Летище

1

Джо Патрони се върна отново в топлата си кола и телефонира на летището. Главният механик на „ТУА“ съобщи, че движението все още е спряно от пътно произшествие, но има шансове скоро да се оправи. Попита дали боинга на „Аерео Мексикан“ е все още в калта. Да, беше отговорът, отгоре на това на всеки две минути звънят в „ТУА“ да питат къде е Патрони, колко време ще се забави, защото чакат помощта му с нетърпение.

Без да се сгрее напълно, Патрони изскокна от колата и забърза през снега и лапавицата към мястото на произшествието, което в момента приличаше на снимачна площадка за широкоекранен филм. Гигантският трактор все още лежеше обърнат на една страна, блокирайки четирите платна на шосето. Вече бе почти напълно затрупан от снега, четирите му колела стърчаха във въздуха и наподобяваше на претърколил се мъртъв динозавър. От прожекторите, фенерите и белотата на снега наоколо беше ясно като ден. Прожекторите светеха от трите буксирни камиона, които бяха повикани по съвета на Патрони. Ярките червени светлини на сигналните ракети на полицията блестяха, сякаш, щом някой от полицаите нямаше какво да прави, палеше нова ракета. Илюминациите и фойерверките бяха достойни за Четвърти юли[4].

Екипът от телевизионни оператори, пристигнали само преди няколко минути, още повече подсили театралния ефект. Самоуверените представители на телевизията пристигнаха с надут клаксон и незаконно инсталирана въртяща се сигнална лампа върху стар микробус, като препускаха с едно колело вън от банкета. Четиримата телевизионни служители се държаха по присъщия им начин, сякаш цялото събитие, цялото произшествие бе устроено заради тях и всички понататъшни действия трябваше да се развиват под тяхно разпореждане. Полицаите, без да обръщат внимание на незаконно инсталираната сигнална лампа, наредиха на буксирните камиони да променят положението си според инструкциите на телевизионния екип.

Още преди да се върне в колата си, за да телефонира, Патрони внимателно бе придумал водачите на камионите да застанат в най-изгодни позиции за по-лесното отместване на трактора. Шофьорите и помагачите започнаха да привързват тежките стоманени вериги. Полицаите бяха доволни от помощта на Патрони, а грубоватият лейтенант, който пое ръководството на операцията, им каза да следват само инструкциите на Патрони. Макар и невероятно, но веригите сега бяха свалени, освен една, която ухилен шофьор държеше, позирайки пред портативната камера.

Зад камерата и прожекторите се бе събрала още по-голяма тълпа от зяпачи, наизлезли от спрелите коли наоколо. Те с интерес наблюдаваха снимките на телевизията, за миг забравили студа, снега и предишното си нетърпение.

Внезапен силен порив на вятъра хвърли боцкащи ледени кристалчета в лицето на Джо Патрони. Късно вдигна яката на шубата си. Снегът се вмъкна във врата му, проникна под ризата му и го измокри. Без да обръща внимание на неприятното мокрещо усещане, той се приближи до полицая и извика:

— Кой, по дяволите, размести камионите? Както сте ги подредили сега и шишарка не може да отместите. Като че ли един друг ще се теглят.

— Знам, но… — високият широкоплещест лейтенант стърчеше с цяла глава над ниската набита фигура на Патрони — но момчетата от телевизията искаха по-интересен кадър. Те са от местното студио и ще пуснат материала в новините довечера, за бурята. Извинявайте.

Един от операторите, сгушил се в топло палто, приканваше с ръка лейтенанта да влезе в кадър. И лейтенантът, вирнал глава, без да усеща падащия сняг, с авторитетна стъпка тръгна към един от камионите, който бе в центъра на телевизионния репортаж. Двама полицаи го последваха. Лейтенантът, като непрекъснато обръщаше лицето си към камерата, започна да дава напътствия, да ръкомаха към шофьорите, напътствията бяха абсолютна глупост, но на екрана щяха да изглеждат внушителни.

Като знаеше колко спешно е нужен на летището, Патрони даде воля на гнева си. Едва се сдържа да не хване камерата и прожекторите и да ги запрати на земята. Щеше да го направи като нищо, мускулите му инстинктивно се стегнаха, дишането му се учести. Овладя се с огромни усилия.

Джо Патрони бе известен със своя буен, избухлив нрав. За щастие умееше да въздържа буйността си, но веднаж избухнеше ли, напускаха го и ум, и разсъдък. Дълги години бе тренирал да се самоконтролира. Не винаги успяваше.

Веднаж напълно изгуби контрол над себе си и последиците оттогава неотклонно го преследваха.

Във военновъздушните сили по време на Втората световна война Джо Патрони се славеше като страшен непрофесионален боксьор. Биеше се в средна категория и в един миг стана център на шампионата на BBC в своята дивизия.

В турнир, организиран в Англия малко преди нападението над Нормандия, Патрони трябваше да се бие срещу един груб и недодялан бостънец на име Тери О’Хейл, известен с подлостта си както на ринга, така и вън от него. Джо Патрони, млад самолетен механик, познаваше О’Хейл и го ненавиждаше. Омразата му нямаше да се развихри, ако О’Хейл като елемент от боксовата си техника не му шептеше непрекъснато: „Ах, мръсно копеле, що не се биеш от страната на противниците, а, продажник такъв, ликуваш сигурно, когато свалят нашите самолети, кучи сине…“ — и подобни пикантерии. Патрони разбра, че противникът му се стреми да го изкара от нерви и не обръщаше внимание на бръщолевенето му, докато онзи не му нанесе серия къси отсечени удари ниско в слабините, които реферът зад гърба му не забеляза.

Обидите, подлите удари и разпъващата болка накараха Патрони да дерайлира от гняв, точно както противникът му целеше. Но той не бе предвидил, че Джо ще му върне със светкавична, дива и безмилостна атака, от която О’Хейл се просна на земята, не се вдигна, след като му броиха, и тогава разбраха, че е мъртъв.

Патрони беше оправдан. Съдията не бе забелязал коварните ниски удари, но другите около ринга ги бяха видели. А Патрони просто се беше боксирал в границите на своите сили и способности. Спомняше си, разбира се, че за няколко секунди бе обезумял. По-късно си даде сметка, че дори и да знаеше, че О’Хейл умира, пак не би могъл да се спре.

След този случай той не постъпи шаблонно, както в романите, да се откаже от бокса, да „захвърли завинаги ръкавиците“. Продължи да се бие, да разгръща физическите си възможности на ринга, без да се въздържа, но проверяваше способността си за самоконтрол, за да не излезе от границите на разума и да не изпадне в дива ярост. В тези самопроверки успяваше да наложи разума си над животинското в него. Чак след като се убеди, че може да се контролира и владее, Джо Патрони се отказа от бокса завинаги.

Това не означаваше обаче, че може напълно да възпира гнева си. Когато полицейският лейтенант се върна от снимките, Джо го подхвана разгорещено:

— Удължихте разчистването на движението с цели двадесет минути. За десет минути подредихме камионите, както трябва, сега ще изгубим още десет да ги върнем на местата им.

В този момент грохотът на реактивен самолетен двигател над главите им още веднаж напомни на Джо, че трябва да бърза.

— Слушайте, сър! — лицето на лейтенанта и без това зачервено от вятъра и студа, стана тъмновинено. — Проумейте най-после, че аз ръководя разчистването. Нямаме нищо против чужда помощ, включително и вашата. Но аз съм този, който ще решава какво да се прави.

— Тогава решете нещо, за бога!

— Ще правя това, което аз…

— Чакайте. Чуйте ме! — Джо Патрони го гледаше втренчено, без да се смущава от стърчащото цяла глава над него туловище на полицая. Неговият сдържан гняв, неговата авторитетност накараха лейтенанта да се поколебае.

— На летището има произшествие. Вече ви обясних защо час по-скоро трябва да пристигна там. — Патрони посочи с пламтящата си пура, за да подчертае думите си. — Сигурно другите хора не бързат и могат да си висят тука, но аз повече не издържам. В колата си имам телефон. Ще се обадя на началника си, той ще позвъни на твоя началник и преди да се усетиш, ще ти звъннат по радиостанцията да ми обясниш за работа ли си изпратен тука, или за да си пулиш муцуната пред телевизионните камери. Така че вземи решение. Да звъня по телефона, или ще задвижиш разчистването?

Лейтенантът го изгледа с омраза и яд. Беше готов да излее своя гняв, но се спря. Обърна се към телевизията:

— Хайде, момчета, отместете се оттука! Нямате повече работа!

Един от екипа се примоли:

— Още няколко минути, шефе!

С две крачки полицаят се намери пред него.

— Вие чухте ли какво казах! Веднага!

Наклони се към него, лицето му все още червено от разговора с Патрони, и операторът отскокна настрана. Махна към колегите си и прожекторите на портативните камери угаснаха.

— Хайде, сега тия двата камиона да застанат на предишните си места. — Лейтенантът започна да изстрелва заповеди към своите помощници, които се втурнаха да ги изпълняват. После се върна към Патрони и посочи към преобърнатия трактор: явно бе разбрал, че е по-добре Патрони да му е съюзник, отколкото противник. — Все още ли мислите, че трябва да го теглим? Сигурен ли сте, че не можем да го изправим?

— Ами ако искате да блокирате пътя до зори. Първо трябва да го разтоварите и ако…

— Знам, знам! Първо трябва да го избутаме, а после ще му мислим за щетите. — Той посочи към колоната от чакащи автомобили. — Ако искате пръв да тръгнете, докарайте си колата дотук. Искате ли ескорт до летището?

— Да, благодаря — Патрони кимна в съгласие.

След десет минути и последната кука на влекачите бе поставена на място. Тежки вериги бяха прикачени към осите на обърнатия трактор. Як кабел свързваше веригата с лебедката на единия камион. Вторият буксирен камион бе свързан с ремаркето, а третият се намираше зад него, готов да бута.

Шофьорът на трактора, който, макар и преобърнат, беше само частично смачкан, пуфтеше наоколо, като наблюдаваше операцията:

— Ох, какво правите! Това е съвсем нова машина, вие ще я изпотрошите.

— Ще довършим тогава това, което ти си започнал — каза един от полицаите.

— Внимавайте поне. На вас ви е все едно, но аз си изгубих хубавата служба — измърмори човекът.

— Мислите ли, че сме готови? — обърна се лейтенантът към Патрони.

Патрони кимна. Той беше клекнал и проверяваше опъна на веригите и кабелите.

— Тръгнете леко, без да дърпате. Нека кабината започне да се плъзга — предупреди ги той.

Първият камион започна да тегли с лебедката си. Колелата му забоксуваха по снега и шофьорът натисна газта. Предната част на прекатурения трактор изскриптя, плъзна се на крачка-две с недоволно скърцане и спря.

— Продължавайте. Задвижете ремаркето! — изкомандува Патрони.

Веригата и кабелите между осите на ремаркето и вторият камион се изопнаха. Третият камион забута покрива на ремаркето. Колелетата и на трите влекача скърцаха и боксуваха по мокрия, сбит сняг. Тракторът и ремаркето, все още свързани както при преобръщането, се придвижиха встрани по шосето под одобрителните възгласи на тълпата наоколо. Телевизионната камера отново заработи и прожекторите й окъпаха в светлина цялата маневра.

Огромна дупка бе останала на мястото на преобърнатото чудовище. Кабината на трактора и фургона на натовареното ремарке сякаш бяха наказани за случилото се, покривът на ремаркето започна да се изкривява, като се влачеше по шосето. Цената, която трябваше да заплатят застрахова-телите за бързото разчистване на пътя, нямаше да бъде малка.

От двете страни на шосето две снегорини се мъчеха да разчистят, доколкото могат, натрупалия сняг след произшествието. Всички и всичко наоколо бе побеляло — и Патрони, и лейтенантът, и полицаите, и зяпачите.

Моторите на камионите ревнаха отново. От гумите им се вдигаше пушек. Бавно и тромаво, прекатурнатият гигант се поотмести няколко сантиметра. После още няколко стъпки и на края се плъзна към отсрещната страна на пътя. Сега, вместо да запречва четирите платна, запречваше само едното. Вече нямаше да е трудно камионите да го избутат отвън банкета.

Полицаите се готвеха да отприщят и регулират монументалното задръстване, което щеше да им отнеме няколко часа поне. Ревът на самолет над главите им още веднаж припомни на Джо Патрони, че основната му работа за тази вечер все още предстои.

Лейтенантът свали фуражката си и изтупа снега от нея. После кимна към Патрони.

— Сега е вашият ред — после му посочи патрулната кола, спряла до банкета. — Карайте след нея. Аз съм им наредил да ви осигурят бързо придвижване до летището.

Джо Патрони кимна и когато влизаше в буика си, чу, че лейтенантът извика след него:

— И… много ви благодаря!

2

Капитан Върнън Димирест отвори вратичката на шкафчето, отстъпи назад и учудено свирна.

Все още беше в кухнята на Гуен Мейгън и докато я чакаше да излезе от банята, бе приготвил чая. Търсейки чашки и чинийки, той отвори вратичката на шкафчето.

Пред очите му се откриха четири реда плътно наредени бутилки. Всички бяха маломерни бутилчици, които авиолиниите предлагаха на пътниците си. На етикета си повечето носеха марката на линията и не бяха отворени. Димирест набързо пресметна, че наброяваха повече от триста.

И друг път беше виждал от алкохола на авиокомпаниите в квартирите на стюардесите, но никога в такова количество.

— Имаме още запаси в спалнята — каза Гуен зад гърба му. — Събираме си ги за гости. Вече имаме достатъчно, нали?

Беше се вмъкнала неусетно в кухнята. И винаги, откакто бе започнала връзката им, щом я видеше, тя му действуваше обаятелно и освежително. Нещо невероятно за мъж, който винаги е имал самочувствие сред жените. В такива моменти той в почуда се питаше: нима е възможно тя да му принадлежи? Гуен беше в униформената си пола и блузка, които я правеха още по-млада. Живото й лице с високи скули бе вдигнато нагоре, а буйните й черни коси блестяха на светлината. Дълбоките й черни очи го гледаха усмихнато и с искрена радост.

— Можеш силно да ме целунеш, още не съм си сложила грима.

Той се усмихна: нейният ясен музикален глас с чисто английско произношението очароваше. Както момичетата от изисканите и скъпи английски колежи, тя бе усвоила най-благозвучното от английската интонация. Понякога Върнън нарочно я караше да говори — просто за да се наслаждава на мелодичната й реч.

Но сега безмълвно те се притиснаха плътно и устните й жадно отвърната на целувката му.

След малко Гуен се отдръпна от него.

— Не — упорито настояваше тя. — Недей, Върнън, не сега.

— Защо? Имаме достатъчно време. — В гласа му звучеше суровост, нетърпение.

— Защото нали ти казах. Искам да поговорим, а време за двете нямаме — Гуен си оправи блузката, която се бе извадила от полата.

— По дяволите! — изръмжа той. — Караш ме да кипна, а после… Добре, ще почакаме до Неапол! — Той нежно я целуна. — През целия път до Европа ще знаеш, че седя в пилотската кабина, но лудея…

— Отново ще те накарам да кипнеш. Обещавам ти — тя се засмя и прокара своите дълги изящни пръсти през косата и лицето му.

— Ох, господи, отново ме караш да… — изпъшка той.

— Добре, стига толкова — Гуен свали ръцете му, които бяха обгърнали кръста й, и го бутна решително встрани. После се обърна и се приближи към шкафчето, което стоеше отворено.

— Почакай малко. Какво значи всичко това? — Димирест посочи към миниатюрните бутилчици с етикети на авиокомпанията.

— Това ли? — Гуен повдигна вежди и разгледа четирите реда с бутилки, а после лицето й доби невинно и добродетелно изражение. — Просто някои останки, от които пътниците са се отказали. Предполагам, капитане, че нямате намерение да съобщите, че притежавам инвентар на авиокомпанията.

— Останки в такова количество? — скептично попита той.

— Разбира се! — Гуен извади една бутилчица от джин „Бийфитър“, после повдигна бутилка с уиски „Канейдиън клъб“. — Хубавото на авиокомпаниите е това, че винаги купуват най-изисканите марки. Искаш ли глътка?

Той поклати глава.

— Би могла да ми предложиш нещо по-добро.

— Да, разбира се. Но не разбирам защо трябва да гледаш толкова неодобрително.

— Просто не искам да те хванат.

— Всички си свиват, а досега никого не са хванали. На всеки пътник в първа класа се полагат по две бутилчици. Обикновено пътниците изпиват една, а има и такива, които въобще се отказват.

— В правилника е казано, че неупотребеното трябва да се върне.

— О, за бога! Разбира се, че връщаме: две-три бутилчици, а останалото момичетата си поделят помежду си. Същото правим и с виното. — Гуен се изкикоти. — Страшно обичаме пътниците, които пожелават повече вино в края на полета. По този начин на законно основание отваряме нова бутилка и му наливаме една чаша, а останалото…

— Ясно. Останалото си го носите в къщи, така ли?

— Искаш ли да видиш? — Гуен отвори друго шкафче. Вътре имаше около десетина винени бутилки.

— По дяволите! — изсмя се Димирест.

— Не всичкото е мое. Съквартирантката ми и едно момиче от съседния апартамент ми дават своето за съхранение. Нали се готвим за „купон“? Ти ще дойдеш, нали?

— Може би, ако ме поканите.

Гуен затвори вратичката на шкафчето.

— Естествено, ще бъдеш поканен.

Седнаха в кухнята и тя наля чая. Върнън я наблюдаваше с възхищение. Умееше и най-простото нещо да го прави красиво и величествено. Забеляза, че в съседното шкафче имаше цял куп чаени чашки с емблемата на „Транс Америка“. Тези чашки се използуваха в самолетите. Реши, че няма смисъл да се ядосва за бутилките; тези „аванти“ не бяха нещо ново за стюардесите. Но единственото, което го изуми, бе огромното количество.

Той много добре знаеше, че стюардесите от всички аеролинии отрано се ориентират, че икономиите от храната и алкохола на пътниците могат съществено да облекчат личния им бюджет. Те обикновено носеха на борда големи чанти, почти празни, които натъпкваха с останалата храна — винаги от най-добро качество. Един празен термос винаги бе полезен, за да се напълни с шампанско или сметана. Димирест бе убеден, че ако една стюардеса е достатъчно предприемчива, тя би съкратила седмичните си разходи за храна наполовина. Само при задграничните полети, където по закон всичката храна, консумирана или не, се унищожаваше непосредствено след кацането, момичетата бяха по-внимателни.

Това бе строго забранено от правилниците на всички авиокомпании, но все пак се вършеше.

Стюардесите добре знаеха още нещо; че никакви проверки на инвентара не се правят в края на полета. От една страна, компаниите просто нямаха време, а от друга — беше им по-евтино да преглътнат някои загуби, отколкото да вдигат шум около тях. Благодарение на това много стюардеси бяха успели да се сдобият с одеяла, възглавници, хавлии, салфетки, чаши, сребърни прибори, и то в удивителни количества. Върнън Димирест, който бе посещавал не малко „гнезденца“ на стюардеси, знаеше, че всички предмети за всекидневна употреба идеха от авиокомпаниите.

Гуен го изтръгна от мислите му.

— Това, което искам да ти кажа, Върнън, е, че съм бременна.

Тя го каза толкова небрежно, че в началото той просто не й обърна внимание. После тъпо реагира:

— Какво си?

— Бременна — бременна!

— Не ми го натъртван! — сряза я той. Умът му все още не го проумяваше. — Сигурна ли си?

Гуен се разсмя — из стаята се разнесе нейният звучен, сребърен смях — и отпи глътка чай. Върнън усети, че тя се подиграва на реакцията му. Но също усети, че тя никога не е била толкова хубава и желана, както в този момент.

— Слушай, скъпи! Твоят въпрос е банален. Едно старо клише. Във всяка книга, която съм чела, при подобна сцена мъжът пита: „Сигурна ли си?“

— По дяволите, Гуен! — той нервно повиши глас. — Все пак сигурна ли си, или не?

— Разбира се, че съм сигурна. Иначе не бих ти казала. — Тя посочи към чашата чай пред него. — Искаш ли още чай?

— Не.

— Всичко е много просто — спокойно поде Гуен. — При онова „преспиване“ в Сан Франциско… Спомняш ли си? Нощувахме в луксозния хотел на Ноб Хил. Онзи, с красивия изглед, как се казваше?

— „Флеърмонт“. Добре де, спомням си? По-нататък…

— Ами май че проявих небрежност. Престанах да гълтам хапчета, защото напълнявам от тях. Мислех, че нямам нужда от други предпазни мерки и мога да съм спокойна този ден, но явно, сбъркала съм. И точно защото съм проявила нехайство, сега в мене има едно мъничко Димирестче, което ще расте и големее.

Настъпи мълчание. След малко той неловко запита:

— Може би не е редно да ти задавам такъв въпрос…

— Напротив — прекъсна го тя, — имаш право всичко да питаш. — Нейните тъмни дълбоки очи го гледаха спокойно и открито. — Това, което искаш да знаеш, дали не съм имала междувременно някой друг и дали ти си бащата?

— Виж, Гуен…

Тя протегна ръка и се докосна до него.

— Не бива да се срамуваш да питаш. На твое място бих задала същия въпрос.

Той махна съкрушено с ръка.

— Извинявай, забрави го.

— Но аз съм готова да ти отговоря. — Тя заговори забързано и не толкова уверено. — Няма никой друг, знаеш, и не може и да има. Аз просто те обичам.

За първи път сведе очи и после продължи:

— Мисля, че те обичам. Знам, че те обичах преди това, в Сан Франциско. Мисля си и дори се радвам, защото сигурно и ти обичаш жената, която ще ти роди бебенце, нали?

— Слушай, Гуен! — той взе ръцете й в своите. Ръцете на Димирест бяха силни и чувствителни, привикнали да управляват и да подчиняват, но и способни на нежност и ласка. Сега те бяха нежни. Към жените, които е харесвал, той винаги е бил мил и ласкав, докато с мъжете се държеше неизменно грубо. — Трябва сериозно да обмислим нещата. — След като се съвзе от изненадата, опита се да приведе в ред мислите си. Беше му съвършено ясно каква ще бъде следващата му стъпка.

— Не трябва да предприемаш нищо! — Гуен вдигна глава, гласът й беше овладян. — И не се безпокой, не мисли дали ще имам трудности, не мисли, че ще усложня твоя живот. Аз много добре знаех в какво се увличам и какви ще бъдат последствията. Това стана случайно. Не съм го очаквала. Реших да ти кажа тази вечер, защото бебето е твое. То е част от тебе. Ти знаеш това. Сега, когато знаеш, повтарям ти: Не се вълнувай, аз сама ще се справя с всичко!

— Не ставай смешна. Разбира се, аз ще ти помогна. Да не би да си мислиш, че ще те зарежа, сякаш това не ме засяга? — Най-главното нещо е бързината, съзнаваше той. Колкото по-бързо се избавеше от нежелания плод, толкова по-добре. Замисли се дали Гуен няма някакви религиозни предразсъдъци относно абортите. Никога не бе споменавала пред него да е религиозна, но откъде да знае, понякога най-неподозираните хора се оказват верующи. — Ти католичка ли си? — попита той.

— Не.

Още по-добре, мислеше си той. В такъв случай най-разумното е бързо да се замине за Швеция. Трябваше само няколко дни да остане там. „Транс Америка“, естествено, ще й съдействува — авиокомпаниите винаги помагаха в такива случаи, при условия официално да не ги забъркват: думата „аборт“ трябваше само да се намекне, но не и да се произнася. Тогава Гуен можеше да отлети с „Транс Америка“ до Париж, а оттам с „Ер Франс“ до Стокхолм със служебен билет на разменни начала. Разбира се, дори пътуването да е безплатно, таксата за операцията щеше да бъде дяволски висока. Хората от авиацията дори се шегуваха, че в Швеция ти изтръгват не само вътрешностите, но и джобовете. В Япония, естествено, едно такова нещо струваше по-евтино. Много от стюардесите предпочитаха да отидат до Токио, където правеха аборти за 50 долара. Абортите трябваше да са терапевтични, но Димирест не им се доверяваше. Все пак Швеция или Швейцария са за предпочитане. Веднаж той беше заявил: ако някоя стюардеса забременее от него, той ще й уреди да се избави от детето само при първокласно медицинско обслужване.

Лично за него бе страшно досадно, че Гуен се нареди точно сега, когато той правеше пристройка на къщата си и разходите по строежа бяха надхвърлили предварителните сметки. Е, няма какво да се прави, ще трябва да продаде някои акции, например от „Дженеръл Дайнемикс“. Капиталът му там бе добър, и време беше да вземе печалба. Ще позвъни на своя борсов посредник веднага след като се върне от Рим и Неапол.

— Но все пак ще дойдеш ли с мен в Неапол?

— Разбира се, мечтая за този момент. Освен това имам нова нощница. Ще я видиш утре вечер.

Той стана от масата и се засмя:

— Ти си една малка безсрамница.

— Една малка бременна безсрамница, която най-безсрамно те обича. А ти обичаш ли ме? — приближи се до него и той започна да я целува по устните, по ухото, по лицето. Усети, че нейните ръце нежно го обгръщат и той промълви:

— Да, обичам те! — В този момент той говореше истината.

— Скъпи, Върнън!

— Кажи.

Лицето й бе нежно притиснато в неговото, гласът й прозвуча глухо:

— Аз наистина ти казвам — не искам да ми помагаш! Но ако ти пожелаеш, това е вече друга работа.

— Искам, разбира се — той реши внимателно да подразбере какво мисли тя за един аборт, но не сега, а по пътя за летището.

Гуен се изтръгна от обятията му и погледна часовника си: беше осем и двадесет.

— Време е, капитане, да вървим!

— Предполагам, че разбираш — наистина не трябва да се тревожиш — говореше Върнън Димирест, докато шофираше, — авиокомпаниите са свикнали неомъжените им стюардеси да забременяват. Това се случва непрекъснато. В последния доклад, който четох, десет процента от стюардесите годишно се оказват бременни.

Разговорът беше започнал да става делови, с удоволствие забеляза Димирест. Чудесно! Беше важно да отклони Гуен от глупави сантименталности за това дете. Започне ли да става сантиментална, не можеше да се разчита на здравия й разум и можеха да се случат всякакви нелепости.

Той управляваше мерцедеса си внимателно, изящно, но твърдо държеше кормилото, както винаги, когато управляваше някаква машина — било самолет или автомобил. Малките улички, които бяха току-що почистени, когато идваше към апартамента й, сега бяха покрити с дебела снежна покривка. Продължаваше непрестанно да вали и далеч от сградите по откритите за вятъра места се издигаха високи преспи. Капитан Димирест ловко ги заобикаляше. Нямаше намерение да заседне или да излиза от колата, докато не се добере до гаража на „Транс Америка“. Сгушена на кожената седалка до него, Гуен недоверчиво попита:

— Наистина ли всяка година десет на сто от стюардесите забременяват?

— С малки изменения всяка година, но това е средният процент. Е, таблетките несъмнено измениха малко нещата. Но не чак толкова, както ми е известно. Като един от ръководителите на нашата асоциация аз имам достъп до този вид информация. — Той изчака реакцията на Гуен. Тя остана безмълвна и тогава той продължи:

— Трябва да знаеш, че повечето стюардеси са млади момичета, дошли от провинцията и от скромни градски семейства, със скромно възпитание, водили непретенциозен живот, и изведнъж им се открива блестяща работа, блестящ живот: те пътуват, срещат се с интересни хора, отсядат в луксозни хотели, това е първото им докосване до „la dolce vita“. — Той се изхили. — Понякога тази първа глътка остава неприятна утайка в чашата.

— Но това е гадно! — за първи път, откакто се познаваха, Гуен избухна и процеди с възмущение: — Държиш се високомерно, също като мъж. Ако аз имам някаква утайка в моята чаша или в мен самата, позволи ми да ти напомня, че тази утайка е твоя и ако не спрем разговора дотук, бих измислила и по-сполучливо определение. И още нещо, не желая да ме смесваш с всички онези момичета от провинцията или скромните градски семейства, за които говориш.

Бузите на Гуен бяха пламнали и от очите й излизаха гневни искри.

— Ха! — възкликна Върнън. — Гневът ти ми харесва.

— Продължавай с тия приказки и ще видиш какво ще се получи!

— Нима бях толкова лош?

— Безобразен!

— Извинявай, не се сърди — Димирест намали скоростта и спря на един светофар, който блестеше с хиляди червени отражения в падащия сняг. Стояха мълчаливи, докато светофарът светна в зелено, наситено зелено, като в коледна картичка. Щом потеглиха, той внимателно подхвана отново:

— Не съм искал с никого да те смесвам, защото ти си по изключение. Ти си едно изящно създание, по невнимание изпаднало в беда. Ти сама го каза. Но аз мисля, че невнимателни сме били и двамата.

— Да, така е — гневът на Гуен започна да се изпарява. — Но не ме бъркай с другите. Аз съм си аз и никой друг.

Пътуваха известно време мълчаливо, после Гуен замислено продължи:

— Мисля, че бихме могли да го наречем така.

— Кое да наречем?

— Спомних си за думите си преди малко, за малкия Димирест вътре в мен. Ако е момче, бихме могли да го наречем Върнън Димирест-младши, както американците кръщават децата си.

Все му беше едно за името. Той започна боязливо: — Не бих искал моят син… — и спря. Тази тема беше опасна. — Исках да кажа, Гуен, че авиокомпаниите са свикнали с тези неща, чувала ли си за съществуването на триточковата програма за бременността?

— Да — кратко отвърна тя.

Естествено, Гуен знаеше. Повечето стюардеси знаеха какво биха направили за тях авиокомпаниите в случай че забременеят и в случай че стюардесите приемат определени условия. В „Транс Америка“ тази система фамилиарно я наричаха „трите точки“. Другите авиокомпании използуваха различни наименования и процедурите бяха по-различни, но принципът — същият.

— Познавам момичета, които са използували „трите точки“, но никога не съм мислила, че и на мен ще ми дотрябват.

— Сигурно и другите момичета не са мислили, но не бива да се безпокоиш. Авиокомпаниите няма да го разтръбят. Всичко става скрито-покрито. Как сме с времето?

Гуен погледна часовника си на светлината на таблото.

— Имаме време.

Той сви мерцедеса внимателно по централната алея и пресмятайки хлъзгането по мокрия сняг, задмина един тежък камион. Няколко мъже, вероятно от аварийните служби, висяха отстрани, уморени, мокри, жалки. Как ли биха реагирали, помисли си Димирест, ако знаеха, че само след няколко часа те с Гуен ще бъдат под топлото неаполитанско небе?

— Не знам — каза Гуен. — Мисля, че не бих могла да го направя.

И двамата знаеха причините, които караха ръководството на авиокомпаниите да използуват триточковата програма. Никоя аеролиния не би искала да загуби стюардесите си. Обучението им беше скъпо и една квалифицирана стюардеса представляваше истински капитал. И още нещо: подходящи момичета с приятна външност, изискани маниери и личен чар трудно се намираха.

Програмата действуваше просто и ефикасно. Забременееше ли стюардеса, без изгледи да се омъжи, след края на бременността можеше да се върне на своята работа и компанията с удоволствие я приемаше. Съгласно програмата тя получаваше служебна отпуска и мястото й се пазеше. За личното й състояние се грижеше специална служба към кадровия отдел, която уреждаше медицинските грижи в дома на момичето или в болнично заведение, както предпочиташе то. Компанията предлагаше психологическа помощ: момичето знаеше, че някой се грижи за нея, че пази интересите й, понякога се отпускаха и парични помощи. Ако след раждането на стюардесата й беше неудобно да се върне на предишното си място, прехвърляха я в друга авиокомпания по неин избор.

В замяна авиокомпаниите изискваха от стюардесите да спазят три условия — и оттук наричаха програмата триточкова.

Първо, стюардесата беше длъжна да уведомява кадровата служба за местонахождението си по време на цялата бременност.

Второ, непосредствено след раждането тя трябваше да се откаже от бебето си и да го предаде за осиновяване. Не биваше да се интересува и да знае родителите, които ще го осиновят. Така детето щеше да изчезне напълно от живота й. Авиокомпанията обаче гарантираше бебето да попадне в добро семейство и се грижеше за процедурните въпроси при осиновяването.

Трето, за да се ползува от услугите на триточковата програма, стюардесата се задължаваше да съобщи на авиокомпанията името на бащата на детето. Тогава представител на кадровата служба, човек опитен в тези проблеми, незабавно изнамираше бащата и изискваше от него нужната парична помощ за момичето. Представителите на кадровия отдел искаха от бащата писмено съгласие да заплати медицинските разходи по раждането и кърменето на бебето и ако успееха, караха го да възмезди, макар и частично, финансовите загуби на момичето, докато е в отпуск по бременност. Авиокомпаниите държаха тези съглашения да се пазят в тайна и да са по взаимно съгласие. Разбира се, ако се наложеше, те прибягваха и до натиск над неподатливия баща, използувайки значителното си обществено влияние.

До крути мерки почти не се стигаше, ако бащата на бебето бе някой от членовете на екипажа — командир, първи или втори пилот. В такива случаи компанията лесно го увещаваше, а и бащата бе готов на всичко, за да се запази инцидентът в тайна. Разбира се, компанията бе абсолютно дискретна. Уговаряха се за разумна издръжка и по желание компанията правеше месечни удръжки от заплатата на своя служител. И за да се избягнат всякакви неудобни и неприятни въпроси в къщи, удръжките се правеха официално по графа „Личен фонд“.

Всички пари, получени по този начин, се изплащаха на бременната стюардеса. Компанията не взимаше никакво комисионно за себе си.

— Хубавото в тази програма е — каза Димирест, — че няма да се чувствуваш сама, хората се грижат за тебе.

До този момент той внимателно избягваше едно нещо — да спомене думата „аборт“. Това бе отделен въпрос, тъй като никоя авиокомпания не желаеше пряко да се свързва с изкуствено прекъсване на бременност. Обикновено момичетата получаваха неофициални съвети от своите старши стюардеси, които знаеха от опита на другите как се уреждат тези въпроси. Ако стюардесата се реши на аборт, задачата им бе да осигурят добри клинични условия и в никакъв случай момичето да не попадне в ръцете на опасни и недостойни шарлатани, към чиито услуги често се обръщаха доведени до отчаяние жени.

Гуен наблюдаваше спътника си с любопитство.

— Кажи ми, моля те, откъде си толкова осведомен по тези въпроси?

— Казах ти, аз съм един от ръководителите на Асоциацията на пилотите…

— Да, но тази Асоциация е за пилотите. Доколкото знам, тя няма нищо общо със стюардесите.

— Е, пряко не, но все пак…

— Върнън, такова нещо ти се е случвало и преди, нали?… Искам да кажа… и друг път стюардеса е забременявала от тебе?

— Да — неохотно потвърди той.

— Разбира се, за теб не представлява никаква трудност да свалиш някоя стюардеса, някое от ония неопитни доверчиви момичета от провинцията, за които говореше. Или може би момиче „от скромно градско семейство“? — В гласа й се чувствуваше горчивина. — Колко подобни случая имаш? Десет, двайсет? Кажи ми поне приблизителна цифра.

— Един-единствен случай — въздъхна той.

Той просто беше щастливец: вървеше му. Можеше да бъдат много повече. Сега каза истината… или почти истината. Имаше и един случай с аборт, но той не влиза в сметката.

Навън движението ставаше все по-напрегнато. До летището оставаше четвърт миля. Ярките светлини на просторната аерогара осветяваха небето дори през гъстия снеговалеж.

— Другото момиче, което е забременяло… не искам да знам името му… — започна Гуен.

— Няма и да ти го кажа.

— Тя възползува ли се от триточковата програма?

— Да.

— А ти помогна ли й?

— Боже мой, за какъв човек ме смяташ? — нетърпеливо се сопна той. — Разбира се, че съм й помогнал. Компанията ми правеше удръжки от заплатата и затова знам как стават тези работи.

— Удържаха ти „Личен фонд“, така ли? — усмихна се Гуен.

— Точно така.

— А жена ти разбра ли нещо?

Димирест се поколеба, преди да отговори.

— Не.

— А какво стана с бебето?

— Осиновиха го.

— Какво беше?

— Как какво? Бебе.

— Много добре разбираш какво те питам. Момче или момиче?

— А… момиче май.

— Май!

— Е, добре, хайде — момиче беше.

Въпросите й го караха да се чувствува неловко, да си спомня неща, които би искал завинаги да забрави.

Двамата мълчаха. Мерцедесът навлезе в широкия и внушителен вход пред летището. Високо над входа, облени в светлината на прожектори, се издигаха футуристични аркади — творение на всепризнат победител в международен конкурс за скулптори, — които символизираха благородните стремежи на авиацията. След аркадите се разгръщаше сложен комплекс от серпантини, подлези, надлези, тунели, „детелини“, така оформен, че интензивният поток от превозни средства към летището да не убива скоростта си, макар че тази вечер след тридневния снеговалеж колите се движеха по-бавно от всякога. Огромни могили от сняг се издигаха на участъци от пътя. Снегорини и товарни камиони, мъчейки се да поддържат в добра проходимост поне част от пътя, още повече затрудняваха движението.

Принуден на няколко пъти да спира, Димирест на края свърна по служебния път към хангарите на „Транс Америка“, където щеше да остави мерцедеса и да вземе служебния автобус до аерогарата.

— Върнън! — Гуен го стресна изведнъж.

— Да?

— Благодаря ти, че беше откровен с мен. — Тя се протегна и докосна ръката му върху волана. — Аз ще се оправя. Просто много ми се струпа отведнъж. Но както и преди, мечтая да бъдем заедно в Неапол.

Той се усмихна, кимна, после свали ръка от кормилото и стисна ръката на Гуен.

— Ще прекараме великолепно. Обещавам ти, това пътуване ще бъде незабравимо и за двама ни.

Той вътрешно си даде дума, че ще направи всичко по силите си, за да изпълни обещанието си. За него нямаше да бъде трудно. Гуен го привличаше повече от всички жени, с които е бил… още нещо, тя му бе по-скъпа и по-близка. Ако не беше женен… Не за първи път се замисляше да се раздели със Сара и да се ожени за Гуен. После веднага прогони тази мисъл. Познаваше много свои колеги, преживели подобни дълбоки сътресения — пилоти, които след дългогодишен семеен живот изоставяха съпругите си и се оженваха за по-млади жени. Но в повечето случаи ги очакваха разбити надежди и тежки алименти на плещите им.

