Лунните градини

5.

В съня си дребничкият дебел мъж се видя как напуска град Даруджистан през портата „Двата вола“ и поема към залязващото слънце. Дрипавите поли на избелялото му червено палто заплющяха от припряната му походка. Нямаше представа колко дълго трябва да върви. Краката вече го боляха.

На този свят имаше нещастия и имаше нещастие. В моменти на съвест той поставяше световните грижи над своите. За щастие, припомни си той, такива моменти бяха редки, а този, каза си, не беше от тях.

— Уви, един и същи сън движи тези многопръсти сечива под тез омекнали колене. — Въздъхна. — Все един и същи сън. — И така си беше. Виждаше пред себе си слънцето, яхнало далечния връх на хълма, като меден диск през пушливата мъгла. Краката му го носеха по криволичещата улица на бедняшкия Джадроуби, с колибите и съборетините от двете страни, присвити под сгъстяващия се здрач. Старци, загърнати в мръсните жълтеникави дрипи на прокажени, клечаха около огньовете наоколо и се смълчаваха, когато минеше покрай тях. Облечени по същия начин жени, застанали около разкаляните кладенци, спираха, преди да продължат нескончаемото топене на котки — смешен ритуал, чийто смисъл бе непонятен за забързалия се край тях мъж.

Той мина по моста над река Майтен, мина през заглъхналите пастирски биваци на Джадроуби и излезе на открития път, ограден от двете страни с лозя. Там се позадържа — мислеше за виното, което щяха да дадат натежалите от сок гроздове. Но сънищата продължиха да го носят със собствената си инерция и мисълта се отнесе по своя път.

Разбираше, че умът му е в бягство — че бяга от обречения град зад гърба му, че оставя тъмното, унило петно в небето; но че най-вече бяга от всичко, което знае, и от всичко, което е самият той.

За някои талантът, който притежаваха, намираше излаз в хвърлянето на кости, в гадаенето по лопатки или в четенето на Фатида на Драконовата колода. Колкото до Круппе, на него подобни превземки не му трябваха. Силата на откровението беше в главата му и той не можеше да го отрече, колкото и упорито да се стараеше. Зад стените на черепа му кънтеше като траурна песен пророчество и отекваше в костите му.

Той замърмори под нос.

— Разбира се, това е сън, бягство насън. И си мислиш, че този път наистина ще се спасиш. Никой не може да те нарече глупак, Круппе, в края на краищата. Дебел, мързелив и немарлив, да; склонен към крайности, наистина, муден донякъде — със сигурност. Но глупак — не. Над главите ни са се струпали едни времена, в които мъдрият трябва да избира. А не е ли мъдро да прецениш, че животът на другите е по-маловажен от собствения ти? Мъдро е, и то много, разбира се. Мъдър си, Круппе, м-да.

Спря, за да си поеме дъх. Хълмовете и слънцето пред него не изглеждаха по-близо. Такива бяха сънищата, като забързалата се към пълнолетието младост, стръмен път, по който никой не може да се върне — но кой спомена за младост? Или за една определена младост?

— Със сигурност не и ти, мъдрий Круппе! Твоят ум скита, изтерзан от нещастните ти ходила, които са уморени, не, изтъркани са от този безразсъден вървеж. Вече са ти излезли пришки, несъмнено. Лявото стъпалце плаче за топлия мазен балсам. Другарчето му се включва в хора. Ах! Каква жалка тирада! Какъв отчаян хленч! Престанете да се оплаквате, мили крилца на полета. Колко далече е слънцето, прочие? Само ей там, отвъд хълмовете, да, Круппе знае. Не повече, със сигурност. Да, сигурно като непрестанно въртяща се монета — но кой спомена за монети? Ох, ох, Круппе заявява, че е невинен!

Вятър полъхна в съня му от север и донесе миризмата на дъжд. Круппе почна да закопчава изтърканото си сетре. Прибра корема си в усилие да намести последните две копчета, но успя да напъха в илика само едното.

— Дори насън — простена той — вината все се налага.

Замига срещу вятъра.

— Дъжд? Но годината току-що започна! Нима напролет вали дъжд? Ох, никога досега не си се занимавал с такива досадни въпроси, Круппе. Може би този мирис не е нищо повече от дъха на езерото? Да, наистина. Въпросът е решен. — Той примижа към тъмната грамада облаци над Лазурното езеро.

— Трябва ли да бягаш, Круппе? Не! Ами че къде ти е гордостта? Достойнството ти? Неведнъж ти показваха лицата си в сънищата ти. Никакъв подслон ли няма по този път? Ах, стъпалата ти са се нацепили, петите ти са се разкървавили! Я, какво е това?

Напред се виждаше кръстопът. А точно отвъд него, на ниското възвишение, клечеше схлупена постройка. Светлина от свещи кървеше през процепите на капаците на прозорците.

Круппе се усмихна.

— Разбира се, хан. Дълъг път, не ще и дума, значи трябва да има и място, където умореният пътник да похапне и да отдъхне. Такъв като теб например, Круппе, съсипан странник, извървял толкова левги.

Той забърза напред.

Голо дърво бележеше кръстопътя. От един дебел клон висеше и скрибуцаше нещо дълго и увито в зебло, вятърът го полюшваше. Круппе го погледна съвсем бегло и го подмина. Стигна до пътеката и започна да се изкачва.

— Лоша преценка, да, Круппе. Хановете за изморения пътник не бива да клечат по хълмове. Проклятието на катеренето е в това, че разбираш колко много още катерене те чака. Да, ще трябва да се направи бележка на собственика. След като си наквасиш гърлото със сладък ейл, хапнеш сочно месце и печени зеленчученца и чисти превръзки увият намазаните ти с мехлем крачета. Тия благинки трябва да дойдат преди приказката за калпавия избор на място, който забелязваш тук, Круппе.

Монологът му заглъхна, заменен от пъшканията по стръмната пътека. Когато стигна до вратата, Круппе беше толкова задъхан, че даже не си направи труд да вдигне глава и да погледне, а само бутна прогнилото дърво и то се люшна навътре с жалния хленч на ръждясалите панти.

— Уви! — извика той, докато изтупваше ръкавите на палтото си. — Само една пенлива половница и… — Гласът му замря, щом огледа няколкото мръсни лица, извърнати към него. — Позакъсал е алъш-веришът май — измърмори под носа си Круппе. Мястото наистина беше хан — или може би някогашен хан, отпреди сто години. — На дъжд мирише навън — рече той на неколцината просяци, свили се около дебелата свещ, поставена на пръстения под.

Един от мъжете му кимна и каза:

— Ще те изслушаме, несретнико. — Махна към празната сламена рогозка. — Разполагай се и се порадвай на компанията ни.

Круппе вдигна вежди.

— Аз, Круппе, съм дълбоко поласкан от поканата ви, ваше великолепие. — Сведе глава и пристъпи напред. — Но моля ви, не мислете, че няма какво да предложа на това височайше събрание. — Седна на пода, изпъшка от усилието и погледна в лицето заговорилия го. — О, Круппе ще сподели хляба си с вас. — Извади от единия си ръкав малък ръжен самун. В другата му ръка се появи нож. — И приятели, и странници го знаят Круппе, човека, дето сега седи пред вас. Жител е на бляскавия Даруджистан, тайнствената перла на Дженабакъз, сочния грозд, узрял за беритба. — Извади бучка козе сирене и се усмихна широко на хората пред себе си. — А туй е неговият сън.

— Така е — кимна говорителят на просяците и старческото му лице се набръчка от усмивка. — Особеният ти вкус винаги ни е носил надежда, Круппе. И апетитът ти към пътешествията винаги ни е радвал.

Круппе сложи ръжения самун на пода и го наряза.

— Круппе винаги ви е смятал просто за отражения на самия себе си, половин дузина Гладове, впрочем. И все пак, при всичките си нужди, към какво подтиквате вие своя господар? Да зареже бягството си и да се върне, разбира се. Черепчето на човек е твърде ценна кухина, за да я владее заблудата — но Круппе с дългия си опит ви уверява, че всяка заблуда е рожба на ума и там тя се храни, докато добродетелите вехнат от глад.

Говорителят взе парче хляб и се усмихна.

— Може би ние сме твоите Добродетели.

Круппе помълча и огледа сиренето в ръката си.

— Мисъл, над каквато Круппе не е разсъждавал досега, вмъкнала се в мълчаливото наблюдение на тази буца сирене. Но уви, има опасност темата да се изгуби в лабиринта на подобна семантика. Нито могат просяци да избират, стане ли дума за сирене. Вие сте се върнали и Круппе знае защо, и вече го е обяснил с възхитително самообладание.

— Монетата се върти, Круппе, все още се върти. — Лицето на говорителя вече не беше весело.

Круппе въздъхна и подаде бучката сирене на мъжа, който седеше вдясно от него.

— Круппе го чува — призна той уморено. — Иска или не — чува го. Безкрайно бръмчене, което кънти в главата му. И при всичко, което Круппе е видял, при всичко, което подозира, че е, той си е просто Круппе, човек, който би предизвикал боговете в собствената им игра.

— Може би ние сме твоите Съмнения — каза говорителят, — срещу които ти никога не си се боял да се изправиш, както и сега. При все че се стремим да те върнем, при все че настояваме да се бориш за живота на Даруджистан, за живота на многото свои приятели, а и за живота на младостта, в чиито нозе ще падне Монетата.

— Тя пада тази нощ — каза Круппе. При тези негови думи шестимата просяци кимнаха, въпреки че наблягаха най-вече на хляба и сиренето. — Е, да приеме ли тогава предизвикателството Круппе? Какво са боговете, в края на краищата, ако не съвършените жертви? — Той се усмихна, вдигна ръце и размаха пръсти. — За Круппе, чиято слабост на ръцете е сравнима единствено със слабостта на ума му? Съвършени жертви на самоувереността, твърди Круппе, вечно заслепени от арогантността, вечно уверени в своята непогрешимост? Не е ли чудно, че са оцелели толкова дълго?

Говорителят кимна и отговори с уста, пълна с хляб и сирене.

— Може би сме твоите Дарби тогава. Похабени, между другото.

— Възможно е — каза Круппе с присвити очи. — Но ето, че говори само един от вас.

Просякът помълча, за да преглътне, после се изсмя и очите му блеснаха на светлината на свещта.

— Може би на другите тепърва им предстои да намерят своя глас, Круппе. Чакат само заповедта на своя господар.

— Може — въздъхна Круппе и се приготви да става, — но Круппе е пълен с изненади.

Говорителят го погледна.

— Връщаш се в Даруджистан?

— Разбира се — отвърна Круппе и се изправи с тежко пъшкане. — Той само поизлезе замалко, да подиша нощен въздух, толкова по-чист извън тесните стени на града, не си ли съгласен? Круппе трябва да се упражнява, да изостря своите бездруго удивителни способности. Една разходка насън. Тази нощ — заяви той, пъхнал палци в колана си — Монетата пада. Круппе трябва да заеме мястото си в центъра на нещата. Той се връща в леглото си, нощта още е млада. — Очите му пробягаха по просяците. Всички сякаш бяха придобили тежест, здравословен червендалест цвят по извърнатите към него лица. Круппе въздъхна доволно. — За мен, казва Круппе, беше удоволствие, господа. Следващия път обаче нека спретнем ханче, което да не е на върха на хълм. Разбрано?

Говорителят се усмихна.

— О, Круппе, Дарбите не се придобиват лесно, нито Добродетелите, нито Съмненията лесно се преодоляват, а Гладовете винаги са стимул за катерене.

Круппе го изгледа с присвити очи и промърмори:

— Круппе е малко по-умен.

Излезе и кротко затвори вратата. Върна се по пътеката, стигна до кръстопътя и се спря пред увитата в зебло фигура, полюшваща се на клона. Сложи юмруци на кръста си и я огледа.

— Знам кой си — каза той ведро. — Ти си последното отражение на Круппе, за да се допълни в съня му тази редица от лица пред него, които са самият Круппе. Или така поне си склонен да твърдиш. Ти си Смирение, но както всеки знае, за Смирение няма място в живота на Круппе, запомни това. Тъй че ще си останеш тук. — С тези думи той отмести погледа си към великия град, огрял небето на изток в синьо и зелено. — Ах, тази великолепна огнена перла Даруджистан, дом е тя за Круппе. И това — добави той, след като тръгна отново — е точно така, както трябва да е.

От пристана покрай брега на езерото, нагоре по стъпаловидните тераси на кварталите Джадроуби и Дару, между храмовите комплекси и благородническите имения, та чак до върха на хълма Величие, където се събираше градският съвет, плоските покриви, сводестите фронтони, конусовидните кули, камбанариите и платформите на Даруджистан бяха скупчени в такова хаотично изобилие, че само главните улици не бяха вечно затулени от слънцето.

Факлите, очертаващи по-често използваните улички, бяха кухи пръти, стиснали камъните от пемза с пръсти от почерняло желязо. Захранван през старите, проядени медни тръби, газът със съсък бълваше огнени топки покрай шуплестите камъни — треперлив пламък, който мяташе синя и зелена светлина. Газът се извличаше от огромните пещерни кухини под града и преминаваше през огромни клапи. За тези съоръжения се грижеха Сиволиките, мълчаливи мъже и жени, които се движеха като привидения под настланите с каменни плочи градски улици.

От петстотин години диханието на газа беше захранвало поне един от градските квартали. Въпреки че тръби се бяха разкъсвали от разбушували се пожари и огнени езици бяха изригвали на стотици стъпки в небето, Сиволиките бяха издържали — късаха оковите и изправяха на колене своя невидим дракон.

Под градските покриви съществуваше един долен свят, вечно окъпан в синкаво сияние. Такава светлина бележеше главните булеварди и оживените тесни и криви пасажи на градските пазари. В града обаче над двайсет хиляди улички, широки едва колкото да мине през тях двуколка, оставаха в сянка, нарушавана единствено от някой понесъл факла гражданин или от фенерите на Градската стража.

Денем покривите бяха светли и горещи под жежкото слънце, отрупани с пърхащите знамена на домашния бит, съхнещи на езерния вятър. Нощем звезди и луна огряваха един свят, оплетен с празни простори за пране и хаотични сенки.

В тази нощ един младеж вървеше покрай конопените въжета и през смътните сенки. Полумесецът горе сечеше пътя си през тънки облаци като божи ятаган. Младежът беше облечен в оцапана със сажди дрипа, увита около тялото му, лицето му беше скрито по същия начин, само с процеп за очите, които оглеждаха близките покриви. На гърдите му беше пристегнат широк колан с джобове и халки, държащи сечивата на занаята му: намотки медна тел, железни клинове, три триончета, всяко увито в промазана кожа, пчелен клей и сплескана буца восък, кълбо рибарска корда, кама с тънко острие и нож за мятане, и двете прибрани в кании под лявата мишница.

Носовете на меките обувки на крадеца бяха намазани с катран. Докато вървеше по плоския покрив, той внимаваше да не отпуска тежестта си на пръстите и черният битум на покривната настилка оставаше почти недокоснат. Младежът стигна до ръба на сградата и погледна надолу. На три етажа под него се виждаше градинка, смътно осветена от четири газени лампи, поставени по ъглите на покритото с плочи дворче, в средата на което имаше фонтан. Пурпурно сияние обгръщаше зеленината покрай стените на дворчето и пробягваше по водата, ромонеща по няколкото тераски до плиткия басейн на фонтана. На пейка до фонтана седеше потънал в сън пазач, копието му бе положено на коленете му.

Имението Д’Арл беше любима тема за обсъждане сред по-висшите кръгове на благородническото съсловие на Даруджистан, най-вече поради качествата на най-младата дъщеря на фамилията, вече на възраст, подходяща за женитба. Много бяха нейните ухажори, много бяха даровете от скъпоценни камъни и дрънкулките, които сега пребиваваха в спалнята на младата девица.

Докато тези приказки минаваха за най-сладкия хляб сред по-горните кръгове, малцина от простолюдието им обръщаха внимание, когато слуховете се процедяха чак долу, до техните среди. Но се намираха и такива, които се вслушваха с голямо внимание в тях, смълчани и потънали в собствените си мисли, и в същото време — странно жадни за най-малките подробности.

С поглед, вперен в задрямалия в градинката пазач, Крокъс Младата ръка се замисли за това, което предстоеше. Ключът бе в откриването кои точно от десетките и десетки стаи на имението са покоите на девицата. Крокъс не обичаше да залага на предположения, но беше установил, че мислите му, носещи се почти изцяло по инстинкт, се движат по своя собствена логика, когато трябваше да реши подобни неща.

Най-горният етаж със сигурност трябваше да е за най-младата и красива дъщеря на Д’Арл. И с балкон с изглед към градинката.

Той насочи вниманието си към стената точно под себе си. Три балкона, но само един, вляво от него, беше на третия етаж. Крокъс безшумно се плъзна по покрива, докато не прецени, че е точно над терасата, после отново погледна надолу.

Десет стъпки, най-много. От двете страни на терасата се издигаха изкусно резбовани колони от боядисано дърво. Между тях се изпъваше арка с формата на полумесец, на ръка разстояние под него, за да дооформи красивата рамка. Крокъс хвърли последен поглед към спящия пазач — той не беше помръднал и копието му като че ли нямаше намерение да падне всеки момент и да издрънчи по камъните, — след което бавно се смъкна по стената.

Намазаните му с катран обуща се лепнаха сигурно за колоната. Места за хващане имаше много, тъй като резбарят беше издълбал твърдото дърво дълбоко, а и боята се беше олющила от слънцето, дъжда и вятъра. Младежът се смъкна по колоната и стъпалата му докоснаха перилото на балкона, където то се съединяваше със стената. Миг след това той се присви на гледжосаните плочки в сянката на масичката от ковано желязо и отрупания с възглавнички стол.

Никаква светлина не се просмукваше между крилата на плъзгащата се врата. Две тихи стъпки го отведоха до нея. Само един миг оглед и той видя каква е ключалката, извади едно от фино наточените триончета и се залови за работа. Звукът, който издаваше инструментът, беше нищожен, не повече от шумоленето на рачи крак. Фин инструмент, рядък и скъп. Крокъс беше извадил късмет, че си имаше чичо, който се главичкаше с алхимия и заради това му трябваха магически закалени сечива, когато сглобяваше шантавите си механизми за кондензиране и филтриране. Още по-хубавото беше, че вечно разсеяният му чичо имаше навика да си оставя нещата неподредени.

След двайсет минути зъбите на триончето отрязаха последния задържащ болт. Младежът прибра инструмента си, изтри потта от дланите си и открехна вратата.

Надникна предпазливо в стаята. В сивия сумрак успя да различи големия балдахин с четирите пилона вляво. Около него се спускаше мрежа против комари и свършваше на купчини по пода. Отвътре се чуваше равното дишане на спящ човек. Стаята беше изпълнена с аромата на скъп парфюм, нещо екзотично, вероятно от Калоуз.

