Лунен дворец

4

Когато за пръв път видях Томас Ефинг, си помислих, че това е най-крехкото човешко създание, което съм срещал. Целият кокали и трепереща плът. Седеше в инвалидната си количка, завит с няколко шотландски одеяла, а тялото му клюмаше на една страна като малка прекършена птица. Беше на осемдесет и шест, но изглеждаше по-стар поне с още сто години, ако това е възможно — някаква неопределима библейска възраст. Стоеше като обграден от невидима стена, далечен, отнесен, непроницаем като сфинкс. Две възлести, покрити с кафяви петна ръце стискаха страничните облегалки на количката и от време на време треперливо се раздвижваха. Това бе единственият признак на съзнателен живот. С Ефинг не можеше да се установи дори визуален контакт, защото беше сляп или поне се преструваше на сляп, а в деня, когато го посетих в дома му за интервю, върху очите си носеше две черни превръзки. Сега, когато се връщам към това начало, ми се струва съвсем уместно, че беше първи ноември Първи ноември — Денят на мъртвите, денят, когато се почитат незнайни светци и мъченици.

Отвори ми жена — набита едра повлекана на средна възраст, облечена в бухнала домашна роба на розови и зелени цветчета. Щом се увери, че аз съм същият онзи господин Фог, който се беше обадил в един часа, за да си уговори среща, тя ми подаде ръка и се представи; Рита Хюм, от девет години болногледачка и икономка на господин Ефинг. В същото време ме огледа от главата до петите, изучавайки ме невъзмутимо с хладнокръвното любопитство на жена, която за пръв път вижда поръчания си по пощата съпруг. Но в ококорените и очи имаше нещо тъй открито и дружелюбно, че аз не се обидих. Човек не можеше да се обиди на госпожа Хюм с нейното широко месесто лице, с яките й плещи и двете огромни гърди, толкова обемисти, че изглеждаха като изваяни от цимент. Тя носеше собствения си товар с широка патешка походка и докато ме водеше по коридора към гостната, чувах свистенето на шумното й вдишване и издишване.

Апартаментът беше като всички останали в Уест Сайд — дълги коридори, плъзгащи се дъбови врати, всевъзможни гипсови завъртулки по стените, с една дума, непроходима викторианска претрупаност. Беше ми почти невъзможно да се ориентирам в изобилието от предмети наоколо: книги, картини, малки и големи маси, килими и килимчета, разностилни мебели от тъмно дърво. Още докато крачехме по коридора, госпожа Хюм ме улови за ръка и ми прошепна на ухото:

— Не се стряскай, ако вземе да се държи малко чудато — рече тя. — Често се отнася нанякъде, но това не значи нищо. Последните няколко седмици му дойдоха в повече. Съсипа се, защото мъжът, който се бе грижил за него в продължение на трийсет години, умря през септември, и сега му е трудно да се приспособи.

Усетих, че в лицето на тази жена ще имам съюзник, нещо като закрила срещу странните неща, които можеха да се случат. Гостната беше прекалено голяма, а прозорците й гледаха към Хъдсън и възвишенията на Ню Джързи отвъд реката. Ефинг седеше насред стаята в инвалидната си количка точно срещу едно канапе, от което го делеше масичка. Първото ми впечатление беше повлияно от факта, че той изобщо не реагира, когато двамата влязохме в стаята.

Госпожа Хюм съобщи, че съм пристигнал, че „господин Ем Ес Фог е тук за интервюто“, на което той нищичко не каза, дори мускулче не трепна по тялото му. Някаква свръхестествена инертност, която ме накара да си помисля, че е мъртъв. Госпожа Хюм обаче ми се усмихна и ми направи знак да седна на канапето. После излезе и аз останах сам с господин Ефинг в очакване той пръв да наруши мълчанието.

Мина доста време, но когато най-накрая това се случи гласът му изпълни стаята с изненадваща сила. Изглеждаше направо невероятно, че от тялото му могат да излязат такива звуци. Думите изпращяха от гърлото му с рязка дрезгава енергичност, ще речеш, че ненадейно се бе включило радио на някоя от ония далечни станции, на които човек понякога попада посред нощ. Направо се стъписах. Сякаш от хиляди мили разстояние случаен сноп от електрони бе довял до мен този глас, чиято яснота порази слуха ми. Дори за миг-два се почудих дали пък някъде в стаята не се крие вентрилоквист.

— Емет Фог — започна старецът, изплювайки думите си с презрение. — Що за шашаво име е това?

— Ем Ес Фог — отвърнах. — М означава Марко, С — Станли.

— Така не е по-добре. Дори, ако питаш мен, звучи по-зле. Закъде си с това име? Трябва да направиш нещо по въпроса.

— Нищо няма да правя по въпроса. Преживял съм много заедно с името си и с течение на времето го заобичах.

Ефинг изпръхтя, после откъм устата му се разнесе някакъв гадничък смях, с който като че ли искаше да приключи темата веднъж завинаги. Веднага след това изпружи снага в количката си и ето че външността му мигом се преобрази. Вече не приличаше на коматозен жив труп, зареян в сумрачни мечтания, ами на изпънат като струна войник, изпълнен с кипнала от младост сила. Както впоследствие научих, това всъщност беше истинският Ефинг, ако изобщо думата „истински“ може да се използва по негов адрес. До такава степен целият му характер почиваше на лъжи и измами, че беше невъзможно да си сигурен кога казва истината. Доставяше му удоволствие да мами света с всевъзможни внезапни хрумвания, за които не му липсваше вдъхновение, но най-много от всичко обичаше да се прави на умрял.

Наведе се напред в количката, сякаш да ми каже, че интервюто започва на сериозно. Въпреки черните превръзки на очите, беше втренчил поглед право в мен.

— Кажи ми, господин Фог, имаш ли въображение?

— Навремето мислех, че имам, но сега вече не съм толкова сигурен.

— Когато нещо ти се изпречи пред очите, в състояние ли си да го идентифицираш?

— В повечето случаи — да. Но понякога е доста трудно.

— Например?

— Например, понякога не мога да различа мъжете по улицата от жените. В наше време толкова хора носят дълга коса, че един поглед не стига, за да установиш истината. Особено ако си се загледал в някой по-женствен мъж или пък в по-мъжествена жена. Сигналите съвсем се объркват.

— А като ме гледаш мен, какво би казал?

— Бих казал, че виждам мъж в инвалидна количка.

— Възрастен мъж ли?

— Да, възрастен.

— Много възрастен ли?

— Да, доста.

— Кажи, младежо, нещо така по-особено да ти е направило впечатление?

— Черните превръзки върху очите. И това, че краката са май парализирани.

— Да, да, това са моите недъзи. Бият на очи, нали?

— Всъщност, да.

— Какво смяташ за превръзките?

— Нищо определено. Първата ми мисъл беше, че си сляп, но май не е точно така. Защото, ако човек не вижда, защо ще си прави труда да убеждава другите, че не вижда? Няма логика. Затова ми хрумнаха и други възможности. Нищо чудно тези превръзки да прикриват нещо по-лошо от слепота. Например, някаква зловеща уродливост. Или пък си изкарал операция и трябва да ги носиш по препоръка на лекаря. От друга страна обаче, може да си полусляп и силната светлина да те дразни. А може просто да ти доставя удоволствие да носиш превръзки на очите си, ей така заради самите превръзки, защото смяташ, че ти отиват, например. На твоя въпрос има много възможни отговори. На този етап обаче, нямам достатъчно информация, за да дам правилния. Единственото нещо, което мога да кажа със сигурност е, че носиш черни превръзки и толкоз. Мога да потвърдя, че са там, на очите ти, но защо — виж, това не знам.

— Искаш да кажеш, че не приемаш нищо на доверие.

— Би било опасно. Много често се оказва, че нещата са различни от това, което си мислиш, и като прибързваш със заключенията, можеш да си докараш беля на главата.

— А какво мислиш за краката ми?

— Този въпрос ми се струва по-прост. Доколкото мога да преценя, като ги гледам под одеялото, ми изглеждат съсухрени и атрофирани, а това означава, че отдавна не са били използвани. Ако случаят е такъв, тогава би било логично да приема, че не можеш да ходиш. Може би никога не си могъл.

— Дъртак, дето не може да вижда, не може да ходи. Какво ще кажеш на това, а, младеж?

— Бих казал, че е по-зависим от другите, отколкото му се иска.

Ефинг изсумтя, отпусна се в количката, отметна глава назад и се загледа в тавана. В продължение на десет-петнайсет секунди никой от нас не продума.

— Какъв глас имаш, младежо? — обади се той най-сетне.

— Не знам. Когато говоря, не се чувам отстрани. На няколко пъти съм се записвал на магнетофон и винаги съм смятал, че звуча ужасно. Но и другите смятаха така.

— Издръжлив ли е гласът ти?

— Издръжлив ли?

— Бива ли го да работи дълго? Можеш ли да говориш два-три часа, без да прегракнеш? Можеш ли да седнеш тук и да ми четеш цял следобед, без да се измориш и разфъфлиш? Това разбирам под издръжливост.

— Да, мисля, че мога.

— Както сам забеляза, изгубил съм си зрението. Затова моята връзка с теб ще се състои само от думи и ако гласът ти не може да деяни, тогава не ми трябваш.

— Ясно.

Ефинг отново се наведе напред, после драматично се умълча, явно за по-голям ефект. След това подхвана:

— Страхуваш ли се от мен, младежо?

— Не, не мисля.

— А трябва. Ако реша да те наема, тогава ще разбереш какво е това страх, обещавам ти. Вярно, че не мога да виждам, нито да ходя, но имам други умения и способности, които малцина владеят.

— Какви способности?

— Умствени. Желязна воля, с помощта на която мога да придам на физическия свят такава форма, каквато пожелая.

— За телекинеза ли говориш?

— Наричай го както искаш. Телекинеза. Спомняш ли си преди няколко години, когато угасна тока?

— Есента на 1965-а.

— Точно така. Аз го направих. Наскоро бях изгубил зрението си. Един ден си седя ей така сам-самичък в тази стая и проклинам съдбата, задето ми е причинила това нещастие. Беше към пет следобед и тогава си викам: „Нека целият свят потъне в мрака, в който живея аз.“ След по-малко от час всички светлини в града угаснаха.

— Може да е било съвпадение.

— Съвпадения няма. Тази дума се използва само от невежи. Всичко в света се състои от енергия, както одушевените, така и неодушевените предмети. Дори мислите са заредени с енергия. И ако са достатъчно интензивни, мислите на човека могат да променят заобикалящия го свят. Не забравяй това, момче.

— Няма.

— А ти, Марко Станли Фог, с какви умения ще се похвалиш ти?

— С никакви. Освен, разбира се, с обичайните за всеки човек способности, но не и с нещо изключително. Умея да ям и да спя. Да ходя от едно място на друго. Мога да усещам болка. Понякога дори се изхитрям да мисля.

— Демагог агитатор. Това ли си ти, младежо?

— Едва ли. Съмнявам се, че бих могъл да убедя някого да направи каквото и да било.

— Тогава значи си жертва. Или си едното, или другото. Или работиш, или те изработват.

— Всички сме жертва на едно или друго, господин Ефинг. Дори на факта, че сме живи.

— Сигурен ли си, че си жив, а, младежо? Може би само си въобразяваш?

— Всичко е възможно. Нищо чудно и двамата да сме плод на въображението, измислици, които всъщност не са нито тук, нито сега. Виж, това съм готов да го приема.

— Можеш ли да си държиш езика зад зъбите?

— Ако се наложи, мога колкото всеки друг.

— И кой е този всеки друг бе, младеж?

— Ами всеки друг. Просто така се казва. Мога да говоря, мога и да мълча, зависи от ситуацията.

— Виж какво, Фог, ако те наема, ти по всяка вероятност ще ме намразиш. Но трябва да помниш, че то е за твое добро. Има скрит смисъл във всичко, което върша, но ти не се мъчи да го разгадаваш, още по-малко да го преценяваш.

— Ще гледам да го запомня.

— Добре. Сега ела насам да ти опипам мускулите. Няма да се оставя в ръцете на някой хилав да ме бута по улиците, нали така? Ако не харесам мускулите ти, значи не ставаш за тази работа.

Още същата вечер се сбогувах с Цимър. На следващата сутрин пъхнах в раницата малкото си притежания и поех към апартамента на Ефинг. Така стана, че цели тринайсет години след това не видях Цимър. Обстоятелствата ни разделиха и когато най-накрая съвсем случайно го срещнах през пролетта на 1982-а на кръстовището на Варик Стрийт и Уест Бродуей в Южен Манхатън, той се беше променил до такава степен, че въобще не го познах. Беше сложил едно десет-петнайсет килограма отгоре, крачеше заедно с жена си и двете си малки момчета и единственото нещо, което всъщност ми направи впечатление, беше съвсем обикновения му вид — типичните за ранната средна възраст шкембе и оредяваща коса, спокойният, малко отнесен вид на улегнал семеен мъж. Вървяхме в противоположни посоки и се разминахме. След това, съвсем неочаквано, чух, че някой извика името ми. Предполагам, че такива неща се случват често — тоест да се сблъскаш с човек от миналото, без да го познаеш. Но срещата с Цимър разбуди у мен един цял свят от забравени неща. Нямаше почти никакво значение какво е станало с него, нито това, че преподаваше в някакъв калифорнийски университет, нито че бе издал изследване от четиристотин страници върху френското кино, нито че не беше написал нито ред поезия за повече от десет години. Важното бе просто това, че го срещнах. Застанахме на ъгъла и петнайсет-двайсет минути разговаряхме за отминалите дни, след което той и семейството му продължиха закъдето бяха тръгнали. Оттогава нито се видяхме повече, нито се чухме, но, предполагам, че идеята да напиша книга ми хрумна след тази среща преди четири години, точно когато Цимър се отдалечаваше по улицата и аз отново го изгубих от погледа си.

След като пристигнах в апартамента на Ефинг, госпожа Хюм ме настани в кухнята и ми предложи чаша кафе. Господин Ефинг бил полегнал за сутрешната си дрямка, така ми каза тя, и нямало да стане преди десет. Междувременно ми изреди какви ще бъдат задълженията ми в къщата, кога ще се храним с господина, колко часа на ден трябва да прекарвам с него и така нататък. Самата тя се грижеше за „телесната работа“, както се изрази, тоест да го облича, да го пере, да го вдига от леглото и да го слага обратно, да го бръсне, да го обслужва на тоалетната чиния, докато моите задачи били малко по-сложни и не така ясно определени. От мен не се очаквало да играя ролята на приятел, но все пак на нещо доста подобно, тоест на отзивчив придружител, който да разсее еднообразието на самотата му.

