Липса на болка

Глава десета

Самолетът на Ел Ал лети някъде над Гърция, когато в предната му част настъпва необичайно раздвижване. Агентът от охраната, облечен в типичния светлокафяв костюм, издут под мишницата от кобура на пистолета, тръгва бързо към едното крило. Мисля си, че спокойно би могъл да носи мека шапка и шлифер — типичната „униформа“ на агентите от ФБР. Стюардът Шломо, който вече ми е познат от многобройните ни съвместни полети Ню Йорк — Тел Авив, напрегнато слуша това, което му говори вторият пилот, а няколко стюардеси с разтревожени лица са ги наобиколили.

Ави не се е обаждал след внезапното си заминаване онзи ден. Не съм очаквала да го стори, защото без съмнение той е някъде в Ливан, а там е почти невъзможно да се намерят свободни телефонни линии. Снощните новини оттам бяха тревожни, на екрана се нижеха ужасни картини, следствие от двете експлозии. Показваха как американски и френски войници, подпомагани от израелците и от многонационалните умиротворителни сили, изравят все нови и нови мъртъвци изпод развалините. Но инстинктът ми подсказва, че сега се е случило още нещо, че сигурно са получили някакво съобщение по радиостанцията.

Шломо — младеж с дълбока трапчинка на брадичката и изразителни черни очи — млъква, когато се приближавам. Усмихва ми се и клати глава.

— Трябваше да се сетя, че ще се появите тук.

— Какво се е случило? — питам, като местя погледа си последователно към всеки един от тях.

— Искате ли чашка кафе? — предлага Шломо.

— Благодаря — казвам аз, без да изпускам от очи втория пилот.

— Какво ви кара да мислите, че се е случило нещо? — пита той и отправя бърз поглед към Шломо.

— Маги Зомерс е кореспондент за Близкия изток на една американска телевизионна компания — обяснява Шломо, като ми подава чашка кафе — и сега си мисля, че е надушила нещо. Прав ли съм?

Един от пасажерите ме блъсва по пътя си към тоалетната.

— Струва ми се, че току-що сте получили някакво съобщение по радиото — казвам аз.

Вторият пилот вдига рамене, безмълвно нарежда на Шломо да се заеме с проблема, след което се обръща и се отправя към пилотската кабина.

— Маги, върнете се на мястото си — казва твърдо Шломо. — Не е разрешено да стоите тук.

— Слушайте — настоявам аз, — няма опасност да го разпространя. Интересувам се лично за себе си.

— Не мога да ви кажа нищо.

Но изразът на лицето му издава вълнение.

— Шломо, моля ви.

И може би защото моето лице е още по-развълнувано, най-после той отстъпва.

— Ще трябва да се приземим на „Бен Гурион“ — прошепва той, като се оглежда крадешком наоколо.

Ръцете ми започват да треперят.

— Защо?

— Наистина не мога да ви кажа нищо повече. Моля ви, не ме питайте.

Самолетът попада във въздушна яма точно когато се отпускам на мястото си; сигурна съм, че израелски граждански полет може да бъде следен от военни радари или от бойни самолети само ако има нападение на израелска територия или опасност от война. През следващия час и половина не ми остава нищо друго, освен да размишлявам. Най-сетне пилотът съобщава, че се приземяваме на летище „Бен Гурион“. С чувство на облекчение взимам багажа си и слизам от самолета. Ако има окупация или друга кризисна ситуация, Ави сигурно ще ми каже, тъй като самият той ще бъде в центъра на събитията. Освен това най-вероятно Ей Би Ен очакват да се явя веднага в студиото.

На аерогарата жегата е непоносима, драстична разлика със зимните температури в Ню Йорк едва преди единайсет часа. Местя брезентовата си чанта от рамо на рамо и тръгвам към гишето за проверка, където трябва да чакам да сложат печат в паспорта ми. Процедурата е дълга, данните се вкарват в компютър и служителите чакат до излизането на информацията. Пред мен е първият контролен пост по мерките за сигурност. Там започвам да се оглеждам за Ави, да го търся с поглед сред тълпата посрещачи, чакащи зад червената линия. Разумът ми отчита, че нещо не е наред, но засега все още не разбирам какво. Джила и Гидон са там заедно с някакъв непознат във военна униформа. Сега минавам през втория контролен пост, охраната оглежда внимателно пътниците и събира сините листчета — знак, че са минали през проверката на паспортите. Те са само на няколко метра от мен, когато Джила прошепва нещо на Гидон. Той кимва, отстъпва назад и извръща глава.

Очите на Джила са зачервени и подути, русата й коса се е измъкнала от шнолата. Лицето й е напрегнато и уморено, като че не е спала цяла нощ, а изразът й издава толкова много печал, че едва се сдържам да не побягна от нея. Няма да го преживея. Не издържам повече. Не е справедливо, не и това. Тя взима лицето ми в ръцете си, а по бузите й се стичат сълзи.

— Маги — шепне тя. — Маги.

Внезапно съм загубила утехата си от сигурността; тя ми е отнета и ми остава единствено необходимостта да се върна в началото на тази история. Разтърсвам главата си наляво-надясно в усилие да не припадна, защото всичко наоколо започва да се върти около мен. Сълзите потичат по бузите ми, влизат в устата ми.

— Не, моля те, не Ави, не това — стена аз.

Джила се опитва да ми отговори, но не може, защото както произнасянето, така и изслушването на тези думи е еднакво ужасно — поредица от удари.

Гидон е до мен заедно с другия мъж, когото не познавам и който ме придържа да не падна.

Тогава ми просветва кой е той — военният психиатър, който обикновено се изпраща, когато подобни новини трябва да бъдат съобщени на семейството. Гидон ме е прегърнал и ме поддържа от другата страна. Плача на глас, както и Джила, а през това време те едновременно се опитват да ми обясняват.

— Снощи нашата база в Сайда беше атакувана от самоубиец, жива бомба на „Хизбула“ — казва Гидон.

Но аз не искам да слушам, не искам да знам подробностите, когато всичко вече е ясно. Отблъсквам го и само се взирам в очите му като ранено животно, което жадува всичко това да приключи. Огромните му ръце са върху раменете ми, а челюстите му са стиснати толкова здраво, че едно мускулче пулсира отстрани на лицето му. Дисциплината и самоконтролът не му позволяват да се остави на чувствата си, но болката ме кара да изгубя самоконтрол.

— Ави се е връщал от Тир, където посетил друга база.

Мъката е непоносима. Джила отмята падналите по лицето ми коси, а военният лекар стиска още по-силно ръката ми.

— По пътя е бил нападнат от група терористи. Намерихме останките от джипа му и много кръв наоколо. Той е мъртъв или пленен, Маги. Не сме сигурни.

Мъртъв или пленен. Изберете, моля — едното от колонка „А“ и второто от колонка „Б“. Мъртъв или пленен. Думите прещракват като компютър, който се опитва да ме върне обратно в действителността, някъде между Сайда и Тир, при някакъв сериозно пострадал джип и крайпътно нападение.