Точно срещу него имаше две врати, едната открехната — водеше към баня; другата бе внушителна, от обкован с желязо дъб и с огромно резе. До стената вдясно имаше гардероб и масичка за гримиране, над която имаше три лъскави сребърни огледала, свързани с панти. Средното беше закрепено за стената, а другите две бяха под ъгъл над масичката, за да предлагат безкраен низ от възхитителни личица.

Крокъс се промуши в стаята и бавно се протегна, за да отпусне мускулите след напрежението, в които ги беше държал последния половин час. Погледът му се плъзна към масичката за гримиране и той запристъпва на пръсти към нея.

Имението Д’Арл беше третото по най-високата част на булевард „К’рул“, който се изкачваше по първия от хълмовете на вътрешния град до широк кръгъл двор, обрасъл с бурени и осеян с полузаровени долмени. Срещу този двор се издигаше храмът на К’рул с древните си каменни зидове, нашарени с дантела от пукнатини и обрасли с мъх.

Последният монах на Древния бог беше умрял преди поколения. Квадратната камбанария, която се издигаше над вътрешния двор на храма, пазеше архитектурния стил на един отдавна умрял народ. Четири розови мраморни стълба бележеха ъглите на високата платформа, все още крепяща стръмния покрив със страни, покрити с потънали в зеленикава патина бронзови плочи.

Камбанарията се издигаше над десетина плоски покрива на къщи, принадлежащи на знатни фамилии. Една такава постройка се беше прилепила до една от грубите стени на храма, а през покрива й се беше проснала тежката сянка на кулата. На покрива се беше присвил убиец с оцапани с кръв длани.

Тало Крафар от клана Джъриг Денат вдиша няколко пъти и дъхът със съсък изпълни дробовете му. Потта бе набраздила челото му с кални вадички и капеше от месестия му клюнест нос. Опулените му тъмни очи се бяха вторачили в дланите му, защото кръвта, която ги беше оцапала, беше неговата собствена.

Задачата му тази нощ беше „Скитник“ — да патрулира по градските покриви, които, с изключение на някой случаен крадец, бяха неприкосновено владение на убийците, пътят, по който можеха да обикалят града незабележими. Задачите им бяха свързани с някои неофициални дейности — или с продължаването на някоя кръвна вражда, или с наказването за измяна. Съветът управляваше денем, под погледа на гражданството; Гилдията властваше нощем, без да оставя свидетели. Така си беше открай време, откакто Даруджистан се бе издигнал на бреговете на Лазурното езеро.

Тало тъкмо пресичаше някакъв съвсем безобиден покрив, когато една стрела на арбалет го удари в лявото рамо със силата на ковашки чук. Ударът го отхвърли назад и той падна и дълго се взира зашеметен в загърнатото в рехава облачна пелена небе. Чудеше се какво е станало. Накрая, след като изтръпналостта постепенно отстъпи място на адската болка, се изви на една страна. Металната стрела го беше пробола, беше изхвърчала от рамото му и сега лежеше върху намазаните с катран плочи на няколко стъпки от него. Той се претърколи няколко пъти, докато не се добра до окървавеното парче желязо.

Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че стрелата не е на крадец. Беше изхвърлена от оръжие на професионален убиец. След като този факт си проби път през обърканите мисли на Тало, той се надигна с мъка на колене, после стана и залитайки се добра до ръба на сградата.

Смъкна се в някаква задънена уличка. От раната му зашуртя кръв. Той изохка, приклекна и се замисли. Тази нощ беше започнала война между наемните убийци. Но кой водач на клан бе толкова глупав, че да си въобрази, че може да оспори властта на Воркан в Гилдията? Тъй или иначе, трябваше да се върне в гнездото на своя клан, стига да можеше. Щом стигна до този извод, той се затича.

Тъкмо се беше шмугнал в сенките на третата уличка, когато по гръбнака му полазиха ледени тръпки. Тало затаи дъх и замръзна на място. Усещането, което го бе пронизало, беше безпогрешно като инстинкт: някой го дебнеше. Той погледна плувналата в кръв предница на ризата си и разбра, че няма надежда да надбяга преследвача си. Онзи, който го дебнеше, несъмнено го беше видял да влиза в уличката и сега го държеше на прицел. Най-малкото, на негово място Тало щеше да го отиграе точно така.

Трябваше да обърне играта, да постави капан. А за това му бяха нужни покривите. Тало огледа близките сгради. На две улици вдясно от него беше храмът на К’рул. Погледът му се прикова в тъмния силует на някогашната камбанария. „Там!“

Катеренето го беше довело почти до безсъзнание и сега той се беше присвил в сянката под камбанарията. Усилията бяха изтласкали от рамото му ужасяващо количество кръв. Беше виждал кръв и преди, разбира се, но не толкова от собствената си, и то наведнъж. За първи път се замисли сериозно дали няма да умре. Ръцете и краката му бавно изтръпваха и той знаеше, че ако се задържи тук по-дълго, изобщо няма да може да слезе. Изпъшка тихо и се надигна. Стрехата беше само на няколко крачки, но той не издържа и се смъкна на колене.

Задъхваше се, но избута от ума си всякакви мисли за провал. Оставаше му само да се спусне по вътрешната стена на храма до двора, а после да се покачи по спиралното стълбище на камбанарията. Две задачи. Две простички задачи. А скриеше ли се в сенките на камбанарията, можеше да следи всички покриви наоколо. И гонителят му щеше да му влезе в мерника. Тало се спря да опипа арбалета на гърба си и трите стрели, прибрани в колчана на лявото му бедро.

Изгледа с ярост мрака наоколо и прошепна:

— Който и да си, кучи сине, ще ми паднеш.

И запълзя по покрива на храма.

Ключалката на кутията с накити се оказа съвсем проста. Десет минути след като се озова в стаята, Крокъс я беше опразнил. Малкото богатство — накити от злато, скъпоценни камъни и перли — вече кротуваше в кесийката, вързана за колана му.

Той приклекна до масичката и опипа последния си трофей. „Това ще го задържа.“ Трофеят представляваше небесносин копринен тюрбан със златни пискюли, явно предназначен за предстоящото празненство. Той пъхна тюрбана под мишница и се надигна. Погледът му се плъзна към леглото и той се приближи до него.

Ситната мрежа скриваше очертанията на фигурата, полузаровена под меките завивки. Още една стъпка и той се озова до края на завесата-мрежа. От кръста нагоре момичето беше голо. Червенина изби по бузите на крадеца, но той не извърна очи. „Кралице на сънищата, колко е красива!“ На седемнайсет години Крокъс беше видял достатъчно курви и танцьорки, за да не се разтреперва пред женски прелести, но въпреки това погледът му се задържа. После той се отдръпна с гримаса и пристъпи към вратата на терасата. Миг по-късно се озова навън. Вдиша дълбоко хладния нощен въздух. В пелената от мрак горе няколкото звезди светеха достатъчно ярко, за да разкъсат мътилката на облаците. Не облаци, а пушек, понесъл се над езерото от север. Мълвата за падането на Пейл под ботуша на империята Малазан беше на езиците на всички от два дни.

„А ние сме следващите.“

Чичо му беше казал, че Съветът напоследък трескаво продължава да обявява неутралитет в отчаяните си усилия да отдели града от вече унищожения съюз на Свободните градове. Но малазанците, изглежда, не ги слушаха. „А и защо да ги слушат? — беше попитал чичо Мамът. — Армията на Даруджистан е само жалка шепа синчета на благородници, които не правят нищо друго, освен да обикалят по Курварската улица, стиснали бляскавите си мечове…“

Крокъс се качи на покрива и застъпва безшумно по плочките. Пред него имаше друга сграда, плоският й покрив бе на по-малко от шест стъпки. Крадецът се спря на ръба, погледна към уличката на трийсет стъпки надолу — приличаше на локва от мрак, после скочи на другия покрив.

Вляво от него се издигаше грубият силует на кулата на камбанарията на храма на К’рул, възлест като костелив юмрук, забит в нощното небе. Крокъс посегна към кесията на колана си и опипа с пръсти възела. Остана доволен, че е стегната добре, провери и тюрбана, напъхан под колана. Всичко беше наред. Тръгна безшумно по покрива. Чудесна нощ, наистина. Крокъс се усмихна.

Тало Крафар отвори очи. Огледа се, замаян и объркан. Къде се намираше? Защо се чувстваше толкова слаб? Споменът се върна и от устните му се изтръгна стон. Беше му причерняло и се беше облегнал тук, на този мраморен стълб. Но какво го беше събудило? Убиецът огледа покривите долу. Ето там! Някаква фигура се движеше по плоския покрив на една от сградите, няма и на петдесет стъпки от него.

„Сега, кучи сине. Сега!“ Той вдигна арбалета си и опря единия си лакът в колоната до себе си. Вече беше заредил оръжието си, макар да не помнеше, че го е правил. От това разстояние нямаше начин да не улучи. След секунди преследвачът му щеше да е труп. Тало оголи зъби и се прицели внимателно.

Крокъс беше стигнал до средата на покрива и едната му ръка опипваше меката коприна на тюрбана, сгънат до сърцето му, когато една монета издрънча в краката му. Той инстинктивно се наведе и я хвана. Нещо изсъска във въздуха точно над главата му, той погледна сепнато нагоре и веднага залегна, чул трясъка на строшена керамична плоча на двайсет стъпки от себе си.

Изстена, внезапно осъзнал с какво се е разминал, и запълзя да се скрие. Ръката му автоматично прибра монетата под колана.

Тало изруга. Не вярваше на очите си. Сниши арбалета и зяпна надолу към фигурата объркан — и инстинктът му за дебнеща опасност го предупреди отново. Той се извърна рязко и видя застаналата пред него с вдигнати ръце, загърната в плащ фигура. После ръцете се смъкнаха рязко надолу и две дълги ками се забиха в гърдите му. Убиецът изпъшка за последен път и издъхна.

До ушите на Крокъс достигна стържещ звук и той рязко се извърна към камбанарията. Някаква черна фигура между колоните се преви на две, прекатури се от ръба и тупна на петнайсет стъпки от него. Миг след това до нея издрънча арбалет. Крокъс погледна нагоре и зърна между колоните силует — два дълги ножа блестяха в ръцете му. Фигурата сякаш го гледаше.

— О, Моури — простена крадецът и побягна.

Странните очи на ловеца проследиха притичващия към ръба на покрива на отсрещната сграда крадец. После убиецът вдигна глава, подуши въздуха и се намръщи. Порив на сила току-що беше протрил тъканта на нощта, като пръст, подал се през изгнила дрипа. И през цепнатината беше дошло нещо.

Крадецът стигна до отсрещния край на покрива и изчезна. Убиецът изсъска заклинание на език, по-стар от камбанарията и от храма, език, който не беше чуван в тази земя от хилядолетия, след което скочи от кулата. Беше загърнат плътно в магия и спускането му от покрива беше бавно и контролирано. Приземи се като перце върху плочките.

От тъмата горе се появи втора фигура, с плащ, разперен като черно крило, и кацна до първата. После трета, също толкова безшумно, се приземи на покрива, промълви някаква команда и тръгна. Другите двама си казаха нещо, след което последваха първия, като този след него зареди арбалета си.

Десет минути по-късно Крокъс се облегна на стръмния покрив на къщата на един търговец, за да си поеме дъх. Никого не беше видял и нищо не беше чул. Или убиецът не го беше преследвал, или той самият бе успял да се изплъзне от него. В ума му се върна силуетът, застанал в камбанарията. Висок, твърде висок, може би шест и половина стъпки, и слаб.

Младият крадец потръпна. На какво се беше натъкнал? Един убиец едва не го прониза, а после той самият беше убит. Война в Гилдията? Ако беше това, покривите се превръщаха в твърде рисковано място.

Крокъс се надигна уморено и се огледа.

В другия край на стръмния покрив изпука плоча. Крокъс се извърна рязко и видя втурналия се към него убиец. Само един поглед към двете блеснали ками, и крадецът скочи към ръба на покрива и се метна в тъмното.

Отсрещната сграда беше много далече, но Крокъс беше избрал мястото си за отдих на позната територия. Докато пропадаше в сенките, протегна ръце и зашари с пръсти във въздуха. Телта го закачи под лактите, дланите му се плъзнаха отчаяно, сграбчиха я и той увисна на двайсет стъпки над уличката.

Макар повечето простори, изпънати над градските улички, да бяха тънки конопени въженца, на които не можеше да се разчита, имаше опънати и телове. Поставени от крадци още отпреди поколения, те бяха здраво вързани за стените. Денем Маймунският път, както го наричаха крадците, не изглеждаше по-различно от всеки друг простор, окичен с прани ризи и долни дрехи. След залез-слънце обаче идваше времето за същинското му предназначение.

С ожулени и парещи длани Крокъс започна да се придвижва по телта към отсрещната стена. Погледна боязливо нагоре и замръзна. На ръба на покрива пред него стоеше втори ловец и грижливо се прицелваше с тежък древен арбалет.

Крокъс се пусна. Металната стрела избръмча точно над главата му. Зад него и долу изтрещя прозорец. Падането му бе прекъснато от първия от няколкото простора, който оплете крайниците му и го залюля, преди да се скъса. Сякаш след цяла вечност разкъсващи кокалите тласъци и плющене на въжета и телове, режещи през дрехите му и протриващи кожата му, той най-после успя да скочи на каменната настилка на улицата, залитна и падна. Главата му се удари в близката стена.

Зашеметен, Крокъс се надигна. Погледна нагоре. Колкото и замъглен да беше погледът му от болка, успя да види фигурата, спускаща се сякаш в забавено движение точно над него. Очите на крадеца се разшириха. „Магьосничество!“

Обърна се и закуцука по уличката. Стигна до ъгъла, забърза по Широката улица и отново свърна в друга странична уличка. Щом се озова в сянката й, спря и подаде предпазливо глава, за да надникне. Една стрела изсвистя и се заби в тухлата до лицето му. Той отскочи назад, обърна се и побягна.

Чу над себе си плясък на разперен плащ. В бедрото го жегна пареща болка и го накара да залитне. Друга стрела изсвистя покрай рамото му и издрънча по камъните. Болката мина толкова бързо, колкото се появи, и той продължи да тича. В края на задънената уличка се виждаше осветеният вход на жилищна сграда. Една старица седеше на каменните стъпала и пуфкаше лула. Очите й светнаха, щом видя приближаващия се крадец. Крокъс профуча покрай нея нагоре по стъпалата, а тя изтупа лулата си в подметката на обувката си. По камъните се разхвърчаха искри.

Крокъс бутна вратата и скочи вътре. Спря се за миг. Пред него се изпъваше тесен, слабо осветен коридор, в дъното имаше стълбище, отрупано с деца. Той затича по коридора. Откъм завесите на вратите от двете страни на коридора се носеше какофония от шумове: хорска крамола, бебешки рев, тракане на тенджери и тигани.

— Никога ли не спите бе, хора! — викна Крокъс, без да се спира. Децата по стълбището се пръснаха встрани от пътя му и той започна да взима по две стъпала наведнъж. На горния етаж спря пред една врата от масивен дъб. Отвори я и нахълта в стаята.

Старецът, седнал зад солидното дъбово писалище, вдигна за миг очи, после продължи да драска нещо по едно смачкано парче пергамент.

— А, Крокъс, добър вечер — подхвърли той разсеяно.

— И на теб, чичо — въздъхна Крокъс.

На рамото на чичо Мамът клечеше малка крилата маймунка — бляскавите й полубезумни очи проследиха как младият крадец профуча през стаята до прозореца срещу вратата. Крокъс бутна кепенците и се качи на перваза. Отдолу имаше занемарена, гъсто обрасла с храсталаци градина, потънала в сенки. Точно под него се издигаше самотно дърво. Той погледна клоните, после стисна рамката на прозореца и се наведе назад. Пое си дълбоко дъх и скочи.

Докато летеше в празното, чу точно над себе си изненадано пъшкане, после — дивашко стържене по камък. Миг след това някой се срина долу в градината. Заврещяха котки и нечий глас изруга и изпъшка.

Крокъс се впи в приведения клон. Отмери подскачанията на жилавото дърво и изпъна крака, щом клонът го дръпна нагоре. Обувките му се лепнаха за един перваз и се задържаха. С пъхтене той се люшна на него и пусна клона. Удари се в дървените капаци. Те изхвърчаха навътре и Крокъс ги последва с главата напред, срути се на пода; претърколи се и скочи на крака.

Чу шум в другата стая на жилището. Скочи и се засили към вратата за коридора, отвори я и се измъкна навън тъкмо когато някакъв дрезгав глас изруга зад гърба му. Крокъс изтича до другия край на коридора, където една стълба водеше към капака за тавана.

Скоро се озова на покрива. Присви се в тъмното и се опита да си поеме дъх. Парещата болка в бедрото и към кръста му се върна. Той посегна да разтрие удареното и напипа нещо твърдо и горещо. „Монетата!“ Понечи да я измъкне изпод колана.

Точно в този момент чу рязко изсвистяване, глух удар и го шибнаха каменни парчета. Залегна и видя как една метална стрела отскочи от покрива, преметна се през ръба и се завъртя във въздуха. От устните му се изтръгна тих стон и той заситни по покрива към другия край. Щом го стигна, скочи, без да се спира. Десет стъпки по-надолу имаше навес, на който успя да стъпи. Железните пръти, които държаха платното, се огънаха, но го задържаха. Оттам му оставаше само бързо спускане до улицата.

Крокъс притича до ъгъла, където от мръсните прозорци на една тромава постройка струеше мътно жълта светлина. Над вратата висеше дървена табела с избледняла картина на мъртва птица с щръкнали към небето крака. Крадецът се втурна по стъпалата и бутна вратата.

Светлината и шумът вътре го обляха като балсам. Той тръшна вратата след себе си и се облегна на нея. Затвори очи, смъкна от лицето и главата си маскировъчния плат и се видя дългата му до раменете черна коса — подгизнала от пот, — гладките му черти и светлосините му очи.

Когато посегна да изтрие потта от челото си, някой тикна в ръката му халба. Крокъс отвори очи и видя забързаната покрай него Сълти, понесла в едната си ръка табла с калаени чаши. Тя го погледна през рамо и се ухили.

— Тежка нощ, а, Крокъс?

Той я погледна, после каза задъхано:

— А, не. Нищо особено.

Вдигна халбата към устните си и отпи дълбоко.

Един ловец стоеше на ръба на покрива срещу паянтовата гостилница „Феникс“ и гледаше към вратата, през която току-що бе минал крадецът. Арбалетът в ръцете му бе отпуснат.

След малко дойде и вторият ловец, спря до него и прибра двата си дълги ножа в каниите.

— Какво стана с теб? — тихо попита първият ловец на родния си език.

— Скарахме се с една котка.

Двамата помълчаха малко, после първият ловец въздъхна загрижено.

— Много е сбъркано, за да е естествено.

