Летище

1

Както винаги в началото на полет старшата стюардеса Гуен Мейгън изпита чувство на облекчение, щом се захлопна предната врата и след няколко секунди самолетът потегли.

Един самолет пред аерогарата наподобяваше на далечен гостуващ роднина, подчинен от капризите и настроенията на домакините. Подобен живот не можеше да бъде независим. Самолетът губеше своята индивидуалност; шланговете за гориво го спъваха, хора, които никога не се издигаха във въздуха, се въртяха наоколо, влизаха и излизаха от него.

Но щом вратите се затвореха херметически и самолетът потеглеше към старта, той отново си възвръщаше своята същност. Тази промяна най-осезателно усещаха членовете на екипажа. Те се отпускаха в познатата им обстановка, където можеха да действуват вещо и самостоятелно и ловко да изпълняват всичко, на което бяха обучавани. Никой не им пречеше, нищо не ги спъваше, те познаваха работата си и бяха свикнали с нея. Инструментите и уредите им действуваха най-прецизно, пилотите познаваха своите способности и възможности. Самоувереността им се възвръщаше. Те отново усещаха чувството за другарство във въздуха — неуловимо, но реално.

Дори пътниците — особено по-чувствителните — склонни към душевна пренагласа, във въздуха още по-остро усещаха промяната. Поглеждайки надолу от големите височини, всекидневните грижи изглеждаха незначителни. Пътниците с по-аналитична мисловна нагласа приемаха далечните въздушни полети като очистване от сковаващите земни дреболии и ограничения.

Гуен Мейгън, заета с приготовленията около излитането, нямаше време за подобен анализ. Докато четири от петте стюардеси се занимаваха с домакинските работи, Гуен приветствуваше пътниците по микрофона. С нейния мек английски акцент тя се стараеше неискреният, сладникав текст, който компанията настояваше да се чете, да зазвучи по-приемливо:

„От името на капитан Димирест и неговия екипаж… най-искрено ви желаем приятно и удобно пътуване… След малко ще имаме удоволствието да ви предложим… Ако има нещо, което бихме могли да направим, за да бъде полетът ви по-забавен…“

Гуен често се чудеше кога компаниите ще проумеят, че за повечето от пътниците тези съобщения, задължителни в началото и в края на всеки полет, са досадни и натрапчиви.

Далеч по-важни бяха Съобщенията за аварийните изходи, кислородните маски и поведението при принудително кацане. С помощта на други две стюардеси те бързо свършваха демонстрациите.

Самолетът все още рулираше — Гуен забеляза, че тази вечер това става по-бавно от обикновено, сякаш изминаваха по-дълъг път, за да достигнат до стартовата писта. Несъмнено причината беше бурята и претовареният трафик. На моменти тя чуваше плющенето на гонения от вятъра сняг върху стъклата и корпуса.

Трябваше да се направи още едно съобщение — най-омразното за екипажите. Изискваха го при излитане от летища като „Линкълн“, от Ню Йорк, Бостън, Клийвланд, Сан Франциско и други, в близост до които имаше населени пунктове.

„Скоро след излитането ще забележите осезаемо спадане на шума на двигателите, което се дължи на намаляване на оборотите им. Това е съвършено естествено и се прави от внимание към тези, които живеят в близост до летището и до пистите.“

Последното изречение беше лъжа. Намаляването на мощността не беше нито нормално, нито желателно. Истината беше друга: това беше отстъпка — един публичен жест, който криеше риск за самолета и сигурността на пътниците. Пилотите свирепо се бореха срещу мерките за намаляване на шума за сметка на мощността на двигателите. Много пилоти, рискувайки службата си, отказваха да се съобразяват с тях.

Гуен бе чувала пародията на Върнън Димирест на това съобщение:

„Дами и господа, в най-критичния момент от излитането, когато се нуждаем от пълната мощност на двигателите и сме заети с още стотици други неща в пилотската кабина, заставят ни рязко да отнемем горивото, стремглаво да се издигнем нагоре при малка подемна сила и скорост Това е безумна маневра, за която един ученик в пилотското училище ще бъде изхвърлен. Обаче ние сме длъжни да го правим по заповед на авиокомпаниите и на Федералното управление на авиацията, защото няколко души там долу са си издигнали къщички много след построяването на летището и настояват да минаваме на пръсти покрай тях. Хич не им е грижа за нашата безопасност и за това, че рискуваме вашия и нашия живот. Затова пристегнете здраво коланите, пътници, и се молете да имаме късмет!“

Спомняйки си тези думи, Гуен се усмихна. Толкова много неща тя ценеше у Върнън. Той беше енергичен и жизнен, беше способен на силни чувства и когато нещо го интересуваше, той с цяло сърце му се отдаваше. Дори в недостатъците му — в грубите му обноски и високомерността му — имаше нещо мъжествено и привличащо. Той можеше да бъде нежен в любовта — и беше — и страстно отвръщаше на ласките на Гуен, това поне й бе добре известно. От всички мъже, които познаваше, ничие дете не би носела с такава радост, както дете от Димирест. При тази мисъл я опари сладка болка.

Тя остави микрофона на място в нишата на предния салон и усети, че самолетът забавя ход: вероятно приближаваха към старта. Това бяха последните минути за предстоящите няколко часа, в които можеше да се отдаде на свои мисли. След излитането нямаше да има миг свободен. Гуен трябваше да ръководи останалите четири стюардеси, освен своите задължения в първокласния салон. Много компании в презокеанските си полети назначаваха мъже стюарди да наблюдават работата на стюардесите, но „Транс Америка“ предпочиташе жени като Гуен, които бяха доказали своите качества.

Самолетът спря. През прозореца Гуен забеляза светлините на друга машина пред тях и на още няколко, наредени зад тях. Машината пред тях зави към стартовата писта. Полет 2 щеше да го последва. Гуен изтегли едно сгъваемо столче и се затегна с предпазния колан. Другите момичета също бяха седнали.

Замисли се отново, отново я парна същата сладка болка, същият въпрос: Детето на Върнън, нейното дете — да го махне ли, или да го задържи?… Да или не?… Да бъде или да не бъде… Излязоха на пистата… Аборт или не?… Темпото на двигателите нарастваше. Самолетът се движеше напред, не губеше време: след секунди щяха да са във въздуха… Да или не? Ще му позволи ли да живее, или ще го обрече на смърт? Как да направи избор между любовта и действителността, между съвестта и здравия разум?

Тази вечер Гуен Мейгън не биваше да прави съобщението за намаляване оборотите на двигателите.

В пилотската кабина, рулирайки, капитан Харис мрачно промърмори на Димирест:

— Тази вечер не възнамерявам да спазвам мерките за намаление на шума.

Върнън Димирест, който нанасяше в дневника получените по радиото указания за усложнения им маршрут — задача, която обикновено изпълнява отсъствуващият днес първи пилот, — кимна в съгласие.

— Съвсем правилно! Аз бих направил същото!

Повечето пилоти биха пропуснали тази формалност, но Димирест, верен на своята педантичност, придърпа бордовия журнал към себе си и в графата „Забележки“ нанесе: „Неспазване на мерките за намаляване на шума. Причини: атмосферни условия, безопасност.“

По-късно във връзка с тази забележка можеха да възникнат усложнения, но това бяха неприятности, които Димирест обичаше и щеше открито да ги посрещне.

Светлината в пилотската кабина се приглуши. Приготовленията преди излитане бяха завършени.

Имаха късмет, че се появи временно затишие в движението; това щеше да им даде възможност бързо да излетят от писта две-пет и да избягнат дългото задържане на земята, което тормозеше толкова много самолети тази вечер. Но след тях закъснението отново щеше да се наслагва. Зад Полет 2 се нижеше растяща върволица от чакащи машини и цяла процесия от други, които току-що потегляха от различните изходи на аерогарата. По радиото наземният диспечер изстрелваше неспирен поток от указания до самолети на „Юнайтид еърлайнз“, „Ийстърн“, „Американ еърлайнз“, „Ер Франс“, „Флайнг тайгър“, „Луфтханза“, „Браниф“, „Континентал“, „Лейк сентрал“, „Делта“, „ТУА“, „Озарк“, „Ер Канада“, „Алиталиа“, и „Пан Американ“ и крайните точки на техните полети звучаха като индекс в учебник по световна география.

Допълнителните резерви от гориво, които поръча капитан Ансън Харис в случай на no-дълго задържане на земята, се оказаха ненужни. Но дори с допълнителното гориво общият им товар бе в границите на безопасното излитане, както пресметна вторият офицер Сай Джордън, разгръщайки отново диаграмите действие, което щеше да повтаря много пъти и днес, и утре до края на полета.

Радиоапаратите на двамата пилоти — и на Димирест, и на Харис — сега бяха настроени на честотата на наземния диспечер.

На писта две-пет, непосредствено пред „Транс Америка“ един британски ДС–10 на „ВОАС“ получи разрешение за излитане. Той се понесе напред, отначало тромаво и бавно, а след това набра скорост. Цветовете на флага му — синьо-бяло и златно — проблеснаха за миг в отражението на светлините от другите самолети и се изгубиха във вихрушка от сняг и черен дим. Веднага гласът на наземния диспечер разпореди:

— „Транс Америка“, Полет 2, рулирайте за старта, писта две-пет и задръжте на място. Самолет каца на писта едно-седем, ляво.

Едно-седем, ляво бе писта, която директно пресичаше писта две-пет. Винаги съществуваше опасност при използуването на двете писти едновременно, но диспечерите умело разпределяха машините — кацащи и излитащи, без да губят време, внимавайки обаче два самолета да не достигнат пресечката в един и същи момент. Пилотите, отлично знаеха опасността от колизия и когато чуваха по радиото, че се използуват и двете писти, безпрекословно се подчиняваха на диспечера.

Ансън Харис бързо и ловко изведе самолета на писта две-пет.

Поглеждайки през снежната виелица навън, Димирест забеляза светлините на самолет, който всеки момент щеше да докосне писта едно-седем. Той натисна бутона на микрофона:

— Прието! „Транс Америка“ две е на старт и чакаме. Виждаме кацащата машина.

Още преди кацащият самолет да бе достигнал пресечката с тяхната писта, гласът на диспечера прозвуча отново:

— „Транс Америка“, разрешавам излитане! Давай, човече, давай!

Последните три думи не влизаха в никакъв диспечерски речник, но и за диспечери, и пилоти те означаваха: „Карай по-бързо, по дяволите! Друг самолет каца непосредствено след този!“ Нови светлини застрашително близо летяха към едно-седем.

Ансън Харис веднага натисна ръчките на четирите дросела до краен предел и нареди:

— Изравнете тягата! — и рязко натисна спирачки, за да наберат мощност, докато Димирест изравни подаването на гориво в четирите двигателя. Техният равен вой постепенно прерасна в гръмотевичен рев. Тогава Харис отпусна спирачките и N–731–ТА полетя напред по пистата.

Върнън Димирест рапортува на кулата:

— „Транс Америка“ стартира! — и дръпна щурвала към себе си, докато Харис с лявата, ръка държеше кормилото на предния колесник, а дясната постави към ръчките на дроселите.

Скоростта нарасна. Димирест извика:

— Осемдесет възела!

Харис кимна, отпусна предния колесник и пое щурвала… Светлините на пистата проблясваха в снежната вихрушка. Шумът на двигателите нарасна до кресчендо… При сто тридесет и два възела, както предварително бе преценил, Димирест извика: „V — едно!“, което означаваше че са достигнали критичната скорост. След тази скорост самолетът трябваше да излети… Сега вече прехвърляха V — едно… Като продължаваше да се ускорява, самолетът премина пресечката с пистата едно-седем и хвърляйки поглед вдясно, пилотите видяха светлините на кацащия самолет; само след секунди другата машина щеше да премине пресечката на двете писти. Още един риск — ловко изчислен — бе отминат; само песимистите вярваха, че един ден този риск ще… Когато скоростта достигна сто петдесет и четири възела, Харис притегни щурвала към себе си. Предният колесник се отлепи от повърхността на пистата, самолетът повдигна носовата си част и след миг, набирайки още скорост, се издигна във въздуха. Харис тихо нареди:

— Прибери колесниците!

Димирест протегна ръка и повдигна един от лостовете на централното табло за управление. Звукът от прибиращите се колесници вибрираше по корпуса на самолета и завърши с тъп трясък, когато се хлопнаха люковете.

Самолетът бързо се издигаше, вече беше на височина над сто и двадесет метра. След малко нощта и облаците щяха да го погълнат.

— Клапи на двадесет градуса!

Като продължаваше да изпълнява ролята на първи пилот, Димирест веднага промени положението на клапите на двадесет градуса. Изпитаха внезапно усещане за потъване, когато клапите на крилата, осигуряващи допълнителна тяга при излитане, леко се разтвориха.

— Отвори ги напълно!

Сега клапите бяха изцяло изтеглени.

Димирест отбеляза за доклада си, че до този момент по време на излитането не бе забелязал ни най-малка нередност в управлението на капитан Ансън Харис. Така и очакваше. Въпреки острите думи, казани преди, Върнън Димирест съзнаваше, че Харис е първокласен пилот, еднакво прецизен, както самия него. Ето защо той знаеше, че полетът им за Рим тази вечер ще бъде едно лесно пътуване.

Само преди секунди се бяха отлепили от земята; сега, все още рязко набирайки височина, те прелетяха над края на пистата, чиито светлини се замъгляваха от облаците и падащия сняг. Ансън Харис бе престанал да гледа навън и летеше само по прибори.

Вторият пилот Сай Джордън се пресегна от мястото на бордовия инженер и изравни с дроселите мощността на четирите двигателя. През облаците самолетът се тръскаше и още от самото начало на излитането пътниците отзад усещаха силното друсане. Димирест изключи сигнала „Преустановете пушенето“. „Затегнете коланите“ щеше да свети, докато самолетът достигне до по-спокойни въздушни пластове. По-късно един от двамата, Харис или Димирест, ще трябва да приветствува пътниците, но не сега. В момента управлението бе по-важно от всичко.

Димирест докладва на кулата:

— Завиваме ляво на борд, курс едно-осем-нула, височина 480 метра!

Той видя, че Ансън Харис се усмихна на думите му „Завиваме ляво на борд“, вместо по-простото „Правим ляв завой“. Наистина думите му бяха правилни, но не по устава. Това беше негова собствена фраза — мнозина пилоти ветерани използуваха подобни термини, с което се бунтуваха срещу официално наложената терминология, която днес всички летци трябваше да използуват. Диспечерите често познаваха по тези фрази с кой точно пилот разговарят.

След малко Полет 2 получи разрешение да се издигне на 850 метра. Димирест потвърди височината, а Ансън Харис поведе самолета. Само след няколко минути те ще се издигнат в чисто и спокойно небе, буреносните облаци ще останат под тях, а пред очите им ще грейнат звездите.

Фразата „Завиваме ляво на борд“ бе забелязана на земята от Кийт Бейкърсфелд.

Повече от час измина, откакто Кийт се завърна в радарната зала, след като бе постоял в съблекалнята насаме със спомените си от миналото и бе затвърдил решението си за тази вечер.

На няколко пъти ръката му инстинктивно се плъзгаше в джоба и напипваше ключа от тайно ангажираната стая в хотелчето „О’Хейгън“. Иначе вниманието му бе съсредоточено върху екрана пред него. Сега следеше пристигащите от изток самолети и все още натовареното движение изискваше интензивна концентрация. Той не следеше пряко Полет 2, обаче диспечерът на излитащите самолети бе само на метър от него и в краткия интервал между свои радиоуказания Кийт чу фразата „завиваме ляво на борд“ и по нея позна гласа на своя зет. Кийт нямаше понятие до този момент, че Върнън Димирест лети тази вечер. Пък и това не го интересуваше. Кийт и Върнън рядко се виждаха. Подобно на Мел, Кийт също не успя да се сближи със своя зет, макар че помежду им не се бяха явявали никакви търкания, подобни на тези, които петняха отношенията между Димирест и Мел.

Малко след излитането на Полет 2 Уейн Тевис, старшият радарен диспечер, плъзна своя стол към Кийт.

— Вземи си пет минути отдих, момчето ми — каза Тевис със своя носов провлачен тексаски диалект. — Аз ще те заместя, брат ти иска да те види.

Като свали слушалките и се обърна, Кийт различи в тъмнината фигурата на Мел. Той толкова се беше надявал брат му да не идва тази вечер; Кийт се боеше, че не би могъл да издържи една среща помежду им. А сега се зарадва на Мел. Те винаги бяха близки приятели и братя и беше правилно и редно да се сбогуват, макар че Мел щеше да узнае чак сутринта, че това е била последната им среща.

— Здрасти — каза Мел. — Минавах насам. Как вървят нещата при тебе?

Кийт повдигна рамене.

— Нормално, струва ми се.

— Искаш ли кафе? — Мел носеше две чашки кафе от ресторанта и предложи едната на брат си.

— Благодаря — Кийт бе благодарен и за кафето, и за почивката. След като се откъсна от екрана, макар и за малко, той разбра, че нервното му напрежение отново бе нараснало през последния час. Забеляза, сякаш изучаваше друг човек, че ръката му с кафяната чашка в нея съвсем не е стабилна.

Мел се огледа в оживената радарна зала. Избягваше открито да се взира в Кийт, чийто изглед — изпито, напрегнато лице, с дълбоки бразди под очите — го смути. Наистина видът на Кийт през последните няколко месеца стана ужасен, а тази вечер — помисли си Мел — брат му изглеждаше по-страшно от всякога.

Без да откъсва мисли от брат си, той кимна с глава към препълнената от радарни уреди зала.

— Чудя се какво би казал старецът за всичко това?

„Старецът“ беше техният баща, Уоли Бейкърсфелд, наричан „Лудата глава“ — авиатор от старата школа, специалист по висшия пилотаж, летец на селскостопански самолети, пилот от „нощната поща“ и парашутист — последното, когато имаше страшна нужда от пари. Лудата глава бе съвременник на Линдбърг, приятел на Орвил Райт и беше летял през целия си живот, който внезапно завърши по време на филмови снимки в Холивуд, при демонстрация на фигури от висшия пилотаж и мнима въздушна катастрофа, която се оказа действителна. Това стана, когато Мел и Кийт бяха още момчета, но Лудата глава бе успял да внуши и на двамата да изберат авиацията като свой жизнен път, от който те не можеха да се откажат. Но Мел понякога си мислеше, че заветът на баща им не се оказа сполучлив за Кийт.

Кийт поклати глава, без да отвърне, защото въпросът на Мел бе реторичен. Мел просто запълваше времето, докато се чудеше как да подходи към това, което бе намислил. В края на краищата той реши да действува прямо. Като понижи глас, каза:

— Кийт, ти не си добре. Изглеждаш ужасно. Ти го знаеш. Тогава защо играеш? Ако ми позволиш, с радост ще ти помогна. Не можем ли да поговорим какво те измъчва. Ние винаги сме били честни и прями един към друг.

— Да — потвърди Кийт. — Така е било.

Той сърбаше кафето си, без да гледа Мел в очите.

Споменаването на техния баща, макар и без връзка, дълбоко развълнува Кийт. Той добре си спомняше Лудата глава. Баща им не винаги умееше да печели добре и семейство Бейкърсфелд постоянно живееше в парични затруднения. Но иначе беше гениален човек. Обичаше децата си, разказваше им много за авиацията и това стана любима тема за двете момчета. А по-късно не Лудата глава, а Мел играеше ролята на баща в живота на Кийт. Мел Бейкърсфелд, който притежаваше стабилност и здрав разум, нещо, което липсваше на техния баща. Мел винаги се грижеше за Кийт, но без да го изтъква, без да се налага, както някои по-големи братя правят, ограбвайки от по-малките чувството за собствено достойнство. Още тогава Мел имаше подход, умееше да се грижи за другите и да ги кара да се чувствуват сигурни.

Мел бе споделял някои неща с Кийт, винаги се бе показвал внимателен и загрижен дори за дребни неща. И все още се отнасяше с него така. Ето на, тази вечер — кафе, помисли си Кийт, но веднага се стегна: „Не се размеквай сантиментално над чашка кафе само защото това е последна среща.“ Този път Мел не можеше да отстрани самотата на Кийт, неговата болка и чувство за вина. Той не можеше да върне живота на малката Валери Редфърн и нейните родители.

Мел кимна към вратата и те излязоха в коридора.

— Слушай, приятелю! — каза Мел. — Ти имаш нужда от почивка, от дълга почивка. Или може би не почивка, а просто завинаги трябва да напуснеш работа.

За първи път Кийт се усмихна.

— Изглежда Натали те е наговорила.

— Натали е способна да мисли разумно.

Каквито и да са проблемите на Кийт, мислеше си Мел, той наистина сполучи с Натали. При мисълта за снаха си Мел си спомни за своята собствена жена, за Синди, която навярно бе на път за летището. Да сравняваш собствения си брак с чужд, за да се видиш в неудачна светлина, е нечестно, реши Мел, макар че понякога бе трудно да не го правиш. Замисли се дали Кийт знае какъв е късметлия, поне в такова важно нещо като брака.

— Има още нещо — каза Мел. — Никога преди не съм те питал за него, но може би сега е време. Никога не си ми казвал всичко, което се случи в Лийзбърг — в онзи ден, онзи случай. Може би никому не си разказвал, защото аз прочетох цялата преписка от следствието. Има ли нещо друго, нещо, което с никого не си споделил?

Кийт се поколеба само за миг:

— Да.

— Така и предполагах — Мел внимателно подбираше думите си. Той усети, че сегашният разговор е от решаващо значение. — Но също си мислех, че ако искаш аз да знам, сам ще ми кажеш. Щом като мълчиш, добре, значи не е моя работа. Понякога обаче, ако достатъчно държиш на някого, като брат да речем, ти си длъжен да проявиш интерес към неговите лични неща независимо дали му е приятно, или не. Затова реших да се намеся. — После меко добави: — Чуваш ли ме?

— Да — отвърна Кийт. — Чувам те. — Той си помисли, че трябва да спре този разговор. Може би трябва да го спре сега, незабавно, тъй като беше безпредметен, после да се извини и се върне пред радара. Мел ще предположи, че друг път ще продължат, без да знае, че друга среща помежду им няма да има.

— Онзи ден в Лийзбърг — настояваше Мел, — онова, за което никога не говориш, има ли то нещо общо със сегашното ти състояние? Има ли?

— Остави тези неща, Мел! — Кийт поклати глава. — Моля те!

— Тогава аз съм прав. Значи между тези неща съществува връзка.

Имаше ли смисъл да се отрича очевидното? Кийт кимна:

— Има.

— Няма ли да ми кажеш? Все с някого трябва да споделиш, рано или късно — гласът на Мел беше умоляващ и настойчив. — Ти не можеш вечно да живееш с това — каквото и да е, затворено в теб. С кого другиго би могъл да споделиш, освен с мен. Аз ще те разбера.

Ти не можеш да живееш вечно с това… С кого другиго би могъл да споделиш, освен с мен…

На Кийт му се струваше, че гласът на брат му идеше изпод тунел, дори лицето му изглеждаше далечно, неясно. В края на този тунел се бяха събрали всички — Натали, Брайън, Тео, Пери Йънт, приятелите на Кийт, с които той отдавна бе прекъснал всякакви връзки. И сега от всички тях единствено Мел се протягаше, мъчеше се да прекрачи пропастта, която ги делеше… Но тунелът бе дълъг и разстоянието помежду им — след толкова, толкова продължителна самота — бе огромно.

И все пак… Сякаш с чужд глас Кийт попита:

— Искаш да ти кажа тук? Сега?

— А защо не? — настоя Мел.

Наистина, защо не? Нещо в душата на Кийт започна да се вълнува, обзе го желание да се разтовари от мъката си, макар че и това нямаше да помогне, нямаше нищо да промени… Или пък?… Нали затова съществуваше изповедта, катарзисът, опрощението на греха чрез признание и разкаяние? Разликата беше в това, че изповедта опрощава, а за Кийт нямаше опрощение, никакво Поне… той мислеше така. Сега се чудеше какво ще каже Мел.

Някъде дълбоко в съзнанието на Кийт една вратичка, която досега стоеше затворена, леко се открехна.

— Няма причина — каза той бавно, — защо да не ти разкажа. Няма да е дълго.

Мел не продума. Инстинктът му подсказваше, че някоя несполучлива дума може да промени настроението на Кийт, да охлади доверието му, да прекъсне признанието, което Мел толкова дълго и нетърпеливо очакваше. Той разсъждаваше така: ако разбере какво мъчи Кийт, може би с общи усилия ще го преборят. Но видът на Кийт тази вечер го накара да разбере, че разговорът повече не бива да се отлага.

— Ти си чел преписката — каза Кийт. Гласът му беше монотонен. — Току-що го каза. Знаеш в общи линии какво се случи в този ден.

Мел кимна.

— Това, което не знаеш, което никой освен мен не знае, което не е отразено при разпит, което ме измъчваше през същото това време е… — Кийт се подвоуми, сякаш се готвеше да спре дотук.

— За бога, заради себе си, заради Натали, заради мене — продължавай!

Кийт кимна.

— Ще продължа!

Той започна да описва утрото в Лийзбърг преди година и половина, картината на екрана, когато излиза за тоалетната, старши диспечера Пери Йънт, стажант диспечера, който поема ръководството на радара. След миг само, помисли си Кийт, ще призная как се мотках, как провалих другите заради своето безразличие и нехайство, как се върнах на поста си със закъснение, как нещастието, голямата трагедия на семейство Редфърн стана изцяло по моя вина, а други понесоха наказанието. И сега, най на края, той правеше това, за което отдавна мечтаеше, и неусетно го обзе щастливо облекчение. Думите се отприщиха като дълго спиран водопад.

Мел слушаше.

Изведнъж някаква врата в дъното на коридора рязко се отвори. Чу се гласът на ръководителя на полетите:

— О, мистър Бейкърсфелд!

Стъпките му отекнаха в коридора. Шефът на кулата се приближаваше към тях.

— Лейтенант Ордуей се мъчи да ви открие, мистър Бейкърсфелд. Търсят ви и от щаба по снегопочистването. Искат да им се обадите. — Той кимна. — Здрасти, Кийт!

Мел искаше да извика, да му изкрещи да млъкне или да се дръпне, да ги остави насаме с Кийт още няколко минути поне. Но знаеше, че е невъзможно. Още при първата му дума Кийт млъкна по средата на изречението, сякаш с ключ бе прекъсната веригата на думите му.

Кийт не успя да опише пред Мел собствената си вина. Отговаряйки автоматично на поздрава на ръководителя на полетите, той се чудеше защо въобще бе започнал? Какво се надяваше да постигне? Никога нищо нямаше да поправи, нищо нямаше да забрави. Никаква изповед, пред когото и да е, нямаше да прогони злите духове от паметта му. За миг той се бе уловил за слабия и лъжлив лъч надежда. Но тя се оказа илюзорна. Може би беше по-добре, че го прекъснаха. Кийт още веднъж усети как плащът на самотата го обгърна като невидима плътна завеса. Зад завесата той остана сам със своите мисли, а вътре в мислите му се намираше личната му килия за мъчения, където никой, дори брат му, не можеше да проникне.

Оттам, от килията на мъченията, от вечното мъчение… имаше само един изход. Това беше пътят, който той вече беше избрал и щеше да следва.

— Предполагам, че ще си им нужен вътре, Кийт — каза ръководителят на полетите. Това бе най-невинният упрек. Кийт вече бе ползувал една почивка тази вечер. Повторното откъсване от работата неизбежно натоварваше останалите му колеги. Тази бележка напомни на Мел, може би не нарочно, че като генерален директор на летището тук той няма думата.

Кийт промърмори нещо и кимна. Мел безпомощно изгледа брат си, който се върна в радарната зала. Той беше чул достатъчно, за да знае колко отчайващо важно бе да разбере и останалото. А кога щеше да стане това и как? Само преди минути той бе проникнал в тайната на Кийт, в глъбините на душата му. Щеше ли брат му отново да го допусне? Отчаяние и съмнение обхванаха Мел.

С положителност повече признания от Кийт тази вечер нямаше да чуе.

— Извинете, мистър Бейкърсфелд — сякаш разгадал със закъснение мислите му, ръководителят на полетите разпери ръце. — Вие се опитвате на всички да помогнете. Това не винаги е лесна работа.

— Знам. — На Мел му се искаше да въздъхне, но се въздържа. Какво да се прави — не му оставаше друго, освен да се надява случаят да се повтори, а дотогава му предстояха други дела.

— Кажи ми, моля ти се, кой ме е търсил? — каза Мел.

Ръководителят на полетите му повтори.

Вместо да телефонира в щаба по снегопочистването, Мел слезе един етаж по-долу и отиде направо там. Дани Фароу все още управляваше работата по снегопочистването пред командния пулт.

Дани искаше съвет какво предимство да даде при почистването на самолетните стоянки на съперничещи компании. Мел веднага разреши въпроса и после провери какво е положението на блокираната писта три-нула. Промени все още нямаше, освен тази, че Джо Патрони вече лично и на място ръководеше операциите по изтеглянето на заседналия мексикански боинг, заради който все още писта три-нула стоеше вън от строя. Преди няколко минути Патрони бе съобщил по радиото, че се надява до един час отново да опита да отмести самолета. Познавайки способностите на Джо Патрони като ненадминат майстор монтьор, Мел реши, че е излишно да изисква по-подробни сведения.

В щаба по снегопочистването Мел си припомни, че трябва да се обади на полицейския лейтенант Нед Ордуей. Предполагаше, че е все още на летището, затова поръча да го открият и след секунди се свърза с него. Мислеше, че лейтенантът го търси във връзка с делегацията на жителите от Медоууд. Но се оказа съвършено друго нещо.

— Хората от Медоууд започнаха да пристигат, но те не са проблем, тъй като все още не са поискали среща с вас — Нед Ордуей отвърна на въпроса на Мел. — Ще ви известя, когато пожелаят да ви видят.

Този път той се обаждаше по повод на някаква жена, която прибрали неговите хора. Тя плачела и се лутала безцелно из централната зала.

— Не можем нищо смислено да изтръгнем от нея, но иначе не върши нищо нередно. Не искам да я откарам в ареста и без това изглежда ужасно разстроена.

— Какво предприехте?

Ордуей сякаш започна да се оправдава:

— Тази вечер няма много тихи места на летището, затова я въведох в преддверието пред вашия кабинет. Исках да ви известя, в случай че се върнете, да не се зачудите какво става.

— Много добре. Сама ли е?

— С един от моите хора, но той може би вече я е оставил. Тя е съвършено безвредна. Сигурен съм в това. Отново ще се опитаме да изясним нейния случай.

— След няколко минути ще бъда в кабинета си — каза Мел. — Ще видя дали мога да помогна с нещо. — Мел се запита дали би имал повече успех в разговора си с тази непозната жена, отколкото в разговора с брат си. Дали нямаше да развали нещата? Мисълта за Кийт, който бе на края на нервите си, дълбоко тревожеше Мел.

После се сети и запита:

— Научихте ли името на жената?

— Да, това успяхме. В него има нещо испанско. Момент. Записал съм го някъде.

Последва пауза и после лейтенант Ордуей каза:

— Името й е Гереро. Мисис Инес Гереро.

Таня Ливингстън недоверчиво попита:

— Искате да кажете, че мисис Куонсет е на борда на Полет 2?

— Боя се, че две мнения по този въпрос няма, мисис Ливингстън! В самолета се качи една малка стара дама, точно такава, каквато вие я описвате. — Контрольорът на изход 47 за пътниците на „Златната флотилия“ седеше в стаята на ръководителя на пътническите превози заедно с Таня Ливингстън и младия Питър Коукли, все още покрусен, задето мисис Ейда Куонсет бе успяла да го забаламоса, докато се намираше под негова опека.

Контрольорът бе току-що пристигнал в отговор на предупреждението на Коукли до всички изходи на „Транс Америка“ във връзка с неуловимата мисис Куонсет.

— Въобще не ми мина през ума, че има нещо нередно — обясняваше контрольорът. — И други изпращачи пуснахме на самолета, но всички слязоха — после добави в самозащита. — Освен това бях претрупан от работа. Нямаме достатъчно хора и като изключим времето, в което вие ми помагахте, аз върших работа за двама души. Вие знаете това.

— Да, знам — отвърна Таня. — Тя нямаше намерение да прехвърля вината върху него. Ако някой бе виновен за случилото се, това бе самата тя.

— Веднага след като вие си тръгнахте, мисис Ливингстън, старата пристигна, каза ми нещо за сина си, май че си забравил портфейла. Дори ми го показа. Имало пари в него и затова аз не го взех.

— Тя на това е и разчитала. Един от редовните й трикове.

— Не знаех, затова я пуснах на борда. И оттогава допреди няколко минути, когато позвънихте, въобще не се бях сетил за нея.

— Изиграла те е — каза Питър Коукли. Той хвърли бегъл поглед на Таня. — Както изигра и мене.

Контрольорът поклати глава.

— Нямаше да повярвам, както не вярвам и сега. Но независимо от всичко тя е на борда… — Той съобщи за несъответствието между преброяването на пътниците в туристическия салон и броя на билетите и после за решението на инспектора по товарите да разреши излитане, вместо да удължи задържането на самолета на земята.

Таня бързо каза:

— Тогава несъмнено Полет 2 вече е във въздуха?

— Да, излетяха. Проверих, идвайки насам. Дори да не бяха излетели, не вярвам, че щяха да върнат самолета в нощ като тази.

— Разбира се! — Таня въобще не можеше да си представи, че „Златната флотилия“ щеше да промени курса си и да се върне само заради мисис Ейда Куонсет. Времето и загубите по разтоварването на един гратисчия биха достигнали до хиляди долари — много повече, отколкото да откарат мисис Куонсет до Рим и да я върнат обратно. — Ще спират ли някъде за зареждане?

Таня знаеше, че понякога самолетите за Европа кацаха непредвидено за зареждане в Монреал или в Нюфаундленд. В такъв случай имаше шанс да смъкнат мисис Куонсет и да я лишат от удоволствието да пристигне в Италия.

— Аз вече проверих това — отвърна контрольорът. — Но полетът е директен. Без междинни кацания.

— Проклета старица! — възкликна Таня.

И така Ейда Куонсет щеше да пътува до Италия и обратно, вероятно с нощуване и храна, всичко за сметка на компанията. Таня гневно се упрекваше, задето бе подценила непоколебимостта на старата дама да бъде върната обратно към западното крайбрежие. Тя също бе пропуснала да предвиди, че мисис Куонсет можеше да пожелае да полети не само за Ню Йорк.

Само преди петнадесетина минути Таня си помисли, че между нея и Ейда Куонсет бе започнала умствена надпревара. Несъмнено малката стара дама от Сан Диего бе спечелила първия рунд.

С невъобразимо ожесточение Таня пожела авиокомпанията да направи този път изключение и да даде под съд мисис Куонсет. Но знаеше, че това няма да стане.

Младият Питър Коукли се опита да каже нещо, но Таня го сряза:

— Я млъкни!

Малко след като контрольорът и Коукли излязоха, ръководителят на пътническите превози се върна в кабинета си. Бърт Уедърби беше упорит, работлив човек към петдесетте години, който се бе издигнал до този пост от носач на багаж. Обикновено деликатен и с чувство за хумор, тази вечер той бе уморен и раздразнителен от тридневното неспирно напрежение. Изслуша нетърпеливо доклада на Таня, в който тя пое цялата вина върху себе си и едва спомена името на Питър Коукли.

Като прокара ръка по оредяващата си сребриста коса, ръководителят на пътническите превози отбеляза:

— Бих искал да проверя дали не са се качили в самолета всички желаещи да се разходят до Европа. Такива грешки ни правят за смях — после се замисли и отсече: — Вие объркахте тази каша, вие ще я оправяте. Свържете се с кулата, помолете ги да разговарят с командира на Полет 2 и да го известят за случилото се. Не знам какво той би могъл да направи. Лично аз бих искал да хвърля старата вещица от 10000 метра височина, но нека той реши. Кой всъщност е командир на самолета?

— Капитан Димирест.

Бърт Уедърби изохка.

— Само това ни липсваше! Той и без това ще каже, че му играем номер, защото ръководството спи. Все пак предупредете го да задържат старицата под охрана при кацането и да не й позволяват да слиза без ескорт. Ако италианските власти решат да я арестуват, още по-добре. После се свържете с нашия представител в Рим. Като пристигнат, той ще й стане бавачка. Надявам се, че разполага с по-компетентни сътрудници, отколкото аз тук.

— Да, сър — каза Таня.

Тя започна да му разказва за другия случай във връзка с Полет 2 — за подозрителния човек с черното дипломатическо куфарче, когото митническият инспектор Стандиш бе забелязал да се качва на борда. Още преди да свърши, Бърт Уедърби я прекъсна:

— Оставете това! Какво искат митничарите — да вършим тяхната работа ли? Пет пари не давам какво носи тоя човек, след като не засяга интересите на компанията. Ако митниците искат да знаят какво има в куфарчето му, да накарат италианската митница да провери, а не нас. Да не съм луд да разпитвам! Сигурно ще оскърбя един честно заплатил си пътник за нещо, което не е наша работа.

Таня се колебаеше. Имаше нещо в този човек с черното куфарче — макар самата тя да не го бе видяла, — което я тревожеше. Беше чувала за много случаи, когато… но, разбира се, подобна мисъл бе нелепа…

— Все пак си мисля — започна тя, — че той може би не е контрабандист въобще?

— Казах ви, забравете за случая! — сопна се ръководителят на пътническите превози.

Таня излезе. Върна се в стаята си и започна да пише радиограма до командира на Полет 2 капитан Димирест във връзка с мисис Ейда Куонсет.

2

На път за летището Синди Бейкърсфелд се отпусна на задната седалка в таксито и затвори очи. Тя нито усещаше, нито се интересуваше, че навън все още продължава да вали и че таксито напредва бавно в претовареното движение. Но тя не бързаше. Чувство на физическо блаженство и удовлетвореност (Не се ли нарича това еуфория? — чудеше се Синди) — се разливаше по цялото й тяло.

Причината бе Дерик Идън.

Дерик Идън, който беше на коктейла на благотворителната фондация за Арчидона (Синди все още не знаеше за коя Арчидона става дума); Дерик Идън, който й донесе тройно уиски (тя почти не се докосна до него) и по най-прагматичен начин бе й предложил да се срещнат. Дерик Идън, който до днес представляваше малко известен второстепенен репортер от „Сън Таймз“; Дерик Идън с похотливата физиономия, с небрежния си външен вид и ужасните неизгладени дрехи; Дерик Идън със своя очукан и мръсен отвън и отвътре шевролет; Дерик Идън, който попадна на Синди в критичен за нея момент, когато тя имаше нужда от мъж, от кой да е мъж без претенции; Дерик Идън, който се оказа най-възхитителният и най-трепетният любовник, когото тя бе имала досега.

Никога, никога преди Синди не бе изживявала такива мигове, както с него. О, боже, мислеше си тя, ако въобще съществува някакво чувствено и физическо съвършенство, то тя го бе постигнала тази вечер. И сега, след като го познаваше… скъпи Дерик… тя мечтаеше за нова среща с него, час по-скоро. За щастие, тя знаеше, че той мисли същото за нея.

Облегната на задната седалка на таксито, тя изживяваше повторно в паметта си последните щастливи два часа.

Бяха тръгнали с отвратителния стар шевролет от „Лейк Мичиган“ и пристигнаха в едно малко хотелче, близо до „Мърчандайз Март“. Портиерът изгледа с презрение автомобила — Дерик Идън сякаш не го забеляза — и във фоайето го посрещна нощният администратор. Синди разбра, че един от телефонните разговори на Дерик е бил с този хотел. Не последваха никакви формалности при регистрирането и нощният администратор веднага ги въведе в една стая на единадесетия етаж. Остави им ключа, пожела им лека нощ и излезе.

Стаята беше горе-долу прилична: старомодна, спартанска, мебелите прогорени от цигари, но чиста. В средата имаше двойно легло, до него масичка със запечатана бутилка шотландско уиски, сода и лед. Върху подноса имаше картичка, на която бе написано: „С благопожеланията на администрацията!“ Дерик Идън погледна картичката и я пъхна в джоба си.

Когато Синди по-късно го запита за картичката, Дерик й обясни:

— Понякога хотелите оказват услуга на пресата, при което ние не се ангажираме. Вестникът не се задължава да пише за тях. Но понякога някой репортер може да спомене името на хотела в своя материал и те приемат това за реклама. Ако репортажът е критичен — за тях това е смърт. Хотелите мразят пресата въобще да не ги споменава, но, както ти казах, не поемаме ангажименти. Правим това, което можем.

Те изпиха по чаша уиски, побъбриха и по време на втората чаша той започна да я целува. Тя твърде скоро усети нежността на ръцете му, които се плъзгаха по косите й, и тръпката минаваше по цялото й тяло. После ръцете му бавно се спуснаха надолу, а-а-а!, толкова бавно… И Синди разбра, че може да се получи нещо изумително.

Когато започна да я разсъблича — с финес, който преди тя не бе забелязала у него, той прошепна:

— Нека да не бързаме, Синди, нито аз, нито ти, нали?

Но скоро, след като легнаха в леглото — а там бе приятно топло, както Дерик Идън й бе обещал още в колата, — на нея й се поиска да побързат и извика:

— О, хайде!… Моля ти се, не мога повече да издържам!

Но той нежно настоя:

— Опитай, Синди! Трябва да потърпиш.

И тя му се подчини, отдавайки се изцяло на неговата власт и той я водеше, сякаш водеше дете за ръка, бавно към върха на блаженството, след това отстъпваше крачка или две назад и двамата изпитваха чувство, сякаш плуват във въздуха. После отново я приближаваше до върховния миг и отново отстъпваше; същото се повтаряше отново и отново, блаженството ги обгръщаше, до като на края, без повече да могат да издържат, се отпуснаха във взаимно удоволствие, сякаш засвириха химни небесни и хиляди симфонии се сляха в страстно кресчендо. И ако Синди трябваше да избере момент за своята смърт, тя би избрала този, тъй като нищо не можеше да се сравни с него.

По-късно Синди премисли, че едно от качествата, които й харесват у Дерик Идън, бе пълната му откровеност. Десет минути след върховния миг, когато дишането на Синди започна да се нормализира и сърцето й се върна към обичайния си ритъм, Дерик Идън се подпря на лакътя си и запали цигари за двамата.

— Беше прекрасно нали, Синди? — той се усмихна. — Нека изиграем среща-реванш и още много, много други!

От тези думи Синди разбра, че и двамата бяха изживели чисто физическа, чувствена наслада и никой от тях не бе претендирал за нещо повече; и все пак двамата бяха постигнали онзи рядък върховен момент, онази Нирвана на пълното сексуално сливане. Сега пред тях се разкриваше един личен физически рай, който трябваше да подхранват и непрекъснато да изучават.

Това положение на нещата напълно допадаше на Синди.

Съмняваше се дали между нея и Дерик Идън можеха да се намерят много общи допирни точки извън леглото, а с него положително не можеше да се гордее в обществени среди. Дори без да се замисля, Синди беше уверена, че повече ще загуби, отколкото ще спечели, ако публично се появи в компанията на Дерик. Освен това той вече беше намекнал, че собственият му брак е стабилен, но Синди допускаше, че едва ли в къщи получава всичкото сексуално удовлетворение, което му беше необходимо — в това отношение тя искрено му съчувствуваше, тъй като самата тя бе в същото положение.

С една дума, тя трябваше да запази Дерик, но не и емоционално да се увлича по него. Тя щеше да го пази. Синди реши да не бъде настоятелна, да не позволява любовните им контакти да станат твърде чести. Едно-единствено докосване както тази вечер щеше дълго да остане в паметта й. Нека да поиграе на по-трудно достъпна, нека накара Дерик Идън да я търси и желае така силно, както тя го желаеше. По този начин връзката им можеше да продължи с години.

По някакъв странен начин срещата на Синди с Дерик й донесе вътрешна свобода, която не притежаваше преди това. Сега, след като имаше откъде да получава силни сексуални преживявания, можеше обективно да направи избора си между Мел и Лайънъл Ъркът.

Бракът й с Мел в известен смисъл вече не съществуваше. Духовно и физически те бяха напълно чужди; и най-лекото противоречие помежду им прерастваше в жестока кавга. Изглежда, че Мел не мислеше вече за нищо друго, освен за проклетото си летище. Всеки изминат ден сякаш още повече ги разделяше един от друг.

Лайънъл, който задоволяваше изискванията й във всяко отношение, освен в леглото, настояваше за развод, за да се събере с нея.

Мел презираше светските стремежи на Синди. Той не само че не би направил нищо, за да й помогне, но бе готов да й попречи. Лайънъл, от друга страна, заемаше добро положение в светските кръгове на Илиноис, не виждаше нищо нередно в амбициите на Синди и можеше — а и щеше — да й помогне да ги осъществи.

До този момент Синди се затрудняваше в избора си заради спомени от петнадесетте години брачен живот с Мел, заради спомени от щастливите времена — духовно и физически, които бяха преживели заедно. Тя смътно се бе надявала, че предишното щастие — включително и сексуалният пламък — някак си ще се разпалят отново. Сега трябваше да признае пред себе си, че това са празни надежди.

Лайънъл като сексуален партньор не й предлагаше почти нищо. Нито пък Мел в последно време.

Но ако се елиминира сексуалната страна на въпроса — което ставаше възможно единствено благодарение на Дерик Идън, на този тайно укрит як жребец, — Лайънъл в единоборство с Мел излизаше далеч напред.

Синди отвори очи и се загледа умислено.

Не биваше да взема никакво твърдо решение, преди да разговаря с Мел. Синди въобще не обичаше да взема решения и винаги гледаше да ги отлага до последния възможен момент. Освен това съществуваха неща, които не можеха да се пренебрегнат: децата, спомените за брачния живот с Мел, който съвсем не беше лош; а когато веднаж си бил дълбоко свързан с някого, не можеш така лесно да го откъснеш изцяло от себе си. Но бе доволна поне от намерението си да пристигне при него тази вечер.

За първи път, откакто потегли от града, Синди се наклони напред и се взря в тъмнината, за да разбере къде се намира. Но не разбра. През замъглените прозорци виждаше само падащия сняг и множество други коли, които бавно напредваха. Предположи, че пътуват по автострадата „Кенеди“, но това бе всичко.

Усети, че шофьорът я следи с поглед в огледалото. Нямаше представа що за човек е той: не го беше погледнала въобще, когато се качи в колата му пред хотела, който тя и Дерик напуснаха поотделно, след като решиха, че от този момент нататък трябва да действуват дискретно и предпазливо. А освен това тази вечер всички лица и всички фигури в съзнанието й приемаха образа на Дерик Идън.

— Намираме се пред Портидж парк, мадам — каза шофьорът. — Наближаваме летището. Още малко.

— Благодаря.

— Много коли се нижат около нас. Май че хората от летището си имат доста грижи в тая буря.

Много важно, мислеше си Синди. Сякаш няма за какво друго да мисли и да приказва освен за това идиотско летище! Но не каза нито дума.

Пред централния вход на аерогарата Синди се разплати с шофьора и забърза да се спаси от мокрия сняг, който се виеше на вихрушки под навесите. Тя се промъкна сред множеството в залата и заобиколи една огромна тълпа хора, които сякаш се готвеха за демонстрация, защото няколко души се мъчеха да инсталират преносима високоговорителна уредба. Един чернокож лейтенант от полицията, когото Синди бе виждала на няколко пъти с Мел, разговаряше с двама-трима души от групата, явно техни водачи. Полицаят отривисто клатеше глава. Без да проявява любопитство — нищо на летището не представляваше интерес за нея — Синди продължи към кабинетите на административния мецанин.

Всички кабинети светеха, макар че повечето бяха празни и не се чуваше тракането на пишещи машини или жуженето на гласове, както през работно време. Значи има хора, помисли си Синди, които са проявили достатъчно разум да се приберат по домовете си тази вечер.

Единственото живо същество, което зърна на етажа, бе жена на средна възраст с невзрачни дрехи, седнала в преддверието към кабинета на Мел. Тя се бе отпуснала на едно канапе, гледаше безизразно в пространството и не обърна никакво внимание на Синди. Очите на жената бяха зачервени, сякаш от сълзи. Ако се съди по облеклото и обувките й, които бяха напълно прогизнали, тя явно се бе движила в бурята навън.

Синди я погледна с бегъл любопитен поглед, преди да влезе в кабинета на Мел. Кабинетът беше празен и тя седна на един стол да почака. След малко притвори очи и се върна към щастливите си мисли за Дерик Идън.

След около десетина минути Мел бързо влезе в кабинета си. Тази вечер той влачеше крака си по-силно от обикновено. Веднага забеляза Синди.

— О! — той явно се изненада, като я видя, и се върна да затвори вратата. — Наистина не вярвах, че ще пристигнеш.

— И предполагам, би предпочел обратното.

Мел поклати глава.

— Все още продължавам да мисля, че нищо няма да постигнем, поне с това, което ти, изглежда, имаш пред вид. — Той изгледа жена си с оценяващ поглед, чудейки се каква е истинската причина за посещението й. Отдавна бе разбрал, че мотивите на Синди са често пъти по-сложни и съвсем различни от това, което на пръв поглед подсказват. Но все пак трябваше да признае, че тази вечер жена му изглеждаше превъзходно — блестяща, очите й излъчваха някакво сияние. За съжаление нейният блясък повече не го трогваше.

— Разбира се, ако ми кажеш какво според теб имам пред вид.

