Лудостта на владетелите

Първа глава Неведомите пространства на съзнанието

„Моля те, чичо — обръща се шутът към крал Лир, — кажи ми, шутът какъв е: благородник или буржоа?“ „Крал, крал“ — отговаря му Лир (III действие, 6-та картина). Доведен до обезумяване от стреса, който понася заради неблагодарността на своите дъщери — Гонерил и Реган, в агонията на обърканото си съзнание и с глава, окичена с диви цветя вместо със златна корона, Лир обяснява болестта си като „рана в мозъка“. Въпреки това той не престава да съзнава, че е крал:

Лир се сблъсква с парадокса, който стои пред всеки луд крал: възможно ли е да бъде примирена лудостта, която нарушава баланса на неговия ум, с дълга на управлението, представляващ сърцевината на всяка кралска власт и за който той носи лична отговорност.

Има и владетели, които до такава степен са умствено неуравновесени, че се налага да се откажат от отговорностите на властта и да се примирят с определянето на регент или на вицекрал, който да управлява от тяхно име. Такива владетели са Фридрих Вилхелм IV Пруски след здравословния колапс, който преживява през 1858 г.; крал Ото Баварски, братът на Лудвиг II, който по време на близо тридесетгодишното си управление е държан в пълна изолация; императрица Заудиту, или Юдит Етиопска, регент на която става бъдещият император Хайле Селасие; а също така и японският император Тайшо (Йошихито) — бащата на император Хирохито — в последните години от своето управление.

Но повечето от кралете, за които се твърди, че страдат от умопомрачение, или получават само временни пристъпи на болестта си, явно не са чак толкова луди, че да не са в състояние да изпълняват задълженията си на монарси. Но дори и крале с явно и постоянно влошаващо се умствено здраве, като например Шарл VI Френски и Кристиан VII Датски, продължават поне формално да бъдат начело на своите държави. Пристъпите на така наречената „невменяемост“ на Джордж III Английски са много редки и в продължителните промеждутъци от време той се проявява като напълно нормален владетел. Макар че и Хенри VI Английски проявява някои признаци на душевно разстройство, особено през последните години от своето управление, той е в критично здравословно състояние само в продължение на две години от цялото му тридесет и деветгодишно властване. Ерик XIV Шведски също преживява само един остър, но сравнително кратковременен пристъп на шизофрения, от който съвсем очевидно се възстановява.

Но какво да кажем за онези крале, които не са клинично луди, но страдат от известно умствено неравновесие и в някаква степен дават признаци за анормално поведение, които карат поданиците си да ги смятат за луди? В такива случаи ние очевидно се изправяме пред един проблем, който изниква неизбежно при всяко обсъждане на въпроса за нечия лудост и който трябва да решим за себе си, преди да се захванем с въпроса за лудостта на кралете. Този въпрос гласи следното: какво всъщност означава да си луд? Дали лудостта не е в по-малка степен болестно състояние, а преди всичко отклонение от общоприетите норми на мислене и поведение — нещо като продукт на моделиращите функции на общественото? Дали пък лудите не са хора, които са гледна точка към света и неговите проблеми, която се различава от тази на останалите техни съвременници, като по този начин се самоизолират от обществото и дори протестират срещу естеството на социалната среда, в която са принудени да живеят? „Това, което лудият изрича — твърди Рой Портър в едно свое много проникновено изследване («Социална история на лудостта» — Roy Porter, Social History of Madness. London, 1987, 38–39), — е твърде показателно; то представя света, погледнат под увеличително стъкло или даже е като огледален образ на всичко, което се отнася до логиката (и психологията) на нормалните членове на обществото. То поставя на фокус и на изпитание природата и границите, до които се простира рационалността, човечността и «разбирането» за нормалното.“ „Определянето на нещо като проява на лудост — добавя същият автор — е преди всичко социално обусловен акт, културологично построение… знак, който поставяме върху хора, които проявяват един твърде субективен като характеристика набор от сходства и различия спрямо нас, но които в основата си са или съвсем леко, или по-категорично «различни» или «особени».“

Тази гледна точка не бива с лека ръка да бъде отхвърляна дори само заради това, че границата, която отделя психичното здраве от лудостта е толкова неуловима и неясна. Робърт Бъртън, който през 1621 г. пише своята „Анатомия на меланхолията“ (Robert Burton, The Anatomy of Melancholy), добре осъзнава това и казва:

И действително, всеки от нас притежава способността да преминава от света на нормалното в света на лудостта, макар и само за кратко да остава в неговото преддверие. Така става например, когато внезапно избухнем в гняв. И въпреки че е възможно посредством специални електрически импулси, насочени в мозъка, да предизвикаме чувства на гняв, какво всъщност предизвиква тези чувства ние все още не знаем. Затова не представлява изненада фактът, че анжуйските крале на Англия, известни с честите си изблици на гняв, понякога са били наричани „обзети от лудост“. „Той е един от малкото хора — пише живелият през седемнадесети век епископ Хол, — които не са подвластни на никакъв вид лудост.“ Чарлс Дарвин пък веднъж казва: „Баща ми твърди, че между нормалните и лудите има постоянно преливане, защото всеки понякога се държи като луд.“ В този смисъл и лекарят на Разколников от прочутия роман на Достоевски твърди, че „на практика ние всички много често се проявяваме като луди хора само с тази малка разлика, че хората, «които не са с всичкия си», са малко по-луди от нас нормалните. Напълно нормални хора едва ли въобще съществуват.“

