Ликвидирайте генерала

X

По дух манихеец, циник и убиец Козела трябваше да забрави „синовете си“, ахилесовата му пета, и да извърши последното си „мокро дело“ в живота. „Ликвидирайте Генерала!“ — гласеше заповедта, но препятствията бяха толкова много и се увеличаваха, да му ебеш майката, че той трябваше да се превърне в метач, щуращ се пред мрежата на някой футболен вратар. Севгун и Леч от изток, и тоя МИ-6 офицер от запад плюс цялата българска полиция трябваше да бъдат преодолени, за да тръгнат сравнително спокойно към целта — шефа на МВР генерал Богомил Бонев.

Когато влезе в мотела, момчетата вече го чакаха. Станаха почтително на крака, изчакаха го да седне и кротко го наобиколиха.

— Времената много се промениха! — уморено започна той. — ЦРУ и КГБ независимо един от друг искат главата на генерал Богомил Бонев. Това е началото… Списъкът ще расте непрекъснато. Никой няма да позволи охотно на България да води независима политика. Ние сме затова Ескадрон на смъртта, за да изпълняваме мръсните поръчки. Има подробности обаче, които ми връзват ръцете и ме принуждават да се крия като Карлос Чакала.

Някакво подобие на смях се промъкна във вътрешната зала на ресторанта, но Козела го посрещна с леден поглед и го унищожи в зародиш.

— Трябва да пратим „между розите“ няколко чужденци… вие да ги пратите, докато аз и моят… партньор атакуваме истинската цел. Славов?

— Слушам, генерале.

— Наемаш пощенска кутия в Централна поща, диктуваш номера й на този телефон в Швейцария и стоиш у вас на повикване. Тръгвай?

Когато лейтенант Славов излезе, Козела се изправи и тръгна нервно из стаята.

— Чеченецът… още ли е на „Простор“?

— Отдавна е в „Шератон“, но охраната му е ужасна. Клинтън има по-малко убийци около себе си.

Това беше Пешо Махалато или полковник Петър Михалев, а той не дрънкаше празни приказки.

— Щом не го лови куршум, ще го гепи отрова — кресна Козела. — Ти — пръстът му се заби в очите на Весо Анков-Лисицата — проникваш в кухнята на хотела и ликвидираш чеченеца с отрова… Твоя работа е да избереш каква. Рецината действа безотказно.

Лежаха по гръб, пиеха и вече бяха започнали да се напиват. Поне Козела чувстваше как се вдървяват мускулите на лицето му. Бъстър Китън гледаше тъпо в тавана, пушеше и мълчеше. Улица „Веслец“ беше тъмна, мръсна, но тиха.

— Ликвидирайте Генерала! — въздъхна Бъстър Китън. — Тия луди манияци, да им ебеш майката… Като че ли ни пращат срещу генерал Де Гол…

Козела се усмихна в тъмнината. Бъстър изказваше на глас собствените му мисли.

— Или поне срещу Саддам Хюсеин.

След известно време Борис Китов се обади:

— Това е идея, Козел. Ако се измъкнем от този капан тук, можем да предложим на твоите боклуци от ЦРУ да ги отървем от Саддам. Ако не слава, поне някой долар ще спечелим.

— Ще спечелим един черен квадратен кур — каза Козела — и парцели в гробището на незнайния войн.

Продължиха да пият мълчаливо, излегнали се в продънените плюшени канапета на неизвестните си хазаи.

— Остарявам — обади се Козела. — Преди пет години интуицията щеше да ми покаже как да реша ребуса Бонев. Сега мълчи като путка.

Бъстър се изсмя пиянски:

— Мъжете остаряват или като катедрали, или като цървули. Чувал ли си тоя лаф?

— Искаш да кажеш, че съм цървул? Така ли да го разбирам?

— Ти го каза…

Бъстър отиде да пикае, наля си нова водка и се върна на мястото си.

— Спиш ли?

— Не — отговори Козела. — Болят ме очите.

— Кое от двете?

— Третото…

След дълга глътка, палене на цигара и излишни шумове Бъстър Китън каза:

— Има и трето око, Козел. Притежават го децата, лудите и артистите…

— И къде се намира шибаното ти трето око? В гъза?

— В главния мозък. Децата, лудите и разните му там художници, писатели и така нататък виждат неща, недостъпни за наемни убийци като теб и мен.

— Заеби тия пиянски брътвежи, Борисе. Никак не си падам по празното философстване.

— Не са брътвежи, Козел. Опитах да си представя как някой писател, някой дебел кабинетен плъх би описал моите мъки… И представи си, за теб лъжа, за мен истина… отвори ми се третото око. С Генерала е свършено. Открих канала на вилата.

