Ликвидирайте генерала

XII

По стар конспиративен навик болшевишкият Пентхаус се беше събрал отново през нощта. Беше тринайсти януари, хубава топла и светла нощ, идеална за заговори и лоша за атентати. Срещата беше в Бояна, в луксозната номенклатурна вила на Христов. Присъстваха Найденов, Коларов, Евтимов и десетина души охрана, разпределени дискретно в обширния, приличащ на екзотична ботаническа градина двор. Пиеха уиски, дъвчеха ядки и слушаха новините. Когато започна спортната емисия, Христов насочи дистанционното, изключи и отпусна едрото си тяло в стола.

— Пуста газ — измърмори той. — Сега всичко зависи от нея.

— Срещна ли се с Вяхирев? — попита Коларов.

— Да — кимна домакинът. — Изложих му нашето становище. На думи се съгласяваше с мен, все пак, познаваме се трийсет години. Това, което ме безпокои обаче е, че очите му оставаха ледени, подозрителни и невъзприемчиви.

— Не си ли твърде мнителен? — продължи с въпросите си Коларов.

— Де да бях… По-точно, дано да съм мнителен. Това много скоро ще стане ясно. Обясних му, че политическото бъдеще на страната е в ръцете на неговия „Газпром“.

— Не е ли пресилено? — попита Евтимов.

— За жалост не, брат ми. Ако Иван Костов и посраните му демократи успеят да отстранят „Мултигруп“ и „Овъргаз“ от сделката за газа, това означава бетониране на властта им и абсолютно гарантирано управление на страната за десет-петнайсет години напред. „Булгаргаз“ — това са те, правителството, и ако държавната фирма остане монополист в транспорта на газа, с нас е свършено. Не можем да допуснем нов триумф на Костов. Това гадно копеле печели всички битки. Натрапи ни кмет на София и президент, превърна под носа ни СДС в мощна партия, издуха провинциалните червени градоначалници, изкара тълпите на улицата и ни издърпа властта под носа…

— Не съм съгласен — обади се Найденов. — Ония бездарници, комсомолците, я предадоха сами.

— Отчасти това е вярно — продължи Христов. — Комсомолците се панираха от страх, ушите им слепнаха като на зайци, но този ужас се всели в тях вследствие натиска на Иван Костов и тълпите, дирижирани от него. И това не е всичко. Какъв, по дяволите, е този шибан списък на кредитните милионери? Та нали всички ще попаднем в него. Кой бизнес е в състояние да се развива без кредити, да му ебеш майката. Никой, никъде по света. И хоп! — магическата пръчка на Иван Костов ни нарежда до мошеници като Чомбе, Барона, Ганди и прочие боклуци. Ние сме бивши държавници, по дяволите, и не бива да бъдем третирани като криминални престъпници. Не и ние.

Настъпи тягостна тишина. Пушеха, пиеха, мислеха върху думите му.

— Има ли начин да се извадим от този списък? — обади се Евтимов.

— Не. Направих опит да говоря и с Костов, и с генерал Бонев, и с председателя на Народното събрание Соколов. И тримата отказаха да ме приемат.

— Много се надуха тия демократи, да им еба майката — каза Найденов.

— И това е само началото — продължи Христов. — Списък на сътрудниците на Държавна сигурност, списък на кредитните милионери, Закон за лустрацията, който за парлама засега президентът задържа, но само за парлама. Всичките им действия водят стъпка по стъпка към поставяне на социалистическата партия извън закона. Не го ли виждате?

— Добре бе, Пентхаус — намеси се Коларов, — не може да нямаме някакви резервни ходове.

Христов избухна:

— Ако руснаците ни преебат с природния газ, имаме един гол кур. Комсомолците са и страхливи, и бездарни, а ние — много тежко свързани с Живков и така наречения развит социализъм. Кой според теб ще поеме властта, ако демократите паднат? Светият дух и четирийсетте великомъченици!?

Отново ги затисна тягостна тишина.

— Все пак, Рем Вяхирев ти е обещал да не отстранява „Овъргаз“ от сделката — инатливо се обади Коларов.