Гидон въпросително поглежда към лекаря дали може да продължи. Тук имат голям опит в тези неща, само един израелец може да ни съобщи подобна вест така умело, да направи резюме за един тат алуф, който е мъртъв или пленен. Това е неуловим процес, който започва с първоначалния шок, че Ави не е тук, последван от безмилостната равносметка, че няма да се яви нито тук, нито където и да било в продължение на много дълго време. А може би и никога вече. Тази мисъл бавно си пробива път в главата ми; чувала съм прекалено много сърцераздирателни истории, за да не знам какъв с най-вероятният изход. Отсега мога да го прочета в очите им, докато ръката ми леко потупва брадясалото лице на Гидон.

— Моля ви, продължавайте — изскимтявам аз, — моля ви, — като че ли някога при някакво нещастие накрая е ставало чудо.

За миг изглежда като че ще избухне в сълзи, но, разбира се, той не го нрави. Отново се появява овладяният му израз, но този път се долавя и следа от страдание.

— Сигурна ли сте? — пита лекарят, този непознат, чиято професия е една от най-ужасните на света — да помага на хората да се примирят със загубата, така че някак си животът им да продължи.

Поемам дълбоко въздух и казвам:

— Да, моля ви.

— Ави се е опитал да намери Моше — започва да обяснява Гидон — и тъй като не успял, решил да тръгне сам. Качил се в джипа и потеглил към базата в Сайда.

Млъква за миг, сетне продължава:

— Един от нашите патрули е намерил джипа, или по-скоро това, което е останало от него, край пътя, до някаква избухнала мина.

Тя очевидно е избухнала доста след предвиденото време, вероятно цели три минути по-късно, което всъщност е и чудото, ако такова понятие изобщо съществува в този объркан свят.

— Имало е много кръв. Бил е изхвърлен от колата, което може би е спасило живота му. Но раните му несъмнено са били много тежки, така че по-късно може и да е умрял.

Трудно ми е да дишам, устните ми са пресъхнали. Отвеждам ме по-далеч от аерогарата и от хората, които се целуват и прегръщат. Лекарят внимателно ме слага да седна в един стол, а Гила продължава да стиска рамото ми. Коленете ми треперят толкова силно, че съм принудена да ги обгърна с ръце.

— Убити са трийсет и пет израелци, седемнайсет ливански войници и четирийсет палестинци, които са били в затвора в базата. — Сякаш това трябва да ми послужи като утешение — мисълта, че смъртта на всички тези хора е доказана, докато съдбата на Ави е все още неизвестна. Но можеше да бъде още по-зле, например да бъде пленен от група безумни фанатици, на които да им скимне да го убият бавно и мъчително.

Лекарят ми подава чаша вода и ме наблюдава неотклонно как я поднасям към устните си. Отново това безизразно лице, тренингът, който не му позволява да проявява чувствата си.

— Кой е сложил мината? — успявам да попитам аз.

— Смятаме, че е била групата на Абу Ибрахим — „Революционен съвет“.

Очевидно тази информация е вече потвърдена от израелското разузнаване. Тат алуф Ави Херцог е убит или е в ръцете на Ибрахим някъде в Дамаск, на място, което при добро желание би могло да се нарече болница, или, още по-лошо, в някой затвор.

Главата ми сякаш ще се пръсне всеки момент. Почти невъзможно е човек да не изгуби съзнание при такова кръвно налягане. Джила търси в чантата ми квитанцията за багажа. Лекарят ми подава още една чаша вода. Гидон държи необходимите бележки в ръка.

— Ще изтичам да потърся Моше, докато Гидон се оправи с багажа — казва Джила.

Гидон нежно докосва лицето ми — един-единствен миг на проява на нещо повече от дълга, — ласка, която ни отвежда назад в миналото, когато бяхме приятели и когато не трябваше да се спазва уставът.

— Лошо ли ви е? — пита лекарят.

— Не — отговарям аз и се подпирам на него, за да стана.

— Маги, ако е пленен, те няма да му сторят нищо лошо. Той е офицер и ще бъде много по-ценен за тях жив.

Пръстите ми се вкопчват в силната му ръка, знак на благодарност, че се опитва да смекчи нещата.

— Дали ще се погрижат за него, ако е тежко ранен?

Колко перфидно от моя страна да заобикалям въпроса за смъртта, възможността, която смятам за недопустима.

— Медицинското им обслужване не е толкова лошо, колкото си мислите — отвръща ми лекарят. — Все пак Асад преживя три сериозни сърдечни кризи.

— Сигурно са докарали някой лекар евреин — казвам аз, като си мисля с учудване колко абсурдно е всичко.

Той се усмихва.

— Ави го обичат. Знам, защото той командваше нашата част по време на Йом — Кипурската война.

— Дори и да е жив — казвам горчиво аз, — надали и в Дамаск го обичат.

Сарказмът ми е неуместен; все пак това е неговото мнение.

— Не е от елитните командири — продължава лекарят. — Издигнал се е от обикновен редник, затова хората му го обичат толкова. Ави е един от нас. Това е страшен удар за всички ни.

Не съм изненадана от тази всеобща скръб в една страна, където няма заключени врати и където всички се познават. Единствената държава, където смъртта на един войник пронизва сърцето на цялата нация, където всички като че ли са свързани с някаква невидима нишка. Но защо точно Ави?

— Казвам се Шимон — представя се най-после той — и съм тук заради вас, Маги. Много е жестоко, разбирам, но вие сте силна.

— Откъде знаете?

Внезапно гневът ме залива като лава, вдига ме на крака и изведнъж наистина започвам да се чувствам силна, вкопчена в своя единствен истински съюзник в целия този безкраен кошмар.

Шимон като че за момент се обърква от въпроса ми.

— Не е лесно да го обича човек, нали? — казва той. — Ави е неотстъпчив, упорит, „мъжко момче“, и въпреки това вие продължавате да го обичате, както и той вас. Все още сте заедно.

Утешава ме мисълта, че засега никой не говори в минало време за Ави.

Още щом ме вижда, Моше избухва в сълзи.

— Толкова съжалявам, Маги — бях влязъл вътре само за минутка и той е тръгнал точно тогава. Не знаех, че ме е търсил.

Галя лицето му и допирам устни до мократа му буза. Как бих могла да го обвинявам, него, момчето, което бе толкова предано?

— Ави никога не казва: „Напред“ — беше казал веднъж Гидон. — Винаги казва: „Следвайте ме.“

Само че този път той не е казал дори това, просто е тръгнал сам. Отново ме обзема същият гняв, който опустошава всичко в мен, след това ми помага да се окопитя, след което ме обзема такова отчаяние, което ме кара да започна отново, но този път с повече разум. Как можа да ми причини това, на мен, на нас, след като знаеше какви са рисковете?

— Ти не си виновен, Моше — казвам аз. — Така или иначе, нямаше да го спреш.

Той избърсва очите си с опакото на ръката си и отваря вратата на колата.

Влизам и сядам до Джила.

— Той е силен, Маги — казва тя. — Ако е жив, положително ще се справи с положението.

— Ами ако не е?

