Лилит: Змия в тревата

Двадесет и първа глава Битката за имението Зийс

Принцът не се сражава срещу простолюдието. За него е запазена схватката с равните нему или по-висшестоящите. Затова отначало ми бе отредено само да наблюдавам отстрани. Едва след като армиите си пуснеха кръв взаимно и изходът от битката бъдеше решен, аз щях да се изправя пред портата на замъка и да тръгна към забранения централен коридор. Чудно, но бих предпочел да бъда сред войските, защото целият ми досегашен живот бе подготовка за нещо подобно. Колкото и стъписващо да звучи за мекотелите от цивилизацията, наслаждавах се на това предизвикателство. Но вече се бях издигнал над ролята на самотен убиец, над нещастните редови войници. Сега те щяха да се вкопчват един в друг от мое име.

Аз и Тай се спускахме по обвитата в облаци пътека, по която не толкова отдавна бях пренесъл отпуснатото й тяло край стражите на имението Зийс. Завръщахме се по своя воля и открили собствената си сила, облечени като магистър и надзирател в дрехи с избрани от нас цветове, показващи, че сме женени.

Тъкмо се измъкнахме от долния слой влажна мътилка и зората огря цялото имение. Да, беше си все същото приказно място, което помнех.

Чух въздишката й.

— Красиво е! — ахна тя и смутено извърна глава, защото си помисли, че говори като дете. След малко се овладя. — Родила съм се там, долу — посочи към бившето ни село. — Много злини преживях, но принадлежа на това място и то е част от мен. Разбираш ли?

Кимнах, макар да си казах наум, че досега никое място не бе обсебило душата ми, както нейната беше обвързана със Зийс. Чувствах се плод на общество със странни отношения, сътворено от компютри и препълнено с чудновати форми от пластмаса. Все пак можех да споделя емоциите й, доколкото ми бяха достъпни — непознати за моето предишно „аз“ и вкоренилата се дълбоко в мен житейска философия. Прегърнах я с една ръка и я привлякох към себе си.

— Всичко това трябва да бъде наше — промълвих тихо и в същия този миг се запитах дали все още съм онзи, който дойде от друг свят. Дали вече не бях един от жителите на Лилит?

Седнахме да си починем на висока издатина в скалата. Тай носеше кошница, изплетена от местен вид жилава трева и сега се зае да извади товара й — котле от издълбана кратуна, две по-малки кратунки вместо чаши, кремък, листа на растението „куар“, които горяха силно, но бавно, и малко от чая на отец Бронц. Топенето на снеговете в планината предизвикваше миниатюрни водопади и беше лесно да намерим вода. В кошницата имаше и от онези малки питки и подобно на сирене вещество, направено от незнайно насекомо по начин, който май не желаех да науча.

Засмях се неволно. Не беше ли нелепо да си правим пикник, докато наблюдаваме битката?

Предната стража на вещиците вече бе „помела“ планинските пътеки и засега не очаквахме неприятни срещи. Виждахме цялата долина от замъка до блатата, но в далечината всичко изглеждаше мъничко и неясно. Щеше ми се да бяхме слезли по-надолу.

Тай бръкна отново в кошницата и извади две тръби, които се разтягаха. Зяпнах смаяно и повъртях едната в ръцете си. Държах съвсем истински далекоглед!

— Това пък откъде се взе? — възкликнах учудено.

Тя се засмя.

— Сприятелих се с една от надзирателките от Лак, която летеше с безил във войската на госпожа Тона. Зърнах туй нещо на пояса й и тя ми намери две от същите. Рекох си, че може да ни потрябват.

Пак се хванах в лошия си навик непрекъснато да подценявам Тай и мислено се сритах по глезените. Изглежда след време щях да съжалявам горчиво за надменността си. Вече започвах да се питам дали нарочно не си придава този крехък детински вид, за да има предимство над всеки дори без употреба на силата.

Долепих единия далекоглед до дясното си око и огледах бойното поле.