Въпреки всичко това, да се твърди, че лудостта въобще не съществува, е малко в стила на Дон Кихот. Отделните нейни проявления могат да бъдат интерпретирани по много различен начин, но тя все пак съществува. Доколко това е болестно състояние, какви са неговите причини и възможно ли е някакво лечение, си остава спорен въпрос, но все пак лудостта е край нас, откакто свят светува. Като понятие, тя покрива един много широк диапазон от поведенчески особености. В единия край на спектъра се намират лудите мъже или жени, които напълно не са в състояние да се грижат за себе си и поради това трябва да бъдат затваряни в специални заведения, а ако проявяват и непровокирана агресивност, дори и да бъдат заключвани. В другия край на тази палитра се намират лица, които страдат от толкова безобидна форма на психоза или невроза, че според всички критерии и оценки те изглеждат напълно нормални. Все още учените не са постигнали единство и по един такъв въпрос например: дали психопатите или социопатите могат да бъдат смятани за луди в истинския смисъл на това понятие. Макар че психопатията не може да бъде класифицирана като лудост — нито от правна, нито от психиатрична гледна точка, едва ли може да има съмнение, че такива хора проявяват определени отклонения в поведението си като личности.

Лудостта по принцип се проявява като нарушение, изразяващо се в поведение, което по своя смисъл, насоченост и съдържание представлява отклонение от нормата. Елементите на това поведение варират невероятно много не само защото е много трудно да се определи съдържанието на понятието лудост, но и защото съществува един много широк спектър от прояви на анормално поведение. Най-видимата характеристика на лудия човек може да бъде неговата ирационалност. През тринадесети век в Англия юристът Хенри Брактън описва лудите като хора, които могат да бъдат оприличени на диви животни. Тоест лудите са зверове, на които им липсва човешки разсъдък. Така лунатиците — пише сър Едуард Кок по времето на крал Джеймс I — са хора, „които понякога са с ума си, а понякога не са… и затова, когато не са с всичкия си, се наричат non compos mentis1“. Томас Хобс, философ от седемнадесети век, пише в своето съчинение „Левиатан“: „Хората наричат лудост това да изпитваш по-силни и по-буйни чувства в сравнение с другите по отношение на каквото и да било.“ Пионерът в областта на психиатрията — Крепелин, стига до заключението, че ирационалността и ярко изразените чувства са отличителната черта на лудите хора. Но днес изглежда твърде опростенчески да се мисли, че ирационалността е най-видимата и непременно присъстваща характерна съставка на лудостта. Анализите на автобиографични съчинения на луди хора, направени от Рой Портър, показват, че лудите са в състояние да споделят своите мисли и чувства, а понякога дори проявяват истинско разбиране както за собственото си състояние, така и по отношение на заобикалящата ги действителност.

За такива хора бихме казали, че в лудостта им има известна последователност, но те привеждат своите доводи, изхождайки от една невярна и изопачено предпоставена позиция, а понякога си служат и с псевдологически аргументи. В един от първите английски учебници по психиатрия се описва случаят на един човек, който мислел, че краката и хълбоците му са направени от стъкло, поради което се страхувал, че може просто да се счупи — един вид заблуда, от която са страдали например крал Шарл VI Френски и много други хора. В друг случай става дума за човек, който мислел, че е направен от масло и живеел в постоянен страх да не се стопи. В трети е описан мъж от Сиена, който не смеел да уринира, за да не наводни родния си град; за да му помогне, лекарят запалил къщата му, „където той се бил изпикал, като по този начин градът бил спасен“. Лудите са в състояние да действат и разсъждават като напълно нормални хора, като същевременно показват, че си дават сметка за своето състояние, но въпреки това в техните мисли и действия си остава един момент на ирационалност, с който здравият разум не може лесно да се примири или да се справи.

В практиката лудостта изглежда като чужда страна, чиито обитатели са също чужденци, било то постоянно или временно пребиваващи там. Като последствие от това отношение към тях през последните няколко столетия на лудите се гледа като на хора извън обществото. За лудия човек е може би най-правилно да се каже, че неговото схващане за действителността е променливо и непостоянно и че той лесно преминава границата между реалността и фантазията. Той гледа на света по един напълно объркан начин и понякога вижда едно калейдоскопично изображение, и то през специфично оцветени очила. Неговото въображение и начин на мислене са напълно деформирани. Той е емоционално нестабилен, люшкащ се между крайната възбуда и апатичната инертност, а понякога се отдава и на с нищо непровокирано насилие. Още през тринадесетото столетие лекарят Гилбърт Английски (Gilbertus Anglicus) описва характерните симптоми на лудостта по следния начин: потиснатост, липса на апетит, безсъние, главоболие, ирационални страхове (като например опасението, че небето ще се стовари върху главите ни) и халюцинации. Макар че с появата и развитието на психиатрията като наука се правят някои усилия за систематизация и рационален подход към поведението и начина на мислене на лудите хора, чудноватият начин на живот и отчуждението все още си остават основните симптоми на лудостта — както при селяците, така и при кралете.

Това обаче, което си остава загадка и предизвикателство — както за лекарите от онази отдалечена епоха, така и за нашите съвременници, — са причините за полудяването. Дали лудостта е болестно състояние, подобно на физическите страдания, причинено от заболяване на някакъв орган на тялото? Или пък е някакво последствие, породено от свръхестествени причини, нещо като мълниите, изпращани от боговете, или особен вид изпитание, изпратено от провидението Божие? Дали пък това не е просто вид морална травма, предизвикана от вътрешни противоречия в нашето съзнание? Този въпрос остава открит дори и за съвременните специалисти, които още не са достигнали до задоволителното му решаване.