Тя прехапва долната си устна, неспособна да отговори, а очите й са изплашени. И всъщност кого ли се опитва да убеди тя, може ли някой изобщо да знае какво ще се случи, щом като единственото, останало от него, са трагичните останки от взривения израелски армейски джип и локва кръв някъде между Тир и Сайда?

Багажникът се затваря с трясък, след което Моше и Гидон сядат отпред. Облягам мелото си на рамото на Джила и сълзите ми потичат, невъзможно е да ги овладея. Гидон се обръща към мен.

— Слушай, ако е жив, те ще се опитат да организират размяна.

— Но дали не е мъртъв?

Произнасям на глас ужасните думи, но и това не ми помага.

— Вероятността — каква е вероятността?

Господи, дай ми само един последен шанс!

— Не особено обнадеждваща.

— Какво трябва да стане сега?

Гидон понечва да отговори, но лекарят, седнал от другата ми страна, го пресича, както танк пресича Синайския полуостров.

— Ще трябва да чакаме те да направят първата стъпка и да организират размяната.

Но Гидон знае отговора по-добре от другите.

— Наши хора вече са влезли в контакт с тях; опитват се да получат обратно тялото или да разберат къде се намира Ави.

Говори за най-добрия си приятел, когото познава от двайсет години, с когото се е бил рамо до рамо в три войни. Смайващо е как съумява да раздели личната част на тази драма от професионалната.

— Бременна съм — казвам, без да се обръщам специално към никого, докато колата минава край последния контролен, пункт на изхода на летището.

— Известно ми е — отвръща тихо Гидон. — Всички знаем, и ти няма да си сама, обещавам ти. Ще бъдем с теб.

Точно както си бях мислила в Ню Йорк — каквото и да се случи на тази земя, бебето ми ще се роди и ще бъде част от мен и от мъжа, който вече може би е мъртъв. И въпреки че като приемник на манталитета на кибуците Гидон ме убеждава, че няма да бъда сама, това ни най-малко не намалява болката ми, че Ави не е с мен сега и че може би никога вече няма да го видя.

— Маги — казва Джила, — много съжалявам за майка ти. Научихме за смъртта й.

Настава мълчание, като че ли аз трябва да се нагърбя с непосилната задача да ги утешавам, да ги уверя, че това е само поредният удар, раните от който след време също ще зараснат.

— Вече си у дома си, Маги. Всичко ще се оправи. Смелост. Ние сме с теб.

— Hazak veheimate — казва простичко Гидон.

Бъди силна, бъде смела. Цялата философия на израелските отбранителни сили в две думи. Като че това може да смекчи болката.

Намирам се в кабинета си в студиото на Ей Би Ен в Тел Авив, отпивам от чаша мляко и прелиствам купчината вестници и списания, които всяка седмица пристигат от Щатите и които никога нямам време да прочета. С мен е Крис Ринглър, подготвя се за интервюто с Ахмед Хасан, един от главните палестински лидери от град Йенин на Западния бряг и официалната пряка връзка с Абу Ибрахим.

Ей Би Ен изпълняваше точно това, което беше наредил Грейсън — с напредването на времето камерата се вдигаше все по-нагоре и снимахме само горната част на тялото ми, така че американският зрител да не разбере състоянието ми. Сега, през шестия месец на бременността, се виждат само главата и раменете ми.

Вълните на отчаянието ме заливат най-често вечер, тъй като през деня съм достатъчно заета и нямам време за самосъжаление. И без това вече има достатъчно много хора, които ми съчувстват. Куинси се обажда неизменно два пъти седмично да пита как съм и да ме поразсее с някои забавни случки, станали с общите ни познати в Ню Йорк. И винаги се стига до момента, в който тя започва да се колебае, преди да попита дали няма някакви новини. Кара също се обажда, но обикновено се разплаква още в началото на разговора, даже преди да успее да се престори, че се интересува от други неща, така че в крайна сметка се налага аз да я успокоявам.

Все още няма новини за Ави. Все още не са освободени шестимата израелски войници, пленени в буферната зона на UNIFIL преди вече почти една година. Все пак парламентьорите, участващи в преговорите за размяна на пленници са убедени, че сънародниците им скоро ще са на свобода. Гидон току-що ми каза, че снощи разрешили на представители на Червения кръст да ги посетят в затвора в Дамаск и според тях шестимата били в сравнително добро здравословно състояние.

Откакто бяха пленени шестимата войници, Ахмед Хасан отказваше категорично да разговаря с представители на западната преса. Няма никакво съмнение, че Ибрахим го е уведомил за всичко. Работата е там обаче, че той винаги споделя с голяма неохота онова, което знае. Фактът, че се беше съгласил да се срещне с екипа на Ей Би Ен, навярно означава, че има да ни разкрие нещо важно — някакво послание от палестинския лидер.

— Добре е да побързаме — казва Ринглър, — иначе ще бъдем още на път, когато се стъмни.

— Ще си имам компания поне за малко през нощта — отвръщам с тъжна усмивка аз.

Крис ме прегръща и разрошва косата ми.

— Ех, Маги, Маги — много ти е тежко, нали?

Вдигам глава и го поглеждам, в очите ми блестят сълзи.

— Толкова тежко, че дори и ти не би повярвал, ако се опитам да ти обясня.

Крис отново ме притиска към себе си. Леко се отдръпвам.

— Никакво съжаление, нали помниш?

Той клати глава, гласът му е задавен.

— Да, помня.

Докато пътуваме по пътя край песъчливите хълмове в долината на река Йордан към град Йенин на Западния бряг, непрекъснато се питам какво ли бих могла да науча от разговора си е Хасан. Проникваме все по-навътре зад невидимата линия, която разделя Израел от териториите, завзети от него през Шестдневната война от 1967 г., а нивото на оптимизма ми ту се качва, ту спада. Ако не успеем да накараме Хасан да ни съобщи нещо конкретно, това ще бъде само поредното провалено интервю. Ако Организацията за освобождение на Палестина няма интерес да каже нещо на Израел чрез западната преса, интервюто ще съдържа познатите речи и лозунги. Обаче каквото и да е намерението на Хасан, ние трябва да действаме много предпазливо и да не проявяваме изключителен интерес към един изчезнал тат алуф.

Учудващо е как този район прилича много повече на арабска страна, отколкото изкуствено напояваните поля, характерни за Израел. Сухи безплодни земи се простират пред нас, докъдето ни видят очите, а встрани от пътя се издигат голи скали. Кранове стърчат неизползвани край самотните вили, пръснати из пустошта, а работниците са наклякали под импровизирани навеси, опитвайки се да се скрият от изгарящото следобедно слънце. Но дори и недовършените вили имат миниатюрни Айфелови кули по покривите си — мощни телевизионни антени, които хващат сигнали от Аман до Дамаск. Най-после наближаваме Йенин. Силното ухание на цветя ни посреща още щом завиваме по пътя към пищната вила на Ахмед Хасан. Сергиите за портокали и грейпфрути вече са прибрани. Търговците се запътват към домовете си. Прекалено горещо е, за да се работи.

Електрическата врата на оградата около къщата има звънец и малък интерком. Натискам бутона и чувам глас със силен акцент:

— Кой, моля?