Другият кимна и каза:

— Значи и ти си усетил отварянето.

— Асцендент… се намеси. Твърде предпазлив, за да се покаже напълно обаче.

— За съжаление. Доста години минаха, откакто за последен път убих асцендент.

Двамата заоправяха оръжията си. Първият ловец зареди арбалета и пъхна в колана си още четири метални стрели. Вторият извади ножовете си и грижливо ги почисти от потта и мръсотията.

Чуха някой да се приближава зад тях, обърнаха се и видяха командира си.

— Той е в хана — каза вторият ловец.

— Няма да оставим свидетели на тази тайна война с Гилдията — добави първият.

Командирът погледна към вратата на хана, после се обърна към ловците.

— Не. Развързаният език на един свидетел може да ни е от полза.

— Някой помагаше на изтърсака — каза замислено първият ловец.

Двамата прибраха оръжията си. Първият погледна към хана и попита:

— Кой го защити според теб?

— Някой с чувство за хумор — изръмжа вторият.

6.

Наклоненият връх на дясното й крило забърса изподрасканата черна скала, щом Старата превъзмогна вихрещите се със свисък нагоре течения на Лунния къс. От пещерите и огрените от звездна светлина издатини неуморните й братя и сестри нададоха зов, докато ги подминаваше. „Ще летим ли?“, питаха я. Ала Старата не им отвръщаше. Лъскавите й черни очи се бяха приковали в небесния свод. Нямаше време за нервната глъч на младоците; нямаше време да се отзовава на простодушните им желания с мъдростта, която й бе донесъл хилядагодишният й живот.

Тази нощ Старата полетя заради своя господар.

Щом се издигна над порутените върхове на Лунното било, силният вятър помете крилете й, захриптя сух и студен по мазните й пера. Около нея тънки струйки дим яздеха теченията на нощния въздух като изгубили се духове. Старата направи кръг, острите й очи уловиха блясъка на няколкото останали огньове из цепнатините долу, а после сниши криле и отплава на прилива на вятъра, затъркалял се на север към Лазурното езеро.

Безликият простор на равнината Дуелинг бе под нея, високата трева се полюшваше на сиви вълни, ненарушена от къща или хълм. Точно отпред се простираше блесналият като посипан със скъпоценни камъни плащ на Даруджистан, мятащ сапфирено сияние към небето. Щом приближи града, неестествено острото й зрение улови тук-там между именията, струпани по горната тераса, аквамариненото излъчване на чародейство.

Старата изграчи силно. Магията беше като амброзия за Великите гарвани. Привличаше ги с миризмата на кръв и сила и в нейната аура животът им се удължаваше с векове. Старата изграчи отново. Погледът й се прикова в една сграда, около която сияеше обилието на защитно чародейство. Господарят й беше дал подробно описание на магическия знак, който трябва да намери, и сега тя го беше открила. Присви криле и изящно се спусна надолу.

След пристана на квартал Джадроуби земята се издигаше на четири тераси на изток. Равни калдъръмени платна, изтъркани до лъскава мозайка, издаваха Търговските улици на квартала, всичко пет на брой, единствените подстъпи през Блатния квартал и към следващата тераса с Крайезерния квартал. Оттатък кривите улички на Крайезерен дванайсет дървени порти водеха към квартала Дару, а от Дару други дванайсет — пазени от Градската стража и подсилени с железни порти кули — свързваха долния с горния град.

На четвъртата, най-високата тераса тънеха в мрачен покой именията на знатното съсловие на Даруджистан, както и на по-известните магьосници. На пресечката на Стария кралски път и улица „Гледка“ се издигаше хълм с плоско било, а на него се намираше палатата „Величие“, където всеки ден се събираше Градският съвет. Хълмът беше обкръжен с тесен парк с настлани с пясък алеи, лъкатушещи между вековни акации. При входа на парка, близо до хълм Високи бесилки, се издигаше масивна, грубо иззидана каменна порта, последната оцеляла останка от увенчавалия някога хълма замък „Величие“.

Времената на кралете отдавна бяха приключили в Даруджистан. Портата, известна като Деспотския барбикан, се издигаше сурова и грозна, с дантелата си от пукнатини, като писание за древна тирания.

В сянката на единствения масивен трегер на Барбикана стояха двама мъже. Единият, подпрял рамо на проядения каменен зид, носеше плетена ризница и пелерина от щавена кожа с инсигниите на Градската стража. От колана му висеше ножницата на обикновен къс меч — от дългата употреба кожата, увита около дръжката му, бе станала гладка и лъскава. На другото му рамо беше опряна пика. Краят на среднощния му наряд наближаваше и той търпеливо чакаше пристигането на смяната. Очите на часовия от време на време пробягваха към втория мъж, с когото беше споделял това място през много други нощи в последната година. Погледите, които хвърляше към добре облечения благородник, бяха потайни и безизразни.

Както всеки друг път, когато съветник Търбан Орр идваше при тази порта в този замрял нощен час, благородникът едва ли смяташе пазача за достоен за височайшето му внимание; нито беше показал с нещо, че е познал, че всеки път човекът е един и същ.

Търбан Орр изглеждаше лишен от търпеливост човек — крачеше непрестанно напред-назад и нервничеше, от време на време се спираше, колкото да намести на раменете си обсипаното си със скъпоценни камъни тъмночервено палто. Лъснатите ботуши на съветника чаткаха с всяка негова крачка и отекваха тихо под Барбикана. Погледът на пазача се спря на облечената в ръкавица ръка на Орр, отпусната върху дръжката на сабята за дуелиране, и забеляза, че показалецът почуква в ритъм с чаткането на ботушите.

В ранната част на караула си, много преди да се появи съветникът, часовоят щеше да обикаля бавно около Барбикана, да посяга от време на време, за да пипне древния мрачен каменен зид. Шестте години нощно бдение при тази порта бяха укрепили близката връзка между мъжа и грубо издялания базалт: той познаваше всяка пукнатина, всяка драскотина на длетото; знаеше къде се е разхлабила мазилката, къде времето и стихиите са изтръгнали хоросана между камъните и са го стрили на прах. И знаеше също така, че привидната му слабост е заблуда. Барбиканът и всичко, което той олицетворяваше, търпеливо продължаваше да чака като едно привидение от миналото, жадно за новото си прераждане.

А това, отдавна се беше заклел часовоят, той никога нямаше да позволи — доколкото подобни неща бяха във властта му. Деспотският барбикан му даваше всички основания да бъде това, което беше: „Трошач на кръгове“, шпионин.

И съветникът, и стражът очакваха появата на другия — онзи, който се появяваше винаги. Търбан Орр щеше да изръмжи както обикновено, възмутен от мудността му; после щеше да сграбчи другия под мишницата и двамата щяха да минат под унилия трегер на Барбикана. И с очи, отдавна привикнали с мрака, пазачът щеше да огледа лицето на другия, да го жигоса неизличимо в силната си памет, скрита зад безизразните му, невзрачни черти.

Докато двамата членове на Съвета се върнеха от разходката си, стражът щеше да е освободен и отдавна да е тръгнал по пътя си, за да отнесе съобщението според указанията на своя господар. Ако се задържеше късметът му на Трошач на кръгове, можеше и да надживее гражданската война, в която, както чувстваше, скоро щеше да затъне Даруджистан — и да не се притеснява от малазанската мъст. Само по един кошмар наведнъж, често си казваше той, особено в нощ като тази, когато Деспотският барбикан сякаш шепнеше с насмешлива увереност заканата си за възкресение.

— „Доколкото това би могло да представлява интерес за вас“ — прочете на глас Върховният алхимик Барук от надрасканата на късчето пергамент бележка, стисната в месестите му пръсти. Винаги едно и също начално изречение, намекващо за тревожни разкрития. Преди час слугата му Роалд беше донесъл бележката, която като всички останали, пристигащи при него през последната година, беше намерил пъхната в една от орнаменталните амбразури при задната порта на имението.

Барук бързо изчете донесението, след което пусна хората си из града. Такава вест изискваше действие, а той бе една от малкото тайни сили в Даруджистан, способни да се справят с това.

Сега седеше в плюшения стол в кабинета си и мислеше. Измамно сънените му очи пробягаха по думите, изписани върху пергамента.

— „Съветник Търбан Орр се разхожда в градината със съветник Федер. Оставам известен за вас единствено като Трошач на кръгове, слуга на Змиорката, чиито интереси продължават да съвпадат с вашите собствени.“ — Барук отново изпита изкушение. С неговите таланти щеше да е дреболия да открие самоличността на автора на донесението — макар и не на самата „Змиорка“, разбира се: тази самоличност издирваха мнозина, но напразно — ала както винаги, той се сдържа.

Намести неспокойно туловището си на стола и въздъхна.

— Добре, Трошачо на кръгове, ще продължавам да те зачитам, въпреки че ти явно знаеш за мен повече, отколкото аз за теб, и наистина е цяло щастие, че интересите на господаря ти съвпадат с моите. Все още. — Той се намръщи, замислен за въпросния мъж — или жена? — и неговите неведоми интереси. Достатъчно неща знаеше, за да си даде сметка, че в играта са се включили твърде много сили — струпването на асцендентни сили на едно място беше злокобна работа. Да продължи да стъпва невидим в защита на града започваше да става все по-трудно. Тъй че отново възникваше въпросът: дали и Змиорката също така не го използваше?

Колкото и да беше странно, не се чувстваше особено притеснен от тази възможност. Толкова много съдбоносна информация бе минала вече през ръцете му.

Сгъна грижливо пергамента и измърмори простичко заклинание. Бележката изчезна с леко изпукване на изместения въздух, за да се озове при другите на безопасно място.

Барук затвори очи. Капаците на широкия прозорец зад него изтракаха от порива на вятъра. Миг след това по мътното стъкло се чу рязко почукване. Барук се надигна стреснат, ококорил очи. Второ почукване, по-силно от първото, го накара да се извърне с изненадваща за едрата му фигура пъргавина. Той стана и се обърна към прозореца. Нещо се беше присвило на перваза, виждаше се между кепенците като издуто черно петно.

Барук се намръщи. „Невъзможно!“ Нищо не можеше да проникне през преградите му, без да го засече. Алхимикът махна с ръка и капаците се разтвориха. Зад стъклото чакаше Велик гарван. Главата му рязко се извърна и погледна Барук с едното око, после с другото. Птицата натисна дръзко с масивните си гърди тънкото стъкло. То се изду навътре и се пръсна.

Разтворил напълно своя Лабиринт, Барук вдигна ръце нагоре и от устните му се заизлива свирепо заклинание.

— Не си хаби дъха! — сряза го дрезгаво Гарванът, изду гърди и накокошини проскубаните си пера, за да отръска парчетата стъкло. Килна глава на една страна. — Повикал си стражата си — отбеляза неканеният гост. — Не е нужно, чародеецо. — Огромната птица скочи и се озова на пода. — Нося ти вести, които ще оцениш. Имаш ли нещо за ядене?

Барук огледа съществото.

— Нямам навика да каня у дома си Велики гарвани. А не си и предрешен демон, струва ми се.

— Разбира се, че не съм. Аз съм Старата. — Закима насмешливо с глава. — На вашите услуги, милорд.

Барук се поколеба, въздъхна и каза:

— Е, добре. Върнах стражите на постовете им. Слугата ми Роалд идва с остатъците от вечерята, ако това е приемливо за теб.

— Великолепно! — Старата се заклатушка по пода и се настани на постелката пред камината. — Е, милорд. Сега да уталожим жаждата и с една кристална чаша вино, как мислите?

— Кой те изпрати? — попита Барук и посегна за гарафата на писалището. Обикновено не пиеше след залез-слънце, защото нощта бе времето му за работа, но беше длъжен да признае схватливостта на Старата. Утешаващият балсам на виното бе точно това, от което се нуждаеше.

Великият гарван леко се поколеба, преди да отговори:

— Господарят на Лунния къс.

Ръката на Барук с гарафата замръзна във въздуха.

— Разбирам — каза тихо той; мъчеше се да укроти заблъскалото в гърдите му сърце. Бавно остави гарафата и много съсредоточено надигна бокала към устните си. Виното беше хладно и когато потече в гърлото му, наистина го успокои. — Е, добре — извърна се той към гостенката, — какво би могъл да иска твоят господар от един кротък и мирен алхимик?

Нащърбеният клюн на Старата се отвори в мълчалива усмивка. Птицата прикова едното си лъскаво око в Барук.

— Отговорът ти се носи в дъха на собствените ти слова. Мир. Моят господар желае да говори с теб. Иска да дойде тук, още тази нощ. До един час.

— И ти трябва да изчакаш за отговора ми.

— Само ако решиш бързо, милорд. Чакат ме и други неща, в края на краищата. Аз съм много повече от един прост вестител. Аз съм Старата, най-старата от Великите гарвани на Лунния, и очите ми хиляда години са гледали човешка глупост. От това е тъй проскубана перушината ми, а счупеният ми клюн е свидетелство за вашите безразборни погроми. Аз съм само един крилат свидетел на вечното ви безумие.

Барук отвърна с кротка насмешка:

— Повече от свидетел. Добре известно е как ти и твоята раса пирувахте на равнината край Пейл.

— Все пак не бяхме първите, които пируваха с плът и кръв, милорд, ако не си забравил.

Барук извърна очи.

— Далече съм от мисълта да защитавам собствения си вид — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на Старата, чиито думи го бяха жегнали. Очите му се спряха на парчетата стъкло, изпопадали на пода, той промълви закърпваща магия и те се събраха и слепиха. — Ще говоря с твоя господар. — Кимна, а стъклото се надигна от пода и се върна в рамката на прозореца. — Кажи ми, и за него ли ще е толкова лесно да презре преградите ми, колкото за теб?

— Моят господар е обладан от чувство за чест и изисканост — отвърна двусмислено Старата. — Е, да го повикам ли?

— Да — каза Барук и отпи от виното си. — Цяло авеню ще му бъде осигурено, за да дойде.

На вратата се почука.

— Да?

Влезе Роалд.

— Един при портата иска да говори с вас — каза белокосият слуга и постави на пода блюдо, отрупано с печено свинско.

Барук погледна Старата и вдигна вежда.

Птицата разроши перата си.

— Вашият гост е досадна, нервна особа, чиито мисли са задръстени от алчност и измяна. Демон е кацнал на рамото му, името му е Амбиция.

— Името му, Роалд? — попита Барук.

Слугата се поколеба, кроткият му поглед неспокойно пробяга към птицата.

Барук се изсмя.

— Съветът на мъдрата ми гостенка показва, че тя добре знае името му. Кажи, Роалд.

— Съветник Търбан Орр.

— Бих останала за това — каза Старата. — Ако желаете съветите ми.

— Моля, остани. Ще се възползвам от тях — отвърна алхимикът.

— Не съм нищо повече от домашно кученце — лукаво измрънка Старата, предусетила следващия му въпрос. — Тоест, за очите на съветника. Думите ми ще бъдат хленч на пале за ушите му. — Клъвна късче месо и бързо го глътна.

Барук усети, че тази проскубана птица-вещица започва да му допада.

— Доведи съветника, Роалд.

Слугата излезе.

Факли огряваха високия зид на градината на имението с мигаща светлина и мятаха треперливи сенки по каменните плочи на алеите. Откъм езерото полъхна вятър, разшумя листата и сенките затанцуваха като палави дяволчета. На втория етаж на сградата имаше тераса с изглед към градината. Зад пердетата на прозореца се движеха две сенки.

Ралик Ном лежеше по очи на градинския зид, скрит в тъмната ниша под фронтона на имението, и следеше женския силует с търпението на змия. Беше петата нощ, откакто бе заел скритото си място за наблюдение. Любовниците на лейди Симтал бяха многобройни, но между тях той бе успял да разпознае двама, заслужаващи особено внимание. И двамата бяха градски съветници.

Стъклената врата се отвори и на терасата излезе човек. Ралик позна съветник Лим и се усмихна. Намести се леко, пъхна облечената си в ръкавица ръка под ложата на арбалета и се пресегна с другата, за да издърпа намасления коленчат лост. Без да откъсва очи от мъжа, облегнал се на перилото на терасата срещу него, постави внимателно стрелата. Един поглед надолу и железният й връх му вдъхна увереност. Отровата лъщеше по острите като бръснач ръбове. Насочи отново вниманието си към терасата и видя, че лейди Симтал е застанала до Лим.

„Нищо чудно, че на тая не й липсват любовници“ — помисли си Ралик и я огледа, присвил очи. Черната й коса, сега разпусната, падаше гладка и лъскава до кръста й. Беше облечена в тънка като мъгла нощница и при светещите в стаята зад нея лампи плавните извивки на тялото й се виждаха ясно.

Двамата заговориха и гласовете им се понесоха към скрития в сенките Ралик.

— Защо алхимика? — питаше лейди Симтал; явно продължаваше започнатия в стаята разговор. — Стар дебелак, вмирисан на сяра. Едва ли е подходящ за политическа власт. Та той дори не е съветник, нали?

Лим се изсмя тихо.

— Вашата наивност е истински чар, милейди. Истински чар.

Симтал се отдръпна от парапета и скръсти ръце.

— Образовайте ме тогава. — Думите й прозвучаха малко рязко.

Лим сви рамене.

— С нищо друго не разполагаме, освен с подозрения, мадам. Но умният вълк следи всяка диря, колкото и нищожна да е. Алхимикът би накарал хората да мислят точно като вас. Бъбрив стар глупак. — Лим помълча, сякаш за да прецени колко може да си позволи да й разкрие. — Разполагаме с източници — продължи той предпазливо — в средите на маговете. Те ни уведомяват за един твърде многозначителен факт. Мнозина от магьосниците в града се боят от алхимика и го наричат по титла — това само по себе си намеква за нещо като заговор. Събирането на магьосници, лейди, е тъмна работа.

Сега и двамата се бяха облегнали на парапета и гледаха надолу към градината. Жената помълча малко, след което попита:

— Той има ли връзки в Съвета?

— И да има, доказателствата са заровени дълбоко. — Лим се усмихна. — А ако няма, това може да се промени — още тази нощ.

„Политика — изръмжа наум Ралик. — И власт. Тази кучка си разтваря краката на целия Съвет, предлага им порок, от който малцина могат да се въздържат.“ Ръцете го сърбяха. Тази нощ щеше да убие. Не по договор: Гилдията нямаше пръст в това. Вендетата беше лична. Тя трупаше власт около себе си, ограждаше се с нея и Ралик смяташе, че разбира защо. Призраците на измяната нямаше да я оставят на мира.

„Търпение“, напомни си той, докато се прицелваше. Последните две години от живота на лейди Симтал, бяха години на безделие, богатствата, които беше заграбила, й бяха послужили, за да задоволи цялата си алчност, а престижът на единствена собственичка на имението беше смазал добре пантите на вратата към спалнята й. Престъплението, което беше извършила, не бе срещу самия Ралик, но за разлика от жертвата й, въздържането от мъст не можеше да го направи горд.

