Лириката на романтиците

Спонтанност и достойнство

Романтиците съзират предимства на чувството далеч не само в сферата на познанието. За тях то е върховната човешка способност и в областта на морала, и в областта на творчеството. Не знанието, не възпитанието, не някакви сметки за най-голямото възможно благо ще ни покажат кое е добро и кое зло, а усетът, спонтанната преценка, вътрешната ни, естествена склонност. Не образованието, не търпеливата работа, не дългото шлифоване на словото ще ни научат как се твори, а „лавата на чувствата“, избликът на необуздани емоции.

Схващането за морала като чувство и като импулсивна естественост по съществен начин се отразява върху тематиката и върху езиковия облик на романтическата лирика. Поетите романтици си позволяват да внесат в центъра на вниманието си персонажи и проблеми, останали извън кръга на основния поток в непосредствено предшествуващата ги литература. Те са привлечени от първия човек, от човека, който е близо до земята и естеството (една от крайните прояви на тази тенденция е „Момчето-идиот“ на Уърдсуърт). В този тип човек те виждат преимуществата на неподправената природа — ето защо трудолюбивият селяк на Шамисо и циганите на Ленау се появяват като щастлив мираж, като въплъщение на хармонията, красотата и мъдростта; на благословената простота в отношението към живота.

Друго романтическо откритие е детето. Известен е анекдотът за Шели, който се опитвал да научи от наскоро родените бебета как стоят нещата „в света на идеите“, откъдето те според неоплатоническите представи току-що би трябвало да са пристигнали. Детето е по-близо и до природата, и до „висшия свят“; у него са съчетани чистотата на възприятията, спонтанността и интуитивната сила, така много ценени от романтиците. И най-сетне въплъщение на предимствата на първичността е и дивият звяр, изцяло природно същество, което, подобно на гордия вълк на Алфред дьо Вини, може да се превърне в образец за човешкото поведение.

Интересът към първичното у романтиците е съпроводен от стремеж да се приближи езикът на лириката до всекидневния език. Романтическото новаторство започва, наред с другото, и като желание да се преодолеят поетическите клишета на класицизма. Наистина в интереса към всекидневието се крие и амбицията върху него да се хвърли магичен отблясък, чарът на Непознатото. Романтиците желаят да смъкнат от предметите патината на навика и светът да блесне в ярки краски като през първия ден от сътворението. С други думи, в делника те искат да намерят измеренията на новото и невижданото, така както ги намират и чрез средствата на фантастичното. В случая съществено е да се подчертае, че в смешението от тенденции, често пъти противоречиви, които характеризират романтизма, несъмнена е и една демократична тенденция — търсенето на естествения език, на простия, мъдър с мъдростта на природата човек, на фолклорното начало, на достойнствата на детето и звяра.

Особено място в романтическата вселена заема любовта. Любовта е и земна, и небесна; тя е природа, но тъкмо природа, която в съгласие с романтическите изисквания отвежда към висшите сфери. Любовта е принципът на морала, защото според Шели „тайната на морала е любовта“. Любовта е принцип на знанието, защото, както твърди Фридрих Шлегел, „който опознава природата не чрез любовта, той никога не я опознава“. Любовта е живецът на творчеството, на поетическото вдъхновение. И най-сетне любовта е принципът на целостността, за която бленуват романтиците, защото самата й същност е сливането. В любовта истината, доброто и красотата съвпадат, търсенето и намирането стават неразличими, както в стиховете на Росалиа де Кастро, за която самото дирене е едно откритие на живота:

Романтизмът не намери това, което търсеше, но затова пък се сблъска с цял един свят, развълнуван и същевременно застинал за вечността като „Непостижимия овал“ на гръцката ваза от одата на Кийтс.