Все пак по време на пътуването, може би в Рим или в Неапол, трябваше да проведе още един сериозен разговор с Гуен. Досегашният разговор не взе желаната от него насока, въпросът за аборта въобще не бе споменат.

Мисълта за Рим му напомни, че в момента му предстои важна непосредствена задача: командуването на Полет 2 на „Транс Америка“.

3

Ключът бе за стая 224 на хотелчето „О’Хейгън“.

В полутъмната съблекалня до радарната зала Кийт Бейкърсфелд осъзна, че зяпа в ключа и в пластмасовата му табелка вече няколко минути. Или може би само секунди? Кой знае. Напоследък губеше представа за времето и способност да се ориентира. У дома Натали често го заварваше да стои неподвижен и да гледа безизразно в пространството. И само загриженият й въпрос: „Кийт, къде си?“ го изтръгваше от това състояние и го връщаше към нормални действия и мисъл.

Ето и сега, предположи той, неговото измъчено и изтощено съзнание бе изключило. Някъде в сложната плетеница на мозъка от кръвоносни съдове, мускули, натрупани мисли и емоции има едно малко ключе, един самозащитен механизъм, подобно на термостат в електродвигател, който задействува при прегряване и предпазва мотора от пръскане. Разликата обаче между двигателя и човешкия мозък е тази, че машината може да се остави да почине, ако има нужда. А мозъкът не може.

През единствения прозорец проникваше достатъчно светлина от прожекторите, за да може Кийт да вижда. Но това не му беше нужно. Седнал на дървената пейка, до него недокоснатите сандвичи на Натали, той държеше ключа от хотела „О’Хейгън“ и размишляваше върху парадоксите на човешкия мозък.

Човешкият мозък може да постига възвишени образи, да ражда поезия и радари, да създава Сикстинската капела и свръхзвуковия „Конкорд“ и в същото време, благодарение на своята памет и съзнание, човешкият мозък може да измъчва, да терзае човек, да не му дава минутка покой и единствено смъртта може да го избави от такова мъчение.

Смърт… Забрава… Безпаметност… — И най на края покой… Това бе накарало Кийт да сложи тази вечер край на живота си.

Скоро ще трябва да се върне в радарната зала. До края на смяната оставаха няколко часа и той си даде дума да приключи дежурството си. Сам не знаеше защо, просто смяташе, че така е редно, той винаги всичко беше вършил съвестно. Съвестното отношение към работата беше семейна черта: типична за него и за брат му Мел.

Но когато дежурството свърши и той се отърси от последното си служебно задължение, ще отиде към хотел „О’Хейгън“, където се бе регистрирал рано следобед. Необезпокояван от никого, без да губи време, ще нагълта четиридесет капсули „Нембутал“, които лежаха в малка кутийка в джоба му. Той бе събирал капсулите по една, по две през последните месеци. Предписваха му ги за сън и от всяка опаковка, която аптекарят на Натали му изписваше, той си заделяше и укриваше половината. Преди няколко дни отиде в една библиотека и провери в справочника по клинична токсикология дали количеството „Нембутал“, което си бе приготвил, превишава смъртоносната доза.

Смяната му ще завърши в полунощ. Малко след това ще глътне хапчетата и ще заспи последния си сън.

Погледна часовника си. Беше почти девет. Да се връща ли в радарната зала? Не, нека остане още малко. Искаше да се върне спокоен, за да могат нервите му да издържат на всичко, което последните часове от дежурството му предложат. Отново разгледа ключа от хотелската стая. Стая 224. В тези цифри имаше странно съвпадение. Номерът на случайно избраната стая окончава на 24. Има хора, които вярват в номерологията, в тайното знамение на цифрите. Кийт не беше от тях, но последните две цифри, предшествувани от едно „2“ показваха, че цифрата 24 се явява за втори път в неговия живот.

Първият път цифрата 24 беше дата преди година и половина. Очите на Кийт се замъглиха, както винаги, когато си спомняше за този ден. Тази дата бе запечатана с болка и чувство за вина в паметта му. От този ден се отприщи тъмният мрак на неговия дух, тоталното му отчаяние. Заради тази дата той се готвеше да сложи край на живота си.

Летен ден, утро. Четвъртък, 24 юли.

Беше ден само за поети, за влюбени и за фотографи на цветни снимки, ден, какъвто хората пазеха дълго в паметта си и след много години, когато искаха да си спомнят нещо красиво, те се връщаха към него като към изрезка от стар албум. В Лийзбърг, щата Вирджиния, недалеч от историческото място Харпърд Ферид, при изгрев небето беше ясно — в сводките за времето бе отбелязано CAVU, което на езика на авиацията означаваше таван и видимост неограничени. Чак след обяд се появиха малки пухкави бели облачета. Слънцето грееше, но не прежуряше. От планините Блу Ридж полъхваше лек ветрец и носеше аромат на орлови нокти.

На път за работа тази сутрин, шофирайки към Центъра за ръководство на въздушното движение в Лийзбърг, Кийт Бейкърсфелд видя храсти, цъфтящи диви рози, спомни си едно стихче от Кийтс, което беше учил в училище: „О, лято, пъстроцветно!“ Стори му се подходящо за ден като днешния. Пресече границата с Вирджиния — от Адъмстаун, щата Мериланд, където той, Натали и двамата им сина бяха наели чудесна малка къща. Гюрукът на фолксвагена му беше свален. Пътуваше спокойно, радваше се на свежия въздух и слънцето, когато и пред него се появиха познатите ниски модерни постройки на Центъра за ръководство на въздушното движение. Не се чувствуваше напрегнат, както друг път. По-късно неведнъж се питаше дали това не беше причината за последвалите събития.

Дори в оперативното крило — здание с плътни стени, без прозорци, където дневна светлина никога не проникваше — Кийт имаше чувството, че сиянието на летния ден някак си бе успяло да проникне и във вечната тъма. Сред седемдесетте дежурни диспечери се усещаше някакво чувство на лекота, противно на потискащото напрежение през повечето работни дни. Една от причините вероятно бе по-слабата натовареност на движението във въздуха поради ясното време. Множество нетърговски самолети — частни, военни, дори няколко лайнера — работеха на VFR, т.е. на принципа на пряката видимост, и нямаха нужда да се свързват често по радиото с Центъра за РВД.

Центърът за ръководство на въздушното движение „Вашингтон“ в Лийзбърг беше ключова контролна точка. Той следеше въздушното движение в шест източни крайбрежни щата. Контролираната зона надхвърляше сто хиляди квадратни мили. В рамките на тази зона всеки самолет, който излиташе по прибори от кое да е летище, попадаше веднага под ръководството и наблюдението на центъра в Лийзбърг. Центърът го ръководеше до края на полета му или докато напуснеше зоната. За всеки самолет, влязъл в зоната, веднага постъпваше информация от някои от дванадесетте подобни центрове, разхвърляни из целите Съединени щати. Центърът в Лийзбърг бе един от най-активните. Той наблюдаваше южния край на Североизточния коридор, който бе с най-интензивната дневна натовареност в света.

Макар и странно, Лийзбърг бе далеч от какво да е летище и на четиридесет мили от летището във Вашингтон, район Колумбия, затова центърът носеше неговото име. Самият център, разположен в провинцията на Вирджиния, представляваше група от ниски модерни здания, от три страни заобиколени с просторни нивя. Недалече шуртеше малко поточе, Бул Рън, останало навеки в историята като полесражение на две битки по време на гражданската война. Веднаж след работа Кийт Бейкърсфелд се разходи до поточето, размишлявайки върху странната, изпълнена с превратности съдба на Лийзбърг в миналото и сега.

Тази сутрин, въпреки ясното и слънчево време навън, работата в просторната, подобна на катедрала диспечерска апаратна вървеше както винаги. Помещението — по-голямо от футболно игрище — бе слабо осветено, за да се виждат ясно десетките радарни екрани, подредени в редици над тях с козирки. Първото нещо, което поразяваше всеки новодошъл, бе шумът. От огромните изчислителни машини, прилежащата им електронна апаратура и автоматични телетипи, където постъпваха и се обработваха данните за полетите, се носеше непрестанно жужене и тракане. А от десетките диспечерски постове, където на различни честоти се раздаваха указания на пилотите, долиташе неясен човешки говор. Тракането на машините и човешкият говор се преливаха, превръщайки се в постоянен шум, който проникваше навсякъде, но странно се приглушаваше от акустичните, звукопоглъщащи стени и тавани.

Над диспечерите по протежение на цялата апаратна минаваше един мост за наблюдение, където понякога водеха посетители. Оттам погледнато, работата на диспечерите наподобяваше на фондова борса. Диспечерите рядко хвърляха поглед към моста, свикнали да пренебрегват всичко, което би отклонило вниманието им от екрана. И тъй като твърде рядко някои привилегировани личности идваха на посещение, диспечери и външни хора рядко се срещаха. Така работата беше не само напрегната, но и монашеска — в центъра не работеше ни една жена.

Кийт свали сакото си и влезе в диспечерската апаратна по снежнобяла риза, което представляваше нещо като неофициална униформа за всички диспечери. Защо беше така, никой не знаеше — правило за това не съществуваше, но диспечерите по негласно споразумение почти винаги носеха бели ризи. Кийт се запъти към своето място и неколцина негови колеги приятелски му кимнаха с „добро утро“. Поради внезапното чувство за напрежение, което обхващаше всеки, щом влезеше в диспечерската апаратна, бе станало нормално да поздравяваш само с леко кимване или с бързо „здрасти!“, а често пъти нямаше дори време за това.

Кийт работеше в зоната Питсбърг — Балтимор, която обикновено се наблюдаваше от трима души. Кийт бе радарен диспечер: той поддържаше връзка със самолетите и им даваше указания по радиото. Двамата му помощници събираха информации за полетите и поддържаха контакт с летищата. Старши диспечерът координираше работата на тримата. Днес в екипа работеше и стажант-диспечер, когото Кийт обучаваше от няколко седмици насам.

Заедно с Кийт влязоха още няколко диспечери, всеки заставаше няколко минути зад колегата си, когото трябваше да смени, докато „запечати картината“. Така беше пред всички контроли постове в диспечерската апаратна.

Изправен в своя сектор зад колегата си, чието дежурство свършваше, Кийт усети как сетивността му се изостря и как съзнателно се усилва мозъчната му дейност. В продължение на следващите осем часа, с изключение на две малки почивки, мозъкът му трябваше да работи с това напрежение.

Направи му впечатление, че въпреки хубавото време, движението в този час от деня не беше особено напрегнато. На тъмната повърхност на екрана блестяха около петнайсет яркозелени точици или „мишени“, както ги наричаха радарните диспечери, обозначаващи местоположението на самолета във въздуха. Един „Конвеър“–440 на компанията „Алигъни“ на 800 фута височина наближаваше Питсбърг. Зад него на различни височини летяха един ДС–8 на „Нешънъл еърлайнз“, един 727 на „Американ еърлайнз“, два частни самолета — „Лиър“ и „Феърчайлд“ Ф–27 — още един на „Нешънъл“, този път „Електра“. Още няколко полета, забеляза Кийт, щяха всеки момент да се появят на екрана или от други сектори, или от летището „Френдшип“ във Балтимор. В противната посока с направление към Балтимор летяха един „Делта ДС–9“, който скоро щеше да се поеме от кулата на летище „Френдшип“. Следваха един самолет на „ТУА“, един „Мартин“ на „Пиедмон еърлайнз“, още два частни, още два на „Юнайтид еърлайнз“ и един „Мохок“. Дистанцията между самолетите в хоризонтал и вертикал беше задоволителна. Като че ли само двете машини на „Юнайтид“ бяха малко близко, помисли си Кийт. Сякаш прочел мислите му, диспечерът, който все още командуваше екрана, даде инструкции на задния самолет леко да промени курса си.

— Запомних картината — спокойно каза Кийт. Колегата му кимна и се отдалечи.

Старши диспечерът на Кийт — Пери Йънт — надяна слушалките си над главата на Кийт и се наведе над него, за да провери сам какво е положението във въздуха. Пери бе висок, слаб негър, няколко години по-млад от Кийт. Имаше бърза и всепоглъщаща памет и умееше да съхранява в ума си всевъзможни данни за полетите и след това да ги възстановява на части или в цялост с точността на изчислителна машина. В трудни минути присъствието на Пери действуваше окуражително и успокоително.

Кийт вече бе приел няколко нови полета и предал няколко самолета на съседни контролни центрове, когато Пери се докосна до рамото.

— Кийт, днес наблюдавам два екипа — този и съседния. С един човек сме по-малко. При тебе всичко е наред в момента, нали?

Кийт кимна.

— Прието. — Той предаде наставления на един Боинг-727 на „Ийстърн“ и посочи към стажант-диспечера Джордж Уолас, който седеше до него. — Джордж е при мен, той ще ме наблюдава.

— О’кей! — Пери Йънт свали слушалките си и се придвижи към съседния екран. Подобни неща се бяха случвали и друг път и диспечерите се справяха без усилие. Пери и Кийт работеха заедно вече няколко години и можеха спокойно да се доверяват един на друг. Кийт се обърна към стажанта:

— Джордж, опитай се да запомниш картината!

Джордж Уолас кимна и се приближи до екрана. Беше около двадесет и пет годишен и стажуваше вече втора година. Преди това бе изкарал военната си служба в авиацията. Проявяваше се като момче с бърз и подвижен ум и умееше да запазва самообладание при тревожни ситуации. След около седмица щяха да го направят пълноправен диспечер, макар и сега да бе практически напълно подготвен да поеме самостоятелно този пост.

Кийт нарочно остави един БАС-400 на „Американ еърлайнз“ и един Боинг-727 на „Нешънъл“ да се доближат повече от допустимото. Беше готов за светкавични инструкции, ако разстоянието станеше критично. Джордж Уолас моментално забеляза нередността и предупреди Кийт.

Този вид непосредствени тестове бяха единственият сигурен начин да се провери способността на един нов диспечер. Също така, когато стажантът сам наблюдаваше екрана, даваха му се възможности да прояви съобразителност и сам да се справи със ситуацията. В такива моменти обучаващият диспечер бе задължен да стои спокойно, да стиска палци и да се облива в пот. Все едно, беше казал някой, че „висиш във въздуха, вкопчил нокти в тухлена стена“. Беше много важно кога ще се намеси — нито прекалено рано, нито прекалено късно. Ако инструкторът се намесеше не навреме, можеше да се подкопае самочувствието на стажанта и един потенциално добър бъдеш диспечер да изгуби вяра в себе си. От друга страна, ако инструкторът не съумееше да се намеси навреме, във въздуха можеше да се получи страхотна катастрофа.

Рисковете и нервното напрежение бяха толкова големи, че повечето диспечери отказваха да обучават стажанти. Обикновено изтъкваха, че нито получават официално признание, нито пък им заплащат за това. А случеше ли се произшествие, инструкторът изцяло носеше отговорността. Струваше ли си да поемат толкова допълнително напрежение и отговорност за нищо?

Кийт обаче с удоволствие приемаше стажанти и проявяваше търпение при обучението им. Въпреки че самият той често се потеше и трепереше от страх, вършеше тази работа, защото чувствуваше, че е необходима. В момента той лично се гордееше с постиженията на Джордж Уолас.

— Ще накарам „Юнайтид“ 284 да завие вдясно, докато дадете нова височина на „Мохок“ — спокойно каза Уолас. Кийт кимна с глава и натисна бутона на микрофона.

— Полет 284 на „Юнайтид еърлайнз“. Тук е Центърът „Вашингтон“. Завой вдясно, курс 06–0.

Отговорът дойде незабавно.

— Център „Вашингтон“. Тук е „Юнайтид“ 284. Прието. 06–0.

На екрана яркозелената точка започна да пулсира, когато „Юнайтид“ 284 пое новия си курс.

Под диспечерската апаратна в една стая, изпълнена с рафтове от множество бавновъртящи се магнетофони, се записваха разговорите между земята и въздуха — за прослушване, ако станеше нужда. Всеки разговор от всеки пост в диспечерската апаратна се записваше и съхраняваше; периодически някои ленти се прослушваха контролно от старши диспечерите. Никой диспечер не знаеше кога неговите разговори ще бъдат прослушани за анализ. На вратата на магнетофонната апаратна с чер хумор бе написано: „Внимание! Големият брат ви подслушва!“

Пери Йънт се появяваше от време на време. Продължаваше да контролира двата екрана и се задържаше дълго, за да проследи положението във въздуха. Явно бе доволен от екрана на Кийт, затова оставаше по-малко при него, отколкото на съседния пост, където често изникваха трудности. Около 10 часа напрежението във въздуха започна леко да спада, но малко преди обед щеше отново да се увеличи — след 10,30 часа Кийт и Джордж Уолас си размениха местата. Стажантът застана пред екрана, а Кийт го наблюдаваше отстрани. Нямаше нужда от намеса. Младият Уолас действуваше умно и компетентно. Доколкото позволяваше обстановката, Кийт се отпусна.

В единадесет без десет на Кийт му се наложи да отиде до тоалетната. През последните месеци на няколко пъти прекара стомашен грип, боеше се, че започва нова атака. Махна към Пери Йънт. Той кимна.

— Джордж справя ли се?

— Не по-зле от ветерана — отвърна Кийт достатъчно високо, за да чуе Джордж.

— Аз ще наглеждам — каза Пери, — ти върви, Кийт.

— Благодаря!

Кийт отбеляза в дневника времето, в което излиза. Пери драсна инициалите си в следващата графа, поемайки отговорността за работата на Уолас. След няколко минути, когато Кийт се върне, щеше да се повтори същата процедура.

Излизайки от апаратната, Кийт Бейкърсфелд забеляза, че старши диспечерът изучава екрана, сложил леко ръка на рамото на Джордж Уолас.

Тоалетната се намираше на горния етаж. През матиралото стъкло проникваше блясъкът на слънчевия ден. Като свърши, Кийт се наплиска с вода и отвори прозореца. Дали времето е все така хубаво, както сутринта? — помисли си Кийт. Беше все така прекрасен ден.

От прозорчето на задната стена на зданието, отвъд служебния двор, той видя зелени поляни, дървета и диви цветя. Беше станало по-горещо. Във въздуха се носеше сънливото жужене на насекоми.

Кийт продължи да гледа навън — не му се искаше да се раздели със сияйната слънчева светлина и да се върне в полумрака на диспечерската апаратна. Напоследък често го обхващаха подобни настроения — дори доста често — и ако трябваше да признае честно пред себе си, не му се връщаше не заради тъмнината, а заради силното напрежение на работата. А имаше време, когато напрежението и трудностите в професията му, все така безмилостни както и сега, не му правеха никакво впечатление. Сега обаче той ги усещаше и понякога трябваше да се насили, за да ги превъзмогне.

Докато Кийт Бейкърсфелд стоеше на прозореца и мислеше, един Боинг 727 на „Нортуест Ориент“ на път от Минеаполис-Сент Пол — приближаваше към Вашингтон. В салона на самолета стюардесата се бе навела към един възрастен пътник. Лицето му бе станало пепелявосиво, нямаше сили да проговори. Стюардесата реши, че е изкарал или в момента прекарва сърдечна криза. Тя забърза към кабината да съобщи на командира. Секунди по-късно, действувайки по инструкции на командира, първият пилот на самолета поиска от Центъра за ръководство на въздушното движение „Вашингтон“ специално разрешение за аварийно кацане на националното летище във Вашингтон.

Неведнъж Кийт си мислеше, както се замисли и сега, колко ли още години ще може да измъчва и напряга уморения си мозък. Работеше като диспечер вече петнайсет години. А бе едва на тридесет и осем.

Най-мъчителното беше, че тази работа изтощава умствено човека и на четиридесет и пет-петдесет той е вече старец, а до пенсия трябваше да се влачи още десетина-петнайсет години. За мнозина от въздушните диспечери тези последни години бяха изтощителни и непосилни и те не доживяваха до пенсия.

Кийт знаеше, знаеха и другите диспечери, беше и отдавна официално признато, че напрежението на тяхната работа изтощава човешкия организъм. А папките на лекарите, които следяха здравето на авиационния персонал, бяха набъбнали от такива примери. Сред болестите, които се явяваха непосредствено в резултат от диспечерската работа, бяха нервно изтощение, инфаркти, стомашните язви, тахикардия, психическите разстройства и още много други по-малко тежки заболявания. Множество изтъкнати лекари в своите научни изследвания потвърждаваха и обосноваваха тези заболявания. Един от тях бе писал: „Диспечерът ще прекарва нервни, безсънни часове всяка нощ, потънал в мисли, как ли за бога бе успял да предотврати сблъскването на самолетите във въздуха. Днес бе успял да се размине с катастрофата, но ще има ли същия късмет утре? Постепенно нещо вътре в него — физически, душевно, а най-често и двете — неизбежно ще почне да се руши.“

Въоръжено с тези данни, Федералното управление на авиацията се бе обърнало към Конгреса с предложение въздушните диспечери да се пенсионират след петнадесет или двадесетгодишна служба. Двадесетгодишен стаж, по мнението на лекарите, се равняваше на четиридесет години в друга професия. Федералното управление на авиацията отправи предупреждение към законодателните органи, че от тяхното решение зависи безопасността на пътуващите по въздуха граждани. На диспечери, прекарали пред радара повече от двадесет години, не бива да се разчита. Конгресът, спомни си Кийт, не обърна внимание на това предупреждение и отказа да внесе законопроект.

По-късно назначената от президента специална комисия също се изказа против съкратения стаж на диспечерите, а на Федералното управление на авиацията казаха да прекрати всякакви опити в тази насока. И сега официално нищо не се вършеше. По свой път обаче Кийт знаеше, че хората от ФУА във Вашингтон са убедени, че трябва да се продължи борбата; те дори предричаха, че въпросът ще се постави отново само след като по вина на уморен диспечер стане катастрофа във въздуха и се вдигне обществено недоволство и шум в пресата.

Мислите на Кийт отново се върнаха към зелените поля пред него. Днес наистина бе славен ден. Полята бяха така примамливи, дори гледани от прозореца на тоалетната. Прииска му се да излезе и да се изтегне на слънцето. Но, уви, беше невъзможно. Реши, че е време да се върне в диспечерската апаратна. Ще се върне, още един миг само.

Боингът 727 на „Нортуест Ориент“, по указание на Центъра „Вашингтон“, започна да снижава. На всички машини, които летяха по-ниско, бе спешно заповядано да променят курса или да кръжат на безопасно разстояние. Сред растящото движение във въздуха бе прочистен наклонен коридор, в който трябваше да се спусне самолетът. Кулата на летището във Вашингтон бе алармирана. Тя щеше да поеме самолета, след като той излезе от зоната за наблюдение на Центъра „Вашингтон“. В този момент отговорността за полета на „Нортуест Ориент“ и останалите машини ръководеше съседното отделение до Кийт, наблюдавано от младия негър Пери Йънт.

Петнадесет самолета с различни скорости, възлизащи общо на 7 500 мили в час, сновяха в малко въздушно пространство от няколко мили. Те всички трябваше да летят на определено разстояние един от друг. През тях спешно и безопасно трябваше да се прокара боингът.

Подобни ситуации се случваха по няколко пъти на ден. В лошо време те ставаха по няколко пъти на час. Понякога извънредни обстоятелства възникваха едновременно и диспечерите ги номерираха ИО-1, ИО-2, ИО-3.

Пери Йънт — спокоен, уверен и сръчен, както винаги, откликна с вещина и опит на създадената ситуация. Работейки с другите в сектора, той координираше инструкциите при извънредни обстоятелства, спокойно, с равен глас, така че никой случайно попаднал човек не би разгадал от неговия тон, че се решава въздушно произшествие. Другите самолети не можеха да чуят указанията, давани на самолета на „Нортуест Ориент“, който бе преминал на отделна радиочестота.

Всичко вървеше добре. Самолетът се спускаше по указания курс. След няколко минути извънредната ситуация щеше да бъде ликвидирана. Въпреки напрегнатата обстановка Пери Йънт намери време да погледне и на съседния екран — от който не трябваше да отделя вниманието си, — за да провери работата на Джордж Уолас. Всичко изглеждаше нормално, но Пери щеше да се чувствува по-спокоен, когато Кийт Бейкърсфелд се върне на мястото си. Погледна към вратата. От Кийт все още нямаше следа.

Кийт продължаваше да стои на отворения прозорец, любуваше се на полята на Вирджиния и си мислеше за Натали. Въздъхна. Напоследък помежду им се бяха появили разногласия заради неговата работа. Имаше някои моменти, които жена му не можеше да разбере. Натали се тревожеше за здравето на Кийт. Искаше той да се откаже от тази работа, да напусне и да избере някоя друга професия, докато все още са млади и докато не е загубил окончателно здравето си. Сега той осъзна, че бе грешил, доверявайки на Натали какво става с другите диспечери, които от напрегнатата работа преждевременно остаряваха и заболяваха. Натали се тревожеше, и не без причина, но той си имаше съображения и не можеше да напусне работата си, не искаше да махне с ръка на толкова години обучение и опит — съображения, които Натали трудно можеше да разбере, може би не само Натали, а всяка друга жена.

Над Мартинзбърг, Западна Вирджиния, на около триста мили северозападно от Центъра „Вашингтон“ един частен четириместен самолет „Бийч Бонанса“, летящ на седемстотин фута височина, напусна въздушно трасе V166 и навлезе в трасе V44, Малкият самолет, който видимо се идентифицираше по опашката, подобна на пеперуда, летеше със скорост 175 мили в час по посока Балтимор. В него пътуваше семейство Редфърн — Ървинг Редфърн, инженер-икономист, съпругата му Мери и двете им деца — Джеръми на десет години и Валери — на девет.

Ървинг Редфърн беше внимателен и прецизен човек. Днес в ясното време би могъл да лети само на визуално управление. Той реши обаче, че е по-благоразумно да лети по прибори и напускайки летището в своя град Чарлстън, Западна Вирджиния, той навлезе във въздушното трасе и държеше връзка с центровете за ръководство на въздушно движение. Само преди няколко минути Център „Вашингтон“ му даде нов курс по въздушно трасе V44. Той изпълни указанията и стрелката на магнитния му компас, която леко вибрираше, бавно се успокои. Семейството пътуваше за Балтимор отчасти защото Ървинг имаше работа, но и за удоволствие — канеха се тази вечер да отидат на театър. Докато бащата бе съсредоточен в пилотирането, децата и майката весело разговаряха какво ще си поръчат за обяд на летище „Френдшип“.

Диспечерът от Център „Вашингтон“, дал последните инструкции на Ървинг Редфърн, бе Джордж Уолас — почти квалифицираният стажант, който все още запълваше отсъствието на Кийт Бейкърсфелд пред екрана. Джордж веднага бе засякъл самолета на Редфърн на своя екран още щом се появи като ярка зелена точка, много по-мъничка от останалите и много по-бавно подвижна. Никакви машини не летяха до малкия самолет и той, изглежда, можеше спокойно да се движи напред. Старши диспечерът Пери Йънт в този момент отново се бе върнал към съседния сектор. Той помагаше там да се отстранят по-бързо последиците от разстройството на графика, предизвикано от извънредното кацане на боинга на „Нортуест Ориент“, сега вече безопасно поет от кулата на националното летище. От време на време Пери хвърляше поглед към Джордж, дори веднаж се провикна: „Всичко наред ли е?“ Джордж кимна, макар че бе започнал да се изпотява. Пренапрежението, което винаги настъпваше около обед, днес като че ли започна по-рано.

Без знанието на Джордж Уолас, на Пери Йънт или на Ървинг Редфърн един реактивен тренировъчен самолет Т-33 на въздушните сили на националната гвардия кръжеше в момента на няколко мили северно от въздушно трасе V44. Т-33 беше от базата на летище Мартин, близо до Балтимор, и неговият пилот, служещ в националната гвардия на име Ханк Нийл, се занимаваше с препродажба на автомобили.

Сега лейтенант Нийл провеждаше военната си преподготовка без откъсване от работа и сам изпълняваше тренировъчен полет с виражи. Тъй като имаше заповед да лети в строго определена зона, северозападно от Балтимор, никой не бе уведомен за този полет. Център „Вашингтон“ нямаше сведения, че Т–33 се намира във въздуха. Това не би имало значение, ако на Нийл не му бе доскучало да изпълнява заповедта и да спазва определената зона, ако не беше небрежен пилот. Докато лениво описваше кръгове, той от време на време поглеждаше през прозореца си и забеляза, че се е отклонил леко на юг, а всъщност той се бе врязал дълбоко в друг район. Само преди минути навлезе в зоната, контролирана от Джордж Уолас. Самолетът се появи на екрана на Уолас като зелена точка, малко по-голяма от самолетчето на семейство Редфърн. Един по-опитен диспечер веднага би разбрал какво представлява тази точка, но Джордж, зает с други самолети, все още не бе обърнал внимание на внезапно появилия се неидентифициран сигнал.

В този момент лейтенант Нийл, летящ на височина петнадесет хиляди фута, реши да завърши своя пилотаж: с няколко акробатични изпълнения — два лупинга, няколко бавни преобръщания и да се върне в базата. Той рязко свърна своя Т-33, описа кръг и погледна по правило дали има самолети над и под него. В този момент още повече се приближи към трасе V44.

Жена му не можеше да разбере, мислеше си Кийт, че човек не може безотговорно, по прищявка, пък дори и да иска да се раздели с работата си, още повече когато има да издържа семейство, да дава образование на децата. Особено когато вещината и умението, които с търпение си натрупвал в своята работа, не можеш да използуваш другаде. Съществуват служби, където чиновниците могат да преминават от едно място на друго и навсякъде да прилагат своето професионално умение. За въздушните диспечери това бе невъзможно. Тяхната квалификация нямаше приложение в частната индустрия и никой не би ги взел на работа.

Съзнанието, че се намираш в капан, а това си беше точно така, носеше разочарование, което се трупаше към другите разочарования. Парите бяха едни и същи. Когато си млад, изпълнен с ентусиазъм, когато гориш от желание да работиш в авиацията, щатните таблици за въздушните диспечери изглеждат сносни и дори високи. Едва по-късно ти става ясно колко нищожни са тези заплати в сравнение с високоотговорната работа. Пилотите и въздушните диспечери са днес най-квалифицираните професии в авиацията. И все пак пилотите получават тридесет хиляди долара годишно, докато таванът на един старши диспечер е едва десет хиляди. Никой не мислеше, че пилотите могат да получават по-малко, но дори пилотите, които се славят със своя егоизъм и себелюбие, твърдяха, че диспечерите трябва да имат по-високи заплати.

За разлика от другите професии диспечерите не можеха да се стремят към повишение, старши диспечерските места бяха няколко и само неколцина щастливци можеха да се доберат до тях.

И въпреки всичко… Ако не си безразсъден или безотговорен — а сред диспечерите нямаше такива поради естеството на тяхната професия, — не можеш да напуснеш работата си току-така. Затова Кийт реши, че няма да изостави своя диспечерски пост. Ще трябва отново да поговори с Натали: за добро или лошо тя трябваше да се примири — за промени беше вече късно. Нямаше намерение на тази възраст да си пробива тепърва път в живота.

Наистина трябва да се връща. Погледна към часовника си и виновно осъзна, че петнадесет минути бяха изминали, откакто напусна диспечерската апаратна. За част от времето той прекара в мечти — нещо, което рядко правеше, и вероятно днес то се дължеше на упойващото въздействие на летния ден. Кийт затвори прозореца, излезе в коридора и забърза надолу към апаратната.

Високо над областта Фредерик, щата Мериленд, лейтенант Нийл изправи своя Т–33 и полетя напред. Той хвърли небрежен поглед навън и не забеляза други самолети. Започвайки първия си лупинг и полутоно — той се гмурна остро надолу.

Веднага щом като влезе, Кийт почувства, че темпото на работата се е изменило. Шумът от гласовете бе станал по-силен. Диспечерите бяха погълнати в екраните си и не поглеждаха встрани — както тази сутрин, когато идваше на работа. Кийт се разписа в дневника, отбеляза времето, и застана зад Джордж Уолас, за да запомни картината, а очите му се мъчеха да привикнат с полумрака на апаратната след ярките слънчеви лъчи навън. Джордж промърмори „Здрасти!“, когато Кийт се върна, и продължи да дава наставления на самолетите във въздуха. Щом запомни картината Кийт, ще смени Джордж и ще заеме неговото място. Може би не беше зле, помисли си Кийт, Джордж да остане сам за малко — това ще повиши самочувствието му. От съседния сектор Пери Йънт забеляза връщането на Кийт.

Кийт изучи екрана с неговите движещи се светлинни точки — самолети, опознати от Джордж. Изведнъж ярка зелена неидентифицирана точка привлече вниманието му. Той рязко попита Джордж:

— Какъв е този самолет до „Бийч Бонанса“ 403?

Лейтенант Нийл привърши своя първи лупинг и полутоно, издигна се отново до петнадесет хиляди фута все още над областта Фредерик, макар и малко още по на юг. Той хоризонтира самолета си, след това рязко заби нос надолу и се гмурна за втория си лупинг.

— Какъв друг самолет? — Джордж Уолас проследи ръката на Кийт по екрана, пое въздух и изхриптя: — Господи боже!

С бързо движение Кийт грабна радиослушалките от Джордж и го бутна встрани. Превключи на нужната честота и натисна бутона:

— „Бийч Бонанса НС 403“. Тук център „Вашингтон“. Вляво от вас лети неопознат самолет. Завийте незабавно вдясно!

Т–33 на националната гвардия беше в най-ниската точка на гмуркането. Лейтенант Нийл дръпна лоста към себе си и като даде пълен газ, започна бързо и стремително изкачване. Точно над него се намираше мъничкият „Бийч Бонанса“ със семейство Ървинг Редфърн, който стриктно летеше по трасе V44.

В диспечерската апаратна… затаили дъх… безмълвни… молейки се… всички наблюдаваха приближаващите се яркозелени точки. Радиото изпращя.

— Център „Вашингтон“. Тук е „Бийч…“ — изведнъж връзката се прекъсна.

Ървинг Редфърн бе инженер-икономист. Той бе опитен пилот любител, но не и професионалист.

Един професионален пилот, получавайки указанието от центъра, моментално и рязко би свил самолета надясно. Той би доловил настойчивия глас на Кийт и щеше да действува без въпроси, без потвърждение — незабавно. Един професионален пилот би пренебрегнал всички дребни последствия от резкия завой, воден от най-главното и най-спешното — да избяга от близката опасност, която му подсказват указанията на центъра. Зад него в пътническия салон врящото кафе може да се разсипе, храната да се разпилее, дори леки наранявания не са изключени. Ще последват оплаквания, извинения, обвинения, може би дори разследване от Съвета на гражданската аеронавтика. Но с малко късмет биха могли да оцелеят. Бързото действие можеше да им помогне. Същото би помогнало и на семейство Редфърн.

Пилотите професионалисти, благодарение на тренировки и опит, имаха бързи и сигурни рефлекси. На Ървинг тези рефлекси му липсваха.

Той беше прецизен, учен човек, свикнал да мисли, преди да действува, и да следва точни правила. Първата му мисъл бе да потвърди указанията на центъра. Затова му отидоха две или три секунди — всичкото време, с което разполагаше. Т–33, издигайки се от лупинга, удари „Бийч Бонанса“ в лявата страна, накъса крилото, врязвайки се в метала. Т–33, фатално повреден, продължи нагоре за малко, докато предната му част се разпадна. Почти без да съзнава какво става — само за част от секундата лейтенант Нийл бе зърнал другия самолет — той катапултира от кабината и се отпусна, очаквайки парашута му да се разтвори. Под него, изгубил управление, въртящ се като свредел, „Бийч Бонанса“ със семейство Редфърн стремглаво падаше надолу.

Ръцете на Кийт трепереха, когато отново пое микрофона.

— „Бийч Бонанса“ НС 403! Тук Център „Вашингтон“. Чувате ли ме?

Устните на Джордж Уолас беззвучно помръдваха. Лицето му се бе изцедило от кръв.

Докато наблюдаваха с ужас, двете точки на екрана се сляха, силно припламнаха и после угаснаха.

Пери Йънт, почувствувал нещо нередно, веднага пристигна.

— Какво става?

Устата на Кийт беше пресъхнала.

— Катастрофа във въздуха.

И точно в тоя миг се разнесе кошмарният глас. Всички, които го чуха, биха дали мило и драго да не го чуват повторно, но този глас никога нямаше да се изличи от съзнанието им.

В обречения, въртящ се надолу „Бийч Бонанса“ Ървинг Редфърн продължаваше да седи на пилотското място — може би неволно, а може би с последни отчаяни усилия да направи нещо — той натисна бутона на своя микрофон. Радиото все още работеше…

В Център „Вашингтон“ заработи динамичният високоговорител, който Кийт беше включил, щом пое пулта. Първо говорителят изпука, после се разнесоха пронизителни, безумни, вледеняващи писъци. Всички диспечери обърнаха глави. Лицата им побледняха. Джордж Уолас хлипаше истерично. Старши диспечерите от съседните сектори се струпаха пред пулта. Изведнъж над тези писъци се чу отчетливо един-единствен глас, изплашен, изоставен, умоляващ. В началото думите не можеха да се разберат. Едва по-късно, когато магнитофонният запис на последната радиовръзка бе прослушан многократно, се разбра смисъла и се опозна гласът на деветгодишната Валери Редфърн:

— …Мамичко, татко… Направете нещо! Не искам да умирам… О, мили боже… Аз съм толкова добра, толкова послушна… Моля те, недей, не искам…

Като по милост връзката прекъсна.

„Бийч Бонанса“ се разби и изгоря близо до селцето Лисабон, щата Мериланд. Останките от четирите трупа бяха, неразпознаваеми и погребани в общ гроб.

Лейтенант Нийл благополучно се приземи с парашута си на пет мили разстояние от тях.

Тримата диспечери, свързани с катастрофата — Джордж Уолас, Кийт Бейкърсфелд и Пери Йънт, — бяха незабавно освободени от работа до края на следствието.