„Търпение“, повтори си Ралик, устните му промълвиха думата шепнешком и той огледа още веднъж арбалета. Качество, отговарящо на цената си. А цената отстоеше само на няколко мига.

— Какво хубаво куче — каза съветник Търбан Орр и подаде наметалото си на Роалд.

Само Барук можеше да различи аурата на илюзия, обкръжила черното ловно куче, изтегнало се на постелката пред камината. Алхимикът се усмихна и посочи един стол.

— Моля, разполагайте се, съветник.

— Извинявам се, че ви притесних толкова късно — каза Орр, след като се намести на плюшения стол. Барук седна срещу него, Старата остана между двамата. — Казват — продължи Орр, — че алхимията цъфти най-добре в дълбок мрак.

— Поради което заложихте, че ще съм буден — каза Барук. — Съвсем уместен залог, съветник. Е, с какво мога да ви бъда полезен?

Орр се пресегна да потупа Старата по главата. Барук извърна глава настрана, за да не се разсмее.

— Съветът ще гласува след два дни — каза Орр. — С прокламация за неутралитет, с която се стремим да избегнем войната с Малазан — така поне вярваме, но има някои в Съвета, които са против. Гордостта ги е направила войнствени и неразумни.

— Като всички нас — промърмори Барук.

Орр се намръщи.

— Подкрепата на магьосниците на Даруджистан би помогнала много на каузата ни.

— Внимавай — изръмжа Старата. — Този човек вече опипва сериозно.

Орр изгледа кучето.

— Навехнат крак — каза Барук. — Не му обръщайте внимание. — Алхимикът се отпусна в стола си и дръпна една разбридана нишка от халата си. — Признавам с известно смущение, съветник, че изглежда, допускате неща, които не мога да подкрепя. — Барук разпери ръце и погледна Орр в очите. — Първо, магьосниците на Даруджистан. Можете да пропътувате Десетте свята и няма да намерите по-злобна и дивашка пасмина от тях. О, не твърдя, че всички са такива — има някои, чийто единствен интерес, по-скоро — мания — се свежда до изучаването на собствения им занаят. Носовете им са заровени в книгите от толкова време, че не могат дори да ви кажат в кой век сме. За останалите дърленето е единственото истинско удоволствие в живота.

На тънките устни на Орр се появи усмивка.

— Но — каза той с лукав блясък в тъмните очи — всички те признават едно нещо.

— О? И кое е то, съветник?

— Властта. Всички сме наясно с вашето влияние сред градските магове, Барук. Само думата ви ще привлече и други.

— Поласкан съм, ако смятате така — отвърна Барук. — За жалост, тъкмо в това се крие второто ви погрешно предположение. Дори да притежавах такова влияние, каквото допускате… — Старата изсумтя и Барук я изгледа свирепо, след което продължи, — каквото нямам, по каква причина бих подкрепил тази ваша въпиещо невежествена позиция? Прокламация за неутралитет? Все едно да изсвирите срещу вятъра, съветник. На каква цел може да послужи тя?

Усмивката на Орр се стегна.

— Вие, милорд — измърмори той, — едва ли желаете да споделите съдбата на магьосниците на Пейл?

Барук се намръщи.

— Какво имате предвид?

— Избитите от Нокътя на империята. Господарят на Лунния къс беше останал съвсем сам срещу империята.

— Информацията ви противоречи на моята — отвърна сковано Барук и се изруга наум.

— Не разчитай много на това — изсумтя самодоволно Старата. — И двамата грешите.

При думите на Барук Орр беше вдигнал вежди.

— Нима? Може би и за двама ни ще е полезно да си обменим информацията?

— Едва ли — каза Барук. — Какво предполага отхвърлянето на заплахата на империята? Ако тази ваша прокламация бъде отхвърлена, всички магьосници в града ще бъдат избити от империята, казвате. Но ако бъде приета, това би оправдало отварянето на градските порти за малазанците в мирно съвместно съществуване и при такъв сценарий магьосничеството на града остава да живее.

— Проницателно — каза Старата.

Барук изгледа вече видимо гневната физиономия на Орр.

— Неутралитет? Как успяхте да изопачите тази дума. Вашата прокламация ще бъде първата стъпка към пълното анексиране, съветник. За ваше щастие, аз нямам нито тежест, нито глас, нито влияние. — Барук стана. — Роалд ще ви изпрати до изхода.

Търбан Орр също стана и заяви:

— Правите много голяма грешка. Съставянето на прокламацията все още не е завършено. Изглежда, ще е добре да премахнем от нея всички съображения, засягащи магьосничеството на Даруджистан.

— Колко храбро — отбеляза Старата. — Сръгай го, да видим какво още ще излезе.

Барук закрачи към прозореца.

— Можем само да се надяваме — сухо подхвърли той през рамо, — че гласуването ви ще пропадне.

Орр отговори разпалено:

— По мои сметки още тази нощ сме получили мнозинство, алхимико. Вие можехте да добавите меда върху маслото. Уви — изръмжа той, — ще спечелим само с един глас. Но и това ще стигне.

Барук се обърна към Орр. Роалд влезе кротко в стаята и подаде наметалото на съветника.

Старата се протегна върху постелката.

— Точно в тази нощ ли — въздъхна тя насмешливо — трябваше да се обричат хиляди съдби с такива думи?

Великият гарван килна глава. Смътно, сякаш от огромно разстояние, й се стори, че чува въртенето на монета.

А после някъде откъм града затрептя прилив на сила и Старата потръпна.

Ралик Ном чакаше. Свършваше животът в леност за лейди Симтал. Краят на тези луксове беше дошъл тази нощ. Двете фигури се отдръпнаха от парапета и пристъпиха към стъклената врата. Пръстът на Ралик се стегна на спусъка.

И замръзна. Главата му се изпълни с вихрещ се звук, шепот на думи, които го окъпаха с внезапно избила пот. Изведнъж всичко в ума му се преобърна, измести се. Планът му за бърза мъст се разсипа и рухна, а от руините се издигна нещо много по-… изпипано.

И всичко това бе дошло между два дъха. Погледът на Ралик се проясни. Лейди Симтал и съветник Лим стояха до вратата. Жената посегна да я плъзне встрани. Ралик измести арбалета на половин педя вляво и натисна спусъка. Стрелата изхвърча толкова бързо, че стана невидима, докато не улучи целта си.

Съветникът се завъртя от удара на стрелата, изхвърли ръце напред и залитна. Стъклената врата се пръсна и той влетя през нея.

Лейди Симтал изпищя от ужас.

Ралик нямаше за какво да чака повече. Превъртя се на гръб, пресегна се и пъхна арбалета в тесния процеп между корниза и покрива. После се плъзна по външната страна на зида и увисна на ръце. Из имението се разнесоха тревожни викове. Миг след това той се пусна, превъртя се във въздуха и се приземи като котка на уличката.

Надигна се, оправи наметалото си и закрачи спокойно по пресечката, по-далече от имението. Нямаше да има повече безделие за лейди Симтал. Но и развръзката нямаше да е скоро. На терасата й току-що беше убит един много властен, високо уважаван член на Градския съвет. Жената на Лим — вече вдовица — със сигурност щеше да има какво да каже по въпроса. Първата стъпка, помисли Ралик, докато крачеше през портата на Оссерк и се спускаше по широката рампа, водеща към квартал Дару, само първата стъпка, начален гамбит, намекване на лейди Симтал, че ловът вече е започнал и че самата прочута любовница е плячката. „Няма да е лесно. Бива я в играта на интрига.“

— Ще има още кръв — прошепна си той, след като зави на пресечката и пое към оскъдно осветения вход на хана „Феникс“. — Но накрая ще падне и с това падане ще се въздигне един стар приятел. — Щом наближи хана, от сенките на една уличка пристъпи тъмна фигура. Ралик спря. Фигурата му махна и отново се скри в сенките.

Ралик я последва. Навлезе в уличката и изчака очите му да се нагодят към тъмното.

Мъжът пред него въздъхна горчиво и каза:

— Твоята вендета май ти спаси живота тази нощ.

Ралик се облегна на стената и скръсти ръце.

— О?

Водачът на клана Оцелот пристъпи към него. Тясното му пъпчиво лице както обикновено беше изкривено в намръщена гримаса.

— По покривите е започнала война. Някой ни избива. Загубихме петима Скитници за по-малко от час, което говори, че убиецът не е един.

— Несъмнено — отвърна Ралик и се размърда. Влагата на камъните от стената на хана беше минала през наметалото и докосваше кожата му с ледените си пръсти. Както винаги, проблемите на Гилдията го отегчаваха.

Оцелот продължи:

— Загубихме оня бик, Тало Крафар, и един водач на клан. — Мъжът рязко се обърна, сякаш очакваше някоя кама да блесне към собствения му гръб.

Въпреки липсата на интерес, при последната новина веждите на Ралик леко се повдигнаха.

— Трябва да са доста добри.

— Добри ли? Всички наши очевидци са мъртви, гласи горчивата тазнощна шега. Не допускат грешки, кучите му синове.

— Всеки допуска грешки — измърмори Ралик. — Воркан задейства ли се?

Оцелот поклати глава.

— Още не. Привиква клановете.

Ралик се намръщи, вече неволно заинтригуван.

— Възможно ли е да е посегателство към властта й? Да речем нещо вътрешно, фракция…

— Ном, за глупаци ли ни смяташ всички? Това беше първото подозрение на Воркан. Не, не е вътрешно. Този, който избива хората ни, е извън Гилдията, не е и от града.

За Ралик отговорът изведнъж стана очевиден и той сви рамене.

— Значи е имперският Нокът тогава.

Оцелот кимна, макар и с неохота.

— Най-вероятно — процеди той. — Те уж били най-добрите, нали? Но защо ще трепят Гилдията? Човек би допуснал, че по-скоро ще почнат благородниците.

— Имперските намерения ли да разгадавам, Оцелот?

Водачът на клана примига и се намръщи още повече.

— Дойдох да те предупредя. И това е услуга, Ном. Както си затънал в тази своя вендета, Гилдията не е длъжна да те пази под крилото си. Услуга.

Ралик се отдръпна от стената и се обърна към изхода на сляпата улица.

— Услуга ли, Оцелот? — Изсмя се тихо.

— Слагаме капан — каза Оцелот и препречи пътя му. Прорязаната му от белег брадичка посочи към хана „Феникс“. — Покажи се и не оставяй съмнение с какво си изкарваш хляба.

Ралик го изгледа безстрастно.

— Стръв значи.

— Просто го направи.

Без да отвърне, Ралик излезе от сенките, изкачи няколкото стъпала и влезе във „Феникс“.

— Мъти се нещо в нощта — каза Старата, след като Търбан Орр напусна. Върна истинската си форма и въздухът около нея затрептя.

Барук закрачи към масата с картата, стиснал ръце зад гърба си, за да спре треперенето им.

— Значи и ти го усети. — Замълча и въздъхна. — Общо взето, това са най-заетите часове.

— Съсредоточаването на сила винаги води до това — каза Старата и се надигна да поразкърши криле. — Черните ветрове се трупат, алхимико. Пази се от парещия им дъх.

— Докато ти ще ги яздиш, предвестнице на съдбините ни трагични — изсумтя Барук.

Старата се изсмя и подскочи към прозореца.

— Моят господар иде. Чакат ме други задачи.

— Позволи ми — каза й Барук и махна с ръка. Прозорецът плавно се отвори.

Старата плесна с криле и скочи на перваза. Изви глава и погледна Барук с едно око.

— Виждам дванадесет кораба, навлизащи в дълбок пристан — рече тя. — Единайсет са лумнали в пламъци.

Барук се вцепени. Пророчество не беше очаквал. Вече се уплаши не на шега.

— А дванайсетият? — попита той с глух шепот.

— Вихър от искри изпълва нощното небе. Виждам ги как се въртят, въртят се около дванадесетия. — Старата помълча. — Все се въртят. — И после изчезна.

Раменете на Барук се смъкнаха. Той се обърна към картата на масата и загледа единадесетте доскоро Свободни града, означени вече с имперския флаг. Само Даруджистан оставаше, дванадесетият и последен, отбелязан с флаг, който не беше пурпурно и сиво.

— Краят на свободата — промърмори той.

Изведнъж стените около него простенаха и Барук изохка, сякаш притиснат от огромна тежест. Кръвта заблъска в главата му, прониза го болка. Той се хвана за ръба на масата. Нажежените глобуси, висящи от тавана, помръкнаха и угаснаха. В настъпилия мрак алхимикът чу как запращяха стените, сякаш нечия гигантска длан се беше опряла на сградата. И изведнъж натискът изчезна. Барук вдигна разтрепераната си ръка към плувналото си в пот чело.

Зад него заговори тих глас.

— Здравей, Върховни алхимико. Аз съм Господарят на Лунния къс.

С лице все още към масата за карти, Барук затвори очи и кимна.

— Титлата не е нужна — прошепна той. — Моля, наричайте ме Барук.

— В тъмното съм като у дома си — каза Господарят. — Това ще представлява ли неудобство за теб, Барук?

Алхимикът промълви заклинание. Детайлите по картата на масата пред него се откроиха с хладно синьо сияние. Извърна се с лице към Господаря и с изненада откри, че високата му, загърната в плащ фигура излъчва толкова малко топлина, колкото неодушевените предмети в стаята. Все пак успя да различи съвсем ясно чертите му.

— Вие сте Тайст Андий.

Господарят леко се поклони. Дръпнатите му многоцветни очи огледаха стаята.

— Намира ли ти се вино, Барук?

— Разбира се, милорд. — Алхимикът пристъпи към бюрото си.

— Името ми, доколкото може да се произнесе от човешки същества, е Аномандър Рейк. — Господарят закрачи след Барук към бюрото, ботушите му зачаткаха по лъскавия мраморен под.

Барук наля вино, обърна се и изгледа Рейк с известно любопитство. Беше чувал, че воини на Тайст Андий се сражават с империята на север под предводителството на свирепия звяр Каладън Бруд. Бяха се съюзили с Пурпурната гвардия и заедно двете сили изтощаваха малазанските пълчища. Значи в Лунния къс имаше Тайст Андий и този мъж пред него беше техният господар.

Барук за първи път в живота си виждаше лице в лице Тайст Андий. И това го безпокоеше много. Колко забележителни очи, помисли си той. Допреди миг — с оттенък на тъмен кехлибар, неспокойни като на котка, миг след това — сиви и ледени като на змия — жестока дъга от цветове, менящи се с всяко настроение. Зачуди се дали тези очи са способни да лъжат.

В библиотеката на алхимика се пазеха преписи от оцелели копия на „Безумството на Готос“, джагътски писания отпреди хилядолетия. В тях тук-там се споменаваше за Тайст Андий, загърнати в булото на страха, спомни си Барук. Самият Готос, джагътски чародей, спуснал се до най-дълбоките лабиринти на Древната магика, бе възхвалявал боговете на своето време, че Тайст Андий са толкова малобройни. И ако не друго, оттогава загадъчната им чернокожа раса се беше смалила.

Кожата на Аномандър Рейк беше непроницаемо черна, съвсем както в описанието на Готос, но гривата му бе сребриста. На ръст беше близо седем стъпки. Чертите му бяха резки, изваяни сякаш от оникс, леко извити нагоре до големите очи с вертикални зеници.

На широкия гръб на Рейк беше закачен двуръчен меч с предпазител от сребърен драконов череп и архаична дръжка, стърчаща от дългата цели шест и половина стъпки дървена ножница. От оръжието кървеше сила и цапаше въздуха като черно мастило локва вода. Когато погледът му се спря на него, Барук за малко не се замая, видял, за един много кратък миг, зейнала пред него неизбродна тъма, студена като недрата на ледник, от която идваше вонята на древност, съпроводена от едва доловим стон. Барук извърна очи от оръжието и видя, че Рейк го гледа през рамо.

Тайст Андий се усмихна разбиращо и подаде на Барук един от пълните с вино бокали.

— Старата пак ли прояви мелодраматичния си нрав?

Барук примигна и неволно се ухили.

Рейк отпи от виното си.

— Много е нескромна в изявата на дарбите си. Е, ще седнем ли?

— Разбира се — отвърна Барук и изпита облекчение, въпреки трепета си. От многото си години научни занимания беше разбрал, че голямата сила оформя различните души по различен начин. Ако Рейк беше извратен, Барук щеше да го разбере моментално. Но Господарят, изглежда, се владееше до съвършенство. Това само по себе си предизвикваше възхищение. Мъжът пред него оформяше силата, а не обратно. Такъв контрол беше, хм, нещо нечовешко. Подозираше, че това нямаше да е последното откритие за този воин-маг, което щеше да го остави изумен и уплашен.

— Тя хвърли по мен всичко, с което разполагаше — каза внезапно Рейк. Очите му светеха като ледени.

Стреснат от силата на този изблик, Барук се намръщи. „Тя? О, императрицата, разбира се.“

— И въпреки това — продължи Рейк — не можа да ме сломи.

Алхимикът не помръдваше на стола си.

— Все пак — каза той предпазливо — бяхте принуден да отстъпите, разбит и победен. Усещам силата ви, Аномандър Рейк — добави с гримаса той. — Тя пулсира от вас на вълни. Затова съм длъжен да ви попитам: как стана така, че бяхте надвит? Знам нещо за Върховния маг на империята Тайсхрен. Той притежава сила, но тя не може да се сравни с вашата. Ето защо питам отново: как?

Рейк отвърна — гледаше масата за карти:

— Посветих своите магьосници и воини на северната кампания на Бруд. — Извърна мрачната си усмивка към Барук. — В града ми са останали деца, жрици и трима престарели, съсухрени от книгите чародеи.

„Град? Нима в недрата на Лунния къс има град?“

Очите на Рейк придобиха тъмнокафяв оттенък.

— Не мога да отбранявам цяла Луна. Не мога да съм навсякъде едновременно. Колкото до Тайсхрен, той пет пари не даваше за хората около себе си. Смятах, че ще го разубедя, ще направя цената твърде висока… — Той поклати смутено глава и погледна Барук. — За да спася дома на своя народ, се оттеглих.

— И оставихте Пейл да падне… — Барук затвори уста и се изруга наум за липсата си на такт.

Но Рейк само сви рамене.

— Не очаквах, че ще атакуват с цялата си мощ. Само присъствието ми сдържаше империята почти две години.

— Чувал съм, че на императрицата й липсва търпение — промълви замислено Барук. Очите му се присвиха и той вдигна глава. — Поискахте среща с мен, Аномандър Рейк, и ето, че се срещнахме. Какво желаете от мен?

— Съюз — отвърна Лунният господар.

— С мен? Лично?

