най-добре да зная възможно най-малко.
- Отиди напред и включи фенерчето си – каза, напълно игнорирайки въпроса ми. – Най-
вероятно ще се нуждаеш от него, там където отиваме.
- А къде е това?
- Във водопада.
Тринадесета глава
Водопада се стичаше във вир. Лукас ми каза, че има няколко подземни потока, които
захранват реката по-надолу. Разбира се, има и също така и силно течение над снабдителя на
водопада. Мисля, че можем да го видим на следващия ден.
Но засега Лукас отново държеше ръката ми и ме водеше по ръба на вира. Тревата рано или
късно е пробила път през скалите, камъчетата, и малките камъни, които бяха хлъзгави като
стъкло. Загубих равновесие. Ако Лукас не държеше ръката ми, щях да се прекатуря в потока.
Вместо това той дръпна силно ръката ми и паднах върху него, върху топлата му кожа. Удара би
трябвало да ме отблъсне назад, но се открих топяща се по него. На пипане е толкова добре,
гладката му кожа, твърдите му мускули.
Ръката му ме обгърна, държаща ме в убежището на прегръдката му.
Когато се приближихме до водопада, беше като да се разхождаш около буря. Стичащата се
вода кънтеше около нас и заглушаваше всякакви други звуци. Беше дезориентиращо и почти
плашещо. За контраст нежна мъглявина гъделичкаше лицето ми. Но знаех, че беше илюзия.
Завличането във водопад би могло да убие човек.
Лукас ме бутна зад себе си. Имах само секунда да цъкна фенерчето си над завесата от
стичаща се вода, преди Лукас да ме дръпне в черната бездна.
Той пусна ръката ми. Събрах куража си и не изписках неудобно да не ме оставя. Тук бе по-
тихо, водопада едва се чуваше, но все още присъстваше. Насочих светлината на фенерчето
около пещерата. Някой е бил тук преди нас.
- Това е едно от леговищата ни. – обясни Лукас, когато се наклони да пусне батерийния
фенер. Фенера осветяваше повече от моя, така че го изгасих за да пестя батериите му. Щях да
го нося с мен. Чувствах се в безопасност с него. Може би защото приемния ми баща ми го бе
дал. Внезапно отчаяно исках той да ми е истинския баща. Тогава всичко това може би нямаше
да е истинско. Какво си мислих? Както и да е, това не е истина.
Ако беше генетично, тогава съм го наследила от родителите си. А те със сигурност не бяха
вълци. Те не се излекуваха по начина по който Лукас го направи, когато Менсън го простреля.
Те умряха.
- Гладна ли си? – попита Лукас, прекъсвайки мрачните ми размишления.
- Не, жадна съм.
Той ми подхвърли бутилка вода. Пещерата беше студена. Както и водата. Чисти пластмасови
кошове съдържаха провизии, който бяха наредени по дължината на стената. Лукас взе блокче
мюсли и започна да дъвче докато отваряше друг кош и вадеше одеяло. Насочи се към мен и го
уви около раменете ми.
- Нуждаеш се от това, повече отколкото аз. – казах. – Аз поне съм облечена с тениска.
- Има и още. И все пак мога винаги да се окосмя. – той ми даде невероятно секси поглед, и
цялото ми тяло ми тяло реагира, потръпвайки
Сякаш внезапно смутен, той се обърна и се върна при коша. Извади от вътре повече одеяла
и два спални чувала. Той разкопчаединия и го постави на земята напълно отворен и разстлан:
- Мисля, че може да спим заедно на земята, за да поделим топлината на телта си. – каза ,
посочвайки, че трябва да се наместя в импровизираното ни легло. Той все още държеше
другия спален чувал. Досетих се, че ще ни покрие с него.
Никога не съм спала с момче досега. Дори и всичко да е само спане, ние щяхме да сме
заедно, телата ни ще се докосват, може би дори ще се сгушим един в друг. Незнам дали съм
готова за близостта. От друга страна, приемаща топлината му в тази студена пещера звучеше
божествено. Но да спим заедно, дори и да е невинно, изглежда твърде рано.
- Ъх, след всичко което се случи днес, как може дори и да си мислиш за спане? - попитах.
- Честно казано съм на ръба на рухването.
Бях избутала на дъното на ума си, че той бе преминал през мъчения. Беше застрелян, и не
само това. Или може би просто бе това, че умееше перфектно да прикрива чувствата си. Или
това че беше супервълк. Но аз разчитах на него от бягството, тогава може би е време той да
разчита сега на мен.
- С какво мога да ти помогна? – попитах.
- Просто спи.
Отново погледнах към импровизираното легло.
- Няма да те нападна, както Мейсън. – каза Лукас.
Обърнах погледа си към него.
- Знам. Работата е, че никога не съм спала с момче.
Ъгълчето на устата му се изви:
- Лесно е. Затваряш очи и сънуваш.
Можех да си представа всички неща които ще сънувам лежаща толкова близо до Лукас. Все
пак, кимах и се пъхнах в спалния чувал. Той се отпусна до мен. Предпазливо. Не знаех дали е
защото бе изтощен или защото си помисли, че бих могла да избягам. Или просто усещаше,
сковаността и мълчаливостта ми. Бях мислила много пъти, какво би било първия път, когато спя
с момче. Не съм очаквала, че ще е с мрачно и опасно, колкото Лукас. Дори и да знаех, че няма
да ме нарани, поради някаква причина тази вечер не усещах тялото ми да ми принадлежи.
Исках да се претърколя и да се притисна към него.
- Как си с тъмнината, искаш лу да оставя светнато? – попита той.
- Тъмнината е добре. – не беше, но нямаше начин да призная, че съм уплашена от това,
което чувствам до него. Изглежда тъмнината само може да го усили.
Чух прищракване и светлината изчезна. Очите ми бързо се приспособиха и вече можех да
видя водопада. Лунната светлина я караше да изглежда като стичащо се стъкло. Беше по
някакъв начин много успокояващо. Бавно започнах да се отпускам.
- Това е любимото ми от всички скривалища. – каза Лукас тихо.
Чудех се дали лъже, че може да ми чете мислите само, когато е във вълча форма. Може би
може да ги чете по всяко време.
- Изглежда си приготвил това място, сякаш си очаквал проблеми. – казах.
- Ние винаги очакваме проблеми.
Той се приближи малко по-близо. Можех да усетя леките тръпки, които преминаваха през
него.
- Студено ти е. – не исках гласа ми да звучи обвинително, но така се получи.
- Не, просто това са последиците от покачването на адреналина и превръщането. Топлината
помага.
Той рискува всичко, за да ме спаси от Менсън. Как може да не излагам чувствата си
премествайки се по-близо до него?
Притиснах се към него, докато не се изтегнах точно до него. Знаех всичко за адреналина.
Когато родителите ми бяха убити, не спрях да се треса. Ръцете му ме обгърнаха, привличайки
ме по-близо, приближих се дори по-близо, с глава сгушена на края на рамото му. Той дръпна
другия спален чувал над нас. Ние бяхме топли и удобно настанени в нашия малък пашкул. Да
бъда така до него беше чудесно. Можех да помириша топлината на кожата му, можех да
почувствам топлината под бузата и пръстите си.
- Странно ли е? – попитах тихо, не исках да наруша мира настанил се върху нас, но исках да
задълбоча връзката. – Да бъдеш вълк имам предвид.
- Не е нещо за което си мисля. Това е което съм.
- Как се е случило? Имам предвид, знам, че е генетично, но как? Първото ухапване от вълк
ли било или нещо такова?
Дълбокия му смях изтрополя през пещерата.
- Толкова е глупаво, когато го правят във филмите. Защо всички си мислят, че ако те ухапе
нещо, то ще те превърне в това нещо? Също както вампирите. Толкова е глупаво. Но не.
Ликантропията не е нещо, което е започнало от ухапване.
- Тогава?
- Ние сме били тук от зората на времето. Но само опазването не е накарало да станем
скрити. Преди векове сме живеели в общото население, но винаги сме усещали, когато
срещнем себеподобни. Ти сигурно си го усещала, като си срещала хора, но защото не си
знаела, че съществуваме може би не си разпознавала какво е то: като повик към подобност.
Замислих се за първия път, когато срещнах Линдзи миналото лято. Сякаш мигновено
станахме най-добри приятелки. Усетих връзка, история. Бях способна да и кажа всичко:
- Линдзи..? – не можех да го кажа. Беше толкова невероятно.
- Да. – каза той тихо. Тя все още не се е трансформирала. Тя ще направи седемнайсет
следващия месец.
- Ние сме приятелки. Защо не ми е казала нищо?
- Щеше ли да й повярваш? Ако не може да ти покаже?
- Не знам. Не съм сигурна дали ти вярвам – вярвам, че можеш да се трансформираш, окей.
Това, че аз съм на път – не съм убедена. Но ти казваш, че има и други като теб живеещи сред
хората?
- Със сигурност. На училище, в университета. Ние живеем в общности. Ние сме доктори,
адвокати, ченгета. Ние сме като всеки друг, освен превръщането.
- Извини ме, но това, те прави не като всеки друг.
- Окей, има известно право. И да има определен риск да живееш сред статисти, но ни е по-
лесно да се слеем с тях, отколкото да имаме собствена държава или нещо такова. Да, понякога
ни разкриват. Нас себеподобен бе изгорен на кладата, като вещер, гонен като демон. Така, че
преди векове, старейшините създали братство на… предполагам, че можеш да мислиш за тях,
като рицари. Те са млади войни. Наричаме ги Тъмните пазители. На тях им е възложена
защитата на другите шифтърите.
Подиграх се:
- Нямам много високо мнение за техните защитни техники. Къде бяха те тази нощ, когато се
нуждаеше от тях?
Той се изкашля.
- Добре, кода е – ако Тъмния пазител е достатъчно глупав да се разкрие, това е на негова
сметка. Ние рискуваме живота си за другите. Ние не молим другите да рискуват живота си за
нас.
Вдигнах се, доколкото да мога да виждам лицето му.
- Чакай малко. Казваш ми, че ти си Тъмен пазител? Ти си рицар или там каквото беше?
- Да, точно. Работата ми е да те пазя. Това е причината да отпратя другите, а аз да остана
назад, за да съм сигурен, че никой няма да те нарани и да бъда там, когато пълнолунието
изгрее.
Той е мой пазител? Това е отговора, защо ме гледа винаги така. Не бях готова да се изправя
срещу пълнолунието и всички тези последици. Все още имах много въпроси към Лукас.
- Значи, можеш да умреш?
- Разбира се. Огън. Куршуми.
- Но аз те видях да се лекуваш.
- Изумително, нали? – гласът му съдържаше намек за гордост. – Имах късмет, че този идиот
Мейсън не знаеше, че среброто е Ахилесовата ни пета. Тази част от глупостите на Холивуд са
истина. Поради някаква причина, рана причинена от сребро не се лекува, като нормална рана.
Нож, меч, куршум – ако е направена от сребро, сме в големи проблеми.
Осъзнах, че ми доверява тайната, която може да ги унищожи. Може би не бе доверие.
Може би бе само опазване. Среброто внезапно се превърна от аксесоар в моя потенциална
смърт.
- Има ли някакъв начин да не стана… - ума ми крещеше ненормалница, но не можех да кажа
това. Сигурно щеше да го приеме за лична обида.
- Не. – каза той тихо. Ръката му се изви около шията ми и ме сложи обратно на рамото му,
ръката му ме държеше близо до неговата страна, като че ли може да ме предпази от
усещането на удара на тази дума. – Но всичко ще е наред. Повярвай ми. Знам, че имаш много
въпроси, но съм изтощен, Кайла. Остави ме да поспя малко и утре ще отговоря на всичките ти
въпроси.
- Окей. – чух дишането му да се успокоява и усещах бавните му издигания и спадания на
гърдите му с бузата си.
Гледах водопада да се стича. Помислих си да стана и да се поразходя. Водата ме спираше и
задържаше тук. Не исках да съм вълк. Може би Менсън си мисли, че ще е страхотно и, че биха
купили развличащо лекарство за да бъдат за няколко часа космати, но аз не бих го избрала, ако
имах избор.
Надявах се Лукас да греши. Тази връзка, която усеща да е нещо друго. Може би усещанията
му бяха грешни и ме тълкува грешно. Не мога да бъда шифтър.
И колкото повече се безпокоя, ако съм, живота ми внезапно се проваля. Важно време.
Бях се свила на ръба на пещерата, слушаща шумния водопад, изучавайки ноктите си.