— Един Господ знае, но май не му е останало много време — рече тя. — Най-малкото, което можем да сторим, е да облекчим последните му дни.

Отвърнах, че разбирам.

— Това, дето ще има млад човек до себе си, ще повдигне духа му — продължи тя. — Да не говорим за моя дух.

— Радвам се, че получих работата. Това ми стига — казах.

— Беше доволен от вчерашния ви разговор. Каза, че умно си отговарял.

— Истината е, че просто не знаех какво да кажа. Изглежда, понякога е трудно да проследиш мисълта му.

— О, ти ли ще ми кажеш. В главата му вечно се мъти нещо. Особняк е, но съвсем не е изкуфял.

— Виждам, сече му пипето. Предполагам, че ще ме държи вечно нащрек.

— Каза ми, че имаш приятен глас. А това вече е обещаващо начало.

— Не мога да повярвам, че е използвал думата приятен.

— Не знам дали точно тази дума каза, но това беше смисълът. Каза, че гласът ти му напомнял за човек, когото познавал навремето.

— Дано е бил някой, когото е харесвал.

— Виж, това не ми каза. Но ето още едно нещо, което много скоро ще узнаеш за господин Ефинг. Ако не иска да ти каже нещо, никога няма да го научиш.

Стаята ми се намираше в края на дълъг коридор. Малко кътче с един-единствен прозорец, който гледаше към задната уличка, ограждение с елементарно обзавеждане, не по-голямо от монашеска килия. Но за мен това беше позната територия и много скоро се почувствах като у дома сред пестеливата й мебелировка: старомоден железен креват с вертикални пръчки в двата края, скрин, библиотека на едната стена, предимно с френски и руски книги. В стаята имаше само една картина — голям офорт в черна полирана рамка, която изобразяваше митологическа сцена с много човешки фигури и излишество от архитектурни детайли. По-късно узнах, че това е рисунка на едно от паната от серията картини на Томас Коул, озаглавена „Пътят на империята“ — фантастична сага за възхода и падението на Новия свят. Разопаковах дрехите си и видях, че всичките ми притежания се побират само в най-горното чекмедже на скрина. Със себе си носех само една книга — „Мисли“ на Паскал, издание с меки корици, което Цимър ми беше дал като прощален подарък. На първо време я поставих върху възглавницата си, отстъпих назад и пак заоглеждах стаята. Не беше кой знае какво, но си беше моя. След толкова месеци на несигурност, самият факт, че имах тези четири стени, тоест място в света, което мога да нарека свое, ми беше голяма утеха.

През първите два дни след пристигането ми не спря да вали. Естествено, нямаше възможност за следобедни разходки и затова прекарвахме почти целия ден в гостната. Ефинг не беше така агресивен, както по време на интервюто, седеше и мълчеше, заслушан в книгите, които му четях. Трудно ми беше да определя същността на това мълчание — дали го използваше, за да ме изпитва по някакъв неподозиран за мен начин, или пък просто бе част от настроението му. Както често ставаше и с други страни от поведението на Ефинг, докато бях при него, се разкъсвах между усилието да доловя преднамереност в действията му и желанието да пропъдя тези мисли от ума си. Нещата, които ми говореше, книгите, които избираше да му чета, странните поръчки, които ме пращаше да изпълнявам — всичко ми приличаше на някакъв сложен и неясен план или може би така ми изглежда сега, когато мислено се връщам назад във времето. Имаше моменти, когато ми се струваше, че се опитва да ме посвети в някакво тайно познание и влиза в ролята на самозван наставник, загрижен за духовния ми напредък, ала в същото време не му се искаше да го сподели с мен току-тъй, а ме караше да играя заплетени игрички, без дори да съм наясно с правилата. Такъв беше Ефинг в ролята на ексцентричен духовен пастир — един малко шантав господар, които се мъчи да ме посвети в тайните на света. Друг път обаче, когато егоизмът и арогантността му ставаха неконтролируеми, ми приличаше повече на заядлив дъртак, на болен маниак, който обитава граничното пространство между лудостта и смъртта. Често ме обсипваше с хули и много скоро се отегчих от капризите му, без обаче това да убие интереса ми към него. На няколко пъти си стягах куфарите, ала Кити успяваше да ме разубеди, пък и в крайна сметка като че ли исках да остана, дори когато смятах, че няма да издържа и миг повече. В продължение на седмици просто не желаех да го виждам и трябваше да стискам зъби, да се насилвам, за да не хукна навън и повече да не се върна. Но все пак го изтърпях, издържах докрай.

Дори и в най-кротките си настроения Ефинг обичаше да ме изненадва с всевъзможни номера. През онази първа сутрин, например, той влезе в стаята с чифт черни очила като на слепец. Черните му превръзки, които станаха повод за толкова приказки по време на интервюто, повече не се появиха. Ефинг не изкоментира промяната. Имайки предвид указанията му, реших, че това е един от онези случаи, когато от мен се очаква да си трая, и затова аз също се въздържах от коментари. На следващата сутрин на носа му цъфнаха най-обикновени очила, каквито се изписват по лекарска рецепта. Бяха с метални рамки и абсурдно дебели лещи. Увеличаваха и разкривяваха формата на очите му, придавайки им вид на птичи яйца — изпъкнали сини сфери, които а-ха да изхвръкнат от дупките си. Не можех да преценя дали тези очи могат да виждат или не могат. На моменти бях убеден, че всичко това със зрението е блъф и той си вижда не по-зле от мен; при други случаи обаче се чувствах също толкова сигурен, че е напълно сляп. Разбира се, това беше целта на Ефинг. Той непрекъснато ми изпращаше преднамерено заплетени сигнали, след което се кефеше от настъпилото объркване и твърдо отказваше да разкрие истинските факти. Имаше дни, в които не носеше нищо на очите си — нито черни превръзки, нито очила. Имаше и други, когато се появяваше с черна превръзка, опасала цялата му глава като на затворник, когото карат на разстрел. Не можех да изтълкувам значението на всички тези маски. Той никога не говореше за тях, а на мен ми липсваше кураж да попитам, реших, че най-важното е да не се хващам на налудничавите му номера. Той да си прави каквото иска, а аз да не падам в капана му, за да не може да ме изработи. Поне така си повтарях. Въпреки решението ми обаче, понякога беше трудно да му устоя. Особено в дните, когато не носеше нищо на очите си. Улавях се, че го зяпам право в тях, просто не можех да се сдържа, бях напълно безпомощен пред силата, с която ме привличаха. Сякаш се мъчех да разчета в тях някаква истина, трескаво търсех процеп, през който да надникна в мрака на черепа му. Напразно. Въпреки стотиците часове, прекарани в зяпане, очите на Ефинг никога не ми разкриха нищо.

Беше избрал книгите предварително и много добре знаеше точно какво иска да слуша. Тези четения не бяха вид отмора, а по-скоро конкретно занимание, упорито изследване на точно определени тясно специализирани теми. От това мотивите му не ми се изясниха, но поне долавях някакъв скрит смисъл в начинанието му. Първоначалната серия книги бяха на тема „пътешествия“, най-често пътувания в непознати земи и откриване на нови светове. Започнахме със странстванията на Св. Брендан13 и на сър Джон Мандевил14, след това преминахме на Колумб, Кабеза де Вака и Томас Хариът15. Последваха откъси от „Пътешествия из Арабската пустиня“ на Даути16, след което изчетохме цялата книга на Джон Уесли Пауъл, посветена на експедицията за съставяне карта на долината на река Колорадо, и приключихме с няколко истории от осемнайсети и деветнайсети век, най-често описания от първо лице на преживяванията на бели заселници, попаднали в плен при индианците. Текстовете до един бяха крайно интересни и щом гласът ми свикна да работи по много часове на ден, успях да си изработя в стил на четене. Всичко опираше до ясната дикция, която пък на свой ред зависеше от модулациите на тона, от кратките паузи и пълното съсредоточаване върху думите. Ефинг никога не се обаждаше по време на четенето, но по неволно изпуснатите въздишки, особено щом стигнех до някой по-завързан или вълнуващ абзац, разбирах, че слуша, и то внимателно. Именно по време на тези четения и само тогава усещах някаква хармония между нас двамата, но много скоро се научих да не взимам тези негови притихвания за добронамереност. След третата или четвърта книга за пътешествия съвсем предпазливо му подхвърлих, че може да му е интересно да послуша откъси от пътуването на Сирано до луната. Отговорът беше красноречиво изръмжаване:

— Не ми е притрябвал акъла ти, младежо — каза ми. — Ако ме интересуваше твоето мнение, сам щях да те попитам.

Една от стените в гостната беше покрита с лавици от пода до тавана. Не знам колко книги се побираха там, но бяха най-малко петстотин или шестстотин, може би хиляда. Ефинг като че знаеше мястото на всяка една от тях и когато дойдеше време да започнем нова книга, ми казваше точно откъде да я взема.

— Вторият рафт — напътстваше ме той, — дванайсетата или петнайсетата от ляво. Луис и Кларк. Червена книга с платнена корица. Никога не бъркаше и тъй като доказателствата за неговата паметливост се множаха непрекъснато, бях ужасно впечатлен. Веднъж дори го попитах дали е запознат със системите за запаметяване на Цицерон и на Реймънд Лъли17, но той само махна пренебрежително с ръка.

— Тези неща не могат да се научат — рече той. — Това е дарба, нещо, с което се раждаш.

Спря за миг, после продължи с лукав, подигравателен тон: — Откъде си сигурен, че знам мястото на книгите? Помисли малко. Смяташ ли, че нощем изпълзявам и ги пренареждам, докато ти спиш? Или ги размествам по телепатия, когато се обърнеш с гръб към мен? Какво ще кажеш, младежо?

Приех въпроса за реторичен и дори не се опитах да споря.

— Едно запомни, Фог — продължи той, — никога не приемай нищо на доверие. Особено пък когато си имаш работа с хора като мен.

Прекарахме тези два първи дни в гостната, докато отвън силният ноемврийски дъжд плющеше по стъклата на прозорците. В къщата на Ефинг беше много тихо и когато спирах да си поема дъх при четенето, най-силният шум, който можеше да се чуе, беше тиктакането на часовника върху камината. От време на време госпожа Хюм изтрополяваше в кухнята, долавяше се, разбира се, и приглушеният шум на уличния трафик, свистенето на гумите по мокрото платно. Беше някак странно, но и приятно да седим вътре, докато навън светът задъхано препускаше по своите задачи и това усещане за уединение като че се засилваше от съдържанието на самите книги. Всичко в тях беше далечно, смътно и пълно с чудеса — ирландски монах преплавал Атлантическия океан в 500-а година и открил остров, който според него бил самият Рай; митическото царство на Престър Джон18; еднорък американски учен пуши лулата на мира с индианците зуни в Ню Мексико. Часовете минаваха и никой от нас не помръдваше от мястото си — Ефинг в инвалидната количка, аз на канапето срещу него. Понякога така се вживявах в написаното, че забравях къде се намирам и кой съм.

Обядвахме и вечеряхме в трапезарията в дванайсет и в шест часа всеки ден. Ефинг много държеше да се спазва този режим и щом госпожа Хюм цъфнеше на прага, за да обяви, че масата е сложена, той веднага прекъсваше четенето. Няма значение докъде бяхме стигнали в разказа. Дори да бяхме на страница или две от края му, Ефинг ме спираше насред изречението.

— Време е за ядене — така казваше, — ще продължим по-късно.

Не че беше изгладнял — всъщност ядеше много малко, — но желанието му да подреди дните си по строг и рационален начин бе прекалено силно, за да го пренебрегне. Веднъж-дваж пъти ми се стори, че искрено съжалява, задето трябва да прекъснем четенето, но никога чак толкова, че да промени установения ред.

— Жалко — казваше в такива случаи. — Точно когато стана най-интересно.

Когато това се случи за пръв път, му предложих да продължа да чета.

— Невъзможно — отвърна ми той. — Не може да преобръщаме света с краката нагоре заради моментни удоволствия. Утре ще имаме предостатъчно време за четене.

Ефинг не ядеше много, но поглъщането и на най-малкото количество храна ставаше по-див и невъздържан начин — грухтеше, мляскаше и се лигавеше през цялото време. Гледката ме отвращаваше, но нямах избор и трябваше да я изтърпявам всеки път, когато сядахме на масата. Щом усетеше, че го гледам, Ефинг моментално започваше да се храни по още по-отблъскващ начин, като оставяше храната да се стича по брадичката му, оригваше се, преструваше се, че му се повръща или пък че ще получи сърдечен удар, сваляше ченето си и го изтъпанчваше по средата на масата. Най-много обичаше супи и особено през зимата започвахме всяко ядене с различна супа. Госпожа Хюм ги приготвяше сама — вкусни зеленчукови супи от кресон, от праз и картофи. Много скоро започнах да изпитвам ужас от мига, в който Ефинг ще седне срещу мен и ще засърба. Проблемът бе не толкова, че го правеше шумно, а че всмукваше супата от разстояние, като пронизваше въздуха със свистене, досущ като развалена прахосмукачка. Звукът беше така рязък и отчетлив, и така ме изнервяше, че взе да кънти в главата ми през цялото време, дори когато не се хранехме. И досега, ако се съсредоточа, мога да си припомня и най-дребната подробност: мляскането, с което устните на Ефинг посрещаха супената лъжица и разтърсваха тишината с мощно поемане на въздух; после продължителното и пронизително всмукване и примляскване, сякаш течната отвара се бе превърнала в смес от чакъл и натрошено стъкло и със страхотен джангър се спускаше в зиналата му паст; след това преглъщане, кратка пауза, и чанк! — лъжицата отново звънваше в чинията, а той въздъхваше шумно и потреперваше. Примляскваше с гримаса на доволство и операцията започваше отново — напълването на лъжицата, поднасянето към устата (винаги с проточена шия и издадена напред брадичка, за да скъси разстоянието между чинията и устата, но със силно трепереща ръка, поради което малки поточета супа неизменно цопваха обратно в чинията, докато лъжицата приближаваше устните му), после нова експлозия от мляскане, ново разтягаме на устните до ушите и отново пускане на сърбането в действие. За щастие рядко дояждаше супата си. Поглъщането на три-четири от тези неблагозвучни лъжици обикновено му стигаше, за да се изтощи, след което блъсваше чинията настрана и спокойно запитваше госпожа Хюм какво е главното меню. Вече не мога да кажа колко пъти е трябвало да изслушвам тази какофония, но достатъчно често, за да я помия завинаги. Сигурен съм, че ще остане да звучи в главата ми до края на дните ми.