— Нека оставим игрите, Барук. — Гласът на Рейк изведнъж изстина. — Онзи ваш Съвет от идиоти, дърлещи се в палатата „Величие“, не може да ме подведе. Зная, че тъкмо ти и твоите магове управлявате Даруджистан. — Стана и го изгледа отвисоко със сиви очи. — Ще ти кажа следното. За императрицата вашият град е единствената перла на този континент от кал. Тя го иска, а това, което поиска, обикновено го получава.

Барук се пресегна и дръпна пеша на отъркания си халат.

— Разбирам — промълви той. — Но и Пейл имаше своите магьосници.

Рейк се намръщи.

— Така е.

— Все пак — продължи Барук, — когато битката се е разразила не на шега, първата ви мисъл е била не за съюза, който сключихте с града, а за благополучието на вашата Луна.

— Кой ти каза това? — настоя Рейк.

Барук го погледна и вдигна ръце.

— Някои от онези чародеи, които успяха да се спасят.

— Те са в града? — Очите на Рейк бяха станали черни.

Щом ги видя, Барук усети как под дрехите му изби пот.

— Защо? — попита той.

— Искам главите им — отвърна небрежно Рейк. Напълни отново чашата си и отпи.

Ледена ръка сякаш обгърна сърцето на Барук и започна да го стиска. Главоболието му се беше усилило десеткратно.

— Защо? — отново попита той и думата се изтръгна от устата му почти до стон.

Дори Тайст Андий да забеляза внезапното притеснение на алхимика, не го показа с нищо.

— Защо? — Думата сякаш се изтъркаля в устата му като глътка вино и лека усмивка пробяга по устните му. — Когато армията на Морант слезе от планините и Тайсхрен пое към бойното поле начело на своя магьоснически кадър, и когато се чу, че имперският Нокът е проникнал в града… — усмивката на Рейк се изкриви и зъбите му се оголиха, — … магьосниците на Пейл побягнаха. — Помълча, сякаш да съживи спомените си. — Премахнах Ноктите още докато бяха едва на десетина крачки зад стените на крепостта. — Отново се смълча и на лицето му се изписа съжаление. — Ако градските магьосници бяха останали, атаката щеше да бъде отблъсната. Тайсхрен, по всичко личи, беше зает с… други неотложни задачи. Беше наситил позицията си — билото на един хълм — със защитни прегради. След това пусна демони — не срещу мен, а срещу някои от своите съратници. Това ме обърка, но вместо да позволя тези призовани от зла магия създания да се развихрят на воля, изразходвах ужасно много от силата си, за да ги унищожа. — Въздъхна и добави: — Изтеглих Луната едва няколко минути преди да бъде унищожена, отпратих я на юг и тръгнах след побягналите магьосници.

— След тях?

— Излових ги всички, освен двама. — Рейк се вгледа в Барук. — Тия двамата ги искам. За предпочитане живи, но ще се задоволя и с главите им.

— Убили сте онези, които сте хванали? Как?

— С меча си, разбира се.

Барук се сви като ударен и прошепна:

— О…

— Съюзът — каза Рейк, преди да пресуши бокала си.

— Ще поговоря пред Кабала по този въпрос — отвърна Барук и се надигна разтреперан. — Скоро ще ви уведомим за решението. — Зяпна меча на гърба на Тайст Андий. — Кажете ми, ако получите онези магьосници живи, това ли ще използвате върху тях?

Рейк се намръщи.

— Естествено.

Барук се обърна и затвори очи.

— В такъв случай ще получите главите им.

Зад него Рейк се изсмя дрезгаво.

— Твърде много милост има в сърцето ти, алхимико.

Бледата светлина зад прозореца показваше, че вече се съмва. В хана „Феникс“ заета беше останала само една маса. Около нея седяха четирима мъже, единият — заспал в стола си, с глава, клюмнала в малката локва вкиснала бира, хъркаше. Другите играеха карти — двамата със зачервени от умора очи, а последният гледаше картите в ръката си и говореше. И говореше.

— Пък един път спасих живота на Ралик Ном, в дъното на улица „Вси Бъдници“. Четирима, не, петима опасни катили го бяха притиснали горкото момче до стената. Едва стоеше, Ралик де, кръвчицата му шуртеше от сто рани от ножове. Веднага ми стана ясен тъжният факт, че няма да издържи дълго тоя бой. Идвам им аз изотзад на шестимата убийци, старият Круппе, а по пръстите ми пламъци играят — свирепа магия. Рекох го заклинанието на един дъх и — хоп! Шест купчини пепел в краката на Ралик. Шест купчини пепел, а в кесиите им монетите лъщят — ха! Цяло имане за отплата!

Мурильо наведе длъгнестата си елегантна фигура към Крокъс Младата ръка и му прошепна:

— Възможно ли е това? Толкова дълго да му върви ръката на Круппе?

Крокъс се ухили уморено на приятеля си.

— Всъщност все ми е едно. Тук поне е безопасно, друго не ме интересува.

— Война на убийци, бошлаф! — каза Круппе и отпусна гръб да изтрие челото си с омачкана копринена кърпа. — Круппе никой не може да го убеди в това. Я ми кажете, не го ли видяхте Ралик Ном тука по-рано? Май дълго говори нещо с тебе, Мурильо. Спокоен както винаги, тъй ли беше?

Мурильо отвърна с гримаса:

— Ном става спокоен всеки път, когато е убил някого. Пусни някоя карта, да му се не види! Айде, че срещи ме чакат рано заранта.

— Та какво ти разправя Ралик? — попита Крокъс.

В отговор Мурильо само сви рамене и продължи да гледа ядосано Круппе.

Тънките като нарисувани с молив вежди на дребосъка се вдигнаха учудено.

— Круппе ли е наред?

Крокъс затвори очи, отпусна се в стола си и въздъхна.

— Трима убийци видях по покривите, Круппе. И двамата, дето убиха третия, подгониха и мен, макар да беше съвсем ясно, че не съм убиец.

— Е — каза Мурильо и изгледа опърпаното облекло на младия крадец и драскотините по лицето и ръцете му, — аз съм склонен да ти повярвам.

— Глупци! Круппе е седнал на една маса с глупци. — Круппе погледна накриво хъркащия до него мъж. — А Кол е най-големият от тях. Ама не си знае мярката, за жалост. Затуй е в това състояние, от което умният човек може да си извлече няколко прости истини. Срещи викаш, Мурильо? Круппе не мисли, че многобройните метреси в града се будят толкоз рано. В края на краищата, какво ще видят в огледалата си? Круппе потръпва от тая мисъл.

Крокъс заразтрива цицините, скрити под дългата му тъмна коса. Потрепери от болка, надвеси се над масата и промърмори:

— Хайде, Круппе, играй.

— Ама мой ред ли е?

— Чувството за мярка май не включва да запомниш кога ти е редът — отбеляза сухо Мурильо.

По стълбището изтропаха ботуши. Тримата се обърнаха и видяха слизащия от горния етаж Ралик Ном. Високият тъмнокож мъж изглеждаше отпочинал. Беше си облякъл дневното наметало, царствено тъмен пурпур, стегнат на шията със сребърна брошка. Черната му коса беше сресана и прибрана на плитка зад тясното му, гладко избръснато лице. Ралик се приближи до масата им, пресегна се и сграбчи Кол за оредялата коса. Надигна главата му от локвата бира и се наведе да погледне оцапаното му лице. После леко пусна главата му обратно и седна на един стол.

— Тази игра снощната ли е?

— Много ясно — отвърна му Круппе. — Круппе ги е притиснал тия двамата до стената, скоро и ризите си ще загубят! Радвам се да те видя отново, приятелю Ралик. Това хлапе тука — Круппе посочи вяло Крокъс — цяла нощ ни разправя за разни убийства над главите ни. Порой от кървища едва ли не! Чувал ли си някога за подобна глупост, Ралик, приятелю на Круппе, драги?

Ралик сви рамене.

— Поредният слух. Този град е съграден от мълва.

Крокъс се намръщи наум. Тази сутрин май никой не беше склонен да отговаря на въпроси. Отново се зачуди за какво ли си бяха говорили убиецът и Мурильо, изгърбени над смътно осветената маса в ъгъла на гостилницата. Беше ги заподозрял в някакъв заговор. Не че такова нещо беше необичайно, макар че повечето пъти Круппе беше в центъра.

Мурильо извърна глава към тезгяха и подвикна:

— Сълти! Будна ли си?

Иззад дървения тезгях се чу глухо мърморене, след което се показа и самата Сълти, с разчорлена руса коса и пълно лице, което сега изглеждаше още по-пълно.

— М-да. К’во?

— Закуска за приятелите ми, ако обичаш. — Мурильо стана и огледа критично и явно неодобрително облеклото си. Меката бухнала риза, боядисана в яркозелено, сега беше провиснала по длъгнестото му тяло, омачкана и оцапана с бира. Фините панталони от щавена кожа бяха омацани и намачкани. Мурильо въздъхна. — Трябва да се окъпя и преоблека. Колкото до играта, предавам се, обзет от пълна безнадеждност. Круппе, вече съм убеден, никога няма да си изиграе проклетата карта и ще ни държи заклещени в невероятния свят на своите спомени и възпоминания май цяла вечност. Лека ви нощ и стига толкоз. — Двамата с Ралик се спогледаха и Мурильо кимна леко.

Крокъс забеляза споглеждането и помръкна още повече. Изгледа напускащия Мурильо, а после се обърна към Ралик. Убиецът седеше и гледаше Кол, с неразгадаемо както винаги лице.

Сълти се затътри към кухнята и след малко оттам се чу дрънкане на съдове.

Крокъс хвърли картите си на масата, отпусна гръб и затвори очи.

— Момъкът също ли се предава? — попита Круппе.

Крокъс кимна.

— Ха, Круппе остава непобеден. — Остави картите си и изтри с кърпата потния си дебел врат.

В ума на младия крадец се завихриха подозрения за някаква голяма интрига. Най-напред онази война между убийците, сега Ралик и Мурильо май крояха нещо. Въздъхна наум и отвори очи. Цялото тяло го болеше от снощните му приключения, но знаеше, че е извадил късмет. Зяпна Кол, без да го вижда. Гледката с онези двамата, високите черни убийци, се върна в ума му и той потръпна. Да, въпреки всичките опасности, които го бяха подгонили като ловни кучета по покривите предната нощ, трябваше да признае колко възбуждащо беше всичко. Цял час след като беше затръшнал вратата на хана и бе изгълтал бирата, която Сълти му тикна в ръката, целият трепереше.

Погледът му се закова на Кол. Кол, Круппе, Мурильо и Ралик. Каква странна група — пияница, дебел маг със съмнителни дарби, конте, и убиец.

Все пак това бяха най-добрите му приятели. Родителите му се бяха споминали от Крилатата чума, когато беше едва четиригодишен. Оттогава го беше гледал чичо Мамът. Старият учен се бе постарал да направи за него най-доброто, на което беше способен, но то не се беше оказало достатъчно. Крокъс беше намерил уличните сенки и безлунните нощи по покривите за много по-възбуждащи от плесенясалите книги на чичо си.

Сега обаче се чувстваше много самотен. Круппе така и не смъкваше маската си на блажен идиотизъм, нито за миг — през всичките години, откакто Крокъс се беше хванал да чиракува на дебелака в занаята на крадец, никога не го беше виждал да се държи другояче. Животът на Кол като че ли се изразяваше в неуморно и упорито избягване на трезвостта, по причини неизвестни за Крокъс — макар да подозираше, че преди това Кол е представлявал нещо повече. А ето, че Ралик и Мурильо сега се стараеха да го изключат от някаква своя нова интрига.

В мислите му се появи един образ — огрените от луната бедра на спяща девица — и той ядосано тръсна глава.

Сълти дойде със закуската — парчета хляб, запържени в масло, буца козе сирене, добре узряло грозде и каничка с горчиво кафе от Калоуз. Поднесе най-напред на Крокъс и той измърмори „благодаря“.

Докато Сълти поднасяше на Ралик, нетърпението на Круппе се усили.

— Какво безочие! — изпръхтя дебелакът и заоправя широките, оцапани ръкави на палтото си. — Круппе си мисли дали да не хвърли хиляда ужасни заклинания на грубата Сълти.

— Круппе по-добре да не го прави — каза Ралик.

— О, не, разбира се, че не — заусуква Круппе и отри челото си с кърпата. — Магьосник с моите дарби никога не би се унизил с една проста миячка на тигани, в края на краищата.

Сълти се обърна към него.

— Миячка на тигани? — Взе едно парче запържен хляб от чинията и го плесна в главата на Круппе. — Не се притеснявай — каза му и тръгна към тезгяха. — С твоята коса никой няма да забележи.

Круппе смъкна хляба от главата си. Канеше се да го хвърли на пода, но се отказа. Облиза устни.

— Круппе е великодушен тази сутрин — рече той, ухили се широко и остави хляба в чинията си. Наведе се над масата и сплете месестите си пръсти. — Круппе иска да започне закуската си с малко грозденце, моля.

7.

Този път сънят на Круппе го отведе през Блатната порта, по Южния път, а след това — по пътя за езерото Кътър. Небето вихреше пренеприятни шарки от сребристо и светлозелено.

— Всичко е сбъркано — въздъхна Круппе и краката му заситниха по прашния каменист път. — Монетата попадна в детски ръце, въпреки че още не го знае. За Круппе ли е да ходи по този Маймунски път? За щастие, съвършено кръглото тяло на Круппе е пример за съвършена симетрия. Човек не само се ражда с умението за въпросния баланс, човек трябва да го усвои с усилна практика. Разбира се, Круппе е уникален с това, че никога не му трябва практика — в нищо.

Вляво сред полето, сред горичка млади дръвчета, малък огън хвърляше мъгливо червени отблясъци между гъстите клони. Острият поглед на Круппе успя да различи седящата там самотна фигура, протегнала сякаш ръце в пламъците.

— Твърде много са камъните за изгазване — изпъшка Круппе — по този разровен каменист път. Круппе ще вземе да опита рохкавата пръст, дето тепърва ще позеленее от пролетния бурен. Да, оня огън там примамва. — Той се отби от пътя и тръгна към дърветата.

Щом излезе на светлото, закачулената фигура бавно се обърна да го изгледа; лицето й бе скрито в сенки, въпреки огъня пред нея. Държеше ръцете си в огъня и пръстите й бяха широко разперени и криви.

— И аз бих се порадвал на тази топлина — каза Круппе и се поклони. — Такава рядкост в сънищата на Круппе напоследък.

— Странници бродят из тях — рече фигурата с тънък глас с непривичен акцент. — Като мен. Е, ти ли ме призова? Много време изтече, откакто не съм стъпвал по земя.

Круппе вдигна вежда.

— Призовал? Не, не и Круппе, той също е жертва на сънищата си. Представете си, в края на краищата, че сега Круппе си лежи под топлите завивки на сигурно, в скромната си стаичка. И в същото време виждате, страннико, че съм простинал, не, направо съм премръзнал.

Другият тихо се изсмя и махна с ръка на Круппе да се приближи към огъня.

— Търся отново усещане — рече той, — ала ръцете ми не чувстват нищо. Да те почитат значи да споделяш болките на молителя си. Но се боя, че вече не са останали мои поклонници.

Круппе замълча. Не му харесваше мрачното настроение на този сън. Протегна ръце към огъня, но почти не усети топлина. В коленете му бе заседнала ледена болка. Най-сетне вдигна очи над пламъците към закачулената фигура и каза:

— Круппе си мисли, че вие сте Древен бог. Имате ли си име?

— Знаят ме като К’рул.

Круппе замръзна. Предположението му се беше оказало вярно. Мисълта за един пробуден Древен бог, скитащ из сънищата му, разпръсна всички други мисли като подплашени зайци.

— Как си дошъл тук, К’рул — попита той с трепет. Изведнъж му се стори, че е доста горещо. Измъкна кърпата си от ръкава и попи потта от челото си.

К’рул помисли, преди да отговори, и Круппе долови в гласа му съмнение.

— Кръв се проля зад стените на този сияен град, Круппе, по камък, бил някога свят в моето име. Това… това за мен е ново. Някога властвах в умовете на много смъртни и те добре ме засищаха с кръв и потрошени кости. Дълго преди да се издигнат първите кули по прищявка на смъртните, бродех по тази земя сред ловци. — Качулката се килна нагоре и Круппе усети прикованите в него безсмъртни очи. — Кръв беше пролята отново, но само това не стига. Вярвам, че съм тук, за да дочакам едного, който ще се пробуди. Един, когото познавах преди, много отдавна.

Круппе преглътна думите му като горчива жлъчка.

— А какво носиш за Круппе?

Старият бог се надигна рязко.

— Древен огън, който ще те сгрява във времена на нужда — рече той. — Ала не те обвързвам с нищо. Подири Т’лан Имасс, който ще води жената. Те са Будителите. Мисля, че трябва да се подготвя за битка. Битка, която ще изгубя.

Осъзнал внезапно смисъла на казаното, Круппе го погледна ококорен.

— Значи те използват — промълви той.

— Може би. Ако е така, то Децата-богове са направили съдбоносна грешка. В края на краищата — зла усмивка сякаш се прокрадна в тона му — ще изгубя една битка. Но няма да умра. — И К’рул се извърна с гръб към огъня. Гласът му се понесе към Круппе. — Продължи играта, смъртни. Всеки бог пада в ръцете на някой смъртен. Такъв е единственият край на безсмъртието.

Тъгата на Древния бог не убягна на Круппе. Той подозираше, че с тези последни думи му разкриха велика истина, истина, която му бяха дали позволение да използва.

— И Круппе ще я използва — промълви той.

Древният бог вече вървеше през полята, на североизток. Круппе се вторачи в огъня. Пламъците му жадно ближеха дървото, но не оставяха пепел, а и макар в него да не бяха слагани дърва, откакто Круппе бе дошъл, той не гаснеше. Круппе потръпна.

— В ръцете на дете. Тази нощ Круппе е истински самотен в света. Самотен.

Час преди съмване Трошачът на кръгове беше освободен от поста си при Деспотския барбикан. Тази нощ на срещата под портата не бе дошъл никой. По скалистите зъбери на планините Тахлин танцуваха мълнии. Мъжът тръгна самотен покрай „Прелестите“ на улица „Анасон“, в Квартала на подправките. Пред него и надолу блещукаше Крайбрежната улица, с корпусите на търговските кораби от далечните Калоуз, Елингарт и Проклятието на Кеплер, тъмни и сумрачни между осветените с газови фенери каменни кейове.

Хладен ветрец донесе миризмата на дъжд, въпреки че звездите блестяха смайващо ярки. Мъжът си беше свалил плаща и го бе сгънал в малката си кожена торба, метната през рамо. Само простият къс меч, окачен на бедрото му, издаваше, че е войник, но войник без служба.

