специална. Най-вероятно бе прочел доклада ми и е разбрал, че съм силен плувец. Бях в
училищния си отбор по плуване и опитах да се включа в Олимпийския. Пропуснах да го взема с
няколко стотни от секундата. Така, че докато никой не се взираше в гърба ми – не бях
притеснена.
След като оставим Д-р Кейн и групата му, щяхме да се върнем отново в селцето,
използвайки същото въже, така че се подсигурихме, че ще е тук когато достигнем отново до
тази точка. Повечето от нещата щяха да останат при Д-р Кейн, така че щяхме да можем да се
върнем много по-бързо.
Изчаках, докато Линдзи достигна три четвърти от пътя си, преди да започна да вървя.
Стиснах въжето силно и започнах да се боря срещу водата. Знаех, че без него нямаше да мога
да запазя баланса си и да стоя изправена. Течението беше диво и буйно. Водата достигаше до
кръста ми, когато усетих бързо дърпане на въжето. Страните вибрации ми напомниха за
начина, по който рибата дърпаше кордата, когато бях на риболов с баща си.
Британи и Моник достигнаха до брега. Линдзи продължи пътя си, без да усети
необичайното трепване на въжето, което започваше зад мен и достигаше до ръцете ми.
Внезапно почувствах отново онова странно усещаше - че някой ме наблюдава - което ме
преседваше от първата вечер, когато Линдзи организира парти изненада за мен. Въпреки
предупредителните звукове в главата ми, спрях и се обърнах назад. Беше късно следобяд и
сенките бяха продълговати. Не можах да видя нищо. Предполагам, че трябва да е птица –
голяма прица, която се бе приземила и сега отлиташе.
- Кайла!
Въпреки шумуленето на реката, разпознах гласа на Лукас и интонацията. Обърнах се
обратно. Линдзи тъкмо излизаше от водата. Знаех защо Лукас бе разтревожен заради мен. Аз
ги забавях. Той искаше да достигнем малко по-напред преди да се здрачи. Не знаеше
значението на криволиченето и забавянето. С него, всичко бе притиснато до лимита, неговия
и...
Внезапно въжето поддаде. Течащата вода бутна краката ми и аз паднах под нея. Изгубих
захвата си над разпуснатото въже и започнах да го търся фанатично. Нямаше го. Но най-лошото
бе, че не можех да си поема въздух, бях напълно потопена. Дробовете ми горяха, гръдния ми
кош се стегна.
Опитах се да стъпя на краката си, но в хаоса водата ме беше отнесла. Не можах да намеря
дъното на реката. Трябва да съм отишла на дълбокото...
Бам!
Ударих камък или скала, или нещо невероятно голямо и тежко. Изкара последния останал
въздух в мен. Започнх битка за оцеляване.
Дробовете ми горяха, гръдния кош ме болеше.
Не знаех дали ще се смачка или експлоатира. Почувствах, че е способно да направи и двете
едновременно.
Повдигнах се към повърхността, опитах се да си поема въздух и след това отново потънах
под водата. Трябваше да го контролирам. Притиснах обратно нарастващата паника и страха от
смъртта.
Няма да се удавя. Отказвам да се удавя.
Борех се да изкарам лицето си извън циркулиращата вода и да се обърна по гръб. Откъде
идваха бързеите? Водата се движеше по-бързо тук, бе по-силна. Колко надалеч съм отплавала?
Изглеждаха ми мили.
С ъгъла на окото си видях, голям клон плаващ наблизо. Скочих на него. Задържа ме нагоре,
даде ми шанс да прочистя мислите си и да си поема дъх. Трябваше да стигна до брега.
Започнах да ритам, опитваща се да използвам клона за плаваща дъска, но бързеите си играеха
с него сякаш го притежаваха. Оставих го да отплува и започнах да опитвам да доплувам до
брега.
Не бях толкова далеч. Можех да го направя, трябваше да успея.
Нещо се остърга в коляното ми. Ужили ме, но също така ме накра да осъзная, че водата
внезапно е спаднала. Течението беше все още силно и ме влечеше към каменното дъно,
пречещо на краката ми да се стабилизират. Влачех се, докато не стигнах почти до брега. След
това се разтресох и пристъпих тревистата земна почърхност.
Стомаха и гръдите ме боляха, докато изкашлях вода. След това се сринах, дишайки тежко.
Болеше ме навсякъде. Ръцете и краката ми бяха разранени и на някои места кървеше.
Започнах да се треперя, не само заради студа, но и заради шока. Не исках да мисля, колко
близо бях до удавяне.
Бях взела няколко урока за спасяване на хора преди няколко лета, когато работех като
спасител в градския басейн, но реката бе много по-опасна от басейна. Бях такава късметлийка.
От уроците за оцеляване знаех, че нямах лукса да си оставам и да си почивам. Беше
наложително да се стопля.
Насилих се да седна. Бях поела толкова много вода, че би трябвало да си сваля дрехите, но
нямаше никой, който да ми помогне.
Исках просто да лежа долу и да заспя. Но знаех, че трябваше да започна да вървя към
останалите. Бягането би помогнало за сгряването на тялото ми. Нуждаех се от тази горещина.
Скочих на краката си и заклатушках към дърветата.
Силен рев ме накара накара да замръзна.
Мислех, че реката може да е най-опасното нещо, с което се срещам днес. Бях ужасно,
ужасно сгрешила.
Ядосана мечка бе далеч по-лошо.
Седма глава
Мечката беше огромна! Стояща на задните си крака, изглеждаше почти седем фута висока –
макар, че моето разбиране за височината й може да е изопачена от страха ми. Незнаех дали
мечките реагират на мириса на кръв и страх, защото бях все още кървяща – и бях определено
изплашена.
Бях чела, че ако си изправена срещу мечка, най-доброто нещо, което можеш да направиш е
да легнеш по корем и да лежиш. Макар, че също така бях чела да се свиеш в зародишна
позиция. Решения, решения. Все още се възстановявах от изпитанията в реката и едва можех
да мисля, да не говорим пък да реша коя стратегия да следвам. Не знаех дали да се
паникьосвам или да побягна. Но не можех да си наложа да стоя мирно. Ако нещо се случи,
искам да съм в състояние да последно да се опитам да спася живота си.
Клатеща главата си мечката отвори устата си и изрева. Зъбите й бяха огромни, а лапата -
грамадна. След това се спусна четирите си лапи и започна да се приближава.
Инстинктивно се обърнах да бягам. С ъгълчето на окото си видях замазано движение. Ниско
заплашително ръмжане - определено от мечката – отекна през въздуха. Завъртях се назад,
точно навреме да видя вълка да скача върху мечката.
Отстъпих назад, спънах се на нещо и паднах тежко на бедрото си. Мисля, че можех да
използвам отвличащата атака на вълка, но по някакъв начин не можех да откъсна поглед от
животните които си ръмжаха и захапваха един друг. Мечката захапа вълка. Чух изскимтяване и
видях спускаща се кръв от бедрото му, където зъбите на мечката разкъсаха.
Но не отстъпи назад когато се сви на земята, заставащ между мен и мечката. Не исках този
вълк да умре. Не беше този, който видях миналата нощ. В това бях сигурна. Козината му беше
различна, смес от цветове. Той оголи зъби.
Стояща на задните си крака, мечката изръмжа. Вълка го захапа, слаб предупредителен звук
за вибрира от гърлото му.
Знаех, че трябва да бягам, но просто нямах сили. Сега бях долу на земята и незнаех дали
изобщо мога да стана. Исках да извикам. Исках някой от шерпите да ме намери, да ми
помогне.
Мечката, повали отново вълка, мятайки го през въздуха сякаш бе нищо. След като се
приземи тежко вълка стана, сви се готов да нападне и започна да обикаля. След това скочи
напред ниско и захапа крака на мечката. Тя изскимтя, обърна опашка и побягна.
Все още готов да скочи вълка се обърна към мен. Щях ли да стана негова жертва? Спомних
си какво каза Лукас: Здрав вълк никога няма да нападне човек. Опитах се да не треперя. Не
исках да усети, че имам резерви, че съм предпазлива с него. Но изтощението, страха, и всичко
което преживях откакто въжето скъса си вземаше своето, започнах да треперя много силно.
Опитах се да си възвърна контрола над мен, фокусирах се на вълка, отколкото на това колко
зле съм наранена. Напомняше ми на голямо куче. Беше най-красивото същество, което съм
виждала някога. Козината му беше странна смесица от тъмни светещи цветове. А очите му бяха
ярко сребърни, а не мъгляво сивите на вълка който видях вчера. Имах странното чувство, че
гледа навсякъде, опитващ се да ме определи – защо? Защо ме гледаше? Защо просто седи
там?
Стоя продължително там, най-удобно ми бе остана с него. Усетих странен вид връзка, която
не можех точно да обясня. Вълците в кошмарите ми бяха винаги свирепи, но този ме спаси,
беше се поставил между мен и мечката. Бях ли през всички тези години позволила това което
се случи на родителите ми да се отрази на сънищата ми? Бях уплашена от нещо, но не беше
дивото или този вълк. Беше нещо вътре в мен, нещо което не разбирах.
Чух какафония от звуци. Другите. Помислих за Д-р Кейн и манията му за вълци.
- Бягай. – прошепнах рязко. – Спаси се.
Той наклони главата си под въпросителен ъгъл. След това побягна на далеч, изчезна зад
гъстата зеленина.
- Кайла! – извика Линдзи.
- Тук! – стоях там където бях, опитваща се да събера сили.
- Мили Боже! – Линдзи проплака, когато тя, Бритъни, Рейв, Конър и Менсън стъпиха в
сечището. Бях изненадана, че Лукас не е в групата.
Линдзи връхлетя над мен, падна на колене и започна да разтрива ръката ми, внимателно
отбягваща раните ми. Чувствах се така добре.
- Страхувахме се че си се удавила. – каза Британи, когато се присъедини към Линдзи и
започна да разтрива другата ми ръка. Допълнителната топлина беше божествена.
Засмях се слабо.
- Не.
Рейв съблече тениската си.
- Трябва да махнеш мократа си тениска.
Линдзи грабна тениската му и прогони момчетата.
- И Лукас има такава татуировка. – чух да казва Менсън, когато се отдалечаваха.
На лявото рамо на гърба си Рейв имаше татуировка, нещо изглеждащо като Келтски
символи. Много приличаща на огърлицата която носих. Докоснах я, облекчена до открия, че не
съм я изгубила в реката.
- Ахам, братски ритуал. – каза Рейв. – Лудо, нали?
Като се имат предвид обстоятелствата, първата ми мисъл бе налудничава: Не мога да си
представя Лукас да се присъедини в братство. Следващата мисъл бе, че той стой отзад заедно с
другите отзад, с припасите, отколкото да се увери, че съм добре. Не можех да спра
разочарованието си.
Линдзи бутна рамото ми, връщаща ме обратно от обърканите ми размишления.
- Хайде. Трябва да махнем мокрите ти дрехи.
Махнах тениската и сутиена си. Британи ги събра във вързоп, докато аз обличах тениската на
Рейв. Тя все още пазеше топлината на тялото му, и ми беше удобна като топло одеяло. Накара
ме да се почувствам много по-добре. Обувките ми бяха от бързо съхнещ материал, и докато не
ми беше приятно затоплено, не бях толкова затоплена, колкото трябваше.
След като облякох тениската на Рейв, момчетата се върнаха.
- Дали да запалим огън тук или да се върнем в лагера? – попита Конър.
- Върни я в лагера. – каза Рейв. – Можеш ли да я носиш?
- Да, разбира се. – отговори Конър.
- Мога да вървя. – настоях. – Ходенето ще ми помогне да се сгрея повече, не мислиш ли?
- Да, сигурно. – каза Конър. – Можеш ли да стоиш права? Да се движиш наоколо?
Кимнах и той ме вдигна на крака.
- Ами Лукас? – попита Менсън. – Пътя по който побягна не трябва ли да ни срещне тук?
Той не е в лагера? Последвал ме е?
Почувствах малка искра радост, която накара очите ми да смъдят. Колко ли е странно това?
Друга закъсняла реакция на травмата. Това трябва да е. Не бях специална за Лукас, той не беше
специален за мен, освен в ние-сме-шерпи вид връзка.
- Най-вероятно е изгубил следите на Кайла във водата, и е пропуснал мястото където тя
се е озовала на брега. – обясни Рейв. – Момчето отиде в университета със стипендия. Бяга като
вятъра. Ще потърся малко по-нататък, ще видя дали ще го намеря. Вие се връщайте. Кайла има
нужда да изпие нещо топло – колкото по-скоро, толкова по-добре.
Не изчака никой да спори с него. Просто започна да върви точно към мястото където вълка
изчезна.
- Внимавай! – извиках. – Там има вълк и мечка.
Рейв спря и мисля, че искаше да каже нещо, но Менсън го превари:
- Къде?
- Тук. Биха се. И двамата избягаха. Вълка е ранен. Ако минеш покрай него –
- Спокойно. Няма да го доближа. Дивите животни и аз не се разбираме. – Той тръгна
нататък, за да намери Лукас и да му каже, че съм добре.
Когато се върнахме в лагера, бях радостна да видя, че палатките бяха опънати. Шмугнах се в
моята. Не можах да махна влажните си обувки достатъчно бързо. Пъхнах се в някакви
фланелени панталони и суичър. Драскотините вече не кървяха, но въпреки това им сложих
някакъв антисептик. Не можех да бъда достатъчно предпазлива в гората. След това грабнах
одеяло, увих се в него, и излязох за седна около огъня. Два големи пакета бисквити, ще са
добре. Но уви, не аз избирах провизиите ни.
Линдзи ми подаде чаша супа:
- Изпий го. Ще ти помогне да се стоплиш.
Тя седна до мен.
- Толкова се изплашихме.
- Не толкова, колкото аз.
