Лисичи крал

Глава 13Затвор

Тал стоеше на палубата.

Бяха го до довлекли до пристанището на Опардум. След кораба от Саладор бе стоял на суша по-малко от половин ден, преди отново да го оковат в трюма на поредния кораб.

Вместо повече от четиридесет дни това пътуване отне едва седмица. През ума му бяха пробягвали мисли за бягство и неведнъж бе опитвал да скъса веригите си — те бяха прокарани през голяма желязна халка, затегната за една греда. След първия ден изпадна в отчаяние. След седмица грубо го извлякоха на палубата, където чакаше капитанът.

— Ето го новия ти дом, скуайър — каза той със странно весел тон и посочи един остров.

Тал погледна натам и се почувства още по-безнадеждно. Крепостта на отчаянието бе стара цитадела с изглед към тесния проток между острова и континента, едва на три мили разстояние. Издигаше се гола и мрачна на фона на сивото зимно небе. Вятърът бе мразовит.

— Построил го е един от предците на херцога — продължи капитанът. — След това са го нарекли Крепостен страж. Когато построили Града на Бранителя, това място станало донякъде безполезно, докато един от старите херцози не решил да го превърне в затвор.

Спуснаха лодка и двама яки моряци смъкнаха Тал по въжената стълба в нея. Щом лодката пое към острова, капитанът махна весело с ръка и викна:

— Приятно прекарване, скуайър!

Тал седна. Зимното небе бе зло и мрачно като настроението му. Солените пръски пяна го биеха в лицето, понесени от ледения вятър. Четиримата моряци гребяха с всички сили, за да стигнат до кея колкото може по-бързо. Колкото по-бързо приключеха, толкова по-скоро можеха да се върнат на кораба.

Трима души чакаха на кея, бяха с тежки наметала. Моряците дори не си направиха труда да завържат лодката: двама се изправиха и хванаха стълбовете на кея, третият махна на Тал да се качи по късата стълба. Четвъртият го последва и когато стъпиха на пристана, каза:

— Ето заповедта, управителю.

Без да каже нищо, единият от тримата чакащи взе документа, а морякът слезе по стълбата и лодката потегли. Мъжът, който бе взел свитъка, погледна Тал и каза само:

— Ела.

Другите двама бяха въоръжени стражи, и двамата на външност не напомняха за нещо друго освен за улични катили. Не носеха униформи, но пък носеха дебели криваци вместо саби. Тал не се съмняваше, че веднага ще му счупят и ръцете, и краката, ако се опита да избяга. Докато крачеше към Крепостта, се оглеждаше и си мислеше: „Всъщност къде бих могъл да избягам?“ Сякаш прочел мислите му, управителят каза:

— Може да се опиташ да избягаш. Изглеждаш пъргаво момче, тъй че може и да надбягаш Кайли и Анатоли, но с тия вериги може и да не успееш. Избягаш ли им, може и да се добереш до брега на северната страна на острова, но после къде ще ходиш? Изглежда близо, нали? Континентът, имам предвид. Три мили, може би малко повече или по-малко. Но има течение, което ще те повлече на север, има акули и разни други твари. В смисъл, ако веригите не те задърпат надолу и не те удавят. Но да речем, че си добър плувец. Ако се добереш до брега, ще си на много мили от всякаква храна.

Стигнаха до стар подвижен мост: изглеждаше, че не е вдиган от много време. Докато минаваха по него, Тал погледна надолу и видя дълбок двайсет и пет стъпки овраг, с дъно, отрупано с натрошени камъни.

— Да речем, че си добър ловец — продължи управителят. — Да речем, че се оправиш дори и през зимата. Палиш огън и успяваш някак да не замръзнеш до смърт.

— Сещаш ли се? — продължи той, обърна се и Тал едва сега успя да види добре лицето му. Началникът на затвора беше без едно око, само затворен клепач, и с белег на носа, сякаш някой го беше срязал с нож. Зъбите му бяха избити и на тяхно място носеше някакво странно приспособление, с което да може да яде, направено от дърво и с набити зъби, човешки или животински. Ухили му се и рече: — Единствената цивилизация на стотици мили околовръст е Градът на Бранителя, а той е пограничен град, тъй че стражите гледат нащрек всеки, който влиза.

Стигнаха до входа на старото укрепление и управителят спря.

— Огледай добре, момче. Погледни нагоре. Тал го направи.

— Мисля, че това е последният път в живота ти, в който виждаш открито небе.

Началникът даде знак на двамата стражи и те поведоха Тал нагоре по стъпалата.

Някогашното преддверие сега беше голо — огромно помещение с редици врати по двете стени. Закрачиха по каменния под, огладен през столетията от тътрещите се по него крака.

— Това е било голямата зала — каза управителят. — Сега я използваме само за пирове.

Двамата стражи се засмяха.

— Хайде — подкани ги началникът.

Вкараха го в нещо, което някога трябваше да е било жилището на командира на крепостта. Сега беше по-скоро кабинет, с голяма маса, затрупана с огризки, празни винени чаши и хартии. По масата пробяга плъх и управителят го замете с ръка. После смъкна дебелото наметало и го хвърли на един стол.

— Да видим сега какво имаме тук — измърмори той и разви свитъка. — Скуайър Талвин значи?

Тал не отвърна.

— Аз съм управителят Зирга. Бях сержант някога, в гвардията на бащата на херцога. Това го получих — той посочи лицето си — в битката за Калеш’каар, когато бях не много по-голям от тебе. Тъй че за награда ми дадоха тази работа. Веднъж в годината ми дават отпуск, колкото да прескоча до Бранителя и да похарча малко злато по курви и пиене. Останалото време се грижа за вас, затворниците.

— Значи, разбираме се така — продължи той. — Не ми създаваш неприятности и се оправяме чудесно. Дошъл си тука, за да умреш, тъй или иначе, тъй че от тебе зависи как ще я караш отсега до деня, в който ще хвърлим прахта ти от скалите. — Размаха заповедта пред Тал и добави: — Тук пише, че трябва да се държим добре с тебе, което значи малко повече храна и ще те сложим горе в цитаделата, вместо долу в тъмниците. Ония долу умират много бързо. Повечето опъват петалите няма и за две години. Виж, горе имаш малко слънчева светлина и малко по-хубав въздух — макар че става студеничко зимата, — но през лятото ще се радваш на бриза. Горе имам едно-две момчета, дето я карат с нас вече от петнайсет-двайсет години.

— Тъй че те водим горе веднага… след като ти отрежем дясната ръка — приключи той.

Махна на двамата стражи и те хванаха Тал за ръцете, вдигнаха го от пода, за да не може да се запъне с крака в камъка, и го повлякоха навън и през друга врата, а после по дълго стълбище надолу, къде с носене, къде с влачене.

— Нямаме си добро хирургично тук, тъй че се налага да прибягваме до тъмницата, щом се стигне до рязане и други такива — поясни началникът. — Случва се по някое от момчетата да се пореже или одраска, раната вземе та забере и трябва да режа.

Минаха покрай трети тъмничар, който седеше на трикрако столче до една маса, и началникът му нареди:

— Донеси бренди. Двамата стражи, които държаха Тал, го вкараха в голяма килия, явно в миналото използвана за изтезания.

— От време на време херцогът ни праща по някой, дето иска наистина да бъде наказан, тъй че го водим тук. По-рано разполагахме с много неща, останали от едно време, но както виждаш… — посочи купчината ръждясали сечива, оставени на мръсната слама, разхвърляна по пода, — днес времената са трудни. Нямаме вече добри сечива. Само няколко клещи, ножове и брадви. — Посочи една желязна халка на тавана. — Една хубава кука висеше там. Можех да си окача човека на нея, както си му е редът, и да ми пищи ден-два. Последния път, когато я използвах, се счупи проклетията. Пратих искане да я подменят, но ония в Опардум изобщо не ги интересува.

Стражът с брендито се появи и управителят му нареди:

— Разпали огъня.

Имаше един голям мангал, очевидно навремето използван за нажежаване на уредите за изтезание, и стражът бързо запали стиска слама. Натрупа и дърва, докато пламъците не се разгоряха ярко.

— Нажежи ми едно желязо — каза управителят.

Тал стоеше неподвижен. Искаше му се да скочи, да започне да се бори, да избяга, но знаеше, че положението е безнадеждно. Разбираше, че ако изобщо има някакъв шанс за оцеляване, не трябва да се бори. Трябваше просто да издържи. Началникът на затвора смъкна жакета си и остана по мръсна риза. Отиде до стената и взе нещо, което приличаше на касапски сатър. Сложи го в огъня.

— Едно време имахме въглища. Можех да нажежа сабя толкова силно, че да се разкали стоманата, ако не внимавам. Номерът е да обгориш раната. Едно време, с въглищата, можех да ти срежа ръката и металът да е толкова горещ, че чуканът, дето ще остане, почти да не кърви. Сега се оправям по-трудно. Ако горещото острие не го свърши, ще обгорим където кърви с желязото.

След няколко минути сатърът се нажежи.

Умът на Тал работеше трескаво. До този момент си беше мислил, че все ще измисли някакъв начин да избяга. Както бе казал управителят, можеше и да надбяга тези двамата и да се добере до северния бряг, да преплува до сушата…

Изведнъж дръпнаха рязко веригата му, той залитна, загуби равновесие и усети как две яки ръце го стегнаха през кръста. Единият тъмничар го държеше, а другият изпъна ръката му върху дървената маса. С бързо движение управителят сграбчи широкия сатър и с един-единствен замах отсече дясната ръка на Тал над китката.

Тал изрева от болка. Управителят погледна раната, вдигна нажеженото желязо и обгори кървящата артерия. После хвърли желязото в огъня, надигна бутилката бренди и удари дълга глътка.

— Изнервя ме тая работа, скуайър.

Тал едва можеше да стои на краката си: болката беше непоносима. Прилоша му. Управителят каза:

— Бих ти предложил пиене, но не можем да даваме силна пиячка на затворници. Правилата са си правила. — После изля бренди върху овъгления чукан и обясни: — Но съм открил, съвсем случайно стана веднъж, че ако сипеш малко бренди върху срязаното, е по-малко вероятно да забере. — Кимна на двамата стражи. — Отведете го. Северната стая, трети етаж.

Двамата стражи го повлякоха. Тал припадна още преди да стигнат първото стълбище.

Лежеше, изтерзан от болка, и гореше от треска. Дясната му ръка пулсираше. Съзнанието му ту се връщаше, ту се губеше; измъчваха го сънища и видения.

Понякога се давеше в спомени, мислеше си, че отново е в треска във фургона на път за хана на Кендрик, след като го бяха намерили Робърт и Паско. Друг път сънуваше, че е в леглото си в Ролдем или Саладор и се опитва да се събуди от кошмар, убеден, че щом отвори очи, всичко ще е наред.

Събуждаше се изведнъж, с разтуптяно сърце, а след това оглеждаше студената сива стая и усещаше ледения вятър, който нахлуваше през високия прозорец. После отново губеше съзнание.

След известно време се събуди, плувнал в пот, но с бистра глава. Дясната му ръка пулсираше и за миг сякаш усети пръстите. Опита се да ги изпъне и раздвижи, но после видя, че е останал само кръвясал чукан, увит в парцали и намазан с някакъв мехлем.

Огледа се отново, мъчеше се да придаде някакъв смисъл на това, което го заобикаляше. Беше виждал тази стая преди, много пъти, но сега все едно я виждаше за първи път.

Килията бе от камък, без никакви мебели. Единствените неща бяха дебелият сламеник и двете тежки одеяла, с които беше завит. Постелята му беше вкиснала от миризмата на пот и урина. Вратата бе с малка дупка за надничане; сто на сто заключена отвън. Срещу вратата, малко по-високо от ръста му, имаше прозорец с желязна решетка, през който се цедеше дневна светлина. В отсрещния ъгъл в пода имаше дупка със зацапани от мръсотия ръбове — явно там трябваше да се облекчава.

Тал се надигна бавно, коленете му заплашиха да се огънат. Изпъна инстинктивно дясната си ръка, за да се подпре, забравил, че дланта я няма. Залитна и падна, чуканът се удари стената и той изрева, после рухна на сламеника.

Лежеше запъхтян, сълзите се стичаха по лицето му, цялото му тяло откликваше на смъртната болка в отсечената ръка. Цялата му дясна страна сякаш гореше.

Задиша бавно и приложи медитацията, на която го бяха научили на Острова на чародея и която трябваше да му помогне да овладее болката. Болката бавно се отдалечи и намаля; обзе го чувството, че е успял някак да я побере в кутия, която може да задържи далече от себе си.

Отвори очи и се надигна, като се подпираше с лявата ръка. Огледа се. Нямаше нищо за гледане.

Добра се със залитане до прозореца. Опита двете железни пръчки на решетката и се увери, че са набити дълбоко в зида. Лявата можеше леко да извие в дупката, изровена в камъка. Стисна я здраво с лявата ръка и се опита да се издърпа, за да може да погледне навън, но от усилието цялото тяло го заболя, затова реши, че външният оглед трябва да почака.

Час след като се беше събудил, вратата се отвори и влезе някакъв много мръсен мъж с чорлава, дълга до раменете коса и рошава брада. Носеше ведро. Видя Тал и се усмихна.

— Е, жив си. Това донякъде е добре, нали? Тия, дето ги секат, обикновено не оцеляват, знаеш ли.

Тал не отвърна нищо, само го гледаше. Почти не можеше да види лицето му под мръсотията и косата.

— Знам как е — продължи мъжът и протегна лявата си ръка, която също свършваше с чукан. — Зирга я отсече, когато ме докараха тук, щото беше забрала.

— Кой си ти?

— Викат ми Уил. Търговец по занаят, така да се каже, докато не ме хванаха. — Мъжът остави ведрото на пода.

— Пускат те да влизаш и излизаш?

— О, пускат някои от нас, дето сме тук от повечко време. Напролет ще направя десет години. Много са мързеливи, затуй дават на някои от нас да им вършим работа, ако решат, че могат да разчитат на тебе, че няма да им срежеш гърлата, като се напият. А и то няма много какво да се прави тука, тъй че да носиш това-онова насам-натам си е добре. Освен това получавам малко храна отгоре и ако не внимават, мога да свия някоя бутилка вино или бренди веднъж на година-две.

— И ме карат да изнасям мъртвите, което си е чудесно — добави.

— Да изнасяш мъртвите е чудесно? — повтори Тал. Не можеше да повярва на ушите си.

— Добре си прекарваш тогаз. Навън си цял следобед. Първо изгаряш трупа, събереш пепелта, после я отнасяш при ония скали там, над северния бряг, и я пръскаш на вятъра с молитва. Хубаво е да разнообразиш малко ежедневието, нали?

Тал поклати глава.

— Какво има във ведрото?

— Това са ти нещата. — Уил бръкна и извади метална чиния и дървена лъжица. — Аз или някое от другите момчета ще наминаваме два пъти на ден. Получаваш каша сутринта и хубава яхния вечер. Не е кой знае какво разнообразие, но ще те държи жив. Зирга каза, че си от специалните, тъй че ще ти носим повече.

— Специалните?

— Малко на шега е всъщност — отвърна с усмивка Уил, колкото да може Тал да види, че все пак има лице под мръсотията. — Херцог Каспар заръчва за някои допълнителна храна и одеяло, може и по някое палто даже, та затворникът по-задълго „да си прекара приятно“, дето вика Зирга. Но повечето от нас сме по средата. Прости хорица, и ако се държим кротко, ни хранят и не ни бият много. Имахме тука един пазач, Джаспър се казваше, много зъл ставаше, като се напие, и биеше просто ей така. Напи се една нощ и падна от една скала. Счупи си врата. Не липсва на никого.

— Ония, дето херцогът наистина ги мрази, са долу в тъмницата. Там не изтрайват дълго, най-много година-две. — Помисли малко и добави: — Виж, на вас ви дават и малко хляб с храната, а по специални поводи може и още нещо отгоре. Никога не знаеш. Зависи от настроението на Зирга.

— Някой напуска ли изобщо?

— Искаш да кажеш, като да го освободят или да си излежи присъдата?

— Да.

— Не — отвърна Уил и поклати глава. — Всички сме дошли тука, за да умрем. — Седна на пода и добави: — Е, казано точно, ако изтрая още двайсет годинки, тогава уж трябва да ме освободят. Разбира се, дотогаз трябва да им напомня, че присъдата ми е за трийсет, а после да се надявам, че някой ще се погрижи да прати писмо до Опардум и че някой там ще намери делото ми. После друг някой трябва да прегледа съдебното дело и да намери съдия, който да подпише заповед да ме освободят и да си направи труда да я прати на Зирга или на който управител ще е след двайсет години. Тъй че, както разбираш, не го вярвам много това. Най-вече щото никой не е преживял трийсет години в Крепостта на отчаянието.

— Изглеждаш необичайно бодър за човек, осъден да изкара живота си на тази скала.

— Ами, както аз го виждам, човек има два избора тука: можеш да се свреш в ъгъла и да страдаш, или да се опиташ се докопаш до най-доброто. Колкото до мен, късмет извадих, че не ме пратиха на бесилото. Нарекоха ме непоправим крадец. Три пъти са ме хващали. Първия път ме пратиха на поправителен труд за година, щото бях младок още. Втория път ми дадоха трийсет удара с камшик и пет години каторга. Тоя път можеха да ме обесят, но не знам защо ме пратиха тук. Мисля, че е, щото последния път влязох с взлом в къщата на съдията и той е решил, че бесилото ще е прекалено добре за мен. — Мъжът се засмя. — Освен това никога не знаеш какво може да се случи. Някой ден може просто да сляза до кея и да намеря някоя лодка там, или да речем ония убийци от Стегата на Бердак да решат да нападнат и да избият всички пазачи, а нас затворниците да вземат с тях за пирати.

Въпреки болката Тал неволно се засмя.

— Голям оптимист си, а?

— Аз ли? Може би. Но какво друго може да направи човек? — Уил стана. — Разправят, че името ти е Талвин Хокинс. Вярно ли е?

— Наричай ме Тал.

— Тал да бъде. — Уил се озърна. — Е, аз трябва да се връщам в кухнята, да приготвя храната. Сигурно си огладнял вече?

— Не бих отказал. Колко време мина?

— Отрязаха ти ръката преди три дни. Не знаех дали ще се оправиш. Като ти донеса храната, дай ми да ти погледна раната. — Изпъна своя чукан. — Вече съм нещо като експерт.

Тал кимна. Уил си излезе. Тал опря гръб на камъните и усети как студът изсмуква топлината от тялото му. Придърпа одеялото около раменете си с лявата си ръка и се отпусна. Нищо друго нямаше за правене, освен да чака храната.

Уил огледа раната и каза:

— Хубаво зараства. — Затегна отново парцалената превръзка. — Не знам каква е тая гадост, дето Зирга я слага на парцалите, но върши работа. Вони като умряло преди месец под къщата прасе, но пази раната да не забере, а все пак е затова, нали?

Тал беше изял „яхнията“, която се оказа воднист бульон с малко зеленчук и много смътна миризма, намекваща, че в котела, в който сварена, някога е падала и по мръвка. Също така бе получил и половин самун много корав хляб — Уил му каза, че трябвало да му стигне за седмица. И че само „специалните“ получавали хляб всяка седмица.

— А как някой става като теб, от тия, на които пазачите се доверяват? — попита Тал.

— Ами, гледаме да не създаваме неприятности и правим каквото ни кажат. Понякога ни хвърлят на тежка работа, но рядко. Ако бурята е била много силна, може да идем да почистим нападалото и довлеченото, да възстановим кея или да запушим пукнатини в готварницата, когато вали дъжд. Ако си вършиш добре работата и пазачите те харесват, излизаш от килията. Ако има и нещо по-специално, което можеш да вършиш, това помага.

— Какво имаш предвид?

— Ами, Зирга разправя, че им се ще да осъдят някой ковач, да може да им оправи тука някои неща. Имахме един, дето твърдеше, че е ковач, но не беше и Зирга го прати долу в тъмницата. Проблемът беше, че Зирга забрави, че е долу, и човечецът си умря от глад, докато някой се сети.

— Друго какво?

— Не знам. Ще попитам. Но и да можеш да правиш нещо, което им трябва, специалните никога не излизат от килиите си.

— Защо не ми го каза от самото начало?

— Ами ти не ме попита дали можеш да излезеш от килията. Попита ме как би могъл някой като мен да излезе.

Тал се засмя.

— Прав си. Просто си помислих, че ми губиш времето, но пък какво друго ми е останало вече освен време.

Уил се обърна да си излезе.

— Виж, за това си прав, Тал. Но пък човек никога не знае. Зирга не винаги прави нещата по правилата. Твърде много обича да началства, а и никой не идва тук да го проверява. Тъй че ще му спомена за теб. Какво можеш да правиш?

Тал помисли за миг.

— Свирех на музикални инструменти. — Вдигна отсечената си ръка. — Но вече не мога. Мога и да готвя.

— Готвенето тук е доста проста работа.

— Това го забелязах. Но си мислех, че може би на Зирга и пазачите му може да им се прииска нещо по-вкусно.

— Би могло. Ще му спомена. Друго какво?

— Добре боравя с боите.

— На това не разчитай много. Поне доколкото съм забелязал. Не съм виждал да се боядисва нещо наоколо, откакто съм тук, освен един път, когато варосахме една ограда навън, където държат прасетата.

— Искам да кажа, че рисувам. Портрети и пейзажи. — Погледна отсечената си ръка. — Поне го правех, преди…

— О, като ония шарени картини, дето богаташите си ги кичат по стените ли? Виждал съм такива понякога, докато тарашех.

— Такива, да.

— Тука май няма да се търси повече и от варосването.

— Аз и музика свирех, но… — Тал махна многозначително с отсечената си ръка.

— Същата работа, нали? — усмихна се Уил. — Но виж, за готвенето ще кажа на Зирга.

— Благодаря.

Уил излезе, а Тал пак легна. Мъчеше се да овладее чувствата си. Чувстваше се като животно в клетка, а беше виждал много пленени животни да блъскат решетките, за да се освободят, докато не се наранят. Знаеше, че не може да избяга и че единствената му надежда да се махне от острова е първо да излезе от клетката. Нямаше да бърза. С време разполагаше в изобилие.

Тал се издърпа силно и надигна тялото си до прозореца. Видял беше гледката отвън вече десетина пъти през последния половин час, но не мразовитият зимен пейзаж го интересуваше, докато се повдигаше. Опитваше се да си възвърне отчасти силата. След цял месец лежане в килията и редките приказки с Уил скуката заплашваше да отнеме разсъдъка му. Първия път, когато се опита да се издърпа с лявата ръка, успя само да надникне за миг, преди да се наложи да се пусне.

От прозореца можеше да види северния двор на крепостта. Не можеше да види къде държат животните, но чуваше грухтене на прасета, блеене на овце и кудкудякане на кокошки. Понякога излайваше псе. Виждаше нещо, което бе може би старият казармен плац, покрит сега от пелена бял сняг, накъсана от сиви и кафяви петна.

През последния месец бе започнал да цени малката гледка от своя свят, кръпка покрита със сняг земя, част от стена и скална урва зад нея. В далечината можеше да се види морето, когато облаците се вдигнеха достатъчно. Иначе зад скалите беше само една сива пелена.

Храната беше лоша и малко. Знаеше, че е изгубил тегло заради раната и оскъдното хранене, но все пак не гладуваше. Хлябът, колкото и груб да беше, засищаше. Готвеното не беше нещо повече от рядка супа с по някой и друг зеленчук, но както му каза Уил, от време на време хвърляха и по някое парче месо в нея. Кашата беше само засищаща.

Искаше му се да може да се окъпе. Чак сега разбираше колко е хубаво винаги да си чист. Като дете на оросините, бе преживявал повечето зими, без да се къпе, и му беше все едно, но вече беше „цивилизован“ човек и обичаше горещите бани, масажите и мазилата.

Веднъж попита Уил дали е възможно да му дадат чисти дрехи, а той му каза, че ако някой в Опардум или в Бранителя му купи дрехи и плати подкуп на капитана на следващия кораб, който ще докара затворници или продоволствие, може и да ги получи, стига да е включен подкуп и за Зирга.

Тал си даде сметка, че това едва ли е вероятно, и разбра, че ще трябва да се примири с каквото има, освен ако някой не умре. Тогава, каза му Уил, можело да получи дрехите на нещастника, стига да не ставали на някой, когото пазачите харесвали повече.

Всеки ден Тал се бореше да държи отчаянието настрана: не искаше да се предаде и да се остави смъртта да го вземе без борба. Виждал беше ранени и пленени животни, които преставаха да се борят и просто лягаха и се оставяха ловецът да вземе живота им. Нямаше да е такова животно.

Стига да оцелееше.

Глава 14Готвач

Тал се събуди.

На прозореца беше кацнала птица. Той бавно пристъпи към нея, за да не я стресне. Опита се да различи вида й, но не успя. Приличаше донякъде на планинската сипка от родния му край, но клюнът беше различен, по-дълъг и по-тесен, а перцата бяха с малко бяла шарка по крилата, каквато планинската сипка нямаше. Постара се да се приближи колкото може повече, но щом пристъпи до стената, птицата отлетя.

Той скочи, хвана се за желязната пръчка и се издърпа нагоре. Надникна през прозореца и видя, че последният лед и сняг са се стопили. Вятърът беше хладен, но не и хаплив. Тал се пусна долу.

Настъпила бе поредната пролет.

Вече беше в Крепостта на отчаянието от повече от година. Започнал бе да приема, че за неизвестно колко още време ще трябва да търпи да е тук.

Беше си създал рутина, с чиято помощ да опази разсъдъка си. Основаваше се на три принципа: че отчаянието е първият убиец; че мисията му в живота да отмъсти за своя народ ще се провали, ако умре; и че умът му трябва да остане буден, за да не остане незабелязана нито една възможност за бягство.

За да запълва времето си, правеше умствените упражнения, на които го бяха научили на Острова на чародея: да си спомня в най-големи подробности неща — прочетени книги, изиграни партии шах, разговори с други ученици и с учители. Понякога потъваше в спомени за часове наред, сякаш наново изживяваше преживени някога неща.

Избягваше обаче капана да се изгуби в тези спомени и предпочиташе да не си припомня любящи женски прегръдки, възбудата на лова, удоволствието от печеленето на карти. Такива спомени бяха клопка, избягване на страданието, което понасяше в Крепостта, и с нищо нямаше да му помогнат да се подготви да сложи край на своя плен.

И за да избегне още повече съблазънта на безсмислените спомени, поне веднъж на ден се отдаваше на голо наблюдение, било на зидарията на стените и пода в килията, било през прозореца.

