Лириката на романтиците

Писмената на природата

Романтическото виждане за пътищата на познанието е неотделимо от романтическата концепция за природата. Преживяването на природата у романтиците е многостепенно — то тръгва от чисто сетивната радост, преминава през осъзнато противопоставяне срещу злините на съвременната им цивилизация и достига до екстатично проникване в една по-висша сфера на действителността.

Това движение, типично за множество посветени на природата рамантически творби, може да бъде ясно проследено в „Ода на славея“. Песента на славея с нейната сладостна звучност най-напред се разгръща в далечни гледки и разбужда всички сетива; вкусът на виното, топлината на юга, танцът на провансалката и уханието на теменужни устни се смесват в едно цялостно чувствено преживяване.

В следващите строфи опиянението на сетивата се осмисля като проява на бунт и като начин да се изгради един свят, противопоставен на света на „умора, треска, страх и ужас“ — света на бледните, измъчени тълпи, на човешкото страдание. За да намери изход от това страдание, поетът изведнъж е призовал смъртта, но сега, в песента на славея, е намерил „по-дивна смърт“, по-бляскаво надмогване на мъките на съществуването. Да се търси в природата средство за противодействие срещу злините на една бездушна цивилизация, е нещо обичайно за романтиците.

Най-сетне в края на одата славеят изгубва конкретните си очертания и се превръща в „безсмъртна птица“, в глас на неугасимия, неумиращ живот, на онова единство, което не може да бъде отъпкано от „хищните поколения“, от вечното редуване на рождение и смърт. Славеят в края на одата е вече звученето на по-трайна, по-висша действителност; песента му е отключила „магичен отвор“ в „пенестия скут на тайнствени морета“, така както „свещеният сън“ у Новалис е ключар на небесните двери, на безбрежните тайни.

Славеят, който отначало е като че ли глас на природното, се оказва неотъждествим с него. Или по-точно казано, природата не е вече нераздвоеното присъствие, което се изчерпва с една пищна сетивност. Мълчанието на природната непосредственост се е превърнало в път към тайна същност. Това е природа, в която видимото, според един израз на Уърдсуърт, „диша от вътрешна значимост“. Докосването с нея е ценно не само по себе си, а като съобщение за един скрит отвъд нея свят. Природата е знак, през който просветва способност, която отвежда към недостъпната по друг начин загадка на света.

Романтическата природа с други думи, макар и да започва от обикновената човешка сетивност, има свойството пред силата на въображението — пред вдъхновението, съня, опиянението, любовта — да се разтваря към далечни идеални сфери. Природата дава ключ към тези сфери. Ето защо тя често пъти е сравнявана с „могъща азбука“, с „тайнствено писмо“: за онези, които умеят да разчитат нейната азбука, ще е достъпен един бляскав, нетленен, надмогнал времето и страданието свят.

Този свят, който според романтиците се възвисява над обикновената действителност и който в редки мигове се разкрива през „санскрита“ на природата, дава основание да се говори за своеобразното романтическо „двуемирие“, за „двуетажност“ на романтическото мироздание. Единият етаж е нашият уязвим и преходен свят, другият е свят на безсмъртна красота и мощ. Схващането за двуемирността е свързано с романтическата склонност към фантастична образност — фантастичното най-добре може да изрази врязването на другото, непознатото в сферата на делника. В други случаи висшата действителност се отъждествява с някакъв вездесъщ, макар и скрит принцип — с принципа на живота, на естествения органичен растеж, на веселите метаморфози, подобно на „облака“ на Шели. Но и това пантеистично тълкуване на проблясващата през природата тайна е само момент от търсенията на романтиците. Твърде често двуемирността се изживява не като екстаз и като вълшебно сливане с вселената, а като разрив с идеалния свят, като невъзможност той да бъде постигнат.