Беше се освободил от задълженията си и сега, докато крачеше към водата, дългите години войнишка служба сякаш се смъкнаха от душата му като змийска кожа. Ярки бяха спомените от детството му на тези кейове, към които винаги се връщаше, привлечен от странните кораби, които се поклащаха закотвени, като уморени и обветрени герои, завърнали се от някаква война със стихиите. В онези дни бе нещо обичайно да се видят галерите на Свободните пирати, лениво полюшващи се сред залива, бляскави и натежали от плячка. Идваха от такива загадъчни пристани, като Филман Оррас, Форт и половина, Разказа на мъртвеца и Изгнание; имена, от които кънтеше на приключения в ушите на едно хлапе, което никога не беше виждало родния си град извън стените му.

Щом стигна до каменния кей, мъжът забави хода си. Годините между него и онова хлапе се нижеха през ума му, обсебени от все по-мрачни спомени за битки. Затърсеше ли сред многото кръстопътища, през които бе преминал в миналото, виждаше гръмоносни небеса, изпепелени и разкъсвани от вятъра земи. Силите на възрастта и опита вече ги отсяваха и какъвто и избор да беше правил през всичките тези години, той му се струваше обречен и почти отчаян.

„Нима само младите познават отчаянието?“ — зачуди се той, след като седна на каменния ръб на кея. Пред него се плискаха черните вълни на залива. На двайсет стъпки по-надолу се простираше загърнатият в сумрак каменист бряг; тук-там парчета строшено стъкло проблясваха и му намигаха като звезди.

Мъжът извърна лице надясно. Погледът му бавно пое по склона и се изкачи до билото, където се издигаше тромавото туловище на палата „Величие“. „Никога не прекалявай.“ Простичък житейски урок, който бе научил отдавна, на горящата палуба на един кораб, който потъваше, докато се оттегляше от стръмните укрепления на град Разбитата челюст. Да, именно високомерието според книжниците беше погубило Свободните пирати.

Никога не прекалявай. Очите му се задържаха на палатата „Величие“. Комендантският час, наложен след убийството на съветника Лим, все още беше в сила. Съветът вреше и кипеше, заделяше повече ценни часове за спекулации и клюки около това убийство, отколкото за държавни дела. Търбан Орр, чиято победа в гласуването бе изтръгната от ръцете му в последния момент, беше хвърлил копоите си по всяка диря, за да издири шпионите, за които бе убеден, че са проникнали в гнездото му. Съветникът не беше глупак.

Ято сиви гларуси се понесе към езерото и се разпищя в мразовития нощен въздух.

Късно беше да се тревожи, че е стигнал твърде далече. Още в, деня, в който агентът на Змиорката бе дошъл при него, бъдещето му беше предопределено. Някой щеше да го нарече измяна. И може би всъщност наистина беше измяна. Кой можеше да каже какво се върти в ума на Змиорката? Дори главният му агент — свръзката с него — твърдеше, че е в неведение за плановете на господаря си.

Мислите му се върнаха към Търбан Орр. Беше се включил в игра срещу прозорлив и хитър човек, човек с много власт. Единствената му защита срещу Орр беше анонимността. Но тя нямаше да издържи дълго.

Седеше на кея и чакаше агента на Змиорката. Щеше да връчи в ръцете му съобщение. Какво щеше да се промени с предаването на това писмо? Редно ли беше да потърси помощ, излагайки на опасност крехката си анонимност — онази самота, която му вдъхваше толкова сила, която втвърдяваше решимостта му? И все пак, да устои срещу ума на Търбан Орр… не, не би могъл да се справи сам.

Бръкна под кожения си елек и извади свитъка. Намираше се на кръстопът, това поне го разбираше. В отговор на зле премерения си страх беше изписал на този свитък молба за помощ.

Щеше да е толкова лесно — да вдигне ръце и да се предаде. Погледна крехкия пергамент, усети нищожното му тегло, леко намазнената му повърхност, стегналото го шнурче. Лесен и твърде отчаян ход.

Вдигна глава. Небето бе започнало да избледнява, езерният вятър се усилваше, предвестник на настъпващия ден. Щеше да завали, дъждът щеше да дойде от север, както често се случваше по това време на годината. Да прочисти града, да го освежи с аромата на подправките. Той смъкна шнурчето от свитъка и разгъна пергамента.

„Толкова лесно!“

Бавно и съсредоточено мъжът започна да къса свитъка. Вятърът понесе късчетата надолу и ги пръсна из сумрака на загърнатия в сенки езерен бряг. Надигащите се вълни на прилива ги пометоха като пепел.

Стори му се, че някъде от дъното на мозъка му изплува шепот на въртяща се монета. Стори му се тъжен.

След няколко минути си тръгна от кея. Агентът на Змиорката, излязъл на утринната си разходка, щеше мимоходом да си отбележи отсъствието на свръзката и да си продължи по пътя.

Закрачи по Крайбрежна и хълмът започна да се смалява зад него. Първите търговци на коприна вече разстилаха мострите си по широкия тротоар. Сред коприните мъжът разпозна боядисаните с цвят на лавандула топове от Иллем, светложълтите от Сетта и Лест — два града на югоизток, за които знаеше, че в последния месец са завладени от Пророка на Панион — както и тежките топове от Сарокал. Топящи се мостри: цялата търговия от север бе вече в ръцете на Малаз.

Свърна от езерото при входа на Ароматния лес и тръгна през града. След четири преки го чакаше стаята му — на втория етаж на порутена жилищна сграда, сива и притихнала в настъпващото утро, с тънка крива врата, залостена и заключена. В тази стаичка той не оставяше място за спомени, не оставяше нищо, което можеше да го отличи в погледа на някой магьосник или да подскаже на някой хитроумен ловец на шпиони подробности от живота му. В тази стаичка той оставаше анонимен дори за самия себе си.

Лейди Симтал крачеше нервно. Твърде много от трудно спечеленото й злато беше отишло през последните няколко дни, за да позаглади водите. Проклетата кучка на Лим не бе позволила скръбта да я обсеби толкова, колкото алчността й. Само два дни, откакто се беше забулила в черно, и ето, че се показа по знатните дворове, увиснала на ръката на онова конте Мурильо, самодоволна като проститутка на бал.

Изрисуваните с молив вежди на Симтал леко се сбърчиха. Мурильо… тоя младок умееше да изпъква сред обществото. Може би си струваше да го образова човек.

Спря да крачи и се обърна към излегналия се в ложето й мъж.

— Значи нищо не си научил. — В тона й се промъкна нотка на презрение и тя се зачуди дали го е забелязал.

Съветник Търбан Орр, с нашарената с белези ръка на очите, отговори, без да помръдне:

— Казах ти вече всичко. Няма как да се разбере откъде е дошла тази отровна стрела, Симтал. Отровна, в името на Гуглата! Кой убиец използва отрова днес? Воркан така ги е затрупал с магия, че всичко друго изглежда отживяло.

— Отклоняваш се — каза му тя, доволна, че не забелязва колко непредпазливо разкрива чувствата си.

— Точно така е, както ти казах — продължи Орр. — Лим се беше замесил в не една, ъъъ, деликатна авантюра. Убийството най-вероятно не е свързано с теб. Могло е да се случи на чиято и да било тераса, просто случайно е станало на твоята.

Лейди Симтал скръсти ръце.

— Не вярвам в съвпадението, Търбан. Кажи ми, съвпадение ли беше, че смъртта му провали мнозинството ти — точно в нощта преди гласуването? — Забеляза как потръпна брадичката му и разбра, че е успяла да го жегне. Усмихна се и пристъпи към леглото. Седна и го погали с длан по бедрото. — Все едно, следил ли си го напоследък?

— Кого?

Симтал се намръщи, дръпна ръката си и стана.

— Скъпия ми ощетен, идиот такъв.

Устата на Търбан Орр се изкриви в самодоволна усмивка.

— Винаги го държа под око заради теб, мила. В тази област нищо не се е променило. Откакто го изрита в задника, не е изтрезнявал. — Мъжът се надигна и посегна към закачалката, на която висяха дрехите му. Започна да се облича.

Симтал се извърна рязко.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? — Търбан навлече панталоните си. — В палатата кипят спорове. Влиянието ми там е необходимо.

— За какво? Да склониш поредния съветник да изпълни волята ти?

Той навлече копринената си риза, все така усмихнат.

— И това, и други неща.

Симтал завъртя очи към тавана.

— О, разбира се — шпионинът. Бях забравила за него.

— Лично аз — продължи Орр — вярвам, че прокламацията за неутралитет към малазанците ще мине — може би утре или вдругиден.

Симтал се изсмя грубо.

— Неутралитет! Започваш да вярваш в собствената си пропаганда. Това, което искаш ти, Търбан Орр, е власт, голата и абсолютна власт, която ще дойде с това, че ще станеш Върховен юмрук на Малаз. Смяташ, че това е първата стъпка, която ще отъпче пътя ти към прегръдките на императрицата. За сметка на града — но това изобщо не те интересува!

Търбан й се озъби.

— Стой настрана от политиката, жено. Падането на Даруджистан пред империята е неизбежно. По-добре мирна окупация, отколкото насилствена.

— Мирна ли? Сляп ли си за това, което стана с благородниците на Пейл? О, гарваните с дни пируват с нежната им плът. Тази империя гълта благородническа кръв.

— Това, което се случи в Пейл, не е толкова просто, колкото го изкарваш — отвърна Търбан. — Там беше включено възмездието на Морант, клауза от писмения договор. Такова клане тук няма да се случи — а и да се случи, какво? Бихме могли да го използваме, мен ако питаш. — Усмивката му се върна. — Толкова с кървящото ти сърце за воплите на града. Единственото, което те интересува, си ти самата. Остави градската мърша за своите любимци, Симтал. — Наведе се и заоправя гамашите си.

Симтал пристъпи към закачалката, вдигна ръка и докосна предпазителя на сабята на Орр.

— Трябва да го убиеш и да се свърши.

— Пак ли? — Съветникът стана и се изсмя. — Мозъчето ти работи с остротата на озлобено дете. — Взе сабята и я окачи на кръста си. — Цяло чудо е, че успя да изтръгнеш нещо от онзи твой съпруг идиот — в проницателността си същата като него.

— Най-лесното е да сломиш едно мъжко сърце — усмихна се Симтал. Излегна се на леглото, протегна лениво ръце, изви гръб и каза:

— Какво става с Лунния къс? Още ли си виси там?

Съветникът я изгледа, очите му обходиха тялото й и той отвърна разсеяно:

— Още се мъчим да му изпратим послание. Разпънали сме шатра в сянката му и сме поставили в нея свои представители, но загадъчният Господар просто не ни обръща внимание.

— Може да е умрял — каза Симтал и се протегна с въздишка. — Може би Луната просто си седи там, защото в нея не е останал никой жив. Помислихте ли за това, скъпи съветнико?

Търбан Орр се обърна към вратата.

— Помислили сме. Ще те видя ли тази нощ?

— Искам го мъртъв — каза Симтал.

Съветникът посегна към бравата.

— Може би. Ще те видя ли тази нощ? — повтори той.

— Може би.

Ръката на Търбан Орр се отпусна на бравата, после той отвори вратата и излезе от стаята.

Лейди Симтал се отпусна в леглото и въздъхна. Мислите й се насочиха към едно конте, чиято загуба за една определена вдовица щеше да е най-сладкият заговор.

Мурильо отпи от виното с подправки.

— Подробностите са бегли — каза той и сгърчи лице, щом горещата течност опърли устните му.

На улицата изтрополя ярко боядисана каляска, теглена от три бели коня с черни сбруи. Мъжът, който стискаше юздите, беше с черен халат и с качулка. Конете мятаха глави и въртяха очи, но яките ръце на кочияша ги държаха здраво. От двете страни на каляската крачеха жени на средна възраст, понесли на бръснатите си глави бронзови купи, от които се виеха валма ароматен дим.

Мурильо се облегна на перилото и се загледа надолу към групата.

— Разкарват кучката на Фандърей — каза той. — Проклети мрачни ритуали, мене ако питате. — Седна отново на плюшения стол, усмихна се на събеседничката си и вдигна бокала си. — Богинята-вълчица на зимата умира в сезонната си смърт, върху бял килим, няма що. А след седмица Празникът на Джедъроун ще изпълни улиците с цветя, които след това ще задръстят канавките и ще запушат шахтите из целия град.

Младата жена срещу него се усмихна на бокала си — държеше го между двете си длани като жертвоприношение.

— Кои подробности имате предвид?

— Подробности ли?

Тя леко се усмихна.

— Беглите.

— О! — Мурильо махна небрежно с облечената си в ръкавица ръка. — Версията на лейди Симтал поддържа, че съветник Лим е дошъл при нея, за да й благодари лично за официалната покана.

— Покана? Имате предвид пиршеството, което организира за Рождеството на Джедъроун?

Мурильо примига.

— Разбира се. Не се съмнявам, че вашият дом е поканен?

— О, да. А вие?

— Уви, не — отвърна с усмивка Мурильо.

Жената замълча, клепачите й се спуснаха замислено.

Мурильо хвърли поглед към улицата. Зачака. Неща като тези, в края на краищата, се движеха от само себе си и макар да не можеше да отгатне скоростта, нито да проследи мислите на жената — особено когато имаха нещо общо със секс. А това съвсем определено беше игра на услуги — най-добрата игра на Мурильо и той винаги я отиграваше добре. Никога не ги разочаровай, в това се криеше ключът. Най-съкровената тайна е тази, която никога не се вгорчава с възрастта.

Малко от масите на терасата бяха заети, знатните гости на заведението предпочитаха уханния въздух на трапезарията вътре. Мурильо намираше удоволствие в бръмчащия долу уличен живот и знаеше, че гостенката му споделя предпочитанието му — поне в този момент. При всичкия шум, който ехтеше отдолу, възможността някой да ги подслуша беше нищожна.

Погледът му заскита безцелно по Бижутерската улица на Морул и той леко се стегна — очите му се спряха на една фигура, застанала на прага срещу него, и се разшириха. Той се намести в стола си и пусна лявата си ръка покрай каменното перило, за да не я види жената срещу него. После я размаха няколко пъти, загледан ядосано във фигурата долу.

Ралик Ном се ухили още повече. Отдръпна се от прага и закрачи по улицата, после спря да огледа перлите, изложени на една масичка от слонова кост пред един дюкян. Продавачът пристъпи боязливо напред и се отпусна, след като Ралик продължи по пътя си.

Мурильо въздъхна, също се отпусна в стола си и отпи от парещата течност. „Идиот!“ Лицето на мъжа долу, ръцете му, походката му, очите му, всичко говореше само едно: убиец. По дяволите, облеклото му излъчваше толкова топлота и жизненост, колкото униформата на градския палач.

Станеше ли дума за дискретност, тя тотално липсваше на Ралик Ном. Което правеше цялата тази работа твърде странна — толкова сложна схема да се роди в ръбестия мозък на един наемен убиец. Все пак, какъвто и да беше произходът й, беше си направо гениална.

— Много ли ви се иска да присъствате, Мурильо? — попита жената.

Мурильо отвърна с възможно най-топлата си усмивка. И извърна очи.

— Имението е голямо, нали?

— На лейди Симтал? Разбира се. Десетки и десетки стаи. — Младата жена пъхна боязливо пръстче в гъстата огнена течност, после го поднесе замислено към устните си. Продължи да гледа бокала в другата си ръка. — Допускам, че твърде много слугински стаи, макар и да им липсват най-елементарните удобства и лукс, ще останат празни през по-голямата част от нощта.

По-ясна покана Мурильо едва ли можеше да очаква. Замисълът на Ралик целеше точно този момент и неговите последствия. Все пак прелюбодеянието си имаше и някои неприятни страни. Мурильо не изпитваше никакво желание да се срещне със съпруга на тази дама на дуел. Изтласка тази смущаваща мисъл с нова глътка вино.

— Бих присъствал с удоволствие на празненството, но при едно условие. — Вдигна глава и погледна жената в очите. — Че ще ме удостоите с компанията си през тази нощ — за час-два например. — Намръщеното му чело изразяваше тревога. — Не бих искал да извърша посегателство над претенциите на съпруга ви над вас, разбира се. — Точно което щеше да направи, както и двамата знаеха.

— Разбира се — отвърна тя, изведнъж много свенливо. — Би било непристойно. Колко покани ще са ви необходими?

— Две — отвърна той. — Най-добре ще е да ме видят с компания.

— Да, най-добре.

Мурильо погледна със съжаление вече празния си бокал. И въздъхна.

— Уви, трябва вече да се сбогувам.

— Вашата самодисциплина ме възхищава — каза жената.

„Едва ли и на Рождеството на Джедъроун“, отвърна наум Мурильо и се надигна от стола си.

— Господарката на Шанса ме удостои с тази наша среща — заяви той с поклон. — До празника, лейди Орр.

— До празника — кимна жената на съветника, сякаш вече загубила интерес към него. — Довиждане.

Мурильо се поклони отново и напусна терасата. Масите бяха пълни с посетители, не една знатна дама го изгледа с натежали клепки, докато излизаше.

Улица Бижутерска свършваше при Портата на сърпа. Ралик усети ококорените очи на стражите край рампата — проследиха го, докато минаваше между масивните камъни на Третата крепостна стена. Оцелот му беше наредил да го прави явно и макар Мурильо да поддържаше мнението, че само някой слепец би го сбъркал с нещо друго освен убиец, Ралик упорито се стараеше да изтъкне очевидното.

Стражите естествено не направиха нищо. Да си придаваш външност на убиец не беше същото като да си наистина убиец. В подобни неща законите на града бяха изрични. Той знаеше, че е възможно да го следят, докато крачи по богатските улици на Знатните имения, но нямаше да полага усилие да им се отскубне. Даруджистанските благородници плащаха луди пари, за да пускат шпиони по улиците ден след ден. Ами да си изкарат хляба поне.

Не изпитваше съчувствие към тях. Но и не споделяше омразата на простолюдието към знатните. Постоянното им надуване, докачливото им чувство за чест и непрекъснатите кавги в края на краищата му осигуряваха приличен поминък.

Но подозираше, че когато дойдеше империята, с това щеше да се приключи. В империята гилдиите на убийците бяха незаконни, а онези, които сметнеха за добри, ги включваха в тайните редици на Нокътя. Колкото до онези, които не сметнеха за добри, те просто изчезваха. Благородниците не ги чакаше по-добра съдба, ако слуховете от Пейл бяха верни. Дойдеше ли тук империята, светът щеше да стане по-различен и Ралик изобщо не беше сигурен дали иска да е част от него.

Все пак имаше да свърши някои неща. Зачуди се дали Мурильо е успял да получи поканите. Всичко зависеше от това. Предната нощ спорът им се проточи дълго. Мурильо предпочиташе вдовици. Прелюбодеянието не било в стила му, така твърдеше. Но Ралик настоя и накрая Мурильо вдигна ръце.

Убиецът не можеше да се начуди на нежеланието на приятеля си. Първото, което му хрумна, беше, че Мурильо се бои от възможността Търбан Орр да го предизвика на дуел. Но Мурильо го биваше с рапирата. Ралик се беше упражнявал с него достатъчно пъти из потайни места в града, за да подозира, че е Адепт — а срещу това дори един опитен в дуелите мъж като Търбан Орр не можеше да излезе.