Доколкото бе по силите му, се стараеше да не мисли за мръсотията. Беше убедил Уил когато може да му носи малко повече вода и с нейна помощ се опитваше да се опази чист. Жалка утеха, но все пак беше някаква утеха, а и той правеше всичко, което можеше, за да облекчи донякъде неумолимата безизходност на положението си. Накор веднъж му беше казал, че радостта в живота често идва от малките победи, нищожните триумфи, и макар извличането на удоволствие от влажна кърпа и студена вода да беше невероятно, той все пак се домогваше до него.

Полагаше всички усилия да се поддържа във форма. Беше трудно при тази жалка храна и постоянния студ. Знаеше, че е загубил много тегло, ала сега, когато времето се затопляше, се чувстваше обновен. Упражняваше се в тясното пространство на килията си, тичаше на място, издърпваше се с лявата ръка на железните пръчки на прозореца. Измисляше начини да приспособи към средата си упражненията, които бе научил от Накор на Острова на чародея. Не беше в пълна форма и трудно можеше да се каже, че е силен, но поне се поддържаше толкова здрав, колкото позволяваха обстоятелствата.

Поддържаше дневния си режим и държеше ума си ясен и остър. Знаеше, че рано или късно — след месец, година, десет години — все ще се случи нещо. Все нещо ще се промени. И когато тази промяна дойдеше, той щеше да е готов.

В края на втората си година в Крепостта Тал се беше научил да използва максимално осакатената си ръка. Можеше да я използва не само за да пази равновесие по време на упражненията си. Беше измислил начини да дърпа, да бута и да носи с нея. Един следобед, докато седеше на сламеника, вратата се отвори и влезе Уил.

Този път беше с празни ръце и Тал попита:

— Не е време за вечеря и не носиш нищо. Приятелска визита ли е това?

— Дойдох да ти кажа, че вечерята ще закъснее.

— Защо?

— Умря Чарлз, готвачът.

— Какво се е случило? — попита Тал, винаги любопитен за всичко, което можеше да наруши монотонността на дните му. Почеса се по брадата, която вече бе израсла до гърдите му.

— Не знам точно — отвърна Уил и седна на пода. — Изнасях както обикновено кашата тази сутрин, а като се върнах, го заварих да лежи по очи на пода. Обърнах го, а очите му бяха широко отворени, сякаш нещо го беше стъписало. Лицето му беше пребледняло, а устните посинели. Много смущаващо, ако нямаш нищо против, че го казвам.

— И кой ще го замести?

— Не знам. Но предположих, че докато Зирга реши кой да готви, ще мине доста време, докато се приготви вечерята. Ако не и много по-дълго, ако новият готвач трябва да помогне да изгорим Чарлз.

— Благодаря, че ми каза.

— Няма нищо.

Когато Уил се обърна да излезе, Тал го спря:

— Уил?

— Да? — отвърна Уил през рамо.

— Ако стане дума, напомни на Зирга, че умея да готвя. Уил кимна.

— Ако стане дума, да. — И излезе.

Тал отпусна гръб на стената. Зачуди се дали това няма да се окаже възможността, която бе очаквал. Постара се да сведе до минимум надеждата си и се върна към медитацията си. Но за всеки случай започна да си припомня готварските уроци с Лео в хана на Кендрик.

Вечерята така и не дойде.

В крепостта явно нямаше много затворници, защото на другата сутрин, след като не се появи и закуската, Тал чу само няколко гласа от съседните килии да се оплакват. Седеше и чакаше.

Някъде преди обед резето на вратата изстърга и влезе Уил, последван от Анатоли, един от двамата пазачи, които го бяха посрещнали на кея, а след него — и Зирга.

Тал стана.

— Бил си готвач? — попита Зирга.

— Да.

— Ела с нас тогава — рече Зирга.

И така, за първи път от почти две години, Тал излезе от килията. Заслиза по дългото стълбище и последва Зирга и другите през стария главен коридор към кухнята.

Вътре беше пълен погром. Някой се беше опитал да свари каша и я беше загорил. Зирга се обърна към него.

— Имаме проблем.

— Очевидно. Нямате готвач.

— Да, а трябва да храня четиринайсет затворници, трима пазачи и себе си.

— Готвенето за осемнайсет души не е проблем — каза Тал.

— За тебе — може би, ако това, което твърдиш, е вярно. Но за Анатоли е проблем.

Едрият пазач наведе глава смутено.

— Твърдеше, че помнел как майка му правела каша, и ето го резултата. Тъй че, излишно е да го казвам, нямам желание да Го видя повече да готви за затворниците или да прави вечерята за пазачите. Ти можеш ли това?

— Мога, но ще ми трябва помощ — отвърна Тал.

— Защо?

Тал вдигна отсечената си ръка.

— В кухненската работа има неща, с които бих могъл да се оправя с една ръка, ако трябваше да готвя само за себе си. Но готвене за осемнайсет души? Ще ми трябва помощ.

Зирга помисли малко, след което отвърна:

— Нарушавам правилата, като позволявам да излезеш от килията си. Специалните никога не излизат от килиите си.

— Но трябва да се яде, нали? А кой друг умее да готви?

— Да, прав си. Е добре. Можеш да използваш тези двамата за помощници. — Махна към Уил и Анатоли. — Какво можеш да приготвиш?

— Дай ми малко време — отвърна Тал, отиде до килера, огледа набързо инвентара и рече: — Мога да направя яхния. Има ли някакво месо?

— В зимника — отвърна Зирга. — Уил ще ти го покаже. Когато управителят се обърна да напусне, Тал каза след него:

— Но първо ще трябва да се изкъпя. Зирга се обърна.

— Защо?

Тал вдигна лявата си ръка и разпери пръстите си с израснали дълги нокти с мръсотия под тях под носа му.

— Не искаш това да падне в яхнията, нали?

Зирга помълча и го изгледа съсредоточено — за първи път. След това погледна Уил и Анатоли и каза:

— И тримата, първо се окъпете.

— Ще ни трябват и чисти дрехи — каза Тал.

— Дрехи има в оръжейната. Анатоли ще ви заведе. След по-малко от два часа напълно съживеният Тал вече стоеше над два големи къкрещи котела. С другите двама се наложи да изтърпи студена баня, тъй като нямаха време да подгряват водата, но Тал нямаше нищо против. Като дете се беше къпал в потоците на Оросинските планини в ранна пролет, когато водата беше все още полуразтопен лед. Уил изглеждаше не толкова въодушевен от това, че ще е чист, колкото него, но след банята и с чистите дрехи заприлича на друг човек. Все пак имаше лице под мръсотията и косата. Беше тясно и ухилено, с живи очи, които непрекъснато шареха.

Анатоли приличаше на огромно кръгло яйце с глава, ръце и крака. Мускулите му отдавна се бяха превърнали в тлъстини и Тал разбра, че лесно би могъл да го надвие в бой със саби дори само с лявата ръка. Подозираше, че бойните дарби на другите двама пазачи, Кайл и Бенсън, са също така ограничени. Едри и силни бяха, да, но не и бързи. А след пет минути разговор с Анатоли Тал си добави наум: не и особено умни също.

Беше огледал набързо съдържанието на зимника, изкопано в земята зад цитаделата помещение, където държаха месо и сирене. Вътре все още беше мразовито, тъй като пръстта под повърхността запазваше добре зимния студ чак до лятото. Към края на лятото, щом запасите привършеха, щяха да заколят някое и друго животно, колкото се налага. Добитъкът пасеше на малка ливада в източния край на острова. Имаше и свине, държаха ги откъм подветрената страна на цитаделата.

С Анатоли и Уил за помощници Тал се чувстваше почти все едно отново си има две ръце. Установи, че крадецът е сръчен, и двамата бързо се приспособиха като дясната и лявата му ръка. Анатоли се оказа годен за по-прости задачи, като миенето на зеленчуците и чистенето на котлите.

В килера Тал намери буркани с подправки, стари, но все още годни. Знаеше, че откакто бе дошъл в Крепостта, никой не ги беше използвал, за да придаде малко вкус на храната, тъй че и поовехтелите подправки щяха да са добре дошла промяна.

Сложи водата да кипне, после хвърли вътре за вкус няколко телешки кокала и добави зеленчуците и нарязаното на кубчета телешко. Сложи също така да заврят няколко репи, които не бяха съвсем спаружени, приготви и малко сирене и сушени плодове. Показа на Уил и Анатоли как иска да се подредят нещата на масата на Зирга, който се хранеше с тримата пазачи, и започна да подготвя храната за четиринадесетте затворници.

Яденето бе приготвено припряно, но Тал бе готов да се обзаложи, че ще се окаже най-добрата храна в укреплението от години. Докато Зирга и тримата пазачи се хранеха, Тал тръгна с Уил да разнесат храната на затворниците. Грижеше се във всяка чиния да има хубаво парче месо и здравословно количество картофи, лук, моркови и ряпа. Отне им близо час да разнесат храната на останалите дванадесет затворници и когато приключиха, Тал беше видял всяка заета килия в крепостта.

Вече имаше представа за големината на сградата, как да се обикаля из нея и къде може да намери неща, нужни за бягството му.

После, докато Тал и Уил ядяха вечерята си на една масичка, в кухнята влезе Зирга.

— Бива те — рече управителят. — Ще ни готвиш, докато не пратят някой да замести Чарлз. Сега спри да ядеш и се прибирай в килията си.

Анатоли пристъпи към Тал, за да го отведе, но той отвърна:

— Не мога.

— Защо? — попита Зирга и го изгледа подозрително. — Ще се върнеш тук на заранта.

— Но нали трябва да замеся хляб. Това отнема почти цяла нощ. — Посочи едно място на пода до пещите. — Мога да спя там, докато тестото втаса, след това да го сложа в пещите, за да е готов за сутринта.

Зирга помисли малко и сви рамене.

— Какво пък, не че имаш къде де отидеш, нали така? Тал кимна с безизразна физиономия.

Зирга се обърна към вратата, но Тал каза:

— Ще ми трябва и Уил за помощ. Зирга го погледна през рамо.

— Добре. Задръж го.

— И Анатоли, още щом се съмне.

— Добре, можеш да разчиташ и на него.

Пазачът, дори и да се беше изненадал, не реагира. Зирга и Анатоли излязоха, а Уил попита:

— Как го направи това?

Тал сви рамене и посочи котлите, които трябваше да почистят, преди да приготвят хляба.

— Просто Зирга е забравил вкуса на добрата храна.

— И аз — отвърна Уил. — Тая яхния беше най-вкусната, която съм опитвал.

Тал се усмихна.

— Мисля, че и ти просто си забравил. Ако успея да убедя Зирга да поръча малко пресни подправки и други неща, мога да ни задържа двамата в тази кухня толкова дълго, колкото ни се наложи.

— Наложи? — Уил сниши глас. — Какво имаш предвид?

— Много неща, приятелю. Много неща.

Започнаха да мият котлите. След това Тал му показа как да му помогне с приготвянето на тестото. Месенето беше най-трудната част, но все пак влязоха в ритъм и го свършиха.

Тал разпали огньовете под пещите, остави ги да догорят и подравни жаравата. После разви дрипавата постелка, достатъчна, за да се съберат двамата.

— Сега спим — каза — и оставяме тестото да втаса. На разсъмване го слагаме в пещите и се захващаме с кашата. — След като легнаха, добави: — Разкажи ми за другите затворници.

— Какво искаш да знаеш?

— Кои са. Какви престъпления са извършили. Какви умения могат да имат.

— Ти подготвяш бягство! — прошепна Уил.

— Нещо повече — тихо отвърна Тал.

— Какво?

— Градя армия.

Изминаха седмици и когато докараха нов затворник, Зирга отпрати лодката към кораба със списък от провизии, който беше съставил Тал, и с молба за нов готвач. Тал се надяваше да получат провизиите, но се надяваше и молбата за готвач да бъде пренебрегната. В края на краищата Зирга беше помолил да му зачислят нова пазач, след като онзи, за когото му бе споменал Уил, Джаспър, беше умрял, но ето, че след четири години на негово място не бе дошъл никой.

За Тал кухнята се оказа блажен приют. Той бързо организира Уил и Анатоли така, че приготвянето на храната да става лесно. След това започна да внася разнообразие, дори една сутрин смая Зирга с куп палачинки, мед и резенчета пушен бут вместо кашата. Яхниите бяха с парчета телешко, свинско или печено пилешко, а и тях също разнообразяваше, включително с рибена яхния, след като убеди Зирга и пазачите да изкарат цял ден в риболов при кея.

Тайно и полека завземаше властта в Крепостта, като оставяше тихомълком вродените му качества на водач да се утвърдят, докато Зирга неволно изпадаше в ролята на сержант, човек, който се чувства удобно в ролята си да раздава указания, след като задачите бъдат посочени. Често идеята възникваше под формата на въпрос, изразен с думи, които правеха отговора подразбиращ се, но Тал не позволяваше на бившия войник да заподозре и за миг, че изпълнява чужди заповеди. Зирга с радост си приписваше заслугите за всяко подобрение в ежедневието им все едно, че идеите са негови собствени, а Тал с удоволствие го оставяше да си ги приписва.

Тал успя да премести и двама затворници в по-добри килии. Единият беше убиец, много силен мъж, който можеше да вдигне Анатоли и да го запокити през двора, стига да му хрумнеше. Казваше се Мастерсън. Тал се беше промъкнал долу да го посети и реши, че е с леко разстроен ум, катил, склонен към насилие. Но след като му обеща по-добра килия и храна, Мастерсън се съгласи да прави каквото му се каже.

Другият беше политически затворник, бившият баронет Висня, който бързо се съгласи на всякакви условия, които Тал можеше да му наложи срещу шанса да получи свобода и да отмъсти на херцог Каспар.

Тал не хранеше голяма надежда, че тези хора в края на краищата ще се окажат благонадеждни, но засега искаше всички, които не работят за Каспар, да са на негова страна, когато дойде моментът да направи хода си. Имаше план, но го пазеше за себе си, не споделяше подробностите дори с Уил.

Бившият крадец му беше станал верен като паленце. Освен вечните му благодарности, че Тал бе подобрил участта му, вече бе убеден, че Тал е способен на всичко, стига наистина да го поиска. Но Тал неизменно му отговаряше с усмивка:

— Мисли само за текущата си работа, Уил.

Минаха още седмици, след това пристигна друг кораб, този път с провизии и нов готвач. Зирга отиде на кея и когато разбра, че Тал вече няма да е нужен в кухнята, видимо посърна.

Новият готвач влезе в кухнята, огледа я и заяви:

— Бива я.

Тал погледна Уил и тръгна към вратата. Зирга го спря:

— Ти къде? — Връщам се в килията си, началник.

— Чакай малко. — Зирга се обърна към готвача. — Как се казваш?

— Ройс. — Беше набит мъж на средна възраст и имаше вид на заклет пияница. Лицето му беше подпухнало и челюстта му висеше отпусната, под очите му имаше тъмни кръгове.

— Защо си тука?

Готвачът примига като бухал на светлината на фенер.

— Какво?

— Защо си тука? Какво направи, че да те махнат от последната ти работа?

Ройс се поколеба.

— Ами…

— Недей да ме лъжеш! — изрева Зирга. — Напил си се на работа, нали?

Мъжът наведе очи и кимна.

— Да, сър. Работех в един хан, „Рошавата девица“, и заспах, докато печах едно агне на шиш. Лойта се подпали и… ханът изгоря до основи.

— Ха! Така си и мислех. — Зирга бутна Ройс в гърдите с показалец. — Помолих да ми пратят пазач, преди четири години! Тъй че сега ти си пазач. — После посочи Тал. — Ти продължаваш да си готвачът, докато не ми пратят някой, който няма да подпали крепостта.

Ройс сякаш се канеше да възрази, но набързо премисли. Сви рамене и погледна Зирга.

— Какво трябва да правя?

— Засега ще помагаш в кухнята. Анатоли, ти ела с мен. Тал се усмихна на Ройс и каза:

— Ще спиш ей там. — Посочи му стаичката, където беше живял Чарлз, предишният готвач. — Остави си там нещата. После ела да измиеш зеленчуците.

— Това го мога — отвърна Ройс, надигна торбата си и тръгна към вратата.

— Какво пък, не може да е по-зле от Анатоли в помощта тука — измърмори Уил.

Тал потръпна.

— Не говори така. Рутия слуша.

Уил кимна и направи знака против уроки при споменаването на Богинята на късмета.

Включването на Ройс се оказа сполучлив ход. Въпреки че беше пияница, той имаше опит в кухненската работа и бързо се нагоди към ежедневието, което освободи много от времето на Тал.

Тал използваше свободното си време, за да обикаля острова. Правеше го стъпка по стъпка, оставяше се Зирга да го види навън на стария параден плац как оглежда кокошките или прасетата. След това, месец по-късно, когато Зирга се натъкна на него в малката ливада на подветрената страна на острова да наглежда добитъка и овцете, управителят не възрази.

Към края на третата зима Тал вече познаваше острова толкова добре, колкото беше познавал родните си планини. Знаеше кой е най-бързият път до северния бряг, където имаше малка горичка с кошер пчели. Опушваше пчелите и прибираше меда им, както го беше учил дядо му, а Зирга проявяваше склонност да не споменава нищо за обиколките му, след като храната продължаваше да е чудесна.

Като че ли никой от пазачите не забеляза, че Тал е преместил двамата затворници от тъмницата. Всички предполагаха, че Зирга го е разпоредил, а Зирга така и не си направи труда да нагледа килиите. За Зирга всичко си беше наред, поне засега.

Междувременно Тал беше опознал добре всички затворници — често им носеше храната лично. С информацията, която Уил му даваше с готовност, и с личните си разговори с хората Тал си беше съставил добра представа за какво е годен всеки от тях.

Бяха интересна смесица, повечето политически затворници, което му осигури ядро от петима бивши благородници като Висня, хора, които познаваха добре двора на Каспар и администрацията на Оласко. Тал бе решил да се погрижи тези хора на всяка цена да стигнат невредими до дома си. Те щяха да му осигурят съюзници, когато се върнеше в Опардум, защото всички имаха приятели и семейства.

Другите тринадесет мъже бяха обикновени убийци, изнасилвачи, обирджии и дребни крадци, хора, осъдени да отидат в Крепостта на отчаянието заради някаква особеност в делото им или защото съдията бе пожелал да изпитат повече страдание, отколкото можеше да им донесе кроткото увисване на бесилката. От тези хора можеше да се лиши, но в началото щяха да му трябват силни и безскрупулни мъже, ако искаше да оцелее.

Тъй че Тал правеше всичко, което бе по силите му, за да опази всички живи. Създаваше поводи затворниците да излизат от килиите си — например за да му помагат с пчелите или да почистят нападалите клони около ливадата, на която пасеше добитъкът, или да насекат дърва за предстоящата зима. Всеки получаваше някакво физическо натоварване и толкова нужната слънчева светлина и свеж въздух. Тал успя дори да убеди Зирга да разреши хората да се съберат в двора за малко отпразнуване на Деня на Средилетие, Банапис. Няколко души открито се разплакаха през деня, прекаран навън и с храна на масата.

Никой от тези мъже нямаше да е годен да се бие, когато дойдеше денят на бягството, и някои от тях щяха да умрат по пътя. Но Тал щеше да се погрижи всеки да може да оцелее колкото може по-дълго.

Една нощ, вече наближаваше есента, Уил — седеше на масичката в кухнята с Тал — каза:

— Говорих днес с Донал.

— Как е той?

— Кашлицата му престана. Благодари ти за чая, който му прати.

— Стара семейна рецепта — каза сдържано Тал. — Знаеш ли, тези хора са готови да умрат за теб, Тал. Тал кимна. — Ти им даде надежда. Тал помълча, после каза:

— Моля се да не се окаже жестокост.

— Аз също. — Уил сдъвка мълчаливо парче месо, преглътна и рече: — Помниш ли когато се срещнахме за първи път?

Тал кимна.

— Каза, че съм бил необичайно бодър за човек, осъден да преживее живота си на тази скала. Помниш ли?

Тал отново кимна.

— Тогава нямах какво да губя. Сега откривам, че не съм толкова щастлив, ако ме разбираш.

— Разбирам те. Сега чувстваш, че имаш нещо, което можеш да загубиш. Надеждата.

— Надеждата — съгласи се Уил. — Тъй че дай да си го кажем направо. Кога ще бягаме?

Тал помълча за миг, после отвърна:

— Другата пролет. Не знам точно кога, но ще е в деня след като спре следващият кораб.

— Ще завземем кораб?

— Не. Мъжете тук са по-здрави, отколкото когато дойдох, но не могат да се мерят с четиримата пазачи на Зирга и с кораб, пълен със здрави моряци. Но има една причина да искам да тръгна в деня след като следващият кораб спре, и ще ти кажа за това, като му дойде времето.

— И това ще е? Тал се ухили.

— В деня, в който спре първият кораб, следващата пролет.

Уил въздъхна и се примири да чака още половин година. В края на краищата вече бе чакал дванадесет. Какво значеше още половин година?

Глава 15Бягство

Тал гледаше.

Корабът стоеше на рейд недалече от носа, а Зирга и двамата пазачи, Анатоли и Кайли, както винаги чакаха да видят дали са докарали нов затворник. Тал наблюдаваше от входа на цитаделата, скрит в сенките. Уил стоеше зад него и също гледаше.

Лодката се приближи до пристана и Тал видя затворник, седнал на средната седалка. Също както при неговото пристигане, моряците вещо качиха затворника от лодката на стълбата. Също както при неговото пристигане, Зирга не си направи труда да прочете заповедта на кея, а накара затворника да го последва нагоре по хълма към крепостта. Тал настръхна. Имаше нещо много познато у този затворник, в походката и в стойката му. И още преди да е видял лицето му, Тал отстъпи от входа и каза на Уил:

— Ела.

Уил забърза до него към кухнята. Завариха Ройс заспал на един стол с глава на масата и празна бутилка бренди до лакътя му. Едно от откритията на Тал бе, че старата изба на благородника, построил крепостта, е почти недокосната, и макар повечето вино, което все още се съхраняваше долу, да беше станало негодно за пиене, имаше достатъчно бренди, което си беше наред. Тал откри и че Ройс е много сговорчив, когато му позволи да се напие веднъж-дваж седмично.

— Какво има? — попита тихо Уил.

— Новият затворник. Познавам го.

— Кой е той?

Тал го изгледа умислено.

— Човек, когото изобщо не очаквах да видя отново, освен ако не му налетя да го пронижа със сабята си. Куентин Хавревулен, капитанът със специални пълномощия на херцог Каспар.

— Искаш да кажеш бившият капитан със специални пълномощия на херцог Каспар.

— Очевидно. — Тал помисли. — Не приказвай с него, когато му занесеш първата храна. Просто му я занеси и гледай как ще реагира. Трябва да разбера дали наистина е затворник, или това е поредната схема на Каспар.

— Защо херцогът ще праща в изгнание старшия си капитан?

— Точно това смятам да разбера — отвърна Тал. — Но само когато съм готов.

— Все пак тръгваме утре? Тал трябваше да реши бързо.

— Да. Тръгваме утре, но не казвай на никого. Знам какво точно трябва да направя и не искам някой да ни отреже и другите ръце, преди да е дошъл моментът.

Уил кимна.

— Ще направя точно каквото кажеш, Тал.

— Тогава да се залавяме с правенето на вечерята — каза Тал.

— С малко късмет — последната ни вечеря на този остров — отвърна Уил.

Ройс довърши яденето си и се прозя. — Мисля да си лягам.

Тал не отвърна нищо, само кимна. Когато вратата на Ройс се затвори, Тал взе чашата му с вода и дървената лъжица, постави ги в чинията и ги понесе към големия умивалник. Уил го последва. След като се отдалечиха достатъчно от вратата на Ройс, Тал каза тихо:

— Какво мислиш за новия затворник?

— Ако работи за Каспар, сбъркал си е призванието, Тал. Трябвало е да стане актьор. Никакъв агент не е. Готов съм живота си да заложа. Личи му по физиономията.

Тал го разбра. Ставаше дума за изражението на изненада и неверие, за чувството, че е станала някаква ужасна грешка. Само най-коравите престъпници го нямаха. Седем затворници бяха пристигнали тук след него — четирима от тях бяха умрели въпреки усилията му да им помогне. Трима просто не притежаваха волята да оцелеят, а четвъртият бе пострадал от рана в бедрото, която беше забрала фатално, преди да могат да я изцерят.

На Зирга му беше все едно, но за Тал всяка загуба смаляваше шанса му за оцеляване. Все пак беше спечелил още трима души, откакто бе оформил плана си.

В момента Тал се тормозеше от мисълта какво да прави с Хавревулен. Рано или късно трябваше да го види мъртъв, а нищо нямаше да го удовлетвори повече от това да го остави тук със Зирга и пазачите, освен риска, че Куинт можеше да превърне това в свое предимство и да намери начин да си спечели прошката на Каспар.

Дори най-малката възможност Хавревулен да оцелее по някакъв начин тласкаше Тал към един от двата избора: или да го убие на място, преди да избягат от острова, или да го вземе с останалите. При всички случаи трябваше първо да поговори с него.

Изчака Зирга и пазачите да заспят, след което събуди Уил.

— Един по един, накарай затворниците да дойдат в оръжейната. Кажи им да пазят тишина, докато не дойда.

— Ти къде отиваш?

— Да поговоря с най-новия ни гост.

Разделиха се на първата стълбищна площадка и Уил продължи нагоре, а Тал намери килията на Куинт. Носеше под туниката си кухненски нож и преди да отвори вратата, го нагласи така, че да може бързо да го извади.

Куинт се събуди и попита:

— Кой е?

Тал остана в сумрака на прага, лицето му тънеше в сянка.

— Тал Хокинс — каза тихо.

Куинт се превъртя и се надигна на сламеника, опрял гръб на стената.

— Как ме намери?

— Редът тук е доста хлабав и ако знае как, човек може да си уреди някои привилегии.

— Хм — отвърна Куинт.

— Какво стана с тебе?

Куинт отвърна с нещо средно между сумтене и смях:

— Провал, какво. Знаеш го какъв е Каспар, стигне ли се до провал.

Тал коленичи до него, с ръка на дръжката на ножа.

— Разкажи ми.

— Защо?

— Защото съм любопитен и защото мога да ти помогна.

— Да ми помогнеш ли? Как?

— Поддържам кухнята. Ако не друго, мога да се погрижа да получаваш достатъчно храна.

Трудно беше да се види изражението на Куинт в тъмното, но Тал долови, че премисля.

— Какво имам за губене? — най-сетне каза той. — Тук съм до живот. Добре, ще ти разкажа… Знаеш, че Каспар не е от търпеливите. След като ти не успя да убиеш херцог Родоски, изпрати мен и аз се провалих. Каспар не го интересуваха оправданията ми и ето ме тук.

Тал помълча за миг замислено, след което рече:

— Ти беше неговият старши офицер, неговият капитан със специални пълномощия, Куинт. Командваше цялата му армия. Мисията трябва да е била много критична.

— Беше. Взех отряд войници, облечени като разбойници в планините на Аранор. Разузнаването ни донесе, че принцът и семейството му са на път към резиденцията си при езерото Шенън, да се порадват на пролетта в планините. Трябваше да нападнем лагера, да надвием охраната и да избием всички.