По-късно стажантът Джордж Уолас бе оправдан, тъй като по време на катастрофата не е бил квалифициран диспечер. Независимо от това той бе уволнен от държавната служба и му бе забранено да работи в авиацията.

Младият негър, старши диспечерът Пери Йънт понесе цялата вина. В продължение на дни и седмици комисията по разследването прослушваше ленти, разпитваше свидетели, преразглеждаше решения, които Йънт бе взимал за секунди в напрегнатите мигове; на края комисията се произнесе, че Йънт е трябвало да не отделя толкова време на самолета на „Нортуест Ориент“, а по-внимателно да наблюдава Джордж Уолас в отсъствието на Кийт Бейкърсфелд. Обстоятелството, че Пери Йънт изпълняваше двойно дежурство — което, ако не беше сговорчивата му натура, той можеше напълно да откаже, — комисията не взе под внимание. Йънт бе официално наказан и понижен в службата.

Кийт Бейкърсфелд бе напълно оправдан. Комисията положи усилия да изтъкне, че Кийт бе поискал разрешение за временно отлъчване от дежурство, че молбата му е била основателна и е спазвал правилата за отписване и вписване в дневника. Още повече че непосредствено при завръщането си е забелязал опасността от въздушна катастрофа и се е опитал да я предотврати. Комисията го похвали за бързата му мисъл и рефлекси, макар и опитът му да бе неуспешен.

Първоначално въпросът за времето, в което Кийт бе отсъствувал, не се повдигаше. Към края на следствието — усещайки как се развиват нещата за Пери Йънт — Кийт сам повдигна този въпрос, за да раздели вината с него. Любезно го изслушаха, но стана ясно за комисията, че това е рицарски жест и нищо друго. След като разбраха насоката на неговото изложение, не му позволиха да продължи. В крайния доклад на комисията за този опит на Кийт не се споменаваше нито дума.

Въздушните сили на националната гвардия проведоха свое разследване, в което доказаха, че лейтенант Хенри Нийл е виновен, тъй като, нарушавайки поради нехайство заповедта да се придържа в околностите на въздушната база Мидълтаун, е навлязъл със своя Т–33 в трасе V44 и е предизвикал злополука. След като обаче точното му местонахождение не можеше да се потвърди, не последваха никакви репресии. Лейтенантът продължи да препродава автомобили, а през неделните дни да лети.

Когато научи за решението на комисията, Пери Йънт получи нервен шок. Бе откаран в болница и поставен под грижите на психиатър. Явно вървеше към подобрение, но един ден получи по пощата от анонимен подател печатен бюлетин на калифорнийска дясна група, която се бореше и срещу гражданските права на негрите. Бюлетинът изопачаваше злобно трагедията на Редфърн. Той рисуваше Пери Йънт като некадърен тъпак, безотговорен и нехаен към гибелта на семейството. Целият случай, твърдеше бюлетинът, трябва да послужи като предупреждение към „добродетелните либерали“, които съдействуват на негрите да получават отговорни постове, за които нямат нужните умствени способности. Препоръчваше се чистка на всички негри, работещи като въздушни диспечери, „преди подобна трагедия да се повтори отново“.

По всяко друго време човек с интелигентността на Пери Йънт не би обърнал внимание на бюлетина. Би го приел като работа на маниаци, фанатици, както и беше. Но все още не-оздравял, той получи повторен шок. И би останал неопределено дълго в болнично лечение, ако правителствената комисия не бе отказала да му изплаща болничните разходи, изтъквайки, че болестта му не се е възобновила при травма, получена по време на работа. Йънт бе изписан от болницата, но не се върна в авиацията. Последното, което Кийт Бейкърсфелд чу за него бе, че работел в един пристанищен бар в Балтимор и пиел жестоко.

Джордж Уолас изчезна от хоризонта. Носеха се слухове, че се записал в армията, но в пехотата, а не във военновъздушните сили, и че имал сериозни неприятности с военната полиция. Чуваше се, че Уолас често участвувал в кавги и побоища, където правел всичко възможно да бъде битият. Слуховете не бяха потвърдени.

Що се отнася до Кийт Бейкърсфелд, за известно време изглеждаше, че животът му ще продължи, както преди. Когато разследването приключи, той бе върнат на работа: мястото и длъжността му останаха същите. Върна се отново в Лийзбърг. Колегите му, които знаеха, че участта на Кийт можеше лесно да сполети и тях, се държаха приятелски и съчувствено. В началото работата му тръгна добре.

След неуспешния си опит да повдигне въпроса пред комисията по разследването той не разкри пред никого — дори пред Натали, — че в онзи фатален ден се бе мотал дълго и безцелно в тоалетната. И все пак тази негова тайна често измъчваше мозъка му.

В къщи Натали бе любяща и внимателна, както винаги. Разбираше, че Кийт преживява душевна травма, от която човек трудно се възстановява, и се опитваше да се държи според настроението му: беше бъбрива и жизнена, когато усещаше, че това му е приятно, и мълчалива, когато той мълчеше. Насаме обясни поотделно на всеки един от синовете им, Брайън и Тео, защо и те трябва да бъдат внимателни със своя баща.

Кийт разбираше и оценяваше усилията на Натали, макар и по свой абстрактен начин. Вероятно тактиката й би успяла, но липсваше едно обстоятелство: въздушният диспечер имаше нужда от сън. Кийт малко спеше, а имаше нощи, когато осъмваше, без да мигне.

Щом заспиваше, му се явяваше един и същ сън със сцената в диспечерската апаратна, мигове преди катастрофата… сливащите се зелени точки на екрана, последните му указания по радиото… писъците… гласът на малката Валери Редфърн…

Понякога този кошмарен сън се явяваше в различни вариации. Когато Кийт тръгва към екрана, за да вземе слушалките от Джордж Уолас и да предаде тревожното предупреждение към Редфърн, изведнъж ръцете му се вдървяват, движенията му се забавят, сякаш се намира в безвъздушно пространство. Мозъкът му налудничаво повтаря: „Ако можеш бързо да се движиш, ще предотвратиш трагедията…“ И макар че се мъчи и бори с всички сили, винаги късно постига целта си. Друг път му се присънваше, че грабва веднага слушалките, но от гърлото му не излиза глас. Ако можеше да изрече поне една дума, едно предупреждение, щеше да е достатъчно да предотврати гибелта. И той напрягаше дробове, напъваше гласните си струни, но звук не излизаше.

Независимо от тези вариации кошмарът винаги завършваше по един и същи начин — с последния радиосигнал от „Бийч Бонанса“, който бе слушал толкова пъти по време на следствието. Той лежеше до спящата Натали вече разбуден, мислеше, спомняше си, мечтаеше за невъзможното — да промени вече случилите се неща, — после се боеше да не заспи, бореше се да остане буден, за да избяга от повторното мъчение на същия кошмарен сън.

И тогава, в самотата на нощта, съзнанието му се връщаше към откраднатите, безцелно пропиляни минути на прозорчето на тоалетната… критични минути, когато трябваше да се е върнал на поста си, но улисан в собствените си мисли, не го направи. Кийт знаеше — единствено той, — че истинската вина за трагедията на Редфърн бе негова, а не на Пери. Пери Йънт бе жертва на обстоятелствата. Пери беше приятел на Кийт, той се беше доверил на неговата съзнателност, че ще се върне веднага на поста си. А Кийт, макар и да знаеше, че приятелят му изпълнява двойно дежурство, че е двойно натоварен, се бави по-дълго и провали Пери. На края Пери Йънт бе обвинен вместо Кийт.

Пери бе изкупителната жертва.

Но Пери, макар и жестоко онеправдан, бе все още жив, а семейство Редфърн ги нямаше. Те бяха мъртви, защото Кийт потъна в мечти и се забави на слънцето, оставил полуобучения стажант да се справя с работата му. Нямаше и съмнение, че ако се беше върнал по-рано, щеше да забележи нарушителя Т–33 много преди да се приближи до самолетчето на Редфърн. Наистина той го забеляза, когато се върна, но твърде късно, за де помогне.

И така… отново и отново, час след час, по цели нощи съзнанието на Кийт, болно от мъка, неспирно се самообвиняваше, бичуваше, терзаеше. Най на края заспиваше от изтощение, но отново кошмарът го нападаше и той отново се събуждаше. Мисълта за Редфърн не го напускаше и през деня. Ървинг Редфърн, жена му и двете деца, които Кийт никога не бе виждал, го преследваха неумолимо. Присъствието на двамата му сина, живи и здрави, той приемаше като личен укор. Целият му живот, цялото му съществуване за него бе един жесток упрек.

Безсънните нощи и душевният тормоз скоро започнаха да се отразяват на работата му, реакциите му станаха бавни, решенията му колебливи. Няколко пъти в напрегнати ситуации Кийт изгубваше картината и трябваше да му помагат. След време забеляза, че го следят отблизо. Неговите старши диспечери знаеха от опит какво може да се случи и внимаваха да му помогнат в моменти на превъзбуда.

Викаха го при началниците на неофициални, дружески разговори, но нищо не излезе. По-късно, по внушение на Вашингтон и с негово съгласие, Кийт бе прехвърлен от Източното крайбрежие към Средния запад — на международното летище „Линкълн“ като радарен диспечер. Надяваха се промяната на обстановката да му подействува оздравително. Те отчитаха и това, че по-големият брат на Кийт — Мел — бе генерален директор на летището и може би неговият авторитет щеше да му повлияе укрепващо. Натали, която обичаше щата Мериленд, се прехвърли безропотно.

Но нищо не помогна.

Чувството за вина продължаваше да преследва Кийт. Не го напуснаха и кошмарите му; те растяха, приемаха различни форми, но в основата си оставаха същите. Заспиваше само с помощта на барбитурати, предписвани от един лекар, приятел на Мел.

Мел разбираше тежкото състояние на брат си, но не напълно. Кийт все още пазеше в тайна безцелното си шляене в тоалетната на Лийзбърг. След време, когато Мел забеляза, че положението на брат му се влошава, накара го да потърси помощта на психиатър, но Кийт отказа. Обяснението му беше просто. Защо трябва да търси лек, защо трябва изкуствено да приспива вината си, когато вината му е реална и нищо на земята и на небето, и нищо в клиничната психиатрия не може да я промени.

Кийт ставаше все по-потиснат и дори устойчивата натура на Натали започна да се бунтува срещу мрачните му настроения. Тя го виждаше, че не спи, но не знаеше нищо за неговите кошмари. Един ден го запита нервно и нетърпеливо:

— Нима цял живот ще трябва да жалим? Нима вече няма да се веселим, да се смеем, както преди? Ако смяташ така да я караш, знай едно — аз така не мога да живея и няма да позволя на Брайън и Тео да живеят в такава атмосфера.

Кийт не отговори и Натали продължи:

— И преди съм ти казвала — нашият живот, нашият брак, нашите деца са по-важни от твоята работа. Ако тази работа вече не ти е по силите и толкова те изморява — зарежи я, заеми се с нещо ново. Знам какво ще ми кажеш: че тук парите са повече, че ще се простиш с пенсията си. Това не е най-важното. Все някак си ще се справим. Аз не се боя от трудностите, Кийт Бейкърсфелд! Може малко да роптая, но няма да е много. И все пак ще е по-добре, отколкото е сега. — Тя едва сдържаше сълзите си, но продължи: — Предупреждавам те, повече не мога да издържам. Ако продължаваш да упорствуваш, ще останеш сам.

Това бе единственият случай, когато Натали намекна за възможна разруха на техния брак. И тогава за първи път на Кийт му хрумна мисълта за самоубийство.

По-късно тази мисъл се наби в главата му и прерасна в решение.

Вратата на тъмната съблекалня се отвори. Лампата светна. Кийт се върна от мислите си към реалността и присви очи от ярката светлина над главата си.

Бе влязъл един диспечер да използува редовната си почивка. Кийт остави настрана недокоснатите сандвичи, заключи долапчето си и влезе обратно в радарната зала. Колегата му го изгледа с любопитство. Никой не продума. Интересно, помисли си Кийт, дали военният KG-135 с прекъснатата радиовръзка вече е успял да кацне. Имаше шансове, дано самолетът и екипажът се бяха приземили благополучно. Поне така се надяваше Кийт. Искаше му се нещо хубаво да се случи някому тази вечер. Влизайки в залата, докосна ключа от хотелската стая в джоба си, за да се увери още веднъж, че е на място. Скоро щеше да му потрябва.

4

Измина почти час, откакто Таня Ливингстън се раздели с Мел Бейкърсфелд в централната зала на аерогарата. Въпреки многото неща, случили се междувременно, тя все още си спомняше как ръцете им се бяха докоснали и с какъв тон той й бе казал: „Това ще бъде повод да те видя още един път тази вечер.“

Таня искрено се надяваше, че Мел няма да забрави, и въпреки че трябваше да бърза за града, ще намери време да й се обади.

„Поводът“, за който спомена Мел — сякаш му бе нужен повод, — бе любопитството му към съобщението, което получи Таня в кафенето: „На борда на Полет 80 има пътник без билет. Викат ви! Както разбирам, този път ще имате работа с професионалист“ — беше й съобщил служител от „Транс Америка“. И той се оказа прав.

Таня се върна в малкия салон, зад гишетата на „Транс Америка“, където бе успокоявала неотдавна разстроената касиерка Патси Смит. Сега вместо Патси пред Таня стоеше дребна стара дама от Сан Диего.

— Вие не за първи път пътувате гратис, нали? — запита Таня.

— О, миличка, разбира се. Доста често.

Малката стара дама се беше отпуснала удобно в креслото със скръстени ръце в скута си, от които се подаваше бяла дантелена кърпичка. Беше облечена в черно, със старомодна блуза с висока яка и приличаше на почтена пра-прабаба, запътила се за църква. А бе хваната, че пътува нередовно, без билет от Лос Анжелос за Ню Йорк.

Пътници без билет, Таня бе прочела някъде, съществували още в 700 година преди новата ера по корабите на финикийците, които бродели по Източното Средиземноморие. По това време наказанието за нередовен пътник било смърт — възрастните ги изкормвали живи, а децата ги изгаряли на жертвени клади.

Оттогава наказателните мерки бяха станали по-меки, но числото на гратисчиите не бе намаляло.

Интересно, чудеше се Таня, дали освен някои служители в авиацията хората знаят до какви огромни размери достигна „епидемията от гратисчии“, откакто се появиха реактивните самолети, и изведнъж нарасна броят на пътниците и скоростта на полетите. Едва ли. Авиокомпаниите полагаха усилия да държат това в тайна, опасявайки се, че ако фактите добият гласност, броят на нередовните пътници моментално ще скокне. Но имаше хора, които разбираха колко е лесно да си гратисчия — сред тях бе и малката стара дама от Сан Диего.

Тя се казваше Мисис Ейда Куонсет. Таня провери самоличността й по застрахователната карта и Мисис Куонсет несъмнено би стигнала Ню Йорк безпрепятствено, ако не бе допуснала малка грешка. Тя доверила на своя съсед в самолета, че лети без билет, и той съобщил на стюардесата. Стюардесата докладвала на командира, който на свой ред съобщил по радиото, и на летище „Линкълн“ чакаха касиер и охрана, за да свалят малката стара дама от борда. Доведоха я при Таня, в чиито задължения влизаше и това, да се разправя с гратисчиите, ако имаха късмет да ги хванат. Таня опъна стегнатата си униформена пола с привичен жест.

— Добре, аз мисля, че трябва да ми разкажете всичко.

Възрастната жена леко разтвори ръце.

— Знаете ли, аз съм вдовица. А дъщеря ми е омъжена в Ню Йорк. Понякога се чувствувам самотна и ми се иска да я видя. И тогава отивам в Лос Анжелос и взимам самолета за Ню Йорк.

— Как така? Без билет?

Мисис Куонсет я изгледа възмутено.

— Но, милинка, естествено. Аз нямам възможност да си купя билет. Живея от социална застраховка и от нищожната пенсия на покойния ми съпруг. Мога да си позволя само да си платя автобуса от Сан Диего до Лос Анжелос, и това е всичко.

— А автобуса поне плащате ли си?

— Разбира се. Там кондукторите са много строги. Веднъж се опитах да си купя билет само до първата спирка и да продължа по-нататък, но те проверяват във всеки град и откриха, че билетът ми е невалиден. Държаха се ужасно неприятно. Не са етични като служителите в авиокомпаниите.

— Любопитно ми е — запита Таня, — защо не използувате летището в Сан Диего?

— О, миличка, боя се, че там добре ме познават.

— Искате да кажете, че там вече са ви хващали?

Малката стара дама сведе глава.

— Да.

— Пътували ли сте гратис и с други компании? Не само с нашата?

— О, разбира се. Но най-обичам „Транс Америка“.

Таня се опитваше да запази строгия си вид, макар да й беше трудно: разговорът звучеше така, сякаш ставаше дума за невинна разходка до съседния магазин. Все пак лицето й стана безпристрастно, когато запита:

— Мисис Куонсет, а защо най-харесвате пътуването с „Транс Америка“?

— Ще ви кажа. В Ню Йорк те винаги постъпват много разумно. След като погостувам на дъщеря си една-две седмици и реша да се връщам в къщи, отивам в канторите ви в Ню Йорк и им разказвам всичко.

— Как, вие им разказвате истината? Че сте пътувала до Ню Йорк без билет?

— Точно така, миличка. Те ме питат на коя дата и с кой полет — аз винаги си записвам и им отговарям точно. Тогава те започват да се ровят в някакви книжа.

— В дневника — подсказа Таня. Този разговор истина ли е, или сън, чудеше се тя.

— Точно така, миличка, в дневника.

— Моля ви, продължавайте.

Старата дама я изгледа учудено.

— Какво да продължавам? След като им разкажа това, те ме изпращат моментално в къщи. Още в същия ден с един от вашите самолети.

— И това ли е всичко? Повече нищо не ви казват?

Мисис Куонсет се усмихна мило, сякаш разговаряше на чаша чай с местния свещеник.

— Е, понякога ми се поскарват. Казват ми, че не съм постъпила правилно и друг път да не правя така. Но това е нищо, нали?

— Да — отвърна Таня. — Наистина нищо.

Най-невероятното, мислеше си Таня, е, че всичко това е истина. Авиокомпаниите знаеха, че тези случаи са чести. Гратисчията просто се качва на самолета — има много начини за това — и сяда спокойно до излитането. Твърде трудно е да го открият, ако не седне в салона за първа класа, където всеки един човек повече лесно ще се забележи, и ако самолетът не е препълнен. Вярно е, че стюардесите броят пътниците, но техните изчисления могат да се различават от списъка, представен от пътническите гишета. В такъв случай възниква подозрение, че на борда на самолета има гратисчии, и пътническият контрольор се сблъсква с две възможности: или да даде съгласие самолетът да излита, като отбележи в журнала, че броят на пътниците и броят на продадените билети не съвпада, или да провери билетите на всички пътници в самолета.

Ако избере втората възможност, ще му е нужен най-малко половин час, а междувременно задържането на шест милиона доларовия реактивен самолет на земята би струвало големи загуби. Разписанието на самолета и на излитащите след него ще се наруши. Пътниците, които имат връзки с други линии или имат важни срещи, ще станат нервни, нетърпеливи, докато командирът на полета ще се разгневи на контрольора, задето подкопава личния му авторитет на акуратен пилот. Контрольорът ще започне да мисли, че наистина е допуснал грешка; и все пак, ако не намери някакъв солиден претекст за задържането на самолета, по-късно го застрашава гнева на ръководителя на пътническите превози. В крайна сметка дори и да открият гратисчията, загубата на долари и нерви ще струва много повече, отколкото безплатното превозване на един човек.

Така че авиокомпаниите в подобни случаи предпочитаха единствената разумна стъпка: затваряха вратите и изпращаха самолета.

Обикновено с това приключваше всичко. Стюардесите във въздуха са твърде заети, за да правят проверка на билетите, а ако поискат да направят проверката в края на полета, пътниците положително биха се разбунтували, задето им досаждат и ги бавят. И така гратисчията слизаше необезпокояван и нетормозен от никого.

Думите на малката стара дама за връщането й в къщи бяха съвършено верни. Авиокомпаниите поддържаха мнението, че ако се е промъкнал гратисчия, вината е тяхна, задето не са успели да го открият. На същото основание те смятаха за свой дълг да върнат гратисчиите и тъй като нямаше друг начин, нарушителите пътуваха на редовно място, получаваха нормалните услуги и храна, както редовните пътници.

— Вие също сте хубав човек — каза Мисис Куонсет, – винаги усещам кои хора са добри. Но вие сте много по-млада от вашите колеги, искам да кажа, от онези, с които съм се срещала.

— Искате да кажете от онези, които се занимават с измамници и гратисчии?

— Точно така. — Малката стара дама не се засрами. Очичките й изгледаха Таня с одобрение. — Не бих ви дала повече от двадесет и осем.

— Трийсет и седем! — кротко я отряза Таня.

— Ами! Вие сте младолика, но зряла жена. Сигурно защото сте омъжена.

— Оставете тези неща — каза Таня, — те няма да ви помогнат.

— Но вие сте омъжена!

— Бях, но вече не съм.

— О, колко жалко. Бихте могли да имате превъзходни дечица. С червена коса като вашата.

С червена коса, да, помисли си Таня, но не и със сребристи нишки в нея. Естествено, тя би могла да обясни, че има дете, което си беше в къщи и може би вече спеше, но вместо това тя строго се обърна към Мисис Ейда Куонсет:

— Вашата постъпка е нечестна. Вие сте измамили, вие сте нарушили законите. Досещате се, предполагам, че може да бъдете подведена под съдебна отговорност.

За първи път победоносен лъч озари детинското лице на старицата.

— Но няма да го направите, нали? За такова нещо под съд не дават!

Нямаше смисъл да се продължава, помисли си Таня. Тя отлично знаеше, знаеше го и Мисис Куонсет, че авиокомпаниите не съдеха гратисчии, опасявайки се, че гласността на случая повече ще им навреди.

Съществуваше единствената възможност да поразпита старицата и да изтръгне от нея полезна информация за в бъдеще.

— Мисис Куонсет — започна Таня, — след като сте пътували толкова много безплатно с „Транс Америка“, бихте ли ни помогнали малко?

— С удоволствие, стига да мога.

— Бих искала да знам как се качвате на борда на самолета?

Малката стара дама се усмихна.

— О, милинка. Има толкова много начини. Винаги се старая да използувам различни.

— Все пак, кажете ми някои.

— Добре. Най-често се опитвам да пристигна рано на летището и да се снабдя с бордна карта.

— Нима това не е трудно?

— Да се сдобиеш с бордна карта? О, не, съвсем просто. Днес повечето авиокомпании използуват обложките на билетите вместо бордни карти. Приближавам се до едно от гишетата, казвам им, че съм изгубила обложката на билета, и ги моля за нова. Обикновено избирам гише, където чиновниците са страшно заети, чака ги дълга опашка от хора и те винаги ми дават.

Разбира се, така биха постъпили, помисли си Таня. Съвсем нормална молба, често се случваше. Само че за разлика от Мисис Куонсет повечето хора искаха нова обложка, водени от съвсем почтени подбуди.

— Но това е една празна обложка — каза Таня. — Вътре не е запълнена.

— Аз сама си я запълвам — в тоалетната. Винаги си нося няколко стари бордни карти с мене и знам какво да пиша вътре. И винаги си нося черен молив в чантата. — Тя остави в скута си копринената тантелена кърпичка и отвори черната си мънистена чантичка. — Ето на.

— Да, виждам — каза Таня. Тя се протегна и взе молива. — Не възразявате, ако го запазя, нали?

Ейда Куонсет я изгледа с недоволство.

— Но той си е мой. Е, ако искате, аз мога да се снабдя с друг.

— Продължавайте. И така, имате бордна карта. После какво правите?

— Отивам там, където извикват пътниците.

— Към изхода ли?

— Точно така. Чакам, докато служителят, който проверява билетите, стане страшно зает — а това винаги става, щом много хора се скупчат наведнъж. Тогава минавам покрай него и се качвам на самолета.

— Ами ако някой се опита да ви спре?

— Никой не може да ме спре, щом имам бордна карта.

— Дори стюардесите?

— Те са все млади момичета, милинка. Те си приказват помежду си, заглеждат се в мъжете. Единственото, което проверяват, е номера на полета, а аз винаги внимавам там да не допусна грешка.

— Но вие казахте, че не винаги използувате бордна карта?

Мисис Куонсет се изчерви.

— В такива случаи боя се, че трябва да прибягна към някаква малка лъжа. Понякога казвам, че се качвам на борда, за да изпратя дъщеря си — повечето аеролинии разрешават това. О, ако самолетът току-що е пристигнал отнякъде и има само престой на летището, тогава обикновено казвам, че се връщам на мястото си и съм оставила билета си на борда. Или пък им казвам, че синът ми току-що се е качил на самолета, но си е изпуснал портфейла и отивам да му го предам. Държа портфейл в ръка и това винаги действува успешно.

— Да, мога да си представя — каза Таня. — Вие, изглежда, обмисляте всичко много внимателно? — Тя бе набрала достатъчно материал за бюлетин до всички контрольори на изходите и стюардеси; и все пак се съмняваше дали щеше да има някаква полза.

— Покойният ми съпруг ме учеше да бъде прецизна. Той беше учител по геометрия. Винаги казваше, че трябва да оглеждам нещата от всеки ъгъл.

Таня вторачено изгледа Мисис Куонсет. Не й ли се присмиваше старата жена? Но лицето на малката стара дама от Сан Диего оставаше невъзмутимо.

— Има още нещо важно, което не споменах.

Телефонът в стаята иззвъня. Таня вдигна слушалката.

— Онази стара кокошка още ли е при вас? — разнесе се гласът на ръководителя на пътническите превози, който отговаряше за работата на „Транс Америка“ на летище „Линкълн“, Обикновено спокоен и добросърдечен, тази вечер той беше раздразнен. Три дни и три нощи полетите закъсняваха, пътниците се прехвърляха от един рейс на друг и непрестанните затруднения и укори от висшестоящото ръководство бяха оказали своето въздействие върху него.

— Да — каза Таня.

— Измъкнахте ли нещо полезно от нея?

— Доста. Ще ви изпратя доклад.

— Като го пишете, използувайте, за бога, главни букви, за да мога да го разчета.

— Да, сър.

Тя нарочно наблегна на думата „сър“ и от другия край на жицата настъпи мълчание. После той измърмори:

— Извинявайте, Таня. Аз като че ли прехвърлям върху вас това, което ми наговориха от Ню Йорк. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Бих искала един билет за Лос Анжелос тази вечер за Мисис Ейда Куонсет.

— Това ли е старата квачка?

— Точно тя.

Ръководителят кисело запита:

— И сигурно за сметка на компанията?

— Боя се, че да.

— Най-много ме дразни това, че ще получи предимство пред честните пътници, които си заплащат, а чакат вече с часове. Но може би сте права… По-добре да ни се махне от главата.

— И аз така мисля.

— Ще поискам ОК за едно място. Ще получите билета от гишето. Но погрижете се да уведомите Лос Анжелос да я чакат с полицейски патрул и да я изведат от летището.

Таня се усмихна и окачи слушалката. Отново се обърна към Мисис Куонсет:

— Вие казахте, че има нещо важно при качването на борда, което все още не сте ми съобщили.

Старата дама се колебаеше. Тя бе стиснала устни, след като чу по време на разговора да се споменава за билет обратно до Лос Анжелос.

— Казахте ми почти всичко — подкани я Таня. — Свършихте ли, или има още нещо да ми кажете?

— Разбира се, че има! — Мисис Куонсет кимна с глава. — Исках да кажа, че най-добре е да не се избират дългите полети, тези, които пътуват „нон-стоп“ през страната. Те обикновено са пълни, в тях пътниците имат определени номерирани места, дори в туристическата класа. Това много усложнява нещата. Въпреки че съм пътувала и с такива рейсове, като няма други.

— Значи избирате недиректните полети. Не ви ли откриват на междинните спирки?

— Аз се преструвам, че спя, и никой не ме закача.

— Но този път ви обезпокоиха.

Устните на Мисис Куонсет се свиха в упрек.

— Заради този, който седеше до мен. Толкова подъл човек. Аз му се доверих, а той ме предаде на стюардесата. Ето каква е отплатата, щом се доверяваме на хората.

— Мисис Куонсет — каза Таня, — надявам се, чухте, че ще ви изпратим обратно в Лос Анжелос.

В сивите старчески очи блесна мигновено пламъче.

— Е, да, милинка. Боях се, че точно това ще се случи. Но поне бих искала чаша чай. Така че, ако сега изляза да изпия един чай и ми кажете кога да се върна…

— Не, не — Таня решително поклати глава. — Никъде няма да ходите! Ако искате чай, един от нашите служители ще ви придружи. Сега ще го повикам и той няма да се отделя от вас, докато не се качите на борда на самолета за Лос Анжелос. Изпусна ли ви в аерогарата, знам отлично какво ще се случи. Ще кацнете на някой самолет за Ню Йорк, преди да сме се усетили.

От краткия враждебен поглед, с който Мисис Куонсет я стрелна, Таня разбра, че е отгатнала намеренията на старата дама.

След десет минути всички формалности бяха уредени. Бе направена резервация за Полет 103 за Лос Анжелос, излитащ след час и половина. Самолетът летеше директно и нямаше шансове Мисис Куонсет да се измъкне посред пътя и да се върне обратно. Ръководителят на пътническите превози в Лос Анжелос бе уведомен по телетипа. Бележка със същото съдържание бе изпратена до екипажа на Полет 103.

Към малката стара дама от Сан Диего прикрепиха един млад, новопостъпил служител в „Транс Америка“, който би могъл да й бъде внук. Наставленията на Таня към момчето — казваше се Питър Коукли — бяха изрични:

— Ще стоите с Мисис Куонсет до момента на излитането! Тя казва, че иска чай, отведете я в кафенето, поръчайте й, може и нещо за ядене, въпреки че на борда на самолета ще има вечеря, не се отделяйте от нея. Ако иска да отиде в тоалетната, чакайте я отпред. С други думи, не я изпускайте от очи! Когато дойде време за полета, отведете я до изхода, качете се на борда с нея и я предайте на старшата стюардеса. Обърнете им внимание да не я пускат да слиза от самолета под какъвто и да е предлог. Тя има цяла кошница с трикове и хитри извинения, и затова внимавайте.

Излизайки от стаята, малката стара дама хвана младежа подръка.

— Млади момко, надявам се, че не възразявате. Старите хора имат нужда от опора. А вие толкова ми напомняте на моя зет. И той е такъв хубав като вас, макар че, разбира се, е много по-възрастен. Въобще вашата авиокомпания, изглежда, назначава само хубави хора. — Мисис Куонсет изгледа обидено Таня. — Поне повечето са хубави.

— Помнете какво ви казах! — Таня предупреди Питър Коукли. — Тя има неизчерпаеми запаси от трикове.

Мисис Куонсет я прекъсна грубо:

— Не е много любезно от ваша страна. Оставете младия човек да си състави сам свое мнение.

Младото момче се хилеше глуповато. На вратата Мисис Куонсет спря и се обърна към Таня:

— Въпреки че не се държахте много добре към мен, миличка, знайте, че аз не ви се сърдя.

След няколко минути Таня се върна в кантората на „Транс Америка“ на административния мецанин. Беше девет без четвърт. Седна зад бюрото, като се питаше дали авиокомпанията се разделя завинаги с Мисис Ейда Куонсет, или отново ще се среща с нея. Едва ли. Взе своята пишеща машина без главни букви и написа бележка до ръководителя на пътническите полети:

Спря. И се замисли къде ли е Мел Бейкърсфелд сега и дали ще се отбие при нея?

5

Мел Бейкърсфелд реши, че му е просто невъзможно тази вечер да слезе в града.

Той беше в кабинета си на административния етаж. Пръстите му замислено барабанеха по бюрото, откъдето непрекъснато телефонираше и получаваше последните сведения за състоянието на летището.

Писта три-нула все още бе извън строя, блокирана от заседналия Боинг на „Аерео. Мексикан“. В резултат на това положението с пистите ставаше все по-критично и закъснението на самолетите — и във въздуха, и на земята — се натрупваше. Съществуваше реална възможност след около няколко часа летището да се закрие.

Междувременно самолетите продължаваха да излитат над Медоууд, това гнездо от стършели. Телефонната централа на летището, както и тази на РВД бяха загрели от злобните оплаквания на местните жители, които в момента си бяха по домовете. А много от тях, както разбра Мел, се бяха събрали на протестен митинг. Сега се носеше слух — който тръгна от ръководителя на полетите преди няколко минути, — че се готви някаква публична демонстрация на самото летище още тази вечер.

Мел мрачно си мислеше, че банда демонстранти в краката му щеше да го довърши.

Слава богу поне, че произшествието от трета категория бе успешно ликвидирано — военният KG–135 се беше приземил благополучно. Но когато едно произшествие завършва, няма никаква гаранция, че ново няма да започне. Мел не бе забравил смътното безпокойство, предчувствието за някаква опасност, което го обхвана на аеродрума преди час. И това чувство, невъзможно да се определи и обясни, продължаваше да го измъчва. Но дори и да не му обръщаше внимание, имаше достатъчно други обстоятелства, за да се задържи тази вечер на летището.

Разбира се, Синди, която продължаваше да го чака на нейното благотворително тържество, ще дигне адски скандал. Тя и без това беснееше, задето закъснява, така че Мел трябваше да набере сили и да издържи всичкия й гняв заради отсъствието му от вечерята. Може би по-добре да издържи на първия й изблик. Телефонният номер, на който се намираше Синди, бе все още в джоба му. Той извади бележката и набра номера.

Изминаха няколко минути, преди Синди да дойде до телефона, но за негово учудване в гласа й нямаше и остатък от гневния плам, с който бе разговаряла преди, а само ледено презрение. Тя изслуша мълчаливо обяснението на Мел: защо му се налага да остане на летището. Той очакваше кавга, а такава не последва. И необяснимо защо започна да се запъва, да измисля обяснения, които бяха неубедителни и за самия него. Изведнъж рязко спря.

Последва пауза и Синди студено попита:

— Свърши ли?

— Да.

Гласът й звучеше така, сякаш разговаряше с някой омразен, чужд човек.

— Не съм изненадана, тъй като въобще не те очаквах. Още когато каза, че ще дойдеш, предположих, че, както обикновено, ще ме излъжеш.

— Не съм те лъгал, нито пък това е нещо обикновено. Още тази вечер ти казах колко много пъти съм… — разпалено започна той.

— Ти току-що каза, че си свършил.

Мел млъкна. Имаше ли смисъл? Уморено се съгласи:

— Продължавай!

— Исках да ти кажа, когато ме прекъсна — също както обикновено…

— Синди, за бога!

— … знаейки, че ме лъжеш, ти ми даде възможност да обмисля някои неща! — Тя направи пауза. — Казваш, че ще останеш на летището?

— Нали за това говорим…

— Колко време ще се забавиш?

— До полунощ, а може би цяла нощ.

— Тогава ще дойда. Очаквай ме.

— Слушай, Синди. Не е редно. Не е нито време, нито място.

— Времето е напълно подходящо. А за това, което ще ти кажа, мястото също не пречи.

— Синди, моля те, бъди разумна! Знам, че има неща, за които трябва да разговаряме, но…

Мел спря, защото разбра, че говори сам на себе си. Синди му бе затворила телефона.

Той остана замислен в самотния кабинет. После, без сам да знае защо, грабна телефона и за втори път тази вечер се обади в къщи. Първия път Роберта бе вдигнала телефона. Този път се обади Мисис Себастияни, жената, която гледаше децата.

— Обаждам се да проверя дали всичко е наред — каза Мел. — Децата спят ли?

— Роберта си легна, мистър Бейкърсфелд. Либи току-що си ляга.

— Може ли да ми се обади Либи?

— Добре. Момент, но ако обещаете, че ще бъдете кратък.

— Да, разбира се.

Мисис Себастияни бе олицетворение на дидактиката, тя изискваше подчинение не само от децата, но и от цялото семейство. Мел си мислеше понякога дали в нейното семейство възникват емоционални проблеми. Едва ли, Мисис Себастияни не би позволила подобно нещо.

Той чу краченцата на Либи, които пляскаха по пода.

— Татко — попита Либи, — нашата кръв непрекъснато и завинаги ли ще върви по тялото ни?

Въпросите на Либи бяха винаги различни и винаги провокиращи.

— Не завинаги, скъпа, нищо не е вечно. Само докато си жива. Твоята кръв се движи в телцето ти вече седем години, откогато започна да тупа сърчицето ти.

— Аз усещам как сърцето ми бие в коляното — каза Либи.

Готвеше се да обясни, че сърцата не бият в коленете, да обясни за пулса, за артериите и вените, но после се отказа. Имаше време за това. Важното е да усещаш, че сърцето ти бие — където и да е. Либи имаше инстинкт към същественото у нещата. Понякога му се струваше, че тя протяга ръчички и събира в тях звездици от истина.

— Лека нощ, татко!

— Лека нощ, моето момиче!

Мел все още не можеше да си обясни защо позвъни, но му стана по-леко.

Що се отнася до Синди, когато тя си намисли да направи нещо, тя го вършеше, така че бе напълно вероятно да пристигне тази вечер на летището. Може би беше права. Предстоеше им да разрешат фундаментални неща — дали кухата черупка на техния брак ще продължи в името на децата, или не. Тук поне щяха да бъдат двамата сами, далеч от ушите на Роберта и Либи, които бяха чули не малко от техните кавги.

В момента Мел нямаше никаква спешна работа, просто трябваше да бъде на разположение. Той излезе от кабинета си на административния етаж и се загледа долу в централната зала, където гъмжеше морето от пътници.

Не след дълго, мислеше си Мел, пътническите аерогари коренно ще се изменят. Нещо трябваше да се направи, за да се промени сегашният нерационален начин, по който хората се качваха и слизаха от самолетите. Влизането и излизането един по един бе мъчително и бавно. С всяка измината година цената на аеропланите нарастваше с милиони долари; в същото време растеше и цената за неоправданото им задържане на земята. Авиоконструкторите и планиращите икономисти се стремяха да натоварят самолетите с повече летателни часове, които носят приходи, и да намаляват престоя им на земята, който не носи никакви доходи.