— Маги Зомерс, „Новини“ на Ей Би Ен.

Отговорът е продължителен жужащ звук и вратата се отваря автоматично. Ние с Крис влизаме и тръгваме по алеята в красива добре поддържана градина, която ни отвежда до мраморна веранда.

Домакинът се усмихва широко, седнал в инвалидната количка, а полите на бялата му роба са вдигнати до бедрата, така че чуканите, т.е. това, което е останало от краката му, да се виждат. Хасан, жертва на бомбата на група евреи терористи, които съвсем не са се интересували от неговите убеждения, с удоволствие играе ролята на мъченик в името на своята кауза и се гордее с раните, получени за вярата му.

— Добре дошли — казва той, като подкарва към нас инвалидната количка, за да ни приветства. — Добре дошли в моя дом.

— Благодаря ви, господин Хасан — отвръщам. — Радвам се да ви видя отново.

— Вие сте в доста напреднала бременност, госпожице Зомерс — произнася Хасан, наблягайки на „госпожице“, или може би просто си въобразявам. — Как се чувствате?

— Да, отлично — отговарям с усмивка.

Отпускам се предпазливо в стол от ковано желязо и наблюдавам как Хасан се премества от инвалидната количка в люлката, окачена на високия дървен гредоред на тази всекидневна на открито. След като той се настанява удобно на седалката, се появява прислужник, който носи глинена табличка с наредени отгоре й чашки с турско кафе. Мълчаливо отпиваме от кафето в продължение на няколко минути, докато Хасан най-после заявява:

— За вас е истинско нещастие, че бащата на това дете не е тук.

В тази част на света няма тайни; всички клюки са известни и на двете страни, с едно изключение — когато става въпрос за държавната сигурност, но дори и по това може да се спори.

Мълчанието ми го обижда.

— Не искате ли да обсъждате с мен това?

Преди да успея да му отговоря, прозвучава сигналът от радиостанцията на Крис, което означава, че има съобщение за нас.

Крис се изправя и казва:

— Търсят ни от представителството в Тел Авив.

— Нима? — възкликва Хасан.

— Мога ли да използвам телефона ви, сър? Трябва да се свържа с тях.

— Заповядайте — отвръща благосклонно той. — В къщата. Валид ще ви заведе.

Изчаква Крис да излезе и продължава:

— Знам, че сте много нещастна.

Не е трудно да се досети, че съм нещастна, объркана или дори смазана от мъка, защото бащата на моето бебе е мъртъв или в най-добрия случай полумъртъв в някаква мръсна терористка бърлога. Нима ме е накарал да измина целия този път дотук само за да ми изрази съчувствието си?

— Да, нещастна съм — отговарям тихо, без да откъсвам очи от лицето му.

Домакинът отново отпива от кафето си, като ме наблюдава внимателно над ръба на чашата си. Сърба шумно, избърсва устните си с хартиена салфетка, която измъква от ръкава си, и кимва.

— За всички народи е голяма трагедия, че невинните деца трябва да страдат, защото за този проблем няма разрешение.

Нима е необходимо да се водят все нови и нови битки, да се унищожават все нови и нови цели, за да бъде напълно осъзнат този факт?

— Тук става въпрос за окупацията — продължава, той, — за правата на палестинския народ.

Нямам нищо против палестинците или другите невинни жертви на тази борба, но някои хора като че ли с магнит привличат гоненията. Евреите например са били преследвани в продължение надве хиляди години.

— Размяната на пленници ще се извърши тази нощ — казва ненадейно той, масажирайки останките от краката си.

— Ами бащата на това бебе?

Изглежда, ми е казал достатъчно, лицето му става непроницаемо.

— Не знам нищо — казва най-после той, загледан някъде в далечината.

Крис се появява на верандата с изписана по лицето си тревога.

— Маги, трябва да поговорим насаме.

— Няма нужда — казва Хасан, — тя знае от мен.

Крис прикрива изненадата си, придърпва един стол и се отпуска на него.

— Израелските войници са на път към Женева — съобщава Хасан с фанатичен проблясък в очите — а палестинските мъченици напускат Ливан, за да бъдат транспортирани в Израел, откъдето ще поемат пътя към диаспората.

— Колко израелци ще бъдат разменени тази нощ? — питам аз.

Намирах се на кръстопът; той можеше да ми даде решението, с което да свържа отломъците от живота ми. Моля те, Хасан, помогни ми само този път, заради едно невинно дете. Лъжливи надежди, необходими повече на мен, отколкото на него. Помогни ми отново да намеря щастието след всичко, което преживях, моля ти се.

— Шестима срещу хиляда трийсет и четири палестинци и араби.

— Крис? — питам аз, свеждайки очи, за да избегна погледа на Хасан.

— Това чух и аз — отвръща тихо той.

Нямам сили да протестирам, така че мълчанието ми може да бъде прието и за безмълвно покорство.

Хасан се премества обратно на инвалидната количка, знак, че срещата ни върви към своя край. По лицето му се изписва болка, но най-после успява да се настани и да хване с ръце колелата. Миг преди да подкара количката си към къщата, той се обръща към мен.

— Ние не сме варвари, мис Зомерс — казва той. — Само се борим за земята си.

Ринглър сграбчва ръката ми и прошепва:

— Недей, Маги.

Хасан се обажда от прага на стаята:

— Мнозина от нас загубиха бащите си, братята, синовете, децата — това не е нищо ново тук.

Невъзможно е да се сдържам повече.

— Поне да знаех дали е мъртъв, щях да бъда в покой със себе си. Така е истинско мъчение. Моля ви, кажете ми, ако знаете, за да мога да продължа да живея.

Лицето ми е скрито в дланите.

Без да го гледам, знам, че няма намерение да ми отговори.

Телефоните в студиото звънят непрестанно. Дик Свенсон, ветеран-новинар, който обикновено изглежда безразличен и отегчен като човек, видял твърде много, сега е оживен и напрегнат. Двамата с Крис Ринглър се редуват да вдигат слушалката и да говорят ту с Ей Би Ен в Ню Йорк, ту с отдел „Кадри“ на Израелските отбранителни сили, ту с Министерството на отбраната. Официалното потвърждение идва едва час преди започването предвидената за тази вечер размяна на шестимата израелци, пленени преди почти една година в буферната зона на UNIFIL.

Мириам Рабай, най-активната и борбена жена сред майките на израелските затворници, се беше съгласила да бъде интервюирана за петнайсетина минути тук, в студиото, преди да отиде на летището.

Дик затваря телефона и се привежда напред.

— Искам да разкаже какво е изживяла през всичките тези месеци от мига, когато са й съобщили за залавянето му, до момента, в който е разбрала, че ще бъде освободен. Искам всеки мъж, жена и дете в Америка да усетят нейната мъка и радост — нещо напълно човешко; никаква политика.

Ринглър ме поглежда с израза, който се появява на лицето му всеки път когато се обсъжда тази тема. Съчувствие.

— Маги — пита тихо той, — дали ще бъде добре точно ти да се захващаш с това? Ще издържиш ли?