— Врявата може да се надигне всеки момент — промърморих напрегнато.

— Вече е започнала — отвърна тя. — Виж какво става пред укреплението на Артур.

Насочих дървената тръба натам и недоволно измърморих, че нещо с по-добър фокус и по-силни лещи щеше да ми е от голяма полза.

— Нищо не виждам… Чакай! Ето ги!

Да, бяха се подредили превъзходно. Грамадни скачащи уки, чиито тела от такова разстояние почти се сливаха със зеления фон на долината. Зад тях имаше внушителна маса от пеши войници в идеално прави редове.

Завъртях далекогледа към леговищата на безилите, издълбани в отвесния склон над укреплението, и видях трескаво оживление. Знаех, че тварите и ездачите им ще се изстрелят оттам като снаряди по даден от Артур сигнал. Опитвах се да отгатна къде ще бъде самият магистър по време на сражението.

Огледах и замъка. Голямата порта беше затворена, над кулите се вееха червени флагове. Май зърнах някакви фигури по бойниците, но беше твърде далеч, за да съм сигурен. Без съмнение обаче из полята не се виждаха никакви пешки. Бяха ги събрали в подножието на склоновете, колкото се може по-настрана от битката.

Насочих вниманието си натам, където свършваха стръмните пътеки. През нощта вещиците бяха проникнали в долината и сега стояха разпръснати в редица, а не в кръг, обърнати с лице към замъка.

Няма как да извършиш подобни маневри, без врагът да те забележи, затова те не се и опитаха да го сторят тайно. Изтребиха стражите по пътеките, а после се построиха така, че всяка да подпомогне стоящите до нея при нужда. Предполагах, че Артур е в състояние да смаже отделен сбор от по тринадесет жени, но трябваше да мисли и за войските от Лак, които биха го нападнали в гръб при подобна атака. Може би все пак щеше да рискува срещу разпръснатите вещици, а сетне да си премери силите и с армията на враждебното имение. По придвижването на войниците му прецених, че иска да влезе в схватка с нашествениците близо до мочурищата, където бойците от Лак щяха принудително да търсят устойчива опора под краката си и можеха да бъдат унищожени на малки групи, преди още да са се събрали в долината.

Всъщност сега пред укреплението стояха единствено резервните отряди, които той щеше да използва според развоя на събитията. Всичко говореше за безспорна военна прозорливост и аз веднага разбрах защо Артур вдъхва такава почит у околните и защо онези от Лак досега бяха смятали Зийс за непреодолима пречка.

Но към имението водеха само седем пътя, всеки преграден от по един сбор вещици. Така още седемдесет и осем от тях оставаха свободни — страховит източник на събраната и концентрирана сила от Уордъновите клетки. Зийс бе образцово отбранително съоръжение — неуязвимо, докато врагът не заеме плацдарм в самата долина. Ако обаче достатъчно мощен отряд стъпеше на земята на имението, защитниците попадаха в капана на планинския пръстен.

— Безилите излитат! — развълнувано извика Тай.

Вече нямах нужда от далекогледа, за да видя грамадните тъмни силуети. Ездачите бяха вързани за специални бойни седла, край които стърчаха дълги дървени копия. Извих очи към обвитите в мараня блата, но не забелязах там никакво движение. Изведнъж от еднообразната сивота изплува дълга редица безили. Тези имаха жълти кореми, а тварите на Артур — червеникави.

Напредваха бавно и предпазливо, ниско над земята, докато въздухът пред тях се прочисти от мътилката. В самата долина облаците се бяха вдигнали до към хиляда метра и оставяха предостатъчно място за въздушни двубои.

Безилите на Зийс доближиха мочурището и спряха, размахвайки широките си криле с такава бързина, че едва-едва ги виждах. Не можех да се отърся от недоумението как такива чудовища изобщо успяват да излетят.