Той повдигна рамене.

— Останах с впечатлението, че ти се стремиш към кавга. Според мен достатъчно разправии си имаме в къщи, за да устройваме сцени и тук.

— Може би ще трябва да решим някои неща тук. След като ти рядко се вясваш в къщи.

— Бих си стоял в къщи, ако атмосферата беше по-благоприятна.

Ето — разговаряха само няколко секунди, помисли си Синди, и вече започнаха да се хапят един друг. Изглежда, вече бе станало невъзможно да разговарят нормално, без да се сдърпат.

И въпреки това не можа да се сдържи да не отговори:

— О, така ли било! Това не винаги е било причината, която си изтъквал, за да не си стоиш в къщи. Вечно си твърдял, че е абсолютно наложително да бъдеш тук, на летището — дори по двадесет и четири часа в денонощието. Толкова важни неща — поне ти така казваш — се случвали тук.

— Днес това е точно така — остро каза Мел.

— Но не и друг път, нали?

— Ако ме питаш дали понякога съм предпочитал да стоя тук, вместо да се прибера в къщи, отговорът е: да!

— Но сега за първи път проявяваш доблест да го кажеш!

— Дори когато се връщам в къщи, ти настояваш да ме въвлечеш в някакво идиотско мероприятие, като приема ти тази вечер.

Жена му гневно изкрещя:

— Значи ти въобще не си възнамерявал да идваш тази вечер!

— Напротив. Казах ти, че имах намерение, но…

— Никакво но! — Синди усети как предпазните й клапи взеха да избиват. — Значи си разчитал да се появи нещо, което да те възпре, както винаги. За да можеш да се измъкнеш с готово алиби. За да убедиш себе си, дори да не успееш мене да убедиш, защото за мен ти си един лъжец и мошеник.

— По-полека, Синди!

— Никакво полека!

Те се гледаха разярено един друг.

Какво се случи с тях, мислеше си Мел, че се държаха така — че се дърлеха като невъзпитани деца, караха се за дреболии, разменяха си злостни презрителни реплики и той с нищо не отстъпваше на Синди! Какво ставаше, че в разправиите си и двамата падаха толкова ниско! Дали същото ставаше и с други хора, чудеше се Мел, когато отношенията им се изостряха след дълги години съвместен живот? Дали защото познаваха взаимните си слабости и мъчително дълбаеха в тях? Беше чул някой да казва, че когато един брак започне да се разпада, двамата партньори проявяват най-лошите черти от характерите си. За него и за Синди това се оказа абсолютно вярно.

Опита се да заговори по-разумно.

— Не мисля, че съм лъжец и мошеник. Но може би има нещо вярно в това, че чакам да се появи нещо, което да ме избави от светските приеми, които, както знаеш, ненавиждам. Но просто не съм разглеждал нещата от този ъгъл.

Синди не отвърна и той продължи:

— Ако щеш вярвай, наистина имах намерение да дойда тази вечер — така предполагах поне. Наистина без желание, както ти казваш. Но знам със сигурност, че не аз съм предизвикал бурята, а откакто тя започна, случиха се доста неща, които наистина ме задържаха тук. — Той кимна с глава към преддверието на кабинета си. — Ето и тази жена, която седи отвън. Обещах на лейтенант Ордуей да разговарям с нея. Изглежда й се е случила някаква беда.

— Жена ти също се намира в беда — каза Синди. — Онази отвън може да почака.

— Добре — кимна той.

— Май нещо не върви — започна Синди. — Между теб и мен. Нали?

Той помълча, преди да отговори, не искаше да прибързва, но все пак осъзна, че щом като се е стигнало дотук, ще е глупаво да заобикаля истината.

— Да — на края каза той, — боя се, че е точно така.

Синди моментално изстреля:

— Само ако се промениш! Ако погледнеш нещата от моята гледна точка! Винаги е ставало каквото ти искаш! Ако постъпваш така, както аз искам…

— Шест вечери поред да се явявам с черна вратовръзка, а на седмата — с бяла…

— А защо не? — Възбудено и повелително Синди го гледаше право в очите. Той винаги се бе възхищавал от това нейно яростно настроение, дори когато гневът й бе насочен срещу него. Дори сега.

— Аз мисля, че имам право да кажа същото — каза той. — За промяната. И всичко останало. Бедата е там, че хората не се променят — поне в това, което в основни линии представляват. Те се приспособяват. Вероятно в това се състои и същността на брака — двама души да се приспособят един към друг.

— Приспособяването не бива да бъде едностранно.

— При нас не е било така — оспори Мел, — независимо от думите ти. Опитвал съм се да се приспособя. Също и ти, струва ми се. Не знам кой от двама ни е положил повече усилия: според мен — аз, а ти мислиш обратното. Важното е едно: дълго време се мъчихме в това отношение, но резултат няма.

— Предполагам, че имаш право — бавно каза Синди. — Поне за последното. Същото мисля и аз. — Тя помълча, после добави: — Мисля, че трябва да се разведем.

— Трябва да си напълно сигурна. Това е много важно. — Дори сега, помисли си Мел, Синди увърта решението си, очаква той да я подпомогне, да я облекчи. Ако не разговаряха по толкова сериозен въпрос, той би се усмихнал.

— Сигурна съм — каза Синди. После повтори още по-уверено: — Сигурна съм.

Мел каза спокойно:

— Тогава това е най-правилното решение и за двама ни.

За миг Синди се поколеба:

— А ти сигурен ли си, че искаш същото?

— Да — отвърна той. — Напълно.

Синди сякаш се обезпокои от това, че не възникна спор и всичко стана толкова бързо. Тя попита:

— Значи, стигнахме до решение?

— Точно така.

Те все още се гледаха един друг, но гневът им бе отминал.

— О, по дяволите! — Мел се помръдна, сякаш искаше да пристъпи напред. — Съжалявам, Синди.

— Аз също съжалявам — тя не се помръдна. Гласът й бе по-уверен. — Но това е най-разумното, нали?

— Да, и аз така мисля — кимна той.

Вече всичко беше свършено. Знаеха го и двамата. Оставаха само формалностите.

Синди вече започна плановете си:

— Аз ще поема опеката на Роберта и Либи. Разбира се, ти винаги ще можеш да ги виждаш. Няма да ти създавам трудности в това отношение.

— Не бих се и съмнявал в това.

Да, естествено, мислеше си Мел, логично е децата да отидат при майка си. Те щяха да му липсват, Либи особено. Никакви срещи навън, колкото и да са чести, не могат да заместят съвместния живот в един дом, всеки ден. Спомни си разговора с малката си дъщеря тази вечер. Какво му искаше Либи? А, да, карта за февруари. Да, той имаше карта и тя показваше някои неочаквани отклонения във времето.

— Ще трябва да си наема адвокат — продължи Синди. — Ще те уведомя кой е.

Той кимна и се зачуди дали всички бракове приключваха така делово, щом като веднаж решението е взето. Вероятно така постъпваха цивилизованите хора. Във всеки случай Синди успя да възстанови спокойствието си с удивителна лекота. Седнала на стола, тя изучаваше лицето си в огледалцето на пудриерата си и поправяше грима си. На Мел дори му се стори, че мислите й се откъснаха от тук. В краищата на устните й заигра усмивка. В подобни ситуации, мислеше си Мел, жените би трябвало да са по-емоционални от мъжете, но Синди не показваше подобни признаци, докато самият той едва сдържаше сълзите си.

Дочу някакъв шум и разбра, че хора говорят и се движат пред кабинета му. На вратата се почука.

— Влезте — извика Мел.

Беше лейтенант Ордуей. Той влезе, затвори вратата след себе си и когато забеляза Синди, извика:

— О, извинявайте, мисис Бейкърсфелд!

Синди го погледна, после отстрани очи, без да отговори. Ордуей, сякаш усещайки атмосферата помежду им, стоеше колебливо.

— Аз ще дойда отново.

— Какво има, Нед? — попита Мел.

— Демонстрацията против шума. Хората от Медоууд. Пристигнали са двеста-триста души в централната зала. И още пристигат. Всички искат да се срещнат с вас, но аз ги убедих да изпратят делегация, както предложихте. Те избраха шест-седем души и трима журналисти с тях. Казах им, че и те могат да присъствуват. — Полицаят кимна с глава към преддверието: — Отвън са. Чакат.

Мел знаеше, че трябва да приеме делегацията. Но никога не бе се чувствувал така — с никого не му се разговаряше!

— Синди — умолително каза той, — това няма да трае дълго. Би ли почакала? — Тя не отговори и Мел добави: — Моля те.

Тя продължаваше да не обръща внимание и на двамата.

— Вижте — каза Ордуей. — Ако моментът е неудобен, ще кажа на тия хора да дойдат някой друг ден.

Мел поклати глава. Ангажиментът беше поет: той сам бе казал, че ще ги приеме.

— Най-добре ги покани. — Ордуей тръгна към вратата и Мел добави: — Ох, не съм говорил още с тази жена… забравих името й.

— Гереро — каза Ордуей. — Няма нужда. Тя май се готвеше да си тръгва, когато влизах.

След малко хората от Медоууд — четирима мъже и две жени — влязоха в кабинета. Триото от журналисти ги последва. Единият от репортерите бе от вестник „Трибюн“ — енергичен млад мъж на име Томилсън, който обикновено пишеше за летището и въпросите на авиацията в своя вестник. Мел добре го познаваше и уважаваше неговата акуратност и честност. Името на Томилсън се появяваше и в националните списания. Мел съвсем бегло познаваше и другите двама — младия човек от „Сън-таймз“ и възрастната жена от местния седмичник.

През отворената врата той забеляза, че лейтенант Ордуей разговаряше с жената отвън, с мисис Гереро, която стоеше права и закопчаваше палтото си.

Синди не се помръдна от мястото си.

— Добър вечер — поздрави Мел и им посочи да заемат канапетата и столовете в кабинета му. — Моля, заповядайте.

— Да, ще седнем — отвърна един от мъжете в делегацията. Той бе скъпо облечен, с безупречно пригладена сребриста коса и сякаш бе ръководителят на групата. — Но искам да ви кажа, че не сме пристигнали, за да се разполагаме уютно. Дошли сме, за да ви кажем в очите, прямо, някои неща и да получим същите отговори от вас, без усуквания.

— Ще се опитам да постъпя точно така. Бихте ли ми казали кой сте вие?

— Казвам се Елиът Фриймантъл. Адвокат съм. Представям интересите на тези хора и на онези долу.

— Добре, мистър Фриймантъл. Защо не започвате?

Вратата към преддверието бе все още отворена. Мел забеляза, че жената, която стоеше отпред, си бе отишла. Нед Ордуей влезе и затвори вратата след себе си.

3

Полет 2 на „Транс Америка“ летеше вече двадесет минути, след като стартира от летище „Линкълн“, и щеше да продължи да се издига още единадесет минути, докато достигне десет хиляди метра височина някъде недалеч от Детройт. Самолетът бе вече навлязъл в своето трасе на дългия си заобиколен маршрут към Рим. От няколко минути се движеха в спокойни въздушни маси, буреносните облаци и турбулентните течения останаха ниско под тях? Лунният сърп висеше над главите им като изкривен фенер, а звездите наоколо бяха ярки и пронизващи.

Първоначалното напрежение в пилотската кабина започна да отслабва. Капитан Харис вече бе направил съобщението към пътниците по уредбата. Тримата пилоти се занимаваха с обичайни манипулации, съпровождащи дългия им полет.

Под масата на втория пилот, зад гърба на капитан Харис и Димирест, силно зазвъня звънец. В същия миг на радиопанела, разположен над ръчките за дроселите, замига кехлибарена лампичка. И звънецът, и лампичката означаваха радиоповикване по специална система, посредством която можеше да се влиза в индивидуална връзка с повечето лайнери като по пряк телефон. Всеки отделен самолет на „Транс Америка“, както и на другите авиокомпании, си имаше свой код, който се предаваше и приемаше автоматически. Сигналите, които сега се подаваха до N-731-ТА, не можеха да се чуят от никой друг самолет.

Ансън Харис премина от вълната въздушния диспечер на нужната честота и потвърди:

— Полет 2 на „Транс Америка“ слуша.

— Полет 2, говори диспечерът на „Транс Америка“ от Клийвланд. Предавам съобщение до командира на самолета от ръководителя на пътническите превози на летище „Линкълн“. Съобщете готовност да приемате.

Харис забеляза, че и Върнън Димирест бе превключил на същата честота. Сега той придърпа към себе си бележник и кимна:

Харис предаде:

— Готови сме, Клийвланд. Предавайте.

Съобщението беше написано от Таня Ливингстън и се отнасяше до пътничката без билет на борда на Полет 2 — мисис Ейда Куонсет. Докато течеше описанието на малката стара дама от Сан Диего, двамата капитани започнаха да се усмихват. Съобщението привършваше с молба да проверят дали мисис Куонсет се намира на борда.

— Ще проверим и ще се обадим — потвърди Харис. Щом съобщението свърши, той отново превключи радиото на вълната на диспечерските служби.

Върнън Димирест и вторият пилот Джордън, който бе чул съобщението по високоговорителя до себе си, се смееха с глас.

Вторият офицер сподели:

— Просто не мога да повярвам!

— А аз вярвам. Всичките тия глупаци на земята са се оставили една стара гъска да ги надхитри! — Той натисна бутона за вътрешния телефон в първокласния салон. — Кажете на Гуен да дойде в кабината! — каза той, когато една от стюардесите се обади.

Той продължаваше да се смее, когато вратата се разтвори и се появи Гуен Мейгън. Димирест й прочете съобщението с описанието на мисис Куонсет.

— Има ли такава?

Гуен поклати глава:

— Аз все още не съм била в туристическия салон.

— Върви тогава и виж дали има такова бабе. Няма да е трудно да се открие.

— Ако я открия, какво трябва да направя?

— Нищо. Ела ни съобщи.

Гуен излезе. Когато се върна след няколко минути, тя се смееше като останалите. Димирест се извърна на стола си.

— Какво, откри ли я?

Гуен кимна:

— Да, на място 14-Б. Тя е точно такава, каквато я описват, даже още по-смешна.

— Колко е годишна? — попита вторият пилот.

— Най-малко седемдесет и пет, а може би — по-близо до осемдесетте. Сякаш е изскокнала от роман на Дикенз.

Ансън Харис подхвърли през рамо:

— Или като героиня от „Аресиник и стари дантели“.

— Наистина ли е гратисчийка, капитане?

Харис сви рамене:

— Така предадоха от земята. Ето защо вашето преброяване не съвпадаше с броя на продадените билети.

— Това лесно ще се провери — предложи Гуен. — Мога да се върна и поискам да видя билета й.

— Не — каза Върнън Димирест. — Нека не стигаме дотам.

Другите го изгледаха с любопитство, доколкото им позволяваше тъмнината в кабината. След миг Харис върна погледа си към приборите пред себе си. Сай Джордън се наведе над своите диаграми с гориво.

— Гуен, почакай малко — каза Димирест и прочете още веднаж съобщението от земята. — Всичко, което се иска от нас, е да проверим дали старата дама се намира на борда. Да, на борда е и точно това ще предам на диспечера. Предполагам, ще се разпоредят да я чакат в Рим. Не бихме могли да направим нещо, дори и да желаем. Но след като старицата е успяла да се качи и след като няма да се връщаме обратно заради нея, защо да отравяме следващите й осем часа? Да я оставим на мира. Може би малко преди да пристигнем в Рим, ще й съобщим, че измамата й е разкрита. Разбира се, в края на полета тя няма да го преживее като съкрушителен удар. А дотогава нека се радва на пътуването. Предложете на стара майка вечеря и я оставете спокойно да изгледа филма.

— Знаете ли — каза Гуен, като го гледаше внимателно, — има моменти, когато истински ми харесвате.

Щом Гуен излезе, Димирест, без да престава да се хили, премина на нужния канал и оповести отговора на диспечера в Клийвланд.

Ансън Харис, който беше запалил лулата си, включи на автопилот и каза сухо:

— Не знаех, че си падаш по старите дами. — Той особено натърти на думичката „стари“.

— Напротив, предпочитам по-младичките — ухили се Димирест.

— Така и чувам.

След съобщението за старата гратисчийка и отговора до земята Димирест изпадна в отлично настроение. По-отпуснат от преди, той добави:

— Обстоятелствата се променят. Твърде скоро аз и ти ще трябва да минем на не толкова младички.

— Аз съм вече в това число — Харис изпусна кълбо дим от лулата си. — От доста време.

И двамата пилоти бяха вдигнали една от слушалките си нагоре. Сега можеха да разговарят нормално и едновременно с това да чуват всички радиосигнали. Шумът на двигателите, постоянен, но не и заглушителен, им осигуряваше обстановка на уединение.

— Ти винаги си се показвал страшно праволинеен — започна Димирест. — С жена ти, искам да кажа. Не кръшкаш. При полети с преспивалия съм те гледал, че четеш книжка.

Тук Харис се усмихна:

— Защо, понякога ходя и на кино.

— Добре де, имаш ли някакви особени причини?

— Жена ми беше стюардеса — на ДС-4. Така се срещнахме. Ясно й е какво става. Изневери, бременности, аборти и така-нататък. После стана старши отговорник и служебно научаваше за тия истории. Но независимо от това, когато се оженихме, аз й обещах — ясно какво. И го спазвам.

— И предполагам всичките тия деца, които създадохте, ти помагат?

— Сигурно.

Харис отново включи на автопилот. Докато разговаряха, очите на двамата летци, от опит и навик, следяха осветените приборни табла пред тях, отстрани и отгоре. Индикаторите щяха веднага да покажат, ако нещо на борда функционира неправилно. Но всичко вървеше нормално.

— Колко деца имате? — попита Димирест. — Шест?

— Седем — Харис се усмихна. — Четири планирахме, три извън плана. Но и така е добре.

— За тези… извънплановите… не помислихте ли да направите нещо, преди да се родят?

Харис остро го стрелна с очи.

— Аборт ли?

Върнън Димирест попита някак си импулсивно. Сам се учуди как се изпусна. Явно двата му предишни разговора с Гуен бяха повели потока на мислите му към децата въобще. Но съвсем не беше типично за него толкова много да се замисля над нещо — за нещо толкова просто и ясно като аборта на Гуен. Независимо от това реакцията на Харис го интересуваше.

— Да — каза Димирест. — Това имах пред вид.

— Не, никога! — отсече Харис и после по-меко добави: — Това е нещо, срещу което съм категорично против.

— По религиозни съображения ли? Харис отрицателно поклати глава.

— Не, аз съм агностик.

— Добре, тогава какви са ти съображенията?

— Наистина ли искаш да ги чуеш?

— Защо не? В такава дълга нощ? — отвърна Димирест.

По радиото те се заслушаха в разговора между диспечерския център и самолет на „ТУА“ за Париж, който бе излетял малко след Полет 2 на „Транс Америка“. Самолетът на „ТУА“ се намираше на няколко мили след тях и на няколко хиляди фута no-ниско. И двата самолета продължаваха да набират височина.

Повечето опитни пилоти, слушайки разговорите във въздуха с други самолети, си създаваха в съзнанието частична картина за движението около тях. Димирест и Харис прибавиха новата информация към тази, която досега бяха събрали. Когато разговорът между земята и въздуха завърши, Димирест подсети Харис:

— Хайде, разказвай!

Харис провери курса и височината и започна да тъпче лулата си.

— Много съм се занимавал с история на обществените отношения. Интересуваше ме още в колежа, а и по-късно. Може би и с тебе е така?

— Не — отвърна Димирест. — Не повече от необходимото.

— Ако прехвърлиш цялата история, едно нещо ще се набие в очите ти. Всяка частичка от човешкия прогрес е ставала възможна в резултат на единствената проста причина: извисяване положението на отделния индивид. Всеки път, когато развитието на цивилизацията е преминавало в нова фаза — по-добра, по-образована от предишната, — това е ставало, защото хората са проявявали повече загриженост за други хора, започнали са взаимно да се почитат като личности. А когато не се интересуват един от друг, настъпват времена на регрес. Даже ако прочетеш и кратката история на света, ще се убедиш в правотата на думите ми.

— Вярвам ти.

— Не е нужно. Има толкова много примери. Ние, хората, отхвърлихме робството, защото проявихме уважение към индивидуалния човешки живот. По същата причина премахнахме смъртното наказание за децата, по същата причина въведохме закона за неприкосновението на личността, измислихме правосъдие за всички или поне почти за всички. Напоследък например все повече хора се обявяват против смъртното наказание не толкова заради тези, които ще бъдат екзекутирани, а заради интересите на обществото, където отнемането на един човешки живот — живота на кой да е човек — носи непоправими вреди.

Харис млъкна. Надвеси се напред, колкото му позволяваха предпазните колани, и се загледа през тъмното прозорче на кабината в заобикалящата ги нощ. На ярката лунна светлина можеше да различи тъмните кълбести грамади на облаците под тях. При прогноза за непробиваема облачност почти до средата на Атлантика нямаше да могат да се любуват на светлините на земята. Няколко хиляди метра под тях проблеснаха светлините на друг самолет, пътуващ в противоположна посока, и после изчезнаха.

Вторият пилот Сай Джордън се протегна напред към Димирест и Харис и регулира дроселите при увеличената височина.

Димирест изчака, докато Джордън привърши, и каза недоволно на Харис:

— Между смъртното наказание и аборта има голяма разлика.

— Не е съвсем така — отвърна Харис, — ако се замислиш. Всичко се свежда до зачитане на индивидуалния човешки живот, до пътя на развитие на цивилизацията. Странното е, че има хора, които тръбят в един глас за премахване на смъртното наказание и за легализиране на абортите. Нима не виждат аномалията: в единия случай въздигат цената на човешкия живот, а в другия — жестоко я принизяват.

Димирест си спомни какво бе говорил на Гуен тази вечер. Той бавно повтори думите си:

— Едно неродено дете няма живот — няма индивидуален живот. То е само ембрион, то не е личност.

— Позволи ми да те запитам нещо? Виждал ли си някога абортирано дете? След това, искам да кажа?

— Не съм.

— На мен веднаж ми се случи. Показа ми го един познат лекар. Беше в стъкленица с формалдехид. Той си го държеше в шкафа. Не знам откъде го беше взел, но ми каза, че ако бебето беше живяло — не е било абортирано, — щеше да стане нормално дете, момченце. Вярно е, че е ембрион, както казваш, но то си е човешко същество. Имаше си всичко, съвършено оформено — личице, ръчички, краченца, пръстчета, та дори и пишка. Знаеш ли какво изпитах, като го видях? Засрамих се. Чудех се, къде съм бил аз, къде са били всички трезвомислещи и чувствителни хора, когато това беззащитно детенце е било убито? Защото това е точно убийство, макар че твърде често се боим да си послужим именно с тази дума.

— По дяволите! Не съм казал, че детето трябва да се вади толкова късно от корема на майката, когато всичко вече му е оформено!

— Знаеш ли — продължи Харис, — осем седмици след зачеването зародишът притежава всичко, което може да се намери и у едно нормално бебе. В третия месец вече зародишът има вид на бебе. Така че къде може да се прокара разделителна линия?

Димирест промърмори:

— Трябвало е да станеш адвокат, не пилот.

Но независимо от това той се замисли колко ли е напреднала Гуен и пресметна, че ако е заченала в Сан Франциско, както тя твърди, плодът трябва да е вече на осем или на девет седмици. И ако приеме изявленията на Харис за верни, значи то е напълно оформено бебе.

Беше време за поредната връзка с контролния център. Върнън пое микрофона. Бяха стигнали девет хиляди и шестстотин метра височина, почти завършваха издигането си, след няколко секунди щяха да пресекат канадската граница и щяха да полетят над южната част на Онтарио. Детроит и Уиндзор — двата града-близнаци, възседнали от двете страни границата — обикновено блестяха с милионите си ярки светлини и се виждаха от километри далечина. Днес цареше непрогледен мрак и двата града, забулени в снежни облаци, лежаха някъде вляво долу. Димирест си спомни, че летището „Детройт Метрополитън“ бе закрито малко преди тяхното излитане. Вероятно вече и двата града бяха напълно парализирани от бурята, която се движеше на изток.

Димирест знаеше, че в пътническите салони зад тях Гуен Мейгън и останалите стюардеси за втори път разнасяха напитки, а на пътниците от първа класа сервираха топли ордьоври в изящни порцеланови сервизи.

— Казах ти, че имам категорично мнение по този въпрос — каза Ансън Харис. — Не е нужно човек да е религиозен, за да вярва в човешката етика.

Димирест изръмжа:

— Или да има смахнати ексцентрични възгледи. Хора, които мислят като тебе, ще претърпят крах. Тенденцията е да се улеснят абортите. Може би дори да ги направят свободни и законни.

— Ако стане това — отвърна Харис, — значи, че правим крачка назад към пещите на Освиенцим.

— Глупости! — Димирест вдигна очи от бордовия дневник, където току-що нанесе получените данни за местонахождението на самолета. Не криеше своята раздразнителност, която и без това кипваше без повод. — Съществуват милиони сериозни доводи в полза на абортите — срещу нежелани деца, които ще се родят в бедност, без надежда за добра участ, както и в други по-особени случаи — изнасилване, кръвосмешение, лошо здраве на майката…

— Винаги ще съществуват по-особени случаи. Това е все едно да кажеш: „Добре, ще си позволим някои убийства, стига да приведете достатъчно убедителни аргументи в тяхна полза.“ — Харис с негодувание поклати глава. — Говориш за нежелани деца! Броят им може да се ограничи, ако се контролира забременяването. Днес всички имат тази възможност независимо от икономическото им положение. Но ако допуснем да се зачене дете, значи, ново човешко същество е заченато и ние нямаме моралното право да го осъждаме на смърт. А що се отнася до неговата участ, то никой от нас не знае съдбата си. Но зароди ли се веднаж живот — добър или лош — ние сме длъжни да го пазим и малцина са тези, които биха се отказали от него, колкото и да е тежък. Премахването на бедността няма да стане с избиването на неродените бебета, а с подобряване на социалните условия.

Харис помисли малко, после продължи:

— А що се отнася до икономическата страна на въпроса, икономически аргументи могат да се измислят за всяко нещо. Тази икономическа логика би ни накарала да избиваме умствено недоразвитите и монголоидите веднага след раждане, да практикуваме ефтаназия на безнадеждно болните, да прочистваме обществото от старите и ненужни хора, както правят в Африка, оставяйки ги на хиените в джунглата. Но не правим това, защото ценим човешкия живот и човешкото достойнство Така че, думата ми е, Върнън, ако искаме наистина да има прогрес, трябва да ценим тия неща малко повече.

Стрелките на висотомерите пред всеки един от пилотите достигнаха до десет хиляди метра. Бяха вече набрали нужната височина. Ансън Харис хоризонтира самолета, а вторият пилот Сай Джордън отново се пресегна напред и регулира подаването на гориво съобразно новия режим.

Димирест кисело се обърна към Харис:

— Замъглил ти се е разсъдъкът от тези идеи. — Той осъзна, че сам бе предизвикал спора и сега, ядосан, вече съжаляваше. За да сложи край на разговора, натисна бутона за стюардесите. — Нека ни сервират ордьоврите, преди пътниците от първа класа да са изгълтали всичко.

— Добра идея — кимна Харис.

Няколко минути след телефонното повикване Гуен Мейгън внесе три ароматични блюда и кафе. В „Транс Америка“, както и в повечето авиокомпании, пилотите се ползуваха с мълниеносно предимство в обслужването.

— Благодаря ти, Гуен — каза Върнън Димирест. Тя се наведе да поднесе ордьовъра на Харис и очите му потвърдиха това, което вече знаеше. Талията на Гуен бе така фина и изящна, както винаги — никакви външни изменения, каквото и да ставаше вътре в нея. По дяволите Харис и неговите бабешки разсъждения! Разбира се, че Гуен ще трябва да абортира — още щом като се върнат!

На около двадесетина метра от пилотската кабина в туристическия салон мисис Ейда Куонсет бе потънала в оживен разговор със съседа си отдясно, който се оказа симпатичен мъж на средна възраст, обоист в Чикагския симфоничен оркестър.

— Възхитително е да си музикант! Такава творческа професия! Покойният ми съпруг обожаваше класическата музика. Самият той свиреше на цигулка, любителски, разбира се.

Мисис Куонсет усещаше как по тялото й се разля приятна топлина от чашката шери, поръчана й от обоиста, който сега й предлагаше втора. Мисис Куонсет грейна в усмивка:

— Колко мило от ваша страна, може би е редно да откажа, но наистина бих изпила още едно шери.

Съседът й отляво — човекът с тънките русоляви мустачки и кльощавия врат — се оказа по-необщителен, дори отчайващо необщителен. Неколкократните опити на мисис Куонсет да поведе разговор с него бяха отблъснати с едносрични, почти нечленоразделни отговори, докато човекът продължаваше да седи с безизразно лице и да стиска куфарчето на коленете си.

След като всички си бяха поръчали по нещо за пиене, за миг мисис Куонсет си помисли, че съседът й отляво ще сломи своята неразговорливост. Но напразно. Той пое своето уиски от стюардесата, заплати с цяла шепа дребни монети, които дълго брои, и после обърна чашата на един дъх. Втората чашка шери размекна мисис Куонсет моментално и тя си каза: „Бедният човечец, вероятно си има грижи, да го оставя на мира.“

Направи й впечатление обаче, че човекът с кльощавия врат внезапно застана нащрек, когато командирът на самолета след излитането правеше съобщението си за скоростта, курса, продължителността на полета и разни други неща, които мисис Куонсет рядко си даваше труда да слуша. Съседът отляво обаче веднага си записа някои данни върху опакото на един плик, после извади една от ония карти „Определете сами местонахождението си“, раздавани от авиокомпаниите, и я разгъна върху куфарчето си. Сега той изучаваше картата и си нанасяше с молив някакви бележки, като често поглеждаше часовника си. На мисис Куонсет това й се струваше като глупава детска игра, та нали си има щурман, който трябва да се грижи кога накъде да лети самолетът.

Мисис Куонсет отново насочи вниманието си към обоиста, който й разказваше как неотдавна, слушайки от концертната зала Брукнеровата симфония, забелязал, че докато духовата секция свирела „пом-тиди-пом-пом“, виолончелите свирели „аа-дидли-аа-даа“. За да илюстрира примера си, той изпя двете парчета.

— Наистина ли! Изключително интересно! Никога не съм и помисляла за това — възкликна мисис Куонсет. — Моят покоен съпруг щеше да е истински щастлив да се запознае с вас, макар че вие сте толкова по-млад.

Беше почти изпила втората чаша шери и се чувствуваше великолепно. Какъв чудесен полет избрах, мислеше си тя, чудесен самолет и екипаж, стюардесите са учтиви и услужливи, пътниците — приятни с изключение на човека отляво, но той е без значение. Скоро ще сервират вечеря, а после, както беше подочула, щяха да прожектират филм с Майкъл Кийн, един от любимите й актьори. Какво повече може да желае човек от живота?

Мисис Куонсет се заблуждаваше, като смяташе, че в пилотската кабина има щурман. Такъв нямаше. „Транс Америка“, както и повечето големи авиокомпании, не използуваше щурман дори в презокеанските си рейсове, тъй като в съвременните реактивни самолети съществуваха множество радари и системи за радиоуправление. Пилотите благодарение на постоянната връзка със земята и указанията от диспечерските центрове осъществяваха навигацията на самолета.

Всъщност, ако на борда на Полет 2 имаше както едно време щурман, неговите изчисления върху картата за местонахождението на самолета щяха поразително да съвпаднат с тези, които Гереро изчисляваше грубо и приблизително. Още преди няколко минути той пресметна, че наближават Детройт. Беше прав. Знаеше, защото командирът в своето съобщение към пътниците бе обявил, че оттук нататък маршрутът им ще премине над Монреал, Фредерикстън, Ню Брънсуик, Кейп Рей и после Сент Джон, Нюфаундланд. Капитанът достатъчно го улесни, като оповести дори скоростта на самолета във въздуха и на земята и с това спомогна за още по-голямата точност на Гереровите изчисления.

Според неговите пресмятания, те щяха да прелетят над източните брегове на Нюфаундланд след около два часа и половина. Вероятно дотогава капитанът щеше да направи ново съобщение към пътниците и ако се наложеше, Гереро щеше да коригира някои неточности в своята карта. След това, съгласно предварителния план, Гереро щеше да почака още час, за да даде възможност на самолета да навлезе навътре над Атлантика, и тогава щеше да дръпне шнура на куфарчето си и възпламени динамитния заряд. В предчувствието си за този миг пръстите му, които държаха куфарчето, конвулсивно се стегнаха.

Сега, когато кулминационният момент бе толкова близо, той нямаше търпение да го дочака. А може би, помисли си той, няма да издържи до определеното време. След като веднаж преминат над Нюфаундлад, можеше всеки момент да пристъпи към действие.

След чашата с уиски Гереро се поуспокои. Въпреки че част от първоначалното му напрежение изчезна още като стъпи на борда, скоро след излитането отново го обхвана притеснение, особено когато тая стара лисица до него се опита да завърже разговор. Д.О. Гереро не желаеше да разговаря — нито сега, нито въобще; всъщност никакви повече разговори с никого в този живот. Единствено искаше да се отпусне и да мечтае за тристата хиляди долара, по-голяма сума той никога в живота си не бе притежавал, да помечтае за парите, които щяха да изплатят на Инес и на децата само след няколко дни.

В тоя момент още едно уиски щеше да му се отрази добре, но нямаше с какво да го купи. След неочаквано голямата сума, която плати за застраховката си, едва му бяха останали дребни пари за едно питие. Ще мине и без второ.

Както и преди той затвори очи. Опита се да си представи Инес и децата, когато научат за парите. Сигурно щяха да му бъдат благодарни за всичко, което е направил за тях, макар че никога нямаше да узнаят, че той бе жертвувал себе си, собствения си живот заради тях. А може би ще се досетят. В такъв случай той се надяваше правилно да изтълкуват постъпката му, макар че от личен опит знаеше, че често хората реагират изумително неочаквано и странно на добрини, сторени за тях.

Необяснимо защо: колкото и да си мислеше за Инес и децата, не можеше да си представи лицата им. Сякаш мислеше за хора, които никога не бе познавал.

За да разсее това, той започна да извиква във въображението си доларови банкноти с цифрата три, последвана от безкрайни нули. След малко като че ли се отпусна в дрямка, защото, щом отвори очи, бързо погледна часовника си — двадесет минути бяха изминали и една стюардеса се накланяше от пътеката. Стюардесата — красива брюнетка, която говореше с английски акцент — се обърна към него:

— Готови ли сте за вечерята, сър? В такъв случай разрешете ми да вдигна куфарчето ви!

4

Почти от първия миг, в който се срещна с адвоката Блиът Фриймантъл, оглавяващ делегацията на медоуудските жители, Мел Бейкърсфелд изпита към него инстинктивна неприязън. А сега, десетина минути, откакто стояха в кабинета му, тази неприязън прерасна в нескривано отвращение.

Изглежда адвокатът нарочно се държеше възможно най-противно и оскърбително. Още преди разговорът да започне, Фриймантъл подхвърли злобната си реплика, че не е дошъл за „празни приказки“, която Мел успя кротко да парира, макар че му стана неприятно. Оттук нататък всеки опит за обяснение на Мел бе посрещан със същата грубост и скептичност. Инстинктът му подсказваше, че този човек съзнателно се стреми да го предизвика с надеждата Мел да излезе от кожата си и направи невъздържани изказвания в присъствието на пресата. Но ако наистина такава беше стратегията на адвоката, Мел нямаше да се хване на въдицата му. С доста големи усилия той запази своя благоразумен и учтив тон.

Фриймантъл се възбунтува срещу, както той се изрази, „коравосърдечното безразличие на ръководството на летището спрямо здравето и благополучието на неговите довереници, жителите на Медоууд“.

Мел отвърна, че нито летището, нито авиокомпаниите, които го ползуват, проявяват коравосърдечие или безразличие.

— Напротив, ние сме съгласни, че шумът наистина представлява проблем, и правим всичко възможно по силите ни да се справим с него.

— Тогава вашите сили са жалки и нищожни! И какво сте направили? — Адвокатът Фриймантъл заяви: — Доколкото моите клиенти и аз виждаме — и чуваме — не правите нищо освен празни обещания, които не спазвате. Съвършено ясно е, че никой тук и пет пари не дава, ето защо сме решили да стигнем до съд.

Мел възрази, че това обвинение е невярно. Обясни, че съществува подробно изработена програма, съгласно която се избягват стартове от писта две-пет, насочена точно към Медоууд, винаги когато могат да се използуват други писти. Така че писта две-пет се ползува само при кацане, което причинява значително по-слаб шум, макар че този вариант намалява цялостната ефикасност на летището. Освен това пилотите от всички аеролинии са инструктирани да спазват мерките за намаляване на шума при излиталия над Медоууд и да завиват непосредствено след отделяне от земята, преди да достигнат селището. Диспечерите на въздушното движение им съдействуват в това отношение.

— Би трябвало да разберете, мистър Фриймантъл — добави Мел, — че това съвсем не е първата ни среща с жителите на селището. Обсъждали сме общите си проблеми много пъти.

— Но вероятно при тези срещи — отряза го Елиът Фриймантъл — не се е говорело достатъчно открито в очите.

— Открито или не, вие вероятно сега се опитвате да наваксате?

— Възнамеряваме да компенсираме много неща — изгубено време, разпилени усилия и недобросъвестност — последното не от страна на моите клиенти.

Мел реши да не отговори. Нищо не можеше да се постигне и за двете страни с подобна разправия, освен, може би, рекламна гласност на Елиът Фриймантъл. Мел забеляза, че моливите на репортерите препускаха по бележниците им. Единственото нещо, което адвокатът ясно проумяваше, бе как да предложи жив материал за пресата.

Мел реши, колкото му е възможно по-скоро в рамките на вежливостта, да сложи край на тези разговори. Той остро усещаше присъствието на Синди, която все още седеше така, както я бе заварила делегацията, макар сега да изглеждаше отегчена, което неизбежно ставаше, щом се заговореше по въпроси, свързани с летището. Този път обаче Мел й съчувствуваше. Като се има пред вид сериозността на това, което двамата разискваха, случаят Медоууд бе наистина досадно вмешателство.

Освен това Мел не преставаше да се безпокои за Кийт. Мислеше си какво ли става с него сега в радарната зала? Не трябваше ли да настоява Кийт да напусне дежурството си тази вечер и да продължат започнатия разговор, който — до момента, когато ги прекъсна ръководителят на полетите — сякаш бе тръгнал в желаната насока. Може би и сега не беше съвсем късно… После и Синди, а наистина тя има право на предимство пред Кийт, а ето че този хаплив като оса адвокат Фриймантъл продължава да се пени…

— След като вие сам споменахте за мерките за намаляване на шума — саркастично запита Елиът Фриймантъл, — бих искал да ви запитам какво става с тях тази вечер?

Мел въздъхна.

— Навън вилнее буря вече три дни. — Погледът му обхвана останалите хора в делегацията. — Сигурен съм, че всички сте я усетили. Тя създава извънредни затруднения.

Той обясни за задръстването на писта три-нула, временната необходимост да се излита от писта две-пет и неизбежния шум над Медоууд.

— Разбираме всичко това — заговори един от делегацията. Той бе човек с груба челюст, оплешивяващ, когото Мел бе виждал при други обсъждания на този въпрос. — Знаем, че има буря, мистър Бейкърсфелд. Но ако живеете точно отдолу и знаете защо самолетите минават над вас, от това не ви става по-добре, независимо има ли буря, или не. Между впрочем името ми е Флойд Занета. Аз бях председател на събранието…

Елиът Фриймантъл ловко го прекъсна.

— Извинете ме, но преди да продължим, трябва да изтъкнем още едно обстоятелство. — Явно адвокатът нямаше намерение да дава свобода на хората от делегацията, макар и за малко Той се обърна към Мел и хвърли бегъл страничен поглед към журналистите. — Не е единствено шумът, който изпълва домовете и трещи в ушите на жителите от Медоууд, макар че това само по себе си е ужасно — той разбива нервите, руши здравето, лишава дечицата от така необходимия им сън. Съществува и физическа инвазия…

Тук Мел го прекъсна:

— Сериозно ли предлагате като единствен изход на създалата се днес ситуация да се закрие летището?

— Не само че предлагам това, но и ще ви заставим да го направите! Преди миг споменах за физическа инвазия върху живота на гражданите. Ето това ще докажа пред съда от името на моите доверители. И ние ще спечелим!

Останалите членове на делегацията, включително и Флойд Занета, кимнаха в негова подкрепа.

Давайки възможност на думите си да постигнат желания от него ефект, Елиът Фриймантъл се размисли. Реши, че е стигнал достатъчно далеко. Разочарова го това, че въпреки злобните си усилия, не можа да накара генералния директор на летището да избухне. Същата техника той бе използувал и преди, често с успех; тази техника наистина бе добра, защото избухливите хора неизменно експлодираха в присъствие на печата, което бе и главната цел на Фриймантъл. Но Бейкърсфелд, макар и видимо отегчен, бе достатъчно ловък, за да не попадне в този капан. Нищо, няма значение, мислеше си Елиът Фриймантъл. Все пак той успя. Видя как репортерите прилежно записваха всяка негова дума, а неговите думи (като се махне подигравателния и заядлив тон) добре щяха да звучат в печата, дори по-добре, помисли си той, от предишната му реч на събранието.

Разбира се, Фриймантъл си даваше сметка, че всичките разговори тук са само словесно жонглиране. От тях нищо нямаше да излезе. Дори да успееха да склонят генералния директор на летището Бейкърсфелд на своя страна — което беше почти невероятно, — той самият нищо не можеше да предприеме. Летището беше факт, то съществуваше реално и нищо не можеше да промени тази реалност — такава, каквато е и където е. Не, целта на неговото посещение тази вечер тук бе донякъде да привлече общественото внимание, но главно (от гледна точка на адвоката Фриймантъл) да убеди жителите на Медоууд, че са си избрали решителен защитник, така че потокът от договорни формуляри (както и паричните чекове) да не спира да се лее към кантората на Фриймантъл и Сие.

Колко жалко, мислеше си Фриймантъл, че цялата тълпа от медоуудски жители, която чакаше долу, не можа да го чуе как самоотвержено атакува заради тях този Бейкърсфелд. Но затова пък ще прочетат словото му в утрешните вестници. Освен това Елиът Фриймантъл съвсем не смяташе, че разговорът в момента ще бъде последната точка от тазвечершната програма на летището. Той бе вече обещал на телевизионните екипи, които чакаха долу, че след разговорите с директора ще направи публично изявление. Надяваше се, че телевизионните камери са вече разставени в централната зала и макар че тоя негър, полицейският лейтенант, забраняваше всякакви демонстрации, Фриймантъл щеше ловко да превърне своето изявление пред телевизията в успешна демонстрация.

Само преди миг Елиът Фриймантъл спомена, че ще поведе съдебен процес — и както бе успял по-рано тази вечер да убеди жителите на градчето, този процес щеше да бъде основната му дейност в защита на техните интереси. „Моето призвание е законът — беше им казал той. — Законът и нищо друго.“ Това, разбира се, не беше истина. Но политиката на Фриймантъл можеше да се извръща и огъва според изискванията на случая.

— Какви съдебни действия ще предприемете — посочи Мел Бейкърсфелд, — това си е ваша работа. Все пак бих ви припомнил, че съдът поддържа правото на летищата да действуват независимо от съседните селища, тъй като представляват обществена необходимост и удобство.

Веждите на Фриймантъл се стрелнаха нагоре:

— Аз не съм очаквал, че вие също сте адвокат.

— Аз не съм адвокат и съм сигурен, че съзнавате този факт.

— Напротив, за момент почнах да се колебая — подигравателно се ухили Фриймантъл. — Защото аз съм адвокат, и то с известен опит. Също така искам да ви изтъкна, че съществуват съдебни прецеденти в полза на моите доверители. — И както пред събранието, той изстреля внушителен поменик от съдебни дела — „САЩ срещу Козби“, „Григз срещу Алигени“, „Торнбърг срещу Портланд“, „Мартин срещу Сиатъл“.

Това развесели Мел, макар да не го показа. Той бе запознат с тези дела. Познаваше и други, с драстично различни решения, за които Елиът Фриймантъл или не знаеше, или предпазливо бе предпочел да не спомене. Мел подозираше, че второто е по-вероятно, но нямаше намерение да се впуска в съдебен спор. Това щеше да стане, ако и когато му дойде времето, в съда.

И все пак Мел не виждаше защо трябва да оставя адвоката, когото сега още по-яростно ненавиждаше, да си прави каквото си ще. Като се обърна към цялата делегация, Мел обясни защо се стреми да избягва съдебни разправии, но добави:

— Тъй като сме се събрали, бих искал да ви кажа някои неща по въпроса за летищата и шума изобщо.

Забеляза, че Синди започна да се прозява.

Фриймантъл моментално реагира:

— Съмнявам се, че това ще ни е нужно. Следващата стъпка от наша страна…

— Ооо! — Мел реши да изостави своя мек тон и заговори настъпателно: — Означава ли това, че след като аз ви изслушах търпеливо, вие и вашата делегация не сте готови да ми отвърнете със същата учтивост?

Занета, който бе проговорил и преди, изгледа останалите:

— Струва ми се, трябва…

Мел го прекъсна остро:

— Нека мистър Фриймантъл отговори.

— Наистина няма смисъл — адвокатът се усмихна ласкаво — да се повишава глас или да се държим непристойно.

— В такъв случай, защо вършехте точно тези две неща, откакто влязохте в кабинета ми?

— Ъх, аз не мисля…

— Аз пък мисля!

— Не чувствувате ли, че почвате да губите самообладанието си, мистър Бейкърсфелд?

— Не! — усмихна се Мел. — Мъчно ми е, че ще ви разочаровам, но не е така. – Усещаше, че бе взел преднина, сварвайки адвоката неподготвен за такъв отпор. Сега той продължи: — Вие наговорихте доста приказки, мистър Фриймантъл, и не всички с учтив тон. Има някои неща, които аз бих искал да се отбележат. Сигурен съм, че ако не някой от вас, то поне пресата ще прояви интерес и към двете страни.

— О, не че ние не проявяваме интерес! Само че всичките тия блудкави извинения сме ги чували и преди. — Както винаги, Елиът Фриймантъл бързо се съвземаше. Но пред себе си той беше длъжен да признае, че първоначалното меко държане на Бейкърсфелд беше приспало неговата бдителност и острата контраатака го порази неочаквано. Изведнъж осъзна, че генералният директор на летището е по-проницателен, отколкото той предполагаше.

— Не съм споменал, че ще поднасям извинения — подчерта Мел. — Става дума за един общ поглед върху шума и ситуациите на летището.

Фриймантъл сви рамене. Напрягаше мисълта си да открие някакъв нов подход, важен и любопитен за пресата, за да отклони вниманието от себе си. Но в момента не виждаше как да предотврати станалото.

— Дами и господа — започна Мел, — когато влязохте тази вечер, се заговори за откровени и прями разговори от двете страни. Мистър Фриймантъл използува своя шанс. Сега аз ще бъда също толкова откровен.

Мел усети, че бе изцяло спечелил вниманието на двете жени и четиримата мъже в делегацията, както и на журналистите. Дори Синди тайно го наблюдаваше. Той продължи да говори кротко:

— Всички тук знаят или поне би трябвало да знаят мерките, които предприехме на международното летище „Линкълн“, за да облекчим живота на хората в околностите на летището от гледна точка на шума. Някои от тези мерки вече се споменаха, съществуват и други, като например използуването на отдалечени площадки за изпробване на двигатели, и то само в определени часове на деня.

Елиът Фриймантъл, който неспокойно се въртеше на стола си, го прекъсна:

— Но вие признахте, че тези така наречени системи на практика не се прилагат.

— Не съм признал нищо подобно — сряза го Мел. — В повечето време те се прилагат, въпреки възможните компромиси. Признах, че тази вечер не се прилагат поради изключително тежките атмосферни условия Ако говорим честно, и аз да съм пилот, в такова време при излитане не бих намалил мощността на двигателите. Подобни ситуации неизбежно ще се повтарят от време на време.

— През всичкото време!

— Не, сър! И моля ви, позволете ми да довърша! — Без да спира, Мел продължи: — Фактите са следните: летищата — тук и навсякъде — вършат почти всичко, което е по силите им, за намаляване на шума. Може би няма да ви се хареса и не всеки в нашия бизнес го признава, но истината е такава: едва ли някой би могъл нещо повече да направи. Не може да накараш едно чудовище, тежащо стотици тонове, с мощни двигатели да се движи на пръсти. Когато огромен реактивен самолет каца или излита, неизбежно ще разтърсва адски хората, които са наблизо. — По устните на някои пробегнаха бързи усмивки, но Фриймантъл седеше намръщен. — И ако имаме нужда от летища — а явно имаме, — някой някъде ще трябва да се примири с шума или да се премести.

Сега беше ред на Мел да забележи как писалките на репортерите бързо препускаха по листовете.

— Вярно е също така — продължи Мел, — че авиоконструкторите работят върху приспособления за заглушаване на шума, но — ще бъда откровен с вас — малцина хора в самолетната индустрия гледат сериозно на този проблем и наистина не полагат за него максимални старания, както при разработката на някой нов модел. При най-добрия случай новите мерки ще бъдат палиативни. Ако не ми вярвате, нека ви припомня, че макар и камионите да съществуват много по-дълго от самолетите, никой досега не е изобретил за тях наистина ефективен заглушител. Още нещо трябва да се има пред вид: докато се измисли някакъв приличен заглушител за един реактивен двигател, ще влязат в употреба нови, още помощни реактивни двигатели, които, дори с вградени заглушители, ще бъдат по-шумни от досегашните. Както виждате — добави Мел, — аз съм абсолютно искрен.