— Да не ти дойде прекалено много? — намесва се Дик, като че ли внезапно си е спомнил за състоянието ми.

Няма време да ги успокоявам, да ги уверявам, че без работата ми отдавна щях да съм се предала. Въвеждат Мириам Рабай в студиото.

Тя е привлекателна жена на около петдесет и пет години, една от малкото затворнички, оцелели от концентрационния лагер в Треблинка; има уморените очи на човек, който е видял достатъчно много, но чийто вътрешен огън все още пламти; сплетените й ръце са сложени в скута й, а лицето й изразява очакване, но и спокойствие.

— Добре дошли, госпожо Рабай — казвам аз, седнала срещу нея, — толкова се радвам, че се съгласихте да поговорите с нас. Щастлива съм заради вас.

Тя се усмихва и прибира кичур от естествено русите си, вече прошарени коси, хванати в кок на тила й.

— Веднага ви познах по усмивката — казва тя, впила очи в корема ми. — Имате прекрасни зъби.

Тя е жилава, издръжлива и едновременно с това — уязвима.

— Благодаря ви — смея се аз. — Готова ли сте да започнем?

Крис вече е насочил камерата към нея.

— Да — отвръща тя и очите й проблясват от нетърпение да разкаже историята си.

Тайничко й завиждам, защото нейният син сега се връща вкъщи и адът за нея вече приключва…

— Какво почувствахте, когато научихте, че Дани е пленен?

— Като че убиха мен самата — отвръща простичко тя.

Познато усещане, което никога не престава и се повтаря безкрайно, докато не ми остави капчица сила и не ме накара да умра хиляди пъти.

— Какво ви поддържаше, какво ви даваше надежда?

Тя се усмихва тъжно.

— Една сутрин реших следното: прибрах снимките му и си казах, че ще ги погледна отново едва когато той се прибере у дома. Говорих с него, обещах му, че няма да има повече сълзи и че ще се боря за освобождаването му. Започнах да преследвам официалните лица тук и дори предложих себе си на Абу Ибрахим в замяна на Дани.

До този момент историята ми беше известна само в общи линии и сега като че се страхувам да чуя всички подробности, предпочитам да остана на известно разстояние от този радостен край.

— Сега вече всичко почти е приключило — казвам аз и се навеждам напред. — Това вярва ли ви се?

— Да — отговаря тя, макар и с явно нежелание, — почти, но със сърцето си все още не усещам нищо и сигурно ще бъде така до момента, в който видя и докосна сина си.

Докато я слушам, разбирам, че точно лудостта от загубата и печалбата и от безмилостната игра с човешките емоции са съхранили до този момент разсъдъка ми. Помага ми човешката драма, която преживявам отново и отново докато в мен не остане нищо, освен детето на Ави.

Интервюто свършва. Крис изглежда доволен: добра картина, трогателни отговори. Дик се е привел и търси някои книжа и всичко друго, което трябва да вземем на летището за снимките при размяната, която ще се състои тази вечер.

Мириам се отправя бавно към вратата, но изведнъж се обръща.

— Възхищавам ви се, всички ви се възхищаваме — казва тихо тя.

Не съм особено изненадана.

— Защо?

— Защото избрахте да останете тук с нас въпреки личната си трагедия.

Като че ли заби нож в сърцето ми. „Моята трагедия“. Само тези думи бяха достатъчни да ме убият.

— Откъде знаете?

— Това е Израел — отговаря простичко тя. — Тук няма тайни.

Дик докосва ръката ми, опитва се да привлече вниманието ми, да даде на жената възможност да си тръгне без повече разговори.

— Маги, Гидон е на телефона.

Сърцето подскача в гърдите ми, спускам се към телефона и го сграбчвам, като забравям дори да й кажа „довиждане“.

— Гидон? — произнасям задъхано.

Той поема дълбоко въздух.

— Маги, не съм сигурен, че е добре за теб да ходиш там тази вечер и да правиш репортажа за размяната. Може да ти дойде твърде много.

— Помислих, че се обаждаш, защото…

Още една въздишка.

— Маги, безполезно е да се надяваш; недей да си причиняваш сама болка. Просто искам да бъда сигурен, че няма да ти дойде прекалено, и да ти кажа, че съм насреща, ако имаш нужда от мен. Ще те придружа дотам, но…

— Но нищо — довършвам аз. — Значи няма никакви новини.

— Слушай, не бих искал да ти се случи нещо. Притеснявам се за бебето. Разбери, че значиш много за нас.

Сега детето ми е общо, част от всички, близки на Ави. Само че него го няма, за да участва в това събитие, поне засега.

— Дик мисли, че ще се справиш — продължава Гидон, — но аз исках да се убедя лично.

И въпреки всички аргументи „против“, това изглежда, е най-логичното, което мога да направя.

— Ще се справя — отвръщам. Може да не е за дълго, но поне за момента мога да се справя.

Веднага след като затварям телефона, само секунди след като заявих на Гидон, че сега не е моментът да се предавам, аз наистина го правя. Закривам очите си с ръце, риданията разтърсват тялото ми, сълзи на отчаяние мокрят лицето ми. Крис застава до мен.

— Маги — казва той с мек, галещ глас, — толкова съжалявам.

Притискам ръката му до мократа си буза.

— Плача заради Мириам, заради размяната довечера, от шока. Ще се оправя.

Той избърсва сълзите ми с върха на пръстите си.

— Може би Гидон е прав.

— Не! Къде трябва да отидем?

Иска ми се отново да заплача, но се сдържам навреме.

— В единайсет трябва да сме пред министерството, откъдето ще ни закарат до летището в Рамат Давид заедно с останалите представители на чуждите медии. Може да ти е от полза, ако правиш по-често това — да даваш израз на мъката си.

— Понякога се опитвам, но никога нямам достатъчно време; нали все сме много заети — отговарям аз и се усмихвам през сълзи.

— Права си — казва Крис. — Медиите по целия свят отразяват местните събития.

Мълча, а през това време Крис бърбори:

— Косата ти е в безпорядък и тъй като снимаме само главата и раменете ти, не е лошо да се пооправиш.

Изживявам най-тежкия, най-самотния момент в живота ми, докато се приготвям да заснема новината за връщането на шестимата израелски войници у дома.

Всички чуждестранни кореспонденти в Израел без изключение са се събрали на военното летище „Рамат Давид“ в Северен Израел и крачат напред-назад по пистата. Огромни прожектори осветяват трите транспортни боинга на „Ер Франс“; по корпусите им се виждат залепени червени кръстове и те стоят в очакване на другия край на пистата. Изглеждат тайнствени и почти сюрреалистични под обсипаното със звезди небе.

Полунощ е и размяната на затворници трябва да започне всеки момент, още щом пристигне първият автобус с палестинци от затвора в Ансар. Това ще бъде първата стъпка от сложния процес, чиято кулминация ще стане освобождаването на шестимата израелски войници.