Изпълзях от леглото, докато Лукас все още спеше. Имах да мисля за толкова много неща. Част
от мен искаше да започне да бяга от него, от всичко това, и никога да не спре.
Лукас бе толкова тих, че сърцето ми почти изскочи от гърдите ми, когато седна до мен. Бях
горда със себе си, че не дадох никакви признаци, че ме стресна.
- Станала си рано. Добре ли си? – попита той.
Какъв сериозен въпрос? Света ми, живота ми, може би не са това което мислех, че са.
Разбира се, че не бях добре. Но успях да не направя нищо повече от въздишка:
- Просто мисля. Никога не съм имала късмет да имам по-дълги нокти. Предполагам, че е
заради промяната.
Той се изкикоти. Или поне мисля, че го направи. С водопада наоколо, трябваше да говорим
високо, така че беше трудно на чуя кикота, но той се усмихваше. След това, като, че ли той си
помисли, че има риск да изгубим гласовете си, ако продължим да говорим, там където бяхме,
той посочи с глава към стената. Последвах го обратно към пещерата.
- Знаеш ли дали приемните ми родители знаят.. за мен, имам да кажа? Какво съм? Или
какво ще стана?
- Не мисля. Когато родителите ти бяха убити, ти беше отведена преди Тъмните Пазители да
дойдат. Правителството беше забъркано, малко е трудно да се разбере. – той отвори един кош
и ми хвърли бутилка V8* (* сок направена от 8 зеленчука).
- Мислих, че вълците са месоядни. – казах сухо, докато отварях бутилката.
- Вълците са. Шифтърите не са. – тона му показваше, че съм го обидила. Подаде ми
протеиново барче. – Трябва да ядеш. Да пазиш силите си.
Скъсах опаковката и го гледах несигурно.
Не мислиш за себе си, като вълк.
- Аз не съм вълк. Това е просто форма в която се превръщам, това е всичко.
- Това е всичко? Повечето хора не са целите в козина и не ръмжат. Да не споменаваме
умопобъркания, който се опитва да те хване, за да те изследва.
- Какво ти – и те – смятате за ненормално е нормално за мен. Винаги съм знаел, че е в ДНК-а
то ми. Не можех да чакам, докато не станах на осемнадесет.
Сърцето ми потръпна:
- Мисля, че каза на седемнадесет.
- Седемнадесет за момичетата. Осемнадесет за момчетата. Трябва де е свързано с
момичетата-узряват-по-рано-от-момчетата нещо.
- Ох, помислих си, че може да се отмени. – протеиновото барче, имаше вкус на сандвич.
Той отвори пакет от Двойни Stuf Oreos* (* две слепени кръгли бисквити с бял пълнеж по
средата) и ми подаде една бисквита. Сълзите потекоха от очите ми. Обичах тези бисквити.
Погледнах го. Той ме гледаше внимателно.
- Предполагам, че си прочел мислите ми и за това, също. И аз ще мога ли да го правя? Да
чета мисли?
- Аха, но първият път са просто неясни шумове. Трябва да се научиш да разпределяш
видовете звуци, които идват.
- Имали училище за върколаци или някъде, където мога да науча всичко това.
- Предпочитаме да не използваме термина върколак. Толкова е негативно. Кажи ми името
на един филм, в който върколака е добрият. Ние сме шифтъри. И не, нямаме училище, но
имаме тренировки. На едно място в тези гори.
Свърших бисквитата си, събрах коленете си пред гърдите си и ги обгърнах с ръце.
- Боли ли?
Той знаеше за какво питам, и това не беше за тренировките. Той коленичи пред мен. Все
още беше бос и без риза. В някой от кошовете нямаше ли дрехи? Толкова много исках просто
да плъзна пръстите си по гърдите и раменете му. Вместо това се фокусирах на сребърния му
поглед.
- Не и ако ми вярваш. – каза той тихо.
Засмях се нервно.
- Сигурен ли си, че не бъркаш за мен?
Внезапно стана и ми подаде ръката си.
- Хайде. Искам да проверя периметъра. След това можем да се отпуснем и да се порадваме
на хубавия ден. Все пак, не сме вампири.
Лукас си намери тениска. Очевидно не е неговата или пък е била преди да оформи мускули,
защото плътно притискаше тялото му. Наистина започнах да се съмнявам, че може да ми чете
мислите дори и когато не е във вълча форма.
Последвах го когато отиде на малко разстояние в горите и обиколи убежището ни. Той бе
толкова грациозен – като един изпълнител от Cirque De Soleil* (*известен цирков състав
основан в Канада, Монтерей), който бе целия в мускули, но се движеше със страхотна грация,
на сцената. Винаги съм забелязвала, колко грациозен е, но сега можех да видя хищника в
движенията му.
Не съм смятала, че те ще го изненадат отново. И ако ни закачат, предполагам, че той ще
тръгне след тях за отмъщение. Като Холивудски върколак. Може и да не харесва начина по
който описани във филмите, но усещах в него непоколебимостта да ме защитава. Беше почти
плашещо – но също така и вълнуващо.
Дали би искал умрял заради мен? А аз искам ли?
Разбира се, че не. Но все още беше страхотно да знам, че ме защитава толкова сериозно. Не
бях напълно сигурна, какво изпитва относно гледната точка на „сродните души”. Не можех да
отрека, че бях привлечена от него още от началото – с такава сила, че чак бе плашещо,
изтласках привличането настрана и се фокусирах върху Мейсън. Това, което чувствах към
Мейсън, можех да се справям с него. Но това, което чувствах към Лукас бе извън контрол.
Дори бе по-плашещо да мисля, че и Лукас мислеше същото за мен – но той бе достатъчно
силен, за да го контролира.
Когато се разхождахме той внезапно започна много внимателно да се заслушва и да души
въздуха. Беше притеснително да мисля, че скоро и моите сетива ще се усилят – ако наистина
бях шифтър. Просто изглеждаше невъзможно.
Вероятно трябва да обърна внимание, как той оглежда наоколо. Трябва да се опитам да
науча, каквото там съм длъжна да науча. Вместо това мислех за дрехи. Превръщането във вълк
обещаваше да бъде ад за гардероба ми. И какво трябваше да правя? Да крия дрехите в
скривалища навсякъде наоколо?
- Да. – каза той тихо, след това се направи на непоколебим.
Но той не бе по-непоколебим, колкото бях аз.
- Можеш да четеш мислите ми дори и когато не си във вълча форма. – обвиних го.
Той прекара пръсти през великолепната си коса.
- Само, когато се концентрирам в теб.
- И ти си концентриран в мен сега?
- Какво мога да направя? Миришеш така хубаво –
- Майтапиш ли се? Мръсна съм.
- Но под това е естествения аромат на кожата ти. Това е което мириша. – Той започна да
върви назад към сечището. – Хайде. Нека да по плуваме.
Почти се препъвах опитваща се да вървя с неговата крачка. Бях все още в шок заради факта,
че толкова бе привлечен от мен, че души кожата ми.
- И какво? Имаш ли бански сложени в кошовете някъде в пещерата?
Той погледна над рамо и ми хвърли дяволит поглед.
- На кого му трябват бански? Не си ли чувала за голо къпане?
Окей, има шанс утре вечер да ме види гола преди да се окосмя, но пак, го накарах да се
обърне, когато махам дрехите си и влизам във вира. Беше студено, освежаващо и удивително
чисто. Когато се гмурнах, той вече бе във водата, на няколко крачки от мен. Може би той също
беше малко свенлив, за да бъде гол срещу мен. Дори и вече да съм му виждала задника.
Престъпваща през водата, попитах:
- Имаш татуировка на рамото. Какво означава?
- Всеки мъж получава татуировка, когато е готов да обяви момичето, което е избрал за
негова сродна душа. Изобразява името й на древния език на глутницата.
- Кого избра?
Той ми даде поглед в който се, четеше колко е глупав въпроса.
- Оо, - преглътнах трудно. Бях напълно изумена, че той може да чувства нещо толкова силно
и да не го пусне. Как може да изрази чувствата си в татуировка без да знае, дали ще му
отвърна? – Дори не съм смятала, че си ме забелязал миналото лято.
- Ох, забелязах те. Беше като бам, точно в корема.
- Ти не каза нищо.
- Ти едва ставаше на шестнадесет и беше все още в гимназията, а аз отивах в колеж.
- Все още съм в гимназия, а ти в университет.
- Но си по-голяма. И остава само година докато завършиш гимназията. След като свършиш,
ще можеш да дойдеш в моя университет.
- Значи ще видя приемните си родители отново?
- Със сигурност. Ще се върнеш у вас в края на лятото – малко по-променена отколкото дойде
тук.
Колко го омаловажи. Дори и ако не се преобразя, никога няма да забравя това, което
научих – и ще гледам навсякъде за шифтъри.
- Ние живеем по света, сред статистите. – той продължи. – Доста нормално. Или колкото
нормално може да бъде, предвид с натоварената ни опазване на тайната на съществуването
ни.
Все още бях шокирана от това, че е решил когато ме е видял миналото лято.
- Но решението, което си направил за нас миналото лято – ами ако никога не ме видеше
отново?
- Знаех къде живееш, Кайла. Щях да дойда за теб, ако Линдзи не беше те убедила да се
присъединиш към нас това лято. Нямаше да ти позволя да разкриеш тайната си за теб сама.
- Значи, Линдзи знае, какво чувстваш.
- Да, има си азбука. Не казваш на никой, кой кого си избрал.
Бях поласкана – и лишена от сила.
Сякаш той беше типично момче, на което не му бе удобно да обсъжда чувствата си, той
започна да плува във вира. С дълги, силни загребвания. Мускулите на гърба му изпъкваха и се
движеха. Татуировката – името ми на древна азбука – сякаш пулсираше.
Той се е обвързал с мен, без да знае дали ще му отвърна. Бях много поласкана, но също така
чувствах невероятно объркване. Дълбочината на неговите чувства към мен ме отведоха отвъд
всичко, което съм чувствала към някое момче. И още, не можех да отрека, че има нещо между
нас.
Започнах да плувам по гръб в обратна посока, осъзнах, че се фукам малко повече отколкото
исках, затова минах на кучешкото плуване. Или в моя случай, предполагам във вълчето
плуване.
Той дойде обратно при мен и спря на две крачки от мен.
- Татуировката ти. Рейв има подобна.
- Аха.
Очите ми се разшириха.
- Той е – спрях се на време. – Той е шифтър?
- Да.
- Чие име е на гърба му?
- Не мога да ти кажа. Дадох клетва да го пазя в тайна.
Добре, това бе дразнещо. Не съм клюкарка, но съм много любопитна.
- Ами ако не познаеш? – попитах. – Ами, ако си сбъркал чувствата? Какво ще стана, ако
момичето не чувства същото, което ти чувстваш към нея? – имах толкова много въпроси. Не
можех да разбера, как тези сродни души работят, но изглеждаше по-силно от нас двамата.
- Ще се скиташ. Ще изживееш живота си с момичешкото име на рамото си, и никое друго
момиче няма да те иска, защото си се отдал на някой друга първо.
- Това е жестоко.
- Не избираме лекомислено.
Беше изумително да си помисля, че той ме е избрал – или съдбата. Не бях напълно сигурна,
как това цялото съдба/половинка нещо работи.
- Но ти едва ме опозна миналото лято.
Опознах те достатъчно, Кайла. За нас, когато срещнеш сродната си душа… ти просто знаеш.
Не знам как да го обясня. Не изпита ли нещо когато ме срещна?
- Уплаха. – признах. – Объркване. Определено те забелязах, но никога не съм мислила за теб
и мен. Искам да кажа, виж се! Ти си по-голям, секси, във форма… а аз измам откачена червена
коса и лунички.
Той се засмя.
- Харесвам червената ти коса и луничките. И това, че има вътрешна сила, която не оценяваш.
Ти пое голям риск, освобождавайки ме от онази клетка.
- Това е, защото те не бяха прави.
- Но не всеки би направил, нещо за това. И когато удари Менсън – хареса ми.
Почувствах смущението да залива лицето ми.
- Не мога да повярвам, че вързах на глупостите му.
- Той измами много хора.
- Не и теб.
- Имах няколко подозрения, но това бе всичко. Произлизам от общество, което векове
наред е било преследвано от ловци на вещици. Не обвинявам без доказателства.
Дори и да е чакал за доказателства, те почти му костваха свободата, може би дори и живота.