По време на тези изпълнения госпожа Хюм проявяваше забележително търпение. Никога не показваше смущение или отвращение, държеше се, сякаш поведението на Ефинг е част от естествения ред на нещата. Също като човек, който дълго е живял край железопътна линия или летище, тя бе привикнала с периодичните избухвания на оглушителен шум и щом Ефинг започнеше да мляска, сърба и да оплесква всичко наоколо, просто спираше да говори и търпеливо изчакваше да премине гюрултията. Сякаш експресът за Чикаго е профучал в нощта, прозорците са се раздрънчали, основите на къщата са се разклатили, след което всичко отново потъва в предишното си безмълвие. От време на време, когато Ефинг се случеше в особено гадно настроение, госпожа Хюм поглеждаше към мен и ми намигваше, като че ли искаше да каже: недей да се гнусиш, старецът е изкуфял и нищо не може да се направи по въпроса. Сега, когато мислено се връщам назад, си давам сметка колко съществено беше нейното присъствие за мира в къщата. Една по-избухлива личност със сигурност би се изкушила да отвърне на безобразията на Ефинг, което само щеше да влоши отношенията още повече, защото веднъж предизвикан, старецът ставаше неуправляем, флегматичният характер на госпожа Хюм обаче изглеждаше специално пригоден да отбива драматичните му изблици и неприятните сцени още в зародиш. Едрото й тяло беше комплектувано с милостиво сърце, в състояние да преглъща много, без да му личи. В началото се разстройвах, като гледах как стоически понася безобразните му ругатни, но впоследствие разбрах, че това беше единствената разумна стратегия за справяне с ексцентричните му чудатости. Да се усмихнеш, да свиеш рамене и да отстъпиш пред капризите му. Именно тя ме научи как да се отнасям с Ефинг и ако не бях взел пример от нея, едва ли щях да се задържа дълго на тази работа.

Тя винаги влизаше в трапезарията въоръжена с чиста кърпа и лигавник, който завързваше около врата на Ефинг, преди той да започне да се храни, а кърпата използваше, за да бърше лицето му в случай на нужда. Сякаш хранеше малко дете. Госпожа Хюм играеше много убедително ролята на грижовна майка. След като беше отгледала три деца, както веднъж сподели с мен, сега вече можеше да го прави и с вързани очи. Но да се грижиш за физическото здраве е едно, а да разговаряш с Ефинг по такъв начин, че да го държиш под словесен контрол — съвсем друго. И точно тогава тя проявяваше невероятно умение, ще речеш, опитна проститутка манипулира нерешителен клиент. За нея не съществуваше толкова абсурдна молба, че да не я изпълни, нито толкова необичаен коментар, че да го отхвърли като несериозен, нито предложение, което да я шокира. Един-два пъти в седмицата Ефинг започваше да я обвинява, че заговорничи срещу него — че била сложила отрова в храната му, например (и презрително изплюваше полусдъвкани парчета моркови и месо в чинията си), или че искала да му открадне парите. Вместо да се обиди обаче, тя най-спокойно му отвръщаше, че да, точно така, съвсем скоро и тримата ще опънем петалата, защото и тримата сме яли едно и също. Или пък, ако той продължаваше да се заяжда, сменяше тактиката и си признаваше злодеянието. „Така е — ще рече. — Наистина сложих шест супени лъжици арсеник в картофеното пюре. Ще започне да действа след около петнайсет минути и тогава всичките ми неприятности ще свършат. И ще стана богата жена, господин Томас — винаги го наричаше господин Томас, — а вие най-накрая ще легнете да гниете в гроба.“ Този род приказки винаги го забавляваше. „Ха! — избоботваше той. — Ха, ха! Значи си хвърлила око на милионите ми, ти, алчна кучко! Знаех си аз. Да ги харчиш за кожи и диаманти, нали? Те няма да ти помогнат, дебелано. Каквото и да си туриш, все на развлечена перачка ще приличаш.“ След което, без да му пука, че сам се опровергава, започваше лакомо да се тъпче с отровената храна.

Ефинг непрекъснато изпитваше издръжливостта и лоялността й, но според мен дълбоко в себе си госпожа Хюм му беше изцяло предана. За разлика от повечето хора, които се грижат за грохнали старци, тя не се отнасяше с него като с малоумно дете или безчувствен пън. Оставяше го на свобода да се фука, да държи високопарни проповеди или да прави всевъзможни сцени, но при случай умееше да му дръпне юздите много здраво. Беше наизустила куп епитети и обидни имена, с които да го нарича, и когато я предизвикваше нито за миг не се поколебаваше да ги използва: стар глупак, корава чутура, негодяй, вагабонтин, мошеник, шмекер, шарлатанин и какви ли още не — имаше ги в неизчерпаеми количества. Не знам откъде ги беше изкопала, ала се лееха от устата й като поток, като обаче винаги успяваше да смекчи обидния си тон със строга снизходителност. Работеше при Ефинг от девет години и тъй като не беше човек, който да си пада по страданието като такова, очевидно намираше някакво друго задоволство в работата си. Лично на мен ми изглеждаше невероятно, че го е изтърпяла цели девет години. Само като си помисля какво е трябвало да понася всеки божи ден месец след месец, наистина умът ми не го побираше. Аз поне разполагах със свободни нощи и след определен час можех да правя каквото си пожелая. Кити, разбира се, беше до мен, освен това знаех много добре, че работата при Ефинг не е смисълът на живота ми и рано или късно ще се махна. Докато госпожа Хюм не разполагаше с такава утеха. Тя беше винаги дежурна и единствената й възможност да излезе от къщи беше когато отиваше на пазар за час-два в ранния следобед. Това едва ли можеше да се нарече истински живот. Четеше списанията „Рийдърс дайджест“ и „Редбук“, както и по някое криминале или мистерия, в стаята си имаше си малък черно-бял телевизор, който можеше да гледа, след като сложи Ефинг да спи, но винаги с намален почти докрай звук. Съпругът й беше починал от рак преди тринайсет години и трите й, вече големи деца живееха надалеч: една дъщеря в Калифорния, друга в Канзас, а синът й служеше в американска военна база в Германия. Пишеше им редовно, а най-голямото й удоволствие бе да получава снимки на внучетата си, с които беше обкичила огледалото на тоалетката. В почивните си дни отиваше да посети брат си Чарли в болницата за ветерани от войната в Бронкс. Той бил пилот на бомбардировач през Втората световна война и от малкото, което ми беше разказвала, ми стана ясно, че не е с всичкия си. Всеки месец обаче тя чинно се стягаше и тръгваше към болницата, като никога не забравяше да му занесе кутия шоколадови бонбони и куп спортни списания и през цялото време, докато я познавах, нито веднъж не се оплака, че пак трябва да ходи при него. Госпожа Хюм беше непоклатима като скала. Истината е, че от никого не съм научил толкова много, колкото от нея.

Ефинг беше труден човек, но би било несправедливо да го описвам единствено в светлината на неговата „трудност“. Ако беше просто капризен старец с проклет нрав, тогава настроенията му щяха да бъдат предсказуеми и човек би могъл по-лесно да се оправя с него, защото щеше да е наясно какво може да очаква и как да подходи. Той обаче беше неуловим и загадъчен, нямаше начин да го хванеш натясно. Настина беше труден, именно защото не беше такъв през цялото време и успяваше да ни държи на нокти. Минаваха дни, без от устата му да излезе нещо друго, освен обиди и сарказъм. После, точно когато се чувствах напълно убеден, че у него не е останала и частичка доброта или човещина, най-ненадейно ще подхвърли някаква реплика, изпълнена с такова искрено съчувствие, някоя фраза, разкриваща такова дълбоко разбиране и познание за човешката природа, че аз мигом си казвах „ето, не съм прав“ и започвах да си мисля, че той всъщност не е чак толкова лош. Малко по малко взех да долавям и една друга страна у Ефинг. Не бих стигнал дотам да я нарека сантиментална, но понякога си беше точно такава. Отначало реших, че го прави нарочно, че ми играе номера, за да ме държи в напрежение, но това би означавало, че предварително е изчислил кога да прояви мекосърдечие, докато всъщност това ставаше спонтанно, сякаш бе породено от някоя случайна подробност на дадено събитие или разговор. Ако тази добра страна на Ефинг беше истинска обаче, тогава защо я потискаше? Дали представляваше само някакво отклонение от истинското му аз или пък напротив — беше част от дълбоката му същност? Така и не успях да си отговоря на този въпрос, затова реших, че и едното, и другото е еднакво възможно. Ефинг беше чудовище, което носи в себе си заложбите на добър човек, на човек, от когото дори бих могъл да се възхищавам. Това ме накара да не го намразвам така силно, както ми се щеше. И тъй като поради нееднозначните ми чувства не можех да го изхвърля от ума си, се улових, че не спирам да мисля за него. Започнах да го възприемам като изтерзана душа, като човек, обсебен от миналото си, принуден да крие някаква тайна мъка, която неспирно го яде отвътре.

За пръв път прозрях тази друга страна от характера на Ефинг още на втората вечер след пристигането ми. Госпожа Хюм ме разпитваше за детството ми и аз, разбира се, й казах как майка ми е била прегазена от автобус в Бостън. Ефинг, който до този момент не обръщаше никакво внимание на нашия разговор, изведнъж остави вилицата си, вдигна лице и ме погледна. С глас, който дотогава не бях чувал — пропит от нежност и състрадание, рече:

— Това е ужасно, младежо. Наистина ужасно.

Звучеше съвсем искрено.

— Да — казах, — беше голям удар за мен. Бях само на единайсет, когато се случи, и дълго след това усещах как тя ми липсва. Ако трябва да бъда съвсем честен, продължава да ми липсва.

Госпожа Хюм поклати глава, докато говорех, видях как се разчувства и очите й се навлажниха. След кратка пауза Ефинг подхвана:

— Колите са заплаха. Ако не си отваряме очите, до един ще ни прегазят. Преди два месеца същото се случи и с моя руски приятел. Една прекрасна утрин излязъл от къщата да си купи вестник и едва прекрачил бордюра, за да пресече Бродуей, някакъв жълт форд — проклет да е! — го прегазил. Шофьорът минал през него, без да му мигне окото. Дори де си дал труда да спре. Ако не беше този идиот, сега Павел щеше да седи на твоето място, Фог, и да яде храната, която слагаш в устата си. Вместо това той лежи два метра под земята в някакво потънало в забвение бруклинско гробище.

— Павел Шум — поясни госпожа Хюм. — Започнал работа при господин Томас още през трийсетте в Париж.

— Тогава още се казваше Шумански, но когато пристигнахме в Америка през трийсет и девета, го съкрати на Шум.

— Това обяснява защо има толкова много книги на руски в стаята ми — обадих се.

— Книги на руски, и на френски, и на немски — продължи Ефинг. — Павел владееше шест-седем езика. Той беше начетен човек, истински учен. Когато го срещнах през трийсет и втора, миеше чинии в един ресторант и живееше на шестия етаж в някаква слугинска стаичка без вода и отопление. Беше един от многото белогвардейци, пристигнали в Париж по време на Гражданската война. Всички те бяха изгубили цялото си богатство. Прибрах го, приютих го, но в замяна и той много ми помогна. Това продължи трийсет и седем години, Фог, и само за едно съжалявам — че не умрях преди него. Той беше единственият ми истински приятел.

Най-неочаквано устните на Фог се разтрепериха, сякаш още миг — и ще се разплаче. Стана ми мъчно за него.

На третия ден изгря слънце. Ефинг изкара обичайната си сутрешна дрямка и когато госпожа Хюм го изведе от спалнята в инвалидната количка точно в десет, беше напълно готов да потегли на първата ни разходка заедно — целият навлечен с тежки вълнени дрехи, размахал бастун в дясната си ръка. Всичко можеше да се каже за Ефинг, само не и че гледа на света равнодушно. Очакваше тази наша екскурзия из улиците на квартала с ентусиазма на изследовател, който тръгва на първата си експедиция в Арктика. Разбира се, приготовленията за излета бяха безброй. Преди тръгване трябваше да се провери температурата на въздуха и скоростта на вятъра, предварително да се уточни маршрута и да се види дали Ефинг е подходящо облечен. В студено време той се подсигуряваше и с всевъзможни други, съвсем безполезни защитни средства — слагаше по няколко пуловера и шалове, огромен балтон, който стигаше до глезените му, ръкавици и руска кожена ушанка, завиваше се с одеяло. В особено мразовити дни (когато температурата падаше под трийсет градуса19), надяваше и скиорски очила. Почти не се виждаше под всичките тези дрехи, пък и изглеждаше още по-хилав и смешен, но истината бе, че не понасяше никакви неудобства и тъй като не се притесняваше да командва другите, по отношение на обличането редовно стигаше до крайности. В деня на първата ни разходка режеше остър ветрец и щом се появихме на прага, той ме попита дали съм си взел палтото.

— Не — отвърнах му.

Бях облякъл коженото си яке.

— Няма да стане — разкрещя се той, — в никакъв случай! Ще ми се разтрепериш по средата на пътя. Фог, трябват ти дрехи, които държат топло.

И мигом изкомандва госпожа Хюм да ми донесе балтона на Павел Шум. Беше една овехтяла реликва от туид, но ми легна съвсем добре. От кафеникав плат на червени и зелени точици. Въпреки протестите ми Ефинг настоя да го задържа, а аз нямаше как да му се изрепча, без да предизвикам поредния скандал. Така наследих балтона на моя предшественик. Чувствах се малко чоглаво в него, може би защото знаех, че е собственост на мъртвец, но продължих да го нося при всяко наше излизане до края на зимата. За да престана да се притеснявам, реших, че трябва да го възприема като задължителна униформа към поста ми, но от това не ми стана по-леко. Всеки път, когато го слагах, си мислех, че влизам в тялото на мъртвец, че се превръщам в духа на Павел Шум.