Сред представителите на чуждестранната преса цари празнична атмосфера, журналистите се шегуват, бъбрят и отпиват кафе от термосите, които си подават. Чувствам се напълно изолирана от всички, не съм в състояние да споделя доброто им настроение. От време на време хвърлям поглед към оградения с въжета район, където семействата са в напрегнато очакване. Иска ми се да съм на мястото на всеки от тях и да броя последните минути от този безкраен кошмар.

Дик стои до мен с ръце в джобовете на униформените си панталони и протяга шия към бодливата тел, с която е оградена пистата.

— Когато пристигнат — обяснява нервно той, — палестинците ще се качат незабавно на самолетите и веднага ще излетят. Ще трябва да стоим тук още четири часа, защото самолетът с израелците ще пристигне от Женева едва след излитането на тези тук. Така че репортажът ще бъде в две части.

— Всъщност колко палестинци ще потеглят оттук? — питам аз, крачейки до него.

— Около триста и петдесет, а останалите ще отплуват с кораб от Ливан.

Крие тича след нас, останал без дъх, и крещи:

— Чакайте малко.

Спираме и го гледаме как задъхан спринтира към нас.

— Току-що съобщиха, че израелците пристигат с два отделни самолета; трима войници с единия и трима — с другия, така че между частите ще има още петнайсет минути.

Внезапно тълпата се смълчава, тъй като недалеч от нас се появяват няколко автобуса и първият от тях вече завива към входа.

— Бъди готова — нарежда Дик, — и пъхни това в ухото си. Ще има симултанен превод, в случай че някой от тях реши да каже нещо. Ние пък ще превеждаме на английски за нашите зрители.

— Кой ли се интересува? — промърморвам под носа си, като си прокарвам жицата зад врата и пъхвам в ухото си миниатюрното микрофонче.

От години те винаги приказват едно и също. Речите, посветени на тяхната революция, й пледоариите им за родната земя бяха загубили смисъла си точно както вечните израелски обещания за намиране на разрешение на проблема за разделянето на тази ивица земя. Аз вече съм почти имунизирана, откакто се превърнах в една от жертвите на тази борба, откакто понесох своята загуба.

Ринглър с лакти си проправя път през тълпата, насочил миникамерата към автобусите. Все пак си има и някои предимства да бъдеш бременна журналистка. Мястото ми е осигурено, няма блъскане и бутане за завоюване на най-добра позиция.

— Давай, Зомерс.

Камерата е насочена към главата и раменете ми и аз започвам репортажа.

— Тук е Маги Зомерс от летище „Рамат Давид“ в Израел, където всеки момент трябва да започне дългоочакваната размяна на хиляда трийсет и четиримата палестинци за шестима израелци.

Струва ми се, че постепенно започвам да губя разсъдъка си.

— Палестинците един след друг изскачат от автобусите, облечени в съвсем нови анцузи на зелени и бели райета. Още щом стъпят на пистата, очакващите ги представители на Червения кръст прерязват пластмасовите им белезници. Затворниците пеят бойната песен на Организацията за освобождение на Палестина, размахват стиснатите си юмруци и вървят безредно към очакващите ги самолети.

Внезапно и последните ми илюзии се изпаряват.

— Между освободените тази нощ има и десетина жени, членове на ООП, пленени в Ливан по време на войната, които също ще се качат на самолетите заедно с неколкостотинте мъже. А всички останали пленници ще потеглят с кораб от ливанския пристанищен град Жани. Веднага след приключването на първия етап и излитането на самолетите първите трима израелски войници ще пристигнат със специален транспортен полет на „Суис еър“, последван незабавно от втори самолет на същата компания с другите трима израелци.

Изпълват ме мъка и ярост, но съм твърдо решена да не плача; в този момент чувам глас от микрофончето в ухото си, който предупреждава, че започва преводът. Дик очевидно е получил същата информация, защото ми прави знак да се приближа малко към една от затворничките, която дава изявление за пресата.

— Казвам се Лайла, бях пленена в Бейрут, защото стрелях с гранатомет и се биех срещу Израел. Убиха мъжа ми пред очите ми в деня, когато бях пленена, а бебето си родих в един израелски затвор. Бях осъдена на петнайсет години затвор, а сега напускам родната си земя, за да отида в Либия.

Повтарям думите й на английски и отново поглеждам към нея, как бърза към свободата и вече е почти в самолета. Обръща се, главата й е високо изправена, а в очите й свети едно познато пламъче. Ние сме толкова различни, някои — в Аман, други — в Дамаск, във възпитателен лагер в Бекаа или в затвора в Ливан. Ние обаче си приличаме в едно: преглъщаме мъката си, така че светът вижда само нашата гордост и достойнство.

— Край — крещи Дик. — Да опитаме да вземем интервю и от командващия операцията.

Освобождавам дългия микрофонен кабел, оплетен в краката ми, и се насочвам към генерал Ехуд. Почти невъзможно е да се чуем сред оглушителното бучене на самолетните мотори. Дик свива на фуния ръце пред устата си и прави опит да надвика врявата на тълпата и шума на двигателите, тъй като и вторият самолет потегля по пистата.

— Давай — крещи Дик. — Преди някой друг да го хване.

Хаим Ехуд, приятелски наричан „Непоклатимия“ от представителите на чуждата преса, следи внимателно и последният палестинец да се качи в самолета. С напрегнат израз гледа крайния резултат на почти дванайсетмесечните бурни преговори. Силният вятър вдига полата ми над коленете, докато поднасям микрофона към устата му.

— Генерал Ехуд, радвам се да ви видя.

— Здравей, Маги — отвръща топло той. — Как си?

Очите му обаче опровергават сърдечността на поздрава му.

— Благодаря, добре. Ще ми кажете ли как се чувствате сега, като виждате всички тези палестинци, които излизат на свобода в замяна само на шестима израелци?

Всички сте виновни за моя Ави!

Той не отговаря веднага, защото търси най-подходящите думи, които да защитят, да обяснят, да облекчат и най-вече да не ме засегнат. Изкашля се, но това почти не помага на пресипналия му глас.

— Щастлив съм! Смятам, че ние тук в Израел носим отговорността да върнем обратно всеки войник, изпратен на война от това правителство, дори ако цената е висока.

— Нямаше ли някаква съпротива или спор по отношение на цената? — продължавам аз. — Какво ще отговорите на вашите критици, които твърдят, че не е трябвало да пускате толкова много терористи и убедени убийци срещу шепа израелци?

Дали ако бяха освободили всички убийци от затворите в замяна само на един тат алуф аз щях да се правя на моралистка? Щях ли да се интересувам от това, или щях да извия решетките със собствените си ръце?

Ехуд търпеливо отговаря:

— И аз самият много бих искал да отвърна на хората, които говорят така. Да ги попитам какво биха направили те, ако заемаха ръководен пост и ако бяха принудени да кажат на войниците на Израел, на техните родители, съпруги и деца, че тези мъже ще продължават да си стоят по затворите и терористките лагери, а ние няма да предприемаме нищо. Винаги сме постъпвали така в миналото, и сега това е нашият начин на действие.

Звучи като хазартна игра, в която всичко е въпрос само на късмет. Отпускам безсилно микрофона и чакам, докато Дик и Крис се приближат, за да дам воля на мъката си.