- Окей, не го разбирай погрешно, но се радвам, че си ти а не аз. Не съм добра плувкиня.
- Ако плуването в бързеи е като олимпийско събитие, може би имам шанс да си направя
отбор.
Тя се засмя, на изтърканата ми шега, защото споделих с нея почти направения ми
олимпийски отбор.
- Определено.
Тя обви ръце около мен и ме прегърна силно.
- Боже, незнам да съм се страхувала така за някой в досегашния ми живот.
Поставих глава на рамото й. Мисля, че можех да заспя точно тук. Единственото нещо, което
намирах за по удобно бе рамото на Лукас. Трогнах се, че е бил в същата паника да ме намери,
когато е побягнал след мен. Сигурно е бил бесен на себе си, когато е разбрал какво е станало.
Той беше перфектен. Не, че планирах да му го посоча.
Лукас и Рейв влязоха в лагера с лека крачка. С тъмните си цветове изглеждаха почти като
братя.
- Бях прав. – каза Рейв. – Той е бягал по-бързо, отколкото реката те е носила. Той е
преминал мястото където бе на брега.
- Това е защото държиш рекорда за бягане на миля в университета. – каза Конър.
Лукас едва потвърди коментара на Конър, преди да се наведе край мен;
- Добре ли си?
- Да. – отговорих, смутена от цялото внимание. – Не исках да причиня толкова шум. Не
знам защо въжето поддаде.
- Не ти ли казаха?
Погледнах го объркано:
- Да ми кажат какво?
- Въжето беше срязано.
Осма глава
- Какво говориш? – попита Д-р Кейн.
За минута гледаща в очите на Лукас, почти забравих, че не сме сами.
- След като Лукас излетя, Конър и аз издърпахме въжето, – каза Рейв. – Помислихме, че
въжето се е търкало в кората и се е оръфало, но разреза беше равен. Някой е използвал нож
върху него.
- Кой бе направило такова нещо? – попита Моник.
Лукас раздвижи тялото си по онзи негов хищен начин:
- Имате ли врагове, професоре?
- С един от моите колеги си съперничим за субсидии, но ми е трудно да повярвам, че той
е човек, който може да саботира експедиция. – каза Д-р Кейн спокойно, но погледа му се
стрелваше към шерпите, помислих си че гледа за някой съмнителен. – Няма смисъл някой да се
чувства застрашен от това което правим. Предлагам да се прибираме. Изгубихме достатъчно
време в резултата на тази малка… злополука. Бих искал да наваксаме утре.
Почти умрях, а той счита, че е неприятна злополука? И иска да игнорира всичките изводи от
отрязаното въже? Ако не знаех какво има предвид, бих си помислила, че може би говори за
мечката.
Менсън ми хвърли поглед, с който говореше, че иска да ми каже нещо. Може би иска да се
извини от името на баща си.
Със стонове и недоволство, студентите влязоха в палатките си. Всички освен Менсън. Можех
да кажа, че каквото иска да ми каже не искаше да е пред публика. Изпитах съжаление към
него. Не беше негова вината, че баща му е мижитурка.
Станах на крака и тръгнах към него. Сложих си баналната усмивка:
- Предполагам, че вечерята на свещи няма да се състои.
Бузите му станаха по-тъмни, когато се изчерви:
- Не тази вечер, но може малко да се поразходим?
Кимнах и започнахме да се движим далеч от огъня.
- Не отивайте отвъд границата на лагера. - нареди грубо Лукас.
Погледнах над рамо към него. Не изглеждаше щастлив. Почти умрях и настроението на
всеки се бе вкиснало. Не знаех да се лаская, че бях толкова въздействаща или да се дразня.
- Няма.
- Толкова е покровителствен над теб. – Менсън каза, когато се насочваше точно отвъд
лагера.
- Той е покровителствен над всеки. Това му е работата.
- Трябваше да видиш как се втурна когато беше повлечена от водата. Никога не съм
виждал някой да се движи така, почти неясно.
- Очевидно е някаква спортна звезда.
- Ахам, очевидно е така. – спряхме, когато бяхме достатъчно на далеч, че никой да не ни
чуе. Той взе ръката ми, тази която не придържаше одеялото. – Щях да бягам с него, но Рейв ме
хвана и ме върна. Нямаше начин да се измъкна от него.
- Няма нищо. Ти беше там, когато се нуждаех от теб.
- Опитах се, но шерпите толкова те покровителстват, че ме карат да се чувствам
аутсайдер.
- Всичко е наред, наистина – мразех да се чувства зле за всичко това – и това, че искал да
е там заради мен, но другите ме му позволили. Знаех, че не се чувства напълно удобно около
тях. Мисля, че е защото вече бе в университет. Той беше толкова млад, за да бъде там. Сигурно
има изумително високо IQ.
- И така, кое дойде първо – вълка или мечката? – попита.
- Това да не е кокошката-или-яйцето въпрос? - не ми пукаше за раздразнеността в гласа
ми. Изглеждаше така странен въпрос.
- Сериозно. Просто съм любопитен. Имам предвид мечките обикновено не нападат.
- Кажи това на момчето Скот, който беше нападнато в Аляска преди няколко години. –
внезапно осъзнах, че раздразнеността ми към него беше толкова глупавао колкото въпроса му.
Какво значение има? Нали бях жива. – Мечката.
- Значи имаше мечка и след това вълка дойде, за да те спаси?
- Не знам защо дойде, за да ме спаси. Имам предвид, да, той прогони мечката, но може
би просто не харесва мечки.
- Как изглеждаше вълка?
Това беше толкова абсурдно. Освободих ръката си.
- Беше черен.
- Просто черен? Като този, който видяхме миналата нощ?
Не, помислих си. Но не исках да му го кажа. Не знаех защо. Чувствах се защитнически
настроена относно вълка, който видях.
- Какво очакваше?
Той премести погледа си там където шерпите все още чакаха около огъня. Д-р Кейн не ни
каза кога да си вървим в леглата. Имах чувството, че тази нощ, само за да бъдат твърдоглави, те
ще стоят до късно – и вероятно няма да бъдат тихи.
- Незнам. – каза той тихо. – Мисля, че може да е смес от цветове. – той се наклони към
мен и снижи още повече гласа си. – Между мен и теб, намирам го за странно това, че Лукас не
те е намерил преди нас.
За какво говори?
Спомних си разговора, който имаше с баща си тази първа нощ. Дали си мисли, че Лукас… е
вълка? Това беше ненормално!
Нима този разговор наистина се състои? Определено търпях недостиг на кислород под
водата.
- Мисля, че ако Лукас бяга бързо, а аз съм била под водата – а бях за известно време –
може да ме е изгубил от поглед.
- Може би. – промърмори Менсън. – Просто има нещо странно относно всичко това.
- Както и да е. Уморена съм.
- Съжалявам. Не те доведох тук за да те натоварвам допълнително. Просто бях
любопитен. Повечето от необяснимите неща стават в горите.
- Хората правят номера на лагеруващите през цялото време, опитващи се да ги побъркат.
Като разказването на истории за призраци около лагерния огън.
- Предполагам. – усмихна ми се. – Радвам се, че си добре. Наистина малко ревнувах, че
Лукас идва да те спаси. Наистина се радвам, че този идиот се е придвижил напред и е отишъл
твърде далеч. Това означава, че не е перфектен.
Докоснах ръката му.
- Няма нужда да си ревнив.
- Може би ще направим тази среща утре вечер.
- Може би.
Той се наклони напред сякаш иска да ме целуне. След това спря. Най-вероятно, защото
почувства същото като мен. Без дори да се обръщам, знаех, че Лукас ни гледа.
Видях решителността в очите на Менсън, и знаех, че ще ме целуне. Той искаше да го
направи, за да се изравни с нещо Лукас. Но аз нямаше да играя тази игра. Преди той да може
да върне вниманието си обратно към мен, аз казах:
- Лека нощ. – и си тръгнах.
Лагера е пренатоварен с тестостерон.
Бях почти до палатката си, когато Лукас каза:
- Хей, Кайла, може ли да дойдеш при нас за секунда?
Думите бяха формирани във въпрос; тона му не. Бях физически и психически изтощена.
Въпреки това, използвайки последните си сили и стъпвайки тежко се запътих към мястото
където той и другите шерпи се бяха събрали. Чудех се какво става, заради потайните им
изражения. Имах чувството, че каквото и да обсъждаха, не искаха групата на Кейн да разбере.
- Как си? – попита Лукас. Истинска загриженост си личеше в гласа му. Премигнах за да
спра сълзите които искаха да разкрият неустойчивостта ми. Все още се опитвах да се докажа,
не само на Лукас, но и също така и на другите водачи. Линдзи ми се усмихна насърчително.
- Добре съм. Дължа живота си на този вълк. Чу за това нали? С мечката?
- Аха, Рейв ми разказа. Съжелявам, че не съм бил наблизо, за да съм от помощ.
- Не ми приличаш на някой, който ще се паникьоса и ще бяга без да гледа назад. – дори
когато казах думите, осъзнах, че не трябва да ги казвам пред другите шерпи стоящи отстрани,
слушащи, знаех, че говорех истината. Лукас не се паникьосва. Никога. Той не прави глупави
грешки.
- Водата беше толкова бърза, че си помислих, че си по-надолу. Не се сетих да спра и да се
уверя.
Кимнах, дори и думите да не ми звучаха верни.
- Бих дала на вълка пържола, ако можех. – казах.
- Сигурен съм, че би го оценил. Както и да е, повиках те тук, за разберем дали си видяла
нещо - да си забелязала нещо странно на брега преди да тръгнеш да пресичаш реката.
Огледах сериозните лица на шерпите, поклатих глава.
- Имах секунда време да погледна преди да потъна, но там имаше само сенки. Защо
някой би се опитал да саботира експедицията? Няма смисъл.
- Не сме сигурни дали е заради експедицията. – каза Рейв. – Мислим, че може да е
някой, който е озлобен срещу шерпите, срещу нас.
- Не е напълно вярно – каза Лукас. – Може да е срещу мен.
- Защо някой бе се озлобил срещу теб? – попитах. – Имам предвид, ти си Г-н Приятен
характер.
Зъбите му се откриха, когато се усмихна.
- Сладко.
Ахам, помислих си, определено си такъв, когато се усмихваш така.
- Така – вече сериозно. Кой би се озлобил? – попитах.
- Девлин. Той беше шерпа миналото лято. Направи някои неща, които не трябваше да
прави, рискувайки, и подлагайки лагеруващите на риск.
- Лукас му нарита задника. – каза Конър. Той звучеше така благовеещ, че си изненадах,
че не си ударих юмруците с Лукас за поздрав.
- След което, Девлин си тръгна. – очевидно Рейв искаше да го добави в историята.
- Но това не значи, че не се е завърнал или, че не скита наоколо. – съобщи Линдзи.
Рефлексно, всеки се огледа наоколо. Изглеждаше странно това, че те се заинтересуваха за
някакъв мързелив шерпа от миналото лято. Защо би бил тук сега? Аз бях новачката. Аз
трябваше да съм притеснената. Имах лошо предчувствие за всичко това.
- Щяхме да знем, ако той беше наоколо. – каза Конър.
- Не и ако стои достатъчно далече. – отвърна Линдзи.
- Линдзи има право. – каза Лукас.
- Да не добавяме параноята която ме побърква, но все още имам чувството, че ме
наблюдават. – съобщих им.
- Така е. – промърмори Линдзи. – Тази първа нощ, постоянно и се привиждаше –
- Не ми се привиждаше. Просто имах чувството, че някой ме гледа. И миналата нощ
също.
- Какво за миналата нощ? – попита Лукас.
- Когато пиехме бира, имах усещането, че някой ме наблюдава. Имам предвид, видях
вълк по-късно.
- Какъв цвят?
- Менсън ме попита същия въпрос за вълка който нападна мечката. Има ли нещо, което
става с вълците в парка, което трябва да знам? Ти каза, че не нападат хора.
- Не нападат, но имаме някои съобщения в последно време, което препоръчителства да
ги наблюдаваме. Та, какъв цвят беше вълка който видя?
- Трудно ми бе да определя миналата нощ. Ако трябва да отгатвам, бих казала черен, но
може и да са били просто нощните сенки. Въпроса е, че Менсън бе с мен, когато видях вълка.
Той каза, че е видял същия вълк – или си мисли, че е същия вълк – скитащ наоколо в нощта на
партито ми.
- Менсън е бил в гората по време на партито? – попита Линдзи. – И вълка?
- Менсън каза, че не е могъл да заспи. Но не мисля, че е той, този когото усетих да ме
наблюдава. Мисля, че е бил вълка, защото имах същото зловещо чувство миналата нощ. –
засмях се тихо. – Разбира се, вълка не може да среже въжето, затова не знам дали всичко това
значи нещо.
Лукас си размени странен поглед с Рейв.
- Какво? – попитах.
- Девлин имаше домашен вълк. – каза Лукас. – Ако то е наблизо, най-вероятно и Девлин
също е тук. Всеки трябва да е бдителен. Ще започнем да слагаме постове през нощта. Рейв и
Британи, вие сте първи.
Няколко минути по-късно, се почувствах страхотно да се свия в спалния си чувал. Бях
разнебитена и контузена, но като по чудо не получих по-големи рани и ожулвания. Като цяло,
бях невероятна късметлийка.
С този извод, мислите ми се прехвърлиха на вълка. Чудех се дали, не е някъде наоколо
лекуващ раните си. Имаше ли вълчица, чакаща го някъде? Нямаха ли вълците другар в
живота? Бяха ли по-верни отколкото хората?
- Кайла? – прошепна Линдзи.
Обърнах се без да мисля, простенах когато мускулите и натъртванията по кожата започнаха
да протестират. Миналата година деляхме палатка и си говорихме до късно през нощта.
Колкото и да харесвах Британи, не бях толкова близка с нея, както с Линдзи, и имах усещането,
че на Линдзи не й бе съвсем удобно да говори за всичко с Британи в палатката.