- Ами Конър? И Британи? Те.. – ума ми внезапно блокира.
- Повечето шерпи са. Това е начина, по който контролираме част от дивата природа и на
статистите им е позволено да го видят. Ако съвсем ги изолираме, те ще станат подозрителни.
Така, ние ги водим, където искат да отидат, и ги пазим от мястото където не искаме да бъдат.
- Менсън вярва, че тук някъде има село.
Лицето му стана строго, очите му заприличаха на гладко полирани камъни.
- Аха. Все още се опитвам да разбера, как е узнал всичко това. Искам да кажа, има легенди,
но той изглежда толкова сигурен.
За моя изненада, забравих да ритам във водата. Потънах, затворих устата си просто, за да
избегна за кратко изплуването. Не исках да допусна, колко глупаво изглеждам. Избутах се
нагоре.
Сега Лукас имаше озадачен вид, който ми напомни за куче, наклонило главата си в
смущение. Щях да се засмея, ако все още не бях абсорбирала това, което ми каза:
- Тук наистина има село?
- Уолфорд. Старейшините живеят там. Останалите от нас се срещат там за лятното слънце
стоене. Много добре е скрито. Няма начин лудия Кейн и последователите му да го намерят.
Не бях толкова сигурна, но мислех за нещо друго, което каза:
- Защо се опитваш да разбереш как са узнали? Обичаш пъзели? Стратег ли си?
- Мислех, че си го разбрала. Аз съм лидера на глутницата. Алфа мъжкият.
Не знам защо не го бях разбрала досега. Начина по който Рейв се държи с него. Винаги съм
мислила, че Лукас е един от отговорниците на шерпите.
- И как става това? Старейшините гласуват за теб ли?
- Не. Биеш се за това. Във вълча форма. Предизвиква се текущия лидер.
Като диви животни? Какво е той? Мъж или звяр?
- И това ли те направи? Просто ги победи?
Той улови погледа ми, сякаш искаше да отсъди реакцията ми на думите му:
- Битката е до смърт.
Тогава спрях да ритам във водата и потънах, не бях сигурна, че искам да изплувам. Има
неща относно обществото му, за които не бях сигурна, че искам да съм част от тях.
Четиринадесета глава
- Девлин бе водача преди мен.
Лукас и аз не се застояхме дълго във водата. Бяхме се облекли и сега лежахме на брега,
близо до водопада, но достатъчно далеч, за да може падащата вода да заглушава думите ни.
Това място изглеждаше прекалено спокойно за всичко, което научих от Лукас. Небето бе
невероятно наситено синьо, с бели пухкави облачета, които преминаваха през него.
Когато пристигнеше нощта, щях да съм много по-близо до пълнолунието. Тялото ми се бе
стегнало заради мисълта – сякаш не можеше да чака. Но психически не можех да приема това,
което щеше да стане. Счупих ръката си, когато бях на осем. Направиха ми рентген. Разбира се
костите на шифърите са различни – далеч многочислени. По какъв друг начин биха успели да се
трансформират от човек в толкова различно създание. Бе невъобразимо за мен.
- Нямах шанс да го убия – каза Лукас и усетих разочарованието в гласа му. – Той избяга като
страхливец. Така, че издигането ми като лидер бе малко по-оплетено.
Обърнах главата си на страни за да изуча красивия му профил. Той бе фокусирал цялото си
внимание върху небето. Може би да ми разкаже всичките си лоши тайни относно миналото му
бе също толкова трудно колкото на мен. Не можех да си представя, че би убил някого – но за
да го направиш за да спечелиш власт... Исках да мога да го разбера, но неговия свят бе
изключително плашещ.
- Защо искаше да се натовариш с това? – попитах.
Той обърна главата си и ме погледна.
- Девлин бе прекалено лош водач. Непрестанно излагаше останалите на риск. Използваше
всички шансове. Изложи съществуването на обществото ни пред тези хора. Трябваше да бъде
спрян, но накрая аз не успях да го направя. Сигурен съм, че черния вълк, който си видяла – бил
е той.
- Така, че когато каза, че притежава вълк за домашен любимец...?
- Изопачих истината. Понякога има нужда да правим това, точно както в нощта, когато Д-р
Кейн говореше за върколаците и ние го направихме да изглежда смешно, нелепо.
Можех да видя, колко много нужда от бързо мислене е трябвало, за да не излязат нещата
извън контрол.
- Така че, мислиш, че по този начин Кейн са открили съществуването ви... на шифтърите?
Усмихна се мрачно.
- За теб също, ти си една от нас.
- Да.
Той бе убеден – аз не. Шока за него е да избереш да не си шифтър. Седнах, оставяйки
краката си под мен.
- Знам, че би трябвало да съм развълнувана за това...
- Нещата, които научи наскоро са много – каза и се завъртя към мен, подпирайки се на
единия си лакът.
- Трябва ли да направя нещо за да се подготвя? – изглеждаше сякаш би трябвало. А и вече
нямах вече причина да си бръсна краката. Прокарах ръка по голия си крак и се опитах да си
представя това, което не можех наистина да приема.
- Като вълк, краката ми ще бъдат ли голи ако се бръсна?
- Беше ли вълчето ми лице оголено?
Освободих притеснителен смях.
- Не. Всъщност като вълк си великолепен точно толкова колкото..
Оставих гласа си да спадне. Наистина ли исках да си призная това?
Подари ми една не особено честна усмивка.
- Мислиш си, че съм сладък?
- Сладък, не! Определено не. Но красив... да.
Започна да става, докато не достигна до седнало положение, намиращ се срещу ми.
- И аз мисля, че си красива. Мисля си това от първия път, когато те видях.
В мен започна да се разпростира приятна топлина.
- Това ли е причината да ме гледаш през цялото време?
- Да. Знаех, че ще разбереш как се чувствам. Предполагам, че е малко зловещо, имам в
предвид – някой да те гледа и никога да не разговаря с теб.
- Не ми изглеждаш срамежлив.
- Първия път, когато те видях бе сякаш забиват нещо в гърдите ми. Сериозно. Не мислех, че
ще съм способен да дишам правилно отново. А и не знаех какво да ти кажа.
Погали с пръстите си дължината на брадичката ми. Когато го гледах сега, ми изглеждаше
като напълно нормално момче.
- Нощта преди да тръгнете, с Рейв спорехте за нещо.
- Да. Той знаеше, че си една от нас, мислеше, че съм безотговорен да те оставя. Но не исках
да те насилвам да тръгнеш, да те накарам да се почувстваш обидена от мен, и все още не бях
измислил как да ти кажа за нашите способности. Добре де, за да сме честни – ревнувах малко,
че си с Менсън.
- Не знам, дали наистина бях с него. Харесвах го, защото не бе сложен, защото той не ме
кара да се чувствам всички тези невъзможни работи, както правиш ти. Тази връзка, за която
говориш – никога не съм чувствала нищо подобно до сега. Какво е това? Някакъв вид
животинско свързване?
- Може да бъде много напрегнато, но не може да те накара да чувстваш, нещо което
фактически не изпитваш. Ако това има някакъв смисъл, ние изпитваме тези примитивни нужди,
защото вървим на линията между човека и звяра, но в същността си сме хора. Просто имаме
способността да съществуваме и в друга форма.
- Казваш го, сякаш е нищо.
- Наблюдавах толкова много хора да се преобразуват от една в друга форма с лекотата на
някой, който натиска копче за да смени канала по телевизията докато растях.
- А кой бе там на първата ти трансформация? – попитах.
- Мъжете преминават през това сами.
- Това не го ли прави по-болезнено?
- Не ти изглежда честно, нали. Но всъщност е един вид естествен подбор. По-слабите не
оцеляват.
- Беше ли те страх?
- Не можех да чакам, но след това знаех какво ми предстоеше. Когато бях дете, родителите
ми ме заведоха в гората, обяснявайки ми, показвайки ми...
- О, Боже мой! – погледнах към него бързо, защото бе по-безопасно да наблюдавам него
отколкото навътре в себе си.
Той стана бързо.
- Какво? Какво има?
- Родителите ми... тези ловци на елени казаха, че са видели вълци. – зарових лице в ръцете
си. – Ами, ако те са били моите родители? Показвайки ми? Ние бягахме. Мама ме избута зад
някакъв храст. Те ръмжаха. – Потиснах картините, които напираха в мен. – Тя бяха вълци –
казах, със сигурност, която не бях чувствала никога преди.
Свалих ръцете си надолу и срещнах погледа на Лукас, знаеща за опустошението, което най-
вероятно е видял в очите ми.
- Вълците. Възможно ли е да са били родителите ми?
- Има смисъл, да, възможно е.
Само ако не бях навлязла прекалено много в идеята, че съм върколак. Беше труден момент,
за да приема всичко това.
- Ако умреш във вълча форма, какво се случва? – попитах.
- Телата ни винаги си възвръщат човешката форма точно преди смъртта.
- Значи ловците може да са били прави, когато са казали, че са застреляли вълци.
Лукас кимна.
Поклатих глава.
- Не, родителите ми не бяха голи. И ако са били застреляни, нямаше ли да се излекуват?
- Не и ако са били застреляни в главата или сърцето.
- Но щяха да са голи – промърморих. А те не бяха. Поне не си ги спомнях по този начин.
Миналото лято не исках да отида в тази част на гората, в която са умрели. Внезапно разбрах,
че за да се срещна със спомените си и да победя страховете си имах нужда да направя точно
това. Но не знаех дори как да разбера къде точно е било.
По-късно през нощта обикалях около пещерата с нервност, която не можех да обясня. Или
просто не исках да се срещна с истината. Прекарвайки следобеда си с Лукас в нашия изолиран
малък свят ме накара да се почувствам по-близка с него. Мислех си, че можех да усетя
миризмата на кожата му. Щеше да е много по-трудно тази вечер да лежа до него.
Отидох до края на пещерата, затворих очите си и се заслушах във разбиващата се надолу
вода. Исках да освободя съзнанието си от всички мисли. Но едно остана: ако не се
трансформирах утре вечер, щях ли да го загубя?
Независимо от рева на водопада и затворените ми очи, знаех точния момент, в който той
пристъпи зад мен.
- Кайла?
Обичах дълбоката нотка в гласа му и начина по който името ми звучеше когато го
изговаряше. Обърнах се за да застана лице в лице с него.
- Нищо между нас няма да се промени– каза.
- Всичко се променя. Познавам те по-добре сега, сякаш съм преминала през интензивен
курс за Лукас Уайлд. Чувствам неща, които не съм усещала никога до сега.
- Добри неща?
- Плашещи. Напрегнати. Какво ако не съм, каквото си мислиш, че съм?
- Имаш в предвид, че не си смела?
Засмях се смутена, поклащайки главата си.
- Това не е което...
- Нямаш вътрешна сила? Не си възхитителна? Ще се промениш, Кайла, но това, което аз
чувствам към теб ще си остане същото, заради всичко в теб, което няма да го направи.
- Оу.
Останах без думи. Най-вероятно това щеше да е най-близко до любов изявление, което
някога щях да получа.
- Хайде. – взе ръката ми е ме заведе до спалния чувал.
Наместих се комфортно в ръцете на Лукас. Можех да чуя ударите на сърцето му, да усетя
топлината на тялото му. Бе различно тази вечер. Нашата близост се бе променила, еволюирала.
Той вече не бе Лукас, шефа ми. Той бе Лукас, моя Тъмен Пазител.
Дори да си мислех, че не се нуждая от пазител, знаех, че той ще бъде там.
- Ще се случи ли – ако се случи, добавих на ум – веднага щом луната изгрее?
- Не и преди луната да достигне връхната си точка.
- Как ще разбера?
- Започваш да се чувстваш... различно. Не му позволявай да те изплаши. Знам, че не си
знаела всичко това доста дълго време, но при нас това е естествена част от живота ни – като
пубертета.
- Добре, имах много неприятни спазми по време на пубертета.
Притисна устните си към челото ми.
- А сега ще имаш спазми навсякъде, но ще започнат и ще свършат бързо.
Имах хиляди въпроси, а времето ми се намаляваше бързо.
- Когато си във вълча форма, мислиш ли като вълк?
- Не знам. Не зная как мислят вълците.
Засмях се, преди да стане по-тихо.
- Знаеш за какво питам.
- Продължаваш да си себе си, Кайла. Вътрешно. Просто изглеждаш различно. Когато съм във
вълча форма съм по-агресивен, по-способен да се бия – това беше причината да се
трансформирам, когато мечката щеше да те нападне. Мога да бягам по-бързо като вълк, така
че ако имам нужда да стигна до някъде бързо, обикновено се трансформирам.