Нашествениците се разделиха — една трета наляво, една надясно, а останалите внезапно се понесоха напред с учудващо ускорение. Стотици черни, бързи форми се гънеха и извиваха във въздуха, налитаха и отскачаха; ездачите пък се опитваха да намушкат с копията си меките кореми на вражеските безили или самите воини в седлата им. Битката кипеше в три измерения, с лудешки завои и внезапни акробатични изпълнения.

Докато авангардът от летящи чудовища на имението Зийс бе въвлечен в сражението, блатата сякаш оживяха и в мъглата се замяркаха призрачни сенки. Напред излязоха масивни космати снарки, отглеждани от жителите на Лилит заради козината и месото им. Тези същества не затъваха в тинята, тъй като, изглежда, променяха произволно центъра на тежестта си. Бяха тревопасни и с нищо не застрашаваха хората, но подхождаха чудесно за превоз на войници през тресавищата; в имението Лак ги бяха подготвили точно с такава цел.

Откъм отбранителната линия на Зийс изскочиха грамадните зелени уки, насочени да се стоварят безпогрешно върху крехките снарки и да запратят тях и ездачите им обратно в блатото. Замисълът щеше да е много уместен срещу обикновени бойци.

Снарките спряха изведнъж, сякаш очакваха неизбежната си гибел, само че и величествените уки застинаха насред скока като парализирани. Сетне рухнаха безпомощно на земята.

На снарките яздеха не войници, а побеснели от дяволската отвара вещици, приковали вниманието си към средата на линията, откъдето предводителката им събаряше уките с небрежни жестове. Щом видя ставащото, Артур веднага промени тактиката си. Разбра, че една-единствена сила поваля неговите живи изтребители и разпръсна част от резервите си като ветрило по цялата долина, за да образуват достатъчно широк фронт. Така целеше да разсее усилията на вещиците. Магията им се насочваше само през една цев, така да се каже, и те не можеха да се прицелят във всички посоки наведнъж.

Безилите пищяха и падаха, без да са в състояние да помогнат някому на земята, но възпираха и противниковата въздушна войска да стори същото. Въпреки кървавия хаос забелязах, че Артур постигна частичен успех. Един ук връхлетя върху натоварен с вещици снарк, извъртя се невероятно гъвкаво в последния миг и ритна с могъщите си задни крака. Приличащото на паяк товарно добиче рухна, сякаш бе направено от клечки, и повлече жените със себе си в тресавището. Силата на Сумико О’Хигинс намаля, макар и незначително. Отвисоко ми беше трудно да видя по колко вещици седяха на всеки снарк, но ако се съди по броя на животните, трябваше да са поне четири-пет. Цялата сцена бе смайваща — страшен балет на смъртта и разрухата, какъвто сигурно често се е разигравал преди столетия на Земята.

Ловката маневра на този ук бе отслабила магьосниците, но те вече достигнаха твърдата земя, слизаха от своите твари и се скупчваха бързо на групи. Някои сборове сигурно не бяха пълни, ала щом силата им се фокусираше и действаше чрез Сумико О’Хигинс, явно притежаваха достатъчна боеспособност.

Изведнъж тревата пред тях лумна в пламъци. Грамадната вълна от огън се издигна през цялото поле и заслепи всички.

Мощта на едни Уордънови клетки вече се сблъскваше с тази на други.

След мигновена паника вещиците се опомниха. Край огнената черта се надигна гигантска вихрушка от пръст и погълна пламъците. Жените започнаха да настъпват в широк полукръг. Бяха поне петдесет, а Сумико неведнъж се бе хвалила, че и с доста по-малко може да изравни замъка със земята.

Сега огънят се обърна срещу бранителите. Ужасяваща тънка пелена от ярка светлина сякаш изригна изпод изгорената земя и започна да се движи пред полукръга, принуждавайки пешите войници да отстъпват и откривайки широки черни ями — замаскирани до този миг клопки за нашествениците.

Внезапно сърцето ми се сви и аз обърнах малкия далекоглед към резервите, застинали неподвижно пред укреплението.