Една от жените в делегацията глухо промърмори:

— Да, наистина сте напълно искрен.

— Това ме кара да погледна в бъдещето — продължи Мел. — Идват нови модели, нови поколения реактивни самолети-бегемоти като „Локхийд 500“, които скоро ще се включат в редовни полети. А след тях — свръхзвуковите транспортни самолети — „Конкорд“ и други. Тези като „Локхийд 500“ не са свръхзвукови-това означава, че те няма да надвишават скоростта, на звука и техният шум ще е малко по-голям от този на досегашния. Свръхзвуковите ще имат изключително шумни двигатели и още — звуковият гръм, който ще се получава при преминаването на звуковата бариера. И тогава ще имаме истински проблем с шума, много по-страшен от сегашния. Може би сте чели или слушали — както и аз — оптимистичните прогнози, че звуковият гръм ще става високо над градовете и летищата и въздействието му върху земята ще бъде минимално. Не вярвайте в това! Беда застрашава всички нас, хората на земята, хора като мен, които управляват летища и авиокомпании, инвестирали милиони долари за съоръжения. Те трябва непрекъснато да се използуват, иначе ще банкрутираме. Вярвайте ми, ще дойде време, когато ще мечтаем за този шум, който не понасяме в момента.

— И така, какво предлагате на моите доверители? — саркастично запита Елиът Фриймантъл. — Още отсега ли да постъпят в приютите за душевно болни, или да почакат, докато вие и вашите бегемоти ги прогоните оттук?

— Не! — твърдо отговори Мел. — Не казвам такова нещо! Просто споделям чистосърдечно, както вие самият пожелахте. Не предлагам готови отговори. Нито пък правя обещания, които летището няма да изпълни. Казвам също, че според мен шумът по летищата ще се увеличава. Иска ми се да ви напомня, че проблемът не е нов: той съществува, откакто съществуват влаковете и откакто към тях се присъединиха камионите, автобусите и автомобилите. Същият проблем възникна, когато през населените места започнаха да се прокарват автостради или когато започнаха да се строят летища и да се разрастват. Всичко това се прави за доброто на хората — поне така мислим ние, — те създават шум и независимо от усилията ни ще продължават да го създават. Камиони, влакове, автостради, самолети — всичко това съществува. Те са станали част от нашия живот и докато не променим своя начин на живот, длъжни сме да се примиряваме с техния шум.

— С други думи, моите клиенти трябва да се откажат от всяка идея за спокойствие, несмущаван сън, уединение и тишина до края на живота си?

— Не — каза Мел. — Мисля, че ще трябва да се преместят. Не говоря официално, разбира се, но съм убеден, че в последна сметка летищата ще са принудени да хвърлят милиони и да откупят населените места наоколо им. Много от тези райони ще се превърнат в индустриални зони, където шумът ще е без значение. Естествено, ще се предложат разумни компенсации на тези, които са притежавали домове близо до летища и са били принудени да ги напуснат.

Елиът Фриймантъл стана и подкани останалите от делегацията да го последват.

— Последните ви думи — обърна се той към Мел — са единственото разумно нещо, което чух тази вечер. Но компенсацията може да се изплати и по-рано, отколкото очаквате, и в много по-голям размер. — Фриймантъл кимна отривисто. — Ще се срещнем отново в съда.

Той излезе и останалите го последваха.

През вратата към антрето Мел чу как една от жените възкликна:

— Вие бяхте възхитителен, мистър Фриймантъл. На всички ще разкажа.

— А, благодаря ви, благодаря…

Гласовете затихнаха. Мел тръгна към вратата, за да я затвори.

— Съжалявам, че така се получи — обърна се той към Синди. Сега двамата бяха отново сами и той не знаеше какво още биха могли да си кажат.

Синди отвърна ледено:

— Напълно в твоя стил. Трябвало е да се ожениш за летище.

В това време Мел забеляза, че един от репортерите, Томилсън от „Трибюн“, се бе върнал в приемната.

— Мистър Бейкърсфелд, може ли да ви видя за момент?

— Какво има? — уморено попита Мел.

— Останах с впечатлението, че не сте във възторг от мистър Фриймантъл?

— Ще ме цитирате ли?

— Не, сър.

— Тогава впечатлението ви не ви лъже.

— А може би това ще представлява интерес за вас! — каза репортерът.

И той му подаде екземпляр от писмените договори, които Елиът Фриймантъл беше раздал по време на събранието на жителите от Медоууд.

— Как ви попадна това? — попита Мел, след като го прочете.

Репортерът му обясни.

— Колко хора присъствуваха на събранието?

— Преброих ги. Грубо, шестстотин.

— И колко от тези договори бяха подписани?

— Не зная със сигурност, мистър Бейкърсфелд, но струва ми се сто и петдесет бяха подписани и върнати. Много от присъствуващите казаха, че ще изпратят своите договори по пощата.

Мел мрачно се замисли: сега той си обясни театралното позиране на Елиът Фриймантъл, разбра защо и на кого адвокатът се е стремял да направи впечатление.

— Предполагам, че вие правите същата аритметика, която направих и аз? — попита репортерът Томилсън.

Мел кимна.

— Получава се прилична сума.

— Наистина не бих възразил на мен да ми се падне част от нея.

— Може би ние с вас сме си избрали погрешни професии? Вие ли пишете за събранието в Медоууд?

— Да.

— И нима никой от присъствуващите не забеляза, че цялостният законен хонорар на адвоката ще достигне най-малко петнайсет хиляди долара?

Томилсън поклати глава:

— Или не са се сетили за това, или пък им е все едно. Освен това Фриймантъл е личност, хипнотизатор дори, бих казал. Те го гледат в устата като омагьосани.

— Ще споменете ли това в репортажа си? — и Мел му върна договора.

— Разбира се, но не се учудвайте, ако не се появи във вестника. Ще го задраскат от редакцията. Много са предпазливи с професионални съдебни проблеми. Освен това от юридическа гледна точка тук няма нищо нередно.

— Не, разбира се — отвърна Мел, — но това е неетично и едва ли ще се хареса на адвокатската колегия. Но не е незаконно. Обществеността на Медоууд трябваше да си наеме един адвокат, който да защищава интересите не на отделни личности, а на селището. Но ако хората са лековерни и искат адвокатите да разбогатяват, това си е тяхна работа.

— Мога ли да цитирам част от думите ви? — ухили се Томилсън.

— Вие влязохте с думите, че вестникът ви няма да печата това, което говорим, спомняте ли си?

— О’кей.

Ако можеше да допринесе някаква полза, Мел би замълчал и оставил да го цитират. Но знаеше, че е безсмислено. Знаеше също, че адвокати като Фриймантъл кръстосват из цялата страна, подписват договори с групи хора и после тормозят летища, авиолинии и понякога — пилоти.

Мел не беше против съдебните разправии: всеки имаше право на съдебна защита. Но за съжаление в много случаи хората биваха подвеждани, залъгвани с празни надежди; цитираха им като примери внушително-звучащи, но едностранчиви извадки от съдебни процеси, като тези, които Елиът Фриймантъл ползуваше тази вечер. В резултат на това в съда се завеждаха безброй дела — скъпи и времеемки процеси, повечето предварително осъдени на провал, от които само ангажираните адвокати изплуваха като победители.

Ако бе научил Мел тези факти от Томилсън преди, той щеше да насочи думите си към делегацията, да наостри вниманието им към Елиът Фриймантъл, да ги предупреди в какво несигурно начинание се впускат. Сега бе твърде късно.

— Мистър Бейкърсфелд — каза репортерът от „Трибюн“, — бих искал да ви запитам още нещо — за летището въобще. Ако ми отделите няколко минути…

— Във всяко друго време — с удоволствие! — Мел вдигна ръце безпомощно. — Но точно в момента са ми се струпали петнайсет неща наведнъж.

— Ясно. Все пак ще се навъртам тук още малко. Дочувам, че шайката на Фриймантъл мъти нещо долу. Така че по-късно, ако се удаде възможност…

— Ще направя каквото мога — отговори Мел, макар че нямаше намерение да се задържа повече на летището тази вечер. Той уважаваше желанието на Томилсън да се разрови под повърхността на всеки проблем, който описваше, но на Мел му бе дошло до гуша от делегации и репортери в една вечер.

А що се отнася до това, което Фриймантъл и хората от Медоууд „мътят долу“, Мел реши да го остави на грижите на лейтенант Ордуей и неговите полицаи.

5

Когато Мел затвори вратата след репортера, Синди стоеше права и надяваше ръкавиците си. Тя подхвърли кисело:

— Петнайсет неща наведнъж, така май каза. Каквито и да са останалите четиринайсет, сигурна съм, че ще са с предимство пред мен!

— Приказки! — запротестира Мел. — Ти отлично го знаеш. Вече ти се извиних. Не съм очаквал, че така ще се случи — или поне не всичко наведнъж.

— Но това ти доставя удоволствие, нали? Всичко това. Много повече държиш на тези неща, отколкото на мен, на дома, на децата, на благовъзпитаното общество.

— Ах! — възкликна Мел. — Чудех се кога ще опреш до това! По дяволите! Защо отново започваме борба! Нали разрешихме въпроса, така ли е? Не бива отново да влизаме в престрелка!

— Не — каза Синди. Изведнъж я обхвана униние. — Разбира се, не!

Последва неловка пауза. Мел пръв я наруши:

— Слушай, разводът е доста сложно нещо и за двама ни. За Роберта и Либи също. Ако имаш някакви колебания…

— Нали приключихме вече с този въпрос?

— Да, но ако искаш, може да го обсъдим още петдесет пъти.

— Не желая — Синди решително разтърси глава. — Не изпитвам никакви колебания. Нито пък ти, нали?

— Не — отговори Мел. — Боя се, че и аз.

Синди понечи да каже нещо, но се спря. Готвеше се да разкаже на Мел за Лайънъл Ъркът, но реши, че не е нужно. Имаше достатъчно време Мел сам да разкрие този факт. А що се отнася до Дерик Идън, за когото Синди мислеше през цялото време, докато делегацията от Медоууд беше в кабинета, тя нямаше никакво намерение да разкрива неговото съществуване нито на Мел, нито на Лайънъл.

На вратата се чу почукване — леко, но отчетливо.

— О, боже! — промърмори Синди. — Няма ли поне минутка спокойствие?

Мел раздразнено се провикна:

— Кой е?

Вратата се отвори.

— Самата аз — каза Таня Ливингстън. — Мел, имам нужда от твоя съвет… — Щом видя Синди, тя се закова. — Извинявайте. Мислех, че си сам.

— Ще бъде сам — отвърна Синди, — само след няколко секунди.

— Прощавайте много! — Таня пламна. — Ще дойда по-късно, мистър Бейкърсфелд. Не искам да ви безпокоя.

Синди изгледа от горе до долу Таня, все още в униформата на „Транс Америка“.

— Време беше някой да ни обезпокои — каза Синди. — Едва минаха три минути, откакто излязоха последните хора оттук, а повече от три минути ние никога не сме бивали заедно. — Тя се обърна към Мел. — Така ли е?

Той поклати глава, без да отговори.

— А между другото — Синди отново се обърна към Таня, — любопитно ми е да узная откъде сте толкова сигурна коя съм аз?

За миг Таня бе изгубила обичайното си самообладание. Дошла вече на себе си, тя леко се усмихна:

— Струва ми се, че отгатнах. Синди вдигна вежди.

— Значи ли, че и аз трябва да направя същото? — тя погледна към Мел.

— Не! — каза той и ги представи една на друга.

Мел чувствуваше, че Синди мислено оценява Таня. Той ни най-малко не се съмняваше, че жена му си е съставила определено заключение за отношенията му с Таня. Отдавна се беше убедил, че интуитивните оценки на Синди за връзките между мъже и жени са изумително точни. Освен това сигурен беше, че начинът, по който представи Таня, го е издал. Съпрузите обикновено твърде добре познават всички нюанси в речта на партньора си и трудно можеха да прикрият каквото и да било. Дори нямаше да се изненада, ако Синди отгатне за срещата му с Таня по-късно през нощта, макар че, мислеше си той, това бе все още в сферата на въображението.

Всъщност, каквото и да разбере или отгатне Синди, нямаше Значение. В края на краищата тя бе тази, която поиска развод, тогава защо ще възразява срещу някоя друга жена в живота на Мел? А какво означаваше Таня за самия него, той все още не знаеше. Но това са логични разсъждения, помисли си Мел. А жените — включително Синди, може би и Таня — рядко биват логични.

Последната му мисъл се оказа вярна.

— Трябва да си щастлив — заговори Синди с фалшива нежност, — че не те посещават само скучни старчески делегации със своите проблеми. — Тя изгледа Таня. — Вие също ли казахте, че имате проблем?

Таня невъзмутимо издържа на погледа й.

— Казах, че идвам за съвет.

— А, така ли? Какъв съвет? По работа, личен?… Или вече забравихте?

— Синди — остро я сряза Мел, — престани! Нямаш право…

— За какво нямам право? И защо да престана? — гласът й бе подигравателен. Струваше му се, че този разговор й носи някакво перверзно удовлетворение. — Нима не си ми повтарял непрекъснато, че не проявявам интерес към твоите грижи? Сега съм цялата в слух да чуя проблема на твоята приятелка… ако въобще съществува такъв.

Таня стегнато заговори:

— Идвам във връзка с Полет 2 — после добави: — Това е рейсът за Рим на „Транс Америка“, мистър Бейкърсфелд. Излетя преди час.

— Какво има около Полет 2? — запита Мел.

— Да ви кажа истината — подвоуми се Таня, — не съм напълно сигурна.

— Продължавайте — насърчи я Синди, — измислете нещо.

— Млъкни! — скастри я Мел и се обърна към Таня. — Какво има?

Таня хвърли поглед към Синди и после му предаде разговора си с митническия инспектор Стандиш. Описа му човека, който подозрително притискал куфарчето си, и съмненията на Стандиш.

— И се качи на борда на Полет 2?

— Качи се.

— Дори да е контрабандист — каза Мел, — това засяга италианците. Нашите митници не се интересуват. Те са за принципа: всяка страна да се грижи за себе си.

— Знам това. Така мисли и нашият РПП. — Таня предаде разговора си с ръководителя на пътнически превози, завършил с припряните, но твърди думи: „Забрави за случая.“

Мел беше озадачен.

— Добре де, не разбирам тогава защо…

— Казах ви, че не съм сигурна, може би съм постъпила глупаво. Но мисълта за този човек не ме оставя на мира и започнах да проверявам…

— Какво да проверяваш?

И двамата бяха вече забравили присъствието на Синди.

— Инспектор Стандиш ми каза, че съмнителният пътник с дипломатическото куфарче се е качил почти последен на самолета. Сигурно е било така, защото аз бях на изхода и съм пропуснала да забележа една стара жена… — Тя се коригира: — Но това няма значение. Както и да е, преди няколко минути отидох при контрольора на изхода за Полет 2 и заедно прегледахме списъците и билетите. Той не можа да си спомни човека с куфарчето, но се спряхме на пет имена.

— И после?

— Водена просто от някакво предчувствие, позвъних на нашите регистрационни гишета да видя дали там си спомнят нещо за някой от тези петимата. На гишетата на летището никой не им е обърнал внимание. Но в града един от чиновниците си припомни за човека с куфарчето. Не си спомнял името му, но описанието съвпадна напълно.

— Аз все още не виждам какво има толкова необикновено. Той е трябвало някъде да се регистрира и се е регистрирал в града.

— Да, но чиновникът го е запомнил, защото му е направило впечатление, че пътникът не носи никакъв багаж, освен куфарчето си, и бил ужасно нервен.

— Много хора нервничат преди полет… — изведнъж Мел замълча и се намръщи. — Пътува за Рим, без никакъв багаж?!

— Точно така. Освен малкото дипломатическо куфарче, което инспектор Стандиш е забелязал. Чиновникът в града го нарече дори чанта.

— Но кой тръгва на такъв път без багаж? Изглежда ненормално.

— Аз същото си помислих — Таня отново се двоумеше. — Ненормално, освен ако…

— Ако какво?

— Освен ако не знаеш, че самолетът, с който пътуваш, никога няма да достигне до местоназначението си. Само ако предварително си сигурен в това, няма да ти е нужен никакъв багаж.

— Таня — меко заговори Мел, — какво искаш да кажеш?

Тя отвърна с неловкост:

— Не съм убедена, затова и дойдох при вас. Като се замислиш, изглежда глупаво и мелодраматично, но само…

— Продължавай!

— Добре: да предположим, че този човек въобще не пренася контрабанда, както ние допускаме. Да предположим, че причината да пътува без багаж, да нервничи, да притиска тревожно куфарчето си, както забелязал инспектор Стандиш… е, че вътре в това куфарче има не контрабандна стока… а бомба!

Те се гледаха един друг втренчено. Мозъкът на Мел работеше усилено, преценяваше възможностите. Идеята, която Таня току-що подхвърли, му се струваше далечна и нелепа. Но все пак… в миналото понякога ставаха подобни неща. А как да решиш дали и този случай не е такъв? Колкото повече се замисляше, толкова повече му се струваше, че целият епизод на човека с куфарчето е съвършено невинен. Може би наистина е така. Ако вдигне тревога, а тя се окаже напразна, ще излезе глупак в очите на всички. Естествено, на никого не му се иска да го смятат за глупак, но нима това има значение, ако мислим за безопасността на самолета и пътниците? Съвсем не. От друга страна, трябваше да съществува по-убедителна причина, освен предположенията и предчувствията, за да се вдигне тревога! Дали може да се открие, чудеше се Мел, някаква улика, която да потвърди или да разсее съмненията им?

В този момент нищо не му идваше наум.

Но все пак някои догадки можеха да проверят. Подозрението, което го обхвана, можеше да се заличи — или затвърди — само с един телефонен разговор. Вероятно срещата му с Върнън Димирест преди час-два и споменът за конфликта им пред Съвета на пълномощниците го наведе на тази мисъл.

За втори път тази вечер Мел погледна в своя джобен телефонен указател. Избра номера на застрахователната компания, чиито гишета се намираха в централната зала на аерогарата. Чиновничката, която вдигна телефона, бе дългогодишна служителка и Мел добре я познаваше.

— Мардж — каза той, — обажда ти се Бейкърсфелд. Продадохте ли доста застраховки тази вечер за Полет 2 на „Транс Америка“?

— Малко повече от обикновено, мистър Бейкърсфелд. Но за всички полети това е нормално при лошо време. За Полет 2 аз продадох десетина и знам, че Бъни, колежката ми, е продала няколко.

— Бих искал — помоли я Мел — да ми прочетеш всички имена и сумите на застраховките. — Щом като усети, че служителката се колебае, той продължи: — Ако трябва, ще се обадя на началника ви да поискам разрешение. Но ти знаеш, че той няма да откаже, а повярвай ми, въпросът е важен. По този начин ще спестим време.

— Добре, мистър Бейкърсфелд, щом като трябва. Но ще почакате няколко минути да събера всички полици.

— Ще почакам.

Мел чу, че тя остави слушалката и се извини пред някого на гишето за прекъсването. Дочу шумолене на хартии, после гласа на друго момиче, което попита: „Нещо не е в ред ли?“

Като покри слушалката с ръка, Мел запита Таня:

— Как е името на човека, този с куфарчето?

Таня погледна в някакво листче.

— Гереро или Береро. Написано е и по двата начина. — Забеляза как Мел се стресна. — Инициалите са Д.О.

Ръката на Мел все още покриваше телефона. Умът му трескаво работеше. Жената, която бяха довели в кабинета му преди половин час, също се казваше Гереро. Така му бе казал лейтенант Ордуей. Полицаите на летището я бяха открили, че се мотае из аерогарата. Според Нед Ордуей жената била разстроена, плачела и полицаите не могли нищо смислено да изтръгнат от нея. Мел искаше да разговаря с тая женица, но не му остана време. Той я забеляза, че се готви да си тръгва, когато влезе делегацията от Медоууд. Разбира се, между нея и оня пътник може би няма никаква връзка…

В телефонната слушалка ясно звучаха разговорите в застрахователното гише на фона на основния шум в централната зала.

— Таня — тихо каза той, — преди двадесетина минути в приемната отпред чакаше жена на средна възраст, оръфана, развлечена и цялата мокра. Струва ми се, че излезе, когато нахълтаха тук други хора, но може би все още се върти наоколо. Ако е някъде отпред, моля те, доведи я. Откриеш ли я, не й позволявай да се отделя от тебе. — Таня го изгледа учудено. — Името й е мисис Гереро.

Таня излезе от кабинета. Момичето от застрахователното гише се върна на телефона:

— Събрах всички полици, мистър Бейкърсфелд. Готов ли сте да чета имената?

— Давай, Мардж!

Заслуша се внимателно. Към края на списъка тя прочете едно име, което го накара да настръхне. Гласът му стана настоятелен:

— Кажи ми полицата му? Ти ли я изписа?

— Не. Тя е на Бъни. Ще ви я дам да разговаряте с нея.

Мел изслуша обясненията на другото момиче, после й зададе няколко въпроса. Разговорът беше кратък. Той положи слушалката и набираше друг телефон, когато Таня се върна.

Макар очите й да бяха пълни с множество въпроси, които Мел за момента се направи, че не забелязва, Таня незабавно докладва:

— На мецанина няма никой. Долу все още се тълпят милиони хора и е невъзможно да се открие никой. Да повикаме ли по радиоуредбата?

— Ще опитаме, макар да нямам надежда.

Мел се съмняваше, че съпругата Гереро е в течение на случая и едва ли едно обявление по уредбата щеше да им помогне. Освен това тя вероятно бе вече напуснала летището и бе на половината път за града. Укоряваше се, задето не разговаря с нея, както възнамеряваше, но бяха изникнали други неща: делегацията от Медоууд, тревогата по брат му Кийт — Мел си спомни, че бе решил да се върне обратно в кулата… добре, това сега можеше да почака… после и Синди. Виновно се стресна, защото изведнъж забеляза, че Синди си бе отишла.

Протегна се към микрофона от високоговорителната уредба на бюрото си и го подаде на Таня.

В този момент вдигнаха телефона, който беше набрал — полицейската служба на летището. Мел остро запита:

— Търся лейтенант Нед Ордуей! Все още ли е на летището?

— Да, сър. — Дежурният полицейски сержант позна гласа на Мел.

— Намерете го час по-скоро. Ще чакам така. А между другото, как беше малкото име на онази жена, Гереро, която вашите хора бяха открили из аерогарата? Мисля, че го знам, но да съм сигурен.

— Един момент, сър. Ще погледна — и след миг отговори: — Името е Инес, Инес Гереро. Вече повикахме лейтенанта по радиостанцията.

Мел знаеше, че лейтенант Ордуей, както и много други на летището, носеше джобен радиоприемник, който издаваше бибипкащ сигнал, ако го търсеха спешно. Несъмнено в този момент Ордуей бързаше към някой телефон.

Мел даде на Таня някои бързи наставления, после натисна бутона на високоговорителя, който превишаваше по мощност всички останали на летището. През отворените врати на приемната си чу как обявяването за полет на „Американ еърлайнз“ бе прекъснато по средата на изречението. Само два пъти през своята осемгодишна служба като генерален директор беше използувал този микрофон. Първия път — дълбоко врязал се в паметта му — той извести за смъртта на президента Кенеди, а вторият път бе година по-късно, когато едно детенце се бе изгубило и разплакано бе попаднало право в кабинета на Мел. Обикновено се спазваше определен принцип на предаване на изгубени деца, но този път Мел сам използува микрофона, за да открие изпадналите в паника родители.

Той кимна към Таня да започва съобщението си, макар че все още не му бе ясно защо търсят тази Инес Гереро и дали въобще бе станало нещо нередно. Но инстинктът му подсказваше, че има основания за тревога; че нещо сериозно се бе случило или ще се случи. А когато си изправен пред подобна загадка, най-разумното бе неотложно да събереш всички частички от информация с надеждата, че някак си, с помощта на други хора, ще съумееш да ги сглобиш и да се добереш до отговора.

— Моля за внимание! — заговори Таня със своя ясен, спокоен глас, който сега проникваше във всички кътчета на аерогарата. — Умолява се мисис Гереро или Береро да се яви незабавно в кабинета на генералния директор на летището. Помолете кой да е служител на летището да ви упъти. Ще повторя…

Телефонът на Мел избръмча. Беше лейтенант Ордуей.

— Търсим тази жена — съобщи му Мел. — Тази, която беше тук, Гереро. Съобщаваме по…

— Да, чувам съобщението… — отговори Ордуей.

— Спешно ни трябва. Ще ти обясня по-късно. Засега, повярвай ми…

— Да, ясно. Кога я видяхте за последен път?

— Когато беше с тебе в приемната ми.

— Ясно. Още нещо?

— Това нещо може да се окаже сериозно. Предлагам ти да зарежеш всичко и да вдигнеш на крак своите хора. И независимо дали ще я откриеш, намини насам по-скоро.

— Разбрано! — Ордуей затвори телефона.

Таня завърши съобщението си и изключи микрофона. Мел чу, че отвън веднага се разнесе ново съобщение: „Моля, мистър Лестър Мейнуеаринг и съпровождащите го лица незабавно да се явят на главния вход на аерогарата!“

„Лестър Мейнуеаринг“ на кодирания език на летището означаваше „полицай“. Съобщението заставяше най-близкият дежурен полицай да се яви на уреченото място. „Съпровождащите го лица“ означаваше всички полицаи на летището. Повечето летища използуваха подобни кодове, за да вдигнат на крак полицаите си, без да привличат вниманието на пътниците.

Ордуей не губеше нито минутка време. Несъмнено той щеше да инструктира своите хора за Инес Гереро веднага щом се съберат на главния вход.

— Обади се на твоя РПП — обърна се Мел към Таня. — Кажи му да дойде тук възможно най-бързо. Обясни му, че се отнася за нещо важно. — И после повече на себе си добави: — Най-напред ще събера всички тук.

Таня позвъни и докладва:

— На път е. — В гласа й се долавяше нервност.

Мел се приближи към вратата на кабинета си и я затвори.

— Ти още не си ми разказал какво откри? — попита Таня.

Мел започна внимателно да подбира думите си.

— Твоят човек, Гереро, който не носи никакъв багаж освен своето дипломатическо куфарче и когото ти подозираш, че може да носи бомба на борда на самолета, се е застраховал непосредствено преди излитане за триста хиляди долара. Застраховката е в полза на Инес Гереро. Заплатил е полицата с последните си останали дребни пари.

— Господи боже! — Лицето на Таня побледня и тя зашепна: — О, божичко… Не! Не! Не!

6

Имаше дни — днешният беше един от тях, — когато Джо Патрони се благодареше, че работи към техническото поддържане на авиацията, а не в търговските й служби.

Тази мисъл му хрумна, наблюдавайки оживената работа при копаенето около заседналия самолет на „Аерео Мексикан“, който все още блокираше писта три-нула.

Според Патрони в търговските отдели на авиацията — към които той причисляваше целия административен и чиновнически персонал — работеха хора, които се надуваха като гумени балони и вечно се насъскваха един срещу друг като заядливи деца. Той беше убеден, че хората в инженерните служби и техническото поддържане се държат като истински зрели мъже. Техниците от аварийните екипи (Джо бе готов да спори), дори на служба в съперничащи си авиокомпании, работеха дружески и в разбирателство, споделяха си своите познания и опит, а понякога и тайни в името на общото благо.

Джо Патрони изтъкваше като пример за това неофициално сътрудничество споделянето на информация, която службите по поддържането получаваха на заседания на съответните си авиокомпании.

„ТУА“, където работеше Патрони, както всички големи авиокомпании, провеждаше всеки ден телефонни заседания, наричани „инструктажи“, в които всички регионални представителства, бази и отдалечени площадки се свързваха в една обща за целия континент затворена верига. Ръководени от технически заместник-директор, тези инструктажи по същество представляваха размяна на сведения и критични бележки по работата от предните двадесет и четири часа. Представители от цялата мрежа на компанията разговаряха свободно и откровено. Оперативните и търговските отдели също провеждаха свои всекидневни инструктажи, като службите по техническото поддържане; които според Патрони бяха най-отговорни.

По време на тези заседания, в които Патрони участвуваше пет дни от седмицата, отделните бази докладваха една по една. При закъснения в сервиза по технически причини отговарящите трябваше да дават съответни обяснения. Никой не се стремеше да търси извинения. Или както казваше Патрони: „Ако сте сгафили, кажете си.“ Всички аварии или неизправности, дори незначителни, се докладваха, с цел да се набира опит и да се избягват повторно грешки. На заседанието в понеделник Патрони щеше да докладва за случая с мексиканския боинг и за собствения си успех или провал — както се случи. Тези разговори бяха делови и открити, тъй като повечето хора в службите по поддържането бяха „стари кримки“, които не можеха да бъдат измамени.

След всяко официално заседание — обикновено без знанието на висшестоящето ръководство — започваха неофициалните разговори. Патрони и колеги от другите технически служби на съперничащи си компании си звънваха по телефона, разменяха си данни от дневните заседания и друга полезна информация. Рядко се укриваха някои сведения.

При спешни ситуации, особено свързани с безопасността, информацията течеше от аеролиния на аеролиния още същия ден. Ако например се случеше повреда при полет в лопатките на ротора на някои ДС–9 на компанията „Делта еърлайнз“, аварийните служби на „Ийстърн“, „Континентал“, „ТУА“ и други аеролинии, използуващи същия модел самолети, биваха уведомявани само след няколко часа. Така можеха да избягнат подобни повреди в своите самолети. По-късно получаваха фотокопия на демонтирания мотор и технически доклад. Ако механици и монтьори от други авиокомпании искаха, можеха лично да погледнат повредената част или каква да е повреда в двигателя.

Хора като Патрони, свикнали със свободната взаимна размяна на сведения, обичаха да казват, че ако някога на административните или търговски отдели от съперничащите се компании се случеше да се консултират по някой въпрос, то техните представители се срещаха на неутрален терен. За разлика от тях хората от техническото поддържане посещаваха хангарите и работните площадки на други аеролинии с чувство за взаимност и равноправно сътрудничество. Ако някоя аварийна служба закъсаше, другите доброволно й се притичваха на помощ.

Ето за такъв вид помощ бяха повикали тази вечер Джо Патрони.

За час и половина, откакто започнаха изкопните работи, броят на участвуващите в операцията се беше почти удвоил. Първоначално Патрони започна с малкия екип от хора на „Аерео Мексикан“ и неколцина помощници от „ТУА“. А сега редом с тях усърдно копаеха и екипи на „Браниф“, „Пан Американ“ и „Ийстърн“.

Независимо от допълнителната помощ Патрони не успя да завърши подготвителната работа в рамките на един час, както възнамеряваше. Изкопаването на успоредни траншеи пред двата главни предни колесника и покриването им с дъски напредваше упорито, но бавно, тъй като периодически хората трябваше да бягат на закрито, за да се стоплят. Такова убежище намираха в двата служебни автобуса. Щом влезеха тук, работниците удряха една в друга ръцете си и разтриваха бузите си, вкочанясали от хапещия леден вятър, който неспирно виеше из летището. Автобусите и другите коли — камиони, снегорини, цистерна с гориво, сервизни коли и ревящият агрегат — все още стояха скупчени на близката писта за рулиране. Всичко наоколо бе окъпано в светлината на прожектори като ослепително бял оазис от искрящ сняг сред непрогледния мрак.

Двата успоредни рова, широки по сто и осемдесет сантиметра, вървяха под наклон нагоре пред двата колесника към твърда почва, където Патрони се надяваше, че самолетът ще може да стъпи под напора на собствената тяга. В дъното на рововете имаше лепкава кална глина, в която бе затънал самолетът. Сега калта се смесваше с лапавицата, но вече не беше толкова лепкава, както в по-горните си пластове. Беше изкопан и още един траншей — по-тесен и не толкова дълбок за носовия колесник. Стъпи ли веднаж на твърда почва, лайнерът лесно щеше да освободи писта три-нула, над която сега се накланяше едното му крило. С истинска лекота той щеше да се придвижи до съседната пътека за рулиране.

Подготвителната работа беше вече почти завършена, понататъшният успех на начинанието зависеше от умението на мексиканските пилоти, които все още седяха в своята кабина, без да се интересуват от потящите се хора под тях. Те трябваше да преценят с каква мощност да надуят двигателите, за да изтеглят безопасно машината, а не да я изправят на носа й.

Почти през пялото време Джо Патрони размахваше лопатата заедно с другите работници. Трудно му беше да бездействува. Понякога той се радваше на подобни случаи, за да поддържа формата си: дори сега, двайсет години и повече, откакто напусна боксовия ринг, той бе в по-добра физическа форма от значително по-млади от него мъже. На работниците от наземните екипи им беше приятно да гледат набитата яка фигура на Патрони да копае редом с тях. Той ги увличаше с приказките си: „… По-живо, синко, мърдай, мърдай, че току-виж сме изкарали себе си гробари, а тебе — трупа…“ „А бе, момчета, тичате към тоя автобус, като че ли вътре ви чака мадама…“ „Ако продължаваш да се подпираш на лопатата си, Джек, мразът ще те скове като жената на Лот…“ „А бе, момчета, дайте да изтеглим тоя самолет, преди да му е остарял моделът…“

До този момент Патрони не беше разговарял с пилотите на самолета; бе поверил това на механика на „Аерео Мексикан“. Инграм ги бе уведомил по интеркома какво става долу.

Като изопна гръбнака си и пъхна лопатата си в ръцете на Инграм, Джо Патрони каза:

— Още пет минути и ще привършим. Когато всичко е готово, изтеглете хората и техниката оттук. Щом това чудо се помръдне — той посочи към покрития със сняг самолет, — ще изхвърчи напред като тапа от шампанско.

Инграм, сгушен в шубата си и замръзнал както преди, кимна.

— А междувременно — каза Патрони — аз ще си поприказвам с пилотите.

Старомодната стълбичка, дотътрена преди няколко часа от аерогарата, за да се свалят пътниците, все още стоеше до предната врата. Джо Патрони се изкачи по затрупаните с дебел сняг стъпала и влезе в предния пътнически салон. Пристъпи към пилотската кабина и с наслада запали вечната си пура.

За разлика от снежната виелица навън в пилотската кабина беше топло и уютно. По един от радиоприемниците се лееше тиха музика. Щом Патрони влезе, първият пилот, по риза, натисна едно копче и музиката секна.

— Що си правите труда да го спирате? — Набитият главен механик се отърси като бултериер и снегът се изсипа на пода. — Какво лошо има в това да не си даваш зор! И без това никой не ви кара да слезете и да копаете!

Само командирът и първият пилот бяха вътре. Патрони си спомни, че бордовият инженер бе слязъл със стюардесите и пътниците на аерогарата.

Командирът, широкоплещест, мургав мъж, който наподобяваше на Антъни Куин, се извърна към Патрони и сухо отвърна:

— Вие си гледате вашата работа, ние — нашата!

Английският му беше безукорен.

— Съвършено вярно — потвърди Патрони. — Бедата е там, че нашата работа се заплита и удвоява, когато другите не си вършат своята.

— Ако намеквате за това, което се случи тук — отговори командирът, — Madre de Dios![8] He вярвам да мислите, че нарочно съм зарил самолета си в калта!

— Не, не мисля — Патрони хвърли пурата си, размекната от дъвкане, и запали нова. — Но след като веднаж е затънал, искам да съм сигурен, че ще го измъкнем от раз, веднага. Ако не успеем, той ще затъне още по-дълбоко, а заедно с него и ние, и вие, — Той посочи към командирското място. — Какво ще кажете, ако аз седна тук и опитам да го изтегля?

Командирът пламна. Малцина хора си позволяваха да разговарят така свойски с пилоти с четири звездички, както Джо Патрони.

— Не, благодаря ви — хладно отвърна капитанът. Той би отговорил още по-рязко, ако не се чувствуваше неловко в момента заради положението, което бе създал. Знаеше много добре, че утре в Мексико го чакаше неприятен и сериозен разговор с главния пилот на компанията. Вътрешно той кипеше от гняв: „Jesucristo у рог la amor de Dios!“[9]

— Там долу има маса полупремръзнали хора, на които душата им излезе от работа — настояваше Патрони. — Да се изтегли сега самолетът е трудна работа. Аз веднаж съм го правил. Може би все пак ще ми позволите?

Командирът на „Аерео Мексикан“ едва се сдържаше да не избухне:

— Знам добре кой сте вие, мистър Патрони, казаха ми, че вие сте човекът, който единствено ще ни помогне да се измъкнем оттук, след като другите не успяха. Не се съмнявам, че притежавате разрешително да маневрирате самолети. Но позволете ми да ви напомня, че пред вас стоят двама души, които имат свидетелства да пилотират самолети. За това ни плащат и за това ние ще останем на щурвала.

— Както ви е угодно — Джо Патрони сви рамене и посочи с пурата си към лоста за подаване на гориво. — Но щом ви дам знак, отворете тия дросели до краен предел. Докрай, чувате ли, изплашите ли се, всичко пропада!

Той излезе от кабината, без да обръща внимание на разярените погледи на двамата пилоти.

Долу работата по изкопите беше завършена. Някои от работниците се бяха върнали в автобусите да се сгреят. Автобусите и останалите коли, с изключение на агрегата, необходим за запалването на двигателите, бяха изтеглени на разстояние от самолета.

Джо Патрони затвори вратата към предния салон и слезе по стълбичката. Старшият техник Инграм, потънал по-дълбоко от всякога в шубата си, докладва:

— Всичко е готово!

Патрони дръпна още два-три пъти от пурата си и я пусна в снега. Той махна с ръка към смълчаните реактивни двигатели:

— О’кей, нека включим и четирите!

Няколко души се връщаха от автобуса. Четирима от тях вдигнаха на рамене стълбата и я отлепиха от самолета. Двама други подеха думите на старшия техник, мъчейки се да надвият рева на вятъра:

— Готови за запуск на двигателите! — Един от тях застана пред самолета близо до агрегата. На ушите му имаше слушалки, включени към радиотелефона на самолета. Другият със светещи сигнални палки в ръце застана така, че да го виждат пилотите от кабината.

Джо Патрони, взел от някого назаем защитна каска, застана до човека със слушалките. Останалите работници бяха наизлезли от укритията си, любопитни да видят какво ще стане по-нататък.

В кабината пилотите завършиха проверката преди старта.

На земята човекът със слушалките започна обичайния ритуал на подготовка за старт.

— Готови за пускане на двигателите!

Кратка пауза. Гласът на командира.

— Готови сме за пускане и форсиране.

Силната въздушна струя от агрегата задвижи турбината на третия двигател. Лопатките се завъртяха все по-бързо и по-бързо, и завиха. Когато оборотите достигнаха петнадесет процента, първият пилот подаде керосин. Щом като горивото се запали, изригна облак дим, двигателят изрева глухо и заработи.

— Готови за пускане на четвърти!

След третият заработи и четвъртият. Генераторите и на двата подаваха ток.

Чу се гласът на командира:

— Минавам на собствено електрозахранване. Изключете генератора на земята.

Електрическите кабели над агрегата увиснаха.

— Изключено. Готови за пускане на втори!

Вторият двигател заработи. Три вече работеха. Оглушителен рев. Зад тях снежни вихри.

Първият двигател изрева и също заработи.

— Изключете подаването на въздух.

— Изключено!

Огромният маркуч се плъзна надолу. Техникът издърпа агрегата настрани. Прожекторите пред носа на самолета бяха отместени на една страна. Патрони пое слушалките от техника. Главният механик сега бе във връзка с пилотите.

— Говори Патрони. Когато сте готови, действувайте!

Пред носа на самолета техникът издигна светещите палки високо, готов да посочва пътя на машината по елипсовидната крива извън траншеите, също разчистена от снега по нареждане на Патрони. Техникът беше готов да избяга, ако боингът излети от калта по-бързо от предвиденото.

Патрони приклекна близо до носовия колесник. Положението му беше много опасно, особено ако самолетът изведнъж дръпне силно напред. Той стискаше щепсела на интеркома, готов да го изтръгне. Напрегнато наблюдаваше кога шасито ще се помръдне.

— Давам газ! — чу се гласът на командира.

Оборотите на двигателите нараснаха. Когато ревът им достигна гръмотевичен грохот, самолетът се разтресе, земята под него се разлюля, но колелетата не се помръднаха.

Патрони скупчи шепи около интеркома и изкрещя:

— Дай газ! Отвори докрай!

Грохотът на двигателите се усили, но слабо. Колелата видимо се повдигнаха, но не потеглиха.

— По дяволите! Дай пълна газ! Отвори докрай!

За няколко секунди темпото на двигателите се запази, после рязко спадна. В интеркома изтрещя гласът на командира с нотка на сарказъм:

— Патрони, por favor[10], ако отворя дроселите докрай, машината ще се изправи на носа си. И тогава вместо заседнал боинг, ще имаме боинг на парчета!

Главният механик наблюдаваше колесниците, които се бяха върнали назад, и почвата около тях.

— Ще излезе! Казвам ви! Само съберете кураж и дайте пълна газ!

— Гледайте си своя кураж! — сряза го командирът. — Изключвам двигателите!

Патрони изкрещя в интеркома:

— Не изключвай, нека работят на празен ход! Аз идвам! — Изскокна от под носа и бързо махна да поставят стълбата. Но още не я бяха долепили до самолета, когато и четирите двигателя се усмириха и замряха. Когато Патрони влезе в кабината, и двамата пилоти откопчаваха предпазните си колани.

— Изплашихте се! — с укор им каза Патрони.

Реакцията на командира бе изумително мека:

— Es possible[11]. Може би това е единственото разумно нещо, което направих тази вечер. — И после запита делово: — Вашите служби по поддържането ще приемат ли самолета?

— О’кей! — отвърна Патрони. — Приемаме го.

Първият пилот погледна часовника си и нанесе нещо в бордовия дневник.

— Когато изтеглите самолета, независимо по какъв начин — заяви командирът, — вярвам, че вашата компания ще се свърже с нашата. А дотогава — Buenas noches![12]

Щом двамата пилоти излязоха, закопчали тежките си палта догоре, Патрони бързо и вещо-провери състоянието на уредбите и лостовете за управление. След няколко минути последва пилотите надолу по стълбичката.

Долу го чакаше старши техникът на „Аерео Мексикан“ Инграм. Той кимна по посока на двамата пилоти, които бързаха към служебния автобус.

— Същият номер ми направиха и на мене. Не дадоха пълна газ. — Той посочи към колесниците. — Затова още в началото затънаха по-дълбоко. А сега заседна съвсем!

Точно от това се боеше Патрони. Инграм светна с електрическото си фенерче, а Патрони се шмугна под корпуса да разгледа положението на шасито. Колелата отново бяха затънали под снега и калта, само че трийсетина сантиметра по-дълбоко отпреди. Патрони взе фенерчето и освети под крилата. Корпусите и на четирите двигателя бяха тревожно близко до земята.

— Сега може да се вдигне само с кука от небето! — промълви Инграм.

Главният механик премисли и поклати глава:

— Все още има надежда. Ще изкопаем още малко. Ще удължим траншеите до мястото, където сега са колелата, и после пак ще включим двигателите. Само че този път аз ще седна в кабината.

Вятърът и снежната виелица не стихваха. Треперещ от студ, Инграм промълви с недоверие:

— Както кажете, докторе. Вие знаете по-добре от мене.

Джо Патрони се ухили:

— Ако не го изтегля, поне ще го разбия.

Инграм се запъти към единствения останал автобус да повика работниците. Другият автобус бе откарал пилотите на аерогарата.

Патрони прецени, че ще трябва да копаят още час, преди да направят нов опит. Това означаваше, че още толкова време писта три-нула щеше да бъде вън от строя.

Той се запъти към радиофицирания пикал, за да докладва положението на наземния диспечер.

7

Теорията, че едно претоварено и изтощено съзнание, за да се самосъхрани, може да изключва и преминава в състояние на пасивно полузабвение, не беше позната на Инес Гереро. Независимо от това, тази теория доказа своята правдивост точно при нея. В този момент Инес Гереро не беше на себе си и действуваше несъзнателно като сомнамбул.

Тревожните събития от тази нощ се прибавиха към натрупаната й мъка и умора от седмици насам и я сломиха окончателно. Мозъкът й — като претоварена електрическа верига — изключи напълно. Това състояние беше временно, разбира се, но докато траеше, Инес Гереро не помнеше нито коя е, нито къде е.

Нечестният и жесток шофьор на таксито й направи мечешка услуга. Когато се уговаряха в града, той се съгласи да я откара за седем долара. На излизане от таксито Инес му подаде банкнота от десет — последните пари, с които разполагаше — и очакваше ресто. Той измърмори, че няма дребни, но ще намери, и подкара. Инес напразно чака десет мъчителни минути, поглеждайки непрекъснато часовника на гарата, който наближаваше единадесет — часът за излитане на самолета за Рим, — докато най на края проумя, че шофьорът въобще няма намерение да се върне. Не беше погледнала нито номера на таксито, нито името на шофьора — точно на това бе разчитал той. А дори и да ги беше запомнила, тя не беше от хората, които ще тръгнат да се оплакват. И това шофьорът вярно бе успял да отгатне.

Макар че в началото се движеха доста бавно, тя би успяла да свари самолета, преди да излети, ако не беше чакала толкова дълго своето ресто. Заради него пристигна на изхода, когато самолетът вече рулираше към пистата.

За да открие обаче дали съпругът й наистина пътува, Инес намери сили да използува хитрината, която й бе подсказала по телефона мис Йънг от „Транс Америка“. Един униформен чиновник току-що си тръгваше от изход 47. Инес го заговори. Както я бе посъветвала мис Йънг, Инес избягна директните въпроси и направо заяви:

— Мъжът ми пътува със самолета, който току-що потегли.

Тя обясни, че не са успели да се сбогуват, но искаше да се увери, че благополучно се е настанил в самолета. Разгъна жълтеникавия документ, който бе открила в къщи сред ризите на Д. О., и го показа на чиновника. Той почти не го погледна и се зачете в списъка на пътниците.

Няколко мига Инес живя с надеждата, че тя е в грешка, че мъжът й никъде не се е готвел да пътува. Мисълта за полета му до Рим все още й изглеждаше невероятна. Но в този момент контрольорът каза, че наистина има Д. О. Гереро в самолета, жалко, че не са успели да се сбогуват, но тази вечер цари навсякъде бъркотия заради бурята, а сега да го извини, че си има работа…

Чак когато чиновникът се отдалечи, Инес разбра, че независимо от хилядите хора наоколо й, тя е съвършено сама и заплака.

Отначало сълзите бавно се ронеха от очите й; но щом си спомни за всичките си нещастия и беди, те започнаха да се леят като поток и ридания разтърсиха цялото й тяло. Оплакваше своето минало и своето настояще; оплакваше изгубения някогашен дом, децата, които не можеше да задържи при себе си, Д. О. Гереро, който въпреки своите недостатъци като съпруг и неспособността му да издържа семейството, беше най-близкият й човек, а сега и той я изостави. Оплакваше и себе си — какво беше и какво стана. Оплакваше това, че няма пари, че няма къде да отиде, освен в мизерната, гъмжаща от хлебарки квартира, откъдето още утре щяха да я изхвърлят; от последните й жалки пари, с които се надяваше да умилостиви хазаина, не беше останало нищо, след като и шофьорът на таксито я измами… тя дори не мислеше, че има достатъчно пари, за да се върне в града. Плачеше, защото обувките продължаваха да й убиват, защото дрехите й бяха оръфани и прогизнали, защото бе капнала от умора, защото трепереше от студ и треска и се чувствуваше все по-зле. Плачеше за себе си и за всички ония, които бяха изгубили надежда в живота.

За да не събира върху себе си погледите на хората, тя започна безцелно да се шляе из аерогарата, без да спира сълзите си. Вероятно тогава предпазната клапа на мозъка й бе задействувала и тя потъна в някаква безчувственост, мъката й продължаваше да я терзае, но бе притъпена и далечна.

Не след дълго един полицай я откри и проявявайки съчувствие, не особено присъщо за блюстителите на реда, я отведе в един отдалечен ъгъл и телефонира на началниците си за инструкции. Лейтенант Нед Ордуей се случи наблизо и се зае лично с въпроса. Той реши, че Инес Гереро, макар и разстроена и с несвързана реч, е безопасна, и нареди да я заведат пред кабинета на генералния директор — единственото място, което беше спокойно и не така потискащо и страшно като полицейския участък.

Инес послушно се подчини, влезе в някакъв асансьор, тръгна по мецанина, полусъзнавайки, че я водят някъде, но й беше все едно. После покорно се отпусна на посоченото канапе и тялото й, ако не духът и, бе доволно да си почине. Усещаше, че някакви хора влизат и излизат, разговарят, но нямаше сили да съсредоточи нито погледа си, нито слуха си. Подобно напрежение не беше по силите й.

Но скоро нейният инстинкт за самосъхранение — синоним на силата на човешкия дух, заложен във всекиго от нас, макар потиснат или пък скромен, — я накара да осъзнае, смътно, разбира се, че трябва да се помръдне, да направи нещо, защото животът се движи, защото животът никога не стои на едно място, колкото и удари да й е нанесъл и колкото и мрачен и безсмислен да изглежда.