— Да, но не му вярвам! Нямам му грам доверие. И той, и Елцин, и Черномирдин разиграват демократична карта, имитират бизнесмени и отдавна са забравили членството си в ЦК на КПСС. Това е тъжната истина, момчета…

Вратата се открехна, подаде се един от охраната.

— Шефе, Мазния пристигна.

— Пребъркай го за оръжие и го доведи тук… Сам! — заповяда Христов.

След трийсетина секунди личният му бодигард въведе псевдобанкера Никодимов, известен в сенчестия бизнессвят под прозвището Мазния.

— Здравейте, господа — с насилена бодрост поздрави той. — Навън Содом и Гомора, само вие живеете в райските селения.

Отвърна му студено мълчание и враждебни погледи. Мазния, който беше вулгарен крадец, но не и глупак, бързо схвана настроението им и смени и тона, и темата.

— Нещо лошо ли се е случило, господа?

— Докладвай! — заповяда Христов. — Искам пълен отчет на обиколката ти — по дни и градове.

— По-спокойно, Пентхаус — озъби се Мазния. — Издавай заповеди на прислужниците си. Аз съм баш партньор, да му еба майката! — но когато никой нито отрече, нито потвърди думите му, продължи: — Турците са гадна, продажна банда. Ако се явяваха, отказваха да вдигнат населението на бунтове… В преобладаващите случаи не се озоваваха на срещите. Празна работа е алианс с тях. Не ебават Доган за свирка, а още по-малко някакви си централни политически интереси, за които не дават и пукната пара! С една дума — провал! Напразно обиколих най-дивите райони на страната.

Христов стана и излезе. Долу, на партера, шофьорът и охраната на Мазния пиеха кафе. Инструкциите му се изпълняваха коректно. Пентхаус влезе в кабинета си, взе някакви документи и се върна в трапезарията.

— Прегледай тези договори, Мазен — тихо каза той, отпускайки се в стола си.

Никодимов добре знаеше за какво става дума.

— Знам съдържанието им, Пентхаус. Дължа ви деветстотин хиляди долара, но текущата конюнктура ме удуши. Малко да се разпусне примката, и ще ви се издължа до стотинка.

— Сумата е милион и двеста хиляди, Мазен. Останалото са лихви, а ти никога няма да се издължиш. За теб по-добри времена никога няма да има, боклук такъв!

— Пентхаус!

— Млък! Изчезвай! Давам ти шест месеца, а сега сбогом!

— Мъртвите са лоши длъжници, Пентхаус.

— Акъл не ща! Чао, Мазен. Стой по-далеч от очите ми и запомни — шест месеца!

Треперейки от нерви, Мазния излезе, спусна се по стълбите и изкрещя на служителите си:

— Защо сте тук, идиоти?! Хайде, тръгваме!

Мерцедесът се плъзна плавно между вилата на бившата номенклатура, излезе на шосето и се понесе към София. Нямаше никакво движение, беше късно, но все пак на километър и половина надолу към града и точно срещу правителствената резиденция настигнаха и подминаха стара, раздрънкана лада.

Шофьорът, човек от охраната на Пентхаус, ги изчака да се отдалечат двеста-двеста и петдесет метра и задейства дистанционното устройство. Последва страхотен взрив и от мерцедеса не остана и помен. Ладата намали и бавно се плъзна покрай димящите отломки на бившата лимузина. Телата на Мазния и спътниците му бяха така разкъсани, че беше невъзможно да се познае коя част към чие тяло принадлежи.

Господ не осъжда мечтите, мислеше си Уил, надвесен над канализационния план на Бояна. Да, това е отходната шахта и нищо друго! С лупа в ръка той проследи щриха и стигна до вилата на Генерала. Англичанинът отиде и затвори вратата на спалнята — Грета спеше по корем, зарила нос във възглавницата — после набра един номер и зачака.

— Господин генерал, на телефона е Терънс Смит, трябва незабавно да ви видя. Да. След трийсет минути ще се представя на охраната.