Вече се разработваха проекти за „пътнически капсули“ на базата на така наречените „Иглу“, използувани от „Американ еърлайнз“ в товарната авиация. Множество авиокомпании имаха свои варианти на системата „Иглу“.

Товарните иглу представляваха контейнери във форма, която плътно приляга в корпуса на самолета. Всяко иглу предварително се натоварва със стоки и товари с определена форма и размери, вдига се на нивото на корпуса и се вмества вътре за минути. За разлика от конвенционалните пътнически самолети вътрешността на товарните реактивни машини обикновено представлява куха черупка. Сега, щом товарният самолет пристигне на товарната аерогара, тези „иглу“, които са в самолета, се разтоварват и на тяхно място се качват „иглу“ с нови товари. С минимални усилия и време един цял реактивен самолет може бързо да бъде разтоварен и отново натоварен и готов да излети веднага.

„Пътническите капсули“ щяха да представляват адаптация на същата идея и Мел бе вече видял чертежи, по които се разискваше. Те щяха да се състоят от малки удобни кабинни секции, обзаведени със седалки, в които пътниците ще влизат още при регистрацията си на летището. После тези капсули ще се повдигат на конвейерни ленти — подобни на съвременните багажни ленти — и ще се отнасят до вратите на самолета. Без да стават пътниците, капсулите ще се плъзгат в самолета, който може току-що да е кацнал и да е разтоварил капсулите с пристигащите пътници.

Когато капсулите се натоварят и поставят на определените места, техните прозорци ще съвпаднат с прозорците на самолета. В края на всяка капсула ще има сгъващи се врати, през които стюардесите и пътниците ще се движат в останалите секции. Продоволствени секции, заредени с пресни храни, напитки и нови стюардеси, ще се вкарват като отделни капсули.

Мел бавно тръгна надолу. В централната зала пред гишетата на „Транс Америка“ се трупаше огромна тълпа пред табелата:

Наблизо Таня Ливингстън оживено разговаряше с група пътници. Тя махна на Мел и след малко се приближи към него.

— Не мога да си отдъхна. При нас е истинска лудница. Мислех, че вече си слязъл в града.

— Плановете ми се измениха — каза Мел. — Мислех, че вече си свършила с дежурството си.

— РПП ме помоли да остана. Опитваме се да изпратим „Златната флотилия“ навреме. Уж го правим за престиж, но подозирам, истинската причина е, че капитан Димирест не обича да чака.

— Ти си субективна — ухили се Мел. — Но и на мен понякога ми се случва.

Таня посочи към една платформа, заобиколена с перваз, на няколко метра от тях.

— Ето, заради това зет ти води голямата борба срещу тебе. Затова капитан Димирест е бесен срещу тебе, нали? — Таня сочеше към гишето, където се продаваха застрахователните полици. Около десетина души стояха до кръглия перваз и попълваха формуляри за застраховка в случай на пътническа злополука. На гишето две привлекателни момичета — едната бе впечатляваща блондинка с очертан бюст — оформяха документите.

— Да — потвърди Мел, — напоследък това е една от главните причини за нашите спорове. Върнън и Асоциацията на пилотите от гражданската авиация са на мнение, че трябва да закрием застрахователните гишета на летищата и автоматите за продажба на застрахователни полици. Двамата водихме разгорещена битка пред Съвета на пълномощниците. Върнън все още не може да се примири, че аз спечелих битката.

— Да, знам това — Таня изгледа Мел изпитателно, — някои от нас не са съгласни с теб. В този случай мислим, че капитан Димирест има право.

Мел поклати глава.

— Тогава мненията ни се различават. Дълго съм мислил по този въпрос. Но аргументите на Върнън са просто безсмислени.

Те му се бяха сторили безсмислени още в оня ден, преди месец, когато Върнън Димирест застана пред Съвета на пълномощниците на летище „Линкълн“. Въпросът бе включен в дневния ред по настояване на Върнън като представител на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация, която водеше кампанията за премахване продажбата на застраховки по всички летища.

Мел си спомняше заседанието в подробности.

Беше сряда сутринта и съветът имаше редовно заседание в определена стая на летището. Присъствуваха петимата пълномощници: Мисис Милред Акерман, красива брюнетка — домакиня, за която се говореше, че е любовница на кмета и оттам бе станала пълномощница на съвета; един професор в университета и председател на съвета; двама местни бизнесмени и един пенсиониран съветник. Заседанията обикновено бяха открити. Днес единственият външен човек, — освен пълномощниците и ръководството на летището, бе капитан Върнън Димирест, спретнат в униформата си на „Транс Америка“ — четирите му златни нашивки блестяха. От учтивост съветът реши първо да изслуша капитан Димирест, преди да разгледа редовните въпроси.

Димирест се изправи. Той заговори с присъщата си самоувереност и само от време на време хвърляше бегъл поглед към бележките си. Обясни, че се явява от името на Асоциацията на пилотите, но възгледите, които излага, са и негови собствени и се поддържат от повечето пилоти на всички аеролинии. Пълномощниците се облегнаха на своите кресла и заслушаха.

Продаването на застраховки на летището, започна Димирест, е смешна работа, архаична останка от първите дни на авиацията. Самото присъствие на застрахователни гишета и автомати — а те се набиват в очите ни на аерогарата — е обида към пътническата авиация, която се слави със сигурност на пътуването.

Нима на железопътните гари, на автобусните спирки, на презокеанските параходи или на паркингите, където оставяме колите си, има специални застрахователни агенти, които да ни пъхат под носа осигуровка при смърт и злополука? Такова нещо няма.

Добре, защо го има в авиацията?

Димирест сам отговори на въпроса си. Защото застрахователните компании отлично знаят богатите приходи.

Пътническата авиация е сравнително нова и много хора мислят, че пътуването по въздуха е опасно, независимо от доказания факт, че човек е на по-сигурно място в самолета, отколкото в собствения си дом. Вроденото недоверие към летенето се раздухва от изключително редките случаи на въздушни злополуки. Ефектът е драматичен и затъмнява факта, че много повече са смъртните случаи и телесните повреди при останалите транспортни средства.

Истината за безопасността на въздухоплаването, изтъкна Върнън, се доказва от самите застрахователни компании. На пилотите, които много повече летят от обикновените пътници, им се предлагат застраховки за живот на далеч по-ниски цени, отколкото на пътуващите. И все пак застрахователните компании, подкрепяни от алчните ръководители на летищата и с мълчаливото съгласие на авиокомпаниите, продължават да раздухват страховете и лековерието на пътниците.

Той изтъкна, че истинската опасност за всеки пътник по въздуха и за екипажите иде от безотговорната продажба на застраховки… „застраховки, които обещават огромни суми, цели състояния срещу минимална вноска от няколко долара“.

Димирест разпалено продължи:

— Тази система, ако въобще има правото да се нарече система, предлага златоносна, открита покана към маниаци и престъпници да предизвикат саботажи и масови убийства. Мотивите им са най-прости: лично възнаграждение за тях или за техните наследници.

— Капитане — Мисис Акерман се наклони напред, от израза и от гласа й Мел разбра, че тя е бясна от бележката му за „алчни ръководители на летищата“. — Капитане, чухме достатъчно от вашето мнение. Имате ли факти, с които да го подкрепите?

— Разбира се, мадам. Фактите са много.

Върнън Димирест бе подготвил словото си блестящо. С помощта на диаграми и таблици той показа известните в авиацията катастрофи, предизвикани от бомбени експлозии или други прояви на насилие, възлизащи средно до една, една и половина на година. Мотивите бяха различни, но преобладаващата причина бе финансовото облагодетелствуване от застраховката. Съществуваха и други бомбени атентати, навреме предотвратени, както и злополуки, където саботажът се предполагаше, но не бе доказан.

Той изтъкна класическите катастрофи на „Канейдиън Пасифик“ в 1949 и 1965 г., на „Уестерн еърлайнз“ в 1957 г., на „Нешънъл еърлайнз“ в 1960 г. и заподозрян саботаж в 1959 г.; на две мексикански авиокомпании в 1952 и 1953 г., на „Венецуела еърлайнз“ в 1960 г.; на „Континентал еърлайнз“. 1962 г.; „Пасифик еърлайнз“ в 1964 г.; на „Юнайтид еърлайнз“ в 1950, 1955 г. и заподозрян саботаж в 1965 г. При девет от тези 13 катастрофи всички пътници и екипажи загинаха.

Вярно е, разбира се, че когато се открие саботаж, застраховките на всички, които са го организирали, автоматично се анулират. С други думи, саботажът не се изплаща и нормалните, информирани хора знаят това. Те също знаят, че дори от въздушната катастрофа да няма спасени, ако се открият останки, възможно е да се докаже дали има експлозия и какви са причините.

Но хората, които предизвикват бомбените атентати и дивашките си насилия, не са нормални хора — те са психопати, криминални рецидивисти, безумни масови убийци. Тези хора са рядко информирани, пък и дори й да са, психопатичният им мозък се интересува само от своите безразсъдни цели.

И още едно нещо — ненормалният, небалансиран индивид действува по импулс и за да не бъде заподозрян от застрахователните агенти, той предпочита бързата застраховка на гишетата на летищата или от автомата.

— Разбираме отлично накъде биете, капитане — остро каза председателят на съвета, — но започвате да се повтаряте.

— Така е. Аз лично бих искала да чуя мнението на мистър Бейкърсфелд по този въпрос — каза Мисис Акерман.

Мел се изправи, а Върнън Димирест се върна на мястото си.

— Въпросът има няколко страни, които трябва добре да обмислим. Първо, нека не забравяме факта, че повечето хора изпитват вроден страх от летенето. И аз съм убеден, че това чувство винаги ще съществува, независимо от нашия напредък и от растящата сигурност на авиацията. Разбира се, съгласен съм с Върнън, ние се славим с безопасността на пътуването. Заради този вроден страх обаче много пътници се чувствуват по-сигурни, по-уверени със застраховка в джоба. И те сами търсят да се застраховат. И то на самите летища — обстоятелство, доказано от огромния брой продадени застраховки на автоматите и гишетата. А що се отнася до закупуването на застраховки предварително, просто повечето от пътниците нямат време да помислят за това. А освен всичко — добави Мел, — ако застраховките не се купуват от аерогарите, то летищата ще загубят голяма част от приходите си.

При тези думи Мел се усмихна. Пълномощниците също се усмихнаха. Ето тук беше проблемът. Мел го съзнаваше. Приходът от застраховките беше твърде важен, за да се откажат от него. Летище „Линкълн“ получаваше половин милион долара годишно от комисионна при продажбата на застраховките. И малцина знаеха, че летището присвоява 25 процента от всеки долар застраховка. Така че застраховките представляваха четвъртото най-голямо приходно перо, след наемите от ресторантите, паркингите и леките коли.

— Сега, що се отнася до саботажите — потенциални или не. — Той забеляза, че съветниците го слушаха напрегнато. — Върнън говори доста за това. След като го слушах внимателно, трябва да кажа, че повечето от думите му бяха пресилени. Всъщност доказаните случаи на въздушни взривявания заради облагодетелствуване от застраховката са само няколко. Може да се спори, разбира се, че ако не се продават застраховки на летището, подобни предумишлени злополуки ще изчезнат. Излиза, че импулсивните престъпления стават, защото застраховките лесно се купуват на летището, момент преди излитането. Но едва ли можем да твърдим, че едно предварително обмислено престъпление няма да бъде извършено, ако застраховката трябва да се купи в града. Очевидната слабост на Върнън и на Асоциацията на пилотите е, че доводите им са по-скоро предполагаеми.

Мел изтъкна, че въздушните застраховки се явяват като вторичен мотив за бъдещите саботьори, а не първопричина за техните злодеяния. Истинските причини се коренят във вечните човешки слабости: любовни мъки, алчност, служебни провали, самоубийства. Откакто човекът съществува, се знае, че тези причини не могат да се отстранят. Следователно тези, които са загрижени за сигурността на авиацията и за предотвратяване на саботажите, трябва да се стремят не към премахване на въздушните застраховки, а към по-строги препредпазни мерки във въздуха и на земята. Една такава мярка е стриктен контрол на продажбата на динамит — главния материал, използуван при въздушните експлозии. Трябва да се помисли за развитието на онези апарати, които ще откриват експлозиви в багажа. Подобен апарат — обясни Мел — се намира в пробна употреба.

— И така — каза Мел в заключение — тук ние трябва да решим дали на базата на хипотези и предположения имаме право да лишим пътниците от една услуга, която очевидно им е нужна.

Милдред Акерман каза бързо и категорично:

— Моето мнение е НЕ! — и тя хвърли триумфален поглед към Върнън Димирест.

С малко формалности останалите пълномощници я подкрепиха и отложиха другите делови въпроси за следобед.

Навън в коридора Върнън Димирест изчака Мел.

— Е, Върнън — Мел заговори бързо преди своя зет с желание за примирение. — Надявам се, няма да се озлобяваме. Понякога дори приятелите и роднините могат да застанат на противни мнения.

Това „приятели“ беше пресилено. Мел Бейкърсфелд и Върнън Димирест никога не се бяха обичали, независимо че Димирест се ожени за сестрата на Мел, Сара. Това го знаеха и двамата. Още повече напоследък антипатията им прерасна в открит антагонизъм.

— Адски прав си да мислиш, че без озлобеше не може — отвърна Димирест. Приливът на гняв бе отминал, но погледът му бе суров.

Пълномощниците, които се изнизваха от стаята, ги заглеждаха с любопитство. Те отиваха на обяд. След минути Мел щеше да се присъедини към тях.

Върнън заговори с презрение:

— Лесно ви е на вас, влечуги, вързани за бюрата с мозък на пингвини. Ако сте във въздуха толкова често, колкото съм аз, щяхте да мислите по друг начин.

— Аз не винаги съм бил вързан за бюрото — остро каза Мел.

— О, господи! Не ми излизай с историята си на герой ветеран! Сега си на нула сантиметра височина. Това личи от разсъжденията ти. Ако не си, щеше да мислиш като всеки самоуважаващ се пилот!

— Самоуважаващ се ли искаш да кажеш, или самобоготворящ се? — Ако Върнън е решил да мине към недостоен словесен двубой, Мел нямаше да му отстъпи. Сега нямаше никого наоколо. — Трагедията с повечето от вас, пилотите, е, че се смятате за полубогове, за властелини на небето и почвате да си въобразявате, че и мозъците ви са също така велики. Да, но в доста области те не са. Понякога си мисля, че малкото мозък, който имате, се е размътил окончателно в разредения въздух, докато седите бездейно и автопилотът ви върши работата. И когато някой изрази честното си мнение, което не съвпада с интересите ви, започвате да се държите като разглезени деца.

— Няма да обърна внимание на приказките ти — каза Димирест, — въпреки че ако някой се държи като дете в момента, то това си ти. И още нещо — ти си нечестен.

— Слушай, Върнън…

— Честно мнение, казваш… — Димирест изсумтя в погнуса. — Честно мнение, боже мой! Вътре ти използува докладите на ония мухльовци от застрахователните компании. Четеше от тях. Видях те от мястото си, пък и аз имам същите бумаги. — Той докосна с пръст папките си. — Дори не си проявил доблестта или не си си направил труда да си подготвиш защитата!

Мел пламна. Зет му го хвана натясно. Той наистина трябваше да се подготви или поне да попреработи бележките на застрахователните компании и да ги препише на чисто. Вярно е, че последните няколко дни беше претоварен с работа, но това не е извинение.

— Един ден ще съжаляваш — каза Върнън Димирест. — И ако стане така и съм наоколо, ще ти припомня днешния ден. А дотогава ще гледам въобще да не те срещам!

Преди Мел да отговори, зет му се обърна и изчезна.

И сега, застанал до Таня, Мел си спомни всичко това и за кой ли път се запита, трябваше ли да изостря отношенията си с Върнън. Глождеше го неясното чувство, че не се бе държал, както трябва. Разбира се, можеше да има различно мнение по въпроса от своя зет — дори сега Мел не виждаше причина да промени своето виждане. Но можеше да се държи по-меко, да не прибягва към нетактичност, която беше присъща за Димирест, но не и за него.

Оттогава те не се бяха срещали: тази вечер в кафенето за първи път след заседанието на Съвета на пълномощниците Мел видя зет си отблизо. Мел не беше особено близък с по-голямата си сестра Сара и те рядко си ходеха на гости. Но все пак рано или късно Мел и Върнън Димирест трябваше да се срещнат, ако не да разрешат разногласията си, то поне да прекратят спора. Колкото по-скоро, толкова по-добре, реши Мел, съдейки от гневния доклад на Комисията по снегопочистването, несъмнено вдъхновен от омразните чувства на Върнън.

— Може би не трябваше да споменавам въпроса за застраховките — каза Таня. — Ако знаех, че ще те отнесе толкова далече от мен.

Макар че спомените, които проблеснаха в съзнанието му, го откъснаха за секунди, Мел отново усети колко проникновено Таня разбира неговите преживявания. Той не познаваше друг човек с такава лекота да отгатва мислите му. Може би това говореше за една интуитивна близост помежду им.

Усети, че Таня го гледа в лицето, че погледът й е нежен, изпълнен с разбиране, но зад тази нежност прозираше женската й сила и чувственост, която интуицията му подсказваше, че може да се разгори в пламък. Изведнъж му се прииска тази близост да стане по-пълна.

— Ти не си ме прогонила далеч от теб — отвърна Мел. — Напротив, ти ме приближаваш към себе си. В този момент така искам да си до мен — очите им се срещнаха и той добави: — Във всяко отношение.

С присъщата си прямота Таня отвърна:

— Аз също искам — тя леко се усмихна. — И то отдавна.

Желанието му бе да й предложи да се махнат оттук, да отидат на някакво тихо място… може би в нейния апартамент… и да не мислят за последствията! Но после Мел се отърси от тази мисъл — той знаеше, че никъде не може да отиде. Поне не сега.

— Нека да се срещнем по-късно тази вечер — каза той. — Не знам колко късно, но ще го направим. Не се прибирай без мен. — Искаше му се да протегне ръка, да я прегърне и притисне до себе си, но хората в централната зала продължаваха да гъмжат наоколо им.

Таня протегна ръка и пръстите й докоснаха неговата. Допирът ги разтърси като електрически ток.

— Аз ще чакам — каза Таня. — Ще чакам, докато кажеш.

Миг след това тя се отдалечи от него и тълпата от пътници пред „Транс Америка“ я погълна.

6

Въпреки увереността, с която говори преди половин час, Синди Бейкърсфелд съвсем не бе решила какво да предприеме по-нататък. Искаше й се да се довери на някого, да поиска съвета му дали да отиде тази вечер на летището, или не. Самотна сред шума и разговорите на коктейла, Синди размишляваше върху двете възможности за действие, които се откриваха пред нея. През по-голямата част от вечерта тя се движеше сред гостите, разговаряше оживено, спираше се с познати или с хора, които би искала да познава, но неизвестно защо тази вечер, много повече от друг път, Синди се усещаше като изоставена. В момента тя стоеше умислена, загрижена, самотна.

Не й се искаше сама да иде на вечерята, която скоро щеше да започне. Можеше или да си отиде в къщи, или да потърси Мел на летището и да му направи сцена.

По телефона тя настоятелно му повтори, че ще пристигне на летището и ще разговарят. Но отидеше ли — Синди го съзнаваше много добре, — щеше да настъпи разрив, положително невъзвратим и окончателен. Здравият й разум подсказваше, че рано или късно разривът е неизбежен, затова по-добре още сега да се свърши всичко. Имаше и други въпроси, които трябваше да се разрешат. Все пак петнадесет години семеен живот не можеха да се отхвърлят така лесно. Колкото и недостатъци и неразбирателства да са имали — а техните не бяха малко, — когато двама души живеят дълго време заедно, обвързват ги тесни връзки, които е твърде болезнено да се разкъсат.

Дори сега Синди вярваше, че техният брак може да се спаси, ако и двамата положат сериозни усилия. Въпросът беше: имаха ли желание да го направят? За себе си Синди бе убедена, че е готова да го направи, стига Мел да приеме някои от условията й, макар че преди той бе ги отхвърлил и тя се съмняваше, че би се променил така, както тя иска. Разбира се, без някои промени съвместният им живот в бъдеще би бил нетърпим. Напоследък помирение не носеше и сексът, който доскоро изглаждаше много от различията им. И там нещо се повреди, но какво точно, Синди не знаеше. Мел продължаваше да я възбужда: дори сега, само като си помисли за него, по тялото й премина тръпка и тя усети, че се разтрепера. Но някак си, когато имаха възможност да бъдат заедно, духовното им отдалечение ги спираше и двамата. И резултатът беше — за Синди поне — раздразнение и гняв, а по-късно толкова силен любовен глад, че й трябваше обезателно мъж. Който и да е.

Продължаваше да стои сама в плюшения салон на ресторанта, където се провеждаше коктейла. Повечето разговори наоколо бяха за бурята и за трудностите на транспорта в снега; но въпреки това, за разлика от Мел, хората бяха дошли. От време на време се споменаваше за Арчидона, което караше Синди да си спомни, че все още не беше открила за коя Арчидона се събираха помощи — за тази в Еквадор или тази в Испания… Бъди проклет, Мел Бейкърсфелд! Аз не съм толкова умна, колкото си ти!

Нечия ръка се докосна до нейната и един любезен и приятен глас каза:

— Искате ли нещо за пиене, Мисис Бейкърфелд? Какво да ви донеса?

Синди се обърна. Пред нея стоеше журналистът Дерик Идън, когото тя бегло познаваше. Той често пишеше в „Сън Таймс“. Както повечето хора от своята професия, той се държеше непринудено и уверено и имаше вид на леко разсеян. Тя си спомни, че при предишни срещи и двамата се бяха заглеждали.

— Да, благодаря — каза Синай, — „Бърбън“ с малко вода. Със съвсем малко. И, моля ви, наричайте ме по име. Мисля, че го знаете?

— Разбира се, Синди.

Очите на журналиста я изгледаха с откровено и нескривано възхищение. Защо пък не, помисли си Синди. Знаеше, че изглежда добре тази вечер — беше изискано облечена и гримирала.

— Сега ще се върна — каза Дерик Идън — и, моля ви, не се отдалечавайте. И без това едва ви открих. — Той се устреми към бара.

Докато чакаше, Синди огледа претъпкания салон. Очите й се спряха на една възрастна жена, с шапка на цветя. Синди й се усмихна приветливо, жената кимна, но отмести поглед от нея. Това бе журналистка, която водеше светската хроника. До нея вървеше фотограф и двамата решаваха кого да снимат за утрешната страница. Дамата с шапката на цветя посочи към няколко благотворителки и техните гости — те се струпаха около нея, усмихвайки й се угоднически, и макар да си придаваха небрежен вид, бяха явно поласкани, че изборът й падна върху тях. Синди знаеше защо дамата я отмина. Сама тя не представляваше нищо. Съвсем друго щеше да бъде, ако Мел бе с нея. Все пак в живота на града Мел беше фигура. Ужасното беше, че Мел не обръщаше внимание на светските почести.

Светкавицата на фотографа блесна; дамата с шапката записваше имена и фамилии. Синди щеше да се разплаче. Почти във всяко благотворително мероприятие… тя участвуваше без да жали сили, вършеше неблагодарната работа, от която по-издигнатите в обществото дами се срамуваха; и да бъде отмината по този начин!…

Върви по дяволите, Мел Бейкърсфелд! По дяволите с твоя сняг! Дано се провалиш с твоето отвратително, проклето летище, което провали брака ни!

Журналистът Дерик Идън се връщаше с две чаши в ръка — за Синди и за себе си. Пробивайки си път в салона, той видя, че Синди го гледа, и й се усмихна. Той изглеждаше самоуверен. Доколкото Синди познаваше мъжете, разбираше, че той преценява какви са възможностите да легне с нея тази вечер. Вероятно журналистите, мислеше си тя, умеят да разберат отхвърлените самотни жени.

Синди също си направи някои сметки относно Дерик Идън. Тридесет и една-две годишен, реши тя; достатъчно зрял, за да има опит, и все още млад, за да бъде научен на някои неща, да го накара да се забрави. Това искаше Синди. Външно изглеждаше добре сложен. Ще бъде внимателен, може би нежен и ще й даде, не само ще вземе. При това явно беше готов — още преди да отиде за уискито, й даде да го разбере. Контакт лесно можеше да се постигне между двама чувствителни хора с една и съща мисъл в главата.

Преди няколко минути тя избираше между алтернативата да се прибере или да отиде на летището. Сега, изглежда, ще изникне трета възможност.

— Заповядайте — Дерик Идън й подаде чашата. Синди погледна в нея. Беше пълна с уиски — вероятно бе казал на бармана да сипе повече. Боже мой, мъжете са толкова ясни.

— Благодаря — тя отпи глътка и го погледна през стъклото на чашата. Дерик вдигна своята и й се усмихна:

— Тук е доста шумно, нали?

За един писател, помисли си Синди, подобен диалог би бил жалък и неоригинален. Предполагаше се, че тя трябва да отвърне с „да“ и тогава той щеше да й предложи: „Защо не отидем на някое по-тихо място?“ Следващите им реплики лесно можеха да се отгатнат.

Синди забави отговора си, отпи глътка уиски.

Тя размишляваше. Разбира се, ако Лайънъл беше в града, тя не би си губила времето с този човек. Но Лайънъл, нейното пристанище в други случаи, човекът, който искаше тя да се разведе с Мел и да се ожени за нея… беше заминал за Синсинати (или за Калъмбъс) да се занимава със своите архитектурни въпроси и нямаше да се върне десет или повече дни.

Мел не знаеше за Синди и Лайънъл или поне не знаеше нищо определено. Синди допускаше, че той подозира за съществуването на неин неизвестен любовник. Тя също допускаше, че този въпрос не го тревожи особено и му дава възможност да се съсредоточава на летището и въобще да не се сеща за нея. Това проклето летище беше стократно по-пагубно за брака им, отколкото някоя любовница.

А преди не винаги беше така.

В началото на техния брак, скоро след като Мел напусна флота, Синди се гордееше с неговите амбиции. Когато Мел започна бързо да се изкачва по стълбичката на ръководните постове в авиацията, тя беше щастлива при всяко повишение, при всяко ново издигане. Колкото повече растеше Мел, растеше и Синди, особено в обществото, а в ония дни те водеха светски живот почти всяка вечер. От името на двамата Синди приемаше покани за коктейли, вечери, премиери, благотворителни приеми… и ако се случеха две мероприятия в една и съща вечер, Синди беше тази, която решаваше кое е по-важно. Тези обществени ангажименти, запознанства с изтъкнати хора бяха важни в началото на кариерата на един млад човек. Дори Мел признаваше това. Той приемаше всичко, което уреждаше Синди, без да роптае. Бедата беше в това, чак сега проумя Синди, че техните крайни цели се различаваха. За Мел обществените контакти бяха средство за осъществяване на професионалните му амбиции; той отдаваше значение само на кариерата си, а светският живот бе външната форма, с която лесно можеше да се раздели. Синди, от друга страна, виждаше в кариерата на Мел само пропуск към по-висшите кръгове на светското общество. Понякога си мислеше, че ако бяха разбрали своите намерения още в началото, може би щяха да постигнат споразумение. Но за съжаление бяха пропуснали този момент.

Разривът им започна приблизително тогава, когато Мел — освен че беше генерален директор на международното летище „Линкълн“ — го избраха президент на Съвета на ръководителите на летищата.

Щом Синди разбра, че влиянието и възможностите на мъжа й се простират чак до Вашингтон, тя разцъфна от щастие.

Честите покани в Белия дом, близките контакти с президента Кенеди накараха Синди да си въобрази, че скоро ще се влеят във вашингтонското висше общество. В най-розовите си мечти тя се виждаше на снимка заедно с Жаклин, с Етел или Джоун, в Порт Хайанис или по моравите на Белия дом.

Но това не стана. Мел и Синди не влязоха в светския живот на Вашингтон, макар че това не беше никак трудно. Напротив, по настояване на Мел те започнаха да отклоняват много от поканите. Мел прецени, че неговото професионално положение не се нуждае повече от това да бъде „сред“ светското общество, на което той и без това не държеше.

Когато Синди разбра накъде клонят нещата, тя експлодира и му направи страхотен скандал. Това също бе грешка от нейна страна. Мел понякога бе склонен да приема разумните й предложения, но нейната ярост обикновено го караше да упорствува за своето. Кавгата продължи цяла седмица, Синди ставаше все по-зла и това още повече разстрои отношенията им. Синди знаеше, че не бива да бъде зла. Често пъти тя не го искаше. Но безразличието на Мел караше огнения й темперамент да кипне — както стана и тази вечер по телефона. След едноседмичната разправия, която всъщност въобще не приключи, разприте им взеха да зачестяват. Те престанаха да ги прикриват от децата, пък беше и невъзможно. Веднъж за срам и на двамата Роберта заяви, че след училище повече няма да се прибира в къщи, а ще отива при приятелка, защото „в къщи нямам спокойствие да уча от вашите непрекъснати кавги“.

В крайна сметка постигнаха някакво равновесие. Понякога Мел придружаваше Синди в някои светски приеми, ако й беше предварително обещал. Иначе все по-дълго се задържаше на летището и все по-рядко се прибираше в къщи. Синди се почувствува много по-самотна и отдаде на презираната от Мел „жалка благотворителност и глупаво пълзене към върховете на обществото“.

Възможно е, мислеше си понякога Синди, за Мел всичко това да изглежда глупаво. Но нямаше какво друго да прави, а й харесваше съперничеството за място в обществото. На мъжете им е лесно да критикуват; те винаги имат с какво да запълнят времето си. Мел си имаше своя кариера, своето летище, своята отговорност. А какво можеше да прави Синди? Да седи по цял ден и да бърше праха от къщата?

Синди не си правеше илюзии относно собствените си умствени възможности. Тя не беше голям интелект и знаеше, че не може да се мери с Мел. Но това не бе ново. В първите години на техния семеен живот Мел обичаше да й намира някакви дребни и глупави развлечения, макар че сега, когато й се подиграваше, забравяше за тези неща. Синди разсъждаваше доста трезво за своята някогашна кариера на актриса — знаеше, че никога няма да стане звезда или поне да се доближи до върховете. Вярно е; понякога в миналото подхвърляше, че може би щеше да постигне нещо, ако бракът й не бе сложил край на театралните й амбиции. Но това беше само форма на самозащита, желание да напомни на другите, на Мел включително, че тя носи своя индивидуалност и не е само съпруга на генерален директор. Вътре в себе си Синди знаеше истината. Като професионална актриса тя едва ли щеше да излезе от дребните епизодични роли.

С участието си в светския живот — в този мизансцен на местното общество — Синди се справяше. То й бе нужно, вдъхваше й чувството, че има собствена значимост, че е личност. И макар че Мел се присмиваше и отричаше постиженията й, Синди все пак бе успяла да се изкачи по обществената стълбица, бе приета в кръга на светски особи и намери своето място в приеми като тазвечершния… Макар че днес остро се нуждаеше от присъствието на Мел, а той винаги мислеше за проклетото си летище и отново я остави сама.

Мел, който си бе завоювал свой престиж и свое име в обществото, никога не проявяваше разбиране към стремежа на Синди да се самоутвърди. И едва ли някога щеше да я разбере.

Независимо от това Синди държеше на своето. Тя имаше свои планове за бъдещето, които, разбира се, щяха да предизвикат чудовищни скандали, ако двамата продължаваха да са едно семейство. Синди хранеше амбицията да въведе като дебютантки двете си дъщери, първо Роберта и по-късно Либи, на баловете в Пасаван. Блестящо събитие, което откриваше бъдеще за младите момичета от висшето общество на Илиноис. А като майка на момичетата Синди също щеше да извиси своето обществено положение.

Веднъж тя бе споменала тази идея пред Мел, който гневно избухна: „Само през трупа ми!“ Баловете, устройвани за тези момичета и техните глупави, подсмърчащи майки, подигра се Мел, са събития от миналия век, анахронично продължение на снобизма и класовата структура, от която за щастие се отърсваме, макар че все още има хора, които разсъждават като Синди. Мел искаше децата му да растат с чувството, че са равни с всички други, а не с някаква високомерна и погрешна идея, че са от по-възвишено потекло. Каза й го. И така нататък.

Необичайно за Мел, който винаги излагаше възгледите си сбито и кратко, толкова подробно да обоснове възраженията си по този въпрос.

Лайънъл от своя страна напълно одобряваше идеята на Синди.

Името му беше Лайънъл Ъркът. В живота на Синди той все още бе въпросителна. Любопитно е, че Мел запозна Синди с Лайънъл. Той ги запозна на един официален обяд, където Лайънъл бе поканен като архитект, направил някои неща в града. Двамата се познаваха бегло от години.

После Лайънъл започна да се обажда на Синди, срещаха се за обяд или вечеря, после по-често и на края станаха по-интимни. За разлика от повечето хора, които имаха опит в извънбрачните връзки, Лайънъл погледна изключително сериозно на техните отношения. Той живееше сам, беше се разделил с жена си от няколко години, но не бе разведен. Сега искаше да получи развод и караше Синди да направи същото, за да се съберат. Вече разбираше, че бракът на Синди е разклатен. Лайънъл и жена му нямаха деца и той призна на Синди колко много се измъчва от това. Все още не е късно, казваше той, ако се оженят по-скоро със Синди да си имат дете. Също, казваше, че ще е щастлив да създаде семейно огнище за Роберта и Либи и ще прави всичко възможно да замени техния баща.

Синди непрекъснато отлагаше решението си по няколко съображения. Основното бе, че тя се надяваше отношенията им с Мел да се подобрят, да станат отново близки, както преди. Не можеше да твърди, че все още е влюбена в Мел; Синди откри, че колкото повече остарява човек, толкова по-скептично гледа на любовта, но тя бе привързана към Мел. Той съществуваше; съществуваха и децата, Роберта и Либи; подобно на много жени Синди се боеше от кардинални промени в живота.

Първоначално тя мислеше, че един развод и повторна женитба ще навредят на социалното й положение, но напоследък промени мнението си по този въпрос. Много хора се разведоха, без да изгубят своето място в обществото, макар и временно: доста често хората срещаха една жена с един съпруг, а след седмица — с нов. Синди понякога си мислеше, че човек, неразведен поне веднъж, е ужасно безинтересен.

Беше напълно възможно бракът й с Лайънъл да подобри положението й в обществото. Лайънъл обичаше много повече от Мел приемите и забавленията. От друга страна, Ъркъртови бяха стара, почитана фамилия. Майката на Лайънъл бе властвуваща вдовица в една огромна допотопна къща, недалече от хотел „Дрейк“, където един архаичен портиер въвеждаше гостите, и скована от артрит прислужница поднасяше чай на сребърен поднос. Лайънъл веднъж заведе Синди на кафе, след което й каза, че е направила добро впечатление на старицата и е уверен, че ще успее да убеди майка си да помогне на Роберта и Либи да получат достъп до баловете в Пасаван. Още тогава — тъй като противоречията й с Мел ставаха все по-остри — Синди можеше да реши да се свърже с Лайънъл, но я задържаше едно обстоятелство. В сексуално отношение Лайънъл бе като умряла патица.

Той упорито се стараеше и понякога успяваше да я изненада, но повечето пъти, когато се любеха, приличаше на часовник, чиято главна пружина непрекъснато се развива. Една нощ, след неуспешен опит за близост, който бе мъчителен и за двамата, той бе казал мрачно: „Трябваше да ме познаваш, когато бях на осемнайсет години. Бях като жребец.“ За съжаление сега Лайънъл бе далеч от тази възраст. Навършваше четиридесет и осем.

Синди отлично разбираше, че ако се омъжи за Лайънъл, и без това незадоволителното им сексуално общуване, на което се радваха сега като любовници, ще секне напълно, щом заживеят заедно. Разбира се, Лайънъл би се опитал да компенсира по други начини — щеше да бъде любезен, щедър, внимателен, — но нима това беше достатъчно? Синди съвсем не клонеше към сексуален залез; тя продължаваше да бъде все така силно чувствена и напоследък плътските й желания растяха. Но дори и Лайънъл да беше слаб в това отношение, с Мел те също бяха прекъснали интимните си връзки — тогава каква е разликата? Освен това Лайънъл можеше повече да й даде.

Вероятно решението бе: да се ожени за Лайънъл Ъркът и да спи с някой друг от време на време. Нямаше да е толкова лесно да го осъществи като младоженка, но яко прояви повече внимание и предвидливост, ще успее. Тя познаваше много хора, и мъже, и жени от висшите кръгове, които вършеха същото хем за да задоволят своите страсти, хем за да запазят семействата си. Освен това досега успешно й се удаваше да мами Мел. Може би той я подозираше въобще, но Синди бе уверена, че Мел няма понятие за Лайънъл или за някой друг.

Добре, а какво да направи тази вечер? Да отиде ли на летището, за да се разправят с Мел, както първоначално мислеше? Или да си позволи да прекара тази вечер с журналиста Дерик Идън, който стоеше до нея, очаквайки отговор на въпроса си.

Изведнъж на Синди й хрумна, че може да осъществи и двете.

Тя се усмихна на Дерик Идън.

— Повторете, ако обичате, какво казахте?

— Казах, че тук е ужасно шумно.

— Да, наистина.

— Мисля си, не бихме ли могли да се откажем от вечерята и да отидем на по-тихо място?

Синди едва не се разсмя, но се сдържа и кимна:

— Да, разбира се.

Тя огледа наоколо организаторите и гостите на приема: фотографите бяха престанали да щракат; наистина нямаше смисъл да стои повече тук. Ще се измъкне тихо и незабелязано.

— Синди, вие с кола ли сте? — попита Дерик Идън.

— Не, а вие? — Заради бурята Синди беше дошла с такси.

— Аз съм с кола.

— Чудесно — каза тя. — Аз няма да тръгна с вас, но ако ме почакате навън в колата си, ще изляза през главния вход след петнадесетина минути.

— По-добре след двадесет. Трябва да телефонирам на няколко места.

— Още по-добре.

— Имате ли някакви предпочитания? Къде да отидем?

— Оставам изцяло на вас.