— Защо? — попита изненадано Тал. — Филип винаги е бил галеното кученце на Каспар и херцогът го държи изкъсо. Той не е заплаха. Защо е трябвало да го убивате?

Куинт сви рамене, жест, който почти се изгуби в сумрака.

— Не знам. Откакто съм на служба при него, Каспар прави непредсказуеми неща, но напоследък… граничат с безумието. Прекарва повечето си време с магьосника и… не знам. Както и да е, в Аранор разбрали някак, че идваме, или просто са решили в последния момент да пратят много по-голям отряд охрана, но каквато и да е била причината, макар че Филип беше убит, принцеса Алина успя да се спаси, избяга в Опаст, а след това на Островите. Сега тя със синовете си е в Риланон и Островите и Ролдем заплашват Каспар.

— Сред хората на Каспар трябва да има предател.

— И аз така мисля. Твоят човек, Амафи, бързо се издигна, след като те предаде. Каспар го пращаше по различни задачи. В началото мислех, че е само полезен инструмент, но той е нещо повече от това.

— Много повече. Той е професионален убиец.

— Планът на Каспар отначало беше прост: да се постави в редицата претенденти за трона на Ролдем, след това да устрои трагедия, която да отнеме живота на крал Карол заедно с цялото му семейство, наведнъж. Потъването на кораб, докато са на борда му, щеше да е идеално. Но нещата започнаха да се объркват, като се започне с твоя провал с убиването на херцог Родоски.

Тал се засмя.

— Това беше дело на самия Каспар, не го ли знаеше?

— Не — отвърна тихо Куинт. — Представа нямах.

Тал обясни как е трябвало да бъде принесен в жертва, докато Прохаска извърши същинското убийство. Когато приключи, Хавревулен каза:

— На нас ни казаха, че се било разкрило, че ти си предал Прохаска и че Каспар затова те е пратил тук. — Добави тихо: — Прохаска ми беше приятел. Готов бях с радост да те убия лично, когато чух, че си го предал. — Поклати глава в тъмното. — Да разбера, че е бил Каспар…

— Може и да не е. Във всичко това играе нечия друга ръка.

— Вече го разбирам. През последните две години Каспар искаше от мен да му съставя планове по няколко повода. И всеки път, след като ги прегледаше, ги отхвърляше и залагаше на други, които можеше да се нарекат само… странни.

Тал се замисли над избора си. Не изпитваше никакво желание да остави Куинт жив и миг повече от необходимото, но също така виждаше в него възможен съюзник, макар и за кратко. Току-що беше дошъл, не беше имал време все още да изгуби сили от затворничеството, а Тал знаеше, че е добър в боравенето с оръжие, опитен офицер и един от най-хладнокръвните мъже, които бе познавал. Щеше да е ценна придобивка по време на бягството. Стига да можеше да му се довери.

Реши да проучи още малко.

— Подозирам, че тук е замесен Лесо Варен.

— Вероятно. Каспар напоследък става все по-зависим от него, все повече време прекарва в онази кланица, която Варен нарича свой дом. — Куинт помълча малко, преди да продължи: — Аз съм войник, Тал. Не претендирам, че съм… голям мислител. Аз съм много добър войник и заради това се издигнах толкова високо, но това надминава всичко, което съм виждал… извън въображението ми е.

— Знам, че така и не бяхме… приятели. Усетих, че има нещо между нас, още когато се появи. Дори се чудех дали смъртта на Кемпънийл по време на турнира на шампионите беше нещастен случай, или си искал да загине. И изобщо не ми харесваше отношението на Наталия към теб… Искам да кажа, че съдбата ни събра тук, тъй че не виждам никаква причина да сме в неразбирателство. В края на краищата ще сме тук много дълго и на никой от двама ни не му трябват още врагове.

Тал стана.

— Не толкова дълго.

— Какво имаш предвид?

— Ела с мен — каза Тал и бутна вратата.

Куинт го последва. Тръгнаха тихо през цитаделата, покрай стаята на пазачите. Кайли се беше проснал на пода и спеше, вместо да стои на пост. Когато го отминаха, Тал промълви:

— Зирга смята, че самият остров пречи на всякакво бягство.

— Замислил си бягство?

— Да. Всъщност вече бягаме.

Всички затворници освен трима бяха в оръжейната, а много скоро се появиха и те: Уил, Мастерсън и още един, Дженкинс. Тал заговори шепнешком:

— Съмнявам се, че някой може да ни чуе, но нека все пак да сме предпазливи.

— Какво правим? — попита някой.

— Бягаме. Ще ви кажа плана си. Обсъждания няма да има. Ако идвате с мен, изпълнявате заповедите ми без въпроси. Ако не, оставате със Зирга и пазачите. Ясно?

Всички кимнаха и замърмориха в съгласие. Тал продължи:

— Облечете си толкова дрехи, колкото можете. Докато се измъкнем, ще сте мокри и премръзнали. — Завъртя фитила на фенера и в стаята стана по-светло. Посочи им купчината дрехи в ъгъла.

Повечето хвърлиха мръсните си дрипи и навлякоха по два-три чифта панталони и ризи.

— В онези скринове има ботуши. Пробвайте който чифт ви стане.

След по-малко от десет минути мъжете стояха облечени и всички — обути в груби ботуши. Тал каза:

— Оръжия. — И посочи рафтовете зад тях.

Всички политически затворници, както и капитан Куинт, си избраха саби. Другите предпочетоха секири, ятагани и къси мечове. Мастерсън, грамадният убиец, си избра голяма брадва: Тал прецени, че сигурно може да разсече с нея цял вал.

Уил намери два раменни колана с халки за ками и ги запълни с шест-седем ножа. Тал избра рапира, с оръжеен колан и ножница, която можеше да намести на дясното си бедро. После каза на Куинт:

— Съжалявам, че не упражнявах повече лявата си ръка в Двора на майсторите.

— Въоръжени сме и снаряжени добре, но как ще се махнем от тази скала? — изсумтя Куинт.

Тал даде знак на всички да го последват и тръгнаха тихо към килера. Той посочи една купчина вързопи и нареди:

— Всеки взима по един.

Мъжете се подчиниха и той ги поведе обратно към кухнята.

— Отворете ги — каза тихо.

Във всеки вързоп имаше кремък, прахан, огниво и други полезни неща, както и сушено телешко и сухар. Тал отиде до една каца с ябълки, бързо хвърли по две на всеки от мъжете и нареди:

— Уил, донеси меховете. — После мина набързо покрай рафтовете и добави още хранителни припаси към всеки вързоп.

— Защо е цялото това спотайване? — изръмжа Мастерсън. — Защо просто не убием Зирга и другите?

— И да рискуваме някой да пострада? Иска ли някой да остане тук с четири трупа и счупена ръка? — Никой не отвърна. — Куинт е единственият напълно здрав тук. Ще ни трябва всеки, ако се надяваме на някакъв шанс.

— Не трябва ли да вземем повече храна? — попита барон Висня.

— Колко далече отиваме? — бързо попита друг.

— Тишина! — скастри ги Тал и когато всички млъкнаха, каза тихо: — Или изпълнявате заповедите, или се връщате в килиите. Край на въпросите.

Никой не се обади повече и Тал даде знак на един от затворниците да помогне на Уил да раздаде меховете.

— Напълнете ги отвън от кладенеца.

Последваха го навън и след като меховете бяха напълнени, Тал ги поведе към северния бряг. Заслизаха по една стръмна пътека и когато стигнаха до пясъка, Тал им даде знак да стоят плътно един до друг, за да не се изгуби някой в тъмното. И трите луни бяха залезли, но той добре знаеше къде е малката пещера, която бе открил преди две години, и каза:

— Махнете тези камънаци.

Пещерата беше плитка и ниска и двама от мъжете трябваше да коленичат, за да влязат. Вътре намериха дълги колове и по-къси дървени трупи, намотки въжета, сандъче пирони и чук.

— Сега какво? — попита Хавревулен.

— Сега правим сал — отвърна Тал. — И то бързо. Разполагаме с по-малко от четири часа.

Мъжете веднага се заловиха да сковат дърветата, които Тал старателно бе насякъл и довлякъл до брега. Беше се драскал, изтървавал ги беше върху краката си, падал беше по пътеката и си беше печелил отоци, разтягания на мускули и забили се в кожата трески, но за две години бе успял да отреже осем дървета, да ги почисти от клоните и да ги домъкне по пътеката от гората горе. Прътите се бяха оказали много по-лесна работа, тъй като ги беше открил струпани в един изоставен склад близо до външната стена. Дървото беше старо, но добре изсъхнало и годно за употреба. Тях ги беше донесъл до пещерата преди седмица.

Няколко мъже стегнаха прътите върху трупите и салът вече беше готов. Тал вдигна единствената мачта и я укрепи в центъра с помощта на четири застъпващи се дъски, заковани здраво за трупите. Платното беше от чаршаф, сгънат и съшит във форма на триъгълник, стегнато на върха на мачтата. Можеше да се разтвори отдолу и да се върже за задния прът.

— Не можем да се качим всички на това нещо — обади се някой.

— Няма всички — отвърна Тал и нареди на Уил: — Ей там има още една купчина плавей. — Посочи в тъмното. — Вземи няколко души и го разчистете.

Уил изпълни заповедта и скоро мъжете се върнаха с голямо сгънато промазано платно. Поставиха го от лявата страна на сала.

— Сложете си вързопите в платното, оръжията също — каза Тал. — После го вържете здраво и го стегнете за прътите.

След като укрепиха големия вързоп, Тал продължи:

— Планът е следният. Остават месец и половина до три, преди да дойде следващият кораб. Това ни дава достатъчно време да се махнем от острова и да потърсим безопасност, преди Зирга да успее да извести в Оласко, че сме избягали. А ако корабът пътува направо за Опардум, това ни дава още две седмици.

— Има силно течение и ще го оставим то да свърши част от работата ни, като ни избута на север — продължи високо. — Повечето от вас са твърде слаби, за да плуват повече от няколкостотин разтега, но можете да се държите, а останалите ще ритаме. Вятърът също ще ни свърши малко от работата. Ще се редуваме в тласкането на сала към брега. Някой като се изтощи много от висенето, може да се качи за малко на сала да си отдъхне. По мои сметки ще ни отнеме няколко часа, докато се доберем до континента, а междувременно течението ще ни отнесе на север. Би трябвало да стъпим на брега на пет или шест мили оттук.

— Къде отиваме? — попита Мастерсън.

— В Калеш’каар за начало. — Тал ги огледа и продължи: — В Стегата на Бердак ще сме отряд наемници. След като стигнем там, ще ви кажа какво следва. Но засега трябва да ви кажа едно: някои от вас няма да се справят. Някои от вас ще загинат по пътя, но вие все едно бяхте мъртви в килиите, тъй че поне ще умрете свободни. На тези, които стигнат до Калеш’каар, мога да обещая следното: ако искате да се отделите и да продължите сами, няма да ви спра. Но ако останете с мен и ако боговете се окажат милостиви към нас, един ден ще стоим на бойниците на цитаделата на Опардум с главата на Каспар набучена на пика!

Мъжете зареваха възторжено, а Тал каза:

— Донесете греблата.

И посочи към пещерата.

Четирима мъже донесоха грубо издяланите парчета дърво, които можеха да минат за гребла само с много въображение. Но пък Тал ги беше одялал с кухненски нож.

— Не са кой знае какво, но разполагаме само с това. Хайде да избутаме сала във водата. — Огледа хората си и продължи: — По четирима души ще седят отстрани и ще се редуват да гребат. Останалите ще се държите отзад за сала и трябва да тласкате и ритате. Разполагаме с по-малко от час, преди да изгрее слънцето. Зирга и пазачите ще се събудят час след това и искам да сме достатъчно далече, за да не могат да ни видят от върха на цитаделата. — Назначи да гребат осемте най-силни мъже, включително Мастерсън и Куинт. После всички заедно избутаха сала във водата.

Скоро течението ги понесе на север. Освен Куинт и Мастерсън, повечето почти нямаха сили, тъй че Тал час по час се разпореждаше по двама да сменят местата си, да излизат от водата и да гребат, докато гребалите доскоро отдъхваха върху покритата с платно палуба. Надяваше се, че така, на смени, повече от хората му ще издържат до брега.

Напредваха мъчително бавно, но когато слънцето най-сетне се издигна, цитаделата се беше смалила до точица на югоизток. Тал притежаваше изключително остро зрение и бе убеден, че никой от пазачите няма да може да ги види от покрива.

Така поне се надяваше.

На излизане от стаята си Зирга се прозя и се почеса по гърба. Видя Кайли да стои на вратата на стаята на пазачите и моментално разбра, че нещо не е наред.

— Какво има? Да не е умрял някой нощеска? Кайли поклати глава.

— Не. Затворниците.

— Какво затворниците?

— Няма ги.

— Как така ги няма?

— Няма ги в килиите.

— Това е невъзможно! — Зирга се втурна да погледне, сякаш не вярваше на думите на пазача. След няколко минути се върна и рече:

— Някой ми върти игра. Проверете всички килии. — Развика се и след минути се появиха Анатоли, Бенсън и Ройс, също толкова объркани. Зирга им нареди да претърсят цялата цитадела и когато те се върнаха и му докладваха, че няма никой, изрева: — Тогава претърсете острова!

Пръснаха се, а Зирга се запъти към покрива на крепостта. Примига на светлината на изгряващото слънце и заоглежда във всички посоки. За кратък миг му се стори, че вижда точица в морето на северозапад, но скоро след това виждаше вече само вода и небе. Разбрал какво ще чуе, след като хората му се върнат, слезе бавно и се запъти към кухнята.

Както подозираше, имаше ясни следи, че оръжейната и килерът са ограбени. Седна до малката маса, където Тал и Уил се хранеха всяка вечер, и зачака. След час хората му се върнаха и всички докладваха едно и също: никакви следи от затворниците, никъде.

— Кой гледа на северния плаж? — попита Зирга. Бенсън, дебел мъж с плувнала в тлъстини брадичка, отвърна:

— Аз, сър.

— Какво видя?

— Плаж, сър. Зирга поклати глава.

— Идиот! Имам предвид видя ли следи от дърпане на лодка или нещо такова по пясъка?

— Не като да съм забелязал, но… аз и не гледах. Зирга поклати глава невярващо.

— В смисъл, гледах за хората. Искате ли да се върна да погледна за следи?

— Няма нужда — рече Зирга. — Те не са на острова.

— Какво ще правим сега? — попита Анатоли. Зирга въздъхна и се обърна към Ройс:

— Сготви ни нещо да хапнем. — На другите каза: — Ще чакаме.

— Ще чакаме? Какво? — попита Кайли.

— Да дойде първият кораб и да ни откара.

— Да ни откара? Къде ще ходим? — попита Ройс откъм килера.

— Навсякъде другаде освен в Опардум. Когато херцогът разбере, че сме позволили седемнайсет затворници да си тръгнат от острова ей така, ще прати друг управител с четирима други пазачи и ние ще сме първите нови затворници тук.

— Лошо — каза Анатоли.

Зирга поклати глава и покри очи с ръка.

— Донеси ми бренди.

Анатоли се подчини, а Зирга огледа кухнята и каза:

— Заделил съм малко злато, тъй че може и да си намеря някоя работа в графство Конар. Имам братовчед в едно село близо до границата със Салматер. Може да има място за мен. Където и да свърша, момчета, ще е много далече оттук. — След което въздъхна със съжаление. — Но специалитетите на тоя мръсник Тал наистина ще ми липсват.

Другите трима закимаха съгласни. Ройс се залови с готвенето.

Към обед Тал прецени, че са се отдалечили на север повече, отколкото беше предвиждал, и че е по-трудно да се доближат до континента. Като че ли изобщо не успяваха да се приближат към сушата, колкото и упорито да гребяха. Виждаше смътно белите гребени на вълните, разбиващи се в брега, и знаеше, че са на не повече от две мили от него, но за последния час като че ли не се доближаваха изобщо.

Погледна мъжете във водата и видя, че някои проявяват признаци на изтощение и са готови да се предадат на студената вода. Заповяда на гребците да слязат във водата, махна на Уил да го последва и също скочи в морето. След това нареди на тези, които изглеждаха най-уморени, да излязат и да се изсушат колкото могат на слънцето. Духаше лек топъл вятър, който щеше да им помогне да изсъхнат, но за яд на Тал духаше на североизток, тъй че примитивното платно нямаше да им е от полза.

Загледа внимателно и видя, че двама от току-що излезлите от водата са в сериозна беда. Зъбите им тракаха неудържимо и те едва успяваха да се задържат върху трупите.

— Дръжте се здраво — подвикна им, после кресна на другите: — Ритай!

Всички удвоиха усилията си. След няколко минути Тал извика:

— Приближаваме ли се?

— Според мен, да — отвърна един от гребците.

— Още час! — извика окуражително Тал. — Още само час и сме на брега!

Това-сякаш поободри всички и Тал реши, че късметът все още не му изневерява. Мислил беше, че ще загуби поне четирима или петима, докато се доберат до континента, но засега изглеждаше, че всички ще успеят да стъпят на сушата.

И тогава видя първия плавник на акула да цепи през водата към сала.

Глава 16Оцеляване

Тал зяпна.

Онемял от ужас, загледа как плавникът на акулата се завъртя и се насочи към сала. Преди да успее да извика, главата на един от мъжете изчезна под водата, все едно го беше сграбчила невидима ръка и го бе дръпнала надолу.

Миг след това мъжът отново се показа на повърхността, ококорил очи от изненада и без много да му е ясно какво е станало. После задиша задъхано и от гърлото му се изтръгна хриплив вик, който бързо се извиси в крясък.

— Акули! — изрева един от гребците и посочи надясно от сала. Още плавници пореха водата.

— Не се качвайте на сала! Всички ще потънем! — викна Тал.

Огледа се, видя, че хората около него са на ръба на паниката, и изрева:

— Ритай! Ритай колкото сила имаш!

Водата закипя от ритащите крака. Мъжът, когото бе атакувала акулата, погледна за миг Тал и устата му се задвижи, без да издаде звук. След това очите му се изцъклиха, главата му потъна, но тялото му изплува. Двата му крака бяха отхапани.

А след това Тал видя тъпата муцуна на акулата, докато тя се издигаше от дълбините; блъсна трупа, зейналата й зъбата паст го сграбчи и го дръпна надолу.

— Ритайте, проклети да сте! — извика Уил.

Мъжете, които седяха между гребците, се наведоха и загребаха с ръце, сякаш тази нищожна помощ щеше да ускори движението на сала. Тал заоглежда вълните и видя, че един плавник се приближава отдясно. Посочи и извика:

— Акула!

После викна на гребеца, който беше най-близо до пътя на акулата:

— Удари я!

Мъжът погледна към акулата, която сякаш връхлиташе право срещу него, и инстинктивно се опита да се изправи. Изрева ужасено, и загуби равновесие и падна във водата право пред акулата.

— Излизай! — извика му Тал.

Зад първата акула идваше друга. Мъжът изчезна във водата, после подаде глава и понечи да изкрещи, но издаде само глухо гъргорене. Вълните завряха от кипнала вода и кръв.

Тал се засили и хвана греблото. Обърна се и изрита, за да се върне до сала. Задържа дъха си, изрита още два пъти и усети как две ръце го издърпаха от водата.

— Полудял ли си? — извика барон Висня.

— Греблото ни трябва! — отвърна Тал и изплю нагълтаната вода.

Висня го взе и замести падналия гребец.

— Ако се приближат, бийте ги с греблата — изрева Тал. — Ритайте ги, удряйте, правете всичко, за да ги разкараме!

Погледна към брега. Бяха се доближили малко, но напредването продължаваше да е мъчително бавно. Вкопчи се безпомощно в мачтата, надигна се и загледа кръжащите акули. Две-три се стрелнаха към мястото, където последните две бяха издърпали гребеца, привлечени от петното кръв.

Изведнъж още един от тикащите сала бе дръпнат под водата и мъжете от двете му страни се развикаха, единият се опита да се покатери на сала. Капитан Куинт го избута обратно и изкрещя:

— Ритай, дявол те взел!

Един, седнал отпред, на лявата страна на сала, се хвърли във водата и заплува към брега. Тал беше виждал достатъчно плувци, за да разбере, че този е неопитен. Пляскаше и риташе панически, хабеше излишно енергия и бързо щеше да се изтощи. Подхвърли на Уил:

— Трябваше поне да си събуе ботушите.

Нито една акула не се доближи до плувеца — те като че ли засега бяха доволни да се хранят с вече убитите, но някъде по средата между сала и прибоя главата на плувеца потъна под водата и не се показа повече.

Тал отново прецени напредването им и видя, че са много по-близо до брега. Издигането и пропадането на сала се усили от прибоя.

— Ритай по-силно! — изрева той. — Вече почти стигнахме!

Салът изведнъж се разтърси, ударил се сякаш в подводна скала, и двама души паднаха във водата отдясно. Отдолу последва втори рязък удар и Тал извика:

— Има една под нас!

Двамата сред вълните се мъчеха отчаяно да се изкатерят на сала. Единият изчезна под водата пред очите на Тал. Другият стигна до сала и се покатери, беше изтървал греблото си. Първият така и не се появи, но водата потъмня от кръв.

Тал извика:

— Всички във водата!

Скочи във водата до мъжете, които тласкаха сала отзад, подпря със здравата си ръка и зарита.

С по-малко хора на палубата и повече бутащи мъже салът бързо набра скорост. След няколко минути напорът на вълните го тласна още по-близо до сушата. Тал извика:

— Плувай към брега!

Беше добър плувец като момче, но тогава плуваше с две ръце. Замъчи се да поддържа някакъв ритъм, риташе колкото му сили държат.

Изведнъж дясното му стъпало опря в нещо… Пясък! Вълните вече се разбиваха в брега пред него. Тал се изправи, загази напред и се огледа. Някои продължаваха да плуват зад него, други вече газеха към брега.

Видя зад тях капитан Куинт и му извика:

— Дръж сала!

Капитанът се обърна към сала, който подскачаше върху вълните, и извика на другите да му помогнат да го издърпа. Двамата най-близо все едно не го чуха, толкова обезумели бяха, но третият се обърна и се подчини; скоро се присъединиха и други и задърпаха сала към брега.

А после се строполиха на пясъка и се разридаха. Изтощени, изнемощели и ужасени — ала свободни.

Тал ги огледа и започна да ги брои.

Когато приключи, осъзна ужасния факт: до брега се бяха добрали само единадесет души. Един се беше удавил, а акулите бяха изяли четирима пред очите му. Значи още един бе станал тяхна жертва или се беше удавил в усилието си да доплува до брега.

Барон Висня, Мастерсън, капитан Куинт, самият Тал и още седем мъже седяха подгизнали на пясъка. И изведнъж се сети: нямаше го Уил.

Погледна кипналите вълни, чуваше шума на прибоя и задъханото дишане на изтощените мъже. За един кратък миг очакваше да види Уил да се покаже от водата и да закрачи към тях, но след минута трябваше да си признае горчивата истина: Уил беше загинал.

Погледна към небето. Беше един час след пладне. Пътуването от острова им бе отнело седем часа и им струваше шест живота, а тепърва ги чакаха няколкостотин мили поход. Единствената му утеха засега бе само това, че е свободен и че преследвачите им няма да се появят още седмици, ако не и месеци. Можеше да се съсредоточи в бавно и стабилно придвижване напред, да пази хората си живи, за да стигнат някъде, където да започне реализирането на плана си.

Хвърли още един поглед към морето, обърна се и каза:

— Да вземем оръжията и провизиите от сала, а после трябва да си намерим място за лагер и да запалим огън.

Мъжете бавно се заизправяха и започнаха да изпълняват заповедта на своя водач.

Дженкинс лежеше неподвижно, със сгърчено от болка лица, докато Тал режеше крака му с ножа. Змията, която току-що беше убил, лежеше на няколко стъпки от тях и още се гърчеше: Тал бе отсякъл главата й.

— Ще умре ли? — попита Куинт.

— Не. Но ще му се иска да не е жив, преди отровата да го съсипе съвсем.

Сряза над белезите от змийските зъби и изсмука с уста колкото можа повече от кръвта и отровата.

Намираха се сред скалиста равнина, на десет мили навътре в сушата.

Куинт погледна небето, после падналия и каза:

— Добре. За днес стига. Съберете дърва и да палим огъня. Тал си замълча. Куинт бе оставил естествения си навик за лидерство да изплува на повърхността и вече си бе присвоил ролята на помощник-командир. Тал не възразяваше. Редът бе нещо добре дошло в малкия им отряд.

Единадесет души бяха излезли от вълните, а сега, три седмици по-късно, в отряда бяха останали осем. Рафелсон беше издъхнал по пътя, докато се катереха по един съвсем безопасен хълм — спъна се и си удари главата в камък. Вилневски просто го бяха намерили мъртъв една заран под наметалото. Джакобо умря, след като го разпори глиган. Никой не можа да спре кървенето.

Всички бяха отслабнали и изтощени и не се знаеше колко още могат да издържат. Тал имаше груба представа къде се намират и си даваше сметка, че при сегашната им скорост ще им трябва може би още месец, докато стигнат границата между Оласко и Стегата на Бердак. Смяташе, че Куинт и Мастерсън имат добър шанс да се справят, а и барон Висня се бе оказал неочаквано корав. Дженкинс можеше и да се справи, стига да оцелееше тази нощ със змийската отрова, но Тал не беше голям оптимист за това. Здрав човек можеше да преживее едно змийско ухапване, но Дженкинс изобщо не беше здрав. Преживели бяха с продоволствието си вече три седмици и то беше на изчерпване. Спането на открито също не помагаше, тъй като макар да беше пролет, нощите толкова далече на север не бяха никак милостиви. Тал махна на Куинт да се приближи и заговори тихо:

— Трябва ни подслон. Място, където да можем да отпочинем за седмица или повече, място, където да можем да ловуваме, да натрупаме запаси и мъжете да укрепнат.

Куинт кимна в съгласие.

— Най-малко на един месец път сме от Бердак. Дори да не беше настъпил тая змия, Дженкинс едва ли щеше да издържи. — Посочи трима от мъжете, които търсеха дърва, но се движеха много бавно. — Донска, Уислия и Столинко са мъртви до седмица, ако не отпочинем. — Огледа се. — Но къде?

— Някоя пещера може би — отвърна Тал. — Ти настани хората край огъня, а аз ще ида да потърся подслон. Ще се върна преди стъмване.

Върна се след два часа. Бе открил пещера в една от клисурите наоколо. Каза високо:

— Ще останем тук тази нощ, за да не местим Дженкинс. Утре отиваме.

След жалката храна от брани по пътя диви плодове и последните остатъци глиганско се струпаха край огъня и налягаха да спят. Дженкинс стенеше и дишаше тежко.