Не, не страхът караше Мурильо да се дърпа от тази част на плана. Ралик си бе помислил дали пък в случая не е замесено чувство за морал. И тогава му се разкри цяла нова страна от характера на Мурильо.

Тъкмо разсъждаваше над последиците от всичко това, когато зърна сред уличната тълпа познато лице. Спря се да огледа околните сгради и очите му се разшириха, щом осъзна къде го е довело разсеяното му скитане. Вниманието му отново се насочи към познатата фигура, която непрекъснато му се мяркаше от другата страна на улицата. Очите на убиеца се присвиха замислено.

Под синкаво сребристата предобедна светлина Крокъс крачеше по Крайбрежна сред гълчавата на търговци и дюкянджии. На десетина улици по-напред, оттатък Третата крепостна стена, се издигаха градските хълмове. На най-източния от тях се възправяше камбанарията на К’рул и покритите й със зеленикава патина бронзови плочи проблясваха под лъчите на слънцето.

Кулата сякаш предизвикваше пищното високомерие на палатата „Величие“, зяпнала именията и сградите, струпани по по-ниските хълмове, с насълзените си очи и обруленото си от времето лице.

Крокъс споделяше нещо от въображаемата насмешлива сдържаност на древната кула към пищната претенциозност на палатата, чувство, насадено от чичо му през всичките му години на детство. Този огън се подклаждаше и от здравословното младежко презрение към всичко, което намирисва на авторитет и власт. И макар да не мислеше много за това, тъкмо тези чувства му бяха дали началния тласък в занаята му на крадец. Но никога досега не беше разбирал най-съкровения и болезнен удар, който нанасяха кражбите му — нахлуването и насилието над чуждата интимност. Отново и отново в сънените му лутания в ума му се връщаше спящото в леглото си младо момиче.

В един момент Крокъс осъзна, че този образ има общо с… с всичко. Беше проникнал в стаята й, място, където тътрещите се по петите й благородни сополанковци не можеха да пристъпят, място, в което тя можеше да си говори с парцалените кукли от детството си, когато невинността не означава само още едно неоткъснато цвете. Нейната светая светих. А той я беше осквернил, беше изтръгнал от тази млада жена най-скъпото й притежание: интимността й.

Какво от това, че беше дъщерята на Д’Арл, че беше родена с най-чистата кръв — неомърсена от докосването на Богинята на просяците, — че щеше да се носи в живота си, опазена от упадъка на истинския свят. Всички тези неща бяха без значение. За Крокъс престъплението му спрямо нея бе равносилно на насилие. Толкова дръзко да разбие личния й свят…

С мисли, натежали от упреци и самообвинения, младият крадец зави покрай „Прелестите“ на улица „Анасон“ и си запробива с лакти път през тълпите.

Несъкрушимите доскоро стени на праведен гняв в ума му рухваха. Така омразната му знатна сган му бе показала лице, което го беше обсебило със своята хубост и го тласкаше в сто неочаквани посоки. Уханните миризми от дюкяните за подправки, лъхащи като благоухания в топлия вятър, непонятно как оставяха в гърлото му някакво неназовимо чувство. Виковете на децата из уличките премрежваха очите му със сантиментална нега.

Мина през Портата на карамфила и навлезе в Теснината Оссерк. Точно пред него се издигаше рампата, водеща към Знатните имения. Докато се приближаваше към нея, му се наложи бързо да се дръпне встрани, за да избегне идващия зад него голям екипаж. Конете мятаха глави, цвилеха и ритаха, без да обръщат внимание на никого и нищо по пътя си. Крокъс изгледа как каляската изтрополи нагоре по рампата и как хората се пръскаха от двете й страни. Според това, което беше чувал за съветник Търбан Орр, конете на дуелиста, изглежда, споделяха презрението му към онези, на които уж трябваше да служи.

Докато той самият стигне до имението Орр, екипажът вече беше преминал през външната порта. Четирима яки мъже от личната охрана бяха заели постовете си от двете й страни. Стената зад гърбовете им беше цели петнайсет стъпки висока, увенчана с ръждясали железни шипове, набити в спечената от слънцето глина. По стената се редяха факли на интервали от по десет стъпки, със скоби, набити в шуплестата пемза на цокъла. В основата си стената изглеждаше около четири стъпки широка, иззидана от грубо оформени тухли със стандартната една квадратна стъпка. Младежът продължи по улицата, после се обърна надясно, за да огледа стената срещу страничната уличка. В най-близкия ъгъл имаше малка слугинска врата — боядисан с катран и обкован с бронз дъб.

И никаква охрана. Сенките на отсрещното имение мятаха тежкия си плащ над тесния пасаж. Крокъс пристъпи във влажния, изпълнен с мирис на мухъл мрак. Беше стигнал до средата на уличката, когато една ръка го стисна за гърлото изотзад и острият връх на кама се притисна в хълбока му. Крокъс замръзна, а после изпъшка, когато ръката извърна лицето му. Очите, в които се взря, му бяха много познати.

Ралик Ном прибра камата си и отстъпи, ядно намръщен. Крокъс го зяпна и облиза устни.

— Ралик, кълна се в сърцето на Беру, изплаши ме!

— Добре — отвърна убиецът. — Чуй ме добре, Крокъс. С имението на Орр няма да се опитваш. Да не си пристъпил повече тук.

Крадецът сви рамене.

— Просто ми хрумна, Ном.

— Забрави — изсъска му Ралик.

Стиснал устни, Крокъс кимна.

— Добре.

Обърна се и тръгна към ярката слънчева светлина, заляла следващата улица. Докато не излезе на Пътя на предателя, усещаше очите на Ралик в гърба си. Спря. Вляво от него се издигаше хълмът Високи бесилки, с безукорно засадения му с цветни лехи склон — взрив от цветове, обкръжаващи тридесетте и пет вити стъпала. Петте клупа над платформата се полюшваха леко на вятъра и черните резки на сенките им се спускаха по склона чак до уличната настилка. Много време беше минало, откакто бяха обесили последния углавен престъпник. Виж, долу, в квартала Джадроуби, въжетата на Ниските бесилки се подменяха всяка седмица поради това, че са похабени. Странен контраст в тези напрегнати времена.

Той поклати глава. Беше му непосилно да избегне въпросите. Нима Ном го беше проследил? Не, много по-вероятно беше убиецът да си е набелязал Орр или някой друг в имението. Дръзка сделка. Зачуди се на кого ли му е стискало толкова, че да го предложи — благородна особа, не ще и дума. Но куражът на предложилия договора бледнееше в сравнение с този на Ралик затова, че го е приел.

Все едно, тежестта на предупреждението на убиеца разби всякаква идея за грабеж в имението на Орр — поне засега. Крокъс пъхна ръце в джобовете си. И докато крачеше, с мисли, затънали из лабиринт без изход, той се намръщи, осъзнал, че в една от ръцете си, бръкнала дълбоко в джоба, стиска монета.

Извади я. Да, беше монетата, която бе намерил в нощта на убийствата. Спомни си за необяснимата й поява, как издрънча в краката му миг преди стрелата от арбалета на убиеца да изсвисти над главата му. И сега, под ярката утринна светлина, Крокъс най-после намери време да я разгледа. Вдигна я пред очите си. Едната страна изобразяваше профила на млад мъж с насмешливо изражение и с нещо като небрежно провиснала на главата шапка. По ръба обикаляше надпис с дребни, подобни на руни знаци — език, който младият крадец не можа да разпознае, тъй като беше твърде различен от познатото му писмо на дару.

Обърна монетата. Колко странно! Още една глава, този път на жена, обърната обратно. Врязаният тук надпис беше с различен от другата страна почерк, наклонен някак наляво. Жената изглеждаше млада, чертите й много приличаха на тези на мъжа; в изражението й нямаше нищо насмешливо — тя сякаш се взираше в очите на крадеца хладно и непреклонно.

Металът беше стар, прошарен тук-там с груба мед и покрит по лицата с пъпчици калай. Монетата беше изненадващо тежка, въпреки че според него цената й беше само в уникалността й. Виждал беше монетите на Калоуз, на Дженабакъз и на Амат Ел, а веднъж и ръбестите метални пръчки на Сегюле, но нито една от тях не приличаше на тази.

Откъде ли беше паднала? Дали дрехите му не я бяха закачили някъде или я беше изритал, докато вървеше по покрива? Или беше от съкровищата на девицата на Д’Арл? Крокъс сви рамене. Все едно, появата й бе дошла съвсем навреме.

Междувременно краката му го бяха довели до Източната порта. Извън градската стена и покрай пътя Джатъмс Уори имаше няколко схлупени постройки — село Уори. Денем портата оставаше отворена и по тясното платно мудно се точеше безкраен керван от коли, натоварени със зеленчуци. Между тях, забеляза той, се мяркаха и фургоните на бежанци от Пейл, онези, които бяха успели да се промъкнат през обсадата по време на битката и бяха прекосили южната част на равнината Риви, а след това през хълмовете Джадроуби, и накрая — по Джатъмс Уори. Огледа ги и забеляза отчаянието по унилите им от умора лица: гледаха с тъжни очи града с жалката му отбрана и разбираха, че са си спечелили съвсем малко време, преди да продължат бягството си, но бяха твърде изтощени, та това да ги притесни.

Разтревожен от видяното, Крокъс забърза през портата и тръгна към най-високата сграда в селото, дървената кръчма. На вратата висеше дъска, на която преди десетки години някой бе нарисувал трикрак овен. Според крадеца рисунката нямаше нищо общо с името на кръчмата — „Глигански сълзи“. Стиснал монетата в ръка, Крокъс влезе.

Няколко души се обърнаха вяло към него, погледнаха го и отново се оклюмаха над чашите. На една маса в сумрачния ъгъл отсреща Крокъс зърна позната фигура. Беше вдигнала ръце над главата си и жестикулираше бясно. Устните на крадеца се извиха в усмивка и той пристъпи навътре.

— … и замахна тогаз Круппе толкоз бързо, че никой го не видя, и помете короната и скиптъра от капака на саркофага. Твърде много са жреците в тая гробница, рече си Круппе, един по-малко да беше, щеше да е облекчение за всички, че можеше да скъси мухлясалия дъх на мъртвия крал и така да събуди призрака му. Много пъти се бе изправял Круппе пред гнева на призрак в някоя дълбока яма на Д’рек, да реди скръбно дългия си списък от грехове и жално да хленчи как трябвало да ми глътне душата — ха-ха! Ама все се измъква Круппе от разните му духове и тъпото им дърдорене…

Крокъс сложи ръка на потното рамо на Круппе и лъсналото му пълно лице се извърна да го види.

— Ах! — възкликна Круппе, махна с ръка на единствения си слушател на масата и обясни: — Един от чираците ни е дошъл най-сетне, да ни зачете, както му е редът! Крокъс, разполагай се, миличък. Моме! Я донеси бързо от най-хубавото винце!

Крокъс погледна мъжа срещу Круппе и каза:

— Вие двамата май сте доста заети в момента.

На лицето на човека се изписа отчаяна надежда и той бързо се надигна.

— А, не. Прекъснахте ни тъкмо навреме. — Очите му пробягаха към Круппе и отново се върнаха на Крокъс. — То аз бездруго трябваше да си тръгвам, уверявам ви! Лек ти ден, Круппе. Е, до скоро виждане. — Мъжът кимна и бързо си тръгна.

— Припряно същество — измърмори Круппе и се пресегна за чашата с вино на току-що опразнилия масата мъж. — Я виж това — той погледна намръщено Крокъс, — две третини още му е пълна. Чиста загуба. — Круппе я допи на една глътка и въздъхна. — Избегнахме я загубата, слава на Десембрий.

Крокъс седна и попита:

— Тоя да не беше търговският ти посредник?

— Небеса, о, не! — Круппе махна с ръка. — Жалък бежанец от Пейл, луташе се, без да знае накъде да хване. За негов късмет се появи Круппе, чиито гениални прозрения го напътиха към…

— Право към вратата — довърши със смях Крокъс.

Круппе се намръщи.

Слугинята дойде с глинена гарафа миришещо на вкиснало вино. Круппе напълни чашите.

— А сега, чуди се Круппе, какво ли пък търси този великолепно обучен момък от някогашния си учител на всякакви нечестиви занаяти? Или пак си триумфирал и си дошъл тъпкан с плячката, да си опразниш джобовете и други таквиз?

— Ами, да… в смисъл не, не съвсем. — Крокъс се озърна и се наведе над масата. — Става дума за последния път — прошепна той. — Знаех, че ще си тук да продаваш нещата, които ти донесох.

Круппе също се наведе към момъка и лицата им се срещнаха на половин педя.

— Придобивката от Д’Арл? — прошепна той и веждите му заиграха.

— Точно! Продаде ли я вече?

Круппе измъкна кърпата от ръкава си и попи потта от челото си.

— При тия приказки за война търговските кервани съвсем ги няма. Тъй че да ти отговоря на въпроса, хм, още не, признава Круппе…

— Чудесно!

Круппе се стресна от възгласа на младежа и затвори очи. После отново ги отвори, силно присвити.

— А, Круппе разбира. Момъкът иска да си върне придобивката, за да може да й потърси по-висока цена другаде, тъй ли стана?

Крокъс примигна.

— Не, не, разбира се. В смисъл да, искам да си я върна. Но не се каня да я пробутвам другаде. Тоест, продължавам да търгувам с теб и всичко останало. Само че това е нещо специално. — Докато говореше, Крокъс усети как се изчервява и изпита благодарност, че е толкова сумрачно. — Специален случай, Круппе.

На кръглото лице на Круппе се изписа широка усмивка.

— Че защо не? Ама разбира се, момко. Тая вечер ли да ти върна въпросните вещи? Чудесно, смятай въпроса за приключен. Кажи ми, моля те, какво държиш ей в тая ръка?

Крокъс го зяпна объркано, после погледна стиснатата си ръка.

— А, монета — обясни той и я показа на Круппе. — Намерих я същата нощ, когато окрадох Д’Арл. С две глави е, виждаш ли?

— Нима? Може ли Круппе да огледа това странно изделие по-отблизо?

Крокъс му даде монетата и посегна към глинената си чаша с вино. Отпусна се в стола.

— Мислех имението Орр да е следващото — небрежно подхвърли той, с очи, приковани в Круппе.

— М-м-м. — Круппе заобръща монетата в ръката си. — Сплавта е от най-лошото качество. И печатът е крив. Имението Орр, викаш? Круппе те съветва да си предпазлив. Къщата се пази добре. Металурга, който е излял това, наистина трябва да го обесят, сигурно вече са го обесили, смята Круппе. Черна мед. Евтин калай, температурите са били много ниски. Една услуга, Крокъс? Хвърли един поглед по улицата от оная врата. Ако видиш към града да се тътри един червено-зелен търговски фургон, Круппе ще ти е много задължен за тази информация.

Крокъс отиде до вратата, отвори я, излезе навън и огледа. Не видя никакъв фургон, сви рамене и се върна на масата.

— Няма търговски фургон.

— Е, добре — каза Круппе и сложи монетата на масата. — Нищо не струва, преценява мъдрият Круппе. Можеш да се отървеш от нея, само ти тежи.

Крокъс взе монетата и я прибра в джоба си.

— Ще я задържа. За късмет.

Круппе вдигна глава и го погледна с лъскави очи, но Крокъс беше забил поглед в чашата в ръцете си. Дебелакът извърна глава и въздъхна.

— Круппе май трябва да си тръгва веднага, ако тазвечерната му среща ще е благоприятна за всички участници.

Крокъс пресуши чашата си.

— Можем да се върнем заедно.

— Чудесно. — Круппе се надигна и отърси трохите от гърдите си. — Да тръгваме тогаз? — Вдигна очи и видя, че Крокъс гледа намръщено дланта си. — Нещо да измъчва момъка? — бързо попита той.

Крокъс се сепна, извърна гузно очи, изчерви се и изломоти:

— Не. — И погледна отново дланта си. — Сигурно съм пипнал восък някъде — обясни той. Отърка ръка в крачола си и се ухили глупаво. — Да вървим.

— Денят ще е чудесен за разходка, казва Круппе, който е мъдър във всичко.

Белозлатият кръг обикаляше една изоставена кула с обилието си от многоцветни сенници. Златарските дюкяни, всеки с лични охранители, мотаещи се отвън, бяха обърнати към кръглата улица; проходите между тях бяха като тесни цепнатини, водещи към осеяния с руини двор на кулата.

Нескончаемите приказки за витаещата смърт и лудост около Кулата на Хинтър и околностите й я пазеха пуста и, най-важното за златарите, никой не можеше да посмее да подходи оттам към скъпоценните им хранилища.

Щом следобедът изтече и настъпи предвечерният здрач, тълпата по Кръга изтъня и пазачите станаха по-бдителни. Тук-там пред витрините на дюкяните задрънчаха спускащи се железни кепенци, а пред малкото, които оставаха отворени, запалиха факли.

Мурильо навлезе в Кръга откъм пътя Третата крепост и взе да се спира тук-там, за да разгледа бижутата. Беше загърнат в бляскавия си син плащ от пустинята Мал — знаеше, че външният показ на богатство до голяма степен ще намали подозренията.

Спря пред една витрина, оградена от двете страни от притъмнелите съседни дюкяни. Златарят, мъж с мършаво лице и топчест нос, се беше надвесил като ястреб над тезгяха си, изпънал пред себе си набръчканите си ръце, нашарени с тънки сиви белези, като следи на гарван в кал. Единият му пръст почукваше ритмично по тезгяха. Мурильо пристъпи и погледът му среща черните като хлебарки очи на дюкянджията.

— Това ли е магазинът на Крут от Талиент?

— Аз съм Крут — кисело изръмжа златарят, недоволен сякаш от житейската си орис. — Талиентски перли, вградени в Кървавото злато от мините на Моап и Белт, никъде другаде няма да ги намериш в цял Даруджистан. — Наведе се над тезгяха и се изплю към Мурильо, който неволно се дръпна встрани.

— Няма ли клиенти днес? — попита той, извади от ръкава си кърпа и изтри устни.

Очите на Крут помръкнаха.

— Само един — рече той. — Разгледа едно ковчеже с геми от Гоал, редки като драконово мляко и изсмукани от също толкоз тъмна скала. По сто роба са погубени за всеки камък, докато се изтръгне от злите й жили. — Раменете на Крут помръднаха и очите му пробягаха настрани. — Държа ги отзад, да не би изкушението да оплиска тази улица с кръв.

Мурильо кимна.

— Практично звучи. Той купи ли нещо?

Крут се ухили и се видяха черните му потрошени зъби.

— Един камък, но не най-добрия. Влизай, ще те заведа. — Отиде до страничната врата и я отвори. — Оттука.