— Маги — казва Ехуд, — много съжалявам.

Гледам го със замъглените си от сълзите очи, а той отправя към мен цялото си съчувствие и загриженост и ми казва философски утешителните думи:

— Знаеш ли, Маги, понякога силно желаеш някой да бъде жив и здрав; след това обаче разбираш, че той е или мъртъв, или пленен, и тогава единственото, което желаеш най-силно, е той да бъде само пленен. Животът е странно нещо.

Понякога положението става почти комично, когато хората не разбират абсурдността му.

— Беше страхотна, Маги — заявява Ринглър и ме целува.

— Сега трябва да убием три часа — обяснява Дик. — В един от хангарите е сервирана закуска за пресата.

— Чудесно — отвръщам саркастично аз. — Истинско мило тържество.

Дик ме прегръща и ме подканя:

— Хайде, ела. Няма да стоиш на крак цели три часа.

Оставям ги да ме отведат в хангара, където съм принудена да бъбря и да обсъждам първата част от новинарската атракция, очаквайки заедно с другите започването на „втория рунд“. А след това вече мога да се върна в хотела си в Тел Авив и за разнообразие да си поплача, докато заспя.

Слънцето изплува над Голанските възвишения и вече настъпва новият ден, когато се разпространява новината, че първият „Боинг 707“ на Швейцарските авиолинии кръжи над „Рамат Давид“. Отпуснала съм глава на рамото на Ринглър, когато Дик тича към нас. Заковава се пред мен и ми подава пластмасова чашка с кафе.

— Вземи, Маги — казва възбудено той. — И хайде, трябва да снимаме.

Семействата на израелските войници са се струпали на едно място, застанали на групички, и очите на всички са приковани в самолета, който вече се приземява. Внезапно плахите аплодисменти прерастват във възторжени приветствени възгласи и викове на радост, когато колесникът докосва земята, спирачките заскърцват и самолетът се понася по пистата. Тълпата хуква натам, Дик ми подава микрофона, а Крис прикрепва кабела към глезена ми. Посрещачите са луди от радост, смеят се, ръкопляскат и подсвиркват, а военната полиция се опитва да ги възпре от щурмуване на самолета.

— Не мога да го направя — опитвам се да надвикам шума аз и връщам микрофона на Дик.

— Да, можеш — крещи той и ми го подхвърля обратно.

— Не, не мога! — възкликвам и сълзите започват да се стичат по бузите ми.

— Маги — намесва се Ринглър, — вратите се отварят. Тръгвай!

Но аз съм прекалено заета от пререканията си със Свенсон, за да му обърна внимание. В този момент Мириам Рабай застава до мен.

— Синът ми е на този самолет — казва тя с почервеняло от възбуда лице.

— Маги — казва Свенсон, като застава между нас, — ще вземем специално интервю от Дани Рабай. Хайде, тръгваме.

И Мириам стиска ръката ми и кима; тя беше изтърпяла толкова много и сега получаваше най-прекрасната от всички награди, по-голяма дори от спасяването на нейния собствен живот преди години.

Придвижвам се ловко сред тълпата и заставам почти до стълбичката на самолета.

Първият войник, момче на не повече от осемнайсет години, избухва в сълзи в обятията на чакащите го родители. След него се появява вторият, висок и слаб, и веднага попада в прегръдките на жена си, която му подава малко момиченце, вероятно родено по време на пленничеството му. Тази гледка наистина ми идва много.

— Справяш се страхотно — извиква ми Крис, усетил мъката ми.

Лицето ми се вижда ясно в обектива му и несъмнено по него е изписана агония. Чувствам се като вцепенена.

Третият войник започва да слиза бавно по стълбичката, очевидно объркан при цялата суматоха. Това е синът на Мириам, Дани Рабай; той наистина много прилича на нея, със същите руси коси и решително стиснати челюсти. Мириам се хвърля към него, следвана от бащата, който притиска Дани до гърдите си. Приближавам към тях и микрофонът ми улавя края на благодарствената молитва, която шепне Дани, признателен, че отново си е у дома, в Израел, жив и здрав.

— Ти си, Зомерс — нарежда ми Дик със странно развълнуван глас.

Пристъпвам към Мириам и Дани и изчаквам да бъдат разменени първите целувки между близките. Дик ми прави знак и аз моментално реагирам; навикът от дългогодишно практикуване на тази професия е толкова силен, че на лицето ми автоматично се появява ослепителна усмивка.

— Днес казахте, че ще повярвате и със сърцето си едва когато видите сина си. Как се чувствате сега?

— Прекрасно — отвръща радостно тя. — Знаех, че това ще стане. Обичам го. Целува го и добавя:

— Изглежда страхотно, нали?

Дани започвам аз и поднасям микрофона към него, — как се чувстваш отново на родна земя?

— Не мога да го опиша — отговаря той. — Човек трябва да го е изпитал, за да го разбере.

— Дани — казвам аз, опитвайки късмета си, — разкажи ми за тези месеци.

Някаква жена наблизо бие барабанче, а няколко човека пляскат с ръце и танцуват в кръг.

— Видях единичната килия — отвръща той насред цялата тази лудница, — и разбрах, самотата ще ме убие.

— Как успя да запазиш разсъдъка си?

— Само спомените ме поддържаха жив. Освен това мислех за майка си и за борбата, която води да ме измъкне оттам.

— Откъде знаеше за това?

— Абу Ибрахим ми каза. От него научих и че инициативата израелците да направят тази размяна е била нейна.

— А ти видя ли Ибрахим?

— Да.

— Е, и?

— Ами понякога четем по книгите, че в нечии очи проблясвали искрици лудост. Е, той е такъв случай.

— Разговаряше ли понякога с теб?

— Само за да ми каже, че един от нас е умрял в затвора, и да ме накара да почувствам благодарност, че не съм аз.

Мириам пребледнява. Струва ми се, че някой излива отгоре ми десетки литри студена вода. Опитвам се да изрека следващите си думи, като цялата треперя:

— Кой е той?

Дани очевидно е разстроен и притеснен, че може би е казал нещо не на място, че е издал информация, заплашваща сигурността на държавата, което отново е главната му грижа.

— Кой е той? — изкрещявам.

Дик и Крис се спускат към мен, почувствали, че силите ми са напълно изчерпани.

— Съжалявам — отговаря Дани, притискайки се към Мириам, — не знам. Не ни казаха.

— Дани — започва Мириам с умолителен глас, внезапно загрижена повече за мен, отколкото за него. — Войник ли е умрял?

— Не знам. Съобщи ми само това, нищо повече. Може да го е казал, за да ме уплаши и да ме накара да му сътруднича.

Над летището вече кръжи другият самолет, още един „Боинг 707“ на Швейцарските аеролинии.

— Толкова съм уморена — прошепвам на Дик. — Не мога повече. Наистина ще е най-добре да го знам, за да свърши това мъчение.

— Попитай Ехуд — казва Дик, почти разплакан. — Накарай го да ти каже.

Хаим Яхуд и министърът на отбраната Ярив водят напрегнат разговор встрани от тълпата, заобиколени само от най-близките си помощници.