Тези от тях, които се опитват да предложат някакво полуфизиологично обяснение, го търсят обикновено в областта на хуморалната патология2. Тази хипотеза — още от времето на Хипократ през втората половина на пети век преди Христа, на Гален и Руф Ефески през второто столетие след Христа, та чак до Ренесанса и още по-късно — си остава с повече или по-малко непоклатим авторитет. Според нея лудостта, в качеството си на физическо страдание, е резултат от нарушеното равновесие в течните среди на организма, които определят темперамента на човека, както и характера на психическите или физическите болести, от които той страда. Испанският енциклопедист от седми век, Изидор Севилски, пише:

Така описаните четири елемента не само обясняват структурата на човешкото тяло, но са и предпоставка за промените в темперамента на хората. Излишъкът на всяка една от телесните течности — смятат учените по онова време — предизвиква началото на някакво физическо или умствено заболяване. Менталните проблеми обаче се свързват неизменно с преобладаването на така наречената черна жлъчка, която поражда меланхоличен темперамент и предизвиква полудяването. Смята се също така, че различните изпарения достигат до мозъка и влияят на неговото функциониране. Предната му част контролира чувствата и сетивността; централната част е свързана с мисленето, а задната — с паметта. Всяко едно нарушение в равновесието между така описаните функции на отделните части създава условия за възникване на ментални проблеми, защото мозъкът просто прегрява.

Дори и след налагането на един по-научен подход към мозъчните и въобще към медицинските проблеми обясненията на човешките заболявания с помощта на теорията за хуморалната патология бавно отстъпва позициите си. „Меланхолията, или черната жлъчка, представлява естествена телесна течност — студена и суха, гъста, трудноподвижна, черна на цвят и с остър неприятен вкус.“ Това пише английският учен Валентин през 1612 г. в издадената от него книга „Кратък курс по природните науки“ и добавя: „Когато се усвои от организма, черната жлъчка става болестотворна и предизвиква полудяване.“

Винаги обаче е имало хора, които са убедени, че независимо дали теорията за лудостта като проява на темперамента на човека е правилна, или не, възникването на това човешко състояние не може да се обяснява само с чисто физически процеси и явления. Трябва да се отчитат и свръхестествените, извънземните измерения на проблема. Според тях лудостта се появява вследствие от специфично разположение на звездите или пък от прищевките на боговете. Човек полудява в резултат от въздействието на сили, които са извън него, и той се превръща в „обладан“ от това състояние; става жертва на сили, които му отнемат или размътват разсъдъка. Quern Jupiter vult perdere dementat prius. „Юпитер3 първо отнема разсъдъка на този, когото иска да погуби“ — гласи една древна поговорка, перифразирана от Джеймс Дюпорт, поет и дякон на Питърбъро от седемнадесети век. И наистина, мнозина по онова време смятат, че лудостта е Божие наказание. Тираничният вавилонски цар Навуходоносор е доведен до състояние на животински бяс4 и е представен в редица средновековни миниатюри като човек без дрехи и с разрошени коси, който в лудостта си стига дотам да се прехранва с цветя и треви. Английският крал Джон5 пък според някои хронисти от неговото време е напълно „обладан“ от лудостта или както се изразяват съвременниците му — plenus daemonio6. За Шарл VI Френски и Хенри VI Английски се говори едно и също нещо — че са „омагьосани“. Прикачването на прякора Екизадо7 към името на Карлос II Испански говори за един ексцентричен сценарий, в който болнавият крал играе главната роля. Но лудостта може да означава и точно обратното — знак за Божията благодат. Гласовете, които лудият човек чува, могат да идват и от Бога. В онези времена на искрена и дълбока вяра понякога лудият може да се превърне във вестител на Божията воля. Историите на християнските светци, както и тези, отнасящи се до светите люде от другите вероизповедания, са пълни с примери за мъже и жени, страдащи от тежки психически проблеми, но въпреки това ползващи се с почитта и уважението на другите като свети безумстващи, говорещи с гласа на Господа. Те имат славата на гадатели и пророци, а техните несвързани и дори нечленоразделни напеви — сякаш говорят на непознати за тях езици — предизвикват смущение у техните слушатели, които въпреки това им се възхищават и дори ги облажават.

Първите лекари на ренесансова Европа не са в състояние да лекуват лудостта по по-различен начин от физическите заболявания — с един ограничен набор от лечебни процедури, които познават. А това са пускането на кръв, правенето на клизма, даването на очистителни. Надеждата е някое от тези средства да доведе до възстановяване на нарушеното равновесие на телесни течности в организма. „За да се прочисти тялото от жлъчта и от черната жлъчка, след като сте сънували кошмар — съветва Чосър, — за Бога, вземете някакво слабително средство, като например лавър, столетник, росопас или отвара от бъз.“ (Кентърбърийски разкази, Разказ на манастирския капелан). И тъй като лудостта поразява най-първо главата, лекарите правят трепанации на черепа с надежда да понижат налягането, оказвано върху заболелия мозък и да го освободят от отровните течности и газове, натрупали се там и предизвикващи болестта. На Шарл VI Френски му правят разрез на тила, а Хенри VI Английски вероятно е бил лекуван по същи начин. Подобна операция е извършена и на Дон Карлос Испански. В своята книга Livre de Seyntz Medicines8 (1354) Хенри херцог на Ланкастър, съветва читателите си да налагат прясно заклан червен петел на главата на човек, страдащ от обезумяване, защото се смята, че топлата кръв на птицата ще проникне в мозъка и ще го освободи от опасните изпарения, които са предизвикали страданието му. Подобно лечение, само че с прясно заклани гълъби, се прилага и през седемнадесети век, когато по този начин се надяват да подобрят менталното и физическото здраве на Великия херцог на Тоскана, Фердинандо Медичи, както и на Карлос II Испански.