- Мисля, че беше доста бърз миналата вечер – когато не беше във вълчата си форма.
- Повечето шифтри са бързи и силни. Телата ни постоянно изразходват енергия и се движат.
Спусна устните си надолу по слепоочието ми.
- Ще се справиш добре, Кайла.
През мен премина тръпка, когато гласа му достигна близо до ухото ми. Кожата му бе топла
срещу пръстите ми, които допираха до гръдния му кош.
- Казваш, че съм твоята сродна душа, – гласа ми звучеше нисък и колеблив. – Това означава
ли, че ще се омъжа за теб?
- Не е необходимо. Обикновено сродните души се женят, но не винаги. Ще преминем през
периода със срещите ако искаш да излизаш с мен. Но не си задължена да си с мен – ако не е
това, което искаш.
Гласа му стана сериозен много бързо.
- Ако не искам да ти бъда сродна душа, ще си намериш ли друга?
- Не, просто ще бъда сам.
Пулсът ми се ускори. Подпрях се на лакътя си и погледнах надолу към него. Луната – съвсем
малко затъмнена за да бъде пълна – бе голяма и светла, грееше през водопада, който сякаш бе
ефирна завеса.
- Това не е честно.
- Знам. Мъжките шифтъри стават сурови и край на нещата. Те чувстват каквото чувстват и
женските избират.
- Дори се бият за женските?
- Разбира се. Понякога момичета искат да знаят кой е по-силния, кой я желае повече. Ние
сме хора, но също така и животни.
- Не знам дали някога ще успея да пригодя съзнанието си за всичко това.
Обгради бузата ми с ръката си, а след това зарови пръстите си в косата ми.
- Ужасена ли си от това, което съм?
Странно, но не бях ужасена от него, но от себе си – да. Определено имах някакви проблеми
със справянето с това, но Луакс бе Лукас. Лежейки тук с него, можех да забравя това, че
понякога имаше козина.
- Не – отговорих честно.
- Добре – Завъртя ни, докато аз лежах по гръб, а той върху ми. Хвана брадичката ми с голяма
си топла ръка – Добре – той повтори.
След това ме целуна. Не беше като никоя друга целувка, но и не бях очаквала да бъде. След
всичко бе Лукас, не беше като никое друго момче, което съм познавала. Устните му бяха меки и
леки, сякаш не бе сигурен, че искам това. Но как не бих?
Пожелах си го на родения ми ден.
Отдръпна се и ме погледна присмехулно:
- Усмихваш се докато те целуват?
Усмивката ми се разшири.
- Пожеланието ми на рождения ми ден току-що се сбъдна. Когато духнах свещичките,
поисках ти да ме целунеш.
- Наистина?
- Знам, странно е. Дори не бях сигурна, че те харесвам, ти беше толкова напрегнат –
надигнах се и зарових пръсти в косата му. – Сега знам защо.
Исках да повярвам в това, което той вярваше - това че ще се превърна, това че бях неговата
съдба – но всичко изглеждаше прекалено невероятно.
Той ме придърпа обратно в обятията си. Дадох му бърза целувка по рамото.
- Би трябвало да спим сега – каза. – Ще имаш нужда от цялата сила, която имаш за утре
вечер.
Практическия Лукас. Исках да съм старомодна и да каже нещо като: Сила? Кой се нуждае от
сила, когато има теб? Но той беше прав. Утре всичко щеше да се промени. И според него,
това включва и мен.
- Кайла, събуди се.
Имаше настойчивост в гласа му, каквато не бях чувала досега. Бях заспала увита като пашкул
в прегръдките му. Не знаех кога ме е пуснал, но сега бе до мен, клатейки рамената ми. Присвих
очите си срещу него. Не бях очаквала да заспя толкова дълбоко, та той да трябва да ме буди.
- Какво има?
- Не знам. Просто лошо предчувствие.
Думите му ме удариха като доза кофеин, и аз можех да го усетя. Бе като онази първа вечер,
странното притискащо усещане, че някой ме наблюдава.
- Менсън. Открили са ни – казах.
- Невъзможно. Не оставих следи по земята, а и тази зона е прекалено добре скрита.
- Също така не знаехме, че имат учени в групата си – а беше така.
- Добра забележка, – избута раницата в ръцете ми. – Ти я носи, на мен може да ми се
наложи да се превърна.
Обух ботушите си набързо.
- Какво ще правим?
- Ще огледаме наоколо и ако се наложи, – ще бягаме.
Стана с това елегантно негово, бързо движение. След това клекна, взе ръката ми и ме
издърпа права. Все още стискайки дланта ми в своята ни поведе през водопада.
- Искам да чакаш при входа докато не проверя...
Фигура пристъпи през входа и точно като в някой филм – държеше пушка. Не беше някой,
който познавах, но Лукас ме избута твърдо зад него. Приближи се още малко към водопада и
ме притисна назад.
- Излез от другата страна.
- О, Лукас, наистина ли искаш да пропусне купона? Къде са ти маниерите? Няма ли да
представиш брат си на приятелката си?
Девлин? Това е Девлин? Надникнах над Лукас за да го огледам по-добре. Може би ако я
нямаше всичката тази омраза в очите му щеше да е красив. Някога може би е бил. Какво го е
променило така?
Лукас изръмжа ниско и се премести съвсем малко.
- Дори не си и помисляй да се превърнеш, – каза Девлин. – Заредих пушката със сребърни
куршуми. Ако те застрелям малко след като се преобразуваш, надявай се да умреш. Може би
не веднага, но рано или късно ще стане.
- Знам как действа среброто. Какво искаш?
- Да си възвърна полагащото ми се място като водач може би ще е добре.
- Водача служи като Тъмен Пазител. Защитава съществуването на вида ни. Ти доведе Кейн
при нас.
- Това е просто твоя догадка, но се случва да си прав.
- Доведе ли ги до тук?
- Не. Те са идиоти. Измих ръцете си от тях, когато не те убиха. Изчезнаха с хеликоптерите си.
Най-вероятно ще се върнат, но не се притеснявай. Ще ти направят аутопсия, ще те изучават.
Вместо плановете им да вземат малко кръв и проба от устата ти. Къде е забавното в това?
- Поставяш на риск цялото ни съществуване!
Девлин се засмя. Продължавах да се опитвам да намеря, дори частица от Лукас в него, но не
можех. Косата му бе само един цвят – черен, а очите му безжизнено сиво. Какво се бе случило,
за да го накара да изглежда по този начин?
- Съществуването ни и без това си беше поставено под риск. Има толкова малко останали от
нас. Мислиш ли, че статистическите женски ще се сношат с нас? Боже, мразя това, което сме.
- Само заради едно момиче...
- Едно момиче? Тя беше всичко за мен. Собственото ми семейство не можа да ме приеме, тя
също. Превърнах се само за да спася живота й една вечер, когато някакви бандити я нападнаха
на алеята и я ужасих. Знаеш ли какво е да обявиш сродната си душа и да не можеш да я имаш?
Да знаеш, че ти предстои да прекараш живота си сам и самотен? Винаги да бъдеш празен и да
няма любов, която да пълни празнотата?
- Знам, че е трудно..
- Не знаеш нищо! Но ще разбереш. Преди следващото пълнолуние, ще знаеш какво е да
мразиш това, което си. Отидох при Кейн само защото исках да открия лек за това. Исках да ме
направи нормален, но вместо това той пожела да направи всички като нас.
- Значи не работиш с тях? – попитах.
Усетих как напрежението в Лукас се покачва, знаех, че иска да изчезна тихо, но брат му
беше опасен.
Девлин не отговори на въпроси ми, вместо това каза:
- Ако не си в нея на първата й трансформация, ще я загубиш напълно. Сърцето ти ще се
скъса и ще разбереш моята болка.
- Ще бъда там за нея.
- Ще видим – Девлин започна да се движи бавно в пещерата. Лукас се обърна срещу него,
едновременно с това избутвайки ме настрани.
Не знаех какво да очаквам, може би и двамата да се превъплътят и да се сбият. Имам в
предвид, ако Девлин иска Лукас да страда се нуждае да е жив.
Изстрела започна да ехти в пещерата, Лукас излетя назад към водопада, зашемети ме и
инстинктите ми ме победиха.
Ужасения ми вик се загуби в бученето от падащия водопад, след това се гмурнах след него.
Да си силен плувец е привилегия, когато тонове вода се изсипват около теб. Тези уроци за
спасяване, които вземах, когато работех като спасител ми помогнаха.
По всяко друго време бих се зачудила колко прекрасно изглеждаше водата със слънчевото
сияние, което преминава през чистотата й, но сега всичките ми мисли бяха фокусирани към
Лукас. Хванах с едната си ръка лакътя му, а с другата обвих кръста му, преди да се насоча към
брега. Плувах към ръба на водния басейн, далеч от водопада.
- Помогни ми, Лукас.
Чух го да стене, усетих треперенето му и топлата му кръв, която ме обграждаше. Опитах се
да го извадя от водата.
- Моля те, Лукас.
С херкулесово усилие той се напрегна и почти се просна върху тревата. Извадих го напълно
от нея, след това излязох и коленичих до него.
- Колко е зле? – попитах.
- Зле – отговори през стиснати зъби.
Надигнах тениската му. С луната светлина и слабите лъчи на наближаващата зора, можех да
видя тъмна дупка от едната страна и кръвта, която капеше от нея. Свалих блузата си, оставайки
само по потника под нея. Щях да използвам и него ако трябваше, притиснах ризата си към
раната си за да се опитам да намаля кървенето.
- Сигурен ли си, че не можеш да се превърнеш? – попитах. – Само за няколко секунди?
- Ако го направи ще умре.
Гласа на Девлин ме стресна. Не бях сигурна кога се е присъединил към нас, но знаех, че ще
иска да види лично свършената си работа.
- Той може да усети горенето от среброто, знае, че не лъжа за куршумите, – в гласа ми и
имаше удовлетворение. – Не го искам мъртъв. Просто искам да предотвратя опитите му
да ме спре.
- Да те спре от какво?
Изправи ме на крака рязко, преди да мога дори да кажа нещо, завърза китките ми една за
друга с въже, стягайки ги, след това ме придърпа към себе си.
- Да те отведа.
Започна да ме дърпа и аз натиснах петите си към земята.
- Ти си ненормален!
- Според Ницше ‘Винаги има нещо лудо в любовта’ .
Погледна ме и се усмихна злобно.
- Изучавах психология.
- Лукас направи всичко това за да защити глутницата. Не можеш да го накажеш за това.
- Разбира се, че мога. Това, което правя е единственото, което има смисъл за мен. Това е
красивата лудост. Сега, не искаш да се опитваш да се биеш с мен, защото имам още куршуми в
тази пушка. Да те убия е начин да те отнема от него безвъзвратно.
- Така или иначе ще умра. Лукас каза, че не мога да преживея ако не е до мен.
- Предполагам, че ще разберем това.
Той опъна въжето, влачейки ме зад него. Не се страхувах от смъртта. Добре, бях уплашена.
Бях ужасена, ако трябва да сме честни. Не исках да оставям Лукас назад, но нямах избор. Не се
дадох лесно, но и не възразих със всичко останало в мен.
Погледнах назад над рамото си. Лукас се бореше да се задържи на колене. Моля те, не ни
следвай, помислих си. Спасисебе си. Чакай ме.
Бях оптимистична за това, че по един начин или пи друг можех да избягам и да намеря
помощ за Лукас.
Беше трудно катеренето по горския наклон, който създаваше стени около водопада и
езерото – особено когато ръцете ми бях вързани. С Лукас дойдохме от другия край на терена.
Девлин искаше да ме заведе на върха.
Бях изключително изтощена, когато най-накрая достигнахме целта си. Небето бе наводнено
от оранжево, което предвестяваше новия ден. От тук, можех да видя реката, която създаваше
силния водопад. Нямах много време или желание да оценя великолепието й.
Дишайки тежко, паднах на коленете си.
- Дай ми минута за да почина, моля.
- Забравих колко малко издръжливост имат хората преди първата си промяна. – все още
държеше въжето, което бе свързано с ръцете ми. Чудех се, ако го дръпнех по правилния начин,
може би щях да го повлека във долината, която обходихме.
- Лукас ти е брат – отбелязах задъхана.
- Е и?
- Как можеш да му причиниш това?
Той се наведе пред мен.