Мурильо влезе в дюкяна. Стените бяха покрити с черни завеси и въздухът миришеше на мухъл и стара пот. Крут го отведе в задната стаичка, която ако не друго, беше още по-задушна от първата. Златарят пусна завесата между двете стаички и се обърна към него.

— Побързай! Отпред на тезгяха съм наредил една купчина фалшиво злато и камъни. Ако някой купувач с по-остро око ги забележи, с тая дупка е свършено. — Ритна задната стена и тайната вратичка се полюшна на пантите си. — Изпълзи оттука, в името на Гуглата, и кажи на Ралик, че Гилдията никак не е доволна от тая негова щедрост към тайните ни. Върви!

Мурильо коленичи и запълзя. Влажният пръстен под оцапа дланите и коленете му. Накрая излезе от тунела и се изправи. Пред него се издигаше Кулата на Хинтър, с обраслите с мъх стени, лъснали под гаснещата дневна светлина. Обрасла с треволяк каменна пътечка водеше към сводест вход без врата, натежал от сенки. От помещението зад нея лъхаше само на мрак и пустота.

Коренищата на старите дъбове от двете страни на пътеката бяха разкъртили каменните плочи и затрудняваха пътя му. След цяла минута предпазливо провиране Мурильо застана на прага, присви очи и се опита да проникне с поглед в тъмнината.

— Ралик? — изсъска той. — Къде си, в името на Гуглата?

— Много закъсня — прошепна глас зад него.

Мурильо се извъртя светкавично, рапирата в лявата му ръка изсвистя от ножницата и помете ниско в гард, камата блесна в дясната му ръка, докато се снишаваше, за да отбие. После той въздъхна облекчено.

— По дяволите, Ралик!

Убиецът изсумтя насмешливо и изгледа острия като бръснач връх на рапирата, който само преди миг се бе устремил към слънчевия му сплит.

— Радвам се, че рефлексите ти не са закърнели, приятелю. Всичкото това вино и сладкишчета май не са те задръстили… прекалено.

Мурильо прибра оръжията си.

— Очаквах да те намеря в кулата.

Ралик се ококори.

— Луд ли си? Тук гъмжи от духове.

— Искаш да кажеш, че не е приказка, пусната от вас, убийците, за да държи хората настрана?

Ралик се обърна и закрачи към една порутена ниска тераса, гледала някога към градината. Сред жилавата жълтеникава трева се виждаха червеникави каменни пейки — като оцапани с кръв кости на някой огромен звяр. Мурильо настигна убиеца и видя под терасата кално, покрито с жабуняк и водорасли изкуствено езерце. В хладния въздух квакаха жаби и бръмчаха комари.

— В някои нощи — заговори Ралик, след като измете с ръка нападалите сухи вейки от една от пейките, — на входа се струпват духове… можеш да се приближиш чак до тях, да послушаш молбите и заканите им. Всички искат да излязат навън. — Той седна.

Мурильо остана прав, вперил поглед в кулата.

— А самият Хинтър? И неговият дух ли се мярка между тях?

— Не. Безумецът спи вътре, така поне разправят. Всички тия духове са заклещени в кошмарите на магьосника — той ги държи и дори Гуглата не може да ги придърпа в студеното си лоно. Искаш ли да разбереш откъде идват тия духове, Мурильо? — Ралик се ухили. — Влез в кулата и ще го научиш от първа ръка.

Мурильо наистина се канеше да влезе в кулата, но думите на Ралик го сепнаха.

— Благодаря за предупреждението — кисело отвърна той, загърна се в плаща си и също седна.

Ралик пропъди с ръка комарите от лицето си.

— Е?

— Получих ги — каза Мурильо. — Най-довереният личен слуга на лейди Орр ми ги връчи днес следобед. — Извади изпод плаща си бамбукова тръбичка, вързана със синя лента. — Две покани за празненството на лейди Симтал, както беше обещано.

— Добре. — Убиецът погледна бързо приятеля си. — Да ти се е мяркал мърдащият нос на Круппе?

— Засега не. Мерна ми се днес следобед. Крокъс, изглежда, са го обзели някакви странни желания. Макар че — добави навъсен Мурильо, — знае ли човек кога Круппе е надушил нещо? Все едно, не съм забелязал нещо да намеква, че това хитро гномче подозира какво сме замислили.

— Спомена нещо за странни желания на Крокъс?

— Шантава работа — отрони замислено Мурильо. — Когато се отбих във „Феникс“ следобед, Круппе връщаше на момъка плячката от последната му работа. А Крокъс със сигурност не е зарязал Круппе като свой посредник — иначе всички щяхме да сме го чули.

— Беше от някое имение, нали? Чие? — попита Ралик.

— На Д’Арл — отвърна Мурильо, след което вдигна вежди. — Кълна се в целувката на Джедъроун! Девицата на Д’Арл! Оная напъпилата, с бузките… показват я почти на всяко проклето събиране и щом я видят, всички напудрени момчурляци отварят работа на чистачите. Богове! Нашият млад крадец сигурно е хлътнал до уши и сега иска да си задържи дрънкулките й. От всички безнадеждни мечти, които може да има едно момче, се е хванал за най-лошата.

— Може би — промълви Ралик. — А може би не. Една дума на чичо му…

Лицето на Мурильо просветна.

— Едно подбутване в правилната посока? Ами да, да му се не види! Мамът ще остане доволен…

— Търпение — прекъсна го Ралик. — Превръщането на едно крадливо хлапе в образован и солиден мъж изисква труд, на който едва ли е способно едно слабо сърце.

Мурильо се намръщи.

— Е, прощавай, че толкова се зарадвах на възможността да спасим живота на хлапето.

Ралик се изсмя тихо.

— Не съжалявай за това удоволствие.

Доловил тона на убиеца, Мурильо въздъхна и сарказмът му се стопи.

— Много години изтекоха, откакто имахме толкова надежди и неща, към които да се стремим — промълви той.

— Пътят към едно от тях ще е кървав — напомни Ралик. — Не го забравяй. Но да, много време мина. Чудно дали Круппе още помни онези времена.

Мурильо изсумтя.

— Паметта на Круппе се променя през час. Единственото, което още го държи, е страхът, че ще го разкрият.

Очите на Ралик помръкнаха.

— Ще го разкрият?

Приятелят му сякаш се беше отнесъл някъде, но скоро се съвзе и се усмихна.

— О, стари подозрения, нищо повече. Хитър е той, все се измъква.

Ралик се засмя и загледа блатясалото езерце пред тях.

— Да — съгласи се след малко, — хитрец ни е той. — Стана. — Хайде, че Крут ще чака да затвори. Кръгът вече спи по това време.

— Добре.

Щом излязоха на пътечката, Мурильо се обърна да погледне за последен път към входа на кулата, зачуден дали ще види ломотещите там призраци, но единственото, което успя да зърне под изгърбената арка, беше стена от мрак. И по някакъв необясним начин това му се стори по-обезпокоително от цялата орда изгубени души, която можеше да си представи.

Ярката утринна светлина заструи от широките прозорци на кабинета на Барук и в стаята полъхна топъл вятър, понесъл миризмите и шумовете на улицата. Алхимикът, все още облечен в нощните си дрехи, седеше на високия стол до масата с картата. Държеше четчица и от време на време я топваше в богато украсената сребърна мастилница.

Червеното мастило беше разредено с вода. Той търкаше по картата и покриваше областите, вече завладени от империята Малазан. Цялата половина на картата — северната половина — беше станала червена. Малка, все още чиста ивица на юг от Гората на Черния пес показваше силите на Каладън Бруд от двете страни на две по-малки петънца, изобразяващи Пурпурната гвардия. Червеникавият фон обкръжаваше тези чисти петна, продължаваше надолу, поглъщаше Пейл и свършваше по северните склонове на планината Тахлин.

Уличните шумове бяха станали доста силни, отбеляза Барук, наведен над картата, за да изрисува южния предел на червения прилив. Строителни работи, заключи той, чул скърцането на макари и сърдития мъжки глас, подвикващ на минувачите. Звуците заглъхнаха постепенно, след което се чу едно оглушително „трясс!“. Барук подскочи и дясната му ръка събори мастилницата. Червеното мастило заля картата.

Барук изруга, после очите му се ококориха — гледаше как петното покрива Даруджистан и продължава на юг към Катлин. Смъкна се от стола и посегна за парцала да избърше ръцете си, потресен от това, което спокойно можеше да се изтълкува като поличба. После отиде до прозореца и погледна надолу.

Точно под него неколцина работници усърдно разкопаваха улицата. Двама яки мъже размахваха кирки, а други трима изгребваха канавката покрай платното и трупаха пръстта на тротоара. Старшият им стоеше наблизо, с гръб към някакъв фургон, и разглеждаше някакъв свитък.

Барук се намръщи и се учуди на глас:

— Кой ли отговаря за поддържането на улиците?

Леко почукване на вратата отвлече вниманието му.

— Да.

Слугата му Роалд пристъпи в стаята.

— Един от агентите ви е дошъл, милорд.

Барук погледна към масата с картата и каза:

— Нека изчака малко, Роалд.

— Да, господарю. — Слугата излезе заднешком и затвори вратата. Алхимикът се върна при масата и нави зацапаната карта. Откъм коридора се чу гръмък глас, а след него — сърдито мърморене. Барук сложи картата на един от рафтовете и се обърна тъкмо навреме, за да види влизащия агент. Навъсеният Роалд ситнеше по петите му.

Барук махна на Роалд да излезе и изгледа отвисоко мърляво облечения дребосък.

— Добър ден, Круппе.

Роалд тихо затвори вратата.

— Повече от добър да е, Барук, скъпи приятелю на Круппе, драги. Направо чудесен! Вдиша ли вече свежия въздух на утрото?

Барук погледна към прозореца.

— За съжаление, въздухът зад прозореца ми е станал доста прашен.

Круппе замълча и бръкна в ръкава си да си извади кърпата. И се тупна по челото.

— Ах, да, уличните работници! Круппе мина покрай тях на път за насам. Много войнствена пасмина, смята Круппе; какво да говорим, груби са направо, но това едва ли е изключение за прости труженици като тях.

Барук му посочи стол и Круппе седна с блажена усмивка.

— Какъв горещ ден — каза той и хвърли поглед към гарафата с вино над камината.

Без да му обръща внимание, Барук отиде до прозореца и застана с гръб към него. Вгледа се в мъжа, зачуден дали изобщо ще може някога да надникне в това, което се криеше под херувимската външност на Круппе.

— Е, какво си чул? — попита той.

— Какво е чул Круппе ли? Какво ли не е чул Круппе!

Барук повдигна вежда.

— Може ли по-накратко?

Мъжът помръдна в стола и изтри челото си.

— Такава жега! — Забеляза как лицето на Барук се стегна и продължи: — Сега за новините. — Наведе се напред и гласът му спадна до шепот. — Мърморят го из ъглите на кръчмите, в тъмните прагове на усойните улички, в нечестивите сенки на нощната тъма, в…

— Карай направо!

— Да, разбира се. Е, Круппе надуши някакъв слух. Война между убийци, ни повече, ни по-малко. Гилдията търпи загуби, казват.

Барук се обърна към прозореца и погледна надолу.

— А къде са крадците?

— По покривите става претъпкано. Режат се гърла. Доходите падат.

— Къде е Ралик?

Круппе примига.

— Изчезнал е. Круппе не го е виждал от дни.

— Тази война на убийци не е ли нещо вътрешно?

— Не.

— Тази нова сила разкрита ли е тогава?

— Не.

Очите на Барук се присвиха. Долу уличните работници като че ли повече се караха, отколкото работеха. Една война между убийци можеше да се окаже сериозна неприятност. Гилдията на Воркан беше силна, но империята беше още по-силна, а тези новодошли всъщност трябваше да са Нокти. Но в цялата работа имаше нещо много странно. В миналото империята беше използвала такива местни гилдии, дори често ги наемаше в тайната си организация. Алхимикът не можеше да види никаква явна причина за такава война, а това беше още по-обезпокоително от самата война. Чу шумоленето зад себе си и се сети за агента. Обърна се и се усмихна.

— Е, можеш да си вървиш.

Нещо блесна в очите на Круппе и стъписа Барук. Дебелият мъж се надигна с едно плавно движение.

— Круппе има още да ти каже, господарю Барук.

Озадачен, Барук му кимна да продължи.

— Словцата ми ще са трудни и объркани, уви — заговори той и закрачи към прозореца, за да застане до Барук. Кърпата му се беше скрила. — Круппе може само да гадае, толкова добре, колкото се полага на човек с безброй таланти. В мигове на леност, при игри на късмета и други подобни. В аурата на Близнаците един адепт може да чуе, да види, да подуши и да докосне нещица толкова нематериални, колкото вятъра. Вкуса на Дамата на шанса, горчивото предупреждение в смеха на Лорда. — Погледът на Круппе се стрелна към алхимика. — Следиш ли мисълта ми, господарю?

С очи, взрени в кръглото му лице, Барук промълви:

— Говориш за Опонн.

Круппе се загледа към улицата.

— Може би. Може би коварна измама, целяща да подведе глупавия Круппе…

Глупав? Барук се усмихна вътрешно. „Не и ти.“

— … кой може да каже? — Круппе вдигна ръката си и му показа плосък восъчен диск. — Вещ — промълви той, вперил очи в диска, — чието потекло е неведомо, вещ, търсена от мнозина, които жадуват за хладната й целувка, на която често се залага живот и всичко, което се съдържа в живота. Сама по себе си — просешка монета. В големи количества — кралска прищявка. Обременена от развала, но кръв капе от нея и при най-лекия дъждец, а отгоре на всичко и намек няма за цена. Тя е това, което е, казва Круппе, нищо не струваща, освен за ония, които твърдят обратното.

Барук беше затаил дъх. Дробовете му пареха, но не можеше да вдиша. Думите на Круппе го бяха притеглили към нещо — място, намекващо за огромни запаси от знание и за уверената, непогрешима и точна ръка, която го е събрала и го е записала. Библиотека, рафтове от черно дърво, рязко и релефно очертани, томове, обшити с лъскава кожа, пожълтели свитъци, надраскано, зацапано бюро — Барук имаше чувството, че току-що е надникнал в тази тайнствена стая. Умът на Круппе, тайнственото място, чиято врата е плътно затворена за всеки, освен за един.

— Говориш — бавно каза Барук — мъчеше се да се върне към реалността и да се съсредоточи върху восъчния диск в ръката на Круппе — за монета.

Шепата на Круппе рязко се затвори. Той се обърна и сложи диска на перваза.

— Разгледай това подобие, господарю Барук. То показва и двете страни на една-единствена монета. — Кърпата се появи отново и Круппе отстъпи от прозореца и почна да бърше чело. — Ама и тая жега си я бива, казва Круппе!

— Подкрепи се с малко вино — измърмори Барук и след като дебелият мъж тръгна към камината, отвори своя Лабиринт. Махна с ръка, восъчният диск бавно се издигна във въздуха и увисна пред него на равнището на очите му. Той се вгледа в отпечатъка. — Дамата — промълви Барук и кимна. Дискът се завъртя бавно и му показа Лорда. Дискът се превъртя отново и очите на Барук се разшириха, щом започна да се върти. Звук като от далечна вихрушка изпълни тила му. Усети как Лабиринтът му се съпротивлява на натиск, който се усилваше със звука. Накрая източникът му угасна.

Смътно, сякаш от огромно разстояние, чу гласа на Круппе.

— Дори в това подобие, майстор Барук, лъха дъхът на Близнаците. Никой магически Лабиринт не може да устои на този вятър.

Дискът продължаваше да се върти във въздуха пред Барук. Около него се издуваше кълбо от фина мъгла. Горещи капчици опръскаха лицето му и той отстъпи назад. От разтапящия се восък засвятка синкав пламък и дискът бързо започна да се смалява. Миг след това дискът изчезна и жуженето, както и съпровождащият натиск, прекъснаха рязко.

Внезапната тишина изпълни главата на Барук с болка. Той стисна с разтрепераната си ръка перваза за опора и затвори очи.

— Кой държи Монетата, Круппе? — Гласът му изхриптя от свитото гърло. — Кой?

Круппе отново бе застанал до него.

— Един момък — отвърна той безгрижно. — Познат е на Круппе, със сигурност, толкова добре, колкото и другите ви агенти, Мурильо, Ралик и Кол.

— Това не може да е съвпадение — изсъска Барук и в душата му се надигна отчаяна надежда, за да надвие ужаса, който изпитваше. Опонн беше влязъл в гамбита, и то с такава сила, че животът на един град и на смъртните в него не значеше нищо. Той изгледа свирепо Круппе. — Събирай групата тогава. Всички, които спомена. Те дълго служиха на интересите ми, трябва да го направят и сега, въпреки всякакви други съображения. Разбра ли ме?

— Круппе ще предаде настояването ви. Ралик вероятно е обвързан с Гилдията, докато Кол, ако отново му бъде дадена цел в живота, като нищо може да се стегне, и да приеме присърце тази задача. Господарю Барук? А каква е задачата, между другото?

— Защитете Монетодържача. Следете го, отбелязвайте чие лице се извръща към него благонамерено или със злоба. Трябва да знам дали Господарката го притежава, или Господарят. И, Круппе, за тази цел намери Ралик. Ако Господарят има претенции над Монетодържача, талантът на убиеца ще е необходим.

Круппе примига.

— Разбрано. Уви, дано милостта се усмихне на младия Крокъс.

— Крокъс ли? — Барук се намръщи. — Името ми е познато.

Лицето на Круппе остана безизразно.

— Все едно. Много добре, Круппе. — Той отново се обърна към прозореца. — Дръж ме в течение.

— Както винаги, Барук, приятелю на Круппе, драги. — Мъжът се поклони. — И благодаря за виното, беше превъзходно.

Барук чу как вратата се отвори и затвори. Загледа се към улицата. Беше успял да овладее страха си. Опонн имаше навика да превръща в руини и най-прецизно изградените планове. Барук не понасяше слепият шанс да властва над делата му. Не можеше повече да разчита на способността си да предвижда, да се подготвя срещу непредвидени последствия, да отработва всяка възможност и да търси най-доброто, отговарящо на стремежите му. „Както монетата се върти, така и градът.“

А към това трябваше да се добавят и загадъчните ходове на императрицата. Барук потърка чело. Трябваше да поръча на Роалд да му донесе малко целебен чай. Болките в главата го съсипваха. Когато прокара длан по лицето си, очите му доловиха червено. Вдигна двете си ръце и ги огледа. Бяха зацапани с червено мастило. Облегна се на перваза. Зад искрящия облак от прах се простираха покривите на Даруджистан — и заливът отвъд тях.

— И ти, императрице — прошепна той. — Знам, че си някъде тук. Слугите ти все още се движат невидими, но аз ще ги намеря. Бъди сигурна в това, със или без проклетия късмет на Опонн.