Върна се обратно на бюрото и повтори процедурата. Нямаше съмнение, това не беше никаква мечта, а най-баналната истина. Беше се добрал! Беше открил канализационния отвор на вилата на генерал Богомил Бонев.

Уил приседна на леглото и внимателно събуди Грета.

— Налага се да изляза, хъни. Ще се върна около дванайсет и ще отидем да обядваме някъде навън… Може на Витоша.

— Добре — измънка Грета, обърна се на другата страна, зави се презглава и отново заспа.

Уил се качи в едно „Пежо“, рент-а-кар, и потегли за среща с Проданов.

В десет часа се представи на охраната на министерството, в десет и десет двамата се надвесиха над картата.

— Виж този изход, генерале, изтича се в Боянската река. А сега да го проследим внимателно — с писалка в ръка офицерът-експерт на МИ-6 проследи щриха до крайната му точка в цялата плетеница от линии и го остави с лупата в ръка да се увери сам, че истинската цел е открита. Проданов сам проследи трасето няколко пъти, после вдигна глава усмихнат.

— Добра работа, господин Терънс Смит. Моите поздравления.

— Благодаря — отговори невъзмутимо при похвалата англичанинът. — Каналът е открит, което налага до един час да бъде поставен под контрол.

— Те няма да атакуват през деня — опита да апострофира генерал Проданов.

— Въпреки това каналът трябва да бъде поставен под контрол. Да ви кажа ли как според моята интуиция килърите ще проведат акцията си.

— Моля ви за това — кимна шефът на службата за борба с организираната престъпност.

— Първо да обсъдим варианта „въздух“. Атака с делтаплани не е за подценяване, ако предварително приемем, че всички хеликоптери в държавата са под контрол. Нито вие, нито аз знаем дали са обучени да летят на безмоторни планери, но трябва да имаме предвид такава възможност. Килърите знаят от пресата, че близката програма на Генерала не включва пътуване в чужбина и според мен чакат да свърши пълнолунието, за да минат към действие. По най-елементарни изчисления, от тази нощ, най-късно утре, страната ще потъне в небесен мрак. За да гарантираме Генерала от въздуха, предлагам във вилата да разположите — по един за всяка страна — четирима снайперисти с инфрачервени очила за нощно виждане. Разполагате ли с такива?

— Разбира се — усмихна се Проданов, — ние сме национална полиция, господин Терънс Смит. В техническо отношение сме оборудвани с всичко, с което разполага Великобритания, например.

— Радвам се да го чуя, генерале. Ще подсигурите ли снайперисти тази нощ?

— Още днес на обяд ще бъдат, където трябва, господине.

Уил Терънс Смит седна, натъпка лулата си и я запали.

— Генерал Проданов, въздушната атака е малко вероятна по две причини. И двамата килъри са били вече на средна възраст, когато делтапланите заляха света, а това е спорт за млади хора, почти деца. Съмнително е, че на тяхната възраст са изкарали специална подготовка по безмоторно летене. И второ, ако проникнат във вилата по въздуха, те се лишават от всякакъв път за отстъпление. Разбирате ли ме?

Проданов кимна. Англичанинът се изразяваше ясно и наистина си разбираше от работата.

— Снайперистите във вилата са защита от евентуални изненади — продължи Уил Терънс Смит, — но истинското внимание трябва да съсредоточим върху канализацията. Съгласен ли сте?

— Напълно… — Проданов започваше вътрешно да ликува. Нима сме толкова близко до целта?, отплесна се той, но гласът на англичанина отново го върна на земята.

— Срещу отвора, от другата страна на реката, трябва да заложим надеждна пусия — с инфрачервени очила, снайпери и автомати. Не бива да ги атакуват на открито. Според мен най-добрият вариант е да ги оставят да тръгнат по тръбата. Разстоянието от реката до вилата е около два километра. Когато се уверят, че убийците са тръгнали към целта, ще предупредят охраната на вилата, че дивечът е в капана, ще прекосят реката, ще изчакат двайсетина минути и ще впръскат силен хлорен разтвор и сълзотворен газ в тръбата. Вътре ще настане истински ад. Не бих искал да съм на мястото на килърите. Единственото им спасение ще бъде да излязат навън. Ако продължат напред — ще попаднат в прегръдките на охраната на вилата. Ако се изпързалят назад, което е по-лесният изход — ще бъдат лесна, напълно ослепена, макар и временно, плячка за рейнджърите, които сме разположили отвъд реката. Ясен ли съм, генерале?