- Дам?
- Какво мислиш за Рейв?
От всички неща, които очаквах да ме попита, след всичко което се случи днес, този въпрос
дори не се показа на моя радар.
- Мисля, че е мил. Защо?
- Незнам. Той винаги е бил наоколо. Израснах с него. Просто заради това, как изглежда –
различен. По-сдържан от обикновено. Имам предвид, мислила съм за него много – и е просто
странно.
- Имаш предвид, че го харесваш?
- Ахам, така мисля.
- Ами Конър?
- Знам. Не искам да го нараня. Наистина не искам, но просто не знам дали той е
правилния.
- Трябва ли да решиш това лято?
- Един вид традиция е в нашето семейство, че трябва да решиш през времето, когато си
на седемнайсет, с кого искаш да бъдеш. Рождения ми ден наближава.
- Това е толкова… средновековно.
Тя се засмя напрегнато.
- Аха, знам. Просто ми се искаше Лукас да ме сложи – вместо с Британи – аз да пазя с
Рейв тази вечер. Изобщо не е толкова забавно да си партнирам с Конър. Не сме били сами
заедно напоследък.
Свих вежди.
- Може би ще сложи мен да пазя с Конър по-късно.
- Да, вярно. Не виждаш ли как те гледа Лукас? Ти определено ще пазиш с него.
Внезапно вътрешността на спалния ми чувал стана твърде горещ. Измъкнах крака си навън и
се обърнах на една страна, полу в и полу извън него.
- Не знам дали това значи нещо. Имам предвид, че понякога имам впечатлението, че ме
смята за вървящо бедствие. Освен това той е толкова секси. Сигурно си има приятелка.
- Не съм го виждала с някоя за дълго време. Никога не е ходил сериозно с момиче. Най-
малкото, не ми е известно.
- Дори не съм сигурна, че ме харесва. Сериозно. Той винаги ми лае.
Тя се засмя весело.
- Буквално?
- Какво? Не. Просто е раздразнителен, предполагам, че е защото има много
отговорности.
- Не само това. Сигурна съм, че се опитва да оправдае всички очаквания за него.
Семейството му е доста влиятелно.
- Не знаех това.
- Да. Семейство Уайлд взимат правилата на сериозно.
- Отдавна ли живеят наоколо?
- Със сигурност. Старо семейство. Те са тук от Гражданската война или нещо такова.
- Чудя се дали са били наоколо, когато родителите ми са били убити. Психолога ми каза,
че трябва да се изправя пред миналото си, но е малко трудно, след като нямам ясни спомени
от него и не познавам някой, който да е присъствал в него.
- Това трябва да е трудно. Да гледаш как родителите ти умират. Дори не мога да си го
представя…
- Действително не съм ги виждала да умират. Мама ме бутна обратно в… - с образа
дойдоха и звуците, и мириса – в тази малка пещера или нещо такова. Имаше ръмжане. – Вълци
ли е имало? Дали ловците са стреляли в тях, а са улучили родителите ми? Защо майка ми се
опита да ме защити?
- Знаеш ли точно къде се е случило в парка?
Поклатих глава.
- Не. Не съм питала никой миналата година. Не мисля, че наистина искам да се изправя
срещу детайлите. Беше достатъчно просто да дойда тук. Но тази година… не мога да го обясня,
Линдзи, но усещам разлика. Чувствам се сякаш съм предназначена да бъда тук. Това, че съм на
ръба да направя някакво откритие.
- Като какво?
- Не съм сигурна. Но този вълк днес… не бях уплашена от него. Сякаш го познавах. Колко
откачено е това?
- Вълците били ли са там когато родителите ти са умрели?
- Не мисля. Мисля, че ловците са били просто луди. Но имах откъсчлени спомени и там
имаше вълци, но те не бяха бесни или нещо такова.
- Може би трябва да се отпуснеш с тези мисли. Остави ги да те отведат там където
трябва.
- Може би. – поех дълбоко дъх. – Твърде уморена съм, за да мисля за тях ясно тази
вечер. Имам чувството, че ще се строша от приливите на адреналин.
Тя се пресегна и стисна ръката ми.
- Толкова се радвам, че си добре.
- Аз също. – усмихнах й се. – Лека нощ.
Обърнах се и се опитах да заспя, но отново си мислих за вълка. Защо ми изглеждаше
толкова познат? Дали аз и родителите ми сме открили бърлога на вълци? Може би някакво
мъниче? Дали са се опитали да ги предпазят от ловците? Искаше ми се да имам повече
спомени от онзи. Колко дълго живеят вълците? Защо усещам връзка с този?
Тогава чух тъжен вой, и някак си знаех, знаех, че той ме викаше. Усетих неспокойствие
дълбоко, вътре в гърдите ми. Исках да седна, да наклоня глава назад и да извия в отговор.
Исках да отговоря на повика му. Странната ми реакция към воя му бе плашеща. Въпреки това
той извади някаква първична част от мен, която дори не подозирах, че съществува.
Изправи се срещу страховете си, Д-р Брендън ми бе казал.
Беше трудно, когато те постоянно се променяха. Първоначално, всичките те бяха
съсредоточени около миналото ми и това, което се случи с родителите ми. Тези страхове бяха
причина за кошмарите ми. Но по-късно тези страхове бяха по-скоро относно това, което ще
правя с бъдещето, с неизвестното, с неспокойството дълбоко вътре в мен. Понякога просто го
чувствах, като че ли ще се променя, което не можех да разбера. И не знаех с кого да говоря за
това, защото не можех да определя точно какво ще се случи.
Но знаех едно: не бях уплашена от този вълк. Измъкнах се от спалния си чувал и обух
ботушите си. Линдзи не се помръдна. Грабнах кутийката за бърза помощ и фенера преди да
изпълзя навън. Британи и Рейв стояха от другата страна на лагера и си говориха, не ме видяха.
Но дори и да ме бяха забелязали, те пазеха за някаква опасност, която може да дойде в лагера.
Несъмнено аз не съм опасна за никой, а и не ни бе забранено да напускаме.
Поколебах се за момент и си помислих да повикам Лукас, но не мислех да се отдалеча на
далече. Нямаше нужда. Заприпках към едната страна на палатката и след това прекрачих към
гъсталака, използваща фенерчето да ме води, докато стигна място достатъчно далеч от лагера,
че говорещия ми глас да не се чуе, но и достатъчно близо вика ми да може. Изключих
фенерчето си и зачаках. Беше глупаво да си мисля, да се надявам, че вълка би дошъл.
Лунния сърп светеше долу към мен. Беше достатъчно, за да виждам. В града, никога не съм
осъзнавала, колко ярка може да бъде лунната светлина – или може би беше само това, че
зрението ми започва да се подобрява в тъмнината –нощното ми зрение бе някак си по-остро.
Изведнъж чух леко пристъпване. Изглежда ушите ми имаха по-остър слух от обикновено.
Преместих погледа си, и той беше там.
Паднах на едно коляно, пожелавайки си да му нося нещо за ядене. Лунната светлина
проблясваше по многоцветната му козина, като че е част от нея.
- Хей, приятел.
Гласът ми бе на ръба на самосъзнанието. Говорех на Фарго, моята лхаса* у дома, през
цялото време (*порода кучета). Но това беше различно. Това беше диво животно, все още не
изглеждаше заплашително. Не исках да направя някое рязко движение, не исках да го
изплаша.
- Искам да ти благодаря.
За мое удивление, той се приближи спокойно, по-близо, достатъчно близо, за да го погаля.
Поколебах се преди бавно да заровя ръката си в гъстата му козина. Повърхността на козината
му бе твърда, но по-отдолу бе мека и удобна. Опитваща се да запазя гласа си чист и ясен, казах:
- Не се страхувай. Знам, че се нарани. Искам да видя, колко е лошо.
Не бях напълно сигурна, как да му помогна. Да се опитам да го изчистя, и да го намажа с
антисептик? Страхувах се да го превържа, така би бил по-забележим за хищниците. Знаех, че
цвета на вълка можа да варира между много цветова, в зависимост от обграждащата го
обстановка, за да може да се скрие по-лесно. Изгуках леко когато се мръднах надолу към
задното му бедро – това което бе ранено. Никога не съм била толкова близо до диво същество.
Беше вълнуващо и обезсилващо. Знаех, че ако реши да ме атакува няма да имам шанс за
оцеляване, но също така знаех, че няма да ме нарани. Не знаех, че животните могат да бъдат
толкова спокойни. Плъзнах ръка по козината му, очакваща да усетя грапава козина и засъхнала
кръв. Но усетих същата козина, като на рамото му. Пресегнах се за фенерчето си и огледах
крака му.
Там нямаше кръв. Нито белег. Нямаше смисъл. Заклевам се, че го видях да го раняват.
Предполагам, че ако е отишъл в река или езерце, кръвта може да се е измила, но там би
трябвало да има раздрана плът където мечката заби ноктите си. Много внимателно преместих
козината му, но нямаше рана. Озадачена, седнах на колена:
- Предполагам, че е била кръвта на мечката.
Явно не се бях възстановила напълно от изпитанията в реката – сигурно съм сбъркала
относно това което се е случило.
Погледнах към вълка. Главата му бе обърната сякаш ме наблюдаваше. Казах:
- Ти си толкова красив. Радвам се, че си добре, но не може да се разхождаш наоколо.
Може да те ранят. – Особено, ако Д-р Кейн или Мейсън го забележат. – Трябва да се върнеш в
глутницата си.
Внезапно той наклони назад глава. Изръмжа гърлено.
- Какво има момче? - След това се порицах. Наистина ли мислих, че той може да разбере
това което го питах? Че може да ми отговори?
Той погледна назад към мен, преди да се изстреля като куршум и да изчезне. Страхувах се,
че съм просто неспособна да намеря раната му, но сега знаех, че не е наранен със сигурност.
Стоях там за известно време, гледаща към тъмнината където изчезна. Виждала съм
специални предавания за хора, които общуват с дивите животни, но това бе първото ми
преживяване. Предполагам, че част от мен се е чувствала необикновено, но през същото
време, изглеждаше почти естествено – като че ли вълкът и аз бяхме свързани.
Беше странно. Откакто се върнах в гората, имах това странно усещане на пренадлежност.
Усещах се особено защитена покрай вълците. Беше повече отколкото това, че те бяха красиви.
Беше сякаш те имаха човешки качества: бяха интелигентни, моногамни, семейно ориентирани.
Може би бе това чувство което ме привличаше към вълка. Да изгубя родителите си,
семейството бе толкова важно за мен.
- Кайла?
Сепнах се от неочаквания глас на Лукас, обърнах се.
- Здрасти.
- Какво правиш тук навън?
Случайната среща с вълка бе много лична и интимна. Не исках да я споделя. Освен това
мисля, че той би си помислил, че съм леко психо.
- Просто поредната нощ в която не мога да заспя. – станах на крака.
- Бях там – когато бе толкова изтощена, и си мислеше, че ще рухнеш, а вместо това ти
стоиш будна.
- Дразнещо е. – въпреки, че мисля, че ако се върна в спалния си чувал наистина ще го
направя. Дори и да е забелязал аптечката за бърза помощ - не каза нищо. Въпреки всичко,
което знае, и ме е видял с вълка, той бе просто мил, преструващ се че вярва на лъжите ми.
- Спиш ли някога? – попитах.
- Не много. Лош навик от колежа тази година – прекарвах повечето време в учене, когато
не бях на купони.
- Не го разбирай погрешно, но не мога да си те представя да купонясваш.
- Първия ми семестър далеч от дома, когато отидох бях малко див. Всички бяхме. Аз,
Конър, и Рейв. В колежа ни казваха дивите момчета. Но към края на годината, се успокоихме. –
той се огледа наоколо. – Спомена, че си видяла черен вълк наоколо. Ами вълка този следобед?
Черен ли беше?
- Не. – Вместо да не се реша да кажа истинския цвят на вълка на Менсън, знаех, че Лукас
е за защита на дивата природа. – Козината му бе от различни цветове – подобна на косата ти,
всъщност. Черно, кафяво, бяло.
- Повечето вълци имат различни цветове на козината си, която е причината черния вълк
да е незабележим. Вероятно не е добра идея да стоиш навън сама, докато не намерим този
вълк и знам че няма да причини някакви вреди.
- Казваш, че познаваш вълците.
- През годините ние видяхме много от тях. Не мисли, че ги познаваме напълно, но някой
са по-приятелски настроени от други.
Кимнах. Вълка, който започнах да мисля за мой, определено изглежда, че няма никога да
ме нарани.
- Мисля, че преживяното от деня започва да ми се отразява. – казах.
Без да каже и дума Лукас ме придружи до палатката. Изчака докато вляза вътре.
Бях права. Не ми отне много време да заспя. Сънувах вечерята на свещи, която ми обеща
Менсън. Само, че в съня не с Менсън вечерях. Беше Лукас.
Девета глава
Линдзи беше права. Нощната ми смяна беше с Лукас.
- Ако не се чувстваш добре, мога да прродължа да наблюдавам и сам – каза когато се
присъедених към него, посредната на лагера, след като Линдзи ме събуди, когато нейната
смяна свърши.
- Не, добре съм.
Той ме погледна остро.
- Добре, не съм добре, но съм способна да наблюдавам без да се насилвам.
Той ми даде онова малко потръпване на устните, което би трябвало да се нарече усмивка.
- Нуждаеш ли се от кофеин преди да започнем? Имам малко кафе.
- Ох, това ще е чудесно.
Седнахме върху дънера близо до огъня и той ми връчи чаша кафе. Беше прохладна вечер и
топлината, която излъчваше огъня ме накара да се почувствам невероятно.
Лукас бе леко наклонен напред, и двете му ръце бяха подпряни на бедрата му, дланите –
хванали чашата кафе - а погледа му някъде към нея. Беше в профил спрямо мен. И бе
невероятно красив.