Той се поколеба, после попита:

— Бихте ли искали първо да вечеряме?

На Синди й стана забавно: това „първо“ означаваше, че ще последва и нещо друго. И тя трябваше да е наясно.

— Не — отвърна Синди, — аз нямам време. Трябва да отида на още едно място.

Очите на Дерик Идън се плъзнаха по тялото й, после отново се спряха на лицето й. Усети го как си пое дъх и й се стори, че той се чуди на късмета си.

— Вие сте очарователна жена. Но ще повярвам в късмета си чак когато ви видя да излизате.

С тези думи той се обърна и незабелязано излезе от салона. След четвърт час също така незабелязано Синди го последва.

— Такси, госпожо?

— Не, благодаря, няма нужда.

В този момент светнаха фаровете на една кола на паркинга.

Тя потегли напред, забоксува по рохкавия сняг, после тръгна и спря пред вратата, където чакаше Синди. Шевролет — доста стар модел. На волана тя разпозна Дерик Идън.

Портиерът отвори вратата и Синди влезе вътре. Щом вратата се тресна зад нея, Дерик Идън каза:

— Много жалко, че колата е студена. Трябваше да се обадя във вестника, после да подсигуря някои неща за нас и току-що пристигам.

Синди се разтрепера и по-плътно загърна палтото до себе си.

— Надявам се, че там, където отиваме, ще бъде топло.

Дерик Идън се присегна, взе ръката й и тъй като тя лежеше върху коляното й, той обгърна и него. Тя усети кратката ласка на пръстите му. После той пое кормилото с двете си ръце и каза тихо:

— Ще ви стопля, обещавам ви.

7

Оставаха четиридесет и пет минути до 10,00 часа, определеното време за излитане на Полет 2 на „Транс Америка“ — „Златната флотилия“ — с командир капитан Върнън Димирест; извършваха се последните приготовления за директния полет до Рим, дълъг цели пет хиляди мили.

Общата подготовка за полета траеше месеци, седмици, дни. Най-непосредствените задачи се изпълняваха през последните двадесет и четири часа.

Излитането на един самолет от кое да е голямо летище наподобява на река при вливането си в морето. Преди да достигне до морето, реката се подхранва от притоци, които водят началото си далеч във времето и пространството, а всеки приток събира по пътя си по-малки или по-големи поточета. Така че при устието си реката е събрала водите на всички рекички, влели се в нея. Преведено на езика на авиацията, реката в своето устие представлява самолет в момента на излитането.

Полет 2 щеше да се изпълнява от междуконтинентален реактивен Боинг 707-320В, с регистрационен номер N-731-ТА Движеха го четири турбореактивни двигателя „Прат и Хуайтни“, които му осигуряваха скорост 975 км в час. При максимална натовареност самолетът можеше да прелети около 9 хиляди километра или в права линия разстоянието от Исландия до Хонгконг. На борда си пренасяше 199 пътници и 2S хиляди американски галона гориво — достатъчни да напълнят плувен басейн със средна величина. Самолетът струваше на „Транс Америка“ шест и половина милиона долара.

Преди два дни N-731-ТА излетя от Дюселдорф (Западна Германия) и на два часа от летище „Линколн“ единият от двигателите му прегря. Командирът нареди за всеки случай да го изключат. Никой от пътниците на борда не забеляза, че работят само три двигателя. Ако станеше нужда, самолетът можеше да лети и с един. Но той кацна съвсем навреме.

Аварийната служба на „Транс Америка“ бе известена по радиото за случилото се. Екип от механици чакаше самолета и щом свалиха пътниците и багажа, откараха машината в хангара. Още докато го теглеха към хангара, специалистите диагностици усилено работеха, за да установят повредата, която бързо откриха.

Един пневматичен цилиндър — тръба от неръждаема стомана — се беше спукал по време на полет. Двигателят веднага беше свален и подменен. Това бе относително просто. Повече трудности създаде фактът, че няколко минути преди прегретият двигател да бъде изключен, силно нагорещен въздух бе проникнал в кожуха на двигателя. Топлинка може би бе повредила някой от 180-те чифта проводници от електрическата система на самолета.

Щателният преглед на проводниците показа, че някои са били нагрети, но никой не е пострадал. Ако подобно нещо се случеше с автомобил, автобус или камион, машината щеше да продължи да работи. При самолетите това бе невъзможно. Реши се всичките 180 чифта проводници да бъдат незабавно подменени.

Подмяната изискваше голямо майсторство и бе изтощителна и досадна, защото само двама души можеха едновременно да работят в тясното пространство между кожуха на двигателя. Освен това всяка двойка проводници трябваше да бъде идентифицирана и да се свърже със съответните щепсели. Трябваше да се работи денонощно и без прекъсване, затова няколко двойки електромеханици се сменяха последователно.

Цялостната операция щеше да струва на „Транс Америка“ хиляди долари в квалифициран човешки труд и загуби от престоя на самолета на земята. Тези загуби се приемаха без възражения от всички авиокомпании, тъй като се бореха за висок коефициент на безопасност.

Боинг 707-N-731-ТА, който трябваше да лети до западното крайбрежие и обратно преди полета си до Рим, бе изваден от график. Наложи се бърза промяна в общото разпределение, за да се запълни този курс. Един свързващ полет бе анулиран и десетки пътници прехвърлени към конкурентни авиолинии. Авиокомпаниите не разполагаха с резерви от скъпите реактивни самолети.

През този критичен ден и половина след откриването на повредата работата по подготовката на самолета, макар и бавна по естество, продължаваше с пълна сила.

Три часа преди старта на Полет 2 последните от 180-те двойки проводници бяха съединени. Още час бе нужен, за да се подмени и обшивката на двигателя и да се изпробва готовността му на земята. След това, преди самолета да се пусне в полет, трябваше да се изпробва във въздуха. До този момент непрекъснато звъняха от техническия отдел с въпроси: ще бъде ли N-731-TA готов за Полет 2, или не. Ако не, кажете навреме, за да съобщим на търговския отдел, който от своя страна да уведоми пътниците за закъснението на полета, преди да са напуснали домовете си.

Като стискаше палци и чукаше на дърво, началникът на поддържането, изключвайки възможни усложнения от изпробването на самолета във въздуха, отговаряше, че машината ще бъде готова навреме.

Така и стана. Главният пилот в базата на „Транс Америка“, който стоеше само за да изпита самолета, се издигна през бурята към ясните висоти. Когато се върна, подписа, че „N-731-ТА е в пълна изправност за излитане“.

След изпитателния полет старши пилотът отведе самолета направо пред изход 47 на аерогарата, откъдето щяха да се качат пътниците за Полет 2 „Златната флотилия“. Около него веднага се струпаха работници и се засуетиха като мравки.

Най-напред трябваше да се качи храната. 75 минути преди излитането контролните служби изискваха от кухнята да се приготвят вечерите съобразно броя на пътниците. Тази вечер в първокласния салон щеше да има само две свободни места, а туристическата класа бе три-четвърти запълнена. По правило в първа класа се поръчваха шест допълнителни вечери — пасажерите от тази класа можеха да поискат повторно. Пътниците от туристическата класа нямаха това право. Дори пътник, пристигнал в последния момент, щеше да получи храна. Едновременно с качването му на борда и затварянето на вратите се подаваше и пакет храна за него. Спиртните напитки се издаваха на стюардесата срещу подпис. На пътниците от първа класа те се раздаваха безплатно, в туристическата класа се плащаше долар за чаша (или съответната сума в чужда валута), освен ако пътниците не знаеха, че могат да се възползуват от следното обстоятелство: на стюардесите не им се даваха дребни пари за връщане и ако тя нямаше да върне на пътника, по инструкции трябваше да му подаде питието безплатно. Някои пътници, които летяха редовно, години наред, пиеха безплатно в туристическата класа, предлагайки на стюардесата двадесет или петдесет-доларова банкнота, като твърдяха, че по-дребни нямат в себе си.

Едновременно със зареждането с храна и напитки на борда се качваха и допълваха запасите от стотици още неща, като се почне от бебешки пелени, одеяла, възглавници, хигиенични пликове, библии и др. Всичко това не подлежеше на връщане. След приключването на полета авиокомпаниите не си правеха труда да проверяват инвентара, липсващите вещи се възстановяваха, затова не спираха пътниците, които слизаха от борда с преносим багаж.

Самолетите едновременно се зареждаха с вестници и списания. При полет човек винаги можеше да си поиска вестник, но в „Транс Америка“ съществуваше следното правило: ако на първата страница на вестник се съобщава за самолетна катастрофа, той въобще не се допускаше до борда. Към това правило се придържаха и много други авиокомпании.

Тази вечер на борда на Полет 2 имаше всякакви вестници. Основно събитие във всички тях бе времето и последиците от него в целия Среден запад.

Започна регистрацията на пътниците и качването на багажа. От регистрационното гише чрез система от транспортни ленти багажът слизаше в багажната зала, наречена „лъвска бърлога“. Това название (признаваха служителите от багажното отделение след няколко чаши алкохол) беше дадено, защото само храбрите или наивните можеха да си дадат багажа тук. Доста куфари, попаднали в „лъвската бърлога“, изчезваха завинаги; опечалените им собственици можеха да го потвърдят.

В „бърлогата“ дежурен служител наблюдаваше пристигането на всяко парче багаж. В зависимост от прикрепения на него етикет с направлението му той натискаше съответна ръчка и автоматична ръка хващаше багажа и го поставяше до останалите товари за същия полет. Няколко носачи прехвърляха багажа за съответните самолети.

Системата беше превъзходна, когато действуваше нормално. За съжаление често пъти се случваше обратното.

Транспортирането на багажа, това признаваха всички авиокомпании, бе най-слабото звено в обслужването. В нашия век, когато човешкият гений може да пусне капсула с големината на лодка в междупланетното пространство, съмнително бе дали пътникът на слизане от самолета ще получи багажа си и въобще дали багажът му е пътувал с него за Пайн блъф, Арканзас, или е пристигнал в Сент-Пол, Минеаполис. Изумително голямо количество багаж — поне по един куфар на всеки сто — отиваше по погрешно направление, забавяше се или напълно се загубваше. Специалисти периодически проучваха системата за транспортирането на багажите и периодически я подобряваха. И все пак безпогрешна или поне прилична система досега не бе измислена. Затова всички авиокомпании поддържаха на големите летища служители, чиято единствена задача се състоеше в това да гонят следите на изчезнал багаж. Тези служители много рядко оставаха без работа.

Един опитен и предпазлив пътник би постъпил отлично, ако провери дали етикетите, които служителите или носачите поставят на куфарите му са за вярното направление. Нерядко стават грешки. Удивително често в бързината се лепват погрешни етикети и могат да се променят, ако се посочи грешката. Но дори и тогава когато куфарите се изгубят от погледа ти, те все едно че стават предмети в лотария — пътникът трябва да се моли един ден неизвестно къде отново да се събере със своя багаж.

Тази вечер на международното летище „Линкълн“ не всичко вървеше наред с багажа за Полет 2, макар никой нищо да не знаеше. Два куфара, които трябваше да пътуват за Рим в тоя момент, бяха натоварени на самолета за Милуоки.

На борда на Полет 2 сега като непрекъснат поток се изсипваха багаж и поща. Тази вечер пощата възлизаше на четири тона огромни цветни пластмасови чували, някои предназначени за италианските градове Милано, Палермо, Ватикана, Пиза, Неапол, Рим, а други — за по-нататъшно транспортиране към далечни места, чиито имена звучаха като страници от Марко Поло: Занзибар, Хартум, Момбаса, Йерусалим, Атина, Родос, Калкута…

Голяма част от този огромен пощенски товар дойде допълнително. Един полет на „Бритиш Оувъръсийз Еъруейз корпорейшън — ВОАС“, който трябваше да излети малко преди Полет 2 на „Транс Америка“, току-що бе отложен с три часа. Пощенският диспечер, който непрекъснато следеше разписанията и закъсненията, незабавно нареди прехвърляне на пощата от „ВОАС“ към „Транс Америка“. Това бе загуба за британските въздушни линии, тъй като пощенските превози бяха високо изгодни и съперничеството в пощенските услуги бе особено силно. Всички аеролинии имаха свой униформен представител в пощенското отделение на летищата, чиято работа бе да следи потока на въздушната поща и да се грижи собствената му линия да получи добър дял от общия пощенски поток. Пощенските диспечери понякога си имаха фаворити сред представителите на аеролиниите и се грижеха за тях. Но в случаи на закъснение приятелството не оказваше влияние. Тогава се спазваше неотменното правило: пощенският товар да се отправи с първия излитащ самолет.

В аерогарата, на няколкостотин метра от излитащия Боинг, се намираше диспечерският център на „Транс Америка“. Вътре беше шумно, претъпкано от хора, бюра, телефони, телекси, монитори, информационни табла. Служителите тук направляваха подготовката за Полет 2 и за всички останали рейсове на „Транс Америка“. Във вечери като днешната, когато в графика настъпи хаос, тук ставаше истински ад и помещението наподобяваше на безредие във вестникарска редакция в кадри от старите холивудски филми. В ъгъла на залата се намираше диспечерът по центровката и затоварването. Зад бюрото, затрупано от купища папки и хартия, седеше млад човек с брада и невероятното име Фред Фърмфут. През свободното си време Фред се занимаваше с абстрактна живопис. Напоследък изливаше боя върху платното и караше върху него детско велосипедче с три колела. Носеше му се славата, че в почивните си дни гълта ЛСД и че тялото му издава неприятна миризма. Последното бе страшно досадно за колегите му в стаята, където беше топло и задушно независимо от студеното време навън, и неведнъж на Фред Фърмфут му се напомняше, че трябва по-често да се къпе.

Макар и парадоксално, Фърмфут имаше математически мозък и началниците му твърдяха, че е най-добрият диспечер по центровка и затоварване. В този момент той ръководеше товаренето на самолета за Рим.

Тънкостта се състоеше в правилното разположение на товара в самолета, така че да не се нарушава центровката му — само тогава можеше да се осигури равновесие и стабилност във въздуха. Фред Фърмфут трябваше да изчисли колко товар може да поеме самолетът и къде да го помести. Нито една торба, нито един куфар не влизаха в трюма на самолета без неговото разрешение. А в същото време се грижеше да натъпче колкото се може повече багаж.

Той работеше с диаграми, бюлетини, таблици, сметачна машина, последни сводки, радиотелефон, три телефона и с безпогрешен инстинкт. Инспекторът по товарите току-що поиска разрешение по радиото да се качат още сто и петдесет килограма багаж в предното отделение.

— Качвай! — съгласи се Фред. Той се разрови в някакви документи, търсейки списъка на пътниците, който нарасна в последните два часа. Авиокомпаниите разрешаваха среден товар за пътник до 80 килограма през зимата и десет килограма по-малко през лятото.

Това средно тегло се оказваше нормално, но не и когато на борда се случеше да пътува отбор по ръгби. Тия здравеняци провалят всички изчисления и диспечерите по центровката трябва да пресмятат нова средна норма. С бейзболистите или хокеистите нямаха проблеми: те са хем по-слаби, хем по-малко на брой. Днес, съдейки по списъка, летяха само обикновени пътници.

— Товари вече пощата! — каза Фред Фърмфут по радиото. — А тоя ковчег го изтегли в задното отделение. По тежестта му съдя, че мъртвецът е бил доста дебел. После там има един кашон с генератор от „Уестингхауз“. Сложи го на средата и около него нареждай останалия багаж.

Задачата на Фърмфут се усложни, когато в последния момент екипажът на Полет 2 помоли за натоварването на допълнителен тон гориво, необходим за рулиране и земен пробег. Тази вечер всички самолети трябваше дълго да чакат с включени двигатели, преди да им се разреши излитане. Един реактивен самолет, действуващ на земята, гълташе гориво като жаден слон и капитаните Димирест и Харис не искаха да хабят от ценния керосин, който бе предназначен за пътя до Рим. Фред Фърмфут трябваше да пресметне колко от допълнителното гориво, което сега се впомпваше в резервоарите под крилата на N-731-TA, ще се изразходва преди излитане и колко ще остане, за да се прибави към цялостния товар на самолета. Въпросът беше колко?

Имаше граници на безопасност за максималния товар при излитане и всяка компания се стремеше да пренесе колкото се може повече багаж, за да има повече приходи. Мръсните пръсти на Фред Фърмфут затанцуваха по клавишите на сметачната машина. Той замислено огледа резултата от изчисленията и прокара ръка по брадичката си. Миризмата на тялото му бе по-ужасна от всякога.

Решението за допълнително гориво бе едно от многото, които капитан Върнън Димирест направи в последния половин час; по-точно, позволи на капитан Ансън Харис да вземе тези решения, а той като капитан с последна дума само ги потвърди. Върнън Димирест се наслаждаваше на своята пасивна роля тази вечер — имаше кой да върши основната работа, но той не се отказваше от властта си. До този момент Димирест не бе открил нищо нередно в решенията на Ансън Харис и нищо чудно, тъй като Харис имаше опит и ранг почти равни с тези на Димирест.

Когато се срещнаха за втори път тази вечер в стаята на екипажа, Харис беше мрачен и кисел. Димирест със задоволство забеляза, че Харис е сложил униформена риза, която му беше малка, и той непрекъснато посягаше с ръка към яката си. Капитан Харис бе успял да си смени ризата с един услужлив пилот от „Транс Америка“, който побърза пикантно да разкаже случая на своя командир.

След няколко минути обаче Харис се успокои. Като добър професионалист, чиито гъсти вежди бяха посивели във въздуха, знаеше, че никой екипаж не може да работи нормално, ако има вражди помежду им.

В стаята на екипажа двамата капитани прегледаха своите пощенски кутии, където винаги имаше куп писма и бюлетини на компанията, които трябваше да се прочетат преди излитането. Останалата поща — известия от главния пилот, медицински бюлетини, съобщения на изследователския отдел, на метеорологичната служба и други — те щяха да отнесат в къщи.

Докато Ансън Харис нанасяше корекции в бордовия си дневник, който Димирест обяви, че ще прегледа внимателно, Върнън изучаваше летателното разписание на екипажите.

Летателният график се изготвяше за месец напред. Той показваше датите, на които летят командирите, първите и вторите пилоти и маршрутите. Същото разписание имаха стюардесите в своята стая.

Всеки пилот казваше желанията си всеки месец за маршрута, по който иска да лети. При избора висшите пилоти имаха предимство. Исканията на Димирест бяха винаги безусловно задоволявани; същото ставаше и с Гуен Мейгън, която имаше съответно старшинство сред стюардесите. Благодарение на тази система пилотите и стюардесите можеха да си изготвят предварително проекти за съвместни преспивания. По този начин Гуен и Димирест бяха подготвили отдавна своите планове за Рим.

Ансън Харис довърши своите експедитивни корекции в бордовия дневник. Върнън Димирест се ухили.

— Ансън, предполагам, че дневникът ти е в изправност. Промених решението си — няма да го преглеждам.

Капитан Харис не отвърна нищо, но сви устни.

Към тях се присъедини вторият пилот, Сай Джордън, млад мъж с две нашивки. Джордън беше бордови инженер, но и квалифициран пилот. Висок и кокалест, с хлътнали бузи, тъжният му вид сякаш подсказваше, че вечно не си дояжда. Стюардесите винаги му даваха допълнително храна, но видим резултат нямаше.

Първият пилот, който обикновено летеше като втори по ранг след Димирест, тази вечер бе помолен да остане в къщи, въпреки че съгласно договорните си отношения с компанията щеше да получи пълно заплащане за полета. Димирест щеше да изпълнява някои от неговите задължения по време на полета, а Джордън — останалото. Ансън Харис щеше да поеме основната тежест по управлението на самолета и функциите на командира.

— О’кей! — каза Димирест. — Да вървим!

Пред входа на хангара чакаше служебният автобус за екипажа, покрит със сняг, със заскрежени прозорци. Петте стюардеси бяха вече вътре и едно дружно „Добър вечер, капитане!“… „Добър вечер, капитане!“ посрещна появата на Димирест и Ансън Харис, последвани от Джордън. Заедно с тях в автобуса се втурна рояк снежинки, гонени от студения порив на вятъра. Шофьорът бързо затвори вратите.

— Здравейте, момичета! — весело поздрави Димирест и намигна на Гуен. Ансън Харис прибави скромно:

— Добър вечер.

Вятърът яростно подгони автобуса, докато шофьорът внимателно и предпазливо напредваше по очистения път, от двете страни на който се издигаха планини от сняг. Из летишето се беше разнесла мълвата за съдбата на камиона с провизиите на „Юнайтид еърлайнз“, заседнал рано тази вечер из преспите, и сега всички водачи бяха изключително внимателни. Ярките светлини на аерогарата пробиваха мрака със силата на прожектори. А по аеродрума потокът от излитащи и кацащи самолети не секваше.

Служебният автобус спря, екипажът скокна от него и се втурна към най-близката врата. Намираха се под помещенията на „Транс Америка“ на аерогарата. Изход 47, където се подготвяше качването на пътниците за Полет 2, се намираше над главите им.

Стюардесите се отправиха по своите задачи, а тримата пилоти се запътиха към международната диспечерска кантора на „Транс Америка“.

Диспечерът, както винаги, бе приготвил папки с пълна информация за всичко, което можеше да ползува пилотите по време на полета. Той разгъна пред себе си папките и тримата наведоха глави над тях. Зад диспечера половин дузина чиновници събираха данни от целия свят за състоянието на летищата, за въздушните трасета, за времето, необходими за всички международни полети на „Транс Америка“. Имаше подобна диспечерска кантора и за вътрешните линии на компанията.

В този момент капитан Ансън Харис, почуквайки с лулата си по предварителната сводка за зареждането с гориво, реши да поискат допълнително още един тон, необходимо им за маневрите на земята. Погледна към втория пилот Джордън, който проверяваше диаграмите за разход на горивото, после към Димирест. Двамата кимнаха в знак на съгласие и диспечерът подписа заявката за допълнително зареждане, която трябваше да изпълнят съответните служби.

Към четиримата се присъедини метеорологът на компанията. Той беше блед, млад мъж, с очила без рамки, които му придаваха вид на учен и на човек, който едва ли някога е излизал на чист въздух и слънце.

— Надявам се, че електронната апаратура ни предсказва нещо по-добро за тази вечер, а, Джон? — попита Димирест.

Напоследък все повече и повече метеорологичните прогнози на летателните планове на аеролиниите се изготвяха от компютри. „Транс Америка“ и някои други компании все още държаха на персоналния елемент, на индивидуалната човешка връзка между компютъра и екипажа, но предвижданията показваха, че скоро човекът-метеоролог ще бъде напълно заменен от машините.

Метеорологът поклати глава и разтвори картите си.

— Нищо по-добро, докато не стигнете средата на Атлантика. За съжаление. Очакваме скоро подобрение на времето, но тъй като летите на изток, ще догонвате тази въздушна обстановка, която току-що ни отмина. Циклонът, който бушува тук, се простира до Нюфаундланд и нататък. — Той очерта с молив пътя на циклона. — Двете летища по пътя ви — Детройт и Торонто — са вече закрити, условията там са под нормалните.

Диспечерът хвърли бърз поглед към телексното съобщение, което току-що му подаде един чиновник.

— Прибавете и Отава. Току-що съобщават, че закриват летището — подхвърли той.

— Във втората половина на Атлантика — продължи метеорологът — всичко вероятно ще бъде наред. Над Южна Европа има разкъсана циклонална област, но тя няма да засегне височините, на които вие летите. В Рим е ясно и слънчево и има изгледи да се задържи така още няколко дни.

Капитан Димирест се наведе над картата на Южна Европа.

— Какво е положението в Неапол?

Метеорологът го изгледа озадачен:

— Но вие не летите до там?

— Ние не летим, но ме интересува.

— Същото високо атмосферно налягане, както над Рим. Значи ще е хубаво.

Димирест се ухили.

Младият метеоролог се впусна в научни подробности за температурите, за ниските и високи атмосферни налягалия и въздушни течения. В отсечката от пътя им, която минаваше над Канада, той препоръча курс по на север от обикновения, за да избягнат силните насрещни ветрове, на които можеха да се натъкнат в по-южна посока. Пилотите слушаха внимателно. Дали с помощта на компютър или на човешки изчисления, изборът на най-добра височина и най-подходящ курс наподобяваше игра на шах, в която интелектът можеше да надвие природата.

— Ако ви позволяват запасите от гориво — каза метеорологът, — препоръчвам ви височина от десет хиляди метра.

Вторият пилот провери диаграмите. Преди N-731-ТА да се изкачи до тази височина, трябваше да изразходват част от тежкия си горивен товар. След няколко секунди той докладва:

— Височина от десет хиляди метра ще можем да достигнем някъде към Детройт.

Ансън Харис химна. Златната му химикалка бързо попълваше плана за полета, който след няколко минути трябваше да уточни с Ръководството на въздушното движение. Кулата щеше да потвърди дали избраните от тях височини са свободни — и ако не, какви други можеха да ползуват. Върнън Димирест, който трябваше да си е приготвил свой летателен план, погледна този на капитан Харис и го подписа.

Всички приготовления за Полет 2 вървяха нормално. Независимо от бурята, по всичко личеше, че „Златната флотилия“, гордостта на „Транс Америка“, ще излети навреме.

Когато тримата пилоти се качваха на борда, Гуен Мейгън ги посрещна с думите:

— Чухте ли?

— Какво да сме чули? — попита Ансън Харис.

— Ще ни задържат цял час. Контрольорът на входа току-що каза.

— По дяволите! — процеди Димирест. — Безобразие!

— По всичко изглежда — продължи Гуен, — че много от пътниците все още са на път за летището и не могат да се доберат заради бурята. Някои от тях са се обадили да предупредят и затова са решили да забавят полета.

— Значи ли, че и качването на пътниците ще се забави? — попита Харис.

— Да, капитане. Полетът още не е обявен. Ще го обявят най-рано след половин час.

— Добре — Харис сви рамене. — Да си починем тогава. — И той се отправи към пилотската кабина.

— Мога да ви донеса кафе — предложи Гуен.

— Аз бих пил кафе в кафенето — каза Върнън Димирест и обръщайки се към Гуен добави: — Защо не дойдете с мен?

Гуен се поколеба.

— Да, благодаря.

— Вие вървете — каза Харис, — моето кафе може да го донесе едно от момичетата. Имаме много време.

Само след минута Гуен вървеше до Върнън Димирест. Токчетата й ритмично потрепваха, опитвайки се да се изравни с широките му крачки. Те се отправиха към централната зала на аерогарата.

Димирест си мислеше, че едночасовото закъснение в крайна сметка може би нямаше да е толкова лошо. До този момент, погълнат от работа около полета, съвсем бе изтласкал от главата си мисълта за бременността на Гуен. Но сега, с кафето и цигарата, щяха да имат възможност да продължат започнатия преди разговор. Може би сега ще успее да се докосне въпросът за абортите, който преди все му се изплъзваше.

8

Д.О. Гереро нервно запали нова цигара от угарката на предишната. Въпреки усилието да контролира действията си, ръцете му видимо трепереха. Беше възбуден, напрегнат, нетърпелив. Също както преди, когато приготвяше експлозива си, чувствуваше как струйки пот се стичат по лицето и под ризата му.

Причина за неговата тревога бе времето — времето, което оставаше до полета на самолета. То течеше безмилостно бързо, като пясъка в пясъчен часовник, и твърде много от пясъка бе вече изтекъл.

Гереро седеше в автобуса на път за летището. Още преди половин час автобусът излезе на автострадата „Кенеди“, откъдето при нормални условия до летище „Линкълн“ се стигаше за 15 минути. Но автострадата, както всички останали шосета в щата, бе покрита със сняг и задръстена от коли. На моменти движението спираше, а иначе едва пъплеше.

Още при тръгването от града съобщиха на десетината пътници в автобуса, че часът за излитане на Полет 2 се отлага. Но дори сега, с тази скорост на придвижване, изглеждаше, че след два, ако не и след три часа ще се доберат до летището.

Останалите в автобуса също се тревожеха.

Както и Д.О. Гереро те се бяха регистрирали в канторите на „Транс Америка“ в града. Но тогава все още имаше достатъчно време, а сега, като се има пред вид растящото задръстване по пътя, всички се чудеха на глас дали самолетът ще ги чака безкрайно.

От шофьора на автобуса малко можеше да се научи. В отговор на въпросите им той заявяваше, че ако автобусът от града закъснее, обикновено полетът го изчакваше. Но при такива ужасни условия като днешните всичко може да се случи. Авиокомпанията може да реши, че автобусът ще се забави още дълго, което не е невъзможно, и самолетът да излети. Още повече, прибави шофьорът, като съди по неколцината души в автобуса, то значи, че повечето пътници са на борда на самолета. Обикновено така става със задграничните полети, обясни той: близки отиват да изпратят пътниците и ги откарват с кола.

Разговорът се водеше из целия автобус, но Д.О. Гереро, прегърбил на седалката кльощавото си като вретено тяло, не взимаше участие в него. Повечето от пътниците, изглежда, бяха туристи, с изключение на едно бъбриво семейство италианци — мъж, жена и няколко деца, които оживено разговаряха на собствения си език.

— На ваше място не бих се тревожил — извести шофьорът. — Изглежда, че напред движението малко се разрежда, може и да успеем.

До момента обаче автобусът продължаваше да пълзи.

Д.О. Гереро седеше сам на двойна седалка, три реда зад шофьора. Важното черно дипломатическо куфарче лежеше безопасно на скута му. Той се наклони напред и изви врат да погледне в тъмнината отвъд автобуса. През двете арки, почистени върху стъклото от големите, неуморни чистачки, той видя безкрайна върволица от фарове на коли, която се губеше в падащия сняг. Макар че се потеше, бледите му тънки устни непрекъснато съхнеха. Той ги облиза с език.

Пристигането на летището в последния момент никак не устройваше Гереро. Бяха му нужни десет или петнадесет минути повече, за да си купи застраховка. Той се проклинаше, задето не тръгна по-рано, та да се снабди спокойно със застраховка. В оригиналния му замисъл идеята за купуване на застрахователна полица в последната минута, за да намали всякакви възможности за проучване на обстоятелствата около неговата личност, изглеждаше приемлива. Той обаче не бе предвидил усложнения поради лошото време, макар че би трябвало да се съобрази със сезона. Все заради това — заради пренебрегването на някой съществен променлив фактор — Д.О. Гереро се проваляше в своя бизнес и непрекъснато грандиозните му планове се сгромолясваха. Бедата беше там, че когато планираше нещо, той бе твърдо убеден, че всичко ще се развива точно така, както той очаква, и пропускаше да съобразни евентуални случайности. Още повече, с огорчение си мислеше Гереро, той никога не бе успял да се поучи от миналия опит.

Правеше си сметка, като приетите на летището — при положение, че самолетът все още чака, — да отиде веднага към гишетата на „Транс Америка“, за да се регистрира. После щеше да настоява да му се даде възможност да си купи застраховка. Но с това би обърнал внимание върху себе си, нещо, което той отчаяно би искал да избегне. Така веднъж бе привлякъл вниманието върху себе си благодарение на най-глупавата грешка, която можа да допусне.

Не успя да вземе със себе си никакъв багаж, освен малкото черно куфарче, в което носеше динамитната бомба.

На регистрацията в града чиновникът го бе запитал:

— Това ли е вашият багаж, сър? — и посочи към огромна купчина куфари, с които пътуваше човекът зад него.

— Не — Д.О. Гереро се поколеба, после повдигна малкото си куфарче. — Аз… нямам нищо друго освен това…

Чиновникът повдигна вежди:

— Никакъв багаж? За Рим? Твърде леко пътувате, сър той посочи към куфарчето му. — Ще го предадете ли за багаж?

— Не, благодаря.

В този момент на Гереро му се искаше да получи обратно билета си, да се измъкне от гишето и да се сгуши незабележимо на някое местенце в автобуса. Но чиновникът с любопитство го изгледа отново и Гереро знаеше, че от този момент нататък той го е запомнил. Образът му се е запечатал неизлечимо в паметта на чиновника — и то само защото забрави да си вземе куфар, което лесно можеше да направи. Разбира се, той постъпи така инстинктивно. Само Д.О. Гереро знаеше, че Полет 2 никога няма да стигне крайната си цел. Тогава за какво му трябваше багаж? Багаж му трябваше за прикритие. При следствието, което неизбежно щеше да последва след гибелта на самолета, обстоятелството, че един пътник — той самият — се е качил на борда без багаж, ще бъде запомнено и коментирано. То би подсилило всички останали съмнения, които ще се породят у следователите.

Но ако няма никакви останки от самолета, припомни си той, какво ще докажат тогава?

Нищо. Застрахователните компании ще трябва да платят.

О, боже, нима автобусът никога няма да стигне летището?

Децата от италианското семейство шумно тичаха напред-назад. Майка йм продължаваше да бърбори непрекъснато на италиански, тя държеше в ръце бебе, което плачеше отчаяно. Но нито мъжът, нито жената обръщаха внимание на неговия плач.

Нервите на Гереро бяха изопнати като струна. Искаше му се да хване детето и да го задуши или да изкрещи на другите: „Млъкнете!“

Нима те не предчувствуваха?… Нима глупаците не разбираха, че не е време за безсмислено бърборене?… Не е време… сега… цялото бъдеще на Гереро — по-точно бъдещето на семейството му… успехът на неговия план, изработен с толкова усилия… на всичко — зависеше от това да пристигнат на летището малко по-рано.

Едно от дечицата, пет-шестгодишно момченце, с хубаво, интелигентно личице се спъна на пътеката и падна настрани върху празната седалка до Д. О. Гереро. Като се опитваше да се изправи, то протегна ръка и удари куфарчето в скута му. Куфарчето се плъзна настрани и Гереро отчаяно го сграби. Едва го удържа, преди да падне, и после извърна към детето озъбеното си лице и замахна да го удари.

Детето го изгледа с широко отворени очи. После каза меко:

— Scusi[5].

Гереро се овладя с големи усилия. Може би другите в рейса го наблюдаваха. Ако не бъде внимателен, отново ще привлече внимание. Търсейки в паметта си малкото думички, които бе научил от италианци, работили с него по строежите, той каза непохватно:

— Е troppo rumorosa[6].

Детето тъжно кимна с глава.

— Si — и продължи да стои до него.

— Добре — каза Гереро. — Стига толкова, изчезвай от тука! Se ne vada![7]

— Si — каза момчето отново. Очите му го гледаха с детска прямота, от която Гереро се почувствува неловко. В този миг той осъзна, че това момченце и останалите ще бъдат на борда на самолета. Нищо, няма значение. Не бива да се поддава на сантименталност. Нищо не можеше да промени намерението му. Още повече че когато това се случи, когато дръпне канапчето на своето куфарче и самолетът се разбие на парчета, всичко бързо ще свърши, преди да се усетят, особено децата.

Момчето се извърна и изтича назад при майка си.

Слава богу! Автобусът дръпна по-бързо. През стъклото Д.О. Гереро виждаше, че напред движението се бе разредило и светлините пред тях се движеха по-бързо. Значи, можеха да успеят… да пристигнат навреме, за да си купи застраховка, без да става нужда да събужда подозрение. Времето му беше малко. Надяваше се на застрахователното гише да няма хора.

Малките италианчета бяха седнали кротко отзад и той се зарадва, че бе успял да се сдържи да не удари детето. Иначе хората щяха да се развикат. Поне този път не привлече вниманието им. За съжаление при регистрацията го забелязаха, макар че, като се размислеше, бедата не му се струваше кой знае колко голяма.

Или напротив?

Нова тревога започна да го измъчва.

Ами ако чиновникът, изненадан, че Гереро не носи никакъв багаж, си спомни отново за случая след тръгването на автобуса? Гереро знаеше, че не бе успял да прикрие пред него вълнението си. Ами ако чиновникът е забелязал нервността му и прояви подозрителност? Може би ще се посъветва с началника си, който вече е позвънил на летището. Може би вече някой — полицията? — го чака пред автобуса, за да го разпита, за да отвори и прегледа единственото малко черно куфарче с унищожителната улика в него. За първи път Д.О. Гереро се замисли какво би станало, ако го заловят. Арест, затвор. После си каза: преди да позволи това да се случи… ако го заговорят, ако стане ясно, че са го разкрили… той ще изтегли примката на канапчето и ще взриви и себе си, и всички наоколо. Ръката му се плъзна и под дръжката на куфарчето напипа примката и стисна здраво канапчето. Почувства се по-уверен… А сега? Нека се опита да помисли за нещо друго.

Интересно, запита се той, дали Инес бе открила бележката му. Да, беше я намерила.

Инес Гереро се прибра уморена в жалката квартира на 51-ва улица, свали обувките, които й убиваха, и смъкна палтото и забрадката си, прогизнали от мокрия сняг. Усещаше, че е настинала и тялото й бе премаляло от умора Работата й на сервитьорка днес й се стори особено тежка, клиентите бяха по-заядливи, бакшишите по-дребни. Още повече тя бе още нова и непривикнала и това я измъчваше.

Преди две години, когато живееха удобно в уютен дом в предградията, Инес, макар и некрасива, изглеждаше приятна и добре поддържана жена. После ударите на времето и на съдбата издълбаха своя отпечатък върху лицето й, докато преди изглеждаше по-млада, сега имаше вид на по-стара за годините си. Във вечер като тази, ако Инес имаше собствен дом, тя щеше да потърси спокойствие в горещата вана, която винаги отпускаше нервите й в напрегнати минути — а те не бяха редки в семейния й живот. Наистина в коридора имаше баня, която ползуваха три семейства, но тя бе студена, блажната боя се лющеше и свличаше на парцали, а за затоплянето на газовия бойлер се пускаше по четвърт долар. При тази мисъл тя моментално се отказа. Реши да поседи малко в жалката стая и после да си легне. Нямаше представа къде е съпругът й.

Мина се време, преди да зърне бележката върху масата.

„Ще отсъствувам няколко дни. Заминавам. Очаквай скоро добри вести, които ще те изненадат.“

Малко неща в мъжа и можеха да я изненадат. Повечето от постъпките му бяха непредсказуеми, а напоследък дори безразсъдни. Добрите вести наистина щяха да са изненада. Но тя не можеше да повярва, че предстои нещо хубаво. Инес бе свидетел как всички амбициозни планове на мъжа й се бяха сгромолясали, за да вярва, че поне един ще излезе успешен.

