Литъл Гилдинг

Пролетта сред зима е самостоятелен сезон

вековечен, макар и прогизнал по залез,

висящ във времето между полюс и тропик.

Когато късият ден е най-светъл, от мраз и огън,

краткото слънце възпламенява водоеми и канавки

в безветрен студ, който е топлината на сърцето,

и отразява във воднисто огледало

блясък, който в късния следобед е слепота.

И греене по-ярко от лумнал клон или жарава

раздвижва немия дух: не вятър, а огън от Петдесетница2

в тъмното време на годината. Между топене и заледяване

сокът на душата потръпва. Няма мирис на земя

или на нещо живо. Това е пролетта,

но не по договора на времето. Сега живият плет

добелява за час в краткотрайни цветчета

от сняг, цъфтеж по-внезапен

от летния, нито напълване, нито повяхване,

не по плана на размножаването.

Къде е лятото сега, невъобразимото

нулево лято?

Ако дойдете насам

по пътя, който е възможен за вас,

от мястото, отдето ви е възможно да дойдете,

ако дойдете насам през май, ще намерите живия

плет отново бял, през май, похотливо сладостен.

Ще бъде същият и в края на пътуването,

ако дойдете нощем, като разбит крал,3

ако дойдете денем, без да знаете защо,

ще бъде същият, когато свърнете от черния път

и обиколите зад свинарника към сивата фасада

и надгробния камък. А това, за което мислехте, че сте дошли,

е само черупка — смислова обвивка,

от която целта пониква, и то само ако бъде

осъществена, Вие не сте имали цел,

или целта е оттатък края, който сте си представяли,

и се променя при осъществяването. Има други места,

които също са краят на света, сред челюстите на морето

или над тъмно езеро, в пустиня или град —

но това е най-близкото, по място и по време,

сега и в Англия.

Ако дойдете насам

по който и да е път, отдето и да е,

по всяко време на деня и годината,

ще бъде винаги същото: ще трябва да отсрочите

смисъла и намеренията. Вие не сте тук, за да свидетелствате,

да се информирате, да задоволявате любопитството си

или да давате отчет. Вие сте тук да коленичите,

където молитви са се сбъдвали. А молитвата е повече

от реда на думите или от съзнателното занимание

на молещия се ум, или от звука на гласа, който се моли.

И това, за което мъртвите нямаха реч приживе,

могат да ви го кажат, след като са мъртви: съобщението

на мъртвите е изречено чрез огън отвъд езика на живите.

Тук пресечната точка — безвременният миг

е Англия и никъде. Никога и винаги.

Пепелта на старец по ръкава —

само това от розата остава.

Прашен стълб във въздуха издигнат

показва докъде живота стигна.

Този прашен стълб от тебе вдишан

е бил стена с ламперия и мишка.

Край на безнадеждност и надежда —

така смъртта във въздуха изглежда.

Засуха и прилив на водата

избиват по очите и в устата.

Мъртъв пясък със водата мъртва

се борят кой от тях да бъде първи.

Пуста почва, изсушена, сляпа

безплодието на труда ни зяпа.

Смях, но без веселие — това е

смъртта във земята ни — краят.

Огън и вода властта ще вземат

по градове, по пасища зелени.

Огън и вода ще се надсмеят

над Жертвата — забравихме за нея.

Огън и вода ще разрушават

основите, потънали в забрава,

на олтари и абсиди святи —

това е край във огъня и във водата.

В несигурния час преди развиделяване,

близо до края на несвършващата нощ,

повтарящия се край на безкрайното,

след като черен гълъб със трептящ език

изчезнал бе оттатък хоризонта у дома,

а мъртвите, листа дрънчаха като ламарина,

надолу по асфалт, по който други звуци нямаше,

между три области димящи аз видях

един да крачи, да се шляе и да бърза —

към мен понесъл се като металните листа

пред утринния градски бриз без съпротива

и втренчен в сведеното му лице, тъй както

с изострено внимание се изучава

предизвикателно първия срещнат в здрача,

в миг срещнах погледа му — беше мъртъв гений

когото знаех, бях забравил и едва си спомнях —

един или пък много; сред лицето тъмно

видях очите на познат разносъставен дух,

толкова близък и съвсем неузнаваем.

Тъй, двойна роля възприел, извиках аз

и чух друг глас да вика: „Как! Нима си Ти това?“

Макар че нас ни нямаше. Аз бях все същият,

усещах себе си, но бях и някой друг,

а той — лице, което се оформя; думите

предхождаха и предизвикваха познаването.

Така, на общия вятър подчинени

и тъй далечни, че добре да се разбираме,

в съгласие с това кръстосващо се време

за среща никъде — нито преди, ни после,

като патрул от мъртъвци закрачихме.

Аз казах: „Чувствам се пред чудото спокоен,

макар спокойствието да поражда чудото.“

Но говори: аз доста не разбрах или не помня.

А той: „Не ми се иска да повтарям пак

от теб забравените вече мои мисли.

Те изиграха свойта роля: остави ги.

Така и с твоите — моли се другите

за тях да ти простят, тъй както аз те моля —

прости за лошо и добро. Плодът от вчера

изяден е и звярът сит отритва кофата.

Че вчерашните думи са на вчерашен език,

а утрешните още чакат новия си глас.

Но както преходът не представлява трудност

за чуждоземния и неспокоен дух

тук между двата заприличали си свята,

изричам думи непомисляни отдавна

по улици, които не очаквах пак да видя,

когато тялото ми тръгна към далечен бряг.