- Предизвика ме! Зае мястото ми като лидер. Добре, може би танцувах на ръба на острието,
но загубих Джени. Можеха да ми дадат малко отпуска.
- Менсън ми каза, че в колежа съквартиранта му...
- Да, това бях аз. Той бе толкова умно дете, с огромно страхопочитание към баща си. Когато
започна да говори за Био-Хром си помислих, че е съдба.
- След като си искал лек толкова отчаяно, защо не си им позволил да експериментират върху
теб?
- Защото не вярвах на Кейн, не и след представата, която имаше за мен: изрод. – сви
рамене. – Освен това бях в настроение за малко отмъщение.
Пристъпи напред и ме изправи на краката ми
- Да вървим.
Чух ниско заплашително ръмжане. Най-вероятно имаше хиляди вълци в гората, а не знаех
колко от тях са шифтъри. Но преди да се обърна назад и да видя познатото оцветяване на
козина, знаех, че това бе Лукас във вълчата си форма. Той оголи острите си зъби.
- По дяволите, Лукас, какво направи – извади куршума? Решен си да докажеш себе си, нали?
За нещастие нямам повече сребърни куршуми. Знаеш ли колко са скъпи? – Девлин ме избута
на земята. Ударих се в нея със разтърсващо тупване.
- Така,че предполагам ще решим това по начина на нашия вид.
От позицията си можех да видя раната му – все още кървеше. Дори след като куршума го
нямаше, явно не можеше да се излекува напълно. Ще бъде по-слаб...
Риза полетя към мен ме удари в лицето. Преди да успея да я махна, Девлин се превъплъти и
черен вълк седеше до мен. Черния вълк, който видях в нощта, когато бе биреното парти. Бе по-
едър от Лукас, а зъбите му по-дълги и остри.
Менсън бе казал нещо за очите, които не се променят. Разбрах значението му сега.
Шифтърите запазваха човешките си очи. Можех да видя в очите на Лукас сребърното и
лудостта в тези на Девлин.
Знаех, че това ще бъде битка до смърт, както е трябвало да бъде, когато Лукас е
предизвикал Девлин за пръв път, за да поеме водачеството. Знаех, че Лукас бе ранен и слаб, за
разлика от Девлин, който бе силен и побъркан – и имаше допълнителна сила, която
придружаваше лудостта. Лукас рискуваше да загуби всичко. Девлин вече бе загубил всичко,
нямаше какво да изложи на риск и това го правеше по-опасния от двамата.
Знаех, че Девлин има предимство във всяко отношение. Това, че щях да изгубя Лукас и
онова, което току що открих.
Обичам те.
Думите бяха едва прошепнати в съзнанието ми. Но бе достатъчно. Лукас чу и обърна главата
си рязко към мен.
Това бе тактическа грешка. Докато Девлин се хвърляше върху него, осъзнах, че с думите си
обрекох Лукас на смърт.
Петнадесета глава
С предизвикателно ръмжане Лукас се нахвърли върху Девлин.
С оголени зъби братята се сблъскаха във въздуха. Челюстите им се приготвиха да чупят,
ноктите – да достигнат до уязвимата плът. Можех да усетя мириса на свежата кръв във въздуха,
а ноздрите ми се разшириха в отговор. Беше ли защото бях много близо до пълната луна и
скоро щях да бъда това, което са те?
Поваляха се на земята, прегрупирайки се. Кръжаха бавно в кръг, все търсещи за слабост –
уязвимост – във другия. Лукас чакаше малкото му останала енергия да се върне. Девлин се
хвърли напред.
Лукас се изви на една страна, а Девлин нападна. Лукас падна на гърба си и захапа рамото на
Девлин, а той извика от болка и може би – изненада. Със сигурност не бе очаквал Лукас да е
толкова агресивен. Девлин се опита да се измъкне, но Лукас го захапа отново.
Претърколиха се, захванали се един за друг. Разделяха се и се нахвърляха един срещу друг,
отново и отново. Можех да видя как силата на Лукас намалява. Наблюдавах го, чудейки се с
какво бих могла да му помогна, но знаех, че съм безпомощна. Утре би могло да е поставено по
друг начин, утре може би, бих била по-полезна, когато първата ми промяна е зад мен. Но сега
Лукас трябваше да се бие сам.
Девлин нямаше да покаже никакви милост, би разкъсал гърлото му ако се покажеше такава
възможност.
Борбата продължаваше. Превъртайки се, единия над другия, наближаваха все повече ръба.
Пуснаха се един друг, сякаш разбрали, че единствената възможност и на двама им е да забавят
темпото си. Опитах се да изпразня ума си. Не исках Лукас да разбере колко уплашена бях за
него. Не исках да повторя отново грешката си и да го разсея. Дишането му бе затруднено и бе
целия покрит с кръв.
Сграбчих ризата на Девлин само защото исках да има нещо, което да държа. Погледнах към
захвърлените му панталони и видях пушката. Посегнах нагоре към нея и я вдигнах. Бе трудно
да я хвана силно, но можех да я използвам. Приемния ми баща ме бе водил на стрелбището
много пъти. Бях доста добра в използването й, казах си. Дори и да достигнех целта си, всичките
ми мишени до сега са били очертани на хартия.
Насочих я, но Лукас беше на пътя. Ако това бе неговата битка, позволено ли ми бе да се
намествам? Щеше ли да ме намрази, ако убия брат му? Куршумите не бяха сребърни. Другите
не биха го убили, но биха дали шанс на Лукас. Преместих се на една страна, надявайки се на
по-добър ъгъл.
Девлин се приготви за скок, но Лукас се блъсна в него, пращайки и двама им отвъд ръба на
острата скала.
Писъка ми ги последва надолу.
Все още държаща безполезната пушка, притичах към ръба и погледнах надолу, можех да
видя Девлин, набучен на счупен клон от дърво. Не се движеше и бе в човешка форма.
Предполагам, че бе мъртъв.
Сърцето ми биеше болезнено в гърдите ми. Къде беше Лукас?
След това го видях, все още във вълча форма, проправяйки си пътя болезнено към върха на
стръмната скала.
- Не! – извиках. – Върни се, ще се срещнем на дъното.
Но той продължи да се качва, докато не достигна до нивото ми. Притича до мен и облиза
брадичката ми. Обвих ръцете си около него, зарових лице в козината му и се разплаках.
След всичко това, съзнанието ми бе празно. Не знаех какво да мисля, освен да приветствам
тишината. Когато сълзи ми свършиха се облегнах назад и погледнах в очите му, чиито сребърен
цвят оставаше един и същ независимо дали бе във вълча или човешка форма.
- Бях толкова изплашена. Знам, че той беше твой брат и не искаше да се биеш с него, но той
те принуди. Не е твоя вината за смъртта му.
Той надигна главата си и изви. Бе най-самотния звук, който някога съм чувала. Когато ехото
от съжалението и болката му се превърна отново в тишина той падна до мен.
Не знаех какво мога да направя, но бях наясно, че ако кървенето от раната му не спреше,
щеше да умре.
Виенето му бе повече от израз на страданията му. Бе вик за другите. След по-малко от час
една дузина вълци ни достигнаха. Черен вълк със кафяви очи се приближи предпазливо.
Използвайки ризата на Девлин бях способна да спра кървенето, но Лукас бе прекалено
тежък за да го заведа някъде където биха могли да му окажат по-голяма помощ.
Лукас премести съвсем малко главата си и разбрах, че могат да комуникират с вълка. Също
така подозирах кой може да е: Рейв, който винаги е бил втори по командване, когато водехме
семейство Кейн във природата. Изчезна надолу в падината за няколко минути и когато се
завърна бе човек и носеше дрехи. Пое го.
Другите вълци не изглеждаха склонни да разкрият истинската си самоличност, но когато
стана ясно, че Рейв не може да заведе Лукас зад водопада сам, друг вълк пристъпи напред.
Козината му бе с почти златен оттенък, а очите му – сини. Конър, осъзнах. Той също мина зад
водопада и се върна облечен в човешка форма.
След като върнахме Лукас обратно в пещерата го завихме с одеялото и той се превъплъти.
Не бях очаквала шифтърите да бъдат толкова срамежливи. Може би това беше, защото все още
не бях една от тях.
Рейв изучи раната му.
- Изглежда, че заздравява бавно.
- Да, ако се върна във вълча форма за още няколко часа, мисля, че ще е оздравяла
достатъчно за да не бъде досадна.
- Тогава защо се превърна? – попитах, хващайки здраво ръката му.
Усмихна се уморено.
- Защото исках да говоря с теб, да съм тук за теб – докосна брадичката ми. – Знам какво си
мислиш, но ти не знаеш какво си мисля аз – все още.
Пожелах си Рейв и Конът да ни оставят за да мога да се свия срещу него. Просто исках да
бъда насаме с него.
Рейв каза.
- Отивам да намеря марля, за да мога да я увия около раната и да спра кървенето. –
погледна Лукас строго – Трябваше да ни повикаш веднага щом попадна в беда. Не трябва да се
справяш с всички проблеми сам.
- Мислиш ли, че можеш да му се репчиш по-късно? – попитах. – Наистина премина през
достатъчно днес.
- Искаш ли да върнем Девлин обратно във селото? – попита Конър.
Лукас кимна.
- Да, родителите ми трябва да научат.
- Отиваме да го вземем – каза Рейв, а след това и двамата ни оставиха.
Докоснах страната, където бе раната му.
- Не мога да повярвам, че си извадил куршума.
- Не беше толкова зле, не успя да засегне нищо от голяма значимост. Изненадан съм, че не
излезе от само себе си.
- Лекува ли се сега?
- Ще отнеме по-голямата част от деня и ще боли отвратително, но ще съм добре до
довечера.
По времето, в което се предполагаше, че ще се трансформирам.
- Би трябвало и двамата да поспим, – каза. – Бе труден ден и довечера ще бъде
предизвикателство.
- Добре – започнах да се измествам назад, но след това си промених мнението. Притиснах
се към него и го целунах бавно. Дори и да се променя или не довечера, си падах по Лукас...
доста.
Отдръпнах се и му се усмихнах с любов. Завъртях се на другата страна и свалих ботушите си.
Когато се обърнах, той беше вълк. Сгуших се до него.
Съня изглеждаше невъзможен, когато знаех какво ме чака довечера. Затова се изненадах,
когато тъмнината ме обгърна толкова бързо.
Шестнадесета глава
Когато се събудих се свечеряваше. Лукас все още спеше, когато се измъкнах от пещерата и
се придвижих зад водопада. Бе един от онези странни моменти, когато слънцето и луната се
виждат по едно и също време. Луната винаги е била толкова успокояваща за мен, но не и тази
вечер. Тази вечер изглеждаше злокобна, знак за промяна, с която не бях сигурна как да се
справя.
Огледах се наоколо. Нямаше следа от съществуването на вълците, които бяха тук малко по-
рано, но имах усещането, че са все още наоколо, пазейки ни. Знаеха какво предстои да се случи
довечера, изглеждаше ми, че трябва да се чувствам различна. Вместо това се чудех как щеше
да протече последната ми учебна година в гимназията, ако имам гадже в университета и то в
друг щат. Бях загрижена за дрехи, обувки и класове – обичайните тийнейджърски неща. Просто
не знаех дали ще бъдат обичайни от сега нататък.
Усетих присъствието на Лукас преди да го чуя или видя. Дойде и застана зад мен. Беше се
превърнал отново в човек. Въпреки, че той все още се възстановяваше от раната си, усещах
силата, която се излъчваше от него.
- Останалите са все още тук, нали – попитах.
- Да. Девлин каза, че семейство Кейн са заминали. Довечера ще е чудесна възможност за тях
да се върнат. Промяната ти ще протече много по-лесно ако се дистанцираме от другите неща.
Погледнах към него, беше облякъл тениска и не можех да видя превръзките му, но знаех, че
са там.
- Как се чувстваш?
- Доста добре, за някой, който е отнесъл изстрел. Трябваше да използвам вълчата си форма
за да се излекувам, но съм малко нетърпелив, затова не е излекувана напълно. Но ще съм
добре.
- Той можеше да те убие.
- Но не го направи. И сега трябва да се фокусираме върху твоето оцеляване.
Устата ми пресъхна. Бях изплашена почти толкова, колкото бях този следобед.
- Ако си прав за това, което ще се случи, след тази вечер вече няма да съм обикновено
момиче.
Усмихна ми се тъжно.
- Никога не си била, Кайла.
Кимах.