Първата част от бележката обаче истински я озадачи. Къде можеше да отиде Д.О. за няколко дни? И още по-тайнствено — откъде щеше да намери пари? Само преди вечер те двамата Си направиха сметка на всичките си налични пари. Общата им сума възлизаше на двадесет и два долара и няколко цента. Освен парите имаха една-единствена ценна вещ, която можеха да заложат: това бе пръстенът на Инес, останал от майка й, и до този момент тя упорито отказваше да се раздели с него. Но явно скоро трябваше и с него да се прости.

От тези двадесет и два долара Инес бе взела четиринадесет за храна и за предплата на наема. Тя видя отчаянието, което се изписа на лицето на Д.О., като прибра останалите осем долара и нещо.

Инес реши да престане да си задава въпроси и да си легне. Беше твърде уморена и нямаше сили да помисли за децата си, макар че нямаше вест от сестра си повече от седмица. Изгаси единствената лампа в стаята и влезе в тясната наблъскана с бедни мебели спалня.

Не можа да намери нощницата си. Част от вещите в паянтовата ракла бяха извадени и разхвърляни наоколо. Най на края откри нощницата си в едно чекмедже заедно с три ризи на Д.О.: те бяха единствените му ризи, така че, където и да е заминал, не е взел дрехи със себе си. Под една от ризите намери жълтеникав сгънат лист хартия, който привлече вниманието й. Тя го измъкна и разтвори.

Това бе бланка, запълнена на пишеща машина. Инес държеше второто копие. Щом я прочете, тя се отпусна в недоумение на леглото. За да се увери, че не е сбъркала, още веднъж прочете написаното.

Жълтеникавият лист представляваше договор за дялово изплащане, сключен между „Транс Америка еърлайнз“ и Д.О. Береро — Инес веднага забеляза, че името бе погрешно написано. Съгласно договора „Береро“ получаваше билет за Рим и обратно — туристическа класа, за който е предплатил четиридесет и седем долара и се задължава да изплати остатъка от четиристотин двадесет и седем долара плюс лихвите във вноски за две години.

Това беше безумие.

Инес гледаше смаяно жълтия лист. В главата й един след друг изскачаха въпроси.

Защо му трябваше на Д.О. самолетен билет? И защо точно до Рим? И откъде ще вземе парите? Той не можеше да изплати билета дори с отсрочка. В това нямаше съмнение. Имаше толкова други задължения, които не можеше да посрещне; дълговете никога не го разстройваха така, както Инес. Но да оставим настрана дълговете — откъде е взел четиридесет и седем долара за предплащане? Договорът сочеше, че е внесъл първата вноска. А само преди две вечери Д.О. заяви, че нямат нито цент повече от това, което бяха събрали. И Инес знаеше, че каквото и да върши, той никога не я лъжеше.

И все пак тези четиридесет и седем долара са дошли от някъде. Откъде?

Изведнъж си спомни за пръстена: той беше златен, с един-единствен диамант в платинено легло. Само допреди две седмици Инес го носеше непрекъснато, но напоследък пръстите й се подуваха, затова го свали и го постави в малка кутийка в едно от чекмеджетата. За втори път тази вечер тя се разрови. Намери кутийката — празна. Явно, за да се сдобие с тези четиридесет и седем долара, Д.О. Гереро бе заложил пръстена.

Изведнъж й стана мъчно. За нея този пръстен значеше много — той беше последната крехка връзка с миналото и, с разпръсналото й се семейство, с покойната й майка, чиято памет тя дълбоко тачеше. А по-реалистично погледнато, пръстенът, макар и не кой знае колко ценен, беше последната им надежда. Караше ги да вярват, че каквито и беди да се изсипят на главата им, пръстенът ще им осигури хляб за още няколко дни. А изведнъж той беше изчезнал, заедно с него изчезваше и малката надежда.

Сега вече знаеше откъде са дошли парите за предплатата, но това не й даваше отговор на въпросите — защо? Защо му е притрябвало изведнъж да лети? И защо точно до Рим?

Без да помръдне от леглото, Инес задълбочено се размисли. За момент сякаш забрави умората си.

Тя не бе особено интелигентна жена. Иначе вероятно не би издържала цели двадесет години съвместен живот с Д.О. Гереро. Ако беше малко по-умна, не би работила като сервитьорка за нищожна заплата. Но понякога с внимателни разсъждения, подкрепени от интуицията, можеше да достигне до верни изводи. Особено когато се касаеше за нейния съпруг.

И сега по-скоро инстинктът, отколкото разумът й, подсказа, че Д.О. Гереро е в опасност — много по-сериозна опасност от всичките им досегашни беди. Две обстоятелства я убеждаваха в това: безразсъдността му в последно време и дългият маршрут, който бе избрал. При сегашното положение на Гереро само някакъв монументален, отчаян замисъл можеше да го накара да потегли за Рим. Инес отиде в стаята, взе бележката от масата и отново я прочете. В дългия им семеен живот тя бе получавала не малко бележки от него. Но този път Инес усещаше, че бележката крие някакъв друг смисъл. Повече от това не можеше да проумее. Обхвана я едно чувство, едно убеждение, което нарастваше с всяка минута, че тя трябва, че тя е длъжна да направи нещо.

Нито за момент на Инес не й хрумна да се откаже, да остави Д.О. на съдбата си, каквато и глупост да е замислил. Тя беше човек чистосърдечен, простодушен, с непринуден характер. Преди 18 години тя бе приела Д.О.Гереро „за добро или за лошо“. И макар че в по-голямата си част животът им вървеше от зле към по-зле, Инес не смяташе, че трябва да бяга от задълженията си на съпруга.

Нейните предпазливи и ограничени разсъждения не спряха дотук. Тя реши, че първо трябва да открие дали Д.О. е вече излетял; ако не е, може би щеше да направи нещо, да го спре. Инес нямаше представа нито кога бе излязъл Д.О., нито преди колко часа бе написана бележката. Тя отново погледна в жълтеникавия документ — в него нищо не се казваше за датата на полета, за часа на излитането, макар че тя можеше да телефонира в „Транс Америка“. Инес взе бързо да навлича обратно дрехите, които само преди няколко минути бе свалила.

Обувките отново започнаха да мъчат краката й, палтото бе прогизнало и неудобно, но тя се спусна надолу по стълбите. В жалкото стълбищно антре снегът бе навял под вратата и покрил голите дъски на пода. Отвън Инес видя, че снегът е станал още по-дълбок. Студеният, режещ вятър връхлетя връз нея веднага щом излезе от сградата и яростно зашиба сняг в лицето й.

В квартирата на Гереро нямаше телефон и въпреки че Инес можеше да се обади от автомата в закусвалнята на долния етаж, тя предпочете да не влиза там, за да не се среща с хазаина. Той бе заплашил да изхвърли утре Герерови на улицата, ако не изплатят докрай наема си. Тази вечер тя реши да не мисли за наема, но ако до утре сутринта Д.О. не се завърне, тя сама трябваше да се справя с хазаина.

На една пресечка от тях имаше магазин с телефонен автомат. Разривайки дълбокия сняг по непочистения тротоар, Инес се запъти нататък.

Беше десет без четвърт.

Телефонът беше зает от две шестнадесет-седемна-десетгодишни момичета и Инес трябваше да чака цели десет минути. Тя избра номера на „Транс Америка“, но й съобщиха, че „Информация“ говори и може да почака. Инес зачака, магнетофонният запис на няколко пъти й повтори, че всички линии са заети, докато най на края един отривист женски глас се обади, каза, че на телефона е мис Йънг и с какво може да услужи.

— Моля ви — каза Инес, — кажете ми какви самолети имате за Рим?

Като навит автомат служителката отговори, че „Транс Америка“ поддържа директна линия с Рим всеки вторник и петък от летище „Линкълн“; през Ню Йорк имат всекидневна връзка и желае ли дамата веднага да направи резервация.

— Не — отвърна Инес, — аз няма да пътувам. Става дума за съпруга ми. Май че казахте в петък… Значи днес?

— Да, мадам. Това е Полет 2 „Златната флотилия“. Излита в десет часа местно време, но тази вечер по изключение полетът ще закъснее с един час поради метеорологичните условия.

Инес погледна часовника на магазина. Беше почти десет и пет. Тя бързо каза:

— Искате да кажете, че самолетът още не е излетял?

— Не, още не.

— Моля ви — Инес започна да се запъва, да търси думи, — моля ви, много е важно за мен да разбера дали мъжът ми лети тази вечер. Името му е Д.О. Гереро и…

— Съжалявам, но нямаме право да даваме такъв вид информация — служителката мис Йънг бе учтива, но твърда.

— Но като че ли не ме разбирате, мис. Става дума за мъжа ми. Аз съм негова жена.

— Разбирам ви, мисис Гереро. Но съжалявам, такова е правилото на компанията.

Мис Йънг и нейните колеги стриктно спазваха правилото и имаше защо. Много бизнесмени пътуваха със секретарките или любовниците си, регистрирайки ги като свои съпруги, за да се възползуват от намаленията, които предлагаха авиокомпаниите при семейни пътувания. Преди години няколко подозрителни и изобретателни съпруги бяха разкрили подобни случаи и вдигнаха скандали. По-късно мъжете им запротестираха, че авиокомпаниите нарушават конфиденциалността и оттогава се прие правилото да не съобщават имената на пътуващите пътници.

Инес боязливо поде:

— Няма ли някакъв начин…

— Наистина няма.

— О, боже!

— Доколкото разбирам — запита мис Йънг, — предполагате, че съпругът ви пътува с Полет 2, но не сте сигурна. Така ли?

— Точно така.

— Единственото нещо, мисис Гереро, което можете да направите, е да отидете на летището. Вероятно пътниците все още не са се качили и ще можете да видите съпруга си. Дори и да са вече в самолета, на изходните врати ще ви помогнат. Но побързайте.

— Добре — каза Инес. — Щом като нищо друго не може да се направи, ще опитам това. — Тя нямаше представа как ще се добере до летището — 20 мили дотам — за по-малко от час в тази буря!

— Момент — гласът на мис Йънг беше нерешителен, но човечен, сякаш тревогата на Инес й се бе предала по жицата. — Наистина не постъпвам правилно, мисис Гереро, но ще ви помогна.

— Моля ви се.

— Когато стигнете на изхода за пътуващите, не казвайте, че мислите, че съпругът ви е на борда. Направо поискайте да говорите с него. Ако го няма, това лесно ще се разбере, а ако се окаже, че пътува, няма да ви е трудно да узнаете от чиновника каквото искате.

— Благодаря ви — каза Инес. — Искрено ви благодаря.

— Няма нищо, мадам — гласът на мис Йънг отново зазвуча като автомат. — Лека нощ и благодаря, че се обърнахте към „Транс Америка“.

Инес окачи слушалката и се замисли. Пред магазина бе спряло такси. Тя видя шофьора с жълта фуражка, който стоеше пред автомата за газирани напитки и разговаряше с друг. Таксито щеше да й струва скъпо, но щом като трябваше да се добере до летището преди единадесет часа, друг избор нямаше. Инес пристъпи и докосна шофьора за ръката.

— Прощавайте.

Шофьорът се обърна.

— Какво има? — лицето му беше брадясало, неприветливо, отпуснато.

— Кажете, колко ще ми струва до летището?

Шофьорът я огледа с присвити, пресметливи очи.

— Оттук може би девет-десет долара по апарата.

Инес се извърна. Това беше много. Повече от половината жалки пари, които й бяха останали. Освен това не беше съвсем сигурна, че Д. О. лети тази вечер.

— Ей, вие, почакайте! — шофьорът изпразни кока-колата си и забърза зад Инес. Настигна я до вратата. — Колко ще дадете?

— Не става дума за това — Инес поклати глава, — просто… просто нямам толкова пари.

Шофьорът изръмжа.

— А бе има хора, дето си мислят, че можем да ги караме ей така, без нищо. А до там не е малко път.

— Да, знам.

— За какво ви трябва да отидете там? Автобуса не можете ли да хванете?

— Много е важно. Трябва да бъда там… преди единадесет.

— Хайде — каза шофьорът. — Тази нощ ще има пазарлъци. Ще ви откарам за седем долара.

— Ами-и… — Инес все още се колебаеше. Седем долара бяха по-голямата част от това, което тя възнамеряваше да предложи утре на хазаина като част от наема. За съжаление от кафенето щяха да й платят едва в края на следващата седмица.

Шофьорът нетърпеливо каза:

— По-добро предложение няма да получите. Приемате ли, или не?

— Да — отвърна Инес, — съгласна съм.

— Да тръгваме.

Инес влезе в колата, а шофьорът усмихнат изчисти с метличка снега от стъклата. Смяната му беше вече свършила и тъй като живееше близо до летището щеше да направи удар. Беше заблудил Инес, че по апарата ще струва девет-десет долара. Всъщност нямаше да струва и седем. Но лъжата му помогна да прикотка пътничката, да я накара да повярва, че й прави отстъпка. Сега щеше да пътува с развято флагче, а седемте долара ще му паднат в джоба. Да возиш пътник, без да свалиш флагчето, беше забранено. Но шофьорът реши, че в такова отвратително време никой полицай няма да го забележи. Ето как с един удар, доволно си мислеше той, успя да измами и тая глупава стара вещица, и омразния си работодател.

Щом като потеглиха, Инес тревожно запита:

— Сигурни ли сте, че можем да пристигнем до единадесет часа?

Шофьорът излая през рамо:

— Щом като съм казал, значи ще успеем. А сега ме оставете да карам.

Всъщност той съвсем не беше сигурен, че ще пристигнат навреме. Пътищата бяха лоши, движението бавно. Разбира се, можеха и да успеят, но не повече от минута-две преди единадесет.

Тридесет и пет минути по-късно таксито с Инес лениво продължаваше да пълзи по заснежената, претоварена автострада „Кенеди“. Напрегната на задната седалка, Инес се питаше колко ли още им остава и нервно кършеше ръце.

В същото време автобусът за летището, който караше пътниците за Полет 2, свърна към аерогарата. След като се бе освободил от бавното движение край града, той бе набрал скорост и сега часовникът на аерогарата показваше единадесет без четвърт. Щом автобусът закова на място, Д.О. Гереро пръв изскокна от него.

9

— Вземете със себе си преносимата високоговорителна уредба! — изкомандува Елиът Фриймантъл. — Може да ни потрябва.

Събранието на жителите от Медоууд в салона на неделното училище на Първа баптистка църква кипеше от въодушевление и ентусиазъм, който Фриймантъл ловко бе успял да разпали. Всички присъствуващи се готвеха да тръгнат към международното летище „Линкълн“.

— Не ми излизайте с приказките, че е твърде късно или че не ви се ходи — Елиът Фриймантъл предупреди аудиторията от шестстотин души. Той стоеше пред тях, самоуверен, блестящ в безупречния си скъп костюм и лъскавите си обувки от крокодилска кожа. Модно подстриганата му коса бе изящно подредена. Целият му вид излъчваше сигурност. Сега вече цялото събрание горещо го подкрепяше и сякаш колкото по-безцеремонно говореше, толкова повече им допадаха думите му.

Той продължи:

— И без глупави извинения, защо не можете да дойдете — никакви деца, никакви самотни свекърви в къщи, никакви загорели ястия във фурната; тези неща съвсем не ме интересуват, а в такъв момент не бива да интересуват и вас. Ако колата ви е затънала в снега, оставете я и тръгнете с колата на някой друг. Запомнете: тръгвам тази вечер на летището заради вас, заради вас ще си навличам неприятности. — Той спря и изчака поредния самолет с трясък да отмине над главите им. — Боже мой, време е някой да предприеме нещо!

Последните му думи бяха посрещнати със смях и овации.

— Нужна ми е вашата помощ и ви искам там — всички до един. Затова ще ви попитам просто и направо: Ще дойдете ли?

Цялата зала отвърна с рев:

— Дааа! — Хората бяха наскачали на крака и викаха.

— Добре тогава — каза Фриймантъл и глъчката стихна. — Преди да тръгнем, нека уточним някои неща.

Вече им бе съобщил, но изтъкна отново, че само по съдебен път жителите на Медоууд могат да постигнат някакво обезщетение от заглушителния шум на летището. Съдебните дела обаче не бива да се водят незабелязано, в някаква незнайна съдебна зала и при закрити врати. Напротив, подобни дела трябва да попаднат в центъра на общественото внимание и съчувствие.

— А как ще постигнем това обществено внимание и съчувствие? — Фриймантъл направи кратка пауза, после сам си отговори на въпроса. — Като нашите възгледи и позиции събудят интереса на пресата. Само тогава средствата за масова информация — радиото, печатът, телевизията — ще разтръбят нашия случай и ще it осветят така, както ние желаем. Представителите на печата тук са приятели — продължи той. — Ние не държим те да споделят нашите възгледи, а само да ги отразят честно, както според мен те винаги постъпват. За нашите приятели журналисти ще е полезно, ако събитията вземат драматичен обрат: тогава репортажите им ще станат още по-интересни.

Тримата репортери се ухилиха, когато Фриймантъл продължи:

— Затова ще се погрижим да разиграем някаква драма специално за тях тази вечер.

Докато говореше, Елиът Фриймантъл хитро наблюдаваше движението из залата на договорните формуляри, които щяха да му осигурят законното право да представлява интересите на медоуудските домовладелци. Голяма част от формулярите — около стотина по негова преценка — бяха подписани и се предаваха напред. Виждаше как се измъкват химикалки, как мъж и жена навеждат глави над документа и заедно го подписват, задължавайки се по този начин да му изплатят сто долара. Адвокатът Фриймантъл си направи щастливата сметка: сто попълнени формуляра означаваха за него десет хиляди долара. Не беше малко за една вечер работа, а крайният хонорар щеше да бъде значително по-голям.

Ще им поговори още малко, реши той, докато формулярите все още вървят из залата.

— Развитието на събитията на летището — обърна-се Фриймантъл към слушателите си, — ако обичате, да оставите на мен. — Надяваше се да се стигне до среща с ръководителите на летището, но при всички случаи възнамеряваше да устрои такава демонстрация на самата аерогара, която хората дълго нямаше да забравят.

— Единствено ще ви моля да не се отделяте един от друг и да вдигате глас само като ви кажа.

Той изрично предупреди да няма никакви безредици. Нека никой да няма повод да каже, че демонстрантите от Медоууд са нарушили законния ред.

— Разбира се — Фриймантъл се усмихна многозначително, — можем да им създадем известни затруднения. Както схващам, тази вечер хората от летището са затрупани от работа. Но ние не сме длъжни да се съобразяваме с техните грижи.

Отново избухна смях. Той усети, че хората са готови да го последват.

Нов самолет затрещя над главите им и той почака, докато грохотът утихне.

— Чудесно, да тръгваме! — адвокатът Фриймантъл разпери ръце като един Мойсей на реактивния век и изопачено издекламира: „Че мен ме чакат ред дела, преди да легна да заспя!“

Смехът се смени с викове и хората започнаха да се придвижват към изхода.

В този момент Фриймантъл забеляза преносимата високо-говорителна уредба, заета от баптистката църква, и нареди да я вземат със себе си. Флойд Занета, председателят на събранието, който изцяло потъна в сянка, откакто Фриймантъл стана център на внимание, побърза да изпълни нареждането.

Самият Фриймантъл бързо натъпкваше подписаните формуляри в чантата си. Едно бързо преброяване му показа, че бе подценил присъствуващите — имаше повече от сто и шестдесет формуляра, което значеше повече от шестнайсет хиляди долара в неговия джоб. Освен това мнозина от тези, които дойдоха лично да му стиснат ръка, го увериха, че ще изпратят по пощата своите формуляри заедно с чек още утре сутринта. Адвокатът Фриймантъл сияеше.

Той нямаше изработен план как да действува на летището, както и предварително не бе мислил как да проведе събранието тази вечер. Елиът Фриймантъл ненавиждаше установените планове. Той предпочиташе да импровизира, да позволява на събитията да се развиват и след това да ги насочва по свое желание, в своя изгода. Неговите свободни методи му донесоха успех тази вечер. Не виждаше защо да не му помогнат и по-нататък.

Най-важното беше да поддържа у жителите на Медоууд убеждението, че са си намерили динамичен ръководител, който ще постигне желаните резултати. Освен това той трябваше да поддържа у тях това убеждение, докато четирите тримесечни вноски според подписаните формуляри му бъдат изцяло изплатени. След като веднъж парите влязат в банката, тяхното мнение нямаше толкова да го интересува.

И така трябваше да поддържа тази атмосфера с лекота в продължение на десет или единадесет месеца. Можеше да го направи. Щеше да предложи на тия хора всичката енергия, от която имат нужда. Щеше да се наложи да проведат още няколко подобни събрания и демонстрации, за да задържат вниманието на печата. Нещо, което съдебните процедури не можеха да му осигурят. И макар че преди няколко минути бе споменал за нужната гласност на съдебните дела, по всяка вероятност събитията в съда щяха да се развият безинтересно и безрезултатно. Разбира се, той щеше да направи необходимото да внесе известни театрални моменти, макар че вече доста съдии познаваха тактиката на адвоката Фриймантъл и рязко го прекъсваха.

Но това не са сериозни проблеми, реши Фриймантъл, за когото най-важният фактор винаги бе грижата за пълния му джоб.

Той забеляза, че един от репортерите, Томилсън от „Трибюн“, говореше по автомата в коридора. До него стоеше другият журналист. Чудесно! Това означаваше, че редакциите на градските вестници са вече известени за предстоящото събитие на летището. Освен това, ако се спазеха предварителните уговорки на Фриймантъл, на летището щеше да пристигне и телевизионен екип!

Тълпата в салона намаляваше. Време беше да потеглят!

10

Недалеч от окъпания в светлината на прожектори главен вход на аерогарата замря червената мигаща сигнална лампа на полицейската патрулна кола. Колата, която разчистваше пътя на Джо Патрони от мястото на преобърнатия трактор, забави ход, полицаят на волана спря върху бордюра и даде знак на главния механик на „ТУА“ да продължи. Патрони натисна газта. Когато буикът му профуча край полицейската машина, Патрони размаха пурата си за поздрав и два пъти натисна клаксона.

Въпреки че през последната отсечка от пътя караше бързо, разстоянието от дома му до летището, което при нормални условия взимаше за четиридесет минути, сега премина за повече от три часа. Надяваше се да навакса част от изгубеното време.

Въпреки снега и хлъзгавия път Патрони бързо се промуши сред основния поток от автомобили, насочен към летището, и свърна по един страничен път към хангарите. Пред табелката с надпис „Техническо поддържане на ТУА“ той рязко сви вляво. На около стотина метра по-нататък се издигаше масивният хангар за ремонти на аеролинията. Главният вход беше отворен и Патрони направо подкара вътре.

В хангара чакаше радиофициран пикал, за да откара Патрони на аеродрума на мястото на затъналия Боинг, който все още блокираше писта три-нула. Той излезе от колата, спря колкото да запали отново пурата си, без да обръща внимание на забраната за пушене, метна набитата си фигура в кабината на шофьора с думите:

— Айде, синко, размърдай докрай стрелката на скоростомера!

Камионът излетя стремително напред и веднага Патрони поиска от кулата да му осигури безпрепятствено придвижване. Щом като се отдалечи от осветената ивица на хангарите, шофьорът плътно се залепи за светлините на пътеките за рулиране — единствените ориентири в белия мрак, — откъдето бетонираните пространства започваха и свършваха. По инструкции на кулата те спряха за миг край една писта, докато един ДС-9 на „Делта еърлайнз“ се приземи във вихрушка от сняг и профуча край тях с грохота на реверсираните си двигатели. Диспечерът от кулата им даде право да пресекат пистата и тогава попита:

— Джо Патрони ли е насреща?

— Да.

Последва пауза, в която диспечерът даде указания на други самолети, и после продължи:

— Тук е наземният диспечер. За вас има бележка от ръководството на летището. Чувате ли ме?

— Патрони слуша. Продължавайте.

— Бележката гласи: „Джо, басирам се на кутия пури срещу два билета за танци, че не можеш да измъкнеш тази вечер затъналия самолет от писта три-нула. Бих искал ти да спечелиш. Подпис: Мел Бейкърсфелд.“ Край на текста.

Джо Патрони се изсмя и натисна бутона:

— Кажете му, че приемам облога!

После остави настрани микрофона и подтикна шофьора:

— Карай бързо, синко! Сега имам стимул!

На задръстената пресечка на писта три-нула старшият техник на „Аерео Мексикан“ Инграм се приближи към пикапа. Той все още бе завит в полушубата си и пазеше лицето си от режещия вятър и снега.

Джо Патрони отхапа края на новата пура, без да я запали, и слезе от кабината. На излизане от хангара той бе сменил обувките си с тежки мъхнати ботуши. Макар и високи, те изцяло потънаха в дълбокия сняг.

Патрони се загърна в шубата си и кимна към Инграм. Двамата слабо се познаваха.

— Хайде! — каза Патрони. Трябваше да вика, за да надвиши воя на вятъра. — Разказвай!

Инграм започна да докладва, а крилата и корпусът на затъналия Боинг 707 се извисяваха над тях като огромен призрачен албатрос. Под гигантския корем все още ритмично мигаше червената сигнална лампичка. Сервизните камиони, служебният автобус за екипажа и гърмящият генератор стояха все така скупчени наоколо.

Техникът на „Аерео Мексикан“ обясни какво бяха предприели до този момент: разказа за свалянето на пътниците и първия несполучлив опит да измъкнат самолета, осланяйки се на собствената му тяга. После описа как са свалили колкото се може повече багаж — товари, поща, куфари, голяма част от горивото, — но и вторият опит да изтеглят самолета пак със собствени сили отново се провалил.

Като дъвчеше пурата, без да я запали — това бе един от редките случаи, когато Патрони съблюдаваше противопожарните изисквания, тъй като керосинът има тежка миризма, — той се приближи до самолета. Инграм го последва, а към тях се присъединиха няколко техници от наземните служби, измъкнали се от топлинката на служебния автобус. Патрони огледа обстановката и един от техниците запали преносимите прожектори, наредени в полукръг пред носа на самолета. На светлината се забеляза, че предният колесник е отчасти потънал в черната кал под снега. Самолетът бе затънал в мека почва, обикновено затревена, на няколко метра от бетонната настилка на писта три-нула, близо до пресичащата я пътека за рулиране, която пилотът на „Аерео Мексикан“ не бе успял да улучи в тъмнината и снежните вихри. За нещастия Патрони разбра, почвата в този момент беше толкова прогизнала, че даже след тридневния снеговалеж и силния студ не бе успяла да се затегне. Ето защо двата опита да изтръгнат самолета чрез собствената му тяга само бяха го забили още по-дълбоко в земята. И сега кожусите на четирите реактивни двигатели, разположени под крилата, едва не опираха земята.

Без да обръща внимание на завихрения сняг, Патрони обмисляше възможностите за действие.

Все още, реши Патрони, има шанс да изтегли самолета, използувайки енергията на двигателите му. Това ще бъде най-бързият начин, ако успее. В случай на несполука, ще трябва да прибягнат към мощни въздушни възглавници — изработени от пластмасова материя, общо единадесет, — да ги поставят под крилата и корпуса и да ги надуят с въздух под налягане. След като се инсталират възглавниците, с помощта на мощни крикове трябваше да се повдигнат колесниците и под тях да се подложи твърда настилка. Но този процес беше дълъг, труден и измерителен. Джо Патрони се надяваше, че няма да стигнат до него. Той обяви решението си.

— Ще трябва да разкопаем надълбоко пред самолета. Трябват ми два двуметрови рова пред колесниците. Изкопите да бъдат с наклон от затъналия колесник към повърхността. — И като се обърна към Инграм, додаде: — Трябва доста да се копае.

— Естествено — кимна старши техникът.

— Щом свършим с изкопите, ще запалим двигателите и ще потеглим напред с пълна мощност. — Патрони посочи към неподвижния смълчан самолет. — Така ще го помръднем от мястото му. Щом като се задвижи и запълзи нагоре по изкопа, ще го извием насам. — И той утъпка с тежките си ботуши елипсовидна пътека между подгизналата земя и бетониралата повърхност на пистата. — И още нещо, ще положим големи греди, колкото можем повече, пред колелетата. Ясно ли е? Имате ли дъски?

— Има в един от камионите — отговори Инграм.

— Разтоварете ги и накарайте шофьора да докара още. Колкото се може повече. Поискайте от всички аеролинии.

Единият от техниците, който бе най-близо до Инграм и Патрони, махна на останалите в автобуса. Двама от тях отхвърлиха брезентовия покрив на камиона, в който се намираха инструменти и лопати. Лопатите се запредаваха от ръка на ръка, работниците като призрачни сенки се движеха вън от осветения от прожекторите полукръг. Силният сняг на моменти им пречеше да се виждат. Те зачакаха нареждане да започнат работа.

Пред вратата на пилотската кабина все още стоеше стълбичката. Патрони посочи към нея и попита:

— Горе ли са летците?

Инграм изръмжа:

— В кабината са! И проклетият командир, и първият пилот.

Патрони остро го погледна.

— Защо, неприятности ли ти създаваха?

— Не точно — кисело промърмори Инграм. — Работата е по-друга. Когато пристигнах, накарах ги да дръпнат с пълна тяга, както вие току-що казахте. Ако ме бяха послушали от първия път, вярвам, че щяхме да го изтеглим. Но те нямаха кураж и затова го забиха още по-дълбоко. Капитанът допусна голяма грешка и сега трепери от страх да не изправи машината на носа й.

Джо Патрони се ухили.

— На негово място и аз бих треперил. — Той бе изгризал пурата си на късове. Хвърли я в снега, бръкна в полушубката си и извади нова. — Ще говоря с капитана после. Интеркомът работи ли?

— Да.

— Обади се в кабината тогава. Кажи на екипажа, че започваме работа и скоро ще се кача при тях.

— Слушам.

Патрони тръгна към машината, а Инграм извика към работниците:

— Хайде, момчета, да започваме да копаем!

Джо Патрони грабна сам една лопата и само след няколко минути заизриваха кал, земя и сняг.

След като говори по интеркома с пилотите в кабината, Инграм с помощта на един механик се промъкна през вледенената кал и с вкочанясали ръце започна да подрежда първите греди пред колесниците.

От време на време по аеродрума, където брулеше снегът и видимостта непрестанно се изменяше, се мяркаха светлините на кацащи или излитащи машини, а приличният на хленч високооборотен рев на реактивните двигатели се подемаше и разнасяше от вятъра чак до ушите на работниците. Но край тях писта три-нула продължаваше да бъде все така пуста и глуха.

Джо Патрони прецени, че ще отиде повече от час, преди да завършат изкопите и включат двигателите на боинга, за да се опитат да го измъкнат. А междувременно мъжете, които копаеха рововете, трябваше да се сменят, да се стоплят в служебния автобус.

Беше десет и половина. Ако има късмет, помисли си той, можеше да си бъде в леглото с Мари малко след полунощ.

И за да осъществи по-скоро плановете си и да не замръзва, Патрони започна още по-усърдно да копае.

11

В кафенето капитан Върнън Димирест поръча чай за Гуен и чаша черно кафе за себе си. Кафето — както се предполагаше — трябваше да го поддържа бодър. Вероятно от тук до Рим той щеше да обърне още десетина кафета. И макар че управлението на самолета щеше да е в ръцете на капитан Харис, Димирест нямаше желание да се отпуска. Във въздуха подобно нещо никога не си позволяваше. Той съзнаваше, както и повечето пилоти ветерани, че от старост в леглото си умираха само онези авиатори, които във всеки миг от цялата си пилотска кариера са били готови да се справят моментално с всички изненади във въздуха.

— И двамата сме необикновено мълчаливи — каза Гуен с нежния си английски акцент. — Почти не сме разменили дума, откакто влязохме в аерогарата.

Едва преди няколко минути оповестиха едночасовото забавяне на полета. Те току-що бяха влезли и успяха да се укрият в едно сепаре в дъното на кафенето. Гуен се огледа в огледалцето на пудриерата си и оправи косите си, които красиво се стелеха под елегантната шапчица на „Транс Америка“. Тъмните й изразителни очи се отместиха от огледалото и се спряха върху лицето на Върнън Димирест.

— Не говоря — каза Димирест, — защото мисля. Това е всичко.

Гуен навлажни устни, но не си постави червило — строгите правила на авиокомпанията забраняваха на стюардесите да се гримират на обществено място. Гуен и без това почти не ползуваше грим: тенът й бе млечнорозов — природен дар за повечето английски момичета.

— За какво мислиш? За травмата, която изживя, като разбра, че ще станеш баща? — Гуен закачливо се разсмя и занарежда: — Капитан Върнън Уолдо Димирест и мис Гуендолин Елайн Мейгън съобщават, че не след дълго очакват появата на своята първа рожба… Какво, не е ли така? Не знаем или още седем месеца няма да знаем. Но все пак не е толкова дълго.

Той не отговори и изчака, докато им сервират кафето и чая, и после се разбунтува:

— За бога, Гуен, нека бъдем сериозни по този въпрос!

— А защо? Защо аз трябва да бъда сериозна? В края на краищата, ако някой от нас се тревожи, това съм аз.

Той се готвеше да възрази, но Гуен протегна ръка към него под масата. Изражението й стана съчувствено.

— Извинявай. Знам, че и за двамата ни е малко разстройващо.

Точно тези думи чакаше Димирест. Той внимателно започна:

— Не трябва да се разстройваме. Още повече, ако решим, може и да не ставаме родители.

— Ясно — делово каза Гуен. — Чаках да видя кога ще подхванеш този въпрос. — Тя хлопна капака на пудриерата си и я сложи настрана. — Ти се опита да докоснеш тази тема в колата, нали? И след това реши, че е по-добре да отложиш.

— Да отложа какво?

— Е, хайде, Върнън, защо се преструваш? И двамата отлично знаем за какво говориш. Искаш да направя аборт. Мислиш за това още от момента, когато ти казах, че съм бременна, нали?

Той кимна неохотно.

— Да.

Прямотата на Гуен го смути.

— Какво си мислиш, че за първи път в живота си чувам, че съществуват аборти?

Димирест се огледа през рамо наоколо да разбере дали някой не ги подслушва, но звънът от приборите и шумът от разговорите заглушаваха всичко.

— Не знаех как ще го приемеш.

— И аз самата не знам. — Сега Гуен стана сериозна. Загледа се в ръцете си и сплете дългите фини пръсти, които той толкова харесваше. — Мислех си за това. Но още не съм решила.

Той се поокуражи. Поне не му хлопна вратата под носа. Не го отряза. Той се опита да заговори с гласа на разума:

— Наистина това е единственото разумно нещо, което може да се направи. Може би в известни отношения не е приятно да се мисли за такъв изход. Но затова пък бързо свършва и ако се направи, както трябва, терапевтично, не носи никакви опасности, никакъв страх от усложнения.

— Знам — каза Гуен. — Ужасно просто е. Сега го имаш, след малко го нямаш. — Тя го изгледа право в очите. — Така ли е?

— Точно така. — Той отпи от кафето си. Може би въпросът ще се разреши по-лесно, отколкото очакваше.

— Върнън — нежно каза Гуен, — мислил ли си някога, че това нещо в мен е живо човешко същество? То живее, то е човеченце, дори сега. Ние сме се любили, а то представлява нас — ти и мен, то е частичка от нас. — Очите й по-тревожно от всякога търсеха в него разбиране.

Той натъртено отвърна с нарочно рязък глас:

— Това е вярно. Но един зародиш в тази степен все още не е човешко същество, нито пък човеченце. По-късно може да стане, но сега все още не е. То няма живот, то не диша, то не чувствува. Един аборт, особено в тази ранна фаза, не означава отнемане на човешки живот.

Гуен реагира по същия импулсивен начин, както в колата на път за летището:

— Искаш да кажеш, че по-късно вече няма да е толкова безобидно? Че ако почакаме бебето да се оформи напълно с пръстченца на ръчичките и крачетата, тогава абортът няма да бъде толкова нравствен? Значи, ако го убием по-рано, ще бъде по-добре, отколкото ако го убием по-късно. Така ли, Върнън?

Димирест поклати глава:

— Не казах това.

— Но това имаше пред вид.

— Може да е прозвучало така, но не това съм имал пред вид. Ти просто изопачаваш думите ми.

— Аз просто разсъждавам като жена — въздъхна Гуен.

— И никой няма повече право на това от теб — той се усмихна и очите му я обгърнаха. Мисълта за Неапол с Гуен… само след няколко часа… отново го развълнува.

— Обичам те, Върнън. Истински те обичам.

Под масата той отново докосна ръката й.

— Зная. Затова е трудно и за двама ни.

— Работата е там — меко започна Гуен, сякаш мислеше на глас, — че аз никога не съм забременявала и докато това не се случи, жената винаги си мисли дали може. А когато това й се случи, както при мен, и разбере, че може, й се струва като дар. Едно чувство… само жените го познават, но то е велико и вълнуващо. И изведнъж в ситуация като нашата сме изправени пред проблема да го унищожим, да се освободим от този дар. — Очите й се замъглиха от сълзи. — Разбираш ли, Върнън? Разбираш ли?

— Струва ми се, че разбирам — нежно отговори той.

— Разликата помежду ни е, че ти все пак си имал дете.

Той поклати глава.

— Аз нямам деца. Сара и аз…

— Не става дума в семейството. Но все пак си имал дете. Ти ми го каза. Момиченце. От триточковата програма — Гуен едва забележимо се усмихна. — Което е било осиновено. Така че сега, каквото и да се случи, знаеш, че някъде в света има едно същество, което е твое продължение.

Той не отговори. Гуен попита:

— Сещаш ли се някога за нея? Питаш ли се какво е станало с нея, как изглежда?

Нямаше причини да крие.

— Да — отвърна той, — сещам се понякога.

— Нямаш ли начин да я откриеш?

Върнън поклати глава. Той веднъж се бе опитал да научи нещо, но му отговориха, че при тайно осиновяване всякакви документи се унищожават. Нямаше начин да разбере нещо повече.