— Напълно — сериозно каза Проданов. — Според вас делтаплан или канализацията са единствените пътища към Генерала, така ли?

— Да, при условие, че гарантираме пълен контрол на огневите азимути в планината и на хеликоптерите.

— Взел съм всички необходими мерки да им отрежа пътя и към планината, и към хеликоптерните хангари. Благодаря, господин Терънс Смит. Още на обяд ще се разпоредя да се задейства вашият план. Още един път благодаря.

Уил се изправи.

— Това е всичко, генерале. На слука — англичанинът тръгна към вратата, после се обърна и през рамо каза: — За да се гарантират срещу кучетата-следотърсачи, килърите ще дойдат по руслото на реката! — и излезе.

Украинецът Мордюк трето денонощие скиташе по улици, ресторанти и кафенета в центъра на София. Тръгваше в десет и половина-единайсет сутрин и обикаляше неуморно нощните барове до четири сутринта. Прибираше се грохнал от умора в хотел „Люлин“, хвърляше се в леглото и спеше мъртвешки непробудно до десет на следващата сутрин. Събуждаше го будилникът. Разсънваше се под душа и отново поемаше безкрайните си обиколки. Той работеше за Иван Фомич Севгун от разпадането на Съветския съюз, познаваше го твърде добре, за да посмее да му докладва: „Не успях да открия Козела и Бъстър Китън“. Султана на Краснодар плащаше щедро и не беше дребнав, напротив, често си затваряше очите за пиянските им изцепки, за безмилостните боеве, които нерядко водеха помежду си, за дрогата, която шмъркаха до пълна амнезия, но изпратеше ли го „на работа“, това беше наистина работа и тежко на онзи, който си позволеше инфантилния лукс да не изпълни заповедта му.

Унил и уморен, Мордюк се скиташе по улица „Шишман“, когато Козела излезе сам от „Родерик клуб“. Обилна пот изби под мишниците на хохола. Не е възможно да имам такъв късмет, крещеше вътрешният му глас. Бръкна в джоба си и извади снимките. Няма съмнение, това наистина е Козела! Мордюк прибра снимките, стисна ръкохватката на стечника си и оставяйки почетна дистанция, тръгна след Козела.

Сто метра напред по улицата Козела вече беше усетил опашката. Следеше го едър блондин, може би руснак, и щеше да го следва, докато излязат от тълпата и намери удобен момент да го застреля. Някой от хората на Севгун. Козела носеше голям пакет в лявата си ръка. Беше купил рибарски ботуши, мушами и шапки, беше се отбил да изпие едно кафе в първото заведение, което му се стори тихо и достатъчно безлюдно, за да е в състояние да наблюдава движението на хората около себе си. И ето ти го тоя шибан руснак.

Козела наближи Осмо училище в момента, когато учениците се изсипаха на улицата. Срещу него настъпи шумна млада тълпа, заобиколи го отвсякъде и когато се готвеше да го отмине, Козела взе решението си, обърна се рязко, тръгна срещу руснака и пръсна сърцето му от упор. Огледа се. Никой не му обръщаше внимание. Сви по „Паренсов“ и с бързи крачки се насочи към беемвето на синовете си, паркирано пред Нотариата на булевард „Патриарх Евтимий“.

На другата сутрин, 15 януари, прочете в „Труд“, че в сряда, посред бял ден, е бил застрелян украинският гражданин Семьон Терасович Мордюк, 29-годишен, криминално проявен и въоръжен с автоматичен пистолет „Стечкин“. В коментара авторът добавяше, че по всяка вероятност се касае за разчистване на вътрешни сметки на руско-украинската мафия.