрежие, които през Северния полюс трябваше да пристигнат в Европа. Омарите бяха предназначени за утрешното меню в ресторантите на Единбург и Париж, където щяха да бъдат поднесени като „прясна местна морска храна“, и американските туристи, нищо не подозирайки, щяха да се надпреварват да си поръчват. Независимо от бурята договорите изискваха подлежащите на разваляне стоки да бъдат доставени на местопредназначението навреме и в прясно състояние.

Особено безпокойство за служителите от „Америкън еърлайнз“ предизвикваше една пратка от няколко хиляди пуйчета, излюпени в инкубатори само преди няколко часа. Подобно на сложен военен план, преди няколко седмици, преди още да бъдат снесени яйцата за пуйчетата, бе изработено най-прецизно разписание за превозване на новоизлюпените. Живите птици трябваше да пристигнат на западното крайбрежие 48 часа след излюпването им — пределния срок, до който тия мънички същества можеха да просъществуват, преди да получат първата си храна и вода. Естествено, изпълнението на този план осигуряваше почти пълното им оцеляване. И още нещо — ако пуйчетата получат храна по време на полета, те щяха да се размиришат и самолетът после щеше да смърди дни наред. А ето придвижването им се забавяше вече с няколко часа. Затова се наложи един пътнически самолет да бъде използуван в товарен вариант и голошиестите пуйчета да получат предимство пред всички пътуващи същества, ВИП[2] включително.

В залите на аерогарата цареше хаос. Чакалните бяха претъпкани с хиляди пътници от забавените или анулирани полети. Купища багаж се издигаха навсякъде. Просторната централна зала приличаше на скупчване във футболен мач или на универсален магазин в навечерието на Коледа.

Високо над покрива на аерогарата нескромният лозунг МЕЖДУНАРОДНОТО ЛЕТИЩЕ „ЛИНКЪЛН“ — КРЪСТОВИЩЕ НА АВИАЦИЯТА ОТ ЦЕЛИЯ СВЯТ бе съвсем замъглен от брулещия сняг.

Истинско чудо е, мислеше си Мел Бейкърсфелд, че летището все още някак си продължава да работи.

Мел, генералният директор на летище „Линкълн“, слаб, строен, делови и енергичен човек, стоеше в щаба по снегопочистването в контролната кула и се взираше навън в тъмнината. При нормални условия от тази остъклена стая се виждаше целият летищен комплекс: пистите за излитане и рулиране, аерогарите, движението по земята и във въздуха, всичко това приличаше на грижливо подредени жилищни блокове и макети и дори в нощта прожекторите ясно очертаваха формите и движенията. По-просторна гледка се разкриваше само от службата за ръководство на въздушното движение, която заемаше двата етажа по-горе.

Но тази вечер се забелязваше само слабото мъждукане на най-близките светлини, които едва пробиваха гъстата снежна завеса. Мел си мислеше, че зима като тая година наред ще бъде обсъждана по конгреси и срещи на метеоролози.

Снежната буря се зароди преди пет дни откъм подветрената страна на Колорадските планини. Възникна като циклонална област с ниско налягане, чието чело не надвишаваше малък хълм и повечето от метеоролозите в своите сводки за въздухоплаването или не я бяха забелязали, или просто я бяха пренебрегнали. Сякаш за да им отмъсти, снежният смерч подобно на гигантски злокачествен тумор започна застрашително да расте и се понесе първо на югоизток, а после на север.

Прекоси щатите Канзас и Оклахома и се задържа в Арканзас, за да набере допълнителна злоба. На следния ден чудовищна и страшна стихия връхлетя по долината на Мисисипи. Най на края с пълна сила ураганът се разрази в Илиноис, като парализира целия щат със снежните си виелици, сковаващите си температури и двадесет и пет сантиметрова снежна покривка, натрупана за едно денонощие.

Отначало заваля слабо, но непрестанно. Сега валеше силно, духаха жестоки ветрове, които натрупваха нови преспи, а снегорините едва смогваха да почистят старите. Службите по снегоразчистването бяха на края на силите си. През последните часове няколко души бяха отпратени по домовете си, изтощени до краен предел, въпреки че използуваха спалните помещения на летището, уредени точно за такъв вид непредвидени критични обстоятелства.

До Мел Дани Фароу — иначе помощник-директор на летището, а сега началник по снегопочистването — търсеше по радиотелефона Центъра на снегопочистването.

— Загубваме паркингите. Трябват ми още шест снегорини и един „банджо“ екип на У-74.

Дани седеше на пулта, който по-скоро представляваше плот върху три конзоли. Срещу Дани и двамата му помощници бе разположена цяла батарея от телефони, телекси и радиостанции. Наоколо им имаше карти, графици и бюлетини, където се отбелязваше състоянието и местонахождението на всяка моторизирана снегопочистваща машина, както и на хората, заети в почистването. Имаше отделно табло за „банджо“ екипите — подвижни команди със специални снегорини. Щабът по снегопочистването действуваше само в такива сезонни обстоятелства. През останалото време на годината тази стая беше празна и тиха.

Дани непрестанно драскаше нещо по едромащабната карта на летището, а по плешивото му теме проблясваха капчици пот. Той повтори съобщението си до Центъра, което прозвуча като отчаяна лична молба. А може би наистина беше такава. Командуващият снегопочистването трябваше да има поглед върху цялото летище, да преценява обстановката и да преразпределя съоръженията там, където има най-голяма нужда. Трудно беше — затова Дани бе плувнал в пот, че онези долу, в усилията си да изпълняват собствените си задачи, не винаги отчитаха, че някои участъци се нуждаят от предимство.

— Ясно, още шест товарача — един раздразнен глас от Центъра, който се намираше на другия край на летището, изпращя в говорителя. — Дядо Мраз ще ни ги прати. Трябва да се навърта наоколо. — Пауза, после още по-агресивно: — Нещо по-тъпо да измислите?

Мел поклати глава и погледна към Дани. Той позна гласа на един старши майстор, който вероятно бе работил без прекъсване от началото на снеговалежа. В такива моменти нервите се изостряха основателно. Обикновено след напрегната и трудна борба със зимата ръководството на летището и екипите по снегопочистването си уреждаха малки тържества по мъжки. Явно и тази година щяха да заслужат такова тържество.

Дани отвърна благоразумно:

— Изпратихме четири снегорини да търсят камиона на „Юнайтид еърлайнз“. Те може би вече се връщат.

— Ще се върнат, когато успеем да открием хладилния камион.

— Още не сте го намерили? Какво правите бе, момчета? Да не сте на вечеринка? — Дани се пресегна и намали силата на говорителя, за да заглуши гневния отговор.

— А бе, пиленца, дето сте се сгушили горе на топличко, знаете ли какво значи да сте тука на откритото? Що не поглеждате от време на време през прозореца поне? В нощ като тая все едно че сме на Северния полюс — разлика няма.

— Плюй си на ръцете, Ърни — каза Дани. — Може да се стоплиш и да престанеш да се оплакваш.

До съзнанието на Мел Бейкърсфелд достигаше голяма част от разговорите и той знаеше, че всичко казано за условията вън от аерогарата, беше вярно. Само преди час Мел направи обиколка на аеродрума. Той използуваше служебните пътища и макар че познаваше до тънкости плана на-летището, тази вечер му бе трудно да се ориентира и на няколко пъти едва не се загуби.

Отиде специално до Центъра по снегопочистването, където и тогава, както и сега, кипеше напрегната работа. Ако щабът по снегопочистването бе командният пост, то Центърът представляваше главен щаб на предните линии. Изтощени екипи тук идваха и си отиваха, потяха се и премръзваха, редовете на работниците набъбваха от нови попълнения — дърводелци, електротехници, водопроводчици, чиновници, полицаи. Изтръгваха ги от преките им служебни задължения и им плащаха по още надница и половина, докато се превъзмогне критичният момент. Те знаеха какво да вършат, защото бяха тренирали снежните маневри на сухо през лятото и есента. Събираха се зяпачи и се забавляваха да гледат как в топли, слънчеви дни риячите тренират, снегорините работят, вентилаторите реват. И ако някой се удивеше от размерите на подготовката, Мел Бейкърсфелд би напомнил, че изриването на снега от оперативната зона на летището се равнява на почистването на седемстотин мили шосе.

Както и щабът по снегопочистването на кулата, така и Центърът действуваха само през зимата. Центърът се помещаваше в огромно мрачно хале над един гараж и се възглавяваше от диспечер. Съдейки от гласа по радиото, Мел разбра, че редовният диспечер е сменен за известно време, може би за да поспи в „изтрезвителното“, както шеговито наричаха спалните помещения за снежните екипи.

Гласът от Центъра отново прозвуча:

— Ние също се тревожим за камиона, Дани. Нещастният шофьор може да замръзне.

Камионът бе тръгнал от кухнята на авиокомпанията преди около два часа. По околовръстния път на летището разстоянието се взимаше за не повече от петнайсет минути. Но явно шофьорът бе объркал пътя и бе затънал в снежните преспи някъде около товарителниците на летището. „Юнайтид еърлайнз“ изпрати първо свои хора да го търсят, но безуспешно. Тогава ръководството на летището пое работата в свои ръце.

— Самолетът на „Юнайтид еърлайнз“ най на края излетя, нали? Без храна — попита Мел.

— Чух, когато командирът обясняваше на пътниците — отвърна Дани, без да вдига очи, — каза им, че още час ще трябва, за да изпратят друг камион, а горе ще им сервират напитки, ще им прожектират филм, а в Калифорния грее слънце. Всички гласуваха да се измъкнат от тоя ад. И аз така бих постъпил.

Мел кимна, едва устоявайки на изкушението да поеме лично издирването на камиона и водача му. То щеше да му подействува като балсам. Студът и влагата от последните дни бяха отново възбудили болката в ранения му крак — спомен от войната в Корея, който никога не го напускаше. Той се поразмърда, наклони се, остави здравия крак да поеме цялата му тежест. Облекчението трая само един миг. Почти веднага го заболя отново.

После се зарадва, че не се бе намесил. Дани вече вършеше необходимото — подсилваше търсенето на камиона, изтегляше снегорини и хора от района на терминала и ги изпращаше към околовръстния път. Почистването на паркингите можеше да почака, макар че много хора щяха да се възбунтуват срещу това. Първо трябваше да се спаси изчезналият шофьор.

Докато даваше указания по микрофона, Дани предупреди Мел:

— Бъди готов за дъжд от оплаквания. Търсенето ще блокира околовръстния път. Ще задържим всички други хладилни камиони с продоволствие, докато не открием момчето.

Мел кимна. Жалбите бяха неотменна част от работата му. В случая, както бе предвидил Дани, щеше да завали градушка от протести, когато другите авиокомпании разберат, че камионите им с провизии ще бъдат спрени, независимо каква е причината.

Някои трудно биха повярвали, че човек го грози смъртна опасност само от това, че се намира под открито небе, и то тук, около летището, в центъра на цивилизацията. Все пак това можеше да се случи. Най-самотните и отдалечени покрайнини на летището съвсем не бяха място за разходки в нощ като тази. И ако шофьорът е спрял и оставил мотора да работи, за да го топли, скоро преспите ще го затрупат и той ще се задуши от отделящия се смъртоносен въглероден окис.

Дани с една ръка държеше червения телефон, а с другата прелистваше разпорежданията за непредвидени и критични обстоятелства, издадени от Мел и грижливо подредени за подобни случаи. По червения телефон говореше с дежурния шеф на пожарната служба към летището. Дани изложи положението с няколко думи:

— Щом като намерим камиона, да пратим една линейка — вероятно ще имате нужда от инхалатор, от грейка или от двете. Но не тръгвайте, преди да се разбере точно мястото. Да не вадим в тоя студ и вашите момчета.

Нови и нови капчици пот блещукаха по плешивото теме на Дани. Мел усети, че работата на командния пулт не му беше по сърце и предпочита своята работа — да планира дейността на летището, да изгражда логически предположения и хипотези за бъдещето на авиацията. Ситуации като днешната можеха спокойно да се обмислят предварително, а не да се решават прибързано на часа. Мел си помисли, че както има хора, които живеят с миналото, така има и хора като Дани Фароу, които търсят убежище в бъдещето. Но по сърце или не Дани се справяше, макар и плувнал в пот.

Като се пресегна през рамото му, Мел взе директния телефон за РВД. Обади се ръководителят на полетите.

— Как вървят нещата с Боинг 707 на „Аерео Мексикан“?

— Все същото, мистър Бейкърсфелд. Два часа вече се мъчим да го отместим, но нищо не излиза.

Произшествието стана, след като се стъмни, когато капитанът на „Аерео Мексикан“, рулирайки за излитане, по погрешка свърна вдясно вместо вляво от сините светлини на пилотката, която следваше. За нещастие теренът вън от настилката, обикновено затревен, точно на това място нямаше дренаж и му предстоеше ремонт, щом зимата свърши. Сега под дебелия сняг се бе образувало кално тресавище. Секунди след погрешния си ход сто и двайсеттонният лайнер затъна дълбоко.

След като се разбра, че самолетът няма да може да се измъкне от тресавището с пълния си товар, свалиха роптаещите пътници и ги отведоха сред кал и сняг към спешно извиканите автобуси. Ето почти два часа след произшествието огромният реактивен самолет все още стоеше неподвижен, блокирайки с корпуса и опашката си писта три-нула.

— Значи пистата и пътеката за рулиране са все още извън строя? — запита Мел.

— Точно така — отвърна ръководителят на полетите. — Задържаме всички излитащи самолети на входните врати и ги насочваме към другите писти.

— Сигурно графикът е сериозно нарушен?

— Петдесет процента закъснение. В момента задържаме десет полета, които чакат разрешение да излязат на пистите за рулиране и още толкова чакат разрешение да запалят двигателите си.

Това нагледно показваше до каква степен летището се нуждае от допълнителни писти за излитане и пътеки за рулиране, мислеше си Мел. От три години той настоятелно изискваше да се построи нова писта, успоредна на три-нула, както и за други оперативни подобрения. Но Съветът на специалните пълномощници под натиска на политическите управници в града неизменно отклоняваше предложенията му, защото градската община по свои съображения избягваше да отпуска заеми, необходими за осъществяването на подобно начинание.

— Бедата е там — продължи ръководителят на полетите, — че като не използуваме писта три-нула, принудени сме да насочваме самолетите над Медоууд. Жалбите вече започнаха да пристигат.

Мел изпъшка. Селището Медоууд, разположено на югозапад от летището, беше вечно трън в мислите му и вечна пречка в летателните операции. Макар че летището съществуваше дълго преди самото селище, жителите на Медоууд се оплакваха злобно и непрекъснато от шума на самолетите над главите им. В тяхната акция се включи пресата, след което заваляха още повече и по-гневни оплаквания и нападки срещу летището и неговото ръководство. Най на края, след дълги преговори, след тенденциозна и извратена — според Мел — кампания в печата, където не малка роля играеше политиката, летището и Федералното управление на авиацията трябваше да отстъпят и да забранят всички полети на реактивни самолети над Медоууд, освен при извънредни обстоятелства. А тъй като летището и без това страдаше от недостиг на писти, това решение още повече затрудни ефективността му.

Освен това споразумението предвиждаше всички самолети, излитащи в посока Медоууд, веднага щом се вдигнат във въздуха, да спазват мерките за намаляване на шума. Това от своя страна предизвика протести сред пилотите, които смятаха тези мерки за страшно опасни. Авиокомпаниите обаче, съобразявайки се с общественото недоволство и с градските управници, им наредиха да изпълняват указанията.

Но и това не задоволи жителите на Медоууд. Техните войнствуващи лидери продължаваха да протестират. Дори според последните слухове те се готвеха да подведат летището под съдебна отговорност.

— Имаше ли много обаждания по този повод? — попита Мел и разбра че още дълги часове от работните му дни ще бъдат отнемани от делегации, петиции, спорове и безпредметни пререкания.

— Най-малко петдесет — беше отговорът — и много други, на които не сме отговаряли. Телефоните започват да звънят след всяко излитане — обаждат се даже по номерата, необявени в указателя. Какво ли не бих дал да разбера как са открили тия номера!

— Вярвам, че сте им обяснявали, че се намираме в затруднено положение — снежна буря, една неизползваема писта?

— Обясняваме им. Но тях това не ги интересува. Те просто не искат да чуват самолети над главите си. Някои казват, че независимо от проблемите ни, пилотите са длъжни да спазват мерките за намаляване на шума, а тази вечер те не го правят.

— Господи боже, и аз, ако бях пилот, нямаше да го правя. Нима е възможно човек със здрав разум — чудеше се Мел — да иска в такава свирепа буря пилотите да отнемат от силата на двигателите непосредствено след отлепване от земята и да се издигнат стръмно нагоре само по прибори? Ето това изискваха мерките за намаляване на шума.

— Нито пък аз — отговори ръководителят на полетите. — Но може би, ако живеех в Медоууд, щях да разсъждавам като тях.

— Не бих живял там. Ти би се вслушал в съвета ни, нали си спомняш, че преди години ги увещавахме да не се заселват на това място?

— Да, така е. Между другото един от тези, които звъняха, ми обеща, че тази вечер се готвело ново сборище в Медоууд.

— Как, в това време?

— Изглежда, че времето няма да им попречи да скроят нещо ново.

— Каквото и да кроят, скоро ще узнаем.

Ако наистина се състои публично сборище в Медоууд, мислеше си Мел, жалко, че летището щеше да им предложи свежи примери, за които да се захванат. Положително ще присъствуват местни политици и представители на пресата, а директните полети над главите им, макар и неизбежни за момента, са отличен материал за петиции и оплаквания. Така че колкото по-скоро се освободи блокираната писта, толкова по-добре за всички.

— След малко — обърна се Мел към ръководителя на полетите — ще отида лично на пистата и ще те информирам какво е положението.

— Благодаря.

— А брат ми — запита Мел, за да промени темата — дежурен ли е тази вечер?

— Да, Кийт наблюдава радара в Западно направление.

Мел знаеше, че западното направление бе един от най-трудните, най-напрегнатите участъци на кулата — следяха се всички самолети в западния квадрант. Мел се поколеба, после реши, че се познава с ръководителя на полетите от достатъчно дълго време, и попита:

— А Кийт добре ли е? Не изглежда ли пренапрегнат?

Отговорът дойде след кратка пауза.

— Да, наистина. Повече от обикновено.

Те добре се разбираха — малкият брат на Мел напоследък бе източник на не малко тревоги и за двамата.

— Честно казано — продължи ръководителят на полетите, — бих искал да го пооблекча, но не мога. Ние сме в намален състав и сме натоварени до краен предел. — И добави: — Аз също.

— Знам, че е така, и се радвам, че се грижиш за Кийт.

— При работа като нашата идва момент — рано или късно, — когато нервите ни не издържат. — Мел усети, че събеседникът му внимателно си подбира думите. — Някой път главата ти отказва, друг път падаш духом. Но в такива случаи винаги се опитваме да си помагаме един на друг.

— Благодаря. — Разговорът ни най-малко не облекчи безпокойството на Мел. — Може би ще се отбия при вас по-късно.

— Да, сър. — Ръководителят на полетите окачи слушалката.

Това „сър“ бе чиста вежливост. Мел нямаше никаква власт над РВД, който бе подчинен единствено на Федералното управление на авиацията със седалище във Вашингтон. Но отношенията между диспечерите и ръководството на летището бяха добри и Мел държеше да си останат такива.

Всяко летище — кое да е летище — представлява сложен механизъм с преплитащи се отговорности и подчинения. Нито има човек, който да съсредоточи всичката власт в себе си, нито пък отделните участъци функционират самостоятелно. Всичко е свързано и взаимозависимо. Като генерален директор Мел бе най-близко до пълната власт, но имаше сектори, в чиято дейност се стараеше да не се бърка. Един от тях бе Ръководството на въздушното движение, а друг — представителствата на отделните авиокомпании. Той отговаряше по въпроси, свързани с летището като цяло и с обслужването на пътниците. Например той можеше с категоричност да застави една авиокомпания да снеме някоя табелка, която според него заблуждава пътниците или пък не отговаря на стандартните изисквания за аерогарата. Но това, което ставаше зад вратите на авиокомпанията, естествено си беше тяхна лична работа.

Ето защо ръководителят на едно летище трябваше да бъде добър тактик и едновременно всестранен администратор.

Мел затвори телефона. По другия телефон Дани Фароу спореше с отговорника за паркингите, един припрян човек, който в продължение на няколко часа бе отбивал гневните нападки на раздразнени собственици на автомобили.

— Какво, нима вашите началници не знаят, че вали сняг? И ако знаят, няма ли някой, който да раздвижи играта, да изгребе тоя сняг, че да може човек да си придвижи колата, когато иска и където иска? В края на краищата това си е наше демократично право, не е ли така?

— Кажи им, че сме установили диктатура! — Дани настояваше почистването на непокритите паркинги да почака, докато се изрие снегът от по-важните участъци. Щеше да изпрати хора и съоръжения, когато има възможност. Прекъсна го телефонен звън от ръководителя на полетите. Новият метеорологичен бюлетин предвиждаше промяна в посоката на вятъра след около час. Това означаваше, че ще трябва да се използуват други писти, и не биха ли побързали в разчистването на писта едно-седем, отляво? Ще направим всичко възможно, бе отговорът на Дани. Да провери как стоят нещата с бригада „Анаконда“ и ще му позвъни.

В такова постоянно и неотслабващо напрежение хората работеха вече три дни — откакто започна снежната буря. И въпреки трудностите в общи линии се справяха. Затова бележката, която донесоха на Мел преди петнайсет минути, го изкара от кожата му. Бележката гласеше:

Това „т“ значеше Таня Ливингстън, старши инспектор по обслужването на пътниците от компанията „Транс Америка“ и добра приятелка на Мел. Той отново прочете бележката: обикновено винаги препрочиташе бележките на Таня, които никога не се разбираха от първи път. Таня не признаваше главните букви. („Мел, не съм ли права. Ако изхвърлим главните букви, ще си спестим маса грижи. Ето на, виж вестниците.“) Тя дори бе придумала механика на авиокомпанията да извади всички главни букви от служебната й пишеща машина. Мел бе дочул, че някой от началниците й вдигнал за това страшен шум, основавайки се на суровия закон за нанасяне на своеволни щети върху собственост на компанията. Таня обаче се измъкна от това положение. Както винаги, успяваше в подобни случаи.

„врн дмрст“ в бележката се отнасяше за капитан Върнън Димирест, пилот от „Транс Америка“. Освен че бе един от висшите и най-опитни летци на компанията, Димирест бе активен член на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация, а този сезон стана член на Комисията по борба със снеговалежите на летище „Линкълн“. Комисията проверяваше пистите и се произнасяше дали са годни за ползуване. Тази комисия винаги включваше в състава си някой от действуващите пилоти.

Върнън Димирест освен това се случи зет на Мел, водеше по-голямата му сестра Сара. Фамилията Бейкърсфелд чрез наследственост и женитби имаше дълбоки корени в авиацията, също както някогашните стари фамилии бяха свързани с мореплаването. В отношенията между Мел и неговия зет обаче нямаше топлина и сърдечност. За Мел той бе надут и високомерен човек. И други хора споделяха неговото мнение. Неотдавна на едно от заседанията на Съвета на пълномощниците между Мел и капитан Димирест като представител на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация избухна остър спор. Мел подозираше, че критичният доклад, явно подготвен от зет му, бе неговото отмъщение.

Мел не се разтревожи заради самия доклад. Каквито и недостатъци да имаше в работата на летището, той знаеше, че с бурята се справят отлично, много по-добре от други. Но все пак докладът ще му докара неприятности. Ще го разпространят сред всички авиокомпании и още утре ще завалят писма и телефонни обаждания, на които ще трябва да дава обяснения.

Мел сметна, че за всеки случай трябва да бъде подготвен. Затова реши да провери на място как върви снегоразчистването, да излезе на аеродрума и види какво става с блокираната писта и със затъналия реактивен самолет на „Аерео Мексикан“.

В това време Дани Фароу отново разговаряше с Центъра по снегопочистването. Щом прекъсна за момент, Мел му съобщи:

— Ще отида в аерогарата, а после на пистата.

Спомни си, че Таня в бележката си предлагаше да пият кафе заедно. Първо щеше да се отбие в своя кабинет и после, прекосявайки аерогарата, щеше да намине през „Транс Америка“ да й се обади. При мисълта за срещата нещо трепна в душата му.

2

Мел влезе в служебния асансьор, който се отваряше със специален ключ, и се спусна на мецанина, където се намираха административните помещения. В преддверията на неговия кабинет цареше тишина, стенографските бюра бяха празни, пишещите машини — покрити, но лампите светеха навсякъде. Той влезе в кабинета си. От гардероба до голямото махагоново бюро, на което работеше през деня, той извади тежко зимно палто и ботуши, обточени с пухкава кожа.

Тази вечер Мел нямаше някакви специални задачи на летището. Така и трябваше да бъде. Но почти неотклонно през трите дни на бурята той остана на поста си — за всеки случай. Иначе, мислеше си той, като пристягаше връзките на ботушите си, по това време трябваше да си бъде в къщи, при Синди и децата.

Дали наистина щеше да бъде там?

Колкото и да се стараеш да бъдеш обективен, разсъждаваше Мел, трудно е да разбереш мотивите, които те движат. И наистина, ако не беше бурята, сигурно нещо друго щеше да изникне, за да го задържи. Да не се прибира в къщи — към това, изглежда, напоследък несъзнателно се стремеше. Той търсеше причината и оправданието в работата си. Разбира се, тя му даваше стотици възможности да се задържа на летището, където напоследък изникваха сериозни проблеми, да оставим настрана тазвечершната бъркотия. Но, честно казано, летището също му предлагаше убежище от непрестанните кавги между него и Синди, които неизбежно избухваха винаги, щом се съберат заедно.

— Ох, по дяволите! — възклицанието му разкъса тишината на стаята.

Затътра се с мъхнатите си ботуши към бюрото. Само един поглед към бележката, оставена му от секретарката, го накара да си спомни, че точно тази вечер щеше да се състои една от скучните благотворителни вечери, които посещаваше жена му. Преди седмица Мел неохотно бе обещал да отиде. Предстоеше коктейл и вечеря (както подсещаше бележката) в претенциозния „Лейк Мичиган Ин“. А за какво точно се устройваше тази благотворителна вечер, бележката не споменаваше, пък и той не си спомняше. Но това съвсем нямаше значение. Синди винаги се замесваше в подобни тягостни мероприятия. В нейните представи мерило за човешкото достойнство бе висотата на общественото положение, което заемаха нейните сподвижнички от разните комитети.

За щастие, сякаш за да запази мира между него и Синди, началният час на днешния коктейл бе късен — почти след два часа, но като се има пред вид ужасното време, вероятно ще започне и по-късно. Така че Мел можеше да успее, дори след като прегледа аеродрума. Имаше време да се върне, да се избръсне и преоблече в кабинета си и да слезе до града с минимално закъснение. Но най-добре да предупреди Синди, за всеки случай. Като вдигна прекия телефон, той набра домашния си номер. Обади се Роберта, по-голямата му дъщеря.

— Ало, здравей! — каза Мел. — Баща ти се обажда.

Гласът на Роберта прозвуча хладно:

— Разбрах.

— Как мина днес училището?

— Не можеш ли да зададеш по-конкретен въпрос? Имахме разни предмети. Кой точно те интересува?