- Плаша те, нали? – попита бързо.
Ако вече бях пила глътка кафе, щях или да го избълвам, или да се задавя с нея.
- Ти си много интензивен – казах.
Той се засмя мрачно.
- Да. Взимам защитаването на природата на сериозно, и когато хора като професора и
групата дойдат тук, не съм сигурен дали я уважават колкото трябва.
Погледна над рамото си към мен.
- Израстнах тук. Обичам това място. Не чувстваш ли същото към Далас?
- Никога не съм чувствала, че пренадлежа там, – изповядах му се. – Винаги съм се чувствала
у дома сред дърветата.
- Това е нещо общо между нас.
Беше странно за мен да мисля, че имаме нещо общо.
- Така... Какво следваш?
- Политика.
Повдигнах вежда.
- Какво? Ще станеш политик?
Усмихна ми се накриво.
- Опитвам се да подобря комуникацията си.
Трябва да добавя, че не беше човек, който води безсмислени разговори, но щом веднъж
започне да говори, не мисля, че има каквито и да е проблеми с комуникацията. В интерес на
истината, открих, че съм очарована, когато разговарям с него. Беше очевидно – че когато го бе
грижа за нещо, то го бе грижа силно.
- Линдзи каза, че баща ти е важен човек в общността.
- Да, той е майор на Търънт и беше на училищната доска, така че предполагам, че интереса
ми към политиката идва натурално. Той винаги е имал високи очаквания.
- Той знае ли за Девлин?
- Да. Не беше особено радостен – поклати главата си – Родители. Понякога, каквото и да
направиш не можеш да им угодиш.
- Разкажи ми.
Запазихме мълчание за една минута, всеки отпивайки от кафето си.
- Цвета на косата ти ми напомня за лисица, която видях веднъж – каза бързо.
- Благодаря. Мисля. Това беше комплимент, нали?
Той се подсмихна.
- Да. Определено.
- Никога не съм виждала лисица в дивата природа.
- Може би ще ти покажа една преди лятото да е свършило.
- Ще бъде чудесно – наистина мислех, че ще бъде. По-добре е от вечеря на свещи, когато
главното ястие е боб. Дори, когато си предтсавях това, почувствах вина към Менсън, защото все
пак направи опит да бъде романтичен. Най-смешното нещо беше, че ако трябваше да избирам
межди поход из горите, в търсене на лисица и вечеря на свещи в изискан ресторант – бих
избрала лисицата. Трябва да помисля, Лукас ме спечели. Той е единствения.
Внезапно преглътнах трудно и предпочетох да сменя темата, защото имах това чувство, че
когато се стигне до връзка, Лукас няма да се шляе. Ще бъде отдаден в любовта също толкова
колкото във всички други неща. Все още носех търде много психически багаж, за да бъда
отдадена на който и да е. Може би, трябваше да разтоваря поне част от него...
- Наистина ли мислиш, че Девлин е този, който преряза въжето? – попитах.
Ако избора ми за тема го е изненадала, той не го показа.
- Това е единственото нещо в което има смисъл – каза.
- Да, но няма никакъв смисъл като цяло. Добре, уволняват те. Продължи напред!
- Той няма да продължи напред преди да получи отмъщение. От както напуснах училище,
ще трябва да чака. Но това място, тези гори – тук е където иска да получи го направи.
- Отмъщение? Само защото си му наритал задника? Това изглежда малко крайно.
Той се засмя дрезгаво.
- Крайно? Това е Девлин. Понякога си мисля, че има психически отклонения.
- Но какво ще постигне с рязане на въже, освен да стресне всички?
- За него, това е достатъчен мотив. Да създаде хаос.
- Мислиш ли, че Д-р Кейн и учиниците му ще са в безопасност, когато ги оставим?
- Да. Девлин иска да опозори мен. Няма да ги нарани.
- Звучиш, сякаш го познаваш много добре.
Той върна сребърния си поглед обратно на мен.
- Би трябвало. Той ми е брат.
Почувствах се сякаш получих удар в гърдите си. Шока ми би трябвало да се е изписал на
лицето ми, защото той стана, изсипа кафето си в огъня и се отдалечи. Помислих си, че ще
изчезне в гората, но той спря на мястото където видях Рейв и Британи.
Значи, той се е сбил с брат си и него са го уволнили – за неправилно поведение. Оставих
чашата си настрани, станах и отидох до него. Докоснах рамото му.
- Това трябва да е трудно, да не го поглеждаш по друг начин.
Той поклати главата си бързо.
- Беше сякаш се превръща в Анакин Скайуокър и минава на тъмната страна. Правеше големи
глупости. Познава тези гори толкова добре колкото аз. Може да се скрие в тях, да оцелее в тях,
без никой да разбере, че е тук.
- Лошото му поведение не е твоя отговорност – звучах като Д-р Фил.
- Аз не го подкрепих. Унизих го. – докосна брадичката ми. Пръстите му бяха топли по кожата
ми, очите му имаха тъмна сянка заради вината. – Наистина искам да ти покажа онази лисица,
но работата ми в момента е да заведа професора до желаното място, след това да открия
Девлин и да се споразумея с него. Трябва да се фокусирам върху това.
Ръката му падна до него, изглеждаше неспокоен, сякаш имаше много повече да каже, неща
които може би е прекалено рано да спомене.
- Може би трябва да вземеш часовия си пост там – каза, посочвайки противоположния край
на лагера
- Да, разбира се.
Разочарованието от отхвърлянето му ме заболя силно. Докато преминавах лагера реших, че
каквото и да изпитвах към Лукас беше просто нещо, което ще премине. Имах вниманието на
Менсън. Винаги съм била момиче за едно момче.
А Менсън беше добър, безопасен. Лукас имаше демони, с които да се бори. Когато
оправеше нещата с брат си, може би щеше да има време и за мен.
Или това странно чувство, което ме споходи щеше да си отиде. Като въжето край реката.
Може би ще се скъса скоро.
Да, точно така Кайла Медисън. Доктор Брендън грешеше. Ти не се нуждаеш да се
срещнеш със страховете си, а да приемеш реалността.
Дори когато родителите ти умряха, ти заключи всичките си чувства.
Лукас те плаши, защото с него – ти чувстваш отново.
А когато не усещаш нищо – не можеш да бъдеш наранен.
Никога не исках да бъда наранена отново. Менсън не би ме наранил.
Десета глава
На следващия ден се движихме с бавно, непринудено темпо, тъй като все още бях цялата в
синини и натъртвания. Можех да усетя напрежението при всички шерпи. Решихме да не
споменаваме подозренията си за Девлин пред Д-р Кейн и групата му. Това, че мислехме, че
въжето е отрязано е всичко, което се нуждаеха да знаят. Лукас бе убеден, че след като оставим
групата те ще са в безопасност.
Когато си взехме първата почивка, махнах предпазливо раницата си, хвърлих я на земята и
седнах върху нея. Присъединявайки се към мен, Менсън ми подаде букет диви цветя. Не бяха в
изобилие в тази зона, така че той трябваше да напуска опашката щом види някое.
- Помислих си, че могат да те накарат да се почувстваш по-добре – каза.
Взех ги от ръката му и ги помирисах.
- Благодаря ти.
- Различни видове са.
- Виждам това.
- Някои от тях не бяха на лесно място, но ги достигнах.
- Това е сладко.
- Брането на диви цветя е срещу политиката на парка – каза изведнъж Лукас.
Както обикновено, не бях чула приближаването му, но той бе внезапно до нас.
- Глоби ме – каза Менсън – Не е като да няма цветари, на които мога да се обадя.
- Само няколко са – казах – не мисля, че е нанесъл тежка повреда.
Лукас присви очите си, след това без да каже нищо повече си тръгна.
- Голям е романтик – Менсън измрънка.
Всъщност той наистина беше, но не и в традиционния смисъл. И беше прав. Цветята щяха да
са увяхнали и мъртви до обяд. И все пак уважавах усилията на Менсън. Това, което не
уважавах бе Моник, която се навърташе около Лукас. Тя бе прекалено красива. Исках да
изтъркам луничките от лицето си.
- Как се чувстваш? – попита Менсън, връщайки вниманието ми обратно на него.
- Имам само няколко наболявания. Нищо за което да се тревожим.
- Ако бях преминал през това, което премина ти, щях да помоля пътуването да спре за
малко.
- Вчера беше един вид съзтезание около реката. Имаше тръпка в него – омаловажих го.
- Сигурно по-добре и от саловете, не мислиш ли?
Вдигнах раменете си.
- Да.
- Може би довечера ще отидем на вечеря със свещи?
Намусих се.
- Мисля, че Лукас ще накара всички да стоят близо до лагера.
- Той не ни е шеф!
- Не, той е моя.
- Можеш да си помислиш да останеш с нас щом достигнем дистинацията. Ще бъде забавно.
- Знам, че те ще оставят някой от нас назад...
- Бъди доброволец.
- Може би - не знаех как щеше да се почувства Лукас за това, но идеята имаше няколко
плюса. Можеше да ми даде шанс да изследвам местността, да разбера как се умрели
родителите ми. Проблема беше, че когато бях на пет цялата гора ми изглеждаше еднаква, а
дори и да не беше така, трябва да се е променила през годините, които ме е нямало.
През следващите два дни, ние направихме огромен прогрес. Лукас винаги поемаше
водачеството. Минавахме през места, където лагеруващите не са ходили до сега, а той
изчистваше пътя използвайки мачете. Притискаше ни до границата на възможностите ни, и
когато ги достигахме, изискваше още. Всяка вечер щом лагера беше оправен ние заспивахме,
без флиртове и без забавление.
Д-р Кейн изглеждаше доволен от темпото. След като веднъж достигнехме до там, където
искаше щяхме да го оставим да върши собствената си работа и да се върнем след две седмици
за да помогнем да върнат нещата си обратно.
Нямаше други странни инциденти, но все още се сменяхме през нощите за да пазим. Винаги
поемах смяната си с Лукас, но така и не говорихме. Разделяхме се в двете страни на лагера.
Изучавах го, докато не обърне главата си за да ме погледне – тогава насочвах вниманието си
върху нещо друго и се опитвах да изглеждам безгрижна, надявайки се, че няма да разбере
колко много време изразходвах фантазирайки си за него.
Мислите за него ме занимаваха толкова колкото тези за вълка. Чувах как вие всяка вечер
преди да заспя. Продължавах да очаквам да се появи щом поема часовия си пост. Поради
някакви причини, не мислех, че Лукас ще е притеснен ако се разхожда из лагера. Защото
звуците никога не звучаха като далечни, бях сигурна, че ни следи. Това знание ми даде чувство
за безопасност, което не можех да обясня.
Беше късно следобяд на четвъртия ден след инцидента при реката, когато попаднахме на
невероятна поляна. Бе по-голяма от всички, които сме срещали до сега. Пред нас се бе
разположил малък поток, чиято вода плискаше докато течеше. Не беше толкова зловещо, като
реката, която преминахме преди. Не много далеч, земята бе наклонена по-рязко и ние
знаехме, че се намирахме в подножието на планините. Долината се разтилаше пред нас. Беше
толкова тиха.
- Какво мислите, професоре? – попита Лукас.
Обърнах се за да видя кимането на Д-р Кейн.
- Това е много добре, много добре, наистина.
След като разпънахме палатките, усетих растящото чувство за изпълнение, знаейки, че
всички ще си съберем нещата и ще си тръгнем на следващата сутрин. Д-р Кейн и студентите му
щяха да са тук цели десет дни.
Момчетата шерпи отидоха на лов, надявайки се да уловят няколко заека. Събирах съчки на
ръба на горичката, когато Менсън дойде.
- Помисли ли над предложението ми? – попита. – Наистина искам ти да останеш с нас.
Протегна се за ръката ми и придоби объркано изражение, когато видя, че и двете са
запълнени със съчки. Така че внезапно плъзна ръцете си нагоре по моите и обви дланите си
около лактите ми.
- Харесвам те, Кайла. Много. Повече от много. Бих искал малко време за да... разуча
чувствата си. Може би дори да видя падаща звезда.
През целия си живот – или поне откакто родителите ми умряха – желаех всичко
безопасността. Търсех я отчаяно. А Лукас не беше. Той разбърка в мен неща, които не съм
изпитвала никога до сега. Плашещи неща. Огромните чувства крещяха в мен всеки път щом
беше наоколо. А понякога имах усещането, че момичето в мен ще изпълзи от кожата ми и ще
се превърне в нещо напълно различно, ако прекарам твърде много време с него.
Лукас бе големия, лош вълк, а Менсън този, който изгражда къща, където да мога да се
скрия от него. Менсън бе топлината в зимната вечер. А Лукас бе... дори не бях сигурна какво
бе. Но, по дяволите, плашеше ме невероятно много.
- Не зная как ще решат кой да остане – казах му честно.
- Доброволец. Можеш да споделиш палатка с Моник.
Тя не беше първия ми избор, но след като беше единственото момиче бе единственият ми.
Предтавих си как я слушам непрестанното й говорене всяка вечер щом се приготвяхме за
лягане колко секси е Лукас. Помислих си, че може да ме подлуди, но от друга страна можех да
говоря за Менсън. Освен това, бих могла да се срещна по-добре с миналото си ако прекарам
няколко дни живеейки тук, отколкото ако се разхождах докато бях твърде изтощена през ноща
за да се интересувам сериозно от нещо.
- Ще попитам Лукас.
- Супер! Наистина се радвам, че ще останеш.
- Ще се опитам да остана. Ще видим какво ще каже Лукас.
- Не съм сигурен, че е добре идея – каза Лукас и неговото Аз-съм-лидера-така-че-няма-да-
се-замесваш-с-мен изражение, пробяга по перфектните линии на лицето му.
- Защо? – попитах.
- Ти си нова.