Понеже през средните векове хората смятат, че лудостта е свръхестествено явление, те имат повече доверие на лечебни методи, които са по-скоро от психологическо естество, отколкото на физическите. Затова се отдава предпочитание на църковните служби, на поставянето на свети мощи върху тялото на болния, както и на заклинанията като средство за изгонване на злите духове от тялото на умопобъркания. Самият Иисус Христос прогонва9 такива бесове. Свети Кутберт лекува хората „от напастта на нечестивите духове“ с помощта на молитви, докосване с ръка и специални заклинания. Една жена, която страда от calamitas insaniae10, понеже е обзета от някакъв зъл дух и затова стене, скърца със зъби и плаче със сълзи, се излекува, когато докосва поводите на коня на светията. Съвременникът на Кутберт — свети Гутлак, лекува един младеж, който под въздействието на immensa dementia11 е убил някакъв човек с брадва и след това се е самоосакатил. Гутлак го поставя на пост и молитва, след това извършва очищение с вода и „отправи оздравителния си дъх към лицето му“. Така злият дух, който се е вселил в него, трябва да напусне тялото му. Заклинания се прилагат и по отношение на кралете. Шарл VI Френски се подлага на поредица от странни ритуали, включващи заклинания, които обаче не му помагат. Състоянието на Карлос II Испански обаче явно се подобрява за известно време, след като му правят някакви заклинания.

През Средновековието използването на свети мощи за лечение на душевноболни хора е широко разпространено. От ранната история на храма, посветен на св. Вартоломей, в Лондон — според данните, включени в книгата, за неговото основаване (Liber Fundationis) — са запазени множество такива случаи, отнасящи се до края на дванадесети и началото на тринадесети век. Така например една лондонска проститутка изпада в умопомрачение, криви очи, говори сквернословия и разкъсва дрехите си, поради което се налага да я вържат, но тя успява да се отскубне; след като посещава храма на св. Вартоломей, тя оздравява. Запазени са спомени и за други полудели мъже и жени, които оздравяват, след като са заведени в храмовете на св. Томас Бекет в Кентърбъри и на крал Хенри VI в Уиндзор.

Общо взето — освен ако не буйстват — умопобърканите мъже и жени не остават извън обществото и живеят под грижите на своите роднини и близки. В средновековната драма „Играта под беседката“12 лудият се проявява като насилник и се държи непристойно, но след като е лекуван от свещеника с помощта на свети мощи, се връща кротко у дома. Дори пациентите на средновековната лондонска лудница13 „Бедлам“ са пускани да се разхождат свободно, щом не са видимо опасни за околните с поведението си.

В крайна сметка обществото се убеждава, че трябва да бъдат създадени специални болнични заведения, които да се грижат за хората, неспособни да отговарят за себе си поради умствено заболяване. Една от първите такива болници, открити в Западна Европа, е тази към храма на св. Димпна в белгийския град Геел. Тази ирландка, преди да бъде канонизирана за светица, е обикновена жена, убита от баща си, изпаднал в пристъп на гняв, и затова по-късно се превръща в покровителка на психично неуравновесените хора. През четиринадесети век Робърт Дентън основава в Баркинг здравното заведение „Ол Хелоус“, където да бъдат полагани грижи за свещеници и миряни, „които внезапно са изпаднали в умопомрачение и са загубили паметта си“. В самия край на същото столетие се появява и болницата на Дева Мария във Витлеем, Бишопсгейт, по-известна под името „Бедлам“. Макар че отношението към душевноболните никога не е напълно лишено от грубости, те все пак остават да живеят в рамките на своята общност, семейства и домове.

От края на шестнадесети век нататък обаче по-скоро поради социални, а не поради медицински съображения, се наблюдава постепенна промяна в отношението към лудите, което води до това, което Мишел Фуко нарича „период на ограничаване на тяхната свобода“. Започват да отделят лудите от тяхната социална среда и да ги настаняват в специални заведения. Откриват се частни лудници, ръководени обикновено от служители на Църквата, които искат да увеличат своите приходи, но провежданото лечение понякога е добронамерено и към болните се отнасят с внимание. Но все по-широко разпространено става мнението, че лудите трябва да бъдат „държани изкъсо“ и да бъдат затваряни за тяхно добро. „Първата мярка, тоест попечителството, спрямо тях — пише през 1684 г. д-р Томас Уилис — трябва да включва заплахи, връзване, бой, както и лекарства… Защото за лудите наистина няма по-ефикасно и препоръчително лекарство от това да благоговеят и изпитват страхопочитание към тези, които смятат за свои мъчители… Разбеснелите се луди много по-бързо и надеждно се лекуват чрез наказания и когато към тях се отнасят сурово в тесни помещения, отколкото от лекарства или други медикаменти.“ В края на осемнадесети век английският крал Джордж III става жертва именно на този вид обществено мнение.