Засланям с ръка очите си, за да ги предпазя от яркото слънце. Едва успявам да различа силуета на приземяващия се самолет.

— Генерал Ехуд — казвам аз, — отделете ми само минутка.

Крис е до мен, държи ръката ми, а Дик минава от другата страна на Ярив. Ехуд ме поглежда, поклаща глава и казва:

— Изчакайте, докато слязат от самолета, моля ви.

— Но някой каза, че в затвора, е имало смъртен случай, че някой от израелците е умрял там. Вярно ли е?

Той смутено ме поглежда. Ринглър пристъпва напред, почти заплашително, докато застава почти лице в лице с него.

— Първо трябва да бъде уведомено семейството — семейството, разбирате ли? Не мога да дам тази информация на пресата.

Шумът на мощните мотори е оглушителен.

— Но аз не съм пресата — викам аз. — И трябва да знам, ако това е Ави. Имам право да знам.

Министърът на отбраната Ярив ни обръща гръб и машинално произнася:

— Ще има брифинг в хангар номер три веднага след като излязат.

В главата ми звучат думите на Мириам:

„Това е Израел. Тук няма тайни.“

Освен в този случай.

— Кажете й — застъпва се Ринглър. — Ако е истина, кажете й го.

Ехуд беше казал достатъчно. Внезапно изразът му става заплашителен, дори гласът му се променя.

— Нима очаквате да повярвам на думите на един убиец, когато той ми изпраща послание, че един от хората ми е мъртъв? Мога ли да съобщя това на пресата, преди да имам официално потвърждение?

Действително животът е много странен, както беше отбелязал преди няколко часа Ехуд. Всеки иска неговият близък да се отърве, дори ако това означава смъртта на друг човек.

Не ми остава нищо повече, не мога дори да се възползвам от утехата, която предлага това голямо семейство Израел. Мъката ми е безкрайна и отхвърля всякакво съчувствие, въпреки спомена, че именно тук съм обичала по-силно, отколкото навсякъде другаде по света. Никой не може да ми отнеме това. Очите на Ринглър проблясват от гняв, ръката му все още е върху моята, докосването му ми действа успокояващо. На Дик май не му е добре, лицето му е тебеширенобяло, сякаш е съсипан от непосилното напрежение и потиска желанието си, като смаже нечия физиономия. Внезапно усещам оня ужасен покой, който те обзема, когато живееш сред страдания. Чувствам се така, сякаш вече съм се причислила към онези, които чакат нещо или някого през целия си живот. И историята с Джо се повтаря, само че сега съм претръпнала.

Вратата на самолета се отваря, но минават секунди, преди двама войници да тръгнат заедно надолу по стълбичката; единият се подпира на рамото на другия, докато радостните целувки и прегръдки на семействата им ги разделят. Тогава се появява третият войник и се разплаква, когато към него се спуска някаква девойка и се хвърля в обятията му. Този път няма жертви. Шестима бяха обещани и толкова пристигнаха.

Внезапно израелските журналисти се спускат напред, следвани от обърканите представители на чуждестранните медии, които не разбират защо е това ново оживление пред вратите на самолета.

Ави крачи бавно, широкоплещест, все така красив, въпреки че е блед от месеците, прекарани в затвора. На последното стъпало се обръща надясно и вдига ръка, за да поздрави началник-щаба, който го притегля към себе си и го потупва по гърба. Ръкува се с Ярив, последният се смее от искрена радост и изненада, че го вижда отново. И тогава моят генерал се оглежда, сякаш е забравил за възгласите и овациите на посрещачите.

Щастието е само на три крачки от мен и изпитвам странното усещане, че тялото ми е олекнало, а смехът и плачът ми се смесват. Той ме докосва, сякаш за да се убеди, че съм реална. Тогава се разплаквам, дъхът ми се смесва с неговия и вече съм забравила за това, което е било преди, и дори болката, че не е бил близо до мен в продължение на толкова много месеци.

Смътно дочувам радостни възгласи, бляскат светкавици на фотоапарати, а после ни поднасят микрофони. Той ме притиска към себе си, усмихва се широко и отговаря на въпросите, с които го обсипват. Аз не съм способна да говоря.

— Как се чувства човек, когато се завърне у дома, в Израел, генерал Херцог? — вика някакъв репортер.

— Страхотно — отговаря Ави.

— Как беше там? — пита друг.

Ави повдига рамене, уморена усмивка пробягва по лицето му.

— Интересно — отвръща той и ме притиска още по-силно към себе си.

— Кой ви плени?

Поредният „блестящ“ въпрос. И аз ли задавам толкова тъпи въпроси?

— Групата на Абу Ибрахим „Революционен съвет“ — отговаря Ави.

— Защо и вие бяхте освободен при тази размяна, когато бяха обещали да пуснат само шестима израелци?

— Не сме го обсъждали с Ибрахим.

През тълпата преминава лек смях.

— Сирийците предявили ли са някакви специални изисквания за вашето освобождаване? — настоява друг журналист.

— Не мога да коментирам този въпрос — казва Ави. — Сирийците не се консултираха с мен при воденето на преговорите.

— Как се отнасяха с вас?

Ави се надвесва над мен, устните му са върху моите.

— Обичам те — шепне той.

В очите ни отново проблясват светкавици.

— Как се отнасяха с вас, генерале? — повтаря репортерът.

— Лекарите бяха много добри, тези, които ме плениха, не бяха толкова приятни, но все пак съм във форма.

И той ме целува отново.

— Коремът ти е много пораснал. Аз ли направих това?

Все още не мога да говоря.

— Какво се случи и как бяхте пленен?

Всичко това ми се струват само празни приказки.

— Не си спомням друго, освен че карах и внезапно избухна експлозия, след което се събудих в болница, където почти не се говореше иврит.

Всички се изсмиват.

— Толкова ми липсваше. Благодарение на теб останах жив — казва тихо Ави.

— Струва ли си да се преживее всичко това заради войната в Ливан?

— Не съм аз този, който ще го реши — отговаря спокойно Ави.

Тогава някой умник от тълпата се провиква:

— Маги ли ще вземе специалното интервю?

Ави ме поглежда и се усмихва, преди да отговори:

— Тя вече получи нещо специално.

Лицето ми пламва, тъй като всички започват да подвикват, да подсвиркват и да ръкопляскат отново.

Дик Свенсон застава точно срещу нас с микрофон в ръка, а миникамерата на Крис снима всеки сантиметър от тялото и главата ми.

— Маги — казва с усмивка Дик, — това е много силен момент от личния ти живот и милионите хора, които те обичат, искат да знаят как се чувстваш сега, когато Ави отново е при теб у дома.

След всичките тези години май най-после ще имам привилегията да застана от другата страна на микрофона, и то точно в момент, когато временно съм загубила способността си да говоря.

— Какво чувстваш, Маги? — повтаря въпроса си Дик, като се приближава още повече.

Внезапно настава пълна тишина, тъй като всички очакват отговора ми. Поглеждам към Ави Херцог и се чувствам сигурна само в едно.

— Чувствам — отговарям съвсем тихо аз — липса на болка.