- Ходя на лагери цял живот. Ще прибавя, че не съм запозната с горите колкото теб, но те са
гори като всички останали. Лагера е установен. Те ще ходят на малко дневно разучаване, не
мисля, че е голяма работа. Освен това, трябва да ме освободиш все някога.
- Защо искаш да останеш? – изиска да разбере.
- За опита. За да се срещна с миналото...
- Защо?
- Защото Д-р Кейн е интересен с всичките си теории, може да е забавно...
- Защо?
Скръцнах със зъби. Защо беше станал толкова труден?
- Защото харесвам Менсън, ясно? Искам да прекарам малко време с него, да го опозная.
Винаги се чувствам добре около него.
И не се чувствам спокойна, когато съм около теб.
- Добре. Остани.
Думите му бяха изразителни. Сурови. Пълни с гняв. Не знаех защо се почувствах толкова
разочарована, когато той се завъртя и си тръгна. Имах каквото пожелах. Повече време с
Менсън. Повече време, където всичко беше безопасно.
Защо се почувствах сякаш изгубих нещо много по-важно?
За пръв път, когато си легнах, бях в очакване да дойде смяната ми като пазител. Менсън бе
малко прекалил с вълнението си за това, че ще остана с групата. Дори ми даде една от тяхните
злени тениски за да я облека – колко детинско! Залепи се за мен като хартия за лепило. Беше
толкова очевидно, че е невероятно щастлив, че ще бъда наоколо. Трябваше да ме накара да се
почувствам поласкана.
Но Лукас бе мрачен толкова колкото щастлив бе Менсън. Запази дистанзия. Заедно с Рейв
проведе стоста шумни разговори от другата страна на лагера. От една страна изглеждаха,
сякаш аргументираха.Лицето на Лукас придоби буйно изражение и най-накрая си тръгна.
- Човече, имах чувството, че ще го удари. – прошепна Менсън зад ме и осъзнах, че не бях
единствената, която гледа малката драма, която се разиграваше.
Имах лошото подозрение, че обсъждаха мен и настояването ми да остана. Но защо Рейв би
бил притеснен? А защо би бил Лукас? Не сме излизали заедно или нещо подобно.
Когато Линдзи най-накрая се върна в палатката ме бутна уморено.
- Ти си наред.
Бях повече от готова да изляза от палатката. Исках да говоря с Лукас, да се опитам да му
обясня...
Какво точно?
Не бях сигурна. Просто знаех, че не исках да си тръгне на другата сутрин, все още ядосан
заради мен. Но той беше този, който каза, че има много по-важни неща, за които да се
притеснява освен мен. Менсън ме караше да се чувствам сякаш съм единственото важно
нещо.
Момчетата имат нужда от това.
Но когато излязох от палатката, не беше Лукас този който ме чакаше, а Конър.
- Къде е Лукас? – попитах.
- Спи, предполагам. Аз ще поема смяната – започна да се отдалечава.
- Конър?
Той спря и погледна назад към мен. Той не направи обичайното си подигравателно
ухилване. Исках да има причина да не бе твърде късно, но знаех, че ми ядосан.
- Не мога да разбера защо оставането ми е толкова голямо нещо?
Той въздъхна.
- Знам. И това е причината да е толкова важно нещо.
- Тогава защо някой не ми го обясни? – погледнах го объркано.
- Не е моя работа.
Какво неубедително извинение.
- Както и да е. Това са само десет дни. Боже! Държите се сякаш ви предавам.
- Просто не сме очаквали ти да си тази, която ще остане. Това е всичко.
Защото бях новачка? Ако Лукас беше толкова загрижен за това, щеше да настоява да не
оставам. Нещата бяха толкова странни. Бях благодарна, че имам няколко дни за себе си без
Лукас да бомбандира мислите ми.
Типично за момчетата, Конър се отдалечи, мислейки си,че е отговорил на всичките ми
въпроси. Само, че аз имах още. Но той нямаше да ми даде отговора им. Помислих си да събудя
Лукас, но не исках да го безпокоя. Особено когато имаше толкова малко време за спане.
И ако бе способен да спи, колко наистина бе притеснен за оставането ми тук? Не много.
Отидох до потока и когато застанах там започнах да наблюдавам как лунната светлина
танцува по водата.
Чак тогава осъзнах, че не бях чула вълчето виене тази нощ. Дали не бяхме минали през
територията му? Може би го бяхме оставили назад. Тези мисли ме накараха да се натъжа до
толкова, че почти ме накараха да размисля и да се върна назад утре само за да се приближа
отново до него.
Но това бе глупаво. Най-вероятно всичко бе съвпадение – виенето му, когато си лягам да спя
всяка вечер.
Щях да се забавлявам с Менсън.
Шерпите тръгнаха на зазоряване. Стоях в началото на лагера и ги наблюдавах докато си
тръгваха. Линдзи бе единствената, която погледна назад. Това чувство за изоставяне бе
абсурдно. Щяхме да се видим отново.
Що се отнася до атмосферата на предателството ми, това беше дори по-глупаво.
Не бях сигурна, защо си помислих, че ще е вълнуващо да остана. Д-р Кейн бе професор, не
на тези академии, но ако водеше класа с толкова много интусиазъм, както плануваше
дейностите си в дивото, никога не бих искала да присъствам на някой от часовете ми. Най-
вероятно всички спяха по време на тях.
За два дни, те стояха толкова близо до лагера, че се поколебах дали да попитам какво
правим тук. Бяхме близо до планините. Имаше диви пътеки, които можеха да бъдат прочуени,
умения които да бъдат тествани, но Д-р Кейн непрестанно проверяваше съораженията си –
малко късно за това, нямаше REI* (Recreational Equipment Inc – магазин за екипировка) магазин
наблизо – отбелязвайки нотации в тетрадката си и проверявайки от разтояние.
На третия ден, след като обядвахме, отидох до Менсън и казах.
- Трябва да си починем от това.
Той се подсмихна.
- Да, баща ми е малко контролиращ – и може да бъде малко прозаичен. Какво искаш да
направим?
- Да изследваме планините?
- Да вървим.
Беше рано следобяд и ние нямаше да отидем на далеч, но въпреки това си взех раницата.
Размотаването с Менсън беше по много начин различно от това с Лукас. Казах на себе си си,
че е защото Менсън не поставяше никакви цели, докато Лукас винаги го правеше. Но Менсън
не водеше. Просто вървяхме един до друг.
- Знаеш ли в кой колеж ще отидеш? – попита.
- Мисля, че ще започна в обществен. Няма нужда от САТ, АКТ и всякакви видове тестове
за да влезеш в един у дома – дадох му колеблива усмивка – Мразя тестовете.
Той се усмихна.
- И аз. Дори когато уча до скъсване. След като кажат да вземеш молив номер две или
синята книжка – край на играта, човече. Само да прибавя, че не всичко върши работа при
милия стар татко.
Днес бе първият път, когато го чувам да казва нещо дори слабо пренебрежително за баща
си.
- С баща ти изглежда правите всико заедно.
С изключение на вечерта , в която говореха за върколаци.
- Да, обиновенно е така, но той все още си остава родител. Не винаги помни какво е да си
млад.
- Чух те.
Сенките започнаха да се издължават, изненадах се колко голям прогрес сме направили.
Бяхме далеч от всичко и всички, освен природата.
- Най-вероятно трябва да се връщаме – предположих.
- Не още – той бръкна в джоба на панталоните си и извъди няколко бели свещи.
- Обещах ти вечеря.
- Но ако я направим тук и сега, рискуваме да изгубим светлината си и пътя обратно към
лагера. Наистина не е много мъдро..
- Мъдро. След като няма да вечеряме, нека поне да закусим на свещи.
Звучеше много по-романиточно отколкото най-вероятно щеше да бъде, но какво ме е
грижа? Бе много по-романтично от всичко, което Лукас ми бе давал. Също така, бях
раздразнена, че три дни по-късно, продължавах да си мисля за него. Без всичката екипирока за
носене и неопитни лагеруващи да ги забавят, той и другите най-вероятно вече се бяха върнали
в селцето, подготвяйки се да заведат друга група в природата, преди да се върнат за нас.
Двамата с Менсън свалихме раниците. Почувствах се страхотно без цялата тази тежест на
раменете си. Разпънах се, а Менсън постави внимателно няколко свещи върху празна купа.
Върна се до раницата си.
- Хайде, седни. Има само още няколко неща, които да извадя.
Седнах по турски на земята.
- Знаеш ли, не зная дали светлината на свещите е добра идея. Не е особено стабилно и
не искам да искам да се почвим в националните новини като романитчна двойка, която
инцидентно е опожарила пет милиона акра горска площ.
- Най-вероятно си права – отговори, приближавайки се към мен.
Опитах се да го отбегна.
- Какво правиш?
Той се обърна на другата страна и седна до мен.
- Нищо.
- Радвам се, че ме помоли да се помотаем – казах му.
- Наистина значи много за мен, че остана – докосна брадичката ми. – Никога не бих те
наранил.
- Това е нещо относително.
- Никога не съм се срещал с някой толкова дълго. В академията. Загубеняк съм в това
отношение.
- Не бъди глупав. Имам в превид, какво значение би имало за мен, ако си загубеняк?
- Да, така е. Харесвам те, Кайла.
След това се приближи и ме целуна.
Но не беше леко или сладко. Беше толкова нетипично за него, грубо, почти отчаяно, затова
го отблъснах.
Но той ме натисна – силно. Ударих се в земята. Той ме прекрачи.
- Съжалявам – прошепна тихо. Започна да ме целува отново, по-групо от преди.
Зароди се паника в мен. Какво правеше? Защо го правеше? До този момент бе толкова
приятен.
Започнах да удрям срещу него, но той сграбчи китките ми с едната си ръка и ги задържа над
главата ми. Приближи устните си до ухото ми.
- Просто се примири с него – каза тихо.
- Не! Махни се!
Започнах да местя главата си – на едната страна, след това на другата. Опитвах се да се
освободя, но той стисна челюста ми със свободната си ръка и се опита да ме целуне отново.
Продължавах да се боря срещу него.
Сърцето ми блъскаше диво, никога не бях била толкова ужасена, толкова безпомощтна.
След това го чух. Ниско, предупредително ръмжене. Менсън бе напълно замръзнал, устните
му бяха на милиметри от моите. Внезапно видях удовлетворителна лекота на лицето му.
Преместих очите си в онази посока.
И там беше моя вълк. Оголил зъбите си заплашително.
Менсън стана от мен и отстъпи назад, а аз се отдръпнах някъде надалече.
Вензапно се чу заглушен пукот. Вълка изскимтя и залитна.
Погледнах назад. Менсън държеше пистолет, насочен в посока на вълка.
- Не! – изпищях. Поех си дълбоко въздух – твърде късно.
Вълка скочи. Менсън среля отново и той падна на земята.
Единадесета глава
- Ти нормален ли си ?
Втурнах се викайки към вълка.Не можех да повярвам какво се бе случило преди малко –
нищо от това.
Вълкът не беше мъртъв, но неговите красиви сребристи очи се бяха изцъклили. Беше
задъхан. Направи безуспешни усилия да се изправи, но падна пак на земята. Аз зарових
пръстите си в козината му, търсейки рани. Видях само струйка кръв и разбрах, че Мейсън не
беше стрелял с куршуми, а със стрели.
- Имаш го. – чух го да казва.
Завъртях глава . Той държеше уоки-токи. Разхождаше се на около и по едно време седна до
мен .
- Не е наранен, а упоен.
Ударих го с юмрук по рамото, после в корема:
- Ти си чудовище!
- Ей! – Той извика и хвана ръката ми. – По-спокойно! Нямаше наистина да те нараня
там. Просто исках той да мисли, че ще го направя.
Освободих се от хватката ми и рязко го ударих. Исках да спре да ме гледа така втренчено.
- Ще спреш ли ? –той отново хвана ръката ми. – Боже! Нямаше да напрвая нищо.
Просто се преструвах. Исках той да си мисли, че си в опасност.
- За какво говориш?
- Знаех, че ще се покаже ако бъдеш нападната.
Беше ли той нормален? Наистина ли мислеше, че мисията в живота на вълка е да ме
предпази? Имам предвид, сигурно, може би беше свързано с атаката на мечката, но той беше
диво животно - не домашно куче. Това, че ме следваше, това че ме спаси отново – никой не
можеше да предскаже това. Беше просто едно голямо съвпадение. Докато бях зашеметена от
присъствието на вълка, бях ядосана от действията и предателството на Менсън.
- Значи цялото това романтично нещо е било трик за да привлечем вълка ? –
Не исках гнева ми да проличи в гласа ми. Неговите действия бяха толкова неприемливи.
Изплаши ме, за да ме накара да мисля, че ще ме нарани......използва ме като стръв. Беше
нечовешко.
- Не го казвай все едно чувствата ми към теб са неискрени. – Каза Менсън придумващо. –
Наистина те харесвам, Кайла. Много. Но ние трябваше да изпълним нещо по-голямо и ти
трябваше да си част от него.
Бях толкова ядосана , че почти не виждах нищо пред себе си. Имах чувството, че Мейсън ме
правеше на глупачка. И по-лошо, използваше ме, използваше ме за да залови вълка. Гласа ми
кипна когато го попитах :
- Мейсън какво става?
Но той не гледаше мен. Беше хипнотизиран от вълка.
- Погледни колко е голям. Виж колко са човешки очите му. Всичко се променя, но тези очи
остават човешки.Точно както той ми каза, че ще стане.
- Кой? За какво по дяволите говориш?
Преди той да отговори, чух пращенето на съчките в далечината. Идващи от към дърветата
Итън и Тайлър носеха клетка с метални решетки. Беше малко по-малка от щайга, която носеха.
Какво ли трябваше да има вътре?
Доктор Кейн вървеше зад тях. Той мина на пред и потупа Менсън по гърба.
- Добра работа синко.
- Благодаря татко.
Когато му сложиха намордник, вълкът отново направи усилие да се изправи.