Козела скочи:

— Сериозно.

Бъстър Китън се прекръсти в полумрака.

— Да, Козел, с него е свършено, но преди това имаме маса работа за свършване…

— Ти нямаш никаква друга работа, господин Бъстър Китън… Всичко останало е моя грижа.

Гледайки го продължително с празен поглед, Борис Китов каза:

— Трябва да се погрижа за Грета — третото му око продължаваше да бъде будно и му подсказваше, че става нещо странно…

Грета беше сама, полулуда, полунимфа, плячка и за казаците на Севгун, и за службите на прехвалената западна демокрация.

Генерал Бонев начело на официална делегация на МВР беше на посещение в Прага. В групата беше и Проданов. След официалната част в програмата беше включен коктейл, на който българите щяха да бъдат представени на висши офицери от Интерпол и аташирани легати на ЦРУ, Мосад и Интелиджънт сървиз. Присъстваше и Хакел. Беше се изтеглил в единия край на салона на хотел „Интерконтинентал“ и замислено пиеше шприца си. Проданов знаеше кой е той, знаеше повече — Хакел беше в основата на всичките му мъки. Генералът разговаряше с чешкия си колега и не беше удобно да иска съгласието му точно в този момент. Проди Неудачника, както наум наричаше сам себе си, реши да действа на своя глава, взе чаша водка и приближи Хакел.

— Носи ви се славата на добър познавач на руската култура, майор — започна мазно той. — Разбира се и на езика.

— По-скоро на кухнята — мрачно отговори Хакел. — Обожавам салянката.

Проданов се обърка за миг. Не очакваше предложение за кулинарен разговор.

— Аз съм генерал Проданов от МВР — започна да се представя той, но швейцарецът, ако беше швейцарец разбира се, го прекъсна:

— Знам.

Объркването на Проданов започна да преминава в раздразнение.

— Знам, че знаете, господин майор… Вашата всемогъща „фирма“ — натърти последната дума — знае всичко… Със сигурност обаче не знаете защо съм пред вас.

— Прав сте — кимна Хакел. — Защо?

— За да ви отправя една полумолба, полупредложение.

— Да чуя.

Проданов свали очилата си и взря мътните си, тинести очи в сините кристали на Хакел.

— Господин майор, изтеглете наемните си убийци от България!

— Аз?

— Да, вие. Изтеглете генерал Иван Милетиев — Козела и Борис Китов — Бъстър Китън и в мое лице вие имате един партньор и колега в България. Ако не ги спрете обаче, ще ги спра аз, но тогава нашата страна ще бъде за вас само географско понятие.

Проданов кимна колкото може по-учтиво, сложи очилата и се върна при колегите си.

Десет минути по-късно Хакел се измъкна „по английски“, върна се в офиса си и изпрати съобщение на Козела: „Десет дни срок за кодовата операция «Ликвидирайте Генерала!»“

Проданов дремеше в самолета за София, когато Генерала се отпусна в седалката до него.

— Спиш ли?

— Боли ме глава… Сигурно вдигам диоптъра.

— Иди да те прегледат — разсеяно каза Бонев. — Проди, оня, плешивия на коктейла… С когото разговаряше на четири очи…

Проданов го прекъсна:

— Майор Хакел от ЦРУ — централа Цюрих. Дърпа конците на наемните убийци, които те чакат в София.

Генерала мълча мрачно няколко секунди, после рязко стана. Преди да тръгне към мястото си, процеди през зъби:

— Давам ти десет дни да приключиш този екшън.

Грета скиташе безцелно по булевард „Витоша“. Беше студен, но слънчев седми януари — Ивановден и хората бяха задръстили всички платна, магазини и цветарници. Чувстваше се някаква празнична еуфория, която искрено я изненадваше. Беше прекарала Коледа и Нова година в унес, не беше почувствала нищо от празниците освен страх и обърканост и това, което наблюдаваше сега, я изпълваше и с тъга, и с някакъв глух гняв, който скоро щеше да започне да я задушава. Грета беше се научила да разпознава състоянията си и знаеше, че бързо трябва да се махне от този човешки мравуняк. Потърси някое по-тихо заведение, но в трите пъба, в които надникна, картината беше същата, само че гарнирана и с пиянска приповдигнатост. Отмина булевард „Патриарх Евтимий“, видя празен ресторант и влезе. Беше чисто, светло, топло и тихо. Грета съблече палтото си, избра една скътана под стълбите за втория етаж маса и седна. Млад келнер веднага застана пред нея.