Много скоро усвоих управлението на количката. През първия ден направих няколко леки катастрофи, но щом се научих под какъв ъгъл да я балансирам, когато се качваме и слизаме от тротоара, нещата потръгнаха гладко. Ефинг беше много лек и ръцете ми почти не се уморяваха от бутането. Имаше обаче други неща, които превръщаха тези екскурзии в изпитание за мен. Още не излезли навън, и Ефинг започваше да сочи с бастуна си и да пита на висок глас какво е това или онова. Веднага му отговарях, но той държеше на подробно описание. Боклукчийски кофи, витрини, входове — настояваше да знае точно как изглеждат и ако се случеше да не намеря подходящата дума или фраза на секундата, избухваше гневно:

— По дяволите, момче! — провикваше се. — Нали имаш очи на лицето си! Или понеже не виждам, ми дрънкаш глупости за „най-обикновена улична лампа“ или „железен люк като железен люк“. Разбери, няма две еднакви неща, глупако, всяка тъпа чутура го знае. Искам да разбера какво виждаш, дявол да го вземе, искам да го опишеш така, че и аз да го видя!

Ужасно конфузно е да ти крещят насред улицата, но какво да правя, стърчах като истукан, докато старецът ме хулеше гръмогласно, а минувачите се обръщаха да видят какво става. На няколко пъти ми идеше да си тръгна и да го зарежа, но истината е, че Ефинг имаше известно право. Не се справях много добре. Дадох си сметка, че нямам навика да разглеждам нещата отблизо и да забелязвам подробностите, и сега, когато ми се налагаше да го правя, резултатите се оказаха плачевни. Винаги съм имал склонност да обобщавам нещата, да виждам по-скоро сходствата между тях, отколкото различията. Сега обаче трябваше да се потопя в света на дребните подробности и усилието да ги превъплътя в думи, да опиша непосредственото сетивно възприятие, се оказа предизвикателство, за което не бях подготвен. За тази цел Ефинг трябваше да си наеме Флобер да го бута из улиците, но той пък е работел доста бавно, понякога е прекарвал часове над едно изречение. А аз не само трябваше да описвам нещата вярно, но и да го правя за секунди. Но най-много мразех неизбежните сравнения с Павел Шум. Веднъж, когато и без това ми беше накипяло, Ефинг се разприказва за покойния си приятел, описвайки го като майстор на поетическата фраза, ненадминат и поразително точен ваятел на изящния образ, стилист, чийто думи като с вълшебна пръчка разкривали осезаемата същност на нещата.

— И като си помислиш — продължи Ефинг, — английският дори не беше първият му чужд език.

Тогава наистина си позволих да възроптая, защото забележката му ме жегна жестоко.

— Ако ти е за чужд език — отвърнах му, — мога да ти доставя това удоволствие. Какво ще кажеш за латински? Ако искаш, отсега нататък ще ти говоря само на латински. Нещо повече, ще ти говоря на развален латински. Тогава би трябвало да ме разбираш с лекота.

Това, естествено, беше голяма глупост и Ефинг веднага ме сложи на място.

— Млъквай и говори, момче! — отсече той. — Кажи ми как изглеждат облаците. Всеки един от тях ей там на запад, докъдето ти стигат очите.

За да изпълня това, което Ефинг искаше от мен, първо трябваше да се науча да не му се връзвам. Най-важното беше да не се впрягам от ултимативния му тон, а да го трансформирам в нещо, което самият аз искам. В края на краищата в желанието му нямаше нищо лошо. Ако можех да го възприема нормално, именно усилието да описвам нещата точно и дисциплината, която то изискваше, можеха да ме научат да постигна онова, към което най-много се стремях — смиреност, търпеливост, взискателност. Вместо да се дразня от това досадно задължение, започнах да гледам на него като на интелектуално упражнение, в процеса на което можех да се науча да възприемам света така, сякаш го откривам за пръв път. Какво виждаш? — така се питах. И като го виждаш, в какви думи ще го облечеш? Светът влиза в нас през очите, но не можем да го осмислим, преди да е слязъл в устата ни. Започнах да оценявам това голямо разстояние, започнах да разбирам колко дълго трябва да пътува въпросното нещо, за да стигне от едното място до другото. Всъщност разстоянието не беше повече от два-три инча, но като се вземат предвид всички сблъсъци и загуби по пътя, то по нищо не се отличаваше от цяло пътуване до луната. Първите ми опити с Ефинг бяха доста нескопосани — размити сенки на неясен фон. Всички тези неща съм ги виждал и преди, казвах си, защо ми е толкова трудно да ги опиша? Противопожарен кран, такси, пара, която се издига над тротоара — все до болка познати неща, чувствах, че отлично ги познавам. Ала очевидно никога не съм си давал сметка за тяхната изменчивост, за начина, по който се променят според силата или ъгъла на падащата светлина, начина, по който започваха да изглеждат другояче в зависимост от онова, което се случваше наоколо — минаващ човек, внезапен порив на вятъра, причудливо отражение. Всичко се намираше в постоянно движение и макар на пръв поглед тухлите в стената да си приличат като две капки вода, не можеше да се каже, че са напълно еднакви. Нещо повече, една и съща тухла никога не е същата. Тя се износва, неусетно се изронва под влиянието на въздуха, студа, горещината и бурите, които често я атакуват, и в крайна сметка, ако човек би имал възможност да я съзерцава в продължение на векове, би установил, че един ден ще изчезне от само себе си. Всички неодушевени предмети се разпадат, а одушевените умират. Щом си го помислех, главата ми започваше да пулсира. Представях си бясното и хаотично движение на молекулите, неспирните експлозии на материя, сблъсъците, врящото гърне под повърхността на нещата. Сетих се за предупреждението на Ефинг: не приемай нищо на доверие! От нехайна небрежност минах в другата крайност — напрегнато вторачване. Описанията ми станаха прекалено точни, тъй като отчаяно се опитвах да уловя всеки възможен нюанс в наблюдавания обект и по този начин го претрупвах с детайли, толкова се страхувах да не изпусна нещо. Изстрелвах думите си като картечница, като стакато от автоматичен огън. Ефинг непрекъснато ми казваше да говоря по-бавно, оплакваше се, че не може да следи мисълта ми. Но проблемът не беше толкова в моето поднасяне на фактите, колкото в общия подход. Използвах твърде много думи, наслагвах ги една връз друга, но те, вместо да разкрият описвания обект, по-скоро го затрупваха, замъгляваха, заравяха го под лавина от ненужни подробности и геометрични абстракции. А най-важното, което не биваше да забравям, бе, че Ефинг е сляп. Значи не трябваше да го изтощавам с дълги списъци от думи, а да му помогна сам да види обекта. В крайна сметка думите са без значение. Тяхната задача е само да му „отворят очите“ колкото е възможно по-бързо, а за да стане това, трябваше да ги накарам да изчезнат миг след произнасянето им. Нужни ми бяха седмици къртовски труд, за да опростя изреченията си, да се науча как да отделям видимото от същественото. Открих, че колкото повече въздух оставям около нещата, толкова по-добри резултати се получаваха, защото така Ефинг можеше сам да върши най-важната работа — да си конструира образа на базата на няколко думи, да усети как собственият му ум пътува към това, което му описвах. Възмутен от по-ранните си изпълнения, започнах да се упражнявам насаме, нощем, докато лежах в кревата, например. Описвах си наум предметите в стаята, за да се усъвършенствам. Колкото повече работех, толкова по-сериозно започнах да гледам на това занимание. Вече го възприемах не толкова като естетическо упражнение, колкото като морално задължение и затова взех по-малко да се дразня от критиките на Ефинг, дори се замислих дали неговото нетърпение и недоволство не могат да ми послужат за една по-висша цел. Аз бях монахът, който търси просветление, а Ефинг беше моята власеница, камшикът, с който трябваше да се бичувам. Ставах все по-добър, по този въпрос две мнения нямаше, но това съвсем не означаваше, че съм доволен от себе си. Изискванията на думите са неимоверно високи — човек се среща с провала твърде често, за да се радва на случайните си успехи. С течение на времето Ефинг ставаше все по-толерантен към моите описания, но не мога да кажа дали всъщност бях успял да задоволя взискателността му. Може би просто бе вдигнал ръце от мен или беше изгубил интерес към света. Трудно ми е да преценя. В крайна сметка нищо чудно просто да бе свикнал с езика ми.

През зимата обикновено не се отдалечавахме много от квартала. Разхождахме се по Уест Енд Авеню, Бродуей и пресичащите се улици от седемдесета до осемдесета. Повечето от минувачите познаваха Ефинг и противно на това, което бих си помислил, го посрещаха с радост. Някои дори спираха да поговорят. Бакали, зарзаватчии, вестникари и разни други разшетали се старци. Ефинг ги разпознаваше по гласовете и разговаряше любезно, макар и някак сдържано, като благородник, излязъл от замъка да се поразходи сред простолюдието. По всичко личеше, че се радва на уважението им, и през първите седмици те често го разпитваха за Павел Шум, когото очевидно бяха познавали и харесвали. Историята за неговата смърт беше известна в целия квартал (някои дори се бяха случили на местопроизшествието), а Ефинг приемаше ръкостисканията и искрените им съболезнования спокойно и с достойнство. Бях смаян като видях колко изискано умее да се държи, когато пожелае, и какво разбиране проявява към условностите на обществения живот.

— Това е новият ми помощник — казваше на всички, и ме сочеше с пръст. — Господин Ем Ес Фог, възпитаник на Колумбийския университет.

Държеше се много коректно, много прилично, сякаш съм някаква прочута личност, зарязала многобройните си задължения, за да го удостои с присъствието си. Същото преобръщане на сто и осемдесет градуса забелязах и в сладкарницата на Седемдесет и втора улица, където понякога се отбивахме да изпием по чаша чай, преди да поемем обратно към къщи. Никакво лигавене, никакво сърбане, никакво мляскане. Погледнат отвън, Ефинг бе олицетворение на идеалния джентълмен, достоен образец на благоприличие.

Трудно ни беше да разговаряме по време на тези излизания. Лицата ни бяха обърнати в една посока, и тъй като моята глава стърчеше високо над неговата, думите на Ефинг се изгубваха в общия шум, преди да стигнат до ушите ми. Трябваше да се навеждам, за да чуя какво ми казва, но той пък не обичаше да спирам, нито дори да намалявам ход, затова запазваше коментарите си за по-късно, когато стигахме до някой ъгъл и изчаквахме да пресечем. Когато не искаше да му описвам разни предмети, обикновено се ограничаваше до кратки подмятания или въпроси. Коя е тази улица? Колко е часът? Студено ми е. Имаше дни, в които не проронваше дума от началото до края, седеше някак отнесен в инвалидната си количка с вдигнато към слънцето лице, тихо изстенваше от време на време, сякаш изпаднал в транса на чувствено физическо удоволствие. Ефинг обичаше въздухът да гали кожата му, да го облива невидимата светлина, която струеше отгоре, и в дни, когато налагах по-равномерен ритъм, като обикновено успявах да синхронизирам стъпките си с движението на колелата, усещах как той постепенно се отпуска в музиката на този ход и започва да се поклаща като малко дете в количката си.

В края на март и началото на април тръгнахме на по-дълги разходки извън очертанията на Северен Бродуей, навлизайки в лабиринта на други квартали. Въпреки топлото време Ефинг продължаваше да се навлича с тежки връхни дрехи и дори в най-тихите дни отказваше да излезе без балтона си и шотландското одеяло, което увиваше около краката си. Тази чувствителност към времето беше необичайно засилена у него, сякаш се страхуваше, че ако не вземе драстични мерки срещу студа, самите му вътрешности ще измръзнат. Но когато му беше топло, обичаше да излиза на чист въздух и нищо не повдигаше духа му така, както някой свеж бръснещ ветрец. Щом задухаше, той неволно се разсмиваше, почваше да псува и вдигаше голяма врява, размахваше бастуна във въздуха и се заканваше на природните стихии. Дори през зимата любимото му място за разходка беше ветровитият Ривърсайд Парк. Там прекарвахме много часове. Той седеше, притихнал и умислен, но никога не задрямваше, както очаквах, а слушаше, опитваше се по звуците да проследи какво става наоколо — птиците и катеричките прошумоляваха сред листата, вятърът свистеше в клоните, автомобилите боботеха по магистралата под нас. При тези излизания в парка носех със себе си пътеводител на естествоизпитателя, за да науча имената на храстите и цветята, за които често ме питаше. Започнах да разпознавам много растения, разглеждах листата и пъпките им с интерес и любопитство, които никога преди не бях изпитвал към подобни неща. Веднъж, когато Ефинг беше в особено добро разположение на духа, го попитах защо не се премести да живее в провинцията. Май беше още рано, някъде към края на ноември или началото на декември, когато службата все още не ме бе научила да мълча и се осмелявах да му задавам по някой и друг въпрос. Паркът му доставяше такова удоволствие, че наистина беше жалко, дето не може да бъде непрекъснато сред природата. Той дълго мълча, преди да ми отговори, толкова дълго, че реших, че не е чул въпроса ми.

— Това вече съм го правил — промълви най-сетне. — Правил съм го и никога няма да го забравя. Сам-самичък насред нищото, насред необятната пустош. Месеци наред, месеци и месеци и месеци… един цял живот. Щом веднъж си минал през това, момче, никога не можеш да го забравиш. Никъде не ми трябва да ходя. Замисля ли се за това, сякаш го изживявам отново. Бездруго и сега си прекарвам там повечето време — там, насред нищото.

Някъде към средата на декември Ефинг най-неочаквано изгуби интерес към пътеписите. Вече бяхме изчели почти цяла дузина и в момента се мъчехме с „Пътуване през каньона“ от Фредерик С. Деленбо (разказ за втората експедиция на Пауъл по долината на Колорадо), когато той ме спря по средата на едно изречение и отсече:

— Достатъчно, господин Фог. Взе да става доста скучно, а ние нямаме време за губене. Работа ни чака нас, дела, за които трябва да се погрижим.

Нямах представа за какви дела намеква, но с радост отидох да върна книгата на мястото й в библиотеката и зачаках нови инструкции. Те обаче ме разочароваха.

— Слез долу до ъгъла — каза ми той — и купи един „Ню Йорк Таймс“. Госпожа Хюм ще ти даде пари.

— Само това ли?

— Само това. И побързай. Няма време за туткане.

Дотогава Ефинг не проявяваше никакъв интерес към новините. Двамата с госпожа Хюм понякога ги обсъждахме, докато се хранехме, ала той не взимаше участие, нищо не коментираше. Отведнъж обаче взе само за тях да говори и през следващите две седмици всяка сутрин най-усърдно му изчитах всички статии в „Ню Йорк Таймс“. Повечето бяха за войната във Виетнам, но той настояваше да чуе и за всичко останало: дебатите в Конгреса, умишлени палежи в Бруклин, нападения с нож в Бронкс, котировките на борсата, рецензии за книги, баскетболни мачове, земетресения. Нищо от това не се връзваше с настоятелния тон, с който ме изпрати за вестник първия път. Беше ясно, че си е наумил нещо, но не можех да проумея какво би могло да бъде. Говореше уклончиво, отдалеч обикаляше целта си и напредваше предпазливо, както котка дебне мишка. Опитваше се да ме заблуди, ала в същото време стратегията му беше съвсем прозрачна, сякаш ми казваше да бъда нащрек.