Инес Гереро се изправи, все още без да съзнава къде се намира и какво прави тук, но решена да върви напред.

В този момент делегацията от медоуудските жители бе въведена от лейтенант Ордуей в приемната към кабинета на Мел, където седеше Инес. Делегацията влезе вътре, Нед Ордуей се върна да размени някоя дума с Инес Гереро и Мел ги зърна за миг, преди вратата да се затвори.

Инес разбра със замъгленото си съзнание, че беше виждала преди, не много отдавна, едрия негър полицай и той се бе отнесъл мило с нея, беше внимателен и сега, не я тормозеше с въпроси. Без да му казва, той разбра, че тя иска да се върне в града, но едва ли има пари. Инес започна да се рови в портмонето си, за да преброи останалите дребни монети, но той я спря. Пъхна в ръката й три еднодоларови банкноти, излезе р нея в коридора и й показа накъде да тръгне за автобуса, като добави, че й е дал достатъчно пари да стигне до града и да продължи оттам, докъдето иска.

После полицаят си тръгна и Инес направи, както й бе казал: слезе няколко стъпала и после почти през изхода за автобусната спирка се натъкна на позната гледка — павилион, където продаваха кренвирши; в тоя момент усети колко е гладна и жадна на всичкото отгоре. Разрови се в портмонето, събра тридесет и пет цента, купи си един кренвирш и картонена чашка кафе и някак си видът на тези толкова обикновени неща й подействува окуражително. Недалече намери свободно място и се отпусна в ъгъла. Не си даваше сметка колко време остана там; но сега, след като кафето беше изпито и кренвиршът изяден, чувството й за реалност, което се бе събудило, изведнъж отново я напусна и я завладя някакво приятно спокойствие. Имаше нещо упояващо в тълпите наоколо, в шума, в обявленията по високоговорителите. На два пъти й се стори, че чу по радиоуредбата да се споменава нейното име, но знаеше, че това е дело на въображението и, не може да бъде истина, нямаше кой да я вика, никой не знаеше, че е тук.

Смътно съзнаваше, че все пак ще трябва да си тръгне, но тази вечер това щеше да й е толкова трудно. Още малко, ще си поседя кротко в това ъгълче, помисли си тя.

8

С едно-единствено изключение, всички, повикани в кабинета на генералния директор, пристигнаха веднага. Някои бяха повикани лично от Мел, други — чрез Таня Ливингстън, но в разговорите се подчертаваше, че случаят е спешен, незабавно да се явят, като отложат всякаква друга работа.

Бърт Уедърби, ръководителят на пътническите превози на „Транс Америка“, пристигна пръв.

Лейтенант Нед Ордуей, след като даде указания за издирване на Инес Гереро, все още без да знае защо, се качи в кабинета. За момента Ордуей реши да изостави огромните тълпи от медоуудски жители, които се трупаха в главната зала и слушаха речта на Елиът Фриймантъл пред телевизионните камери.

Още с влизането си РПП Уедърби пряко запита:

— Мел, за какво е всичко това?

— Не сме сигурни, Бърт, нямаме още достатъчно данни, но твърде възможно е на борда на Полет 2 да има бомба.

Уедърби изгледа изпитателно Таня, но си спести времето да пита защо тя е тук. Погледът му отново се отмести към Мел.

— Нека чуем какво знаете?

Обръщайки се към Бърт Уедърби и Нед Ордуей, Мел сбито изложи какво знае и какви предположения съществуват засега: инспектор Стандиш споделя съмнения относно пътника с дипломатическото куфарче, което стискал по доста подозрителен начин според опитния и наблюдателен митнически служител; Таня установява името на пътника като Д. О. Гереро или Береро; чиновникът от бюрото в града разкрива, че пътникът Гереро се регистрирал без никакъв багаж освен куфарчето си; Гереро застрахова живота си на летището за триста хиляди долара, като едва събира дребни монети да заплати полицата — явно тръгва на презокеанско пътуване не само без багаж, но и без средства; и на края — може би по съвпадение, а може би и не — мисиз Инес Гереро, единственият човек, на чието име е изписана застраховката, се лута из аерогарата, разплакана и дълбоко разстроена.

Докато Мел говореше, влязоха митническият инспектор Стандиш още в униформата си и Бъни от застрахователното гише. Бъни влезе смутено, оглеждайки с питащ поглед непознатите хора и непознатата обстановка. Когато смисълът на думите на Мел достигна до съзнанието й, тя побледня и занемя от уплаха.

Не се яви само контрольорът на изход 47, който бе пропускал пътниците за Полет 2. Неговият началник, на когото Таня позвъни, обясни, че смяната на момчето е приключила и то е на път за в къщи. Таня поръча да му предадат, щом пристигне у дома си, да се обади. Нямаше смисъл да го връщат обратно до летището в такава бурна нощ; той едва ли бе забелязал качването на Гереро в самолета. Но ако стане нужда, можеха да го разпитат по телефона.

— Призовах тук всички, които имат някаква връзка със случая — Мел обясни на Уедърби. — Може би някой от вас ще поиска известни разяснения. Ще трябва да решим — и тук вие имате думата — дали съществуват достатъчно основания да предупредим командира на полета. — Още веднаж Мел си спомни това, което упорито се опитваше да изтласка от съзнанието си — че Полет 2 се командува от неговия зет, капитан Върнън Димирест. По-късно ще трябва внимателно да се размисли над някои възможни последици. Но не сега.

— Според мен — Уедърби, навъсен и мрачен, се обърна към Таня, — каквото и да решим, оперативният отдел трябва да е в течение. Проверете дали капитан Ройс Кетъринг е още в базата. И му кажете да дойде. — Капитан Кетъринг беше главният пилот на „Транс Америка“ на летище „Линкълн“. Същият, който рано тази вечер бе изпитал самолет N-731-TA, преди да полети за Рим.

— Да, сър! — отвърна Таня.

Докато набираше номера, иззвъня другият телефон. Мел вдигна слушалката. Обади се ръководителят на полетите.

— Получих сведенията, които искахте за Полет 2 на „Транс Америка“.

Преди малко Мел бе помолил ръководителя на полетите за точни данни около излитането и местонахождението на самолета.

— Казвайте!

— Излитане: 11,13 часа местно време. — Очите на Мел се стрелнаха към стенния часовник, който показваше вече десет минути след полунощ. Самолетът летеше вече цял час. — Центърът в Чикаго предал самолета на центъра в Клийвланд в 12,27 часа Източно стандартно време, а Клийвланд го предал на Торонто в 01,03 часа Източно стандартно време, или преди седем минути. Центърът в Торонто предаде, че сега самолетът наближава канадския град Лондон в провинция Онтарио. Имам още данни — курс, височина, скорост — трябват ли ви?

— Това ми стига засега — отвърна Мел. — Благодаря.

— Още нещо, мистър Бейкърсфелд! — и ръководителят на полетите предаде в кратко последният бюлетин на Джо Патрони за положението на писта три-нула. — Пистата ще продължава да е неизползваема най-малко още час. — Мел слушаше нетърпеливо. В момента други неща му се струваха по-важни. Той окачи слушалката и предаде на Бърт Уедърби данните за местоположението на Полет 2.

— Капитан Кетъринг е тук. Ще дойде — съобщи Таня, като затвори другия телефон.

— Тази жена, съпругата на пътника — попита Уедърби, — как й беше името?

— Инес Гереро — отговори Нед Ордуей.

— Тя къде е?

— Не знаем — лейтенантът обясни, че неговите хора я търсят из летището, макар че тя може и да си е отишла. Съобщи, че е поставил в течение градската полиция и всички автобуси от летището до града ще бъдат проверени.

— Когато беше тук — поде Мел, — все още нямахме представа…

— Въобще закъсняхме… — изръмжа ръководителят на превозите. Той погледна към Таня, после към инспектор Стандиш, който до този момент не бе проронил нито дума. Таня подразбра, че Уедърби с огорчение си спомня за собствената си реакция и за съвета си: „Забравете за случая!“ Сега той се обърна към Таня: — Ще трябва да информираме командира на полета. Той има правото да знае това, което знаем и ние, па макар и само да предполагаме.

— Не трябва ли да изпратим описание на Гереро? Може би капитан Димирест би искал да следи действията му, без той да подозира? — попита Таня.

— Ако решите, че е необходимо — каза Мел, — ние ще ви помогнем. Тук има хора, които са видели този човек.

— Добре — потвърди ръководителят на пътническите превози. — Сега ще се заемем с това. Таня, обадете се междувременно на нашия диспечер, кажете му, че ще предадем важно съобщение след няколко минути. Да включи системата за специална радиовръзка с Полет 2. Искам съобщението да върви по секретен канал, а не да го слушат всички. Поне засега.

Таня тръгна към телефона.

Мел се обърна към Бъни:

— Вие ли сте мис Бъни?

Тя кимна нервно и всички се извърнаха с поглед към нея. Автоматически очите на мъжете се заковаха върху пищния й бюст. Уедърби беше готов да подсвирне, но се въздържа.

— Стана ви ясно за кой човек говорим, нали?

— Мм… не съвсем.

— За Д. О. Гереро. Вие сте му продали тази вечер застраховка, нали?

— Да — кимна отново Бъни.

— Когато му оформяхте полицата, разгледахте ли го внимателно?

Тя поклати глава.

— Не, не му обърнах внимание. — Гласът й бе тих. Тя облиза устни.

Мел остана озадачен.

— Аз останах с впечатление, когато говорихме по телефона…

— Имаше толкова много хора… — опита да се защити Бъни.

— Но вие ми казахте, че добре си спомняте този човек?

— Помислила съм за някой друг.

— И не си спомняте лицето Д. О. Гереро?

— Не.

Мел остана като изумен.

— Позволете ми, мистър Бейкърсфелд! — Нед Ордуей пристъпи напред и наведе глава до лицето на момичето. — Вие се страхувате да не се забъркате в тоя случай, така ли? — Гласът му беше суров, истински глас на полицай, нямаше нищо общо с мекия тон, с който бе разговарял с Инес Гереро.

Бъни трепна и се дръпна, но не отговори.

— Така ли е? Отговорете! — настояваше Ордуей.

— Не знам!

— Не е вярно! Знаете! Боите се да ни помогнете от страх, че може да навредите на себе си. Познавам хора като вас — Ордуей изплюваше думите си с презрение. Тази сурова и груба страна в характера на лейтенанта Мел никога не бе подозирал. — Чуй ме, малката! Ако се боиш от неприятности, знай, че точно по този начин си ги навличаш. Искаш ли да си ги спестиш, докато не е късно, отговаряй каквото те питат! И то бързо. И без това нямаме време.

Бъни се разтрепера.

— Вижте какво — започна Мел. — На самолета има около двеста човека. Може би в момента животът им е в опасност. Отново ще ви попитам — огледахте ли добре пътника Гереро?

Бъни бавно наклони глава.

— Да.

— Опишете го, ако обичате.

Тя заговори — отначало се запъваше, но после продължи по-уверено.

Другите слушаха и пред очите им се рисуваше образът на Д. О. Гереро: кльощав и източен като вретено, бледо лице, хлътнали страни и издадена напред челюст, дълъг мършав врат, тънки безкръвни устни, редки русоляви мустачки, неспокойни ръце с треперещи пръсти. Бъни се оказа човек с наблюдателно око.

Бърт Уедърби, седнал на бюрото на Мел, записваше описанието на Гереро заедно със съобщение до борда на Полет 2.

Когато Бъни стигна дотам, че Д. О. Гереро бил почти без пари, без италианска валута, че бил напрегнат и нервен и се ровел по всички джобове за ситни монети и с неописуема радост открил една петдоларова банкнота в един от вътрешните си джобове, Уедърби вдигна очи с ужас и отвращение:

— Господи боже? И въпреки това му дадохте застраховка? Луди ли сте бе, хора?

— Аз мислех… — започна Бъни.

— Мислехте, но нищо не направихте, нали?

Лицето на Бъни стана бяло и безкръвно и тя поклати глава.

— Бърт, да не губим време! — подсети го Мел.

— Да, да, знам, но все пак… — той захапа молива и промърмори: — Не е виновна тя, нито хората, които са я назначили… А всички ние — авиокомпаниите. Ние споделяме мнението на пилотите за застраховките по летищата, но нямаме куража да го кажем… Оставяме ги сами да ни вършат мръсната работа…

Мел се обърна към инспектор Стандиш:

— Хари, имаш ли какво да добавиш по описанието на този Гереро?

— Не, не съм бил толкова близо до него, както тази млада дама, но наблюдавах начина, по който стискаше своето куфарче, и бих добавил: ако това, което предполагате, наистина се окаже в куфарчето му, нека никой не се опитва да го изтръгва от ръцете му.

— Тогава какво предлагате?

— Не съм специалист, затова нищо не мога да предложа — отвърна митническият инспектор. — Но според мен, ако опитат да измъкнат куфарчето, ще трябва да приложат някаква хитрост. Има ли вътре бомба, тя трябва да бъде с взривател с такова устройство, че да може лесно да се приведе в действие. Сега бомбата е в ръцете му. Ако някой се опита да му я отнеме, ще разбере, че планът му е разкрит, а той няма какво да губи. — Стандиш мрачно добави: — Пръстът му може да натисне спусъка и…

— Разбира се — отвърна Мел, — макар че ние още не сме наясно дали този човек не е безобиден ексцентрик, който носи в куфарчето си само пижама.

— Ако искате моето мнение — каза митническият инспектор, — аз мисля, че не е така. Естествено, бих искал вие да излезете прав, защото моята племенница пътува в самолета.

Стандиш беше много разстроен и си мислеше, че ако наистина се случи най-лошото, как ще съобщи вестта на сестра си в Денвърт? Спомни си Джуди като се сбогуваше с нея — приятно младо момиче, което си играеше с бебенцето на жената до нея. Беше го целунала. „Довиждане, вуйчо Хари!“ Сега така съжаляваше, че не беше действувал по-решително, по-отговорно, че не бе спрял човека с куфарчето. Но сега, макар и късно, мислеше си Стандиш, сега поне ще бъде решителен.

— Бих искал още нещо да кажа. — Всички извърнаха очи към него. — Тъй като нямаме време за губене за излишна скромност, направо ще ви го кажа: умея добре да преценявам хората от пръв поглед и обикновено подушвам лошите. Просто някакъв инстинкт, не ме карайте да ви го обясня, или професионален усет. Още щом зърнах този човек, си казах: „Ето един съмнителен тип.“ Разбира се, помислих си, че е контрабандист, такава е насоката на мислите ми. Сега, като знам за какво сме се събрали, ще използувам още по-силни думи. Този човек Гереро е дори опасен. — Стандиш изгледа Уедърби. — Мистър Уедърби, употребете думата „опасен“ в съобщението си до командира на самолета.

— Да, това и ще направя, инспекторе! — Уедърби вдигна очи от хартията. Наистина оценките на Стандиш бяха използувани в съобщението.

В момента Таня разговаряше по телефона с нюйоркския диспечер на „Транс Америка“.

— Да, съобщението ще бъде дълго. Бихте ли се разпоредили някой да записва?

На вратата се чу рязко почукване и в кабинета влезе висок мъж с изсечено, обветрено лице и проницателни сини очи. Беше облечен в тежко палто и син костюм от шевиот, който на пръв поглед изглеждаше униформен. Той кимна към Мел, но преди да заговори, Уедърби започна:

— Ройс, благодаря ти, че дойде бързо. Изправени сме пред големи неприятности — и той му подаде тефтера, на който беше записвал.

Капитан Кетъринг, главният пилот на „Транс Америка“ на летище „Линкълн“, прочете внимателно проекта за съобщението; видът му не издаде никакво вълнение, единствено устните му се стегнаха, когато очите му зашариха по редовете. Естествено, нито главният пилот, нито ръководителят на превозите не се задържаха до толкова късно на летището. Но необходимостта от спешни и оперативни решения при трудните условия, създадени от бушуващата вече трети ден буря, не им позволяваха да се приберат навреме.

Иззвъня вторият телефон и наруши временното затишие. Мел вдигна слушалката и я подаде на Нед Ордуей.

Капитан Кетъринг дочете радиограмата. Уедърби попита:

— Съгласен ли си да изпратим тази радиограма? Чака ни диспечерът, имаме установен канал на специална връзка.

Кетъринг кимна утвърдително:

— Да, но бих желал да се добави: „Предлагаме ви да се върнете или да кацнете по усмотрение на командира.“ И нека диспечерът им предаде последната метеорологична сводка.

— Да, разбира се — Уедърби добави последното изречение и предаде бележника си на Таня, която започна да диктува радиограмата.

Капитан Кетъринг изгледа останалите присъствуващи в кабинета:

— Това ли е всичко, което знаем?

— Да — отвърна Мел. — Поне засега.

— Може би скоро ще узнаем още нещо — каза лейтенант Ордуей, като затвори телефона. — Моите хора току-що са открили жената на Гереро.

Радиограмата от ръководителя на пътническите превози на международното летище „Линкълн“ беше адресирана до командира на Полет 2 и гласеше:

Както Уедърби предположи, трябваха няколко минути, за да се установи връзка с Полет 2 по специалния канал. След последната връзка по специалния канал, отнасяща се за пътничката без билет Ейда Куонсет, самолетът бе прехвърлен от диспечерския център в Клийвланд на нюйоркския център. Така че сега радиограмата трябваше да се предаде на диспечера в Ню Йорк.

Съобщението, което диктуваше Таня, се записваше от чиновничка в Ню Йорк. До нея диспечерът на „Транс Америка“, прочитайки първите няколко реда, вдигна директния телефон до оператора на АРИНГ — частна комуникационна система, поддържана съвместно от няколко големи авиокомпании.

Операторът от АРИНГ установи връзка по втора верига между себе си и борда на „Транс Америка“ и набра четирибуквения код на предавателя АГФГ, специален за N–731–ТА. Още веднаж по пряка връзка тревожният сигнал ще стигне до борда на Полет 2.

След малко гласът на капитан Димирест, който прелиташе сега над Онтарио, Канада, се чу в Ню Йорк:

— Говори Полет 2 на „Транс Америка“, приемаме специалния сигнал.

— Полет 2, тук е диспечерската служба в Ню Йорк. Предаваме важно съобщение. Обадете се, когато сте готови да записвате.

Кратка пауза, после Димирест отново:

— О’кей, Ню Йорк. Диктувайте.

— ДО КОМАНДИРА НА ПОЛЕТ 2 — започна диспечерът. — СПОРЕД НЕПОТВЪРДЕНИ СВЕДЕНИЯ…

Инес продължаваше да седи тихо в своето ъгълче близо до павилиона, когато усети, че някой я разтърси за рамото.

— Инес Гереро! Вие ли сте Инес Гереро?

Тя вдигна очи. Трябваха й няколко секунди, за да събере несвързаните мисли, които витаеха някъде, но все пак осъзна, че над главата й стои полицай.

Той отново я разтърси и повтори въпроса си.

Инес успя да кимне. Разбра, че това бе друг полицай. Този беше бял и не така любезен и мек като другия.

— Хайде да тръгваме! — полицаят я стисна грубо за рамото; тя усети болка; после още по-грубо я накара да стане: — Чувате ли? Да вървим. Гласовете си издраха да ви търсят, вдигнаха цялата полиция!

След десетина минути в кабинета на Мел Инес стана център на внимание. Още при влизането й я настаниха на един стол в средата на стаята. Лейтенант Ордуей се изправи пред нея. Полицаят, който я доведе, беше изчезнал.

Присъствуващите — Мел, Таня, митническият инспектор Стандиш, Бъни, Уедърби и главният пилот капитан Кетъринг — бяха се пръснали из кабинета. Всички останаха по настояване на Мел.

— Мисис Гереро — запита Нед Ордуей, — вашият съпруг пътува ли за Рим!

Инес го изгледа с празен поглед и не отговори. Полицаят изостри тон, без да става неучтив.

— Мисис Гереро, изслушайте ме внимателно. Ще ви задам няколко много важни въпроса. Отнасят се за вашия съпруг и се нуждаем от помощта ви. Разбирате ли ме?

— Мм… не…, а защо…

— Не е нужно да знаете защо ще ви питам всичко това. По-късно ще разберете. Искам единствено да ни помогнете с отговорите си. Нали? Моля ви.

Ръководителят на пътническите превози го прекъсна:

— Лейтенанте, нямаме цяла нощ на разположение! Самолетът се движи с шестстотин мили в час! Ако не върви така, карайте по-сурово!

— Оставете това на мене, мистър Уедърби! — остро отвърна Ордуей. — Ако всички се развикаме, повече време ще изгубим, по-малко ще научим.

Бърт Уедърби кипеше от нетърпение, но замълча.

— Инес — каза Ордуей — …нали мога да ви наричам така?

Тя кимна.

— Инес, нали ще отговаряте на въпросите ми?

— Да… ако мога.

— Защо мъжът ви пътува за Рим?

Гласът й се беше стегнал и тя прошепна:

— Не знам.

— Имате ли там приятели, роднини?

— Не… Някакъв далечен братовчед в Милано, но никога не сме го виждали.

— Мъжът ти кореспондира ли си с него?

— Не.

— А не можеш ли да се сетиш защо мъжът ти е решил да навести родственика си така внезапно?

— Няма причина.

Таня се намеси:

— При всички случаи, лейтенанте, никой не лети за Милано с нашия самолет, който е за Рим. „Алиталия“ има директен рейс за Милано тази вечер, и то по-евтин.

Ордуей кимна.

— Тогава да изключим родственика. — Той се обърна към Инес: — Мъжът ви има ли работа в Италия?

Инес поклати глава.

— Какво работи мъжът ви?

— Той е… той беше… предприемач.

— Какъв вид предприемач?

Малко по малко Инес започна да идва на себе си.

— Строеше сгради, къщи, проекти…

— Казахте „беше“. Сега не е ли вече предприемач? Защо?

— Нещата тръгнаха много зле…

— Финансово… така ли?

— Да, но… защо питате?

— Повярвайте ми, Инес. Имам основателна причина. Свързана с безопасността на вашия мъж… и на още много други. Вярвате ли ми?

Инес вдигна очи. Погледите им се срещнаха.

— Да.

— Мъжът ви се намираше във финансови затруднения, така ли?

— Да — след кратко колебание отвърна тя.

— В сериозни затруднения ли?

Инес бавно кимна.

— Фалирал ли! Дългове ли има?

— Да — въздъхна тя.

— Тогава откъде е намерил пари за билета си до Рим?

— Аз мисля… — Инес се готвеше да каже нещо за пръстена си, който Д. О. Гереро беше заложил, но после си спомни за кредитния документ на „Транс Америка“. Тя извади жълтия смачкан лист хартия от чантичката си и го подаде на Ордуей. Уедърби се приближи до него.

— Написано е Береро — забеляза Уедърби. — Подписът е съвсем нечетлив.

— И в списъците на пътниците той първоначално е фигурирал като Береро — намеси се Таня.

Нед Ордуей поклати глава:

— Сега това не е от значение, но иначе това е стар трик, използува се, ако човек е неплатежоспособен. Нарочно сменят първата буква, за да не се разкрие неплатежоспособността им при първа проверка. По-късно, ако грешката се открие, отговорност се търси от този, който е издал документа — Ордуей сурово се обърна към Инес. В ръка държеше жълтия къс хартия. — Защо се съгласихте на това, след като виждате, че мъжът ви върши мошеничество?

— Аз не съм знаела! — запротестира тя.

— Тогава как е попаднал документът във вас?

Инес заразказва на пресекулки как бе открила документа тази вечер и как бе пристигнала на летището с намерението да спре мъжа си, преди да се е качил на самолета.

— Значи до тази вечер не сте имали никаква представа за пътуването му?

— Не, сър.

— Никаква?

Инес поклати отрицателно глава.

— Добре, дори и сега ли не можете да проумеете причината за заминаването му?

— Не — Инес го погледна с уплаха.

— Мъжът ви вършил ли е понякога неразумни неща?

Инес се колебаеше.

— Хайде — подкани я Ордуей, — кажете!

— Понякога… напоследък…

— Какво… бил е безразсъден?

Въздишка.

— Да.

— Изпадал е в ярост? Избухвал е?

Инес неохотно потвърди.

— Тази вечер мъжът ви пътува с куфарче — спокойно заговори Ордуей. — Малко дипломатическо куфарче, за което се грижи с огромно внимание. Имате ли представа какво може да носи вътре?

— Не, сър.

— Инес, казахте, че мъжът ви е бил предприемач — строителен предприемач. В процеса на работата му случвало ли му се е да използува взривни материали?

Въпросът бе зададен така леко и неочаквано, без встъпление, че едва ли някой от присъствуващите му обърна внимание. Чак когато усетиха неговата сериозност, в стаята настана напрегната тишина.

— О, да. Доста често — отговори Инес.

Ордуей направи осезаема пауза, преди да запита:

— А мислите ли, че той е доста добре запознат с експлозивите?

— Да, разбира се. Той често обичаше да ги използува. Но… — внезапно тя млъкна.

— Но какво, Инес?

Отведнъж говорът й стана нервен:

— Само че той много внимателно работи с тях… — Очите й обиколиха всички в стаята. — Моля ви… за какво става дума?

Ордуей меко поде:

— Вие самата разбирате, Инес, нали?

След като тя не отговори, той попита почти с безразличие:

— Къде живеете?

Тя съобщи адреса си в Саут Сайд и той си го записа.

— В къщи ли си е бил съпругът ви днес, тази вечер, преди да тръгне за летището?

Сега вече истински изплашена, Инес кимна. Ордуей се обърна към Таня. Без да повишава тон, той помоли:

— Наберете номера на полицията в града, на този вътрешен — и той драсна някакъв номер върху бележника си. — Кажете им да чакат.

Таня се приближи към бюрото на Мел.

— Вашият мъж държи ли някакви експлозиви в дома ви? — обърна се Ордуей към Инес. Тя се боеше да отговори и тогава с внезапна рязкост той продължи: — До този момент ни казахте истината. Не се опитвайте да лъжете. Отговорете!

— Да, държеше.

— Какви експлозиви?

— Динамит… капси… Бяха му останали.

— От годините на предприемачеството му ли?

— Да.

— Говорил ли ви е за тях… Казвал ли е защо ги държи?

— Не… казвал е само, че ако човек знае как да борави с тях, те са безопасни…

— Къде ги държеше?

— В едно чекмедже.

— В чекмедже къде?

— В спалнята. — Изведнъж очите й се разтвориха от ужас. Това не убягна от погледа на Ордуей.

— Сетихте се за нещо? Какво?

— Нищо! — но гласът и очите й издаваха обхваналия я ужас.

— Нещо си спомнихте! Кажете! — Ордуей се наклони над нея, лицето му доби суров вид. За втори път тази вечер той прояви своята грубост и жестокост на полицай, който знае как да изтръгва отговорите от разпитваните. Той изкрещя: — Не се опитвайте да лъжете или да криете! Няма да ви помогне! Кажете ми какво си спомнихте! — Инес захлипа. — Оставете това! Говорете!

— Тази вечер… Досега не бях помислила… не бях обърнала внимание… онези неща…

— Динамитът и капсите ли?

— Да.

— Не губете време! Какво е станало с тях?

Инес едва чуто прошепна:

— Нямаше ги… на мястото им…

Таня тихо каза:

— Имате линия, лейтенанте. Чакат ви.

В стаята цареше гробна тишина.

Ордуей кимна, без да вдига очи от Инес.

— Знаехте ли, че тази вечер, преди да отпътува, мъжът ви се е застраховал за солидна сума пари във ваша полза?

— Не, сър. Кълна ви се, нищичко не зная…

— Вярвам ви — той помълча, замисли се и когато отново заговори, гласът му беше стържещ и рязък. — Инес Гереро, слушайте ме внимателно! Предполагаме, че мъжът ви е взел със себе си в самолета тези експлозиви, за които стана дума. След като не съществува никаква друга причина да ги носи със себе си, смятаме, че възнамерява да взриви самолета, убивайки себе си и всички останали на борда. Ще ви задам още един въпрос, но преди да отговорите, помислете внимателно и си спомнете другите хора — невинни пътници и дечица, които също пътуват в тази машина. Инес, вие познавате добре съпруга си. Вие най-добре го познавате. Мислите ли, че е способен заради парите от застраховката… заради вас… да извърши това безразсъдно дело, за което споменах?

По лицето на Инес Гереро се стичаха сълзи. Сякаш почна да губи съзнание, но кимна и едва-едва прошепна:

— Да… — гласът й се задушаваше от сълзи. — Мисля, че може да го направи.

Нед Ордуей се извърна. Той взе телефонната слушалка от Таня и заговори бързо с тих глас. Даваше наставления, прекъсвани на няколко пъти от въпроси:

— Квартирата ви ще бъде претърсена — обърна се той към Инес, — и ще издадем заповед, ако е нужно. Но по-лесно е да получим съгласието ви. Какво ще кажете?

Инес кимна безчувствено.

— О’кей — каза Ордуей по телефона. — Съгласна е.

След малко постави слушалката и се обърна към Мел и към Уедърби:

— Ще потърсим улики и доказателства в квартирата, ако има, разбира се. И без това за момента няма какво да предприемем.

Уедърби глухо промърмори:

— И ние нищо не можем да направим освен да се молим! — Лицето му се изопна и доби пепеляв цвят. Той седна и започна да пише ново съобщение до борда на Полет 2.

9

Сервираха на пилотите топлия ордьовър, поръчан от капитан Върнън Димирест. Апетитните ястия в табличката, поднесени от една от стюардесите на първа класа, бързо изчезваха. Димирест мъркаше от удоволствие, дъвчейки омари с гъби, поръсени с пармезанско сирене.

Както винаги, стюардесите се грижеха кльощавият втори офицер Сай Джордън да напълнее. Тайничко му бяха оставили още няколко специалитета върху отделен поднос и докато Джордън следеше приборите за горивото, бузите му бяха издути от бекон, пълнен с пилешки дробчета.

Скоро и тримата пилоти, почивайки си поред в слабо осветената кабина, щяха да получат изискано основно блюдо и десерт, каквито компанията предлагаше на своите пътници в първа класа. Единственото, което се полагаше само на пътниците, не и на пилотите, бяха отбраните трапезни вина и шампанско.

„Транс Америка“, както и повечето компании, държеше за отличната кухня на борда. Съществуваха и тук разногласия; някои защищаваха мнението, че авиокомпаниите, дори в международните си полети, трябва да се грижат само за транспортирането; да поемат пътни услуги само за пътници с абонамент; да се освободят от всякаква излишна натовареност и да сервират само пакетиран обяд. Други бранеха противното становище: тъй като почти навсякъде в съвременното въздухоплаване се поднася пакетирана храна, една компания, която уважава себе си и държи на авторитета си, трябва да поддържа своя изискан стил с изискана храна на борда. Компаниите рядко получаваха оплаквания от храната. Почти всички пътници, и в туристическа, и в първа класа, приемаха сервирането на храната като развлечение и с охота я консумираха.

Точно за това си мислеше Върнън Димирест, изсмуквайки последните сочни късчета от омара. В този миг звънецът на канала за специална връзка прониза кабината и блесна сигналната лампичка.

Ансън Харис повдигна учудено вежди. Дори една радиограма по специалния канал бе нещо необикновено, а две, и то за по-малко от час, беше нещо изключително.

— Нямаше да е зле каналът за специална връзка да е със секретен код! — обади се Сай Джордън.

Димирест се протегна и превключи радиото:

— Аз ще приема съобщението.

След обичайните позивни между самолета и диспечера в Ню Йорк Върнън Димирест започна да записва радиограмата в специалния бележник. Съобщението идеше от ръководителя на пътническите превози на летище „Линкълн“ и началото му гласеше така: СПОРЕД НЕПОТВЪРДЕНИ СВЕДЕНИЯ НА БОРДА… Докато течеше радиограмата, лицето на Димирест ставаше все по-съсредоточено и напрегнато. На края потвърди кратко приемането на пълния текст и изключи без дума повече.

Той подаде радиограмата на Ансън Харис, който се наклони напред към светлината, за да я прочете. Харис едва чуто подсвирна. После прехвърли през рамо бележника към Сай Джордън.

Радиограмата завършваше с думите: ПРЕДЛАГАМЕ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ ИЛИ ДА КАЦНЕТЕ ПО УСМОТРЕНИЕ НА КОМАНДИРА.

Двамата капитани разбираха, че трябва да определят кой от тях ще взима решения. Наистина тази вечер Ансън Харис летеше като командир, а Димирест действуваше като първи пилот, но иначе Върнън Димирест в качеството си на инспектиращ пилот имаше властта на върховен командир на екипажа.

На питащия поглед на Харис той отвърна рязко:

— Ти си на лявото кресло, ти решаваш. Няма какво да мислим!

Харис помълча за миг и после оповести решението си:

— Ще се върнем назад, но ще направим широк и бавен завой, за да не забележат пътниците. След това ще накараме Гуен Мейгън да открие тоя тип, който ги е разтревожил. Естествено, никой от нас не бива да се появява сред пътниците, за да не го стреснем — Харис повдигна рамене. — А после ще действуваме според обстоятелствата.

— Добре — кимна Димирест, — съгласен съм. Ти поемаш машината За обратен завой, а аз ще се погрижа за останалото. — За да повика Гуен с установения сигнал помежду им, той натисна три пъти звънеца.

Ансън Харис се свърза с въздушния диспечер и лаконично предаде:

— Тук е „Транс Америка“, Полет 2. Имаме проблеми. Моля, разрешение за връщане на летище „Линкълн“ и радарно водене от момента до приземяването на „Линкълн“.

Харис бързо отхвърли в ума си всякаква възможност за кацане на друго летище. Знаеше от метеорологическата сводка, че Отава, Торонто и Детройт са закрити поради бурята. А освен това, за да се справят с онзи тип, им беше нужно време. Връщането до „Линкълн“ им осигуряваше тази възможност.

Не се и съмняваше, че Димирест бе стигнал до същото заключение.

Диспечерът от Центъра за ръководство на въздушното движение в Торонто, някъде на шест мили под тях, отговори:

— „Транс Америка“, Полет 2, прието! — и след кратка пауза добави: — Започнете ляв завой, координати две-седем-нула. Очаквайте промяна на ешелона.

— Прието, Торонто. Започваме завоя. Виражът ще бъде широк и плавен.

— „Транс Америка“, Полет 2, разрешаваме широк вираж.

Разговорът се водеше на тих глас, както обикновено при подобни ситуации. И във въздуха, и на земята, съзнаваха, че много по-успешно е да се действува хладнокръвно, без паника и възбуда. От молбата на командира диспечерът в Торонто разбра, че самолетът е в опасност — реална или потенциална. Лайнерите, които летят по определен маршрут, не изменят току-така курса си и не се връщат обратно без сериозна причина. Диспечерът също знаеше, че ако е нужно, командирът сам ще подаде сигнал за бедствие и ще обясни характера и причините му. Така че диспечерът не искаше да губи времето на екипажа, зает със спешни задачи, за да задава ненужни въпроси.

Каквато и помощ да поискаха от Центъра за ръководство на въздушното движение, знаеха, че те щяха да откликнат незабавно и без излишни въпроси.

Но дори сега машинката на земята заработи по всички направления. В центъра в Торонто, който се помещаваше в красива модерна сграда на около четиринадесет мили вън от града, диспечерът, разговарял с Полет 2, веднага информира своя отговорник. Старши диспечерът, без да губи минутка, влезе във връзка с другите сектори и започна да разчиства трасе за Полет 2 както напред, така и непосредствено под него — за всеки случай! Той предупреди и центъра в Клийвланд, който отново щеше да поеме Полет 2 в обратния му път. Информираха и центъра в Чикаго, който следваше да приеме самолета от Клийвланд.

На борда на Полет 2 пристигна ново указание от диспечера в Торонто:

— Започвайте снижаване до две-осем-нула. Оповестете излизане от височина три-три-нула.

Ансън Харис отвърна:

— Торонто, тук „Транс Америка“ 2. Започваме снижаване.

По нареждане на Харис Сай Джордън уведоми по канала за специална връзка диспечера на „Транс Америка“ в Ню Йорк за намерението им да се върнат.

Вратата на кабината се отвори и влезе Гуен Мейгън.

— Вижте какво — започна тя, — ако искате още ордьоври, съжалявам, но не мога да ви донеса. Сами забелязахте, че имаме и пътници в първа класа.

— За неподчинението ще говорим после — каза Димирест. — А сега — имитирайки английското й произношение, той продължи: — при нас изникнаха неприятни проблеми.

На пръв поглед нищо не се бе изменило в пилотската кабина след радиограмата от летище „Линкълн“. Но спокойното и ведро настроение, което цареше преди, изчезна. Въпреки външното самообладание и тримата пилоти бяха нащрек, умовете им трескаво работеха, всеки долавяше напрегнатостта у другите. За да постигнат бърза пренагласа в подобни моменти, решаващо значение имаха дългогодишният опит и умение, натрупани в стръмния път до ранга на първокласни пилоти, Самото пилотиране, управлението на самолета, не беше особено трудно; пилотите на пътническите самолети бяха добре платени именно заради тяхната изобретателност, способност да взимат бързи и смели решения. Димирест, Харис и Сай Джордън сега мобилизираха точно тези свои способности. Ситуацията на борда на Полет 2 още не беше критична: ако имат късмет, може въобще да им се размине. Но настъпеше ли катастрофален момент, екипажът бе готов да действува.

— Моля те да откриеш един пътник — обърна се Димирест към Гуен. — Той не бива да забележи, че го гледаш. Ето описанието му. По-добре прочети цялата радиограма. — Той й подаде бележника с радиограмата, а Гуен пристъпи към него по-близо до светлината.

Самолетът леко се наклони и Гуен докосна с ръка рамото на Върнън Димирест. Той усещаше близостта й, долавяше познатия парфюм. Хвърли бегъл поглед встрани и видя очертания й профил в полумрака. Докато четеше, лицето й стана сериозно, но не и уплашено. Димирест си спомни как преди няколко часа тя го бе възхитила със силата на своя дух, която с нищо не накърняваше покоряващата й женственост. В един миг, кратък и неуловим, той си спомни как два пъти тази вечер Гуен бе признала, че го обича. Това го накара да се запита: а той обичаше ли я наистина? Когато контролираш своите чувства, трудно е да ги определиш точно. Но сега сърцето му подсказваше, че чувството му към Гуен е най-силната любов, която познава.

Гуен прочете радиограмата още веднаж, по-бавно.

Дива ярост обхвана Димирест, защото заради тая история се объркваха плановете им за щастлива разходка до Неапол. Но веднага се стегна. Сега не бе време за емоции, чакаше го отговорна работа. Заради тоя случай не само щяха да се забавят, а и да се задържат най-малко едно денонощие на летище „Линкълн“. Но полетът до Рим все някога щеше да се състои. Въобще не му минаваше през ума, че заплахата от бомбата може и да не се размине, и не всичко да свърши благополучно, както в повечето подобни случаи.

До него капитан Харис все още поддържаше плавния вираж с едва забележим крен. Това беше съвършен вираж, виртуозно изпълнен, както показваше курсо-пилотажният прибор. Единствено компасът и жироскопът издаваха радиуса на виража: самолетът завиваше на 180 градуса. Харис заяви, че пътниците няма да забележат изменението на курса; освен ако някой не е запознат с положението на звездите и луната й надниквайки през прозореца, определи накъде е изток и накъде — запад. Само тогава можеше да се открие промяната, но вероятността бе малка: за радост, земята не се виждаше през непробиваемите облаци и по светлините на градовете никой не можеше да се ориентира. Харис започна леко да снижава, носът на самолета едва забележимо се наклони надолу, дроселите съвсем малко затворени, ревът на моторите, без да променя своя тембър. Харис пилотираше съсредоточено, прецизно, като по учебник, без да обръща внимание на Димирест и Гуен.

Гуен върна радиограмата.

— От теб искам да отидеш в туристическия салон и да откриеш този човек. Виж къде му е чантичката и имаш ли възможност да я измъкнеш. Разбираш, че никой от нас не може да отиде отзад, поне не сега, за да не го изплашим.

— Ясно — отвърна Гуен. — Разбирам, но няма защо да ходя в салона.

— Защо?

Тя отвърна тихо:

— Знам кой е човекът. Седи на място 14-А.

Върнън Димирест я изгледа изпитателно.

— Трябва ли да ти обяснявам, че това е важно нещо. Ако не си напълно сигурна, върни се и провери.

— Напълно съм сигурна.

Гуен му обясни, че преди половин час, след като сервирала в първа класа, отишла в туристическия салон да помогне. Един от пътниците, на мястото до прозореца вляво, дремел. Веднага се сепнал, щом Гуен го заговорила. На коленете си държал малко куфарче и Гуен му предложила да го вдигне, за да му подаде подноса с храната. Но пътникът отказал. Продължавал здраво да стиска куфарчето, сякаш наистина има нещо ценно в него. Вместо да разтвори масичката пред себе си, той положил подноса върху куфарчето си. Свикнала със странните привички на пътниците, Гуен не му обърнала особено внимание, но добре си спомняла пътника. Описанието от радиограмата напълно се покриваше с вида му.

— Има още една причина, за да го запомня. Той седи точно до възрастната дама без билет.

— На мястото до прозореца седи, така ли?

— Да.

— Това затруднява положението — да се пресегнеш и да грабнеш куфарчето. — Димирест си спомни онази част от радиограмата на Уедърби, която гласеше: АКО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕТО СЕ ОКАЖЕ ВЯРНО, ВЪЗМОЖНО Е СПУСЪКЪТ ЗА ВЗРИВАТЕЛЯ ДА СЕ НАМИРА ОТВЪН И ЛЕСНО ДА СЕ ЗАДЕЙСТВУВА. ЗАТОВА БЪДЕТЕ КРАЙНО ПРЕДПАЗЛИВИ, АКО СЕ ОПИТАТЕ ДА ИЗТРЪГНЕТЕ КУФАРЧЕТО СЪС СИЛА… Той чувствуваше, че Гуен в момента също мисли за това предупреждение.

Сега за първи път не страх, а чувство за неувереност смути хладнокръвния ход на мислите му. Може би щеше да го обхване и страх, но по-късно. Нима беше възможно тази бомбена заплаха да се окаже нещо по-страшно от заплаха? Върнън Димирест често бе обмислял и обсъждал подобни ситуации, но никога не му бе хрумвало, че сам може да изпадне в такова положение.

Ансън Харис все така плавно завършваше завоя. Сега вече летяха в обратна посока.

Сигналният звънец на канала за специална връзка звънна отново. Димирест даде знак на Сай Джордън, който превключи на нужната вълна, потвърди приемането и започна да записва съобщението.

— Мисля си — Димирест се обърна към Гуен, — дали има начин да преместим двамата пътници, които са до Гереро? Така че той да остане сам, седалките до него празни. И някой от нас да се приближи изотзад, да се наведе и измъкне куфарчето му.

— Той ще заподозре веднага — решително възкликна Гуен. — Сигурна съм. Целият е нащрек. В момента, в който извадим двамата му съседи под какъвто и да е претекст, ще усети, че нещо не е в ред, ще слухти и ще чака.

Вторият пилот подаде радиограмата, която току-що беше приел. Тя беше от Уедърби, летище „Линкълн“. На приглушената светлина на лампата Димирест и Гуен зачетоха:

— Това последното особено ми харесва — каза Сай Джордън. — Наистина е трогателно да ни отправят такова пожелание.

Димирест го скастри:

— Млъкни!

В продължение на няколко секунди в кабината цареше мълчание. Чуваше се само шумът от приборите.

— Ако можем да измислим нещо… — бавно поде Димирест, — някакъв начин да го подмамим да остави куфарчето си… Само секунди ще ни трябват да го грабнем и да го отнесем… Ако действуваме бързо, две секунди ще ни стигнат.

— Той за нищо на света не би го пуснал… — отбеляза Гуен.

— Знам, знам… Просто разсъждавам на глас, това е всичко — той млъкна. — Нека обмислим всичко отначало. Между Гереро и пътеката има двама пътници. Единият от тях…

— Единият от тях е мъж. Той седи до пътеката. На средното място е старата дама, мисиз Куонсет. Най-отвътре е Гереро.

— Значи бабето е точно до Гереро, точно до куфарчето?

— Да, но това какво ни помага? Дори да я посветим, едва ли тя би…

Димирест остро я прекъсна.

— Ти все още нищо не си й казала, нали? Тя не знае, че сме я разкрили?

— Не, нали така ми казахте!

— Просто исках да се уверя.

Отново настъпи мълчание. Върнън Димирест потъна в мисли, обсъждаше възможности и варианти. На края предпазливо отбеляза:

— Хрумна ми нещо. Може и да не успеем, но засега друга възможност не виждам. Слушайте внимателно, ще ви обясня точно какво трябва да се направи.

В туристическия салон на самолета повечето пътници бяха привършили с вечерята си и стюардесите прибираха подносите. Днес вечерята свърши по-бързо от друг път. Една от причините бе закъснението на полета, някои пътници бяха хапнали на аерогарата и сега поради късния час те или се отказваха от вечеря, или вкусваха по малко.

Мисис Ейда Куонсет продължаваше да бъбре с новия си приятел обоиста когато една от стюардесите — млада самоуверена блондинка — се обърна към тях:

— Свършихте ли с вечерята?

— Да, аз свърших, мис — каза обоистът.

Мисис Куонсет се усмихна приветливо.

— Благодаря ви, миличка. Можете да вземете приборите. Вечерята беше великолепна.

Мрачният мъж отляво на мисиз Куонсет подаде подноса си, без да продума.

В този момент малката стара дама от Сан Диего забеляза другата стюардеса, която стоеше на пътеката. Тя бе направила впечатление на мисиз Куонсет преди, явно бе старшата. Косите й бяха гъсти и черни, лицето й привлекателно, с високи скули и решителни тъмни очи, които в момента гледаха пряко и хладнокръвно Ейда Куонсет.

— Извинете, мадам, мога ли да видя билета ви?

— Билета ми? Да, разбира се — мисиз Куонсет се престори на изумена, макар че разбра моментално какво се крие зад този въпрос. Несъмнено тя бе или заподозряна, или разкрита. Но тя никога не се предаваше лесно и дори сега умът й усилено работеше. Важно беше да разбере какво точно знае това момиче.

Мисис Куонсет разтвори чантичката и се престори, че търси билета между документите си.

— Беше тука някъде, миличка. Знам, че имам билет — тя невинно погледна към стюардесата. — Ето на, да не би контрольорът да го е задържал, като съм се качвала. Може би го е взел и аз просто не съм забелязала.

— Не — каза Гуен Мейгън. — Това е невъзможно. Ако билетът ви е бил за отиване и връщане, къде ви е талонът за обратния полет? Ако е само за отиване, при вас трябва да е кочанът от билета и бордната карта.

— Наистина, просто необяснимо… — мисиз Куонсет продължаваше да се рови из чантата си.

Гуен строго запита:

— Ще ми позволите ли аз да погледна? — през време на целия разговор тя не прояви нищо от обичайната си вежливост. — Ако имате билет в чантичката си, ще го намеря. Ако нямате, ще си спестим излишно губене на време.

— Разбира се, че няма да ви позволя! — гневно отвърна мисиз Куонсет и продължи с по-благоразумен тон. — Зная, че нямате лоши намерения, миличка, но в чантата си държа лични книжа. А вие, като англичанка, сте длъжна да уважавате личната неприкосновеност. Англичанка сте, нали?

— Дали съм англичанка или не, това няма никакво отношение към въпроса. В момента разговаряме за вашия билет. Или по-точно за това, имате ли изобщо билет? — гласът на Гуен, по-висок от нормално, се чуваше и от пътниците на съседните седалки. Някои започнаха да извръщат глави.

— Разбира се, че имам билет. Въпросът е къде съм го пъхнала — мисиз Куонсет се усмихна закачливо. — А разбрах, че сте англичанка веднага щом заговорихте. Англичаните, хора като вас, миличка, правят нашият език да звучи възхитително. Колко жалко, че малцина от нас, американците, говорят така изящно. Моят покоен съпруг обичаше да казва…

— Какво е казвал нас това не ни интересува. Билетът ви къде е?

За Гуен беше наистина мъчително да се държи така неприветливо и грубо. При други обстоятелства тя би разговаряла със старата дама строго, но би запазила своя любезен и дружелюбен тон. Беше й обидно да се отнася невъзпитано към тази жена, два пъти по-стара от нея. Но в това отношение указанията на Върнън бяха изрично строги. Мисис Куонсет изглеждаше смаяна.

— Аз проявявам достатъчно търпение, млада госпожице, но щом открия билета си, няма да премълча вашето грубо държане…

— Така ли, мисиз Куонсет? — Гуен забеляза, че щом спомена името й, старата жена трепна и зад твърдото й изражение за първи път се прокрадна нерешителност. Гуен настойчиво продължи:

— Вие сте Ейда Куонсет, нали?

Малката стара дама приближи дантелената кърпичка към устните си и въздъхна:

— След като знаете коя съм, има ли смисъл да отричам?

— Не, защото знаем всичко за вас. Имате достатъчно прегрешения, мисиз Куонсет.

Сега все повече пътници наблюдаваха и слушаха. Някои бяха се приближили. По лицата им се четеше съчувствие към старата жена и неодобрение към Гуен. Пътникът на мястото до пътеката, който бе разговарял с мисиз Куонсет, когато се появи Гуен, се въртеше неспокойно.

— Ако има някакво недоразумение, готов съм да помогна.

— Няма никакво недоразумение — каза Гуен. — Вие с тази дама ли пътувате?

— Не.

— Тогава какво ви засяга, сър?