Понеже моят дял са думите, а те

ни карат да пречистваме на свойто племе говора

и дават на ума свръхзрения, прозрения,

ще ти разкрия дара, който е запазен

за старостта, като корона на делата ти.

Първо — студът трептящ на чезнещото чувство

без чар, без други обещания, освен

горчивото безвкусие на плод от сенки,

когато почнат тяло и душа да се разделят.

Второ — съзнатата безсилност на гнева

пред глупостта човешка и мъчителният

смях пред това, което е престанало да радва.

Накрая — болката от преповтаряното

на всичко, що си вършил и си бил; срамът

от късно осъзнатите подбуди, от неща

зле свършени и във вреда на други хора,

неща, които взимал си за добродетелни.

И те гнетят похвалите, петни те почитта.

От зло към зло раздразненият дух напредва,

докато го спаси пречистващият огън,

където в стъпка влизаш ти — като танцьор.“

Изгря денят. Сред улицата разнебитена

ме изостави тон със нещо като поздрав —

стопи се в миг, щом прозвуча тръбата.

Има три състояния, които често си приличат,

но са напълно различни, цъфтят от един и същи жив плет:

привързаност към себе си, към хора и предмети, непривързаност

към себе си, към хора и предмети; и накрая растящото помежду им безразличие,

което прилича на другите две, тъй както смъртта прилича на живота,

бидейки между два живота — безцветие

между живата и мъртвата коприва. Това е ползата от паметта:

да освобождава — не да лишава от любов, а да разширява

любовта отвъд желанието, и така — да освобождава

от бъдеще и минало. По същия начин любовта към родината

започва като привързаност към личното ни поле на дейност

и стига до съзнанието, че дейността е от малко значение,

макар и не без значение. Историята може да е робство.

Историята може да е свобода. Виж, сега те чезнат,

лицата и местата, заедно с твоето „аз“, което, колкото е можело, ги е обичало,

за да бъдат обновени, преобразени в друг порядък.

Грехът е Неизбежност, но

всичко ще е добро

и всеки ред на нещата ще е добър.

Като помисля пак за това място

и за хората, не напълно достойни,

не съвсем близки и приятни,

но някои със странен дух,

всички докоснати от общия дух,

обединени от борба, която ги е разделяла,

като помисля за един крал4 на здрачаване,

за трима души й повече на ешафода

и някои погинали в забрава

по други места, тук и в чужбина,

и за един погинал сляп и тих,5

защо е нужно да прославяме

мъртвите повече от умиращите?

Не за да ударим камбаната обратно

и не в заклинание,

с което да повикаме призрака на Розата.6

Не можем да разбуждаме старите раздори,

не можем да възраждаме стари политики

или да следваме древен барабан.

Тези мъже и техните противници

приемат конституцията на мълчанието

и са приети в една партия7.

Каквото и да наследим от успелите,

сме го взели от победените —

това, което трябваше да ни оставят — символ:

символ завършен в смъртта.

И всичко ще е добро,

и всеки ред на нещата ще е добър,

когато подбудите бъдат пречистени

в земята на нашите молитви.

Пропада гълъб — въздуха сломява,

възпламенен в разпаления страх,

който езикът обявява

за истинско спасение от грях.

Единствена надежда ни остава

в избора на клада — между много —

там огънят ще ни спаси от огън.

Кой мъките създаде? Любовта.

Любов е неизвестното ни име

на този, що тъка

пламтящата ни риза, нетърпима,

съвсем неотделима от плътта.

Живеем само — дишаме в тревога —

поглъщани от огън или огън.

Което наричаме начало, често е краят,

и да стигнеш края, значи да започнеш отначало.

Краят е това, от което тръгваме. И всеки израз

или изречение, което е правдиво (тоест всяка дума там е у дома си

и е на местото си, за да поддържа другите —

естествена връзка между новото и старото,

простата дума — прецизна, но не педантична:

съвършената двойка, която танцува),

всеки израз и всяко изречение е край и начало,

всяко стихотворение е епитафия. И всяко действие

е стъпка към ешафода, към огъня, в гърлото на морето

или към нечетивен камък: и точно оттам започваме.

Ние умираме с умиращите;

виж, те заминават и ни взимат със себе си.

Ние се раждаме с мъртвите:

виж, те се връщат и ни взимат със себе си.

Мигът на розата и мигът на тиса

са еднакво продължителни. Един народ без история

не е свободен от времето, понеже историята е структура

от безвременни мигове. Така, докато гасне светлината,

историята е сега и Англия.

След силуета на тази Любов и гласа на това

Призвание

ние няма да престанем да търсим

и в края на нашето търсене

ще пристигнем там, откъдето сме тръгнали,

и ще познаем мястото за първи път.

През непознатата, запомнена врата,

когато последната земя, неоткрита все още,

е това, което бе в началото;

край извора на дългата река

гласът на скрития водопад

и на децата в ябълковото дърво,

невидими, защото не са били търсени,

но чути, получути, в покоя

между две вълни на морето.

Бързо, хайде, тук, сега, винаги —

в състояние на съвършена простота

(което струва не по-малко от всичко)

и всичко ще бъде добро,

и всеки ред на нещата ще бъде добър,

щом езиците на пламъка са сплетени

в короната — във възела от огън, —

щом огънят и розата станат едно.8