Винаги приключвахме сутрешното изчитане на вестника с подробен преглед на страниците с некролози. Тогава Ефинг наостряше уши и аз често се чудех как може да слуша толкова внимателно безцветната проза, свързана с тази или онази кончина. Видни индустриалци, политици, корабни магнати, изобретатели, звезди на нямото кино — всички те го интересуваха в еднаква степен. Дните минаваха и полека-лека започнахме да отделяме все повече време на некролозите. Изчитах някои от тях по два-три пъти, а в дни, когато броят на умрелите беше незначителен, ме караше да му чета и платените съобщения, напечатани със ситен шрифт в края на страницата. Нашият непрежалим съпруг и баща Джордж Еди-кой си, шейсет и деветгодишен, ще бъде изпроводен до вечното си жилище от опечалените роднини и приятели днес следобед в един часа на гробището „Скърбящата Дева“. Ефинг никога не се уморяваше да слуша тези еднообразни текстове. Най-накрая, след като в продължение на две седмици си ги пазеше за „десерт“, заряза преструвките, заяви, че хич не му е до новини, и ми нареди направо да обръщам на страницата с некролози. Не казах нищо по повод променения ред, но истината е, че след тях не искаше нищо повече да му чета и тогава си дадох сметка, че сме стигнали до повратен момент.

— Вече видяхме горе-долу как звучат, нали, момче? — рече той.

— Мисля, че да — отвърнах. — Изчетохме достатъчно, за да схванем основната идея.

— Съгласен съм, че е потискащо. Но според мен си трябваше малко проучване, преди да стартираме нашия проект.

— Нашият проект ли?

— Дошло ми е време. Вижда се с просто око.

— Така е. Не очаквам, че ще живееш вечно. Но вече си надживял доста хора и няма никакво основание да се смята, че няма да надживееш още толкова.

— Може би. Но ако греша, това ще бъде за пръв път в живота ми.

— Искаш да кажеш, че знаеш със сигурност.

— Да, точно така. Знам. Стотици малки нещица ми дават знак. Вече нямам време и затова трябва да започваме, преди да е станало късно.

— Все още не разбирам за какво говориш.

— Говоря за моя некролог. Трябва още отсега да го нахвърляме.

— Никога не съм чувал някой сам да си пише некролога. Прието е другите да го пишат, и то след като вече си умрял.

— Когато знаят фактите — да. Но какво става, когато в архива няма нищо?

— Ясно накъде биеш. Трябва да се изложат някои основни факти.

— Точно така.

— Но защо смяташ, че ще ти ги отпечатат?

— Отпечатаха ги преди петдесет и две години. Не виждам защо сега да не се възползват отново от случая.

— Нищо не разбирам.

— Бях мъртъв. Не печатат некролози на живи хора, нали така? Бях мъртъв или поне ме смятаха за такъв.

— И си мълчал досега?

— Не исках да се обаждам. Предпочитах да ме смятат за мъртъв, а след като и във вестниците го отпечатаха, можех спокойно да си остана мъртъв.

— Сигурно см бил важна клечка.

— Много важна.

— Тогава защо не съм чувал името ти преди?

— Защото имах друго име, но се освободих от него, след като умрях.

— Как се казваше преди?

— Шашаво име. Джулиан Барбър. Винаги съм го мразел.

— И за Джулиан Барбър не съм чувал никога.

— Беше толкова отдавна, че вече никой не си спомня. Фог говорим за времето преди петдесет години. Хиляда деветстотин и шестнайсета — седемнайсета. Потънах в пълна неизвестност, както казват, и оттогава не съм се мяркал.

— С какво се занимаваше, когато беше Джулиан Барбър?

— Бях художник. Голям американски художник. Ако бях продължил, сигурно щях да бъда признат за най-големи художник на моето време.

— Скромна преценка.

— Това са голите факти. Кариерата ми беше съвсем кратка, просто нямах време да поработя достатъчно.

— Къде са картините ти сега?

— Нямам никаква представа. Предполагам, че до една са изчезнали яко дим. Това вече не ме интересува.

— Защо тогава искаш да си пишеш некролога?

— Защото скоро ще умра и тогава няма да ми пука дал тайната е разкрита или не. Първия път я оплескаха. Сега, когато смъртта ми ще бъде самата истина, им давам възможност да си поправят грешката.

— Разбирам — казах, въпреки че вече нищо не разбирах.

— И в тази истина, естествено, краката ми играят важна роля — продължи. — Сигурно си се чудел какво им има. Всички се чудят и това е нормално. Моите крака. Моите съсухрени безполезни крака. Ако искаш да знаеш, не съм недъгав по рождение, това мога да ти издам за начало. Навремето бях пъргав веселяк, целият кипях от енергия, вършеехме с компанията от сутрин до вечер. Говоря ти за Лонг Айланд и за голямата къща, в която прекарвахме летата. Сега там е вила до вила и паркинги, но навремето беше блажено местенце — само ливади и безкрайно крайбрежие, един малък рай на земята. Когато се преместих в Париж през 1920-а, не беше нужно да казвам истината на когото и да било. Въобще не ме интересуваше какво ще си помислят. За тях беше важно да звуча убедително, за останалото не даваха и пет пари. Бях си измислил няколко историйки и всяка беше по-добра от предишната. Изваждах ги според случая и настроението си, а докато ги разказвах, винаги ги попроменях лекичко, доукрасявах някоя случка или доизкусурявах някоя подробност, играех си с тях години наред, докато съвсем ги натаманих. Най-добри бяха военните ми измишльотини, просто ми идеха отръки. Говоря ти за Голямата война20, онази, която разби сърцата на хората, войната, с която свършиха всички войни. Да можеше да ме чуеш как разправям за окопи и кал. Бях красноречив, вдъхновен. Умеех да им обясня какво е това страх по-добре от всеки друг — оръдията, чиито гърмежи изпълваха нощта, затъпелите от ужас пехотинци, готови да напълнят гащите всеки миг. Шрапнел, им разправях тогава, над шестстотин парченца извадиха от двата ми крака — това е, което се случи, французите веднага налапваха въдицата, умираха да ме слушат. Имах и друга история за ескадрилата „Лафайет“. Толкова живо описание, че всички ги полазваха тръпки, за това как съм бил улучен от един шваба. Чудесна история, повярвай ми, след нея всички започваха да ме молят да им разкажа и още нещо. Единственият ми проблем беше да не забравя коя история на кого съм пробутал. Години наред ги помнех и гледах да не бъркам, така че когато срещна същите хора, да не им разкажа някоя друга версия. Имаше известна тръпка в мисълта, че всеки момент могат да ме спипат, че някой съвсем ненадейно може да се изправи, да ме посочи с пръст и да ме нарече лъжец. Но щом си решил да лъжеш, трябва да си поемеш последствията.

— И през всичките тези години на никого не си казвал каква е истинската история?

— На никого.

— Нито дори на Павел Шум?

— Най-малко пък на него. Човекът беше самата дискретност. Никога не ме попита и аз никога не му казах.

— А сега си готов да я разкажеш, така ли?

— Като му дойде времето, момче, като му дойде времето. Бъди по-търпелив.

— Но защо на мен? Познаваме се едва от няколко месеца.

— Защото нямам друг избор. Моят руски приятел е покойник, а госпожа Хюм не става за тия неща. На кого да разчитам, а Фог? Такъв или онакъв, ти си единственият, с когото разполагам.

Върнах се в апартамента и видях, че минава три. Госпожа Хюм ми каза, че Ефинг е легнал да си поспи. Тъй като старецът рядко спеше по това време на деня, реших, че го е направил, за да не говори с мен. Толкоз по-добре, рекох си. И без това нямах никакво желание да разговарям точно сега. Изпих едно кафе с госпожа Хюм в кухнята, след това си сложих палтото и отново излязох от апартамента. Взех автобуса към Морнингсайд Хайтс. В осем часа имах среща с Кити, а преди това смятах да се отбия в библиотеката по изкуство към Колумбийския университет. Информацията за Блейклок, с която разполагаха, беше минимална: няколко разпръснати в различни издания статии, няколко стари каталози и толкоз. Но когато сглобих отделните късчета, разбрах, че Ефинг не ме е излъгал. А това бе главното, за което бях дошъл. Вярно, беше объркал някои подробности, както и хронологията, но основните факти бяха точни. Блейклок наистина е бил много нещастен човек. Страдал е много, полудял е, след което е бил напълно забравен. Преди да го тикнат в лудницата, наистина е рисувал банкноти със собствения си лик върху тях — не от по хиляда долара, както твърдеше Ефинг, а от по един милион — невъобразими суми. Като по-млад наистина пътувал на Запад и живял известно време сред индианците, наистина бил невероятно дребен (под метър и петдесет, под четирийсет и пет килограма), баща на осем деца — всички тези неща бяха съвършено верни. С интерес научих, че ранното му творчество от седемдесетте години на хиляда и осемстотната било пълно със сюжети от Сентръл Парк — рисувал порутените колиби, които навремето се намирали там. Докато разглеждах репродукциите от тези малки селца на мястото на днешен Ню Йорк, не можех да не се подсетя за ужасните страдания, които самият аз изживях в него. Научих още, че най-сполучливите неща на Блейклок като художник са лунните му пейзажи. Имаше десетки картини, които много приличаха на онази, която бях видял в Бруклинския музей — същата гора, същата луна, същата тишина. В творбите му луната беше винаги пълна и изглеждаше по един и същи начин — малък съвършен кръг точно в средата на платното, грейнал с възможно най-бледата бяла светлина. След като бях изгледал пет-шест от тях, те като че започнаха да се отделят от заобикалящия ги пейзаж и повече не можех да ги възприема като луни. Сякаш бях дупки в платното, отвори от белота, които гледаха към друг свят. Може би луната изобразяваше окото на Блейклок. Празен кръг, увиснал в пространството, загледан надолу в неща, които вече не съществуват.

На следващата сутрин Ефинг изглеждаше готов за работа. Дума не обели нито за Блейклок, нито за Бруклинския музей. Каза ми да изтичам до Бродуей да купя тетрадка и една хубава писалка.

— Дошъл е — рече — моментът на истината. От днес започваме да пишем.

Когато се върнах, седнах на канапето, отворих тетрадката на първа страница и зачаках в пълна готовност. Очаквах, че за начало ще ми подхвърли някои факти и цифри — дата на раждане, имена на родителите, училищата, които е посещавал — и чак след това ще продължим с по-важните неща. Но не стана така. Отвори си устата и ме запрати право във вихъра на историята.

— Ралф ми подхвърли идеята — каза той, — но всъщност Моран ме накара да се захвана. Старият Томас Моран с бялата брада и сламената шапка. По онова време живееше в края на Острова21 и рисуваше акварели от пролива. Дюни треви, вълни, светлина — добре познатата ни пасторална безвкусица. Сега там е пълно с художници, но той беше първият, от него започна тази мода. Затова се нарекох Томас, когато промених името си. В негова чест. С Ефинг нещата стояха другояче, трябваше ми време преди да го измисля. Може би сам ще разгадаеш смисъла му. Игрословица е.

Тогава бях съвсем млад. Двайсет и пет-шест годишен, още неженен. Имах къща на Дванайсета улица в Ню Йорк, но прекарвах повечето време на Острова. Много обичах да ходя там, именно там рисувах картините си и мечтаех мечтите си. Къщата вече я няма, но какво очакваш? Това беше преди много години, а нали казват, че всичко тече, всичко се променя. Прогрес. Сега там е пълно с дървени къщи и вили и всеки малоумник кара кола. Алилуя.

Името на града беше Шорам. И още е, доколкото знам. Записваш ли всички тези подробности? Слушай, няма да повтарям. Ако не ги запишеш, с тях е свършено, изчезват завинаги. Помни това, момче. Ако не си гледаш работата, ще те убия. Ще те удуша със собствените си ръце.

Името на града беше Шорам. По стечение на обстоятелствата това е същото място, където Тесла построява кулата Уордънклиф. Говоря ти за хиляда деветстотин и първа — и втора, за зората на световното радиоразпръскване. Сигурно никога не си чувал за Джон Пиърпонт Морган, но именно той застана с парите си зад проекта, а Станфорд Уайт направи архитектурните планове. Говорихме за него вчера. Дето го застреляха на покрива на Медисън Скуеър Гардън, след което проектът пропадна. Но останките от кулата стърчаха там поне още петнайсет или шестнайсет години — шейсет метра високи, виждаха се отвсякъде. Гигантска работа. Като робот — страж, който бди над земята. Щом го зърнех, все си мислех за Вавилонската кула — радиопредавания на всички езици, целият откачен свят си дърдори неспирно и това точно в моя град, в града, където живеех. В крайна сметка събориха това чудо по време на Първата световна война. Имали сведения, че германците го използват за шпионско свърталище, затова го сринаха. Но по това време мен вече ме нямаше и не ме интересуваше. Не че щеше да ми е мъчно, ако бях там. Винаги съм казвал: нека всичко се сгромоляса. Нека всичко се сгромоляса и изчезне веднъж завинаги.