- Дадох му две дози от успокоителното. Трябва да е зашеметен достатъчно. – Каза Менсън.
– Трябва ли да го стрелна още веднъж?
- Не, той е упоен достатъчно за да можем да го носим. Съпротива му е силна. Това е добре.
– Прошепна доктор Кейн. – Ще му е нужна цялата сила която има.
Аз се взирах в лицето на доктор Кейн и той спря погледа си върху мен, така че можеше да
види колко съм ядосана.
- Какво ще правите с него?
Доктор Кейн ме погледна все едно съм дразнещ комар.
- Ще го иследваме, разбира се.
Сърцето ми заблъска в гърдите ми , докато вървях към лагера.Имах чувството, че съм
предала вълка. Мислех си за това колко защитнически настроен бе Лукас към природата ,
животните - особено вълците. Надявах се никога да не научи за това. Имаше само един начин
да поправя това. Трябваше да намеря начин да пусна вълка на свобода.
Итън и Тайлър поставиха клетката в далечния край на лагера, близо до гората. Вълнени заля
лагера и всички дойдоха да наблюдават вълка. Мразех това, че той беше показан по този
начин. Чудих се дали животните изпитваха чувства. Дори и да не изпитваше чувства аз се
смущавах заради него. Той изглеждаше толкова гордо същество. Не заслужаваше такова
отношение. Сърцето ми страдаше за него.
След малко всички се разотидоха. Всички с изключение на Менсън и мен. Менсън беше
изключително възхитен от вълка. Но как би могъл той да причини това на едно толкова красиво
същество? Не беше правилно. Мислех си че познавам Менсън, но осъзнах, че не го познавам
изобщо! Защо не си тръгнах с Лукас и останалите? И какво щях да правя сега? Те бяха
поставили малък катинар на вратата на клетката. Но едва ли щяха да оставят вълка без охрана.
- Не е ли прекрасен? – Каза Менсън , без да сваля очи от вълка.
Моят терапевт ме хипнотизира веднъж, опитвайки се да разбере източника на страховете
ми. Имах чувството, че съм изглеждала също като него сега - все едно съм пушила нещо
нелегално.
Бях бясна на себе си на Менсън. Защо не го бях предвидила? Нямаше много вълци с този
уникален цвят на козината. Знаех, че той беше този който ме спаси от атаката на мечката.
Обичах това животно. А сега заради мен, то беше затворено в клетка.
Вълкът се размърда. Гледах го как се опитва да се изправи на крака.Клетката беше малка.
Той не можеше да се изправи напълно. Беше му трудно да се разхожда из нея. Беше му трудно
да се обърне.Те бяха махнали намордника, когато го бяха напъхали в клетката. Гледах в тези
сиви очи и почувствах същата връзка, която почувствах и след атаката на мечката. Какво имаше
в него, което Доктор Кейн да изучава.Той навярно бе потомък на животните, които бяха
повторно пуснати в природата.Имах чувството, че вълка нямаше да нападне никой на около.
Доктор Кейн и учените му обявяваха война на видовете. Защо го правеха?
Менсън ръчкаше и удряше вълка през решетките. Животното издаде ниско
предупредително ръмжане и вдигна устни за да покаже зъбите си.
Взех тоягата от Менсън и я хвърлих на страни. Бях кипнала от гняв.
- Не прави това!
Менсън се изправи.
- Права си. Ако той е ядосан, няма да се превърне.
- За какво говориш? Той е един вълк и вие незаконно да го държите затворен!
Той ми се ухили, сякаш казваше: На кой свят живееш?
- Това не е вълк. - каза той - Е очевидно е вълк точно сега, но преди това той беше човек. С
такъв цвят козина. Почти съм сигурен, че това е Лукас. Разбира се. Начинът по който те гледа,
знаех, че той никога няма да те остави отзад.
Ясно, някой трябва да си вземе лекарствата. Засмях се.
- Ти да не си откачил?
Той затвори очи.
- Върколаците съществуват Кайла. Тук в тази дива среда. Има цяло стадо –
- Не , не съществуват. – Прекъснах го. - И не няма цяло стадо. Ако има нещо , то е просто
легенда, луди истории, които хората си разказват около лагерния огън.-
С зла усмивка той се наведе към мен.
- Мога да докажа , че е истина. – Той се наведе, разкопча раницата си и извади пистолет.
Не беше като този който той използва преди. Този изглеждаше като Глок-а*, който баща ми
носеше(* марка пистолети).
- Какво по дяволите...? – Преди да завърша изречението си , той спокойно го насочи към
вълка. - Нее! – Извиках аз, като предупреждение към Менсън. И отново беше твърде късно. Той
натисна спусъка. Вълкът се олюля и падна на земята. От бедрото му бликна кръв. Учениците се
разбягаха наоколо.
- Всичко е наред. Просто инцидент. Пистолетът пропусна. Не е голяма работа. – Говореше
Менсън, докато махаше на хората да се връщат.
Не било голяма работа ? Та той току-що простреля вълк! Избутах го силно и той се олюля.
- Какво ти става? – Трябваше да зная.
- Доказвам твърдението си.
- Ти си луд. – Ако можех да взема пистолета му, щях да го застрелям.Хванах катинара и го
разтърсих. Вълкът дишаше тежко. Можех да видя болката в очите му.
- Отворете това нещо, за да мога да му помогна преди да е умрял от загуба на кръв.
- Успокой се. Той няма да кърви докато умре.
- Не ми казвай да се успокоя. Няма да те оставя да го нараниш отново. Искам да видя
раната. – Той ми се усмихна с тази спокойна усмивка която започвах да мразя.
- Добре.- Каза той свито – Погледни.
Аз паднах на колене и увих ръце около две решетки.
- Виж му крака, където го прострелях. – Почти толкова бързо както бликна, кръвта започна
да забавя своя ритъм . После, тя напълно спря. Използвайки друга пръчка, Менсън, повдигна
кожата. Раната се затваряше, както във видеото което гледахме в час по Биология. Нямаше да
повярвам какво се случва, ако не го бях видяла със собствените си очи.
- Когато са във вълчата си форма, се лекуват много по-бързо от нас. – Каза Менсън. –
Представи си само медицинските последици.Ако можем да изолираме гена, ще създадем
серум който бързо да подмладява клетките.Представи си, някой е претърпял ужасяваща
катастрофа и кърви до смърт. Ние му инжектираме серума, и той е изцелен преди линейката да
го отведе до най-близката болница. Разбира се военните също може да го ползват. В една
армия , войник със силно обоняние, слух и зрение, ще е непобедим.
Той направи така, че всичко това да звучи, все едно е в полза на човечеството. Правеше ли
ме лош човек това, че си помислих, че това животно не трябва да се третира така, по този
ужасен начин? Не повярвах, дори за минута, че това беше върколак - че беше Лукас. По някаква
причина, този вълк имаше невероятни лечебни свойства, но това сигурно беше заради някакви
случайни, генетични мутации. Той не беше човек, който става вълк или вълк, който става човек.
Менсън ме погледна:
- Разбира се парите също ще се използват . Ако направим лекарство, което ще те
трансформира за часове – няма ли да го вземеш? Няма ли да искаш да разбереш какво е?
Всички, които изучават ликантропията ще са бесни. Ние ще държим планетата в ръцете си. И
дори FDA* да не го одобрят – на кого му пука(*управление за качеството на продуктите и
лекарствата в САЩ)? Ще изкараме още повече пари на черния пазар.
Значи не било само за доброто на човечеството, а за парите.
- Беше наистина егоистично да си отидеш Лукас. Трябваше доброволно да участваш в
изследванията ни. Но вместо това трябваше да дойдем тук и да те накараме да се хванеш в
капана ни. Беше лесно, след като установихме как защитаваш Кайла. – Менсън го ръгна пак с
пръчката и вълкът изръмжа.
- Това не е Лукас. Звучиш откачено. – настоявах аз.
- Разбира се че е. Ще видиш.Той е твърде слаб за да поддържа вълчата форма. Скоро ще
стане отново човек. И ти ще разбереш.
- Няма да ти позволят да се разхождаш с един вълк. - Той ми хвърли един самонадеян
поглед.
- Няма да вървим. Вертолетите ще кацнат сутринта.Защо мислеше, че сме тук в тази голяма
долина? Ще ви вземем с нас и тогава ще разберете значението на нашата работа. Искам ти да
си част от нея. Ще си направим вечеря, с която ще го отпразнуваме.
На ум си крещях „Няма начин!”.
Но знаех, че трябва да се преструвам, докато измисля как аз и вълка да избягаме, трябваше
да започна да се правя, че мисля всичко това за невероятно. Трябваше да лъжа. Трябваше ми
повече информация.
- И какво? Ще го вземете в университета?
- Боже Кайла , колко наивна може да си? Влез в час. Всичко беше лъжа. Баща ми е учен.
Той е глава на научните изследвания от Био-Хром. Някога чувала ли си за нас? "Изучаване на
хромозомите за по-добро утре? "
В главата ми нахлу смътен спомен от някаква глупава реклама по телевизията.
- Но студентите му ?
- Тук всички ние правим тези проучвания. Ние сме гении. – Той се засмя.- Завърших колежа
на седемнадесет. Моят съквартирант живееше някъде на близо. Той ми разказа слуховете за
променящи формата си създания се крият в тази гора.Дори ми сподели, че трябва да
наблюдавам Лукас. Започнах да правя проучване. Имаше твърде много съвпадения, за да бъде
всичко това лъжа.Сега ние само го доказваме, но всичко зависи от него. – Той погледна вълка.
– Ти ще останеш в историята, Лукас.
Менсън насочи вниманието си отново към мен.
- Можеш ли да си го представиш? Можеш ли да видиш какво ще направим? Искам ти да си
част от това, Кайла. Ние искаме да си част от отбора.
- Все още съм в гимназията Менсън. – Казах му, играеки си с него. Нямаше начин да стана
част от отбора.
Той завъртя очи.
- Това е възможност която се дава веднъж в живота. Баща ми може да ти издейства
диплома от гимназията. След това ще можеш да вземаш онлайн колежански курсове докато
участваш в проучването. Ще бъде върха. Всички ще станем милионери. Предлагаме ти
възможност да бъдеш час от това. – Преглътнах трудно.
- Чудесно. – Излъгах. – Вътре съм.
- Знаех, че ще се съгласиш щом разбереш всичко. И не се тревожи за Лусак. Той ще се
оправи и ще разбере всичко. – Менсън си тръгна, оставяйки ме.
Пръстите ми бяха обхванали решетките толкова здраво, че започваха да ме болят. Изучавах
вълка и се взирах в погледа му. Той също в моя. Имаше странна връзка между нас. Може би и
аз бях леко полудяла . Познавах върколаците – превръщане, ликантропия, всички начини с
които можеше да ги наричаш – но те съществуваха само във филмите и телевизионните
предавания. Все пак, аз се приближих по-близо до клетката и прошепнах:
- Лукас?
С огромно усилие той помръдна главата си и погали пръстите ми. Пуснах решетките и се
отдръпнах назад. Не можеше да е той. Просто не можеше. Върколаците не съществуваха.
И това не беше Лукас.
Чух, че някой приближаваше и се обърнах. Итън държеше пушка. Не знаех дали стреля с
стрели или куршуми.Той ми се усмихна неудобно.
- Много готино, нали? – Каза той. Преближи се и седна на земята, облегна се на едно
дърво и постави пушката в скута си.
- Да не би да се страхуваш, че ще избяга от клетката? - Попитах аз леко, намеквайки, че
това е невъзможно. Той повдигна рамене.
- Докато не го изучим, не знаем на какво е способен. Освен това той не е единствен.
Останалите биха могли да опитат нещо.
Това ставаше все по-добре и по-добре.
Бях бясна на Менсън и баща му и също така ме беше страх за вълка. Планирах бягство. Но
знаех,че нищо от това не е показано на лицето ми, докато седях до лагерния огън след вечеря.
Менсън отново печеше бели ружки, които изглеждаха толкова странно. Доктор Кейн седеше на
малкия си стол. Представях си как го ритам и се смея когато той се претърколи на земята, но
това нямаше да си струва усилията които полагах.
Трябваше да се държа нормално. Трябваше да ги накарам да мислят,че приемам
налудничавия им план и може да ми се има доверие.
Менсън ми предложи перфектната си бяла ружка. Усмихнах му се флиртуващо преди да я
пъхна в устата си.
- Виждаш ли татко? – Каза Менсън. - Казах ти ще разбере стойността на нашата работа.
Доктор Кейн ме погледна подозрително за това аз се усмихнах широко и казах:
- Мисля че сте невероятен гений. - Гърдита на Д-р Кейн се издуха малко и той забъбри, за
всичките пари, които щяха да спечелят щом открият тайната на трансформацията на
върколаците. – Значи, вие мислите, че има още същества като това? – Попитах, за да изглеждам
заинтересувана от неговите откачени идеи.
- Да, абсолютно.- Каза доктор Кейн. Аз погледнах към клетката.
- Не трябва ли да го храните? Или поне да му давате вода ? Не искате да умре, нали?
- Оуу, мисля че е много далеч от смъртта.Точно сега е наложително ние да го отслабим,
така че той да се върне към човешката си форма.Ще му отнеме много енергия за да остане
човек. – Каза Злия учен. – моето ново име за доктор Кейн.
- От къде знаете това?
- Защото има смисъл.
- Ами ако неговата истинска форма е тази на вълка и му отнема повече енергия за да стане
човек? – Попитах. Опитвах се да поддържам разговор.Но отговора който ми дадоха беше доста
хладен. Не вярвах на нито една от техните откачени теории, но какво щеше да стане ако
наистина бяха истина? Дали беше яко да преминаваш в друга форма? Или ще бъде кошмар?
Може би ще е кошмар. Дори и моите родители да бяха убити, бих прекарала живота си в
търсене на начин да го преживея. Не можех да си представя нещо по-ужасяващо, от това да си
различен от всички останали.