Тал отиде да го погледне. Дженкинс — потта се стичаше на вадички по челото му — изскимтя от болка.

Куинт също се доближи и попита тихо:

— Ще оживее ли?

— Може би. Ще разберем на заранта.

Куинт го хвана под мишницата и го отведе малко настрани.

— Тал, още не си казал какво ще правим, когато стигнем до границата.

— Разчитам на теб да ни прехвърлиш през нея, Куинт. Познаваш военщината на Оласко по-добре от всекиго. Все някога трябва да си чел донесение или да си чул за място, където можем да я прекосим, после да заобиколим и да влезем в Калеш’каар.

— Може би — отвърна Куинт. — Чувал съм за някаква блатиста земя на юг от реката, може би на четиридесет мили навътре в сушата, където не патрулира никой. Прекалено коварен е теренът. Но дори да успеем да я прехвърлим и да стигнем в Калеш’каар, след това какво?

— Ядем, почиваме. След това започваме да събираме хора.

— Мислех, че всички тези приказки за „изграждане на армия“ са само перчене.

— Говоря сериозно. Възнамерявам да завзема цитаделата на Опардум и да пленя Каспар.

Куинт се изсмя.

— Виждал ли си изобщо наемнически отряд, да не говорим да си бил в такъв отряд?

Тал отвърна с усмивка:

— Всъщност да. Честно казано, бях командир на такъв отряд.

— Нима? — учуди се Куинт. — Никога не си го споменавал.

— Не мислех, че на Каспар ще му хареса, ако го чуе.

— Защо?

— Защото аз бях човекът, който уби Гарвана и унищожи отряда му. Аз спрях атаката на Каспар в земята на ородоните.

Куинт мълча дълго. Накрая се засмя.

— Браво на теб! Веднъж бях с Гарвана. Беше най-злият кучи син, когото съм виждал. Аз съм войник, но не обичам войната. А той изпитваше наслада от касапниците. Видях го да убива бебета.

Тал също помълча дълго, след което попита:

— Защо не го спря?

— Защото трябваше да го убия. А бях там като военна свръзка, просто да съм сигурен, че Гарвана е намерил верните цели, не като командир, който да му казва как да си върши работата.

— Видях го да коли жени, да заповядва на стрелците си да стрелят по старци, видях го да тъпче деца с коня си… — Куинт наведе поглед за миг, сякаш спомените го смущаваха. — Видях го как простреля едно момче, не можеше да е на повече от тринайсет-четиринайсет. Горкото хлапе, цялото беше плувнало в кръв, носеше един меч, прекалено голям за него, коленете му се огъваха, едва се тътреше, вече си беше полумъртво. Само предупредих Гарвана, да не би момчето все пак да успее да стигне до него, но вместо да го събори да падне или просто да се отдръпне с коня, кучият му син го простреля с арбалета си. — Помълча за миг и добави: — Радвам се, че ти си го убил, Тал. Кара ме да мисля, че може би има някаква надежда този твой безумен план да подейства. Но имам един въпрос.

— Какъв?

— За армия трябват пари. Как ще намерим пари?

— Ти ни заведи до Калеш’каар, аз ще ни намеря пари — отвърна Тал.

— Ще направя всичко по силите ми — рече Куинт. — Защо не легнеш да поспиш? Аз ще поема първия пост.

— Събуди ме след два часа — каза Тал.

Разви вързопа си и легна. Мислеше за казаното от Куинт. Спомни си деня, за който Куинт бе споменал, защото тъкмо той бе момчето, простреляно от Гарвана с арбалета. Можеше най-подробно да си спомни как капитанът се обърна към Гарвана, докато лейтенант Кемпънийл седеше на коня си от другата му страна, и как устата на Куинт се раздвижи, сякаш той предупреждаваше Гарвана за приближаването на Тал. И много добре помнеше как Гарвана небрежно вдигна арбалета и го простреля.

Тал въздъхна. Свръзка или не, Куинт все пак беше там, когато селото му бе унищожено. Неприязънта му към Гарвана не променяше нищо. Един ден Куинт трябваше да умре от неговата ръка.

Но малко преди да потъне в дрямка, Тал все пак се зачуди дали тъкмо Куинт не е човекът, спасил Око на синекрил примкар, и дали не е спасил и други.

Спа два часа, Куинт го събуди, а след още два часа той на свой ред събуди Висня и пак легна да спи. На заранта се пробуди, разкърши рамене и погледна над загасналия огън. Дженкинс беше издъхнал.

Пещерата остана техен дом за седмица. Всички бавно възвръщаха силите си. Тал заложи примки и налови достатъчно зайци, катерици и една тлъста пуйка, така че се хранеха сравнително добре. Намери и диви плодове и малка горичка с растения, познати му от родния край. Корените бяха ядливи и засищаха, стига да ги печеш бавно няколко часа. Тъй като нямаха котел, той измисли начин да ги сготвят. Уви грудките в листа и ги постави в една дупка, която напълни с горещи камъни, и ги свари, като сипа вода върху тях. Процесът бе досаден и трябваше да се повтори много пъти, но всички останаха доволни от добавката към храната.

Тал вече се чувстваше по-силен, отколкото след напускането на Крепостта, и знаеше, че след още няколко дни трябва да започнат следващия етап от пътуването си. Куинт дойде, седна до него и го попита:

— Смяташ ли, че Каспар ще се опита да ни намери?

— Ти го познаваш по-добре от мен. Какво мислиш?

— Зависи. — Куинт беше измършавял след напускането на Крепостта и вече имаше чорлава брада и мръсна дълга коса. — Може да е твърде зает с поредния си безумен план, за да праща войници след нас, но със сигурност ще има в района агенти, които ще си отварят очите за нас.

— Има агенти в Калеш’каар? Куинт се усмихна.

— Той има агенти навсякъде. Някои работят пряко за него, както беше с теб, други просто са хора, които знаят, че Каспар плаща добре за определена информация. Има доста оласконци, които живеят в Стегата на Бердак, виждал съм донесенията им. Не знам кой точно ги пише, но Каспар разполага с очи навсякъде.

— И какво от това? Измъкнем ли се от Оласко, не може да ни задържи.

— Но може да ни убие — отвърна Куинт и се засмя. — Единственото ми удоволствие напоследък е да си представям как ще кипне, като чуе, че сме избягали. Ще се подразни безкрайно от това, че не знае къде сме, нали го познавам. Ще реши, че седим в някоя кръчма, пием, ядем и спим с курви, смеем му се и го наричаме глупак. Мрачните мисли са най-големият му провал.

Тал не се усмихна.

— Не ме утешава много, че Каспар ще се ядоса. — Вдигна отсечената си дясна ръка. — Той трябва да отговаря за това и за още много неща. Ти може да се примириш с това, че си се махнал от него, и ще си намериш служба другаде, Куинт, но аз съм твърдо решен да го видя как издъхва на острието на меча ми. — Погледът му стана студен. — Но не и преди да съм му отнел всичко. Първо ще унищожа властта му, после ще взема богатството му и тогава ще го убия.

— Мечтите са хубаво нещо, Тал — каза Куинт. — Но погледни къде сме.

Тал огледа голите каменисти хълмове, осеяни с малки горички и храсталаци. Следобедният вятър бе топъл, с обещанието за скорошно лято, птичи песни се носеха отвсякъде. Очите му се върнаха отново на Куинт.

— Е, не съм казал, че ще го направя днес.

Куинт се засмя.

— Добре.

Тал стана и заговори високо на другите:

— Мисля да половуваме още два-три дни и отново да тръгнем на север. Ще ми се да спя в легло, преди да е изтекъл още месец.

После се обърна към Куинт.

— Отивам да проверя примките.

Куинт кимна и се загледа след него. Тал вървеше бавно, понесъл копието, което си бе направил от здрава фиданка, с ножа на колана и сабята в ножницата на хълбока. Бившият капитан поклати глава. Тал вече изобщо не приличаше на някогашния шампион на Двора на майсторите, та дори и двете му ръце да бяха цели. Но пък, помисли си Куинт, той самият вече нямаше нищо общо с някогашния командир на армията на Оласко. Реши да отиде до езерцето, край което бяха минали на път за пещерата, и да се опита да налови риба.

Петима дрипави мъже газеха през блатата. Мръсни локви, покрити със зелена слуз, се стичаха между тинести равнини. Криви дървета осейваха пейзажа, малки ориентири, по които преценяваха местоположението си, докато се движеха на север.

Тал, Куинт, Мастерсън, Висня и още един бивш благородник, Столинко, всички, които бяха останали след бягството от затвора, газеха през дълбоката до глезените вода. Нападаха ги рояци хапещи мухи и дневният зной изсмукваше силите им. Дори след краткия отдих в пещерата състоянието на Донска и Уислия също се бе влошило по време на мъчителния поход и те също бяха умрели.

— Човек би си помислил, че при тази адска жега това проклето място ще изсъхне — измърмори Мастерсън, понесъл на рамо грамадната си брадва.

Куинт изсумтя нещо, което сигурно трябваше да мине за смях.

— На склона сме на голяма планинска верига — каза Тал. — Спря за миг, отри чело и продължи: — Горе вали много, а тази част от околността е като проклета голяма купа, която не се отцежда така бързо, колкото се пълни, каквото и да е времето. — Посочи натам, накъдето вървяха. — Но все някъде там се оттича и когато намерим някой хубав поток с прилични размери да извира от тази каша, той ще ни отведе до реката.

Куинт кимна.

— Ако това, което помня от картите на района, е вярно, би трябвало да стигнем до реката след ден-два.

— А как ще я прехвърлим? — попита Висня.

— Има бродове — отвърна Куинт. — Доста са, не са добре познати, но в докладите ги описват. Щом стигнем реката, тръгваме надолу по течението. Би трябвало да намерим брод до два дни.

— Стига нас да не ни намери някой патрул — измърмори Столинко. Беше кисел човек и не говореше много. На Тал не му беше ясно какво точно е направил, за да оскърби Каспар, но се беше оказал корав мъж, на когото можеше да се разчита, и участваше във всяка тежка работа, без да се оплаква.

— Нашите патрули не влизат толкова навътре — каза Куинт. — Не е нужно. — Направи широк жест с ръка. — Виждате ли смисъл да се пази това?

Бяха останали без храна, а наоколо не се виждаше нищо, което да става за ядене, така че се тътреха уморено напред с надеждата, че скоро ще се измъкнат от блатата. По едно време Тал каза:

— Струва ми се, че навлизаме в по-дълбока вода. И наистина водата вече им беше до коленете. Тал се обърна към Куинт:

— Никога ли не си бил тук?

— Тук — не. Инспектирал съм гарнизона в Бранителя и съм яздил с патрул навътре в сушата, но никога толкова далеко.

— Почакайте малко тук — каза Тал.

Обикаля около тях близо половин час, след което се върна и заяви:

— Водата се оттича натам. — Посочи на изток.

— Какво означава това? — попита Висня.

— Означава, че реката е натам. — Тал тръгна в указаната посока.

След час започнаха да стъпват на по-сух терен, а към залез-слънце видяха сушата да се издига пред тях и надясно, докато блатото се оттичаше отляво, даже се виждаше, че водата се движи.

— Да спрем тук на лагер за нощта — каза Тал и посочи едно възвишение, което трябваше да е сухо. — Утре ще тръгнем по течението и ще видим докъде ще ни отведе.

Не запалиха огън, а нямаха и никаква храна, тъй че на заранта се събудиха уморени и окаяни, но продължиха отново. Както беше предсказал Тал, водата се превърна във все по-бързо течащ поток. След два часа излязоха на едно възвишение и видяха реката.

Тал огледа околността и каза:

— Не виждам никакви следи някой да е бил тук.

— За патрули е твърде много на изток — каза Куинт. — Това е ничия земя. Войската не патрулира, защото дори и контрабандистите я отбягват.

— Защо? — попита Столинко.

— Никой не знае — отвърна Куинт. — Разни слухове. За банди чудовищни същества или диваци, които ядат човешка плът. — Забеляза израженията на спътниците си и се засмя. — Това са само приказки. Живеят тук някакви хора, боговете само знаят с какво се препитават, но общо взето никой не идва насам, защото тази земя не става за нищо. — Посочи реката. — От другата страна е Бердак. Ей натам има една хубава ивица морски бряг и хиляда квадратни мили суша, която няма да свърши работа и на свинар. Блата, по-лоши от това, от което излязохме, солена земя, борови пущинаци, тресавища, кой знае още какво? Всичко, което си струва да се вземе в Бердак, е до петдесет мили от брега. Единственото изключение е град Кулак, който пази прохода към Аранор. Има път от Калеш’каар дотам и също от Владичин връх на север по брега. И един път от Калеш’каар до Залива на предателя и оттам до Владичин връх. Тъй че това е — четири града, три пътя и стотина разбойнически главатари, парвенюта, наричащи се барон този и граф онзи.

— Всеки път, когато някой се опита да построи нещо отсам реката, разбойниците от другия бряг слизат и му го ограбват. Затова всичко, за което си струва да говори човек в Оласко, е на юг — добави Куинт.

— Значи смяташ, че няма да е трудно де прехвърлим реката? — попита Тал.

— О, прехвърлянето може би ще е най-малкият ни проблем — отвърна Куинт и огледа спътниците си. — Ако бяхме седемнайсет души, може би щеше да е достатъчно, за да не ни скочат, но първата разбойническа банда или първият „благородник“, на когото се натъкнем… — Сви рамене. — Първо ще ни прережат гърлата, после ще разберат, че нямаме нищо за крадене. И няма дори да се извинят след това.

— Добре, хайде стига приказки, ами да слизаме долу — каза Мастерсън.

Тал кимна.

— Да вървим.

Заслизаха по брега на потока и откриха, че реката е доста по-далече, отколкото изглеждаше. Стигнаха до нея чак по обяд, малко на запад от вливането на потока в нея. Тал се огледа и каза:

— Вижте цвета.

— Какво му е на цвета? — попита Мастерсън.

— Потокът трябва да влече нанос тука. Плитко е. Ще се опитам да мина.

Тал нагази. Течението беше бързо, но водата не бе прекалено дълбока. Той продължи напред, докато се озова на една третина до другия бряг, а водата беше едва до средата на бедрото му. Спря и огледа за въртопи и течения, после махна на останалите да го последват.

Водата взе да става по-дълбока, а после изведнъж се вля в дълбок канал срещу мястото, където се вливаше потокът. Тал заплува. Всички бяха отслабнали от умора и липса на храна, но той прецени, че след като еднорък човек със сабя и копие може да премине, ще могат и те.

Мастерсън се прехвърли първи след него, другите също.

Куинт огледа околността.

— Е, приятели, добре сте дошли в Стегата на Бердак.

— Радвам се, че се отървахме — измърмори Висня.

— Не се радвай толкова — отвърна му Куинт. — Нещата тепърва ще стават по-трудни.

— Какво ще правим? — попита Столинко. Тал погледна Куинт и отвърна.

— Мисля да тръгнем на север. Намираме пътя и завиваме на изток към Калеш’каар.

— Това щеше да свърши работа, ако не беше фактът, че всеки разбойник в района използва този път. Мисля да го намерим и след това да продължим на запад покрай него, без да го изпускаме от очи, но по възможност без да ни види някой. Всеки, който не носи униформата на някой местен благородник, е добра плячка за убийци, крадци и търговци на роби. Тук има закон, но доста суров, и спорът обикновено се решава според това кой има повече оръжия.

— Точното място за мен — заяви Мастерсън и надигна брадвата, а Столинко подхвърли сухо:

— Един от нас поне е щастлив.

— Е, хайде, денят няма да стане по-дълъг — каза Тал, изкачи се по стръмния речен бряг и пое на север.

— Богове, ще ме побърка тази миризма — изръмжа Мастерсън. Вятърът донасяше до ноздрите им миризмата на готвено. Слънцето залязваше.

— По-тихо — изшепна му Тал.

Лежаха по корем на билото на нисък хълм с изглед към пътя, водещ към Калеш’каар. Край пътя беше вдигнал лагер като че ли робски керван. Трийсетина млади мъже и жени седяха оковани край пътя на дълга верига, вързана за два фургона. Пазеха ги шестима стражи, по трима при всеки фургон.

— Какво мислите, че има в тези фургони? — попита Висня.

— За друго не знам, но храна има — отвърна Тал и се обърна към Куинт. — Откъде са тези роби?

— Кой знае? Ако идват от планините, може да са от пограничен набег в Аранор. Или са нещастници, взети от собствеността на един „благородник“ от друг. Както стоят нещата тук, ако си на повече на един ден езда от замъка на господаря си, те смятат за честно придобита плячка. — Посочи предния фургон. — Виждате ли знамето? Холмалий, графство някакво, с доста голяма войска. От местните е, районът сигурно е негов, затова има само шестима стражи вместо шейсет. Толкова близо до замъка Холмалий никой няма да се меша с кервана му.

— Какво ще правим? — попита Столинко.

Тал огледа замислено четиримата си спътници. Бяха на ръба на пълния срив. Според Куинт до град Калеш’каар им оставаше още ден-два път, но Тал се съмняваше, че ще издържат и още половин ден без нещо за ядене. Бяха минали три дни от последното им хранене, а и то не беше нищо повече от диви плодове.

— Изчакваме да се стъмни. После се промъкваме и убиваме охраната.

— Чудесно — каза Мастерсън.

— На знам дали ще мога да се бия — рече Висня.

— Не се притеснявай — успокои го Тал. — Аз ще поема единия часови, а ако имат втори, Куинт ще го премахне. Ако не изплашим робите да се развикат, би трябвало да ги довършим, преди да са се разбудили.

Тръгна надолу по склона и им махна да го последват. В подножието на възвишението ги отведе до малка горичка.

— Крием се тук, да не би някой от постовете да се окаже толкова изтънчен, че да дойде до хълма да се изпикае.

Зачакаха да падне нощта.

Тал пълзеше. Часовоят седеше, опрял гръб на колелото на фургона, брадичката му се опираше в гърдите. Другите двама пазачи хъркаха край огъня. Всички роби спяха на земята, а в другия край на синджира до другия фургон седеше вторият часовой. Двамата му приятели изглеждаха потънали в дълбок сън.

Куинт пълзеше успоредно на Тал, задачата му бе да убие часовия най-далече от мястото, където се бяха спуснали. Другите трима бегълци щяха да изскочат от дърветата при първия намек за беда.

Тал се доближи още до своя човек, а той изведнъж се стресна и се събуди, усетил сякаш, че някой се приближава. Тал му преряза гърлото, преди да е успял да нададе вик, и той вдигна ръце, кръвта швирна на фонтан между пръстите му. Очите му се оцъклиха и мъжът падна на една страна.

Тал бързо довърши двамата спящи.

Часовоят на Куинт издъхна безшумно, но един от спящите му другари се събуди и извика тревожно. Робите изведнъж се разбудиха, зареваха, завикаха и запищяха, сигурно мислеха, че новият нощен ужас ще им донесе само повече страдания.

Мастерсън и другите двама дотичаха от горичката, бързо надвиха стражите и изведнъж живи останаха само хората на Тал и робите. Колебания нямаше. Край огъня все още имаше храна и петимата настървено се нахвърлиха върху нея.

Тал, стиснал една пилешка кълка, се обърна и видя, че робите дърпат синджира, искаха да го изтръгнат от металната халка, стегнала го за фургона.

— Спрете! — извика им на ролдемски. — Ако искате да живеете, спрете!

Робите спряха. Тал сдъвка и преглътна; никога не беше ял толкова вкусно пиле. После отиде да огледа синджира и робите. Имаше поне двайсет млади жени, всичките много хубави. Всички мъже също бяха млади, здрави и с широки рамене: като за роби изглеждаха изненадващо добре хранени.

Куинт се приближи, дъвчеше комат, от който капеше мед и масло.

— Кой си ти? — попита той младежа срещу Тал.

— Джеси.

— От Аранор?

— Да. От село Талабрия.

— Всички ли сте от Аранор?

— Не — рече една от младите жени. — Аз съм от едно село близо до Кулак. Баща ми ме продаде да си плати данъците.

Куинт огледа още няколко от робите и се засмя.

— Всички ги водят за бардаците, и момичетата, и момчетата.

— Откъде знаеш? — попита Тал.

— Погледни ги. Почисти ги, облечи ги добре, намажи косите им с балсам и богатите търговци от Кеш ще платят теглото им в злато. — Помълча, после запита най-близкото момиче: — Някои от тези… от пазачите ви… взеха ли си своето от вас?

Тя наведе свенливо очи и Тал се смая от хубостта й.

— Не, сър. Пазачите не ни посегнаха.

— Е, това го доказва — каза Куинт. — Обзалагам се, че повечето от тези момичета са девици и ако някой пазач ги пипне, господарят им ще му откъсне главата. — Изгледа ги и извика високо: — Кой ви притежава?

Един от младежите се провикна:

— Мен никой не може да ме притежава!

Куинт се усмихна широко, приближи се до момчето, което беше на не повече от седемнайсет-осемнайсет, и го потупа по рамото.

— Добре казано, младеж. — Ръката му пробяга по лицето и по раменете му. — Някой богат кешийски търговец на вино ще даде мило и драго, за да види такава гладка и непорочна кожа. Иначе ще избият и най-малкия намек на непокорство у теб.

Едно от момичетата се обади:

— Тези мъже работеха за граф Холмалий. Той ни продава на един търговец на роби в града, Яноски. Чух пазачите да си го казват.

Тал — бе хапнал достатъчно, за да потисне спазмите на глад в стомаха си, — предложи:

— Да видим какво има във фургоните.

Както беше очаквал, караха продоволствие за робите, дори цял кафез пилета. Куинт огледа другия фургон и заяви:

— Извадихме късмет.

— С какво?

— Граф Холмалий и Яноски са искали да закарат тези хубавци на робския пазар в Калеш’каар. Тук има достатъчно храна за три пъти повече роби. Всеки от тях ще донесе на пазара четири пъти повече от обикновен домашен слуга или полски ратай. — Почеса се по брадата. — Е, и какво предлагаш да правим с тях?

Тал се усмихна широко.

— Освобождаваме ги. Казах ти, започвам да градя войска. — Обърна се и изрева:

— Намерете ключа у пазачите и го махнете този синджир.

Робите се развикаха възбудено. Едно от момичетата изпищя и Тал видя, че Мастерсън посяга да я опипа.

— Мастерсън! Прибери си ръцете! Ако тя не те направи евнух, аз ще те направя.

— Тя е робиня! И проклета робиня за удоволствие при това.

— Не е. Тя е свободна.

При тези думи на Тал всички роби заговориха наведнъж.

— Млъкнете всички! — извика Тал.

И след като врявата утихна, продължи:

— Аз съм Тал Хокинс. Наемнически капитан. — Смъкна знамето на граф Холмалий и го хвърли в огъня. — Трябва ми войска, затова ме чуйте. Можете да си тръгнете веднага и да рискувате да се върнете по домовете си. Знаете как е на пътя, тъй че имате представа за рисковете. Или можете да останете с нас. Ще сте свободни войници, но ще се подчинявате на мен. Ще получавате равен дял от всяка плячка и ще ви се заплаща, когато не се бием. — Погледна едно особено красиво момиче с черни очи и къдрици, което направи стъпка напред. — Вие, жените. Войнишки курви в моята войска няма да има. Всеки, който е с нас, се бие. Включително жените. Ако не знаете да се биете, ще ви науча. Значи, имате време до разсъмване да решите. Оставате и воювате или напускате и се оправяте сами.

Обърна се и отиде при огъня да види какво още е останало за ядене. Спря се на парче кораво сирене и комат хляб. Висня беше намерил мях с вино и Тал удари дълга глътка, преди да го пусне по кръга. После каза с пълна уста:

— След като се наядем, трябва да разкараме труповете. Куинт седна до него.

— Само едно ще ти кажа.

— Какво? — попита Тал.

— Може да не разполагаш с най-добрите войници, но проклет да съм, ако нямаш най-красивата армия на света.

Тал се засмя.

Глава 17Наемници

Стражът гледаше втрещена Никога не беше виждал толкова странна войска да се приближава към портите на Калеш’каар. Тал беше прибрал оръжието и бронята от шестимата мъртви пазачи и ги беше раздал на тридесетимата роби. Някои носеха само шлем или железен нагръдник, само с по една кама на колана, други меч или сабя, без броня, но всеки си имаше нещо, което да му придава войнишки вид. Всяка сутрин, преди да вдигнат лагера, Тал караше хората си да ги учат на най-елементарните похвати в боя. Някои се учеха бавно, но с всеки ден увереността им крепнеше.

Сержантът на охраната на портата гледаше с присвити очи как двата фургона и тридесет и петимата наемници се изнизват през портата. Носеха всевъзможни дрипави облекла. Някои бяха с ботуши, други по сандали, а жените бяха с рокли вместо туники и панталони — едва ли нещо толкова уникално, — но най-странното от всичко бе, че всички бяха млади и приличаха на робини и роби за удоволствие. Още по-странното обаче бе водачът им, еднорък мъж, който изглеждаше така, сякаш не се е къпал от месеци.

На малкия пазарен площад Тал нареди на Куинт:

— Разпродай всичко, което можеш. — Във фургоните имаше предимно хранителни продукти, но също така и готварски съдове и един сандък със стоки за продан. — Ще намеря пари до ден-два, но ни трябва някое място, където да се пренощува. Намери най-евтиния хан, в който тези деца няма да ги изнасилят, да им прережат гърлата или да ги направят отново роби, и ме извести къде сте.

— Ти къде ще си? — попита Куинт.

— В друг хан, „Наковалня и клещи“.

— Защо и ние не отидем там?

— Имам си съображения. Намери нещо наблизо и ме извести. — Тръгна, после го погледна през рамо и добави: — А, и вземи Мастерсън да стои зад тебе, докато се пазариш за цената На конете и фургоните. Би трябвало да помогне.

Куинт кимна, засмя се и се обърна да се заеме с подопечните си.

Тал пита няколко пъти за посоката и най-сетне зърна една стара олющена табела с клещи, стиснали наковалня. Влезе. Гостилницата беше празна. В този час на деня все трябваше да има някой и друг клиент, но това, че е сам, го зарадва още повече. Той отиде до тезгяха и зачака. След малко се появи млада жена и рече:

— Да ви донеса ли нещо?

— Трябва да изпратя съобщение — отвърна той. Момичето го погледна изненадано.

— Сър? Не ви разбирам.

— Тогава доведи някой, който ще ме разбере — рече той тихо. — Трябва да изпратя съобщение до скуайъра на Дълбоки лес.

Момичето кимна и излезе. След няколко минути се върна с друга жена, малко по-стара. Жената го погледа около минута и най-сетне каза:

— Маями ми каза нещо за съобщение, сър?

— Трябва да пратя съобщение до скуайъра на Дълбоки лес. Втората обърна към момичето и каза:

— Аз ще се погрижа за това. Иди в кухнята и ме чакай там.

— Да, госпожо.

След като момичето излезе, жената попита:

— Имате ли го съобщението?

— Не. Дайте ми нещо за писане и ще го надраскам или можете просто да кажете на Магнус, на Накор или на Робърт да приложат изкуствата си и да се явят тук колкото може по-скоро, утре ако е възможно, макар че тази вечер ще е още по-добре.

Жената го изгледа съсредоточено.

— Не разбирам за какво говорите, сър. Тал се засмя.

— Много добре знам за какво говоря. Знам, че съм различен от онова, което помниш. Станал съм кожа и кости, изглеждам ужасно, мириша на умряла котка и съм изгубил едната си ръка, но твърде много нощи си прекарала в леглото ми, за да не можеш да ме познаеш, Лела.

Очите й се разшириха от изненада.

— Нокът?

Тал — сълзите заплашваха да затекат по страните му — отвърна:

— Хубаво е да видиш стар приятел, обич моя. Моля те, трябва да изпратиш вест до Острова на чародея колкото се може по-скоро, а после, ако нямаш нищо против, не бих отказал халба ейл.

Тя го зяпна, после хвана ръката му.

— Ще се погрижа и за двете.

Остави го само за няколко мига, след което се върна с голяма калаена халба. Той я опразни до половината с една дълга глътка и я остави на тезгяха.

— Последния път, когато те видях, обслужваше масите в „Адмирал Траск“ в Крондор, когато се отбихме с Калеб.

— Местят ни — отвърна Лела. — Не е добре хората да опознаят много нечие лице. Тук ме наричат Мариана, Нокът.

— А мен ме знаят като Тал. Видях Алисандра в Опардум.

— По-добре е да не зная за това. Тал въздъхна.

— Знам. Каквото не знаеш, не можеш да го издадеш. Довърши пиенето си и изведнъж усети, че настръхва. Магия.

Обърна се. От задната стая тъкмо излизаше човек — мършав мъж с пътна торба, метната през рамо. Накор погледна Тал и рече:

— В някаква беля си изпаднал, както чувам. Какво ти трябва?

Тал се усмихна.

— Злато. Много.

— Злато мога да ти донеса. Друго какво?

— Оръжия, коне, всичко, което ще ми трябва, за да изградя армия.

— Интересно звучи. — Накор се обърна към Мариана. — Дай един ейл, донеси и на него още един. — Махна с ръка на Тал да седнат. — Друго какво?

— Дрехи и продоволствие мога да закупя тук, но ако можеш, бих искал да намериш един мъж в Латагор, Джон Крийд, и да видиш дали може да ми събере войници и да ми ги доведе тук.

— И какво ще правиш с тази армия, като я събереш?

— Каня се да завзема Опардум. Накор се ухили и удари яка глътка.

— Звучи забавно. И други са се опитвали, но какво пък — може да извадиш късмет.

— Ще извадя. Стига ти и приятелите ти да сте готови да помогнете.

— Какво ти трябва от нас? Освен златото, разбира се.

— Трябва ми някой да държи настрана Лесо Варен. Накор сви рамене.

— Ще трябва да поговоря за това с другите.

Тал му разказа всичко, което му се беше случило след последната му среща с Магнус. Описа подробно убийството на принцеса Светлана и провала си в опита за покушение над херцог Родоски. Каза му за измяната на Амафи и за решението на Каспар да го принесе в жертва. Накор поклати глава.

— Едно не разбирам.

— Кое?

— Каспар изобщо не е глупак, но много от тези неща, за които ми разправяш, са… лудост. Отчуждил се е от всеки възможен съюзник и се е постарал да премахне всякаква възможност да се добере до някой от кралската фамилия на Ролдем. Въпреки че нищо не може да се докаже, те знаят. Дори да им дойде на държавна визита и всички да стоят наоколо с кривите си усмивки… Ще го следят непрекъснато. Никой повече няма да му се довери. Какви ги е намислил?

— Представа нямам — отвърна Тал. — Просто смятах, че е от суетата му.

— Каспар е арогантен, но не и суетен. Спечелил си е репутация на опасен човек. — Накор помълча. — Каквото и да си мислим, че прави, можем да сме почти сигурни, че прави нещо друго. Ако мамиш някого на карти, му отвличаш вниманието към нещо, за което нямаш нищо против да внимава, за да можеш да направиш каквото искаш там, където искаш.

— Звучи почти логично. Накор се ухили.

— Каспар се опитва да убива хора наляво и надясно, защото иска да следим точно това. Какво тогава прави? Какво е онова, което не иска да гледаме?

Тал поклати глава.

— Той има действащи агенти навсякъде, Накор. Кара ги да се опитват да убият този и онзи. Привидно сякаш му е все едно, ако предизвика война. Единственото място, което пази строго, е онази част от цитаделата, където пребивава Лесо Варен.

— Значи точно там трябва да наблюдаваме, момче.

— Добре, значи ще трябва да направите нещо с този магьосник. Бил съм в покоите му два пъти и и двата пъти не бях убеден, че мога да го въвлека в учтива беседа, още по-малко в дуел. Подозирам, че ще ме превърне в димяща пепел или в жаба, или в нещо друго, преди да съм успял да се доближа до него на сабя разстояние.

— Знаеш ли… — каза Накор. — Той е много могъщ чародей, но такива хора понякога се оказват уязвими за най-прости неща. Ще трябва да видя какво можем да направим.

Тал знаеше, че Накор трябва да обсъди проблема с Пъг, Миранда и другите старши членове на Конклава.

— Разбирам. Но мисля, че Каспар може да е въвлечен в много черни изкуства.

— О, знаем, че е въвлечен. Онова съобщение, дето ни го изпрати, се оказа изключително полезно. Потвърди някои неща, които вече подозирахме. — Накор отпусна гръб на облегалката на стола си. — Лесо Варен е много лош човек и напоследък изпробва особено зла магия. Пъг може и да ти разкаже за него, стига да оцелееш. Пътищата им са се пресичали и преди. Варен се противопоставя на всичко, на което държи Пъг и Конклавът.

— За вас ли работя пак?

— Винаги си работил за нас, така да се каже. Но да, разбира се, след като започваме да ти даваме злато.

Тал кимна.

— Ясно. Но съм решил да набуча главата на Каспар на пика, Накор.

Накор стана.

— Време е да се връщам. Нещо друго?

С горчива усмивка, Тал вдигна дясната си ръка и показа чукана си.

— Можеш ли да оправиш това? Накор поклати глава.

— Не. — После се усмихна. — Но познавам един, който може. — Върна се до вратата за кухнята и подхвърли през рамо: — Бъди тук утре, по същото време. Ще ти донеса златото и ще имам някои отговори за теб.

И остави Тал сам с Мариана. Тя се приближи с кана ейл и напълни халбата му.

— Като те гледам, май ти трябва баня. — Сбръчка носле. — Дори две.

— Имащ ли някакви стари дрехи? — попита Тал.

— Ще намеря. Изчакай тук, ще поръчам на Маями да стопли вода и можеш да се изкъпеш в стаята ми. — Тръгна към кухнята. — Стой тук, ще я пратя да те доведе, когато банята се затопли. Искаш ли нещо за ядене?

— Всичко, което имаш.

Тя се върна след няколко минути с плато с плодове, сирене и хляб. Тал похапна добре, докато момичето се върна и го заведе до ваната.

Щом се намести в горещата вода, вратата се отвори и влезе Мариана. Носеше малка стъкленица.

— Помислих си, че това може да ти хареса.

Капна малко в шепата си и започна да му търка гърба. Той долови аромат на люляк.

На вратата се почука и Маями влезе и каза:

— Дойде един човек, сър. Хората ви били настанени в „Колелото на Зеления фургон“.

Тал благодари и тя затвори вратата.

— Само кожа и кости си — каза Мариана. — Какво се е случило с тебе?

— Малко повече от три години в затвор, където херцог Каспар заповяда да ми отсекат дясната ръка, и два-три месеца скитане от Оласко насам. Иначе нищо особено.

Тя се засмя.

— Все още имаш чувство за хумор, а?

— Какво чувство за хумор? — Погледна я през рамо. — Не помня да съм бил особено забавен, докато бяхме в хана на Кендрик.

— О, забавен беше — каза някогашното момиче Лела. — Просто не беше преднамерено забавен.

Той се обърна, награби я и я дръпна в малката вана. Тя писна и се засмя, щом роклята й се намокри.

— Нокът!

— Вече съм Тал — промълви той и я целуна страстно. Тя отвърна на целувката му, после леко се отдръпна.

— Три години в затвор?

— Да.

— Горкичкият — промърмори тя и започна да развързва блузката си.

На Тал ужасно му се искаше да си почеше дясната ръка. Верен на думата си, няколко дни след срещата им Накор го беше отвел да се видят с един жрец на някакъв остров. Единственото, което Тал разбра, беше, че в един момент стоеше с него в „Наковалня и клещи“, а в следващия се озоваха на някакъв песъчлив бряг, пред древен храм посред нощ. Накор заговори на чакащия ги жрец на език, който Тал не бе чувал никога, и жрецът кимна, след което огледа ръката му. Тал схвана същината, въпреки че не разбираше и дума. Жрецът дължеше някаква услуга на Накор, а Накор подслади сделката с тлъста кесия жълтици. Накараха го да легне на една маса между горящи свещи, в стая с гоблени със загадъчни шарки. Представа си нямаше що за бог или богиня почита този храм, защото не можеше да съзре нито едно познато изображение или знак.

Жрецът разтри нещо на чукана и зареди монотонно някакви молитви, след което му даде ужасна на вкус отвара. След това изведнъж отново се озоваха в „Наковалня и клещи“.

Изминаха много дни без никаква видима промяна в ръката. Тал беше изцяло погълнат от обучението на новобранците си и от изграждането на армията. Златото им помогна да се настанят в една изоставена селска къща на половин час езда от града — щяха да я използват за база. Закупиха коне, оръжия, продоволствие и дрехи.

За една седмица стана ясно кои от освободените роби ще станат воини и кои не. Четири от момичетата и две момчета получиха слугински задачи по поддържането на имота, но останалите двадесет и четирима продължаваха да се обучават с оръжията.

Тал предупреди Мастерсън да не закача момичетата, освен ако някое от тях съзнателно не привлече вниманието му, и два пъти седмично го пращаше в града да се напие и да прекара времето си с курви. Тал установи и командния си щаб. Куинт беше неговият помощник-командир, а барон Висня стана офицерът му по разузнаване. След няколко дни Висня започна да изпраща депеши до своите връзки в Опардум. Хора, на които разчитал, обясни той на Тал, а езикът на съобщенията беше така завоалиран, че и да ги засечаха агентите на Каспар, нямаше да открият нищо полезно. Щяха да изчакат за отговори, преди да започнат да събират разузнавателни сведения за Опардум. Столинко се оказа много пригоден за интендант: беше роден търговец, тъй че главно той ходеше до града да купува всичко необходимо.

Една сутрин Тал седеше на верандата на къщата и гледаше как Висня учи бившите роби на езда. Започна разсеяно да се чеше по чукана, после рязко дръпна ръката си. Беше станала чувствителна.

Влезе вътре, седна до масата, която използваха за заседания на щаба, и започна да развива превръзката. Кожата беше започнала да се бели. Той смъкна две-три парченца и забеляза на върха на чукана малки пъпчици. Огледа ги внимателно, зачуден да не би жрецът да му е дал нещо, от което раната да забере. Огледа я толкова отблизо, колкото да не му се кръстосат очите, и се увери, че от нея се показват пет съвсем видими израстъка.

Гледа ги дълго, после най-сетне се предаде и изми чукана. Водата като че ли пооблекчи сърбежа, но с нищо не облекчи връщането на усещанията, които бе изпитвал дълго след като отсякоха ръката му, чувството, че си има пръсти и длан и че по някакъв начин би трябвало да може да използва тези „пръсти“. Сви рамене и се върна към работата си.

След няколко седмици щеше да започне енергично да събира наемници. Беше поразпитал за трудностите, които можеха да го очакват при изграждането на лична войска, и му казаха, че може да направи доста, стига да е извън града и да подкупи местните властници. Властта в района се делеше поравно между кмета и неговия управителен съвет и местния барон лорд Реслаз. На база в Залива на предателя стоеше независима флота, финансирана от всички местни владетели. Стигнеше ли се до осигуряване на транспорт за войската му, Тал трябваше да говори с тях — те си имаха кабинет и представител в Калеш’каар.

Тал се запозна с кмета и му предложи внушителен дар. По същия начин постъпи и с лорд Реслаз. С втория изпиха доста вино и Реслаз му каза, че ако си търси съюзници за някое голямо начинание, може да разчита на подкрепата му срещу приличен дял от плячката.

Тал седеше на масата и обмисляше ситуацията. Куинт влезе и каза:

— Изглеждаш унесен.

— Просто си мислех. Влезли сме в страна на пирати.

— Понякога желанието на Каспар да наложи ред в района изглежда привлекателно.

— Това, на което възразявам, е начинът, по който иска да въведе ред — каза Тал. — Отнася се с хората като със заменими вещи.

— Не винаги е бил такъв, знаеш ли. Не се опитвам да му търся извинения. Винаги е бил корав човек, дори още като момче; пребивали са го от бой по-големи момчета в игра на топка, но той не е отстъпвал и не се е предавал. Но изобщо не беше толкова гибелно опасен. — Куинт си взе круша и отхапа. — В смисъл, ако имаше враг, можеше де е безскрупулен, но това беше само с врагове. Сега просто му е все едно кой ще пострада. — Сви рамене. — Мисля, че е заради Варен. Според мен той е причината за промяната у Каспар.

— Каквото и да е, трябва да бъде спрян.

— Ще ти трябва повечко от пасмината бебета, дето се учат да яздят на пасището.

Тал се засмя.

— Знам. Държа ги тук главно защото не знам какво да правя с тях. Не мога да ги върна по домовете им, нито ще ги продам, а и бих искал около мен да се въртят поне десетина души с мечове, когато започна да набирам истински бойци.

— Кога ще е това?

— Още две седмици. Очаквам съобщение от север.

— От кого?

— От един стар другар по оръжие. Джон Крийд. Помогна ми в онази работа с Гарвана. Умен е, корав и разбира от наемническия занаят. Ще ни доведе хора, които няма да побягнат при първата неприятност.

— Не знам какво да ти кажа, Тал. Ще ти трябва доста повече от няколко наемнически отряда. Ще ти трябва истинска армия, искам да кажа — поддръжка, храна, оръжия, лекари, носачи, интенданти, инженери. Ще ти трябват коне, обсадни машини, а всички това — без изобщо да сме се доближили до въпроса какво ще правим с онзи зъл кучи син Лесо Варен.

— Грешиш — отвърна Тал. — Ще ми трябва само една ударна част от може би триста души, подбрани лично и готови да тръгнат по моя команда. Другото — инженери, обоз — ще се осигури от други.

— От кого?

Тал сви рамене.

— От Ролдем и Островите. — Помълча и отново сви рамене. — Може би Кеш, Мискалон, Роскалон, други някои сигурно също ще поискат да се намесят. — Посочи с палец над рамото си, някъде в посока на замъка на лорд Реслаз. — А и от ей там няма да ни липсват доброволци да помогнат в плячкосването на Оласко.

— Намирането на хора за плячкосване е едно, намирането на тия, които ще са готови да се бият преди плячката — съвсем друго. Не забравяй, аз градих армията на Каспар през последните единайсет години. Тя е най-добрата военна сила в района.

— Знам. И разчитам на теб да ми помогнеш да я разгромя.

— Това няма да е лесно — нито самото начинание, нито за мен: много от тези момчета са приятели, а други съм обучавал лично.

— Колко от тях са готови да умрат за Каспар? Куинт сви рамене.

— Познавам мнозина, които биха стояли с мен до края. Тал кимна и попита:

— Но колко биха застанали с готовност срещу теб? За Каспар? Виж, ако заставането срещу хора, които си обучавал и с които си служил, е твърде трудно за теб, знаеш, че по всяко време можеш да напуснеш.

Старият войник отново сви рамене.

— Бездруго нямам нищо по-добро за вършене засега, тъй че спокойно бих могъл да остана.

— Добре — рече Тал и стана. — Ще прескоча до града да видя един приятел.

Куинт се ухили.

— Или приятелка?

— Позна — отвърна Тал. И добави през рамо: — Не ме чакайте за вечеря.

Изминаха седмици и най-добрите от освободените роби се превърнаха във воини буквално пред очите му. Дванадесет от тях, седем жени и петима мъже, станаха прилични ездачи, опитни с меча и лъка и годни да изпълняват заповеди. Единственото, което Тал още не знаеше, бе как ще реагират, щом започне да се лее кръв. Двама се отказаха от опитите си и си уредиха превоз на запад с търговски кервани, с надеждата да се върнат по домовете си. Другите бяха зачислени в поддържащата част.

Тал забеляза, че някои от момичетата започват да се свързват с определени мъже, и можеше само да се надява, че няма да съжали, че е включил във войската си жени. Ревността можеше да всее раздор в малката му сила още преди да се е превърнала в сплотен отряд. Но какво друго можеше да направи? Да ги даде на някой собственик на бардак?

Ръката му започваше да го разсейва. Преди две нощи бе свалил отново превръзката, за да измие чукана, и откри, че се е променил. Петте малки бучки плът се бяха издължили и от края на чукана вече израстваше нещо като малка длан. Не приличаше на бебешка длан, а на малко копие на неговата, преди да бъде отсечена. Зачуди се колко ли време ще мине, преди да израсте до пълен размер, ако това изобщо станеше. Предвид чудатия характер на Накор нямаше да се изненада, ако се окажеше, че жрецът си е свършил работата само наполовина.

Към края на втория месец в селското имение Тал вече беше наел ядро от опитни ветерани. Решил беше да наема само най-добрите, както с опит, така и благонадеждни. Искаше да разполага с хора, на които да може да разчита, защото знаеше, че ако нещата в битка тръгнат зле, много от наемниците ще хвърлят оръжията си, вместо да се бият до смърт. Знаеше също така, че ако има мъже, на които да разчита, че ще се бият до края, и другите около тях ще са посмели пред лицето на опасността.

В разгара на лятото, седмица преди празника на Банапис, един от младите бивши роби влетя в къщата и извика:

— Капитане! Конници от север.

Тал стана от масата, където четеше донесения, и излезе навън. От север наистина се приближаваше голям конен отряд, поне двеста души.

— Всички да се приготвят — каза Тал.

Младежът хукна да предаде заповедта. Куинт дойде и застана до Тал.

— Неприятност ли?

— Ако продължат да яздят в строй — не. Ако се развърнат, значи ще ни ударят.

Колоната продължи в строй и най-сетне се открои и водещият ездач. Тал пусна дръжката на сабята си.

— Всичко е наред. Приятели са.

Пристъпи напред и замаха с лявата си ръка. Водачът на колоната пришпори коня си в лек галоп. Беше плещест мъж с дълги провиснали мустаци и крив нос.

— Тал Хокинс!

— Джон Крийд! — отвърна Тал. — Получил си съобщението ми.

Крийд скочи от коня си.

— Естествено. Макар че ми го предаде най-дразнещият дребосък, когото съм срещал, да ти кажа. — Прегърнаха се и Крийд попита: — Какво е станало с ръката ти?

— Дълга история.

— Е, твоят човек каза, че си тук и се опитваш да събереш армия, и че бих могъл да ти доведа няколко по-яки момчета от Севера. Взех двеста от най-добрите, които можах да намеря. — Махна с ръка на хората си да слизат от седлата.

Тал се обърна към своите хора и извика:

— Помогнете им да се погрижат за конете!

Десетина от младите му наемници затичаха и поведоха хората на Крийд към голямото оградено пасище. Тал представи Крийд на Куинт и каза:

— Какво имаше предвид, че пратеникът ми бил дразнещ?

— А бе… едно забавно дребно човече, приличаше почти на монах или жрец, но се оказа демон с картите. Прибра ми почти всичкото злато, преди да си тръгне.

— Накор — въздъхна Тал и поклати глава. — Е, златото е най-малкият от проблемите ми.

— Миналия път плати доста добре, тъй че не ми беше особено трудно да ги събера — каза Крийд. — Надявам се да ти стигнат.

— За начало — да — отвърна Тал, докато влизаха в къщата. — За да приключа с набора, ще ми трябват хиляда, дори две хиляди души.

— Какво си намислил?

— Ще завзема Опардум — заяви Тал. Крийд го зяпна невярващо.

— Не се занимаваш с дреболии, а?

— Дълга история, както ти казах. Ще ти обясня на чашка. Вино? Ейл?

— Което ти е по-наблизо.

Седнаха на масата и Тал донесе бутилка вино. Наля на себе си, на Куинт и на Крийд и заговори:

— Каспар е извън всякакъв контрол и вече две, може би дори три държави са готови да му скочат всеки момент. Когато се случи, смятам аз да нанеса убийствения удар.

— Хм, всичко това добре — измърмори Крийд, след като отпи, — но отмъщението не плаща сметките.

— Същото като миналия път. Плащам, докато чакаме, дял от плячката след боя.

— Това стига — каза Крийд. — Мога да доведа още хора, щом ти трябват.

— Прати вестоносци. Искам ги тук до края на лятото.

— Става.

— Колко души? — попита Куинт.

— Стотина от Инаска. Там съм роден и все още имам някои приятелчета. Други двеста или триста по границите на спорните земи. Мога да ги накарам да се съберат в Портал Оласко и да дойдат тук по море. След като никой там не знае каква ще е предстоящата битка, би трябвало да могат да се прехвърлят без проблем.

— Няма да е зле да посъберем сведения и какво прави Каспар — подхвърли Куинт.

— Имаш ли в района човек, на когото можеш да се довериш? — обърна се Тал към Крийд.

— Ще видя дали ще мога да намеря един стар приятел, Даниел Тоскова. Умен ей ще си държи устата затворена. Ако успея да го известя, ще ми съобщи едно-друго. Обаче май сега е в Далечни предели. Известяването му ще е трудна работа.

— Това го остави на мен — каза Тал. — Мога да пратя съобщения там.

— Та какъв е планът? — попита Крийд.

— Искам поне петстотин меча събрани тук, преди да тръгнем, и бих искал да се свържа с още два-три благонадеждни отряда, които могат да се присъединят за щурма.

— Това си е цял пълен батальон — каза Куинт. — Логистиката ще е истински кошмар, ако останеш на полеви условия повече от седмица-две.

— Не мисля да чакам толкова дълго. Смятам да е не повече от седмица от стъпването ни в Оласко до проникването в цитаделата.

— Как? — попита Крийд.

— Защото знам един достъп към цитаделата, за който дори Каспар не подозира — отвърна Тал.

— Познавам всяка педя от цитаделата и знам всяка врата и проход. Такъв достъп не съществува — заяви Куинт.

— Моите уважения, но грешиш. И ако все още командваше там, изобщо нямаше да проумееш как сме влезли и щурмуваме стените отвътре, в подкрепа на катерещите се по тях отвън.

— Ще трябва да ми кажеш за него — каза Куинт.

— Като му дойде времето. Първо трябва да свърша някои работи. — Тал се обърна към Крийд. — Дай ми списък на наемнически капитани, на които вярваш, и къде мога да ги намеря. Ако успеем да се доберем до тях, ще имаме отговора им до края на седмицата.

— Какво? Ти да не използваш магия?

— Всъщност да. — Тал се обърна към Куинт. — Назначи Джон за втори помощник-командир и започвайте да вкарвате хората му във форма.

— Ти къде ще си? — попита Куинт. Тал се ухили.

— След като приключа с пращането на съобщенията, ще предприема малка разходка.

— Защо? Къде ще ходиш? — попита Крийд.

— Ами нали трябва да започна войната.

Глава 18Заблуждение

Тал чакаше.

Напрежението в кралския двор бе осезаемо. Това, че не става въпрос за обичайна аудиенция, бе очевидно от ротата кралска гвардия, строена покрай стените, и от дузината стрелци с арбалети в галериите от двете страни на залата и над трона.

Крал Риан седеше неподвижно, небрежно облечен, тъй като срещата бе свикана набързо. Вдясно от Тал стоеше мъж с черен халат, който въпреки ниския си ръст излъчваше мощ. Това беше Пъг, легендарният Черен чародей и далечен роднина на кралската фамилия по осиновяване. И също чакаше.

Кралят най-сетне рече:

— Баща ми ме предупреди, че може да се появиш един ден, Пъг. От думите му разбирам, че раздялата ви не е била особено сърдечна.

Пъг се усмихна.

— Меко казано, ваше величество.

— Както ми описа той нещата, ти си отхвърлил предаността си към Островите, отказал си се от наследствените си титли и си му казал нещо не особено ласкателно.

— Отново меко казано, ваше величество. — Пъг помълча за миг, после продължи: — На младини крал Патрик не беше търпеливият и разсъдлив човек, когото познавате от по-късните му години като ваш баща. Имаше буен нрав и беше склонен към прибързани преценки. Действах от алтруистични мотиви. Не желаех да го видя как хвърля Островите във война с Кеш само месеци след като Западното владение бе опустошено от армиите на Изумрудената кралица.

— Да — каза кралят. — Всичко, което каза, е общо взето както съм го чувал. Въпреки това отхвърлянето ти на титлите се приема от някои тук като измяна. Тъй че да оставим този въпрос засега настрана и да минем по същество. Защо си тук? — После посочи Тал. — И защо си довел този убиец в двора?

— Защото Тал Хокинс е младеж, който бе изложен на риск и след това пожертван от херцог Каспар заради лична изгода на самия Каспар. Беше измамен, а след това предаден, и като изкупление той желае да предупреди ваше величество за една сериозна заплаха за Островите. Аз съм тук, за да гарантирам за него и да уверя ваше величество, че онова, което ще ви каже той, е истина.

Тал се поклони непохватно, затруднен донякъде от превръзката, придържаща регенериращата му се ръка. Изправи се и заговори:

— Ваше величество, сигурен съм, че собствените ви агенти ви държат в течение за привидно безкрайните заговори и интриги на Каспар. Както знаете, той стоеше зад смъртта на принцеса Светлана Салматерска и благодарение на нея успя да убеди принца да го признае за свой суверенен владетел.

— Не бях чувал за такова договаряне — каза кралят. Тал махна на един от гвардейците и след това на Паско, който бе дошъл с Пъг от Острова на чародея. Паско връчи на гвардееца един свитък.

— Това е подпечатано копие, придобито с голям риск от архивите на самия Каспар, изреждащо условията на връзката, под която сега съществуват Салматер и Оласко.

Кралят взе документа от гвардееца.

— Откъде знаете, че това е автентично?

— Аз гарантирам за автентичността му, ваше величество — заяви Пъг.

— А как се сдобихте с него? Отговори Тал:

— В двора на Каспар все още има хора, които са съпричастни към бивши жертви на неговата тирания. Ако ваше величество познава барон Висня и барон Столинко от Оласко, би трябвало да знае, че те бяха затворени за известно време с мен по лична заповед на Каспар. Те и други благородници бяха убивани или затваряни заради измислени прегрешения или заради лична облага на други, служещи на Каспар. Тези несправедливо затворени мъже все още имат приятели в двора, приятели, които ще приемат с готовност всякакви условия, евентуално възникнали при предстоящото ни нападение срещу Опардум.

— Възнамерявате да нападнете Опардум? — каза кралят.

— Възхищавам се на прямотата ви, Хокинс. И на храбростта ви. Бихте ли ме осветлили къде точно сте намерили армия, за да я поведете на такава битка?

— Ваше величество, до първата седмица на есента ще разполагам с три хиляди предани войници под мое командване.

— Значителна сила за набег срещу граничен пост или дори за опустошаване на малък гарнизон, но за да завземете Опардум, ще ви трябват… — Погледна към рицар-маршала си сър Лорънс Малкълм, който тихо изрече числото — двадесет хиляди или повече. Атака по море и суша, ако съм прав.

— Озърна се отново към военния си съветник, който кимна.

— Това е вярно, ваше величество, при конвенционална атака. Но моите три хиляди ще щурмуват Опардум в гръб.

Кралят се засмя.

— В гръб? Поправете ме, ако греша, млади сър, но цитаделата на Опардум е плътно прилепена към скален масив и доколкото помня, не съществува никакъв път, за да се излезе над нея.

— Но има път да се влезе в нея, ваше величество. И точно оттам ще щурмува моята армия.

Кралят като че ли започна да губи търпение.

— Добре, великолепно. Желая ви успех във вашето начинание. Някои държави са лоши съседи, но Каспар понякога е голям досадник и няма да пророня и сълза, ако го видя премахнат. Но какво общо има всичко това с Островите?

— Трябва ми отвличаща маневра.

Кралят остана безмълвен цяла минута, след което повтори:

— Трябва ви отвличаща маневра?

— Ваше величество; мога да ви покажа маршрут за подстъп през Южните острови, като се избегне напълно Инаска, и можете да прехвърлите армия, която да застрашава било Опардум, било Портал Оласко. Каспар ще е принуден да остави войници в Портал Оласко, вместо да ги изтегли за поддръжка.

— Или може да прати армии от двата града и да съкруши моите сили между тях!

— Ще е твърде зает, за да рискува, ваше величество.

— Защо?

— Защото кралят на Ролдем ще разполага с флот на котва при Опардум, натоварен с няколко хиляди кешийски воини-псета.

— Кеш! — почти изрева кралят. — Какво общо има Кеш с Каспар?

— Каспар е виновникът за убийството на принц Филип Аранорски.

— Това едва ли е новина, скуайър, след като принцеса Алена е гост тук в Риланон. Изпратихме строга нота на Каспар по този въпрос и очаквам той да ни увери, че докато принцът не навърши пълнолетие, за да заеме трона, там ще управлява регент.

— При цялото ми уважение, ваше величество, това едва ли ще стане. Кралят на Ролдем също разбира това и също така знае, че Каспар премахна Филип, както и че се опита да премахне херцог Родоски, за да се доближи до трона на крал Карол. Каспар възнамерява да стане крал на Ролдем, ваше величество.

— Така изглежда, но не изглежда вероятно.

— Ще стане много вероятно, ако Каспар изпрати армията си към Фаринда и постави десет хиляди души и конница на границата ви, ваше величество. Тогава няма да имате друг избор, освен да изпратите своите сили, за да го пресрещнете там. Междувременно той ще е в Ролдем и ще го короноват.

— А как ще постигне това? С магия ли? Пъг пристъпи напред.

— Точно така, ваше величество. И тъкмо затова трябва да действате съгласувано с нас по този въпрос, защото ако не го направите, съм готов да се обзаложа, че Каспар ще седи на трона на Ролдем до края на тази година, и нещо повече — няма да се задоволи само с това. Ще тръгне отново, първо срещу другите Източни кралства, ще постави на колене Мискалон, Роскалон и останалите като Салматер, ще направи принципати и херцогства васално подчинени на крал Каспар Ролдемски и след това ще тръгне срещу Риланон.

Кралят помълча за миг. После каза:

— Рисувате мрачна картина, господа. Добре, ще ви изслушам още. Ще се срещнете с моя съвет след обяда и ще представите доказателствата си. Но ви предупреждавам: ако не сте убедителни, ще напуснете двореца ми незабавно. Тук и двамата ви смятат за неблагонадеждни, господа, и трябва много да докажете, преди да ви се доверим. Сега ще се погрижат за удобствата ви и ще се срещнем отново следобед.

Пъг, Тал и Паско се поклониха и напуснаха. В коридора Тал се обърна към Пъг.

— И тъй, това бе първата стъпка. Пъг въздъхна.

— С още много стъпки занапред.

Последваха пажа, изпратен да ги отведе до покоите за гости, където да хапнат и да се освежат преди следобедната среща с краля и неговия съвет.

В стаята намериха голяма маса с подредени на нея ястия и освежителни напитки и два големи дивана, на които да дремнат, ако пожелаят. Един слуга чакаше да изпълни всяко тяхно желание, но Пъг се обърна към него и рече:

— Остави ни сами.

Слугата се поклони и излезе. Пъг затвори очи, размаха ръце и заяви:

— Предпазени сме от подслушване с магия. — Обърна се към Паско. — Изчакай ни пред вратата и виж да не би да ни подслушват с по-обичайни средства. — Паско кимна и също излезе.

Тал си наля вино и погледна Пъг въпросително.

— По-добре вода — отвърна Пъг.

Тал му наля вода, подаде му я и вдигна виното в лявата си ръка. Сви малките пръсти на дясната под превръзките и за пореден път се удиви на приложената магия. Всяко движение наболяваше, но в същото време бе възхитително, че истинското усещане се е върнало. Знаеше, че болката ще заглъхне. Накор го беше уверил, че с времето ще намалее, а упражненията щяха да ускорят изцеряването. Знаеше едно: когато се изправеше срещу Каспар, сабята щеше да е в дясната му ръка.

— Е, все пак се започна — каза Тал.

— Да — отвърна чародеят. — До края на този ден ще имаме подкрепата на Островите.

Тал седна на един стол и вдигна краката си на друг. Пъг седна на единия диван. Тал попита:

— Има ли поне зрънце истина в това, което казахме на краля?

— Истината е относително понятие, както съм се научил през годините.

— Ще имам ли поне смътна представа какво всъщност се разиграва тук?

— Не знам дали някой от нас изобщо има представа или е в състояние напълно да разбере какво точно става. — Помълча за миг и добави: — Ти преживя много, Тал. Нямаш още трийсет години, а изтърпя повече от повечето хора за цели два живота. Когато всичко свърши, ако оцелеем, ще ти кажа всичко, което мога.

— Ако оцелеем?

— Планът ти звучи гениално на повърхността, но тук са намесени сили, по-могъщи от теб и Каспар, или дори от Конклава и Лесо Варен. Конклавът ще изпълни своята част от защитата ти от силата на Варен. Ако сме прави в предположенията си какво всъщност се опитва да направи той, то повечето му енергия ще е насочена натам, а ако е така, ще се окаже уязвим. Въпреки това той ще е най-опасният играч, защото макар да не му отстъпвам по мощ, той няма скрупули и изобщо няма да се замисли да унищожи всичко около себе си, вместо да се изправи пред поражение.

— Изпълваш ме с оптимизъм — каза Тал. Пъг се засмя.

— Всичко това е риск. Но пък целият живот е риск.

— Вярно — рече Тал и отпи от виното си. — И тъй, след като убедим крал Риан, какво следва?

Пъг се усмихна.

— Следва трудната част. Убеждаването на крал Карол и посланика на Кеш.

Тал поклати глава.

— В такъв случай ще е по-добре да говориш бързо, защото съм обречен на смърт, ако кракът ми стъпи отново на земята на Ролдем.

— Добре, ще говоря бързо. Много бързо — каза Пъг.

Тал се отпусна на стола и заслуша. Знаеше, че планът е дързък, безразсъден, налудничав дори, но бе единствената им надежда за решителна и внезапна победа над Каспар.

Но перспективата най-сетне да унищожи Оласко, кой знае защо, не го изпълваше с остро нетърпение. Вместо това изпитваше празнота. Отпи от виното.

На кея чакаше делегация официални лица, както и почетна гвардия. Щом мостчето се спусна, официалните лица пристъпиха напред, готови да посрещнат необявен кралски гост, защото на главната мачта на кораба флагът на кралския дом възвестяваше на света, че на борда има член на владетелската фамилия на Островното кралство.

Вместо пищно облечен благородник обаче по мостчето заслиза нисък мъж в тъмен халат, следван от един твърде известен на много от присъстващите млад мъж, понесъл на рамо проста платнена пътна торба.

Канцлерът пристъпи напред.

— Какво означава това? — Посочи Тал и каза: — Арестувайте го.

Пъг вдигна ръка.

— Този мъж е под закрилата на краля на Островите и е член на тази делегация.

— А вие кой сте, сър? Пъг заяви:

— Аз съм Пъг, известен на някои като Черния чародей, и представлявам крал Риан.

— Но на мачтата се вее кралското знаме! Пъг каза:

— С известно смущение признавам, че аз убедих краля да позволи това, въпреки че съм член на кралската фамилия по осиновяване, и то далечен. Името ми е записано в архивите на дома Кондуин. Осиновен бях от херцог Боррик, прадядо на крал Риан.

Канцлерът беше напълно объркан.

— Вашите акредитиви, сър?

Пъг му връчи пачка документи, всички написани набързо, но с внимание към детайла, от писарите на служба при крал Риан. Бяха подпечатани с подходящите печати и определяха херцог Пъг от Звезден пристан и скуайър Талвин Хокинс като извънредни посланици в двора на крал Карол и двора на императора на Велики Кеш, като се изтъкваше, че двамата пратеници са натоварени с големи пълномощия да обвържат Островите с каквито и да било споразумения.

— Всичко това изглежда редовно… ваша милост. — каза канцлерът и добави, втренчил мрачен поглед в Тал: — Моля, елате с мен, господа.

Щом се приближиха до каляската, Тал хвърли торбата си на кочияша и последва Пъг вътре. Канцлерът влезе след тях с думите:

— Багажът ви ще бъде донесен в двореца.

— Аз току-що предадох багажа ни, сър — отвърна Тал. — Значи няма да се задържите задълго, сър?

Тал се ухили.

— Ако се задържим повече от два дни, ще се изненадам. Канцлерът погледна Пъг и рече:

— Извинете ме за откровеността, сър. — После кимна към Тал: — Но ако скуайърът напусне този остров жив, ще се изненадам аз.

Тал само сви рамене.

— Ще оставим кралят да реши това.

През останалата част от пътя до двореца се возиха в тишина.

Херцог Родоски едва сдържаше гнева си. Кралят бе изслушал всичко, което имаше да каже Пъг, а след това, също като крал Риан, бе настоял за пълно представяне пред частния му съвет и посланика на Велики Кеш. Херцогът почти извади сабята си на влизане в залата, когато видя Тал.

— Ще се държите прилично, сър! — заповяда кралят. — Тези мъже са тук под флага на Островите и ще се отнесем с тях с подобаващата се дипломатическа вежливост.

Херцогът отвърна високо:

— Каквото и да кажат, ще е лъжа, братовчеде!

— Седнете, сър! — изрева кралят.

Херцог Родоски се подчини, но подозрителността му си остана неприкрита.

Пъг изчака кралят да въдвори ред сред съветниците си. После думата взе канцлерът:

— Ваше величество, благородни господа, този… странно облечен господин е Пъг, херцог на Звезден пристан и роднина на крал Риан. Помолих го да повтори пред вас онова, което ми каза по-рано днес. Ваша милост?

Пъг се изправи и заговори:

— Първо, бих искал да изясня, че титлата херцог е само форма на учтивост; отхвърлих поданичеството си към Островите още когато бащата на Риан, Патрик, беше принц на Крондор. Роднина съм на краля, но много далечен.

— Второ, предупреждавам ви, че онова, което се каня да ви кажа, ще изпъне доверието ви до границите. Ще чуете неща, които ще ви накарат да се чудите дали не съм лишен от разум, но ще ви кажа още сега, господа, че съм напълно разумен и онова, което предстои да ви кажа, не е плод на диво въображение. Сигурен съм, че в архивите ви ще се намерят някои донесения, събрани от вашите агенти по време на управлението на Родрик Четвърти — продължи Пъг. — Фактът за Войната на разлома и нашествието на цураните в нашия свят е неоспорим. Той е исторически факт, но зад този факт лежи нещо далеч по-невероятно от онова, което се знае.

— Войната бе резултат от манипулация с невероятен мащаб, която изправи два свята един срещу друг и то само с една-единствена цел: използването на древен артефакт, скрит под град Сетанон, артефакт, известен като Камъка на живота. — Пъг погледна крал Карол. — Бих се изненадал неимоверно, ако нещо от това е записано в архивите ви, ваше величество. От онези, които оцеляха след битката за Сетанон, когато армиите на Братството на Тъмния път тръгна в поход на юг под знамето на лъжепророка Мурмандамус, единствените живи същества, които знаехме истината, бяхме моя милост, Томас — консортът на кралицата на елфите Агларана, принц Арута и покойният крал Луам. Плюс двама цурански магьосници, вече отдавна починали.

— Още на два пъти Камъкът на живота бе застрашен, първо от Делекан, моределски главатар, а след това от армиите на Изумрудената кралица — добави Пъг.

— Какво представлява този Камък на живота? — попита Родоски. — С какво е толкова важен, че да се водят войни за него?

— Той е древно творение, създаден е от раса, живяла на този свят преди идването на човека, валхеру, и се предполагаше, че е оръжие, което може да се използва срещу боговете. Мурмандамус, Делекан и Изумрудената кралица, всички те желаеха да властват над света.

— Да не би да твърдите, че Каспар Оласко ще завладее този Камък на живота? — попита крал Карол.

— Не — отвърна Пъг. — Камъкът беше… унищожен преди много години. Вече не представлява заплаха. — Реши, че ще е по-добре да не им обяснява, че камъкът е използван от сина на Томас, Калис, за да освободи побраните в него жизнени есенции, което бе помогнало отчасти да се възстанови древното равновесие между добро и зло.

Кешийският посланик заяви:

— Убеден съм, че разполагаме с упоменавания за това в нашите архиви, ваша милост.

Пъг се усмихна.

— Несъмнено. В първата битка за Сетанон участваха воините-псета под командването на Хазара-хан. Не вярвам да е пропуснал да докладва всичко, което е видял.

— Трудно ми е да повярвам, че сте били там и сте го познавали — каза посланикът. — Та това е било преди столетие.

— Младолик съм — отвърна сухо Пъг. — Но да се върнем към същината на дискусията. Каспар Оласко сее хаос в района вече от десет години, включително с убийството на принцесата на Салматер и принца на Аранор, както и с подготвяните убийства на всеки член на кралския дом на Ролдем.

Херцогът не можа да се сдържи и посочи обвинително Тал.

— А този там беше главният изпълнител. Той уби Светлана Салматерска и щеше да се замеси и в моето убийство.

Пъг сви рамене.

— Опит, който лесно избегнахте, ваша светлост, което ме довежда до следния въпрос. Амбициите на Каспар са голи и неприкрити. На него като че ли му е все едно, че светът ще разбере желанията му да седне на трона на Ролдем. И може би на Островите също така, някой ден. Но Каспар не е глупав човек, тъй че трябва да се запитате: защо е тази натрапчиво очебийна поредица ходове? Защо трябва да проявява такова безгрижие и да не прикрива амбициите си, и защо е това негово пренебрежение към вашата реакция на ходовете му?

Тал бе готов да се закълне, че дори ядосаният херцог е заинтригуван от въпроса.

— Отговорът — продължи Пъг — е причината крал Карол да упражни договора за взаимна защита, който има с Велики Кеш. Посланикът трябва да убеди императора да призове на север своите гарнизони на източната морска граница на империята, и то бързо. Ролдемската флота трябва да отиде в онези пристанища и да транспортира войниците при Опардум. Крал Риан пък ще изпрати армия, която да застраши Портал Оласко, а скуайър Хокинс ще вкара военна сила в самата цитадела. Всичко това трябва да се извърши, преди да е дошла зимата, защото Каспар се подготвя да направи същинския си ход в нощта на Средизимие. В цитаделата на Опардум, в едно крило на сградата, където биват допускани малцина, пребивава един мъж, Лесо Варен. Той е маг с голяма мощ в черните изкуства. Служи на сили на злото и хаоса, които се стремят да унищожат всякакви закони и съглашения, традиции и обществени договори, всичко, което прави хората законопослушни и мирни. Едва ли бих могъл да наблегна достатъчно силно на възгледа, който трябва да приемете, че тези сили далече надхвърлят обичайната ви представа, съдържана в понятията за добро и зло. Вие сте разумни хора, но смятам, че е невъзможно да си представите степента на ужас, която очаква този свят в случай, че този човек, Лесо Варен, не бъде спрян.

— Значи ви трябват всички източни гарнизони на Кеш и ролдемската флота, за да унищожите този единствен човек? — попита кешийският посланик.

— Накратко, да — отвърна Пъг. Кралят заговори:

— Докато чакахме за съвета, прегледахме нашите архиви, свързани с вас, херцог Пъг. Ако може да се вярва на това, което прочетох, то вие самият сте магьосник с огромна мощ. Дори само възрастта ви ми дава повод да мисля, че тези доклади са достоверни. Но след като е така, защо не издирихте и не унищожихте сам този Лесо Варен?

Пъг се усмихна, но в усмивката му се долавяше болка.

— Изправял съм се срещу този човек и преди, ваше величество. Междувременно той е използвал различни имена, но разпознавам вонята на черната му магия така, както вие познавате скункса по миризмата му. Не е никак лесен за убиване. Повярвайте ми, когато твърдя, че съм се опитвал. — Гласът му стана тих, а погледът умислен. — Веднъж… помислих си, че е мъртъв, но очевидно съм сгрешил.

— Е — каза херцог Родоски. — Обрисувахте ни мрачна картина за силите на този човек и ни разказахте история за нещо опасно, което е било унищожено преди години. Бихте ли свързали двете неща така, че да ги разберем.

Пъг отвърна:

— Моето убеждение е, че Лесо Варен създава друг Камък на живота. И че се кани да го използва в най-тъмната нощ на годината, нощта на Средизимие.

Кралят се сепна.

— Друг Камък на живота? А какво точно може да прави това?

— Ваше величество, това е нещо, което може да се приложи по всевъзможни начини, някои от които за добро, в подходящи ръце. Но съм готов да заложа живота си и живота на всички, които обичам, че в ръцете на Варен ще се използва за зло.

— Един нов Камък на живота ще му позволи да поведе война в мащаби, невиждани от времето на нашествието на армията на Изумрудената кралица. — Това беше донякъде отклоняване, тъй като само шепа хора тук знаеха истината: че Изумрудената кралица беше убита и подменена от предрешен като нея демон. Тази подробност щеше само да обърка членовете на кралския двор. След кратка пауза Пъг продължи: — С всяка смърт в близост до него Камъкът на живота става все по-мощен. Все едно е кои загиват или на чия страна се борят. Ако Варен стои близо до авангарда на армията на Каспар, той ще стане по-могъщ в края на битката, отколкото е бил в началото. И всяка битка ще му дава все повече сила. И накрая ще държи в ръцете си оръжие, което ще му осигури силата да властва над света и дори повече: силата да се опълчи на самите богове. Тогава войната ще се разрази в небесата и самата земна твърд под нозете ни ще стане на въглен и пепел.

— Трудно ми е да повярвам в това — каза кралят.

Пъг махна с ръка и Паско пристъпи напред, носеше куп древни документи.

— Тези са от архивите на Риланон. Крал Риан ми разреши да ги взема. С настоящото ви връчвам всички официални документи по случая, включително един, написан от ръката на самия принц Арута, и няколко от самия мен, които описват всичко казано от мен досега, или поне всичко, което се знае от времето на Войната на разлома. Също така има донесения от Войната на студенокръвните, включително доклад, съставен от Ерик фон Даркмоор. Всеки от тях е автентичен и заверен от кралските архивисти. Това е. Казах ви всичко, което знаем.

— Кой ще плати цената на това? — запита посланикът на Кеш. — Не само в злато, но и в страдания и погубен живот?

— Ваше благородие — отвърна Пъг, — ще ви направя същото предложение, което направих и на крал Риан. Ще подпиша цената на вашите усилия. Злато мога да намеря. Но осигуряването на храбри мъже, готови да рискуват всичко, за да освободят света от едно предстоящо зло, което никой не може дори да си представи… това е извън силите ми.

— Почитаеми господа, ваше величество, ако не действаме веднага, в нощта на Средизимие този свят ще започне да пропада в невъобразим мрак. Трябва да вземете това решение, ако не за себе си, то за вашите деца и за децата, които те някой ден ще родят — свърши Пъг.

И ги погледна един по един и Тал усети онова настръхване, което бе започнал да свързва с прилагането на магия. Знаеше, че това, което прави Пъг, е подмолно, тъй като всичко по-открито можеше да предизвика ответен удар. Чародеят използваше магия, за да ги успокои, да ги накара да приемат с лекота предстоящото решение и да забравят подозренията си. Кралят каза:

— Господа, ако благоволите да се оттеглите в покоите си, ще обсъдим проблема по-късно. — Погледна купчината документи, които беше донесъл Паско, и добави: — Ще ни отнеме време, докато ги изчетем. Ще поръчам да донесат вечеря в покоите ви и ще подновим срещата си утре сутринта.

Пъг, Тал и Паско се поклониха и излязоха от кралската зала. Един паж ги придружи до скромните им покои и щом останаха сами, Тал каза на Паско:

— Не са хубави като стаите, които ми дадоха, когато се бих за титлата в Двора на майсторите.

— Тогава ви харесваха повече — отвърна Паско. — Все още не бяхте опитвали да убиете някого от кралската фамилия.

На вратата се почука и Пъг махна на Паско да отвори. Влязоха слуги с подноси с ястия и вино. След като излязоха, Пъг каза:

— Мисля, че ще ги убедим, но може да ни отнеме доста време.

Тал въздъхна. Гореше от нетърпение да се върне при наемниците си. Вярваше на Джон Крийд и въпреки желанието си да отмъсти за своя народ, бе започнал да вярва и на Куинт. Но все пак това неговото си беше наемническа войска и във всеки момент можеха да избухнат неприятности.

Така че попита Пъг:

— И след това какво?

— След това чакаме — отвърна Пъг. — Най-трудното от всичко.

— Ще уредя баня за вас, господа, докато си хапвате, и ще поговоря с персонала да донесат вечерята рано.

Пъг стана.

— Не и за мен. Аз ще вечерям с жена ми и ще се върна преди разсъмване. — Махна с ръка и изчезна.

Тал погледна Паско и каза:

— Също като Магнус. Мразя, когато го правят това. Паско кимна.

Глава 19Нападение

Вятърът режеше като нож.

Тал седеше свит под дебелото си наметало и стискаше с дясната си ръка топка. Беше му я дал Накор. Беше направена от някаква странна черна материя, не подскачаше добре и беше тежка, но поддаваше точно толкова, че да предизвика от него сериозно усилие. Постоянната болка вече бе заглъхнала до леко жегване или сърбеж от време на време.

Но ръката му вече бе възстановена напълно и от месец той се упражняваше със сабята. Отначало можеше да я държи за не повече от няколко минути и понякога болката почти го разплакваше, но той упорстваше. Сега почти не я усещаше, освен когато не спреше, за да помисли за нея. А в момента бе твърде зает с мисълта за ставащото пред него, за да мисли за ръката си.

Три хиляди наемници яздеха по тясната пътека към платото в колона по един. Щом излизаха на равното, спираха за почивка, но без да палят огън. Бяха на мили от цитаделата, но Тал не искаше да рискува със стотици огньове. Макар вниманието на Каспар да бе насочено към флотата на котва пред пристанището му и към армията, подхождаща от изток покрай реката, димът щеше да се разнесе на цели мили.

Армията на Островите трябваше вече да е стигнала до крайния си пункт. Тал бе убедил крал Риан, че може да я придвижи с лодки по маршрута, проучен от агентите на Салматер, след това да я стовари на северния бряг на реката и така да разположи сила от пет хиляди души между Портал Оласко и Опардум.

Измъчваше го огромно нетърпение, тъй като знаеше, че вече е близо до окончателното уреждане на сметките си с Каспар. И ужасно му се искаше Конклавът да може да приложи чародейните си изкуства, за да прехвърли с магия армията му в пещерите, вместо да се налага да чака инженерите да построят нов мост през дъното на клисурата. Но знаеше, че това е невъзможно. Пъг го бе предупредил, че Лесо Варен ще засече всякакво заклинание на мили от цитаделата. До последния миг щурмът трябваше да е конвенционален, защото преждевременното предупреждаване щеше да ги обрече на провал. Дори Каспар да бъдеше пленен, истинската цел беше Варен и той не трябваше да се измъкне. Макар да искаше смъртта на Каспар, Тал знаеше, че първата му цел са покоите на мага, защото там щеше да намери преградите, които предпазваха чародея от Пъг и другите, и той трябваше да ги унищожи, преди Варен да го е убил, иначе всичко щеше да се провали. Каспар щеше да оцелее, черната магия на Лесо Варен щеше да се развихри безпрепятствено и целият живот на Тал щеше да се окаже напразен и безсмислен.

Беше изпратил двама от съгледвачите си напред с инженерите. Дал им беше ясни указания. След като вдигнеха моста, трябваше да се изкачат по пътеката и да изчакат в първата голяма пещерна галерия, откъдето Тал щеше да поведе войниците през лабиринта от тунели, отвеждащи към единствената пещера, достатъчно голяма, за да побере силите му. Оттам оставаше само къс преход до изоставеното мазе, от което щяха да нахлуят в цитаделата.

Тал гледаше нижещата се покрай него войска. Тя бе смесица от ветерани, събрани от Джон Крийд, и новобранци от селата край Калеш’каар, млади мъже и няколко жени, които бяха решили, че за тях няма бъдеще в Стегата на Бердак. Тал беше обещал на всички, че след войната ще им се разреши да се заселят в Оласко… стига да победяха, разбира се. Изгледа как се качи и последният войник, след това товарните коне докараха обоза и щом отминаха и те, Тал подкара към най-предния бивак.

Куинт Хавревулен, Джон Крийд и бароните Висня и Столинко го очакваха. Прехвърляли бяха бойния план сто пъти, но Тал все пак каза:

— Още веднъж. Докладвай.

— Сигнали от разузнавачите ни в тила показват, че всичко е чисто и никой не подозира, че сме тук — каза Куинт.

— Всеки си знае работата, Тал — заяви Крийд.

— В характера ми е да се притеснявам в момент като този.

— Когато кешийците извършат десанта, ще открият, че ключови отбранителни постове са изоставени или че заповедите са объркани — каза Висня. — Имаме приятели, които ще се погрижат защитата на външния град да се окаже в най-добрия случай символична.

Столинко взе думата:

— Тя бездруго никога не е била кой знае какво. Утре до залез-слънце силите на Каспар или ще се оттеглят изцяло в града, или вече ще са зад стените на цитаделата.

Тал кимна. Щеше да им е нужно цяло денонощие, докато стигнат основите на цитаделата и тунелите.

— Значи призори след два дни превземаме цитаделата.

Нещо все пак го притесняваше. Знаеше, че е за предпочитане да изведе всичките си хора на позиция, преди да щурмува цитаделата отвътре. Но в пещерите и мазетата просто нямаше достатъчно място за това. Налагаше се да поведе двеста души по едно от стълбищата и да се надява, че ще стигнат до горната площадка, преди да прозвучи сигналът за тревога, и че ще може да задържи ключовия коридор достатъчно дълго, за да позволи на останалите сили да започнат да изпълват цитаделата.

Но ако той и авангардът му бъдеха заклещени на това стълбище, дори отделение от само шестима души с мечове и арбалети можеше да ги задържи там цяла седмица.

Тал седна, свали ръкавицата на дясната си ръка и почна да я свива.

— Ако не ти бях видял чукана, нямаше да повярвам, че ръката ти е била отсечена — каза Куинт.

Загледан в пръстите си, Тал отвърна:

— Полезно е да си имаш приятели, които знаят разни „хитрини“.

— Е — измърмори кисело Столинко, — надявам се да разполагаш с още „хитрини“ за следващите два дни.

— Според това, което ни каза Тал, не мисля, че ще ни трябват хитрини — рече Джон Крийд. — Това си е пряк двубой: който има по-силна воля, печели.

Никой не каза нищо.

Промъкваха се през тунелите цели четири часа. Всеки десети от войниците носеше запалена факла. Способността на Тал да помни всяка подробност по маршрута след над четири години от последното си посещение тук им спести време и жертви, защото районът бе осеян с измамни пропади и задънени проходи.

По това време на годината пещерите бяха сухи. Лишеят в по-долните отстъпи на гранитни стени и прашни подове, щом се изкачиха към повърхността. Миришеше на плесен.

Тал спря в последната по-голяма галерия, махна на една от младите жени от освободените роби и й каза:

— Предай назад. Отдъхваме за час. Аз ще отида да разузная. Тя се обърна и предаде заповедта, а Тал взе една факла и изчезна в тунела.

Всичко беше както го помнеше и той бързо намери пътя до изоставената преди много време складова зона. Единствените отпечатъци в прахта на пода бяха неговите, вече станали едва различими след четири години.

В другия край на пещерата имаше врата и Тал я огледа внимателно, преди да я отвори само колкото да се промуши.

Влезе в пусто помещение. Вече се намираше в самата цитадела. Три от стените бяха издялани в скалата, но отсрещната бе от зидани камъни и в нея имаше врата. Той я отвори и надникна в пустия коридор.

Мина бързо по него и стигна до последната врата, която щеше да отвори, защото зад нея бе онази част от укреплението, която можеше да използва: складово помещение със стълбище, по което се стигаше в ядрото на цитаделата. Това бе най-отдалеченият от кухнята склад и макар да се използваше рядко, понякога тук слизаха слуги, за да вземат сол от големите бъчви, наредени покрай стените. Тал извади един червен парцал и пирон и закова парцала на вратата.

После тръгна обратно. Ковеше парцали на всяка врата, през която щяха да преминат силите му.

На едно разклонение закова два парцала: един червен и един син. След това продължи в друга посока и след час втора пътека беше маркирана със синьо.

Преди да се върне при чакащия го авангард на армията му, трябваше да набележи три маршрута. Джон Крийд щеше да поведе хората си по жълтата пътека и да излезе в парадния двор през една слугинска портичка. Неговата задача бе да щурмува стената отвътре, в подкрепа на кешийските воини, щурмуващи откъм града.

Куинт Хавревулен щеше да води втората колона по синята пътека право към оръжейната, за да атакува ядрото на силите в цитаделата. Най-вероятно щеше да се окаже първият от тримата, който да се изправи срещу главните сили на войската на Каспар.

Задачата на Тал бе най-опасната, защото той щеше да води нападението по червената пътека към покоите на Лесо Варен. Знаеше, че това може да доведе до бърза и кървава смърт. Беше се колебал за този избор, но не можеше да заповяда на никой от съратниците си да направи това. Освен това като че ли вече му беше все едно. Изпитваше само вътрешен хлад. Години наред бе очаквал деня, в който ще съкруши Каспар и ще му даде да разбере защо го унищожава. Мисълта за мъст над враговете му обаче вече не му носеше утеха. Всъщност изпитваше точно обратното. Възмездието бе започнало да губи привлекателността си след смъртта на Гарвана.

Годините, преживени в очакване на този момент, сега изглеждаха някак похабени. В краткото време, преди да се посвети изцяло на този залог всичко или нищо, повече от всичко на света му се искаше просто да се махне. Мислеше си за всичко, което бе изгубил, всичко, което безразсъдно бе изоставил в миналото заради решимостта си да накаже Каспар.

Сега се чудеше каква полза ще има от това? Защото смъртта на Каспар нямаше да му върне баща му, Зов на лос призори, нито майка му, Шепот на нощния вятър. Брат му, Ръка на слънцето, и малката му сестра Милиана щяха да си останат мъртви. Щеше да може да чува отново смеха на своя дядо, Смях в очите му, само в спомените си. Нищо нямаше да се промени. Никой селяк край Крондор нямаше изведнъж да се надигне в почуда и да промълви: „Една злина бе наказана“. Никой ботушар в Ролдем нямаше да вдигне глава от пейката си и да рече: „Един народ бе отмъстен“.

Ако можеше само с мисъл да заличи Каспар, с радост щеше да обърне гръб на предстоящата касапница. Стотици, навярно хиляди мъже и жени щяха да загинат и едва ли и един от хиляда щеше да има и най-смътна представа защо свършва животът им. Никой от тях нямаше да разбере, че загиват, защото едно момче е преживяло унищожението на своя народ и защото един амбициозен човек е сключил договор със зъл магьосник.

Тал въздъхна. Колкото и да се опитваше, не можеше да мрази Каспар или Куинт повече, отколкото можеше да мрази мечка затова, че се държи като мечка. Бяха просто същества, подвластни на своята природа. При Каспар означаваше, че е болен от амбиция и лишен от скрупули. При Куинт то означаваше, че изпълнява заповеди сляпо и прави каквото му се каже, все едно колко отблъскващи и лишени от морал ще се окажат тези заповеди.

Но ето, че Тал сега се възползваше от характера на един от тези мъже, за да унищожи другия. И иронията в това съвсем не му беше забавна.

Върна се при хората си и завари всичките си офицери най-отпред.

— Готови сме — каза Куинт. — Сега какво? Тал седна и каза:

— Сега чакаме.

Мазето беше празно и Тал махна на хората си да го последват до другия край. Отвори вратата с рязък тласък и в далечината се чу смътен шум — екът от гласовете на мъже и жени в цитаделата, затичали по разните указани им места по време на боя. Войниците заемаха постовете си на бойниците, а слугите бързаха да приготвят всичко необходимо за удържане на щурма: храна, одеяла, вода, пясък за потушаване на пожари и превръзки и мехлеми за ранените.

Тал даде знак и първата група се заизкачва по тясното стълбище. Десетима тръгнаха надясно и десетима — наляво. Заповядано им беше бързо да стигнат до двата края на коридора и да чакат там, докато не се събере целият отряд.

След като и петдесетимата заеха позиция, Тал подаде сигнал. Всяка част имаше своя задача: да намери определено място в долната част на цитаделата и да го задържи. Щяха да барикадират пресичащите се коридори — с маси, столове и всичко, което намерят, — след което да задържат тези позиции с помощта на лъкове и арбалети, докато Тал стигне до своята цел. Тоест щяха да бранят фланговете на бойците, отиващи в леговището на мага.

Тал даде знак на хората зад себе си да се движат колкото може по-безшумно. Беше подбрал двадесет и петима от най-коравите си мъже, водени от грамадния убиец Мастерсън, който все още носеше тежката брадва, взета от Крепостта на отчаянието.

Тал зави на ъгъла и тръгна по късия коридор, после нагоре по стълбището. Стигна до стъпала, отвеждащи обратно надолу; други две стълбища продължаваха нагоре от двете страни. Отрядите след неговия щяха да тръгнат по тях със заповед да нападнат всякакви части от хората на Каспар, на които се натъкнат. Тал поведе своите двадесет и пет по стълбището към покоите на Лесо Варен.

Забърза по коридора, отвеждащ към първата стая на чародея, и щом наближи вратата, усети как настръхва. Спря и извика:

— Назад!

Мъжете зад него се поколебаха за миг, после заотстъпваха, и в същия миг непоносимо силен писък раздра въздуха. Някои от бойците си запушиха ушите с ръце и завиха от болка. Тал, който бе най-близо до вратата, изтърпя най-тежкото и буквално бе отблъснат назад.

Но писъкът спря и Тал тръсна глава и безмълвно даде знак на Мастерсън да разбие вратата. Мастерсън кимна. Намръщи се и се засили.

Ако Варен беше очаквал, че Тал и хората му са избягали или че ще стоят зашеметени в коридора, беше сгрешил. Огромната брадва на Мастерсън се стовари върху резето и го пръсна на трески. С един ритник изкърти пантите и вратата рухна навътре.

Двадесет и пет души нахлуха в стаята. Магьосникът стоеше в другия край, сам. Изглеждаше по-скоро подразнен, отколкото уплашен, и единственото, което каза, бе:

— Това вече наистина е прекалено.

После махна с ръка и изведнъж Тал бе залят от непоносима болка. Олюля се и сабята изпадна от пръстите му. Мъжете около него се превиха и заповръщаха.

Единствено Мастерсън успя да се задържи прав и макар да се олюляваше, продължи напред. Като видя, че грамадният боец по някакъв начин устоява на магията му, Варен въздъхна, вече изгубил търпение, вдигна нещо, което приличаше на тънка пръчка от тъмно дърво, насочи го към размахващия брадвата гигант и изрече някакви думи.

Пламъци обкръжиха главата и раменете на Мастерсън и той зави от болка и изпусна брадвата. Смъкна се на колене и запляска безпомощно пламъците, които придобиха злокобно зелен цвят и изпълниха стаята с мазен дим и с вонята на горяща плът.

Тал с усилие запълзя напред, въпреки че всеки мускул по тялото му се опитваше да се свие в спазъм. Не можеше да накара пръстите си да се стегнат около дръжката на сабята, която лежеше на пода до разтворената му длан. С последно усилие на волята си успя да извади камата си от колана, сбра цялата си останала сила и я запокити към магьосника.

Камата полетя точно… но спря на половин педя пред Варен и издрънча на пода, все едно се беше ударила в невидима стена. Магьосникът пристъпи напред, застана до Тал и го изгледа отгоре.

— Талвин Хокинс, нали? Изненадан съм — заговори кротко, но достатъчно високо, та гласът му да надделее над стоновете и плача на мъжете в помещението. Погледна дясната ръка на Тал и рече: — Мислех, че това са ти го отсекли. — Въздъхна. — Това е проблемът с хората на Каспар. Просто не можеш да разчиташ на тях за детайлите. Първо, ти трябваше да умреш в Саладор, но не намери благоприличие да го направиш. След това най-неочаквано се озоваваш тук с войска… всичко това е много досадно, Талвин! — Магът се огледа. — Ако Каспар не може да задържи този свой град, ще трябва да се задвижа аз… отново! Това наистина е безобразие. — Наведе се толкова, че лицето му се озова само на половин педя от Тал, докато младият мъже се мъчеше да седне, отказваше да рухне на пода. — Доста упорито момче си — каза Варен, бутна го съвсем леко и Тал падна по очи.

— Не допускам, че всичко това е по твоя вина. В края на краищата не можеш просто така да свирнеш и цяла кешийска армия да ти дойде на крака… да не говорим за онази пасмина от Островите долу при реката. Много ми се ще да узная как успя да убедиш Риан и Карол да се съгласят на каквото и да било, но времето ми е ограничено, тъй че няма да си го губя в празни приказки. — Лесо Варен отиде да погледне през прозореца. — Хм, това не изглежда добре. Кешийците на стената и отряд мъже, които са ми непознати, отварят портата към двора. Това просто няма да стане.

Отвори прозореца и насочи пръчката си навън. Тал усети как отпрати магията си към хората долу. Но забеляза, че всеки път, когато Варен го прави, болката, която изпитва, леко намалява. Зрението вече не застрашаваше да му измени и можеше да се движи, макар и с усилие.

След няколко мига изливане на ужасяващ огън по хората долу Варен отново се обърна към него:

— Е, колкото и забавно да беше всичко това, вече е време да умреш. — Остави пръчката си и извади камал.

Мъжете на Крийд се озоваха на стените, преди защитниците на Оласко да разберат, че са нападнати откъм тила. Кешийците бяха преминали през града като прериен огън лете и оласконските войници, които не бяха получили заповед да се оттеглят в ред, се втурнаха през портата в бяг.

Хората по стените, досега обърнали погледи към кешийските воини-псета, понесли стълби и обсадни костенурки, изведнъж се оказаха обкръжени от врагове по бойниците. Стрелците, които трябваше да засипят с дъжд от смъртоносни стрели кешийците, вече трябваше да се борят в ръкопашен бой с въоръжените нашественици.

Крийд се огледа и кимна доволно, щом хвърковатият му отряд стигна до портата, надви пазещото я отделение и започна да я отваря, за да пусне връхлитащите отвън кешийци.

Точно в този миг взривът удари вдясно от портата и от двете й страни се разлетяха хора. Втори, след него трети взрив от енергия накара други да потърсят укритие или просто да се обърнат и да побягнат. Крийд вдигна глава и видя някакъв мъж в халат да гледа отгоре.

Каквото и да си въобразяваше, че прави магьосникът, само създаде още по-голямо объркване, което помогна на нахлулите. Крийд зарева заповеди на отряда си да отвори вратата и щом я видя зейнала, разбра, че тази част от битката ще приключи след по-малко от половин час. Започна да насочва войниците, които продължаваха да прииждат от тунелите, към портите в основата на цитаделата. Щурмът бе толкова бърз, че те все още зееха отворени. Можеше да изпрати своите воини в подкрепа на Куинт и Тал.

Погледна пак нагоре към цитаделата и се зачуди как ли върви битката там. След като кешийците бяха нахлули отсам стените, тя всъщност беше решена. Армията на Каспар щеше да бъде разбита. Крийд поздрави наум Тал за гениалността му; надяваше се, че младежът ще доживее достатъчно, за да види победата.

Кешийските войници нахлуха през зейналата порта и Крийд махна на командира на щурмовите им сили и изрева:

— Вече сме вътре! Стълбите там и ето там — посочи две места, — и ще ги смажем от две страни.

Капитанът веднага прати хората си към посочените места. Крийд огледа за последно, за да се увери, че всичко върви според плана. Остана доволен, като видя, че оласконските войници по стената вече хвърлят оръжията си и молят за пощада. Махна с ръка на държаното в резерв отделение да го последва в цитаделата. Надяваше се капитан Куинт да се е справил също толкова лесно като него.

Капитан Куентин Хавревулен коленичи зад импровизираната барикада — преобърната маса във войнишката трапезария. Той и хората му бяха нахлули в оръжейната, но откриха, че стоящият в готовност резервен отряд на херцога е поставен в трапезарията, за да може лесно да се пренасочи към всяка част на атакуваната цитадела.

За негово съжаление, не можеше да преведе достатъчно хора през вратата, за да предприеме сериозна атака. На два пъти поведе по десетина души извън големия килер, от който имаха достъп към трапезарията, но ги изтласкваха обратно. Вече бяха поставили стрелци на балкона над трапезарията и всеки от хората на Куинт, който се покажеше, най-вероятно щеше да бъде набучен със стрели.

Единственото, което пазеше хората му, беше барикадата от маси. Един от наемниците до него потръпваше всеки път, щом в дървото или в стената отзад се забиеше стрела.

— Ще се измъкнем ли, капитане?

— Проклет да съм, ако знам — изръмжа Куинт. — Но започна да ми писва да седя тук. — Огледа се. — Я ми помогни да избутаме тая маса напред. — Даде знак на още двама да помогнат. Избутаха масата на четири стъпки напред и Куинт даде знак на други от хората си да направят същото с масите от двете му страни. Скоро спечелиха достатъчно пространство, за да могат още десетина души да допълзят от килера за нова атака.

Тъкмо когато се канеше да я предприеме, един глас отгоре изрева:

— Предавате ли се, псета? Куинт изрева в отговор:

— Кой умря, че са те повишили, Алекси? Последва миг мълчание, след което гласът отвърна:

— Куинт? Ти ли си?

— Че кой друг? — извика Куинт.

— Мислехме, че вече си умрял.

— Съжалявам, ако те разочаровам, но имам други планове.

— Херцогът ще ме възнагради щедро, ако му занеса главата ти, капитане.

— Ами ела да я вземеш — отвърна бившият капитан със специални пълномощия от армията на Оласко. Отговор не последва и той добави: — Или може би искаш първо да го обсъдим?

— Какво имаш предвид?

— Преговори.

Отново настъпи тишина, след което Алекси отвърна:

— Чувам те идеално и оттук. Казвай.

— Две хиляди псета на Кеш би трябвало вече да са проникнали през портите ви, Алекси. В цитаделата вече има и други отряди наемници, още прииждат през тунелите всяка минута. Тук може да сте ни запушили, но ти гарантирам, че частите ви са притиснати на всички фронтове. Не можете да победите. Но ако се предадеш, ти и хората ти ще останете живи.

— А ако се предам и се окаже, че ми говориш празни приказки, херцогът ще ми направи червата на жартиери.

— Изпрати хора. Поискай сведения. Аз мога да почакам. — Куинт се ухили. — Няма за какво да бързам, след като моята страна печели.

Последва дълго мълчание, после Алекси каза:

— Капитан Куинт, може да си всякакъв, но никога не си бил лъжец. Какви условия предлагаш?

— Нямаме проблем с хора, които просто са изпълнявали заповеди. Оставете оръжията си и ще бъдете пощадени. Не знам кой ще движи нещата тук, след като всичко свърши, но който и да е, ще му трябват войници, за да поддържа реда. Това е. Изчакваме и когато другите ни отряди започнат да пробиват през вратите зад вас, ще излезем иззад тия проклети маси. Ако се предадете веднага, всеки от вас ще поживее поне още някой ден. Можем дори да седнем и да пийнем по халба, когато прахът се слегне. Какво ще кажеш?

— Ще пратя хора, Куинт, и няма да стреляме, стига да си кротувате зад тия маси. Съгласен?

— Съгласен! — Куинт остави меча си на пода и даде знак на хората си, че могат да се отпуснат и да полегнат без притеснение. — Това може и да свърши добре — прошепна им. Надникна предпазливо и видя, че стрелците с лъкове са ги отпуснали и се подпират на тях, а тези с арбалетите са ги снишили. Въздъхна. — Дано нещата да вървят така добре навсякъде.

Глава 20Изход

Тал гледаше напрегнато.

Лесо Варен се приближаваше бавно, хванал небрежно камата. Тал си пое дъх. Болеше го всичко, но болката беше търпима, много по-малка от онова, което бе преживял, след като го бяха спасили Паско и Робърт, по-малка от онази, когато го бяха нападнали танцьорите на смъртта, по-малка от онази, когато бяха отсекли ръката му. Съсредоточи се върху мисълта, че е понесъл много повече болка и е оцелял.

Извличаше сила от дълбините на душата си и чакаше, защото знаеше, че ще има само една възможност да нанесе удар на магьосника. Отпусна глава, все едно нямаше сила да я вдигне.

Варен, без да обръща внимание на гърчещите се по пода войници, спря при Тал и рече:

— Талвин, впечатлен съм. Много по-издръжлив си, отколкото допусках. Знаеш ли, казах на Каспар, че в тебе има нещо странно, когато те прегледах в нощта, в която положи клетвата. Не че издаваше двойственост, но по-скоро беше… без никакво колебание. Подозирам, че си обучен по някакъв начин, но ако практикуваше магия, нямаше да преживееш и една минута, след като се озова в стаята ми. — Махна с ръка. — Поставил съм прегради навсякъде. — Въздъхна отегчено. — Имам си врагове, нали знаеш. — Посочи към отсрещната стена и тя заискри и се стопи. Беше илюзорна. Тал видя, че стаята е с цели десет стъпки по-дълга, отколкото си беше мислил. На вериги, окачени на отсрещната стена, висеше жена, гола и плувнала в кръв. Алисандра. Не можеше да разбере жива ли е, или не, а трябваше да се съсредоточи изцяло върху едно-единствено нещо — последния си опит да се защити. Варен каза: — Нашата мила лейди Роуена се опита да ме убие. Опита се да ме убие!

Обърна гръб на Тал и закрачи към отпуснатото във веригите тяло.

— Опита се да ме съблазни! — Изсмя се, обърна се отново към Тал и заговори бързо: — Виж, обичам да се въргалям с жени като всеки мъж, но има моменти, когато такива неща са само разсейване. Освен това вложените в тях енергии са крайно неподходящи за онова, което правя сега. Ужасно жизнеутвърждаващо и възпроизводително е, и прочие, но точно сега усилията ми са съсредоточени в противоположна посока, ако ме разбираш. Тъй че вместо забавление между чаршафите — и кама в гърба ми — си помислих, че тя би могла да допринесе за работата ми по добър начин — или лош, от нейна гледна точка. — Засмя се и Тал вече със сигурност се увери, че този човек е луд.

Варен посегна и стисна Алисандра за брадичката.

— Останал е още малко животец тук, нали, скъпа? — Изгледа я напрегнато. — Бавната смърт е най-добрата смърт… за мен. Подозирам, че точно сега е ужасно неприятно да си ти. — Изсмя се и пусна брадичката й, после пак тръгна към Тал. — Не бих се изненадал, ако разбера, че и двамата работите за един мой стар враг. Тъжно ми е да го кажа, но нямам време да те окачвам на стената, за да го разбера. Но дори и да не си, ми създаде големи неприятности, Талвин. Да водиш армия тук, да превземаш града, цялата тази суматоха. — Облещи се и закима. — Е, аз всъщност обичам писъците и кръвта. Придават приятен нюанс на нещата. — Клекна до Тал. — Виж, радвам се, че те виждам пак, но се налага да сложа край на времето ни заедно. Боя се, че Каспар ще изгуби своя град, а щом е така, трябва да си потърся нов дом. Довиждане. — И замахна с камата, точно както Тал очакваше, за да му пререже гърлото. Тал обаче вложи всичката сила, която му бе останала, замахна с камата, която бе издърпал от колана си, и парира удара на Лесо. Варен беше могъщ чародей, ала в боравенето с оръжие бе като бебе в сравнение с Тал. Камата излетя от ръката му и издрънча на пода.

Тал замахна пак, но камата му се отплесна от кожата на Варен, натъкнала се на невидима броня. Ударът все пак накара мага да падне по задник… и болката, разкъсваща Тал, изведнъж секна. Той си пое дълбоко дъх и се изправи.

— Значи стомана не може да те докосне?

— Боя се, че не — отвърна Варен, присви очи и се изправи тромаво. — Знаеш ли, това вече не е забавно. Ако обичаш, умри веднага!

Изпъна ръка и Тал усети трупащата се енергия. Веднъж-дваж бе ставал свидетел как Пъг или Магнус сбират магическата сила и резултатите обикновено бяха невероятни. Нямаше съмнение, че ако магът успее да довърши заклинанието си, резултатът никак няма да му хареса.

В оставащите му секунди си даде сметка, че сабята му ще е също толкова безполезна, колкото и камата. И изведнъж усети нещо издуто да го подпира под ризата и бързо измъкна твърдата топка, която му беше дал Накор. В отчаяно усилие да прекъсне съсредоточението на мага замахна и запрати топката с все сила.

Топката мина през енергийната броня на Варен и го порази в гърлото. Заклинанието бе прекъснато и Тал усети как силата в стаята изчезна.

Очите на чародея се изцъклиха, ръцете му посегнаха към гърлото му. Той се бореше за въздух, ала Тал виждаше, че не може да вдиша. Направи две стъпки към мага, а Варен се смъкна на колене, лицето му почервеня, вените по челото му се издуха.

Глас зад Тал изхриптя:

— Мисля, че му счупи гръкляна.

Тал се обърна и видя, че един от изпопадалите войници се изправя. Посочи му един голям глинен предмет до вратата, шестоъгълен и покрит с тайнствени знаци.

— Виждаш ли го това? Счупи го. Огледай всички стаи и ще намериш още. Счупи ги всичките.

Отиде до гърчещия се на пода маг и го изгледа отгоре.

— Адски начин да умреш, нали? — След това коленичи, изправи Варен, застана зад него и го хвана за главата. И с едно бързо извъртане прекърши врата на тъмния чародей. Тялото на Лесо Варен рухна на пода.

Тал се обърна и отиде до окованото на стената тяло. Откачи прангите от ръцете на Алисандра и внимателно я положи на пода. Вгледа се в лицето на жената, която бе мислил, че обича. Зашеметяващата някога красота бе ужасно обезобразена, камата на Варен бе играла немилостиво по това лице. Той смъкна наметалото си и я загърна в него. После извика на един от войниците:

— Отнеси я отзад и вижте дали някой от лекарите може да я спаси.

Войникът вдигна Алисандра и я изнесе през вратата.

Въздухът изведнъж запращя от енергия и трима души се материализираха в стаята — Пъг, Магнус и Накор. Изгледаха мъртвия маг и Накор каза:

— Справи се по-добре, отколкото очаквах, Тал.

— Всички да се махнат — каза Пъг. — Тук има неща, срещу които можем да се изправим само ние тримата. — Погледна Варен. — Това, че тялото е мъртво, още не значи, че магията не се е задържала. Все още може да има капани.

Тал нареди на войниците си да излязат. Магнус кимна.

— Накор е прав. Добре се справи.

— Как върви битката? — попита Пъг. — Тал сви рамене.

— Не знам. Крийд и Куинт не са ми донасяли, но след като този… човек е мъртъв, мисля, че съм дотук.

Обърна се да излезе, но Пъг го хвана за ръката. Погледна го в очите и заговори:

— Преди да намериш Каспар, запомни едно: ти бе използван жестоко през целия си живот, Тал, от Конклава, както и от Каспар. Дали щях да пожертвам живота ти, за да убия този свой враг? — Посочи трупа на Варен. — Сто пъти, приятелю. — За миг в очите му се долови болка. — Нямаше да си първият, загинал заради мен. — Ръката му се впи в ръката на Тал. — Конклавът няма да иска нищо повече от тебе: отсега нататък животът си е твой, за да направиш с него каквото пожелаеш. Ще ти помогнем по всякакъв възможен начин, със злато, земя, с помилване от Островите и Ролдем. Поискай каквото пожелаеш и ще го направим, стига да можем.