За пръв път видях Тесла през 1893-а. Тогава бях още дете, но си спомням годината. Беше по време на Колумбийското изложение в Чикаго. Качихме се с баща ми на влака — за пръв път напусках дома си. Идеята беше да се отпразнува четиристотната годишнина от откриването на Америка от Колумб. Бяха изложили всякакви изобретения, уреди и джунджурии, за да покажат колко са умни нашите учени. Двайсет и пет милиона души дойдоха да ги разгледат. Все едно отиваха на цирк. Сред експонатите имаше например цип и виенско колело — все чудеса на новия век. Тесла отговаряше за павилиона Уестингхаус, наричаха го Яйцето на Колумб. Спомням си как влязохме и първото, което видях, бе, че висок мъж в бял смокинг стои на сцената и говори на публиката със странен акцент — сръбски22, както се разбра по-късно. По-печален глас едва ли някой някога е чувал. Изпълняваше разни номера с електричество, като въртеше малки метални яйчица около масата, а от края на пръстите му излизаха искри и всички го зяпаха като омагьосани, аз включително, защото такова чудо не бяхме виждали дотогава. Точно по това време се вихреше войната между правия и променливия ток, между Едисон и Уестингхаус. Разбира се, шоуто на Тесла имаше чисто пропаганден ефект. Тесла бе открил променливия електрически ток преди около десет години — въртящото се магнитно поле — и това беше голям напредък в сравнение с правия ток на Едисон. Много по-мощен. Правият ток се нуждаеше от генераторни станции на всяка миля или две, докато на променливия му стигаше една-единствена станция за цял град. Когато Тесла пристигна в Америка, той се опита да продаде откритието си на Едисон, но глупакът от Менло Парк го изгонил от къщата си. Смятал, че по този начин неговата електрическа крушка ще излезе от употреба. Ето, пак стана дума за проклетата крушка. Тогава Тесла предостави променливия си ток на Уестингхаус и те веднага се заеха да строят електроцентрала на Ниагарския водопад — най-голямата в страната. Едисън премина в настъпление. Променливият ток е много опасен, заяви той, само да се приближите и ще ви убие. И за да докаже правотата си, изпрати свои хора из цялата страна да правят демонстрации по щатски и селски панаири. Самият аз присъствах на един като съвсем малък, дето се вика още се напикавах в гащите. Изваждаха на сцената животни и ги убиваха с електрически ток. Кучета, прасета, дори крави. Убиваха ги пред очите на хората. Така беше изобретен електрическият стол. Едисон го измисли, за да покаже какви опасности крие променливият ток, но после го продаде на затвора Синг-Синг, където го използват и до днес. Прекрасно, нали? Ако светът не беше толкова красив, досега всички да сме станали циници.

Яйцето на Колумб обаче сложи край на спора. Много хора видяха Тесла и престанаха да се плашат от електричеството. Той, разбира се, си беше луд, но поне не ламтеше за пари. Няколко години по-късно Уестингхаус изпадна във финансова криза и в знак на приятелство Тесла скъса договора си за авторски права. Договор за милиони и милиони долари. Просто го скъса и продължи да се занимава с нещо друго. Разбира се, едва ли е нужно да казвам, че умря беден.

След като веднъж го бях видял, започнах да следя какво пишат вестниците за него. По онова време те пишеха непрекъснато, съобщаваха за новите му изобретения и цитираха всяка негова дума — все странни неща, които бълваше пред всеки, благоволил да го изслуша. Беше много подходящ материал за пресата. Този вампир, на когото възрастта мъчно можеше да бъде определена, живееше сам-самичък в хотел „Уолдорф“ — изпитваше панически ужас от всякакви микроби, страдаше от всевъзможни фобии и от пристъпи на свръхчувствителност, която го подлудяваше. Когато в съседната стая жужеше муха, на него му звучеше като самолетна ескадрила. Когато минаваше под мост, усещаше как той затиска мозъка му, сякаш всеки миг ще рухне отгоре му. Лабораторията му се намираше в Южен Манхатън, между Уест Бродуей, мисля, че беше Уест Бродуей, и Гранд. Какво ли не изобрети там. Радиолампи, радиоуправляеми торпеда, имаше планове и за безжично електричество. Да, точно така, безжично. Забиваш един метален кол в земята и смучеш енергия направо от въздуха. Веднъж заяви, че е построил апарат, задействащ се със звукови вълни, който може да концентрира земните импулси в една-единствена малка точка. Направи демонстрация и насочи въпросната точка срещу стената на една сграда в Бродуей. След пет минути цялото здание се разклати и със сигурност щеше да рухне, ако не беше преустановил експеримента. Като малък много обичах да чета за такива неща, главата ми беше пълна с подобни чудатости. Хората разправяха какво ли не за Тесла. Мислеха го за пророк на бъдещето и го гледаха със зяпнали уста. Пълно господство над природата! Свят, в който всяка мечта става действителност! Най-чудовищните глупости обаче разпространяваше човек на име Джулиан Хоторн, син на големия американски писател Натаниъл Хоторн. Джулиан. Така се казвах и аз, ако си спомняш, и затова започнах да следя писанията на младия Хоторн с известна доза личен интерес. Той беше много известен по онова време — истински бездарник, за разлика от баща си. Долнопробен драскач. Представяш ли си — да израснеш в компанията на Мелвил и Емерсън и да се окажеш такъв тъпанар. Беше написал повече от петдесет книги, както и стотици статии по списанията, и всичко — боклук. В един момент дори се озова в затвора за борсова измама или пък беше преметнал данъчните, вече не си спомням. Във всеки случай този Джулиан Хоторн беше приятел на Тесла. През 1899-а или 1900-а Тесла отиде в Колорадо Спрингс, за да построи лаборатория в планината и да изучава кълбовидната мълния. Една вечер работил до късно и забравил да изключи приемателя. Машината взела да издава странни шумове. Атмосферни смущения, радиосигнали и тем подобни. Когато обаче на следващия ден разказал това на журналистите, Тесла заявил, че то доказва съществуването на съзнателен живот в космоса и че проклетите марсианци се опитали да установят връзка с него. Ако щеш вярвай, но никой не се изсмя на тези негови твърдения. По време на някакъв банкет самият лорд Келвин, доста подпийнал, заявил, че това е най-голямото научно откритие на всички времена. Не след дълго Джулиан Хоторн написа обширна статия за Тесла в едно от водещите ни списания. В нея се твърдеше, че Тесла притежава толкова развит ум, че по всяка вероятност не е човек. Че е роден на друга планета — Венера, май нея споменаваше, след което бил изпратен на Земята със специална мисия: да разкрие пред човека тайните на природата и Божия промисъл. И ти сигурно пак ще си помислиш, че всички са се изсмели, но нищо подобно не се случи. Повечето хора възприеха думите му съвсем сериозно, а и досега — вече шейсет или седемдесет години по-късно — още съществуват хиляди, които вярват в това. В Калифорния и до днес има секта, която почита Тесла като извънземен. Не е нужно да ми вярваш. Пазя част от книжнината им у дома и ще можеш сам да се увериш. Павел Шум ми ги четеше на глас в дъждовни дни. Страхотни измишльотини. Можеш да се спукаш от смях.

Разказвам ти всичко това, за да добиеш представа за времето на моята младост. Тесла не беше случаен човек и когато пристигна да строи кулата си в Шорам, не можех да повярвам на късмета си. Той беше самото величие, което всяка седмица пристигаше в малкия ни градец. Гледах го как слиза от влака и си мислех, че само от гледането мога да науча едно — друго, а приближа ли се, ще прихвана нещичко и от неговата гениалност, както се прихваща заразна болест. Така и не се престраших да го заговоря, но това нямаме никакво значение. Самата мисъл, че е наоколо, че мога да го зърна, когато пожелая, ме вдъхновяваше. Веднъж обаче погледите ни се срещнаха. Спомням си този случай много добре, защото бе много важен за мен. Погледите ни се срещнаха и аз усетих как той гледа през мен, сякаш въобще не съществувах. Невероятен миг. Почувствах как очите му влязоха в моите и излязоха отзад през черепа, прогориха мозъка ми, който изшъшка и се превърна в купчина пепел. За пръв път в живота си разбрах, че съм едно нищо, едно абсолютно нищо. Не, това не ме разстрои по онзи изтъркан начин, за който сигурно си мислиш. Бях поразен, но щом първоначалният шок отмина, се почувствах окрилен, сякаш бях успял да надживея собствената си смърт. Не, не го казах добре. Разбираш ли, бях само на седемнайсет години, не съвсем момче, но не и мъж. Когато очите на Тесла ме пронизаха, за пръв път опитах вкуса на смъртта. Нещо такова. Усетих вкуса на тленността в устата си и в същия миг разбрах, че няма да живея вечно. Вярно, минава време, докато го разбереш, но когато това се случи, всичко в теб се променя и вече никога не можеш да бъдеш същият. Бях на седемнайсет години и изведнъж без сянка на колебание проумях, че моят живот си е мой, че принадлежи само на мен и на никой друг.

Говоря ти за свобода, Фог. Онова усещане за отчаяние, което става толкова силно, толкова смазващо и бедствено, че нямаш друг избор, освен да се освободиш от него. Това е единствената възможност, другата е да пропълзиш в ъгъла, да се свиеш и да умреш. Тесла стана причината за тази моя смърт и тогава разбрах, че искам да стана художник. Това исках, но дотогава нямах куража да си го призная. Баща ми не знаеше друго, освен борси и бонове, най-обикновен гаден магнат, и като разбра, ме нарече педераст. Но аз не клекнах, продължих напред и станах художник, след което, само няколко години по-късно, старецът умря в кантората си на Уолстрийт. Аз бях на двайсет и две или двайсет и три години и наследих всичките му пари, всеки негов цент! Ха! Бях най-богатият художник на света. Художник милионер. Помисли си, Фог. Бях на твоите години и имах всичко, всичко, което може да поиска човек.

Тогава отново срещнах Тесла, но беше по-късно, доста по-късно. След моето изчезване, след смъртта ми, след като отново се върнах в Америка. Хиляда деветстотин трийсет и девета или четирийсета. Напуснах франция заедно с Павел Шум, преди да влязат германците. Събрахме си багажа и дим да ни няма. Там вече не се живееше, не ставаше за един сакат американец и за един поет руснак, просто нямаше какво повече да правим там. Отначало бяхме решили да тръгнем за Аржентина, но тогава си помислих, че Ню Йорк може да раздвижи кръвта в жилите ми. В края на краищата цели двайсет години не го бях виждал. Когато пристигнахме, Световното изложение беше току-що започнало. Още един химн във възхвала на прогреса, но този път не ме впечатли, не и след онова, което бях видял да става в Европа. Всичко беше лъжа и измама. Един ден прогресът щеше да ни вдигне във въздуха, всеки глупак го виждаше. Някой път трябва да те запозная с брата на госпожа Хюм, Чарли Бейкън. Бил е пилот по време на войната. Към края го закарали в Юта за тренировки заедно с онези, дето хвърлиха атомната бомба в Япония. Като разбра какво е станало, откачи. Нещастник, как да го обвиняваш? На ти един прогрес! С всеки изминал месец капанът за мишки става все по-голям и по-съвършен. Много скоро ще можем да убием всички мишки едновременно.

Върнах се в Ню Йорк и двамата с Павел започнахме редовни разходки из града. Както с теб, буташе ме в количката и от време на време се спирахме да поразгледаме туй-онуй. Само че тогава разходките ни бяха много по-дълги, почти цял ден. Павел беше за пръв път в Ню Йорк и аз му показвах забележителностите, прекосявахме квартал след квартал, а аз междувременно се опитвах да си припомня града. Един ден през лятото на трийсет и девета посетихме Градската библиотека на Четирийсет и втора улица и Пето авеню, след което поспряхме да отдъхнем в Брайънт Парк. Тогава отново видях Тесла. Павел седеше на пейката до мен, а на три-четири метра от нас един старец хранеше гълъбите. Стърчеше прав, а птиците пърхаха край него, бяха накацали по главата и ръцете му, десетки гукащи гълъби бяха осрали дрехите му и кълвяха трохи направо от шепите му, а старецът не спираше да им говори, наричаше ги скъпи, любими, ангели. Щом чух гласа му, разбрах, че това е Тесла. После той се обърна с лице към мен. Осемдесетгодишен старец. Призрачно блед, слаб, толкова грозен, колкото съм и аз сега. Прииска ми се да се изсмея. Пророкът гений, героят на моята младост. Сега беше просто един грохнал старец, приличаше на просяк. „Ти си Никола Тесла“ — казах му, ей така направо, без никакви формалности. „Ти си Никола Тесла, навремето те познавах.“ Той ми се усмихна и леко се поклони. „В момента съм зает — отвърна ми, — друг път ще поговорим.“ Обърнах се към Павел и му казах: „Дай на господин Тесла малко пари, за да купи с тях семенца за гълъбите.“ Павел стана, отиде до Тесла и му подаде десетдоларова банкнота. И какво мислиш, Фог? Последва миг, достоен за поколенията, който няма равен на себе си. Ха, кучият му син! Никога няма да забравя смущението в погледа му. Господин Бъдеще, пророкът на новия свят! Павел му подаде десетдоларовата банкнота, видях как се помъчи да я загърби, да откъсне очи от нея, но не успя. Остана на място като вцепенен, втренчен в парите като някакъв смахнат просяк. После взе банкнотата, просто я грабна от ръката на Павел и бързо я напъха в джоба си. „Много мило от ваша страна — обърна се към мен, — много мило. Малките душички имат нужда от храна, все не им стига.“ Обърна ни гръб и продължи да говори на птиците. Павел забута количката ми, отдалечихме се и това беше краят. Повече никога не го видях.

Ефинг спря за малко, сякаш да се наслади на спомена за своята жестокост. После, малко по-тихо, се обърна към мен:

— Напредваме, младежо. Не бери грижа. Само дръж писалката и всичко ще бъде наред. Накрая всичко ще бъде казано, всичко ще излезе наяве. Говорех за Лонг Айланд нали? За Томас Моран и как започна цялата тази работа! Виждаш ли, не съм забравил. Ти само записвай думите, защото без думи няма некролог.

Именно Моран ме кандърдиса. Той беше ходил на Запад още през седемдесетте години и беше избродил цялата пустош. Той, разбира се, не пътуваше като Ралф, дето бе странствал като опърпан поклонник, ами, как да кажа, всъщност той друго търсеше в тези приключения. Моран го даваше тежкарски. Той беше официалният художник на експедицията на Хейдън през хиляда осемстотин седемдесет и първа, после пак отиде, вече с Пауъл през седемдесет и трета. Преди два месеца ние с теб изчетохме книгата на Пауъл, всички илюстрации в нея са от Моран. Спомняш ли си онази рисунка, дето Пауъл виси над пропастта, уловил се в последния миг за скалата и то само с една ръка? Трябва да признаеш, че рисунката е прекрасна. Знаеше си работата старецът. Моран стана известен именно с тези свои рисунки, защото показа на американеца какво представлява Запада. Първата рисунка на Големия каньон е направена от Моран, сега виси окачена в сградата на Конгреса във Вашингтон; първата рисунка на Йелоустоун, първата рисунка на Голямото солено езеро, първите рисунки на каньоните в Южна Юта — всичко това е дело на Моран. Проявление на провидението! Разчертаха земята, направиха карти, изрисуваха я, смелиха я в голямата американска машина за печалби. Това бяха последните диви места на континента, белите полета, които никой не бе дръзвал да изследва. Ала ето ги сега, проснати върху красиви платна, та всеки да може да ги види. Сърцата ни, пронизани от златен шиш!