- Знам, че вероятно това звучи напълно невъзможно – и знам, че не е като да се оженим –
но се чувствам малко смутена. Бих искала да се погрижа за себе си.
- Много момчета водят тук момичетата за първата им трансформация. Там има кутия с доста
женски работи с нея, ще ти покажа. След това трябва да приготвя някои неща.
Открих всичко, от което се нуждаех в пещерата. Предполагам, че те искат момичетата да се
чувстват най-добре, когато преминават през първата трансформация. Имаше по малко от
всичко, сякаш се намираш в хотел. Използвайки края на водопада, където водата не бе чак
толкова бърза се изкъпах, след това намазах с лосион кожата си. Нагласях формата к докато не
изсъхна, оставих я да пада къдрава върху раменете си. Имах кратък момент за да се чудя какъв
цвят ще бъде козината ми, преди да си наложа да спра да мисля за това. Наистина не исках да
обмислям чудовищността на това, което щеше да се случи в следващите няколко часа.
Сгънах дрехите си и ги оставих близо до спалния чувал. Разположих се до няколко кутии и
една завивка, с която Лукас ми предложи да се наметна, за да не възпрепятства движенията
ми, когато се превъплъщавах. След това просто щеше да падне.
Бе бяла и копринена и изглежда се използваше за първата трансформация. Придърпах я
около рамената си. Разполагаше с достатъчно материал и гънки, за да не трябва да я
придържам ако не искам да се разтвори. Предполагам, че след хиляди години шифтърите са
разбрали от какво се нуждаеш в този момент.
Отидох до водопада и се загледах във разбиращата се вода. Не се нуждаех от уверението на
Лукас, за това, че ще се променя. Докато се притеснявах какво може да бъде, бях ужасена от
това, че ако не се случи, въпреки всичко – щях да го загубя.
С Лукас ядохме на лунна светлина. Седнахме върху черна завивка, контрастираща с моята
бяла. Предполагах, че бе неговата и бях учудена, че все още не си я бе наметнал. Вечерята бе
проста: опаковани сандвичи и протеинови барчета. Лукас ми каза да ям изобилно, защото
имам нужда от силата си. Отпивайки от бутилираната си вода, наблюдавах как луната изминава
пътя си и се качва все по-нагоре в небето.
- Значи, след първата трансформация мога да се променям по желание? – попитах, искайки
да знам колкото е възможно повече, в случай, че се случи.
Лукас събираше остатъците ни във предния пакет на раницата. Той бе напълно против да
оставим боклуците си да замърсяват. Погледна ме.
- Да.
- Как ще го правя?
- Нямаш контрол над първата трансформация. Тялото ти ще прави каквото е нужно за да те
научи на всичко. Когато си готова да се върнеш обратно в човешка форма, просто затвори очи
и се представи като човек. Тялото ти ще свърши останалото.
- Какво ако не стане? Ако се заклещя?
Той се подсмихна.
- Никога не съм чувал за някой, който се е заклещил в една форма. Ако мислиш, че си в беда
ми сигнализирай. – Отдръпна се, сякаш внезапно се почувства некомфортно. – Само запомни,
че ще съм способен да чета всичките ти мисли... и ти моите.
- По този начин ли комуникирате?
- Да.
- Това ще бъде толкова странно. Сигурен ли си, че няма да ме объркаш с някой друг?
- Напълно.
- По кое време ще се случи? Кога луната ще достигне до връхната си точка?
- Някъде около полунощ.
Кимнах.
- А ти какво ще направиш?
- Ако ме приемеш...
- Чакай! Как така, ако те приема?
- Трябва да ме приемеш за твоя сродна душа.
- Как става това?
Ухили се отново.
- С целувка.
Отвърнах на усмивката му, след това цялата ми нервност се завърна и продължих сериозно.
- Значи това по време на този ритуал ще се превъплътя и ще избера сродната си душа?
Помислих си, че се изчерви отново.
- Няма да отиде по-далеч от целувка... освен ако и двете страни не искат.
- Правил ли си го някога? Имам предвид – като вълк.
Той се засмя. Бе дълбок, плътен звук – първия път, когато го чувах да се смее искрено.
Накара ме да се почувствам добре, а напрежението в мен да се разсее малко.
- Не мога да повярвам, че ме питаш това – каза.
- Какво? Никога не си мислил за това?
Усмихна ми се иронично.
- Не, никога не съм го правил във вълча форма.
- А какво за... знаеш. Във човешка форма.
Взе ръката ми и поклати главата си.
- Вълците избират една женска за цял живот.
Преглътнах тежко.
- Така, че ти чакаше мен?
- През целия си живот.
Нищо чудно, че Девлин го е изгубил. Но не исках да мисля за него и всякакви други тежки
неща, с които Лукас трябваше да се справи. Трябваше да премина през това довечера, за да
мога да му помогна да се справи с всичките отговорности, който е поел. Терапевта ми щеше да
има доходоносен ден, анализирайки ме, когато се върна от лятната ваканция.
- А това копринено нещо, върху което седим – ще го облечеш ли?
Той кимна.
- До кога ще останеш в човешка форма?
- Ще се превърнем заедно – или до колкото е възможно по едно и също време.
- Ще ми казваш какво да правя, нали?
Кимна отново.
Стиснах ръката му.
- Виж, знам, че това идва, но... не мога просто да седя тук и да го чакам. Не го разбирай
погрешно, но имам нужда да се поразходя и да остана сама за малко.
- Добре.
- Добре.
Почувствах облекчение, че не се ядоса. Имах нужда да си почина, така или иначе. Имаше
още няколко часа докато дойде време за трансформацията ми. Станах и започнах да се
разхождам по ръба на сечището.
Беше невероятно, че е такава спокойна нощ. Чувствах сякаш тук трябва да има буря,
гръмотевици и светкавици. Сякаш света трябва да почувства бъркотията която вилнее в мен.
Тази сутрин си мислех, за страстните ми думи Обичам те, когато Лукас се изправи пред
смъртта. Той все още не бе повторил думите за мен.
Сродни души за живот. Трябваше ли тези думи да се изговарят по-лесно?
Може би след тази вечер щяхме да започнем да излизаме – да позволим на човешката ни
страна да настигне вълчата. Изглеждаше малко като стъпка назад, но той нямаше никакъв
избор, откакто знаех истината за обстоятелствата. Незнанието бе голямо и плашещо.
Не зная колко дълго съм вървяла, но го правех докато краката ми бяха твърде уморени за да
бягам или да се катеря по пукнатините, които ни обграждаха.
Изправи се пред страховете си, бе казал Д-р Брендън.
Но нямаше начин да разбере страховете, които преминаваха през мен сега. В края на гората
спрях да вървя – чаках. Луната се бе качила по-нависоко. Винаги съм я мислела за
успокояваща. Имаше силата да променя приливите и отливите, тази вечер най-вероятно щеше
да промени живота ми.
Накрая Лукас до мястото, където го чаках. Коленете ми омекнаха и бях благодарна на това,
че имам дърво зад гърба си, на което да се облегна. Той вдигна ръцете си и ги подпря на
кората, над главата ми, сякаш и той има нужда от подкрепа. Действието го доведе още по-
близо до мен. Усетих приветстващата топлина на тялото му да достига до моето. Спях гушена
срещу това тяло, познавах го и в двете форми. Не ме уплаши.
Наведе главата си надолу. Устните му почти се допираха до моите. Почти.
- Кайла – прошепна и топлия му дъх помилва брадичката ми – Време е.
Очите ми се насълзиха, поклатих глава. Реалността бе, че не исках да се променя във вълк.
Звучеше толкова болезнено. Не беше това начина по който си се представях. Това бе гигантска
стъпка, която ме ужасяваше.
- Все още не съм готова.
Чух зловещо, гърлено ръмжане. Той замръзна. Знаех, че също го е чул. Отдръпна се от мен и
погледна над рамото си. Тогава ги видях – вълците се бяха завърнали и дебнеха периметъра на
поляната.
Лукас ме погледна, разочарованието се появи в сребърните му очи.
- Тогава си избери друг. Но не можеш да преминеш през това сама.
Обърна ми гръб и започна да крачи към вълците.
- Чакай! – изкрещях след него.
Но беше прекалено късно.
Започна да сваля дрехите си, докато вървеше бързо. След това побягна. Скочи във въздуха...
Когато достигна земята вече беше вълк. Както винаги до сега – пропуснах трансформацията.
Винаги се превъплъщаваше, когато не гледах или се криеше. Очаквах да бъде грозно. Да бъде
като в филмите. Тялото ти се бори с промяната. Но вместо това бе бързо и рязко, грациозно и
силно, интензивно. Беше... правилно.
Повдигна глава и изви срещу луната. Изстрадалия звук премина през мен, повика ме. Борех
се да не отговоря, но дивото в мен бе твърде силно, прекалено силно за да му се
противопоставя.
Започнах да бягам след него. Тревата бе мека и студена под босите ми крака. Той почти
умря за мен. Можех да живея с него, без да ми казва, че ме обича. Но не можех да живея без
него. След като прекосих дистанцията, се наведох и вдигнах черната завивка. Продължих към
него докато не го достигнах. Наметнах го с нея и казах:
- Избирам теб.
С друго трептящо мигване, той седеше пред мен, отново в човешка форма. Тялото му бе
покрито с черно. Усмихнах му се.
Той бе войн, пазител. Най-вече - независимо дали бе във вълча или човешка форма – той бе
Лукас. Той бе смел. И преди година той е погледнал към мен и е разбрал – разбрал е срещу
какво се страхувам да се изправя. Това, че принадлежим един на друг. Докато той
притежаваше името ми, запечатано с мастило върху кожата си.
Взе ръката ми и ме заведе в центъра на поляната. Когато погледнах назад – вълците бяха
изчезнали тихо. Значи са били там само за да ми предоставят възможност, да ме накарат да
избера. Усамотението отново принадлежеше на Лукас и мен. Бях облекчена, че са си отишли.
Не исках да споделям този момент с аудиторията.
Лукас спря да върви и ме придърпа в обятията си. И зачака. Чакаше ме да го приема, да го
целуна. По някакъв начин този момент бе много по-величествен от това, което щеше да
последва. Повдигнах се, беше всичкото насърчаване, от което той се нуждаеше. Устните му
покриха моите.
От една страна – бе като всички целувки, които съм получавала от него до сега. Мека и
сгряваща. Но от друга, бе като целувка, която никога не съм получавала. Жадна и дива.
С периферното си зрение – или може би щях да имам такова ако очите ми бяха отворени, но
ги затворих, когато ме докосна – ние се превърнахме от приятели, опипващи водите към
сродни души, с живот в ръцете на другия, с преплетени съдби.
Изправи се срещу страховете си, Д-р Брендън ми каза. Но как бих могла да се изправя
срещу това? Как да се справя с това, че вече имах в себе си толкова много от него, че ако му се
случи нещо – живота ми ще свърши?
Сродни души. Съдба. Завинаги.
Думите се лутаха из ума ми. Разбира се, че имах избор. Можех да си тръгна, но дори и да го
направя, душата и сърцето ми ще останат назад с Лукас.
Той се отдръпна, но ръцете му все още ме обвиваха. Отърка се в шията ми и аз можех да го
чуя да вдишва аромата ми. А аз вдишвах мъжкия аромат, който се носеше от него.
Чаках.
Чаках луната да достигне връхната си точка. Чаках тялото ми да реагира. Чаках болката.
Чаках, чудеща се дали ще съм разочарована или облекчена ако нищо не се случи.
Усетих първите ласки на лунната светлина и кожата ми започна да се стяга. Замръзнах от
усещанията и нервите. Лунната светлина не може да бъде почувствана и въпреки това аз я
усещах.
Лукас каза с тих глас:
- Успокой се. Не се бори с него, но остани с мен.
Усещах леки порязвания и хиляди малко убождания отвън и отвътре. Можех да чуя
циркулацията на кръвта си, да помириша земния аромат на дърветата и секси мириса на
момчето, което бе с мен. Да чуя ударите на сърцето си. Пръстите и глезените ми изпукаха.
- Обичам те, Кайла.
Обърнах се и срещнах сребърния поглед на Лукас. Що се отнася за разсейването, той беше
невероятен.
- Не можех да го кажа преди, не и преди да ме избереш. Обичам те.
Целуна ме отново. Бе прекрасно и ужасяващо. Бе положително и отрицателно.
Усетих огън да се спуска по гръбнака ми.