Въпреки че от края на осемнадесети век нататък лечението на душевноболните постепенно става по-хуманно и към тях се проявява повече състрадание, настаняването в специални здравни заведения и тяхното описано по-горе „манипулиране“ там си остават водещите методи. Подобно на затворите и местата за полагане на принудителен труд, лудниците стават заведения, в които обществото настанява своите отклонили се от нормалния начин на живот членове. Приютите за душевноболни се превръщат в центрове за контрол по социален и полов принцип, където лудите да бъдат отделени зад високи стени от външния свят. „Що се отнася до [Робърт] Бъртън през 1621 г. — пише Рой Портър — за него лудницата си остава една метафора, но през 1815 г. за Специалната комисия към Камарата на общините на английския парламент тя вече се превръща в основно средство за решаване на проблема с лудостта (защото през тази година комисията води публично разследване в лудниците в страната; пак през 1815 г. са открити първите английски обществени заведения за душевноболни хора).“

В самия край на деветнадесети век, когато се появява науката психиатрия, се правят и първите по-задълбочени наблюдения върху същността на душевните заболявания, но и до днес лудостта си остава на практика твърде неизследвана материя. През 90-те години на деветнадесети век Емил Крепелин за първи път анализира менталните заболявания, като прокарва разделителна черта между афектната, или маниакално депресивна психоза, при която състоянието на пациента се характеризира с непостоянни емоционални смущения, от които той или тя могат евентуално да се възстановят, и по-сериозната и нелечима форма на заболяването, което той нарича деменция прекокс14, а всъщност става дума за погрешно използване на термина „деменция“, който на медицински език означава прогресивно увреждане на мозъка, както и на определението „прекокс“15, защото заболяването не настъпва задължително в детско-юношеска възраст. Въпреки това Крепелин е прав, когато обръща внимание на сериозния характер на втората, описана от него форма на лудостта. Защото тя се характеризира с по-висока или по-ниска степен на самозаблуждение, халюцинации и обърканост на мислите. По-късно професор Ойген Блойлер от Цюрих ѝ дава ново наименование — шизофрения. При класификацията и диагностицирането на различните форми на ментални заболявания от времето на Крепелин до днес е направена огромна крачка напред и това ясно се вижда от дългия списък на здравни проблеми на личността, съдържащ се в последното издание на Американския диагностичен и статистически наръчник по медицина (1980).

И така, от тези изходни позиции ще трябва да започнем нашето изследване, посветено на лудостта на кралете. Историкът обаче се намира в твърде неизгодна позиция, защото сведенията, с които разполага, често са много оскъдни, а понякога и доста изопачени поради отдалечеността на времето на разглежданите случаи. Данните, които съвременните специалисти биха могли да получат за даден пациент — за молекулярната и функционална структура на мозъка му, за електромагнитната активност на мозъчните центрове, за ролята на неврохормоните, за промените в активността на ензимите и обмяната на веществата на клетъчно равнище, за реакцията на кожата, за специфичното движение на очите в сънно състояние и т.н. — не съществуват в случая с монарсите от миналото. Сведенията за тяхната лудост често са съвсем недостатъчни или направо неверни; източниците на тези сведения — недостоверни, а информацията — просто оскъдна. За да си проправи път човек в такъв труден терен, е необходимо да се разчита до голяма степен на научни хипотези и всякакъв друг вид предположения.

На практика лудите крале и кралици изглеждат жертви на обичайното протичане на менталното разстройство. Това душевно страдание може да е причинено от увреждане на мозъчните функции, настъпило най-често при раждане или от травми, понесени по-нататък през годините. Ако на човек се случи да развие дегенеративно заболяване на мозъчната кора, задръжките му могат напълно да отпаднат и той да стане склонен към агресивно поведение. Раната в главата, която през 1562 г. получава наследникът на испанския крал Фелипе II — Дон Карлос, може доста добре да обясни прогресиращия характер на неговото душевно разстройство, особено ако мозъкът е пострадал и по време на раждането му, което изглежда доста вероятно.

Съществуват физически заболявания, които също могат да предизвикат мозъчни увреждания. Така например епидемичният или „летаргичен“ енцефалит — остро инфекциозно заболяване на централната нервна система — може да доведе до трайни изменения в мозъчната дейност, свързани със зрителни, тактилни16 и слухови халюцинации, придружени от главоболие, раздразнителност и безсъние — все симптоми, много характерни и за шизофренията. През 20-те години на двадесети век, след поредната епидемия от енцефалит, заразените от болестта деца започват да проявяват деструктивно и агресивно поведение. Възможно е именно прекараният енцефалит да е причина за умопомрачението на римския император Калигула, както и за душевната неуравновесеност на американския президент Удроу Уилсън. Със сходни симптоми протича и епилепсията на слепоочния лоб. Някакво сериозно заболяване, същността на което днес е невъзможно да бъде установена със сигурност, трябва да е предшествало симптомите на ментална неуравновесеност у руските царе Иван Грозни и Петър Велики.

Сифилисът също, особено в третия стадий на развитие, може да доведе до паралитична деменция17, която предизвиква отпадане на умствените и телесните сили на болния. Според някои изследователи умствените проблеми на споменатите по-горе руски царе, както и за лудостта на Лудвиг II Баварски, се дължат на предшестваща сифилитична инфекция, но за това няма сигурни доказателства. Пак само като хипотеза, която не е достатъчно потвърдена, може да се приемат предположенията, че подобни са медицинските случаи и на Бенито Мусолини и Адолф Хитлер.