Аз обаче не бях художник като Моран, това трябва да го знаеш. Бях част от новото поколение и не си падах по глупостите на тази романтика. Бях ходил в Париж през хиляда деветстотин и шеста — седма и знаех какво става по света. Познавах фовистите и кубистите, бях усетил повея на бъдещето и за мен връщане назад нямаше. Бях наясно с кръга около галерията на Щиглиц23 на Пето авеню, нали ходехме заедно да пием и да говорим за изкуство. Те всички харесваха моите картини, казваха, че съм следващото голямо светило. Мартин, Дъв, Демут, Мап Рей — нямаше човек, когото да не познавам. По онова време бях голям дявол и главата ми гъмжеше от идеи. Сега всички говорят за Хералдическото изложение, но на мен тази идея ми беше хрумнала много, много преди това. И все пак бях различен от останалите. Чертата като изразно средство не ме интересуваше. Механичните абстракции, платното като олицетворение на света, въобще интелектуалното изкуство — за мен това беше задънена улица. Аз си падах по цветовете, а темата ми бе пространството, чистото пространство и светлината — силата на светлината, когато облее окото. Продължавах да работя от натура и затова обичах да си говоря с човек като Моран. Той беше от старата генерация, силно повлиян от Търнър — това ни сближаваше, заедно със страстното ни увлечение по пейзажа, по действителния свят. Моран не спираше да ми говори за Запада. Казваше ми, че ако не отида там, никога няма да проумея какво нещо е пространството, никога няма да израсна като художник и ще продължа да тъпча на едно място. „Трябва да изживееш онова небе, то ще промени живота ти“ — така ми натякваше непрекъснато, все за това говореше. Щом ме зърнеше, и започваше. И след време си казах: защо не, какво толкова? Защо да не отида, поне да видя.

Беше през 1916-а. Бях на трийсет и три години, от четири години женен. От всички глупости, които съм правил в живота си, бракът май беше най-голямата. Казваше се Елизабет Уилър. От богато семейство, така че не се омъжи заради парите ми, но човек може и така да си помисли, като има предвид какво се случи впоследствие. Много скоро научих истината. През първата ни брачна нощ плака като ученичка, след което вратите хлопнаха завинаги. О, от време на време атакувах замъка, но повече от яд, колкото от желание. Просто за да й дам да разбере, че няма да й се размине. И досега не мога да ти кажа какво ме накара да се оженя за нея. Може би това, че личицето й беше хубаво, а тялото — закръглено и пухкаво, не знам, наистина не знам. Навремето всички се женеха девствени, но си мислех, че след време ще започне да й харесва. Ала напредък нямаше, цялата работа се свеждаше единствено до сълзи, боричкания, писъци, отвращение. Смяташе, че аз съм животно, агент на дявола! Фригидна кучка! Чумата да я тръшне дано! Да беше отишла в манастир. Бях й показал мрака и мръсотията, които движат света, и затова не ми прости. Хомо еректус — за нея това беше жив ужас, загадката на мъжката плът. Видя го веднъж и се разстрои завинаги. Няма повече да ти разправям. Всичко е минало и заминало, не съм първият, на когото се е случвало. Удоволствието си доставях другаде. Възможности колкото щеш, уверявам те, пък и моят член никога не е страдал от липса на внимание. Бях добре издокаран млад джентълмен, при това заможен, а слабините ми вечно горяха от желание. Ха! Дано ни остане време някой ден и за това да поговорим. Пулсиращата тръпка, която не ми даваше мира, приключенията на средния ми крак. Другите два бяха покойници, но тяхното малко братче си живееше живота. И досега, Фог, не знам дали ще ми повярваш. Малкият не се отказва.

Добре, добре, стига толкоз. Това не е важно. Трябваше да ти го кажа, колкото да те въведа в обстановката. Ако ти притрябва обяснение за случилото се, бракът ми с Елизабет ще ти помогне. Не казвам, че е единствената причина, но със сигурност беше един от факторите. Когато ми се отвори възможност да отида на Запад, вече нямах никакви угризения и побързах да се махна. Видях в това сгоден случай да изляза от играта и приех предизвикателството.

Не си мислех, че така ще стане. Казах си: три-четири месеца и се връщам. Нюйоркските ми приятели смятаха, че съм откачил да ходя в оная пустош, пък и не виждаха никакъв смисъл. Върви в Европа, викаха ми, в Америка нищо не можеш да научиш. Опитвах се да им обясня и докато говорех, усещах как все повече се навивам. Хвърлих се в приготовленията с голям ентусиазъм, нямах търпение да тръгна. Още преди това бях решил да взема със себе си един младеж на име Едуард Бърн или Теди, както му викаха техните. Баща му ми беше приятел и дълго ме увещаваше да го включа в пътуването. Нямах никакви сериозни възражения. Дори смятах, че момчето ще ми бъде добра компания, тъй като беше веселяк. Освен това на няколко пъти бях плавал с него и знаех, че не се паникьосва лесно. Беше издръжлив, схватлив, силен, атлетичен и само на осемнайсет или деветнайсет години. Мечтаеше да стане топограф и член на Дружеството на американските геолози и землемери, така че цял живот да работи на открито, да обикаля непознати земи. Такова беше времето, Фог. Теди Рузвелт, нали знаеш, дълги, извити нагоре мустаци, мъжественост и перчене. Бащата на Бърн му купи всичко необходимо: секстант, компас, теодолит и каквото там трябваше, а аз пък се запасих с материали за няколко години. Моливи, въглени, бои, четки, цели топове платно и хартия — възнамерявах да работя много. Моран вече ме беше убедил напълно и очаквах големи неща от пътуването. Смятах, че ми предстои да създавам шедьоври и затова не исках да остана без материали.

Въпреки леденото й поведение в леглото, Елизабет започна да се притеснява от моето пътуване. Колкото повече наближаваше времето да тръгвам, толкова по-нещастна се чувстваше — току избухваше в плач и ме молеше да се откажа. И досега не разбирам защо беше всичко това. Би трябвало да се радва, че ще се отърве от мен. Беше напълно непредсказуема жена, винаги вършеше обратното на това, което очаквах. През последната нощ преди тръгването ми стигна дотам да направи и върховната саможертва. Май предварително си беше пийнала — нали разбираш, колкото за кураж, — след което направо ми се предложи. Разтворени обятия, затворени очи, като истинска мъченица. Никога няма да я забравя. „О, Джулиан — повтаряше непрекъснато, — скъпи ми съпруже“ Като повечето луди и тя, изглежда, е предусещала какво ще се случи, вероятно е знаела, че нещата ще се променят необратимо. Спах с нея през въпросната нощ — нали в края на краищата това ми беше задължение, — но не се размекнах, не позволих да стане нейното и на следващата сутрин потеглих. Излезе, че тогава я видях за последен път. Така било писано. Изброявам ти само фактите, ти можеш да правиш с тях каквото намериш за добре. Тази нощ не остана без последици честно е и това да ти кажа, но мина много дълго време преди да ги науча. Всъщност трийсет години, цял един живот. Последици. Така става, момчето ми. Винаги има последици. Харесва ли ти или не — това е положението.

Двамата с Бърн тръгнахме с влак. Чикаго, Денвър, та чак до Солт Лейк Сити. По онова време това беше едно безкрайно пътуване и когато най-накрая стигнахме, имах чувството, че съм пътувал цяла година. Беше април 1916 г. В Солт Лейк Сити намерихме водач, но колкото и невероятно да ти се струва, малко по-късно още същия следобед той си изгори крака в ковачницата и се наложи да търсим друг човек. Това беше лош знак, но човек никога не мисли за тези неща, когато му е времето, а продължава да си действа, както си е наумил. Човекът, когото наехме, се казваше Джак Скорсби. Бивш кавалерист, около четирийсет и осем — петдесет годишен, стара кримка. Хората, които разпитахме, ни казаха, че познава територията добре, във всеки случай не по-зле от всеки друг. Нямах избор, трябваше да им повярвам. Тези, с които разговарях, естествено, ми бяха непознати, и преспокойно можеха да ме излъжат, просто защото не им пукаше. За тях бях наивник, при това богат наивник от Изтока, защо трябва да им пука за мен? Така започна, Фог. Просто нямах друг избор, освен да се хвърля слепешката напред и да се надявам на късмет.

От самото начало имах съмнения по отношение на Скорсби, но бяхме толкова нетърпеливи да тръгнем час по-скоро, че решихме да не губим време в търсене на друг човек. Той беше дребен мръсник с ехиден смях, целият мустаци и бизонска мазнотия, но не мога да отрека, че беше добър ловец. Обеща да ни заведе там, където човешки крак не е стъпвал, така рече, и да ни покаже неща, които само Бог и индианците са виждали. Личеше си, че е фукльо, но човек неволно се пали. Разгънахме картата върху масата в хотела и начертахме маршрута, който ще следваме. Скорсби приличаше на човек, който знае какво говори, освен това непрекъснато подмяташе уж случайни забележки, за да ни покаже, че е съвсем наясно — колко коне и магарета ще са ни необходими, как да се държим с мормоните, как да пестим водата, когато отидем на юг. Очевидно ни смяташе за глупаци. Самата идея да отидем да зяпаме гледки и пейзажи му се струваше смахната, а когато му казах, че съм художник, едва сдържа смеха си. Въпреки това сключихме нещо като добра сделка помежду си и тримата си стиснахме ръцете. Реших, че след време, когато се опознаем, нещата ще се наредят от само себе си.

В нощта преди тръгването двамата с Бърн се разприказвахме. Той ми показа земемерските си уреди, а аз, добре си спомням, бях в едно от онези състояния на превъзбуда, когато изведнъж всичко започва да ти изглежда привлекателно по нов начин. Тогава Бърн ми обясни, че не можеш точно да определиш положението си на земята, без да го съотнесеш до някаква точка на небосклона. Спомена някаква триангулация, някакъв метод на измерване, но вече съм забравил подробностите. Това обаче ме заплени и оттогава не ми дава мира. Значи излиза, че на земята човек може да определи положението си само с помощта на луната и звездите. Първо е астрономията, а после идват земните карти. Точно обратното на това, което би очаквал. Като се замислиш, направо мозъкът ти да се обърне наопаки. Значи „тук“ съществува само по отношение на „там“, а не обратно. „Това тук“ го има единствено във връзка с „онова там“. Ако не гледаме нагоре, няма да знаем къде сме долу. Помисли си само, момче. Откриваме себе си само като се вглеждаме в онова, което не сме. Не можеш да стъпиш с двата крака на земята, преди да си се докоснал до небето.

В началото работата ми потръгна страхотно. Тръгнахме на запад от града, направихме си лагер край езерото, останахме ден-два, след което навлязохме в Голямата солена пустиня. Никога преди не бях виждал подобно нещо. Най-плоското, най-пустото място на планетата, сметище на забвението. Пътуваш ден след ден и по пътя ти нищо, ама нищичко. Нито дърво, нито храст, нито дори стръкче трева. Накъдето и да се обърнеш не виждаш нищо друго, освен белота и напукана земя, която се простира, докъдето погледът ти стига. Земята имаше вкус на сол, а в далечината, чак на хоризонта, се виждаха планини — дълга броеница от възвишения, които трептяха във въздуха. Заобиколен от това мигащо сияние, човек си мисли, че наближава вода, но то е само илюзия. Това е мъртъв свят и единственото нещо, което наближаваш, е пак ширналото се навред нищо. Кой знае колко от нашите пионери са се забатачили тук и са предали Богу дух насред пустинята. Белите им кости стърчаха навред. Така беше станало и с групата на Донър, за тях поне знаем. Изгубили се в солта, а когато се добрали до планините Сиера в Калифорния, зимният сняг бил вече затрупал проходите и те стигнали дотам да се изяждат един друг, за да оцелеят. Всеки знае тази история, тя е част от американския фолклор, но въпреки това е самата истина — верен и неоспорим факт. Колела от фургони, черепи и празни гилзи се търкаляха навсякъде, нищо че беше чак през 1916-а. Едно гигантско гробище, бялата страница на смъртта.

През първите една-две седмици не спирах да рисувам. Странни неща, никога преди това не бях рисувал по този начин. Преди не вярвах, че мащабът може да промени нещата до такава степен, но се оказа самата истина. Трудно ми беше да се преборя с тези размери. За да спазя пропорциите, всяко мое драсване се смаляваше все повече и повече, почти се губеше върху листа. Сякаш ръката ми си живееше отделно от мен. Само го пренеси върху листа, все това си повтарях, нарисувай го и не се тревожи, после ще го обмисляш. Спряхме за малко в Уендоувър, колкото да се изкъпем, после навлязохме в Невада и продължихме на юг, като се движехме покрай Конфюжън рейндж. И тук отново природата ме смайваше с гледки, за които бях напълно неподготвен. Планините, покритите със сняг върхове, облаците, които се носеха над снега. След известно време всичко се сливаше в едно и не можех да различавам кое какво е. Белота и после още белота. Как да нарисуваш нещо, ако не си сигурен, че го има? Разбираш за какво говоря, нали? В пейзажа нямаше нищо човешко. Извиеше ли вятър, бучеше така силно, че мислите си не можеш да чуеш, а спреше ли, утихваше така внезапно, че озадачено се питаш дали не си оглушал. Неземна тишина, Фог, неземна. Единственото нещо, което можеш да чуеш, е пулсът на собственото ти сърце и кръвта, която нахлува в главата ти.