Злия учен по размишлява върху въпроса ми за момент и после ми се усмихна с беззаконната
си усмивка на зъл учен:
- Предполагам ще направя някой изследвания за да разбера. Кое е първото? Вълкът или
човека? – Трябваше да си държа устата затворена. Не исках да експериментират с вълка.
Чувствах се длъжна да го пазя.
Менсън хвана ръката ми.
- Не се притеснявай. Не е в наша полза да го нараним.
О да и да го застреляш беше най добрия начин да го накараш да се чувства добре. Не
казах нищо от помисленото. Просто се усмихна престорено и казах:
- Ти си невероятен. Най-страхотното гадже на света. Аз съм голяма късметлийка.
- Хеликоптера ще бъде тук на сутринта. - Заяви доктор Кейн. – Ще трябва да равалим
лагера преди това . Всичко трябва да се върне така, както си е било. Докато всички разваляха
палатките, Менсън хвана отново ръката ми и ме поведе в сенките.
- Искам просто да знаеш, че искам да останеш тука, защото наистина те харесвам. Не само
за да те използвам като стръв за вълка.
- Просто можеше да ми кажеш. Можех да помогна.
- Искахме твоята реакция да е истинска. – Той докосна лицето ми. – Наистина те харесвам,
Кайла. – Усмихнах се.
- Аз също те харесвам. – Тази лъжа беше лесна за изричане, може би заради многото лъжи,
които той беше изрекъл и аз трябваше да му ги върна. Той се наведе, за да ме целуне. Сложих
ръката си на гърдите му. Не можех да понеса мисълта, че той ще ме целуне. – Съжалявам .
След този следобед съм нещо изморена физически и емоционално. Въпреки че разбирам
какво правите и защо го правите и бих направила същото на ваше място искам да го раздаваме
малко по бавно, сега.
- Разбира се. Ти си права. Това беше ден на открития за теб. – Той ме изпрати до палатката
и ми каза лека нощ. Разхождах се из палатката, който споделях с Моник. Тя вече се беше
напъхала в нейния спален чувал и четеше книга.
- Цялото това флиртуване с Лукас.....?
Тя се усмихна
- Просто час от капана. Въпреки че той е секси. И това че е вълк го прави още по-секси.
Тя беше болна, напълно болна. Докато се приготвях за лягане, изкарах металната си пила за
нокти от раницата си и я натиках в джоба на панталоните си.Трябваше с нещо да отключа
катинара.Може да звучи странно, но въпреки всичко, моя приемен баща е полицай.Бях длъжна
да взема няколко полезни съвета, как да крада коли или да влизам със взлом.
Легнах си в спалия чувал.
- Лека нощ.
Беше няколко минути преди Моник да изгаси осветлението. Аз просто лежах там, без да
мърдам, правейки планове.
Най-накрая усетих, че дишането на Моник става бавно, все по-бавно и това означаваше, че
тя е заспала. Не бях закопчала моя спален чувал, защото не исках да я събудя с разкопчаването
му. Изскочих от спалния си чувал. С прикован към нея поглед, си обух обувките. Навлизащата
лунна светлина беше достатъчна за да мога да виждам нейния силует.Тя изобщо не помръдна.
Спуснах ръката си към чантата си и извадих едно фенерче. Винаги го държах там, в случай че
ми се наложи да изляза през нощта. Определено беше необходимо тази вечер.
Изпълзях от палатката.Не взех раницата си с мен.Не планирах да напускам лагера – не
мислех че ще мога да се върна пак във селото. Исках просто да пусна вълка на свобода. Ако
Менсън и баща му разберат,че съм била аз ще се ядосат, но няма да ме застрелят. Или ще го
направят? Разбира се, че няма. Не мисля че ще преминат на тъмната страната. Те са учени, не
убийци.
Лагерът тънеше в зловеща тишина .Изправих се и се промъкнах около палатката безшумно.
Когато излязох от лагера видях Итън който наблюдаваше клетката с кръстосани крака.Когато
вълкът се унасяше Итън го ръгаше с пръчка. Изглежда нямаше да спи тази вечер, нито вълка.
Или може би това беше част от плана за носене на вълка докато той е в човешка форма. Лично
аз си мислех,че е лоша идея да носят диви създания.
Стиснах фенерчето си по-здраво. То беше добро, тежко и солидно. При нужда може да
стане чудесно оръжие. А аз се нуждаех от оръжие , точно сега.
Сърцето ми биеше толкова силно, че бях изненадана, че момчето не го чува. Всъщност бях
изненадана,как така не събуди целия лагер, също. Направих още една крачка –
Пук!
Мамка му! Стъпих върху едно сухо клонче и то изпука. Итън започна да се оглежда наоколо
– Започнах да хвърлям всичко, което носех с мен . Фенерчето го удари по главата. Усетих
силата на удара да рикошира в ръката ми. Итън падна на земята. Той дори не ме беше видял.
Коленичих до него, за да проверя пулса му. Беше нормален. Нямаше да е в безсъзнание за
дълго. Трябваше да побързам.
Бързо се огледах на около. Не можех да повярвам , че само един човек пази техния ключ
към съкровището, но се сетих,че те мислеха,че е заключен здраво. И само Злия учен има
ключа.
Коленичих до вратата и наместих фенерчето, така че да освети ключалката. Не беше нищо
особено. Щеше да бъде лесно.Извадих пилата от джоба си и започнах работа.
- Ще те измъкна от тук след минута. – Прошепнах.
Бях изненадана колко буден беше. И по-специално при това, че не са му осигурили комфорт
или по-важното, храна и вода. Садисти.
Той издаде ниско ръмжане, почти мъркане. Гърлен звук. Игнорирах го. Не исках да се
опитва да общува с мен. Просто исках да си отиде, по дяволите.
Чух как ключалката щракна. Рязко отворих вратата. Поглъщайки трудно, отстъпих назад.
С гъвкави движения вълкът излезе от клетката и отиде до поваления на земята страж.
Започна да крачи наоколо. Притеснявах се да не би да обмисля да го яде. Приближих се до
него.
- Не! – Изсъсках. – Трябва да тръгваш. Къш! Тръгвай! – Но той не помръдна. Той все още
изглежда толкова неестествено и можех да почувствам електрическия заряд във въздуха.
Изправих се и се огледах. Все още имахме късмет. Никой не се показваше на хоризонта. Може
би ако ударех вълка с фенерчето, той щеше да избяга. Наведох се и го взех от мястото, където
го бях оставила. И се обърнах-
Вълкът го нямаше. Но не почувствах облекчение. В интерес на истината бях близо до
истерия. Защото, ако вълкът го нямаше, но Лукас беше там.
Лукас се беше проснал до Итън. Не можех да осмисля това. Той беше върколак? Доктор
Кейн и Менсън бяха прави? Не, не не. Имаше друго обяснение.Трябваше да има. Моя свят се
преобърна, исках да изкрещя истерично.
Взирах се в голия му гръб, докато той сваляше панталоните на Итън. Със сигурност нямаше
линия на тена. Изглеждаше като идеален бронзов бог. Може точно в този момент да бях
почувствала похот, ако не знаех че има изменения на формата и кучешки ушички.
- Успех. – Гласът ми трепереше и знаех , че звучи напълно смаяно. Бях съвсем близо до
истерия му. Може би, все още сънувах в палатката си. Направих една крачка назад в сенките.
- Чакай! – Нареди Лукас с тих глас.
Погледнах го. Той тъкмо си слагаше панталоните и ги закопчаваше.
- Трябва да тръгвам . – Казах. Преди да започна да бягам, той се появи зад мен и ме хвана
за ръката. Отдръпнах се. – Остави ме на мира. Ти си свободен. Просто си върви.
- Няма да те оставя тук с Менсън. Не и след всичко което се опита да ти стори -
- Всичко това беше лъжа. Той нямаше да ме нарани. – Поклатих глава. - Не зная как или
защо, но той знаеше,че ти си наоколо и се опита да те примами. Очиведно проработи.
Той стисна челюста си.
- Попаднах право в капана му. Забравих за всичко, когато той те нападна.Просто исках да
разкъсам гърлото му. Той може отново да опита -
- Не, аз съм на негова страна сега. Няма да му позволя да ме постави отново в тази
ситуация. - Фактически, си мислех, че може би трябва да се махна от тук веднага щом видя
Лукас да си тръгва за да е в безопасност.
- Трябва да дойдеш с мен. – Каза Лукас.
- Ще се оправя.
- Не. Няма. – Каза той с невероятна сериозност. Но той винаги беше сериозен. Момче,
което никога не се смееше и се усмихваше леко. Но когато го правише, господи, сърцето ми
спираше.
- Те не знаят,че аз съм те пуснала. - Отговорих.
- Това няма значение.След по-малко от 48 часа ще е първото пълнолуние след рождения
ти ден.
- И?
- Първата трансформация ще се случи по време на първото пълнолуние след 17-тия ти
рожден ден.
- Добре, добре е да го знам, но нямаме време за урок по Werewolves for Dummies. Трябва
да се махаш от тук.
Трябваше да побягна когато той се приближи към мен, но не успях. Стоях там, взираща се в
сребърните му очи. Те ме държаха в плен. Те не ме пускаха да избягам. Оставих се на тази
странна сила да ме държи. Исках да се докосна до него. Исках да обвия ръцете си около
него.Около Лукас, който винаги ме караше да се чувствам все едно искам да изляза от кожата
си.Очите му бяха толкова весели. Но имаше нещо друго, нещо като притежателство. Исках това
да е романтичен момент, като тези по филмите. Исках той да ме прегърне и да ме целуне все
едно животът му зависеше от това.След това исках той да избяга сред дърветата и да изчезне,
да е в безопастност. Защо, изведнъж, за мен стана толкова важно той да е в безопастност.Той
уви ръцете си около моите. Мислех си,че сега ще ме придърпа и планира целувката която аз
толкова силно исках.Вместо това той каза тържествено:
- Ти си една от нас.
Дванадесета глава
Ние. От толкова малка дума, излизат толкова много последици . Ние – като човешката раса.
Е, той не беше точно човек, не напълно. Или поне аз не мислех, че беше.
Може да означаваш, че откакто го спасих, бях предопределена да го следвам. В някои
култури, когато човек спаси нечий живот те са свързани заедно завинаги. Прочетох го някъде.
Шумните ми мисли търсеха някакво друго значение на нас. Може би означаваше...
Боже, кого се опитвах да залъжа? Имаше само едно единствено нещо, което можеше да
значи и не беше това, което желаех да е. Нас. Каквото и да бе той, включваше мен в този малък
странен кръг. Не беше естествено! Хората не се превръщат във вълци. Имах предостатъчно
шантави неща, с които да се справям. Нямаше да прибавям психически отклонения към листа.
Итън стенеше.
Лукас взе ръката ми.
- Хайде, трябва да тръгваме преди да го чуят.
Поклатих глава.
- Не ми харесва.
- Ще го обсъдим по-късно. Трябва да тръгваме.
- Не отивам никъде.
- Кайла, след по-малко от 48 часа те ще разберат истината за теб, след това ти ще си тази в
клетката. Ако оцелееш през трансформацията. Трябва да ти помогна да го направиш.. ако
искаш да оцелееш.
Това ставаше все по-добре и по-добре. Не само, че щях да стана една от тях, но и... можех да
умра по време на процеса ако не е там? Мислите ми се стремяха да го асимилират, но просто
не можех. Аз съм човек. Не съм като него. А нас? Колко от нас имаше там навън? Не можех да
намеря смисъла в нищо. Просто не можех да го разбера. Бе прекалено голямо за да го
обхвана. Умът ми желаеше да изключи.
Наистина ли имаше хора, които се трансформират във вълци? И аз бях една от тях?
Цялата идея бе невъобразима.
Итън започна да стене по-силно и направи няколко опита да се изправи. С Лукас се
върнахме в сенките, но нямаше да мине дълго преди Итън да ни усети.
Лукас явно бе достигнал до края на търпението си, защото се наклони, вдигна ме и ме
преметна през рамото си. Преди дори да успея да поема дъх за да изразя протеста си, той вече
бягаше. Невероятно бързо. А стъпките му – както винаги – бяха невъзможно тихи.
Как можеше да бъде толкова силен, толкова бърз, тих, когато бях на рамото му? Какво бе
той? Супервълк?
Все още стисках фенерчето си. Мислех си да го метна между краката му. Това би го спряло и
би ме стоварило на земята едновременно. Но не го направих. Просто висях там, докато
дърветата преминаваха неясно около нас.
Ти си една от нас.
Аз съм една от тях.
Мислех си за този странен страх, който циркулираше в мен – страх, с произход, който не
можех да обясня. Обмислих за цялото това странно тайно чувство, което притежавах – че се
променях по начин, който не можех да обясня.
Казах си, че бяха нормални тийнейджърски притеснения, обичайни промени.
Не бях една от тях. Лукас грешеше. Може би искаше да съм като него.
Но грешеше! Аз, Кайла Медисън, съм едно нормално объркано тийнейджърско момиче.
Не ми предстоеше да се превърна във върколак!
Не знаех, колко дълго и колко далеч бе стигнал Лукас преди най-накрая да изкрещя.
- Стига вече, спри!
Не ме послуша, просто продължи да бяга.
Ударих крака му с фенерчето си.
- Спри! Наистина! Спри или...
Или какво? Той е по-голям, по-жилав и по-силен.
Може би чу нещо в гласа ми, или просто се бе уморил, но спря и ме пусна. Стъпалата ми
допряха до земята, но краката ми бяха колебливи и аз се сринах на земята. Седна до мен.
Дишаше тежко, както мен, когато тичах по стълбите. Но изглежда след всичкото това тичане с
мен върху рамото ми, трябваше да се задъха, да се запъхти. Никога в близките няколко
милиона години, нямаше да съм в такава форма.