Гуен надигна чашата с чая и огледа препълненото кафене. Той усети, че спокойствието й се възвърна. Сълзите в очите й бяха пресъхнали. С усмивка тя каза:

— О, скъпи, колко много неприятности ти причинявам!

Той отвърна искрено:

— Моите тревоги нямат значение. Важното е кое ще бъде най-добро за тебе.

— Надявам се, че най на края ще стигна до разумно решение. Ще направя аборт. Но трябва първо всичко да обмисля, да го обсъдя.

— Когато си готова с решението си, ще ти помогна. Но не бива да губим много време.

— И аз така мисля.

— Слушай, Гуен — увери я той. — Цялата работа става бързо и ти обещавам добри и безопасни медицински условия. — Каза и за Швеция и че е готов да плати всички разноски, колкото и скъпа да е клиниката, а компанията ще й съдействува да стигне дотам.

— Ще взема решение с положителност още преди да се върнем от Италия — потвърди Гуен.

Той взе сметката и станаха да си вървят. Време беше Гуен да се качи на борда, готова да посреща пътниците за Полет 2. На излизане от кафенето тя каза:

— Мисля си, че съм наистина щастлива, задето съм се свързала с човек като тебе. Има мъже, които биха ме зарязали.

— Аз няма да те изоставя.

Но той щеше да я изостави: сега вече беше сигурен. След Неапол, когато абортът свърши, той ще скъса с Гуен, ще прекъсне връзката им — възможно по най-деликатен начин, но решително и завинаги. Нямаше да бъде трудно. Разбира се, няколко неудобни моменти щеше да има, когато Гуен разбере намерението му, но тя не беше от тези, които вдигат скандали: вече бе доказала това си качество. Така или иначе, той щеше да се справи с положението, пък не беше и ново за него. Върнън Димирест многократно се бе измъквал с успех от любовни приключения.

Вярно е, че сега нещата бяха по-различни. Никоя жена преди не му е била толкова скъпа, както Гуен, никоя жена не бе успявала да го развълнува толкова дълбоко. Никоя преди — доколкото си спомняше — не бе успявала да го прави щастлив само с присъствието си. Раздялата нямаше да бъде лесна за него и знаеше, че по-късно ще се изкуши да промени решението си.

Но нямаше да го направи. С целия си живот досега Върнън Димирест бе доказал, че вземе ли веднъж решение, изпълнява го докрай. Самодисциплината той бе превърнал в навик.

Освен това здравият разум му подсказваше, че ако не се раздели с Гуен скоро, ще дойде време, когато, самодисциплиниран или не, няма да намери сили да я откъсне от себе си, а станеше ли това, щеше да има нужда да е вечно с нея и катастрофалните промени щяха да са неизбежни — в брака, във финансите, в душата му — нещо, което той бе решен да избегне. Преди десет-петнадесет години можеше да си го позволи, но сега вече — не.

Докосна ръката на Гуен.

— Ти върви, аз ще дойда след минута.

Пред тях, сред тълпите в централната зала, той забеляза Мел Бейкърсфелд. Върнън Димирест не се боеше да го видят с Гуен, но в същото време не виждаше смисъл да демонстрира връзката си сред членове на фамилията си.

Неговият зет разговаряше оживено с лейтенант Нед Ордуей — един симпатичен и енергичен негър, който ръководеше полицейското отделение на летището. Може би Мел ще бъде твърде погълнат в разговора, за да зърне съпруга на сестра си, и още по-добре за Димирест, който нямаше особено желание да се вижда с Мел, нито пък имаше особено намерение да го избягва.

Гуен изчезна сред тълпата. С последен поглед към нея той улови изящните й крака, глезените й, пропорционални и елегантни, стегнати във фините чорапи. О, Sole mio!

По дяволите! Бейкърсфелд го беше забелязал.

— Търсих ви — говореше лейтенант Ордуей. — Току-що разбрах, че ще си имаме гости — няколкостотин души.

Тази вечер шефът на полицията на летището беше в униформа. Висок, добре сложен, той приличаше на африкански император, макар че говореше с удивителна мекота за човек с такъв висок сан.

— Вече имаме немалко гости — Мел огледа наоколо гъмжащите тълпи. Беше се запътил към кабинета си на административния мецанин. — И то не стотици, а хиляди.

— Нямах пред вид пътниците — каза Ордуей. — Тези, за които говоря, могат да ни причинят сериозни неприятности.

Той съобщи на Мел за състоялия се масов протестен митинг на жителите от Медоууд срещу самолетния шум. Сега митингът бе свършил и повечето от участниците в него бяха на път за летището. Лейтенант Ордуей научи за митинга и за предстоящата демонстрация от телевизионния екип, който поиска от него разрешение да разположи камерите си в аерогарата. След като разговаря с хората от телевизията, Ордуей телефонира на своя приятел от вестник „Трибюн“, който му прочете основното в репортажа на техния представител от мястото на митинга.

— По дяволите! — изръмжа Мел. — Намериха точно тази нощ да изберат. Сякаш са ни малко неприятностите до този момент.

— Предполагам, това е и тяхната цел. Сигурно се надяват да се възползуват от нашите трудности. Сметнах, че ще е добре да ви предупредя, тъй като по всяка вероятност ще искат да се срещнат с вас и с някои представители на Федералното управление на авиацията.

— Тези от ФУА минават в нелегалност, щом подушат подобно нещо — кисело процеди Мел. — И не се появяват, докато всички тръби не засвирят отбой.

— Добре, а вие? — засмя се лейтенантът. — И вие ли възнамерявате да се шмугнете в някой тунел?

— Не. Кажете им, че ще приема делегация от пет-шест души, макар че и това е губене на време. Нищо не мога да направя.

— Вие разбирате — каза Ордуей, — че ако не вършат безредия и не рушат имущество, нямам законна власт да не ги допускам.

— Да, това ми е ясно. Но аз няма да говоря пред цялата тълпа. И все пак да избягваме усложненията. Даже да ни притиснат малко, в никакъв случай не трябва да им отвръщаме със същото, освен ако не ни принудят. Не забравяйте, че пресата ще е тук и не ми се иска да опишат някои като жертви.

— Аз вече предупредих моите хора. Те ще се постараят да се оправят с шеги и да си спестят джиу-джицу.

— Чудесно!

Мел имаше доверие в Нед Ордуей. Полицейският надзор на международното летище „Линкълн“ се осъществяваше от отделно управление към градската полиция и лейтенант Ордуей беше полицай от кариерата. Ръководеше полицейското управление на летището вече година и може би скоро щяха да го издигнат на по-отговорна служба в града. Мел щеше да съжалява, ако той си отиде.

— Освен случая с Медоууд — запита Мел, — иначе как вървят нещата? — Той знаеше, че стотината полицаи на Ордуей, както и повечето от служителите на летището даваха извънредни дежурства, откакто започна бурята.

— Останалото е нормално. Повече пияни от обикновено и няколко сбивания. Но това става заради закъсненията на самолетите и защото баровете са пълни.

— Не пипайте баровете! — засмя се Мел. — Летището взима процент от всяко питие, а тези пари са ни нужни.

— Процент взимат и авиокомпаниите, както разбирам. Поне така съдя от броя на пътниците, които се опитват да отрезвят, за да ги качат на самолета.

— С кафе ли?

— Разбира се. В момента, в който клатушкащ се пътник се появи на гишето за регистрация, някой от служителите веднага му носи чаша кафе и я излива в гърлото му. Авиокомпаниите никога няма да се научат, че изпие ли пияният кафето, няма да изтрезнее, а ще бодърствува. И при такива случаи прибягват до нашата помощ.

— И, разбира се, вие се справяте.

Мел знаеше, че момчетата на Ордуей бяха специалисти в справяне с пияниците. Те рядко ги закачаха, освен ако не почваха да буйствуват. Повечето пияни бяха търговци или бизнесмени от други градове, често изтощени след тежка конкурентна борба през седмицата, и няколко чашки алкохол на път за къщи веднага ги поваляше. Ако екипажът не ги пуснеше на борда — а командирите, които имаха решаваща дума в подобни случаи, бяха обикновено непреклонни — пияните ги придружаваха до полицейската служба и ги оставяха там, докато изтрезнеят. След което ги пускаха да си вървят — и те се изнизваха засрамени.

— Да, и още нещо — каза лейтенантът. — Служителите от паркингите смятат, че има няколко подхвърлени коли. В такова време човек не може да бъде сигурен, но ние ще се постараем да открием как стоят нещата.

Мел се намръщи. Напоследък зачестяваха случаите на подхвърляне на ненужни стари коли по паркингите на големите летища. В днешно време бе изключително трудно да се отървеш от старата си таратайка. Търговците на старо желязо бяха затрупани от вехти коли и приемаха други само ако собственикът си заплати. Така че пред собственика на стар автомобил изникваше проблемът или да плати, за да се отърве от него, или да наеме гараж, където да го скрие, или пък да открие такова място, където да изостави бричката си, без да се бои, че ще му я върнат обратно. Паркингите на летищата явно се бяха превърнали в удобно гробище.

Откарваха старите коли на тези паркинги и после незабелязано смъкваха табелките с номерата и всички други отличителни знаци. Разбира се, серийният номер на двигателя не можеше да се заличи, но не си струваше да се губят огромни усилия и ценно време, за да се открият собствениците. За летищните власти беше лесно да направят това, от което бившият собственик бягаше — да платят и откарат колата в гробището час по-скоро, тъй като заемаше доходоносна площ на паркинга. Напоследък месечните разходи на летище „Линкълн“ за освобождаване от стари коли бяха нараснали застрашително.

Сред полюшкващата се тълпа в залата Мел зърна капитан Върнън Димирест.

— Освен това — весело продължи Ордуей — ние сме в страшна форма за вашите гости от Медоууд. Ще ви съобщя, когато пристигнат. — Полицаят кимна приятелски и се отдалечи.

Върнън Димирест, в униформата на „Транс Америка“, самоуверен както винаги, крачеше точно срещу Мел. Вълна от възмущение обля Мел, спомняйки си за обидния доклад на Комисията по снегопочистването, който все още не бе прочел.

Върнън видимо нямаше намерение да се спре, но Мел поздрави:

— Добър вечер, Върнън.

— Здрасти.

Тонът му беше безразличен.

— Научавам, че си станал голям специалист по снегопочистването.

— Не е нужно да бъдеш специалист — сряза го Върнън, — за да забележиш, че една работа е свършена небрежно.

Мел с усилие овладя тона си.

— Имаш ли представа колко сняг беше паднал?

— Може би по-добре от тебе. Част от работата ни се състои в изучаване на сводните за времето.

— Тогава ти е известно, че за последните двадесет и четири часа на летището паднаха повече от двадесет и пет сантиметра. Не говоря за това, което преди беше натрупано.

Димирест сви рамене:

— Ами изчистете го.

— Това правим.

— Но адски бавно и некачествено.

— Според официалната статистика тук максималните снеговалежи за денонощие са достигали до тридесет сантиметра. Тридесет сантиметра са катастрофални. Летището се закрива. А сега, при почти същия снеговалеж, продължаваме да работим. Борихме се да не закрием летището и успяхме. Няма друго летище, което би се справило по-добре от нас с такава буря. Всички снегопочистващи машини работят денонощно, без прекъсване.

— Значи, че нямате достатъчно машини!

— Боже мой, Върнън! Никой не притежава и не използува толкова техника за зимни условия, както ние в последните три дни. Всеки знае да си служи с повече машини, но кой се снабдява с подобна механизация само за редки, извънредни случаи? Никой, ако има чувство за икономика. Снабдяваш се с оптимално количество, но когато връхлетят изключителни обстоятелства, пускаш в действие всичкия наличен инвентар и го ползуваш най-рационално. Това правят моите хора и го правят отлично.

— Добре — каза Димирест. — Това е твоето мнение. Аз имам свое. Според мен работата ви е незадоволителна. Това съм казал в доклада си.

— Аз мислех, че докладът е на комисията. Или може би си натиснал другите, за да можеш да ме ухапеш?

— Как процедира комисията, си е наша работа. Важен е докладът. Ще получиш копие утре.

— Много ти благодаря. — Зет му не си направи труда да скрие, увери се Мел, че докладът е насочен лично срещу него. Той продължи: — Каквото и да си написал, няма да промениш нещата. Но ако търсиш удовлетворение, знай, че докладът ти ще предизвика досадни усложнения. Ще трябва утре да губя време да обяснявам какъв невежа си в известни области.

Мел говореше разпалено, без да крие гнева си. И за първи път Димирест се усмихна.

— Хайде, не излизай от кожата си! Жалко, че така ще се получи с досадните усложнения и ценното ти време. Ще си припомня думите ти утре под яркото италианско слънце! — Все така ухилен, Върнън продължи пътя си.

Бе изминал едва няколко метра, когато усмивката му се смени в гримаса.

Причина за внезапното недоволство бе застрахователното гише в централната зала — тази вечер то бе затрупано с работа. Това му напомни, че днешната му победа над Мел Бейкърсфелд бе всъщност убождане с карфичка. Само след седмица недоброжелателният доклад на комисията по снегопочистването ще бъде забравен, а застрахователното гише ще продължава да стърчи тук. Така че истинският победител продължаваше да бъде неговият благ, самодоволен шурей, който разгроми доводите на Димирест пред Съвета на пълномощниците и го направи глупак в очите им.

На застрахователното гише две млади момичета — едната беше русокоса с пищен бюст — бързо изписваха полици за клиентите пред тях, а пет-шест други чакаха в редица. Повечето държаха банкноти в ръце — още по-бързи доходи за застрахователните компании, мрачно си помисли Димирест, а без съмнение автоматите за застраховка, пръснати на няколко места в аерогарата, също така неспирно работеха.

Димирест гадаеше дали на опашката няма пътници за Полет 2. Изкушаваше се да попита и да им изнесе беседа, да им внуши своето мнение, но се отказа. Веднъж той бе направил опит — караше хората да не си купуват застраховки и им обясняваше защо, но последваха оплаквания и му бе направена остра бележка от ръководството на „Транс Америка“. Въпреки че авиокомпаниите, не по-малко от пилотите, се дразнеха от продажбата на застраховки на летищата, върху тях действуваха и други фактори, които ги караха да се държат неутрално. От една страна, ръководствата на летищата настояваха, че са им нужни приходите от застраховките. Ако загубят приходите от този източник, то тогава авиокомпаниите трябваше да компенсират разликата с по-високи такси. От друга страна, компаниите не желаеха да дразнят пътниците, които държаха да си купят застраховка на летището, както са свикнали. Затова инициативата остана в ръцете само на пилотите.

Зает с тези мисли, капитан Димирест поспря за секунди, наблюдавайки работата на застрахователното гише. Видя как на опашката застана още един пътник — човек нервен, кльощав, като вретено, с увиснали рамене и редки русоляви мустачки. Човекът държеше малко черно куфарче и явно се притесняваше, че няма време; хвърляше чести погледи към часовника в централното фоайе и го сравняваше със своя. Явно се вбесяваше от дългата опашка пред себе си.

Димирест с отвращение си помисли: „Тоя човек пристига в последната минута, защо не се откаже от застраховката и да бърза за самолета?“

Изведнъж се сети, че вече трябва да бъде в пилотската кабина на Полет 2. Забърза към изхода на „Транс Америка“. Всеки момент щяха да повикат пътниците за самолета. А! Ето!

„Моля, пътниците на «Транс Америка», заминаващи за Рим с Полет 2 «Златната флотилия»…“

Капитан Димирест се бе задържал на аерогарата по-дълго, отколкото предполагаше. Той ускори крачките си, а съобщението ясно и отчетливо се извисяваше над шума в залата.

12

„… за Рим с Полет 2 «Златната флотилия» да се отправят за отвеждане към самолета. Моля, всички пътници с потвърдени резервации…“

Съобщенията за полетите събуждаха различни мисли в различните пътници. За някои те бяха нещо обичайно, за други предвещаваха досадни служебни пътувания, които, ако зависеше от тях самите, никога не биха предприели. За трети обявяването на полета разкриваше начало на нова авантюра. За четвърти — краят на такава авантюра и прибиране в къщи. За едни то носеше разлъка и печал, за други — напротив — радости и срещи. Имаше хора, които, слушайки обявленията, не мислеха за себе си — пътуваха техни приятели или роднини, а за тях самите имената на градовете звучаха като несбъднати копнежи по далечни земи, които може би никога нямаше да видят. Някои посрещаха обявленията със страх, други с безразличие. За тях обявленията бяха само сигнал за предстоящо отпътуване, знак, че самолетът вече е готов — трябва да бързат за борда, време за губене няма. Самолетите рядко изчакваха позакъснели пътници. След малко самолетът ще се издигне във висините, в непривичната за човека небесна шир; и точно защото е непривична, тя завинаги ще буди усещане за приключение и романтика.

В механиката на тези съобщения обаче нямаше нищо романтично. Правеше ги машина, в много отношения подобна на джубокс, само че вместо да се пускат монети, натискаха се определени клавиши. Машината се намираше в службата за информация на полетите, която представляваше миниатюрен диспечерски пункт, разположен над главната зала. Всяка аеролиния си имаше свое информационно бюро. Служителката натискаше клавишите в определена последователност и машината се задействуваше.

Почти всички съобщения, с изключение на тези за специални ситуации, бяха предварително записани на магнетофонни касети. Макар че съобщението звучеше като цяло, то се състоеше от три отделни записа. Първият запис назоваваше авиокомпанията и полета. Вторият се отнасяше до повикването на пътниците — първо, второ или последно, а третият запис определяше номера на изхода и чакалнята. Тъй като трите записа следваха непосредствено един след друг, те звучаха единно.

Хората, които ненавиждаха псевдочовешката автоматизация, ликуваха, когато машината за обявяване на полетите се развалеше. Понякога някои механизми в нея заяждаха, в резултат на което пътници за пет-шест полета поне се струпваха на един и същи изход. Бъркотията, която се създаваше от хиляди и повече заблудени и нетърпеливи пътници, беше истински кошмар за служителите на авиолиниите. Тази вечер при обявяването на Полет 2 машината работеше нормално.

„… всички пътници с потвърдени резервации, моля, да се отправят към чакалня Д, изход 47.“

Хиляди хора в аерогарата вече бяха чули съобщението за Полет 2. Някои бяха по-нетърпеливи от други. Тези, които все още не проявяваха припряност, положително нямаше да останат така спокойни през остатъка от нощта.

Пътниците за Полет 2 — повече от сто и петдесет души — бяха чули съобщението. Тези, които бяха заверили билетите си, но все още не бяха стигнали изход 47, бързо крачеха към него, а неколцина току-що пристигнали на аерогарата отупваха снега от дрехите си.

Обявлението продължаваше да звучи, когато старшата стюардеса Гуен Мейгън настани най-напред на борда няколко семейства с малки деца. По интеркома тя уведоми капитан Харис и се подготви за наплива от пътници, който щеше да нахлуе след няколко минути. Малко преди тях капитан Върнън Димирест стъпи на борда, забърза се към пилотската кабина и хлопна вратата след себе си.

Ансън Харис и вторият пилот Сай Джордън бяха започнали подготовката за излитането.

— Много добре! — каза Димирест, отпусна се на обичайното си място зад двамата.

Мел Бейкърсфелд, който все още се намираше в централната зала, чу обявлението и си спомни, че „Златната флотилия“ бе рейс на Върнън Димирест. Мел искрено съжаляваше, че и тази възможност да сложи край или поне да смекчи враждата помежду им пропадна. Сега взаимоотношенията им станаха по-обтегнати отпреди. Мел се питаше до каква степен вината е негова; разбира се, вина имаше, но в сблъсъците му с Върнън неговият зет сякаш го принуждаваше да прояви най-лошите черти от характера си, макар Мел искрено да вярваше, че в основата на кавгата стоеше Върнън. Отчасти причината беше тази, че Върнън се смяташе за no-висше създание, и се дразнеше, когато другите не признаваха неговото превъзходство. Мнозина пилоти, особено капитани, хранеха към него същото чувство. Това Мел добре го знаеше. Той винаги кипваше, спомняйки си, че след заседанието на Съвета на пълномощниците Върнън заговори, че хора като Мел са земни влечуги, бюрократи и с мозък на пингвини. Сякаш пилотирането на самолета, мислеше си Мел, е нещо толкова „изключително-екстрено-специално“ в сравнение с всички други смъртни професии!

И все пак тази вечер на Мел му се прииска поне за няколко минути да бъде отново пилот и да може да литне, както Върнън, чак до Рим. Спомни си думите на зет си, че утре ще се радва на италианското слънце. Мел сега се задоволяваше с по-малко, с доста по-малко, с авиационната дейност на земята. Тази вечер мрачните земни окови изглеждаха по-ненавистни от всякога.

Лейтенантът от полицията Нед Ордуей, който се раздели с Мел само преди минути, чу съобщението за Полет 2 през отворената врата на малкия си кабинет, разположен близо до главната зала. Ордуей слушаше по телефона доклада на дежурния от полицейското управление на летището. Според съобщение на патрулна кола дълга колона от частни автомобили, претъпкани с хора, пристигаше на паркингите на летището, които не бяха в състояние да ги поберат. Сведенията говореха, че повечето от пътниците в автомобилите са жители на Медоууд, участници в протестната демонстрация, за която лейтенант Ордуей бе вече известен. Съгласно указанията, докладва сержантът, полицейски подкрепления са на път за аерогарата.

Само на няколко крачки от кабинета на лейтенант Ордуей, в една от чакалните малката стара дама от Сан Диего мисис Ейда Куонсет, чувайки съобщението за Полет 2, моментално прекъсна разговора си с младия Питър Куокли от „Транс Америка“.

Те седяха един до друг на едно от черните кожени канапета. Мисис Куонсет подробно описваше достойнствата на покойния си съпруг, както кралица Виктория би говорила за принц Албърт.

— Такъв прекрасен човек! Толкова умен и толкова красив! Съдбата ни събра, когато бе вече на възраст, но си представям, че на младини е изглеждал също като вас.

Питър Куокли глупаво се хилеше — впрочем това вършеше вече от час и половина. След като излезе от стаята на Таня Ливингстън с указания да не се отделя от старата дама без билет до обратния й полет за Лос Анжелос, разговорът им представляваше непрестанен монолог на мисис Куонсет, в който Питър Куокли бе често сравняван с покойния Хърбърт Куонсет. Тази тема бе вече започнала да му досажда. Но той не разбираше, че именно това целеше хитрата Ейда Куонсет.

Питър Куокли тайничко се прозина: постъпвайки в „Транс Америка“, той не се надяваше на такава служба. Почувствува се пълен глупак — да седи тук в униформа като бавачка на една безвредна бъбрива стара дама, която би могла спокойно да му бъде прабаба. Надяваше се час по-скоро тази неприятна задача да свърши. За нещастие полетът на мисис Куонсет за Лос Анжелос бе още веднъж отложен. Иначе тя отдавна, още преди час, трябваше да е отлетяла. Молеше се да обявят полета за Лос Анжелос час по-скоро. А междувременно съобщението за Полет 2, което се носеше над главите им, внесе приятно, макар и кратко, разнообразие.

Младият Питър Коукли съвсем бе забравил предупредителните думи на Таня: „И помнете, тя има неизчерпаеми запаси от трикове!“

— Представете си — мисис Куонсет извика, когато съобщението свърши, — полет до Рим. А летището е толкова интересно нещо! Нали, особено за един млад и интелигентен човек като вас. Рим беше мястото, където моят любим покоен съпруг мечтаеше да ме заведе! — Тя скръсти ръце, между тях се подаде дантелена кърпичка, и въздъхна: — А той, горкият, така си отиде!

Докато говореше, умът на Ейда Куонсет щракаше с безупречността на швейцарски часовник. Целта й бе да се измъкне от това дете в мъжка униформа. Макар че вече открито бе започнал да се отегчава, отегчението не бе достатъчно. Той все още стоеше до нея. Трябваше да измисли такава ситуация, в която скуката да се превърне в небрежност. И то миг по-скоро!

Мисис Куонсет не бе забравила първоначалната си цел — да се вмъкне в самолет на път за Ню Йорк. Тя внимателно слушаше обявленията, извикаха пет полета за Ню Йорк на различни компании, но все в неподходящи моменти, без да й се удаде разумен предлог да се измъкне незабелязано от младия си опекун. А сега вече нямаше начин да разбере ще има ли нов самолет за Ню Йорк, преди да обявят полета за Лос Анжелос, закъдето трябваше да се отправи против желанието си.

Всичко друго, мислеше си мисис Куонсет, ще бъде по-добро, отколкото още тази вечер да се върна в Лос Анжелос. Всичко друго! — дори… осени я внезапна идея… Дори да се качи на самолета за Рим!

Поколеба се за миг. А защо не? Повечето от нещата, които говори тази вечер за Хърбърт, бяха неверни, но вярно бе само едно: че двамата разглеждаха цветни картички от Рим заедно… Дори и да не излезе от римското летище, все едно щеше да е стъпила на италианска земя; щеше да има какво да разказва на Бланш, когато най на края се върне в Ню Йорк. И освен това ще отмъсти на тази червенокосата. Но как ще успее? Кой беше изходът, който обявиха? Дали не беше… изход 47 през чакалня „Д“? Да, разбира се. Тя бе уверена, че е запомнила.

Разбира се, самолетът може да е пълен и за гратисчия да не се намери място, но защо да не си опита късмета. Освен това, помисли си тя, вероятно на пътниците за Италия проверяват паспортите. Трябваше да проучи как стоят нещата. А ако в този момент обявят полет за Ню Йорк…

Главното беше да не виси повече тук, а да действува.

Мисис Куонсет разпери своите крехки ръце.

— О, боже! — възкликна тя. — Божичко! — Пръстите на дясната й ръка се впиха в старомодната й блузка с високата яка. Тя потупа с дантелената си кърпичка края на устните си и издаде тих стон. В очите на младежа светна тревога.

— Какво става, мисис Куонсет? Какво ви е?

Тя затвори очи, после ги отвори и задиша трудно и учестено.

— О, извинявайте, боя се, че не ми е добре.

Питър Коукли тревожно запита:

— С какво мога да ви помогна? Да повикам лекар?

— О, не искам да ви затруднявам…

— Напротив. Няма…

— Не! — мисис Куонсет с мъка поклати глава. — Иска ми се да отида до тоалетната. Надявам се, всичко ще се размине.

Младият служител се подвоуми. Не му се искаше старицата да умира в ръцете му, а тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще издъхне. Той неловко попита:

— Сигурна ли сте?

— Да, разбира се! — мисис Куонсет реши да не привлича вниманието на други хора, поне не тук, в главната зала. Може би много хора наоколо ги наблюдават. — Моля ви, помогнете ми да стана… Благодаря! Бихте ли ми подали ръка? Да се хвана за вас… Тоалетната е отсреща, нали? — Щом като тръгнаха, тя изпъшка на няколко пъти и Питър Куокли изплашено я изгледа. Но тя го успокои:

— И преди съм получавала същата криза. Сигурна съм, че скоро ще мине.

Пред вратата на тоалетната тя пусна ръката му.

— Толкова сте мил към една стара жена. Напоследък младите хора… О, боже!… — Реши, че е достатъчно. Не бива да преиграва. — Ще ме чакате отпред, нали? Няма да ме оставите.

— О, не, ще ви чакам.

— Благодаря! — тя отвори вратата и влезе.

Вътре имаше двадесет или тридесет жени. Тази вечер всяко кътче на летището е претъпкано, помисли си мисис Куонсет, че чак и тоалетните! Сега имаше нужда от помощ. Тя внимателно се огледа наоколо и се спря на една младичка жена в бежов костюм с вид на секретарка, която явно не бързаше. Мисис Куонсет се приближи към нея.

— Извинете, нещо не ми е добре. Бихте ли ми помогнали. — Старата дама от Сан Диего се хвана за гърдите, затвори и отвори очи, както пред Питър Коукли.

Младата жена разтревожено отвърна:

— Разбира се, че ще ви помогна. Искате ли да ви вкарам в…

— Не, не, моля ви се — мисис Куонсет се наведе над умивалника и потърси опора. — Ще ви помоля за една услуга. Отпред на вратата чака един млад човек в униформа на „Транс Америка“. Името му е мистър Коукли. Моля ви, кажете му… ъ-ъ-ъх… Кажете му, ако може, все пак да повика доктора.

— Ще му кажа веднага. Ще ме изчакате за минутка нали?

— Да, благодаря ви — кимна мисис Куонсет. — Но ще се върнете да ми кажете, нали?

— Разбира се.

След по-малко от минута младата жена застана отново до нея.

— Той веднага отиде за лекар. Но за вас е най-добре да седнете. Защо…

Мисис Куонсет се дръпна от умивалника.

— Искате да кажете, че той тръгна веднага?

— Да, моментално.

Сега на мисис Куонсет не й оставаше нищо друго, освен да се отърве от тази жена. Тя отново започна да отваря и затваря очи.

— Ох, знам, че стана твърде много… Но вие се показахте така добра… Дъщеря ми ме чака на главния вход, близо до „Юнайтид еърлайнз“.

— Искате да я извикам? Тук ли да дойде?

Мисис Куонсет опря дантелената кърпичка до устните си.

— Ще съм ви много благодарна, макар и да чувствувам, че просто злоупотребявам с добрината ви.

— Сигурна съм, че вие също така бихте се отнесли към мен. Как да позная дъщеря ви?

— Тя е с дълго лилаво палто и малка бяла шапчица с жълти цветя. Държи малко кученце, френски пудел.

— Съвсем ме улеснявате — усмихна се жената. — Няма да се бавя дълго.

— Вие сте толкова добра.

Ейда Куонсет постоя само миг, след като жената излезе. Дано, със съчувствие си мислеше тя, тая жена да не се лута дълго да търси въображаемата личност с лилаво палто, придружена от несъществуващо френско пуделче. Усмихвайки се на себе си, малката стара дама от Сан Диего излезе от тоалетната с пъргава крачка.

Никой не я спря и тя потъна в развълнуваното море от хора. Сега, мислеше си тя, какъв е пътят до чакалня „Д“, изход 47?

Съобщението за Полет 2 прозвуча на Таня Ливингстън като съобщение за смяна на вратите в хандбала, в момента четири полета на „Транс Америка“ бяха в различна степен на подготовка за излитане; нейно задължение като старши инспектор по обслужването на пътниците бе да поддържа връзка с всички. Освен това само преди минута имаше неприятен спор с пътник, пристигнал от Канзас сити.

Агресивно настроеният, възбуден и неспирно говорещ пътник взе да се оплаква, че коженият куфар на съпругата му, който се появил на багажната лента разцепен встрани, е бил повреден по вина на небрежните служители. Таня не му повярва. Разпраното изглеждаше съвсем старо, но както „Транс Америка“ и други авиолинии неизменно постъпваха в такива случаи, тя му предложи веднага да уредят спора и да му се заплати. Трудността дойде от това, че не можеха да се споразумеят за цената. Таня му предложи тридесет и пет долара, което според нея превишаваше стойността на целия куфар, но пътникът настояваше за четиридесет и пет. Най на края се споразумяха за четиридесет долара, макар че недоволният пътник не знаеше, че при подобни обстоятелства Таня имаше право да плати до шестдесет долара само и само да се отърве от досадника. Дори и да подозираха измама, авиокомпаниите смятаха за по-евтино да заплатят веднага, отколкото да влизат в дълги разправии. Теоретически чиновниците на гишетата трябваше да отбелязват повредения багаж при регистрирането му, но рядко го правеха. Затова пътници, които знаеха практиката на авиокомпаниите, понякога си подновяваха износените куфари по този начин.

И макар че не вадеше парите от джоба си, Таня се вбеси, когато му изплащаше парите, тъй като вярваше, че авиокомпанията бе измамена.

Сега тя насочи вниманието си към пътници за Полет 2, които все още продължаваха да се нижат. За щастие служебният автобус от града пристигна преди няколко минути и повечето от хората в него се запътиха към изход 47. След малко, помисли си Таня, ако не възникнат проблеми с пътник, пристигнал в последния миг, тя самата ще отиде до изход 47.

Д.О. Гереро чу съобщението за Полет 2, докато чакаше на опашката пред застрахователното гише в централната зала.

Д.О. Гереро бе този забързан и нервен човек, когото капитан Върнън Димирест видя да пристига с малко черно куфарче — куфарчето с динамитната бомба.

Гереро скокна от рейса и направо се хвърли към застрахователното гише, където застана пети на опашката. Две момичета, работещи с вбесяваща ленивост, обслужваха хората пред него. Една от служителките, блондинка с едър бюст и дълбоко деколте, надълго и нашироко разговаряше с клиентката си, жена на средна възраст. Тя очевидно я увещаваше да вземе по-голяма полица. Жената изглеждаше нерешителна. Ако върви все така, на Гереро му трябваха 20 минути, за да дойде на ред, а дотогава Полет 2 щеше да е във въздуха. И все пак той трябваше да си купи застраховка; трябваше да бъде и на борда.

Съобщението казваше, че качването на пътниците ще стане през изход 47. Гереро трябваше вече да е на изхода. Целият се разтрепера. Ръката, която стискаше дръжката на куфарчето, залепна от пот. Отново хвърли поглед на часовника си и за двадесети път го свери с часовника на аерогарата. Шест минути бяха изминали, откакто обявиха полета. Последното повикване… Затварянето на вратите на самолета — това можеше да се случи всеки момент. Гереро трябваше да направи нещо.

Той си проби безцеремонно път до началото на опашката. Не му беше грижа, че ще привлече внимание върху себе си или че ще го ругаят. Един човек запротестира:

— Хей, ние също чакаме!

Гереро не му обърна внимание. Той се обърна към едрогърдата блондинка.

— Моля ви, вече обявиха полета ми. За Рим. Нужна ми е застраховка. Не мога да чакам.

Мъжът, който преди се обади, се намеси отново.

— Ами заминавайте тогава! Като искате застраховка, друг път идвайте по-рано.

Гереро се изкушаваше да му отвърне: Друг път няма да има! Но вместо това отново помоли блондинката:

— Ако обичате!

За негова изненада тя ведро му се усмихна, а той очакваше грубо да го върне.

— За Рим ли казахте?

— Да, да. Вече обявиха полета.

— Да, зная — тя отново се усмихна. — Полет 2 на „Транс Америка“. Казва се „Златната флотилия“.

Въпреки припряността си забеляза, че момичето има звучен европейски акцент. Д.О. Гереро направи усилия да отвърне нормално.

— Да, да. Точно така.

Момичето се извърна с усмивка към останалите пътници на опашката.

— Този джентълмен наистина няма никакво време. Сигурно няма да се разгневите, ако обслужа първо него.

Толкова много неща му бяха тръгнали наопаки тази вечер, че той просто не можеше да повярва на късмета си. Дочу се някакво мърморене сред чакащите, но мъжът, който преди най-много протестираше, сега замълча.

Момичето извади застрахователния формуляр. Тя се усмихна към жената, с която говореше преди малко:

— Това няма да ни отнеме повече от минута — после отново се усмихна към Д. О. Гереро.

За първи път той осъзна колко чародейка беше усмивката й и никой от пътниците не запротестира. Когато момичето го погледна право в очите, Гереро, който рядко се вълнуваше от жени, почувствува, че костите му се размекват. Освен това тя имаше най-големите гърди, които бе виждал.

— Казвам се Бъни — каза момичето с европейския си акцент. — А вашето име как е? — химикалката й бе готова да записва.

Като продавачка на застраховки на летището Бъни имаше неимоверен успех.

Бъни обожаваше всички състезания и конкурси, особено тези, които носеха материално възнаграждение. Ето защо тя харесваше сегашната си работа повече от всички, през които бе преминала, защото застрахователната компания периодически организираше конкурси между своите служители с предметни награди. Такъв конкурс се провеждаше в момента и завършваше тази вечер.

Мисълта за конкурса накара Бъни да се отнесе така мило с Д.О. Гереро, когато обясни, че лети за Рим. На Бъни й бяха нужни още четиридесет точки, за да спечели целта си в конкурса — електрическа четка за зъби. По едно време Бъни се отчая, че няма да успее да набере необходимите точки преди крайния срок, тъй като полиците, които бе продала през деня, бяха главно за вътрешни линии; за тях се полагаха по-ниски премии и носеха по-малък брой точки. Но ако успееше да продаде максимална застраховка за презокеански полет, тя получаваше двадесет и пет състезателни точки, а останалите лесно можеше да събере. Сега въпросът беше — за каква сума ще се застрахова този пътник за Рим и при положение, че иска под максималната, би ли могла Бъни да го склони за повече?

Обикновено тя успяваше. Бъни се обърна към него с най-чаровната си усмивка, която се бе научила да използува умело, наклони се към клиента, за да се полюбува на пищния й бюст, и тогава му разясни каква полза може да извлече, ако се застрахова за малко повече пари. Почти винаги тактиката й успяваше и затова Бъни имаше успех като застрахователен агент.

След като Д.О. Гереро й продиктува буква по буква своето име, тя запита:

— Какъв вид застраховка желаете, сър?

Гереро преглътна.

— Застраховка на живота си за седемдесет и пет хиляди долара.

След като изрече тези думи, устата му сякаш пресъхна. Обзе го панически страх, че думите му са усъмнили всички наоколо. Усещаше как очите им го пробождаха като свредел в гърба му. Тръпка разтърси цялото му тяло. Беше сигурен, че това не ще остане незабелязано. За да прикрие уплахата си, той запали цигара, но ръката му така силно трепереше, че едва поднесе кибритената клечка до цигарата. За щастие момичето, което държеше химикалката на графата „основна сума“, като че ли не го забеляза. Бъни каза:

— Това ще ви струва два долара и петдесет цента.

— Какво?… А, да — Гереро успя да запали цигарата си и пусна клечката. Бръкна в джоба си за дребните пари, които му бяха останали.

— Но това е съвсем нищожна застраховка — Бъни все още не бе нанесла основната сума. Тя се наклони напред и поднесе гърдите си по-близко до клиента. Забеляза, че очите му ги гледаха с възхищение. Всички мъже я гледаха така. Дори някои от тях, усещаше Бъни, искаха да протегнат ръка и да я докоснат. Но не и този клиент.

— Нищожна? — Гереро се запъваше, говореше неразбрано. — Аз мислех, че това е най-голямата.