До този момент Гуен не си позволи нито веднъж да погледне към пътника до прозореца. Нито пък той бе погледнал към нея. Но начинът, по който бе навел главата си, го издаваше, че внимателно следи всяка дума от разговора. Крадешком тя го стрелна с очи и видя, че той все още стискаше малкото куфарче на коленете си. При мисълта какво може да се намира в него, побиха я ледени тръпки. Разтрепера се, завладя я предчувствие за нещо ужасно. Искаше й се да побегне, да се върне в пилотската кабина и помоли Върнън сам да се справи с всичко. Но се овладя, надви моментната слабост.

— Казах ви, че зная всичко за вас — потвърди Гуен. — Хванали са ви тази вечер като пътник без билет от Лос Анжелос, поставили са ви под наблюдение, но сте успели да се изплъзнете, а после с измама сте се качили на този самолет.

Малката стара дама от Сан Диего запита с ведър тон:

— Щом като знаете толкова или си мислите, че знаете, има ли смисъл да спорим? — Тя реши, че не си струва да се притеснява. Естествено, очакваше да я заловят. Но поне успя да изживее едно приключение и да вечеря чудесно. Какво пък толкова се беше случило? Както призна червенокосата жена от летище „Линкълн“, авиокомпаниите никога не дават под съд гратисчиите.

Беше й любопитно все пак какво ще последва.

— И сега самолетът ще се върне ли заради мен?

— Не сте толкова важна особа, та да се връщаме заради вас, но щом кацнем в Италия, ще бъдете предадена на властите. — Върнън Димирест бе предупредил Гуен да създаде впечатлението, че самолетът продължава своя път за Рим. В никакъв случай да не се разбере, че се връщат обратно. Накара я нарочно да се държи грубо със старата дама, което бе ужасно неприятно за Гуен. Но всичко това се правеше, за да се създаде определено впечатление у Гереро и Димирест да пристъпи към следващата стъпка от своя план.

Естествено, Гереро не подозираше — и ако всичко вървеше успешно, щеше да узнае, когато е вече късно, — че целият този спектакъл се разиграва единствено заради него.

— Елате с мен! — обърна се Гуен към мисиз Куонсет. — Командирът получи съобщение за вас и трябва да докладва. Но преди това иска да ви види. — Тя се обърна към пътника, който седеше до пътеката: — Бихте ли дали път на тази жена!

За първи път старата дама прояви нервност.

— Командирът иска да ме види?

— Да, и той не обича да чака.

Мисис Куонсет с нежелание разкопча предпазния колан. Също с нежелание обоистът я пропусна да мине и тя нерешително излезе на пътеката. Гуен я хвана за ръката и я поведе напред, усещайки недружелюбните погледи на пътниците, вперени в нея.

Гуен с мъка потисна желанието си да се обърне и да види дали човекът с куфарчето също гледа след тях.

— Аз съм капитан Димирест — представи се Върнън. – Моля ви, елате по-напред. Гуен, затвори вратата, да видим дали ще се съберем всички. — Той се усмихна на мисиз Куонсет. — За съжаление самолетните конструктори не са предвидили в кабината място за гости.

Старата дама от Сан Диего внимателно се вгледа в него. След ярката светлина в пътническия салон очите й не можеха да привикнат към полумрака на пилотската кабина. Тя различи силуетите на няколко седящи фигури, заобиколени от множество светещи в червено циферблати. Не се заблуждаваше — този глас звучеше дружелюбно. Съвсем различно и неочаквано от това, което мисиз Куонсет се готвеше да посрещне.

Сай Джордън спусна облегалката на едно свободно кресло зад Ансън Харис. Мило и любезно, за разлика от досегашното си поведение, Гуен поведе старата дама към креслото.

Самолетът се движеше плавно, не друсаше и тя без усилия стигна до седалката. Макар че се спускаха, все още не бяха стигнали до онези слоеве от атмосферата, където бушуваше бурята. Напредваха с повече от 500 мили в час, самолетът се плъзгаше гладко, сякаш плуваше в спокойни огледални води.

— Мисис Куонсет — каза Върнън Димирест, — моля ви да забравите всичко, което току-що се случи отвън. Не заради това ви повикахме… — и се обърна към Гуен. — Ти държа ли се грубо към дамата?

— Струва ми се, да.

— Мис Мейгън действуваше по моя заповед. Аз й наредих да се държи грубо. Знаехме, че едно лице, което ни интересува, ще слуша и наблюдава сцената. Искахме всичко да изглежда естествено, за да намерим подходящ повод да ви извикаме тук, без да събудим подозрения.

Сега вече Ейда Куонсет различаваше по-ясно едрата мрачна фигура, която говореше от креслото вляво. Стори й се, че лицето му има приятни черти. Все още не схващаше какво й обясняват. Огледа се наоколо. Беше толкова интересно! Никога досега не бе попадала в пилотска кабина. Вътре бе много по-тясно, отколкото предполагаше. Беше й топло и тримата мъже седяха по ризи. Ето нещо ново и любопитно, което можеше да разкаже на дъщеря си в Ню Йорк — ако въобще стигнеше до там.

— Мамичко — запита пилотът, който се бе представил за капитан. — Лесно ли се плашите?

Въпросът изглеждаше странен, тя се замисли, преди да отговори.

— Не, не бих казала, че съм от страхливите. Понякога се нервирам, но напоследък и това става рядко. Колкото повече човек остарява, толкова по-малко се плаши.

Очите на капитана изпитателно се взираха в лицето й.

— Реших да ви разкажа нещо, а после да поискам помощ от вас. Нямаме много време. Затова ще говоря накратко. Сигурно сте забелязали пътника вляво от вас, до прозореца.

— Онзи слабичкия, с тънките мустачки?

— Да, точно той — каза Гуен.

Мисис Куонсет утвърдително кимна.

— Той е странен човек. Не желае с никого да разговаря, държи в ръце малко куфарче и не иска да се раздели с него. Струва ми се, че нещо го измъчва.

— Нас също ни измъчва нещо — тихо каза Върнън Димирест. Имаме основание да смятаме, че в това куфарче той носи бомба. Искаме да го изтръгнем от ръцете му. Затова имаме нужда от вашата помощ.

Колко удивително и странно, мислеше си Ейда Куонсет, че в кабината е толкова тихо. В мълчанието, което последва думите на Димирест, се разнесе съобщение по един от високоговорителите над главата й:

— „Транс Америка“, Полет 2. Тук е центърът в Торонто. Намирате се на 15 мили източно от фара Клайнбърг. Съобщете вашата височина и намерения.

Отговори пилотът от лявото предно кресло, чието лице тя все още не беше видяла.

— Торонто център. Тук „Транс Америка“, Полет 2. Излизаме от две-девет-нула. Разрешете да продължим плавно снижението. Без промяна в решението ни да кацнем на „Линкълн“.

— „Транс Америка“. Разбрах ви. Даваме ви свободен коридор. Продължавайте плавно снижаването.

Третият пилот, който стоеше вдясно от нея пред множество циферблати, се наклони напред и каза:

— Според моите изчисления ще стигнем след час и седемнадесет минути. При положение, че вятърът не се промени. Но ако челният фронт на бурята се е придвижил по-бързо от прогнозата, ще пристигнем и по-рано.

— Значи се връщаме, така ли? — мисиз Куонсет не можа да скрие вълнението си.

Димирест кимна.

— Да, но вие сте единствената, която знае това, освен екипажа. Засега трябва да го пазите в тайна и най-вече Гереро — това е човекът с куфарчето — не бива нищо да узнае.

Ейда Куонсет си мислеше задъхано: „Боже мой, нима това става с мен? Всичко е толкова вълнуващо! Като приключен-ски филм по телевизията. Вярно, че е малко страшно, но тя реши да не мисли за опасността. Главното беше, че се намира тук, че участвува в замисъла, че си бъбре с командира, че си споделят тайни — какво би казала дъщеря й за всичко това?“

— Е, добре, съгласна ли сте да ни помогнете?

— Разбира се, предполагам, ще искате от мен да изтръгна куфарчето…

— Не! — Върнън Димирест се извърна на креслото си и каза строго: — В никакъв случай не бива да се докосвате до това куфарче, дори да се доближавате до него.

— Щом като казвате — съгласи се покорно мисис Куонсет, — няма!

— Настоявам! И запомнете: важното е Гереро да не разбере, че ние знаем за куфарчето и за съдържанието му. Сега ще ви обясня точно какво трябва да направите, като се върнете в салона. Моля ви, слушайте внимателно.

Когато той свърши, малката стара дама от Сан Диего си позволи леко да се усмихне.

— Да, ясно, ясно. Струва ми се, че ще се справя.

Тя стана и Гуен тъкмо се готвеше да отвори вратата на кабината, за да излязат, когато Димирест запита:

— Разбрах, че са ви хванали без билет от Лос Анжелос и сте искали да стигнете до Ню Йорк. Защо?

Тя му разказа колко самотна се чувствува понякога на западното крайбрежие и как й се иска да погостува на дъщеря си в Ню Йорк.

— Мамичко! — каза Върнън Димирест. — Ако успеем сега, аз лично ви обещавам, че не само ще ви освободя от всякакви неприятности, но и авиокомпанията ще ви издаде билет до Ню Йорк и обратно — първа класа.

Мисис Куонсет така се трогна, че едва не заплака.

— Благодаря ви, благодаря ви… — изведнъж усети, че гласът й се дави в сълзи. Какъв забележителен човек, помисли си тя. Толкова отзивчив, толкова чаровен!

Силното вълнение, което преживя мисиз Куонсет в пилотската кабина, й помогна да се справи със задачата си на връщане към туристическия салон. Гуен Мейгън здраво я държеше за ръката и я блъскаше напред, а тя попиваше с дантелената кърпичка сълзите си и играеше покъртително ролята на дълбоко разстроена и обидена стара жена.

С вътрешно ликуване, макар и през сълзи, тя си спомни, че за втори път й се налагаше да разиграва подобен спектакъл тази вечер. Първата сцена стана на аерогарата, когато се преструваше на болна пред младия Питър Коукли. Тогава тя бе убедителна и блестяща! Защо да не успее и сега?

Наистина мисиз Куонсет играеше ролята си толкова правдиво, че един пътник възмутено запита:

— Мис, каквото и да е провинението на тази дама, нищо не ви дава право да се държите така грубо!

Знаейки, че Гереро е наблизо, Гуен рязко отвърна:

— Сър, моля ви се не се бъркайте!

Щом влязоха в туристическия салон, Гуен дръпна след себе си завесата, която разделяше двете класи. Това бе също част от плана на Върнън. Поглеждайки назад към кабината, Гуен забеляза, че вратата й е леко открехната. Тя знаеше, че зад вратата стои Върнън, наблюдава и чака. Щом се дръпнеше завеската между първа класа и туристическия салон, Върнън щеше да застане зад завесата и да следи какво става през малкия процеп, който Гуен трябваше да остави. А в определен момент той щеше да разтвори завесата и бързо да се притече на помощ.

При мисълта какво можеше да се случи в следващите няколко минути — независимо от изхода — тръпки на вледеняващ ужас и някакво предчувствие за беда обхванаха Гуен. Но тя отново успя да го сподави. Припомни си своите отговорности пред екипажа и пътниците, които съвсем не подозираха драмата, разиграваща се пред очите им, и заведе мисиз Куонсет до мястото й в самолета.

Пътникът Гереро им хвърли бърз поглед, после отмести очи встрани. Малкото дипломатическо куфарче, забеляза Гуен, все още седеше в същото положение на коленете му и ръцете му здраво го стискаха. Обоистът, който седеше на мястото до пътеката, стана, щом се приближиха. Лицето му изразяваше съчувствие, той се отмести, за да направи път на старата дама. Внимателно и ненатрапливо Гуен застана прел него и му препречи пътя към седалката. Мястото му трябваше да остане незаето, докато Гуен не се дръпне встрани. Очите й доловиха движение зад процепа на завесата. Върнън бе заел мястото си, готов да действува.

— Много ви моля! — мисиз Куонсет, която все още стоеше на пътеката, умолително, с просълзени очи се обърна към Гуен. — Бъдете добра, помолете капитана да промени решението си. Не искам да ме предава в ръцете на италианската полиция…

— Трябвало е да помислите за това преди — грубо я сряза Гуен. — Освен това не аз разпореждам на капитана какво да върши!

— Но вие можете да го помолите. Той ще ви послуша!

Д. О. Гереро извърна глава към тях, загледа се, след това отново отмести очи.

Гуен хвана старицата за лакътя.

— Чувате ли какво ви казвам? Седнете на мястото си!

Гласът на Ейда Куонсет се превърна в хленч:

— Моля ви да ме върнете обратно. Предайте ме на нашите власти, не на чуждите…

Зад Гуен се разнесе възмутеният глас на музиканта:

— Мис, не виждате ли колко е разстроена тази жена?

— Моля ви, не се бъркайте — сопна се Гуен. — На тази жена не й е тук мястото. Пътува без билет.

Музикантът продължи разярено:

— Даже и да е така, това няма значение. Важното е, че тя е възрастна дама!

Без да му обръща внимание, Гуен блъсна мисиз Куонсет към креслото и тя се олюля.

— Чувате ли ме! Сядайте и не мърдайте!

Ейда Куонсет се строполи на седалката и се разпищя:

— Ох, колко сте груба! Така ме ударихте! Така ме заболя!

Няколко души от пътниците скокнаха на крака и запротестираха.

Д. О. Гереро продължаваше да гледа невъзмутимо напред. Гуен забеляза, че ръцете му не пускаха куфарчето.

Мисиз Куонсет изстена отново.

Гуен студено каза:

— Вие сте истеричка! — С добре премерено движение, макар и да ненавиждаше постъпката си, тя се наклони и зашлеви мисиз Куонсет в лицето. Плесницата отекна в салона. Пътниците ахнаха. Другите стюардеси гледаха изумени и не вярваха на очите си. Музикантът сграби Гуен за ръката, но тя бързо се отскубна.

По-нататък всичко се разигра с такава бързина, че дори най-близкостоящите не можеха да възпроизведат последователността на събитията.

Мисиз Куонсет се извърна наляво към Д. О. Гереро и умолително застена:

— О, сър, помогнете ми! Моля ви, помогнете ми!

Лицето му остана каменно, невъзмутимо, сякаш не чуваше молбата й.

Обзета от мъка и панически страх, тя се хвърли към него и с истерични вопли обви ръце около шията му.

— Помогнете ми! Помогнете ми!

Гереро неловко се завъртя, опита се да се освободи. Но не успя. Ейда Куонсет още по-здраво стегна ръце около шията му.

— О, помогнете ми!

Лицето на Гереро стана огненочервено. Той просто се задушаваше и вдигна ръце, за да се изтръгне от прегръдката й. Ейда Куонсет се отпусна от врата му и сграбчи ръцете му.

Точно в този миг Гуен Мейгън се наведе към вътрешната седалка. Пресегна се и с едно-единствено уравновесено движение, сякаш без да бърза, здраво хвана куфарчето и го вдигна от коленете на Гереро. Само след секунда куфарчето беше далеч от него на пътеката между Гереро и куфарчето като солидна бариера се изправяха Ейда Куонсет и Гуен.

Завесата между двата пътнически салона се дръпна встрани. Върнън Димирест, висок и представителен в своята униформа, бързо се приближи.

На лицето му бе изписано облекчение и той протегна ръка към куфарчето.

— Чудесно го изпълни, Гуен! Подай ми го!

С малко повече късмет инцидентът щеше да привърши тук, като се изключат по-късно разправиите с Гереро. Но събитията се развиха иначе — изцяло по вина на Маркъс Ратбоун.

До този момент Ратбоун бе непознат пътник, от когото никой не се интересуваше. Той заемаше място 14-Д от другата страна на пътеката. И макар че никой не му обръщаше внимание, той бе самодоволен и надут човек, завладян от мисълта за собственото си величие.

Ратбоун бе дребен търговец в малко градче в щата Айова, където всички го наричаха „злобаря“. На всяко решение, на всяка инициатива на своите съграждани той се противопоставяше. Беше станал легендарен със своите възражения и протести и по значителни, и пс маловажни въпроси. Негодуваше срещу подбора на книги за градската библиотека, срещу плана за единна антенна мрежа, срещу възпитателните мерки спрямо сина му в училището, срещу избора на цвят за боядисване на обществени сгради. Преди да потегли за Рим, той бе успял да провали проекта за надписи и светлинни реклами по главната улица в градчето му. И макар че вечно критикуваше всичко, той самият никога не бе предложил някаква конструктивна идея.

Друга характерна черта на Маркъс Ратбоун бе това, че ненавиждаше жените, в това число и собствената си съпруга. Никога досега не бе защитил интереса на една жена. Затова унизителното положение, в което бе изпаднала мисиз Куонсет, въобще не го трогна, но когато Гуен Мейгън грабна куфарчето на Д. О. Гереро, той кипна.

За Маркъс Ратбоун това представляваше саморазправа на служебно лице и при това жена! — покушение срещу правата на обикновен пътник като него самия. Възмутен, Ратбоун скокна от мястото си и се изпречи между Гуен и Върнън Димирест.

В този миг Д. О. Гереро, побеснял, бръщолевейки несвързани приказки, се изтръгна от ръцете на Ейда Куонсет и се втурна към пътеката. Тогава Маркъс Ратбоун дръпна куфарчето от ръцете на Гуен и с учтив поклон го връчи на Гереро. Като диво животно с лудешки блясък в очите, Гереро го притисна до себе си.

Върнън Димирест се хвърли напред, но твърде късно. Искаше да хване Гереро, но не можеше да мине — пътеката беше тясна, а и на нея стояха Ратбоун, Гуен и обоистът. Д. О. Гереро се шмугна между тях и се запъти към опашката на самолета. И други пътници се бяха изправили на крака. Димирест отчаяно изкрещя:

— Спрете този човек! Той носи бомба!

След неговия вик се разнесоха крясъци, всички наскачаха от местата си и още повече заприщиха пътеката. Единствена Гуен Мейгън с лакти и нокти си проби път напред и успя да се доближи до Гереро.

В дъното на салона, като животно, притиснато в клетка, Гереро се обърна. От опашката на самолета го деляха три тоалетни. Светлинките над тях показваха, че едната е заета, две са свободни. Застанал с гръб към тоалетните, Гереро стискаше пред себе си куфарчето с едната си ръка, а с другата държеше примката на въженцето, което сега ясно се виждаше. С дрезгав глас, нещо между шепот и грак, той извика:

— Останете по места! Не се приближавайте!

Надвивайки паническия шум, Върнън Димирест извика отново:

— Гереро, чуй ме! Послушай!

За секунда последва гробно мълчание, всички замряха — чуваше се само равномерният рев на двигателите. Гереро замига, очите му, изпълнени с подозрение, блуждаеха по лицата на преследвачите му.

— Знаем всичко за теб — продължи. Димирест, — знаем и намеренията ти. Знаем за застраховката и за бомбата. На земята също знаят, така че застраховката ти е съвършено невалидна. Ясно ли ти е? Застраховката ти е анулирана, недействителна, не струва нито петаче. Ако взривиш тази бомба, ще се убиеш за нищо. И никой — нито ти, нито семейството ти ще спечели. Даже ще усложниш положението им, защото тях ще ги преследват и обвиняват. Послушай ме! Размисли!

Разнесе се женски писък. Гереро все още се колебаеше.

— Гереро — поде отново Димирест, — дай възможност на тези хора да се успокоят и седнат. Тогава, ако искаш, ще разговаряме. Можеш да ми задаваш всякакви въпроси. Обещавам ти, че никой няма да се приближи към тебе, докато ти не пожелаеш. — Димирест си правеше сметка, че ако отклони достатъчно дълго вниманието на Гереро, пътеката можеше да се освободи. После ще опита да го убеди да му предаде куфарчето си. Ако откажеше, може би някак си щеше да скочи напред, да се хвърли върху него и му избие куфарчето, преди да е дръпнал канапчето. Рискът беше наистина чудовищен, но какво друго му оставаше?

Хората започнаха нервно да се отпускат върху седалките.

— Сега, след като ти казах какво знаем за тебе, след като сам разбираш, че планът ти е безсмислен, моля те, предай ми куфарчето си — Димирест се опитваше да поддържа спокоен и разумен тон. Важното беше да не спира да говори. — Ако ме послушаш, давам ти честната си дума, че никой в този самолет няма да те докосне.

В очите на Гереро се четеше ужас. Той облиза с език тънките си устни. Най-близо до него бе Гуен Мейгън.

— Успокой се, Гуен — кротко каза Димирест, — опитай се да седнеш. — Той искаше никой да няма на пътеката, в случай че се наложи да скочи.

Вратата на заетата тоалетна зад Гереро се отвори. Показа се млад мъж с кръгли очила и дебели стъкла, които му придаваха вид на бухал. Спря и се огледа късогледо наоколо. Явно той нищо не знаеше и нищо не подозираше от това, което ставаше навън.

Някой от пътниците се провикна:

— Хванете тоя човек с куфарчето! В него има бомба!

Щом щракна вратата зад гърба му, Гереро се извърна. Той се хвърли напред, избута встрани мъжа с очилата и се вмъкна в тоалетната, която онзи току-що бе освободил.

Гуен веднага скокна след него. Разблъсквайки ожесточено пътниците на пътеката, Върнън Димирест също се устреми след тях.

Когато Гуен го настигна, вратата на тоалетната се затваряше. Тя пъхна крак и започна да бута. Стъпалото й пречеше вратата да се затвори, но Гуен нямаше сили да я разтвори. Остра болка преряза крака й — Гереро натискаше отвътре с цялата си тежест.

В съзнанието на Гереро цареше мрачен хаос. Той все още не схващаше какво се беше случило, нито пък разбра какво му бе говорил Димирест. Само една-единствена мисъл проникна и завладя съзнанието му: той проумя, че и този замисъл, както всички негови досегашни грандиозни планове, претърпя провал. Някъде — както при всичките си начинания — беше сбъркал. Целият му живот представляваше верига от провали. С горчивина си помисли, че и смъртта му ще бъде също така нелепа, както и земният му път.

Гърбът му подпираше вратата на тоалетната. Той усещаше натиска от другата страна, знаеше, че след миг напорът ще стане неудържим, че той няма да има сили да удържи и вратата ще се разтвори. Отчаяно, с треперещи ръце той стисна канапчето, свързано с пластмасовата пластинка. Щом дръпне, тя ще изхвръкне, краищата на щипката ключ ще се съединят и динамитът ще се взриви… В момента, когато дръпна въженцето, в главата му се стрелна мисълта: ами ако бомбата, която бе собственоръчно измайсторил, вземе да засече… и отново се провали…

В тази част от секундата, последна в неговия живот, последна за неговото загиващо съзнание, Д. О. Гереро разбра, че бомбата му задействува безотказно.

10

Експлозията на борда на Полет 2 на „Транс Америка“ „Златната флотилия“ бе мигновена, чудовищна и непреодолима. В херметически затвореното пространство на самолета тя отекна като грохота на стотици гръмотевици, с огнен език от гигантски ковашки чук.

Д. О. Гереро моментално загина. Тялото му, най-близко до центъра на взрива, се разкъса на парченца. Живя само миг, в следващия той се превърна в купчина дребни кървави късчета.

В корпуса на самолета зейна дупка.

Гуен Мейгън, която бе най-близко до Гереро и най-близко до експлозията, посрещна ударната й вълна с лицето и гърдите си.

Миг след като динамитният заряд разкъса обшивката на корпуса, настъпи разхерметизация. С оглушителен рев и със силата на ураган въздухът от самолета, досега поддържан с нормално налягане, се устреми през зеещия отвор към разредените високи слоеве на атмосферата. От пътническите салони към опашката на самолета се понесе тъмен, всепоглъщащ облак от прах. Заедно с него, хаотично, като при водовъртеж, полетяха всякакви незакрепени предмети — леки и тежки — вестници, подноси за храна, бутилки, чаши за кафе, ръчен багаж, дрехи и разни вещи на пътниците; те всички кръжаха из въздуха, сякаш ги смучеше чудовищна прахосмукачка. Завесите се отскубваха. Вътрешните врати на пилотската кабина, на складовите помещения и тоалетните се изтръгнаха от пантите и ключалките си и полетяха към опашката на самолета.

Няколко души от пътниците бяха повалени. Други, непривързани с коланите си, се вкопчваха за каквото им попадне, за да не излетят заедно с вихъра, който неудържимо ги теглеше назад.

Люковете на аварийните устройства над всяка седалка се разтвориха и увиснаха жълти кислородни маски, свързани с централно кислородно захранване.

Изведнъж изсмукването намаля. Самолетът се изпълни с мъгла и хапещ, леден въздух. Ревът на двигателите и воят на вятъра заглушаваха всичко.

Върнън Димирест, който стоеше на пътеката на туристическия салон, инстинктивно вкопчил се за облегалката на едно от креслата, за да се задържи на крака, се развика:

— Нахлузвайте маските! — и сам си надяна една.

От опит знаеше едно: не всички пътници съзнават, че въздухът сега в самолета е толкова разреден, колкото и навън, и е недостатъчен, за да поддържа дишането. Ако не наденеха моментално кислородните маси, само след петнадесетина секунди хората щяха да изгубят съзнание.

Дори пет секунди без нужното количество кислород съзнанието започва да помръква.

След още пет секунди човек изпада в състояние на еуфория, може да реши, че кислород въобще не му е нужен, а после неусетно потъва в безчувственост.

Специалисти, добре запознати с опасностите от разхерметизацията, от дълго време настояваха аеролиниите да разясняват на пътниците преди всеки полет необходимостта от използуването на кислородните маски. Съгласно тези указания пътниците трябваше да знаят, че „в момента, когато пред вас се появи кислородната маска, трябва веднага да я хванете и положите на лицето си, като оставите всички въпроси за после. При разхерметизация не бива да се губи нито секунда. Ако тревогата се окаже фалшива, маската винаги може да се снеме. Тя няма да ви причини вреда.“

Пилотите при учебни изпитания в състояние на разхерметизация по прост начин се уверяваха в действието на кислородната недостатъчност в разредени въздушни слоеве. Надянали кислородна маска, те влизаха в камери с разреден въздух, където ги караха да се подписват върху лист хартия. После им махаха маската и постепенно подписите им се израждаха в драскулки или в нищо. Преди да настъпи безчувственост, отново им поставяха маските.

После пилотите, гледайки драсканиците върху листа, трудно можеха да повярват, че това са техни подписи.

Но ръководителите на авиокомпаниите, боейки се, че подробните указания за употребата на кислородни маски могат да всеят тревога сред пътниците, настояваха за по-беглото им и ненатрапчиво запознаване с този род процедури. Усмихнати стюардеси с отегчен или скептичен израз небрежно демонстрираха употребата на маските, докато нечий глас, нетърпелив по-скоро да се свърши с тази досадна процедура, говореше по микрофона: „… в случай на малко вероятна разехерметизация… съгласно правителствените разпореждания сме длъжни да ви информираме…“ Но никога не се споменаваше, че кислородната маска трябва да се сложи веднага.

Ето защо пътниците проявяваха същото безразличие към кислородните апарати за извънредни обстоятелства, както и авиокомпаниите и техните ръководители. Кой ли пък измисли тези кутии над главите им, разсъждаваха пътниците по време на монотонните демонстрации, сигурно са фикс-идея на група вманиачени бюрократи. (Прозявка!) Явно, искало им се е да изобретят нещо по-хитро, та да повишат цените и взимат процент от това. 0, по дяволите!

Някога по време на редовните полети над главите на пътниците внезапно се отваряха люковете и оттам увисваше кислородна маска. Обикновено те разглеждаха маската с любопитство, но не посягаха към нея. Точно по съшия начин реагираха сега пътниците на Полет 2, макар че произшествието беше реално.

Върнън Димирест забеляза реакцията им и с гняв си припомни подигравателното отношение, което имаха той и другите пилоти към демонстрациите с кислородните маски. Но нямаше време нито отново да ги подкани да надянат маските, нито пък да помисли за Гуен, която вероятно бе вече мъртва или умираше на няколко стъпки от него.

В този миг го владееше една-единствена мисъл: да се добере някак си до пилотската кабина и да помогне, ако може, за спасяването на самолета. Като вдъхна дълбоко кислород, той потегли напред.

Над всеки ред седалки висяха четири маски — по една за тримата седящи пътници и една резервна — да се използува, в случай че някой се намира на пътеката. Такава резервна маска в момента използуваше Димирест.

Но за да се придвижи свободно напред до кабината, му трябваше не стационарна, а портативна маска.

Той знаеше, че две портативни бутилки с кислород се държаха на рафтчето над входа за първокласния салон. Ако смогнеше да се добере до там, една бутилка би му стигнала да измине разстоянието до пилотската кабина. Той продължи напред, като използуваше една след друга висящите резервни маски. На един от редовете и четирите маски се оказаха заети — едно младо момиче бе поставило маската пред личицето на бебенце, легнало в скута на майка си. Девойката видимо бе овладяла положението и показваше на пътниците наоколо какво да правят. Димирест се извърна към другия ред кресла, видя резервна маска, и като вдъхна дълбоко кислород, пусна едната и посегна към следващата. Отново пое дълбоко. Още не бе преминал половината на туристическия салон.

Само след крачка усети, че самолетът рязко се наклони надясно и стремително започна да пада.

Димирест замръзна на място. Знаеше, че в момента нищо не може да се направи. Всичко по-нататък зависеше от две обстоятелства: до каква степен самолетът е повреден от експлозията и какво умение ще прояви Ансън Харис, останал сам пред щурвала.

В пилотската кабина събитията от последните няколко секунди се развиха с много по-голяма неочакваност, отколкото в пътническия салон. След като Гуен Мейгън и мисиз Куонсет излязоха, последвани от Върнън Димирест, останалите двама члена на екипажа — Ансън Харис и вторият пилот Сай Джордън — нямаха представа какво става сред пътниците зад гърба им, докато изведнъж самолетът не се разтресе от динамитния взрив и миг след това настъпи разхерметизация.

Както пътническите салони, така и пилотската кабина се изпълни с гъст, тъмен облак прах, който почти моментално бе изсмукан, след като вратата на кабината се отскубна от пантите и бравата си и полетя назад. Всички незакрепени предмети се понесоха в стремителния вихър от кръжащи отломки.

Под масата на бордовия инженер безспирно зазвъня сигнал за тревога. Над креслата на двамата пилоти блеснаха ярки жълти светлини. И звуковият, и светлинният сигнал оповестяваха опасно за живота спадане на налягането.

Ситна мъгла и вледеняващ студ нахлуха сред прашния въздух. Ансън Харис усети мъчителна болка в тьпанчетата си.

Но той бе вече реагирал — моментално и точно — резултат на многогодишен опит и тренировки.

В дългия и трънлив път до капитанското кресло пилотите минаваха напрегнати часове на подготовка в класни стаи и тренажори, учеха как да се справят с различни въздушни ситуации — и нормални, и критични, — за да си изработят бързи и точни рефлекси за всякакви условия.

Тренажори имаше във всички големи въздушни бази и се поддържаха от авиокомпаниите.

Погледнати отвън, те приличаха на носа на самолет или на самолет, чийто корпус е откъснат; отвътре тренажорът бе оборудван напълно като пилотска кабина.

В тренажора пилотите прекарваха по цели часове, имитирайки точните обстоятелства на дълъг полет. Вътре обстановката бе абсолютно реална; имитираха се дори вибрациите и шумът на самолета, които създават психологическото усещане, че се намираш във въздуха. Всички останали условия също отговаряха на действителните. На екран отвъд предното стъкло се прожектираха летища и писти, уголемяващи се или намаляващи се, за да възсъздават условия за излитане или кацане. Единствената разлика между тренажора и истинската пилотска кабина бе тази, че тренажорът никога не се отлепяше от земята.

Пилотите в тренажора разговаряха по радиото с диспечерския пулт, както и при реални условия. Опитни диспечери с точност дублираха различни въздушни ситуации. Често тези ситуации биваха неблагоприятни: например всевъзможни повреди в двигателите, пожар, тежки атмосферни условия, неизправности в електрическата система, проблеми с горивото, разхерметизация при експлозия, неправилно функциониране на бордовите прибори и системите за управление и какви ли още не затруднения. Можеше дори да се възпроизведе катастрофа. Понякога тренажорите се използуваха с обратната цел — да се разкрият какви са били причините за дадена катастрофа.

Често диспечерът подаваше няколко извънредни ситуации едновременно, след което пилотите излизаха от тренажора изтощени и облени в пот. Повечето пилоти се справяха с тези тестове. Неуспелите минаваха отново на проверка и впоследствие внимателно ги наблюдаваха. Такива тестове и изпити се провеждаха непрекъснато няколко пъти годишно, при всички степени в кариерата на един пилот чак до пенсионирането му.

Благодарение на тези тренировки, ако наистина възникнеше извънредно положение, пилотите знаеха точно какво да предприемат, без да се суетят и губят ценно време. Това бе едно от обстоятелствата, което правеше маршрутните самолети най-безопасното транспортно средство в историята на човечеството. Затова и Ансън Харис незабавно предприе най-безпогрешните действия за спасяването на самолета.

В тренировъчните упражнения при разхерметизация пилотите трябваше да съблюдават едно основно правило: екипажът да се погрижи първо за себе си. Върнън Димирест изпълняваше точно това условие. Същото направиха и Ансън Харис, и Сай Джордън.

Те веднага трябваше да наложат кислородна маска — дори преди пътниците. Запазвайки по този начин нормалната дейност на мозъка си, те можеха да предприемат решения.

Зад креслото на всеки пилот висеше кислородна маска, подобна на маската на бейзболен вратар. Със заучено, упражнявано безброй пъти движение, Харис смъкна слушалките и се-пресегна през рамо за маската. Той дръпна силно, придържащата скоба се разтвори и надяна маската, свързана с кислородното захранване на самолета и с монтиран вътре микрофон. За да слуша, след като бе свалил слушалките си, Харис включи високоговорителя над главата си.

Зад него Сай Джордън бързо и професионално направи същото.

Следващата рефлексна реакция на Ансън Харис бе да се погрижи за пътниците. Кислородната система в пътническите салони се задействуваше автоматично при най-малък признак на разхерметизация. Но за всеки случай, като предпазна мярка над главите на пилотите имаше специална ръчка, която осигуряваше спускането и захранването на маските. Харис издърпа ръчката.

После протегна дясната си ръка към дроселите и отне подаването на горивото. Самолетът забави полета си.

Трябваше още да отнеме от скоростта.

Вляво от дроселите се намираше ръчката за задкрилките. Харис я изтегли докрай към себе си. По двете крила на самолета се подадоха задкрилките. Създавайки допълнително съпротивление, скоростта започна чувствително да намалява.

Сай Джордън изключи алармения звънец.

До този момент действията им бяха автоматични. Сега настъпи момент за размисъл: какво да се предприеме по-нататък? Най-важното беше самолетът да слезе безопасно на по-малка височина. От сегашните 28 хиляди фута трябваше да слязат с три мили и половина, за да достигнат атмосферни слоеве с по-сгъстен въздух и да могат пътниците и екипажът да дишат нормално, без да разчитат на кислородните апарати.

Харис трябваше да реши — или да се спусне постепенно и бавно, или да предпочете стремително гмуркане. Допреди година-две в случай на разхерметизация при експлозия пилотите получаваха инструкции незабавно да пикират. За нещастие обаче, изпълнявайки тези указания, един самолет се разпадна на парчета. При бавно снижение тази опасност би могла да се избегне. Днес пилотите трябваше да се съобразяват със структурните увреждания на самолета — ако уврежданията са сериозни, пикирането може да се окаже фатално, затова по-добре е бавното спускане.

Но и тази алтернатива криеше своите рискове. Ансън Харис ги забеляза веднага.

Нямаше съмнение, че Полет 2 бе претърпял сериозни повреди. Това се доказваше от внезапната разхерметизация, а предшествуващата я експлозия, настъпила преди по-малко от минута, сигурно също бе нанесла опасни поражения. При други обстоятелства Харис би изпратил Сай Джордън да установи степента на поражението, но сега, след като Димирест не бе в кабината, Джордън трябваше да остане до него.

Но независимо от размера на повредите съществуваше още един фактор, който надделя. Температурата навън беше минус 50 градуса по Целзий. Съдейки от парализиращия студ, който Харис изпитваше, температурата вътре в самолета трябва да бе приблизително същата. В такъв нетърпим студ никой човек без защитно облекло не би оцелял и няколко минути.

Къде рискът беше по-малък? Да замръзнат от студ, или да пикират моментално? Вземайки решение, чиято правилност можеше да се потвърди или опровергае само от идните събития, Харис извика към Сай Джордън по интеркома:

— Предупреди контролно-диспечерските центрове! Пикираме!

И веднага рязко наклони самолета надясно и издърпа лоста за спускане на колесниците. Завоят преди пикирането преследваше двойна цел: пътниците и стюардесите, които стояха прави или пък не бяха затегнали предпазните колани, щяха да се задържат на място от центробежните сили, докато при директно пикиране щяха да отхвръкнат към тавана, и второ: завоят щеше да изведе самолета вън от трасето, което използуваше, и дай боже! — встрани от други самолети със същия курс, но с по-малък ешелон. Спускането на колесниците, щеше да намали скоростта и спомогне за по-стръмното гмуркане.

В репродуктора Харис чу гласа на Сай Джордън, който монотонно подаваше сигнала за бедствие.

— Мейдей! Мейдей! Тук е „Транс Америка“, Полет 2. Разхерметизация при експлозия. Пикираме.

Харис натисна щурвала напред и извика през рамо:

— Искай десет.

Сай Джордън прибави:

— Молим за ешелон на 10 хиляди фута.

Ансън превключи радара на седемдесет и седем — радарен SOS. Сега по всички радарни екрани на земята ще се излъчва двойно пулсиращ сигнал, който показва кой е пострадалият самолет и къде се намира.

Те се спускаха устремно надолу, обезумелият висотомер се развиваше като часовник с изпусната пружина… Двадесет и шест хиляди фута… двадесет и четири… двадесет и три… Уредите показваха осемстотин фута снижение в минута… В репродуктора се разнесе гласът на диспечера от центъра в Торонто:

— Всички ешелони под вас са свободни. Докладвайте намеренията си, щом сте готови. Ние сме с вас…

Извеждайки самолета от виража, Харис започна отвесно да пикира… Нямаше време да мисли за студа. Колкото по-скоро успееха да се спуснат, толкова по-вероятно бе да оцелеят… стига самолетът да не се разпадне… Харис забеляза неизправности в системите за изменение на височината и направлението на полета. Кормилото затягаше, блокираха и стабилизаторите, тримерите… Двадесет и един хиляди фута… двадесет… деветнадесет… Съдейки по маневреността на самолета, експлозията бе повредила опашната му част, но степента на повредите щеше да се изясни, когато завърши гмуркането, след около минута. Тогава щеше да настъпи решителният момент. Ако повредата е фатална, ще продължат да се спускат главоломно, и тогава… Харис имаше нужда от помощта на пилота отдясно, но беше твърде късно да премества там Сай Джордън. Освен това вторият пилот си имаше свои задължения — да затваря въздушните клапани, да поддържа някаква топлина в салона, да следи има ли повреди в инсталацията за подаване на гориво, пожарната сигнализация… Осемнадесет хиляди фута… седемнадесет… Щом стигнат до четиринадесет, Харис реши да прекрати пикирането с надеждата на десет хиляди фута да хоризонтира машината… Петнадесет хиляди… четиринадесет… Ето сега е моментът! С големи усилия самолетът се подчини… Харис силно дръпна щурвала. Носът на самолета започна да се повдига, системите за управление се подчиниха, машината излезе от пикирането. Дванадесет хиляди фута; вече се снижаваха по-бавно… единадесет… десет и половина… десет…

Самолетът застана в хоризонтално положение! До този момент всичко мина благополучно. Тук въздухът можеше да се диша и да поддържа живота, допълнителен кислород не бе нужен. Термометрите показваха минус пет градуса, наистина студено, но поносимо в сравнение с убийствения студ във висините.

Цялото спускане трая две и половина минути.

Високоговорителят над главите им отново се съживи:

— „Транс Америка“, Полет 2! Тук е центърът в Торонто. Как се чувствувате?

Сай Джордън прие. Ансън Харис се вмеси в разговора:

— Намираме се в хоризонтално положение на десет хиляди, връщаме се към курс две-седем-нула. Експлозията е повредила корпуса. Не се знае в каква степен. Съобщете ни данни за времето и информация за пистите в Торонто, „Детройт Метрополитън“ и „Линкълн“. — В съзнанието на Харис моментално изникна картината на всички големи летища в състояние да приемат, един Боинг 707, отговаряйки на специалните наземни изисквания, необходими за аварийно кацане.

Върнън Димирест, прескачайки през купчината отломки от счупената врата на пилотската кабина и други парчета, бързо влезе вътре и се отпусна на креслото си.

— Липсваше ни много — каза Харис.

— Машината управляема ли е?

— Ако опашката не се откъсне — кимна Харис, — леко ще се измъкнем. — Той му докладва за неизправността в кормилната уредба и стабилизаторите. — Какво, някой от пътниците фойерверки ли ви показа?

— Нещо подобно. И проби в самолета огромна дупка. Нямах време да я измеря.

И двамата пилоти знаеха, че тази небрежност в тона бе само външна. Харис продължаваше да държи стабилно самолета, избирайки по-благоприятни височини и курс. Той деликатно заговори:

— Планът ви беше много издържан, Върнън. Трябваше да успее.

— Трябваше, но не стана — Димирест се обърна към втория пилот — Иди отзад в туристическия салон, провери повредата и докладвай по интеркома. После помогни с каквото можеш на пътниците. Трябва да знам колко от тях са пострадали и в каква степен. — За първи път си позволи гласно да изрече терзаещата го мисъл. — И виж какво е положението с Гуен!

Центърът в Торонто съобщи данните за летищата, от които се интересуваше Харис: летището в Торонто — все още закрито, пистите затрупани от дълбоки снежни преспи. На „Детройт Метрополитън“ също всички писти закрити за редовните рейсове, но в случай на аварийно кацане снегорините биха могли да разчистят писта три, вляво, в момента покрита със снежна покривка и отдолу заледена. Видимостта в Детройт — шестстотин фута в снежна виелица. На международното летище „Линкълн“ — всички писти почистени и използваеми; писта три-нула временно блокирана. Видимост — една миля, вятър — северозападен, силен, тридесет възела в час.

Ансън Харис се обърна към Димирест:

— Нямам намерение да изливам гориво.

Димирест разбра мисълта му и кимна одобрително. Дори при положение, че съумеят да овладеят самолета, всяко кацане би било рисковано и трудно поради огромния товар с гориво, предназначен за полета им до Рим. Но при сегашните увреждания изливането на ненужното гориво носеше още по-голям риск. След експлозията и разрушенията в опашката можеше да се получи късо съединение или триене на метал в метал, от който да изскачат искри. Започнеха ли да изливат горивото по време на полет, само една искричка можеше да превърне самолета в горящ жертвен факел. Затова двамата капитани предпочетоха да избягнат опасността от пожара пред мъчително трудното кацане.

Решиха да прибягнат до кацане в Детройт — най-близкото голямо летище — само в крайно наложителен случай. Поради големия си товар те щяха да се приземят с голяма скорост, а за да убият скоростта, им беше необходим всеки сантиметър от пистата. Писта три, ляво, най-дългата на летище „Детройт Метрополитън“, бе покрита със снежна покривка и отдолу заледена — най-ужасното съчетание за аварийно кацане.

Съществуваше и едно неизяснено обстоятелство; където и да се приземят, не се знаеше дали ще овладеят машината след забелязаните неизправности в системата за управление и стабилизаторите.

Най-безопасни условия за кацане предлагаше единствено международното летище „Линкълн“. Но до „Линкълн“ оставаше най-малко час път. Скоростта им в момента — двеста и петдесет възли — бе много по-малка от тази, с която се движеха на големи височини. А Ансън Харис продължаваше да я намалява, с надеждата да избегне понататъшни разрушения в корпуса. За съжаление и това не облекчаваше положението. Те летяха на по-малко от десет хиляди фута височина, където се усещаше значително друсане и вибрации в повредената опашна част. Турбулентните смущения от бушуващата навън буря бяха много по-осезаеми тук, отколкото във високите слоеве на атмосферата.

Така че оставаше критичният въпрос, можеха ли да издържат във въздуха още час?

От момента на експлозията и последвалата я разхерметизация бяха изминали — макар и невероятно — по-малко от пет минути.

Чу се отново гласът на диспечера:

— „Транс Америка“, Полет 2, Съобщете какви са намеренията ви!

Върнън Димирест отговори и поиска курс до Детройт, като добави, че степента на уврежданията е все още неуточнена. След няколко минути обеща да ги уведоми дали ще кацнат на „Детройт Метрополитън“ или другаде.

— „Транс Америка“, Полет 2, разбрах ви. Детройт съобщиха, че почистват писта три, ляво. Подготвят всичко необходимо за аварийно кацане.

Интеркомът иззвъня. Сай Джордън се обаждаше, крещейки с всичка сила, за да надвие воя на вятъра.

— Капитане, тук отзад има огромна дупка, около два метра широка, точно зад задната врата. Всичко наоколо, кухнята, тоалетните са разбити. Но доколкото виждам, самолетът не се разпада. Бустерът откъснат, но въжетата за управление като че ли са в ред.

— А как изглеждат отвън? Забелязваш ли нещо?

— Сякаш обшивката се е издула и е влязла в стабилизатора, сигурно затова заяжда. Освен това виждам отвън дупки и вдлъбнатини, които предполагам са предизвикани от разтрошените части. Но поне нищо не виси. Струва ми се, че основната сила на взрива е била насочена встрани.

Ето този момент Д. О. Гереро не беше предвидил. Той бе сгрешил в сметките си още от самото начало. Затова и експлозията му не постигна желания успех.

Той не успя да предвиди — и това бе най-сериозният му пропуск, — че щом корпусът се пробие, взривната вълна ще се устреми навън и разреденият въздух ще намали силата на взрива. Освен това той не се бе замислил колко устойчиво са конструирани съвременните реактивни самолети. Това беше втората му грешка. В пътническите самолети всички системи са дублирани, така че повредата в една от тях не може да извади от строя цялостната система на управление. Един реактивен самолет може да бъде унищожен от бомба само ако бомбата се взриви — случайно или предумишлено — на някое възлово уязвимо място. А в плана на Гереро такова място не се предвиждаше.

Димирест запита Сай Джордън:

— Мислиш ли, че можем да останем във въздуха още час?

— Според мен самолетът ще издържи. Но не съм сигурен за пътниците.

— Колко са ранените?

— Още не знам. Първо проверих повредите по корпуса, както наредихте. Но нещата не изглеждат добре.

— Остани там, колкото намериш за необходимо — разпореди се Димирест. — И направи каквото можеш. — Той се поколеба, като се боеше да чуе отговора на въпроса си, но все пак попита; — Забеляза ли следи от Гуен? — Той все още не знаеше дали Гуен не беше изсмукала навън. Подобни случаи съществуваха: стюардеси в близост до мястото на разхерметизацията са ставали жертва. Дори това да не бе се случило, все пак Гуен се намираше най-близо до центъра на взрива.

Сай Джордън отвърна:

— Гуен е тук. Но да си призная, в доста тежко състояние. Сред пътниците се оказаха трима лекари и те се грижат за нея и останалите. Ще се обадя отново, щом имам възможност.

Независимо от тревожния отговор за състоянието на Гуен Димирест не се отдаде на лични мисли и емоции. За тях имаше време. На първо място идваха професионалните решения, безопасността на самолета и пътниците. С няколко думи той предаде на Ансън Харис съобщението на втория пилот.

Харис се замисли, оценявайки ситуацията. Върнън Димирест не показваше желание да поеме ръководството на самолета и очевидно одобряваше всички решения и действия на Харис до този момент. Иначе би се намесил. Дори сега той остави Харис да реши къде да кацнат.

Независимо от аварийното положение, в което бяха изпаднали, капитан Димирест се държеше стриктно като инспектиращ пилот.

— Ще опитаме да се приземим на „Линкълн“ — каза Харис. Най-главното беше да се спаси самолетът; колкото и тежко да беше положението на пътниците, оставаше надеждата, че те все някак си ще издържат.

Димирест кимна в съгласие и информира центъра в Торонто за взетото решение. След няколко минути щеше да ги поеме диспечерският център Клийвланд. Димирест помоли „Детройт Метрополитън“ да чака в готовност, в случай че се наложи внезапна промяна на решението. Летище „Линкълн“ трябваше да бъде известено, че Полет 2 иска аварийно кацане.

— Разбрано, „Транс Америка“! „Детройт“ и „Линкълн“ са предупредени! — Дадоха им нов курс. Наближаваха западните брегове на езерото Хюрон, близо до границата между САЩ и Канада.

Двамата пилоти знаеха, че там, на земята, Полет 2 бе станал център на внимание. Диспечери и контрольори от всички центрове за ръководство на въздушното движение работеха напрегнато, координираха усилията си, за да отстранят всякакви самолети от пътя им, за да разчистят всички отсечки по трасето. Исканията на Полет 2 се изпълняваха моментално.

Прелитайки над границата, диспечерът от центъра в Торонто се раздели с тях и прибави:

— Лек път и желая успех!

След миг центърът в Клийвланд отговори на позивните им.

Димирест погледна назад към пътническия салон през отверстието, където трябваше да се намира вратата, и различи неясно движещи се фигури. След откачването на вратата Сай Джордън веднага намали осветлението в първокласния салон, за да не блести в пилотската кабина. Явно част от пътниците се прехвърляха напред — някой в дъното на самолета ги ръководеше. Сигурно това бе Сай Джордън, който трябваше всеки момент да се обади по интеркома. В пилотската кабина се усещаше вцепеняващият студ, а назад в салоните сигурно бе още по-ужасно. Отново в съзнанието на Димирест се стрелна мъчителната мисъл за Гуен, но той безмилостно я потисна и се съсредоточи върху работата си. След като взеха решение да рискуват още час във въздуха, сега бе моментът да обмислят своето приземяване. Харис продължаваше да води самолета, а Върнън Димирест подбра карти на зоните на наблюдение и на пистите и ги разтвори на коленете си.

Международното летище „Линкълн“ беше основна въздушна база за двамата пилоти и познато като роден дом; те знаеха на пръсти и зоните за подход, и разположението на пистите. Но опитът и изискванията за сигурност им повеляваха да не се доверяват на паметта си, а всичко да проверят.

Картите потвърждаваха това, което двамата и без това отлично знаеха. Поради високата скорост и големия товар трябваше да извършат кацането на най-дългата писта. А тъй като се съмняваха в изправността на кормилната уредба за рулиране, пистата трябваше да бъде максимално широка. Освен това трябваше да кацнат срещу вятъра, Според сводката на Летището духаше поривист северозападен вятър със скорост тридесет възела. Писта три-нула отговаряше на всички изисквания.

— Трябва ни три-нула! — каза Димирест.

— Само че в последното съобщение се казва, че е временно блокирана — отбеляза Харис.

— Чух — изръмжа Димирест, — тая проклета писта е блокирана от часове. И то от един заседнал мексикански самолет. — Той сгъна картата на летището и я прикрепи за щурвала. После гневно възкликна: — Блокирана! По дяволите! Даваме им петнадесет минути да я освободят!

Димирест натисна бутона на своя микрофон, за да се свърже с Центъра за ръководство на въздушното движение. В този момент вторият пилот Сай Джордън, блед като смъртник и дълбоко разстроен, се върна в пилотската кабина.

11

Адвокатът Фриймантъл стоеше в недоумение на аерогарата на международното летище „Линкълн“.

Наистина чудно как до този момент никой от администрацията не се бе възпротивил срещу растящата и шумна демонстрация на хората от Медоууд, окупирали голяма част от централната зала.

Когато тази вечер Елиът Фриймантъл поиска от чернокожия лейтенант от полицията разрешение за протестен митинг, той получи категоричен отказ. А сега, макар и заобиколени от тълпа любопитни зяпачи, никакъв полицай не дойде да им попречи!

Фриймантъл реши, че демонстрацията става безпредметна. А иначе събитията се развиха невероятно просто.

След разговора с генералния директор на летището Мел Бейкърсфелд делегацията, водена от Фриймантъл, се завърна в централната зала на аерогарата. Телевизионните екипи бяха разположили своите камери.

Останалите жители на Медоууд, които вече наброяваха петстотин, се трупаха около камерите. Един от операторите му каза:

— Ние сме готови. Ако кажете, мистър Фриймантъл, да започваме.

Имаше представители на две телевизионни компании; и двете възнамеряваха да излъчат специални репортажи в утрешните си емисии. Винаги предвидлив, Фриймантъл навреме се осведоми в какви рубрики ще се покажат репортажите, за да знае как точно да се държи. Оказа се, че първото интервю ще се излъчи в централно време в рамките на популярно предаване, което избираше спорни и щекотливи теми и търсеше динамични и дори шокиращи решения…Фриймантъл бе готов да задоволи тези изисквания.

Интервюиращият, приятен млад мъж, подстриган като Роналд Ригън, запита:

— Мистър Фриймантъл, защо сте тук тази вечер?

— Защото летището е свърталище на крадци.

— Бихте ли обяснили какво означава това?

— Разбира се. Жителите на селището Медоууд са жертва на непрестанен грабеж. Ограбват тяхното право на спокойствие, тяхната законна почивка, техния сън. Ограбват правото им да се радват, ограбват тяхното духовно и физическо здраве, здравето на техните деца, благоденствието им. И от всички тези законни права, осигурени от нашата конституция, те са лишени най-безсрамно — без обезщетение, без възмездие — от страна на ръководителите на това летище.

Интервюиращият се усмихна, разкри своите безупречни бели зъби и подхвърли:

— Това са доста борчески думи!

— Така е. Защото моите довереници и самият аз сме настроени за борба.

— Каква е причината за вашата непримиримост? Нима сте недоволни от срещите и разговорите тази вечер на летището?

— Разбира се! Сблъскахме се с коравото бездушие на ръководителите на летището към проблемите на моите довереници.

— Какви са вашите по-нататъшни намерения?

— Нашият път води към съдебните зали. Ако е необходимо, до най-висши инстанции ще стигнем, но ще се борим за пълното закриване на определени писти и на цялото летище в нощните часове. Така е в по-цивилизованите европейски страни. Парижкото летище например имат часови ограничения. Ако не успеем да постигнем това, ще се борим за достойно обезщетение за безправните, ограбени жители.

— Предполагам, че вие ще поискате подкрепата на широката общественост?

— Да, разбира се.

— А вярвате ли, че нашата общественост ще застане зад вас?

— Ако някой прояви съмнение, бих го поканил да прекара двайсет и четири часа в Медоууд. Да видим дали тъпанчетата и нервите му ще издържат.

— Да, сър, но летищата спазват специални указания за намаляване на шума.

— Лицемерие! Лъжа! Измама на обществеността! Генералният директор на това летище току-що призна пред нас, че дори тези нищожни шумозаглушителни мерки рядко се спазват.

И така нататък…

После Елиът Фриймантъл се питаше дали все пак не трябваше да уточни, както Бейкърсфелд бе изтъкнал, че мерките за намаляване на шума не се спазваха при изключително тежки атмосферни условия като тазвечершната буря. Независимо че бе скрил истината, думите му прозвучаха силно и едва ли някой щеше да ги оспорва. И в следващото интервю той беше блестящ. Във филмовите репортажи камерите многократно се спираха на напрегнатите измъчени лица на жителите от Медоууд. Елиът Фриймантъл вярваше, че когато утре се видят на телевизионните екрани, те ще си спомнят кой е организирал тази кампания, привличайки общественото внимание към техния проблем.

Броят на хората от Медоууд, които го последваха на летището, наистина го удиви. В неделното училище присъствуваха около шестстотин души. Като имаше пред вид бурята и късния час, той смяташе, че ако и половината от тях го последват, ще бъде добре. А дойдоха всички и заедно с тях пристигнаха нови хора. Вероятно бяха повикали приятели и съседи. Поискаха му още договорни формуляри, признавайки го техен законен съветник. Той се отзова с най-голяма радост. Една бърза аритметика му подсказа, че първоначалните му сметки за общо 25 хиляди долара от Медоууд ще надхвърлят и най-смелите му надежди.

След телевизионните интервюта журналистът от „Трибюн“ Томилсън, който си взимаше бележки през цялото време, се обърна към Фриймантъл:

— Какво мислите да предприемете по-нататък, мистър Фриймантъл? Ще проведете ли тук нещо като демонстрация?

Фриймантъл поклати отрицателно глава.

— За съжаление ръководителите на това летище не зачитат свободното слово. Отхвърлиха ни елементарната молба да проведем тук малък митинг. Но въпреки това — той кимна с глава към тълпите медоуудци — ще кажа няколко думи пред тези дами и господа.

— Но нима това не е митинг?

— Не, не е.

И това няма да е зле, успокои се Елиът Фриймантъл, твърдо решен да устрои публична демонстрация. Целта му беше да се нахвърли с яростни нападки срещу ръководството на летището и да принуди местната полиция да се намеси. Фриймантъл не възнамеряваше да окаже съпротива и би позволил да го задържат. Ако наистина полицията прекъснеше потока на неговото красноречие, в очите на медоуудските жители той щеше да израсне като мъченик, като борец за граждански права, а на журналистите щеше да предостави сензационен материал за утрешните вестници. (Сутрешните издания — представяше си той — вече бяха готови с информациите от събраните в Медоууд, а в следобедните щеше да се появи любопитното развитие на събитията.)

По-важното беше у медоуудските жители да се затвърди убеждението, че са си избрали непримирим и смел водач и защитник, който заслужава да му се доверят напълно. Фриймантъл се надяваше, че чековете с първата вноска ще започнат да валят още утре.

— Ние сме готови, да вървим — оповести Флойд Занета, председателствуващият събранието в Медоууд.

Докато Фриймантъл разговаряше с Томилсън, няколко души инсталираха портативната радиоуредба, взета от неделното училище, и един от тях поднесе пред Фриймантъл микрофона.

— Приятели мои — обърна се към тях адвокатът, — ние пристигнахме тук с разумни мисли и конструктивни предложения, които искахме да внушим на администрацията на летището, защото всички ние знаем колко важни и неотложни са нашите проблеми и колко загриженост и внимание заслужават те. Опитах се от ваше име да изясня тези проблеми с разумен, но твърд тон. Надявах се, че ще мога да ви зарадвам с някакво обещание за облекчение, надявах се да срещнем поне съчувствие или разбиране. За ваше най-голямо разочарование, не получихме нищо такова. Напротив, посрещнаха ни с враждебност, с унижения и с нехайното и цинично уверение, че за в бъдеще самолетният грохот над вашите домове ще става още по-непоносим.

Гръмна вълна от недоволство. Фриймантъл вдигна ръка за тишина:

— Попитайте съгражданите си, които бяха с мен. Те ще потвърдят — и той се обърна към тях: — Нима генералният директор на това летище не ни предупреди, че отсега нататък ще става още по-страшно? — Отначало с неохота, но после по-решително, участниците в делегацията кимнаха потвърдително. След като успя ловко да изопачи откровеността и прямотата, които Мел Бейкърсфелд прояви към делегацията, Елиът Фриймантъл продължи: — Освен жителите на Медоууд, освен моите приятели и довереници тук забелязваме и други хора, които с любопитство се мъчат да разберат защо сме се събрали. Благодарим за техния интерес. Позволете ми да уведомя тези хора, че… — и той продължи в обичайния си заядлив и нападателен стил.

Тълпата, и без това голяма, продължаваше да расте. Пътниците с усилия си пробиваха път. Съобщенията за полетите се заглушаваха от демонстрантите. Тук-таме се издигаха набързо надраскани лозунги: ХОРАТА ИЛИ ЛЕТИЩАТА!… СПРЕТЕ РЕАКТИВНИТЕ САМОЛЕТИ НАД МЕДОУУД!… КРАЙ НА УБИЙСТВЕНИЯ ШУМ!… СПАСЕНИЕ ЗА МЕДОУУД — НАКАЗАНИЕ ЗА „ЛИНКЪЛН“!…

При всяка пауза на Фриймантъл виковете и общото негодувание нарастваха. Един възрастен човек с побелели коси и винтяга изкрещя:

— Нека и в летището да разберат какво значи шум! — думите му бяха посрещнати с възторжен рев. Несъмнено „обръщението“ на Фриймантъл към неговите довереници се превърна в мащабна демонстрация. Във всеки момент той очакваше полицията да се намеси.

Адвокатът Фриймантъл не знаеше обаче, че докато траеха телевизионните интервюта и демонстрацията, ръководството на летището трескаво се занимаваше с безпокойния проблем около Полет 2 на „Транс Америка“. Скоро всички полицаи на аерогарата щяха да се заемат с издирването на Инес Гереро, затова на митинга никой не ще обърне внимание.

Дори след като откриха Инес, полицейският лейтенант Ордуей бе ангажиран със спешното заседание в кабинета на Мел Бейкърсфелд.

Изминаха още петнадесет минути и Елиът Фриймантъл започна да се тревожи. Въпреки че демонстрацията бе наистина внушителна, ако властите не я разгонеха, тя се обезсмисляше. Къде за бога, мислеше си той, се дянаха тия полицаи, защо не си гледат работата?

Точно в този момент лейтенант Ордуей и Мел Бейкърсфелд тръгнаха надолу. Заседанието в кабинета на Мел бе привършило преди няколко минути. След разпита на Инес Гереро и втората предупредителна радиограма до борда на Полет 2 нямаше повече смисъл да стоят всички на едно място. Обхванати от тревога, Таня Ливингстън, ръководителят на пътническите превози на „Транс Америка“ и главният пилот се върнаха в канторите на компанията, да чакат информация от борда на самолета. Останалите — с изключение на Инес Гереро, която бе задържана за разпит от агентите на градската полиция — се върнаха по работните си места. Таня обеща да държи връзка с митническия инспектор Стандиш, който се безпокоеше за племенницата си на борда на „Златната флотилия“, и да го уведомяват за всяко ново сведение.

Мел, който все още не бе решил на кой фронт ще бъде най-полезен, излезе от кабинета заедно с Нед Ордуей.

Ордуей пръв забеляза демонстрацията и сред тях Елиът Фриймантъл.

— Ето го пак проклетият адвокат. И му казах да не прави никакви демонстрации. — Той се забърза напред: — Сега ще ги разгоня.

Мел се забърза след него и внимателно го предупреди:

— Недей, може би той разчита точно на това, за да излезе герой.

Ордуей, пробивайки си път напред, чу думите на Фриймантъл:

— Независимо от уверенията на генералния директор тази вечер реактивните самолети един след друг с оглушителен трясък продължават да излитат над Медоууд и в този късен час. Дори в момента…

— Престанете! — грубо го прекъсна Нед Ордуей. — Вече ви казах, че не желая демонстрации на аерогарата!

— Извинете, лейтенанте, но това съвсем не е демонстрация — Фриймантъл продължаваше да говори в микрофона и думите му кънтяха във всяко кътче на аерогарата. — Но след срещата с ръководството на летището, среща, която, да си призная, с нищо не ни удовлетвори, аз дадох интервю за телевизията и сега съм длъжен да уведомя тези хора за разговорите ми с…

— Това можете да свършите и на друго място — Ордуей се извърна от него и се обърна към най-близкостоящите. — Хайде, моля ви, разотивайте се!

Тълпата го посрещна с гневен ропот и враждебни погледи. Когато полицаят отново се извърна към Фриймантъл, светкавиците на фотографите блеснаха, прожекторите на телевизията светнаха и камерите се насочиха към двамата. Най на края, помисли си Елиът Фриймантъл, нещата тръгнаха, както трябва.

Встрани от тълпата Мел Бейкърсфелд разговаряше с един от телевизионните редактори и с Томилсън от „Трибюн“. Томилсън погледна бележките си и зачете на глас. Лицето на Мел Бейкърсфелд почервеня от гняв.

— Лейтенанте! — говореше Фриймантъл към Ордуей. — Аз изпитвам най-дълбоко уважение към вас и вашата униформа. Длъжен съм да ви уведомя, че наистина проведохме митинг на друго място, в Медоууд, но поради заглушителния грохот на самолетите не можахме да си чуем думите.

— Не желая да споря с вас, мистър Фриймантъл — сряза го Ордуей. — Но ако не се подчините, ще се наложи да ви арестувам. Нареждам ви да изведете тези хора от аерогарата.

— Ами ако не се махнем? — изкрещя някой.

— Тук ще стоим. Не могат всички ни да арестуват — подкрепи го друг.

— Не! — уверен в своята правота, Елиът Фриймантъл вдигна ръка. — Моля ви, послушайте ме! Не бива да правим безредици, не бива да вървим срещу закона. Приятели мои и мои довереници! Полицейският лейтенант ни нареди да се разпръснем. И ние ще изпълним заповедта, но ще приемем това като груба забрана на правото за свобода на словото… — Разнесоха се одобрителни възгласи и викове. — … Но нека не позволяваме да ни обвинят в неподчинение на закона — и отчетливо добави: — Изявления за пресата ще дам навън.

— Един момент — гласът на Мел Бейкърсфедд гръмко се разнесе над тълпата. Той си проби път напред. — Фриймантъл, любопитен съм да знам какви ще бъдат изявленията ви за печата? Отново ли ще изопачите думите ми? Отново ли ще предложите изкривени факти, за да заблудите хората, които не знаят истината. Вашите вечни измислици и инсинуации, в които сте толкова обигран?

Мел говореше високо. Думите му отекваха ясно. Посрещнаха го с интерес. Хората, които бяха тръгнали да излизат, се спряха. Елиът Фриймантъл автоматично реагира:

— Това са злобни клеветнически приказки — и миг след това, усещайки надигащата се опасност, добави с безразличие: — Но нямам нищо против. Кажете каквото искате.

— Така ли? Ако наистина думите ми са клевета, вие ще можете да ги опровергаете! — Мел изгледа вторачено адвоката. — Или се боите, че думите ми са самата истина?

— От нищо не се боя, мистър Бейкърсфедд. Факт е, че този полицай ни разпръсва. Сега ако ми позволите…

— Казах ви да престанете — намеси се Нед Ордуей. — Но мистър Бейкърсфедд е в правото си да говори! — Ордуей бе застанал зад Мел и двамата блокираха пътя на адвоката.

— Ако сте полицай на място — възпротиви се Фриймантъл, — ще третирате двама ни по един и същи начин.

— Мисля, че той има право — неочаквано подхвърли Мел. — Ордуей го изгледа озадачен. — Вие трябва да ни третирате по един и същи начин. И вместо да разгонвате митинга, мисля, че ще ми позволите правото да разговарям с тези хора, както мистър Фриймантъл разговаряше с тях допреди малко, Ако искате да бъдете полицай на място…

— Разбира се, че искам — високият чернокож лейтенант, който стърчеше с цяла глава над двамата, се усмихна. — Започвам да гледам на въпроса от вашата гледна точка и от тази на мистър Фриймантъл.

Мел иронично изгледа Елиът Фриймантъл:

— Ето на, успяхме да го придумаме. Добре е, че сме всички заедно и ще можем да си изясним някои неща — той протегна ръка. — Подайте ми, моля, микрофона!

Мел с нищо не издаваше гнева си. Когато Томилсън от „Трибюн“ му прочете речта на адвоката в резюме и изявленията му пред телевизията, Мел побесня. И Томилсън, и редакторът от телевизията замолиха Мел да коментира думите на Фриймантъл. Той им обеща.

— Няма нужда! — Фриймантъл решително тръсна глава. Опасността, която бе доловил преди малко, изведнъж се превърна в близка реалност. Веднаж тази вечер той недооцени Бейкърсфелд. Сега не искаше да повтаря грешката си. До този момент митингът на жителите от Медоууд бе в негова власт и той не желаеше да губи позициите си. Искаше му се миг по-скоро хората да се разпръснат. И той високомерно заяви. — Достатъчно неща се казаха. — Без да обръща внимание на Мел, той подаде микрофона на един от гражданите и посочи към радиоуредбата. — Демонтирайте я и да си вървим!

— Дайте ми го! — Нед Ордуей се пресегна и хвана микрофона. — И оставете всичко на място! — Той даде знак на неколцината полицаи да се приближат. Фриймантъл гледаше безпомощно, а Мел пое микрофона.

— Благодаря! — Мел огледа митинга на медоуудци, срещна недружелюбните им погледи. Вдигна очи и към ония, които, разотивайки се, бяха спрели да го изслушат. Макар че часът показваше двадесет минути след полунощ и вече бе събота, пътниците на аерогарата не намаляваха. Поради закъснението на полетите напрежението щеше да продължи през цялата нощ; освен това към него се прибавяше обичайното оживление на съботния дек, така че докато не се нормализира редовният график на полетите, задръстването от пътници нямаше да намалее. Медоуудци бяха постигнали целта си: да утежнят и без това нетърпимото положение на летището. Техните редици, наброявайки няколкостотин души, задръстваха аерогарата и пристигащите и заминаващи пътници трябваше с пот на челото да си пробиват път, като удавници, търсейки спасителна плитчинка. Разбира се, Мел не биваше да позволи това положение да продължи повече от няколко минути.

— Ще бъда съвсем кратък — заяви той в микрофона и се представи на аудиторията. — Тази вечер аз се срещнах с делегация от ваши представители. Разясних им някои от проблемите на летището, признах им, че ние ви разбираме и съчувствуваме. Вярвах, че думите ми ще бъдат предадени, ако не дословно, то поне в общи линии. А сега узнавам, че думите ми са били изопачени и че всъщност вие сте били измамени.

Елиът Фриймантъл гневно изрева:

— Лъжа! — Лицето му гореше от възбуда. От безупречната му прическа не бе останало нищо: косата му стърчеше в безпорядък.

Лейтенант Ордуей го сграбчи за лакътя.

— Сега мълчете! Нямате думата!

Звукорежисьорът постави пред Мел статива на телевизионните микрофони. Прожекторите светнаха. Той продължи:

— Мистър Фриймантъл ме обвинява в лъжа. Тази вечер той е силен в приказките си — Мел хвърли поглед към листчето в ръката си. — Узнавам, че е говорил за грабителство, бездушие, че съм посрещнал делегацията с враждебност, с унижения, че мерките за намаляването на шума са лицемерие, лъжлива измама на обществеността. Добре, ще видим кой лъже и изопачава фактите и кой не!

Мел осъзна, че бе сгрешил, като се срещна с малката делегация, а не говори пред стотиците жители на Медоууд. Но той се надяваше, че ще постигнат разбирателство и не искаше да утежнява положението в чакалните на аерогарата. Но и двете му намерения се провалиха. Сега поне вярваше да получи разбиране.

— Нека ви изложа политиката на летището за намаляване на шума. — За втори път тази вечер той описа какви мерки вземат пилотите от всички авиокомпании. — При нормални атмосферни условия спазването на тези мерки е абсолютно задължително. Но при трудни условия, както ураганът тази вечер, пилотите преди всичко се грижат за безопасността на самолета. А що се отнася до пистите, ние обикновено отбягваме изпитания над Медоууд по писта две-пет. — И той обясни, че понякога се налага използуването на тази писта, когато писта три-нула е вън от строя, както днес например. Ние правим всичко, което е по силите ни — настойчиво подчерта Мел, — и съвсем не сме бездушни към вас, както неправилно сте били информирани. Но ние като летище не можем да пренебрегнем основните си задължения, нито грижите си за безопасността на авиацията.

Недружелюбното отношение на тълпата сякаш започна постепенно да се топи. Думите на Мел се посрещаха с интерес.

Бесен, Елиът Фриймантъл слушаше Мел и веднага усети нарастващия интерес към думите му.

— Сега разбрах — продължи Бейкърсфелд, — че мистър Фриймантъл е сметнал за нужно да не ви съобщава разясненията, които направих пред него и вашите представители по въпроса за шума. Аз разговарях с тях — той отново погледна листчето в ръката си — не „нехайно и цинично“, както ви е било предадено, а открито и честно. Сега и с вас искам да си поговорим честно.

Мел призна, че няма какво повече да се направи за намаляването на шума. Когато сподели, че ревът на новите модели реактивни самолети ще бъде още по-непоносимо страшен, лицата на медоуудци тъжно посърнаха. Но Мел почувствува, че те оценяват неговата обективност и откровеност. Тук-таме се подхвърляше по някоя реплика, ни никой не го прекъсна и’ думите му се извисяваха над общия шум на аерогарата.

— Съществуват още две обстоятелства, които не споменах пред вашите представители, но сега ще ги изтъкна пред вас — гласът на Мел зазвуча по-твърдо. — Боя се, че няма да ви се понравят. Преди дванадесет години вашето селище не съществуваше — беше гола, пустееща земя, земя, която нищо не струваше. Но когато летището започна да се строи и разраства, цената на тази земя изведнъж скокна. Така че Медоууд по нищо не се отличава от хилядите подобни селища по цял свят, изникнали като гъби около големите летища.

— Когато се заселихме тук, не знаехме, че самолетите ще вдигат такъв адски шум! — извика една жена от тълпата.

— Но ние знаехме! — обърна се Мел към нея. — Ръководството на летището знаеше, че настъпва ерата на реактивните самолети, знаеше какъв непоносим шум създават и ние предупредихме хората, предупредихме зоналните комисии, увещавахме ги да не застрояват тук жилищни сгради. По това време не съм работел на това летище, но в архивите ни се пази пълна документация, снимки, протоколи. Там, където сега се намира Медоууд, летището бе поставило табели с надписи: „НАД ТОЗИ РАЙОН ЩЕ ИЗЛИТАТ И КАЦАТ САМОЛЕТИ“. Същото правеха и други летища. Но предприемачите и поземлените търговци унищожаваха тези табели, където и да ги видеха, продаваха земи и къщи на хора като вас, без дума да продумват за шума от самолетите, за бъдещото разрастване на летището, макар че бяха много добре запознати с тези факти. И, разбира се, в крайна сметка търговците на недвижими имоти надхитриха всички ни.

Не последваха никакви възгласи, никакви възражения. Мел видя пред себе си море от загрижени лица. Разбра, че думите му дълбоко са ги разстроили. Душата му се изпълни със съжаление към тия хорица. Те не му бяха врагове, които се мъчи да надвие. Това бяха добри и скромни хора, със сериозна и тежка грижа. Те му бяха съседи и той би искал някак си да им помогне.

Мел забеляза подигравателното изражение на Елиът Фриймантъл.

— Бейкърсфелд, сигурно си мислите, че сте казали много умни неща? — Той се извърна с гръб към него и закрещя към тълпата вече без микрофон. — Не вярвайте на тия приказки! Мъчат се да разсеят вниманието ви! Дръжте се с мене, ще им покажем на тия от летището какво представляват и какво заслужават!

— Ако някой от вас не е чул — заговори Мел в микрофона, — ще повторя: мистър Фриймантъл ви съветва да се държите за него. Искам и аз да кажа нещо по този повод. — И той заговори на внимателно заслушаните жители на Медоууд. — На много хора, хора като вас, са били продавани парцели или къщи в райони, които не би’ трябвало да се застрояват с жилищни сгради, а само с индустриални предприятия, за които шумът е без значение. Разбира се, вие не сте изцяло в загуба, защото си имате и земя, и къщи, но за съжаление цената и на двете значително спада.

— Точно така е, дявол да го вземе! — мрачно процеди един човек.

— А напоследък някои хора разработват нови предприемчиви проекти, за да ви оберат паричките. Из цяла Америка адвокатите са плъзнали към селищата в съседство с големите летища, защото знаят, че от „самолетния шум може да закапе злато“!

Адвокатът Фриймантъл, почервенял, с изкривено от злоба лице, дрезгаво изграчи:

— Ако кажете още една подобна дума, ще ви дам под съд!

— Защо? — зачудено отвърна Мел. — Нима предугаждате какво се готвя да кажа? — Разбира се, Фриймантъл можеше да го съди за клевета, но едва ли ще посмее, мислеше си Мел. Той усещаше как в него се събужда някогашната му дързост, желанието му да говори открито и направо, каквито и да са последствията. За жалост през последните една-две години това чувство рядко го спохождаше. — Те успяват някак си да убедят жителите на такива селища — продължи Мел, — че летищата могат да се съдят, и то с успешни резултати. Карат измъчените хорица да повярват, че в края на всяка писта има зарито гърне с долари. Естествено, не искам да кажа, че летищата не бива да се дават под съд или пък че няма честни и свестни адвокати, които да водят основателни дела срещу летища. Аз само ви предупреждавам, че юристите от другия сорт съвсем не са малко.

Жената, която и преди бе задала въпрос, сега пак се обади, но с по-мек тон:

— А по какво можем да различим свестните от другите?

— Трудно е наистина, ако не познавате съдебните процеси, свързани с летищата. Не ги ли познавате, лесно ще ви баламосват с разни едностранчиво разтълкувани съдебни прецеденти. — За миг Мел се подвоуми, после продължи: — Чух тази вечер да се цитират някои специфични съдебни решения. Ако желаете, ще ви покажа и обратната им страна.

— Добре, нека чуем и вашата версия — обади се един мъж от предните редици.

Някои хора с нескривано любопитство следяха реакциите на Елиът Фриймантъл. Мел се поколеба, тази сцена му отне повече време, отколкото трябва. Но още няколко минути бяха без значение. В края на огромната тълпа той зърна Таня Ливингстън.

— Съдебните процеси, които с лекота се изтъкваха и пред вас, и пред мен, са познато нещо за ръководителите на летища. Първият случай, струва ми се, беше „САЩ срещу Козби“.

Този случай — най-солидният стълб, на който Фриймантъл се позоваваше в аргументите си пред жителите на Медоууд, — обясни Мел, се е решавал преди повече от двадесет години.

— Той се отнася за един птицевъд и военни самолети, които непрестанно летели над птицефермата на два метра височина, а на такава височина никога никой самолет не е прелитал над градчето ви. Пиленцата се плашели и някои от тях измирали. И нито птицевъдът получил гърне долари, нито вие ще получите във вашия случай.

Мел забеляза, че лицето на Елиът Фриймантъл ставаше ту кървавочервено, до мъртвешки бледо. Нед Ордуей отново го бе хванал за лакътя.

— Съществува един друг процес — продължи Мел, — който мистър Фриймантъл е сметнал за нужно да не споменава пред вас. А това е важен и известен процес, също решен от Върховния съд. За съжаление, той не само че не подкрепя аргументите на мистър Фриймантъл, но и ги оборва напълно.

В този процес „Батън срещу Батън“ от 1963 година Върховният съд се бе произнесъл, че само действително „физическо вмешателство“ се овъзмездява. Шумът само не е достатъчно основание. Мел посочи и друг процес от 1964 година, разглеждан от Калифорнийския върховен съд. Съдът е формулирал решението си въз основа на това, че собствениците на недвижими имущества нямат право да ограничават полетите на самолети над сгради в близост до летищата. Обществените интереси в авиацията, посочва съдът, са от първостепенна важност и следва да бъдат третирани с предимство…

Мел разказваше за тези съдебни случаи, без да се консултира с някакви бележки. Публиката наистина беше завладяна от думите му. Той се усмихна:

— Съдебните прецеденти са като статистика. Ако умееш да си служиш с тях, можеш всичко да докажеш — и после добави: — Не бива сляпо да ми вярвате на всичко, което казах. По-добре го проверете сами. Всичко е документирано.

Една жена, застанала недалеко от Фриймантъл, ядосано избоботи:

— А вие премълчавахте тези случаи… Разказвахте само това, което ви изнася.

Враждебността на хората, първоначално насочена към Мел, постепенно започна да се прехвърля върху адвоката.

Фриймантъл сви рамене. Въпреки това развитие на събитията, мислеше си той, все пак бе събрал сто и шестдесет подписани формуляра, които благоразумно бе заключил в чантата си в багажника на автомобила. Каквото и да се говореше тук, то не можеше да анулира реалната сила на подписаните формуляри.

Но само след минута и тази му надежда увисна под съмнение.

Няколко души запитаха Мел Бейкърсфелд за адвокатските договори, които бяха подписали тази вечер. Гласовете им издаваха съмнение и тревога. Явно думите на Мел и неговото поведение ги бяха поразили. Тълпата се раздели на малки групички, които оживено спореха.

— Попитахте ме за някакъв адвокатски договор. Знаете за кой договор става дума. Аз видях формуляр от този договор. — Сред тълпата настана тишина.

Елиът Фриймантъл пристъпи напред.

— Това няма никакво значение. Вие не сте адвокат. Ние сме решили този въпрос преди. Освен това вие нямате понятие от договор — Фриймантъл бе застанал достатъчно близо до микрофона, за да се чуят ясно думите му.

Мел отвърна остро:

— Аз живея с договори. Всички тук на летището — от най-могъщата авиокомпания до аптечния пункт работят по договори, одобрени от мен — и той отново се обърна към тълпата: — Мистър Фриймантъл с право посочва, че аз не съм адвокат. Наистина моят съвет е съветът на бизнесмен. При определени обстоятелства договорите, които сте подписали тази вечер, могат да влязат в сила. Договорът си е договор. Могат да ви съдят като длъжници. Парите трябва да се съберат. Но според мен, ако навреме обърнете внимание на съответните инстанции, нито договорите ще се смятат за валидни, нито вас ще ви дадат под съд. Първо, все още не сте получили никакви услуги, и, второ, всеки от вас трябва да бъде съден поотделно. — Мел се усмихна. — А това само по себе си е твърде трудна работа. И още нещо — той загледа Елиът Фриймантъл право в очите. — Не ми се вярва, че кой да е съд ще погледне одобрително на хонорар от порядъка на петнадесет хиляди долара, получен за доста съмнителни услуги.

— Тогава какво да правим? — разнесе се мъжки глас.

— Ако действително сте променили решението си, предлагам ви днес или утре да напишете писмо. Адресирайте го до мистър Фриймантъл. В това писмо изтъкнете, че не искате повече той да представя вашите интереси и се обосновете защо. Не забравяйте да оставите екземпляр за вас. Според мен повече няма нито да го чуете, нито да го видите.

Мел постъпи по-грубо, отколкото възнамеряваше. Беше крайно невъздържан, може би не биваше да стига толкова далече. Ако пожелае, Елиът Фриймантъл можеше да му създаде доста грижи. Мел се бе намесил в дела, в които летището и лично той имаха интереси, бе застанал между адвокат и довереници, хвърляйки съмнение върху честността на адвоката. Бясната омраза в очите на Фриймантъл нескрито показваше, че той е готов да си отмъсти. Но Мел инстинктивно чувствуваше, че адвокатът едва ли би рискувал да разкрие пред обществото своите трудови навици и начини да си набира клиенти Всеки съдия, който държи на юридическата етика, би го поставил в неудобно положение. Същото можеше да се случи и в адвокатската асоциация, която бдеше за спазването на професионалните норми. Мел се позамисли и реши, че няма основание за тревога. Но не беше убеден, че Елиът Фриймантъл е достигнал до същия извод. В живота си Фриймантъл се водеше от прагматичните принципи. Той знаеше, че на този свят има игри, които печели, и други, които губи. Понякога неуспехът идваше светкавично и необяснимо. Просто един шанс, една дреболия можеха да превърнат почти извоюваната победа в унизително падение. За щастие, при хора като Фриймантъл неуспехът не бе рядко явление.

Генералният директор на летището Бейкърсфелд се оказа именно тази дреболия, която преобърна колата. След първото им стълкновение Фриймантъл трябваше да се държи по-предпазливо, но той продължи да подценява противника си и вместо да се измъкне навреме, остана на летището. Фриймантъл късно осъзна и още едно важно обстоятелство: Бейкърсфелд бе не само ловък и умен, но той умееше да рискува като в хазартна игра. Само един хазартен играч можеше да постигне такъв удар, какъвто постигна Бейкърсфелд преди малко. И само Елиът Фриймантъл можеше моментално да разбере, че Бейкърсфелд е спечелил двубоя.

Фриймантъл чудесно знаеше, че адвокатската асоциация няма да се отнесе благосклонно към тазвечершното му занимание. Още повече веднъж той се бе сблъсквал със следствената комисия и нямаше намерение отново да попада в ръцете й.

Бейкърсфелд е прав, мислеше си Фриймантъл. Той наистина нямаше намерение да изиска дължимата сума по съдебен път въз основа на подписаните адвокатски договори. Рискът бе огромен, шансът — нищожен. Разбира се, той не мислеше да се предава изцяло. Утре той щеше да напише писмо до всички жители на Медоууд, подписали договорите. Щеше да се опита отново да ги убеди да не се отказват от него като юридически съветник за уговорената сума. Но недоверието, което Бейкърсфелд всели сред тях — каква беше тази адска смелост, — трудно можеше да се разсее. Вероятно щеше да получи някои дребни суми от хора, които биха желали да продължат борбата. По-късно трябваше да размисли дали всичко това си струва труда. Но перспективата за голям удар бе напълно разбита.

Нищо, успокояваше се той, може да се появи някой нов случай. Винаги така става.

Нед Ордуей и още няколко полицаи започнаха да разпръскват тълпата. Движението на пътниците в чакалнята се нормализира. Портативната високоговорителна уредба бе демонтирана и отнесена.

Мел Бейкърсфелд забеляза, че Таня си пробиваше път към него.

В този момент една жена от митинга, която Мел на няколко пъти бе забелязъл в тълпата, се изправи до него. Имаше интелигентно лице и кестенявите й коси се спускаха до раменете.

— Мистър Бейкърсфелд — тихо заговори тя, — казаха се много, много неща ни се изясниха. Но отговорете ми, какво да обясня на децата си, когато плачат и питат ще спре ли някога този шум, та да могат да заспят?

Мел поклати виновно глава. С тези няколко думи жената сякаш подчерта безсмислието на всичко казано тази вечер. Мел нямаше какво да й отговори и не вярваше, че въпросът й ще има отговор, докато летища и селища съжителствуват едно до друго.

Все още си мислеше за това, когато Таня му подаде сгънат лист хартия. Мел прочете съобщението, написано набързо и припряно:

12

Доктор Милтън Компаньо, практикуващ терапевт, прилагаше целия си професионален опит и знания, за да спаси живота на Гуен Мейгън, която лежеше сред кръв и руини в дъното на туристическия салон. Доктор Компаньо почти не вярваше в успеха на своето дело. Когато избухна бомбата на Д. О. Гереро, най-близко до взрива бе Гуен.

При други обстоятелства тя щеше да загине на място, както самия Гереро. Но две неща я бяха спасили — поне до този момент.

Предпазиха я донякъде вратата на тоалетната и тялото на самия Гереро. Макар че поотделно нито едно от тях не бе масивна защитна преграда, двете заедно забавиха първоначалната ударна вълна за част от секундата, след което в корпуса на самолета зейна дупка и последва втори взрив — взривна разхерметизация.

Динамитната експлозия повали Гуен и я отхвърли назад, сериозно ранена и обляна в кръв. Но на силата от тази експлозия противодействуваше друга сила — мощната въздушна вълна, която се втурна устремно навън през зейналата дупка. Сякаш два урагана се сблъскаха с челата си. Миг след това получилата се разхерметизация надделя, подхвана взривната вълна и я изтласка навън в разредените въздушни слоеве на нощната тъма.

Въпреки мощта на експлозията, пораженията се ограничиха в малък участък.

Най-тежко пострада Гуен Мейгън. Тя лежеше в безсъзнание на пътеката. Младият мъж с вид на бухал, който бе излязъл от тоалетната и изплашил Гереро, също бе жестоко пострадал. Целият в кръв, зашеметен, но без да изгуби съзнание, той стоеше до Гуен. Имаше още пет-шест души ранени или контузели в различна степен от разхвърчалите се парчета от бомбата. Повечето пътници в салона бяха повалени, ударени или зашеметени от предметите, понесени навън с вихъра на разхерметизацията. Но тези увреждания не бяха фатални. В първия миг след разхерметизацията всички, които не бяха пристегнати за креслата си, бяха увлечени назад към зеещата дупка в корпуса. Гуен Мейгън бе най-силно застрашена и от тази опасност. Но при падането си — инстинктивно или случайно — ръката й бе обвила стойката на креслото. Това я спаси да не полети в тъмните висини, а тялото й прегради пътя на другите.

След няколко секунди вихърът от разхерметизация намаля.

Сега най-страшната опасност за всички — ранени или не — бе липсата на кислород.

Наистина кислородните маски веднага увиснаха пред лицата на пътниците, но малцина се сетиха да ги използуват.

Преди да стане твърде късно обаче, някои хора се съвзеха и енергично задействуваха. Стюардесите, добре тренирани за подобни ситуации, грабнаха маски и посочиха на пътниците какво да правят. Тримата лекари, които пътуваха със съпругите си, разбраха колко ценна е всяка секунда, надянаха маски и бързо накараха околните да ги последват. Джуди, осемнадесетгодишната племенница на митническия инспектор Стандиш, постави маска пред лицето на бебето до нея и взе една за себе си. Веднага посочи със знаци на родителите на бебето и пътниците от другата страна на пътеката да направят същото. Мисис Куонсет, старата дама от Сан Диего, която много пъти бе наблюдавала демонстрация за употреба на кислородни маски по време на своите чести нелегални пътувания, знаеше какво да направи. Грабна една маска за себе си и една за своя приятел обоиста, когото дръпна да седне в креслото до нея. Мисис Куонсет не знаеше дали ще се измъкнат живи от това приключение, но никак не се разтревожи. Каквото и да се случи, тя не искаше да изпуска нито миг.

Някой от пътниците подаде маска на ранения млад човек до Гуен. Той се олюляваше, едва се държеше на крака и не знаеше какво става, но с мъка задържа маската до лицето си.

Въпреки че доста хора взеха мерки веднага, до изтичането на критичното време — петнадесет секунди след разхерметизацията — само половината пътници бяха с кислородни маски. Тези, които останаха без кислород, неусетно изпаднаха в унес и след още петнадесетина секунди повечето изгубиха съзнание.

Гуен Мейгън остана без маска и без първа помощ. Безсъзнанието й от раните след експлозията още повече се задълбочи при липсата на кислород.

В този миг Ансън Харис, рискувайки самолетът да получи още по-тежки увреждания и дори да се разпадне на парчета, взе решение за стремително пикиране, за да спаси Гуен и останалите пътници от задушаване.

Пикирането започна от височина двадесет и осем хиляди фута и завърши след две минути и половина на десет хиляди фута.

Човек може да преживее без кислород от три до четири минути, без да се наруши мозъчната му дейност.

През първата половина на пикирането — за минута и петнадесет секунди до деветнадесет хиляди фута височина-въздухът все още бе разреден и недостатъчен да поддържа живота. По-надолу количеството на кислорода растеше и можеше да се диша.

На дванадесет хиляди фута височина нормалното дишане се възстановяваше. След още две хиляди фута снижаване — когато изтичаха последните критични секунди — всички пътници на борда дойдоха на себе си с изключение на Гуен. Мнозина не можаха да разберат, че са изпадали в състояние на безчувственост.

Малко по малко първоначалният шок започна да минава, пътниците и стюардесите взеха да се ориентират в създадената обстановка. Стюардесата, втора по ранг след Гуен, едно решително русокосо момиче от Оук Лон, Илинойс, се спусна назад към пострадалите. Лицето й беше бледо и безкръвно, но тя делово запита:

— Моля ви, има ли лекар сред пътниците?

— Да, мис! — доктор Компаньо, без да чака покана, бе станал вече от креслото си. Той беше дребничък енергичен човек с остри черти и говореше с бруклински акцент. Огледа набързо обстановката, зъзнещ във ледения студ и свирепия вятър, който нахлуваше отвън. В дъното, на мястото на тоалетните, се виждаше ужасяваща купчина отломки от дърво и метал, обгорени и оплискали с кръв. В опашката зееше отвор с открити кабели и тръбопроводи.

Докторът крещеше, за да надвие воя на вятъра и рева на двигателите, станал оглушителен след пробива в корпуса.

— Опитайте се да прехвърлите напред колкото се може повече хора! Трябва някак си да се стоплят. За ранените ще ни трябват одеяла.

Стюардесата неуверено отговори:

— Ще се опитам да намеря.

Повечето от одеялата, подредени по багажните рафтове над главите на пътниците, бяха повлечени навън заедно с палтата им и други дребни предмети.

Другите двама лекари дойдоха на помощ на доктор Компаньо.

— Донесете ни всички медикаменти за първа помощ — обърна се един от тях към стюардесата.

Компаньо, коленичил над Гуен, единствен носеше медицинската си чанта. Той никога не се разделяше с нея. И сега пръв откликна на лекарския си дълг, макар че другите двама доктори интернисти бяха с по-висок професионален пост.

Доктор Милтън Компаньо смяташе, че дежурството на един лекар никога не свършва. Преди тридесет и пет години като младо момче той с мъка се измъкна от нюйоркските бедняшки квартали. Оттогава — по думите на жена му — той не практикуваше професията си само в часовете, когато спеше. Чувството, че може да помогне, му доставяше радост. Своята лекарска професия той ценеше като висока награда, която, ако не отстоява, ще му бъде отнета. Никога в живота си не бе отказвал да прегледа пациент в кой да е час на денонощието. Никога не отминаваше автомобилна злополука, както много негови колеги, които се бояха от съдебна отговорност при евентуална небрежност. Милтън Компаньо винаги откликваше за неотложна медицинска помощ.

След дългогодишно отлагане сега пътуваше за Рим, родното място на своите родители. Възнамеряваше да прекара с жена си едномесечна пълна почивка. Но той бе уверен, че някъде по пътя, а може би в Италия, независимо че нямаше разрешително за задгранична практика, ще потърсят помощта му. Той бе винаги готов, винаги на поста си.

Веднага се отправи към Гуен, чието положение бе най-критично, и подхвърли през рамо на колегите си:

— Вие се заемете с останалите!

Доктор Компаньо извърна леко и внимателно тялото на Гуен върху тясната пътека и се наведе над нея, за да провери дали все още диша. Дишаше, но слабо. Той се обърна към стюардесата:

— Донесете ми маска.

Момичето бързо се върна с портативна маска. Д-р Компаньо разтвори устата на Гуен да огледа дали нещо не възпрепятствува достъпа на въздух. Устата й беше пълна с кръв и избити зъби. Докторът я почисти и старателно я прегледа, за да се увери, че кървенето не пречи на дишането.

— Дръжте маската на лицето й — каза той на стюардесата.

Чу се съскането на кислорода от бутилката. След една-две минути по мъртвешко бледите страни на Гуен се появи едва забележима розовина.

Доктор Компаньо насочи вниманието си към обилно кървящия участък между лицето и гърдите й. Бързо, с помощта на хемостат, той пресече обилния кръвоизлив от лицевата артерия и обработи останалите рани. Забеляза счупване на лявата ключица, която се нуждаеше от шина, но в момента за това нямаше възможност. С тревога откри ситни парченца от експлозията, набили се в лявото око на Гуен. Дясното засега изглеждаше незасегнато.

Вторият пилот Сай Джордън мина покрай Гуен и доктор Компаньо, помагайки на стюардесите да придвижат пътниците напред. Повечето бяха прехвърлени в първа класа, някъде по двама на кресло. Други бяха настанени в полукръглото барче на първа класа, където имаше няколко кресла. Всички оцелели дрехи, независимо чии, бяха разпределени между нуждаещите се. Както винаги в случай на беда, хората сърдечно си помагаха един друг, без егоизъм и дори с искрици хумор.

Другите двама лекари превързваха и помагаха на пътници, получили по-слаби наранявания и удари. Младият човек с очилата, който се намираше зад Гуен по време на взрива, имаше дълбока рана в плешката, но тя лесно щеше да заздравее. Лицето и раменете му бяха покрити с по-незначителни наранявания. Превързаха го и успокоиха болките му с морфин. Настаниха го най-удобно, завит с одеяло.

Работата на лекарите и придвижването на пътниците се затрудняваше от силното люлеене и друсане, тъй като слизаха на по-малки височини, където ураганът бушуваше с пълна сила. Самолетът непрестанно вибрираше и от време на време силно пропадаше или рязко се наклоняваше встрани. Към тревогата от преживяното се прибави и морската болест.

Сай Джордън докладва повторно и се върна при доктор Компаньо.

— Докторе, капитан Димирест ме помоли да ви предам благодарността му за всичко, което вие и вашите колеги направихте. Когато ви остане миг свободно време, той би желал да ви види в пилотската кабина. Трябва да му кажете какво да съобщи по радиото за състоянието на пострадалите.

— Дръжте този бинт — разпореди се доктор Компаньо. — Поставете го тук и натиснете хубаво. Искам да ми помогнете да направим шина. Ще използуваме кожени обложки от списания и хавлиена кърпа под тях. Намерете най-голямото списание — и след малко добави: — Ще дойда, когато мога. Кажете на вашия командир, че според мен трябва да се обърне с няколко думи към пътниците. Хората вече превъзмогнаха първоначалния шок и сега имат нужда от малко кураж.

— Да, сър — Сай Джордън гледаше безчувственото тяло на Гуен и тъжното му слабо лице се сгърчи от мъка. — Докторе, има ли някаква надежда?

— Надежда има, синко, но е минимална. Зависи от издръжливостта на организма.

— От нея винаги бликаше жизненост!

— Била е хубаво момиче, нали?

Раните, окървавеното лице и мръсната сплъстена коса трудно даваха представа за външността на Гуен.

— Много красива!

Компаньо замълча. Дори да оживееше това момиче, проснато на пътеката, то нямаше да бъде вече хубаво… Освен ако не й помогне пластичната хирургия…

— Ще предам на командира вашето предложение, сър! — Съкрушен до неузнаваемост, Сай Джордън се запъти към пилотската кабина.

След малко спокойният глас на Върнън Димирест се разнесе по високоговорителите:

— Дами и господа, говори капитан Димирест… — Сай Джордън бе включил високоговорителите на най-голяма мощност, за да надвият рева на вятъра и грохота на двигателите. Всяка една дума сега се чуваше отчетливо. — … Знаете всички, че ни постигна жестока беда. Не се опитвам да омаловажа случилото се. Няма да се шегувам; за да повдигна духа ви, защото тук, в пилотската кабина, не виждаме нищо весело, вярвам, че и вие също. Преживяхме изпитание, непознато за никого от екипажа, което, надявам се, не би ни се случило повторно. Но вече го преодоляхме. Сега контролираме напълно полета, връщаме се обратно и очакваме да се приземим на летище „Линкълн“ след около четиридесет и пет минути.

В пътническите салони разговорите секнаха. Погледите инстинктивно се насочиха към високоговорителите и всеки се напрягаше да не пропусне нито едно слово.

— Знаете, че самолетът е повреден. Вярно е, разбира се, че повредата можеше да бъде далеч по-жестока.

В пилотската кабина Върнън Димирест за миг се поколеба пред микрофона: чудеше се до каква степен можеше да бъде професионално точен и откровен. При редовните си полети той винаги се обръщаше към пътниците стегнато и кратко. Не обичаше „дългосвирещите командири“, които обсипваха пътниците с информация и коментари по време на целия полет. Но този път бе убеден, че е длъжен да каже малко повече, че пътниците имат право да узнаят истинското положение на нещата.

— Няма да скрия от вас — продължи Димирест, — че сме изправени пред няколко неразрешени проблеми. Кацането ни ще бъде тежко и самите ние не знаем до каква степен повредите в корпуса ще го усложнят. Казвам ви това, защото след това съобщение ще ви дадем инструкции как да седите и как да се държите по време на кацането. Ще ви обясним как най-бързо да напуснете самолета в случай на нужда. Ако се наложи, моля ви, действувайте спокойно, но бързо и се подчинявайте на всички инструкции от кой да е член на екипажа. Позволете ми да ви уверя, че на земята правят всичко възможно, за да ни помогнат. — Димирест си спомни за писта три-нула и си помисли дали думите му ще излязат верни. Реши, че няма смисъл подробно да обяснява проблема с повредата на стабилизатора. Повечето от пътниците нямаше да го разберат. С нотка на ведрост в гласа си, той добави: — Имате щастието, че тази вечер вместо един опитен командир в пилотската кабина има двама — капитан Харис и аз. Ние сме стари „въздушни вълци“, прекарали толкова часове в полети, че ни е неудобно да ги споменем. Но ето че днес съвместният ни опит се оказа полезен. Ние си помагаме взаимно. Заедно с нас лети втори пилот Сай Джордън, който част от времето ще бъде на ваше разположение. Молим ви и вие да ни помагате. Само с общи усилия ви обещаваме, че ще завършим полета благополучно.

Димирест остави микрофона.

Без да вдига очи от уредите, Ансън Харис отбеляза:

— Много добре говори. Трябвало е да се занимаваш с политика.

— Никой не би гласувал за мене — мрачно продума Димирест. — Обикновено хората не обичат честните и откровени приказки.

Той си спомни с горчивина заседанието на Съвета на пълномощниците, където бе говорил остро и нападателно за премахване на застрахователните гишета и автомати на летището. Откровената му реч се оказа катастрофална. Любопитно как ще се чувствуват членовете на съвета и неговият мазен шурей, след като научат, че този маниак Д. О. Гереро бе застраховал живота си с намерение да взриви самолета! Вероятно ще се държат благодушно както винаги, но вместо обичайното „Такова нещо няма да се случи!“, сега ще казват: „Е, това беше едно изключение, едва ли ще се повтори!“ Ако се приземят успешно, независимо от всичко той щеше да започне отново пламенна борба срещу продажбата на застраховки на летището. Този път много повече хора щяха да чуят апела му. Както и да завърши днешната катастрофа, тя ще стане централно събитие в печата. И той ще се възползува от това обстоятелство. Ще говори открито пред журналистите срещу застраховките, срещу Съвета на пълномощниците и дори срещу своя драгоценен шурей Мел Бейкърсфелд. Разбира се, ръководството на „Транс Америка“ ще направи опит да му запуши устата „заради интересите на компанията“. Нека само се опитат!

Радиото над главите им изпращя.

— „Транс Америка“, Полет 2, говори центърът в Клийвланд. „Линкълн“ съобщава, че писта три-нула все още временно закрита. Опитват се да я освободят за вашето пристигане. Ако не успеят, ще ви приемат на две-пет.

Димирест потвърди приемане на съобщението. Лицето на Харис потъмня. Писта две-пет беше с двеста фута по-къса, значително по-тясна и в момента с лошо разположение спрямо вятъра. Кацането по две-пет увеличаваше многократно рисковете.

Димирест затрепера от гняв.

Бурята продължаваше да подхвърля самолета. Ансън Харис през цялото време се мъчеше да го успокои.

Димирест се обърна към втория пилот:

— Сай, иди отзад при пътниците и гледай момичетата добре да покажат упражненията за кацането. Всеки да ги разбере и усвои. После подбери няколко души, на които може да се разчита, обясни им къде са аварийните изходи и как се ползуват. Ако пистата не ни достигне, а това е неизбежно, щом кацаме на две-пет, самолетът ще се разбие на парчета. Ние, разбира се, ще се опитаме да помогнем, но едва ли ще успеем.

— Да, сър! — и Сай Джордън се отправи към пътническите салони.

Димирест би предпочел сам да свърши това, за да погледне какво е състоянието на Гуен, но в този момент нито той, нито Харис можеха да напускат пилотската кабина. След като Сай Джордън излезе, пристигна доктор Компаньо. Джордън бе отместил останките от разбитата врата и сега нищо не преграждаше достъпа до кабината.

Милтън Компаньо се представи на Върнън Димирест:

— Капитане, идвам да ви съобщя състоянието на пострадалите.

— Благодарим ви, докторе. Без вашата помощ… Компаньо махна с ръка и го прекъсна:

— Да оставим тези приказки за после.

Той разтвори бележник с кожена подвързия на страницата, където стоеше тънко златно моливче. Напълно в своя стил той бе успял да запише имената на пострадалите пътници, естеството на нараняванията и вида на приложеното’ лечение.

— Най-жестоко е ранена вашата стюардеса мис Мейгън. Лицето и гърдите й са покрити с множество разкъсно-контузни рани. Загубила е значително количество кръв. Има сложно счупване на лявата ръка в ключицата и, разбира се, мозъчно сътресение. Моля ви, уведомете земята, че трябва да ни чака спешно хирург офталмолог.

Върнън Димирест, блед като платно, с огромно самообладание записваше информацията за пострадалите в бордовия дневник. Изведнъж спря, обзет от ужас.

— Хирург офалмолог? Да не би да искате да кажете… че очите?…

— Боя се, че е така — мрачно потвърди доктор Компаньо и после уточни. — В лявото й око са попаднали частички от дърво или метал, не мога да кажа. Специалистът ще определи дали е засегната ретината. Дясното око, струва ми се, не е увредено.

— О, господи! — Димирест усети, че главата му се замайва и закри с ръка очите си.

Доктор Компаньо поклати глава.

— Твърде рано е да се правят заключения — каза той. — Съвременната очна хирургия е способна на чудеса. Но всяка минута е скъпа.

— Ние ще изпратим радиограма на летището — увери го Ансън Харис. — И те ще имат време да подготвят всичко за нашето пристигане.

— Тогава да ви продиктувам и останалите.

Димирест автоматично записваше информацията на доктора. Пораженията на останалите пътници в сравнение с Гуен бяха незначителни.

— Ще се върна в салона — каза докторът — да проверя не е ли настъпила някаква промяна.

— Останете тук — Димирест рязко го спря.

Докторът го погледна удивено.

— Гуен… Искам да кажа мис Мейгън… — Гласът на Димирест бе напрегнат и несигурен, неузнаваем за самия него. — Тя беше… тя е бременна… Това ще усложни ли състоянието й?

Той забеляза, че Ансън Харис го стрелна с изумен поглед.

Докторът заговори, сякаш се оправдаваше:

— Не знаех. Вероятно бременността е в самото начало?

— Да — Димирест отбягваше погледа му. — Така е. — Преди няколко минути той се зарече да не пита за това. Но после реши, че трябва да узнае истината.

Милтън Компаньо се замисли:

— Разбира се, това няма да повлияе на способността на организма й да се възстанови. Що се отнася до детето… Тя не е останала без кислород толкова дълго, че да се навреди на плода… Но кой знае! Освен това няма телесни повреди в тазовата област. — Той замълча и добави смутено: — Не, плодът няма да пострада. При положение, че мис Мейгън оживее, с навременно болнично лечение шансовете й са от средни към добри. Тогава бебето ще се роди нормално.

Димирест кимна мълчаливо. Доктор Компаньо постоя един миг в нерешителност и излезе.

За известно време в пилотската кабина цареше мълчание. Пръв го наруши Ансън Харис.

— Върнън, бих искал малко да си почина преди кацането. Ще застанеш ли на моето място?

Димирест кимна, ръцете и краката му механично се преместиха към приборите за управление. Беше благодарен на Харис, че не запита нищичко за Гуен, че отмина случая с мълчание. Каквото и да си мислеше, Харис бе достатъчно възпитан, да го задържи в себе си.

Харис се надвеси над бордовия дневник със сведенията на доктор Компаньо.

— Ще изпратя радиограма — и той настрои радиото на честотата на диспечера на „Транс Америка“.

За Върнън Димирест пилотирането бе физическо удовлетворение след шока и вълнението от това, което току-що чу. Вероятно Харис го усети и нарочно пожела да го смени. Но дори и да не беше така, този, който щеше да извърши кацането, трябваше да си отдъхне и да събере сили.

Явно Харис се готвеше за кацането, което щеше да бъде трудно и опасно. Димирест нямаше нищо против, след като Харис така безупречно се справяше с пилотирането до този момент. Ансън Харис завърши радиосеанса, отпусна облегалката си назад и се изтегна да си почине.

В съседното кресло Върнън Димирест се мъчеше да се съсредоточи изцяло върху летенето, но безуспешно. Когато един опитен пилот водеше самолета в хоризонтален полет, дори в трудни условия, както в случая, не беше необходимо да изключва съзнанието си от всичко останало. Но сега мисълта за Гуен се бе загнездила дълбоко в главата му и той не можеше да я отпъди.

Гуен… за живота й все още имаше някаква надежда, Гуен… която тази вечер бе жизнена, красива, обещаваща, нямаше да стъпи в Неапол, както бяха мечтали. Гуен… която само преди няколко часа му бе казала на своя чист и звънлив английски акцент „Обичам те!“, Гуен… която той също обичаше, защо да крие?

С болка и мъка той си я представяше — ранена, безчувствена, понесла своето дете; детето, от което той я караше да се освободи като от ненужна вещ… на което тя бе казала: „Чаках да видя кога ще подхванеш този въпрос…“ А по-късно с тревога бе промълвила: „То е като дар, едно чувство велико и вълнуващо… И изведнъж трябва да го унищожим, да се освободим от този дар.“ А на края, след като дълго я бе увещавал, тя се примири: „Надявам се, че най на края ще стигна до разумно решение. Ще направя аборт.“

А сега за аборт не можеше и дума да става. В болницата, където Гуен щеше да постъпи, можеше да се помисли за аборт само ако от отстраняването на плода зависеше живота на майката. А според д-р Компаньо нямаше да се стигне дотам. Освен това щеше да стане твърде късно.

Значи, ако Гуен оживее, бебето ще се роди. Димирест сам не знаеше дали да се радва, или да съжалява! Толкова беше объркан, че не можеше да определи чувствата си.

Спомни си още нещо от техния разговор с Гуен тази вечер: „Разликата помежду ни е, че ти все пак си имал дете… Каквото и да се случи, знаеш, че някъде в света има едно същество, което е твое продължение.“

Тя намекваше за детето, което той не познаваше дори по име. Момиченцето, което по задълженията на триточковата програма на „Транс Америка“ изчезна от живота му веднаж и завинаги. Той си призна пред Гуен, че понякога се сеща за детето. Но не посмя да признае, че твърде често си мислеше къде ли е то и какво ли става с него.

Сега дъщеря му трябваше да е на единадесет години. Димирест си спомняше рождената й дата и макар че се стараеше да я избие от главата, всяка година на този ден му се искаше да направи нещо, поне картичка да й изпрати… Може би защото той и Сара нямаха свои деца (а толкова много искаха), за да празнуват техните рождени дни… Друг път той си блъскаше главата с въпроси, на които знаеше, че не може да отговори: Къде е дъщеря му? Как ли изглежда? Щастлива ли е? Заглеждаше се в личицата на децата по улиците, дори понякога си внушаваше… После се укоряваше заради глупостта си. Друг път го преследваше мъчителната мисъл, че с дъщеря му се отнасят зле, че тя има нужда от помощ, от закрила, а той не може да й помогне… При тези жестоки мисли ръцете му инстинктивно стиснаха щурвала.

Високоговорителят над главата му го накара да се опомни:

— „Транс Америка“, Полет 2, тук е центърът в Клийвланд. Поемете курс наляво, координати две-нула-пет. При готовност започнете спускане до шест хиляди фута. Съобщете, когато излезете от височина десет хиляди.

Димирест изтегли и четирите дросела и започна спускането. Нагласи указателите на курса и плавно започна завоя.

— Говори „Транс Америка“, Полет 2, преминаваме на курс две-нула-пет! — предаде Ансън Харис. — Излизаме от височина десет хиляди.

Колкото повече се спускаха, толкова по-неприятно се друсаше самолетът, но с всяка измината минута те приближаваха целта си и надеждата за спасение растеше. Скоро щяха да достигнат онази граница в трасето, когато Клийвланд щеше да ги предаде на центъра в Чикаго. След още тридесет минути и щяха да навлязат в контролната зона на летище „Линкълн“.

Харис внимателно започна:

— Върнън, може би усещаш колко съм разтревожен за Гуен! — Той се поколеба и добави: — Какви са вашите отношения, това не е моя работа. Но ако мислиш, че мога с нещо да помогна като приятел…

— Няма нищо — отвърна Димирест. Той не възнамеряваше да излива болката си пред Ансън Харис, който макар и превъзходен пилот, в очите на Димирест бе старомоден моралист.

Сега вече съжаляваше, че бе разговарял откровено преди, но тогава чувствата бяха взели връх над разума му — нещо, което при него рядко се случваше. На лицето му отново се появи намръщената маска, щит, зад който скриваше личните си изживявания.

— Осем хиляди фута и продължаваме спускането — Ансън Харис уведоми контролния център.

Димирест водеше самолета стабилно надолу, следвайки курса. Очите му неотклонно и зорко следяха уредите.

Неволно мислите му отново се върнаха към детето — неговото дете, което се роди преди единадесет години. Месеци преди раждането той се бореше вътрешно дали да признае изневярата си пред Сара и да й предложи да осиновят детето. Но на края не му достигнаха сили. Боеше се, че неговото признание ще разбие сърцето на жена му; боеше се, че тя може и да не приеме детето — и тогава как щяха да живеят, виждайки постоянно укор в очите й?

За съжаление твърде късно разбра, че не бе постъпил справедливо със Сара. Наистина тя щеше да се разстрои, да се почувствува унижена, оскърбена, както би се почувствувала и сега, ако разбере за Гуен. Но постепенно нейната способност да свиква с нещата щеше да надделее. Въпреки нейната ограниченост, въпреки нейната безличност и празните й интереси — тя се занимаваше с маслена живопис в своя клуб — Димирест знаеше, че съпругата му беше разумна и трезва жена. Може би заради тези нейни качества бракът им все още се държеше. Дори при сегашните обстоятелства той не можеше да си помисли за развод.

Сара щеше някак си да се справи. Сигурно би го накарала дълго да страда, да се измъчва, но щеше да се съгласи да осиновят детето и то щеше да се чувствува най-добре при тях. Сара нямаше да го остави, тя бе такъв човек. Само ако…

— Животът е пълен с толкова много проклети „ако“!… — произнесе на глас Димирест.

На височина шест хиляди фута той хоризонтира самолета и подаде гориво, за да не убие скоростта. Ревът на двигателите се усили.

Харис смени вълните на радиото, преминавайки към зоната за наблюдение на центъра в Чикаго.

— Каза ли нещо? — попита той, но Димирест поклати с глава.

Бурята продължаваше да бушува и жестоко подмяташе самолета.

— „Транс Америка“, Полет 2, виждаме ви на радарния екран — чу се непознатият хрипкав глас на чикагския диспечер.

Харис продължаваше да води радиосеансите.

Върнън Димирест си мислеше: каквото и да стане с Гуен, той трябва сега да вземе решение, да не отлага. Добре, ще издържи сълзите и упреците на Сара, нейния гняв, но ще признае за Гуен, ще признае, че той е баща на детето й.

Истерията в дома му щеше да трае не дни, не седмици, а може би месеци, през които той щеше дълбоко да страда. Но когато бурята утихне, може би някак си щяха да се разберат. Странно наистина, но той никак не се съмняваше, че ще постигнат споразумение със Сара — може би защото дълбоко вярваше в нея.

Все още нямаше представа какво щяха да предприемат, до голяма степен това зависеше от Гуен. Вярно е, че докторът не скри колко е сериозно положението й, но Димирест бе убеден, че тя ще оцелее. Гуен беше силна духом. Тя бе жилава и смела. Дори безсъзнателно, тя щеше да се бори за живота си и каквито и да са последиците от нараняванията, те нямаше да сломят силите й. Разбира се, тя си имаше свои проекти за детето. Нямаше лесно да се откаже от него. Гуен не беше от тези, които се водеха за носа и които можеха да се командуват. Тя беше умна и държеше на своето.

В крайна сметка Димирест можеше да се окаже с две жени на плещите си и с бебе отгоре на всичко. Ето това трябваше някак си да разреши!

И отново възникваше въпросът: как би постъпила Сара?

Господи, каква бъркотия!

Но след като взе вече за себе си решение, някаква вътрешна увереност го караше да вярва, че всичко ще се уреди. Той мрачно си мислеше какво ще му струва всичко това в пари и в душевни терзания.

Стрелката на висотомера показваше, че летят на шест хиляди фута.

Разбира се, той ще стане баща. Вече гледаше, на това събитие в нова светлина. Естествено, не би си позволил да се размеква от чувства, както някои други хора, Ансън Харис например. Но това щеше да бъде неговото дете! А бащиното чувство още не му беше познато. Какво бе казала Гуен на път за летището… „Един малък Върнън Димирест вътре в мене. Ако ни се роди момченце, ще го наречем Върнън Димирест-младши, както американците си кръщават децата.“

Защо пък не. Идеята не е лоша. Той се засмя. Харис го погледна косо.

— За какво се смееш?

— Ами, смея се! — избухна Димирест. — За какво, по дяволите, да се смея? И на двамата не ни е до смях!

— Просто така ми се чу — вдигна рамене Харис.

— За втори път ти се причуват разни неща. След този проверочен полет съветвам те да си прегледаш слуха.

— Не виждам защо трябва да се заяждаш?

— Не виждаш, така ли? — кипна Димирест. — А може би в такава ситуация точно това е необходимо.

— Щом като е така — отвърна Харис, — карай! В това отношение ти нямаш равен.

— Добре тогава, щом свършиш с идиотските си въпроси, поеми отново пилотирането и ме остави аз да разговарям с тия глупаци на земята.

Ансън Харис дръпна напред облегалката на креслото.

— Щом като желаеш, аз съм готов. Заповядай!

Димирест остави щурвала и се присегна към микрофона. Чувствуваше се по-добре, по-сигурен, по-уверен след взетото решение. Но сега му предстояха по-неотложни неща. Нарочно заговори остро и предизвикателно:

— Чикаго, говори капитан Димирест от Полет 2 на „Транс Америка“. Чувате ли ме вие, долу, или сте глътнали приспивателни хапчета и никакви ви няма!

— Тук е центърът в Чикаго. Слушаме ви, капитане. Всички сме на поста си — в гласа на диспечера се долавяше укор, но Димирест не му обърна внимание.

— Защо тогава не предприемете нещо? Самолетът е в опасност. Трябва ни помощ.

— Почакайте за миг, моля!

Последва пауза, после заговори нов глас:

— Говори главният диспечер на чикагския център, капитане. Чухме последната ви фраза. Моля, разберете, че правим всичко, което е във възможностите ни. Още преди да ви поеме нашият център, десетина души работеха да разчистват трасе за вас и продължават да работят. Ползувате се с предимство, имате чиста радиовръзка и свободно и пряко трасе до „Линкълн“.

— Това съвсем не е достатъчно! — изкрещя Димирест. Помълча малко и продължи: — Обръщам се към главния диспечер, слушайте ме внимателно. Прекият курс до „Линкълн“ не ни облекчава, ако ще трябва да кацаме на две-пет или на коя да е друга писта освен три-нула. Не ми казвайте, че три-нула е блокирана. Чух го вече и знам защо. Моля, запишете си какво ще ви кажа и се постарайте онези на „Линкълн“ също да го проумеят: самолетът е тежко натоварен. Ще кацнем с голяма скорост. На всичкото отгоре корпусът с пробит, стабилизаторът е повреден, тримерите също; и на кормилната система не може да се разчита. Ако ни принудят да кацнем на две-пет, самолетът ще се разбие извън пистата и след по-малко от час ще обират оттам трупове. Така че обадете се на „Линкълн“ и ги накарайте нещо да направят. Все ми е едно как ще постъпят. Ако искат, нека взривят това, което блокира пистата — но на нас ни трябва три-нула. Ясно ли ви е?

— „Транс Америка“, Полет 2, разбрах ви отлично — гласът на главния диспечер звучеше все така невъзмутимо, но с малко повече топлинка в него. — Ще предадем съобщението ви до „Линкълн“.

— Браво! Имам още едно съобщение. Този път до Мел Бейкърсфелд, генералния директор на летището. Предайте му предишното съобщение и добавете следното, лично от неговия шурей: „Ти забърка тази каша, кучи сине! Не ме послуша, като ти говорех за застраховките на летището! Сега си длъжен заради мене и всички хора на борда да размърдаш задника си и да очистиш три-нула!“

Този път в гласа на главния диспечер се чувствуваше недоумение:

— „Транс Америка“, Полет 2, записахме вашето съобщение. Капитане, държите ли да използувате точно тези изрази?

— Чикаго! — гневно извика Димирест. — Моля ви, употребете точно тези изрази. Нареждам ви да предадете съобщението незабавно, ясно и дословно!

13

Мел Бейкърсфелд шофираше бързо и слушаше по радиото как наземните служби даваха указания на аварийните коли и ги отправяха към пистата, където щеше да се приземи Полет 2.

— Сити 25 на наземния диспечер!

Това бе кодов сигнал за командуващия пожарните служби на летището.

— Тук е Сити 25, слушам ви…

— Продължавам предаването. Очакваме аварийно кацане след около 35 минути. Произшествие втора категория. Кацащият самолет е повреден и ще се приземи на три-нула, ако е свободна. В противен случай ще се използува две-пет.

Обикновено в своите разговори по радиото диспечерите се стремяха да не назовават компанията или номера на полета при произшествия. Авиокомпаниите бяха особено чувствителни в тези неща и предпочитаха в случай на инциденти по-рядко да се споменават имената им.

Мел имаше чувството обаче, че инцидентът от тази вечер ще получи широка гласност, може би дори световна.

— Наземен диспечер на Сити 25. Пилотът иска ли пяна на пистата?

— Без пяна. Повтарям — без пяна.

Щом като не трябваше пистата да се покрие с пяна, значи че колесниците на самолета са изправни и няма да се наложи коремно кацане.

Мел знаеше, че всички аварийни коли — помпи, спасителни камиони и линейки — щяха да последват в колона шефа на пожарната, който се свързваше с тях по индивидуален канал. При съобщение за извънредно произшествие не се изчакваше. Всички се ръководеха от принципа: по-добре да бъдат готови рано, отколкото късно. Колоната от аварийни коли не се сформираше в момента. Всеки ход в случай на извънредни произшествия бе най-детайлно обмислен и уточнен в специален план за действие.

Мел изчака разговора да свърши и включи своя микрофон:

— Наземен диспечер на кола номер едно.

— Кола номер едно, слушам ви.

— Уведомихте ли Джо Патрони, който ръководи разчистването на три-нула, за новата аварийна ситуация?

— Тъй вярно. Поддържаме с него радиовръзка.

— Какво докладва Патрони, вървят ли работите?

— Надява се да отмести затъналия лайнер до двадесет минути.

— Сигурен ли е в думите си?

— Не.

Мел Бейкърсфелд изключи микрофона си. С една ръка върху кормилото и с другата върху микрофона за втори път тази вечер той шофираше с максимална скорост по аеродрума въпреки бръснещия сняг и слабата видимост. Ориентираше се само по светлинките на пистите и пътеките за рулиране. На предната седалка до него седяха Таня Ливингстън и Томилсън — журналистът от „Трибюн“.

Само преди няколко минути Таня предаде на Мел своята бележка за експлозията на борда на Полет 2 и намеренията на екипажа да се върнат на „Линкълн“. Мел моментално се отскубна от заобикалящата го тълпа медоуудски жители. Заедно с Таня се забързаха към асансьорите за приземните гаражи, където се намираше служебната му кола. Мястото му в момента бе на писта три-нула, за да поеме отговорността върху себе си, ако има нужда. В централното фоайе зърна репортера от „Трибюн“, който тичаше към него. Мел бързо му подхвърли:

— Елате с мен! — Чувствуваше се задължен на Томилсън, задето му бе показал договорните формуляри на Фриймантъл и му бе разкрил клеветническите изявления на адвоката, които Мел успя да разобличи. Томилсън се подвоуми и Мел отсече: — Нямам време за губене, но ви се открива шанс, за който може да съжалявате!

Без повече въпроси Томилсън го последва. Докато Мел летеше напред, изпреварвайки рулиращите самолети, Таня му повтори съдържанието на двете радиограми, получени от борда на Полет 2.

— Момент, бихте ли ми изяснили? — попита Томилсън. — Значи има само една писта, достатъчно дълга и в посока на вятъра.

— Точно така — мрачно отвърна Мел. — А трябва да са поне две. — За миг през съзнанието му преминаха горчивите спомени за предложенията, които бе правил три години подред за още една писта, успоредна на три-нула. Летището имаше нужда от такава писта. Растящото движение и безопасността на самолетите налагаха това. Още повече че пистата щеше да се строи повече от две години. Но други виждания надделяха. Не се намериха пари и нова писта не се построи. Независимо от неспирната настойчивост на Мел, дори не одобриха идеята му.

Мел бе успявал да склони Съвета на пълномощниците за много други проекти. В случая с новата писта той увещаваше всеки един от тях поотделно, те му обещаваха, но после оттегляха обещанията си. Формално пълномощниците бяха уж независими от политически влияния, но всъщност назначаваха се от кмета на града и самите те бяха привърженици на една или друга политическа фракция. Ако се упражнеше натиск върху кмета да отложи финансирането на летището за сметка на други проекти, които биха спечелили повече гласоподаватели, то влиянието върху кмета моментално проникваше и върху пълномощниците. Тези външни влияния три пъти провалиха проектирането и финансирането на нова писта. Мел с горчива ирония си спомни за триетажните обществени паркинги пред летището, които далеч не бяха толкова необходими, както една нова писта, но затова пък те видимо показваха грижите на кметството за своите избиратели.

Накратко Мел описа пред Томилсън ситуацията, като не изпусна политическите нюанси — нещо, което досега никога не бе споменавал освен в частни разговори.

— Бих искал да използувам всичко, което ми разказахте — в гласа на Томилсън се долавяше вълнението на журналиста, попаднал на сензационен материал. — Ще ми разрешите ли?

Дявол знае какво ще стане, ако всичко това се появи в печата, съзнаваше Мел. Представяше си възмутените телефонни обаждания от кметството в понеделник сутринта. Но все някой трябва да каже истината на глас. Обществеността трябва да знае колко сериозно е положението на летището.

— Карайте! — каза Мел. — Сега съм в настроение за такъв разговор.

— И аз усетих това — от задната седалка Томилсън разглеждаше Мел с любопитство. — Сигурно няма да имате нищо против да ви призная, че днес сте в отлична форма. И в момента, и с адвоката, и с жителите от Медоууд. Също както бяхте някога. Отдавна не съм ви чувал да говорите така.

Мел гледаше право пред себе си, изчаквайки да премине един ДС-8, който завиваше вляво.

Но в същото време си мислеше: „Нима поведението му през последните една-две години и упадъкът на неговия дързък дух са били толкова осезаеми, че всички са ги забелязали?“

Близо до него, толкова близко, че Мел усещаше нейната топлина, Таня меко каза:

— През цялото време говорим за писти, за обществеността, за Медоууд и какви ли не други неща… Аз си мисля за хората на борда на Полет 2… Какво ли изпитват в момента? Как ли се страхуват?…

— Страхуват се, разбира се — отговори Мел. — Ако са в съзнание и ако си дават реална сметка какво става. На тяхно място аз също бих се страхувал.

Той си припомни ужаса, който го бе обхванал в потъващия военен самолет преди много, много години. Сякаш раздвижена от спомена, болката в старата рана на крака отново го загложди. В напрегнатите минути на последния час той бе престанал да й обръща внимание, но както винаги след преумора и пренапрежение тя не му даваше покой. Мел здраво стисна устни с надеждата, че този мъчителен спазъм скоро ще го отпусне и ще премине.

Чакаше за пауза в разговорите на неземните служби. Още при първото затишие Мел натисна бутона на микрофона:

— Наземен диспечер на кола номер едно! Известно ли ви е, че пострадалият самолет трябва задължително да кацне на писта три-нула?

— Ние разбираме критичното положение. Вие ли сте, мистър Бейкърсфелд?

— Да, аз съм.

— Задръжте така, в момента получаваме нова радиограма.

Мел продължи към писта три-нула, очаквайки новото съобщение. От него щеше да зависи дали да предприеме драстичните мерки, които бе замислил.

— Кола номер едно, на наземния диспечер. Предаваме ви съобщението от борда на самолета, препредадено току-що от центъра в Чикаго. Следва: „Прекият курс до «Линкълн» не ни облекчава, ако ще трябва да кацнем на две-пет. Самолетът е тежко натоварен. Ще се приземи с голяма скорост…“

И тримата в колата слушаха напрегнато радиограмата на Върнън Димирест. При думите „Ако ни принудят да кацнем на две-пет, самолетът ще се разбие извън пистата и след по-малко от час ще обират оттам трупове“, Мел чу как Таня хрипливо пое дъх и затрепера като лист.

Мел тъкмо се готвеше да потвърди, че е приел радиограмата, когато наземния диспечер заговори отново:

— Кола номер едно, мистър Бейкърсфелд, към тази радиограма има едно допълнение лично до вас от вашия зет. Можете ли да се свържете с мен по телефона?

— Невъзможно! — отвърна Мел. — Прочетете я!

— Кола номер едно — гласът на диспечера изразяваше колебание. — Съдържанието е много лично…

— Има ли връзка със създадената ситуация?

— Има.

— Четете тогава!

— Добре, сър! Чета: „Ти забърка тази каша, кучи сине! Не ме послуша, като ти говорех за застраховките на летището…“

Мел стисна устни, но изслуша докрай съобщението и потвърди с невъзмутим глас:

— Съобщението прието, прекъсвам!

Мел знаеше, че Върнън с удоволствие е изпратил тази радиограма независимо от критичното положение, в което се намираше самолетът. Ако узнае по какъв начин е предадена, щеше още повече да се зарадва. Допълнението към съобщението беше излишно. Мел вече бе взел своето решение.

Колата му летеше бързо към писта три-нула. Пред него се появиха светлините на прожекторите v колите около затъналия боинг. Мел с облекчение забеляза, че пистата бе покрита със съвсем малко сняг. С изключение на блокирания участък останалата част от пистата бе добре почистена.

Той превключи на честотата на службите за поддържане.

— Щабът по снегопочистването на кола номер едно!

— Щабът слуша! — гласът на Дани Фароу звучеше уморено, и нищо чудно. — Кажете!

— Дани — каза Мел. — Прекъсни конвоя „Анаконда“! Изпрати снегорините и тежките автогрейдери на писта три-нула към мястото на затъналия самолет и чакай указания. Прати ги веднага и ми се обади.

— Ясно, изпълнявам! — Дани сякаш искаше да попита нещо, но се въздържа. След малко на същата честота в колата се чуха разпорежданията му към водача на бригада „Анакон-да“.

Репортерът от „Трибюн“ се наклони напред към Таня.

— Мъча се да свържа нещата — каза Томилсън. — Това за застраховките… Вашият зет е влиятелна фигура в Асоциацията на пилотите, така ли?

— Да! — Мел спря на пистата на няколко метра от прожекторите, които осветяваха големия затънал самолет. Навсякъде кипеше усърдна работа; под корпуса на самолета и от двете му страни трескаво се копаеше. Набитата фигура на Джо Патрони, който ръководеше работата, се забелязваше отдалеч. Мел чакаше връзка с Дани Фароу, после щеше да отиде при Патрони.

Томилсън боязливо заговори:

— Струва ми се, преди малко стана дума за тези застраховки. Нима вашият зет е водил борба да се прекрати продажбата на застраховки по летищата, както настоява Асоциацията на пилотите от гражданската авиация, и вие сте го възпрели?

— Не съм му попречил аз, а Съветът на пълномощниците, макар че аз поддържам тяхното мнение.

— Може би въпросът ми е малко неуместен, но събитията от тази нощ не ви ли накараха да промените становището си?

— Наистина сега не е време… — запротестира Таня.

— Ще ви отговоря — каза Мел. — Становището си все още не съм променил. Но мисля по този въпрос.

Мел реши, че сега не е момент да променя възгледите си по въпроса за застраховките. Ако въобще трябва да ги променя, не бива точно сега в мига на върховно напрежение, когато започва трагедията. След ден или два събитията от тази вечер можеха да се разгледат по-трезво, в по-ясна светлина. И тогава Мел щеше да реши дали да настоява пред Съвета на пълномощниците да ревизират своята политика към застраховките. А сега никой не можеше да отрече, че настъпилите събития засилваха позициите на Върнън Димирест и на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация.

Възможно е, мислеше си Мел, да се достигне до компромисно решение. Представител на АПГА веднаж му довери, че пилотите не се надяват да спечелят отведнъж своята кампания срещу застраховките. Те вярваха, че за да постигнат успех, им трябват години, „на час по лъжичка“. След инцидента на международното летище „Линкълн“ сигурно щяха да се премахнат неконтролираните автомати за продажба на застраховки. В щата Колорадо например тези автомати бяха забранени със закон. Мел знаеше, че подобни закони се подготвяха и в други щати, макар че междувременно никой не можеше да възпре летищата да постъпват така, както те намерят за добре.

Наистина Мел също не одобряваше автоматите за продажба на застраховки, въпреки че своята огромна застраховка Д. О. Гереро не бе купил от автомат. В такъв случай, ако гишетата за застраховки продължат да съществуват още няколко години, докато се подготви общественото мнение, трябва да се въведат повече предпазни мерки.

Мел реши да не стига до твърди заключения, явно, становището му ставаше колебливо.

Радиото, все още включено на вълната на службите за поддържане, непрекъснато донасяше разговори в колите. В този момент се чу:

— Кола номер едно, на щаба по снегопочистването!

— Слушам те, Дани — отговори Мел.

— Четири снегорини и три автогрейдери заедно с водача на конвоя са на път към три-нула съгласно указанията. Има ли нови нареждания?

Мел започна внимателно да подбира думите си, знаейки, че някъде в електронния лабиринт под контролната кула разговорите им се записват на магнетофонна лента. По-късно може би щеше да се наложи за всяка своя дума да дава обяснения. А освен това искаше да е сигурен, че няма да се получат недоразумения.

— Щабът по снегопочистването, на кола номер едно! Всички снегорини и автогрейдери под ръководството на водача на конвоя да застанат близо до самолета на „Аерео Мексикан“, който блокира писта три-нула. Машините не трябва, повтарям, не трябва да преграждат пътя на самолета, който след няколко минути ще направи опит да се отмести със собствена тяга. Но ако опитът на самолета излезе неуспешен, снегорините и автогрейдерите да избутат самолета настрани и да почистят пистата. Това трябва да се направи на всяка цена и с максимална скорост. Писта три-нула трябва да бъде открита за ползуване след около тридесет минути и дотогава затъналият самолет и всички коли наоколо трябва да са се изтеглили. Аз ще координирам с Ръководството на въздушното движение, за да се определи в кой момент снегорините да бъдат приведени в действие, ако въобще стане нужда. Потвърди дали указанията ми са правилно разбрани.

В колата репортерът Томилсън едва чуто подсвирна. Таня се извърна към Мел, търсейки с поглед очите му.

Радиото замлъкна за няколко секунди, след което се разнесе гласът на Дани Фароу.

— Струва ми се, разбрах всичко, но нека повторя, за да не стават грешки — и плувнал в пот, както и преди, той повтори в основни линии указанията на Мел.

— Точно така — потвърди Мел. — Но нека да сме наясно по един въпрос. Заповед за тръгване на снегорините и автогрейдерите ще дам само аз и никой друг.

— Ясно! — отвърна Дани. — По-добре ти, отколкото аз. Но, Мел, ти, естествено, си представяш какво ще стане с боинга, след като го подхване нашата техника?

— Ще го отмести — сухо отвърна Мел. — Това е най-важното за момента!

Мел знаеше, че техническите служби разполагат и с друга техника, годна да се справи с тази груба задача, но машините на „Анаконда“, които и без това се намираха на аеродрума, щяха да свършат работата по-сигурно и по-бързо. Той въздъхна и остави микрофона.

Томилсън боязливо започна:

— Ще го отместят само, така ли? Един реактивен самолет на стойност шест милиона долара, изтикан от снегорини! Господи, та той ще стане на парчета! А после собствениците му и застрахователната му компания вас ще ви разкъсат.

— Това няма да ме учуди — отвърна Мел. — Но, естествено, всичко Зависи от каква гледна точка се преценява. Защото, ако собствениците и застрахователите се намират в самолета, който трябва да кацне, биха приветствували моето решение.

— Да, прав сте! — съгласи се Томилсън. — Предполагам, че е нужна огромна смелост, за да се вземе подобно дръзко решение.

Таня плъзна ръката си и докосна пръстите на Мел. Заговори тихо, без да крие вълнението в гласа си.

— И аз те приветствувам. За това, което правиш в момента. Каквото и да се случи по-нататък, този миг никога няма да го забравя!

Снегорините и автогрейдерите, които Мел бе повикал, вече се забелязваха по пистата. Те бързо напредваха и мигащите им светлини ярко проблясваха.

— Може би няма да прибегнем до тяхната помощ — Мел стисна ръката на Таня, преди да отвори вратата. — Имаме още двадесет минути за надежда, че това няма да се случи.

Когато Мел Бейкърсфелд се приближи, Джо Патрони пристъпваше от крак на крак, за да се затопли, но напразно въпреки обточените с козина ботуши и тежката шуба. С изключение на онези няколко минути, които Патрони прекара в пилотската кабина, след като слязоха командирът и първият пилот на мексиканския самолет, той стоеше през цялото време в бурята — вече повече от три часа. Беше премръзнал и изтощен от напрежение и грижи през цялото денонощие, а след двата неуспешни опита да отмести самолета бе станал нервен, готов всеки момент да избухне.

Едва си сдържа нервите, щом чу намерението на Мел. Ако беше пред някой друг, щеше да избухне. Но Мел му бе близък приятел. Патрони хвърли пурата, която дъвчеше, и изгледа Мел с недоумение.

— Искаш да изтласкаш един съвършено здрав самолет със снегорини? Май разсъдъкът не ти стига.

— Напротив — отвърна Мел, — писти не ми достигат.

Изведнъж Мел се отчая, защото видя, че никой от отговорните служители на летището не разбира неотложната необходимост да се освободи писта три-нула с цената на всичко. Явно беше, че ако проведе докрай замисъла си, малцина биха одобрили постъпката му. От друга страна, Мел не се съмняваше, че ще се намерят доста хора, освен представителите на „Аерео Мексикан“, които утре ще твърдят, че е можело да се направи и това, и онова, или че катастрофиралият самолет е можел да се приземи на писта две-нула. Неговото решение щеше да увисне без подкрепа. Но това ни най-малко не го разколеба.

Патрони видя пристигналите снегорини и грейдери отдясно на пистата, хвърли пурата си, извади нова и изръмжа:

— Аз ще те спася от твоето безразсъдство! Дръж тия играчки настрана от самолета и далеч от погледа ми. След петнадесет минути, а може би и по-малко, аз сам ще изтегля самолета.

Мел закрещя срещу вятъра:

— Джо, дай да се разберем по един въпрос. Щом ти кажат от кулата, че времето ни изтича, не се опитвай да противоречиш на решението ми и да спориш. Трябва да спасим хората от катастрофиралия самолет. Ако двигателите ти работят, ще ги изключиш незабавно. Всички твои хора и техника да се отстранят веднага. Предупреди ги още отсега. Снегорините ще задействуват по моя заповед и ще работят, без да губят време.

Патрони мрачно кимна с глава. Въпреки че кипна в началото, Мел забеляза, че дръзката самонадеяност на главния механик бе разколебана.

Мел се върна в колата си. Таня и журналистът, сгушени в палтата си, стояха отвън и гледаха как копаеха около самолета. Те влязоха в колата. Вътре бе топличко и приятно.

Мел потърси връзка с ръководителя на кулата. След кратка пауза гласът му се разнесе в ефира.

С няколко думи Мел изложи своя план. Той искаше от кулата да определи докога да чака, преди да даде заповед на снегорините и автогрейдерите да настъпят. Тръгнат ли веднъж, след няколко минути затъналият самолет щеше да бъде отместен.

— По всичко изглежда — каза ръководителят на полетите, — че катастрофиралият самолет ще пристигне по-рано. Центърът в Чикаго съобщи, че ще го прехвърли на нашия център след дванадесет минути. После ние ще контролираме полета от осем до десет минути. Така че крайният час на приземяването е един часа и двадесет и осем минути.

Мел погледна часовника си. Слабо осветеният циферблат показваше един часа и една минута.

— Пет минути преди самото кацане трябва да решим към коя писта да насочим самолета. След това съдбата му е решена — ние няма да можем да променим курса му.

Това означава, пресмяташе Мел, че до момента на неговото решение оставаха седемнадесет минути, а може би и по-малко — всичко зависеше след колко време центърът в Чикаго ще предаде самолета в зоната за наблюдение на летище „Линкълн“. Оставаше дори по-малко време, отколкото бе казал на Джо Патрони.

Изведнъж усети, че и той започва да се изпотява.

Да предупреди ли отново Патрони, да му съобщи ли, че остава по-малко време? Реши да замълчи. Главният механик и без това ръководеше стегнато операцията, без да губи нито секунда. Нищо нямаше да постигне, ако продължи да го притеснява.

— Кулата на кола номер едно — обади се Мел. — Нужна ми е постоянна информация за кацащия самолет. Бихте ли оставили тази честота само на мое разположение?

— Да — отвърна ръководителят на полетите. — Вече прехвърлихме всички редовни рейсове на друга честота. Ще ви държим постоянно в течение.

Мел потвърди и остави настрана микрофона.

— Какво ще става сега? — попита Таня до него.

— Ще чакаме — отговори Мел и отново погледна часовника си.

Измина цяла минута. После втора.

Те виждаха пред себе си работниците, които усърдно копаеха от всички страни на затъналия самолет. Блеснаха фарове, пристигна нов камион. Отзад наскачаха още работници и бързо се захванаха за работа. Набитата фигура на Джо Патрони се стрелкаше напред-назад, даваше указания, съветваше.

Строени в редица, снегорините и автогрейдерите чакаха. Сякаш са лешояди, помисли си Мел.

Репортерът Томилсън наруши мълчанието в колата:

— Знаете ли за какво си мисля? Когато бях дете, а това не беше кой знае колко отдавна, на това място се простираха поля. През лятото пасяха крави, люшкаха се житни и ечемичени ниви. Имаше и един затревен аеродрум, съвсем малък. Никой не вярваше, че ще се разрасне до такива размери. Пътническите самолети използуваха само летището в града.

— Така се развива авиацията — отвърна Таня. Почувствува се облекчена, задето можа, макар и за миг, да откъсне мислите си от онова, което всички очакваха. Тя додаде: — Бяха ми казвали, че като работиш в авиацията, животът ти изглежда по-дълъг, защото всичко наоколо ти се изменя често и бързо.

— Не всичко се изменя толкова бързо — възрази Томилсън. — В летищата промените не стават достатъчно бързо. Нали така, мистър Бейкърсфелд, нима след три-четири години тук няма да настъпи хаос?

— Хаосът е нещо относително — отговори Мел. Съзнанието му все още бе съсредоточено върху картината, която виждаше пред себе си. — В твърде много отношения успяваме да се нагодим с него.

— Не се ли опитвате да се отклоните от въпроса?

— Така е — съгласи се Мел.

В това няма нищо чудно, мислеше си Мел. В този момент бе далеч от философските разсъждения за авиацията. Мислите му бяха изцяло погълнати от това, което ставаше навън. Усети обаче, че трябва някак си да разсее напрежението на Таня, макар и временно. Той долавяше всяко нейно настроение, всяка нейна реакция и това бе част от дълбоката вътрешна близост, която ги свързваше. Не забравяше, че чакаха самолет на „Транс Америка“, и не се знаеше дали кацането ще бъде благополучно. А Таня като служител на „Транс Америка“, участвувала в подготовката по излитането на самолета, от тримата им бе най-дълбоко свързана с настъпващите събития.

Мел с усилие се съсредоточи върху думите на Томилсън.

— Винаги е било така — заговори той. — В авиацията прогресът във въздуха изпреварва прогреса на земята. Понякога си мислим, че можем да наваксаме: в средата на шестдесетте години почти бяхме успели. Но в много отношения никога няма да догоним прогреса във въздуха. Поне да се стремим да не изоставаме позорно много.

— Какво трябва да направим за летищата? Какво е по силите ни да постигнем? — настояваше Томилсън.

— От една страна, трябва да разсъждаваме по-свободно, с повече въображение. Длъжни сме да се освободим от „железопътното“ си мислене.

— Вярвате ли, че в авиацията все още се мисли ограничено?

Мел кимна.

— За съжаление това е така. На много места. Нашите първи летища представляват имитация на железопътни гари, тъй като строителите е трябвало отнякъде да почерпят опит. Но впоследствие шаблонът си остава. Ето защо днес имаме толкова много „разтеглени“ летища, където аерогарите се простират до безкрайност и пътниците трябва да изминават цели мили пеша.

— Нима нищо не се променя в това отношение? — запита Томилсън.

— Само тук-таме, и то много бавно. — Както винаги, независимо от тревожното напрежение в момента, Мел се запали на своята тема. — Малко се строят циркусообразни аерогари — като геврек с дупка в средата, където да се помещават автомобилните паркинги, вместо отвън; в такъв тип постройки разстоянията за пътниците са скъсени до минимум и могат да се ползуват скоростни хоризонтални елеватори; там самолетите ще се приближават към пътниците, а не обратното. А това означава, че на летищата трябва да се гледа като на нещо самостоятелно и независимо, като на самостоятелна единица, съставени от отделни компоненти, а не приставка към нещо. Започваме да се вслушваме в творческите идеи от която и част на света да идват. Лос Анжелос предлага да се построи огромен океанодрум. Чикаго има интересно хрумване за летище на изкуствено създаден остров в средата на езерото Мичиган. В това няма нищо смешно. „Америкън еърлайнз“ проектира гигантски хидравлични лифтове, за да подреждат самолетите един над друг по време на товарене и разтоварване. Но тези нововъведения се внедряват бавно, липсва координация. При строежа на летищата не проявяваме фантазия, строим неподходящи сгради, донаждаме до тях пристройки, като кръпки. Все едно всеки телефонен абонат да си изобрети свой собствен апарат и после да го включи в световната мрежа.

Радиото прекъсна рязко думите на Мел:

— Кола номер едно и Сити двадесет и пет, на наземния диспечер. Центърът в Чикаго съобщава, че въпросният самолет ще влезе в зоната на наблюдение на летище „Линкълн“ в един часа и седемнадесет минути.

Часовникът на Мел показваше един часа и шест минути. Това означаваше, че Полет 2 пристигаше минута по-рано, отколкото предвиждаше ръководителят на полетите. Една минута по-малко за Джо Патрони. Само единадесет минути оставаха до решението на Мел.

— Кола номер едно, има ли промяна в състоянието на писта три-нула?

— Не, никаква промяна!

Нямаше ли да сгреши, ако изпълни решението си, мислеше си Мел. Изкушаваше се да даде знак на снегорините и автогрейдерите да настъпят, но се въздържа. Отговорността представлява двупосочна улица. Особено когато след заповедта един огромен лайнер за шест милиона долара можеше да се раздроби на парчета. Все още имаше надежда Джо Патрони да успее, макар че с всяка измината секунда шансовете му намаляваха. Мел забеляза, че прожекторите и другата техника, разположени около затъналия боинг, се изтегляха встрани. Но двигателите на самолета все още мълчаха.

— А кои са тези творци — попита Томилсън, — за които споменахте?

— Трудно ми е да ги изброя по име — разсеяно отвърна Мел.

Той наблюдаваше замислено картината пред себе си. Изтеглиха се всички коли и техника. Набитата, отрупана със сняг фигура на Джо Патрони се покатери по стълбичката близо до носа на самолета. На последното стъпало Патрони се спря, извърна се и даде знак — изглежда изкрещя нещо на работниците под него. После отвори предната врата на самолета и изчезна вътре. Веднага след него се заизкачва една по-стройна фигура. Вратата на — самолета се тръшна. Работниците изтеглиха стълбата встрани.

Репортерът Томилсън отново запита:

— Мистър Бейкърсфелд, не бихте ли изброили някои от тези хора с творчески подход към бъдещето на летищата?

— Да, наистина — каза Таня. — Ако можеш да назовеш някои?

„Това ми прилича на игра на дама, когато в къщи бушува пожар“, помисли си Мел, но реши да не отказва — щом Таня иска, ще играе.

— Някои мога да спомена — каза Мел. — Фокс от Лос Анжелос, Джоузеф Фостър от Хюстън, Алан Бойд, Томас Саливън, Хакъби от „Пан Американ“, Хърб Годфри от „Юнайтид еърлайнз“. В Канада — Джон С. Паркин, в Европа — Пиер Кот от „Ер Франс“, Каунт Касел във Федерална Германия. Разбира се, има и още.