Мел въздъхна. Имаше дни, когато му се струваше, че семейното му огнище се разпада. Явно, Роберта бе в едно от снобските си настроения, както казваше майка й. Нима всички бащи, чудеше се Мел, изведнъж губят контакта с дъщерите си, щом те навършат тринадесет години? Само преди година двамата бяха толкова близки. Мел страшно обичаше и двете си дъщери, Роберта и по-малката Либи. Дори често съзнаваше, че единствено заради тях бракът му все още съществува. Естествено, знаеше, че в тази възраст у Роберта ще се появят интереси, които той нито ще споделя, нито достатъчно добре ще разбира. И беше подготвен. Но никога не бе очаквал, че тя ще го отхвърли окончателно от себе си и ще се отнася към него със смесица от безразличие и пренебрежение. Разбира се, в интерес на истината, трябваше да признае, че търканията между него и Синди не можеха да не окажат своето влияние. Децата винаги усещат всичко.

— Хайде да не се увличаме — отвърна Мел. — Майка ти в къщи ли е?

— Излезе. Каза да ти предам, ако се обадиш, че трябвало да се срещнете в града и да се опиташ поне веднъж да не закъсняваш.

Мел сподави раздразнението си. Несъмнено Роберта предаваше дословно думите на майка си. Дори чуваше как би ги произнесла жена му.

— Ако майка ти се обади, кажи й, че може би малко ще се позабавя, нямам друг изход. — Последва мълчание, след което той попита: — Чу ли ме?

— Да — отвърна Роберта. — Баща ми, има ли още нещо, че трябва да си гледам уроците.

— Да, има — сопна се Мел. — Ще си промениш тона, млада госпожичке, и ще се отнасяш с повече уважение. А разговора ще приключим, когато аз сметна за необходимо.

— Както желаеш, баща ми.

— И престани да ме наричаш баща ми!

— Добре, баща ми!

Изкушаваше се да се разсмее, но реши, че е по-добре да се сдържи, и попита:

— В къщи всичко наред ли е?

— Да, само Либи иска нещо да ти каже.

— След малко. Нека да ти обясня — заради бурята няма да се прибирам тази нощ. Имам много проблеми на летището, затова вероятно ще се върна и ще нощувам тук.

Отново последва мълчание, сякаш Роберта преценяваше дали да му отвърне с някаква остроумна реплика като например: Нещо ново не можа ли да измислиш? Но реши да замълчи:

— Ще се обадиш ли на Либи?

— Да, разбира се. Лека нощ, Роби.

— Лека нощ.

Чу се някакъв нетърпелив шум, докато слушалката преминаваше от едни ръце в други и после тъничкото, задъхано от вълнение гласче на Либи:

— Татенце, татенце, сети се какво ще ти кажа?

Либи винаги бе така задъхана и възбудена, сякаш целият й седемгодишен живот представляваше усилена надпревара и тя се боеше да не изостане.

— Остави ме да си помисля — каза Мел, — знам, имала си весели приключения в снега, нали?

— Да, ама друго нещо ще ти кажа.

— Не мога да отгатна. Ще трябва да ми помогнеш.

— Добре тогава: учителката, мис Кързън, ни даде за домашно да напишем всички хубави неща, които мислим, че ще се случат през следващия месец.

Той с нежност си помисли, че разбира ентусиазма на Либи. Почти всичко на нея й изглеждаше хубаво и вълнуващо, а малкото лоши неща тя отхвърляше настрана и лесно забравяше. Питаше се, докога ли щеше да продължи щастливото време на невинността?

— Много хубаво, чудесно — отвърна Мел.

— Татенце, ще ми помогнеш ли?

— Стига да мога.

— Искам карта за февруари.

Мел се усмихна. Либи си имаше своя словесна стенография, която понякога бе по-изразителна от конвенционалните думи. Но сега му хрумна, че не би било зле, ако той самият хвърли поглед на картата за времето през февруари.

— Има такъв календар в чекмеджето на бюрото ми в моята стая. — Мел й обясни къде точно да го намери и чу тропота на малките й крачета: явно Либи изхвръкна от стаята, като забрави телефона. И вероятно Роберта, предположи Мел, безмълвно го затвори.

Мел излезе от кабинета си и премина по административния етаж, който се простираше над цялата аерогара. Тежкото си палто носеше на ръка.

За миг той се поспря и се загледа в гъмжащата зала под себе си, която през последния половин час сякаш се бе изпълнила с още повече хора. Всяко възможно местенце в чакалните помещения беше заето. Информационните гишета и справочните бюра бяха обкръжени от тълпи, виждаха се немалко военни униформи. Пред пътническите гишета на всички аеролинии се нижеха толкова дълги опашки, че краищата им се губеха от погледа. А на самите гишета броят на касиерите и инспекторите бе набъбнал двойно, тъй като служители от предишните смени бяха задържани в извънработно време; пред тях, като партитури на диригентски пулт, бяха разгърнати разписания и схеми за настаняване на пътници.

Закъсненията в полетите и промените на маршрутите, причинени от бурята, подлагаха на сериозно изпитание както разписанията, така и човешкото търпение. Точно срещу Мел, на касата на компанията „Браниф“, един млад човек с руса коса и с жълт шал около врата си протестираше високо:

— Ама че нахалство! Да ме карате да летя до Канзас сити, за да стигна до Нови Орлеан! Та вие прекроявате географията бе, хора! Кой ви даде толкова власт, та се побъркахте!

Срещу него касиерката, приятно тъмнокосо момиче на около двадесетина години, прокара ръка по челото си и отговори с професионална търпеливост:

— Можем да ви предложим директен маршрут, сър, но не знаем кога. Заради времето, разбирате, и най-дългият път се оказва най-бърз, а стойността на билета е същата.

Зад мъжа с жълтия шал другите пътници — всеки със своите си проблеми — нетърпеливо напираха.

Пред гишетата на „Юнайтид еърлайнз“ се разигра малка пантомима. Добре облечен бизнесмен, наклонен напред, тихо говореше нещо. По изражението и действията му Мел можеше да отгатне какъв бе разговорът.

„Много бих искал да се прехвърля за следващия полет…“

„Съжалявам, сър, но всички места са заети. Както виждате, дълъг е списъкът на чакащите резерви…“ Но още преди касиерът да довърши изречението си, вдигна очи и замлъкна. Пътникът бе разтворил чантата си. Внимателно, но настойчиво той потупваше по нея с пластмасовия купон за багажи. Този купон показваше, че пътникът е член на Клуба „100000 мили“, създаден от „Юнайтид еърлайнз“ за най-редовните си и предпочитани клиенти — един вътрешен елит, който всички компании се стараеха да си създадат. Изражението на чиновника се промени. Гласът му също се снижи.

„Струва ми се, че ще уредим нещо, сър!“ Моливът се издигна, задраска името на някой от другите пасажери (някой, дошъл много по-рано и с право да получи билет) и записа на негово място името на бизнесмена. Хората от опашката не забелязаха нищо.

Мел знаеше, че подобни неща стават във всички авиокомпании по всички летища. Единствено наивните или неосведомените вярваха, че списъците за реда и за резервациите се спазват с неотклонна безпристрастност. В този момент погледът му спря върху нова тълпа от пътници, вероятно направо от града, която се появи на входа на аерогарата. Те отърсваха снега от дрехите си: видът им говореше явно, че виелицата навън бе станала още по-люта. Новодошлите бързо бяха погълнати от общата тълпа.

Малцина от осемдесетте хиляди пътници, които се тълпяха на аерогарата всеки ден, вдигаха поглед към административния етаж, а още по-малко бяха тия, които забелязаха тази вечер Мел. А той стоеше горе и ги наблюдаваше. В съзнанието на повечето хора летището се свързваше само с въздушни пътища и самолети. Те едва ли се замисляха, че съществуват административни помещения, а един административен апарат — невидим, но сложен, съставен от стотици служители — непрестанно работеше, за да може летището да функционира.

А може би така е по-добре, мислеше си Мел, като слизаше надолу с асансьора. Ако хората знаеха повече, вероятно скоро биха открили недостатъците в работата на летището и опасностите, които се криеха зад тях, и не биха летели така спокойно и сигурно, както сега.

От централната зала той се запъти към крилото на „Транс Америка“. Когато наближи към регистрационното бюро, към него пристъпи един от униформените служители.

— Добър вечер, мистър Бейкърсфелд! Таня Ливингстън ли търсите?

Колкото и да са отрупани хората с работа, помисли си Мел, винаги ще им остане време за клюки. Зачуди се до каква степен го свързват с Таня.

— Да — отвърна той. — Нея търся.

Чиновникът кимна с глава към вратата с надпис: „Само за служители на компанията“.

— Ще я намерите вътре, мистър Бейкърсфелд. Току-що ни се случи малка неприятност и Мисис Ливингстън се занимава със случая.

3

В малкия салон, който понякога използуваха за приемна на ВИП-ове, младо момиче с униформа на касиер от „Транс Америка“ истерично ридаеше. Таня Ливингстън я постави да седне.

— Успокой се — делово каза Таня, — изчакай. Когато дойдеш на себе си, ще говорим.

Таня също седна и изопна тясната си униформена пола. Освен риданията на младото момиче в стаята се чуваше и слабото бръмчене на климатичната инсталация.

Между двете жени имаше около петнадесетина години разлика. Момичето едва бе навършило двадесет, а Таня влизаше във втората половина на тридесетте. Изведнъж Таня почувствува, че пропастта помежду им е много по-голяма. Сигурно, мислеше си тя, защото съм изпитвала разрушителните удари на семейния живот — макар и отдавна и за кратко, но все пак е било.

Ето на — днес за втори път осъзнаваше годините си. Първият път бе сутринта, като се вчесваше, и забеляза издайнически сребърни нишки сред ниско подстриганата си яркочервена коса. Днес сребристото бе повече, отколкото преди месец. Тези случаи й напомниха, че четиридесетте са по-близо, отколкото й се искаше, и че наближава възрастта, когато жената трябва да знае накъде върви и защо. Жегна я и друга мисъл: след около петнадесетина години собствената й дъщеря щеше да е на възрастта на момичето, което сега хълцаше пред нея.

Момичето — казваше се Патси Смит — изсуши зачервените си очи с голямата памучна кърпичка, която Таня й подаде. Заговори с мъка, като едва сподавяше сълзите си.

— Те не биха говорили така… така грубо… ъх… в къщи… на жените си…

— За пасажерите ли говориш?

Момичето кимна.

— Да, но някои разговарят по този начин и в къщи — каза Таня. — Когато се ожениш, ще разбереш, макар че не ти го пожелавам. Но ако искаш да ми съобщиш, че мъжете се държат като грубияни, щом плановете за пътуванията им се объркат, съгласна съм с тебе.

— Правех всичко, което е по силите ми… Не само аз… Всички ние и днес, и вчера, и завчера… Но когато ти говорят така…

— Искаш да кажеш, че се държат с тебе, сякаш ти си предизвикала снежната буря. Нарочно, за да им объркаш плановете…

— Да, особено този, последният. Допреди това всичко вървеше нормално.

— Какво точно се случи? Повикаха ме, когато всичко бе вече свършило.

Момичето започна да идва на себе си.

— Ами… той имаше билет за Полет 72, който бе анулиран заради времето, аз му осигурих място за 114-ти, но той го пропуснал. Каза, че бил в ресторанта и не чул повикването на пътниците.

— Повиквания за полетите не се правят в ресторанта. Това е написано с ей такива букви на всяко меню.

— Аз му казах това, Мисис Ливингстън. Но той продължаваше да се заяжда. Сякаш аз бях виновна, че е изпуснал самолета. Каза, че всички сме некадърни и заспали.

— Повикахте ли отговорника си?

— Да, но той беше зает.

— Тогава ти какво направи?

— Осигурих му място за Полет 2122. Той пожела да знае кой филм ще се прожектира на борда. Проверих, но той каза, че го бил гледал. И отново почна да се заяжда. Искал филма, който щели да дават на анулирания полет. Искаше да го прехвърля на самолет, където дават филма, който той иска. А през цялото време другите пътници напираха на гишето. Някои протестираха на глас, че съм била много бавна. И като каза това за филма, аз вече не издържах… — Момичето се поколеба: — Тогава май че нещо излетя във въздуха.

Таня й подсказа:

— Тогава ли хвърлихте разписанието?

Патси Смит кимна съкрушено. Беше готова всеки момент да се разплаче отново.

— Не знам какво ми стана, Мисис Ливингстън. Хвърлих го пред него и му казах сам да си избира полет.

— Надявам се — поде Таня, — че си успяла да го удариш в лицето.

Момичето ококори очи. Вместо сълзи в тях проблесна усмивка:

— Цапнах го, разбира се. — Тя помисли, после се разсмя. — Само да бяхте видели изражението му! Беше изумен! Но после… — тя отново стана сериозна.

— Знам останалото. Нервите ти не издържат, избухваш в сълзи и те изпращат тук да се наплачеш. Сега вече си спокойна и ще си отидеш в къщи с такси.

— Как, това… това ли е всичко? — Момичето беше като зашеметено.

— Да, разбира се. Очакваше да те уволним, така ли?

— Ами… не знаех…

— Естествено, бихме могли — каза Таня, — тъй като подобни действия не търпим, но ти, Патси, няма да постъпиш друг път така, нали? Никога?

— Да, разбира се. Един път ми стига. — Момичето поклати твърдо глава.

— А може би искаш да знаеш какво стана после? Един човек от опашката, който каза, че чул и видял всичко, заяви, че имал дъщеря на твоята възраст и бил готов да извие врата на всеки, който би се отнесъл с нея така, както онзи се държал с тебе. После още един от опашката си остави името и адреса и каза, че ако недоволният направи някакво оплакване срещу тебе, той ще се яви да свидетелствува в твоя полза. — Таня се усмихна: — Така че, както виждаш, срещат се и добри хора.

— Знам, не са много, но като попаднеш на човек, който е любезен и весел, иска ти се просто да го прегърнеш.

— За съжаление, това не е редно, както не е редно да хвърляме разписанията по пътниците. Към всички трябва да бъдем еднакво услужливи, дори ако пътниците не са възпитани с нас.

— Да, Мисис Ливингстън.

Патси Смит ще се оправи, мислеше си Таня. Явно, не мисли да напуска, както някои момичета при подобни инциденти. След като превъзмогна възбудата си, Патси показа, че притежава оная издръжливост, която щеше да й е особено полезна в бъдеще.

Един господ знае, разсъждаваше Таня, каква издръжливост, каква твърдост са нужни, за да се работи с пътници на какъвто и да е пост.

Да вземем службата за резервации например.

Тя знаеше, че напрежението в канторите за билети и резервации в града е много по-силно, отколкото тук, на летището. Откакто започна бурята, чиновниците от тези служби трябваше да звънят на хиляди пътници, да ги предупредят за закъсненията и на полетите, и промените в маршрутите. Неприятна работа, тъй като подобни обаждания обикновено раздразват хората и ги правят страшно невъздържани. Сякаш всяко неспазване на разписанията събужда позадремалия у човека дивашки инстинкт. Мъжете обидно разговаряха с телефонистките и дори хора, обичайно меки и благоразположени, ставаха хапливи и зли. Най-ужасни от всички се оказваха пътуващите за Ню Йорк. Стигаше се дотам, че чиновниците по резервациите отказваха да съобщават по телефона за закъснения или анулиране на полети за Ню Йорк; бяха готови да рискуват службата си, но да не попадат под потока от ругатни и обиди на раздразнените пътници. Много пъти Таня си бе мислила какво толкова имаше в Ню Йорк, че заразяваше пътуващите с някакъв трескав бацил, който ги влудяваше час по-скоро да пристигнат в него?

Но тя много добре знаеше, че каквито и да са причините, след като сегашният критически момент се превъзмогне, служители от разни отдели на авиацията ще си подадат оставката. Винаги ставаше така. Ще има и няколко случая на нервно разстройство — особено, сред младите момичета, по-чувствителни към грубостите и неразположението на клиентите. Неизменната вежливост, дори когато си трениран да я поддържаш, те държи в особено напрежение, което се заплаща скъпо.

Таня се зарадва, че поне Патси Смит няма да бъде сред нещастните случаи.

На външната врата се почука и се показа Бейкърсфелд. Беше обут в мъхнати ботуши, а в ръка държеше тежко палто.

— Аз просто наминавах насам — каза той. — Може по-късно да се отбия, ако сте заети.

— Моля ви, влезте! — усмихна се Таня. — Ние привършихме.

Загледа го. Изглежда уморен, помисли си тя. После отклони очи от него, попълни някаква бланка и я подаде на момичето.

— Дай това на диспечера на такситата, Патси, и той ще те откара у вас. Почини си добре и утре те чакаме бодра и свежа.

Когато Патси излезе, Таня завъртя стола си към Мел и каза весело:

— Здравей!

Той остави настрана вестника, в който се беше загледал, и се усмихна:

— Здрасти!

— Получи ли бележката ми?

— Дойдох да ти поблагодаря за нея. Макар че можех да намина и без тази причина. — Като посочи към вратата, откъдето излезе момичето, той попита: — Какъв е случаят? Преумора ли?

— Да — отвърна Таня и му разказа за инцидента.

— Аз също съм уморен — засмя се Мел. — Защо и мен не ме изпратиш с такси?

Таня го загледа с изпитателен поглед. Нейните ведри, ясносини очи умееха да проникват в душата му. Главата й бе леко наклонена и от светлината над нея в косата й искряха огнени отблясъци. Фигурата й бе стройна и все пак закръглена, което униформеният костюм още повече подчертаваше… И сега, както и много пъти преди това, Мел усети нейната привлекателност и топлота.

— Защо не, особено ако таксито ни отведе в моя апартамент и ми позволиш да ти приготвя вечеря. Да речем, агнешко на фурна.

Той се подвоуми, претегли борещите се в него желания, после неохотно поклати глава:

— Иска ми се… Но първо тук си имаме някои неприятности и после трябва да се връщам в града. — Той стана. — Нека все пак изпием по едно кафе.

— Хайде.

Мел отвори вратата пред Таня и излязоха в шумната, гъмжаща зала.

Тълпата пред „Транс Америка“ бе станала още по-голяма.

— Не бива да се бавя — каза Таня. — Още два часа съм дежурна.

Те си пробиваха път сред навалицата и растящите камари от багажи. Таня нагаждаше своята пъргава крачка към бавната походка на Мел. Направи й впечатление, че днес накуцва повече от друг път. Поиска й се да му подаде ръка, да му помогне, но се възпря. Тя беше в униформа, а клюките и сплетните се разпространяваха с изумителна скорост. Напоследък доста често ги виждаха заедно и Таня бе убедена, че машината за разпространение на слухове из летището, която действуваше като телеграф в джунгла със скоростта на електронноизчислителна машина тип „IBM“, отдавна вече е регистрирала това обстоятелство. Някои вероятно смятаха, че тя спи с Мел, което всъщност не отговаряше на истината.

Те се отправиха към „Кафенето на небесните пилоти“ в централното фоайе.

— Не може ли агнешкото на фурна — запита Мел — да го направим друг път, в други ден например?

Внезапната покана на Таня го свари неподготвен. Вярно е, че няколко пъти се бяха срещали за обяд или на чашка алкохол, но досега никога не го бе канила у дома си. Разбира се, те можеха да отидат там само за да вечерят. Но… може би и не само за това.

Напоследък Мел чувствуваше, че ако продължат да се срещат и вън от летището, в отношенията им ще настъпи естествено и неизбежно развитие. Той обаче действуваше предпазливо, защото инстинктът му подсказваше, че един роман с Таня няма да бъде обикновен флирт, а ще прерасне в дълбоко чувствено изживяване и за двамата. Трябваше да се съобразява и с личните си конфликти със Синди. Те не бяха така лесно разрешими, а едва ли въобще можеха да се разрешат; все пак с всички заплетени ситуации не можем да се справим наведнъж: човешките възможности си имат предел. Странно нещо, мислеше си Мел, когато бракът ти е стабилен, много по-лесно можеш да изкараш някоя любовна авантюра, но когато бракът ти се разпада — нещата стават по-трудни. А в същото време предложението на Таня изглеждаше, твърде съблазнително, за да го отмине.

— Други ден е неделя — отбеляза Таня, — но аз не съм дежурна и ако ти успееш да се освободиш, за мен ще е още по-удобно.

— Вино и свещи ще има ли? — усмихна се Мел.

Беше забравил, че е неделя. Но и без това трябваше да дойде на летището; даже и бурята да утихне, тя ще си остави последствия. А що се отнася до Синди, тя си излизаше сама няколко недели поред, без да дава обяснения.

Таня моментално се отдръпна от Мел, когато срещу им се зададе забързан, зачервен човек, следван от носач с червена фуражка, който тикаше товарна количка, затрупана от куфари, а най-отгоре — от тенис ракети и палки за голф. Заминава някъде на юг, със завист си помисли Таня.

— О’кей — каза тя, щом отново се изравни с Мел, — на свещи и вино.

Щом като влязоха в кафенето, една оперена сервитьорка веднага го позна и го покани в дъното на масичката с табелка „Запазено“, предназначена за административни ръководители. Когато се готвеше да седне, Мел се препъна и се улови за ръката на Таня. Наблюдателната сервитьорка ги стрелна с поглед, в който проблясна закачливо пламъче. „Машината за слухове е готова за поредния си бюлетин“, каза си Таня. И попита на глас:

— Виждал ли си някога такива тълпи? По-голям ужас от тия три дни не помня.

Мел се огледа из претъпканото кафене; хаотичният шум от гласове се пронизваше от трясъка на съдове. Той кимна към външните врати, през които и двамата виждаха люлеещото се, бушуващо море от хора.

— Ако наистина мислиш, че това е стълпотворение, почакай, докато гражданският вариант на С–5А влезе в действие.

— Знам, ние сега едва се справяме с Боинг 747; а когато хилядите пътници започнат да се тълпят пред гишетата… — Таня потръпна. — Господи боже! Представяш ли си какво би станало, ако всичките изведнъж си грабнат багажа? Не ми се мисли!

— И други не желаят да се замислят. И защо трябва да мислим за това точно сега? — Мел бе доволен, че разговорът им премина към авиацията. Таня обожаваше самолетите, Мел също и вероятно затова им беше приятно да бъдат заедно.

— Кои не желаят да се замислят?

— Тези, които контролират наземните съоръжения — аерогарите, пистите за излитане и рулиране. Действуват така, сякаш днешните реактивни самолети ще летят вечно. Мислят си, че ако стоим тихо и кротко, новите големи самолети ще ни отминат, няма да ни създадат главоболия. И няма да има нужда да преустройваме наземните съоръжения, за да се съобразим с новостите в авиацията.

— Но на много от летищата се строи. Където и да отидеш, това ти прави впечатление — замислено изрече Таня.

Мел й предложи цигара, но тя отказа. Той запали своята и чак тогава отговори:

— Това не е строителство, това са кърпежи — промени, пристройки и разширения на летища, строени през 50-те и началото на 60-те години. В тях няма далновидност, няма перспектива. Разбира се, с няколко изключения, като Лос Анжелос например, Тампа във Флорида или Далас — Форт Уорт. Те ще бъдат първите летища в света, готови за новите исполински реактивни и свръхзвукови самолети. Канзас Сити, Хюстън и Торонто също не са лоши. Сан Франциско има добър план за реконструкция, но нашата политика ще го издъни. В Северна Америка други свестни летища няма.

— А в Европа?

— В Европа всичко е старо — отговори Мел, — с изключение на Париж — новото модерно летище Норд, което ще замени Бурже, ще бъде едно от най-добрите. Лондонското летище е такава бъркотия, каквато само англичаните могат да създадат. — Той спря и се замисли: — Не е нужно да нападаме другите страни. Самите ние сме достатъчно зле. Ню Йорк е в ужасно състояние, дори с промените, които се правят на летище „Кенеди“; просто над Ню Йорк няма достатъчно въздушно пространство. Аз самият занапред ще пътувам дотам с влак. Вашингтон криво-ляво — крета; макар че Националното летище е истинска дупка. „Дълес“ направи гигантска крачка напред. Един ден Чикаго ще се събуди и ще разбере, че е изостанал с двадесет години. — Той отново се замисли. — Спомняш ли си, когато преди години реактивните самолети започнаха да летят, в какво състояние бяха летищата, пригодени само за ДС–4 и „Констелейшън“?

— Разбира се, че си спомням. На такова летище работех тогава — отвърна Таня. — В обикновени дни човек не можеше да се придвижи от тълпи, а в натоварени дни — не можеше да се диша.

— През 70-те години нещата още повече ще се влошат — предрече Мел. — Не само заради стълпотворението от хора. Ще ни задушават още много други неща.

— Какво например?

— Направлението на полетите, диспечерският контрол, пистите, но това е отделен въпрос. Главното, което никой не взима пред вид при планирането на летищата, е, че скоро, твърде скоро ще настъпи денят, когато товарните полети ще превишат пътническите. Същото се е получило с всички форми на транспорт, като се започне от кануто. Първоначално пътуват хора с малко багаж, но твърде скоро товарът ще стане повече от хората. В авиацията вече достигаме до този момент, а малцина го съзнават. Когато товарният транспорт вземе връх — а това е неизбежно в следващите десетина години, — сегашните ни представи за съвременно летище, ще се окажат остарели. Ако искаш доказателство, огледай се накъде се насочват младите хора, постъпили в управленческия апарат на авиацията. Преди години никой не искаше да работи в товарните полети, те се смятаха за „черната“ работа, защото само пътническите полети предлагаха възможности да блеснеш. А сега? Сега прозорливите момчета отиват в товарния бизнес. Те знаят къде е бъдещето и къде могат да направят кариера.

— Аз съм старомодна и ще си остана да работя с хора в пътническите полети — усмихна се Таня. — Товарните някак си…

Сервитьорката се приближи.

— Специалитетите свършиха, толкова много хора имаме тази вечер и скоро нищо няма да остане…

Поръчаха си кафе, канелена кифла за Таня и сандвич с пържено яйце за Мел. Когато сервитьорката се отдалечи, Мел каза с усмивка:

— Аз май се увлякох, сякаш държах реч. Извинявай!

— Може би имаш нужда да си поддържаш формата. — Таня го наблюдаваше с любопитство. — Напоследък не си имал възможности за публични речи.

— Вече не съм президент на Съвета на ръководителите на летищата. Не ходя толкова често във Вашингтон или другаде. — Разбира се, не само за това той не държеше вече речи и бягаше от публични изяви. Предполагаше, че Таня добре знае причините.

Странно, но Мел и Таня се сближиха при едно от редките всеобщи събрания на летището. Мел тогава говори за възходящото развитие на авиацията, за изоставането на наземните съоръжения и организация в сравнение с прогреса във въздуха. Той използува случая, за да репетира речта, която се готвеше да произнесе след около седмица на един общоамерикански форум. Таня беше сред представителите на „Транс Америка“ и на другия ден му изпрати една от нейните записки без главни букви:

Колкото и забавна, тази бележка го накара да се замисли. Вярно беше — той бе съсредоточил вниманието си върху факти и системи, а хората като личности бе пренебрегнал. Прегледа отново речта си и промени акцента, както Таня му предлагаше. Словото му произведе небивал успех. Бе посрещнато с овации и получи широка гласност в чужбина. По-късно той позвъни на Таня да й поблагодари. Тогава започнаха да се срещат.

Споменът за първата бележка на Таня го наведе на мисълта за записката, която тя му изпрати тази вечер.

— Благодарен съм ти за информацията на Комисията по снегопочистването, но все пак ми е чудно, как си успяла да видиш доклада им преди мен?

— Нищо тайнствено. Преписваха го на машина в бюрото на „Транс Америка“. Видях нашия капитан Димирест, като го проверяваше и си хихикаше.

— Върнън показа ли ти го?

— Не, но бе разпръснал листовете, а аз умея да чета наопаки. И това ми напомня, че ти не ми отговори на въпроса: Защо твоят зет толкова те мрази?

Мел направи гримаса.

— Вероятно предполага, че аз не съм във възторг от него.

— Ако искаш, можеш да му го кажеш още сега. Великият капитан сред нас. — Таня кимна към касата и Мел извърна глава натам.

Капитан Върнън Димирест от „Транс Америка“ си броеше рестото, след като си бе платил сметката. Неговата стройна, широкоплещеста фигура стърчеше с една глава над останалите. Цивилно облечен — със сако от туид и безупречно изгладени панталони, — от цялата му осанка лъхаше властност и величие — като армейски генерал, временно в цивилно облекло, помисли си Мел. Неговото волево, аристократично изражение остана надменно даже когато заговори на униформения пилот с четири звездички от „Транс Америка“, който беше с него. По всичко личеше, че Димирест му дава наставления. Другият непрекъснато кимаше. Капитан Димирест хвърли бегъл поглед към хората в кафенето и щом забеляза Мел и Таня, кимна сдържано и студено. И като погледна часовника си и размени няколко последни думи с другия капитан, той се отправи към изхода.

— Като че ли бърза — забеляза Таня. — Където и да отива, няма да е за дълго. Капитан Д. лети тази вечер с Полет 2 за Рим.

— Със „Златната флотилия“ ли? — усмихна се Мел.

— Точно така. Забелязвам, сър, че четете нашите реклами.

— Трудно бих могъл да ги отмина. — Мел, както и милиони хора, които се любуваха на четирицветното фолио на списанията „Лайф“, „Лук“ или „Поуст“, знаеше, че Полет 2 на „Транс Америка“ — „Златната флотилия“ — беше елитната линия на компанията, престижният й курс. И той знаеше също, че само пилоти от най-висш клас изпълняват тези полети.

— Освен това — каза Мел — всеизвестно е, че Върнън е един от най-опитните ни действуващи пилоти.

— О, да наистина. От най-опитните и най-нахалните. — Таня се подвоуми и после добави: — Ако си в настроение за клюки, ще ти призная, че не си единственият, който не е във възторг от зет ти. Чувах един от нашите механици да казва: жалко, че вече няма витлови самолети, иначе все се надявах капитан Димирест да си отиде с някой от тях.

— Доста дивашка шега — остро реагира Мел.

— Съгласна съм с теб. Лично аз споделям мнението на мистър Йънгкуист, президента на компанията ни, който каза: „Дръжте този надут пуяк далеч от погледа ми, но когато летя, ще летя само с него.“

Мел се изсмя. Познавайки и двамата, намери забележката не само за остроумна, но и за точна. Не биваше да си позволява да обсъжда качествата на Върнън Димирест, но вестта за враждебния доклад срещу него и за досадните последици, които той щеше да предизвика, все още го нервираше. Случайно в ума му се прокрадна мисълта, за къде ли бърза зет му по това време, дали не се е впуснал в някое ново любовно приключение, които, според слуховете, не бяха никак малко. Той погледна към централното фоайе, но капитан Димирест бе вече погълнат от тълпата.

Таня с отривисто движение изопна полата си. Този жест Мел бе забелязал и преди и много му допадаше. В него прозираше нещо чисто женско и му напомняше, че малко жени изглеждат така очарователни в униформа; обикновено униформата скрива женската привлекателност, но при Таня бе точно обратното.

Някои компании позволяваха на по-висшите си служители да се движат цивилно. Но „Транс Америка“ държеше на авторитетността, която вдъхваха нейните яркосини и златни униформи. Двете златни нашивки на маншетите, обточени с бяло, показваха длъжността и ранга на Таня. Догаждайки сякаш мислите му, Таня каза:

— Може би скоро ще хвърля униформата.

— Защо?

— Нашият ръководител пътнически превози го преместват в Ню Йорк. Заместникът става титуляр, а аз подадох молба за неговото място.

Мел я гледаше със смесица от възхищение и любопитство.

— Сигурно молбата ти ще бъде уважена и ти ще продължаваш да растеш нагоре.

Таня повдигна вежди.

— Мислиш ли, че мога да стана вицепрезидент?

— А защо не? Разбира се, ако се стремиш към това, ако искаш да станеш ръководен кадър.

— И аз самата не знам какво точно искам — замислено каза Таня.

Сервитьорката донесе поръчките им. Когато се отдалечи, Таня отново заговори:

— Знаеш ли, за нас, жените, които работим, голям избор няма. Ако не искаш да клечиш на едно място чак до пенсия — а много от нас не искат, — единственият път е да се катериш нагоре.

— А изключваш ли брака като възможност?

Таня отчупи парченце от кифлата си.

— He. Ho веднъж не ми провървя в брака, може да не тръгне и втория път. Освен това нямам много кандидати — достойни имам пред вид — за ръката на употребена булка с дете.

— Може би ще откриеш някое изключение?

— Така може да спечеля и на ирландска лотария. Като изхождам от собствения си опит, скъпи Мел, ще ти кажа, че мъжете предпочитат жените им да са свободни и необвързани. Попитай бившия ми съпруг. Ако го откриеш. Нещо, което на мен не ми се удаде.

— Той те напусна, след като се роди детето?

— Господи! Нищо подобно! Тогава би трябвало цели шест месеца да се грижи за мене. Струва ми се, че беше четвъртък, когато му казах, че съм бременна. Просто не можех за дълго да го държа в себе си. В петък, когато се върнах от работа, Рой си бе прибрал дрехите и изчезнал.

— И оттогава не си го виждала?

Таня поклати глава.

— В крайна сметка това много улесни развода — избягал, и толкоз; нямаше никакви усложнения. И все пак нека бъда правдива. Рой не бе чак толкова лош. Той не изпразни общата ни спестовна книжка, въпреки че можеше. Да си призная, често съм си мислила дали го направи от човечност, или просто бе забравил. Както и да е, всичките осемдесет долара останаха само за мен.

— Ти никога не си споделяла преди… — каза Мел.

— Нима е било нужно?

— Сигурно… за съчувствие.

Таня поклати глава.

— Ако по-добре ме познаваше, щеше да разбереш, че не ти разказах това, за да изтръгна съчувствието ти. В крайна сметка животът ми се урежда чудесно. — Таня се усмихна. — Може даже да се издигна до вицепрезидент на компанията. Нали току-що ти сам го каза?

На съседната маса една жена възкликна гласно:

— Ай! Виж кое време стана!

Мел неволно погледна часовника си. Бе изминал три четвърти час, откакто излезе от Дани Фароу. Той скокна на крака и се обърна към Таня:

— Почакай тук. Ще трябва да позвъня!

На касата имаше телефон и Мел набра един от нерегистрираните номера на щаба по снегопочистването. Прозвуча гласът на Дани Фароу: „Почакай за момент“ и след малко се обади отново:

— Тъкмо се готвех да ти звъня. Да те уведомя за затъналия 707 на „Аерео Мексикан“.

— Продължавай!

— Нали знаеш, че мексиканците се обърнаха към „ТУА“?

— Да, знам.

— Те докараха камиони, кранове, господ знае още какво, и задръстиха напълно пистата за излитане и съседната пътека за рулиране, но не успяха да отместят самолета на сантиметър. Последните сведения са, че „ТУА“ изпратили за Джо Патрони.

— Добре, радвам се да чуя това — потвърди Мел, — но можеха и по-рано да се сетят.

Джо Патрони бе главният механик на аварийното отделение на „ТУА“, роден авариен монтьор. Освен това бе земен, динамичен човек и близък приятел на Мел.

— Вероятно са се опитали веднага да извикат Патрони — обясни Дани, — но той си е в къщи и трудно са се свързали с него. Изглежда, че от бурята много от телефонните линии са прекъснати.

— Но сега знае, нали? Сигурен си?

— „ТУА“ са сигурни. Казват, че е на път.

Мел си направи сметка наум: знаеше, че Джо живее в Глен Елин, на около двадесет и пет мили път, и даже при идеални условия му бяха нужни тридесет минути, за да се добере до летището. А тази вечер при заснежените пътища и пълзящите по тях коли Джо би бил щастливец, ако успее да вземе разстоянието за двойно повече време.

— Ако някой тая нощ съумее да отмести самолета, това ще е Джо — каза Мел. — Но нека, докато го чакат, не стоят със скръстени ръце. Обясни на всички, че спешно ни трябва писта три-нула, незабавно. Не само за оперативни нужди. — Мел си припомни, че самолетите все още трябваше да излитат над Медоууд и се зачуди дали общественото сборище, за което го уведоми ръководителят на полетите, вече не е приключило.

— Казах им същото — потвърди Дани. — Ще им повторя още веднъж. И една добра вест — открихме камиона с провизиите.

— Как е шофьорът?

— В безсъзнание, колата затрупана под снега. Моторът работел и, както предполагахме, имало въглероден окис. Сложиха му кислородна маска и ще се оправи.

— Добре. Сега ще изляза на аеродрума сам да направя някои проверки. Ще ти се обадя по радиотелефона оттам.

— Добре се завий. Адска нощ е.

Таня все още бе на масата, но се готвеше да си тръгва.

— Почакай — каза Мел, — аз също тръгвам!

— А това? — тя посочи към недокоснатия сандвич. — Това ли ти е вечерята?

— Ще ми стигне. — Той напъха огромна хапка в устата си, прокара я с кафето, взе палтото си. — Ще вечерям по-късно тази вечер.

Докато Мел плащаше, двама служители от „Транс Америка“ влязоха в кафенето. Щом забелязаха Таня, веднага се насочиха към нея.

— Извинете, мистър Бейкърсфелд… Мисис Ливингстън, търси ви ръководителят на пътническите полети. Отново си имаме неприятност.

— Досещам се. Някой отново е хвърлил разписанието — каза Мел, докато прибираше рестото си.

— Не, сър — момчето се усмихна. — Ако тази вечер още някой хвърли разписание, ще съм аз. Но сега случаят е друг — пътник без билет на Полет 80 от Лос Анжелос.

— Това ли е всичко? — Таня изглеждаше озадачена. Безбилетни пътници по въздуха се срещаха по всички аеролинии, но рядко са били причина за сериозни безпокойства.

— Както разбирам, този пасажер е специален случай. Пилотът изпратил радиограма от борда, за да чака охрана на изхода. Но така или иначе, вас търсят. — С приветлив поклон той се отстрани.

Мел и Таня заедно излязоха в централната зала. Те спряха пред асансьора за приземния гараж, където бе паркирана колата на Мел.

— И карай внимателно — заръча му Таня. — Не се навирай в пътя на самолетите.

— Ако случайно попадна под самолет, сигурен съм, че скоро ще узнаеш. — Той навлече тежкото си палто. — Вашият гратисчия изглежда интересен. Преди да си тръгна, ще се опитам да намина и разбера какъв е случаят. — Подвоуми се и после прибави: — Това ще бъде повод да те видя още веднъж тази вечер.

Бяха съвсем близо един до друг. В един миг ръцете им се докоснаха. Таня нежно промълви:

— Кому са нужни поводи?

Надолу в асансьора той все още чувствуваше ласкавата топлота на нейното докосване и на гласа й.

4

Както съобщиха на Мел, Джо Патрони наистина бе на път от Глин Елис за летището. Самоувереният италиано-американец, главен механик на техническите служби на „ТУА“, бе излязъл от своята вила в покрайнините на града преди около двадесет минути. Напредваше мъчително бавно, както Мел бе предвидил. А после потокът от коли, в който се движеше буикът на Джо Патрони, се задръсти. Пред него и зад него, додето поглед стигаше, чакаха автомобили. Осветяван от задните светлини на колата пред него, той запали нова пура.

За Джо Патрони се носеха легенди: някои от професионален характер, а други — за личния му живот.

Бе започнал работа като автомонтьор в един гараж. Твърде скоро спечелил гаража от работодателя си в игра на зарове, така че в края на играта си разменили ролите. Младият Джо станал наследник на стари дългове, един от които го направил собственик на древен и разнебитен биплан марка „Уейко“. Благодарение на своята изобретателност и монтьорски способности той поправил аероплана и успешно го подкарал — разбира се, без уроци по пилотаж, които не би могъл да си позволи.

Аеропланът и неговите механични функции погълнали Джо Патрони дотолкова, че той примамил бившия си работодател на нова игричка на зарове и го оставил да си спечели обратно гаража. Тогава Джо напуснал гаража и заработил като самолетен механик. Завършил вечерно училище, станал водещ механик, после главен майстор със славата на първокласен авариен монтьор. Неговата бригада можеше да подмени самолетен двигател със скорост, която би поразила дори един производител на самолети, и то с абсолютна изправност и сигурност. Затова винаги, когато се появеше сериозно затруднение на летището или сложен ремонт, казваха: Извикайте Джо Патрони.

Още една причина за успеха му бе това, че никога не губеше време за излишна дипломация. Подхождаше направо към действия: и при хора, и при самолети. Джо проявяваше незачитане към служебния пост и бе еднакво прям с всички, дори с най-висшите ръководители.

Все още се помни и разказва един случай, когато Джо Патрони излязъл от работа и без да каже нито дума или предварително да се консултира с някого, качил се на един самолет за Ню Йорк. Със себе си носел пакет. Когато пристигнал, отишъл с автобус до непристъпната главна дирекция на авиокомпанията в центъра на Манхатън и без предисловия и обяснения се вмъкнал в кабинета на президента на компанията. Отворил пакета и най-безцеремонно поставил един омазнен, разглобен карбуратор върху безукорно чистото бюро на президента.

Президентът, при когото никой не влизал без предварително разрешение и естествено никога не бил чувал за Патрони, едва не получил апоплектичен удар, когато Джо му казал:

— Ако искате да загубите някой от самолетите си по време на полет, изхвърлете ме оттук, ако не — седнете и слушайте!

Президентът седнал, а Джо Патрони запалил пура. Президентът го изслушал, после повикал заместника си по инженерно-техническите въпроси, който след време въвел механични изменения, предотвратяващи обледяването на карбуратора при летене. А за същото нещо Патрони настоявал и се борил в продължение на месеци на по-ниско ниво.

По-късно Патрони получи официална похвала и случаят се прибави към растящия арсенал от истории за него. После Джо бе повишен до началник смяна, а след няколко години получи отговорния пост на главен механик по поддържането на летище „Линкълн“.

Приказките около личния му живот разказваха, че Джо Патрони правел непрекъснато любов с жена си Мари и докато повечето мъже предпочитали чашка алкохол преди вечеря, той предпочитал другото. Това бе вярно. Всъщност и така го свари телефонният звън за затъналия реактивен самолет на „Аерео Мексикан“.

Приказките не спираха дотук: говореха, че Патрони се любел по същия начин, по който вършел всичко останало — с дълга тънка пура, самодоволно стърчаща в единия край на устата му. Но в последно време вече не беше така. Мари, след като бе изгасила няколко подпалени възглавници през ранните години на брака им — прилагайки на практика обучението си като стюардеса, — категорично забрани: повече никакви цигари в леглото. Джо се подчини на декрета, защото обичаше жена си. И имаше основания. Когато се омъжи за нея, тя беше най-красивата и най-известната стюардеса в цялата авиация. Но дори сега, след дванадесет години брак и три деца, Мари не отстъпваше по нищо на своите последователни.

Джо Патрони никога не се паникьосваше при критични ситуации. Бързо преценяваше създаденото положение, решаваше дали аварията е от такова естество, че заслужава незабавно предимство, или може да си довърши започнатата работа, преди да се захване с повредата. В случая със затъналия 707 инстинктът му подсказа, че критичността на ситуацията надминава средното ниво, което значеше, че има време да довърши започнатото или да вечеря, но не и двете. И естествено, той се отказа, от вечерята. След това Мари се втурна по пеньоар в кухнята, приготви му няколко сандвича, за да се храни, докато шофира към летището. Сега Джо дъвчеше сандвич.

Не за първи път го викаха от летището, след като бе изкарал работния си ден, но днес времето бе по-ужасно от всякога. Опустошителната тридневна снежна буря се чувствуваше навсякъде и правеше шофирането изтощително и опасно. Гигантски снежни купища лежаха край улиците, а снегът продължаваше да трупа. И по главните, и по страничните шосета колите пълзяха или въобще не се движеха. Дори със специалните гуми за кал и сняг буикът на Патрони почти не теглеше. Чистачките и размразителят не смогваха да се справят с обилния снеговалеж отвън и със запотяването отвътре, а фаровете с мъка пробиваха едва на метър пред себе си. Заседнали автомобили, някои изоставени от водачите си, спъваха още повече движението. Явно беше, че в такова време без сериозна причина човек не би пътувал.

Патрони погледна часовника си. Неговата кола и тази пред него не помръдваха вече няколко минути. Не помръдваше и цялата колона вдясно от него. Освен това от известно време не се забелязваше и насрещно движение — явно нещо се бе случило и четирите платна бяха блокирани. Ако до пет минути не се помръднат, реши той, ще излезе да види какво става, въпреки че при тая лапавица, в тия преспи по-добре би било да си остане в колата. И без това ще се намръзне тази нощ на летището — поне това няма да му убегне. Усили радиото, което разливаше звуците на рок-енд-рол, и дръпна пурата си.

Изминаха пет минути. Хората започнаха да излизат от колите си и да се разтъпкват напред-назад. Джо реши да направи същото. Загърна се яко в кожената си шуба и наметна качулката. Взе мощния фенер, който винаги носеше със себе си. Щом отвори вратата, вътре нахлуха сняг и вятър. Той се измъкна и бързо затвори.

С мъка тръгна напред, врати се тряскаха, чуваха се гласове: „Какво става?“ „Станала е катастрофа. Адска бъркотия!“ По-нататък забеляза силните светлини на прожектор, сенки се събираха и разделяха, тълпяха се. Долетя друг глас: „Казвам ти, тая скоро няма да я бъде. Ще киснем тука часове.“ Изведнъж се очерта огромна тъмна сянка, слабо осветена от червеникава светлина. Оказа се огромен трактор с ремарке, преобърнал се на една страна. Това тежко чудовище с осемнадесет колела се бе проснало насред пътя, задръствайки цялото движение. Част от товара му — кашони с консерви — се бе разпилял наоколо и неколцина опортюнисти, без да се боят от снега, събираха кашоните и ги мъкнеха към собствените си автомобили.

Две полицейски коли бяха пристигнали на местопроизшествието. Щатските полицаи разпитваха водача, който, изглежда, не беше пострадал.

— Нищо бе, само натиснах спирачките и той се извъртя и се пльосна като курва в калта — протестираше трактористът.

Единият полицай отбеляза нещо в бележника си, а една жена любопитно прошепна на мъжа до нея:

— Мислиш ли, че записа дословно думите му?

Друг остър женски глас пропищя срещу вятъра:

— Айде, стига вече. Тия полицаи защо не го отместят от пътя?

Полицаят се приближи. Целият му шинел бе побелял от сняг.

— Ако ни подадете ръка, мадам, с удоволствие ще го направим.

Някои се разсмяха, жената измърмори:

— Страшно сте хитри бе!

Авариен камион с кехлибареножълта сигнална лампа на покрива бавно се приближаваше. Шофьорът пъплеше по незаетата страна на срещуположното платно. Спря, излезе и отчаяно поклати глава, като видя размерите и положението на претърколения трактор-влекач.

Джо Патрони си проби път напред. Дърпаше ожесточено пурата си, а червеното й огънче се разгаряше от вятъра. Приближи се до полицая и рязко го тупна по рамото.

— Слушай, братче, с един буксирен камион това чудо няма да го помръднеш.

Полицаят се извърна.

— Даже и така да е, господине, наоколо има разлят бензин и по-добре да загасите пурата си.

Патрони пренебрегна бележката му, както пренебрегваше всички правила за пушене. Посочи с пура в ръка към преобърнатия трактор:

— Отгоре на това, братче, ще изгубиш времето на всички и моето, и твоето, ако се опитваш да изправиш сега тоя звяр. По-добре го отмести, за да дадеш път на движението, а за тая работа са ти нужни още два буксирни камиона — единият от тая страна да бута и двата от оная — да теглят. — Той започна да обикаля и да разглежда огромния трактор от всички страни под светлинния сноп на фенера си. И както винаги, когато решаваше някакъв проблем, той бе напълно погълнат от него. Отново размаха пурата си. — Двата камиона заедно ще се прикачат на три места. Първо ще изтеглят кабината, бързо ще стане. Другият камион…

— Чакайте — каза полицаят и се провикна към един от колегите си: — Ханк, Ханк, ела. Тука има едно момче, което май загрява от тия работи.

След десет минути Джо Патрони работеше с полицаите и всъщност командуваше положението. Още два буксирни камиона бяха повикани по радиостанцията. По нареждане на Патрони шофьорът на първия камион взе да прихваща с вериги осите на прекатурнатия трактор. Обстановката стана делова, работата вървеше вещо и сръчно — типични белези за всяко начинание, с което се заемеше енергичният началник по поддържането на „ТУА“.

На няколко пъти Патрони си припомняше причината, която го бе извела тази нощ, и с тревога си мислеше, че закъснява твърде много за летището. Но реши, че помагайки да се разчисти задръстеният път, всъщност прави всичко възможно за най-скоростното си пристигане. Очевидно нито неговият, нито останалите автомобили биха могли да се помръднат, преди обърнатият трактор да се изтегли от средата на пътя. Да се върне обратно и потърси заобиколен път бе немислимо, тъй като колоните от чакащи автомобили — както твърдеше полицията — се простираха на няколко мили назад.

Патрони се върна в колата си да се обади по радиотелефона, монтиран там по настояване на летищните власти, за който всеки месец му удържаха такса. Свърза се с управлението по поддържането и обясни причината за своето закъснение.

Джо Патрони даде някои наставления по телефона, но разбра колко е важно да бъде сам на пистата, и то час по-скоро.

Когато отново излезе от буика си, снегът продължаваше силно да брули. Прескачайки преспите, които се бяха издигнали покрай колоната чакащи автомобили, той се върна към прекатурения трактор и с облекчение забеляза, че първият от помощните буксирни камиони вече бе пристигнал.

5

След като се раздели с Таня, Мел Бейкърсфелд взе асансьора и се спусна в подземния гараж. Неговата служебна радиофицирана кола с прегорял жълт цвят на горчица се намираше в специална гаражна клетка.

Мел изкара колата и бурята връхлетя върху него точно там, където изходът на сградата се съединяваше с перона на чакащите самолети отвън. Сняг и вятър диво зашибаха предното стъкло. Чистачките презглава се мятаха напред-назад, но не смогваха да се справят с гъстия сняг. През леко открехнатия прозорец се втурнаха леден вятър и рояк снежинки. Мел бързо го затвори. Преходът от топлия уют на аерогарата към зловещата виелица на нощта бе ужасно мъчителен.

Непосредствено пред него се виждаха чакащите за излитане самолети. И в кратките проблясъци сред снежната завеса, когато вихърът яростно понасяше снега и го захвърляше около сградата във вихрушка, Мел забеляза насядалите пътници през осветените прозорци на самолетите. Явно няколко самолета бяха готови за излитане. Те чакаха команда от кулата да включат двигателите си. По-нататък по пистите и по летателното поле той различи мъглявите очертания и навигационните светлини на току-що кацнали машини, чиито мотори още ревяха. Задържаха ги на определено място, което пилотите наричаха „наказателно поле“, и щяха да чакат така, докато се освободят места на перона. Несъмнено същото бе положението и пред останалите седем изхода на аерогарата.

Радиото в колата на Мел, настроено сега на честотата на наземния диспечерски пункт, изпука:

— „Истърн“ 17 на „Линкълн“ контрола — разнесе се гласът на един от диспечерите — разрешавам полет за писта две-седем. Настройте се на честотата на полета.

Радиото изпука от атмосферни смущения.

— Тук „Истърн“ 17. Прието.

Един по-силен глас заграчи раздразнено:

— „Линкълн“, говори „Пан Американ“ 54 от пътека за рулиране към писта две-пет. Точно пред мене има една двумоторна костенурка — частна „Чесна“. Натискам спирачки да не я смачкам.

— „Пан Американ“ 54, стоп! — Мигновена пауза и отново гласът на диспечера — „Чесна“ 73! Говори наземния диспечер. Свърни в първата пресечка вдясно и остави „Пан Американ“ да мине.

Най-неочаквано долетя приятен женски глас:

— Наземен диспечер от „Чесна“ 73. Завивам. Минавай „Пан Американ“, мечка такава!

Кикот. Отново глас:

— Благодаря ти, котенце. Начерви си устничките, докато чакаш да мина.

Гневният глас на диспечера:

— Кулата на всички самолети! Ограничавайте се само в служебни разговори!

Диспечерът е нервен, мислеше си Мел, това личи независимо от рутината на професионалната сдържаност. А нима можеше човек да остане спокоен в такава бурна нощ, при такова затормозено движение? Мел с тревога си спомни за своя брат Кийт, който седеше в радарната и приемаше самолети от запад, от най-претовареното направление.

Разговорите между кулата и самолетите не спираха, без нито миг промеждутък. Мел изчака да завърши един разговор и натисна бутона си:

— Наземен диспечер, говори кола номер едно. Намирам се на изход 65 и тръгвам към писта три-нула, мястото на затъналия 707.

Изчака, докато диспечерът даде инструкции за рулиране на два току-що приземили се самолета.

— Кулата на кола номер едно. Прието. Следвай „Еър Канада“ ДС–9, който тръгва да рулира точно пред вас. Спрете преди писта две-едно.

Мел потвърди. Видя самолета на „Еър Канада“, който в този момент бавно тръгваше откъм изхода на аерогарата — неговата грациозна висока опашка изящно се поклащаше над изсечения му силует.

В района на перона Мел караше много внимателно и се оглеждаше за „въшките“ — както хората от летището наричаха гъмжилото от разни превозни средства около самолетите на площадката. Освен обичайните днес около самолетите се въртяха и „черешоберачки“ — камиони с високи подвижни платформи със стоманени ребра. От тези платформи обслужващият персонал се катереше, за да почисти снега от крилата на самолетите и да ги поръси с гликол, което забавяше обледеняването им. Тези хора се бяха превърнали в снежни човеци.

Мел рязко натисна спирачки, за да избегне един засилил се санитарен камион, който бързаше да се освободи от своя тон и половина ароматичен товар, изпомпан от тоалетните на самолетите. Този товар се изхвърляше в специална машина в отделна сграда — нещо, което другите летища не практикуваха — и оттам се отвеждаше в градската канализация. В повечето случаи тази система работеше ефикасно, но понякога пътниците се оплакваха от изчезнали изкуствени челюсти, портмонета, портфейли и дори обувки, неволно изпаднали в самолетните тоалетни. Тогава товарът трябваше да се пресява и всеки се надяваше, че изчезналият предмет ще се намери скоро.

Даже и да мине без инциденти, Мел си мислеше, тази нощ ще бъде тежка за санитарните екипи. Управата на летището знаеше от опит, че при влошаване на времето тоалетните нужди на земята и във въздуха се увеличаваха. Дали някой знае, чудеше се той, че санитарните инспектори на летищата получаваха ежечасни сводки за времето, съобразно които планираха интензивността на почистването и зареждането на тоалетните.

Реактивната машина на „Еър Канада“, след която се движеше, излезе от зоната на аерогарата и увеличи скоростта си. Мел натисна газта, за да не изостава. Чистачките не смогваха да изгребат снега и той се движеше почти слепешката — единствените му ориентири бяха светлините на опашката на ДС-9. В огледалото успя да различи силуета на друг огромен реактивен самолет, който вървеше по петите му. По радиото се разнесе предупредителният глас на наземния диспечер:

— „Еър Франс“ 4-0-4 между вас и „Еър Канада“ има служебен автомобил.

Чак след четвърт час Мел успя да стигне до пресечката на писта три-нула и пътеката за рулиране, където бе заседнал мексиканският боинг. Едва се бе измъкнал от потока рулиращи машини, които се насочваха за излитане към другите две активно използувани писти.

Мел спря и излезе от колата. Тук, в безлюдието и мрака, бурята изглеждаше още по-свирепа. Вятърът свистеше и виеше по пустата писта. Няма да се изненадам, мислеше си Мел, ако в нощ като тая се появят вълци. Някаква призрачна фигура се насочи към него.

— Вие ли сте, мистър Патрони?

— Не. Но Патрони е на път. — Мел трябваше да крещи, за да надвие воя на вятъра.

Другият се приближи. Беше загърнат в шуба, но лицето му бе посиняло от студа.

— Ще се радвам да пристигне, сър, но да ме вземат дяволите, ако знам, би ли могъл нещо да направи. Какво ли не опитахме, за да изтеглим това чудовище. — Той махна с ръка към чернеещото се туловище на самолета. — Заседнал е яко.

Мел се представи и попита с кого разговаря.

— Казвам се Инграм, сър. Старши техник на „Аерео Мексикан“. Как ми се иска в тоя час да съм на друга работа.

Разговаряйки, двамата се приближиха към затъналия Боинг 707, инстинктивно търсейки убежище под крилата и корпуса му. Под огромния търбух ритмично мигаше червената аварийна лампичка. В нейните отражения Мел можа да различи дълбоката кал под снежната покривка, където колесниците бяха здраво затънали. По пистата и по пресичащата я пътека за рулиране като разтревожени роднини се бяха струпали камиони и обслужващи машини, цистерна с гориво, пощенски фургон, фургон за багажи, два автобуса за екипажа и един боботещ генератор.

Мел вдигна яката на палтото си.

— Тази писта ни трябва на всяка цена, и то час по-скоро. Какво предприехте до този момент?

— През последните два часа — докладва Инграм — от аерогарата докараха старомодни стълби и смъкнаха по тях пътниците. Бавна и трудна работа, защото, където стъпиш, затъваш, а после мястото се заледява. Двама механици смъкнаха на ръце една възрастна дама. Увити в одеяла, бебетата и децата си ги подаваха от ръка на ръка. После върнахме пътниците в аерогарата, придружени от стюардесите и втория пилот, а капитанът и първият пилот останаха на борда.

— Опитвахте ли се да го изтеглите, след като снехте пътниците?

— Два пъти включвахме двигателите. Командирът ги пускаше с всичка сила. Но не можа да го изтегли. Май затъна още по-дълбоко.

— А сега с какво се занимавате?

— Отнемаме от товара, може би това ще помогне. Цистерните изсмукаха повечето гориво, а това не е малко, тъй като беше зареден догоре преди полета. Свалихме багажа и освободихме товарните помещения. Върнахме чувалите с пощата обратно в пощенския камион.

Мел кимна. Пощата при всички случаи щеше да замине. Пощенското отделение към летището следеше и спазваше разписанията до минутка. В случай на закъснение пощенските чиновници незабавно прехвърляха пощенския товар от един рейс в друг. Така че пощата от заседналия самолет щеше да пристигне далеч по-рано от пътниците. Най-много след половин час щеше да тръгне с друг самолет, макар и по заобиколен маршрут.

— Извикахте ли всички на помощ? — попита Мел.

— Да, сър. Тук е цялата бригада на „Аерео Мексикан“-дванадесет човека. Половината от тях сега се греят в автобуса. Може би на Патрони ще са му необходими повече хора, не знам какво мисли да прави. — Инграм се извърна и мрачно огледа смълчания самолет. — Но ако ме питате, работата ще се проточи, ще ни трябват мощни кранове, крикове и може би пневматични възглавници да повдигнат крилата. Те ще пристигнат чак заранта. И сигурно ще отиде утре целият ден.

— Нито утре, нито дори тази нощ — остро отсече Мел. — Пистата трябва да бъде освободена… — Той спря изведнъж и потръпна от неясно предчувствие. То бе силно и ненадейно, тайнствено и зловещо, че Мел дори се изплаши.

По цялото му тяло преминаха тръпки. Какво бе това? Нищо особено, опита се да се успокои, от времето е — свиреп вятър пронизваше и гонеше из полето вихрушки сняг. Но странно, скоро беше излязъл от колата, а тялото му сякаш привикна със студа.

От срещуположната страна на аеродрума, надвивайки воя на вятъра, долиташе, ревът на реактивните двигатели. Грохотът нарастваше в кресчендо и рязко затихваше, щом самолетът се отделеше от земята. После това се повтаряше отново и отново. Значи, там всичко беше наред.

А тук?

Ето на, пак — за момент отново го обхвана предчувствието. Просто секундна интуиция, мигновен усет, предусещане за надигаща се опасност. Разбира се, на тези неща не биваше да обръща внимание: импулсът, предусещането нямаха място в прагматичните дела. Наистина, веднъж, преди много, много години, той изпита съвсем същото чувство — обхвана го убеждението, че нещо неизбежно се заражда, разраства и води до гибелен, непредсказуем край. Мел си припомни този край, този жесток край, който той не успя да предотврати…

Погледна отново към боинга. Сега целият бе засипан и дори контурите му взеха да се губят. И все пак здравият разум му говореше, че освен задръстването на пистата и неудобството от излитането на самолетите над Медоууд, на летището нищо тревожно не се беше случило. Неприятности с боинга имаше, но без пострадали и без големи щети, с една дума, нищо особено.

— Да отидем в колата ми — обърна се той към техника на „Аерео Мексикан“. — Ще се свържа по радиото да разбера какво става.

Междувременно си спомни, че вероятно Синди вече нетърпеливо го очаква в града.

Мел бе оставил отоплението в колата да работи и вътре бе приятно топличко. Инграм изръмжа от удоволствие. Разкопча палтото си, наведе се напред и протегна вкочанясалите си ръце към струята топъл въздух.

Мел превключи радиото си на честотата на службите по поддържането.

— Щабът на снегопочистването на кола номер едно. Дани, аз съм в блокираната част на писта три-нула. Звънни на „ТУА“ и попитай какво става с Джо Патрони. Къде се намира? Кога ще пристигне? Край.

Гласът на Дани Фароу ясно прокънтя в говорителя:

— Кола номер едно на щаба на снегопочистването. Прието. Мел, обади се жена ти.

Мел отново натисна бутона:

— Остави ли някакъв телефон?

— Да.

— Дани, моля те, позвъни й. Обясни й, че за съжаление малко ще се забавя. Но първо провери какво става с Патрони.

— Ясно. Почакай така.

Радиото замлъкна. Мел бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади кутия „Марлборо“. Предложи цигара на Инграм.

— Благодаря.

Запушиха, наблюдавайки мълчаливо чистачките на предното стъкло, които яростно се мятаха напред-назад.

— Там горе — и Инграм кимна с глава към осветената кабина на мексиканския самолет — капитанът, тоя кучи син, вероятно лее сълзи в сомбрерото си. Отсега нататък няма да откъсва очи от сините водещи светлини на пилотката, сякаш са свещи на олтар.

— Вашите екипи по поддържането от мексиканци ли са, или от американци?

— Всички сме американци. Само работяги като нас биха се мъчили в такова отвратително време. Знаете ли за къде трябваше да лети този самолет?

Мел поклати глава.

— За Акапулко. Преди този случай бях готов шест месеца да постя, за да отида дотам. — Старшият техник се изсмя. — Представяте ли си — настаняваш се удобно в самолета, отпускаш се и после изведнъж те смъкват в тая кал. Да бяхте чули само как проклинаха пътниците, особено жените. Научих някои нови думички тая вечер.

Радиото отново изпука:

— Кола номер едно на щаба по снегопочистването — чу се Дани Фароу. — Говорих с „ТУА“ за Джо Патрони. Те са в радиовръзка с него, но той стои насред пътя. Движението по шосето е задръстено. Ще се забави още поне час. Предал е указания. Разбираш ли ме?

— Всичко е ясно. Да чуем указанията — каза Мел.

— Патрони се тревожи самолетът да не затъне още по-дълбоко. Казва, че това лесно може да стане. Така че, ако хората на „Аерео Мексикан“ не са напълно уверени в успеха на действията си, по-добре да не предприемат нищо, докато не дойде Патрони.

— Какво ще кажат хората на „Аерео Мексикан“ за това? — Мел се обърна към Инграм.

— Нека Патрони прави каквото ще. Ние ще чакаме — отвърна старшият техник.

— Разбрахте ли ме? Ясно ли е? — попита Дани Фароу.

Мел натисна отново бутона.

— Ясно.

— О’кей. И още нещо. „ТУА“ ще изпрати допълнително бригади на помощ. Ах, Мел, жена ти се обади отново. Предадох й думите ти. — Мел усети, че Дани се колебае да говори открито от неудобство, че всички, които са на същата честота, ще чуят разговора им.

— Какво, не остана ли доволна? — попита Мел.

— Като че ли не — последва секундно мълчание. — Няма да е зле ти да й се обадиш по телефона, когато имаш възможност.

Нямаше и съмнение, че Синди е била доста язвителна с Дани, но той от лоялност не го спомена.

А явно със затъналия боинг на „Аерео Мексикан“ нищо не можеше да се направи, докато не пристигне Джон Патрони. Съветът му да не напъхат самолета още по-надълбоко беше разумен. Инграм си нахлузи дебели ръкавици и отново закопча палтото си.

— Благодаря ви за топлината.

Излезе в снежната виелица и бързо хлопна вратата зад себе си. Мел го видя как си проправя път сред високите преспи към струпалите се около боинга превозни средства.

По радиото щабът разговаряше с центъра по снегопочистването. Мел изчака разговорът им да завърши и натисна бутона:

— Тук е кола номер едно, Дани. Тръгвам към бригада „Анаконда“.

Той внимателно потегли напред, като се взираше за пътя си в снежната вихрушка и мрака, сред който проблясваха само раздалечените светлини на стартовите писти.

Бригадата „Анаконда“, челен отряд и ударното звено на снегопочистването, в момента се намираше на писта едно-седем вляво. Нека сам да се уверя, мислеше си мрачно Мел, дали злонамереният доклад на авиокомисията по снегопочистването на капитан Димирест съдържа някаква истина, или е продиктуван от чиста злоба.

6

Предметът на размислите на Мел — капитан Върнън Димирест от „Транс Америка“ — се намираше в този момент на около три мили от летището. Той шофираше своя мерцедес 230 SL и за разлика от тежкото пътуване преди няколко часа — от дома му до летището — сега почти нямаше трудности по прясно почистените от снега улички. Продължаваше силно да вали, острият вятър не спираше, но новата снежна покривка още не бе станала толкова дълбока, че да затруднява шофирането.

Крайната цел на Димирест бе групата триетажни здания, недалеко от летището, известни сред летците като „Кварталът на стюардесите“. Тук живееха стюардеси от различни авиокомпании на летище „Линкълн“. Обикновено апартамент-четата се наемаха от две или три момичета и всяко домакинство си имаше свое име. Най-често ги наричаха „гнезденцата на стюардесите“.

Тези гнезда бяха редовно терен за най-шумни веселби в свободните от полети дни и главна сцена на любовните романи, които често възникваха между стюардесите и мъжката половина от пилотските екипажи.

Разбира се, гнездата на стюардесите не бяха по-разпуснати от всички останали апартаменти, в които живееха сами момичета.

За времето, в което работеше в авиацията, Върнън Димирест се бе радвал на не малко стюардеси. И наистина, зад себе си той бе оставил низ от любовни приключения с красиви и интелигентни млади жени, за които един монарх или един моден идол на съвременното кино би могъл само да мечтае, но не и да постигне. Стюардесите, които Димирест и неговите колеги познаваха и любеха, не бяха нито пропаднали, нито пък „лесни“ момичета. Те просто бяха живи, отзивчиви и темпераментни същества, които умееха да ценят истинските мъже и не се отказваха от тях, особено като им бяха подръка.

Едно от момичетата, което оценяваше, така да се каже, достойнствата на Върнън Димирест и не искаше да се откаже от него, беше жизнената, привлекателна англичанка, брюнетката Гуен Мейгън. Дъщеря на фермер, тя напуснала дома си преди десет години и едва осемнадесетгодишна пристигнала в Съединените щати. Преди да постъпи в „Транс Америка“, тя бе работила за кратко време като манекен в Чикаго. Благодарение на това вероятно Гуен съчетаваше външна изящност и достойнство със страстен темперамент в леглото.

Върнън Димирест пътуваше точно към апартамента на Гуен.

По-късно тази вечер двамата щяха да полетят за Рим с Полет 2 на „Транс Америка“. В пилотската кабина капитан Димирест ще бъде командир на екипажа, а в пътническите салони — Гуен Мейгън — старша стюардеса. В Рим екипажът щеше да има тридневен престой, с „преспиване“, а друг екипаж, който в момента караше тридневния си отдих, щеше да върне обратно самолета.

Думата „преспиване“ отдавна бе влязла в официалния, жаргон на авиокомпаниите и широко се използуваше. Явно, този, който я бе въвел, е имал чувство за хумор: тъй като при всички случаи екипажите изпълняваха и буквалното, и преносното й значение. Димирест и Гуен Мейгън възнамеряваха да вложат собствена интерпретация в това понятие. Щом пристигнеха в Рим, незабавно щяха да тръгнат за Неапол за четиридесет и осем часово „преспиване“ заедно. Това бе мечта, идилия и Върнън Димирест щастливо се усмихна при мисълта за нея. Вече приближаваше „Кварталът на стюардесите“ и като си спомни колко добре се бяха развили останалите му дела тази вечер, усмихна се още по-широко.

Тази вечер тръгна по-рано за летището, след като се сбогува със съпругата си Сара, която — както винаги — благо му пожела приятен и добър път. Ако живееха в друго време, Сара вероятно би запълвала часовете на неговото отсъствие с шев или плетиво. Но сега тя щеше да посещава своя клуб, да се отдаде на бридж и рисунки с маслени бои. Това бяха нещата, които я крепяха в живота й.

Сара беше безстрастна и вечно унила, тези нейни качества съпругът й отдавна бе приел, а напоследък — в известен перверзен смисъл — дори ценеше. Между своите полети и любовните си приключения той мислеше за кратките си престои в дома си и дори шеговито споделяше с приятели, че ме прибира „в хангара за почивка“. Бракът му предлагаше и още едно преимущество. Докато траеше, жените, с които се любеше, можеха да се влюбват безумно в него, можеха да искат какво ли не от него, но не и да предявяват желание или надежда да се свържат в семейство. Така бракът му вечно го предпазваше от прибързани и необмислени постъпки, които в прегръдките на страстта би могъл да предприеме. Що се отнася до интимния му живот със Сара, той все още от време на време я удостояваше с ласките си, макар че тези отношения повече наподобяваха на снизходителна игра между стопанин и старото му куче. Сара покорно отвръщаше на нежностите му, но Димирест подозираше, че въздишките и тръпките й идеха от навик, а не от страст и ако напълно прекратяха сексуалните си отношения, тя едва ли би страдала. Бе уверен, че Сара предполага за неговите похождения: тя инстинктивно ги усещаше, макар и да не разполагаше с доказателства. Но, както можеше да се очаква от нея, тя предпочиташе нищо да не знае, а това напълно удовлетворяваше и улесняваше Димирест.

Другото, което го зарадва тази вечер, бе докладът на комисията по снегопочистването, с който той нанесе жесток удар в ребрата на тоя надут бюрократ, неговия шурей Мел Бейкърсфелд.

Критичният доклад бе изцяло идея на Димирест. В началото другите двама представители на авиокомпанията в комисията изказаха убеждението, че ръководството на летището прави всичко по силите и възможностите си, за да се справи с извънредните обстоятелства. Капитан Димирест упорито твърдеше обратното. На края другите двама се примириха и предоставиха на Димирест сам да напише доклада; отлична възможност да го направи злъчен и язвителен колкото си иска. Той въобще не си даде труд да се придържа към действителните факти: кой пи би проверявал истината при толкова сняг наоколо? Старателно се погрижи обаче докладът да бъде широко разпространен и да причини максимум неприятности и грижи на Мел Бейкърсфелд. Сега докладът щеше да бъде ксерографиран и разпратен до регионалните вицепрезиденти на всички авиолинии, до главните дирекции на авиокомпаниите в Ню Йорк и къде ли не. И като знаеше с какво задоволство ще се нахвърлят върху изкупителната жертва заради предизвиканите закъснения, капитан Димирест бе уверен, че веднага след получаването на доклада телефоните и телетипите ще заработят като луди.

Отмъщение, мислеше с удоволствие Димирест, малко, но приятно отмъщение. Сега вече ще накара своя куцукащ родственик двойно да обмисля приказките си, преди да дръзне да атакува Димирест и Асоциацията на пилотите от гражданската авиация, както бе постъпил публично преди две седмици.

Капитан Димирест свърна своя мерцедес пред паркинга на един от блоковете. Плавно паркира и излезе. Беше пристигнал малко по-рано — петнадесет минути преди часа, в който бе обещал да мине и вземе Гуен за летището. Независимо от това реши да се качи.

Отключвайки входната врата с ключа, който Гуен му бе дала, тихичко си тананикаше и дори се усмихна, като осъзна, че си припява „О, Sole mio!“ Защо пък не? Напълно подходяща песничка. Неапол, вместо сняг — топлата южна нощ, панорамата на залива под осеяното със звезди небе, нежни звуци на мандолина, вечеря с „кианти“ и Гуен Мейгън до него… И от всичко това го отделяха само някакви двадесет и четири часа. Е, как тогава! О, Sole mio! Той продължи да си тананика.

В асансьора се сети за още едно приятно обстоятелство: тази вечер му предстоеше особено лек полет!

Наистина тази вечер, въпреки че беше командир на Полет 2 „Златната флотилия“, капитан Димирест щеше да има сравнително малко работа, тъй като щеше да лети в качеството си на пилот-контрольор. Друг капитан с четири нашивки — Ансън Харис, почти равен по ранг на Димирест — щеше да ръководи полета и да седи на командирското място вляво. Димирест щеше да седи отдясно — на мястото на първия пилот — и оттам щеше да наблюдава и докладва за работата на капитан Харис.

Такъв контролен полет бе задължителен за капитан Харис, защото компанията „Транс Америка“ реши да го прехвърли от вътрешни в международни линии. И за да бъде пълноправен пилот по международните маршрути, трябваше да премине два контролни презокеански рейса с редовен капитан на авиокомпанията, с ранг на инструктор. А Димирест имаше такъв ранг.

След двата презокеански полета — днешният бе вторият — Харис щеше да бъде изпитан от старши пилот и чак тогава можеше да му се повери самостоятелен международен маршрут.

Тези полети, както и редовните контролни полети през шест месеца, задължителни за всички пилоти от всички аеролинии, представляваха щателна проверка на поведението във въздуха на летателните навици на пилотите. Изпитите ставаха на редовните рейсове и единственото, което можеше да подскаже на пътниците, че на борда се провежда контролна проверка, беше присъствието в пилотската кабина на двама капитани с четири нашивки.

Независимо от това че пилотите се изпитваха един друг, редовните и специалните проверки бяха винаги сериозни и взискателни. Самите пилоти държаха на това. Твърде много неща рискуваха — сигурността на хората и високите професионални критерии, — ако си позволят приятелско потупване по рамото и недоглеждане на слабостите. Проверяваният пилот съзнаваше, че трябва да отговори на поставените стандарти във всяко отношение. Ако не задоволи изискванията, автоматически следваше неблагоприятен отзив за възможностите му и още по-взискателна проверка от страна на главния пилот на авиокомпанията и службата на изпитвания увисваше на косъм.

И все пак, без да се снижават или пренебрегват професионалните изисквания, капитаните от по-висш ранг, които провеждаха контролните проверки, се отнасяха към колегите си добросъвестно и вежливо. Но Върнън Димирест бе изключение.

С всеки пилот, когото изпитваше — независимо по-висш или по-низш по ранг от него — той се държеше като с провинил се ученик, извикан на обяснение пред директора. На всичко отгоре в ролята си на директор Димирест биваше досаден, арогантен, високомерен и груб. Не се мъчеше да скрие убеждението си, че никой не може да го достигне в изкуството на пилотажа. Колегите му, които третираше по този начин, вътрешно кипяха от яд, но нямаха избор и му се подчиняваха. Но се заричаха един пред друг, че когато на Димирест му дойде редът, ще му подготвят най-жестокия и най-мъчителен контролен полет. И те неотстъпно изпълняваха заплахата си, но винаги резултатът биваше един и същ: Върнън Димирест пилотираше безукорно и не им даваше за какво да се хванат.

И днес следобед, верен на своя стил при контролен полет, Димирест позвъни на капитан Харис у дома:

— Тази вечер движението ще бъде затруднено — без всякакво встъпление поде Димирест — и тъй като държа екипажът ми да бъде навреме на летището, съветвам ви да тръгнете значително по-рано.

Ансън Харис, който в своите двадесет и две години на безупречна служба в „Транс Америка“ не бе закъснял нито веднъж за полет, кипна и едва не се задуши от гняв. За щастие, преди да успее да се окопити и издаде звук, Димирест затвори телефона.

За да бъде напълно сигурен, че Димирест няма да има за какво да го упрекне, макар и все още бесен, капитан Харис пристигна на летището три часа преди полета, вместо обичайния един час. Капитан Димирест след уговорката си с комисията по снегопочистването срещна Харис в кафенето. Димирест бе в спортен костюм: униформеният държеше в гардероба си на летището и възнамеряваше по-късно да се преоблече. Капитан Харис, прошарен пилот-ветеран, към когото по-младите пилоти се обръщаха с почтителното „сър“, беше в униформата на „Транс Америка“.

— Здравей, Ансън! — Върнън Димирест се отпусна на съседното столче на бара. — Виждам, че си взел пред вид съвета ми.

Капитан Харис стисна още по-здраво чашата с кафето, но сдържано отвърна:

— Добър вечер, Върн!

— Подготовката за полета ще започнем двадесет минути по-рано от нормалното — каза Димирест. — Искам да проверя бордовия ти дневник.

Слава богу, помисли си Харис, че жена му вчера прегледа дневниците му и нанесе последните корекции. Но добре ще е да провери пощата в диспечерската стая. Този мръсник може да го упрекне, че не е нанесъл измененията, направени днес следобед. За да успокои ръцете си, които трепереха от гняв, Харис взе да тъпче лулата си и запуши.

Усети върху себе си критичния поглед на Върнън.

— Не сте с униформена риза.

В първия миг Харис не повярва, че колегата му говори сериозно. Но като разбра, че онзи въобще не се шегува, лицето му се покри с гъста червенина.

Пилотите от „Транс Америка“, както и пилотите от всички аеролинии ненавиждаха униформените ризи. Тези ризи се доставяха от самите компании и струваха девет долара, но бяха лошо ушити и материята им бе от съмнително качество. Макар и противно на устава, всеки можеше да си купи много по-хубава риза и много по-евтина, като външната разлика бе почти незабележима. Повечето пилоти си купуваха такива неуниформени ризи. Включително и Върнън Димирест. Ансън Харис бе чувал самия Върнън да говори с презрение за униформените ризи и да сочи предимствата на собствените си.

Капитан Димирест поръча на сервитьорката кафе и с успокояващ тон се обърна към Харис:

— Всичко е наред. Няма да спомена в доклада си, че съм ви видял в неуформена риза… разбира се, ако се преоблечете, преди да стъпите на борда на моя самолет.

„Дръж се! — каза си Харис. — Господи боже, дай ми сили да се сдържа и да не фрасна тоя кучи син по мутрата. Но защо е всичко това? Защо?“

Добре! Добре, реши той. Ще преглътне обидата и ще си сложи униформената риза. Ще лиши Димирест от удоволствието да го упрекне дори за най-незначителното нещо. Макар че бе трудно да изнамери униформена риза за тази вечер. Може би ще трябва да поиска назаем — да направи смяна с някой друг капитан или първи пилот. Като им обясни защо, те едва ли биха му повярвали. Самият той не можеше да повярва на ушите си.

Но когато дойде време за контролен полет на Димирест… отсега нататък… да му мисли… Ансън Харис имаше добри приятели сред старшите пилоти. Ще се погрижи и Димирест да сложи униформена риза и да спазва устава до най-дребните и досадни подробности… Впрочем този злобар ще запомни, мрачно си помисли Харис, той положително няма да забрави.

— Хей, Ансън! — Димирест изглеждаше доволен. — Отхапа мундщука на лулата!

Това бе съвсем вярно.

Върнън си припомни този момент и се разсмя. Да, наистина, полетът тази вечер нямаше да бъде труден — поне за него.

Асансьорът спря на третия етаж и мислите му го върнаха към настоящето. Излезе на покритата с килим площадка и свърна свойски вляво към апартаментчето, в което Гуен Мейгън живееше заедно с една стюардеса от „Юнайтид еърлайнз“. Димирест знаеше, че съквартирантката на Гуен не беше в къщи, летеше на нощен рейс. Той заудря по звънеца техния установен сигнал — инициалите си по морзовата азбука — ти-ти-ти-та-та-ти-ти… и си отключи със същия ключ, който бе използувал долу за входната врата.

Гуен беше под душа. Той чу шума на течащата вода. Като приближи до вратата на спалнята й, тя се провикна:

— Върнън, ти ли си? — и дори сега надвивайки плясъка на водата, нейният глас с безупречно английско произношение прозвуча мелодично и вълнуващо. Нищо чудно, помисли си той, че Гуен има такъв успех сред пътниците. Сам бе свидетел, че те просто се разтапяха — особено мъжете, — когато с покоряващото си очарование тя се обръщаше към тях.

— Аз съм, пиленце! — извика той.

Ефирното й бельо лежеше на леглото — найлонови пликчета, прозрачен сутиен с цвета на тялото, колан от същата материя, френски копринен, ръчно бродиран комбинезон. Вярно е, че униформата й бе стандартна, но под нея дишаше истинската индивидуалност на Гуен. Сърцето му лудо заби и той с неохота отвърна очи.

— Радвам се, че дойде по-рано — извика тя. — Искам да поговорим, преди да тръгнем.

— Разбира се, имаме време.

— Направи чай, ако искаш.

— О’кей!

Тя го бе приучила към английския обичай да пие чай по всяко време, макар че, преди да я познава, той рядко се докосваше до чая. Напоследък често искаше чай дори в къщи — за удивление на Сара — и особено стриктно държеше на прецизното му приготовление; първо да се подгрее съдът, както го бе учила Гуен, и с кипящата още вода да се запари чаят.

Запъти се към малката кухничка, където всичко му беше познато, и постави чайника върху печката. После извади пакет мляко от хладилника, отсипа от него в една кана и отпи малко, преди да го прибере обратно. Той лично би предпочел уиски със сода, но, както повечето пилоти, избягваше всякакъв алкохол двадесет и четири часа преди полет. По навик погледна часовника си: беше осем без няколко минути. Машинално си припомни, че в този момент на летището подготвяха огромния блестящ Боинг 707, който той щеше да командува на дългия пет хиляди мили полет до Рим.

Чу, че душът в банята спря. В настъпилата тишина той отново си затананика „О, Sole mio!“

7

Бушуващият студен вятър все така вилнееше и носеше гъстия тежък сняг над летището.

Мел Бейкърсфелд трепереше в колата си. Движеше се към писта едно-седем вляво, която току-що бе почистена от снегорините. Дали треперя от студ, мислеше си Мел, от предчувствието за някаква беда, или от човъркащата болка в крака, която не му позволяваше да забрави старата си рана?

Кракът му бе пострадал преди шестнадесет години край бреговете на Корея, когато Мел служеше във военноморската авиация и летеше със самолетоносача „Есекс“. Цели дванадесет часа преди излитането (и сега си спомняше ясно) го мъчеше предчувствието за някаква беда. Това не беше страх — той, както всички останали, беше свикнал със страха; по-скоро бе го обзело някакво убеждение, че нещо съдбовно, нещо фатално и неизбежно се надигаше срещу него. На следния ден в схватката с МИГ-15 самолетът на Мел Ф9Ф-5 бе прострелян над морето.

Мел самият не беше ранен и успя да планира донякъде, но лявото му стъпало попадна под педала, който заяде, и не можеше да го измъкне. Самолетът бързо потъваше — Ф9Ф–5 имат свойството да потъват като тухла. Мел измъкна от чантата с медикаментите един ловджийски нож и започна отчаяно, диво да реже по педала и по крака си. Неизвестно как, като по чудо във водата кракът му се освободи. С адска болка, полуудавен, Мел изплува на повърхността.

Цели осем часа се бе носил по вълните и когато го откриха, беше в безсъзнание. По-късно чак узна, че бил си прерязал сухожилията в предната част на глезена и стъпалото висеше от крака му почти в права линия.

След време военните лекари във флота излекуваха стъпалото му, но оттогава Мел не бе летял като пилот. От време на време болката се възвръщаше, напомняйки му, че и в много други случаи предчувствието му за беда никога не го е лъгало. Същият инстинкт го предупреждаваше и сега за надвиснала над него угроза.

Като караше с повишено внимание и полагаше усилия да не обърка пътя в мрака и слабата видимост, Мел наближи писта едно-седем, ляво. Върху тази писта Ръководството на въздушното движение щеше да насочи самолетите, щом вятърът измени посоката си, а съдейки по прогнозата, това нямаше да се забави.

В момента на летището функционираха само две стартови писти: две-пет и едно-седем, вдясно. Летище „Линкълн“ разполагаше общо с пет писти. През последните три дни и нощи те представляваха предните позиции в жестоката битка с бушуващата буря.

Най-дългата и най-широката от петте беше писта три-нула, сега блокирана от мексиканския боинг. (Ако вятърът се промени и ако самолетите пристигат от обратната посока, ще може да се използува и писта едно-две. Цифрите означаваха положение на компаса от 300 и 120 градуса.) Пистата беше дълга почти две мили и широка колкото един уличен квартал. Дори на летището се шегуваха, че от единия й край другият не се вижда заради кръглата форма на Земята.

Всяка от останалите писти беше около половин миля дълга и значително по-тясна.

Откакто започна бурята, без нито минутка прекъсване всички писти бяха изринати от снега, почистени, пометени и покрити с пясък. Ревящите дизелови машини, закупени за седем хиляди долара, спираха само за презареждане или за смяна на обслужващия персонал. Този тежък, къртовски труд оставаше незабелязан за пътниците, тъй като никой самолет не излизаше на прясно почистена писта, преди специална комисия да инспектира почистената повърхност и да се произнесе, че пистата е безопасна и годна за ползуване. Изискванията бяха педантично строги. Само сантиметър киша и около пет сантиметра пухкав сняг — това бе максимумът, който можеше да остане по пистите, използувани от реактивни самолети. Всеки сантиметър отгоре можеше да се всмуче от двигателите и да затрудни действието им.

Жалко, мислеше си Мел Бейкърсфелд, че трудът на бригадите по снегопочистването остава незабелязан за обществото. А работата им представляваше внушително и вълнуващо зрелище. Дори сега, сред бурята и мрака, боботещите машини правеха поразително впечатление. Гигантски каскади от сняг се издигаха на около четири-пет метра височина. Те искряха под лъчите на фаровете и хвърляха преливащи се отблясъци, докоснати от светлината на двадесетте сигнални лампи, които се въртяха на покрива на снегоразчистващите машини.

Авангардната снегоразчистваща бригада беше известна под името „Анаконда“.

Тя си имаше глава, опашка, туловище и придружаваща свита и се движеше по пистите отмерено и плавно, като в танцувален ритъм.

Най-отпред вървеше водачът на конвоя — старши техник с жълт автомобил, яркожълт, както всички автомобили и машини на бригадата. Този водач определяше ритъма на работа — обикновено доста бърз. В колата си имаше две радиостанции и поддържаше непрекъсната връзка с щаба по снегопочистването и с кулата. Със система от светлини той сигнализираше на следващите го коли — зеленото означаваше „ускори темпото“, жълтото — „задръж на място“, червеното — „забави ритъма“, а мигащо червено — „стоп“. Той разполагаше с най-детайлна карта на целия летищен комплекс и знаеше точно къде се намира дори в непрогледна нощ като тази.

След водача на конвоя — също както концертмайсторът следва своя диригент — вървеше снегорина номер едно: един гигантски „Ошкош“ с огромен нож отпред и друг — встрани. Малко вдясно зад снегорина номер едно следваше снегорина номер две, която загребваше изринатото от предния, сама разчистваше още по-широка ивица и отхвърляше събраната снежна маса още по-встрани.

След тях вървеше „Сноубласт“ — шестстотин ревящи конски сили. Един „Сноубласт“ струва шестдесет хиляди долара и представлява „кадилакът на снегоразчистването“. С мощни помпи той изсмукваше снега, изринат от двете снегорини, и го трупаше на исполински каскади отвъд пределите на пистата. Във втори ешелон по-вдясно следваха още две снегорини и един „Сноубласт“.

След снегорините и „Сноубласта“ идеха изравнителите — автогрейдери по пет на линия с ножове, те изтъргваха всички неравности, останали след снегорините. Зад ножовете имаше въртящи се четки, всяка около пет метра широка със самостоятелно дизелово захранване. Четките измитаха пистата като с чудовищна метла.

После идеха колите с пясъка. Там, където единадесетте машини бяха изчистили, настъпваха трите тежки самосвала с товар от 15 кубически метра всеки и равно разстилаха пясъка.

Пясъкът беше специален. Навсякъде около летището, по пътищата и шосетата и улиците към пясъка се прибавяше и сол, за да ускори разтопяването на леда. Но солта никога не се използуваше за авиопистите. Солта разяжда метала, скъсява живота му, а към самолетите се отнасяха с повече грижа, отколкото към автомобилите.

Най-отзад в бригадата „Анаконда“ вървеше „опашката Чарли“, младши техник с друг автомобил. Той следеше да не се нарушава редът на линията и да подканва изоставащите. Поддържаше радиовръзка с водача на конвоя, който често пъти не се виждаше в мрака и снега.

А зад него следваше „антуражът“ — една резервна снегорина, в случай че някоя от действуващите излезе от строя, сервизен камион с техници и монтьори, цистерни с гориво за бензинови и дизелови двигатели, а също и извиканата на определени моменти по радиото кола с кафе и топли понички.

Мел натисна газта, изпревари „антуража“ и се изравни с колата на младшия техник. Пристигането му се забеляза веднага. „Мистър Бейкърсфелд се присъедини към нас“ — предадоха по радиото на водача на конвоя.

„Анаконда“ напредваше бързо — с четиридесет мили в час, вместо обичайните двадесет и пет. Водачът бе ускорил темпото вероятно поради очакваната промяна във вятъра и необходимостта от незабавната подготовка на пистата. Като превключи на вълната на наземните служби, Мел чу гласа на водача, който докладваше на кулата:

— …Вървим по едно-седем, ляво, приближавам пресечката с писта две-пет. Разпоредете почистване на пресечката.

Писта две-пет беше една от най-активните.

— Говори неземният диспечер! Водачът на „Анаконда“! Спрете на пресечката. Очакваме всеки момент приземяването на още два самолета. „Анаконда“ не бива, повтарям, НЕ БИВА да пресича пистата. Потвърдете!

Гласът от кулата беше умоляващ. Там горе добре разбираха какво значи да спреш носещата се напред „Анаконда“, и после отново да я подкараш. Но приближаващите се самолети без съмнение се готвеха за сляпо кацане, само по уреди, и то един след друг. В нощ като тази само при отчайващо екстрени обстоятелства диспечерът би могъл да накара пилотите отново да наберат височина и да направят още един кръг във въздуха.

Мел видя как пред него червените светлини пламнаха и властно замигаха. „Анаконда“ намали скорост и спря.

Младшият техник, един жизнен млад негър, скокна от колата и се приближи към Мел. Щом отвори вратата му, вятърът се втурна вътре, но само се усещаше, а не се чувствуваше от оглушителния рев на работещите на празен ход дизелови двигатели. Техникът доближи устни до ухото на Мел:

— Е, мистър Би, защо не тръгнете с нас? Едно от момчетата ще се грижи за колата ви!

Мел се усмихна. Из пялото летище знаеха какво удоволствие му доставя в свободно време да се вози и дори да манипулира с тежките моторизирани съоръжения. Защо пък не? — реши той. Нали бе дошъл да провери как върви снегопочистването и дали има право критичният доклад на Върнън Димирест. Явно докладът бе напълно неоснователен, работата вървеше отлично. Може би няма да е зле да остане още няколко минути и да наблюдава нещата по-отблизо.

Той кимна в знак на съгласие и извика:

— О’кей, ще се кача на втория „Сноубласт“.

— Отлично, сър!

Младият техник със силен фенер в ръка и прегърбен под напора на вятъра поведе Мел край застиналите самосвали с пясък и грейдерите с четките. Мел забеляза как тънък слой сняг моментално бе покрил току-що почистената писта. От задния сервизен камион изскочи човек и бързо затича към колата на Мел.

— Побързайте, мистър Би, спирането ще е за кратко.

Младият негър светна с фенера и освети кабината, докато Мел се изкачи. Шофьорът отвори и Мел се вмъкна вътре. Докато се качваше, болният му крак непоносимо го сви, но нямаше време да изчака болката да отмине. Отпред червените светлини вече се смениха със зелени, по всяка вероятност двата самолета се бяха приземили и отминали пресечката. „Анаконда“ трябваше да се изтегли от пресечката преди следващото кацане, което предстоеше само след една-две минути. Мел хвърли поглед назад и видя как младият негър спринтираше към своята „опашка Чарли“.

„Сноубластът“ потегли, набирайки скорост с глух, гърлен рев. Шофьорът погледна косо Мел, който се отпусна в меката тапицирана седалка до него.

— Здравейте, мистър Бейкърсфелд!

— Как си, Уил? — Шофьорът на машината иначе работеше като счетоводител на летището. Мел го позна веднага.

— Отлично, сър. Само че съм малко уморен.

Той старателно спазваше дистанцията с предните две снегорини, чиито въртящи се светлини едва се забелязваха. Грамадните ножове на „Сноубласта“ загребваха снега, помпите го всмукваха и го изхвърляха отзад, като бяла аркада, която падаше извън пределите на пистата.

Кабината на „Сноубласта“ сякаш беше капитански мостик. Шофьорът държеше леко кормилото като кормчия. Множество лостове блестяха в тъмнината пред него. Кръглите скоростни чистачки — също като на кораб — обираха полепналия сняг и откриваха прозорчета с ясна видимост пред очите на шофьора.

— Струва ми се, че всички са уморени — каза Мел. — Но няма да трае дълго.

Стрелката на спидометъра пред него се покачваше — двадесет и пет, тридесет, после тридесет и пет. Мел се огледа наоколо от удобната си позиция, почти в средата на „Анаконда“. Виждаха се светлините и очертанията на останалите машини. Със задоволство забеляза, че редът беше безупречен.

Ако подобна свирепа буря бе връхлетяла преди няколко години, летищата щяха да бъдат напълно закрити. Сега това не става, защото наземната техника — вярно само в тази област — догони постиженията във въздуха. Но за колко от останалите сфери в авиацията можеше да се каже същото? За твърде малко, мрачно си мислеше Мел.

— Е, разбира се — продължи шофьорът, — за мен това е разнообразие, вместо да седя над сметачната машина. Колкото по-дълго работя тук, толкова повече допълнително ще изкарам. — Той натисна някакъв лост и кабината се наклони напред, за да провери остриетата на ножа. С помощта на друг лост той изравни ножовете и върна кабината в нормалното й положение. — Знаете, че това не ми е работата, мистър Бейкърсфелд. Тук съм доброволец. Но ми харесва. В тая работа има нещо… — Той се поколеба. — Не знам какво.

— Нещо стихийно, близко до природата? — подсказа му Мел.

— Точно така — шофьорът се разсмя. — Снегът ме прави щастлив.

— Е, Уил, не вярвам да е така.

Мел се наклони напред и се вгледа в неспирно работещата „Анаконда“ пред себе си. Наистина тук всичко беше като стихия. Или по-точно казано, сред самотата на огромния аеродрум човек добива чувството, че е по-близко до авиацията, до истинската авиация, която в най-прост смисъл представлява човек, изправен срещу стихиите на природата. А когато седиш прекалено дълго в аерогарите и кабинетите на летището, неминуемо загубваш това чувство. Може би всеки един от нас, от ръководния състав на летището, мислеше си Мел, трябва от време на време да застава на края на пистата и вятърът да го брули в лицето. Това ще ни помогне да различим основното от несъщественото. Дори мозъците ни ще се проветрят.

Преди години, когато искаше да помисли, да обсъди някои неща спокойно и сам със себе си, той често излизаше на аеродрума. Не искаше да върши това тази вечер, но се усети, че отново е потънал в мисли, в разсъждения и прогнози за бъдещето на летището и за своето собствено бъдеще.

8

Преди около пет години международното летище „Линкълн“ се смяташе за едно от най-съвършените и най-модерни летища в света. Тук пристигаха делегации отвсякъде и го разглеждаха с възхищение. Местните политици говореха за летището с гордост, хвалеха и превъзнасяха „въздушното ръководство“ и „символа на реактивния век“. Днес политиците също се хвалеха и гордееха, но с по-малко основание. Повечето от тях не успяваха да проумеят, че международното летище „Линкълн“, подобно на още удивително голям брой други ведущи летища, е застрашено да се превърне в жива гробница.

Мел Бейкърсфелд разсъждаваше върху израза жива гробница, докато шофираше в тъмнината по писта едно-седем, вляво. Твърде подходяща дефиниция, реши той. Наистина, недостатъците и несъвършенствата на летището бяха сериозни и съществени, но повечето оставаха скрити за масите и само хората от летището знаеха за тях.

Пътници и посетители на летището обикновено виждаха централната пътническа аерогара — една ярко осветена Тадж-Махал с климатична инсталация. Изградена от хром и блестящо стъкло, гарата бе изумително просторна, с вечно претъпкани зали и елегантни уютни чакални. Шестте специализирани ресторанта предлагаха богато разнообразие — от изискани салони, където се сервираше във фин китайски порцелан с позлатени ръбове и на подходящи цени, до най-обикновени закусвални от типа „хващай кренвирша и бягай“. Баровете с интимно приглушено осветление или дневните барчета с ярки неонови светлини бяха почти толкова многобройни, колкото и тоалетните. Докато чакаше за своя полет, без да напуска пределите на аерогарата, пътникът можеше да пазарува, да си наеме стая, да си почине, да си вземе парна баня с масаж, да се подстриже, да му изгладят костюма, да му лъснат обувките, та дори да издъхне и да му организират погребението от мемориалното бюро „Свети дух“, което имаше свои канцеларии в най-долното фоайе.

Ако се съдеше само по аерогарата, летището все още бе внушително. Но недостатъците му се криеха най-вече в оперативните сфери — главно в пистите за кацане и излитане и пътеките за рулиране.

Едва ли някой от осемдесетте хиляди пътници, които всеки ден кацаха или излитаха, предполагаха колко несъвършена — и оттам — колко опасна бе пистовата система на летището. Още преди година пътеките за рулиране и пистите бяха станали недостатъчни; а днес те бяха опасно претоварени. При обичайната интензивност на движението излитането или кацането по двете главни писти ставаше на всеки тридесет секунди. Съобразявайки се с жалбите на жителите от селището Медоууд, наложи се в някои моменти да се използува допълнителната писта, която пресичаше споменатите две. В резултат на това самолетите излитаха и кацаха по взаимно пресичащи се писти и имаше мигове, когато въздушните диспечери затаяваха дъх и се молеха нищо да не се случи. Само преди седмица Кийт Бейкърсфелд, братът на Мел, мрачно бе предрекъл: „Ех, ние на кулата стоим на пръсти от нерви и избягваме инциденти на косъм. Досега не сме сблъскали самолети на тая пресечка. Но някой ден една секунда невнимание или недостатъчно добро изчисление — и катастрофата е готова. Само се моля на господ да не ми се случи на мене или в мое дежурство, защото ще се повтори традицията от Големия каньон.“

Кийт говореше точно за пресечката, по която „Анаконда“ току-що бе преминала. Мел погледна назад от кабината на сноубласта. Машините вече се бяха изтеглили от пресечката и в разредилия се за миг сняг Мел съзря на другата писта навигационните светлини на стремително излитащ самолет. И веднага след него, само на няколко метра, колкото и да е невероятно, се появиха светлините на друг самолет, който сякаш кацаше в същата секунда.

Шофьорът също бе извърнал назад глада, дори подсвирна:

— Тия май се разминаха като по чудо!

Мел кимна. Те наистина едва се разминаха; тръпки побиха по цялото му тяло. Очевидно въздушният диспечер, който инструктираше по радиото пилотите и на двата самолета, бе измерил толеранса във времето с изумителна точност до стотни от секундата. И сега, както обикновено, вещината му го спаси, но рискът си беше риск. Двата самолета бяха сега в безопасност — единият във въздуха, другият на земята. Но непрекъснатата необходимост от подобни безумно рисковани решения създаваше атмосфера на несигурност и растящо напрежение.

Нееднократно Мел бе говорил пред Съвета на пълномощниците и пред общинските власти, които ръководеха финансирането на летището за опасните ситуации. Мел настояваше за незабавното построяване на нови писти и пътеки за рулиране и ги съветваше да се закупят земи около летището, за да има перспектива за бъдещото му разширение. Думите му обикновено предизвикваха безконечни дискусии и често пъти — гневни спорове. Неколцина от членовете на съвета и от градските управници споделяха възгледите на Мел, останалите категорично се обявяваха против. Трудно беше да убедиш хората в това, че едно модерно летище за реактивни самолети, построено в края на 50-те години, толкова бързо може да остарее и да стане опасно за живота на пътниците. Нямаше никакво значение, че същото бе положението и с летищата в Ню Йорк, Сан Франциско, Чикаго и другаде: просто имаше неща, които политиците не желаеха да проумеят.

Може Кийт да е прав, помисли си Мел. Само някоя голяма катастрофа би разтърсила общественото мнение, също както катастрофата в Големия каньон през 1956 година накара президента Айзенхауер и неговия Конгрес да си прекроят политиката по отношение на гражданското въздухоплаване. Смешно наистина, но рядко се явяваха пречки, когато ставаше дума за финансиране на подобрения на неактивно действуващи обекти. Така например предложението за превръщането на всички паркинги в града в триетажни мигновено получи обществена подкрепа. И все пак това бе нещо, което цялото общество, включително и избирателите, виждаха и усещаха. Докато въпросът с пистите бе различен. Една нова писта струваше няколко милиона долара и трябваше да се строи цели две години, а единствено пилотите, въздушните диспечери и ръководителите на летището знаеха коя пистова система струва и коя не.

Острият публичен конфликт за летище „Линкълн“ зрееше и щеше да се разрази твърде скоро. През последните седмици Мел усещаше назряващите симптоми и настъпеше ли критичната минута, нещата щяха ясно да се решат — или ще се развият наземните съоръжения, за да достигнат прогреса във въздуха, или летището безпомощно ще изостане и ще западне. В авиацията никога не може да има неизменно статукво.

Към това се прибавяше още едно обстоятелство.

Не само бъдещето на летището, личното бъдеще на Мел също бе изложено на карта. Накъдето се наклонеше политиката на летището, натам щеше да се наклони и престижът на Мел.

До неотдавна Мел го познаваха като специалист от национален мащаб по въпросите на наземната логистика в авиацията и го смятаха за многообещаващ млад талант в ръководството на въздухоплаването. Но едно пагубно събитие внезапно измени развоя на нещата. И сега, след цели четири години, бъдещето му бе все още неясно, въпроси и съмнения терзаеха не само него, но и ума на мнозина други.

Събитието, което така властно промени съдбата на Мел, бе убийството на Джон Кенеди.

— Това е краят на пистата, мистър Бейкърсфелд. Ще продължите ли с нас обратно, или какво? — гласът на шофьора го изтръгна от мислите му.

— Какво, какво каза?

Шофьорът повтори въпроса си. Пред тях отново мигаха предупредителните светлини и „Анаконда“ спря. Дясната страна на пистата бе очистена наведнъж. Сега „Анаконда“ щеше да се върне по обратния път и да почисти останалата страна. Като се вземат пред вид всички спирания, четиридесет и пет минути, най-много час бяха необходими за почистването на една-единствена писта.

— Не — отвърна Мел. — Ще сляза тук.

— Добре, сър. — Шофьорът подаде светлинен сигнал към колата на младшия техник, която веднага пристигна. Докато Мел слезе от сноубласта, неговата кола вече го чакаше. Работниците от всички снегорини и камиони наоколо слизаха и се запътваха към фургона с кафето.

На път за аерогарата Мел се обади в щаба по снегопочистването и уведоми Дани Фароу, че писта едно-седем скоро ще бъде използваема. После превключи на честотата на наземния диспечерски пункт, намали силата на радиото и приглушените равни гласове, които се разнасяха из ефира, станаха фон на мислите му.

В кабината на „Сноубласт“ той си припомни събитието, което най-съдбовно бе повлияло на живота му.

Това стана преди четири години.

Нима беше толкова отдавна, сепна се учудено Мел. Четири години от онзи сив ноемврийски следобед, когато, зашеметен като от удар, той придърпа към себе си рядко използвания преносим микрофон, който надвишаваше всички останали високоговорители на летището, и прекъсвайки съобщението за пристигане на някакъв самолет, оповести над притихналите фоайета и чакални грозната вест, долетяла преди секунди от Далас.

Докато говореше, очите му бяха приковани в портрета, който висеше срещу него в кабинета му, портрет, чийто надпис гласеше: „На моя приятел Мел Бейкърсфелд, който копнее, също като мен, да разкъса тесните и мрачни земни окови. Джон Ф. Кенеди.“

Портретът все още висеше на същото място, както и много още спомени продължаваха да живеят в Мел.

Началото започна с една реч, която Мел произнесе във Вашингтон.

Освен генерален директор на летището в ония години той бе и президент на Съвета на ръководителите на летищата — най-младият от всички президенти на този малък, но влиятелен орган, обединяващ всички първостепенни летища в света. Главното седалище на съвета се намираше във Вашингтон и Мел често летеше до столицата.

Тази своя реч той произнесе пред Националния конгрес по планиране.

Авиацията, бе заявил тогава Мел, е единствената сфера, която разкрива възможности за истинско международно сътрудничество. Тя прескача идеологически бариери и географски граници. Чрез авиацията пътуват заедно хора от най-различни народности; авиацията предлага практически най-добрите условия за непосредствено разбирателство между хората от целия свят.

Още по-съществена роля играе международната търговия по въздуха. Превозването на товари, титанични по своите размери, ще продължава да се развива. Новите гигантски реактивни самолети, които ще влязат в експлоатация в началото на 70-те години, ще представляват най-бързият и най-евтиният товарен превоз в историята на човечеството; вероятно след около десетилетие презокеанските параходи ще представляват музейни експонати, изтласкани от употреба; също както пътническите самолети на времето нокаутираха „Куин Мери“ и „Елизабет“. В резултат може да възникне световна търговска флотилия с перспективи за по-слабо развиващите се народи. В техническо отношение, бе изтъкнал Мел пред аудиторията си, авиацията може да изпълни тази си роля за по-малко от един човешки живот.

Но докато, бе продължил той, конструкторите претворяват тънките нишки на мечтите в плътната тъкан на реалността, наземните съоръжения в голямата си част са плод на късогледство или криворазбрана привързаност. Летищата, пистите, аерогарите са на нивото на изискванията за вчерашния ден, с жалка или почти никаква перспектива за бъдещо развитие. Явно недооценяваме или пренебрегваме светкавичния прогрес на авиацията. Летищата се строят част по част, безсистемно, без въображение, по вкуса на общината. Доста често се отделят повече внимание и средства за представителността на аерогарата, не за оперативните участъци. Координирано планиране на високо равнище, от национален или интернационален мащаб, въобще не съществува.

На места, където провинциалните политици проявяваха безразличие към наземното строителство на летищата, положението бе направо плачевно.

„Ние превъзмогнахме звуковата бариера — говореше Мел, — но все още не можем да превъзмогнем земната бариера.“

Той бе изброил някои области, които заслужавала специално изследване, и настоя за създаването на международен орган под егидата на САЩ за проектиране и планиране на наземните авиационни съоръжения.

Докладът му бе посрещнат с бурни овации и бе широко отразен в пресата. Мел получи одобрителната оценка на такива влиятелни вестници като лондонския „Таймз“, като московския „Правда“ и „Уолстрийт Джърнъл“.

На другия ден Мел бе поканен в Белия дом.

Срещата с президента мина сърдечно. Беседваха приятелски и непринудено в частния кабинет на втория етаж. Джон Ф. Кенеди, както забеляза Мел, споделяше много от неговите идеи.

После се срещаха още няколко пъти, някога в присъствието на „мозъчния тръст“ от съветници на Кенеди, особено когато се разискваха въпроси на авиацията. След няколко подобни срещи и последвали ги неофициални беседи с президента Мел започна да се чувствува по-свойски в Белия дом. С течение на времето Джон Кенеди, който насърчаваше дружеските отношения с умни хора и специалисти, установи с Мел сърдечна връзка.

Може би около година след първата им среща президентът предложи на Мел да възглави Федералната агенция на авиацията (тогава беше агенция, после стана управление). През време на втория си мандат — всички вярваха, че преизбирането на президента ще стане автоматично — Кенеди възнамеряваше да повери друг пост на тогавашния председател на ФАА Халъби: мисли ли Мел, че би могъл като ръководител да внедри някои от предложенията си, за които така ревностно проповядваше отвън? Мел отвърна, че тази работа живо го е интересувала и ако получи предложение, отговорът му ще бъде положителен.

Разбира се, мълвата се разнесе не от Мел, а от други, които бяха подразбрали за случая. Престижът му, и без това висок, израсна още повече. Съветът на ръководителите на летищата го преизбра на президентския пост. Съветът на пълномощниците към неговото летище му повиши заплащането. Още ненавършил четиридесет години, той стана „Чайлд Роланд“[3] на авиацията.

Само шест месеца по-късно Джон Ф. Кенеди се отправи на своето гибелно пътешествие в Тексас.