Лудостта на английския крал Джордж III според някои съвременни учени трябва да е била от органичен характер, което ще рече, че тя е проява на проблем с обмяната на веществата, носещ медицинското название пъстроцветна порфирия. Според същите твърдения много от неговите предци, а и потомци, също са страдали от това генетично по своя характер заболяване.

Когато няма директен причинител от физическо естество, менталният срив на човека се обяснява с проблеми в централната нервна система. Различни своеобразности в структурирането на мозъка, някои от които генетично предпоставени и които постепенно водят до разнобой между темперамент и личност, могат също да създадат подходящи условия за предразположение на индивида към душевно разстройство. Изпадането в умопомрачение никога не настъпва като гръм от ясно небе, а винаги може да се разглежда като резултат от една по-ранна тенденция в развитието на нервната система на заболелия. Все още не е ясно до каква степен това зависи от генетичните фактори, тъй като засега не познаваме гените или хромозомите, от които зависи появата на състояния като шизофренията или маниакално депресивната лудост. Въпреки това няма съмнение, че в много от случаите на психични заболявания генетичният фактор е определящ, както впрочем доказват и резултатите от настоящото изследване на лудите крале. Може обаче да се окаже, че предразположеността на организма към ментални заболявания се дължи на влиянието не на един отделен, а на цяла група гени. Също толкова неясно остава и каква е ролята на двете полукълба на главния мозък за психиатричните болести и дали въобще те имат някаква пряка връзка с проблема. Според някои звуковите халюцинации например, подобни на онези, които Жана д’Арк казва, че чувала, се пораждат от дясното полукълбо на мозъка. Важно е още веднъж да подчертаем, че генезиса на психичното отклонение е тясно свързан с една съществуваща отпреди тенденция в развитието на организма, която може да се е появила още след раждането, а дори и при зачеването. Лудостта никога не се появява като напълно непознато за дадения индивид състояние, а винаги е по-скоро подчертаване и деформиране на някакви нормални реакции на организма. „Характерните черти на темперамента — пише Гордън Кларидж в своята книга «Произход на душевните заболявания» (Gordon Claridge, Origins of Mental Illness) — отговарят на различни негови предразположения към някакъв вид психично заболяване. Хората развиват този вид душевно разстройство или увреждане, към който са предразположени, вследствие на индивидуалния си темперамент.“ Именно поради това детството и юношеската възраст са критичен период от живота на човека, свързан с появата на симптоми на някакъв вид психични отклонения. Ако знаехме повече за общуването на лудите крале като деца с техните родители, както и подробности за тяхното отглеждане и израстване, сигурно щяхме да открием следи, предупреждаващи за бъдещото им душевно неравновесие. Личните проблеми на Едуард II и на неговия правнук Ричард II са много по-разбираеми в светлината на наследеното от тях и на ученическите им години.

Но щом отключването на процеса, който води до полудяване, е свързано с някакъв вид неврологично предразположение към душевни страдания, то би могло да бъде стимулирано от фактори, свързани с околната среда и въобще от така наречените външни фактори. Както вероятно доказва боледуването на Хенри VI Английски и на Ерик XIV Шведски, стресът е един от най-изявените такива фактори, който води до психичен срив. В някои случаи психоневротичните разстройства представляват своеобразно бягство от ударите и трудностите, които човек понася в ежедневието си, и понякога могат дори да доведат до развиване на творческото начало у човека, както показа сър Джордж Пикъринг в своята книга „Креативно боледуване“ (Sir George Pickering, Creative Malady). Лудвиг II Баварски се спасява от политическата криза, като се потапя в музиката на Вагнер и планира своите фантастични замъци. Обратното обаче също е вярно: лудостта може да се засили, ако обръщаме прекалено внимание на някаква наша вътрешна потребност — истинска или мнима — или се опитваме да потиснем вътре в себе си някакъв непоносим конфликт. И така, независимо дали се проявява под формата на съсипващ срив, или на относително леко нервно заболяване, психичното разстройство винаги се появява на бял свят, предизвикано от някакъв повод.

Основното ментално разстройство, от което лудите крале и кралици, изглежда, са боледували, е шизофренията и маниакално депресивните състояния, които имат твърде сходна симптоматика. Шизофренията е термин, означаващ психично състояние, включващо много широк спектър от степени на неговото проявление. Както показва самата дума, то се свързва с временната загуба на някои видове основополагащи качества на ума като говор, двигателна активност и усещане; „временна загуба на психични функции, което води до фрагментарност на личността“, но тази фрагментарност не трябва да се смесва с раздвояването на личността. Възникването на болестта се характеризира със съществени изменения в начина на мислене, говорене и поведение или както пише сър Гордън Кларидж, „с хаотични взаимодействия между личността и околния ѝ свят, приемащи вида на често възникваща физиологична възбуда, неустойчиво внимание, резки промени в настроението, изкривени представи за действителността, деформирано мислене и говор, които пречат на социалното общуване на личността“. В най-активно изразената си форма шизофренията може да предизвика халюцинации, ексцентрични налудничави мисли, некоординирано или нелогично говорене и неадекватни емоционални реакции. Шизофренната параноя може да предизвика насилствени действия, каквито без съмнение се наблюдават в живота на Шарл VI Френски, Ерик XIV Шведски и Кристиан VII Датски.

В умерената си форма шизофренията невинаги представлява трайно болестно състояние, но дори и след като пациентът възстанови здравето си, е най-вероятно в него да останат следи от някакво трайно ментално и емоционално увреждане. Шарл VI Френски например има периоди на просветление, през които поема юздите на държавното управление, но менталната му издръжливост очевидно не е много продължителна. По някое време Ерик XIV Шведски се възстановява, но в крайна сметка умира в състояние на умопомрачение. Кристиан VII Датски също има периоди на просветление, но през по-голямата част на продължилото му над четиридесет години управление обикновено не е напълно с всичкия си. Шизофренията може да се появява от време на време — през няколко години, или да засегне своята жертва само веднъж през целия ѝ живот. Най-накрая обаче тя може да се превърне в перманентно състояние на духа, което на практика води до психично разпадане на личността. Податливостта към това заболяване очевидно зависи от уязвимостта на нервната система на организма, обусловена от генетични фактори и от темперамента, както и от взаимодействията със заобикалящата ни жизнена и семейна среда. С изключение на най-тежките случаи, шизофрениците не губят напълно връзка с действителността, но обикновено имат деформирана и непълна представа за нея. Те не са и съвсем неосведомени по отношение на проблемите на собственото си здравословно състояние.

Други от лудите крале са били очевидно жертва на маниакалната депресия и на различните степени на проява на тази група психични заболявания. Депресията, наричана с нейното гръцко название меланхолия18, в продължение на много векове е смятана за произтичаща от черната жлъчка (на латински atra bilis) — една от основните телесни течности. Едва през 1899 г. Емил Крепелин е първият учен, използвал термина маниакално депресивна лудост, с който описва тежките форми на депресивно заболяване, макар че между шизофренията и тях има дълга поредица от междинни състояния като това на д-р Самюъл Джонсън19. Депресивните състояния наистина много се различават едно от друго по степента на тежест, с която поразяват болните — в диапазона между сравнително краткотрайните, недълбоки или повърхностни колебания в настроението и емоционалното равновесие и състоянията, които проникват дълбоко в психиката на пациента и изискват специализирано лечение, а също така малко се различават по проявленията си от тези, характерни за истинската шизофрения. Така депресията при по-леките си форми може да се проявява само като известно забавяне на мисловните процеси; периодични колебания в настроението, наричани на медицински език циклотимия; неспособност да се взимат решения; отслабване на паметта или изпадане в апатия към всичко и всички. В по-сериозните си форми обаче болестта може бързо да ескалира до замъгляване на съзнанието, некоординираност на мисловната дейност, силно чувство на страх и тъга, понякога придружени от стомашно-чревни проблеми.

В края на живота си Ричард II без съмнение е страдал от лека форма на депресия. Кралица Хуана Кастилска става жертва на маниакално депресивна лудост. В тежка форма — какъвто е случаят с Хуана — това заболяване може да предизвика налудничави мисли и халюцинации. Дълбоките религиозни чувства, придружени от силно чувство за вина и страх от Божие наказание заради сторените грехове, също може да стане причина за появата на депресия, какъвто е случаят с испанския крал Фелипе V. Изпадналият в състояние на маниакална депресия човек може да се хвърли от едната крайност на дива възбуда или главозамайване в другата — на дълбоката потиснатост, изразяваща се в пълна неподвижност и апатия, както се случва по време на боледуването на Хенри VI.

По-малко тежко се отразяват на здравословното състояние някои психоневрози или нарушения в психичното равновесие на личността в диапазона от почти нормалното душевно здраве до психичните отклонения. Те могат и да не доведат до пълна лудост, но често имат много тежки и дори фатални последствия за жертвите си. При такива случаи мозъкът, макар че не функционира нормално, повече прилича на мигаща крушка, отколкото на изтощена батерия. Страдащите от подобни гранични състояния между здравето и лудостта обикновено изпитват ирационални страхове или необяснима тревожност, различни фобии или неврози, които понякога трудно се различават по своите проявления от лудостта. От такова душевно състояние, определяно от медиците като гранично по отношение на самосъзнанието на личността, се предполага, че е страдал Адолф Хитлер например, макар че това не е категорично доказано. Въпреки че осъзнаването на действителността от пациента не е много стабилно, той все пак никога не изпада в пълно умопомрачение. Подобни здравословни проблеми обикновено са предшествани от някакъв нерешим личностен конфликт между вътрешно непреодолимо желание и невъзможността то да бъде реализирано в действителност. Психичните разстройства на личността са утежняващи за онези, които заемат определени позиции, свързани с властта и поемането на отговорности. Ако някои от тях могат да бъдат напълно безобидни при обикновените хора, при държавниците и владетелите те водят до ужасяващи последствия.

След всичко казано дотук все пак остава още една трудна за изследване сива зона, в която пациентът показва признаци за отклонения в психичното състояние на личността, но това не изглежда да е резултат от умствено страдание. Тези така наречени психопати или социопати вероятно излизат извън определенията за клиничната лудост, но както лейди Каролайн Ламб20 е казала за Байрон, „той е луд, лош и опасен за близките до него“. Такива хора може и да не страдат от някаква специфична форма на ментално заболяване и да изглеждат напълно с ума си, дори умни и много интелигентни, но дълбоко в душата си да са много объркани, а мозъкът им да не функционира напълно нормално. Психопатът е пълен егоцентрик и живее според собствените си правила или предпочитания, без да изпитва каквото и да било съчувствие към другите. В известен смисъл той се самоизолира от външния свят, не изпитва никакви чувства или усещания към него. Това често се дължи на дълбоки разочарования в детството или в юношеските години, а отхвърлянето от страна на родителите се явява най-важният етиологичен фактор в превръщането на един човек в психопат. Неговите чувства към останалите хора нито са дълбоки, нито трайни и той рядко е способен на дълбока и пълноценна сексуална връзка с противоположния пол. В такива случаи той ще прояви гъвкавост в поведението си, за да нагоди своите действия към постигане на това, което смята за своя главна цел. Ще използва правдоподобни слова, но те няма да имат нищо общо с мислите му. Такива хора са майстори в манипулиране на околните, в убеждаването им, че имат най-добри и почтени намерения. Но психопатите не са успели да преминат процеса на социализация в смисъл на интегриране с ценностите на обществото и техните мисли и чувства си остават дълбоко насочени само към тях самите. Затова такива хора не изпитват никакво чувство за вина и на тях не може да се има доверие, понеже са склонни да проявяват ненормално висока степен на агресивност или крайно безотговорно поведение с антисоциална насоченост.