- Не все още – призова ме – Остани с мен, дръж се за мен. Фокусирай се в гласа ми. – Целуна
шията ми.
Бях усещала спазми преди, но никога като тези. Те обхващаха цялото ми тяло – от главата до
петите ми. Продължаваше и продължаваше.
- Пусни го – прошепна – Сега, пусни го.
Имаше пръсване на светлина, гама от цветове, разтърсване без звук, но оглушително...
След това гледах в сребърните му очи и се вторачих във окосменото му лице. Погледнах
надолу към лапите си, краката си. Към червената козина, окъпана от лунната светлина.
Добре ли си?
Бе неговия въпрос, зададен без думи.
Да.
Отърка носа си в моя, след това в брадичката, а после в рамото ми. Дори когато бе вълк,
можех да го помириша и той бе Лукас, миришеше на него.
Красива си, помисли си.
Само когато съм във вълча форма? Бе малко суетно.
Винаги. По-лесно е да го мислиш, отколкото да го кажеш.
Не се чувствам различно.
Това е просто форма.
Исках да се засмея, но бях толкова уплашена. А бе лесно. С него до мен, бе като да
пристъпваш във коприна.
Ще бъда ли насинена утре?
Малко.
Какво ще правим сега?
Ще играем.
А раната ти?
Почти е излекувана.
Той се нахвърли върху мен, подигравателно, леко. Превъртайки се, бутайки се.
Хвани ме, помислих си точно преди да започна да бягам през поляната.
Той ми даде преднина. Обичах да усещам вятъра в козината си. Обичах скоростта, с която пътувах. Бягах по-бързо от
колкото някога съм можела. Но не можех да се сравнявам с него, той ме настигна твърде лесно.
След продължихме да се движим един до друг под ласките на лунната светлина.
Седемнадесета глава
Тази вечер спах свита като пашкул в ръцете на Лукас, увита в бялата пелерина. Върнах се
обратно в човешка форма без никакви проблеми.
- Толкова си естествена, – в гласа на Лукас имаше следи от гордост.
Прекарахме доста време целувайки се и говорейки преди да потънем в сън.
Събудих се първа. Светлината, която навлизаше в пещерата бе замъглена, но бе достатъчно
за да видя как Лукас спи. Да бъда тук с него, да спя до него – това е мястото, на което
принадлежах.
Предната вечер, когато се трансформирах във вълк, всичко, което бях, всичко, което очаквах
да бъда бяха променени към по-добро. Не бях тази, която си мислех, че съм, но странното е, че
сега познавах себе си по-добре от всякога.
Страховете, които се намираха в мен – знаех, че те бяха моето вътрешно пробуждане на
звяра. Дълбоко в мен, знаех, че промяната бе очаквана, но не разбирах какво бе, не знаех
както чаках.
Тази сутрин нямаше страхове, нито от миналото, нито от бъдещето. Открих изтинското аз
миналата вечер, и със това всичките ми притеснения се стопиха.
А сега имах Лукас. Бях всичко, което той бе очаквал, всичко, което бе желал. А той бе това,
което желаех аз.
Съвсем тихо, станах и отидох до водопада.
Чудех се дали е била първата трансформация на майка ми тук? Баща ми помогнал ли ли е да
премине през нея? Опитах се да си спомня дали съм виждала знак на рамото ми. Бях още дете,
когато умряха. Имаше толкова много неща, на които не бях обърнала внимание.
Но възвърнах спомените си от деня, в който умряха. Трансформацията отключи миналото
ми. Мога да видя много ясно сега, този последен ден, в който бяхме заедно. Те се опитваха да
ми обяснят какво съм, какво бяхме ние. Можех да видя погледите им – изпълнени с любов. Те
нямаха страхове, за тях трансформацията бе празник това, което те, ние бяхме. Бяха толкова
фокусирани за да направят така, че да не се страхувам, че не чуха ловците.
Бе минало много време, от последния път, когато ми липсваха. Но ми липсваха сега, ужасно
много.
Въпреки, че не го чух занех, че Лукас е там преди да обвие ръката си около мен и да ме
притегли срещу него. Когато се отнасяше за него, усещанията ми бяха много по-мелодични
след промяната.
- Добре ли си? – попита.
- Мислех си за родители си. Миналото лято не бях готова да отида на мястото, където те
умряха.
Обърнах се в ръцете му и погледнах в очите му.
- Мисля, че се нуждая да направя това, но не знам къде се е случило.
Той премести кичур коса зад ухото ми.
- Някой в Уолфорд би трябвало да знае. Родителите ти са били част от нас.
Уолфорд. Мястото, за което се бореше да защити, където хората, които предпазваше искат
да се молят веднъж в годината.
Кимнах. Съмнявах се преди, но вярвах сега. Странно, но свиването в стомаха ми и нервите,
които винаги съпровождаха мислите за смъртта на родителите ми липсваха. След толкова
много време, бях готова да посрещна случилото се.
- Във вълча форма ли ще пътуваме? – попитах.
- Да, но аз мога да нося раницата, така че ще пристигнем с дрехи.
- Добра идея, – челото ми се набръчка. – Как се справяте с това – винаги да си намерите
дрехи?
- Имаме скривалища скрити наоколо. Ще заредим малко и за теб. А когато е възможно,
оставяш дрехите си някъде, където би могла да ги намериш отново. Ще научиш всичко.
Отне ни ден и половина за да отидем в Уолфорд. Не бе място,което можех да открия без
водач. Бе близо привечер, когато пристигнахме. Не бих използвала думата село, за да го
опиша.
Бе крепост, обградена от висока ограда от железа, върху, която бяха наредение злокобно
изглеждащи шипове. Вълци пазеха вътрешния периметър. Но с уникалния си външен вид,
никога не бих го забелязала ако не бяхме точно срещу тях.
На портата Лукас вкара числа в клавиатурата и тежката бариера се отвори бавно. Изглежда
това място бе комбинация между древни и модерни неща.
Взимайки ръката ми, Лукас ме поведе по мръсния път към голям камък с вид на тухла. Две
слаби лаещи кучета изкочиха иззад ъгъла. Лукас клекна и ги погали.
- Наистина ли са кучета? – попирах.
Засмя се.
- Разбира се.
- Можем ли да комуникираме с кучета?
- Разбира се! Само кажи „Седни, донеси, ела”. Мога да те науча на командите.
Смеейки се го ударих игриво по ръката.
- Много смешно.
- Можеш да прочетеш мислите им – каза, ставайки прав. Малките кученца избягаха надалеч.
– Дори не знам дали имат мисли.
- Предполагам, че трябва да приема лимитите ни и да мисля за нещата, които сме, а не
които не сме.
- Нещо такова.
Огледах се наоколо.
- А къде точно е селото?
- Те са няколко сгради, но повечето от тях ги няма, с изключение на тази.
- Изглежда като голяма къща или луксозен хотел, или нещо такова.
- Достатъчно голяма е да побере хората, които идват за слънце стоенето. – обясни Лукас. –
Само по-възрастните живеят тук, на парламентарен метод. Останалите идват само за лятното
слънцестоене. До него остава още няколко седмици, така че все още няма хора тук.
- Няма проблем. По този начин облекчават пътя ми.
Изкачихме масивните стъпала, които бяха поставени пред входната врата. Лукас отвори
вратите. Бях заинтересувана, когато влязохме вътре.
Бе чудовищно голямо. Имаше голямо стълбище от едната страна на фоайето. Портрети бяха
наредени в линия по стените и бяха осветени от огромен кристален полилей. Беше като някой
дом от Домовете на богатите и известните* (*телевизионно предване).
- Това не е точно като барака в дивата природа, нали? – попитах.
Лукас вдигна рамене.
- Не.
- И ти ли живееш в нещо като това?
- Живея в общежитие.
Усмихнах се.
- Знаех какво имам в предвид. Израстна ли в нещо като това?
- Не, израстнах в нормален дом.
Все още имах проблеми с приемането на шифтърите като нормални във всяко отношение.
- Лукас! – силен, кънтящ глас дойде от мъж с буйна сребриста коса, изкочил от една от
близките стаи – стая, която изглеждаше малка и най-вероятно бе салон.
Лукас стана изключително мрачен.
- Тате.
Това беше бащата на Лукас? Изглеждаше... добре, за да бъдем честни, изглеждаше сякаш
би могъл да е политик. Той даде на Лукас една голяма мечешка прегръдка. Можех да видя
тънки следи от сълзи в очите му, които бяха сребърни като тези на Лукас.
Той се отдръпна от Лукас, но ръката му остана преметната през раменете му.
- Съжалявам за Девлин, – каза Лукас. – Нямах избор.
- Трудно е, но е така от известно време насам. Изгубихме го отдавна. Скръбта е силна, но
също така има и място за мир.
- Мама...
- Тя разбра. Това е начина, по който трябваше да стане. Девлин предаде и нас, и себе си. –
той потупа рамото на Лукас, с голямата си силна ръка. – Не трябва да обвиняваш себе си.
Докато думите на баща му бяха успокояващи, знаех, че Лукас носи товар от вина, за това,
което се случи. Как би могъл да не го прави? Нямаше да е момчето, което обичам ако не
изпитваше някакво разкаяние.
Баща му се обърна вниманието си към мен.
- Това трябва да е Кайла.
- Да, сър.
Господин Уайлд ми подари една малка усмивка
- Напомняш ми на майка ти.
Вторачих се в него.
- Познавали сте я?
- Много добре. И баща ти също. Бяха добри хора.
- Може би ще ми разкажете за тях някой ден. Имам толкова малко спомени.
- Ще поговорим по-късно.
- О, Лукас! – привлекателна възрастна жена се спусна от салона и обви ръцете си около него.
Отдръпна се и стисна лицето му между ръцете си. Очите й се насълзиха. – Знам, че си пазител,
но ти все още си моето малко момченце и бях толкова притеснена за теб.
- Съжалявам, мамо.
- Шшшшт, – успокои го. – Няма за какво да се извиняваш. Ти даде обет да ни защитаваш на
всяка цена. Понякога тя е висока, знаем това.
Тя го прегърна отново и можех да усетя малко от напрежението в Лукас да спада.
Когато го освободи, той пристъпи назад, взе ръката ми и ме притегли близо.
- Мамо, това е Кайла.
Госпожа Уайлд ми се усмихна.
- Разбира се, че е тя. Добре дошла обратно, скъпа.
- Хубаво е да се върнеш... предполагам.
- Тук е мястото, където винаги си принадлежала, – тя ме прегърна. – Ще поговорим по-
късно. Точно сега старейшините те чакат.
С Лукас вървяхме сами през огромната къща, придружени от ехото на стъпките ни. Накрая
достигнахме до стая с естествен размер на статуи на вълци, от всяка страна на затворените
врати. Лукас спря и ме погледна:
- Това е стаята на съвета, – каза бързо. – Само на по-възрастните и Тъмните Пазители им е
позволено да влизат.
- Тогава трябва да изчакам тук?
- Това е твой избор, Кайла. Не трябва да избираш живот на пазител, но ще те подкрея пред
другите ако го направиш. Бих ти поверил живота си.
- Трябва ли да се бия за място?
- Трябва да дадеш обед да служиш, защитаваш и да си пазител.
Засмях се смутена.
- Какво? – попита той.
- Сегашния ми баща е ченге. Мислех си да уча криминалистика. Предполагам, че това не е
по-различно, но има толкова много неща, които не знам.
- Ще те науча.
Той нямаше съмнения и затова, нямах и аз.
- Искам да го направя, Лукас.
Той взе ръката ми и отвори вратата, влязохме във стая с огромна кръгла маса.
- Не ми казвай, че крал Артур...
- Може би. Въпреки всичко, той си е имал Мерлин.
Чух писък на радост и се обърнах.
- Линдзи! – извиках.
Тя обви ръцете си около мен и ме прегърна силно.
- Толкова се радвам, че се върна.
Над рамото й видях Британи.
- Трябваше да ми кажеш, Линдзи. Всички тези е-майли, SMS-и, чатове и ти не можа да го
споменеш?
- Щеше да се побъркаш. Можеше да напуснеш и след това какво?
- Значи двете с Британи сте Тъмни Пазители?
- Стажантки. Не сме се преобразували още, но след следващото пълнолуние... – тя въздъхна
– Нямам търпение.
Почукване върху масата привлече вниманието ни. Лукас ме заведе до две празни места на
масата. Предполагам, че са знаели за пристигането ми.
Бе много лесно да се познае кой бе старейшина и кой Тъмен Пазител. Старейшините бяха -
ами – стари, а всички пазители бяха млади и изглеждаха като войни.