— Към тях спада Мел Бейкърсфелд! — подхвърли Таня. — Не бива да го забравяте.

Томилсън, който усилено записваше, измърмори:

— Вече записах името му, разбира се от само себе си.

Мел се усмихна. Наистина ли се разбира от само себе си? Доскоро несъмнено беше така. Но знаеше, че напоследък бе изчезнал от сцената. А стане ли веднъж така, изхвърли ли те течението, независимо каква е причината, бързо те забравят. А по-късно, дори и да искаш, никога не можеш да се върнеш. Не че работата му сега на летище „Линкълн“ беше по-маловажна. Нито пък я вършеше по-зле; Мел знаеше, че като генерален директор на летището той бе все така изпълнителен и може би по-добър от всякога. Но стремежът му за големия принос в делото на авиацията, който някога се готвеше да осъществи, бе вече изчезнал. Днес за втори път тази мисъл неволно се прокрадваше в съзнанието му. Та нима това имаше значение? Нима това все още го вълнува? Да, вълнуваше го, призна пред себе си Мел.

— Вижте! — изкрещя Таня. — Включват двигателите. Репортерът вдигна глава, а Мел почувствува, че сърцето му заби до пръсване.

Синкав облак дим се появи зад третия двигател. Оборотите растяха, двигателят зави и заработи равномерно. Въздушната струя раздуха назад снежните преспи.

Облак дим се появи и зад четвъртия двигател, след миг се разпръсна и се понесе снежен вихър.

— Кола номер едно и Сити двадесет и пет, говори наземния диспечер — гласът прозвуча така неочаквано, че Мел усети как Таня изплашено подскокна до него. — Центърът в Чикаго съобщава, че въпросният самолет ще навлезе в нашата зона в един часа и шестнадесет минути… след седем минути.

Полет 2 се движеше по-бързо от очакваното. Това означаваше, че разполагат с минута по-малко.

Мел приближи часовника си до светлината на арматурното табло.

Върху размекнатата почва до края на пистата Патрони бе пуснал и втория двигател, след него заработи и първият.

— Все още могат и да успеят — тихо промълви той. После си спомни, че на два пъти преди това и четирите двигателя бяха включвани, но и двата опита пропаднаха.

Една самотна, тъмна фигура със светещи сигнални палки се придвижи пред затъналия самолет, за да се вижда от пилотската кабина. Човекът вдигна палките над главата си, което означаваше „пътят е свободен“. Мел чуваше и усещаше вибрациите на двигателите, но разбираше, че все още не работят с пълна мощност.

Оставаха шест минути. Защо Патрони не даде пълна газ?

Таня промълви възбудено:

— Нямам сили да издържа това напрежение.

— Аз съм целият в пот — каза репортерът и се размърда неспокойно на мястото си.

Джо Патрони отвори докрай дроселите! Най-накрая! Мел чу и усети растящия, всепоглъщащ рев на двигателите. Зад опашката на самолета се вдигнаха снежни вихри, които падаха в мрака отвъд ограничителните светлини на пистата.

— Кола номер едно — по радиото се разнесе остър глас. — Тук е наземният диспечер. Някаква промяна в писта три-нула?

Мел погледна часовника си и видя, че на Патрони му оставаха само три минути.

— Самолетът все още не се е помръднал — каза Таня, като се взираше напрегнато през прозореца. — Всички двигатели работят, но не мърда.

Самолетът се напрягаше, Мел съдеше по снежните вихри зад опашката. Но Таня беше права. Той не помръдваше.

Снегорините и тежките автогрейдери се бяха приближили и сигналните им лампи ярко припламваха.

— Почакайте! — отвърна Мел на диспечера. — Задръжте още малко. Не насочвайте самолета към писта две-пет. Положението на писта три-нула ще се измени след минутка, все едно по какъв начин.

И той превключи на вълната на щаба по снегопочистването, готов да даде команда на снегорините за настъпление.

14

Обикновено след полунощ напрежението в работата на въздушните диспечери малко намаляваше. Но не и тази вечер. На летище „Линкълн“ продължаваха да излитат и кацат самолети с няколко часа закъснение от графика заради бурята. Непреодоляното задръстване на пистите още повече удължаваше закъснението им.

Диспечерите, чиято осемчасова смяна завърши до полунощ, капнали от умора, се бяха отправили към домовете си. Новата смяна зае местата им. Няколко души обаче трябваше да останат до два часа през нощта, за да покрият недостига от хора и отсъствуващите по болест. Сред тях бяха ръководителят на полетите, главният диспечер в радарната зала Уейн Тевис и Кийт Бейкърсфелд.

След вълнуващия, внезапно прекъснат разговор с брат му преди час и половина, Кийт се опита да разтовари съзнанието си, съсредоточавайки се върху радарния екран. Ако успее да задържи вниманието си, мислеше си Кийт, останалите часове — последните работни часове в живота му — ще преминат бързо и неусетно. Той все още приемаше самолетите от изток. Вляво от него седеше млад стажант, който се обучаваше на радара. Уейн Тевис продължаваше да наблюдава целия екип, като се плъзгаше край екраните със своя стол, но вече не така ентусиазирано и енергично, тъй като краят и на неговата смяна наближаваше.

Донякъде Кийт успя да се съсредоточи върху екрана, но не напълно. Сякаш съзнанието му бе раздвоено на две нива, на две плоскости и той еднакво участвуваше и в двете. Едната част от съзнанието му направляваше пристигащите от изток самолети — и то без усилие. Другата бе заета с мисли, насочени навътре в душата и в миналото му. Това раздвоение естествено не можеше да трае дълго; Кийт усещаше, че мозъкът му е като електрическа крушка, която всеки момент ще изгори, и в последните си секунди свети с ослепително ярка светлина.

Сега вече размишляваше за съдбата си по-спокойно и по-безстрастно. Поне това постигна след разговора си с Мел. Всичко му се струваше предопределено и решено. Смяната му ще свърши, ще излезе оттук и скоро ще настъпи краят на всичките му страдания и тревоги. Имаше усещането, че неговата съдба е вече откъсната от съдбата на близките му: сякаш няма нищо общо нито с Натали и Мел, нито с Брайън и Тео… нито пък те имат нещо общо с него. Той вече принадлежеше на мъртвите — на семейство Редфърн, които загинаха при катастрофата на Бийч Бонанса… на малката Валери. Ето това е! Интересно защо досега не бе виждал нещата в такава светлина? Защо не бе съзнавал, че със своята смърт ще изкупи греха си пред семейство Редфърн? Все така безстрастно си помисли дали не се е побъркал? Самоубийците не ги смятат за нормални, но това сега нямаше значение. Той бе направил своя избор между терзанието и вечния покой. И още преди да се сипне зората, този покой ще е настъпил. Още веднаж — за кой ли път през последните няколко часа? — ръката му се плъзна в джоба и напипа ключа от стая 224 на хотелчето „О’Хейгън“.

А същото време другата част от неговото съзнание с професионалната си вещина продължаваше да направлява пристигащите от изток самолети.

Твърде бавно мозъкът му осъзна, че Полет 2 на „Транс Америка“ се намира в катастрофално положение.

Още преди час — само секунди след като капитан Харис оповести своето решение — Ръководството на въздушното движение бе уведомено, че Полет 2 се връща на летище „Линкълн“. Съобщението бе препредадено на ръководителя на полетите по специален авариен канал чрез центровете в Чикаго, Клийвланд и Торонто. В самото начало никакви действия не можеха да се предприемат, освен да се информира ръководството на летището и да се поиска почистването на писта три-нула.

Чак когато самолетът бе поет от центъра в Чикаго, започнаха специфичните приготовления.

Ръководителят на полетите пристигна в радарната зала и лично съобщи на Уейн Тевис за експлозията на Полет 2, предполагаемото време за пристигане и неизяснените възможности за кацане — на писта две-пет или писта три-нула.

В същото време неземният диспечер алармира аварийните служби, които веднага вдигнаха на крак своята техника и я придвижиха на аеродрума. Той влезе във връзка с Джо Патрони, за да го предупреди за новосъздаденото извънредно положение. Патрони знаеше всичко.

После се установи връзка по резервна вълна между кабината на затъналия самолет и кулата, за да се поддържа двустранна комуникация с Джо Патрони, когато застане зад щурвала.

Слушайки вестта за бедственото положение на Полет 2, Уейн Тевис неволно хвърли поглед към Кийт. Ако дотогава не му изтече дежурството, то Кийт щеше да поеме от Чикаго самолета в своята зона за наблюдение и щеше да ръководи кацането му.

Тевис предпазливо запита ръководителя на полетите:

— Ще трябва ли да сменим Кийт с някой друг?

Ръководителят на полетите се колебаеше. Спомни си инцидента тази вечер с военния самолет KG-135. Тогава смени Кийт от екрана и после се упрекваше, че е постъпил прибързано. Когато човек сам не е напълно уверен в собствените си сили, една дреболийка само е достатъчна, за да наклони везните в обратна посока. Освен това ръководителят на полетите се измъчваше от неловкото усещане, че бе прекъснал важен разговор между Кийт и Мел Бейкърсфелд. Можеше да ги изчака да довършат разговора си в коридора, но не го направи.

Ръководителят на полетите сам бе страшно изморен и от тежкото дежурство през последните няколко дни. Бе прочел някъде напоследък, че при новите системи на въздушно ръководство, проектирани за средата на 70-те години, ще се намали наполовина натоварването на въздушните диспечери и ще се понижи процентът на нервните разстройства и други професионални заболявания. Но той гледаше скептично на въпроса. Съмняваше се, че напрежението в ръководството на въздушното движение може въобще да се разтовари: ако се облекчи в едно отношение, ще се претовари в друго. И той по човешки съчувствуваше на хора като Кийт, които бледи, напрегнати и измъчени бяха станали жертви на професията, жертви на организацията на труда.

Все така предпазливо Уейн Тевис повтори въпроса си:

— Да го сменя ли от радара, или не?

Ръководителят на полетите поклати глава и също така тихо отговори:

— Хайде да не насилваме събитията. Нека Кийт си остане, но го дръж под око!

В този миг Кийт забеляза как двамата началници си шепнат зад гърба му и веднага отгатна, че предстои нещо критично и тежко. Той бе човек с дългогодишен опит и познаваше всички признаци на предстоящо бедствие.

Инстинктът му подсказа също, че двамата разговарят за него. Разбираше и защо. Сигурно се готвеха да го освободят от дежурство или да го прехвърлят на не толкова отговорен участък. Макар и странно, беше му безразлично.

Изненада се, когато Тевис, без да го смени от екрана, започна да разяснява на всички диспечери, че Полет 2 е претърпял катастрофа, връща се на „Линкълн“ и трябва да ползува пълни предимства при кацането.

Предупреди специално диспечера, който водеше излитащите самолети, да ги насочва далеч от предполагаемото трасе на катастрофиралия самолет.

На Кийт той отделно и подробно обясни проблема с пистите, неизвестността коя писта ще се използува и необходимостта да позабави насочването на самолета до последната възможна секунда.

— Изработи си свой план — каза Тевис на провлачения си тексаски говор. — И когато поемеш самолета от Чикаго, заеми се само с него. Ние ще следим всички останали полети.

Отначало Кийт кимна в съгласие, не по-малко обезпокоен от преди. Започна автоматично да си представя какъв план би използувал. Подобни планове обикновено се разработваха наум. Никога нямаше време да се чертаят върху лист хартия. И освен това импровизациите на практика често претърпяваха промени.

Веднага щом поеме самолета от чикагския център, Кийт реши да го поведе към писта три-нула, но с достатъчно възможност за маневра (разбира се, без драстични завои на тази малка височина), ако се наложи да го приземи на две-пет.

Кийт пресметна, че ще води самолета приблизително около десет минути. Тевис го бе предупредил, че едва в последните пет минути ще знаят със сигурност коя писта ще използуват. А това изискваше голяма прецизност и умение и естествено всички в радарната зала и пилотската кабина щяха да плувнат в пот. Трябваше да се справи — точно и професионално. Кийт още веднаж преповтори мислено плана си и определи с компас направлението.

Междувременно диспечерите научиха повече подробности — по неофициален път от кулата. В мигове на затишие диспечерите си позволяваха да си обменят информация… На борда на самолета избухнала бомба… Лети със сериозни повреди в корпуса и с ранени пътници… Системите за управление не функционират нормално. Пилотите настояват да кацнат на най-дългата писта, която я стане готова, я не… Всички преповтаряха предупреждението на капитан Димирест, че на писта две-пет самолетът ще се разбие и пътниците ще загинат… Капитанът бил изпратил разгневена радиограма на генералния директор. Сега генералният директор бил на аеродрума, мъчел се да разчисти писта три-нула… Но времето не му достигало…

Всички диспечери, така привикнали с напрежението във въздушния трафик, бяха обхванати от нервно безпокойство.

Тези подробности Кийт научи от помощника си. Докато слушаше, той си представяше положението на Полет 2 и го обхвана страх и ужас. Той не искаше да има нищо общо с този случай, нищичко! Той нямаше намерение да доказва каквото и да е, и нищо няма да се промени, дори ако отлично се справи със ситуацията! А ако не успее, ако сбърка някъде, ще изпрати на смърт цял самолет с хора, както вече бе направил веднаж!

В другия край на радарната зала Уейн Тевис разговаряше по прекия телефон с ръководителя на полетите. Тевис остави слушалката и се плъзна със стола си към Кийт.

— Шефът току-що е разговарял с центъра в Чикаго. Полет 2 ще премине в нашата зона след около три минути.

И Тевис се плъзна със стола си към диспечера, който направляваше излитащите самолети, да провери дали е разчистен пътят на Полет 2.

Помощникът съобщи, че долу на аеродрума все още продължават с отчаяните усилия да отместят затъналия реактивен самолет на писта три-нула. Запалили са двигателите, но машината не се помръдва. Операциите ръководи братът на Кийт (така каза помощникът) и ако боингът не се отмести, ще го разбие на парчета със снегорините, за да освободи пистата. Но всеки си задаваше въпроса: дали има достатъчно време, дали ще успее?

Щом като Мел се е заел с работата, помисли си Кийт, значи, време има. Мел умее да се справя с всичко, досега винаги бе го доказвал. Докато с Кийт нещата не стояха така — той нито успяваше винаги, нито вършеше всичко така изрядно, както Мел. Ето разликата помежду им.

Изминаха почти две минути.

Помощникът на Кийт тихо промълви:

— Ето, самолетът се появява на екрана!

В единия ъгъл на екрана Кийт забеляза пулсиращата зелена звездичка — бедственият сигнал, издаван от Полет 2.

Кийт искаше да избяга! Той нямаше сили да се справи! Друг някой трябва да поеме Полет 2. Уейн Тевис например. Все още имаше време.

Кийт рязко се извърна и се огледа за Тевис. Но той стоеше край диспечера на излитащите самолети с гръб към Кийт, Кийт отвори уста, за да извика. За негов ужас, звук не можа да издаде. Опита отново — пак безуспешно.

Изведнъж разбра, че всичко става както в съня му, както в кошмара му — гласът му изчезва, дума не може да продума… Но сега не сънуваше. Сега всичко бе действителност! Така ли беше наистина? Мъчейки се да продума, той изпадна в паника.

На панела над екрана заблестя бялата лампичка, която показваше, че ги търси центърът в Чикаго. Помощникът вдигна директния телефон:

— Слушам ви, Център — той обърна селектора, включвайки високоговорителя над главите им, за да може Кийт да слуша разговора.

— „Лишали“, Полет 2 на „Транс Америка“ се намира на тридесет мили югоизточно от летището с координати две-пет-нула.

— Прието, Център, засякохме го вече. Превключете го на нашата честота — помощникът затвори телефона.

Сега центърът щеше да даде указания на самолета да премине на друга честота и вероятно ще му пожелае благополучно кацане. Обикновено това бяха думите, които се отправяха към всеки самолет в бедствие — най-малкото, което можеше да се направи от безопасната, удобна и топла стаичка, където бе трудно да се повярва, че там някъде високо в нощта, блъскан от бурята и вятъра, един ранен самолет с мъка си пробива път към земята, на която надали благополучно ще се завърне.

Заработи радиото с честотата на пристигащите от изток самолети. Разнесе се рязък глас — сигурно гласът на Върнън Димирест. Чак сега Кийт си спомни, че той бе командир на полета.

— „Линкълн“ подход, тук е „Транс Америка“, Полет 2, намираме се на шест хиляди фута височина, координати две-пет-нула.

Помощникът чакаше нетърпеливо. Кийт трябваше да потвърди, да поеме самолета! Но Кийт беше изключил! Уейн Тевис все още стоеше с гръб към тях! А Кийт не можеше да проговори!

— „Линкълн“ — отново изтрещя гласът от самолета, — къде пропаднахте, по дяволите?

Къде, по дяволите…

Защо Тевис не се обръща?

В гърдите на Кийт забушува внезапна ярост. Проклет да бъдеш, Тевис! Проклета да бъде тази радарна зала! Проклет да е покойният му баща, старият Бейкърсфелд, който въвлече и двамата си сина в тая професия! Професия, която никога не стана по сърце на Кийт! Проклет да е Мел с неговото вбесяващо самодоволно умение да се справя с всичко! Проклет да бъде целият свят, сега и навеки!

Помощникът гледаше с недоумение Кийт. Всеки миг Полет 2 на „Транс Америка“ отново щеше да ги потърси. Кийт беше като в капан. Без да знае дали ще издаде глас, той пое микрофона си.

— „Транс Америка“, Полет 2 — заговори Кийт. — Тук е диспечерската апаратна на „Линкълн“. Извинете ме за закъснението, все още се надяваме да ви насочим към три-нула. Ще знаем след три до пет минути.

— Разбрано, „Линкълн“, дръжте ни в течение! — изръмжа в отговор радиото.

Кийт започна да се съсредоточава: включи се и онази част от съзнанието му, която досега бе заета със странични мисли. Забрави за Тевис, забрави брат си, баща си, забрави за себе си. Изхвърли всичко от главата си, освен проблема на Полет 2. Ясно и отчетливо той заговори в микрофона:

— „Транс Америка“, Полет 2, намирате се на двадесет и пет мили източно от крайните очертания на зоната за наблюдение. Започнете спускане по ваша преценка. Готови за десен завой с координати две-шест-нула.

От остъклената кабина на етажа над радарната зала на-земният диспечер уведоми Мел Бейкърсфелд, че центърът в Чикаго е предал самолета в зоната за наблюдение на летище „Линкълн“.

Мел отвърна:

— Дадох заповед на снегорините и автогрейдерите да настъпят и изблъскат от пистата самолета на „Аерео Мексикан“. Наредете на Джо Патрони незабавно да загаси двигателите. Кажете му, ако може да напусне кабината, ако не успее — да се държи здраво! Не изключвайте — ще ви съобщя веднага, щом като пистата се освободи!

По резервната вълна ръководителят на полетите съобщи на Джо Патрони взетото решение.

15

Още преди да му съобщят, Джо Патрони знаеше, че времето му бе изтекло.

Той нарочно не бе запалил веднага двигателите на боинга, защото му се искаше работниците да разчистват земята под него до последната възможна секунда.

Щом разбра, че повече не може да чака, Патрони се огледа наоколо. Това, което видя, го изпълни с мрачни предчувствия.

Шасито все още не беше изчистено от калта и снега, както трябва. Не бяха очистени и рововете пред главните колесници, които трябваше да го изведат върху твърдата настилка на близката пътека за рулиране. За да се свърши всичко, както трябва, му бяха нужни още петнадесет минути.

Патрони знаеше, че време няма.

Той неохотно се качи по стълбичката, за да направи втория си опит да изтегли затъналата машина, като сега сам застане зад щурвала.

Отгоре изкрещя на Инграм.

— Кажете на всички да се махнат. Включвам двигателите.

Изпод самолета наизскачаха хора и се затичаха встрани. Продължаваше да вали, но не така силно, както преди два-три часа.

Джо Патрони се провикна от стълбичката:

— Нека някой да дойде с мен вътре, но по-лек и запознат с управлението на самолета. — И влезе в кабината.

Той виждаше отгоре служебната кола на Мел Бейкърсфелд като блестящо жълто петно в среднощната тъма. Тя бе спряла вляво от пистата. Край нея се простираше колоната от снегорини и автогрейдери, които му напомняха, че има на разположение само няколко минути.

Главният механик не повярва на ушите си, когато чу за чудовищното намерение на Мел да изтласка боинга на „Аерео Мексикан“ с механична сила. Неговата реакция бе съвсем естествена, макар да не беше безразличен към съдбата на хората в катастрофиралия самолет. Джо Патрони живееше цял живот с мисълта за машините и цял живот бе работил за изправността на самолетите. И затова му бе трудно да проумее как може един здрав самолет да бъде превърнат с лека ръка в купчина ненужен метал. За Патрони един самолет — кой да е самолет — представлява плод на дългогодишен труд, на техническо майсторство, на умение и дори на любов. Всичко можеше да разбере, но не и това: да разрушиш нарочно един здрав самолет! Това бе лудост!

Патрони искаше да спаси самолета, стига да може.

Вратата зад него се отвори и после се хлопна с трясък. Един млад техник, слаб и дребен, влезе в кабината, изтърсвайки снега от себе си. Джо Патрони бе вече свалил шубата си и затягаше предпазните колани на лявото кресло.

— Как се казваш, момчето ми?

— Роулинг[13], сър!

Патрони се засмя.

— Точно това ще се опитаме да направим със самолета. Може би ти си добро предзнаменование.

Докато Роулинг свали шубата си и зае мястото си в дясното кресло, Патрони се огледа навън. Стълбата бе вече отместена. Извикаха го по интеркома и Патрони се обади: отдолу го търсеше Инграм.

— Ние сме готови.

— Ти готов ли си, момче? — обърна се Патрони към младия механик. Той кимна.

— Старт на трети двигател.

Механикът включи стартера. Патрони заповяда по интеркома:

— Подай налягане в тръбопроводите.

Въздухът под налягане, подаден от агрегата долу, засвистя. Патрони изтегли стартовия лост до нулево положение. Младият механик погледна в контролните уреди и докладва:

— Третият двигател заработи.

Един след друг заработиха четвъртият, вторият и първият двигател. По интеркома се разнесе гласът на Инграм, заглушаван от воя на вятъра и грохота на двигателите.

— Всички машини отдолу се изтеглиха.

— О’кей — извика Патрони. — Прекъснете интеркома и се измитайте по-далече! — После се обърна към Роулинг. — Дръж се здраво, момчето ми, облегни се назад! — Главният механик отмести пурата си, която, противно на всички правила, бе запалил преди няколко минути. Пурата увисна в ъгъла на устата му. После разпери пълничките си пръстчета и отвори четирите дросела.

Грохотът на двигателите нарасна.

Долу пред самолета се виждаше човекът със светещите вдигнати палки. Патрони се засмя:

— Надявам се, че тоя чичко знае да бяга, щото ако дръпнем напред изведнаж…

Спирачните лостове бяха отпуснати, задкрилките леко наклонени, за да увеличат подемната сила. Механикът беше изтеглил към себе си щурвала. Патрони въртеше кормилото последователно ту наляво, ту надясно, надявайки се със странично напрежение на колесниците да помогне на самолета да потегли.

Той погледна през прозореца и отново видя колата на Мел Бейкърсфелд. Знаеше, че му остават броени минути, може би дори секунди.

Двигателите вече работеха с две трети от мощността си. По високия тон на техния рев той разбра, че сега работят с по-голяма мощност, отколкото преди, когато пилотът на „Аерео Мексикан“ се опита да отмести самолета. Вибрациите в корпуса обясняваха защо мексиканският пилот бе отстъпил. При нормално положение самолетът бързо и безпрепятствено би се плъзнал по пистата. Но сега той стоеше на място и се тресеше неудържимо, прикован от дълбоко затъналите в кал колесници. Нямаше и съмнение, че всеки миг той можеше да се изправи на носа си. Младият механик неспокойно погледна към Патрони. Той улови погледа му и изръмжа:

— Ако не тръгне веднага, тия долу ще го размажат.

Но самолетът не помръдваше. Упорито, часове наред, въпреки всички опити, той продължаваше да стои дълбоко в лепкавата мокра пръст. Надявайки се да отърси колесниците от калта, Патрони отслаби мощността на двигателите и после отново ги форсира. Но самолетът не мръдваше от мястото си. Изгризаната пура в устата на Патрони изгасна. Той с отвращение я пусна на земята и бръкна в джоба си за нова. Но вътре нямаше нищо — тази бе последната. Патрони изруга, отново се протегна към дроселите, натисна ги напред и изръмжа:

— Хайде, тръгвай, кучи сине.

— Мистър Патрони! — извика механикът. — Машината няма да издържи.

Внезапно високоговорителят над главите им екна. Разнесе се гласът на ръководителя на полетите:

— Джо Патрони, на борда на „Аерео Мексикан“! Говори наземният диспечер. Предаваме ви заповедта на мистър Бейкърсфелд: „Вашето време изтече, изключете всички двигатели!“ Повтарям ви: „Спрете двигателите!“

Патрони погледна навън и видя, че снегорините и автогрейдерите настъпваха. Те няма да се приближат, помисли си той, докато моторите не заглъхнат. Но той си спомни предупреждението на Мел: „Щом от кулата съобщят, че няма повече време — никакви спорове.“

Та спори ли някой, помисли си Патрони.

Отново се раздаде нетърпеливият глас по радиото.

— Джо Патрони, чувате ли ме? Потвърдете!

— Мистър Патрони — изкрещя механикът, — не чувате ли? Трябва да изключим двигателите!

— Нищо не чувам, момчето ми — кресна му на свой ред Патрони. — От тоя шум нищо не чувам.

Всеки опитен авариен монтьор знае, че може да разполага с още една минута, въпреки че паникьорите от кулата крещят, че времето ти е изтекло!

Най-ужасното беше, че умираше за пура. Изведнъж Джо Патрони си спомни — преди няколко часа Мел Бейкърсфелд се басира на кутия пури, че Джо няма да успее да отмести самолета тази вечер. И той извика на механика:

— Аз съм се хванал на бас за тая работа. Отивам на риск!

И с едно енергично движение той отвори дроселите докрай. Грохотът и вибрациите станаха неописуеми. Самолетът се разтресе, сякаш всеки миг щеше да се разпадне на части. Джо Патрони натисна рязко педалите на кормилото. Предупредителните светлини за двигателите блеснаха в кабината. С тревожен глас механикът изкрещя:

— Температурата на изгорелите газове нарасна на седемстотин градуса по Фаренхайт!

По говорителя над главата им продължаваха да се сипят указания. Настояваха по-скоро да слезе от самолета. Сега вече Патрони сам чувствуваше, че е време да се откаже. Той протегна ръка да затвори дроселите.

Изведнъж самолетът скокна напред. Отначало съвсем бавно, после с удивителна скорост машината се изхвърли напред. Младият механик изкрещя предупредително. Патрони мигновено издърпа назад дроселите и изкомандува:

— Вдигни задкрилките!

И двамата видяха как отстрани се разбягаха размазани фигури. До пътеката за рулиране оставаха само петдесет фута, а те продължаваха бързо да се плъзгат напред. Ако не завият рязко, самолетът ще премине бетонираната настилка и ще се забие в снежните преспи от другата страна на пистата. Щом усети, че колесниците се докоснаха до бетона, Патрони с всичка сила натисна лявата спирачка и отвори двата десни дросела. Спирачките и моторите му се подчиниха, самолетът остро изви наляво по дъга от деветдесет градуса. Той отново прибра дроселите и натисна всички спирачки. Боингът се плъзна още малко напред, после забави ход и спря.

Джо Патрони се изхили. Самолетът бе идеално паркиран в центъра на пътеката за рулиране.

Писта три-нула на двеста метра от него бе вече свободна.

В колата на Мел Бейкърсфелд Таня закрещя:

— Той успя!

До нея Мел Бейкърсфелд съобщаваше на щаба по снегопочистването да спрат снегорините и автогрейдерите.

Само преди няколко секунди Мел гневно крещеше на кулата, настоявайки за трети път да накарат Джо Патрони да изключи двигателите. Мел бе сигурен, че диспечерът препредава заповедите му, но Джо не им обръщаше никакво внимание. Гневът му още не бе преминал, и той бе готов сериозно да се разправя с Джо заради отказа му да се подчини или поне да потвърди заповедите на генералния директор при спешни, свързани с безопасността обстоятелства. Но Мел знаеше, няма да вдига разправии. Патрони беше успял в задачата си и никой човек със здрав разум не би вдигал скандали след такъв сериозен успех. А това постижение още повече щеше да засили легендарната слава на Патрони.

Снегорините и грейдерите бавно се отдалечаваха.

Мел отново превключи на честотата на кулата:

— Говори кола номер едно. Самолетът, който задръстваше писта три-нула, е вече отстранен. Останалите коли и техника също се прибират. Ще остана да инспектирам пистата.

Мел включи прожектор към колата си и освети повърхността на пистата. Таня и репортерът Томилсън също се взираха навън. Случваше се при подобни инциденти работниците да забравят на пистата разни инструменти или материали, които можеха да се окажат особено опасни за излитащи или кацащи самолети. Но този път под светлините на прожекторите не се виждаше нищо освен неравната снежна покривка.

Последният от снегорините вече завиваше на близката пресечка. Мел даде газ и го догони. И тримата се чувствуваха емоционално изтощени и изцедени до смърт след мъчителното напрежение през последните няколко минути, но вътрешно признаваха, че истински напрегнати мигове тепърва предстоят.

След като завиха зад снегорините, Мел докладва по радиото:

— Писта три-нула е чиста и готова за ползуване.

16

Обгърнат в облаци, самолетът на „Транс Америка“ „Златната флотилия“ се намираше на десет мили от летището и на хиляда и петстотин фута височина.

След още една кратка почивка Ансън Харис отново седна зад щурвала.

Радарният диспечер от летище „Линкълн“, чийто глас изглеждаше смътно познат на Върнън Димирест, последователно променяше курса им и ги спускаше с меки завои.

Двамата пилоти разбираха, че ги водят вещо и разумно, и независимо към коя от двете писти ще ги насочат, кацането можеше да се осъществи без особени маневри. Всеки момент очакваха да им съобщят дали три-нула ще бъде освободена.

И колкото повече наближаваше този момент, напрежението у двамата пилоти нарастваше.

Сай Джордън се бе върнал в кабината по нареждане на капитан Димирест, за да изчисли теглото им при кацане заедно с остатъка от горивото. След като изпълни всичките си задължения като бордови инженер, Джордън се върна на своята аварийна позиция в предния пътнически салон.

Ансън Харис и Димирест извършиха своите приготовления за аварийно кацане с повреден стабилизатор.

Тъкмо бяха приключили, когато д-р Компаньо се появи в кабината:

— Искам да ви съобщя, че вашата стюардеса мис Мейгън идва на себе си. Ако успеем незабавно да я отведем в болница, сигурен съм, че ще се оправи.

Димирест, чувствувайки, че няма сили да прикрие обхваналото го вълнение, реши да замълчи. Затова Ансън Харис се обърна назад и каза:

— Благодаря ви, докторе. Остават ни още няколко минути.

В пътническите салони бяха взети всички необходими предохранителни мерки. Ранените, с изключение на Гуен Мейгън, бяха привързани с предпазни колани. Двамата лекари стояха от двете страни на Гуен, за да я придържат при кацането. На останалите пътници бе обяснено как да се държат в случай на изключително тежко кацане и при неочаквани усложнения.

Старата дама мисиз Куонсет най на края се поизплаши и здраво стискаше ръката на своя приятел музикант. Лека-полека я обзе и умората след този изпълнен с приключения и усилия ден. Преди малко тя се почувствува горда и поласкана от обръщението на капитан Димирест към пътниците, препредадено от една от стюардесите. Капитанът й благодареше за оказаната помощ. И тъй като мисиз Куонсет бе изпълнила отлично своята роля, капитан Димирест й обещаваше да спази своята дума за пътуване до Ню Йорк. Колко възхитително от негова страна, мислеше си Ейда Куонсет! Такъв мил човек, а за колко неща има да мисли в момента! А сега тя се питаше, щеше ли да оцелее, за да осъществи обещаното от него пътуване.

Джуди, племенницата на митническия инспектор Стандиш, държеше бебенцето в ръце и сега го върна на майката. Бебето най-малко се интересуваше какво става на борда и сладко спеше.

Капитан Върнън Димирест провери по указанията за товара, нанесени от втория пилот върху таблицата в графата „тегло-скорост“, и сухо отсече:

— Поддържай скорост сто и петдесет възли!

С тази скорост те трябваше да навлязат в зоната на летището, съобразявайки се с товара си и повредения стабилизатор.

Харис кимна. С навъсено лице той се присегна да нагласи ограничителната стрелка на индикатора за скоростта. Същото направи и Димирест.

Дори на най-дългата писта кацането им щеше да бъде опасно.

Скоростта — повече от сто и седемдесет мили в час — бе дяволски голяма за кацане. И двамата пилоти знаеха, че при такава скорост на самолета му бе нужна дълга писта, след като докосне земята. При това скоростта бавно щеше да намалява заради голямото тегло. А да намалят скоростта, която Димирест току-що бе определил, би било самоубийство. Самолетът щеше да изгуби скорост, да стане неуправляем и да падне на земята като камък.

Димирест протегна ръка към микрофона. Точно в този миг гласът на Кийт Бейкърсфелд оповести:

— „Транс Америка“, 2, завийте надясно, направление две-осем-пет! Писта три-нула е свободна!

— Господи, боже! — въздъхна Димирест. — Тъкмо навреме!

Той включи микрофона и потвърди съобщението.

Двамата пилоти прегледаха отново контролния лист преди кацането. Чу се глух звук — колесниците се спуснаха.

— Снижавай! — каза Харис. — Скоро ще кацаме. Дай, боже, и тази писта да ни стигне.

Димирест изръмжа в знак на съгласие. Той се взираше пред себе си, мъчейки се да проникне с поглед през облаците и мрака, да улови светлинките на летището, които скоро трябваше да се появят. Мислите му, въпреки външното самообладание, непрекъснато кръжаха около повредата на самолета. Те все още не знаеха колко сериозни бяха разрушенията и какви вторични усложнения се бяха появили по време на трудния обратен полет. Най-напред тази ужасна зееща дупка в корпуса. После тежко кацане с висока скорост… Господи! Цялата опашна част може да се отцепи… Станеше ли това, мислеше Димирест, при скорост сто и петдесет възела, с нас е… Ах, този кучи син с бомбата. Жалко, че загина! Димирест искаше със собствените, си ръце да го хване за гърлото и да му разбие черепа.

До него капитан Ансън Харис, водейки самолета по уреди, увеличи скоростта на спускането от седемстотин на осемстотин фута за минута.

Димирест искрено желаеше сам да пилотира. Ако на мястото на Харис беше по-млад пилот или с по-нисък чин, Димирест би поел изцяло управлението. Но в случая Харис пилотирани безупречно… Дано така безупречно осъществи и кацането. Мислите на Димирест се върнаха към пътническия салон. Гуен, почти пристигнахме! Дръж се още малко! Сега бе по-сигурен отвсякога, че ако тяхното дете оживее, все някак си той, Гуен и Сара щяха да се разберат.

По радиото се разнесе гласът на Кийт Бейкърсфелд:

— „Транс Америка“ 2, спускате се нормално. На пистата има лека снежна покривка, духа северозападен вятър, тридесет възела. Имате всички предимства при кацането.

След няколко секунди те излязоха от облака и пред очите им блеснаха светлините на пистата.

— „Линкълн“ подход — извика Димирест, — виждаме пистата!

— Разбрано, Полет 2 — диспечерът не скри облекчението си. — Даваме разрешение за кацане. Превключете на честота на наземния диспечер, когато сте готови. Успешно приземяване! Край.

Върнън Димирест натисна два пъти бутона на своя микрофон. В авиационния код това означаваше „Благодаря!“

Ансън Харис отчетливо заповяда:

— Включете светлините за кацане. Задкрилките под наклон петдесет градуса.

Димирест изпълни командата. Самолетът стремително се спускаше.

Харис предупреди:

— Може би ще имам нужда от помощ в кормилното управление.

— Готов съм да помогна!

Димирест постави крака върху кормилните педали. Когато скоростта започне да спада, кормилното устройство поради повредата в стабилизатора ще бъде неповратливо и може би двамата пилоти ще трябва да вложат всичката си физическа сила, за да овладеят управлението.

Те се понесоха с рев над аеродрума — пред тях светлините на пистата блестяха като перлена огърлица. От двете й страни се издигаха грамади от сняг, а зад тях се простираше нощната тъма. Харис се снижи, доколкото му стигаше кураж. Близостта със земята правеше изумителната им скорост още по-осезаема. И на двамата пилоти близо две мили дългата писта им се струваше невероятно къса.

Харис изравни самолета и затвори и четирите дросела. Грохотът на реактивните двигатели затихна и се чу острото, пронизително свирене на вятъра. Щом приближиха към пистата, пред очите на Димирест се мярнаха мъглявите очертания на струпани аварийни коли, които щяха да ги следват до края на пистата. А нищо чудно да ни потрябват! — помисли си той. — Дръж се, Гуен!

Те все още бяха във въздуха, скороста почти не намаляваше.

Изведнъж самолетът се тръшна на земята. Тежко. И продължи бързо напред. Харис бързо вдигна задкрилките и включи реверсивните клапи. Със страхотен рев двигателите преминаха на спирачен режим.

Бяха изминали три четвърти от пистата, а все още не бяха намалили достатъчно скоростта.

— Рулирай надясно! — изкрещя Харис.

Самолетът изви наляво. Димирест и Харис с общи усилия го удържаха на пистата. Но вече достигаха края й — пред тях отвъд бялата купчина сняг зееше като мрачна пещера.

Ансън Харис с всички сили натисна крачните спирачки. Чу се скърцане на метал, свистене на гума. Мрачната бездна се изправи пред тях. Но постепенно скоростта намаляваше… малко по малко… малко по малко…

Самолетът се спря на метър от края на пистата.

17

Кийт Бейкърсфелд погледна към часовника в радарната зала. Оставаше му още половин час от смяната. Беше му все едно. Бутна назад стола си, свали слушалките и се изправи. Огледа се наоколо — за последен път.

— Хей! — извика Уейн Тевис. — Какво става?

— Ето, вземи — отговори Кийт. — Може на някого да му потрябват — и той пъхна слушалките в ръцете на Тевис и излезе.

Кийт знаеше, че така трябваше да постъпи преди много години.

Чувствуваше странна лекота, нещо като облекчение. На какво ли се дължи това, мислеше си той в коридора.

Не на това, че успешно приземи Полет 2: в това отношение той вече нямаше илюзии. Кийт беше действувал компетентно, но всеки друг диспечер би постъпил по същия начин, а може би и по-опитно. Нито пък днешната му работа можеше да заличи или изкупи грешките му от миналото.

Нямаше значение и това, че успя да преодолее душевната си скованост, обзела го преди десетина минути. Все му беше едно — той просто искаше да се махне. Нищо не можеше да разколебае решението му.

Влезе в съблекалнята с дървените пейки и дъската, облепена със съобщения. Отвори долапчето си и извади костюма си. На поличките имаше някакви лични вещи, които не докосна. Искаше да вземе цветната снимка на Натали. Внимателно я отлепи от вътрешната страна на вратата. Натали с бикини, усмихната, решителното й лице, обсипано с лунички, косата й, разпиляна по раменете… Поиска му се да заплаче. Зад снимката й беше бележката, която той толкова много обичаше:

Кийт прибра и двете в джоба си. Нека някой друг да изхвърли останалите вещи. Не искаше нищо да му напомня за това място. Нищо.

Той се спря.

Замръзна на място, разбирайки, че несъзнателно бе стигнал до ново решение. Не знаеше в какво точно се състои това ново решение, не знаеше как ще му се стори то утре и ще може ли да живее с него. Но ако не може, изход все още имаше — кутийката с хапчетата беше в джоба му.

Но най-главното за тази вечер бе, че няма да отиде в хотелчето „О’Хейгън“. Отиваше си в къщи.

Едно нещо му беше ясно, едно нещо знаеше с положителност: ако иска да живее, да има бъдеще, трябва да се раздели с авиацията. Това щеше да се окаже най-трудното нещо за него, както и за всички, които преди него се бяха разделяли с професията на въздушния диспечер.

Но даже да преодолее раздялата, мислеше си Кийт, ще има моменти, когато миналото отново ще го навестява, когато ще си спомня за летище „Линкълн“, за Лийзбърг, за всичко, което се бе случило там. Можеш от всичко да избягаш, но не можеш да избягаш от спомена. Споменът за загиналото семейство Редфърн… за малката Валери Редфърн никога нямаше да го напусне.

Вярно е, че паметта може да се нагажда — към времето, към обстоятелствата, към реалността. Редфърнови са мъртви. А в библията е казано: „Нека мъртвите сами погребват своите мъртъвци.“ Било каквото било…

Кийт си мислеше дали отсега нататък ще може да се грижи за живите, за Натали, за децата си. А семейство Редфърн да остане само като тъжен спомен.

Не вярваше, че ще успее, не вярваше че ще му стигнат морални и физически сили, отдавна не вярваше вече в нищо. Но ще опита.

Той влезе в асансьора и се спусна надолу. Навън, на път към паркинга Кийт се спря. Обзет от внезапен импулс (макар и да знаеше, че по-късно ще съжалява), той извади кутийката с приспивателните хапчета от джоба си и изсипа съдържанието й в снега…

18

От своя автомобил, паркиран недалеч от писта три-нула, Мел Бейкърсфелд, забеляза, че пилотите на Полет 2, без да губят време, поведоха самолета към аерогарата. Виждаха се бързо отдалечаващите се светлини. Мел чуваше по радиото как диспечерите задържат на пресечките другите самолети, за да дадат път на пострадалия самолет. На борда му имаше ранени пътници. Полет 2 бе насочен право към изход 47, където чакаха линейки, медицински персонал и служители от „Транс Америка“.

Мел наблюдаваше как светлините на самолета постепенно намаляха и се сляха с галактиката от светлини на аерогарата. Аварийните коли, от които не стана нужда, освобождаваха района на пистата.

Таня и репортерът от „Трибюн“ Томилсън бяха на път към аерогарата. Пътуваха с колата на Джо Патрони, който остави друг да откара мексиканския боинг в хангара.

Таня настояваше да бъде на изход 47 при свалянето на пътниците. Вероятно щяха да имат нужда от помощта й.

Преди да тръгне, тя тихо попита Мел:

— Ще дойдеш ли у дома?

— Бих искал — отвърна той. — Стига да не стане много късно.

Таня отметна червения кичур коса от челото си. Гледаше го със своя прям и ясен поглед и се усмихна.

— Няма да стане късно.

Уговориха се да се срещнат пред главния вход след три-четвърти час.

Томилсън искаше първо да интервюира Джо Патрони и после — екипажа на Полет 2. Несъмнено след няколко часа екипажът и Патрони щяха да станат герои. Драматичната история за произшествието на борда на самолета и неговото оцеляване, мислеше си Мел, ще изтласка на заден план неговите идеи за по-либерално преустройство на летищата, за премахване на недостатъците в тяхната система на експлоатация. А може и да не стане така. Томилсън, пред когото Мел разкри своите възгледи, бе умен и интелигентен журналист, който би могъл да свърже настоящите драматични моменти със сериозни перспективни изменения.

Вече изтегляха мексиканския боинг, Видимо, по него нямаше никакви повреди, но трябваше да бъде почистен и основно проверен, преди да излети за Акапулко. Зад него вървяха колите и техниката, които му помагаха, докато той се мъчеше да се изтръгне от калта.

Мел реши, че няма за какво повече да стои на аеродрума. Можеше да си върви. Но за втори път тази вечер той усети, че самотата на пустия аеродрум, непосредствената му близост до същността на авиацията го настройва за размисъл.

Тук, преди няколко часа, го загложди инстинктът, мрачното предчувствие за предстоящо бедствие. Това предчувствие, не го излъга. Бедствие се случи, но за щастие, не беше нито фатално, нито по вина на летището.

Но все пак катастрофата можеше да засегне и летището. Летището на свой ред можеше да предизвика тотална катастрофа поради опасната несъвместимост между наземни съоръжения и въздушна техника, която Мел безуспешно се бе мъчил да изправи.

Риск винаги съществуваше, защото международното летище „Линкълн“ бе вече остаряло.

Остаряло! Мел знаеше това, въпреки доброто му ръководство и блестящата сграда от стъкло и хром, въпреки наситения въздушен трафик, въпреки рекордния брой пътници, въпреки ниагарския водопад от товари, въпреки надеждите му за развитие и самохвалния му лозунг: „Кръстовище на авиацията от цял свят“.

Летището остаря. Това бе често явление в кратката шестдесетилетна история на модерната авиация. То остаря, защото прогресът във въздуха бързо надмина всички прогнози. Още веднаж опитните плановици на бъдещето се оказаха на погрешен път, правото остана на страната на мечтателите.

Такава беше истината — не само за това летище, а за всички, навсякъде.

В цялата страна, в целия свят картината е една и съща. Говореше се много за растежа на авиацията, за нейните нужди, за бъдещото и развитие, което ще осигури най-ниски транспортни цени за хора и стоки в човешката история, говореше се много за възможностите на авиацията да постигне сближение между народите в мир и свободен обмен. Но нищо не се правеше за наземните съоръжения, поне пропорционално с размерите на този проблем.

Разбира се, един глас нищо не може да промени, но всеки глас, който говори убедено и аргументирано, може да помогне. И Мел реши — все още не знаеше защо и как — да продължи активно да говори по тези проблеми, така както бе говорил тази вечер, а не да мълчи и да се свива като през последните няколко години.

Утре или, по-точно, по-късно днес ще свика за понеделник спешно заседание на Съвета на пълномощниците и ще настоява пред тях незабавно да подкрепят построяването на нова писта, успоредна на три-нула.

Събитията от тази вечер доказаха необходимостта от повече писти, за което Мел отдавна пледираше. Сега вече той ще поведе открита борба със сурови и дръзки слова, ще докаже, че за безопасността на човешкия живот само се приказва, а оперативните нужди се пренебрегват и забравят. Ще се погрижи печатът и общественото мнение да застанат на негова страна и да заставят градските политици да се съобразят с тях.

След построяването на новите писти трябваше да наложи други проекти, за които досега само се приказваше и мечтаеше — като например съвършено нова аерогара и комплекс от писти, творчески нововъведения за пътниците и товарите, по-малки сателитни аеродруми за вертикално кацащи и излитащи летателни апарати.

Международното летище „Линкълн“ или ще влезе в реактивния век, или не! Ако иска да влезе в този век, трябва да не изостава от прогреса.

Освен това, мислеше си Мел, летищата не са нито лукс, нито разглезена приумица. Повечето летища бяха на самоиздръжка, носеха големи доходи и поглъщаха много работна ръка.

Всички битки за съразмерен прогрес на земята и във въздуха не можеха да бъдат спечелени. Това бе невъзможно. Но частичен успех можеше да се постигне. И голяма част от това, което се каже и направи тук, благодарение на авторитета, с който се ползуваше Мел в средите на авиацията, можеше да се възприеме в национален и дори в международен мащаб.

Какво по-хубаво, ако успее! Мел си спомни един стих от английския поет Джон Дън:

Никое летище не е самотен остров. Тези, които се наричаха международни, трябваше така да се развиват, че да оправдаят името си. Може би съвместната работа с други летища щеше да даде резултат.

Хората, забравили за съществуването на Мел Бейкърсфелд, скоро щяха да чуят, че той все още е личност.

Предстоеше му напрегната работа; трябваше да възстанови всестранните си интереси; това щеше да ангажира мислите му, да ги откъсне от личните му проблеми. Поне Мел се надяваше така. Изведнъж си припомни, че скоро — може би още утре — трябваше да позвъни на Синди, да се уговорят кога да изнесе своите вещи. Неприятна работа, дано поне стане в отсъствието на дъщерите му Роберта и Либи. На първо време, мислеше си Мел, ще се настани в хотел, докато си наеме собствен апартамент. Сега вече твърдо знаеше, че решението на Синди и собственото му решение да се разведат не търпеше отлагане. И двамата отдавна знаеха това, но едва днес намериха сили да сринат фасадата, зад която вече нищо не съществуваше. Ако продължаваха да отлагат, нищо нямаше да спечелят — нито за себе си, нито за децата. Разбира се, докато свикнат, трябваше да мине време.

А Таня? Мел не знаеше какво точно им предстои. Във всеки случай времето за решителната стъпка — ако въобще можеше да се мисли за такава — все още не бе настъпило. Но чувствуваше, че тази нощ, след дългия и мъчителен ден, той копнее за приятелство, за топлина и нежност, които само Таня можеше да му даде. А докъде щяха да стигнат, бъдещето ще покаже.

Мел включи мотора и свърна по обиколния път, който щеше да го изведе пред аерогарата. Писта три-нула остана вляво.

Въпреки късния час непрестанен поток от самолети излиташе и кацаше по освободената писта. Един „Конвейр 880“ на „ТУА“ се плъзна ниско и докосна земята. На една миля от него заблестяха светлините на друг кацащ самолет. Зад него се задаваше трети.

Като зърна светлините на третия самолет високо в небето, Мел изведнъж разбра, че облачната пелена се бе вдигнала. Чак сега забеляза, че бе престанало да вали, а далече на юг хоризонтът се проясняваше. С облекчение Мел си помисли: бурята отмина.