Психопатът е твърде възможно да бъде амбициозен, брутален, безмилостен и склонен към насилие, но неговата сфера на действие не се ограничава само до кръга на криминално проявените лица. Такива хора могат да бъдат открити във всички прослойки на обществото. Затова и сред коронованите личности има много случаи, при които са налице някакви признаци на психопатия, макар и всъщност за тези лица да не се твърди, че са били психопати. Такива проявления са забелязани в поведението на римския император Тиберий, дон Карлос Испански, руския цар Петър Велики и неговия много по-късен наследник във властта над Русия — диктатора Йосиф Сталин. Колебанията по отношение на поставянето на диагноза се дължат на факта, че засегнатият от психопатията ум никак не е лесно да бъде идентифициран със сигурност, какво остава за хора, живели в толкова отдалечени от нас времена. Болестта на психопата „се разраства невидимо, подобно на рака — гласи едно компетентно мнение по този въпрос. — Тя засяга най-вътрешните кътчета на мозъка, а нейните корени са посадени още в детската възраст на пациента. Тя е СПИН-ът на психичните заболявания.“ (K. Magid and C. A. McKelvey, High Risk)

Но нека припомним, че обект на настоящото изследване е „лудостта на владетелите“ и по какъв начин тя се отразява върху съдбата на народите, над които господстват. Това е опит да бъдат наблюдавани особеностите на личности, които между другото се влияят и от атмосферата на кралския двор, заплашвани и измъчвани са от подозрения и интриги или с други думи са поставени в условия, способстващи за появата на ментален срив, особено ако владетелят е млад, незрял и безхарактерен.

Ефектът от тези психични отклонения на владетелите върху историята на техните народи се установява по-трудно. Защото както великите личности — като Александър Македонски или Наполеон — могат да променят хода на историята, същото се отнася и за политическите кризи в различни страни и времена, предизвикани от личности с много по-малък авторитет. Така например Калигула или Нерон оказват не по-малко влияние върху съдбата на Римската империя. Характерът на крал Джон пък е само едно от условията, довели до проблемите, които се струпват върху неговата глава. Смутовете по време на царуването на Едуард II поставят своя отпечатък върху личността на краля. Ричард II пък би избегнал свалянето си от власт, затвора и смъртното наказание, ако притежаваше характер, различен от този, с който е останал в историята. Умствената недостатъчност, измъчвала Хенри VI, е важен елемент от гражданските борби, известни днес под името Войната на Червената и Бялата роза. По същия начин и лудостта на неговия дядо — Шарл VI Френски, може директно да бъде свързана с хаотичната разпокъсаност, предизвикала продължителни безредици в цялото кралство. Лудостта пък на Ерик XIV Шведски се оказва решаваща не само за собствената му съдба, но и за бъдещето на страната. Душевното заболяване на Хуана, кралица на Кастилия, и на дон Карлос Испански има трайни последици за Испанската империя, което може да се каже и за лудостта на други двама испански крале — Карлос II и Фелипе V. Лудостта на Джордж III води до тежка политическа криза в Англия. Посоката на развитие, която поема датската история в края на осемнадесети век, съвсем ясно е определена от продължителното душевно страдание на крал Кристиан VII Датски.

От друга страна, менталните отклонения на редица други владетели имат съвсем незначително влияние върху развитието на техните държави. Трудно може да се приеме, че психичните отклонения на Джан Гастоне — последният Велик херцог на Тоскана от фамилията Медичи, или тези, от които страда Лудвиг II Баварски, имат съществено политическо значение за историята на техните страни. Още по-трудно е да се каже до каква степен вероятните душевни проблеми на руските царе Иван Грозни и Петър Велики са се отразили на безспорно великите им държавнически постижения с фундаментална значимост за цялата история на Русия. В това отношение, изглежда, трябва да изчакаме времето на съвременните диктатори, за да се убедим как душевната болест или старческата деградация на големите държавни вождове като психопата Сталин, умопомрачения Хитлер и дементния Мао Дзедун оставят по брутален начин своя отпечатък върху съдбата на милиони хора, а даже и на целия свят, в лицето на психопата Сталин, умопобъркания Хитлер и оглупелия от старост Мао Дзедун. Някои автори дори защитават тезата, че без наличието поне на известно предразположение към маниакалност човек не може да успее като политически водач или владетел. Дори и да не приемем тази крайна теза, личността на владетеля си остава един от най-важните фактори в историята. Или както е казал френският историк Шарл Пти-Дютайи, „La plus importante ressource de la royaute c’est le genie personnel du roi.“ („Личните качества на краля представляват най-важният ресурс на монархията.“)