Скорсби с нищо не облекчаваше живота ни. Вярно, вършеше си работата, упътваше ни, наклаждаше огъня, ходеше на лов, ала не пропускаше случай да ни покаже презрението си, излъчваше страхотна злоба и тя тровеше въздуха наоколо. Непрекъснато се мръщеше, плюеше, мърмореше под носа си и тази негова навъсеност ни потискаше. След време Бърн стана толкова предпазлив, че отказваше да говори в негово присъствие. През деня Скорсби ловуваше, а ние се занимавахме с нашите си работи — младият Теди се катереше по скалите и правеше измервания, докато аз кацвах на някой камък с боите и въглените си, — но по мръкнало се събирахме край огъня и заедно приготвяхме вечерята си. Веднъж, в желанието си да го предразположа, предложих на Скорсби да поиграем на карти. Идеята му допадна, но като повечето глупави хора и той се мислеше за много умен. Реши, че лесно ще ме бие и ще спечели пари. С други думи, не само ще ме бие на карти, но и във всяко друго отношение, тоест ще ми покаже кой командва тук. Играхме на блакджак. Още от началото ми потече страхотна карта и той изгуби шест-седем ръце една след друга. Това разклати самочувствието му и той започна да играе зле, изсипваше се в залаганията, опитваше се да блъфира и непрекъснато бъркаше. Спечелих някъде към петдесет-шейсет долара — цяло състояние за тъпанар като него. Като видях колко се разстрои, реших да поправя злото и великодушно му опростих дълга. Какво ме интересуваха някакви си пари? „Не се ядосвай — казах му, — просто имах късмет. Дай да го забравим, няма за това да се сърдим, я“ — нещо от този род. Оказа се, че точно това не трябваше да му казвам. Скорсби реши, че се държа покровителствено с него, че се опитвам да го унижа. Естествено, гордостта му бе засегната, при това на два пъти. От този момент нататък между нас се породи взаимна омраза и нищо не можеше да я утоли. Самият аз съм неотстъпчив човек, по всяка вероятност вече си го забелязал. Отказах се да търся помирение. Щом иска да се държи като магаре, казах си, нека се цупи до второ пришествие, негова си работа. И така продължихме сред онази необятна пустош, заобиколени от нищото, от ширналата се навред празнота, която нямаше край, но въпреки това се чувствахме като в затвор — сякаш бяхме набутани в една килия с човек, който не вдигаше поглед към нас, просто седеше и само дебнеше да се обърнем, за да ни забие нож в гърба.

Всъщност това ни съсипа. Пустошта е прекалено огромна и след време започва да те поглъща. От един момент нататък вече не можех да я понасям. Цялата тази проклета тишина и празнота. Опитваш се, да речем, да разбереш къде се намираш, но всичко е толкова необятно, мащабите са така чудовищни, че в крайна сметка — дори не знам как да се изразя, — в крайна сметка всичко наоколо престава да съществува. Няма свят, няма земя, няма нищо. Нещо такова, Фог, сякаш всичко е плод на твоето въображение. И ти съществуваш единствено и само в собствените си мисли.

Прекосихме щата наполовина, след това свихме на югоизток към каньоните. На това място му викат Четирите ъгъла, там се срещат Юта, Аризона, Колорадо и Ню Мексико. Най-необикновеното място в света, същинско съновидение — червена почва, скали с причудливи форми, огромни маси, които стърчат право нагоре като руини от отдавна изгубен град, построен от гиганти. Обелиски, минарета, дворци — всичко ти е някак и близко, и чуждо; вдигнеш ли поглед, навсякъде ти се привиждат познати форми, макар и да знаеш, че това е чиста случайност: вкаменени глетчери и ерозия, милиони години вятър и дъжд. Палци, очни кухини, фалоси, гъби, човеци, шапки. Като застинали облаци. Сега вече всички знаят как изглеждат тези места, виждали са ги стотици пъти. Каньона Глен, долината Монюмент, Долината на боговете. Нали там снимат онези филми за каубои и индианци, и оня проклетник от Марлборо кънтри нали всяка вечер там се мъдри, галопирайки по екрана ти. Но тези цветни картинки, Фог, нямат нищо общо с действителността. Мястото е прекалено потискащо, за да можеш да го нарисуваш или дори скицираш; нито дори снимките могат да уловят атмосферата му. Всичко е някак разкривено и неестествено, сякаш се опитваш да изобразиш селенията на космоса — колкото повече се пълнят очите ти, толкова по-безсилна става ръката ти. Уловиш ли го с поглед, все едно го пропъждаш.

Няколко седмици се лутахме из каньоните. Понякога преспивахме в стари разрушени индиански селища, в скалните жилища на анасазите. Анасазите са племе, изчезнало преди хиляда години, и никой не знае какво се е случило с тях. Напуснали каменните си градове, оставили след себе си рисунки, парчета от глинени съдове, а самите те сякаш се стопили. Вече беше юли или може би началото на август. Омразата на Скорсби витаеше във въздуха и го нажежаваше до нетърпимост, най-малкото нещо можеше да я възпламени. Земята беше гола и суха, наоколо само храсти и нито едно дърво. Жегата беше убийствена, затова трябваше да разделим водата на дажби, от което още повече се вкиснахме. Наложи се да убием едно от магаретата, с което товарът на другите две се увеличи. Конете едва кретаха. Бяхме на пет или шест дни път от град Блъф. Смятах, че трябва да стигнем там час по-скоро и да наемем друг водач. Скорсби подхвърли, че ако хванем напряко, ще можем да съкратим ден-два от пътуването и ние веднага се съгласихме. Прекият път беше ужасно неравен и слънцето блестеше право в очите ни. Изключително тежък преход — през толкова скалисти места не бяхме минавали преди. След известно време си дадох сметка, че всъщност Скорсби ни вкарва в капан. Нито Бърн, нито аз бяхме ездачи от неговата класа и едва се справяхме с терена. Скорсби вървеше отпред, Бърн подир него, аз най-отзад. Едва излазихме по няколко отвесни скали, след което поехме по хребета — съвсем тесен и осеян с големи и малки камъни, които трябваше да преодоляваме, а светлината се отразяваше в скалите и ни заслепяваше. Оттук нататък връщането беше невъзможно, но аз не виждах и как ще продължим напред. Изведнъж конят на Бърн се подхлъзна. Не беше на повече от три метра от мен, та и досега си спомням ужасния тропот на срутващи се камъни, цвиленето на коня, докато риеше с копита и се мъчеше да намери опора в ронливата почва. Земята поддаде и още преди да успея да направя нещо, Бърн извика и полетя надолу в пропастта заедно с коня. Двамата паднаха върху една скала и останаха на място. Бяха някъде на стотина метра под нас, където имаше само остри зъбери и нищо друго. Скочих от коня, грабнах аптечката и се спуснах надолу по склона с надеждата, че ще мога да направя нещо. Отначало помислих, че Бърн е мъртъв, но успях да напипам пулса му. Само че освен него не се долавяха никакви други признаци на живот. Цялото му лице беше в кръв, левият крак и лявата ръка — счупени, виждаше се с просто око. Когато го обърнах по гръб, точно под гръдния му кош зееше огромна, пулсираща рана. Прорезът беше широк около седемнайсет сантиметра. Гледката беше страшна, момчето беше цялото разкъсано. Понечих да отворя аптечката и в този миг чух изстрел зад гърба си. Обърнах се и видях Скорсби, който стоеше над падналия кон на Бърн, а пистолетът в дясната му ръка димеше. „Кракът му е счупен — отсече той, — нищо не можеше да се направи“. Казах му, че Бърн е зле и трябва веднага да се погрижим за него, след което Скорсби се приближи, погледна го, изсмя се и рече: „Няма какво да си губим времето с тоя. Единственият лек за него е една доза от лекарството, което дадох на коня му“. Скорсби вдигна пистолета и го насочи право в главата на Бърн, но аз му блъснах ръката. Не знам дали щеше да натисне спусъка, но не исках да рискувам. Скорсби ме изгледа кръвнишки и ми изсъска да си държа ръцете далеч от него. „Ще си ги държа — казах му, — когато престанеш да насочваш оръжие срещу беззащитни хора.“ Тогава Скорсби се обърна и насочи пистолета си към мен. „Ще го насочвам, към когото си искам“ — отвърна ми и устните му се разтегнаха в широка усмивка, огромната усмивка на малоумник, който се наслаждава, че има власт над мен. „Беззащитен — повтори той. — Точно такъв си и ти, господин Художник, беззащитна торба кокали.“ Помислих си, че ще ме застреля. Докато стоях изправен в очакване на изстрела, единственото нещо, което мина през ума ми, беше колко ли време ще умирам, след като куршумът прониже сърцето ми. А после си помислих, че това е последната ми мисъл. Стори ми се, че този миг продължи безкрайно. Гледахме се право в очите, чаках го да се престраши. Скорсби обаче се разсмя. Беше ужасно доволен от себе си, сякаш току-що е удържал страхотна победа. Прибра оръжието в кобура и се изплю. Почувствах се, сякаш вече ме е убил, сякаш бях мъртъв.

Върна се при коня, за да прибере седлото и дисагите. Тази работа с пистолета ме разстрои, но все пак клекнах до Бърн и се хванах да промия и превържа раните му. След няколко минути Скорсби се върна и ми заяви, че е готов за тръгване. „Тръгване ли? — попитах. — За какво говориш? Не можем да вземем момчето с нас, сега не бива да го местим.“ „Тогава го остави тук — рече Скорсби. — С него и без това е свършено. Да не мислиш, че ще клекна в тази дупка и ще чакам Бог знае колко, докато тоя тук благоволи да пукне. Не си струва.“ „Прави каквото щеш — отвърнах му, — аз няма да оставя Бърн, докато е жив.“ Скросби изсумтя. „Говориш като някой тъп герой от книга — рече той. — Може седмици да минат, преди тоя да предаде Богу дух, какъв е смисълът?“ „Смисълът е, че нося отговорност за него — отвърнах. — Това е смисълът. Нося отговорност за него и няма да го изоставя.“

Преди Скорсби да си тръгне, откъснах лист от скицника и на бърза ръка надрасках едно писмо до жена ми. Не си спомням какво точно бях писал в него. Нещо много мелодраматично, предполагам. По всяка вероятност, че това е последната вест, която ще получи от мен — май точно това ми бяха думите. Скорсби трябваше да изпрати писмото, когато пристигне в града. Поне така се споразумяхме, макар и да знаех, че няма никакво намерение да спази уговорката ни, тъй като това би го въвлякло в случая с моето изчезване, а и защо да рискува да бъде разпитван и така нататък. За него би било много по-лесно да си тръгне и да забрави цялата история. Както впоследствие узнах, точно това се бе случило. Поне така си мисля, защото по-късно, когато взех да изчитам всички съобщения, статии и некролози, никъде не се споменаваше името Скорсби — макар че лично аз нарочно го бях упоменал в писмото си.

На тръгване каза, че ако не се появя до седмица, ще организира спасителен отряд, но аз си знаех, че и това няма да направи. Казах му го в лицето, но вместо да отрече, той ме погледна и нагло се изхили. „За последен път те питам, господин Художник — извика ми той, — тръгваш ли с мен или не?“ Едва поклатих глава, бях толкова бесен, че не можех да говоря. Скорсби вдигна шапка за сбогом и взе да се катери обратно по скалата, скочи на коня си и потегли. Ей така, без една дума да каже. Трябваха му няколко минути, докато изпълзи догоре. Не свалих погледа си от него нито за миг. Не исках да рискувам. Бях сигурен, че преди да тръгне, ще се опита да ме убие, струваше ми се неизбежно. За да елиминира всякакви доказателства, за да бъде спокоен, че няма да се разчуе как е постъпил — да остави едно момче да умре самичко насред тази пустош. Но Скорсби дори не се обърна назад. Не за да не се разстрои, уверявам те. Единственото възможно обяснение за това, че ме остави жив, е, че според него не е било необходимо да си хаби куршума. Не му е трябвало да ме убива, защото е бил сигурен, че няма да оцелея.

Скорсби се метна на коня си и отпраши. След около час вече се чувствах така, сякаш никога не е съществувал. Не мога да ти обясня колко странно беше това усещане. Не си мисли, че просто съм решил да го забравя и толкоз — не, — дори на няколко пъти се помъчих да си го спомня, но не успях. Нито как изглежда, нито как звучи гласът му, нищо от него не можех да извикам в паметта си. Така действа тишината, Фог, заличава всичко. Скорсби беше изтрит от ума ми и когато след това се опитвах да си го спомня, явяваше ми се като размито видение, сякаш търсех човек, който никога не е съществувал.

Минаха три-четири дни преди Бърн да умре. За мен беше по-добре, че продължи толкова дълго. Бях зает около него и нямах време да се страхувам. Страхът дойде много по-късно, след като го погребах и останах сам. През първия ден се изкачих до билото поне десет пъти, за да разопаковам и сваля до долу провизиите и цялата екипировка от магарето. Счупих статива си и използвах парчетата, за да обездвижа ръката и крака на Бърн. Направих му и малък навес от одеялото и триножника, за да пази лицето му от слънцето. Освен това се грижех за коня и магарето. След време започнах да сменям превръзките с парчета плат, които късах от дрехите си. Наклаждах огън, приготвях храна, правех всичко, което имаше да се върши. Непрекъснато се обвинявах за случилото се, чувството за вина не ми даваше мира, но дори и то бе някаква утеха. Защото беше човешко чувство — знак, че все още принадлежа към обитавания от хора свят. След като Бърн издъхне, нямаше да има за какво да мисля и именно тази празнота ме плашеше, плашеше ме до смърт.

Знаех, че за него няма надежда, разбрах го още от първия миг, но продължавах да се самозалъгвам и да си мисля, че може да се оправи. Той така и не дойде в съзнание, само от време на време бълнуваше като на сън. Някакъв делириум от нечленоразделни звуци, които не успяваха да се превърнат в думи, но при всяко подобно раздвижване си мислех, че може да дойде на себе си. Сякаш тънко було го делеше от мен, невидима ципа, която го държеше от другата страна на този свят. Говорех му непрекъснато, защото смятах, че гласът ми ще го окуражи, пеех му песни, молех се поне нещичко от това да стигне до съзнанието му и да го пробуди. Но нищо не помогна. Състоянието му се влошаваше. Не можех да го нахраня, само попивах устните му с мокра кърпа, но това не стигаше, организмът му нямаше от какво да укрепне. Виждах как малко по малко силите го напускат. Раната в стомаха му вече не кървеше, но и не заздравяваше както трябва. Стана жълто-зелена и гноеше, цялата му превръзка беше накацана от мухи. Никой в подобно положение не можеше да оцелее.

Погребах го точно там, в подножието на склона. Ще ти спестя подробностите. Как изкопах гроба, как издърпах тялото до ръба на изкопа, как го хвърлих долу и усетих, че нещо в мен се скъса. Мисля, че вече полудявах. Просто отказвах да го заровя. Най-накрая взех да пускам земя върху мъртвото му лице, колкото да го покрия, но това ми дойде прекалено много. Правех го със затворени очи, така разреших проблема, зарових тялото, без да гледам. Нито казах молитва след това, нито се прекръстих. Майната му на тоя Бог, казах си, майната му, няма да му направя това удоволствие. Забих една пръчка в земята и прикрепих лист хартия, на който пишеше: Едуард Бърн, 1898–1916. Погребан от неговия приятел Джулиан Барбър. И започнах да крещя. Това е, Фог. Ти си първият човек, на когото го разказвам. Започнах да крещя и после просто се оставих да полудея.