Лунната светлина проникваше през клоните, но се нуждаех от повече. Желаех слънчева
светлина, но тя нямаше да е тук поне още няколко часа. Цъкнах фенерчето си. Не осветих
директно към лицето му. Не ми трябваше, светлината, която идваше от него ми беше
достатъчна.
- Не се блъсна в нищо – казах. Беше глупаво да го спомена. Изглежда той бе на моето
мнение, защото изглеждаше малко изненадан.
- Имам перфектно нощно виждане – каза.
- Това е защото си...
- Да. Зрение, слух, мирис – всичко се подобрява след първата трансформация.
Кимнах и преглътнах.
- А какво... точно си ти?
- Техническия израз е ликантроп. Ние се назоваваме като шифтъри. Хората, които не знаят
по-добро название ни наричат върколаци.
Той се огледа наоколо.
- Трябва да продължим да вървим, за да има повече дистанция между нас и статистите.
- Статисти? – попитах.
- Тези, които никога не се променят – каза го с нотка на съжаление. Не знаех дали бе заради
тези, които никога не се превъплъщават или тези, които го правеха.
Взе ръцете ми и ме издърпа в право положение. Залитнах. Ако не се бях подпряла на него,
най-вероятно отново щях да падна. Прегърна ме и задържа погледа ми със своя.
- Знам, че всичко, което научи тази вечер за теб е шокиращо.
Мислиш ли? Поклатих главата си, след това кимнах. Все още бях толкова объркана. Мозъка
ми щеше да се пръсне.
- Какво имаше в предвид, когато каза „ако искам да оцелея”?
Докосна нежно брадичката ми с върха на пръстите си. Бяха груби и мазолести. Не исках да
мисля, че по-рано тази вечер също така и притежаваха нокти, които можеха да разкъсат лицето
ми.
- Първия път, когато се промениш е болезнено. Като раждането. По някакъв начин, това има
смисъл. Ти се прераждаш във вълк. Затова сродната ти душа трябва да е там, за да те прекара
през него.
- Моята сродна душа?
Наистина ли е той?
- Не го ли усещаш? – попита – Това привличане помежду ни?
Да не би да говореше за точно онова нещо, което ме ужасяваше?
Отдръпнах се от него.
- Не го искам!
Започнах да крача през малкото разстояние, което имаше между дърветата.
- Не съм го пожелавала!
Внезапно спрях.
- Как е станало? В някой момент от живота си съм била ухапана?
- Генетично е, точно както каза Д-р Кейн.
- Казваш, че съм наследила тази способност да се изменям? Какво? От родителите ми? Това,
че те са били.. – спрях да говоря и се опитах да обмисля последиците – това, че те са били
вълци?
Той просто ме гледаше.
- Това е лудост! Щяха да ми кажат! – Сетих се за този ярък спомен за вълците. Игнорирах го.
- Грешиш! Не съм една от вас!
Раменете му се свиха.
- Добре, не си. Но е по-добре да останеш с мен – само, защото може да съм прав. Освен
това Злия Учен ще разбере, че си ми помогнала да избягам, а не е от хората, които биха
забравили.
Челото ми се набръчка толкова силно, че ме заболя.
- Как разбра, че му казвам така? – отстъпих назад. – Боже мой! Можеш да четеш мисли?
В гласа ми имаше изобилие от възмущение и обвинение. Не го бе споменал. Знаеше ли
всичко, което си помислех?
- Само когато съм във вълча форма – каза. Взе фенерчето, изгаси го и ми го върна. – Няма
нужда от светлина там, накъдето сме се запътили.
Хвана ръката ми и ме завлече надълбоко в гората. Не исках да тръгвам, но той бе прав. За
съжаление. Трябваше да съм с него, докато успея да разбера какви са алтернативите ми.
Очите ми се приспособиха към природата, окъпана от лунната светлина. Следвах Лукас
толкова близо, че стъпвах точно където той бе. Ръката му държеше моята решително. Бе
толкова висок и здрав, а пръстите му бяха толкова силни около моите, затова се почудих дали
бе натурално или е станало, когато се е трансформирал за пръв път във вълк. Разбира се,
предполагам, че естествено бе грешна дума. От друга страна, за него, трансформацията
напълно бе такава. Според него не това да се променяш е странно.
Беше свят с главата надолу, невъзможен, а изведнъж аз бях станала част от него.
Имах толкова милиони въпроси, но след като трябваше да бъдем тихи докато стигнем,
където точно отивахме – не попитах къде, но той също не каза, а определено имахме напредък
с целта – запазих въпросите за себе си. Освен това, той се движеше бързо и аз имах известни
затруднения да поддържам крачката. Мислех си, че съм в добра форма, но дишах като куче,
което е гонело фризби. Куче, вълк – трябваше да спра да мисля за животни.
Нямах много време да обмисля това как точно да не се променя в диво същество – ако
наистина щеше да се случи. Все още бях раздвоена. Нямаше ли да разбера, ако дълбоко в себе
си имах част от вълк в себе си, та дори частица? Всичко изглеждаше немислимо.
Но ако бе въпрос на случка, може би щеше да има някакъв начин за да го предотвратя. Да се
преборя с него... съзнанието над материята. Или в този случай – съзнанието над вълка. Просто
не можех да го приема.
Ако се примиря с това, значеше ли, че допускам Лукас за своя сродна душа. Щях ли да имам
някакъв избор?
Попита дали чувствам връзката помежду ни. Не можех да отрека, че е така, а това ме
ужасяваше най-много.
Не беше като любовта. Не беше като да видя момче и да си помисля, че ще ми е приятно да
ме заведе на бала. Бе духовна връзка, като той да бъде всичко, единствения. Завинаги.
Трябваше да си напомня, че едва го познавах. Но все още не можех да се отърся от усещането,
че сме значими един за друг – колкото и сантиментално да звучеше.
Отивахме в част от природата, в която никога преди не съм била. Растителността бе буйна,
дърветата се намираха близо едно до друго. Обилния навес над нас почти блокираше всяка
капка лунна светлина. Той ме заведе до един склон и след това ме спря, за да не премина от
другата страна.
Помнех това, че той стъпваше смело. Краката му най-вероятно бяха кървава бъркотия от
ожулвания и нарязвания. Никога не се оплака, не издаде и звук. Просто продължи да върви
сякаш адските хрътки се намираха зад нас.
Само,че той бе хрътка от ада.
Бях напълно загубена. Движенията ми бяха механични, направени без дори да помисля за
тях.
Евентуално, щяхме да се балансираме върху каменистия, горски наклон. Инстинктивно
знаех, че Лукас можеше да се превърне и вече да е далеч от тук. Би могъл да премине по
неравния терен лесно. Вместо това, той трябваше да продължава да ме дърпа.
- Трябва да продължиш – настоях, след като слязохме надолу още няколко стъпки и одрах
коленете си.
- Няма да те оставя.
- Но ти си в по-голяма опасност. Те няма да ме наранят.
Спря и ме погледна строго над рамото си.
- Няма да те оставя, Кайла.
Инат! Какво ако Менсън и „приятелите” му ме открият? Просто щяха да продължат да
преследват Лукас и аз можех да се измъкна. Но беше очевидно, че Лукас нямаше да ме
послуша. Прибавих допълнително сила към усилията си.
Когато най-накрая го настигнах той каза.
- Добре, просто продължавай да се катериш. Връщам се да изчистя следите ни. Няма да се
забавя дълго.
В паниката, хванах ръката му.
- Ще ме загубиш.
- Мога те проследя по мириса ти.
- Наистина? Нуждаеш ли се от парче дреха или нещо друго за да ти напомня?
- Не, но... – Наведе се срещу гърлото ми. Чух го да вдишва. – Миришеш толкова добре. Ще
те открия навсякъде.
Това ли беше неговата идея за романтика? Не можех да отрека, че това ме стопли. Преди да
успея да отговоря, той беше изчезнал.
Исках да седна и да обмисля всичко, да намеря смисъла. Всичко започна да става странно
след реката. Може би наистина съм се удавила. Може би бях в ада. Но това също нямаше
смисъл. Това, което знаех със сигурност е, че Лукас е в опасност и ако не започна да се движа,
Кейн и групата му може би ще ни настигнат. Не бях притеснена за себе си. Не бях тази, която
искаха да изучават. Не исках нищо да се случи на Лукас.
Притесненията ми за него дадоха натиск на движенията ми. Бях решена, че няма да съм аз
причината, поради която той ще се върне обратно в клетката. Да започне да бъде изучаван като
животно в лаборатория. Животно. Думата проехтя в главата ми. Когато погледнех Лукас сега, виждах човек, който се трансформира във вълк. Менсън и баща му виждаха вълк. Не виждаха
човека, личността. А само необичайно същество, което е придобило логически мисли.
Вижданията им за него оправдаваха слагането му в клетка. Моите ме принудиха да го
освободя.
Подхлъзнах се, хванах се за една фиданка и се прилепих към нея. Спирайки дъха си се
опитах да измисля как да продължа по-нататък. Внезапно всичко ми се стори натъпкано
заедно. Малко пукнатини и скали. Кой път щеше да е най-безопасен?
- Направи по-добър прогрес, отколкото очаквах – каза и се приближи.
Почти изпищях, не бях очаквала да се появи. Нуждаеше се да си сложи връв със звънчета
или нещо подобно, за да мога да го чувам когато се приближава.
Седна зад мен.
- Добре ли си?
Кимнах.
- Просто спрях за минута за да си поема дъх.
- Става по-трудно тук – каза.
- О, чудесно.
- Но имам план.
Стана, премести се и се сви зад някакъв храст.
- Какво... – нещо се удари в лицето ми. Преместих го настрани. Панталоните му.
- Ъм, Лукас.
- Всичко е наред. Ще се трансформирам. По-бърз съм като вълк. Ще се покатериш на гърба
ми и ще се справим по-добре.
- Ти не си кон!
- Повярвай ми, това е единствения начин да достигнем там където трябва.
Не можех да го видя добре.
- Вярвам т...
Той беше изчезнал и вълка излезе иззад храста.
- Трябва да покажем това шоу във Вегас – промърморих.
Той изръмжа леко, но повече звучеше като смях. Можеха ли вълците да се смеят?
Побутна бедрото ми.
- Не мисля, че мога.
Облиза ръката ми.
- Добре, след като го поставяш по този начин – завързах панталоните му здраво около
кръста си. Прекрачих Лукас и увих пръстите си около козината му за да се държа. Подвих
краката си назад, така че да се намират на задната му страна и да не се влачат по земята.
Прилепих се за него, когато започна да се движи. Можех да усетя движението на мускулите му
под себе си. Беше толкова силен. Дали и аз щях да бъда такава? Работеше ли над това или бе
заложено в гените му? Имаше толкова топло тял...
Спрях мисълта си, припомняйки си, че в тази форма може да чуе мислите ми. Опитах се да
изпразня съзнанието си. Това бе посегателство върху личния ми живот, способността която
притежаваше, и трябваше да и създадем граници, но до тогава, започнах да организирам
умствено обувките в килера в къщи. Майка ми бе маниачка на тема обувки и затова имах най-
малко петдесет чифта, за които можех да мисля докато Лукас изкатереше терена. Минахме
през тясна пукнатина. Накрая той спря и тялото му се поклати леко. Слязох от него, той се
отклони и се скри за един храст.
- Хвърли ми панталоните – каза, ставайки, така че главата и раменете му да са видими.
- Правиш това доста бързо – метнах му го.
- И ти ще се научиш, веднъж щом почувстваш нужда от това и научиш триковете.
Номер едно: Никога нямаше да се нуждая от това.
Номер две: Не бях сигурна, че ще премина през него.
Номер три: Не исках да уча никакви трикове!
Лукас излезе иззад храста.
- Обувки? Наистина ли имаш толкова много чифтове обувки?
Засмях се смутена.
- Можеш ли да го изключиш? Навлизането в главата ми?
- Има начин да заглушиш мислите си. Ще те науча.
- Добре, защото няма да е честно ако знаеш всичко, което си мисля, но в същото време ти
заглушаваш своите.
- Няма нищо, за което да мисля и да не искам да знаеш, – взе едната ръка. – Просто е малко
скоро.
Слязохме още малко по-надолу е завихме. Дори от разстояние можех да чуя звука на
водата.
Препънах се в нещо, загубих равновесието си...
Лукас ме хвана преди да падна по лице. Как успяваше да се движи толкова бързо? Ако беше
прав за мен, щях ли да имам толкова бързи рефлекси? Желаех ли го?
- Почти сме там, – каза и ми помогна да възвърна равновесието си.
- Къде е това „там”.
- Скрито място.
Когато си мислех за скрито място, си представях нещо малко и тъмно. Място, където можеш
да седиш и трепериш. Не го търсех напред. Особено след като щях да бъда сгушена точно
срещу Лукас. Щях ли да успея да устоя на импулса си?
Излязохме от дърветата и пристъпихме в малка полянка. Лунната светлина се бе разляла
около нас. Течащата вода, която чух бе водопад падащ от страната на планината. Лукас пусна
ръката ми. Беше ми трудно да си призная, че се почувствах лишена. Почти се протегнах за
ръката му. Не защото се страхувах, а защото не исках да прекъсвам връзката помежду ни.
- Уоу, тук е прекрасно! – за минута забравих, че сме преследвани от Злия Учен и неговата
банда.
- Не знаех, че нещо отдалечено, като това съществува тук.
- Имаме доста подобни места в гората.
- Ние? Казваш го, сякаш притежавате природата.
- Технически е обща земя, но да, наша е.
- Какво? Значи наистина има скрито селище тук, както каза Менсън? Наистина ли има други
като теб?
Той мълчеше зловещо, сякаш се опитваше да реши дали ми вярва достатъчно.
Предполагам, че моето отношение относно това, че не желая да бъде като него поставяше
съмнения относно искреността ми. Ако щях да се включвам отново в групата на Менсън, бе
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги