Лунна светлина

Тъмните Пазители: Лунна светлина – Рейчъл Хоторн

Пролог

Лунната светлина остана незабелязана над нас, къпеща Лукас и мен.

Безмълвна тишина бе обгърнала гората. Огромните дървета ни заобикаляха, техните

шумолящи листа шептяха предупредително в топлия бриз на лятната нощ. Но ние ги

игнорирахме. Обръщахме внимание само един на друг.

Той беше по-висок от мен и трябваше да извия главата си назад, за да погледна в

сребърните му очи. Те бяха хипнотични, и би трябвало да успокоят препускащото ми сърце, но

вместо това само го караше да забързва. Може би е близостта на устните му, които запращаха

сърцето ми в хаотичен ритъм. Той пристъпи стъпка по-близо, а аз отстъпих, но дървото ми попречи да се отдалеча

толкова, колкото желаех. Бях ли готова за това? Бях ли готова за целувка, която ще промени

живота ми? Знаех, че ако ме целуне сега - никога няма да бъда отново същата, че ние никога

няма да сме същите, че нашата връзка би се променила. Умът ми се парализира от

чудовищността неприсъща за тази дума. Промяна. Това означаваше повече за мен – сега,

когато го разбирах. Лукас беше внезапно по-близо. Не успях да видя движение, той просто беше тук. Можеше

да се движи така бързо. Коленете ми омекнаха и бях благодарна, че имам здраво дърво на

което да се облегна. Той вдигна ръката си и я притисна към кората до главата ми сякаш и той

също има някаква нужда от опора. Движението го доведе още по-близо. Усетих

приветстващата топлина на тялото му достигаща до моята. При нормални обстоятелства той би

ме притеглил за успокояваща прегръдка, но тази вечер нищо не бе нормално.

Той беше прекрасен на лунна светлина. Великолепен, всъщност. Гъстата му права коса –

смесица от светове: бяло, черно и сребърно с малко усукано кафяво на това отгоре – дълга до

раменете му. Имах неразумния копнеж да я докосна, да докосна него.

Но знаех, че всяко движение от моя страна би било сигнал за него, знак, че съм готова. А аз

не бях. Не желаех това което ми предлагаше. Не и тази вечер. А може би никога.

От какво се страхувах? Това е само една целувка. Целувала съм други момчета. Целувала

съм Лукас.

Тогава защо това да го направя тази вечер ме плашеше? Отговора беше лесен: знаех, че тази

целувка може да ни свържи заедно завинаги.

Пръстите му нежно отместиха косата от челото ми. Един път ми бе казал, че нюансите им му

напомнят на лисица. Той мислеше, че всичко е свързано с гората. Подхождаше му по

определен начин. Защо беше толкова търпелив? Защо не ме притискаше? Дали и той го усеща, също като мен?

Дали разбира от колко голямо значение би имало ако -

Той наклони глава надолу. Не помръднах. Едва дишах. Напук на всичките ми резерви,

желаех това. Жадувах го. Но все още се борих срещу това.

Устните му почти докосваха моите. Почти.

- Кайла. – прошепна съблазнително, топлия му дъх погали бузата ми. – Време е.

Сълзи опариха очите ми. Поклатих глава, отказвайки да приема истината в думите му:

- Не съм готова.

Чух зловещо, гърлено ръмжане на разстояние. Той замръзна. Знаех, че и той го е чул също.

Отблъсна се от мен и погледна над рамото си. Тогава ги видях: дузина вълци неспокойно

дебнещи на границата на сечището.

Лукас погледана обратно към мен, разочарование проблесна в сребърните му очи:

- Тогава избери другите. Но не можеш да преминеш през това сама.

Обърна ми гръб и започна да крачи устремено към вълците.

- Чакай! – извиках след него.

Но беше твърде късно. Той започна да захвърля дрехите си с всяка бърза стъпка. След това побягна. Скочи във

въздуха…

По времето, когато падна на земята вече беше вълк. Трансформацията му траеше едно

мигване и от момче бе четириногов хищник. Бе красив както и в човешка форма, така и във

вълчата.

Изви глава назад и започна да вие към луната. Предвестника на промяната, носителя на

съдбата.

Силно болезнен звук отекна през мен, зовящ ме. Борих се срещу отговора, но дивотата,

която живееше дълбоко в мен беше твърде силна, твърде непоколебима по свой си начин.

Започнах да бягам към него…

Беше ми трудно да повярвам, че преди две седмици се смях и присмивах на идеята, че

върколаците наистина съществуват.

И сега аз, Кайла Медисън, съм на път да се превърна в една от тях.

Първа глава

Малко по-рано от две седмици…

Страх. Живеещо, дишащо нещо, което пребивава вътре в мен. Понякога мога да го усетя

дебнещо наоколо, опитващо се да се освободи. Пътуваше сега с мен, когато Линдзи и аз

крачихме през гъстия гъсталак на национална гора почти през полунощ. Но станах доста добра

в това да прикривам паниката си. Не исках Линдзи да мисли, че е направила грешка, когато ме

убеди да работя като водач в пущинака с нея през лятото. Мислих, че мога да науча няколко

трика от нея, с които да преборя вътрешните си демони. Тя доведе значението на приключение

на пълно ниво.

Но все още, да се приближаваме сами към място, където дивите неща търсят нещо сладко

за похапване беше лудост. Дори беше още по-лудо това, че не казахме на никой. Запазихме

тишина, защото да оставим бараките светнати, когато бяхме навън беше причина за уволнение.

След оцеляване на седмица напрегнато обучение, определено не исках да ме уволнят нощта

преди първата ми задача.

Стиснах пръсти около оръжието си – Маглайт* (*вид джобно фенерче). Приемния ми баща е

ченге, който ме научи, тъй да се каже на стотици начина по които да убия човек с помощта на

фенерче. Окей, склона съм да преувеличавам, но той наистина ми показа няколко движения за

самоотбрана.

Откъм мястото, където дърветата и шубраците бяха гъсти, чух шумолене.

- Шшт! Чакай. Какво беше това? – прошепнах дрезгаво.

Линдзи освети с джобното си фенерче между дърветата и в тъмнината нишата от листа

отгоре. Тази вечер имаше полумесец, и светлината му не можеше да проникне през гъстите

дървета:

- Кое, какво е било?

Фенерчето ми се насочи към нея, когато го заразмахвах наоколо. Те потрепна и вдигна ръка

за да предпази очите си от ярката светлина. Копринената й, светло руса коса отрази светлината

и заизглеждаше магически. Напомняше ми на капризна фея, но знаех, че деликатното лице

крие вътрешна сила. Тя беше отличена в местния вестник, защото бе спасила дете от атака на

пума, тласкаща себе си между животното и детето, и крещяща докато тя избяга.

- Мисля, че чух нещо. – казах й.

- Като какво?

- Не знам. – сърцето ми тупна, огледах се отново. Обичах да съм на открито. Но тази

вечер, да бъда навън тук, ме караше само да ме побиват тръпки. Не можех да се отърва от

чувството, че съм наблюдавана или имах момент на Проклятието Блеър* (*филм, при което

снимане в една гора изчезват безследно трима души от екипа им).

- Като стъпки? – попита Линдзи.

- Всъщност не. Не като човешки. По-скоро тихи и тежки, като да вървиш по чорапи – или

на лапи, може би.

Линдзи метна лесно ръката си около слабите ми рамене. Тя беше малко по-висока от мен, и

мускулите й бяха твърди от целия туризъм и катеренето по скали. Запознах ме се миналото

лято, когато дойдох да лагерувам с родителите си. Линдзи беше една от нашите водачи – или

шерпи, както служителите на парка им викат. Сближихме се и бързо станахме приятелки,

подържахме връзка дори и през учебната година.

- Не ни следят. – увери ме тя. – Всички бяха заспали, когато напуснахме бунгалата.

- Ами, ако е някакъв хищник? – Нямаше смисъл да изпитвам такъв страх. Но знам, че чух

нещо и знам, че не беше приятелско настроено. Не можех да обясня от къде знаех – просто

шесто чувство или нещо такова.

Смеха на Линдзи прокънтя през дърветата.

- Сериозна съм. Ами пумата която изгони миналото лято? – попитах.

- Какво за нея?

- Ами ако се е върнала за отплата?

- Тогава тя ще изяде мен, не теб. Освен ако не е гладен. Тогава той ще изяде това което

бяга най-бавно.

Което сигурно ще съм аз, помислих си. Не бях точно атлет по призвание, нито пък една от

Американските гладиатори* (* телевизионно предаване, в което жени атлети се изправят

една срещу друга в поредица от битки).

Поех дъх и се заслушах внимателно. Гората беше зловещо тиха. Не ставаше ли тиха, когато

опасността е близо?

- Може би трябва да се върнем?

Бяхме на миля от селото, което беше на входа на парка. Линдзи и аз деляхме малка колибка

с Британи, друг водач. Щом светлините се изключат в единадесет, на никой не беше позволено

да напусне колибката.

Сега Линдзи имитира кокошка:

- Кудкудяк- кудкудяк!

- Много смешно. Ами ако ни уволнят? – попитах.

- Ще ни уволнят само, ако ни хванат. Хайде.

- Какво точно е това, което искаш да ми покажеш?

Всичко, което ми каза бе, че иска да сподели „нещо ослепително” с мен. Беше достатъчно

да проявя любопитство, но това беше когато бяхме в безопасността на селото.

- Виж, Кайла, ако искаш да станеш шерпа трябва да се свържеш с вътрешното ти момиче,

жадно за приключения. Вярвай ми. Ще ти покажа, че понякога е добре да рискуваш да изгубиш

работата, живота или някой крайник.

- Уау. Наистина? – Въпроса ми ли избягваше. Така изглеждаше. Огледах се наоколо

подозрително. – Мъжки човешки индивид замесен ли е? – Защото честно, това е единственото

нещо в което влагам значението на опасно.

Линдзи въздъхна нетърпеливо:

- Ти си непоправима. Хайде да вървим.

Тъй като не исках да бъда оставена сама, я последвах. Що се отнася до мен,

предпазливостта ми не беше безпричинна. Когато бях на пет, майка ми и баща ми бяха убити в

тази гора. Приемните ми родители ме доведоха тук миналото лято, за да ми помогнат да се

справя с травмата, която всъщност е с няколко години закъсняла, за да доведе до нещо

полезно. Ние лагерувахме тук за близо седмица. Прекарах страхотно време, но не бях сигурна,

колко ефикасно трябва да е преживяването, че да ми помогне да преодолея „проблемите си”.

Ахам, по общо мнение имам емоционален проблем. Така че ме записаха на терапия. И така

започнах да прахосвам един час един път в седмицата с психиатър на име Д-р Брендън, Йода и

подобни изявления – трябва да се изправиш срещу страховете си - повече ме дразнят,

отколкото да ми помагат. Наистина, по-скоро бих искала да прекарвам времето си с

зъболекаря.

Може би се залъгвах като си мислех, че съм достатъчно смела да се изправям срещу дивата

природа, ден след ден. Въпреки че от какво всъщност се боях? Дори не беше животно, това

което нападна родителите ми. Те бяха застреляни от двама ловци-пияници – нелегално дошли

в гората - които глупаво сбъркали родителите ми за вълци.

Благодаря на тези ловци, озъбващите, ръмжащи вълци постоянно присъстващи в сънищата

ми, причиняващи ми множество неспокойни нощи и често крещене в съня. От това следва, че

терапията насърчи кошмарите ми. Д-р Брендън изказа теория, че моето подсъзнание се опитва

да оправдае, как двама идиота могат да застрелят родителите ми и след това, със сериозни

лица да кажат:

- Те бяха вълци. Кълна се в Бог, че бяха. Те щяха да изядат това малко момиче.

Това малко момиче, разбира се бях аз. Всичко, което се бе случило в този така далечен

следобед бе в мъгла. Всичко с изключение на родителите ми, лежащи мъртви на земята.

Господи, как са могли да ги сбъркат за вълци?

Зад мен един клон се пречупи. Спрях. Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Плъзнах ръка

под червената си коса и разтрих чело. Тръпка премина през тялото ми и кожата ми настръхна

до ръцете. Имах чувството, че ако се обърна, ще видя какво е това. Исках ли да се изправя

срещу него?

Линдзи се обърна:

- Какво не е наред пък сега?

- Нещо ни гледа. – прошепнах. – Мога да го усетя.

Линдзи не ме пренебрегна този път. Огледа се наоколо:

- Би могло да е бухал, търсещ вкусно хранене – или късно среднощна закуска.

- Може би, но го усещам по-зловещо.

- Израснала съм надолу по пътя, прекарала съм повечето от живота си в тези гори. Няма

нищо зловещо тук.

- Ами пумата?

- Това беше дълбоко в гората. Тук, ние сме почти практически в цивилизацията. На някой

хълмчета все още има обхват. – тя задърпа ръката ми. – Сто крачки и ще сме там.

Последвах я, но стоях бдителна. Там имаше нещо. Бях сигурна в това. И не беше бухал или

гризач. Нямаше нищо на дървото, нищо мъничко. Това, преследваше плячката си.

Потръпнах. Плячка? Защо си го помислих? Но беше истина. Това беше което чувствах. Нещо

гледаше и чакаше. Но кого гледаше всъщност? И какво чакаше?

Колко стъпки изминахме? Четиридесет? Толкова е глупаво да излезем без да се обадим на

никого. Родителите ми ще ме убият ако разберат. Обещах им да съм отговорна. Това беше

първия път, в който съм далеч от тях, и приемната ми майка ми чете лекция за това да бъда

предпазлива.

По - напред, нещо ярко през шубрака привлече вниманието ми:

- Какво е това?

- Това, което исках да ти покажа.

Пристъпихме между дърветата и се озовахме в сечище, огрято от лагерски огън. Преди да

мога да попитам друг въпрос, дузина деца – другите шерпи – изскочиха зад дърветата:

- Изненада! – извикаха те. – Честит рожден ден!

Сърцето ми почти изскочи. Поставих ръка на гърдите си и се засмях, благодарна, че не звучи

истерично:

- Рождения ми ден не е днес.

- Утре е нали? – Попита Конър. Той отметна пясъчно русата си коса от веждите си, за да

открие тъмно сините си очи. Вдигна китката си на която имаше часовник. – След 10, 9, 8 –

Другите се включиха в отброяването. Можех да ги видя ясно, стоящи пред огъня. На малко

разстояние от Конър беше Рейв, с права черна коса, която стигаше до раменете му, а очите му

бяха тъмно кафяви, на границата на черното. Той никога не говореше много. Бях изненадана,

че всъщност отброява.

- 7, 6 – До него, Британи изглеждаше почти, като негова близначка. Косата й, спускаща се на гърба й

беше черна, а очите й тъмно сини. Тя спеше, когато излязохме. Или се е правила, предполагам.

Дам, опитваща се да ме преметне. Е, успя. Как е успяла да стигне тук преди нас? – чудех се.

Тук беше и друг шерпа, срещала съм го, но не сме общували. Все пак, значи много за мен

това, че са дошли, за да направят нощта специална.

- 5, 4 – На училище, винаги съм се чувствала като аутсайдер. Момичето, което е изгубило

родителите си. Осиновената. Тази, която няма място. Джак и Тери Ашър ме приеха. Те не са

лоши приемни родители, или нещо такова, но просто не винаги ме разбират. Но всъщност,

нима всички родители разибират напълно децата си?

- 3, 2, 1. Честит рожден ден!

Конър се придвижи от другата страна на огъня и се наведе. Огъня избухна. Тогава една

ракета се изстреля към небето и избухна в червено, бяло, синьо и зелено.

Бях напълно сигурна, че фойерверките в националната гора бяха забранени. Но бях твърде

щастлива, за да ме е грижа. Освен това бях освободена от родителско ограничение това лято.

Исках най-накрая да проверя границите на лошото си поведение.

- Не мога да повярвам, че си запомнила! – Бях толкова трогната. Дори и малкото ми

приятели у дома никога не са ми правили парти изненада. Никога не съм мислила за това,

защото истинските ми родители умряха на рождения ми ден, така че чувствата ми винаги бяха

смесени на този ден.

- Рождения ден е важен – каза Линдзи. – Особено този. Сладките седемнайсет.

Британи се протегна с подноса, върху който бяха наредени купените от магазина кексчета, в

едно от тях бе забодена свещ, хвърляща жълтеникаво сияние.

- Обичам кексчета – казах – особено пакетираните, направени по хиляди начини с

кремав пълнеж.

- Пожелай си нещо и духни свещта.

Поех дълбоко дъх и се наклоних напред, и тогава го видях. Лукас Уайлд.

Той се беше облегнал на едно дърво, с ръце скръстени пред гърдите си, почти губещ се в

сенките, сякаш не искаше да бъде забелязан. Но той имаше такова силно присъствие, че бях

изненадана, че е съм го забелязала толкова дълго. Очите му блестяха сребърно в тъмнината.

Както винаги ме гледаше съсредоточено.

Лукас ме плашеше. Окей, не беше точно това истината. Това, което чувствах към него ме

плашеше. Бе привличане, което не можех напълно да обясня. Увличала съм се и по други

момчета, но това което изпитвах към него, започваше да преминава границата на увличането.

Беше толкова силно, че почти ме завладяваше – и ще бъде малко неудобно понеже очевидно

той не изпиваше същото. Ако не друго, то той добре се грижи да отбягва директен контакт с

мен. Опитвах се да задържа чувствата си скрити, но когато гледам към него те биха могли да

изригнат на повърхността и бях сигурна, че той ще види в очите ми това, което така силно се

борех да контролирам.

Близостта му накара сърцето ми да препусне, а устата ми да пресъхне. Исках да прекарам

пръсти през многоцветните кичури на косата му. Когато за пръв път го видях, си помислих, че

необикновените нюанси идват от шишето му. Никога до сега не бях виждала нещо такова. Но

тогава, не бях виждала никой като него дотогава. Той беше толкова ослепителен. Бе един от

водачите ни миналото лято, но рядко ми говореше. Все още, понякога го хващам да ме гледа.

- Духай свещите вече. – Каза Конър.

Думите му внезапно ме върнаха на момента. Намислих си желание без да мисля и след това

духнах веещия се пламък с голямо издишване.

- Ето. – каза Британи, подаваща ми кексчетата. Съжалявам, че не е истинска торта, но

тези бяха по-лесни за съхранение в пущинака.

- Чудесно е. – казах, усмихваща се лъчезарно, благодарна за партито. – Не съм очаквала

нищо.

- Ние обичаме изненадите – каза Линдзи. – Но, вие момчета можехте да сте по-тихи

когато идвахте на тук. Тя ви чу. Почти провали всичко. Игриво шляпнах ръката на Линдзи.

- Това ли е което чух? – облекчението ме обля, но същевременно, не звучеше като

правилното обяснение.

- Добре, да, те трябваше да са в леглата, когато тръгвахме, за да не заподозреш нищо, но

трябваше да побързат напред, за да приготвят нещата. И да бъдат тихи, докато го правят.

- Но аз чух нещо зад нас, точно преди да пристигнем.

- Като какво? – попита Лукас, пристъпващ откъм дървото.

Дълбокия му глас изпрати тръпка на удоволствие през мен. Беше просто глас и все пак ме

докосваше на ниво, което никога не съм преживявала с някой друг. Абсурдните ми чувства ме

правеха стеснителна. Не бях типа момиче, което привличаше момчета, които бяха загадъчно

хубави, какъвто беше Лукас. Да имам вниманието му фокусирано на мен ме караше да губя

самоконтрол, и внезапно почувствах глупаво безпокояща се.

- Сигурна съм, че не е било нищо.

- Тогава защо го споменаваш?

- Не съм. Линдзи го направи.

Знам, че всяко момиче би жадувало за вниманието му. Тогава, защо това ме караше да се

чувствам нервна? Защо умението ми да приказвам рязко спада, когато той е наоколо?

- Спокойно, Лукас. – каза Конър. – Сигурно сме били ние. Знаеш как е. Когато се опитваш

да бъдеш тих, правиш повече шумове.

Но Лукас продължи да гледа към мястото откъдето дойдохме. Ако не знаех по-добре, щях

да си помисля, че души въздуха. Ноздрите му се разшириха и гърдите му се изпълниха с

дълбокия дъх, който пое:

- Може би трябва да пообиколя, просто за да съм сигурен.

Знаех, че беше на деветнадесет, но изглеждаше по-възрастен, може би, защото беше

старши шерпа. Той беше този, който възлагаше задачи в нашата малка група. Ако някой има

проблем, той или тя може да се обърне към Лукас. Макар, че аз вероятно ще се оставя дивата

мечка да ме изяде, преди да помоля Лукас за помощ. Дали е вярно или грешно, подозирам, че

той уважаваше само тези, които разрешават собствените си проблеми. Имах абсурдната нужда

да му се докажа.

- Сега, си параноичен също като Кайла. – каза Линдзи. – Вземи си кексче и сядай.

Но Лукас не се помръдна. Той все още държеше погледа си на пътечката от която дойдохме.

Беше странно, но знаех, че нещо ни бе следяло, каквото и да е било. А Лукас би ни защитил от

него. Просто така изглеждаше. Може би причината беше в това, че за годините си му бе

дадена такава власт и отговорност. Той беше толкова самоуверен стоящ там, че дори не исках

да погледна настрани. Но също така не исках да оставя впечатлението, че съм страдаща от

любов дете.

Бяха наредени пънове около огъня. Седнах на един от тях и надзъртах към Лукас. Той беше

висок и в страхотна форма. Носеше тениската си като втора кожа, подчертаваща мускулите му.

Имах непреодолим копнеж да плъзна ръце по тези твърди ръце и рамене. Патетично. Бях

патетична. Той никога не ми даде някакво доказателство, че може да отговори на

заинтересоваността ми.

- Така, какво ти подариха родителите ти за рождения ден? – попита Британи, връщайки

вниманието ми обратно на другите.

Не изглеждаше някой да е забелязал накъде се бе разсеяло вниманието ми. Цялото към

Лукас. Той винаги изглеждаше толкова бдителен, изненадана съм, че не долавя погледа ми. От

друга страна, също така беше облекчаващо, това че ми отделяше толкова малко директно

внимание. Нищо не беше по неудобно от харесване, но без отговор от другата страна.

- Лято далеч от тях. – засмях се.

- Не изглеждаха, така лоши, когато ги срещнах миналата година. – каза Линдзи.

- И не са. – признах,изваждаща свещта от кексчето си и мятайки го в огъня. – те са

наистина много яки.

Но не са истинските ми родители. Смъмрих се за тези думи. Те бяха истинските ми

родители; просто не бяха истинските ми биологични родители. Може би това, което усетих на

пътя тук, бяха духовете на истинските ми родители, викащи ме. Колко глупаво бе това

обяснение? Никога не съм, и никога няма да повярвам в нещо паранормално или

свръхестествено.

- И какво ти дадоха? – Британи настоя.

- Цялата екипировка от която се нуждаех за лятото за пътуване през пущинака.

- Без кола? – попита Британи.

- Без кола.

- Безделници.

- Какво значение би имало? – попита Конър. – Колите не са позволени е парка.

Британи му хвърли кос поглед, след това сви рамене:

- Предполагам.

Имаше нещо в изражението й, което не можех да разбера, но ме караше да се чудя дали не

харесва Конър.

- Някой друг да мисли, че групата която ще изведем утре е малко странна? – попита Рейв.

За няколко минути този следобед всички се запознахме с Д-р Кейн, неговия син, и няколко

от дипломираните му студенти. Ние щяхме да ги придружихме до определена точка в гората.

След това да ги оставим за няколко седмици преди да се върнем да ги вземем. Те споменаха,

че се надяват да открият някакви вълци.

- Странни в какъв смисъл? – попитах.

- Д-р Кейн е антрополог – каза Рейф. – Защо ще иска да изучава вълците?

- Вълците са безспорно по-интересни отколкото хората. – каза Линдзи.

- Спомняш ли си, колко много вълчи кутрета открихме, когато си беше у дома за пролетта

Лукас?

- Аха.

Той очевидно беше човек на малкото думи, което го правеше повече интригуващ – и

плашещ в същото време. Беше трудно да преценя за какво мисли за различни неща, какво

мисли за мен.

- Бяха сладки. – изказа се Линдзи, необезпокоена от липсата на ентусиазъм на Лукас към

темата. – Сирачета. Три от тях. Осиновихме ги докато стана време да поемата по пътя си.

Другите шерпи, постоянно са работили в парка през последната година. Би трябвало да се

чувствам, като аутсайдер, но нещо в групата ме караше да се чувствам, като че ли принадлежа

към нея. Те не бяха като групите в училище. Никога не съм била част от тях. Не бях от най-

популярните, тип мажоретка. Нито пък и математичка. Не бях сигурна, че напълно мога да се

определя. Може това бе причината, че се чувствах така удобно навън, тук. Всички бяха

еднакви: любители на природата, които се наслаждават да са на открито.

Лукас се показа иззад дървото:

- По-добре да се връщаме.

- Само ни разваляш партито. – каза Линдзи.

- Ще си ми благодарна, когато ще трябва да си готова да тръгнем призори.

Всеки изстена при припомнянето, че ставахме рано сутринта. Момчетата изгасиха огъня и

включиха фенерчетата.

Благодарих на всеки:

- Беше страхотна изненада за рождения ден.

- Е, не всеки ден ставаш на седемнадесет, - каза Линдзи. – Ние просто искахме да

направим нещо специално преди да ни погълне оцеляването.

Засмях се на подигравката й:

- Не може да е толкова зле.

- Групата на Кейн иска да отиде далече в горите, на място където не сме били преди.

Терена ще бъде неравен и ще ни изморява до предел. Ще бъде предизвикателство. – каза

Британи.

Ще бъде, помислих.

- Не се безпокой, - каза Линдзи. – Ще се справиш.

- Имам намерение да дам най-доброто от себе си.

Поехме назад по пътечката за селото, откъдето всички лагеруващи започват пътуването си.

Рейв водеше, със всички шерпи разпръскани между мен и него – освен един. Лукас следваше

отзад групата, точно зад мен. Имах отново същото чувство, че съм наблюдавана. Тръпка

премина през мен.

- Какво не е наред? – попита Лукас.

Как може да знае, че нещо не е наред? Погледнах над рамо, чувстваща се глупаво да го

кажа наглас:

- Просто странното чувство, че не сме сами.

- Ахам, и аз го усещам също. – каза той, гласа му бе нисък.

- Дали не са вълците, които си спасил?

- Съмнявам се. Входа на парка е твърде близо до цивилизацията. Повече от дивите

животни са по-навътре.

Това съвпадаше с това което Линдзи каза за ягуара, но все още – животните не винаги са

предсказуеми.

Всеки в групата бе тих, слушайки внимателно през дългия път. Фенерчетата бяха, като

мрачни светлини в тъмнината. Силно усещах Лукас, следващ ме близко отзад. Не можех да го

чуя – стъпките му бяха тихи. Но усещах близостта му, сякаш ме докосваше – въпреки че не го

правеше. Бях нервна и напрегната. Чудех се дали мисли за мен, като нещо друго освен новачка.

Никога не ми е дал знак, че наистина ме харесва в романтичен вид. Или това, че иска да ме

опознае по-добре. Тук, сега бе удобен момент да говорим и въпреки това все още и двамата

мъчлахме.

Колкото се приближаваше края на пътечката, толкова повече светлини започваха да се

просмукват през короните на дърветата. Светлините на селото, първата спирка от

пътешествието на всеки в националния парк.

Бях благодарна, че всеки поддържаше мястото. Най-накрая преминахме от гората в селото.

Изпуснах нервен кикот:

- Моля ви кажете ми, че шерпите нямат много нощен туризъм.

- Почти никога. – каза Рейв. – но и аз също усещам нещо тук навън.

- Ако беше опасно, щеше да нападне – каза Конър. – Вероятно е просто заек или нещо

такова.

- Каквото и да е било, вече си отиде. – каза Лукас. – А ние трябва да сме в леглата си.

Конър и Рейв поеха към бунгалото си. Но Лукас се поколеба. Най-накрая каза:

- Честит рожден ден, Кайла.

- О, благодаря. – Думите му бяха изненадващи толкова колкото партито.

Той изглеждаше сякаш иска да ми каже и нещо друго. Вместо това - пъхна ръцете си в

джоба на джинсите си и си тръгна. Не бях сигурна как да реагирам на това.

Линдзи, Британи и аз отидохме в нашето бунгало. Когато се приготвяхме да си лягаме казах:

- Не мога да повярвам, че ми направи парти изненада.

- Трябваше да видиш лицето си. – Каза Линдзи. – Беше напълно шокирана.

- Не мога да повярваме, че си го запазила в тайна.

Тя се усмихна весело:

- Повярвай ми не беше никак лесно.

Когато вече бяхме в леглата си и светлините бяха угасени, Линдзи прошепна:

- Хей, Кайла? Какво си пожела?

Бузите ми се изчервиха.

- Ако ти кажа няма да се сбъдне.

Не бях напълно сигурна дали искам да се сбъдне. Незнам какво ме бе прихванало, че да си

пожелая такова нещо. Сега ме преследваше, като си спомних думите, които преминаха през

ума ми с такова убеждение.

Пожелавам си Лукас да ме целуне.

Втора глава

Б ях свита на тъмно, малко място. Бях все още малка, дете. Ръцете ми бяха притиснати

срещу устата ми, така че да не мога да издам звук. Знаех, че ако направя какъвто и да е

шум – те ще ме намерят. Не исках да ме намерят. Сълзите се стичаха по лицето ми,

треперех.

Те бяха някъде навън, лошите неща бяха някъде там. Затова се скрих в тъмното, никой

не може да ме намери в тъмното. Никой не може да ме намери тук.

Тогава видях светлина, приближаваща се все повече и повече. Чудовището ме сграбчи...

Събудих се пищяща и мятаща ръце. Ударих нещо и извиках отново.

- Хей, това съм аз – каза Линдзи.

Лампата, която се намираше на масата зад леглото ми светна, навън бе все още нощ.

Линдзи беше застанала между моето и нейното легло. На лицето й бе изписан ужас.

- Какво стана, по дяволите? – попита.

Преглътнах сълзите си.

- Съжалявам, лош сън.

- Шегуваш се.

Британи седеше в леглото си, гледаща ме сякаш аз бях чудовището, което обитаваше

кошмарите ми.

- Звучеше сякаш те убиват.

Поклатих глава:

- Не аз. Родителите ми. Това е дълга история – поколебах се

- Всичко е наред. Поверително е. Разбрах. – каза Британи.

Бях облекчена от разбирането й, и от това че няма нужда да обяснявам.

Линдзи седна на леглото ми, притегли ме в обятията си и ме притисна силно. Тя знаеше

миналото ми. Споделих й миналата година, когато нашето приятелство стана по-силно.

- Ще бъдеш ли добре за къмпинга утре? – попита Линдзи – Можем да се измъкнем от

това и да изчакаме следващата група.

- Не – поклащайки главата си се отдръпнах от нея – трябва да се изправя срещу

страховете си и отиването в дивата природа е част от това. Ще бъда добре. Тази вечер... не

знам, може би е защото вървяхме през гората. Не бях имала кошмари известно време.

- Просто помни, че ние сме тук за теб – тя погледна назад към Британи.

Британи кимна.

- Да, така е. Ние шерпите сме винаги заедно.

- Благодаря – изпуснах дълбока въздишка. Линдзи се върна в леглото си.

- Искаш ли да оставя да свети?

- Не, добре съм – или поне толкова добре, колкото е възможно да бъда, имайки в

предвид всичко случило се. Странното нещо обаче бе този необясним страх, който изпитах

напоследък. Бе като предзнаменование или нещо такова, силно предчувствие, че нещо което

не можех да обясня ще се случи.

Линдзи загаси и аз се сгуших под одялото. Искаше ми се да разбера, какво ме безпокоеше.

Моите осиновители не можеха да го обяснят. Моят психиатър също. Но от както се върнах в

националния парк изглеждаше бе станало по-силно от преди. Част от мен се чудеше дали не бе

някак свързано със смъртта на родителите ми.

Дали не е нещо в подсъзнанието ми на път да се освободи? И ако е така, как би се променил

живота ми?

Когато се събудих следващата сутрин ефекта от споходилия ме кошмар все още ме

преследваше. Неприятността бе окачена наоколо като паяжина, която не можех да премахна.

Принудих се да се концентрирам върху нещо друго.

Рожденият ми ден.

Не се чувствах по-възрастна. Поради някакви причина, мислех че ще се чувствам по-

усъвършенствана в флиртуването с момчетата, когато стана на седемнадесет. Вместо това се

чувствах, отново същата.

Съвсем слаба светлина бе видима през завесата. Зазоряваше се. Моят първи ден като шерпа

с действителен пост. Бях на път за моето моминско приключение за това лято. Не можех да

чакам.

През изминалата седмица преминах през всички видове подготовки и тренировки. Тази

първа екскурзия ще бъде моето изпитание. Станах, преодолях разстоянието и светнах лампата.

Линдзи простена и заби главата си под възглавницата, мърмореща си нещо като „Махай се” .

- Не й обръщай внимание – каза Британи докато се измъкваше от леглото си. – Тя би

лежала в леглото цял ден, ако можеше.

- Мислех, че се наслаждава на природата.

- Погрешна мисъл. – тя скочи на крака и се протегна – тя харесва гората достатъчно, но би

предпочела да не е тук.

Аз погледнах към Линдзи.Тя никога не ми е казвала това

- А защо е тук?

- Очаквано е. Ако пораснеш тук наоколо, предпочиташ да бъдеш шерпа по време на

лятото.

- И вие всички сте отраснали тук?

- В Тарънт, нагоре по пътя.

Трябваше да преминем през него за да отидем в парка. Изглеждаше също като всяко

останало малко градче в Америка.

- Така, в нашата малка група всички сте приятели?

Тозж превод пржнадлежж на преводачжте от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Лунна светлина – Рейчъл Хоторн

- Да. Конър, Рейв и Лукас са в колеж от миналата година. Линдзи и аз имаме още една в

гимназията. След това ние също ще отидем.

- Предполагам, че всички нямат търпение да се отдалечат от домовете си.

- Не си ли и ти за това тук?

Кимнах. Но имаше още нещо. Винаги съм се наслаждавала на къмпинга, но по-късно всичко,

което исках да правя бе навън.

- Предполагам, че би трябвало да се чувствам като аутсайдер тук, но не е така.

Тя сви рамене.

- Ти си една от нас, нали така?

Усмихнах се на мисълта за всички тренировки, през които минах.

- Най-категорично съм шерпа.

Тя наклони главата си и ми хвърли развеселен поглед, който не можах да разбера. Къде

беше моят психиатър, когато се нуждаех от него?

- Точно така – каза, но аз почувствах, че имаше още нещо което иска да изрече. – Отивам

под душа.

Гледах я как влиза в банята. Тя бе наистина стройна. Намирах го за малко смущаващо. Аз бях

метър и шейсет, със слаба фигура. Надявам се, че това мъкнене на багаж и туризъм цяло лято

ще добавят малко мускули към формата ми.

- Готова ли си за първия си официален ден като шерпа? – попита Линдзи, като стана и

прокара пръстите си през светло русата си коса.

Преместих се към края на леглото.

- Честно? Ужасена съм.

- Тя ме погледна недоверчиво.

- Защо? Ти се справи с всички тренировки.

- Да, но всичко бе в контролирана среда. Знам, че нещата могат да излязат от контрол в

истинския свят.

- Ще се справиш страхотно.

- Може ли да бъде честна с теб?

- Разбира се. Винаги.

- Малко съм притеснена, защото съм в групата на Лукас. Той ме плаши малко. Толкова е

интензивен.

- Не му позволявай да стигне до теб. Всички момчета имат някакво чувство да се

докажат. Когато бяха млади, техните бащи бяха шерпи. Традиция е да се предава от баща на

син. Позволяват на момичетата да са шерпи едва от няколко години.

- Наистина?

- Да. Не мислят, че сме достатъчно силни.

- Това ли е причината Бритни да започва сутринта си с лицеви опори?

Линдзи завъртя очи.

- Да. Може би тя също има чувството, че трябва да докаже нещо. Аз не го взимам

толкова на сериозно, както всички други.

Британи излезе от банята. Дългата й, тъмна коса бе изпъната назад в стегната плитка. Бе

облякла карго шорти* (* карго шорти - къси панталони до коленете, предимно се използват за

туризъм и походи), боти и червено горнище. Погледна към ръчния си часовник.

- Знаеш, че трябва да докладваме след около десет минути.

- О, Боже мой – втурнах се към банята.

Исках да изхабя цялото си време под душа, затова поддържах водата толкова топла, колкото

можех да търпя. Знаех, че може да ми е за последния за много дни напред. Но бях притисната

от времето. Няма да е нужен никакъв грим на пътя, с изключение на слънцезащитен крем -

опитвайки се да намаля луничките си до минимум – и спирала. Веждите ми бяха рижави и без

малко спирала бяха почти невидими. Сложих си карго панталоните, ботушите и тънко горнище

отгоре. Върху него закопчах плътно прилепващ суичър. Завързах шарена кърпа около буйната

си червена коса.

Приключих със сутрешния си ритуал докосвайки огърлицата, която винаги носех. Бе

кръговат възел и усукани нишки. Някой веднъж ми беше казал, че това е Келтския символ за

пазител. Изглеждаше подходящ. Принадлежеше на майка ми и понякога ме кара да се

чувствам сякаш тя бди над мен.

Когато излязох от банята Британи беше излязла, а Линдзи бе облечена с карго шорти и

горнище с каишки. Бе издърпала русата си коса в конска опашка. Помогна ми да оправя

раницата на раменете ми.

- Ако ти стане твърде тежка кажи нещо на Лукас – посъветва ме – той може да даде

припасите на някое от другите момчета.

- Не съм слабачка, мога да нося собствените си неща – бях малко обидена от това, че

мислеше, че имам нужда от помощ.

- Само казвам. Шерпите се грижеха за много от нещата ти миналото лято, така че може

би няма да издържиш цялата тежест.

- Да, но тази година и аз съм шерпа.

- Изглежда ти ще бъдеш ината също – промърмори.

Не бях ината, но бях решена да издържа тежестта. И да не ми липсват осиновителите ми.

Беше тежка мисъл. Не ме разбирайте погрешно, аз обичах биологичните си родители, но те си

отидоха преди много време. Осиновителите ми вече ме считаха за тяхно собствено родно дете.

Обичам ги толкова силно, че понякога това ме учудва. В природата ми е да изпитвам силни

емоции към нещата. Това бе причината все още да се справям с безсмислената смърт на

родителите ми.

Треперех, когато излизах от кабината на студения сутрешен въздух. Лагеруващите и

водачите се бяха събрали в центъра на селцето. То се намираше точно в националния парк.

Къщите му, рейнджър станцията, малка начална станция за помощ, магазин за подаръци,

магазин за къмпинг доставки и малко кафе. Това бе единствения шанс да се запасиш преди да

заминеш.

Вълнение – и малко нервност –преминаваха през вените ми. След всичко това, аз щях да

отговарям за благополучието на лагеруващите.

Линдзи затвори вратата на кабинката след мен и чукна рамото си в моето за подкрепа.

- Това е, приятелко. Готова ли си?

Поех дълбоко дъх.

- Предполагам.

- Ще се забавляваш много повече това лято, отколкото го направи миналата година.

Наместих раницата си, поех дъх и отидох при групата, която се бе събрала. Доктор Кейн,

сина му и няколко градски студента щяха да бъдат туристи в дивото. Шест шерпи щяха да

пътуват с тях. Това бе много за такава малка група, но Д-р Кейн имаше специална екипировка

за каквото там се опитваше да научи студентите си, така че той нае повече от нас. Което бе

добре за мен, докато още се учех. Да имаш някой да пази гърба ти е отлична идея. Не исках да

бъда единствената отговорна за взимане на решения, които биха ни поставили във вечерните

новини.

Едно момче се отдръпна от групата.

- Здрасти, Кайла – повика ме със смела усмивка, когато ме доближаваше.

Линдзи просто ми даде въпросително повдигане на вежди и продължи докато не спрях да

говоря с Менсън. Той не беше просто ученик на Д-р Кейн, а също и негов син. Срещнах го

предния ден. Наистина бе сладък – неговата тъмно кафява коса бе паднала под веждите и

покриваше лятото му око.

- Здрасти и на теб – отговорих.

- Бях се уплашил, че няма да го направиш.

Той имаше толкова много енергия, че подкрепи собствените ми вълнения относно

предстоящото приключение.

- Не, просто отложих за по-късен старт.

- Това пътуване ще бъде страхотно – каза

- Натрупал ли си много туристически излети?

- О, да. Не тук, разбира се. Но татко и аз сме ходили в други национални гори. Също така

сме лагерували много пъти и в Европа.

- Значи с баща ти сте близки?

Той сви рамене.

- Понякога. Имам предвид, той все още е родител, нали разбираш? И мой учител. Плюс

това ме третира сякаш съм дете.

Усмихнах се съчувстващо.

- Разкажи ми.

- Може би по-късно тази вечер. – той погледна долу, сякаш внезапно се почувства

дискомфортно. Неговата стойка ми напомни за Рик – момчето, което ме заведе на бала в

училище – точно преди да ме покани да отида с него. Мисля, че бе събрал целия си кураж,

притесняващ се, че може да бъде отхвърлен.

- Ще имаме виелица – осведомих Менсън, без да съм сигурна защо го насърчавах, когато

щях да съм с него само за няколко дни. Освен това, че е сладък и изглежда приятелски

настроен. А и няма никакви правила срещу замесването с лагеруващите. Когато сте заедно

навън сред дърветата няколко дни или седмици, някои нещата се развиват.

Премествайки очите си към моите, той ми даде голяма усмивка. Очите му имаха цвета на

детелина. А когато прибавим загорялата кожа и тъмната коса, наистина се открояваше.

- Може да повървим заедно – каза, но сякаш не беше сигурен дали ще направи реално

предложение, изявление или проста проверка.

- Бих...

- Градското момиче, ти си с мен.

Добре, не знаех дали тази заповед бе отправена към мен. Никой никога не ми беше казвал

„Градско момиче” . Може би, защото разпознах гласа му, или заради близостта му. Раздразни

ме и ме развълнува едновременно. Опитах се да овладея всичките си емоции, малко преди

бавно да се обърна за да се срещна лицето на Лукас.

- Извинявай? Градско момиче?

- Ти си от града, нали така?

- Да, предполагам, че Далас може да се нарече град. И защо трябва да съм с теб?

Той оправи тежестта на раницата върху раменете си. Беше два пъти колкото моята. Би

трябвало да се свие под тежестта й, но стоеше прав сякаш това беше нищо.

- Защото си нова и трябва да проверя уменията ти. Ние ще водим.

Той бе облечен в карго панталони и черна тениска. Косата му бе права и дълга, но

вариацията от цветове я караше да изглежда всичко друго освен скучна. Сребърните му очи ме

предизвикваха. Да, бях нова, но не бях достатъчно глупава за да възразя срещу заповед и то

преди дори да започнем. Той можеше лесно да каже, че съм твърде проблемна и да ме остави

тук. Бях недоволна срещу това, че той имаше твърде много власт и не го беше страх да я

използва. Аз имах проблеми с властта, очевидно.

Хвърлих му саркастичен поглед. За моя голяма изненада, неговите устни помръднаха сякаш

се бореха за усмивка. Не беше ли очарователен?

- Интересна огърлица. Това е келтския символ за пазител – каза той спокойно.

Не бих била по-изненадана ако бе започнал да говори за дизайнерски дрехи. Не ми

приличаше на някой, който го е грижа за Келтските неща.

- Да, чувала съм го. Принадлежала е на майка ми.

- Прави я специална.

Очите му задържаха моите и бе сякаш ние сме единствените двама души наоколо. За един

момент той не беше шефа ми. Той бе просто момчето, което срещнах миналото лято, момчето,

което сънувах прекалено много пъти за да преброя. Не знаех защо обитава сънищата ми,

мислите ми. Не знаех защо исках да призная за желанието си от предната вечер. Не знаех,

защо искам да го целуна толкова силно. Погледът му падна към устните ми, все едно мислеше

за същото нещо.

Внезапно той изглеждаше ядосан на себе си, може би защото Мейсън не се бе опитал да

скрие факта, че ни изучаваше с любопитство.

- Ще се видим на фронта в пет – излая внезапно Лукас. След това даде на Менсън

неприятелски поглед. - Бъди сигурен , че стоиш близо до водача, Менсън. Не искаш да се

изгубиш.

Зелените очи на Менсън се присвиха, гледайки Лукас докато изчезва. Неприязънта се

излъчваше около него на вълни. Обикновено не бях толкова привикнала към хората, но когато

стоя в гората понякога моят примитивен инстинкт се появява предполагам. Може би това беше

връщане-към-природата неща. Но определено имаше някаква връзка между тези двете.

- Кой го сложи в групата? – се оплака Менсън.

- Рейнджърите на парка, предполагам. Предполага се, че той е наистина добър. Чух, че е

намерил изгубило се семейство миналото лято, когато никой друг не е можал.

- Наистина? Как го е направил?

- Проследил е следите им или нещо друго. Трябва да го попиташ.

- Да, сякаш би ми казал.

- Забъркал ли си се с него или нещо такова?

- Не, засега. Но не бих се изненадал ако се случи. Нещо в него изглежда зле.

Менсън не ми изглеждаше като побойник. Лукас очевидно можеше да му срита задника, но

не мисля, че Менсън би приел моята оценка за бойните му умения. Очевидно аз не бях

единствената, която се чувства зависима днес.

-Не си струва да се притесняваш – казах.

Менсън се огледа наоколо и ми даде странна усмивка.

- Не мислиш, че мога да го победя, нали?

- Той има известна преднина.

- Не оставяй, любовта ми към академията да те заблуди. Мога да разчитам на себе си в

бой.

- Нямам съмнения – това бе единственото нещо, което казах. Не мисля, че боя е най-

изгодното за нашето пътуване – Както и да е, по-добре да вървя.

Той докосна ръцете ми само за секунда.

- Ъ, имам нещо за теб. – бръкна в джоба си, извади малко пакетче и го поднесе – Честит

рожден ден!

Погледнах го с изненада.

- От къде знаеш?

Бузите му поруменяха.

- Миналата вечер не можах да заспя. Бях навън и се разхождах. Видях партито.

Беше ли ни проследил? Той ли беше ли това, което чух?

- Защо не се присъедини към нас?

- Не съм натрапник на партита. Отвори го.

Направих го. Вътре беше сплетена кожена гривна.

- Благодаря! Харесва ми – аз засиях пред него.

Той изглеждаше още по-смутен.

- Няма голям избор в магазините наоколо. Повечето от тях са неща за къмпинг и евтини

сувенири.

- Страхотна е – уверих го, точно преди да я сложа на китката си.

- Може би, все пак може да повървим заедно по-късно – каза.

Не беше като да излезем двамата и да отидем на среща. Бяхме достатъчно ограничени от

групата, но все още можехме да се позабавляваме.

- Да, определено.

След това отидох да настигна Лукас. Първи ден, а аз бях вече объркана за много неща:

влечението ми към Лукас и интереса ми към Меснън. Менсън определено бе по-безопасния от

двамата. Въпроса беше: Исках ли безопасност?

Трета глава

Настигнах Лукас няколко минути по-късно. Не му показах подаръка от Менсън и част от мен

се надяваше, че няма да го забележи. Не знаех защо, но не мислех, че ще го одобри.

- Менсън е бил навън в гората миналата нощ, – казах му. – Мисля, че той е този, който

чух.

- Знам, че е бил в гората. Подуших го.

- Моля?

- Сапунът, който използва – силно нещо. Както и да, не мисля, че е той този който

почувствах да ни наблюдава.

- Но той ми каза, че ни е наблюдава.

- Може би е бил той тогава.

Познах отблъскването, когато го чух.

- Не звучиш убеден.

- Просто мисля, че трябва да сме бдителни.

Кимнах.

- Добре.

- Да вървим – каза на нашата група.

Когато Лукас каза, че ще води, очевидно е имал в предвид, че ще е водач и аз трябва да го

следвам плътно. Успокоих себе си, че нямаме друг избор освен да върим по единично, защото

терена беше тесен. Днес щяхме да следваме пътека, по която другите са поемали достатъчно

много пъти за да е чисто маркирана и следата да не е изтрита, но знаех, че в някои точки на

пътуването ни ще отклоняваме към места, които никой не е проучил. Това бе любимата ми част

от пътуването – да отидем там където никой не е ходил досега.

Винаги беше приключение, със изненади на всеки ъгъл. И точно сега, най-голямате бе Лукас

и колко много се наслаждавах да наблюдавам движенията му. Той бе уверен и стъпваше

смело.

Знаех, че учи в университет някъде и се е върнал само за да работи през лятото и това е.

Малкото, което знаех за него не беше достатъчно дори за да покрие върха на иглата на

компаса ми.

Знаех, че е невероятен шерпа. Той едва дишаше, докато моя дъх – напълно сподавен – се

опитваше да се подобри. Пътеката бе наклонена и грапавия горския терен бе планински.

Пътуването през него бе трудно. А си мислих, че съм в форма. Ха!

- Само още малко по-нататък – каза Лукас накрая.

Бях убедена, че той не е единствения, който ме чува да се задъхвам, но се почувствах

задължена, за това, че бе забелязал че се мъча. Известно време никой не ме бе карал да се

чувствам като аутсайдер, но знаех истината: бях.

- Добре съм.

Обърна се назад без да промени хода си.

- Но професора и неговите ученици страдат.

Помислих си за неговия очевиден неприязън към Менсън – или на Менсън към него.

- Да не се опитваш да докажеш нещо на тях?

- Ако беше така, нямаше да спра изобщо.

Да, вероятно би вървял цял ден без да се умори. Почувствах странна смесица от възхищение

и завист. Нямах си и на идея защо ме е грижа, но исках да бъда равна с него, да бъда

впечатляваща с издържливостта си. Исках той да бъде впечатлен от мен.

Пътеката нарастна съвсем малко. Той започна да върви по-бавно докато се изравнихме

един с друг.

- Та, от колко време си шерпа? – попитах.

Той премести сребърния си поглед към мен.

- Четири години.

- Това ли е причината да ме сложат в твоя екип? Защото си толкова опитен?

Той изглежда ме изучаваше по същия начин, преди да каже.

- Аз те поисках.

Челюстта ми падна, но не мисля, че имаше време да го отбележи, защото в същото време се

спънах в собствения си крак.

Лукас се премести с бързина, която ме порази, хвана ме и изправи преди да се свия под

тежестта на собствената си раница. Неговите големи, топли длани уловиха раменете ми.

Трябваше да бъда унижена от тромавостта си, но наистина не мислех за това. Бях

заинтригувана от това, което каза той.

- Защо – попитах – защо избра мен?

- Защото не мисля, че някой друг би могъл да те защити както аз мога.

- Та ти си какво? Супершерпа? И си мислиш, че съм неспособна да се грижа за себе си?

- Не аз съм този, който се спъна.

Реших, че ще звуча глупаво ако започна да споря, че се спънах заради него, за това че моята

тромавост бе някак негова грешка.

- Ще спрем ли тук? – попита Линдзи, приближи се и ми даде странен поглед.

- Да – каза Лукас. Той осъзна, че още ме държи, пусна ме и се отдръпна, махна раницата

от гърба си с лекотата на някой, който си сваля якето. Облегнах се на дървото и направих

същото.

- Добре, имате петнайсе минути. Подсигурете се, че сте добре хидратирани. – каза Лукас,

когато всички останали ни настигнаха – Аз ще отида да проуча зоната по-напред.

Преди някой да има възможността да отговори, той изчезна между две дървета.

Добре, Мистър Аз-мога-да-ви-оставя-всички-в-прахта, помислих си. Да бъде така.

Докажи, че не си човек и не се нуждаеш от почивка.

- Той никога ли не се изморява? – Менсън попита сърдито докато сядаше на земята, след

като бе свалил раницата си.

- Те казват, че е най-добрия. – обади се Д-р Кейн. Косата му бе тъмна, прошарена с бяло.

Дори в туристическите дрехи пак изглеждаше изискан, както във всеки момент, когато влизаше

за лекция. Не изглеждаше от типа, които имат сил „Индиана Джоунс”. Разхождаше се между

двама ученика – Тайлър и Итън – които носеха голяма дървена щайка, мусещи се силно и

обилно изпотени. Помогна им да оставят съндъка безопасно на земята.

- Какво е това, професоре? – попита Конър.

- Само малко екипировка, която ще използваме да съберем проби, когато стигнем по-

навътре в дивата пирода.

- Трябва сте планирал да съберете много проби.

Д-р Кейн се усмивка по начин, който ми напомни за моя терапевт, когато ми каза, че знае

неща за които моя ограничен мозък никога няма дори и да сънува.

- Имам намерение да изкарам пари от това пътуване. И съм взел само студенти с голямо

любопитство, така че съм сигурен, че е има много неща тук, които те ще искат да разгледат

отблизо.

Менсън не беше единствения, който имаше негодуващи въпроси. Нямах никаква идея какво

пази парка, за да се използват шерпите. Знаех само, че получавам минимална заплата. Мисля,

че нашата истинска награда е способността да прекараме нашето лято в дивото. Нямаше да сме

тук, ако не обичахме това, с което се занимаваме.

Другите градски ученици – Дейвид, Джон и Моник – бяха седнали заедно, докато шерпите

разговаряха. Дейвид и Джон изглеждаха малко стари за студенти. Чудех се, дали не са решили

на по-късен етап от живота си с какво искат да се занимават. Мисля, че са някъде

приблизително на трийсет. Моник бе гъвкавa като супермодел и прекрасна – висока, с кожа с

цвят на шоколадово мляко и безупречен тен.

Като се имат в предвид атрибутите на Д-р Кейн за спечвлването на тези пари, не мисля, че е

добра идея за нас да се разделяме на два лагера: шеприте срещу градските ученици. Изкарах

бутилката си с вода от чантата и седнах до Менсън. Той чоплеше нокътя си.

- Какво стана? – попитах.

- Ох, счупи се, когато събирахме багажа си тази сутрин.

- Имам пила за нокти, която можеш да използваш – откопчах пакета на раницата си.

- Носиш си пила? – той бе наистина поразен.

- Разбира се. Никое момиче с уважение към маникюра си не би тръгнало на пътуване в

дивото без пила за нокти.

Смеейки се, той прие офертата ми и заглади нокътя си преди да ми върне пилата. Сложих я

обрантно в багажа ми.

- Трябва да пиеш вода – напомних му.

- Ох да, правилно – взе бутилката от раницата си и пи няколко секунди. След това

погледна към мен. - Какво знаеш за онова момче – попита.

- Кое момче?

- Онова, което си мисли, че е главен тук.

- Ако имаш в предвид Лукас, той е главен тук. Има документи и всичко друго за да го

докаже – не бях сигурна, защо защитавах неговия надменен характер.

- Както и да е. Той от тук ли е?

- Да. Имам в предвид, че той ходи в колеж някъде другаде, но е отрсъл тук.

- Странна коса. Кой има коса, която има толкова много различни цветове?

Предполагам, че един вид я харесвах, но не я защитих, защото не исках всички да си

помислят, че имам нещо общо с Лукас. Не бях сигурна какви са чувствата ми към него. От една

страна, той бе невероятно секси, а от друга - бе по-голям и изглеждаше по-опитен отколкото

бях аз. В интерес на истината – той малко ме плашеше.

- Ще кажеш ли нещо за себе си – Менсън попита, прекъсвасйки моите странни

размишления – Спомням си, че те чух да казваш, че си от Далас. Това място практически е

близо до Канада. Какво те накара да работиш толкова далеч от дома?

Присвиването на стомаха ми, ми каза да дам лекомислен отговор, но целия ефект от

терапията бе да се срещна в лице с миналото ми и да не го крия. Освен това все още имах

необяснимо зловещо предчувствие от кошмара. Може би имах нужда да се облекча и Менсън

изглеждаше мило момче, някой който се интересуваше от мен така или иначе. Докоснах

кожената гривна, която той ми даде и казах бързо колкото можах.

- Психиатъра ми го препоръча.

- Ходиш на психиатър?

Не можах да преценя дали е впечатлен или ужасен. Децата от училището ми имаха

тенденция да смятат, че ако някой ходи на психиатър, то е защото е на ръба да се напие до

самоубийство, така че никога не говорех за това с никого. В къщи бях много по-затворена в

себе си, отколкото тук в дивото. Чувствах се повече у дома тук, отколкото в Делас. Ако имах

избор да живея в града или в гората, бих избрала гората всеки път. Изведнъж почувствах нужда

да се свържа с някой, на ниво, което никога преди не съм достигала. Кимнах на Менсън и

добавих.

- Да

- За какво.. да не си обратна или нещо?

Добре, ето го – негативното значение, което всички опаковаха с малка панделка.

- Нека просто да кажем, че имам някои проблеми – и защото той засегна наранено

място, продължих остро – родителите ми бяха убити в тези гори. Терапевта ми каза, че се

нуждая да дойда тук за да преодолея загубата.

- Уоу, това са тежки неща.

Практически той има проблем с дискутирането на емоционални неща и каквато и връзка да

съм усетила с него по-рано, то съм се заблудила напълно. Най-накрая съжалих, че му споделих.

- Да. Обикновенно не казвам на хората за това. Забрави, че съм го споменала. Не знам

защо ти казах.

- Не, хей, това е моя грешка. Никога не съм познавал някой, чиите родители са убити.

Имам в предвид, просто не очаквах това. Как се били убити? Диво животно?

Поклатих глава

- Съжалявам. Не ми се говори за това повече. Не трябваше въобще да го споменавам.

- Всичко е наред. Не това, че са умрели, а че не искаш да говориш за това. За момент ние

се срещнахме едва вчера, но един чувствам някаква връзка с теб. Ако искаш да поговориш с

мен, аз съм тук.

Дадох му колеблива усмивка.

- Благодаря.

- Няма защо. Освен това съм безопасен, разбираш нали? Ще ме виждаш още няколко

седмици и след това ще си тръгна. Освен.. – гласа му спадна.

- Освен какво? – подтикнах го

- Освен ако не станем наистина близки на това пътуване. След това кой знае? С емайли и

текстови съобщения, дистанцираната връзка може и да проработи.

Извади ангажиращия пръстен вече.

- Уоу, движиш се бързо.

- Просто обмислям възможностите – наведе се към мен – определено съм заинтересован

от тях. Аз бях също. Или мислех, че съм.

Така, че защо да не му дадох едно намигване за да го вкарам в правилната посока? Защо се

оглеждах наоколо сякаш върнех нещо грешно? И защо сякаш излязох от кожата си, когато

видях Лукас да се наклонява към дървото, гледащ ме.

Какво имаше в това момче и постоянното му спотаяване в края на групата? И защо се чудех

какви възможности може да предложи той?

- Трябва да тръгваме ако искаме да стигнем определеното място за лагеруване преди да

се стъмни – Лукас внезапно съобщи – Градското момиче, ти си все още с мен.

Като правило, аз съм играч в група – освен, когато не съм. Все още бяхме достатъчно близо

до селото, така че да може да ме изпрати обратно ако възразя. След спъването по-рано, не

можех дори да оспоря, че нямам нужда от наглеждане.

Взех чантата си, сложих я и тръгнах след него.

- Наистина ли е необходимо за мен да вървя в сянката ти?

- За сега – обърна се към нещо зад мен – искаш ли да вървиш с него?

Знаех, че говори за Менсън.

- Може би. Какво общо има с теб?

- Ако попаднем в беда, всичко което ще видиш е неговия бут докато бяга за да е сигурен

за собствената си безопасност.

- Не можеш да си сигурен в това.

- Добър съм в преценката си към хората. Менсън само лае, без да хапе.

- Предполагам ти само хапеш.

Връхчето на устата му се повдигна в нещо, което може да се нарече усмивка.

- Зависи от това дали някой заслужава или не да бъде ухапан.

Преди да успея да отговоря с нещо умно, неговата версия на усмивка изчезна и каза.

- Тук може да има опасности. Стой с мен малко по-дълго.

Той ми говореше за опасности? Знаеше ли историята ми? Защо се интересуваша, така или

иначе? Защото бях начинаещ? Или имаше повече в това? И защо исках да има нещо повече?

Обмислях по-нататъшните си разсъждения, но всички се бяха струпали и ми пречиха.

Свих рамене – доколкото това бе възможно с двутоновата раница на гърба си.

- Да вървим, шефе.

Четвърта глава

- Върколаци? Наистина ли вярваш в съществуванетто на върколаците? – почти се

задуших, за да задържа смеха си, когато зададох въпроса. Малко след като разбрах, че в

разпродажбата клиентите бяха винаги прави, не можех да знаех дали тази мантра е практична

за лагеруващите, които ме наеха за техен пазител. В този случай, те определено грешаха, и аз

просто не можех да го премълча.

Някои от нас седяхме около лагерния огън с Д-р Кейн. Останалата част от деня ни премина

също като сутринта: вървейки през гората, спиращи за почивка, вървейки. Докато не

достигнахме това голямо свободно пространство и Лукас обяви, че ще останем да лагеруваме

тук. Оттогава се бе смрачило.

Сега е вечер и ние печахме бели ружки на огъня. Клише, но пък бяха много добри.

Д-р Кейн ни разказа древни приказки за върколаците, които бяха завладяващи – абсурдни,

но завладяващи – и после започна да говори за петнистите вълци в дивата природа наоколо.

Вълците, които той беше убеден, всъщност, че са върколаците. Мислеше, че тази национална

гора е тяхната ловна територия, където се откъсват от реалния свят.

- Защо това е толкова трудно за вярване? – Д-р Кейн попита в отговор на моя въпрос.

Седящ на малък сгъваем стол, изглеждащше много професионално.Всичко от което се

нуждаеше е червена вратовръзка – Всяка култура има легенди за мъж, който се преобразува в

животинска форма. Легендите се основават на фактите.

- Аз подкрепям Кайла този път. – каза Линдзи, която седеше зад Конър – върколаците

съществуват само в приказките. Примерно митовете за голямата съпка и лохненското

чудовище. Те всички са били развенчани.

- Не знам – каза Конър – Д-р Кейн може да е прав тук. Имаше едно момче в

общежитието, което можеше да е върколак. Никога не се бръснеше, не си решеще косата и

къпеше. Беше трудно да го наречеш човек.

Разсмях се още повече. Всъщност никой от нас не възприемаше теориите си на сериозно.

- Но какво ако е истина? Да съществуват върколаци и да обитават тези гори? – попита

Менсън. Той седеше на дънер зад мен. Бе много практичен с бялата ружа, печейки я съвсем

бавно и внимателно до златисто кафяво. В добрите дни, аз нямах много търпение. Тази вечер

бях изморена като никога до сега. Моите бели ружи бяха набързо изпечени в огъня и напъхани

в устата ми.

- Тогава сме обречени да умрем – правих остоумните забележки от лошия, страшен

филм като учен/ научен вид… Единственото от което се нуждаех беше фенерче и гръмотевици

за ефект.

Конър и Линдзи се подсмихнаха на моята театрална заложба. Дори учениците на професори

се засмяха.

- Или всички ще се превърнем във върколаци – каза Лукас зловещо.Той не седеше в

нашия кръг, но се беше облегнат на дървото – не работи ли по този начин, професоре?

Върколака те ухапва и след това и ти ставаш.

- Това е едната възможност. Другата е, че това е генетично. Върколаците се раждат с

някакъв вид мутирали гени…

- Какво? Като в „X-Меn” – Лукас го прекъсна със задоволство.

- Дори фантазията има елемент от истината в нея – настоя Д-р Кейн.

- Но защо вълците са мутирали? – Лукас направи малки следи във въздуха – Какво ако

всички останали са мутирали? Може би сме мутирали от върколаците.

- Интересна теория, но ако случая бе такъв, те биха доминирали числено, не мислиш ли?

Те биха ловували за нас, не ние тях.

- Ние ги ловуваме? – Рейв се включи.

- Създадох погрешно впечатлениe – каза Д-р Кейн – исках да кажа – да ги открием.

- Ако не искат да бъдат разкрити, може би те ще дойдат след нас – каза Британи – какво

тогава?

- Не мисля, че има за какво да се тревожим тази вечер – каза Лукас, поглеждайки към

небето – не е пълнолуние.

- Това работи само ако трасформацията е контролирана от лунното състояние – каза Д-р

Кейн –ами ако те се трсформират по собствено желание?

- Тогава мога да кажа, че сме в голяма беда – гласа му бе безизразен и не бях сигурна

дали е сериозен или подигравателен.

- Не вярваш в това, нали? – попитах.

Лукас беше последния човек, който мислех, че ще се хване на тази нелепа история за

върколаци.

Той ми намигна и сърцето ми пропусна един удар.

- Просто знай това, когато закопчавам палатката си довечера. Не я напускам до сутринта.

- Палатките няма да спрат върколаците – каза Менсън, преди да извади перфектната си

бяла ружка от огъня.

- Никога не е имало документални сведения за здрав вълк, който напада човек. – Лукас

го предизвика.

- Не говорим за вълци, пич. – каза Менсън рязко, обръщайки поглед към Лукас. Когато го

направи пръчката му спадна и неговите перфектни бели ружки паднаха в мръсотията. Не знам

защо това ме обезпокои. Всичката тази работа за нищо може би. – Ние говорим за върколаци.

Човек, който се превръща в звяр. Те са някъде там и ние ще го докажем.

А по-рано поставяше под въпрос моето лечение.

- За това ли е тази експедиция? – Лукас попита с мъртвешки спокоен глас, който

изпращаше студени тръпки по гръбнака ми.

- Менсън е малко... прекалено разпален – каза Д-р Кейн – надяваме се да видим няколко

вълка и може би да ги изучаваме. Трябва да си призная, че съм зашеметен от понятието на

ликантропията. Наистина ли вярвам в съществуването? Не, разбира се, че не. Но обичам да съм

достатъчно с отворени възгледи, за да съм подготвен за възможностите.

- Вълците не са съществували в този район около преди двайсет години, докато преди

няколко години са ги презаселили в по-сигурна зона. Оригиналните вълци сигурно са умрели

до сега, но техните потомци процъфтяват. Те са защитен вид – каза Лукас.

- Ние няма да им навредим – Д-р Кейн увери Лукас.

- Е, може би тогава ще извадите късмет и ще видите някой – Лукас се отдалечи от

дървото – Ще станем рано сутринта. Аз си лягам. Рейв, погрижи се всичко да е безопасно за

през нощта.

- Дадено – каза Рейв.

Веднага щом Лукас се прибра в палатката си, напрежението около лагерния огън спадна.

Имах чувството, че не съм единстваната, която мисли, че Лукас и Менсън са пред караница

- Наистина ли вярваш в тези неща? – попитах Менсън.

Той поклати главата си.

- Нем, но би било супер.

- Винаги са малко свирепи във филмите – напомних му.

- Един вълк ме ухапа веднъж – той обяви.

- Наистина?

- Да – той легна долу и нави нагоре крачолите на панталона си. Там имаше ужасяващ

белег –взе си парче.

- Менсън изучава вълците оттогава. – каза Д-р Кейн, а в гласа му имаше следи от гордост.

- Но Лукас каза, че няма документирани случаи за атака от вълк.

- Предполагам, че не знае всичко – каза Менсън тихо и това изпрати тръпка към мен.

- Превърна ли се във върколак, когато имаше пълнолуние? – попита Линдзи

Менсън измрънка.

- Иска ми се.

- Винаги съм се интересувала от върколаците - те са представени толкова зли във

филмите. Демони от ада. Мисля, че това е метафора за това колко лошо третираме хората,

които са различни.

- Това е просто фантастика, Линдзи – каза Конър – не са посдъзнателни съобщения или

велики истини. Както и да е, момичетата няма да започнат да пищят и да се крият от теб ако

гледаш филм, в който върколаците са сладки и разсъдливи.

- Но това са предразсъдъци срещу тях. Те винаги са лошите момчета. Само веднъж,

искам да видя върколак описан героично.

- Вземаш го твърде лично, наистина – каза Менсън, започвайки да пече следващата бяла

ружка.

- Какво мога да кажа? Харесвам кучетата.

- Вампирите имат същата лоша слава – каза Британи – ще започнеш ли да защитаваш и

тях?

- Има много вампири в филмите, които са описани като борещи се срещу

пристрастяването си към кръвта и опитващи се да бъдат благородни. Само казвам, че би било

хубаво да видя благороден върколак в поне един филм.

- Те винаги губят човечността си, когато се трансформират – директно каза Менсън.

Премахна перфектната си бяла ружка от огъня и се огледа наоколо – Или поне това е начина по

който са представени в филмите.

- Във всички легенди, върколаците правят ужасни, незабравими неща – обади се Д-р

Кейн – Нормално е това, че Холивуд отразява този страх в приказките си.

- За сега – промърмори Линдзи, тя изглежда се бе предала в защитаването на

аргументите си за вълците. Все едно, и без това беше глупаво. Все пак, това беше просто

история.

Менсън ми предложи неговата светло кафява бяла ружка.

- Не мога да я взема, ти работи наистина усилено да я направиш правилно.

- Защото исках да е перфектна за теб.

Как можех да откажа? Сложих я в устата си. Беше наистина вкусна. Усмихнах му се. Той ми

върхна усмивката. След като не обсъждахме върколаци – и Лукас не беше наоколо – се

наслаждавах да съм с Менсън. Той бе безопасен. Не ме караше да искам да правя неща, които

не трябва – неща, които са далеч повече от целувка.

След като Британи, Линдзи и аз отидохме в моята палатка, Британи се изпъна върху спалния

си чувал, превъртя се и заспа без да каже и дума. Вдигнах вежди към Линдзи. Тя сви рамене.

- Нещо я тревожи, но не знам какво.

Ние се наместихме в собствените си спални чували . Линдзи намали моя фенер до малки

отблясъци. Хвърляше призрачно сияние.

- Какво става между теб и Менсън – попита тихо.

- Не съм сигурна. Имам в предвид, харесвам го.

- Трябва да бъдеш предпазлива. Някои момчета си мислят, че шерпите са само за

размотаване - че сме лесни.

- Не мисля, че Менсън е такъв. И аз определено не съм лесна.

- Просто бъди внимателна. Не искам да те видя наранена на първата ти експедиция.

- Мога да се справя с него, но никога не бих станала сериозна с някой, който може би

няма да видя никога повече.

- Да, това е нещото, което всички казват – промърмори Британи.

- Мислех, че си заспала – каза Линдзи.

- Как мога да заспя, когато вие двете хленчите?

Линдзи заби поглед в гърба на Бритни. Сподавих кикот. Линдзи се намести в нейния

собствен чувал.

- Просто бъди предпазлива – прошепна преди да се свие и заспи.

Загледах се в тавана на палатката. Линдзи искаше фенерчето да е включено за наша нощна

светлина. Научих миналото лято, когато бяхме навън в дивото, че тя не е голям фен на

абсолютната тъмнина. По-късно през нощта, след като родителите ми заспаха, аз се измъкнах и

нахлух в палатката на Линдзи. Говорихме цели четири часа за училище, дрехи и момчета. Тя

беше пъривят човек, извън семесйството ми на който съм казвала за убийството на родителите

ми. Поради някаква причина, освен миналата нощ, не съм имала кошмари когато съм около

Линдзи – може би, защото тя не ме определя от това какво е миналото ми. В някои неща, тя бе

далеч по-приемлива от терапевта ми.

Срещнах Британи миналото лято, но не се почувствах толкова близко с нея. Вероятно,

защото усетих, че си има свои собствени проблеми. Тя хъркаше сега. Беше малко смущаващо.

Но нито светлината, нито шума ме държеше будна. Бяха вълците. Не се чуваше вой, но имах

чувството, че дебнат наблизо. Ако това, което Лукас каза беше вярно, те бяха в тези гори само

от двайсе годините. Достатъчно за да са били наоколо, когато родните ми родители и аз

дойдохме тук на къмпинг онова далечно лято. Дали тези ловци са ги видели? Разхожахме ли се

сега близо до мястото където вълците са били, близо до това на което родителите ми са

умрели?

Не исках да отида там миналото лято, не бях готова за това. Освен това, никой не

изглеждаше да е запомнил къде се е случило . Или поне така казваха. Може би се

притесняваха, че травмата ще е твърде голяма за мен. Но тази вечер си спомних ниска трева и

ръмжене, което просто не можеше да е сън. Бягали ли сме от вълците? Но Лукас каза, че те

никога не атакуват хора, така че моите странни мисли нямаха смисъл.

Какво наистина се случи през онзи ден?

Захвърлих горната част на спалния ми чувал и станах. Внезапно почувствах нужда да се

измъкна от палатката. Не се погрижих да се съблека по-рано, така че единственото, което

трябваше да направя е да сложа ботите си. Когато най-накрая и това стана, грабнах фенерчето

си. Възможно най-бързо откопчах палатката и излязох навън.

Няколко фенера бяха оставени, но нямаше никой наоколо. Не исках компания. Исках

просто...

Не знаех какво искам.

Изправи се срещу страховете си, Д-р Брендън ми бе казал. Щеше да бъде много по-лесно,

ако знах къде точно се намираха тези страхове. А нямах и един знак. Само това усещане, че

нещо много важно е на хоризонта, нещо което уравновесявах на ръба на промяната. Не знаех

какво да очаквам, но усетих, че е има някаква връзка с миналото и може да засегне и бъдещето

ми. Имах въпроси, но не и отговор – страх без оправдание.

Обходих цялата страна на палатката и навлязох в началото на гората. Направих само

няколко стъпки преди да чуя високи гласове. Бяха близо, някъде около другите палатки.

Знаех, че това не ме засяга, но се приближих.

- Знам, татко. Господи, колко пъти трябва да ти кажа, че съжалявам? – разпознах гласа

му. Това беше Менсън.

- Не желаем да повдигаме никакви съмнения.

- Ти си този, който започна да говори за върколаци.

- Като за легенди.

- Но звучеше като проповед, изповядваше истината за върколаците. Това беше

причината Кайла да те попита дали вярваш в тях. Ти нанесе точно толкова вреди колкото мен.

- Както казах – не съм този, който го започна.

- Сериозно, Менсън, всеки от нашите пазители може да бъде един от тях.

Сложих ръце на устата си за да се възпра да се засмея силно.

- Залагам на Лукас – каза Менсън и аз бях още по-шокирана – Това момче е твърде тихо.

Зловещо е как може да стои толкова безмълвен. Защо изчезва всеки път щом спрем за

почивка? Какво прави, когато го няма?

- Ще разберем. Не се притеснявай, ще разберем.

Стоях там, потресена, а гласовете им ставаха по-тихи, докато се прибираха в палатките си.

Какво казаха? Мислеха, че шерпите са върколаци? Че Лукас е върколак?

Цялата идея за превръщането на хора в животни бе нелепа, но мисълта за някой да вярва в

това беше плашеща. Сетих се за цялата екипировка, която бяха взели. Имаше ли клетка в

големия сандък? Щяха ли да се опитат да хванат вълк? И когато осъзнаят, че вълка е просто

вълк...

Познавах хора, които вярват във всякакви неща, които не съществуват, но това тук ми

изглеждаше малко прекалено.

Промъкнах се между дърветата възможно най-бързо. Със сигурност не исках да ме чуят и да

разберат, че съм присъствала на разговора им. Не мисля, че биха ме убили тихо или нещо

подобно като това, но бях леко озадачена за това, че са тръгнали на експидиция за ловене на

върколаци. Всъщност къде беше истинската вреда? Хората претърсваха небето за НЛО. Някои

вярваха, че са били изследвани от извънземни или са били в космически кораб. Други

инвестираха в смешни екипировки за засичането на съществуващи призраци. Предполагам не

беше толкова странно това, че някой вярваше във върколаците. Мисля, че е това са

умопобъркани неща, но предполагам, че докато не нараняват никой, те имаха права колкото

всички останали да изследват гората.

Когато мислех, че съм достатъчно надалеч, за да не бъда забелязана светнах фенерчето. При

успокояващата светлина, странно, но се почувствах комфортно. Дърветата ме обгръщаха, както

нищо друго. Чух листата да потрепват от бриза, почти като приспивна песен. В един момент,

помислих, че мога да различа майка ми да пее. Не вярвах в духове, но вярвах в душата и

аурата, това което ни прави които сме през живота и отвъд смъртта. Така че, вярата в

върколаците не бе чак толкова луда след всичко.

- Отиваш ли някъде, градско момиче?

Обърнах светлината на фенерчето, ориентирайки се от посоката на гласа. Лукас стоеше зад

мен. Не го бях усетила да се приближава. Как се бе придвижил толкова тихо?

Притиснах ръка към гръдния си кош, където моето бързо подскачащо сърце заплашително

удряше едно ребро.

- Почти ми докара сърдечен удар – гласа ми съдържаше обвинение - с право.

- Какво правиш тук? – попита той.

- Не можах да заспя.

- Затова реши, че е добра идея да се скиташ извън лагера?

- Не се скитах. Само... – Защо обяснявах за себе си? Преместих очите си в неговите. – А

ти какво правиш тук?

- Също не можах да заспя. Какво те задържа будна?

Изразявайки съжаление, че бях така искрена с Менсън по-рано, реших да бъда неясна.

- Прекалено много мисли се въртят в главата ми.

- Родителите ти са убити в тази гора, нали?

Гласа му съдържаше симпатия и разбиране.

- От къде знаеш? – попитах.

- Разбрах миналото лято. Казаха ни защо си тук. Така, че да не можеше да споменем

нещо безчувствено докато те пазим. Сигурно е трудно да се върнеш.

Кимнах, гърлото ми за внезапно се напълни с непролети сълзи.

- Да.

- Ако искаш да се разхождаш още,ще повървя с теб.

- Благодаря… но не съм в настроение за компания.

- Без разговори. Само разходка. Ще те защитавам.

- А ако се загубим?

- Познавам тези гори като собствената си длан. Когато израснеш в Търънт, националния

парк е твоята площадка за игра.

- Добре. Ако нямаш нищо против, просто искам да се поскитам малко. – започнах да

вървя и той налвезе в крачка зад мен. Не исках да си го призная, но с него беше много по-

притно отколкото с дърветата и светлината на фенерчето. Беше хубаво дори само това, че беше

там, без да се нуждае да водим разговори.

Странно, но когато повървяхме достатъчно дълго, вече бях способна да усети уникалния

аромат на кожата му. Беше земно, наподобяваше миризмата на дърветата около нас. Приятно,

могъщо и секси. Не можех да повярвам колко е тих. Преместих светлината на фенерчето към

него за секунда. Той бе бос.

- Не е ли малко опасно – попитах докато връщах светлината обратно напред.

- Краката ми са свикнали. Ходя бос от малък.

- Движеш се много тихо.

- Трябваше да се науча. Конър, Рейв и аз обичахме да играем военни игри с другите деца.

Единствения начин да победим беше да се промъкваме покрай хората неабелязани.

- И ти обичаш да побеждаваш.

- Абсолютно. Играта няма смисъл ако ще я загубиш.

Спрях за да се облегна на едно дърво.Насочих светлината надолу, така че да продължи да

осветява, но лицата ни останаха в сенките. И все пак, продължавах да чувствам, че ме гледа.

- Имаш ли лоши спомени? – попитах. Той знаеше за моят. Исках ни наравно.

- Всеки има лоши спомени.

- Това не е отговор.

- Да. Имам няколко.

Гласа му не съдържаше никакви емоции, знаех че не иска да говори за тях, но само това,че

ги притежава е достатъчно. Въздъхнах тежко.

- Бях с тях, когато ги убиха. Родителите ми. Но не си спомням какво точно се случи. Помня

единствено звука от изтрелите. Бяха толкова шумни. И след това – те бяха мъртви. Подлудява

ме, особено след като дойдох тази година. Миналата година бе сякаш съм в балон, опитваща

се да се оттърся от миналото. Не исках да се срещам с него. Но сега е различно. Мисля, че нещо

вътре в мен иска да се освободи. Не мога да го обясня, но е сякаш съм на ръба да си спомня

нещо наистина важно.

Той се премести по-близо до мен и погали дължината на брадичката ми с кокълчетата на

ръката си. До преди този момент не осъзнавах, че плача. Засмях се засрамена.

- Съжалявам. Не исках да те натоварвам с моите неща.

- Няма нищо. Трябва да е трудно да се върнеш тук. Аз обичам тези гори. А ти сигурно ги

ненавиждаш.

- Ти мислиш, че мога, но аз не. Когато съм тук се чувствам свързана с тях.

Той запази тишина. По някакъв начин, това ме накра да се почувствам по-добре спрямо

него, защото каквото и да беше казал щеше да е банално. Може би трябваше да се отдръпна,

но не го направих. Дори да е усетил болката, не можеше да си я престави.

- Според терапевта ми, трябва да се справя със случилото се, но аз искам просто да го

забравя. Получавам тези кошмари… нямат смисъл.

Пръстите му докоснаха лицето ми отново, но този път палеца му погали ъгъла на брадичката

ми. Беше невероятно успокояващо. Дори в мрака очите му задържаха моите.

- Ден ли беше или нощ? – попита бързо.

- Нощ. Но не напълно. Точно в края на здрача. Достатъчно светло за да видиш, но не

всичко. Не достатъчно тъмно за изкуствена светлина.