В началото Мел бе като зашеметен от ужасната вест, а после се разрида като дете. Много по-късно му хрумна, че куршумите на убиеца ще рекушират върху живота и на други хора, един от които бе самият той. Забеляза, че вече не е „вътрешен“ във Вашингтон. Нейджиб Халъби наистина напусна поста си във ФАА и се издигна до вицепрезидент на „Пан Американ“, но Мел не наследи неговото място. Постепенно властта преминаваше в други ръце, старите влияния отслабваха. Името на Мел, както узна по-късно, дори не фигурираше сред предложения на президента Джонсън кратък списък от кандидати да оглавят Федералното управление на авиацията.

Вторият мандат на Мел като президент на Съвета на ръководителите на летищата изтече безлично и той бе заместен от друг млад и умен човек. Пътуванията му до Вашингтон секнаха. Публичните му изяви се ограничиха до локален мащаб, но в известен смисъл той приемаше настъпилата промяна с облекчение. Непосредствените му задължения на летище „Линкълн“ нараснаха, тъй като въздушният трафик, противно на очакванията, рязко се увеличи. Той започна да се занимава интензивно с планиране и полагаше немалко усилия да убеди Съвета на пълномощниците да подкрепи неговите проекти. С една дума, имаше си достатъчно грижи, включително и грижи в къщи. Времето му беше запълнено до последната минута.

И все пак го глождеше чувството, че пропуска и времето, и възможностите си. Други бяха на същото мнение. Ако не се случи нещо драматично, гадаеше Мел, кариерата му щеше да завърши дотук.

— Кола номер едно на кулата. Къде се намирате? — Радиото рязко прекъсна мислите му и го върна към действителността.

Той увеличи звука и отговори. Вече наближаваше главното здание на аерогарата, светлините му се виждаха по-ясно въпреки неспирния сняг. Самолетните стоянки бяха претъпкани, както преди, и опашка от пристигащи самолети чакаха своя ред през изходите на аерогарата.

— Кола номер едно, спрете, изчакайте да мине „Лейк Сентрал“ и го последвайте.

— Тук кола номер едно. Прието.

След няколко минути Мел вкара колата си в подземния гараж на аерогарата.

Точно до неговия бокс имаше служебен телефон. Мел провери при Дани дали няма нещо ново със затъналия самолет на „Аерео Мексикан“.

— Нищо ново — каза Дани. — Ръководителят на полетите каза да ти съобщя, че след като няма възможност да използува писта три-нула, разписанието върви с петдесет процента закъснение. А освен това телефонните оплаквания на жители от Медоууд се сипят непрестанно след всяко излитане над селището.

— Медоууд ще трябва да потърпи — мрачно каза Мел. Независимо от митинга им, той не можеше да направи нищо, за да премахне грохота от моторите. Най-важното в случая бе да се съкрати закъснението.

— Джо Патрони къде е?

— Все там. Не може да се придвижи.

— Наистина ли?

— „ТУА“ са във връзка с него. Той има радио в колата си.

— Щом като Джо пристигне — разпореди Мел, — обади ми. Където и да съм.

— Сигурно ще си в града, предполагам.

Мел се поколеба. Нямаше причина, реши той, да се задържа повече на летището тази вечер. Но отново го обзе онова необяснимо предчувствие за нещо лошо. Спомни си разговора с ръководителя на полетите и редицата от чакащи самолети на перона. Изведнъж реши:

— Не, няма да слизам в града. Тази писта ни е ужасно необходима и няма да си тръгна, докато не се уверя, че Патрони е пристигнал и се е заел със задачата.

— В такъв случай — каза Дани, — съветвам те да се обадиш на жена си още сега. Ето номера, на който се намира.

Мел го записа, постави слушалката и после набра номера й. Попита за Синди и след кратка пауза чу острия й глас:

— Мел, защо не си вече тук?

— Извинявай, задържах се. Имам си неприятности на летището. От тази страшна буря…

— По дяволите, пристигай веднага!

Фактът, че жена му говореше тихо, показваше, че наоколо слушаха други хора. Но това не й попречи да влее в тия няколко думи всичката си злоба.

Понякога Мел се мъчеше да свърже сегашния тон на Синди с оная Синди, която си спомняше преди тяхната женитба отпреди петнадесет години. Тогава тя беше мека и нежна. Точно тази нежност бе едно от качествата, които най-силно привлякоха Мел при първата им среща в Сан Франциско: току-що върнал се в отпуск от флотата и от Корея. Тогава Синди беше актриса, разбира се, играеше малки ролички и мечтата й да стане „звезда“ не се сбъдна. Получаваше все по-малки и по-незначителни роли в летни спектакли и по телевизията, а по-късно в момент на откровеност призна, че женитбата й щастливо я избавила от незавидното й положение.

След години тя започна да преиначава своя разказ и да спекулира с версията, че пожертвувала кариерата си и бъдещето си на „звезда“ заради Мел. А напоследък не обичаше въобще да се споменава миналото й на актриса. И то защото бе прочела в списанието „Таун енд Кънтри“, че актрисите само с редки изключения намират място в „Социалния регистър“ за изтъкнатите личности в нашето общество, а мечтата на Син-ди бе да намери името си в този каталог.

— Ще пристигна веднага, щом се освободя — каза Мел.

— Това не ме устройва — отсече Синди. — Трябваше вече да си тук. Знаеш много добре, че тази вечер е важна за мен и ти ми обеща още преди седмица.

— Преди седмица не съм знаел, че ще се извие най-страшната буря от шест години насам. Една от пистите ни е излязла от употреба, става дума за безопасността на летището…

— Но нали имаш хора, които да работят за тебе? Или си се обградил с негодници, че не смееш да ги оставиш сами?

Мел отвърна раздразнено:

— Хората ми са достатъчно опитни. Но на мен ми плащат за ръководител и аз нося известна отговорност, нали?

— Жалко, че с мен постъпваш безотговорно. От време на време участвувам във важни приеми, които ти с удоволствие гледаш да разрушиш…

Слушайки този словесен водопад, Мел усети, че Синди всеки момент може да експлодира. Той си я представи без усилие — гневна, енергична, кацнала на високите си токове, сините й очи бълват светкавици, русата й подредена глава, отметната назад — дяволски красива, както винаги, когато се сърди. Сигурно затова, мислеше си Мел, в първите години след брака им нейните гневни сцени не го дразнеха. Колкото повече се разгорещяваше, толкова по-силно го привличаше към себе си. В такива моменти той винаги оставаше очите си да шарят по тялото й — започваше от глезените, — но не бързаше, защото Синди имаше великолепни глезени и крака — и постепенно я обхващаше цялата с поглед — всичко у нея беше изящно и разпалваше страстта му.

Преди, когато я пиеше с погледа си, някаква искра пламваше у двамата и ги караше жадно и страстно да разтворят обятия един за друг. Останалото е ясно. Моментално Синди забравяше причината за своя гняв и вълна на нежност поглъщаше и двамата. Ставаше ненаситна и дива, пламенно му се отдаваше и повтаряше: „Ох, ухапи ме, искам да ме заболи!“ А след това, изтощени и изцедени, те нямаха нито сили, нито желание да си спомнят причините за избухналата кавга.

По този начин обаче те не разрешаваха, а само замазваха противоречията си, които Мел отдавна бе разбрал, че са дълбоки и непоправими. Годините минаваха, страстите отслабваха, натрупаните различия по-остро се проявяваха.

Постепенно напълно престанаха да използуват секса като умиротворително средство и през последната година всякаква физическа близост помежду им бе случайна. Синди, която независимо от отношенията им бе проявявала ненаситна жажда да задоволи телесните си апетити, през последните месеци бе станала напълно безразлична. Това озадачаваше Мел. Нима си бе намерила любовник? Нищо чудно, но той трябваше да внимава. Тъжното обаче беше в това, че му бе по-лесно да се прави, че нищо не забелязва.

И все пак съществуваха мигове, когато при вида на фучащата Синди или дори само при звука на нейния разгневен глас у него пламваха старите желания. Същата възбуда го обхвана и сега, слушайки бесния, унищожителен глас по телефона.

Щом намери удобен момент, Мел я прекъсна:

— Не е вярно, че ми доставя удоволствие да ти провалям плановете. Почти винаги ходя с теб, дори и там, където според мен не е толкова нужно и важно. Удоволствие ми доставя да си седим по-често у дома с децата.

— Това са празни приказки — сряза го Синди. — Знаеш много добре.

Тук той се вбеси и ръката му здраво стисна слушалката. После призна пред себе си, че тя бе права. Спомни си за времето, когато оставаше до късно на летището вместо да се прибере у дома — единствено за да избегне скандалите със Синди. Тогава въобще не мислеше за Роберта и Либи — а едва ли, когато отношенията между родителите се влошаваха, някой от тях се съобразяваше с интересите на децата. По-добре да не ги бе споменавал сега.

Разбира се, тази вечер той наистина трябваше да остане на летището, поне докато разбере какво ще стане с блокираната писта.

— Слушай — каза Мел, — дай да се разберем! Не съм ти казвал досега, но знай, че съм си водил сметки. Миналата година си ме карала да посетя петдесет и седем от твоите благотворителни сбирки и аз съм присъствувал на четиридесет и пет. Съвсем не е малко, нали, а по собствено желание едва ли бих отишъл. Ще признаеш, че процентът е приличен, а?

— Подлец! Ще си водиш сметка по точки — сякаш играеш боулинг! Не забравяй, че съм ти жена!

— Не се разгорещявай! — пресече я Мел, кипнал от гняв. — Може би не усещаш, но започваш да повишаваш глас! Или държиш всички мили хора наоколо да разберат какъв дръвник имаш за съпруг?

— И пет пари не давам! — отвърна тя, но по-меко.

— Отлично знам, че си ми съпруга и затова възнамерявам да пристигна веднага, щом се освободя. — Какво ли би станало, помисли си Мел, ако можеше сега да протегне ръка и да прегърне Синди? Щеше ли да задействува старата магия? Едва ли, въздъхна той. — Запази ми място и кажи на сервитьора да държи супата ми топла на огъня. Извини ме и обясни защо ще се забавя. Вярвам, че някои от гостите знаят, че съществува и летище. Всъщност — хрумна му изведнъж — какъв е поводът тази вечер?

— Обясних ти миналата седмица.

— Повтори ми още веднъж.

— Прием с рекламна цел — по-точно коктейл и вечеря — в подкрепа на костюмирания бал идния месец, даван от „Фонда за помощ на децата от Арчидона“. Има представители на пресата. Ще правят снимки.

Чак сега Мел проумя защо Синди толкова настояваше да пристигне навреме. Редом до него тя би имала по-голям шанс да попадне във фотообектива, а оттам и в светската страница на утрешните вестници.

— Почти всички членки на комитета ни са тук със съпрузите си.

— Но не всички, нали?

— Почти всички.

— Спомена „Фонд за помощ на децата от Арчидона“, така ли?

— Да.

— Коя Арчидона? Има две. Една в Еквадор и една в Испания. — Още в колежа географията и картите бяха слабост на Мел, а и паметта му бе трайна.

За първи път Синди не отговори веднага. После изрече сопнато:

— Какво значение има? Сега не е време за глупави въпроси.

На Мел му идеше да се разсмее на глас Синди не знаеше. Нищо чудно, в нейните благотворителни мероприятия я интересуваше не каузата, за която работи, а хората, сред които се движи.

Мел лукаво запита:

— Колко писма очакваш да получиш след днешната вечер?

— Не те разбирам.

— Разбираш, разбираш.

Всеки, който желаеше да попадне в „Социалния регистър“, трябваше да получи осем препоръчителни писма от хора, чиито имена фигурират в този справочник. Мел бе дочул, че Синди е събрала вече четири.

— Господи, Мел, ако още веднъж кажеш нещо подобно сега или когато и да е…

— Тези писма очакваш така да ги получиш… безплатно, или се готвиш да заплатиш за тях, както за предните две…? — Той усети, че взе надмощие в спора. Рядко се случваше.

— Мръсна инсинуация! — възмутено кипна Синди. — Нима може човек да си купи правото да…

— Не се прави на глупава! — прекъсна я Мел. — Не забравяй, че на мен ми пращат изплатените чекове от общата ни сметка, нали?

Последва мълчание. След малко Синди го наруши с тих, но треперещ от злоба глас:

— Слушай! Добре ще е да дойдеш, и то веднага! Ако не дойдеш или пък ако се появиш и почнеш да ме дразниш със същите приказки, които току-що изрече, това ще бъде краят. Ясно ли ти е?

— Не напълно. — Мел говореше спокойно. Инстинктът му подсказваше, че това бе важен момент и за двамата. — Може би ще е по-добре да ми обясниш точно какво имаш пред вид.

— Обясни си сам — парира го Синди.

После затръшна слушалката.

Докато се изкачваше към кабинета си, гневът на Мел взе да кипи и да бушува. Той винаги се възпламеняваше по-бавно от Синди. Но сега гореше от ярост. Сам не знаеше защо бе толкова бесен. До голяма степен причината бе Синди, но съществуваха и други фактори: професионалният му неуспех да се подготви ефективно за нова ера в авиацията; личната му неспособност да внуши у другите своите убеждения; възвишени, но неосъществени надежди. Личният му и професионалният му живот, мислеше си Мел, се явяваха като двойно доказателство за неговата неспособност. Бракът му вървеше към гибел; ако това се случеше, той сигурно щеше да загуби и децата. В същото време в службата си отговаряше за живота на хиляди хора, а всичките му усилия и опити да спре упадъка на летището останаха безрезултатни. Високият стандарт, който се беше борил да изгради, непрекъснато се подкопаваше.

В коридорите не срещна никакъв познат. Още по-добре. Ако в този момент го заговореха, сигурно би отговорил сопнато и нервно. Щом влезе в кабинета си, смъкна тежкото си палто и го остави на пода. Запали цигара. Застипча му и я угаси веднага. Тръгна към бюрото си, но болката в крака му го жегна още по-силно отпреди.

Беше време — сега му изглеждаше отдавна, — когато в нощи като тази, щом болният му крак се обадеше, той се връщаше в къщи и Синди веднага го поставяше да си легне. Първо си взимаше топла баня и после, отпуснал се по очи върху леглото, се оставяше тя да масажира гърба и врата му с хладни ловки пръсти, докато болката започне да се разсейва. Беше немислимо да си представи, че сега пак би сторила същото за него. А даже и да го направеше, едва ли щеше да помогне. Общуването не е само в думите — когато близостта започне да изчезва, тя изчезва във всичко.

Мел седна зад бюрото и обхвана главата си с ръце.

Целият трепереше, както преди навън, във виелицата. Внезапен телефонен звън прониза тишината на стаята. Мел не помръдна. Телефонът отново иззвъня и чак тогава Мел осъзна, че звъни червеният алармен телефон, поставен на масичката до бюрото му. С два скока стигна дотам.

— Бейкърсфелд е на телефона.

Чу пръщене, шум и разговори, докато го включиха към линията.

— Тук е Ръководство на въздушното движение — прозвуча гласът на ръководителя на полетите от кулата. — Имаме произшествие във въздуха, трета категория.

9

Кийт Бейкърсфелд, братът на Мел, бе вече отработил една трета от осемчасовото си дежурство в радарната зала на РВД.

Бурята бе мъчение за всички в радарната зала, макар да не я усещаха физически. На един страничен наблюдател, мислеше си Кийт, който нищо не разбира от сложния език на множеството екрани пред него, би му се сторило, че виелицата бушува на хиляди мили далечина.

Радарната зала се намираше в кулата — един етаж под остъклената кулокабина, откъдето диспечерите направляваха движението на самолетите на земята и операциите непосредствено след излитане и преди кацане. Властта на радарната секция се простираше отвъд пределите на летището: радарите водеха самолетите във въздуха, поемайки ги от най-близкия регионален РВД център. Регионалните центрове, които се намираха на километри от летището, контролираха главните въздушни пътища и потока самолети, който пристигаше и преминаваше над тях.

За разлика от горната част на кулата, радарната зала нямаше прозорци. Ден и нощ на летище „Линкълн“ десет радарни диспечери и старши диспечери се трудеха в постоянен полумрак при бледата, почти лунна светлина на екраните. Различни съоръжения — радароскопи, контролни прибори, радиокомуникационни уредби — покриваха четирите стени. Обикновено диспечерите тук работеха с навити ръкави, тъй като зиме и лете се поддържаше температура двадесет и осем градуса, за да се съхранява капризното електронно оборудване.

В радарната зала по правило се говореше със спокоен тон. Но под външното спокойствие винаги кипеше нервно напрежение. Днес заради бурята напрежението бе по-силно, а през последните няколко минути бе нараснало още повече. Сякаш изопната струна се опъваше до краен предел.

Напрежението се усили от появилия се на екрана сигнал, който на свой ред задействува алармения зумер в контролната стая и мигащата червена светлина. Зумерът вече престана, но радарният сигнал продължаваше да мига. Този сигнал, наречен „двойно цвете“, разцъфна на полутъмния екран като трептящ зелен карамфил и означаваше самолет в беда. В случая самолетът в опасност бе един KG–135 на Американските военновъздушни сили, високо над летището в бурята, който молеше за аварийно кацане. Кийт Бейкърсфелд работеше на екрана, където изникна аларменият сигнал, и старши диспечерът застана до него. Сега и двамата раздаваха бързи и уместни указания по вътрешната уредба — на диспечерите от съседните позиции и по радиото — на другите самолети.

Ръководителят на полетите на горния етаж бе незабавно информиран за бедствения сигнал. Той от своя страна обяви произшествие трета степен и уведоми за това всички наземни служби на летището.

Екранът, върху който сега бе съсредоточено всичкото внимание, представляваше хоризонтален стъклен кръг с размери на велосипедна гума, хоризонтално монтирана върху конзола. Стъклото беше тъмнозелено и блещукащите по него зелени светлинни точки показваха всички самолети във въздуха с радиус до четиридесет мили. Точките се изместваха съответно с движението на самолета. До всяка точка имаше малки пластмасови маркери, които идентифицираха самолета. Диспечерите го наричаха „рибарски лодки“ и ги преместваха на ръка, щом като самолетът напредваше и променяше позицията си на екрана. Ако се струпаха повече самолети, идентифицираха ги по радиото. В новите радарни системи не използуват „лодчиците“, а идентифициращи кодове от букви и цифри — че дори и височината — се изписват направо на екрана. Но новият метод все още не се прилагаше нашироко и като всички нови системи имаше недостатъци, които трябваше да се отстранят.

Тази вечер невероятен брой самолети блещукаха на екрана и дори някой сполучливо подметна, че зелените точици гъмжат като мравуняк.

Кийт седеше най-близо до екрана, превил дългото си кльощаво тяло на сивия стоманен стол. Беше изопнат като струна. Краката му, обгърнали краката на стола, бяха вцепенени като самия стол. Изразът му съсредоточен, лицето му — напрегнато и изпито. Зелените отражения от екрана зловещо подчертаваха дълбоките и тъмни дупки под очите му. Всеки, който добре познаваше Кийт, но не го бе виждал от година насам, би се изумил от вида му и от промяната в държането му. Някога от него лъхаше жизненост, добродушна и сърдечна непринуденост: сега от тези качества не беше останало нищо. Кийт бе шест години по-малък от брат си, но изглеждаше значително по-стар.

Естествено, промяната в Кийт Бейкърсфелд не остана незабелязана от колегите му, които работеха на другите контролни постове в радарната зала. Те добре знаеха и причината за промяната и искрено му съчувствуваха. Бяха все делови мъже, работата им изискваше точност и затова сега старши диспечерът Уейн Тевис скрито наблюдаваше Кийт и растящото напрежение в него. Тевис, дълъг и слаб тексасец с напевна, протяжна реч, седеше в центъра на радарната зала на високо столче и над плещите на диспечерите наблюдаваше екраните пред тях и следеше цялостната картина във въздуха. Сам той бе монтирал колелца на стола си и препускаше с него като на кон из залата там, където бе нужен.

Вече цял час Уейн Тевис не се отделяше от Кийт. Той бе готов да го замести веднага при нужда, а инстинктът му подсказваше, че такава необходимост може да възникне всеки момент.

Старшият диспечер беше мил човек, макар и леко избухлив. Боеше се от намерението си, знаеше, че то би подействувало ужасно зле на Кийт, но все пак, ако трябва, ще го направи.

Без да откъсва очи от екрана на Кийт, той провлачено заговори:

— Кийт, братче, този „Браниф“ излиза на пътя на „Ийстърн“. Ако отместиш „Браниф“ малко вляво, „Ийстърн“ ще може да следва курса си.

Това бе нещо, което Кийт сам би трябвало да види, но го бе пропуснал.

Целият екип в радарната зала работеше трескаво, за да разчисти пътя на военния KG–135, който вече започваше да се спуска по прибори от височина десет хиляди фута. Трудността идеше оттам, че под огромния военен самолет кръжаха още пет граждански машини, наблъскани на разстояние от около хиляда фута един от друг в ограничено въздушно пространство. Те всички чакаха ред за кацане. На разстояние две-три мили от всяка страна идеха колони от други самолети, плътно нанизани един след друг, а още по-ниско три огромни лайнера се готвеха всеки момент да докоснат пистата. Помежду им въздушните коридори за излитане също бяха заети. И все пак някак си военният самолет трябваше да се промуши между гъмжилото от граждански машини, без аварии и без инциденти. Дори при нормални условия тая задача можеше да скъса нечии слаби нерви. А работата се усложняваше още повече от това, че радиото на борда на KG–135 бе повредено и връзка с пилота не можеше да се установи.

Кийт Бейкърсфелд натисна бутона на микрофона:

— „Браниф“–829, завий незабавно надясно, направление нула-девет-нула.

В такива моменти, когато напрежението се превръщаше в нервна треска, гласът трябваше да остане спокоен. Гласът на Кийт беше изтънял и издаваше вълнението му. Видя, че Уейн Тревис го прониза с поглед. Но зелените мигащи точки на радарния екран, които се бяха катастрофално сближили, взеха да се раздалечават, щом „Браниф“ си изпълни указанието. Имаше моменти — този бе един от тях, — когато радарните диспечери благодаряха на бога, че пилотите бързо и точно изпълняват инструкциите. Пилотите се вбесяваха и задето им налагаха внезапна и остра промяна на курса, което ги принуждаваше на резки завои и пътниците политаха на всички страни. Но ако диспечерът изкомандува „незабавно“, те се подчиняваха, а спорът оставяха за после.

Само след една-две минути курсът на „Браниф“ отново трябваше да се коригира, както и курса на „Ийстърн“, който летеше на същата височина. Но преди това трябваше да се даде нов курс на два самолета на „ТУА“, разположени един над друг, на един „Конвеър“ на „Лейк Сентрал“, един на „Еър Канада“ и един на „Суин ер“, които току-що се появиха на екрана. Докато KG-135 не кацнеше, всички самолети наоколо трябваше да летят зигзаговидно в ограничено въздушно пространство, за да не се отклонят в съседни въздушни зони. Това наподобяваше сложна шахматна игра, с тази разлика, че фигурите се намираха на различна височина и се движеха с няколко стотин мили в час. Освен това тази игра изискваше фигурите да се издигат или снижават, но никога да не се доближават на повече от три мили в хоризонтална посока и хиляда фута във вертикал и никоя пешка да не излиза извън очертанията на дъската. А в хода на тази опасна игра хиляди пътници, жадни час по-скоро да завърши полета им, седяха на местата си и чакаха.

В кратките мигове, когато напрежението отслабваше, Кийт се чудеше как ли се чувствува пилотът на военния самолет, който с трудност се спускаше в снежната буря и в гъмжащия от самолети въздух. Самотен вероятно, както самият Кийт е самотен, както е самотен целият живот, дори с близкото физическо присъствие на други около тебе. И пилотът имаше втори пилот и екипаж, както и Кийт имаше наоколо си колеги. Но не този род близост имаше значение. Особено когато си сам в малката задна стаичка на съзнанието си, където никой друг не може да влезе, където се оттегляш и оставаш сам с паметта, съвестта и страховете си. Сам от момента, в който дойдеш на белия свят, до смъртта. Винаги и во веки сам.

Кийт Бейкърфелд знаеше колко самотен може да бъде човек.

Той последователно наложи нови координати на самолета на „Суис ер“, на единия от „ТУА“, на „Лейк Сентрал“ и „Ийстърн“. Чуваше зад себе си опитите на Уейн Тевис да установи радиовръзка с военния KG–135. Безуспешно, сигналът за бедствие, изпращан от пилота, продължаваше да мига на екрана. Движението на зелената точка на екрана показваше, че пилотът изпълнява съвършено точно указанията, дадени му, преди радиовръзката да се прекъсне. Така той знаеше, че кулата следи и предугажда действията му. Знаеше, че местонахождението му се следи с радар и вярваше, че от земята ще направят възможното да отстранят всички самолети от пътя му.

Кийт знаеше, че военният самолет бе излетял от Хавай и след зареждане във въздуха бе летял без кацане над западното крайбрежие в източна посока с крайна цел военновъздушната база Андрюс, близо до Вашингтон. Но по пътя получил повреда в един от двигателите, после повреда в електроинсталацията. Това принудило командира да поиска непредвидено кацане в Смоуки Хил, Канзас. Пистите на летището в Смоуки Хил не били напълно почистени и военният KG-135 бил насочен към международното летище „Линкълн“. Междинните диспечерски центрове трасирали пътя му през Мисури и Илинойс. На тридесет мили от „Лишали“ радарният диспечер за западното направление в лицето на Кийт Бейкърсфелд пое полета. Скоро след това прекъсна радиовръзката и положението на пилота още повече се утежни.

Обикновено при нормални летателни условия военните самолети отбягваха гражданските летища. Но в буря като днешната естествено бе пилотът да поиска помощ — и я получи без въпроси и без отлагане.

От всички диспечери в мрачната претъпкана радарна зала се лееше пот. Но когато разговаряха с пилотите във въздуха, гласовете им не издаваха ни следа от възбуда или напрежение. Пилотите и без това са достатъчно претрупани. А тази вечер, когато вятърът ги блъскаше и подхвърляше и те летяха без никаква видимост вън от кабината, ориентирайки се само по прибори, от тяхното умение и ловкост зависеше много. Поради сериозните нарушения в трафика голяма част от пилотите летяха свръхопределената норма от часове, а сега се налагаше още да кръжат и да чакат.

От всеки радарен пост по радиото се лееха като непрекъснат спокоен поток указания, за да се отклонят колкото се може повече самолети от опасната зона. Те чакаха ред за кацане, а на всяка една-две минути броят им нарастваше. Един от диспечерите с тих, но напрегнат глас подхвърли през рамо: „Чък, при мене гори! Можеш ли да ми поемеш «Делта седем-три»?“ Това беше техен израз, който означаваше, че положението при него е наистина напечено и не може да се справи със всички полети. Друг глас: „По дяволите!… И аз съм затрупан… Почакай!… Съгласен, взимам го! Нова пауза… «Целта» седем-три, говори «Линкълн». Подход! Направете ляв завой, дръжте курс един-два-нула. Поддържайте същата височина; четири хиляди!“

Диспечерите си помагаха, когато имаха възможност. Може би след десетина минути другият ще има нужда от помощ. „Хей, погледни този «Нортуест», пристига от обратната страна. Господи! Върви като междуградска железница в пиковия час… «Американ» четири-четири, дръжте сегашния курс, на каква височина сте?“… „Излитащата «Луфтханза» се отклонява от курса. Спазвай курса и не се мешай с пристигащите.“ Излитащите самолети ги отправяха далеч от опасната зона, а пристигащите ги задържаха във въздуха; така се губеше ценно време за кацане. А по-късно, когато опасността премине и военният самолет се приземи, диспечерите знаеха, че едва ли час щеше да им стигне, за да оправят страхотното задръстване във въздуха.

Кийт Бейкърсфелд полагаше отчаяни усилия да се съсредоточи, да запечата в съзнанието си картината на своя сектор. Нужно бе мигновено да запамети местоположението на самолетите, отличителните им знаци, типа на машината, скоростта и височината на полета и реда за кацане — с една дума, сложна диаграма, в която се извършваха постоянни промени; една конфигурация, която нито за миг не оставаше в покой. Дори при спокойни моменти умственото напрежение не спадаше: тази вечер бурята изостряше мозъчните усилия до краен предел. Най-големият кошмар за един диспечер бе „да загуби картината“: ситуация, при която пренатовареният мозък се разбунтува и всичко от него се изличава. От време на време това се случваше и с най-добрите.

Един от най-добрите беше Кийт. Допреди година колегите му се обръщаха към него, щом напрежението ги изваждаше от строя: „Кийт, затрупан съм. Ще ми поемеш ли някой друг полет?“ Той винаги се отзоваваше.

Но напоследък ролите се смениха. Сега колегите му помагаха, доколкото успяваха: хем да гледат своята работа, хем да поемат част от неговата.

Указанията по радиото не спираха. Кийт сега бе сам. Уейн се бе плъзнал с високото си столче в другия край на залата да наблюдава друг екран. Мозъкът на Кийт щракаше решение след решение: „«Браниф» наляво, «Еър Канада» — надясно, «Ийстърн» — промени курса на сто и осемдесет градуса.“ Указанията се изпълняваха. На радарния екран зелените точки се престрояваха. „«Лейк Сентрал» се движи с малка скорост, той може и да почака! Но не и реактивният на «Суис Ер», той всеки момент ще се сблъска с «Ийстърн». «Суис Ер» трябва да поеме нов курс незабавно. Но какъв? Мисли бързо! Четиридесет и пет градуса само за минута и после отново направо. Не изпускай от поглед ТУА и «Нортуест». Нов самолет пристига от запад, и то с висока скорост. Разпознай го и му намери място! Съсредоточи се! Съсредоточи се!“

Стиснал зъби, Кийт трескаво мислеше: „Не, само да не изгубя картината тая вечер, само не тая вечер, само не сега!“ За това си имаше тайна причина, която Кийт не бе споделил дори със съпругата си Натали. Само той знаеше, че за последен път стои пред екрана, че за последен път е дежурен. Днес е последният му ден в радарната зала. А краят на дежурството му наближаваше.

Това ще бъде и неговият последен ден в живота.

— Почини си, Кийт — дочу гласа на ръководителя на полетите.

Кийт не бе го забелязал досега. Беше се вмъкнал неусетно и стоеше до Уейн Тевис.

Само преди минута Тевис спокойно бе казал на ръководителя на полетите:

— Струва ми се, че Кийт е напълно добре. Имаше момент, когато ме обезпокои, но сега се стегна.

Тевис се радваше, че не предприе драстичната мярка да смени Кийт, но ръководителят на кулата промърмори:

— Нека го откъснем от радара за малко — и после добави: — Аз ще му кажа.

Кийт погледна към двамата и веднага разбра защо го сменят. Положението все още беше критично и те не му се доверяваха. Откъсването беше само претекст: по устав той нямаше право на почивка още половин час. Да възрази ли? За диспечер от неговата класа това е обидно, още повече всички щяха да забележат. После се размисли: Защо да повдига въпрос? Не си струва. В десетминутната почивка щеше да дойде на себе си. А когато критичният момент във въздуха отмине, той ще се върне пред екрана и ще изкара остатъка от работния си ден.

Уейн Тевис се наведе над него:

— Лий ще поеме екрана, Кийт. — И повика един от колегите му, който току-що се бе върнал от редовната си почивка по график.

Кийт кимна, без да продума, но остана на мястото си и продължи да дава указания по радиото, докато колегата му запомни картината. Предаването на екрана от един диспечер на друг траеше около няколко минути. Новопостъпващият бе длъжен да изучи разположението на точките на екрана и да възприеме цялостната обстановка. И естествено трябваше да се настрои, да се напрегне.

Способността да се напрегнеш — нарочно и съзнателно — бе част от професията им. Диспечерите наричаха това „да се настроиш“. За петнадесет години на този пост Кийт постоянно наблюдаваше как това става с него и с колегите му. Беше задължително да се настроиш, щом сядаш пред екрана. Настройването им беше станало рефлекс. Например, пътувайки за работа със служебния автобус, те идваха от къщи отпуснати, разговорите бяха непринудени. За небрежно подхвърлен въпрос от рода: „Ще играеш ли боулинг в събота?“ непринуденият отговор е: „Естествено“ или „Не, няма да ми се уреди въпросът тая седмица“. Но като приближаваха летището, разговорът им секваше, отговорите ставаха кратки и остри: „да“ или „не“ и нищо повече.

Заедно с острото умствено напрежение и способността да се настройва от диспечера се изискваше сдържаност и желязно спокойствие. Тези изисквания — противоречиви и трудно съвместими в един човек — изтощаваха нервната система и в крайна сметка се отразяваха на здравето. Много от диспечерите получаваха стомашни язви, които криеха от страх да не загубят службата си. Пазейки тайната си, те пръскаха пари по частни лекари, вместо да се възползват от безплатното медицинско обслужване, което им осигуряваха авиокомпаниите. Криеха в шкафчетата си бутилки с „Маалокс“ — препарат за облекчаване на повишена стомашна киселинност — и от време на време крадешком надигаха бялата сладникава течност.

Напрежението избиваше и в други крайности. Някои от диспечерите — Кийт познаваше не малко от тях — ставаха зли и избухливи в къщи и често вдигаха бурни скандали, за да се освободят от натрупаните на работа емоции. Като се прибави към това и изменящата се схема на дежурства и почивка, което особено затрудняваше семейния живот, резултатите лесно можеха да се отгатнат. Броят на разбитите семейства и на разводите сред радарните диспечери беше най-голям.

— О’кей — каза колегата, който поемаше мястото му, — готов съм.

Кийт се измъкна от стола и свали слушалките си. Още преди да бе седнал на мястото му, колегата започна да дава указания на самолетите на „ТУА“.

Ръководителят на полетите се обърна към Кийт:

— Кийт, брат ти каза, че може да намине насам.

Кийт кимна и излезе от радарната зала. Не се сърдеше на ръководителя на полетите, дори се зарадва, задето не протестира срещу смяната и наложената почивка. В тоя момент страшно му се искаше да запали цигара, да сръбне глътка кафе и да остане сам със себе си. Радваше се, че се отърва от опасната ситуация. Беше изживял достатъчно подобни мигове в миналото, за да съжалява, че ще пропусне днес кулминационния момент.

Подобни произшествия ставаха по няколко пъти на ден не само на международното летище „Линкълн“, но и на всички големи летища. Можеха да се случат при всякакво време — и в най-ясния ден, и в най-страшната буря. Обикновено малцина хора узнаваха за тях, тъй като почти всички завършваха благополучно, а на пилотите във въздуха рядко им се обясняваше защо ги задържат да кръжат във въздуха или защо им налагат рязко да сменят курса. От една страна, не беше нужно да им се казва, а от друга — никога не достигаше времето за разговори по въздуха. Наземните аварийни служби–спасителни екипи, „Бърза помощ“ и полиция, — както и висшето ръководство на летището биваха надлежно алармирани и съобразно степента на инцидента те взимаха съответните мерки. Най-сериозна беше първа категория, но рядко се обявяваше; тя означаваше, че самолетът се е разбил и вече не съществува. Втора категория означаваше наличие на опасност за живота или тежка повреда на самолета. Трета категория — като сегашната — беше предупреждение за готовност до съответните служби, макар и да не стане нужда от техните услуги. За въздушните диспечери обаче всеки инцидент, независимо от категорията, носеше допълнително натоварване с всички последици от него.

Кийт влезе в съблекалнята, която бе точно до радарната зала. Сега, когато имаше възможност да размишлява спокойно, от все сърце пожела KG–135 и всички самолети във въздуха да завършат благополучно полетите си тази нощ въпреки бурята.

Съблекалнята представляваше малка квадратна стаичка с един-единствен прозорец, три стени от метални шкафчета и дървена пейка по средата. На едно табло до прозореца в безпорядък бяха закачени официални бюлетини и съобщения от различни обществени организации на летището. Светлината от голата крушка, която висеше от тавана, изглеждаше ослепителна след полумрака във радарната зала. Кийт беше сам и загаси лампата. От прожекторите на кулата проникваше достатъчно светлина, за да може да вижда.

Той запали цигара. После отвори шкафчето си и извади съдинката с храната, която Натали бе грижливо опаковала. Като наливаше кафе от термоса, мислеше си дали Натали не му е сложила някаква бележка в храната или пък някоя любопитна изрезка от вестник или списание. Това често го правеше, може би се надяваше, че по този начин ще го разсее. След като се случи бедата с него, тя упорито опитваше какви ли не средства, за да го развесели. Отначало действуваше открито, но като видя, че няма ефект, премина към по-необичайни способи и макар че Кийт разбираше защо Натали върши всичко това, оставаше безстрастен и незаинтересован. Напоследък бележките и изрезките се появяваха все по-рядко.

Може би Натали също бе изгубила надежда. Вече все по-рядко намираше какво да му каже, а по зачервените й очи той разбираше, че често си поплаква.

В такива моменти на Кийт му се искаше да й помогне. Но как, след като не можеше да помогне сам на себе си?

От вътрешната страна на вратичката на шкафчето му бе залепена снимката на Натали — цветна, Кийт сам я беше правил. Беше я донесъл преди три години. Сега слабата светлина едва осветяваше фотографията, но Кийт я познаваше толкова добре, че можеше да види всичко по нея, дори в сумрака.

На снимката Натали беше по бански костюм. Засмяна, седнала на една скала, изящната й ръка вдигната към очите и, за да скрие блясъка на слънцето. Светлокестенявата й коса се спускаше назад, а малкото й волево личице бе осеяно с лунички, които неизменно се появяваха през лятото. В Натали Бейкърсфелд имаше нещо дръзко и своенравно, нещо силно и волево и камерата успешно го бе уловила. Зад нея се виждаха сините води на едно езеро, високи зелени ели и остри скалисти зъбери. Тогава бяха на почивка в Канада, спираха в къмпингите край Хейлибъртънските езера и за първи път бяха оставили децата си — Брайън и Тео — в Илиноис при Мел и Синди. Това пътуване бе едно от най-щастливите преживявания в живота им.

Заслужава си да си спомня за тези дни, мислеше си Кийт, тъкмо тази вечер.

Зад фотографията беше пъхната сгъната хартийка. Това бе една от бележките на Натали, която Кийт намери в храната си, и го накара да се замисли. Бележката стоеше там вече няколко месеца и незнайно защо той я бе запазил. Макар и да знаеше съдържанието й, Кийт разгъна хартийката и се приближи към прозореца, за да я прочете. Представляваше изрезка от някакво списание с няколко реда, прибавени от жена му на ръка.

Натали имаше най-разнообразни интереси, някои от тях доста странни, но тя винаги се опитваше да приобщи към интересите си Кийт и синовете си. В тази изрезка ставаше дума за новите експерименти на американските учени в областта на генетиката. Обясняваше се, че сега човешката сперма може да се замразява, да се съхранява безконечно при ниска температура, без да губи свойствата си. След разтопяване ще може да се използува за осеменяване на жените по всяко време — независимо дали в наши дни, или след няколко поколения.

Отдолу Натали беше написала:

Тогава тя все още правеше опити, отчаяни опити да върне живота — и на двамата… да зърне нещата, както са били… да запази семейството… „с любов и страст непогасима“, както преди.

Мел също се притече на помощ на Натали, мъчеше се да накара брат си да превъзмогне силната вълна на отчаяние и депресия, която изцяло го бе погълнала.

Тогава сякаш все още имаше някаква частичка у Кийт, готова да откликне. Като изтръгна искричка дух и воля от дълбоките дебри на съзнанието си, той се опита да съедини усилията си с тези на ближните си, да отговори на любовта с любов. Но не успя. Пропадна, знаеше си той, защото в душата му не бе останало ни чувство, ни вълнение. В нея не можеше да пламне ни топлинка, ни любов, нито гняв. Всичко бе пустота, угризения и всепоглъщащо отчаяние.

Тогава Натали разбра, че всичко е безсмислено. И затова, подозираше той, тя си плачеше тихомълком далеч от очите му.

А Мел? Може би Мел също се отказа. Макар и ненапълно — Кийт си спомни думите на ръководителя на полетите тази вечер. „Брат ти каза, че може да намине…“

Щеше да бъде по-просто, ако Мел не си правеше труд. Кийт чувствуваше, че няма сили за тази среща, макар че винаги, през целия си живот са били близки като братя. Присъствието на Мел може да усложни замисъла му.

А Кийт беше толкова изтощен, толкова изцеден и безсилен да се пребори с някое усложнение.

Отново си помисли дали Натали не е сложила бележка в храната му. Внимателно отвори съдинката с надежда да открие нещо в нея.

Вътре имаше шунка, сандвичи с кресон, кутийка саламурено сирене, една круша, амбалажна хартия. И нищо друго.

Сега, когато знаеше, че вътре няма бележка, отчаяно му се искаше да бе намерил там някакво послание, па макар и крайно незначително. После осъзна, че вината бе негова. Днес, за да смогне с приготовленията си, излезе от къщи по-рано от обичайното време. Не бе предупредил Натали и тя опакова набързо закуската му. Дори й каза да не му приготвя нищо — може да хапне в един от бюфетите на летището. Но Натали, която знаеше, че бюфетите са претъпкани и шумни, а това е противно на Кийт, не се съгласи и веднага приготви храната му. Не го попита защо тръгва по-рано, макар да я интересуваше. Кийт си отдъхна, слава богу, нищо не го попита. Иначе би трябвало да измисли нещо, а не му се искаше последните думи помежду им да са лъжа.

Времето му стигна за всичко. Пристигна в района на летището и се регистрира в хотелчето „О’Хейгън“, където си бе резервирал стая по телефона още предния ден. Действуваше по план, старателно изработен преди няколко седмици, но не искаше да бърза, нужно му бе спокойно да размисли, преди да пристъпи към действия. После излезе от хотелчето и пристигна на летището навреме за дежурството си.

Това хотелче се намираше на десетина минути с кола от летище „Линкълн“. Само след няколко часа, щом дежурството му свърши, Кийт веднага ще пристигне там. Ключът от стаята лежеше в джоба му. Той го извади, за да се увери, че е на мястото си.

10

Съобщението, което Мел бе получил от ръководителя на полетите за събрание на жителите от Медоууд тази вечер, напълно се потвърди.

Събранието в салона на неделното училище при Първа баптиска църква в градчето — което отстоеше на разстояние петнайсет секунди от летището с реактивен самолет, излитащ от писта две-пет — продължаваше вече половин час. То започна по-късно от определеното време, тъй като голяма част от шестстотинте присъствуващи с трудност се придвижваха — пеша или с автомобили — в дълбокия сняг. Но така или иначе пристигнаха.

Събранието представляваше смесено сборище — нещо типично за едно средно проспериращо селище. Повечето от присъствуващите бяха чиновници от средна ръка, занаятчии и местни търговци, мъжете и жените — приблизително еднакво на брой. Тъй като беше петък вечерта — началото на уикенда — голяма част от хората бяха небрежно облечени, с изключение на външните гости и няколкото журналисти.

Салонът на неделното училище беше докрай претъпкан, въздухът спарен и опушен. Всички столове бяха заети и около стотина души стърчаха прави.

Фактът, че толкова много хора бяха напуснали топлите си домове в нощ като тази, за да присъствуват на събранието, говореше за тяхната тревога и загриженост. Освен това всички бяха бесни от яд.

Причините за техния гняв — почти така видим и осезаем като висящия тютюнев дим във въздуха — бяха две. Първата бе дългогодишното раздразнение от гръмотевичния, оглушителен грохот на реактивните двигатели, от който никой дом в Медоууд нямаше спасение. Ден и нощ той нарушаваше мира и покоя и не позволяваше на хората нито да спят, нито да бодърствуват. А втората причина бе, че по време на цялото събрание неспирният рев над главите им пречеше да се чуят един друг.

Естествено, те очакваха шумът да им пречи. Та нали за това се свикваше събранието. Преносима високоговорителна уредба бе взета назаем от църквата. Но никой не бе предполагал, че тази вечер самолетите щяха да излитат директно над главите им и че техният шум ще раздира и човешките уши, и микрофоните им. Разбира се, заради излязлата от строя писта три-нула със заседналия Боинг 707 на „Аерео Мексикан“ всички самолети получаваха направление за излитане от писта две-пет, насочена като стрела точно към Медоууд. Но жителите на Медоууд не знаеха това, нито пък ги интересуваше.

В настъпилото мимолетно затишие председателствуващият събранието, целият червен, изкрещя:

— Дами и господа, ето вече няколко години се мъчим да постигнем споразумение с ръководството на летището и авиокомпаниите. Говорихме им за вечния терор над нашите домове. Доказахме им с показанията на незаинтересовани свидетели, че под непрестанната звукова канонада, която сме принудени да издържаме, животът тук е немислим. Обяснявахме им, че здравето ни е застрашено, че нашите жени, нашите деца и самите ние сме на ръба на нервното разстройство, а някои от нас вече се поболяха.

Председателят бе оплешивяващ мъж с ъгловато чене, наречен Флойд Занета — медоуудски домовладелец и собственик на печатарска фирма. Занета взимаше дейно участие в решаването на обществените дела.

Председателят и безупречно облеченият по-млад мъж до него седяха на малка платформа. По-младият, Елиът Фриймантъл, бе адвокат. До него стоеше отворено черно кожено куфарче.

— Какво правят летището и авиокомпаниите? — Флойд Занета удари с ръка по писалището пред него. — Ще ви кажа. Преструват се, че се вслушват в нашите искания. Дават лъжливи обещания и ни залъгват с приказки, които нямат намерение да изпълнят. Ръководството на летището, Федералното управление на авиацията и авиокомпаниите са лъжци и мошеници…

Последната му дума се изгуби. Тя бе погълната от разгромителен, неописуемо растящ грохот, който сякаш сграбчи сградата, повдигна я и я разтърси. Повечето хора в залата запушиха с ръце ушите си. Някои като обезумели гледаха нагоре. Други, чиито очи изпускаха гневни искри, разгорещено ръкомахаха, говореха нещо, но само по устните им би могло да се разгадае какво казват. Каната с вода на масата на председателя трепереше. Ако Занета не я бе грабнал, тя щеше да падне и да се разбие на парчета.

Грохотът намаля и утихна така светкавично, както се беше появил. Полет 58 на „Пан Американ“ вече бе на няколко мили разстояние и на няколко хиляди фута височина. Устремен към по-ясни висоти, представляващ бурята и мрака, той поемаше своя курс към Франкфурт, Федерална република Германия. В момента Полет 23 на „Континентал Еърлайнз“ за Денвър, Колорадо се плъзгаше по писта пет-две, готов да се вдигне… над Медоууд. Още няколко самолета стояха на съседните пътеки за рулиране и всеки момент чакаха разрешение да излетят.

Това се повтаряше цяла вечер още преди да започне събранието. А на самото събрание работата се водеше в кратките интервали между заглушителния тътнеж на самолетите.

Занета бързо продължи:

— Казах, че всички те са мошеници и лъжци. Това, което става сега тук, е убедително доказателство. Трябва поне да спазват мерките за приглушаване на шума, но тази вечер и това не правят…

— Господин председателю — прокънтя един женски глас от залата, — всичко това сме чували и преди. А да го повтаряме сега, няма смисъл. — Всички извърнаха очи към жената, която застана права. Лицето й бе енергично и интелигентно. Косата й, дълга до раменете, бе паднала и тя с отривисто движения я отхвърли. — Това, което мен ме интересува, а и всички останали, е какво може да се направи и към кого да се обърнем?

Думите й бяха посрещнати с овации и доволни възгласи.

— Моля, позволете ми да се изкажа… — раздразнено пое Занета.

Но така и не успя.

Още веднъж същият всепоглъщащ рев заля салона на неделното училище. Репликата му увисна и предизвика смях. Дори председателствуващият печално се усмихна и разпери ръце в отчаяние.

Един мъжки глас свадливо се обади:

— Ами карайте де!

Занета кимна. Продължи да говори и подобно на катерач, който си пробира път между скалистите чукари, той търсеше моменти на затишие сред ужасяващия тътен над главите им. Жителите на Медоууд, заяви той, е време да изоставят своята вежливост и благоразумен подход към властите на летището. Напротив, вече трябва да преминат към атака, опирайки се на закона. Жителите на Медоууд са граждани със законни права, които биват потъпквани. Затова трябва да прибягнат към съда; да намерят сили да се борят и по съдилищата с твърдост и дори със злост, ако е нужно. Що се отнася до правната страна на тяхната офанзива, за щастие мистър Елиът Фриймантъл известен адвокат, чиято кантора се намира не в нашето селище, а там, в града, се съгласи да присъствува на събранието. Мистър Фриймантъл добре познава законите на свръхшума, нарушаването на покоя и въздушното пространство и скоро тези, които не се побояха от бурята, за да дойдат на събранието, ще имат удоволствието да чуят този изтъкнат джентълмен. Той дори пристигна тук със собствено предложение…

Докато се лееха тези празнословни клишета, Фриймантъл се суетеше на стола си. Той прокара ръка по модно подстриганата си прошарена коса, поглади гладките си страни и брадичка — беше се обръснал само час преди събранието — и острото му обоняние долови, че изисканият парфюм, който употребяваше винаги след бръснене и след кварцово облъчване, все още се носи из въздуха. Отново кръстоса крака, увери се, че двестадоларовите му обувки от крокодилска кожа все още лъщят с огледален блясък и че няма да развали ръбовете на модния си пръскан костюм. Елиът Фриймантъл отдавна беше разбрал, че хората предпочитат техните адвокати — за разлика от техните лекари — да имат преуспяващ вид. Този вид сякаш осигуряваше ореола на успех в съда, успех, за който жадуват всички тъжители.

Елиът Фриймантъл се надяваше, че повечето от присъствуващите в залата скоро ще станат тъжители и той ще представлява техните интереси. Чакаше с нетърпение мига, когато тоя стар гъсок Занета ще млъкне и той ще може да вземе думата. Няма по-лесен начин да изгубиш доверието на една аудитория или на съдебните заседатели от това да им дадеш време да мислят по-бързо от теб самия и да отгатват мислите ти, преди да си ги изрекъл. Неговата остра интуиция му подсказваше, че точно това става в момента. Следователно, дойдеше ли неговият ред, ще трябва да употреби повече усилия от обичайното, за да утвърди компетентността и превъзходството на своя интелект.

Вероятно някои от неговите колеги биха поставили под съмнение превъзходството на интелекта на Елиът Фриймантъл. Те дори биха възразили на председателствуващия събранието, че Фриймантъл е джентълмен. Други от колегите му юристи гледаха на Фриймантъл като на самохвалко, който печели много благодарение на своето вродено умение да се саморекламира и да привлича внимание. Безспорно той притежаваше завиден усет да се залавя с шумни и доходни дела.

За Елиът Фриймантъл ситуацията в Медоууд дойде сякаш по поръчка.

Беше прочел някъде за проблема на селището и веднага уреди чрез познати хора да подхвърлят името му пред неколцина граждани на Медоууд като единствен адвокат, способен да им помогне. В резултат на това комитет от местни жители се обърна към него. Самият факт, че го потърсиха, му осигури необходимото му психологическо предимство. Междувременно попрегледа повърхностно закона и някои по-нови съдебни решения във връзка с шума и нарушаването на покоя — въпрос абсолютно непознат за него, — но когато пратениците на Медоууд пристигнаха, той им заговори с убедителността на човек, посветил целия си живот на тези проблеми.

После им подхвърли някои свои идеи, което доведе до свикването на днешното събрание и неговото присъствие тук.

Слава богу! Най на края Занета завърши своето вятърничаво встъпление. Банален до последния момент, той монотонно припяваше:

— И така аз имам честта и удоволствието да ви представя…

И дори без да дочака да спомене името му, Елиът Фриймантъл рипна на крака. Заговори моментално, още преди Занета да бе успял да допре задните си части до стола. Както обикновено, изхвърли всякакви уводни приказки:

— Ако очаквате от мене съчувствие, по-добре си тръгнете веднага. Няма да чуете състрадателни слова от мен нито сега, нито по-късно, при следващи срещи. Не се надявайте да предложа носни кърпички, за да попивате сълзите си — ако имате нужда от такива, набавете си ги сами. Моето призвание е законът. Законът и нищо друго.

Той нарочно говореше с остър тон; знаеше, че това ще ги шокира, но такава бе целта му.

Забеляза също, че репортерите се загледаха в него и наостриха слух. Те бяха трима на масата за журналисти — двама младежи от големите градски ежедневници и една по-възрастна жена от местния седмичник. Те му бяха нужни за плановете и затова си бе дал труда да проучи имената им и дори разговаря с тях преди събранието. Сега моливите им препускаха по хартията със страшна скорост. Добре! Сътрудничеството с пресата винаги играеше важна роля в проектите на Елиът Фриймантъл и той от опит знаеше, че най-сигурно може да ги привлече, като им достави жив материал за разказ и свеж ракурс, от който да го поднесат. Обикновено успяваше.

Журналистите особено ценяха това — много повече от глътка алкохол или нещо за ядене — и колкото по-жив и по-колоритен е случаят, толкова по-благоразположен ще бъде репортажът им.

Отново насочи вниманието си към залата. И с една степен по-малка агресивност, той продължи:

— Ако решим, че аз ще представлявам вашите интереси, ще трябва да ви задам някои въпроси относно влиянието на шума върху вашите домове, вашите семейства, вашето лично физическо и духовно здраве. Не искам да оставате с впечатлението, че ще ви питам тези неща от вълнение към вашата участ. Честно казано, не е така. Добре е да знаете, че аз съм изключителен егоист. Тези въпроси са ми нужни, за да установя каква е степента на нанесените ви увреждания от гледна точка на закона. Вече съм убеден, че такива увреждания съществуват, може би не са никак малки и в такъв случай вие имате право на законна компенсация. Добре е също да знаете, че каквото и да науча тук, колкото и дълбоко да ме развълнувате, заради благото на своите клиенти аз няма да жертвувам съня си или спокойствието си вън от кантората ми и съдебните зали. Но… — Фриймантъл направи драматична пауза и посочи с пръст напред, за да акцентира върху думите си — но в кантората ми и в съда вие, като мои клиенти, ще получите всичкото ми внимание и всичките ми юридически способности по въпроси, касаещи закона. И разбира се, ако работим заедно, обещавам ви, ще сте доволни, че съм на ваша страна, а не на страната на противника.

Всички в залата бяха приковали погледи в него. Мнозина, и мъже, и жени, бяха протегнали шии напред, да не пропуснат някоя негова думичка дори в кратките паузи, когато над главите им префучаваха излитащите самолети. Вярно е, че по лицата на някои се появи враждебно изражение. Време беше да смекчи тона си. За миг устните му се разтегнаха в предразполагаща усмивка и после отново сериозно продължи:

— Съобщавам ви тези неща, за да сме наясно още от самото начало. Някои хора ме наричат зъл и неприятен. Може би са прави, макар че аз самият, ако някога имам нужда от юридическа защита, бих избрал за свой защитник именно човек, който е зъл и неприятен, но упорит.

Думите му срещнаха одобрителни възгласи и усмивки.

— Разбира се, ако искате някой по-мил човек, който ще ви предложи повече съчувствие и по-малко законна защита — Елиът Фриймантъл сви рамене, — това си е ваша работа.

Той внимателно и изкъсо следеше аудиторията си и забеляза един солиден мъж с очила в тежки рогови рамки, който се наклони към жената до него и нещо й зашепна. От изражението му Фриймантъл можа да заключи, че й казваше: „Това са сериозни приказки — такъв човек ни трябва!“ Жената, вероятно негова съпруга, кимна утвърдително. И по други лица в залата той прочете същото изражение.

Обикновено Елиът Фриймантъл умееше веднага и точно да оцени настроението на аудиторията и да намери най-удачния подход към тях. Още в началото почувствува, че на тези хора им е омръзнало от банални приказки и съчувствие, които, макар и благонамерени, не водят до никакъв резултат. Неговите думи, резки и брутални, им подействуваха като студен отрезвителен душ. А сега, преди да се отпуснат и разсеят вниманието си, трябваше да премине към нова тактика. Моментът за специфичните факти бе настъпил — тази вечер ще им предложи беседа по законите на шума. Изкуството да владееш вниманието на публиката, в което Фриймантъл нямаше равен, се криеше в това, да се движиш винаги с една мисъл напред; нито по-малко, нито повече, така че публиката хем да следва думите ти, хем винаги да бъде нащрек.

— Сега обърнете внимание — изкомандува той, — тъй като ще се спра на особеностите на вашия проблем.

Законът за борба с шума, заяви той, все по-всестранно се изучава от нашите съдилища. Старите концепции се променят. Новите съдебни решения постановяват, че прекомерният шум може да се разглежда като нарушение на човешкия покой и като погазване на правата за собствеността. Освен това съдът е склонен да наложи забрана и глоби, където се установи такова нарушение, включително от прекомерен шум на самолети.

Елиът Фриймантъл изчака да заглъхне грохотът от поредния излитащ самолет, после вдигна ръка и добави:

— Струва ми се, за вас няма да е трудно да го докажете.

И тримата журналисти на масата за пресата си отбелязаха нещо в тефтерите.

— Във Върховния съд на Съединените щати, продължи той, вече съществува прецедент. В делото „Съединени щати срещу Козби“ съдът реши, че един птицефермер от Грийнсбъро, щата Северна Каролина, има правото на компенсации заради „инвазията“ на военни самолети, които летели ниско над къщата му. В друг един случай, разгледан от Върховния съд, „Григз срещу Алигени“ бе застъпен същият принцип. Щатските съдилища в Орегон и Вашингтон съответно в делата „Торнбърг срещу летище «Портланд»“ и „Мартин срещу летище «Сиатъл»“ присъдиха глоби за свръх-шум от самолети, макар и въздушното пространство непосредствено над тъжителите не е било нарушавано. И други селища са започнали подобни съдебни борби, някои дори използуват репортажи и кинокамери в подкрепа на своите доказателства. Радиоколите записват и определят децибелите на шума, а камерите — височината на самолетите. И често пъти шумът се оказваше по-силен, а височините — по-ниски от това, което твърдят летищните власти. В Лос Анжелос един гражданин завел дело срещу международното летище в града, задето летището, разрешавайки кацания на наскоро удължената писта близо до дома му, прави неизползваема една от постройките му без юридическо право. Той изискал обезщетение от десет хиляди долара, равно на снижената себестойност на дома му. Навсякъде се водят все повече и повече подобни дела.

Словото му беше сбито и впечатляващо. Споменаването на определената сума — десет хиляди долара — още повече раздвижи интереса на аудиторията, както Елиът Фриймантъл беше предвидил. Цялата му реч звучеше авторитетно, обосновано, плод на многогодишен опит. Само Фриймантъл знаеше, че неговите „факти“ идеха не от дълго ровене из съдебни дела, а от два часа бегло прелистване на изрезки от вестници в една документация вчера следобед.

Съществуваха обаче факти, които той нарочно премълча. Решението на Върховния съд относно птицефермера датираше отпреди двадесет години, а тоталното обезщетение възлизаше на някакви си нищожни триста седемдесет и пет долара — фактически стойността за измрелите пиленца. Случаят в Лос Анжелос засега бе само тъжба, още не бе стигнал до съдебен процес и може би въобще нямаше да стигне. Съществуваше едно по-значително дело — „Батън срещу Съединените щати“, по което Върховният съд се бе произнесъл сравнително скоро, през 1963 г., но Фриймантъл сметна за по-удобно да го отмине. В това дело формулировката на съда бе, че за пряка „физическа агресия“ може да се присъди обезщетение, но само за шум — не. И тъй като в Медоууд нямаше подобна физическа агресия, ако се възбудеше процес, той бе предварително обречен на загуба въз основа на прецедента, създаден от споменатото дело.

Но адвокатът Фриймантъл нито имаше желание това да се знае от аудиторията, нито пък го интересуваше дали започнатото дело ще бъде спечелено, или не. На него му бе нужно само едно: да привлече медоуудските собственици за свои клиенти, и то срещу неимоверен хонорар.

С мисълта за собствените си облаги той вече бе преброил присъствуващите и си бе направил наум своите сметки. Резултатът го зарадва.

От шестстотинте души в залата, мислеше си той, поне петстотин, а може би и повече са частни собственици. Отчитайки присъствието на мъже заедно със съпругите им, той сметна, че ще набере поне двеста и петдесет сигурни клиенти. И ако съумее да убеди всеки от тези двеста и петдесет души да подпише с него адвокатски договор срещу сто долара — което Фриймантъл се надяваше да постигне преди края на събранието, — то една сумичка от двайсет и пет хиляди долара и отгоре щеше да му падне в джоба.

Неведнъж бе постигал подобни удари. Удивително е наистина колко много неща могат да се издействуват с дързост, особено когато хората горят от желание да задоволят собствените си интереси. Тлъста купчина от адвокатски договори лежеше в куфарчето му. „Настоящето споразумение между… по-надолу именуемите ищец/истци и Фриймантъл и Сие, юристи…, който ще защищава законните интереси на ищеца/ците в търсене на полагаемото му се обезщетение, предизвикано от агресията на самолетите при международното летище «Линкълн»… Ищецът е съгласен да заплати на упоменатите Фриймантъл и Сие сто долара на четири вноски от по двадесет и пет долара всяка, като първата вноска се изплати веднага, а остатъкът при поискване на всяко тримесечие… Ако делото бъде спечелено, то Фриймантъл и Сие ще получат десет процента от общата сума на обезщетението за нанесените щети…“

Десетте процента бяха вписани за всеки случай, тъй като бе повече от невероятно да се стигне до изплащане на някакво обезщетение. От друга страна, странни неща се случваха понякога със закона, а Елиът Фриймантъл обичаше навсякъде да заложи предварително.

— Осведомих ви за законната страна на въпроса — обясни той. — Сега бих искал да ви дам един съвет. — По устните му се стрелна мигновено усмивка. — Този съвет, разбира се, ще бъде безплатен като рекламна туба паста за зъби, но всяка следваща туба ще се заплаща.

Думите се посрещнаха със смях, който той рязко прекъсна с отривист жест:

— Съветът ми е, че време за губене няма. Трябва да се действува. Незабавно.

Последваха ръкопляскания и одобрителни възгласи.

— Съществува тенденцията — продължи той — да се гледа на съдопроизводството като на бавен и отегчителен процес. Обикновено е така, но с решителност и юридическа вещина законът може и да се поразмърда. Във вашия случай веднага трябва да се започне дело, защото, ако шумът продължи години, летището и авиокомпаниите ще се оправдаят със заварено положение. — И сякаш за да подчертае думите му, един самолет избоботи над главите им. Още преди тътенът му да заглъхне, Елиът Фриймантъл извика:

— Ето, още веднъж ще повторя съвета си. Няма какво повече да чакате. Действувайте още сега. Тази вечер!

Някъде от първите редове млад мъж с жилетка от лама и спортни панталони скокна на крака:

— Добре де, ще действуваме, но кажете ни как!

— Като начало нека решим дали аз ще поема законната защита на вашите права.

Изведнъж неколкостотин души ревнаха в глас:

— Да, вие, вие!

Председателствуващият Флойд Занета се изправи и зачака виковете да утихнат. Той видимо изглеждаше доволен. Двама от журналистите бяха извили вратове и с интерес наблюдаваха нескривания ентусиазъм в залата. А възрастната репортерка от местния седмичник гледаше към трибуната с приятелска усмивка.

Всичко се нареждаше така, както Елиът Фриймантъл беше предвидил. Оттук нататък работата ставаше проста. Само след тридесет минути голяма част от адвокатските договори щяха да бъдат подписани на място; някои щяха да отнесат договорите в къщи, вероятно малко ще се поразмислят, но утре ще ги изпратят по пощата. Тези хора не се бояха от договори или от съдебни процеси. Още повече че сто долара не изглеждаха огромна сума; дори за някои би се сторила нищожна.

На малцина можеше да им дойде наум да си направят същите сметки, като тези на Елиът Фриймантъл. Но дори и да възразят срещу общия хонорар, той бе готов да поспори, че сумата е напълно оправдана от гледна точка на големия брой тъжители, които трябва да защищава.

Още повече че парите им нямаше да отидат на вятъра — щеше да им предложи истински спектакъл с фойерверки и в съда, и навсякъде. Той хвърли поглед към часовника си: време да започне. Сега, след като вече със сигурност се беше забъркал в играта, искаше му се да заякчи връзката си с тези хора, като разиграе с тях първото действие от своята драма. Тази драма беше предварително добре обмислена и щеше да привлече вниманието на утрешните вестници много повече от сегашното събрание. Тя целеше да убеди присъствуващите, че време за губене няма.

Актьорите в драмата щяха да бъдат жителите на Медоууд, събрани тук, и той бе убеден, че всички присъствуващи са готови да напуснат залата и до късно да не се приберат.

Мястото на действието щеше да бъде летището.

Време на действието: още тази вечер.

11

Приблизително по същото време, когато Елиът Фриймантъл се радваше на своя успех, един озлобен и разстроен човек, бивш строителен предприемач на име Д. О. Гереро, отчаян от своите неудачи, реши да сложи край на своя жизнен път.

Гереро се намираше на около петнайсет мили от летището, в заключената стая на един жалък апартамент в южните покрайнини на града. Апартаментът бе разположен над шумна, мръсна и мазна закусвалня на 51-ва улица, недалече от складовете.

Д. О. Гереро беше кльощав, източен като вретено, с леко увиснали рамене. По изпитото бледо лице с тясна издадена челюст трескаво блестяха хлътнали, раздалечени очи; устните му бяха тънки и безкръвни, отгоре с редки русоляви мустачки. Вратът му беше мършав със силно изпъкнала адамова ябълка. Косата по челото му бе почнала да оредява. Ръцете му нервно трепереха, пръстите му не знаеха покой. Пушеше неспирно, цигара от цигара. Беше брадясал с мръсна риза и непрекъснато се потеше, макар че в стаята беше студено. Едва навършил петдесет години, той изглеждаше много по-стар.

Гереро беше женен от осемнадесет години. Бракът му беше сполучлив, макар да не блестеше с нищо. Д. О. (беше свикнал цял живот хората да се обръщат към него само с тези инициали) и Инес Гереро се погаждаха добре и никога на никой от тях не му бе хрумвала мисълта да си намери друг партньор в живота. Д. О. Гереро не се интересуваше от жени; бизнесът и финансовите сделки далеч по-силно го занимаваха. Но през последната година в отношенията на двамата съпрузи се появи дълбока пропаст, която Инес, въпреки усилията си, не успя да превъзмогне. Това бе само една от последиците от множеството провали в бизнеса, които сведоха финансовите им възможности от относително благополучие до бедност; вече няколко пъти се принуждаваха да променят жилището си — първо напуснаха луксозния си просторен, макар и заложен за солидна сума, дом срещу други не толкова изискани, докато на края се свряха в това отвратително, студено, усойно и гъмжащо с хлебарки жилище.

Въпреки че Инес Гереро се измъчваше от създалата се ситуация, тя би направила всичко, за да разведри обстановката, ако мъжът й не ставаше всеки ден по-мрачен, раздразнителен и зъл и понякога въобще не можеше да се разговаря с него. Преди няколко седмици в изблик на гняв той жестоко я удари през лицето. По-късно тя бе готова да му прости, но той нито й се извини, нито пък пожела да разговаря за случая. Опасявайки се от нови изстъпления, тя изпрати двете им деца — момче и момиче около петнайсет-шестнайсетгодишни — при своята омъжена сестра в Клийвланд. Инес остана тук и започна работа като сервитьорка в едно кафене. Работата й беше тежка, а заплатата — нищожна, но изкарваше поне колкото за хляба. Мъжът й, изглежда, не забелязваше нито отсъствието на децата, нито нейното: напоследък бе изпаднал в дълбоко и мрачно униние.

В момента Инес беше на работа. В апартамента Д. О. Гереро беше сам. Не бе нужно да заключва вратата на малката спалня, но го направи за допълнителна сигурност, да не би някой да му попречи.

Подобно на други от нашите герои Д. О. Гереро след малко щеше да тръгне за летището. Имаше редовен билет с „ОК“ за Полет 2 на „Транс Америка“ за Рим. В момента билетът се намираше в джоба на палтото му, метнато върху паянтов дървен стол в заключената стая.

Инес Гереро не знаеше нищо за пътуването му до Рим, нито пък подозираше причините за това пътуване.

Билетът бе за отиване и връщане и обикновено струваше четиристотин и седемдесет и четири долара. Чрез измама обаче Д. О. Гереро успя да получи кредит. Заплати всичко четиридесет и пет долара, с които се сдоби, залагайки последната ценност на жена си — пръстена на майка й (Инес все още не бе открила изчезването му), — и обеща да изплати остатъка плюс лихвата в месечни вноски за две години.

Нямаше вероятност това обещание да бъде изпълнено.

Никоя уважаваща себе си финансова компания или банка не биха дали на Д. О. Гереро заем за автобусен билет, камо ли за билет до Рим. Те първо биха проучили щателно състоянието му и биха открили, че от години е неплатежоспособен, че има десетки личии неизплатени дългове и че неговата предприемаческа фирма „Гереро Контрактинг Инкорпорейтид“ още преди година е била обявена за банкрутирала.

Едно по-прецизно разнищване на заплетените финансови операции на Гереро би показало, че през последните осем месеца — използувайки името на жена си — той се опитал да се сдобие с капитал за поземлени спекулации, но претърпял неуспех. А този неуспех му бе навлякъл нови дългове. Разкриването на някои негови мошеничества, обстоятелството, че след фалита си не е задоволил кредиторите си — а такова разкритие е неизбежно рано или късно, — ще му навлече криминално следствие и почти сигурно затвор. Не чак толкова сериозен, но също така отчайващ бе фактът, че вече цели три седмици бе просрочил наема за тоя жалък апартамент и хазяинът бе заплашил утре да ги изхвърли. Изгонеше ли ги, те нямаше къде да отидат.

Д. О. Гереро изпадна в пълно отчаяние. Финансовите му възможности възлизаха на минус нула.

Авиокомпаниите обаче бяха прочути с това, че лесно даваха кредит и даже ако изплащанията се забавеха, не бяха така строги в изискването на остатъка от сумите. Тази им политика е добре проверена. Дългогодишният им опит доказваше, че платежоспособните пасажери по въздуха са удивително честни, затова и загубите от дългове на повечето авиокомпании бяха нищожни. Несретници като Гереро рядко ги тревожеха, затова се уловиха лековерно за измамния трик, който той им приложи.

Използувайки два прости способа, той изключи всякаква възможност за детайлно проучване на финансовото му положение. Първо, той им представи „Справка от предприятието“, която собственоръчно бе изготвил върху бланка на една несъществуваща вече компания, която някога бе възглавявал (не банкрутиралата), а за адрес посочи своя собствен пощенски адрес. И, второ, в писмото нарочно промени първоначалната буква на името си от „Г“ на „Б“. Така обичайната проверка за кредитоспособността на „Береро“ просто нямаше да даде резултат — вместо ужасяващите данни, записани под истинското му име. Вместо документи за самоличност той приложи застрахователната и шофьорската си книжки, където предварително бе променил началната буква на името си. Беше се погрижил за още нещо — подписвайки се върху документа за кредита, той се постара подписът му да излезе достатъчно нечетлив и да не стане ясно дали името е „Гереро“ или „Береро“.

Грешката в името се продължи и от чиновничката на касата, която оформи вчера билета му на името на Д. О. Береро. Гереро се замисли как ли това обстоятелство би се отразило на непосредствените му планове. Но реши да не се безпокои. Ако по-късно започнеше разследване, то грешката в една-единствена буква както в билета, така и в справката ще изглеждат като невинна грешка. Нищо не можеше да докаже, че тя бе направена нарочно. Но като се регистрира довечера на летището, непременно ще поправи буквата както в списъка на пътниците, така и на билета си. Стъпи ли веднъж на борда, за него беше особено важно да няма никакви съмнения относно истинската му самоличност. Това също влизаше в плана му.

А планът на Д. О. Гереро бе да взриви самолета. Естествено, той също щеше да загине, но това не го възпираше, защото бе уверен, че животът му вече няма никаква стойност нито за него, нито за другите.

Смъртта му обаче имаше стойност и от това искаше да се възползува.

Преди полета щеше да се застрахова за сумата седемдесет и пет хиляди долара в полза на жена си и децата си. Мислеше си, че твърде малко бе направил за тях приживе, затова бе измислил последната си постъпка като трансцедентален жест за тяхно благо. Дълбоко вярваше, че това бе саможертва от любов.

Неговият перверзен, разстроен от отчаянието мозък въобще не бе помислил за останалите пътници или за екипажа на самолета, които щяха да загинат заедно с него. Като всички психопати той гледаше на останалите пасажери само като на евентуална пречка при осъществяването на замисъла му.

Струваше му се, че бе предвидил всички възможни случайности.

Начинът, по който се бе снабдил с билет, нямаше да има повече значение, щом стъпи на борда. Никой не можеше да докаже, че не е имал намерение да изплати вноските по договора си; а разкритието на фалшивата „справка от предприятието“, което бе неизбежно, щеше да покаже, че е бил принуден да получи кредит чрез измама. Но това обстоятелство не можеше да повлияе на изплащане на застраховката му.

Освен това той бе взел билет за отиване и връщане нарочно, за да създаде впечатлението, че има намерение да отиде до Рим и да се върне. Изборът на Рим не беше случаен — Гереро имаше втори братовчед в Италия, когото никога не бе виждал, но често бе споменавал пред Инес, че му се ще да го посети. Така че намерението му да замине за Рим не бе напълно лишено от логика.

Д. О. Гереро обмисляше своя план вече няколко месеца, откакто финансовото му положение стана катастрофално. През това време той прилежно изучи историята на самолетните катастрофи — и по-специално взривяването на самолети с цел облагодетелствуване от застраховката. Броят на подобни инциденти бе удивително голям. Във всички опасни случаи мотивите за катастрофите са били откривани при разследванията и ако конспираторите злодеи са оставали живи, давали са ги под съд за убийство. Застраховките им, естествено, са били анулирани.

Разбира се, няма начин да се докаже колко от катастрофите с неизяснени причини не са дело на саботаж. Наличието на останки от крушението е ключов фактор при разследването. Експертите събират намерени останки и по тях разгадават тайната на катастрофата. Обикновено успяват. След експлозиите във въздуха обикновено остават следи и причините могат да се докажат. Затова Д. О. Гереро реши, че трябва да предотврати намирането на всякакви остатъци.

Това го накара да избере презокеанския рейс без междинно кацане до Рим.

Повечето време „Златната флотилия“ щеше да лети над океана, където останките от взривения самолет никога нямаше да се открият.

Използувайки рекламните брошури на авиокомпанията, които показваха въздушните пътища, скоростта на самолетите и дори поддържаха удобната рубрика „Определете сами местонахождението си в момента“, Гереро правилно прецени, че след четири часа във въздуха, при наличие на нормални ветрове, Полет 2 на „Транс Америка“ ще се намира в средата на Атлантика. Възнамеряваше да провери изчисленията си и да внесе известни корекции — ако е нужно — по време на пътуването. Това нямаше да е трудно: първо ще отбележи точния час на излитане и после внимателно ще слуша съобщенията по високоговорителя, които прави командирът на екипажа по време на полета. При наличието на тази информация беше съвсем просто да определи дали се движат по разписание, дали изостават и с колко. И на края на избраното от него място, приблизително на около осемстотин мили източно от Нюфаундлънд, ще предизвика експлозията. В резултат на което самолетът — или останките от него — стремглаво ще се понесат към морето.

Останки от катастрофата никой никога нямаше да открие.

Отломките на Полет 2 завинаги ще останат погребани на дъното на Атлантическия океан. И никакви разследвания, никакви допълнителни разкрития около мистериозната гибел на самолета. Специалистите ще се чудят, ще се питат, ще гадаят, ще правят предположения: дори и да отгатнат истината, те никога нямаше да я докажат.

Всички застраховки — при липса на доказателства за саботаж — ще бъдат изцяло изплатени.

Основният елемент, върху който се крепеше целият му план, бе експлозията. Несъмнено тя трябваше да бъде с такава сила, че да разруши целия самолет и да избухне в точно определен момент. Тъкмо затова Д. О. Гереро бе решил да вземе взривното устройство на самолета със себе си и сам да го приведе в действие. Сега в заключената стая той монтираше механизма на взривителя и макар че като бивш строител предприемач бе добре запознат с експлозивите, продължаваше да се поти от напрежение вече четвърт час.

Взривното му устройство се състоеше от пет основни части — три динамитни шашки, малък детонатор с изходящи от него проводници и една радиотранзисторна батерия. Шашките бяха специалната марка „Дюпон-Червен кръст“ — малки, но страшно мощни с 45% нитроглицерин. Всяка една имаше диаметър инч и четвърт и с осем инча дължина. Бяха обвити с черен изолационен материал за прикритие и поставени в обикновена кутийка, отворена в единия край.

Върху парцаливата покривка на леглото, където работеше Гереро, внимателно бяха разположени всички необходими неща — дървена щипка за пране, две кабарчета, парченце пластмаса и късо канапче. Това устройство, което щеше да унищожи самолета за шест и половина милиона долара, струваше по-малко от пет долара. Всичките му съставки, включително и динамита — остатък от дните на Гереро като предприемач — можеха да се купят от обикновен железарски магазин.

На леглото също лежеше плоско черно куфарче, подобно на тези, в които бизнесмените носят книжата си. Точно в него Гереро монтираше взривното устройство. А после с това куфарче щеше да се качи на самолета.

Всичко беше невероятно просто. Всъщност толкова просто, мислеше си Гереро, че хора, незапознати с експлозивите, никога не биха повярвали, че механизмът му ще задействува. А той щеше да задействува с опустошителна гибелна сила.

Внимателно постави кутийката с динамита в куфарчето и я прикрепи неподвижно с пластир. Недалеч от нея закрепи дървената щипка и батерията. Батерията щеше да възпламени заряда. Щипката представляваше ключа, който в определения момент ще подаде електричество от батерията.

Ръцете му трепереха. Усещаше как потта на ручейчета се стича под ризата му. Поставеше ли детонаторната капса на място, само една малка грешка, едно невнимание можеше да взриви и него, и стаята, и голяма част от сградата.

Затаи дъх, докато свързваше и втория проводник от детонатора и динамита с единия край на щипката.

Той се спря, почака. Сърцето му лудо биеше. Изтри с кърпичка влагата от ръцете си. Нервите му бяха изострени до краен предел. Седна на леглото и усети под себе си тънкия дюшек, целия на буци. Желязното паянтово легло изскърца недоволно.

Залови се отново на работа. С изострено внимание той свърза и другия проводник. Сега само малката пластмасова пластинка възпираше електрическия ток от батерията и… експлозията.

Тънката пластмасова пластинка имаше малка дупка в единия си край. Д. О. Гереро взе и последното нещо от вещите — канапчето — прекара единия му край през дупката на пластинката и го завърза предпазливо, като внимаваше да не помръдне пластинката. Другия край на канапчето извади през едва забележима дупчица, предварително пробита през куфарчето, и го извади точно под дръжката. Остави канапчето вътре в куфарчето съвсем хлабаво, а на външния му край върза голям възел, за да не се изхлузи вътре. После направи от канапчето примка за пръста си, като миниатюрна примка за обесник, и отряза излишното.

Това бе всичко.

Пръстът в примката и само едно подръпване! Електрическият ток ще потече и ще последва внезапна, разрушителна експлозия за всичко и всички наоколо.

Сега, след като всичко беше готово, Гереро се отпусна и запали цигара. Язвително се усмихна, като си помисли колко сложна, си представят хората бомбата, в това число и авторите на криминалните романи. В книгите, които сам бе чел, винаги се разказваше за сложни механизми, бикфордови шнурове, часовници, които тиктакат, свистят или жужат и издайническият им глас може да се заглуши само ако се потопят във вода. А в действителност никакви сложни механизми не бяха нужни — единствено простите, обикновени елементи, които току-що беше съединил. И нищо не можеше да спре детонацията на неговата бомба — нито вода, нито куршуми, нито човешката смелост — само веднъж да дръпна канапчето!

Захапа цигарата между устните си и присвивайки очи в дима, той внимателно постави някакви документи в куфарчето си, покри динамитните пакетчета, щипката, батерията, проводниците и канапчето. Погрижи се книжата да не се местят из куфарчето и канапчето да е свободно и хлабаво под тях. Дори да се наложеше да отвори куфарчето си, съдържанието му изглеждаше напълно невинно. После затвори куфарчето и го заключи.

Погледна евтиния будилник до леглото. Осем минаваше, до излитането оставаха по-малко от два часа. Време е да тръгва. Първо ще вземе метрото, а после автобуса до летището. Беше си оставил пари, колкото за билети и да си купи застраховка на летището. Това го подсети, че трябва да отиде по-рано, да има достатъчно време да се оправи с документите по застраховката. Грабна бързо палтото си и провери дали билетът за Рим е във вътрешния му джоб.

Отключи спалнята и влезе в жалката, бедна всекидневна, като внимателно носеше куфарчето.

Още нещо! Последно! Бележка за Инес! Намери парченце хартия и молив и като помисли няколко секунди, надраска:

„Ще отсъствувам няколко дни. Заминавам. Очаквай скоро добри вести, които ще те изненадат.“

И се подписа: „Д. О“.

За миг се поколеба, разнежи се. Едва ли с такава бележка трябваше да сложи край на осемнадесетгодишния им семеен живот. После реши, че това е достатъчно; ще сбърка, ако каже нещо повече. В края на краищата, дори от самолета да не остане прашинка, при разследването списъкът на пътниците ще се гледа под микроскоп. И бележката, както и всичко, което е оставил, ще се изследва и тълкува с особено внимание.

Остави бележката на масата, където Инес непременно щеше да я забележи.

Слизайки по стълбите, Д. О. Гереро чу гласове. Музика от джукбокс долиташе от долнопробната закусвалня. Той вдигна яката на палтото си, стисна здраво куфарчето, а под дръжката пръстите му усещаха примката в края на канапчето.

Запъти се към метрото, а навън снегът все още продължаваше да трупа.