— Но едно нещо над всичко трябва да разбереш. — Магьосникът за миг замълча. — Ти си на кръстопът и от този момент всичко ще е в твоите ръце. Реши що за човек искаш да бъдеш… и действай.

Тал кимна.

— Точно сега имам само една цел, Пъг. Ще намеря Каспар и след като сложа край на живота му, ще мисля за остатъка от моя.

И без повече думи взе сабята си и последва наемниците по коридора, далече от леговището на мага.

Тал ревеше заповеди и размахваше сабята. Отрядът му се бе натъкнал на помещение, пълно с оласконски войници, решени да бранят тази част от цитаделата с живота си. Битката от стая в стая бе кървава и безмилостна и Тал мина през телата на десетки ранени и много повече мъртви.

Сражаваше се вече от два часа, но болката, която бе изпитал от ръцете на мага, не бе забравена. Прочистил бе шест-седем стаи, след като напусна крилото на чародея. Бяха му донесли, че външният двор и долните помещения на цитаделата са подсигурени и са назначени войници да пазят оласконските пленници. Но колкото повече се приближаваше до тронната зала на Каспар, толкова по-яростна бе отбраната.

Боят продължаваше и на два пъти Тал трябваше да се оттегля, за да пие вода и да хапне. На ръцете му все едно бяха вързани железни тежести, но той винаги излизаше напред да поведе хората си.

След няколко часа бой разбра, че са обкръжили тронната зала, и бързо разпрати хора да предадат на останалите да подсигурят вратите. След това махна на десетина от мъжете си да го последват, понеже знаеше, че има и други, не толкова явни изходи от залата.

Намери входа за слугинския проход и едва не загина, щом отвори вратата. Само изключителните му рефлекси му позволиха да парира забиващата сабя, която го посрещна.

— Пики! — извика през рамо и мъже с дълги пики затичаха напред. Снишиха оръжията си и изтласкаха защитниците назад по тесния коридор, а Тал и хората му ги последваха.

Тал забърза напред, но спря, осъзнал, че е стигнал входа за тронната зала.

Във вратата имаше шпионка, покрита с метална пластина. Поставена бе тук, та слугите да не прекъсват херцога, докато води официално дворцово заседание.

Тал надникна и видя Каспар: херцогът стоеше по средата на помещението и насочваше бранителите. Носеше черна броня и изглеждаше досущ като приклещен мечок, като онзи, който Тал беше убил преди години, за да го спаси.

Прецени, че възможно да стигне до Каспар, преди той да се е усетил, но имаше и риск. По-добре беше да изчака още няколко минути и да види как ще продължи атаката от трите входа. Още повече че имаше повече войници от Каспар. Отвън отекна гласът на командира на кешийците:

— Ще се признаете ли за победени? Каспар се изсмя.

— Никога!

Тал мразеше да гледа как хора загиват безсмислено. Изходът вече беше несъмнен. За по-малко от ден Каспар беше разбит тотално. Нямаше нужда да загиват повече хора. Обърна се и каза:

— Предайте назад, че искам колкото повече хора да проникнат оттук. Щом отворя вратата и вляза, ти — посочи първия зад себе си — минаваш отдясно. Следващият — отляво. Всеки нататък — един надясно, един — наляво. И ги помитаме!

Изчака да предадат заповедта му, след което дръпна резето и се втурна напред. В първите няколко мига влизането му остана незабелязано, но след това Каспар, изглежда, го зърна с крайчеца на окото си, защото се обърна тъкмо навреме, вдигна сабята си и отби атаката му.

— Тал! — И замахна пак, като принуди Тал да отстъпи. — И с две ръце?! Тука има някаква магия. — Продължи атаката със свирепа комбинация от удари, лишени от финес, но ефективни.

Тал не можеше да си позволи риска да откъсне поглед от очите му, но долови, че ритъмът на битката около тях се променя. С атаката на хората му в тил защитниците на вратите губеха.

Лицето на Каспар бе изопнато от напрежение, той не обръщаше внимание на нищо наоколо в усилието да срази противника си. Тал беше много по-добър със сабята, но беше уморен, а и дясната му ръка все още не бе напълно възстановена. Дори една грешка от негова страна щеше да е фатална.

Кънтежът на оръжия около двамата затихна, боят спираше. След няколко минути единствените звуци в залата останаха стоновете на ранените и екът на дрънчащите едно в друго оръжия на Тал и Каспар.

Херцогът се бе зачервил, бузите му бяха издути в усилието му да запази дъха си. Тал изгаряше и от болки, и от желание всичко това да свърши по-скоро, но Каспар не се откриваше за решителния удар.

А след това Каспар направи погрешна стъпка и закачи с пръсти един лежащ на пода труп. Тал се хвърли отгоре му като ястреб.

Оръжията им се сплетоха и сабята на Каспар изхвърча от ръката му. В следващия миг херцогът замръзна: върхът на сабята на Тал бе опрян в гърлото му.

Каспар се стегна да приеме смъртоносния удар, но Тал задържа сабята си притисната плътно до кожата и извика:

— Вържете го!

В този момент в залата влезе Джон Крийд.

— Ти успя!

— Ние успяхме — отвърна Тал. Огледа залата. — И много от нас платиха с живота си тази победа.

— Защо не го довършиш тогава? — попита Крийд.

Тал погледна Каспар в очите. Двама войници вече връзваха китките на херцога зад гърба му.

— Би било прекалено бързо. Искам първо да осъзнае напълно какво е загубил, какво му се отнема. — Прибра сабята си. — Освен това мога да го обеся утре също толкова лесно, колкото да срежа гърлото му сега. — Огледа отново помещението. — Погрижете се всички да разберат, че цитаделата е наша. После известете навсякъде да спрат боя.

Командирът на кешийските сили също се приближи и каза:

— Капитане, ще се оттеглим, както се разбрахме. Цитаделата е ваша.

— Благодаря ви и благодаря на императора. Няма много надежда да се държи под контрол плячкосването на връщане към пристанището, нали?

Кешиецът сви рамене.

— Е, плячката е част от войната.

Поклони се сдържано, даде заповед и кешийците започнаха да излизат.

— Ще се изненадам, ако в града остане нещо ценно, след като тези момчета си отидат — каза Крийд.

Тал се усмихна.

— В цитаделата има предостатъчно богатства за всички. С това обаче ще се заемем утре. Погрижете се за ранените и слугите да почват да готвят. Ако всички са гладни като мен, ще изядем запасите на херцога за един ден.

Крийд кимна и тръгна да предаде заповедите му, а Тал се обърна към двамата, които държаха Каспар:

— Задръжте го тук засега, но всички останали да се отведат на парадния двор и да бъдат поставени под стража.

Излезе от тронната зала на херцога и закрачи към семейните покои на Каспар, без да обръща внимание на уплашените погледи на слугите. Пред вратата на Наталия завари отделение гвардейци. Погледна ги и рече:

— Свърши се. Каспар е пленен. Хвърлете оръжията си или ще се върна с петдесет души. Господарката ви няма да пострада.

Мъжете се спогледаха и бавно оставиха оръжията си на пода.

— Сега слезте на парадния двор и чакайте там. Утре сутринта ще бъдете освободени.

Щом гвардейците тръгнаха, Тал отвори вратата към покоите на Наталия. Нещо изсвистя във въздуха, той се присви и камата издрънча в стената зад него.

— Моля те, не хвърляй нищо повече, Наталия! — извика Тал.

Сестрата на Каспар чакаше с втора кама в ръката.

— Тал! — извика тя с глас, издаващ облекчение, радост и колебание. — Каспар каза, че си затворен. — Погледна дясната му ръка и добави: — И осакатен.

Тал бавно се приближи към нея.

— Успях да преживея всичко това.

— Сега какво? — попита тя. — Каспар мъртъв ли е?

— Не. Мой пленник е.

— Твой пленник? Мислех, че сме нападнати от Кеш и Ролдем.

— Бяхте. Но в подкрепа на моята атака срещу цитаделата. — Седна на леглото и я покани с жест да се приближи. Тя пристъпи бавно, а Тал хвана ръката й. — Историята е много дълга и ще ти я разкажа, но имам да свърша много неща, преди да обсъдим тези подробности. Точно сега искам да ти кажа, че си в безопасност. Никой с нищо няма да ти навреди и ще гарантирам санът ти да се уважава.

— Като каква? — попита Наталия. — Твой трофей ли съм, Тал? Той се усмихна.

— Би била чудесен трофей, признавам. — Хвана и другата й ръка. — Ще излъжа, ако ти кажа, че нямам чувства към теб, Наталия. Но също тъй ще излъжа, ако ти кажа, че те обичам с цялото си сърце… Нещо повече. Твоето бъдеще сега зависи много по-малко от самата теб, отколкото преди Каспар да бъде пленен. Защото тогава ти беше негов инструмент. Сега си нещо много повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си наследницата на Оласко. Премахването на брат ти оставя в района гибелно опасен политически вакуум. Кеш ще гарантира Островите да не се опитват да посягат на държавата ви, а Островите ще държат Кеш и Ролдем на разстояние, но други наоколо може да погледнат на това като на шанс да поставят на трона на Каспар някой от своите хора. Това не бива да се позволи.

Наталия кимна.

— Разбирам. — Погледна го изпитателно. — А брат ми? Ще умре ли?

— Ще ти кажа нещо, което знаят малцина — отвърна Тал. — Роден съм в планините на оросините. Каспар унищожи моя народ. Аз съм навярно единственият оцелял и в деня, в който разбрах, че ще живея, се заклех да отмъстя за своя народ.

Наталия пребледня.

— Бих искала да остана за малко сама, ако не възразяваш, Тал.

Той се поклони и излезе. Двама от неговите войници бяха заели мястото на предалите се оласконци.

— Пазете тази врата и дамата вътре. Ще пратя да ви сменят.

Двамата отдадоха чест.

Тал бързо тръгна по коридора към тронната зала. Все още имаше да свърши много неща, но най-наложителното бе да похапне. А след това може би да си вземе гореща баня. Защото каквито и решения да трябваше да се вземат, щяха да се вземат чак утре.

Денят свърши, преди Тал да го е усетил — вечерта вече падаше. Целият остатък от деня бе посветен на обезоръжаването на гарнизона на Опардум и на пращането на патрули около цитаделата. Наталия щеше да има нужда от хора, но на някои от служилите на брат й нямаше да им се позволи отново да постъпят на служба.

Временното управление и администриране бе поверено на бароните Висня и Столинко, които трябваше да се погрижат за непосредствените нужди на града и околностите му.

А огромните нужди вече ставаха очевидни, защото макар завземането на града да беше станало бързо, беше също така извършено с жестокост. Както се очакваше, оттеглящите се кешийци бяха заграбили всичко ценно и бяха опожарили много сгради просто от яд, след като не бяха намерили нищо в тях. Тал нареди на двамата барони да наложат комендантски час и да включат още хора в градската стража, за да опазят гражданите от още грабежи и насилие.

Донесение от един от лекарите го увери, че Алисандра е оживяла, макар да е била на ръба, и Тал изпрати съобщение на Пъг, за да го извести за добрата новина.

Към края на деня се почувства още по-притеснен. Беше спечелил — победа, която изглеждаше лека, ако човек преценеше само военните щети. Съзнаваше каква цена е платил през годините, за да спечели тази победа. Но задачите му все още не бяха приключили. Все още имаше живи хора — а вече и един съюзник, — които бяха отговорни за унищожаването на неговия народ.

Единственото, което го тормозеше истински, беше Амафи. Измамният слуга по някакъв начин бе успял да се измъкне. Тал беше дал описанието му на повечето си офицери, но Амафи не се оказа сред загиналите или пленените. Пленниците, които го познаваха, му казаха, че бил изчезнал само минути преди да започне щурмът на тронната зала.

Тал се ругаеше наум за глупостта си: Амафи сигурно бе използвал за бягството си същите слугински проходи, до които беше прибягнал и той, за да завземе цитаделата. Но знаеше, че все някой ден ще намери Амафи и ще го накара да си плати за измяната.

Нахрани се отделно от другите, тъй като трябваше да реши в сърцето си какво ще прави, преди да го обсъди с някого. Знаеше, че Крийд ще изпълни заповедите му и че ако заповяда да арестуват Куинт, бившият капитан след минути ще е във вериги.

Видя Пъг само веднъж, а Накор — два пъти. И двамата изглеждаха много обезпокоени от онова, което бяха намерили в покоите на Варен. Не говориха за него, но ясно дадоха да се разбере, че за тях все още има нещо много важно, нещо, което още не е решено.

Тал не попита нищо: знаеше, че те сами ще му кажат, ако трябва. В момента той си имаше достатъчно свои проблеми.

В началото на следобедното заседание Висня се приближи до него и каза:

— Получих писмо от представителя на Ролдем, Тал. Имат няколко предложения, които всъщност са учтиво изказани искания.

— По-точно?

— Държат на компенсации, че флотата им бе използвана за транспорт на кешийците, тоест ядосани са, че кешийците са оплячкосали града, а те — не. В хазната на Каспар имаме предостатъчно злато. Битката свърши толкова бързо, че дори мъжете, които я пазеха, нямаха време да помислят да заграбят златото и да избягат. Но и на нас ще ни трябва злато за възстановяването на града.

— Ти решаваш — отвърна Тал, — Този град е твой, не мой. Но съм по-склонен да се възстановява веднага, а дълговете да се платят по-късно.

Висня кимна.

— Съгласен съм. Защото ако платим на Ролдем сега, ще трябва да обложим гражданите с данък в момент, в който те не могат да си го позволят.

— От Островите какви са новините?

— Нищо засега, но очаквам всеки момент да ми донесат списък с искания — отвърна сухо Висня.

Тал отиде при масата, където го чакаше импровизирано съставеният съвет.

— Друго какво?

— Някои хора се питат, Тал — каза Столинко. — Ти ли ще си новият херцог?

Тал се засмя.

— Да бе! Това ще е трън в задника на краля на Ролдем. Ще върне флотата с кешийците само за да ме махне оттук. — Поклати глава. — Имам други планове.

— Кой ще управлява тогава?

— Наталия е логичният избор.

— Но тя може ли да опази Оласко? — попита Висня. — Ако я оставим сама на трона, доста благородници, тукашни, както и от съседите, ще тръгнат в марш веднага щом наемниците ни си отидат.

— Не мога да я принудя да се омъжи за някого само за да осигури стабилността в района, нали?

— Защо не? — попита Столинко. — Правено е и преди. Тал помисли малко и каза:

— Повикайте капитан Куинт и лейди Наталия. Зачака мълчаливо, мислеше какво точно да каже, и когато двамата се явиха пред него, рече:

— Имам два проблема, които трябва да се решат. Куинт хвърли поглед към лейди Наталия и леко кимна.

Тя не му обърна внимание.

— Куинт — започна Тал. — Първият проблем. Трябва да ти призная, че те излъгах.

Куинт сви рамене и отвърна:

— Точно в този двор щеше да е забележително, ако не си ме излъгал.

— Помниш ли историята, която ми разказа? За момчето, убито от Гарвана?

Куинт кимна.

— Е, това момче не умря, Куинт. Аз съм това момче. Куинт вдигна вежди, сякаш не можеше да повярва.

— Ти?

— Доколкото знам, аз може би съм единственият жив оросин.

— Заговорничил си да свалиш Каспар през цялото време? — възкликна Куинт.

Тал кимна и видя как светнаха очите на Наталия, макар тя да си замълча. Все пак имаше някаква представа какво си мисли — бяха любовници и сега сигурно се чудеше дали е лъгал и нея.

Куинт го изгледа, после откачи сабята от колана си и я пусна на пода.

— Тал, ти спаси живота ми, като ме смъкна от онази скала, и ни опази живи по целия път от Крепостта на отчаянието през пущинаците на Стегата на Бердак. Ако моята смърт е цената за свободата, която имах през тази последна година, така да е. Няма да се бия с теб. — И се изсмя. — Не че бих могъл да те надвия със сабя.

— Тази нощ много мислих над нещо, което ми бе казано — отвърна Тал. — Аз съм на кръстопът и трябва да реша какъв ще е животът ми в бъдеще.

— Ще пощадя живота ти, Куинт. Защото ти беше добър слуга, макар и на лош господар. — Погледна Наталия и добави: — И ти нямаше избор: брат ти ти е брат. Познавам те достатъчно добре, за да знам, че нямаш никакво участие в гибелните му планове.

Тя не отвърна.

— Ето какво трябва да се направи — продължи Тал. — Наталия, ти трябва да управляваш в Опардум, като херцогиня на Оласко. Но районът трябва да се стабилизира. Трябва да се закълнеш във васална вярност на Аранор, още днес. Аранор и Оласко ще станат провинции на Ролдем и никога повече никой от вас няма да има претенции за трона на Ролдем.

Висня се наведе над масата и рече:

— След този жест можете да пренебрегнете исканията на Ролдем за доста време.

— Но ще ти трябва силна ръка, за да браниш това владение — продължи Тал. — Затова ти препоръчвам да върнеш командването на армиите си на капитан Куинт и да обявиш него, Висня и Столинко за свой троен съвет, докато не решиш за кого ще се омъжиш. Не поставяйте на трона до себе си някой глупак или амбициозен мъж, милейди, и това ще ви донесе само добро.

Тя се поклони мълчаливо, после се обърна към Куинт и заяви:

— Капитане, ще се радвам, ако се върнете на служба на своята страна. Нужен сте ми много повече, отколкото бяхте на брат ми. Куинт отвърна с поклон.

Пъг, Магнус и Накор влязоха и застанаха зад Тал и капитаните му. Тал ги погледна през рамо и им кимна. Пъг се наведе и му прошепна:

— Алисандра ще живее. Върнахме я на Острова на чародея. Можем да изцерим телесните й рани, но другото, което Варен й е причинил… — Сви рамене и добави по-високо: — Приключвай тук. Ще говорим по-късно.

Тал погледна събралите се и нареди:

— Доведете пленника.

Вкараха Каспар в стаята. Бяха свалили бронята му и той беше само по черна туника и клин. И бос. Някой войник сигурно си беше харесал ботушите му.

Китките на Каспар бяха стегнати с пранги, единият му крак също беше окован, но въпреки това той все още гледаше гордо. Когато спря пред Тал, младият мъж попита тихо:

— Каспар, какво имаш да кажеш? Каспар се изсмя.

— Ти спечели, аз загубих. Какво има за казване?

— Ти заповядваше да избиват невинни и убиваше само от гола амбиция. Причини толкова страдания, че просто не могат да се опишат. Ако можех да измисля начин да изживееш живота си, като изпитваш всеки ден тази болка, щях да те пощадя. Но жив ти представляваш опасност, тъй че трябва да заповядам да те обесят.

— За отмъщение ли? — попита Каспар. — Прикрито като справедливост, то все пак е отмъщение, Тал.

Тал въздъхна.

— Мразя да убивам, Каспар. Но няма друг начин. Пъг зад него промълви:

— А може би има.

Тал го погледна през рамо и чародеят пристъпи напред.

— Ако го казваш сериозно, Тал, ако желаеш Каспар да е някъде, където да може да размишлява над престъпленията си и в същото време да не е заплаха за никого, би ли пощадил живота му?

— Защо? — отвърна Тал. — Твърде много хора пострадаха от ръцете му. Защо да пощадявам живота му?

Пъг зашепна:

— Защото няма да пощадиш неговия живот, Нокът. Ще пощадиш своя. Още не си започнал да размисляш над нещата, които се наложи да направиш, и когато призраците започнат да те безпокоят посред нощ, този акт на опрощение може да натежи на везните между оцеляване и унищожение.

Тал усети как от гърдите му се вдигна тежест, сълзи бликнаха в очите му. Умората и годините страдания заплашваха да го надвият. Спомни си близките си, смеещи се и живи, и разбра, че ще продължат да живеят в сърцето му, стига да им отвори място, като изтръгне от него омразата и гнева. Помисли си за нещата, които бе направил, за хората, които бяха страдали и загинали от неговите ръце само за да се стигне до този момент. Какво го правеше толкова по-различен от Каспар? Нямаше лесен отговор. Накрая отвърна:

— Каспар, прощавам ти злините, които причини на мен и на моя народ. Мисли за това, където и да отидеш. Направете с него каквото пожелаете, Пъг.

Пъг отиде до Магнус и си зашепнаха нещо. Обсъждаха дълго, а накрая Магнус кимна. Заобиколи масата, сложи ръка на рамото на Каспар и после двамата изчезнаха — лек полъх във въздуха бе единственият знак от заминаването им.

Тал стана и каза:

— За днес работата ни тук приключи. Придворните напуснаха и Тал се обърна към Куинт, Висня и Столинко.

— Господа, съдбата на тази страна е във вашите ръце — заяви тържествено. — Грижете се с обич за нея.

После отиде до Наталия.

— Надявам се да намерите поне малко щастие в бъдещето, милейди.

Тя се усмихна тъжно.

— А аз се надявам да намерите някой ден мир и покой, скуайър.

Тал я целуна по бузата, обърна се и отиде при Накор и Пъг.

— Какво ще правите с Каспар?

— Ще ти обясня по-късно — отвърна Пъг, а Накор рече:

— Чух от някои войници как си убил Варен. Много умно, да хвърлиш онази топка по него. — Ухили се. — Жалко, че не го измислих аз.

— Всъщност това само го разсея и му отне въздуха. Убих го, като му счупих врата. — Обърна се към Пъг. — Струваше ли си поне? Намерихте ли онова, което се бояхте, че прави Варен?

Пъг го погледна свъсено.

— Не се оказа точно историята, която ти разказахме за двамата крале. Но е нещо почти толкова лошо. — Сниши глас и добави: — Варен се опитваше да отвори разлом.

— Разлом?

— Портал между две различни места — каза Накор. — Ще ти го обясня подробно по-късно, ако трябва да го знаеш. Но е като магическия портал, през който нахлуха цураните…

— Знам какво е разлом, Накор — прекъсна го Тал. — Изчетох доста книги, нали? Просто съм изненадан, че го е замислял.

— Ние също — рече Пъг. — Знам повече за разломите от всеки жив човек, или поне така си мислех. Това нещо, което правеше Варен, не приличаше на нито един разлом, на който сме се натъквали. С помощта на черна магия и живота на невинни той е създал устройството си… и изглежда, че то наскоро е включено.

— Искаш да кажеш, че тук в цитаделата има разлом?

— Не, Тал — намеси се Накор. — Не тук. Но се боим, че може да се оформя някъде.

— Но къде? — попита Тал.

— Само Варен знае — отвърна Пъг.

— Е, радвам се, че не съм магьосник — каза Тал. — Моите проблеми изглеждат прости в сравнение с вашите.

— Имаме ресурси — каза Пъг. — Ще настаним свои хора тук да проучат работата на Варен. Ще открием какво е правил. — Чародеят се усмихна. — Изтощен си. Иди хапни и легни да поспиш.

— Не — отвърна Тал. — Имам да свърша още нещо, което не може да чака. — И без да обяснява повече, се обърна и напусна тронната зала.

— Можеше да стане херцог — каза Накор. — Наталия би се омъжила за него.

Пъг поклати глава.

— Не. Той търси мир, а не власт.

— Мислиш ли, че ще го намери?

Пъг сложи ръка на рамото на стария си приятел.

— Когато реши да пощади живота на Куинт и Каспар, мисля, че вече тръгна към него. — Усмихна се. — Хайде. Тал може и да не е гладен, но аз съм.

Тропането по вратата бе настоятелно и мъжът, чиято задача беше да я пази, се надигна боязливо. Градът беше пълен с върлуващи кешийски войници до заранта, след тях пък тръгнаха местни мародери. Мъжът беше опазил собствеността си с един голям касапски сатър: плячкаджиите го оставиха на мира колкото заради него, толкова и защото нямаше нищо ценно за грабене.

— Отваряй или ще избия вратата! — викна някой отвън.

— Имам сатър! — извика мъжът.

— Тогава отваряй по-бързо, понеже ако ме принудиш да избия вратата, знаеш ли къде ще ти го натикам тоя сатър?

Натрапникът явно нямаше да се махне, така че прекупвачът на кранти, казваше се Боуарт, открехна вратата. Влезе войник със сабя на кръста. Изгледа стисналия грамадния сатър тантурест мъж и рече:

— Гледай да не се порежеш с това. Търся едно момиче.

— Нямаме момичета тука — сопна се дюкянджията. — Прекупвачи на дърти коне сме. Това не е бардак.

Тал го избута и продължи навътре.

— Къде са ти робите?

Боуарт посочи задната врата и Тал я отвори и влезе в двор, вонящ на животинска леш и засъхнала кръв. В дъното имаше паянтова барака. Той дръпна вратата и влезе. Видя десетина легла покрай стените и груба маса в средата.

Видя и очи, ококорени от страх от мародерите. На масата гореше свещ. Тал я взе, тръгна от легло на легло и заоглежда лицата. Най-сетне намери жената, която търсеше.

Заговори й на езика на своя народ:

— Око на синекрил примкар, аз съм Нокът на сребърния ястреб. Ти ме познаваше като Киелианапуна.

Тя примига, все едно виждаше привидение. Промълви тихо:

— Киели?

Той кимна и протегна ръка.

— Дойдох да те отведа. Ще дойдеш с мен. Тя бавно се надигна и хвана ръката му.

— Където и да е, стига да не е тук. — Вгледа се мълчаливо в лицето му и очите й светнаха. — Ти наистина си Киели — промълви и зад болката в очите й Тал съзря и надежда. Стисна силно ръката му и прошепна: — Имам син. — Кимна към съседното легло, в което спеше момче на четири-пет годинки. — Баща му беше войник, не зная кой… Имаха ме много мъже, след като ме плениха.

Тал стисна ръцете й и погледна момчето. Беше светлокосо като майка си и красиво. Със стегнато гърло Тал промълви:

— Аз ще съм му баща.

Тя стисна силно ръката му, а той каза тихо:

— Никога вече няма да можем да сме онова, което бяхме. Отнеха ни нашия свят, но можем да сме заедно и да научим нашия син на онова, което знаем за обичаите ни. Нашият народ няма да бъде забравен.

Тя кимна, по страните й потекоха сълзи.

— Има ли други освен теб, от нашето село или от други? — попита той.

— Не знам — отвърна тя. — Отведоха няколко с мен, но всички ни продадоха.

— Ще останем тук за известно време тогава — каза той. — И ще ги потърсим. И ако ги намерим, ще им дадем дом.

Пусна ръката й и вдигна спящото момче. Гушна го до гърдите си и добави:

— Не знам какво ще стане с нас. Но каквото и да стане, ще го видим заедно.

И гушнал момченцето я поведе в нощта, към незнайното бъдеще.