Сега дори на Бъни й направи впечатление нервността му. Може би защото излита всеки момент, предположи тя. На устните й грейна ослепителна усмивка.

— О, не, сър! Може да си купите застраховка за триста хиляди. Много хора я предпочитат и тя струва само десет долара. Не са много пари за такова обезпечение, нали? — усмивката не слизаше от устните й. От отговора на клиента зависеха двадесет състезателни точки. Той щеше да реши, той щеше да спечели или загуби електрическата четка за зъби.

— Казахте десет долара?

— Точно така — за триста хиляди застраховка.

Д.О. Гереро се замисли: как не бе узнал за това?

Досега вярваше, че седемдесет и пет хиляди долара са най-високата застраховка за международните полети. Тази информация той почерпи от една застрахователна бланка, която бе взел преди месец-два от друго летище. Но сега си спомни — бланката бе за автомат. Хич не му бе хрумнало, че на застрахователните гишета се продаваха и много по-големи застраховки.

— Триста хиляди долара.

— Да! — развълнувано каза той. — Моля ви се… да…

Бъни сияеше.

— За максималната сума ли, мистър Гереро?

Тъкмо се готвеше да кимне в знак на съгласие, когато съдбата му изигра нова шега. Сети се, че няма десет долара. Той се обърна към Бъни:

— Мис, почакайте малко! — и започна да рови из джобовете си и да измъква всички монети, които можеше да открие.

Хората на опашката взеха да стават неспокойни. Мъжът, който преди се бе възмутил, запротестира пред Бъни.

— Но вие казахте, че ще ви отнеме само минутка!

Гереро едва събра четири долара и седемдесет цента.

Преди две вечери, когато Д.О. Гереро и Инес събраха всичките си останали пари, Д. О. взе осем долара и няколко цента за себе си. След като заложи пръстена на Инес и предплати билета си в „Транс Америка“, останаха му няколко долара. Не знаеше колко точно, но от тях бе платил за храна, таксите в метрото и в автобуса за летището. Знаеше, че ще му трябват два долара и половина за застраховка и той внимателно си отдели тази сума в отделен джоб. За останалите пари не се и замисли, тъй като знаеше, че стъпи ли веднъж на борда на самолета, пари повече няма да са му нужни.

— Вие нямате достатъчно пари? — каза Бъни. — Може да ми изплатите с чек.

— Чековата книжка съм си оставил в къщи. — Това бе лъжа, в джоба си имаше чекове, но той не можеше да попълни чек, защото нямаше банково покритие и застраховката щеше да се анулира.

Но Бъни упорствуваше.

— Платете ми в италианска валута, мистър Гереро. Дайте ми лири и аз ще ви ги взема по съответния курс.

Гереро разсеяно измърмори:

— Нямам италиански пари. — И веднага се прокле заради тези си думи. В града се регистрира без всякакъв багаж в полета за Рим. Сега, като идиот, призна пред толкова хора, че няма нито американски, нито италиански пари. Кой ще тръгне на презокеански полет без багаж и без петак? Освен човек, който предварително знае, че самолетът няма да стигне до крайната си цел?

Тогава Гереро се самоокуражи… Единствено той свързваше в съзнанието си двата инцидента: в града и тук! Никой нямаше и по-късно да ги свърже, така че те нямаха значение.

Той се размисли, както и преди: степента на подозрението беше без значение. Решаващият фактор си оставаше липсата на останки или липсата на доказателства.

Удивително за самия него, въпреки своята несъобразителна постъпка, той започна да се чувствува вътрешно по-сигурен.

Прибави още няколко дребни монети към купчината на гишето и изведнъж като по чудо в един от вътрешните си джобове той откри петдоларова банкнота!

Без да крие вълнението си, Гереро възкликна:

— Ето, сега е достатъчно! — дори му оставаха около долар и нещо.

Но сега вече Бъни започна да се колебае. Вместо бързо да изпише полицата за триста хиляди долара, която искаше пътникът, тя се двоумеше. Докато той ровеше из джобовете си, Бъни внимателно наблюдаваше лицето му.

Невероятно беше наистина, че този човек тръгва на презокеански полет без пари, но това все пак си беше негова работа; вероятно си има какви ли не причини за това. Истински я разтревожиха обаче очите му. В тях тя долови някакво отчаяние, граничещо с безумие.

В застрахователната компания на Бъни действуваше стриктното правило: ако пътникът изглежда неуравновесен, свръхвъзбуден или пиян, това обстоятелство трябва веднага да се доведе до знанието на аеролинията, с която пътува. Сега Бъни се питаше: дали в този случай трябва да се придържа към правилото?

Колебаеше се.

Понякога чиновниците разсъждаваха върху тези изисквания. Много от момичетата ги пренебрегваха и се възмущаваха, като твърдяха, че са назначени да продават застраховка, а не да се проявяват като неплатени и неквалифицирани психолози. Други твърдяха, че мнозинството от хората, които купуват застраховка на летището, са нервни. Как човек без специална подготовка може да разпознае къде свършва нервността и започва ненормалността? Бъни досега никога не бе съобщавала за превъзбудени пътници, макар че нейна колежка побърза да съобщи за подобен случай, а пътникът се оказа вицепрезидент на една авиокомпания, нервен и превъзбуден, защото жена му чакала бебе. След което произтекоха куп неприятности.

Бъни продължаваше да се колебае. Тя прикриваше нерешителността си, броейки парите на гишето. Чудеше се дали Мардж, другото момиче до нея, не е забелязала нещо нередно. Сигурно не е. Мардж бързаше да попълва полици и да събира свои състезателни точки.

Без да задава повече въпроси, като в същото време решаваше проблема си как да спечели електрическата четка за зъби, Бъни застрахова живота на Д.О. Гереро за триста хиляди долара.

На път за изход 47 към самолета за Рим Гереро изпрати полицата по пощата до своята съпруга Инес.

13

Митническият инспектор Хари Стандиш не чу обявяването на полета за Рим, но знаеше, че е направено. Съобщенията за полетите не достигаха до митницата, тъй като през нея минаваха само пристигащи от чужбина пътници, и Стандиш разбра за обявяването на полета по телефона директно от „Транс Америка“. Известиха го, че пътниците ще се качват от изход 47 и самолетът ще излети в единадесет часа.

Стандиш погледна часовника си. След малко щеше да тръгне към изход 47 не по работа, а за да се сбогува с племенницата си Джуди, дъщеря на неговата сестра, която се учеше в Европа. Стандиш бе обещал на сестра си, която живееше в Денвър, че ще изпрати Джуди. Той прекара част от вечерта на аерогарата с нея — приятна, самоуверена осемнадесетгодишна девойка — и обеща да намине и да се сбогуват преди излитането.

В момента инспектор Стандиш се опитваше да разясни един неприятен проблем, с който завършваше изключително тежкият му работен ден.

— Мадам — тихо се обърна той към високомерната кокалеста жена, чийто няколко куфара лежаха разтворени на масата за проверка. — Сигурна ли сте, че не желаете да внесете известни промени във вашия разказ?

— Вие май ми внушавате да лъжа? — сряза го тя. — Аз току-що ви казах цялата истина. Вие сте толкова подозрителен, толкова недоверчив, карате ме да се питам дали не живеем в полицейска държава.

Хари Стандиш не обърна внимание на думите й, митническите, служители бяха свикнали да пропускат край ушите си всички обиди, които получаваха, и отвърна учтиво:

— Не ви внушавам нищо, мадам! Просто попитах дали не искате да коригирате думите си по повод тези вещи — роклите, пуловерите и коженото палто.

Дамата, чийто американски паспорт разкриваше, че е мисис Хариет Дю Бари Мосман, живееща в Еванстън, се завръщаше от едномесечно пътуване из Англия, Франция и Дания. Тя злобно отвърна:

— Не, няма. Освен това, когато адвокатът на моя съпруг чуе за този разпит…

— Да, мадам — каза Хари Стандиш, — в такъв случай, ако не възразявате, подпишете този формуляр. Ако искате, мога и да ви го разясня.

Дрехите, пуловерите и коженото палто бяха проснати върху куфарите. Мисис Мосман носеше палтото от самури до преди няколко минути, когато инспектор Стандиш пристигна в митническа кабина № 11. Той я помоли да съблече палтото, за да го разгледа. Малко преди това червената лампичка на таблото в голямата митническа зала бе повикала Стандиш. Всяка кабина беше свързана със съответна лампичка и светването и означаваше, че дежурният митничар има затруднение и се нуждае от помощта на старши инспектор.

Младият митничар, който първоначално бе разговарял с мисис Мосман, сега стоеше до Стандиш. Почти всички пътници, пристигнали от Копенхаген с ДС-8 на „SAS“, бяха минали през митнически контрол и излезли от залата. Само тази елегантно облечена американка създаваше грижи, твърдейки, че от Европа си носи само парфюми, бижутерия и обувки. Всичко на стойност деветдесет долара — десет долара по-малко от разрешения безмитен внос. Младият служител проявил съмнение.

— Защо трябва да подписвам? — запита мисис Хариет Дю Бари Мосман.

Стандиш погледна към часовника над главата си. Беше единадесет без четвърт. Все още имаше време да свърши и да се види с племенницата си преди излитането. Той отвърна търпеливо.

— За да облекчите нещата за вас, мадам! Просто искаме да потвърдите писмено това, което ни казахте. Заявявате, че роклите са купени…

— Колко пъти искате да ви казвам? Купувала съм ги от Чикаго и Ню Йорк, преди да замина за Европа. Също и пуловерите. Палтото ми е подарък, но е купувано в САЩ. Получих го преди шест месеца.

Боже мой, чудеше се Хари Стандиш, защо постъпват така хората? Всичките й декларации той знаеше със сигурност, че са лъжи.

Като се започне с това, че етикетите на всички рокли — шест на брой от най-добро качество — бяха свалени. Никой не вършеше това безпричинно — обикновено жените се гордеят с етикетите на скъпите магазини. Още по-точно, изработката на роклите говореше за безупречния френски вкус. Същото важеше и за коженото палто, макар че към хастара му нескопосно бе пришита марка на „Сакс“ от 5-то авеню. Мисис Мосман и хора като нея отказваха да проумеят, че опитното око на един митнически чиновник не е нужно да чете етикетите, за да разбере произхода на дрехите. Кройката, шевът, дори начинът, по който се прикачваше ципът, бяха белези на познат почерк, който издаваше автора си.

Същото се отнасяше и за скъпите пуловери. И те бяха без марки, но несъмнено от Шотландия в типичните английски сивобежови разцветки, които не се намираха в Съединените щати. Когато някой американски магазин поръчваше подобни пуловери, шотландските фирми ги произвеждаха в много по-ярки цветове, каквито се търсеха на американския пазар. А всичко това, както и много още неща митническите чиновници научаваха и от теория, и от опит.

— Какво ще стане, ако подпиша декларацията? — попита мисис Мосман.

— Ще сте свободна да си отидете, мадам!

— И ще си взема багажа със себе си? Всичките си неща?

— Да.

— Ами ако откажа да подпиша?

— Тогава ще се наложи да ви задържим тук, докато завършим проверката.

След кратко колебание тя каза:

— Чудесно! Попълнете декларацията и аз ще я подпиша.

— Не, мадам, вие ще я попълните! Ето тук, моля ви, опишете вещите и откъде са закупени според вас. Посочете имената на магазините и лицето, което ви е подарило коженото палто…

Хари Стандиш си помисли, че трябва да тръгва след минутка: беше единадесет без десет. Не му се искаше да стигне до самолета в момента, когато се затварят вратите му. Но го обзе предчувствие…

Той изчака мисис Мосман да попълни декларацията и да я разпише. Още утре един митнически служител щеше да се заеме с проверка на достоверността в нейната декларация. Роклите и пуловерите ще бъдат временно реквизирани от дома й и занесени на оглед в магазините, от които тя твърди, че са закупени; коженото палто ще бъде показано в магазина „Сакс“ на 5-то авеню, където без съмнение ще откажат, че артикулът е техен. Мисис Мосман все още не подозираше, че си навлича големи неприятности, сериозни митнически такси и почти сигурно — немалка глоба.

— Мадам — каза инспектор Стандиш, — бихте ли искали още нещо да декларирате?

Мисис Мосман се сопна възмутена:

— Не, разбира се!

— Сигурна ли сте? — митническата им политика изискваше да дават на пътниците и последна възможност за доброволно деклариране. Не трябваше да им се поставят капани, освен, разбира се, ако те сами не пожелаеха да паднат в тях.

Без да благоволи да отговори, мисис Мосман с презрение извърна глава.

— В такъв случай, мадам — каза инспектор Стандиш, — ще ви замоля да отворите чантата си.

За първи път самоуверената дама издаде смущението си.

— Но… дамски чанти не се преглеждат. Аз съм минавала през митници толкова пъти!

— Обикновено не се преглеждат, но ние имаме право.

Само в редки и крайни случаи се проверяваше съдържанието на дамски чанти: мъжките джобове, както и дамските чанти се смятаха за строго лични. Но когато някое лице решеше да проявява упорство, митничарите можеха да му отвърнат със същото.

Мисис Хариет Дю Бари Мосман с неохота разтвори чантата си.

Хари Стандиш разгледа гилзата на червилото и златната пудриера. Той прокара пръст по пудрата и измъкна отдолу пръстен с диамант и рубин, после издуха полепналата по него пудра. Извади една туба с крем за ръце, малко използувана. Разгледа долния й край и разбра, че тубата е била разтваряна. Натисна я и усети в нея нещо твърдо. Кога най-после контрабандистите ще измислят нещо оригинално, помисли си той. Все стари трикове, толкова пъти ги бе срещал.

Мисис Мосман видимо побледня. Високомерието й се беше изпарило.

— Мадам — каза инспектор Стандиш, — трябва да изляза за малко, но ще се върна. При всички случаи с вас ще се позабавя още известно време. — Той даде указания на младия митничар: — Прегледай всичко много внимателно. Провери хастарите на чантата и куфарите, шевовете и подгъвите на дрехите. Направи списък, знаеш какво да правиш.

Той вече излизаше, когато мисис Мосман извика след него:

— Инспекторе!

Той се спря:

— Да, мадам?

— За палтото и за роклите… Вероятно допуснах грешка… Смутих се. Аз наистина си ги купих, както и някои други неща…

Стандиш поклати глава. Хората сякаш не можеха да се научат, че не бива да стигат до толкова далече. След като ударят на камък, за всякакви споразумения ставаше късно. Забеляза, че младият митничар бе открил още нещо.

— Моля ви се… Моят мъж…

Инспекторът обърна гръб и лицето на жената побледня и се източи.

Хари Стандиш закрачи бързо през служебния проход, за да стигне до изход 47. Мислеше си за глупостта на мисис Хариет Дю Бари Мосман и подобните й. Ако беше честно признала за палтото и роклите и ги беше декларирала, митото нямаше да е толкова тежко, особено за хора, които са явно заможни. Младият митничар, макар и забелязвайки пуловерите, нямаше да я притисне и положително нямаше да се стигне до проверка на чантата й. Митничарите знаеха, че повечето хора, които се връщат от чужбина, внасят по нещичко контрабанда и толерантно ги отминаваха. Дори ако им поискаха съдействие, те даваха съвети как вещите, подлежащи на високи мита, да се декларират за безмитен внос, а да се обмитят онези стоки, които подлежат на по-ниско мито. Пътниците, които биваха разкривани, тежко глобявани и понякога съдебно преследвани, бяха все хора алчни, като мисис Мосман, които искаха всичко да прекарат гратис. Хари Стандиш най-много се потискаше от това, че днес броят на подобните на мисис Мосман растеше.

Той с облекчение забеляза, че вратите на „Транс Америка“ за Полет 2 все още не са затворени и проверяваха билетите на няколко закъснели пътници. Неговата униформа на държавен митнически служител му служеше като пропуск за всички части на летището и заетият служител на входа почти не му обърна внимание. Стандиш забеляза, че на контрольора му помагаше червенокосата млада жена, старши инспектор по обслужването на пътниците, която знаеше по име като мисис Ливингстън.

Инспекторът влезе в туристическата класа на самолета. Стюардесата стоеше на задната врата. Той й се усмихна.

— Качвам се за минутка. Гледайте да не излетите заедно с мен.

Той откри своята племенница Джуди, седнала на третото място от прозореца до пътеката. Играеше си с някакво бебенце на младото семейство, което заемаше двете места от вътрешната страна. Както всички туристически салони, и този изглеждаше претъпкан и задушен, седалките потискащо близко една до друга. Инспектор Стандиш рядко пътуваше, но пътуваше ли, избираше туристическа класа и винаги страдаше от клаустрофобия. Затова тази вечер не завиждаше на никого от пътниците, на които им предстоеше монотонен десетчасов полет.

— Чичо Хари — извика Джуди. — Мислех, че няма да успееш да дойдеш! — тя подаде бебето на майка му.

— Дойдох да ти пожелая на добър час. Желая ти успешна година и като се завръщаш, не се опитвай да промъкнеш нещо контрабандно.

Джуди се разсмя.

— Няма, не се безпокой! Довиждане, чичо Хари!

Момичето подаде бузата си и той нежно я целуна. Стандиш обичаше своята племенница. Имаше чувството, че от нея ще стане друг човек, не като мисис Мосман.

Като махна приятелски на стюардесата, той слезе от самолета. Спря се за миг на изхода и се огледа. Последните минути преди отлитането на всеки самолет, особено по далечни маршрути, винаги го пленяваха. И не само него, а много други хора. Последното обявяване…„Транс Америка“ съобщава, че след малко излита самолетът на Полет 2 „Златната флотилия“… прозвуча по високоговорителя.

От тълпата хора, които чакаха да се качат на борда, бяха останали само двама. Червенокосата мисис Ливингстън събираше някакви документи, а дежурният контрольор на входа проверяваше билетите на предпоследния пътник — висок, слаб мъж, без шапка, с балтон от камилска вълна. Човекът излезе от входа и тръгна към стълбичката за туристическата класа. Мисис Ливингстън се запъти към централната зала на аерогарата.

Докато наблюдаваше, инспектор Стандиш почти несъзнателно усети нечие друго присъствие до себе си, нечия фигура, застанала до прозореца и загледана към вратата на изхода. В този момент фигурата се извърна. Стандиш видя, че това бе стара жена, дребничка, крехка, скромна. Беше облечена в черен старомоден костюм, в ръце с черна мънистена чантичка. Изглеждаше беззащитна, като човек, който има нужда от закрила, и Стандиш се зачуди какво ли прави тази очевидно самотна и толкова стара жена късно вечерта на летището.

С удивителна пъргавина старата дама се запъти право към контрольора на „Транс Америка“, който пропускаше последния пътник. Стандиш дочу откъслеци от разговора. Думите на старицата се губеха в шума от двигателите на самолета, които бяха вече запалени.

— Моля ви се… Синът му току-що се качи… Един рус, нямаше шапка, с палто от камилска вълна… Портфейлът си забрави… С всичките си пари.

Стандиш забеляза, че старата дама държеше в ръце мъжки портфейл.

Контрольорът нетърпеливо вдигна очи. Той изглеждаше изнервен, уморен, както винаги в последните минути преди излитане. Той протегна ръка да вземе портфейла и като изгледа старицата, промени решението си и бързо изрече нещо. Посочвайки към ръкава за туристическата класа, Стандиш го чу да казва:

— …Попитайте стюардесата.

Старата дама се усмихна, кимна и тръгна към самолета. След миг тя изчезна от погледа им. Епизодът, на който инспектор Стандиш стана свидетел, трая само секунди — по-малко от минута. В този миг той видя, че се приближава още един пътник. Кльощав като вретено, с увиснали рамене, той бързаше към изход 47. Имаше изпито лице и редки русоляви мустачки. В ръце носеше черно дипломатическо куфарче.

Стандиш вече се готвеше да тръгне, но нещо в този човек привлече вниманието му. Това бе начинът, по който новопристигналият държеше куфарчето — внимателно и загрижено под мишница. Хари Стандиш бе видял много хора, които се държат по същия начин, минавайки през митническия контрол. Ставаше безпогрешно ясно, че в куфарчето има нещо, което искат да прикрият. Ако този човек пристигаше от чужбина, Стандиш би го накарал да си отвори куфарчето и внимателно би разгледал съдържанието му. Но този човек излизаше вън от Съединените щати.

Всъщност това съвсем не засягаше Хари Стандиш.

И все пак… Някакъв инстинкт, някакво шесто чувство, което митничарите успяваха да развият, освен личната му заинтересованост към полета заради Джуди… задържа инспектора на място, без да снема очи от малкото черно куфарче, което кльощавият като вретено пътник все още притискаше.

Увереността, която Д.О. Гереро си възвърна на застрахователното гише, все още не бе го напуснала. Приближавайки се към изход 47, той видя, че не е закъснял за самолета, и го обхвана чувството, че повечето от трудностите му са приключили: отсега нататък, успокои се той, всичко ще заработи по неговите предвиждания. И действително, сякаш в потвърждение на мислите му, на изхода нямаше никакви проблеми. Както бе предвидил от самото начало, вниманието на контрольора се спря върху незначителното различие в името Береро, изписано на билета, и Гереро в паспорта. След бегъл поглед върху паспорта контрольорът поправи името му в билета и в списъка с пътниците и извинително каза:

— Прощавайте, сър, понякога и нашите машини допускат грешки.

Гереро с удовлетворение си помисли, че най на края името му е правилно изписано. Когато по-късно се разбере за катастрофата с Полет 2, няма да съществуват съмнения при установяването на неговата самоличност.

— Приятен път, сър — контрольорът му подаде обратно билета и му посочи ръкава към туристическата класа.

Когато Д.О. Гереро се качваше на самолета, все още внимателно прегърнал черното си куфарче, двата десни двигателя вече работеха.

Беше си избрал място още при резервацията в града, третото от пътеката — до прозореца. Стюардесата го отведе натам. Пътникът на мястото до пътеката леко се привдигна, за да мине Гереро. Средното място бе още свободно.

Д.О. Гереро внимателно постави куфарчето на коленете си, като закопчаваше ремъка. Мястото му се падаше в средната част на салона, отляво. Пътниците наоколо продължаваха да се настаняват, подреждаха ръчен багаж и дрехи. Няколко души се бяха струпали на пътеката. Една от стюардесите, мърдайки беззвучно устните си с изражение, което сякаш казваше: „Моля ви, седнете по местата си“, броеше пътниците в салона.

Отпускайки се за първи път от силното напрежение, обзело го откакто излезе от квартирата си, Д.О. Гереро се облегна назад и притвори очи. Ръцете му бяха попрестанали да треперят и здраво стискаха куфарчето. Без да отваря очи, пръстите му пипнешком напипаха дръжката и съдбоносно важната примка под нея. Почувствува се още по-сигурен. Ще остане в това положение неподвижно, реши той, и приблизително след четири часа ще дръпне примката; ще потече електрическият ток, който ще взриви огромния заряд динамит в куфарчето. В този миг щеше ли да осъзнае какво става? Сигурно… реши той… За една мигновена част от секундата… в която ще се наслади победоносно на своя успех. А после милостиво ще настъпи краят.

Сега, след като вече бе на борда, искаше му се час по-скоро самолетът да излети. Но когато отвори очи, стюардесата все още продължаваше да брои.

В този момент в туристическия салон имаше две стюардеси. Малката стара дама от Сан Диего, мисис Ейда Куонсет, наблюдаваше и двете, надничайки през леко открехнатата врата на тоалетната, където се криеше.

Мисис Куонсет знаеше, че преди полета стюардесите преброяват пътниците; тя отлично съзнаваше, че този момент е най-опасният за пътуващите незаконно на борда. Но ако един гратисчия успее да избегне разкритие по време на преброяването, шансовете му да остане незабелязан по-късно или завинаги, значително нарастваха.

За щастие стюардесата не беше тази, с която мисис Куонсет разговаря, качвайки се на самолета.

Мисис Куонсет още преди това изживя няколко неприятни минути, докато дебнеше оная червенокоса кучка, старши инспектора по обслужването, която за ужас стоеше на изход 47. Слава богу, тя си тръгна, преди да се качат всички пътници, а да се промъкне покрай контрольора за мисис Куонсет бе съвсем проста работа.

После мисис Куонсет повтори историята си с портфейла на стюардесата на входа. Стюардесата, която се опитваше да отвърне на десетките въпроси на разни пътници около нея, отказа да вземе портфейла, щом като чу, че в него има „страшно много пари“ — естествена реакция, на която мисис Куонсет разчиташе. И също както предвиждаше, позволиха й сама да предаде портфейла на сина си, само да не се бави.

Високият светъл мъж, който, без да подозира, бе избран за неин „син“, сядаше съвсем в началото на салона. Мисис Куонсет пристъпи към него, но без да бърза. Тя тайно наблюдаваше стюардесата на входа и я чакаше да отклони вниманието си. Съвсем скоро вниманието й бе отвлечено към нещо друго.

Плановете на мисис Куонсет бяха гъвкави. Недалече забеляза място, на което би могла да седне. Но в този момент пътниците са раздвижиха и се освободи път към тоалетната След миг през леко открехнатата врата тя видя, че стюардесата от входа влезе навътре и друга започна преброяването.

Когато стюардесата броеше пътниците към края на салона, мисис Куонсет се измъкна от тоалетната и бързо мина покрай нея, промърморвайки извинение. Тя чу, че стюардесата нетърпеливо цъкна с език. Мисис Куонсет разбра, че е включена в преброяването — и толкова.

Няколко реда по-напред от лявата страна имаше едно незаето средно място. От своя опит на въздушен гратисчия малката стара дама от Сан Диего се бе научила да се ориентира към средните седалки, които повечето пътници ненавиждаха. Тях последни ги заемаха и ако самолетът не е пъпен, средните седалки обикновено оставаха свободни.

Щом се настани, мисис Куонсет наведе глава, опитвайки се с нищо да не бие на очи. Не се надяваше до края на полета да остане незабелязана. В Рим ще започнат различни формалности — паспортни и митнически проверки, така че нямаше начин да се измъкне безпрепятствено, както бе свикнала при своите нелегални разходки до Ню Йорк. Но поне щеше да изживее вълнението, че е стъпила в Италия, както и едно приятно завръщане. А дотогава полетът й предлагаше апетитна храна, прожекция на филм, а по-късно може би — приятен разговор с двамата й съседи.

Ейда Куонсет с любопитство запоглежда към съседите от двете си страни. Забеляза, че и двамата са мъже, но все още не смееше да гледа открито към съседа си вдясно, за да не обърне лице право към стюардесите, които се разхождаха бавно напред-назад по пътеките и отново преброяваха пътниците. Мисис Куонсет хвърляше тайни погледи обаче към мъжа отляво; огледът й бе улеснен от обстоятелството, че той седеше облегнат със затворени очи. Беше кльощав, изпит човек, с бледо, жълтеникаво лице и мършав врат, човек, който видимо имаше нужда от силна храна. Мустачките му бяха редки и русоляви. На коленете си държеше черно куфарче и макар че очите му бяха затворени, мисис Куонсет забеляза, че ръцете му здраво стискаха дръжката.

Стюардесите бяха свършили с преброяването. От първокласния салон се появи трета стюардеса и сега трите оживено разговаряха.

Мъжът вляво от мисис Куонсет отвори очи. Той продължаваше яко да стиска куфарчето. Малката стара дама от Сан Диего — една родена любопитна душа — се зачуди какво ли има вътре?

Връщайки се към митническата зала — този път през пътническия салон на аерогарата, — инспектор Хари Стандиш продължаваше да мисли за човека с черното дипломатическо куфарче. Стандиш не можеше да го разпита: вън от пределите на митницата митническите инспектори нямаха право да разпитват никого, освен ако имаха подозрението, че пътникът е избягнал митнически контрол. А човекът на изхода не спадаше към тази категория.

Разбира се, инспектор Стандиш можеше телеграфически да опише лицето на италианските митнически власти, изказвайки съмнението си, че човекът пренася контрабандни стоки. Но Стандиш не беше уверен, че е редно да постъпи така. Сътрудничеството между митниците в международен мащаб беше слабо, дори нещо повече — помежду им съществуваше силно професионално съперничество. Това важеше дори за канадската митница: регистрирани бяха случаи, когато митниците на САЩ научавали за контрабандно изнасяне на партиди диаманти за Канада, но по свое усмотрение не информираха канадските митнически власти. Вместо това агенти на американската тайна полиция откривали заподозрените контрабандисти при пристигането им в Канада и ги преследвали през цялото им пребиваване там, но ги арестували само ако пресекат обратно границата със САЩ. Обясненията на САЩ бяха следните: контрабандният товар се конфискува и задържа от страната, в която е хванат, и митническите служби не желаеха да поделят своята плячка.

Инспектор Стандиш реши да не изпраща телеграма до Италия. Вместо това той ще изложи пред „Транс Америка“ своите подозрения и ще ги остави те да предприемат необходимото.

Далеч пред себе си той бе забелязал мисис Ливингстън, старши инспектор по обслужването на пътниците, която стоеше на изходната врата за Полет 2. В момента тя разговаряше с група пътници. Хари Стандиш изчака, докато пътниците се отдалечат.

— Здравейте, мистър Стандиш! — каза Таня. — Надявам се, че при вас в митницата нещата са по-спокойни, отколкото тук.

— Не бих казал — отвърна той, спомняйки си за мисис Хариет Дю Бари Мосман, която вероятно все още разпитваха в митническата зала.

Таня усети, че той иска да й каже нещо, но се колебае. Понякога Стандиш се питаше дали не се превръща в супер-детектив, толкова изострена бе инстинктивната му бдителност. Но в повечето случаи интуитивните му подозрения се оказваха верни.

— Наблюдавах качването на пътниците за Полет 2 — каза Стандиш. — Забелязах нещо, което ме смути. — И той й описа дългия кльощав като вретено човек и съмнителния начин, по който притискаше черното си куфарче.

— Мислите ли, че е измъкнал нещо контрабанда?

Инспектор Стандиш се усмихна.

— Ако не заминаваше, а пристигаше от чужбина, аз щях да разбера. Но единственото нещо, което мога да ви кажа, мисис Ливингстън, е, че този човек крие в куфарчето си нещо, което не желае да се разбере от останалите.

Таня замислено каза:

— Съвсем не знам какво мога да направя.

Дори и човекът да пренасяше контрабанда, тя не беше убедена, че това е работа на авиокомпанията.

— Вероятно нищо не може да се направи. Но тъй като вие поддържате връзки с нас, реших да изкажа подозренията си.

— Благодаря ви, мистър Стандиш. Ще доложа на нашия ръководител на пътническите превози и може би той ще реши да информира командира.

Щом като инспекторът се отдалечи, Таня хвърли поглед към часовника в аерогарата — беше единадесет без една минута. На път към канторите на „Транс Америка“ Таня реши, че е твърде късно да се свърже със самолета на изходните врати. Всеки момент той щеше да потегли. Питаше се дали ръководителят на пътническите превози е в кабинета си. Ако той сметнеше, че случаят заслужава внимание, щеше да уведоми капитан Димирест по радиото, докато самолетът все още рулира на земята. Таня забърза.

Ръководителят на превозите не се оказа в кабинета си, но там седеше Питър Коукли. Таня троснато запита:

— Какво правите тук?

Младият служител на „Транс Америка“, когото малката стара дама от Сан Диего бе успяла да надхитри, глупаво разказа за случилото се.

Питър Коукли току-що бе изтърпял гнева на доктора, когото той изпрати до женската тоалетна за зелен хайвер. Докторът бе бесен и не щадеше хулите си. Младият Коукли явно очакваше същото и от мисис Ливингстън. Предчувствието му не го излъга. Таня избухна.

— По дяволите! По дяволите! — беснееше тя. — Нима не ви казах, че има цяла торба с трикове!

— Да, мисис Ливингстън, ама аз…

— Сега няма да говорим! Хванете телефона и информирайте всички наши изходи. Предупредете ги да са бдителни и да не пропускат стара жена, облечена в черно, с невинен вид — знаете как да я опишете! Тя ще се опита да се качи на самолет за Ню Йорк, но нищо чудно да избере и заобиколен маршрут. Ако я открият, контрольорът на изхода да я задържи и да се обади тук. Да не се допуска на никой самолет, каквито и причини да изтъква. Докато правите това, аз ще предупредя другите авиолинии.

— Да, мадам!

В кабинета имаше няколко телефона. Питър Коукли хвана един От тях, а Таня — друг.

Таня знаеше наизуст телефонните номера на „ТУА“, „Американ еърлайнз“, „Юнайтид еърлайнз“ и „Нортуест“ — и четирите имаха директни рейсове за Ню Йорк. Докато разговаряше със своята колежка от „ТУА“ Джени Хенлайн, тя чу Питър Коукли по другия телефон:

— Да, съвсем стара… В черно… По вида й няма да повярвате…

Таня разбра, че бе започнала умствена надпревара между нея и хитрата и изобретателна Ейда Куонсет. В крайна сметка, мислеше си тя, коя ли от двете ще надхитри?

За момент тя забрави разговора си с митническия инспектор Стандиш и за намерението си да открие ръководителя на пътническите превози.

На борда на самолета, изпълняващ Полет 2, капитан Върнън Димирест кипеше от гняв:

— За кой дявол ни задържат още?

Третият и четвъртият двигател от дясната страна на N–731–ТА вече работеха. Тяхното приглушено, но мощно трептене се усещаше от целия самолет.

Още преди няколко минути пилотите бяха получили разрешение да включат двигатели три и четири. Но все още чакаха потвърждение за пускане на първи и втори двигател, разположени от тази страна на борда, от която се качваха пътниците; обикновено те не се задействуваха, преди да се затворят вратите. Червената сигнална лампа на таблото с приборите мигна преди минута-две — това означаваше, че задната врата е затворена и ръкавът е отлепен и изтеглен от самолета. Но друга яркочервена лампичка продължаваше да свети, показвайки, че предната врата е все още отворена и през пилотската кабина можеше да се види, че предният ръкав все още не е отместен. Като се завъртя на стола си, капитан Димирест нареди на втория пилот Джордън:

— Отвори вратата!

Сай Джордън седеше зад двамата първи пилоти пред сложен панел от уреди за контрол на двигателите. Той се понадигна, протегна дългото си слабо тяло и отвори вратата на кабината. В предния пътнически салон те видяха неколцина служители в униформа на „Транс Америка“ и сред тях Гуен Мейгън.

— Гуен! — извика Димирест. Когато тя влезе, той отново промърмори: — Какво ли, по дяволите, се е случило?

Гуен изглеждаше разтревожена.

— Броят на пътниците в туристическия салон не отговаря на проверените билети. Броихме ги два пъти. Не съвпада със списъка на пътниците.

— Инспекторът по товарите тук ли е?

— Да, той сега проверява нашите преброявания.

— Искам да го видя.

В този стадий на полета винаги изникваше проблемът за поделената власт. Фактически командирът на самолета бе влязъл в своите права, но той не можеше нито да включи двигателите, нито да започне да рулира, без разрешение на инспектора по товарите. И двамата имаха една и съща цел — самолетът да излети точно навреме. Често обаче техните различни задължения създаваха конфликти.

След малко униформеният инспектор по товарите, чийто чин можеше да се определи по сребърната нашивка, влезе в кабината.

— Слушай, приятелче — каза Димирест. — Аз ще ти кажа нещо. За всяка секунда, която се задържаме тук, харчим гориво. Трети и четвърти работят и ти ми даде „0’кей“ да ги включим… Ценно гориво, което ще ми е нужно във въздуха. Ако самолетът не потегли в тая минута, загасвам двигателите и ще поискам да ми допълнят резервоарите. И още едно нещо, което трябва да знаеш: от кулата ни съобщиха, че имат временно „прозорец“ в трафика. Ако почнем сега да рулираме, ще ни дадат веднага разрешение за излитане. След десет минути нещата няма да са същите. Решавай ти какво ще правим?

Разкъсван от двойната си отговорност, инспекторът по товарите все още се колебаеше. Той знаеше, че капитанът е прав за горивото. Ако реши да спре сега двигателите и да допълни баките, това би означавало още половин час скъпо струващо забавяне плюс едночасовото вече закъснение. От друга страна, самолетът тръгваше на важен международен полет, при който бройката на пътниците и на билетите трябваше да съвпаднат. Ако наистина на борда се открие пътник без билет, инспекторът щеше да оправдае задържането на излитането. Но ако грешката бе само в преброяването, което не е изключено, ръководителят на пътническите превози щеше да му откъсне главата.

Инспекторът по товарите взе веднага решение. Провиквайки се през пилотската кабина, той нареди:

— Прекратете проверката на билетите. Самолетът ще стартира.

Когато вратата на кабината се затвори, Ансън Харис, усмихнат, извика по интеркома на един от стоящите долу дежурни:

— Разрешете запуск на втория двигател.

Отговорът изтрещя от уредбата.

— О’кей! Пускай втори!

Предната врата бе затворена и червената лампичка в кабината престана да свети.

Вторият двигател изви и започна равномерно да работи.

— Разрешете запуск на първия двигател!

— О’кей! Пускай първи!

Стълбичката към предната врата, сякаш отрязана пъпна връв, се отдели от корпуса на самолета и се плъзна към аерогарата.

Върнън Димирест поиска по радиото разрешение от наземния диспечер да рулира към старта.

Първият двигател изви и забоботи равномерно.

Капитан Харис, който седеше от лявата страна и щеше да води самолета към старта и да го вдигне във въздуха, сложи крака върху педала на кормилото и отпусна спирачките.

Навън продължаваше бурно да вали.

— „Транс Америка“, Полет 2, говори наземният диспечер, разрешавам да рулирате към старта.

Оборотите на двигателите се увеличиха.

Димирест си мислеше: „Рим… и Неапол… тръгваме към тях…“

Беше точно единадесет часа централно стандартно време.

В чакалня „Д“ нахлу полутичаща, полупрепъваща се жена и се хвърли към изход 47.

Дори и да имаше дъх да запита, въпросите й бяха излишни.

Вратите бяха затворени. Портативните табелки, съобщаващи за излитането на Полет 2 „Златната флотилия“, бяха свалени. Самолетът се отделяше от изхода на път към старта.

Безпомощна, без да знае какво да предприеме оттук нататък, Инес Гереро загледа в отдалечаващите се светлини на самолета.