- Всички ли бяхте заедно?

- Да, те искаха да ми покажат нещо. Отделихме се от останалите. – казах и се опитах да

си припомня всичко – Бях забравила, че има и други – Кои бяха те? Семейство. Не, те биха ме

взели. Приятели? Поклатих глава.

- Не зная, кои са. Мислиш ли, че е важно?

- Не съм психиатър. Какво искаха да ти покажат родителите ти?

- Не мога да си спомня. Бях уплашена за нещо. Видях нещо. Не знам.

- Не бих се притеснявал за това. Ако беше важно, щеше да дойде при теб.

- Мисля, че каза, че не си психиатър.

- Не съм, но зная, че понякога трудните опити са по-добри от никаквите.

- Това няма никакъв смисъл.

Зъбите му пробляснаха в мрака. Почти надигнах фенерчето си, за да видя наистина тази

усмивка. Тук, надалеч от всички, където не беше лидер, а само момче. Беше почти смущаващо.

- Защо не можа да заспиш? – Попитах. Предполагам, че неговия отговор бе подигравка с

моя.

- Всички тези разговори за върколаци. Накараха ме да се треса в ботушите.

Накара ме да се усмихна.

- Точно така. Страхуваш се от големия, лош върколак.

Той се ухили. Имаше толкова невероятно секси ухилване.

- Те си мислят, че си върколак – Споделих му и обясних – Доктор Кейн и Менсън.

- Наистина? – Усетих развеселението в гласа му.

- Мислиш, че е смешно?

- Докато не решат да използват сребърни куршуми.

- Страхотно. Също наистина вярваш в цялата тази работа, нали?

- Не. Но не искам да стрелят по всеки вълк, който се случи да премине.

- Ти си техен пазител.

- Прекарах много време тук. Започнах да опознавам животните. Не искам да ги видя

наранени. Също както не искам да видя наранена теб.

Той наклони главата си свъвсем малко и аз получих тази невероятна представа, че той ще ме

целуне. Не само това – отчаяно исках да го направи.

Внезапно, вой в далечината накара и двама ни да се отдалечим. Беше самотен звук. Поради

някаква причина ме накара да го помисля за животониски плач.

- Би трябвало да се връщаме – каза Лукас бързо, поставяйки дистанция помежду ни.

Кимнах.

- Да.

Насочих светлината към пътеката.

- Всъщност е в тази посока – каза Лукас, взимайки ръката ми и насочвайки я към

правилната посока.

- Сигурен ли си?

- Напълно.

Не бях сигурна как сме се върнали, просто го последвах . Скоро успях да видя замъглената

светлина на нашия лагер.

- Благодаря, че дойде с мен – казах, когато отидох до палатката си.

- Когато и да се нуждаеш от разходка в нощта, просто ми кажи. Не е безопасно да си там

навън сама.

Не беше, докато кръжах около спалния си чувал си мислех, тогава осъзнах, че той бе сам

навън. Защо да е безопасно за него, а за мен не?

Тогава чух друг вълчи вой. Този – много по-близо, толкова близо, че можех да се закълна, че

е някъде пред палатката. Трябваше да се уплаша. Но вместо това, както когато се разхожах с

Лукас – почувствах комфорт.

След като се отдадох на изкушението да заспя, за пръв път от много време, когато сънувах

вълци – не се събудих с писъци.

Пета глава

Следващия ден приличаше много на предишния освен това, че терена започва да става

грапав. Всеки се напрягаше малко повече. Всички освен шерпите. От една страна, Лукас

предложи Конър и Рей да носят съндъка, но Тейлът и Итън настояха да се грижат за него.

- Чудя се, какво толкова има вътре, че го пазят толкова усърдно? – попита Британи.

След като спряхме за обяд, Лукас не настоя да стоя близо до фронта, така че се преместих

назад за да се разхождам с Британи и Линдзи.

- Предполагам, че мога да ги накрам да ми кажат – каза Линдзи.

- Мисля, че е клетка – промърморих.

- Клетка? За какво? – попита Британи.

В светлината на деня се чувствах глупаво да го казвам.

- Чух ги предната нощ след лагерния огън. Мисля, че наистина вярват, че върколаците са

някъде тук.

Линдзи измърмоти.

- Не са първите. Винаги имa няколко лагеруващи, които са чули слуховете и си мислят, че

могат да намерят доказателства. А е и един вид наша грешка. На Хелоин винаги казване, че

гората е обитавана от духове, за да съберем пари за животинските приюти. Някои от костюмите

ни са наистина страхотни и реалистични.

- И плашещи – добави Британи.

- Но всичко това е преструвка. Мисля, че Менсън и баща му са тръгнали на истински лов

за върколаци. – настоях.

- Е и? Те няма да намерят нищо. Междувременно ни плащат. – каза Линдзи.

- Предолагам. Просто всичко това ме накара да се разтревожа заради тях.

- Хората вярват във всякакви неща. Докато не са насилствени, никой не се наранява.

Освен това слуховете като този кара хората да идват в парка. Всичко това е за добро.

Предполагам, че всичко това имаше смисъл. Коригирах тежестта на чантата върху раменете

ми. Бях горда със себе си, че бях способна да вървя наравно с другите. Рейв беше последен на

опашката, за да се подсигури, че никой не изостава назад.

- А Лукас? Той участва ли в цялото това обитаване на горите? – попитах. Не можех да си

го преставя. Изглеждаше толкова сериозен, че не можех да си преставя да играе такава роля.

- Правеше го преди да отиде в колежа – каза Линдзи. – сега се прибира само за

ваканциите и по време на лятото. Заинтересувана ли си от него?

- Какво? Не – засмях се съзнателно - малко прекалено – Просто съм любопитна. Предстои

ни да прекараме лятото си заедно. Мисля си, че трябва да знаем някои неща един за друг.

- Може довечера около лагерния огън да играем на „Истина или предизвикателство” –

каза Британи.

- Изоставате назад – кресна Конър от върха на опашката и ние побързахме да ускорим

крачката си.

Надявах се Британи да се шегуваше за „Истина или предизвикателство”. Имаше много неща,

които исках да разбера, но и много, които не исках да споделя.

Когато се настанихме, не играхме никакви игри около лагерния огън. Нито Д-р Кейн, нито

Менсън споменаха нещо за върколаци.

По-късно през същата вечер, докато Британи и аз бяхме в палатката и се приготвяхме за сън,

Линдзи влезе вътре много въодушевена.

- Добре, момичета, сближих се с Итън и лично разбрах какво има в сандъка. Бира.

- Шегуваш се! – каза Британи – Това ли е?

- Също и екипировка, но са напъхали бира в празното пространство и са решили, че е

твърде тежко за носене и щом Д-р Кейн се оттегли за тази вечер – тя ни подари по една голяма

усмивка – време за парти!

Британи и аз веднага спряхме приготовленията си за лягане и започнахме да се подготвяме

за партито. Не бях планирала да отида на подобно събитие в природата, но се вълнувах за него.

Сресах косата си и я оставих да пада диво накъдрена по раменете ми. След това започнах да

ровя в чантата си за изумрудено зелената ми туника.

Линдзи надничаше извън отворената палатка.

- Какво става с Д-р Кейн тази вечер? Още не си ляга.

- Ще ходиш да се сваляш с Итън отново? – попита Британи. Нейната блестяща черна коса

висеше свободно по раменете й.

- Не. И не го свалях по-рано. Просто пофлиртувах малко.

- За някой, който се предполага, че трябва да е свързан с Конър, не изглежда да го

приемаш много сериозно.

- Какво? – попитах, най-накрая хващаща топа. – Ти и Конър? Никога не си казвала нищо

за това – Виждала съм ги заедно няколко пъти, но не бях сигурна, че това е романтика.

- Сложно е – каза Линдзи, можех да чуя неудолетворението в гласа й. Тя свърши със

сресването на русата си коса, след това нави краищата на ризата си и ги върза на възел, така че

да покаже пъпа си. Изглежда всички искахме да привлечем малко внимание тази вечер.

- Моите и неговите родители са стари приятели, така че ни притискат да се съберем.

- Ако не искаш да бъдеш притискана, накарай ги да се отдръпнат. – каза Британи.

- На теб ти харесва това, нали?

- Просто мисля, че той заслужава някой, който наистина иска да бъде с него.

- И това може да си ти?

- Хей, приятелки, ще си имаме ли котешка борба тази вечер? – попитах.

Те се гледаха една друга. Линдзи отстъпи първа. Може би защото Британи става рано всяка

сутрин за да спазва строго определена тренировка.

- Двамата с Конър не сме сигурни до къде ще доведе това. Така че, може ли да бъдем

хладнокръвни за това, до края на пътуването?

Британи вдигна рамене.

- Както и да е.

Всеки път, преди и сега усещах някакво напрежение между тях. Това обяснява доста. Чудя се

дали Британи харесва Конър?

Облякох зелената си туника и някакви бели шорти. В този случай бях на страната на Линдзи.

Понякога е трудно да разбереш какво точно изпитваш към някой. В момента не бях сигурна

дали се опитвам да направя себе си привлекателна за Лукас или Менсън.

Почувствах връзка между мен и Лукас миналата вечер, но все още ме объркваше. Менсън...

той просто не изглеждаше толкова сложен.

Искаше ми се да имам някакви секси сандали, които да обуя, но всичко, което притежавах

бяха ботушите ми за поход. Трябваше да са те. Но, когато се погледнах в малкото огледало, бях

удовлетворена от начина, по който изглеждам.

Линдзи погледна отново навън.

- Най – после! Д-р Кейн го няма. Да вървим.

Всеки се измъкваше от лагера като войн нинджа. Всеки градски студенти - с изключение на

Моник - носеше по шест пакета бира. Единствено тънкото сребристо блестене на луната беше в

небето, така че Конър осветяваше пътя с фенерче. Когато се отдалечихме достатъчно от лагера,

така че Д-р Кейн да не ни чуе Итън започна да вади кутийки бира.

За мой голям шок, дори Лукас беше там и си взе една. Разбира се, след това намери дърво

на което да се облегне. Моник се присъедини към него. Той й даде една от рядките си усмивки.

Ревнива искра премина през мен, но се обърнах наобратната, без да искам да го приема. Ние

споделихме специален момент миналата нощ, но честно, за него не означаваше нищо повече

от ролята на голям брат, който наглежда някой за който е отговорен.

Линдзи чукна кутийката си с моята.

- За добрите времена.

- Защо не ми каза за теб и Конър? – Добре, беше малко внезапно. Бях й казала за много

за моето чувство миналото лято, включитено и за кошмарите ми. А тя криеше някакви

критични неща.

- Както казах, не знам на къде ще отиде. Кой иска да бъде сватосван от родителите си?

- Изглежда Британи наистина харесва Конър.

- Мисля, че може да е така. Забъркала се в някакви неща, за които не иска да говори.

Виждаш всичкото това упражняване, сякаш иска да бъде супершерпа или нещо такова. Да, тя

харесва Конър, но той е съгласен с родителите ни, че ние трябва да сме заедно. Винаги сме

били приятели, докато растяхме. Не искам да го нараня, но просто не знам дали е той е

единственият, затова не искам да се справям с него точно сега.

Тя отпи от бирата си.

- А как се чувства Конър?

- Разочарован, че не отвръщам с ентусиазъм. Както казах, сложно е.

- Тук съм - по всяко време през което искаш да говориш.

Тя ме погледна и се усмихна.

- Благодаря – отново вдигна за наздраве кутийката си срещу моята. – Мисля, че ще отида

да разговарям с някои секси студенти.

Колкото повече се отдалечаваше, толкова повече мразех да си призная, че е успокояващо и

удобно да не си единствения, който се побърква.

- Какво става?

Погледнах към Менсън, който се бе появил изведнъж. Усмихнах се.

- Нищо важно. – смених бирата си – Лудо е да мъкнете бира.

- Без майтап. Итън и Тейлът изгубиха ентусиазма си за идеята – погледна нагоре – Знаеш

ли какво обичам на къмпингите? Колко огромно изглежда небето вечер. Искаш ли да гледаме

към звездите? Открих място, далеч от дърветата където можем да се излегнем на тревата... –

насочи главата си към посоката въпросително.

Погледнах в посоката където Лукас говореше с Моник. Определено изтълкувах погрешно

миналата нощ. Може би, след като той беше този на смяна, смяташе че се нуждае да стои

надалеч от всякакви емоционални отговорности. Или просто аз не бях никой повече освен,

този който трябва да наглежда – някой, за който не беше сигурен, че знае как да бъде шерпа.

- Разбира се, – казах. – Защо не?

Менсън и аз грабнахме по още една бира. Докато стигнем да мястото, за което той

говореше имах приятно замайване. Когато легнах, тревата беше студена и леко навлажнена от

росата.

- Там е голямата мечка – каза Менсън, посочвайки нагоре.

Посочих също толкова добре.

- А там е Касиопея.

Менсън простена.

- Знаеш съзвездията.

- Да. Това беше първото нещо, на което баща ми ме научи, когато ме заведе на къмпинг.

- Надявах се да те впечатля, но сега се съмнявам да го направя. Голямата мечка е

единственото съзвездие, което съм способен да разпозная. Никога не съм можел да свържа

звездите в друга форма.

Имах чувството, че това не е проблем, който Лукас би има, че дори би бил способен да

идентифицира повече от мен. Защо дори си мислех за Лукас сега?

Обърнах се внимателно към Менсън.

- Добре. Касиопея може да е трудно, но ако можеш да откриеш голямата мечка, би

трябвало да можеш да разпознаеш Дракона Драко. Неговата опашка е между краката.

- Не.

- Проследи линията на пръста ми. Точно там.

- Не. Съжалявам, никога не съм бил добър да виждам форми в картината.

Претъркулих се далеч от него.

- Не е важно. Най-хубавата част е падащите звезди, така или иначе.

- По някакъв начин, винаги изпускам и тях.

Засмях се.

- Менсън! Това е невъзможно. Е, предполагам, че ще стоим тук докато не видиш една.

- Може да отнеме цяла нощ – каза той тихо.

- Обърнах главата си към него. Можех да видя това, че ме наблюдава.

- Обределено ще, ако не гледаш към небето.

- Но ти си по-интересна. – направи пауза – Какво те накара да станеш шерпа?

- Обичам да стоя в гората, а по този начин ми плащат да го правя. Двойна печалба.

- След като си от Далас, предполагам, че не познаваш останалите много добре.

Той да не се опитваше да започне ние-срещу-тях разговор? Изглеждаше ми обратно на

целта ни да заведем безпосано Менсън и групата му до мястото, където те са индитифицирали

като желано за лагеруване. От друга страна, той изглежда имаше съмнения за служителите на

парка. Или може би просто търсеше тема за разговор.

- Срещнах ги миналото лято. – уверих го – Линдзи и аз си пращахме емайли и

разговаряме една с друга от тогава. Станахме приятелки. Предполагам, защото имаме толкова

много общо.

- Като какво?

- Предимно нашата любов към природата. Освен това и двете ще станем страрши тази

година. И без значение къде ходиш на училище, винаги е едно и също. Клюки. Учители.

Домашна. Момчета.

Помислих отново за ситуацията на Линдзи. Говорили сме за момчетата в общи теми, но тя

никога не е споменавала какво става между нея и Конър. Трябва да добавя, че внезапно ме

заболя, че тя не е споделила с мен.

- Така, че срещна всички пазители миналото лято? – попита Менсън.

- Да.

- Предполагам, че сме късметлии да ги имаме наоколо. – каза – Никога не съм

предполагал колко опасно е да си измежду тези гори. След това, което се е случило на

родителите ти – не си ли уплашена?

- Не. Колкото и странно да изглежда, винаги съм се чувствала в безопасност тук. Докато

си на щрек ще си наред. Освен това на шерпите им се плаща за това. А и вярвам достатъчно на

Лукас, за да му поверя живота си.

Изненадох дори себе си, че го казах на глас.

- Наистина?

- Да, разбира се. Той е винаги осведомен за нещата.

- Той изглеждаше доста осведомен с Моник там.

Не и преди тя да се паркира пред него, помислих си нелюбезно.

- Харесваш ли Лукас? – попита, може би в отговор на тишината.

- Не изпитвам неприязън към него.

- Харесваш ли мен?

Имах чувството, че пита нещо повече.

Преди да успея да отговоря, косъмчетата на врата и раменете ми настръхнаха. Станах до

седнала позиция.

- Какво има? – попита Менсън.

- Някой ни наблюдава.

- Вероятно Лукас. Този човек...

- Не, не е Лукас – не бях сигурна как разбрах, че не е той – или това е по-добрия начин да

кажа, че бих разбрала ако той е там. Начина по който ме гледаше бе много различен. Чувствах

се защитена. Това бе... застрашаващо. - По-добре да вървим – стъпих на краката си.

- Мислех, че ще чакаме докато видя падаща звезда.

- Дори не гледахме небето. Сериозно. Имам лошо усещане. Трябва да се върнем.

- Това е само, защото започнахме да говорим за опасности.

Започнах да разтривам раменете си.

- Не е това. Хайде, Менсън. Лукас пак ще ни натоварва утре. Имам нужда от малко сън.

Той се изправи неохотно.

- Добре.

Грабнах кутийките бира и ги сложих в ръцете му.

- Може да са празни, но вие момчета все още трябва да ги носите. Не можем да

замърсяваме гората.

- Предполагам, че носенето на бира не е била чак толкова умна идея след всичко –

можех да видя ухилването му – очаквах да ми даде малко време насаме с теб.

Дори след като се върнахме обратно в лагера, не можех да се оттърся от чувството, че нещо

ни наблюдава, нещо опасно. След това го видях, загубен в сенките на дърветата, съвсем малко

надалеч. Единствено светещите му сиви очи бяха видими. Вълк. Той вдигна главата си само

частично, но беше достатъчно за мен за да видя, че е черен. Гарваново черно.

Гледаше ни, наблюдаваше ни.

Лукас бе казал, че вълците не нападат хора, но не бях толкова сигурна.

- Видях вълк подобен на този, когато ви последвах на партито за рожденния ти ден. –

каза Менсън.

- Наистина?

- Да, замалко да получа удар. Просто пристъпи извън сенките, когато се връщах обратно

в кабините.

Това, което почувствах тази вечер, бе много близо до онова, което стана през онази. Защо

вълк би ни последвал?

- Мислиш ли, че е опасен? – попита Менсън.

Да! Умът ми крещеше.

- Не знам. – отговорих. Не знаех това, че не вярвам на вълка. Нещо в него изпращаше

сигнали, че търси неприятност. А освен това изпих една бира в повече.

Шеста глава

Беше края на следващия следобед, когато достигнахме кипящата река. Водата падаше

бързо, създаваща гребен от бели вълни. Дори когато не бе ужасно дълбоко, изглеждаше

невероятно опасно.

Наблюдавах със свито сърце докато Лукас нагазваше през нея. Предпазващо важе,

завързано за едно дърво бе прикрепено около кръста му. Ако се подхлъзнеше, то би го

предпазило от това да се понесе по течението. След като премине на другия бряг, щеше да го

завърже за друго дърво, формирайки линия присичаща реката, за която останалите можем да

се държим.

Той бе почти по средата и водата се промъкваше лудо около бедрата му, което означава, че

ще ми стига поне до кръста. Може би дори по-високо.

Елемента на опасността изпрати по тялото ми тръпка адреналин и възбуда. Това щеше да е

забавно, а да не споменаваме какво предизвикателство. Обичах водата почти толкова, колкото

обичах туризма. Бях предвидила като изпитание тестването на уменията ми срещи бушуващата

река.

- Кайла, искаш ли да ни помогнеш? – попита Британи.

Погледнах към нея. Те бяха подготвили жълт сал и ние щяхме да прекараме припасите си на

него. Менсън и групата му бяха приготвили друг сал за сънсъка, който носеха, този който беше

малко по-лек днес.

Коленичих до нашия и започнах да закрепям нещата за него.

- С Менсън изглеждахте много близки миналата вечер – каза Линдзи.

- Просто гледахме звездите – не знам, внезапно се почувствах смутена за прекараното

време с него. – Той никога не е виждал падаща зведа.

- Да - каза Британи – Лагеруващите винаги използват това извинение, за да прекарат

малко време с шерпа.

- Не, говоря сериозно – настоях.

Британи се засмя.

- Няма проблем. Той е сладък.

Тя беше права за това.

- Лукас най-вероятно ще остави един по-назад за да наглежда останалите – каза Линдзи.

- Това нормално ли е? – попитах. Линдзи остана с нас миналото лято, но ние бяхме в

парка само за седмица.

- Да, особено ако отиват толкова навътре в дивото, като тази група. Последното нещо,

което иска парка е репутация на къмперисти, които си навличат неприятности.

- Кой ще остане?

- Не знам, все още. Който изтегли късата клечка, предполагам - каза Британи – Откакто

харесваш Менсън, може би ще си ти.

Победоносен вик се разнесе около нас. Идваше от Конър и Рейв, които бяха застанали на

брега, стоящи на място. Ако Лукас изгуби баланс, или падне под вода, един от тях ще се

гмурне. Не съм сигурна, какво добро би направил…

Но всичко беше съмнително. Той отиде безопасно до другата страна. Не бях сигурна защо се

чувствам толкова горда с него, сякаш тази негова победа бе и моя. Завърза въжето, преди да

свали тениската си и да я просне на един храст за да изсъхне. Дори от разстояние, можех да се

наслаждавам на красотата на стегнатото му тяло. Бе началото юни и той вече бе направил

перфектен тен. Не ми изглеждаше като момче, което подържа тена си. Той обичаше да излиза

толкова много колкото и аз, така че той му бе натурален.

Когато се обърна забелязох нещо отзад на лявото му рамо. Рождено петно? Татуировка?

Изглеждаше твърде перфектно, трябваше да е мастило. Не е ли интересно?

Чудех се какво може да бъде толкова важно, за да иска да бъде постоянна част от тялото му.

Също не можех да отрека, че намирам идеята за татуировки за секси – когато бяха добре

направени. Неговата, дори от разтояние, определено беше секси.

- Ние сме готови – каза Менсън.

Стреснах се от внезапното му съобщение и близост – като, че ли бях хваната да правя нещо,

което не трябва да правя. Слава богу, че не можеше да чете мисли. Не би се зарадвал на

мислите ми за Лукас. Но пък колко вярност дължах на Менсън? Ние само сме гледали звездите

заедно.

- Кайла, може ли за една минута? – попита.

Погледа ми се премести към Линдзи и Британи. И двете повдигнаха рамене.

- Почти приключихме – колебливо предложи Линдзи, сякаш не беше сигурна дали си

търся извинение да не отида.

Станах от земята и последвах Менсън на кратко разтояние, за да се отдалечим от другите.

- Какво има? – попитох.

- Нямах много време за да говоря с теб днес. Иска ми се Лукас да те освободи.

Усмихнах се.

- Той не ми е надзирател.

- Тогава, може би когато прекосим реката ще му кажеш, че искаш да повървиш с мен.

Или аз ще му кажа.

- Не знам дали ще е съгласен да обсъждаме това, но ще поговоря с него.

- Чудесно! Знаеш, че проблема с ходенето на къмпинг за един месец е това, че напълно

разрушаваш времето си за срещи. Имам в предвид, какво ако искам да те поканя да излезем -

не е като да можем да отидем на кино.

Подсмихнах се, мислейки си на къде отиваха нещата – почувствах се невероятно поласкана.

- Така е.

- Но вечеря на свещи....

- Кана с боб със свещи?

- Не става въпрос за храната, а за компанията, а и си нося свещи. Така, че може би

довечера...

Остави думите да се изплъзнат, формирайки безопасен въпрос. Ако бях заинтересувана...

Бях ли? Преместих погледа си към водата. Лукас вече се връщаше. Не можех да си го

представя да бъде романтичен. Въпреки, че беше сладък, когато се разхождаше с мен

миналата вечер.

Сладък? Не е точно думата, с която винаги съм асоциирала Лукас. Защо, независимо какво

правя – си мислех за него? Това е лудост, особено когато до мен имаше момче, което

практически ме канеше на вечеря – тук, в природата.

- Вечеря на свещи довечера. Разбира се.

- Супер! Ще се промъкнем някъде.

Авантюристичното ми аз се почувства късметлийка.

- Чудесно. Ще те настигна по-късно.

Върнах се при Линдзи и Британи, те все още набутваха някои нещо върху сала. Мисълта, че

ще е много по-лесно да преминем, ако поне не носим всичко това. Раниците ни, ботите и

всичко, което би могло да ни тежи бе стоварено отгоре му.

След като и трите сала бяха напълнени, момчетата ги издърпаха във водата. Лукас, Конър и

Рейв се бореха да премине успешно през реката. Зад тях Д-р Кейн, Менсън и Итън водеха

собствената си битка срещу реката, докато ръководеха техния сал с тайната екипировка.

Дейвид, Джон и Тейлър натискаха последния сал, който се грижеше за раниците на студентите

и други, смесени неща. Останалите чакахме на брега.

- Това е сексистко – сякаш, не сме достатъчно силни за да прекараме саловете през

реката, – каза Моник.

- За мен е чудесно – каза Линдзи – Нека ги оставим да свършат всичката трудна работа.

- За теб е лесно да го кажеш. Не трябва да впечатлиш Д-р Кейн. А аз не мога да чакам,

докато достигнем до мястото и наистина да се заема с работата си.

- И каква точно е тя? – попитах. Все още бях малко смутена за плановете им за

изследвания.

- Откриването на източника на легендите за върколаците. Това е част от академичния

работа на Д-р Кейн.

- Да не мислите, че ще откриете книга, оставена някъде наоколо на земята?

Тя ми даде една снизходителна усмивка.

- Нещо такова. Те знаят че идваме. Вълците. Не ги ли чуваш вечер?

Помислих си за онзи, който видях миналата нощ. Дали не трябваше да го спомена на Лукас?

Нещо в този вълк ми изглеждаше зловещо. Ако беше бесен най-вероятно щеше да ни нападне.

Също така, започнах да се тревожа повече с отдалечаването от цивилизацията, далеч от

безопасната ми зона.

- Вълците вият – каза Британи. – Това е работата им.

- Както и да е – Моник кимна към реката – Лукас е толкова секси. Не мога да повярвам,

че си няма приятелка.

- Мисля, че е от момчетата, които вярват в изчакването на правилното момиче – каза

Линдзи.

- Да, правилно. Силния, тих тип. Винаги играчи, запомни го от мен. Виждала съм много от

тях в университета за да знам.

- Ходите в един и същи университет? – попитах, изненадана от думите й.

- Не, ние сме от Вирджиния. Лукас каза, че е в Мичиган.

- Да. – каза Линдзи – Получи стипендия.

- Предполагам, че винаги мога да се преместя – каза Моник без да сваля очите си от

него, докто той и останалите изкарваха сала на брега.

- Изглежда, че е наш ред – каза Британи.

Линдзи и аз пристъпихме в реката. Студената вода бе силна, увиваше се около мен.

Обърнахме се за да подадем на Моник и Британи ръка и да им помогнем да стоят прави срещу

преиждащата, буйна вода. Когато бяха почти преминали, Линдзи ми отдаде чест и започна да

проправя пътя си към далечния бряг.

Лукас реши, че ще премина последна. Не се заблудих с мисли, за това, че ме взима за