— Ако продължава така, ще загуби — промърморих не толкова към Тай, колкото на себе си. — Трябва да побърза с тези войски. Защо не помръдват?

Момичето не отговори, а самият аз не можех да откъсна поглед от страховитите събития.

Отново се взрях в блатата, откъдето вече се появяваха други пълчища снарки — стоварваха земните сили на Лак под прикритието на вещиците. Обърнах се и към резервите, готови за действие, но безполезни в момента. Поклатих глава.

— Не може да са чак толкова некадърни — промълвих тихо. — Дяволите го взели този Артур, защо не направи нещо, преди да са се укрепили?

В същия миг Тай ахна.

— Безилите вече не се бият! — възкликна тя. — Гледай!

Веднага се убедих, че е вярно. Оцелелите от първата схватка около четиридесет твари (от общо стотина) престанаха да се вкопчват помежду си, но никоя група не отстъпваше.

— Те… но те се прегрупират заедно! — Гласът ми почти секна от изумление. — Какво става, мам…

Прекъсна ме трясъкът на чудовищен взрив под нас; тътенът му отекна многократно из долината и така ни разтърси, че и да не исках, щях да погледна към източника на звука. Експлозия? На тази планета?

Пред настъпващите вещици се издигаше голямо кълбо дим. И в този момент видях, че появилите се зад тях войници ги нападат! Внезапно се раздвижиха и резервите, сякаш взривът им бе дал дългоочакван сигнал. Скритите досега безили излетяха от дупките си в хълма, уките и пешаците напреднаха бързо… но не към нападателите.

— Гледай, захванаха се с вещиците, които пазят пътеките! — креснах аз и долната ми челюст увисна от недоумение.

Насила отклоних вниманието си към другата част на долината, където бе започнало истинско клане. Ревяща огнена стена от една страна и доскорошните им съюзници от друга заклещиха вещиците.

Объркани и разпръснати, жените панически се втурнаха право към Зийс. И червените, и жълтите безили веднага се спуснаха върху тях, разделяйки групите една от друга. Ярки проблясъци ми подсказваха, че надарените със силата войници изтребват магьосниците, преди те дори да са осъзнали какво става.

Точно под нас настъпващите резерви отнесоха здрав пердах от все още непокътнатите сборове, пазещи пътеките, но сега тук не бяха сто шестдесет и девет вещици срещу само четиридесет безила, както при отбраната на селото. По-скоро срещу всеки сбор от тринадесет жени налитаха двайсетина крилати твари и десетина уки заедно с въоръжени до зъби големи пеши отряди. Атаката струваше живота на поне половината войници, но и служителките на Сумико загинаха, безмилостно изклани до една.

Свалих далекогледа от очите си и се обърнах към Тай. Тя като че мигом разбра всичко и също ме погледна; стъписването по лицето й отразяваше като огледало собствените ми чувства.

— Ония от Лак ги нападнаха в гръб — едва изрече момичето. — Войските от именията се обединиха. Кал, какво става тук? Май ни излъгаха като пеленачета…

Поклатих унило глава.

— Не, миличка. Е, и това го имаше. Доста гадно е чак накрая да разбереш всичко. Проклет да съм! — Ударих с юмрук по дланта на другата си ръка. — Не знам защо не се сетих досега, поне преди няколко дни, когато вече имах всички факти пред очите си.

— Но нали уж се биеха за нас? Нали щяха да ни дадат имението Зийс!

Бавно и тъжно наведох глава и хванах дланта на Тай.

— Сладката ми, съмнявам се някой изобщо да ни е слагал в сметката, особено след като бе решено, че ще има битка. Пешки! — промърморих кисело. — След всичко, което се случи, пак си останахме пешки!

Тя ме зяпаше озадачено.

— Какво?…

Въздъхнах и се изправих.

— Хайде, предстои ни дълга и приятна разходка до замъка. Не се тревожи. Никой няма да ни спре, може би дори ще пропуснат да ни забележат.

Поведох надолу все още замаяната своя любима.