— Какво ще обичате, госпожо?

Грета се поколеба за миг, но после решително каза:

— Голямо уиски … „Паспортс“ и сода.

— Малкото уиски при нас е дванайсет хиляди лева — предупреди сервитьорът.

Грета се усмихна:

— Аз искам голямо.

Чантата й беше пълна с пари. Когато изчисли в левове доларите, които й беше оставил Борис, установи, че притежаваше повече от десет милиона лева.

Отпиваше бавно, загледана в тълпите, които, облени в слънчева светлина, пречупена от витрините на ресторанта, сякаш плуваха в безтегловност пред очите й. Но те бяха далеч, там на студа и не я засягаха. Беше единайсет часа. Щеше да прекара още един час тук, после щеше да се прибере, да изпие лекарствата си и да спи. Единственото усилие, което си заслужаваше загубата на време, беше сънят.

Грета изпи питието, поръча още едно малко, плати и погледна часовника си. След половин час щеше да вземе едно такси, от другата страна на булеварда имаше опашка от десетина коли в очакване на клиенти, и да се измъкне от навалицата, но все още имаше време. Време, усмихна се вътрешно. Нямам нищо в по-големи количества… Тогава въртящата се врата пропусна четирима мъже, облечени почти еднотипно в скъпи кожуси и самурени калпаци. Когато се съблякоха, в един от тях разпозна Иван Фомич Севгун. Опита да скрие лицето си в длани, детско прикритие, но с друго не разполагаше. Късно. Острите, проницателни очи на казака я фиксираха като змия заек.

— Защо се криеш от мен, Гретхен, дорогая? — попита Султана на Краснодар и без да иска разрешение издърпа един от столовете и седна срещу нея.

— Изплаши ме, Фомич. Не очаквах да те видя — искрено отговори Грета.

Казака се облегна удобно в креслото и взря очи в нейните.

— Искам да те почерпя… Какво пиеш, Гретхен?

— Уиски, но не мога повече. Време е да вървя. Знаеш, че в дванайсет трябва да си пия лекарствата.

— Ще ги пиеш в един — невъзмутимо каза Фомич и повика келнера. — Два скоча. От марката, която употребява госпожата.

Мълчаха известно време.

— Защо си в България, Фомич?

— Много добре знаеш.

— Нямам представа, честна дума.

Лицето на казака посивя, стана зло, без да губи изяществото си, и кърваво, без желание да плаши някого.

— Къде е Борис? — глухо попита той.

Грета сви рамене.

— Не знам. Напусна ме.

— Не ме прави на глупак, Грета.

— Напусна ме, Фомич — отпи глътка уиски, запали цигара… Все действия за печелене на време. — Ефрем е причината.

— Свинтул?

Кимна.

— Да. Борис ни завари да се целуваме. Светеца и аз бяхме започнали да се любим, Фомич…

— Лъжеш, Грета — нервно я прекъсна казака. — Той нямаше отношение към жените.

— Грешиш, Фомич — тихо промълви тя. — Ефрем мечтаеше да се отърве от тебе.

Султана на Краснодар мълча, борейки се с беса си.

— Борис уби Свинтул…

— Знам — кимна Грета, — но това няма нищо общо с теб. Той отмъщаваше за мен, господин Севгун. Не бива да съдиш един полудял от ревност мъж.

— Осъдих го на смърт, Гретхен. Затова съм тук… — Фомич се наведе над масата, — но сега разбирам, че там, в Краснодар, вместо да те лекувам в частни психиатрии, трябваше да напълня с взрив задника ти и да те пратя по дяволите.

Грета се пресегна с две ръце, заби ноктите си в лицето му и остави осем кървави резки върху гангстерската му мутра. Скочи бясна, лисна уискито си върху смъдящите му рани, грабна чантата си и хукна към вратата. Гласът му я догони на изхода:

— Ти си мъртва, Гретхен.

Пред ресторант „Форум“ я чакаше нова изненада.

— Госпожица Грета — Уил Терънс Смит я повика от грозна черна кола, паркирана на ъгъла на булевардите „Патриарх Евтимий“ и „Витоша“. — Заповядайте. Ще ви откарам до вас.

Не се колеба за миг. Дивият звяр Севгун можеше да реши да я ликвидира веднага. Влезе в топлата, широка и отвътре изненадващо луксозна кола, седна и затвори очи.

— Какво искаше руснакът от вас, госпожица Грета?

— Главата на бившия ми годеник Борис Китов — тихо отговори тя. — Всички искате едно и също, изроди такива!