Най-възрастния стана. Той имаше сбръчкано лице и сива коса до раменете.
- Тя една от нас ли е?
- Да, дядо – каза Лукас. Бях леко зашеметена от това, че този мъж е дядото на Лукас, но
имаше смисъл. Ролята на водач се прехвърля от баща на син. – Също така тя е моя сродна
душа. Където отива, отивам и аз.
Дядото на Лукас кимна, предполагам това бе неговото одобрение. Бледите му сребърни очи
се фокусираха върху мен.
- Ще дадеш ли обета?
- Да.
Той се премести до мен.
- Колиничи.
Изглеждаше ми прекалено древен ритуал, но въпреки това паднах на колене. Лукас
коленичи до мен и взе ръката ми.
- Сигурен ли си, че няма да се оженим тук? – прошепнах.
- Напълно.
- Ти, Кайла Медисън, заклеваш ли се да опазиш тайната ни, да ни защитаваш от всички
злини и вреди, които могат да се изпречат на пътя ни?
- Заклевам се.
Не бях сигурна, че са тези думите, които трябва да кажа, но очите на възрастния мъж
светнаха и Лукас стисна ръката ми.
- Тогава си приветсвана като член на Тъмните Пазители – каза мрачно.
Чух аплодисменти, когато Лукас стана и ме издърпа на крака. Тогава един по един,
останалите възрастни се представиха. След което, всеки Тъмен Пазител се приближи и Лукас
изнесе реч. Рейв беше там, разбира се, и Конър. Имаше още шест други, които не познавах:
четири момчета и две момичета. Когато Линдзи и Британи свършеха с чиракуването си, щяхме
да сме дванайсет Тъмни Пазители. Предполагам, че по това време щях да познавам другите по-
добре.
Когато всички се представиха, ние заехме местата си на масата – както направиха и
старейшините.
Дядото на Лукас, Уайлд старши, започна да говори на групата.
- С голяма мъка, трябва да съобщя, това че Девлин нанесе много щети с озлобението си.
Тези учени няма да се предадат лесно, трябва да се подготвим за това, което идва.
Лукас стана.
- Много от тази опасност, с която ще се срещнем е моя грешка, защото се поколебах да убия
брат си, когато имах възможност – а трябваше да го направя. Зная, че има някои колебания за
способността ми да бъда ефективен лидер. Ако някой иска да оспори правото ми да водя, съм
готов да приема предизвикателството.
- Какво? Не! – станах на краката си толкова бързо, че почти изкочих от стола. – Ако някой те
предизвика, ще трябва да минат първо през мен.
- Кайла...
- Няма да бъде честно. Не и преди раната ти да зарастне напълно. И не виждам вината в теб,
че Девлин е зъл.
Няколко гърла се прочистиха и разбрах, че най-вероятно съм нарушила някакъв портокол.
- Тя има право –Уайлд-старши каза – Но не мисля, че ще намериш някой, който да желае да
те предизвика.
Старейшината бе прав. Никой не го предизвика, което бе добре, защото бях серизна за
сритването на задника, на някой който го направи. Току що открих Лукас, нямаше да позволя
на някой да ми го отнеме.
Дискусията продължи известно време, но по-голямата част искаха да предприемем да-
стоим –и-да-гледаме подстъпа. Може би учените няма да се завърнат. Но това бе безнадеждна
мисъл. След известно време, идеята бе отхвърлена.
По-късно същата вечер, след вечеря, с Лукас седяхме на прелестен диван в главната стая, с
голяма камина. Родителите му бяха седнали около нас.
- Не можеш да повярваш колко се успокоихме, когато осиновителите ти те доведоха тук
миналото лято, – каза господин Уайлд. – Когато с Линдзи станахте толкова добри приятелки,
знаехме, че тя ще е способна да те убеди да се върнеш това лято.
- Защо никой не ми каза миналото лято? – попитах.
- За да сме честни – отговори господин Уалйл – не бяхме сигурни какво да правим. Ти беше
единичен случай, Кайла. Никога преди не се е случвало на никой от нашия род да отрасне в
неведение. Имало е още няколко хора в гората, когато родителите ти умряха. Те незабавно са
се обадили в полицията и органите на властта те взеха преди нас. Никога не сме имали
ситуация като тази. Бяхме загубили. Направихме всичко възможно да те открием, но архивите
бяха затворени. Нямахме достатъчно влияние.
Не исках да мисля какво би могло да се случи, ако не се бях върнала тук миналото лято.
Беше достатъчно плашещо да минеш през първата си трансформация с мисълта, за това какво
ти се случва. Но да минеш през нея без да знаеш нищо?
Горките ми осиновители...
- Значи, осиновителите ми... просто ще се върна при тях в края на лятото и ще се държа
сякаш нищо не се е случило?
- Можеш ли да направиш това? – попита господин Уайлд. – Можем да говорим с тях, да
твърдим, че сме твои загубени роднини и да уредим преместването ти тук?
Поклатих главата си.
- Те ме обичат. Не искам да ги оставя докато не стане време за колеж. - стиснах ръката на
Лукас.- Няма да е честно спрямо тях. Искам да им предоставя тази последна година с мен,
която те очакват. – приемната ми майка правеше всякакви грандиозни планове. Аз бях тяхната
дъщеря, въпреки всичко.
- Ще разберат, че съм се влюбила лятото и искам да отида в същия колеж като него на
следващата година. Освен това, ще се нуждаете от одобрението на баща ми.
Луакс направи гримаса.
- Няма да е чак толкова зле, – уверих го. – И двамата служите и защитавате, така че ще имате
това, като нещо общо.
- Освен, че няма да мога да му го кажа, – каза Лукас.
- Той ще го усети, – баща ми бе добър в преценката си в хората.
Върнах вниманието си обратно на родителите на Лукас.
- Знаете ли къде е мястото където родителите ми са починали?
Господин Уайлд кимна.
- Ще дам на Лукас местоположението.
Преди да си легна, с Лукас се разходихме навън. Да съм в къща, дори голяма колкото тази,
ме караше да се чувствам на ръба. Винаги съм обичала да се намирам навън, но сега това
означаваше много повече за мен. Това бе мястото, където желаех да бъда.
- Пренатовариха ли те? –попита тихо Лукас.
- Не, родителите ти са мили. Какво щеше да се случи ако Линдзи не ме бе убедила да
дойда?
- Щях да дойда при теб, Кайла.
Увих ръцете си около му и се притиснах в него.
- Мислех си, че нещата могат да се променят когато навърша 17, но не очаквах да се
променят толкова много – погледнах го – не очаквах да си намеря гадже.
- Имаш много повече от това – той спря да върви и се обърна с лице към мен. Постави
ръцете си около кръста ми – Сърцето ми, душата ми, живота ми... всичко е твое.
Усетих сълзи да се появяват в очите ми.
- Обичам те, Лукас.
Притегли ме в обятията си и ме целува. Както винаги бе прекрасно, топло и толкова Лукас.
Когато се върнахме пред къщата той попита.
- Притесняваш ли се за утре?
Той бе получил указания от баща си и ние щяхме да отидем на мястото, където са били
застреляни родителите ми.
- Малко. Иска ми се да можеше да спиш при мен тази вечер.
Решението бе взето от мен и сега делях стая с Линдзи и Британи. След всичко, през което
преминахме заедно, изглеждаше нечестно да не можех да сме заедно тази нощ – но имахме
родители, а очевиднио родителите шифтъри, не бяха много по-различни от статистическите,
когато става въпрос за това как възприемат спането на момче и момиче заедно.
- Всички пазители са тук, заради случилото се с Менсън и групата му, но ще си тръгнат утре,
за да се върнат в началото на парка. Имаме друга група, която трябва да водим. Затова утре,
ние двамата няма да се върнем тук, а ще спим под звездите.
- Нямам търпение. Но ще се върнем за лятното слъцестоене, нали?
- Да. След няколко седмици.
Огледах се наоколо.
- Ами, ако Менсън и групата му открият това място?
- Ще се справим с тях.
Влязохме обратно вътре. Имах големи надежди, че на следващия ден ще се отключат
всички спомени за миналото ми.
На следващата сутрин с Лукас излязохме преди зазоряване. Трансформирахме се за да
пътуваме по-бързо. Трябва да добавя, че обожавам някои неща от вълчата си форма.
Усещанията ми бяха по-силни и след всяка трансформация ми напомняха, колко по малко
чувствителни бяха в човешка форма. Бях изненадана от това колко естествено изглежаше
всичкото това преминаване от човешка във вълча форма и обратното – повече от колкото бях
предполагала.
Изгубих пътя преди време и въпреки това някак разбрах, когато бяхме близо до мястото. Не
можех да го обясня. Забавих темпото, докато бягането се превърна във вървене – и след това
спрях напълно. Дишах необичайно тежко и знаех, че е от нерви, но не бях уплашна от това
което можех да открия.
Знаех всички тайни сега, но всичко започна да изглежда по-интензивно. Родителите ми са
умрели тук.
Лукас забеляза, че вече не бях в крачка с него. Все още във вълча форма, той застана до мен
и пусна раницата в краката ми. След като се скрих зад един случаен храст се превъплатих и
обякох шорти и горнище. Хвърлих раницата до храста. Отнеха само няколко минути преди той
да се присъедини към мен, вече в човешка форма, носейки джинси и тениска.
- Точно тук е. – каза, взимайки ръката ми.
- Знам.
Погледна ме изненадано.
- Разпознаваш ли мястото?
- Не, не точно, но въпреки това изглежда познато.
- Татко ми нарисува малка карта на това място, каза, че според полицейското досие всичко
се е случило точно тук.
Стана ми по-студено, когато достигнахме мястото, на което имаше един голям храст. През
всичките тези години, нещата трябваше да са различни. Дърветата да са умрели, а други да са
пораснали. Но все още имаше каменна стена с дебело увивно цвете на входа й.
Коленичих долу и започнах да изучавам малката пещера. Картините ме бомбандираха.
Криех се.
- Бъди тиха, Кайла.
Родителите ми...
Дишайки тежко станах тихо и се огледах наоколо.
- Какво има? – попита Лукас.
- Спомням си. Те ме доведоха тук. Искаха... – паднах на земята и зарових лице в ръцете си. –
Трансормираха се. Бяха толкова красиви. След това чухме ловците да крещят нещо за това, че
виждат вълци... Имаше изтрели. Бяха толкова шумни.
Борех се да си спомня всичко. Лукас коленичи до мен и постави ръката си на коляното ми.
- Не се насилвай – каза.
Поклатих глава.
- Не, аз... Мама ме избута вътре в пещерата. След това се върна в човешка форма и се
облече. Ловците бяха пияни. Продължаваха да стрелят, където виждаха вълци. Бе истински
хаос.
Поклатих отново глава, не можех да го видя ясно. Всичко, което знаех бе, че родителите ми
бяха в човешка форма, когато умряха – защото бяха облечени. И двамата получиха удар в
сърцето.
- Помнех чакането, бях ужасена и туха – погледнах към малката пещера, сега скрита. – Чух
стъпики, бе един от ловците. Откри ме и ме заведе надалеч. Предполагам, че никога няма да
имам отговорите. – обърнах се и срещнах лицето на Лукас. – Мисля, че са искали да ми
покажат какво сме, без да ме накарат да се страхувам. Но след случилото се, аз бях толкова
уплашена – защото не разбирах от какво са искали да се страхувам.
- Все още ли си упашена – попита.
- Не – докоснах брадичката му – Имам теб.
- Завинаги.
Същата вечер направихме лагер близо до малка серия от водопади. Стоейки под голямото
черно небе, бях облегнала гръб срещу гръдния му кош. Той бе обвил ръцете си около мен
положил главата си на врата ми. Той бе моята сродна душа.
Завинаги.
Или до тогава, когато и двамата дишаме.
Всигнах погледа си към луната. Тя бе толкова малка в сравнение с мрака. Докато дойде
време за слънчевото стоене щеше да е дребна и сребриста.
Все още имаше опасности навън, можех да усетя заплахата. Но когато се появят, ще ги
посрещна заедно с Тъмните Пазители. Защото аз съм една от тях.
Но тази вечер, ние бяхме в безопасност.
Обърнах се в ръцете му. Той докосна с устни моите и ме целуна страстно. Вкуса му, мириса му –
те ми напомняха, че сме живи.
Сега това ми е достатъчно.
Сега – това е всичко.
Край
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги