Лятото и градът

Първа глава

Първото нещо, което прави Саманта, е да ме помоли да намеря обувката й. След като я локализирам в мивката, тя ме кани на парти.

— Няма да е зле да дойдеш, особено като се има предвид, че и без това няма къде другаде да ходиш, а аз нямам никакво желание да се правя на детегледачка.

— Не съм малка, та да имам нужда от детегледачка.

— Добре де, пиле голишарче си — отбелязва тя, оправяйки сутиена си, докато се намъква в тясна зелена рокличка от ликра. — С други думи, все още си незряла. И не ми се ще цял живот да се обвинявам, че те е прилапал някакъв сводник.

Завърта се на пети и оглежда тоалета ми — тъмносиньо костюмче от габардин, което само преди няколко часа считах за върха на модната линия.

— Това ли е единственото, което имаш? — присвива неодобрително очи тя.

— Имам една черна вечерна рокля от 60-те — отговарям.

— Браво! Облечи я! — отсича Саманта и ми подхвърля чифт огромни слънчеви очила със златисти рамки. — Сложи и тези, че да заприличаш на нормален човек!

Предпочитам да не я питам какво разбира тя под понятието „нормален“. Просто затрополявам след нея по стъпалата надолу към улицата.

— Правило номер едно! — обявява тържествено тя, докато навлиза в трафика на платното. — Винаги трябва да изглеждаш така, сякаш знаеш къде отиваш, дори и когато нямаш никаква представа!

И вдига властно ръка, при което най-близката кола забива спирачки и със свистене на гумите спира.

— Движение! — подканя ме тя, стоварва юмрук върху капака на нещастната кола и показва на шофьора среден пръст. — И винаги носи обувки, с които можеш да тичаш!

Подтичвам след нея през пистата с препятствия по Седмо авеню и когато се озовавам на отсрещния тротоар, се чувствам като корабокрушенец, най-сетне сдобил се със земя под краката си.

— И изхвърли тези сандали с платформи, за бога! — възкликва тя, оглеждайки презрително краката ми.

— Знаеш ли, че първите сандали с платформи са измислени от Ферагамо за младата Джуди Гарланд?

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

— Аз съм неизчерпаем извор на безполезна информация.

— В такъв случай на това парти ще бъдеш в стихията си.

— Би ли ми припомнила кой го организира? — опитвам се да надвикам шума от трафика аз.

— Дейвид Рос. Режисьорът от Бродуей.

— И защо организира парти в четири часа следобед в неделя? — питам, докато ловко избягвам сблъсъка с количка за хотдог, кошничка от супермаркет, пълна с одеяла, и дете, вързано на каишка.

— Това е чаено парти.

— А ще сервират ли чай? — питам, защото не мога да разбера дали говори сериозно или не.

Тя се изсмива, поглежда ме с присвити очи и отбелязва:

— Ти как мислиш?

Партито се провежда в къща в цвят пепел от рози, разположена в края на калдъръмена уличка. През пролуката между съседните постройки се вижда реката — мудна и кафеникава под отблясъците на слънчевите лъчи.

— Дейвид е доста ексцентричен — предупреждава Саманта, като че ли ексцентричността е престъпление в очите на всички току-що стъпили в големия град провинциалисти. — На предишното му парти някой докара едно пони, което оклепа целия му красив килим на Обюсон.

Правя се, че такива неща като килимите на Обюсон съм ги срещала под път и на път, за да науча нещо повече за понито.

— Как са го докарали дотук? — питам със светнали очи.

— С такси — отговаря преспокойно Саманта, сякаш возенето на пони в такси е най-обичайното нещо на света. — Все пак беше много мъничко.

— А този твой приятел Дейвид няма ли да се обиди, че водиш и мен, без да съм поканена? — питам колебливо.

— Щом нямаше нищо против миниатюрното конче, защо да има нещо против теб! Освен ако не се окажеш лепка или досадница, разбира се.

— Може и понякога да съм досадница, но никога не съм била лепка.

— А за онези неща дето пристигаш от малко провинциално градче — забрави ги! — отсича авторитетно тя. — Тук, в Ню Йорк, се нуждаеш от имидж!

— Имидж ли?

— Същото, което си, само че по-добро! Излъскано! — пояснява със замах на ръката тя, докато се насочваме към парадния вход на къщата. Тя е на четири етажа, а синята й врата е широко отворена, приканваща любезно гостите. Зървам пъстроцветна тълпа, която се люшка насам-натам като хор в оперета. Сърцето ми забива лудо. Тази врата е моят вход към новия свят.

Тъкмо се каним да прекрачим прага, когато към нас се понася бляскаво черен мъж с бутилка шампанско в едната ръка и димяща цигара в другата.

— Саманта! — изпищява той.

— Давид! — провиква се и тя, внасяйки френско звучене в името му.

— А ти си? — обръща се към мен той и ме оглежда приветливо.

— Кари Брадшоу, сър — отговарям и му подавам ръка.

— Колко сладко! — изписква той. — Не са ме наричали „сър“, откакто ходех по къси панталонки! Не че някога съм ходил по къси панталонки, разбира се. И къде си крила досега това разкошно създание?

— Намерих я на прага си.

— Да не би да е пристигнала в кошничка, като Мойсей? — ококорва се домакинът.

— С влак — вметвам аз.

— И какво те води в Смарагдовия град, скъпо дете?

— Ами… — изчервявам се аз. Обаче после решавам да се вслушам в съвета на Саманта и отсичам безапелационно: — Ще стана прочут писател!

— Като Кентън?! — възкликва Дейвид.

— Кентън Джеймс? — ахвам благоговейно аз.

— Че кой друг! Той трябва да е някъде тук. Ако случайно се спънеш в един дребосък с гласче като на пуделче, да знаеш, че си го открила!

В следващия момент обаче Дейвид Рос вече се намира в средата на стаята, а Саманта се е настанила в скута на някакъв непознат за мен мъж.

— Насам! — помахва ми тя откъм кушетката.

Минавам покрай жена в бял гащеризон.

— Мисля, че току-що видях първия си Халстън! — отбелязва Саманта.

— И Халстън ли е тук? — възкликвам.

Ако съм се озовала на едно и също парти и с Халстън, и с Кентън Джеймс, сигурно ще получа инфаркт.

— Имам предвид гащеризона — пояснява тя.

— О, гащеризона! — кимам драматично и насочвам поглед към мъжа под нея. От онова, което успявам да видя от него, става ясно, че е спортен тип със загорели ръце и ръкави, навити над лактите.

— Ти направо ме убиваш — промърморва той.

— Това е Кари Брадшоу — представя ме тя. — Ще става прочут писател — пояснява, затвърждавайки измислицата ми като безспорен факт.

— Здрасти, прочути писателю! — подава ми той ръка. Пръстите му са тънки и с цвят на бронз.

— Това е Бърнард. Идиотът, с когото не успях да спя през последната година — шегува се тя.

— Не исках да бъда просто поредната ти бройка — отбелязва с провлачен глас Бърнард.

— Аз вече не бройкам мъжете, не знаеш ли? — възкликва тя и му поднася лявата си ръка. Върху безименния й пръст проблясва огромен диамант. — Сгодена съм!

После целува темето на Бърнард и пита:

— Кого трябва да напляскам, за да получа питие?

— Аз ще ти донеса — предлага услугите си Бърнард. Изправя се и за една секунда сякаш цялото ми бъдеще се разгръща пред очите ми.

— Хайде, прочути писателю! — подканя ме. — По-добре ела с мен. Тук май аз съм единственият, който все още не е откачил. — Прегръща ме през раменете и ме повежда през тълпата.

Обръщам се и поглеждам към Саманта, но тя само се усмихва и ми помахва. Великанският й диамант улавя последните слънчеви лъчи. Как не го бях забелязала досега?!

Сигурно защото бях твърде заета да зяпам всичко останало.

Примерно Бърнард. Той е висок и има права черна коса. Голям, крив нос. Лешниковозелени очи и лице, което за части от секундата преминава през всички фази на меланхолията само за да светне изведнъж от щастие — сякаш в него живеят две коренно различни личности, които непрекъснато се бият помежду си.

Не мога да схвана защо обръща такова внимание точно на мен, но съм като хипнотизирана. Разни хора непрекъснато се приближават и го поздравяват. Покрай ушите ми, подобно на пухчета от глухарчета, прелитат откъслечни фрази.

— Никога не се отказваш, нали…

— Криспин го познава и е напълно ужасен…

— И му рекох: „Що не вземеш да пробваш да подредиш едно нормално изречение…“

— Скандално! Даже диамантите й изглеждаха мръсни…

Бърнард ми намигва. И в този момент в съзнанието ми изплува цялото му име — от някакъв стар брой на „Тайм“ или „Нюзуик“. Бърнард Сингър? Драматургът! Той ли ме е прегърнал?!

„Не може да бъде!“ — изписква паникьосано едно гласче в мен, макар да съм напълно наясно, че е той.

Възможно ли е всичко това? Намирам се в Ню Йорк само от два часа, а вече съм сред интелектуалния каймак на този велик град!

— Та как се казваше? — пита ме той.

— Кари Брадшоу — отговарям и в този момент в ума ми, подобно на отчупено парче стъкло, се вклинява заглавието на пиесата му, с която той спечели наградата „Пулицър“ — „Смъртоносна вода“.

— Като че ли е най-добре да те върна на Саманта, преди да съм те изпратил лично вкъщи — мърка в ухото ми той.

— Няма как да стане — срязвам го аз и кръвта нахлува в главата ми. Чашата ми с шампанско се е припотила.

— Къде живееш? — пита, като ме стисва лекичко по рамото великият драматург.

— Не знам.

Незнайно защо, но този мой отговор го кара да се залее от смях.

— Ти си сираче? Като Ани?

— Предпочитам да ме сравняват с Кандид.

Притиснал ме е до някаква стена, близо до която има френски прозорци, отвеждащи в градината. Той се плъзва надолу към мен и ме поглежда в очите.

— А откъде пристигна?

Спомням си за предупреждението на Саманта и отговарям:

— Какво значение има? Нали сега съм тук?!

— Хитро дяволче! — разсмива се той. И внезапно осъзнавам, че ограбвайки ме, крадецът всъщност ми направи огромна услуга. Взе чантата и парите ми, но заедно с тях взе и моята самоличност. Което ще рече, че поне през следващите няколко часа мога да бъда всяка, която си пожелая.

Бърнард грабва ръката ми и ме отвежда в градината. Около огромната мраморна маса са се разположили всякакви хора — мъже и жени, млади и стари, красиви и грозни — и пищят от смях или възмущение, като че ли разгорещеният разговор е единственото, което им трябва, за да бъдат щастливи. Бърнард намърдва мен и себе си между крехка жена с къса коса и достолепен мъж в английско сако от туид.

— Бърнард — изрича жената с глас, който звучи като шепот, — решили сме през септември да дойдем да гледаме пиесата ти.

Но каквото и да отвръща Бърнард, думите му се удавят във внезапния вик на човека срещу нас, който го разпознава.

Опакован е в черно, огромно палто, което прилича по-скоро на монашеско расо. Очите му се крият зад слънчеви очила с кафеникави стъкла, а на главата му е нахлупена филцова шапка. Кожата на лицето му е не точно набръчкана, а по-скоро нагъната, сякаш е покрит с меко бяло платно.

— Бърнард! — възкликва този човек. — Бернардо! Скъпи! Любовта на моя живот! Ще ми донесеш едно питие, нали? — В този момент ме забелязва и поклаща предупредително треперещия си пръст. — Довел си ни дете, а?!

Гласът му е остър, писклив, почти нечовешки. Всяка клетка в тялото ми се свива.

Кентън Джеймс!

Гърлото ми пресъхва. Грабвам чашата си с шампанско и я пресушавам до дъно. В този момент усещам, че човекът с английското сако до мен ме сръгва лекичко с лакът и изрича с нисък, аристократичен глас:

— Не обръщайте внимание на човека зад завесата! Това е от огнената вода. Години наред злоупотребява с нея. Унищожава мозъчните клетки. С други думи, той е безнадежден пияница!

Изкисквам се така, сякаш го разбирам идеално, и отбелязвам:

— Че кой не е?!

— Хммм — присвива очи съседът ми, — може би сте права.

— Бернардо, моля те! — изпищява като банши Кентън. — От практична гледна точка би трябвало да отидеш ти! Все пак си по-близо до бара! Нима очакваш от мен да се потопя в тази човешка измет…

— Виновен! — изкрещява внезапно мъжът в английското сако.

— И с какво си се стъкмил, впрочем, под тези твои достолепни одежди? — гръмва накрая гласът на Бърнард.

— От десет години чакам да чуя този въпрос от твоите устни — изхълцва Кентън.

— Аз ще отида — обаждам се неочаквано и се изправям.

Кентън Джеймс започва да ръкопляска.

— Прекрасно! На вниманието на всички присъстващи: ето каква е работата на децата сред нас — да носят и отнасят! Трябва да водиш по-често деца на сбирките ни, Бърни!

Напускам компанията им, макар да изгарям от нетърпение да чуя още неща, да науча още новости. И никак не ми се иска да се отделям от Бърнард. Нито от Кентън Джеймс. Най-прочутият писател в целия свят! Името му се върти в главата ми и набира ли, набира скорост.

Нечия ръка се протяга и сграбчва моята. Саманта. Очите й блестят като диаманта на ръката й. Долната й устна е набраздена от капчици пот.

— Добре ли си? — пита тревожно. — Изчезна от погледа ми и много се притесних.

— Току-що се запознах с Кентън Джеймс — отговарям. — Помоли ме да му занеса питие.

— Няма да си тръгнеш, без да ми се обадиш, нали?

— Разбира се. И без това изобщо не ми се иска да си тръгвам оттук.

— Браво! — светва лицето й и тя се понася обратно към компанията си.

Атмосферата е наелектризирана до максимум. Музиката гърми. Навсякъде се гърчат тела. На кушетката мъж и жена се мляскат. На четири крака из стаята се носи жена със седло на гърба. Двама бармани получават в лицата обилни струи шампанско от гигантска жена, облечена в корсет. Аз грабвам бутилка водка и се изнасям с танцова стъпка към градината.

Както винаги правя на подобни партита. Сякаш съм част от тълпата.

Когато се връщам на мраморната маса, заварвам мястото си заето от млада жена, облечена от глава до пети в „Шанел“ Мъжът в английското сако имитира атака на слон, а Кентън Джеймс е нахлупил бомбето си до ушите. Приветства появата ми с нескрито задоволство.

— Път за алкохола! — провиква се той и ми прави местенце до себе си. А на останалите заявява: — Хора, да знаете, че някой ден това дете ще управлява този град!

Натъпквам се до него.

— Не е честно! — провиква се Бърнард. — Само да си пипнал гаджето ми!

— Аз не съм ничие гадже — съобщавам делово.

— Но скоро ще станеш, скъпа! Скоро ще станеш! — намигва ми съзаклятнически Кентън. — И тогава ще видиш за какво става въпрос!

И потупва ръката ми с пухкавата си лапичка.

Втора глава

Помощ!

Задушавам се! Давя се в тафта! Приклещена съм в някакъв ковчег. Да не би да съм… умряла?

Сядам и се изтръгвам от онова, което не ми дава да дишам. Вторачвам се в купчината черна коприна в скута си.

Роклята ми. Сигурно съм я съблякла по някое време през нощта и съм я метнала през главата си. Или някой друг ме е съблякъл? Оглеждам се. В дневната на Саманта цари полумрак. Призрачни жълтеникави лъчи се кръстосват във въздуха и осветяват последователно предметите в нейния живот — няколко снимки в рамки на страничната масичка, купчина списания на пода, редица свещи на перваза на прозореца.

Главата ми пулсира и постепенно в съзнанието ми изплува блед спомен за такси, натъпкано с хора. За лющеща се синя тапицерия и мръсни подложки. Крия се на пода в таксито въпреки протестите на шофьора, който непрекъснато повтаря: „Не може повече от четирима!“ Всъщност бяхме шестима, обаче Саманта упорито настояваше, че не сме. Истеричен смях. После изпълзяване по стълбите и още музика, и звън на телефони, и някакъв тип, натъкмен с гримовете на Саманта, и някъде по това време трябва да съм се строполила на дивана, отнасяйки се безметежно в царството на съня.

Насочвам се на пръсти към стаята на Саманта, като се старая да заобикалям отворените кашони. Саманта се изнася и в апартамента цари пълен хаос. Вратата на малката й стая зее широко отворена, леглото е неоправено, но празно, подът е покрит с обувки и различни дрехи, като че ли някой е пробвал всичко от гардероба й, след което не е имал търпението да го върне на мястото му. Отправям се към банята, лавирайки през гора от сутиени и бикини. Стъпвам във ваната и пускам душа.

Най-важна задача за деня: да разбера къде би трябвало да отседна, без да се обаждам на баща си.

Баща ми. Горчивият вкус на вината попарва гърлото ми.

Вчера не му се обадих. Нямах никаква възможност да му се обадя. Сигурно вече си умира от притеснение за мен. Ами ако се е свързал с Джордж? Ами ако се е обаждал на хазайката ми? Нищо чудно полицията вече да ме търси — поредното момиче, изчезнало безследно в ненаситната паст на Ню Йорк.

Изливам шампоан върху косата си. Това е единственото, което мога да сторя на този етап.

Или може би не искам да правя нищо повече.

Излизам от ваната и се облягам на мивката. Вторачвам се в отражението си, докато чакам мъглата от душа бавно да се изпари и да го разкрие.

Не изглеждам по-различно от вчера. Но определено се чувствам много по-различно.

Това е първата ми сутрин в Ню Йорк!

Втурвам се към отворения прозорец и поемам с пълни гърди хладния бриз. Звукът на колите под мен прилича на вълни, плискащи се в брега. Облягам се на перваза и се вторачвам през стъклото — като дете, надничащо в стъклена топка със сняг.

Седя си така и чакам настъпването на деня. Първо се появяват камионите, трополящи по булеварда като динозаври, скърцащи и кухи, повдигащи покривалата си, за да приемат поредната кофа с боклук или да преметат улиците с огромните си четки. А след тях идва ред на обичайния трафик — самотно такси, следвано от сребрист кадилак, а после и по-малките камиони, носещи емблеми с хляб, риба или цветя, и ръждясалите микробуси, и цяла кавалкада от пазарски колички. Момче в бяла престилка върти педалите на велосипед с прикрепени на рамката две щайги портокали. Сивкавото небе постепенно се обагря в мързеливо бяло. Появява се любител на джогинга, след него още един. Мъж в сини мокасини лудешки размахва ръка с надеждата да спре такси. Три дребни кученца, закачени за една-единствена каишка, влачат възрастна дама по тротоара. Търговците отварят със скърцане железните кепенци на магазините си. Все по-силно струящата светлина нахлува между високите постройки, а после, откъм стъпалата в тротоара, изригва огромна човешка тълпа. Улиците вече гъмжат от хора, коли, музика, бормашини, кучетата лаят, сирените пищят. Осем часът.

Време за действие.

Оглеждам района около дивана в търсене на малкото си вещи. Под възглавницата зървам сгънат лист хартия, доста поизмачкан, сякаш съм го стискала в ръка, докато съм спала. Оглеждам внимателно телефонния номер на Бърнард, изписан с изящния почерк на човек, изкарващ хляба си с писане. По време на партито той изигра цяла сценка, докато ми го пишеше, след което ми го връчи си думите: „За всеки случай.“ Целенасочено не поиска моя номер, като че ли и двамата бяхме наясно, че повторната ни среща би била изцяло плод на моето желание.

Внимателно пъхвам листа в куфара си и точно тогава откривам бележката, закотвена под празна бутилка шампанско. Чета:

А под всичко това някакъв адрес. На апартамента, където трябваше да отида още вчера, но не отидох. Очевидно снощи в крайна сметка съм се обадила на Джордж.

Държа в ръка бележката и я оглеждам в търсене на някакви знаци. Почеркът на Саманта се оказва необичайно момичешки, сякаш онази част от мозъка й, която отговаря за писането, така и не е успяла да прескочи прага на седми клас. Неохотно обличам костюмчето от габардин, вдигам телефона и се обаждам на Джордж.

Десет минути по-късно куфарът ми вече подскача надолу по стъпалата. Отварям вратата на кооперацията и излизам на тротоара.

Стомахът ми изръмжава недоволно, припомняйки ми, че умирам от глад. И не само за храна, а за всичко — за шума, за вълнението, за невероятния прилив енергия, който пулсира под краката ми.

Спирам такси, отварям рязко вратата и хвърлям куфара си на задната седалка.

— Закъде? — изревава шофьорът.

— Източна Четирийсет и седма улица! — изревавам в отговор аз.

— Дадено! — кимва таксиджията и вкарва таксито в безкрайния поток от коли.

Попадаме на дупка и аз подскачам чак до тавана.

— Това е от онези мръсни шофьори от Ню Джърси! — мърмори таксиджията и възмутено размахва юмрук през прозореца. Аз автоматично следвам примера му. И едва тогава осъзнавам нещо много важно — сякаш цял живот съм живяла тук. Сякаш съм се пръкнала от главата на Зевс — човек без семейство, без корени, без минало.

Човек, който е напълно и изцяло нов.

И докато таксито лавира безразсъдно между останалите коли, аз изучавам физиономиите на минувачите. Тук е събрано човечеството във всичките му видове, форми и окраски и въпреки това аз съм убедена, че във всяко от тези лица съзирам някакво божествено сродство с мен, някаква връзка, надскачаща всички граници, като че ли всички сме свързани от тайното познание, че това е центърът на вселената.

А после притискам уплашено куфара към себе си.

Онова, което казах на Саманта, бе вярно — не искам да си тръгвам. А ето че сега разполагам само с шейсет дена, за да измисля как да остана.

Гледката на Джордж Картър ме връща рязко на земята. Той седи послушно на бара на кафенето на Четирийсет и седма улица и Седмо авеню, където се разбрахме да се срещнем, преди да се отправи за лятната си работа в редакцията на „Ню Йорк таймс“. По начина, по който е стиснал челюстта си, ми става ясно, че е бесен — пристигнах в Ню Йорк преди по-малко от двайсет и четири часа и ето че вече успях да се забъркам в неприятности. Дори не бях намерила квартирата, където би трябвало да остана. Потупвам го по рамото и той рязко се обръща. Изражението му притежава всички нюанси на гнева и облекчението. Едновременно.

— Какво стана? — провиква се старият ми приятел.

Оставям куфара си на пода и сядам на високия стол до него.

После отговарям:

— Откраднаха ми чантата и останах без пари. Затова се обадих на братовчедката на една моя приятелка от Касълбъри — нейният номер бе единственият, с който разполагах. Тя ме заведе на едно парти и…

Джордж въздъхва и отбелязва:

— Не трябва да се забъркваш с разни хора, които не познаваш.

— Защо?

— Защото може да са опасни.

— От къде на къде?! — възкликвам възмутено. Ето това е проблемът с Джордж. Държи се и говори така, сякаш ми е баща.

— Искам да ми обещаеш в бъдеще да бъдеш по-внимателна! — продължава той.

Нацупвам се.

— Кари, говоря ти напълно сериозно! Ако се забъркаш в нова каша, няма гаранции, че ще бъда наблизо, за да те измъкна!

— Да не би да си решил да ме изоставиш? — подмятам насмешливо. Джордж ме преследва вече близо година. Много си пада по мен. Освен това е един от най-добрите ми приятели. Ако не беше той, може би изобщо нямаше да съм сега в Ню Йорк.

— Може и така да се каже — отвръща той и плъзва три чисто новички двайсетдоларови банкноти към мен. — Това би трябвало да ти стигне. Можеш да ми ги върнеш, когато пристигнеш през есента в „Браун“.

Местя поглед от банкнотите към лицето му. Не, не се шегува. Напълно сериозен е.

— От „Таймс“ решиха да ме изпратят във Вашингтон, до края на лятото. И тъй като там ще имам възможността да направя истински репортажи, не можех да не се съглася.

Вцепенявам се. Не знам дали да го поздравя за издигането, или да го смъмря, че ме изоставя.

А после, бавно, но сигурно, осъзнавам факта на дезертьорството му. И сякаш изведнъж загубвам почва под краката си. Джордж е единственият човек в Ню Йорк, когото наистина познавам. Разчитах, че именно той ще ми покаже някои неща и ще ме ориентира. Какво ще правя сега без него?

Сякаш разчел мислите ми, той изрича:

— Ще се оправиш. Само се придържай към основните си задължения. Ходи на лекции и си пиши домашните. И се постарай повече да не се замесваш с разни откачалници, става ли?

— Става — кимвам. По принцип това не би било проблем, освен ако не броим факта, че и аз самата съм си малко откачалка.

Джордж поема куфара ми и двамата се запътваме към бяла тухлена кооперация зад ъгъл. Над входа е опъната опърпана зелена тента с надпис „Уиндзор Армс“.

— Не било чак толкова лошо — отбелязва Джордж. — Съвсем почтено местенце.

Зад стъклената врата на входа зърваме редица звънци. Натискам онзи, който е обозначен като 15 Е.

— Да? — чува се писклив глас от интеркома.

— Тук е Кари Брадшоу.

— Аха! — изрича гласът по начин, от който и най-прясното мляко би станало на извара. — Крайно време беше!

Джордж ме целува по бузата. Чува се жужене и вътрешната стъклена врата се отваря.

— Късмет! — пожелава ми той и ми дава последния си ценен съвет: — Нали веднага ще се обадиш на баща си? Не можеш да си представиш колко е притеснен!

Трета глава

— С Кари Брадшоу ли говоря? — Гласът в телефонната слушалка звучи момичешки, но и рязко, като че ли обаждащият се е леко раздразнен.

— Дааа — изричам предпазливо, питайки се кой ли би могъл да ме търси точно тук. Днес е втората ми сутрин в Ню Йорк и дори още не съм се явила на лекции.

— Чантата ти е в мен! — съобщава тържествено момичето.

— Какво? — Едва не изпускам слушалката.

— Е, по-полека, де! Открих я в кофата за боклук. Някой я е наклепал цялата с лак за нокти. Помислих си дали да не я оставя в боклука, обаче после си казах: „Какво бих желала най-силно, ако някога си изгубя чантата?“ Та затова се обаждам.

— Как ме открихте?

— По адресника ти. Беше си все така в чантата. Ако си я искаш, от десет нататък ще бъда пред „Сакс“ — казва непознатата. — Няма начин да не ме познаеш. Имам червена коса. Боядисах я в същото червено като консервите на „Кембъл“. В чест на Валери Соланас. — Замълчава. — „Манифестът на отрепките“? Анди Уорхол?

— О, да бе — промърморвам. Нямам абсолютно никаква представа какви ги приказва. Обаче за нищо на света няма да призная невежеството си. Освен това непознатото момиче ми звучи някак си… странно.

— Хубаво. Значи ще се видим пред „Сакс“ — казвам, но преди да съм успяла да я попитам за името, тя затваря.

Ура! Знаех си! През цялото време, откакто ми откраднаха чантата „Кари“, ме глождеше някакво предчувствие, че ще си я върна. Нещо като в онези книги за манипулиране на съзнанието — визуализирай онова, което искаш, и то ще ти се даде.

— Ъхъм!

Вдигам очи и погледът ми веднага попада върху грижливо изтърканото и порозовяло лице на моята хазяйка — Пеги Майърс. Натъпкана е в сив гумен костюм, който я кара да прилича на наденичка. А в комбинация със зачервеното си кръгло лице прилича повече на човечето на „Мишлен“.

— Този разговор изходящ ли беше? — повишава глас хазяйката.

— Не — отсичам леко обидена. — Обадиха ми се.

Въздишката й представлява перфектната комбинация от раздразнение и разочарование.

— Не преговорихме ли вече правилата?

Аз кимвам и отварям широко очи, преструвайки се на ужасно уплашена от нея.

— Всички телефонни разговори трябва да се провеждат в дневната! И никой разговор не трябва да трае повече от пет минути! Пет минути са напълно достатъчни, за да си кажеш всичко, което имаш за казване. И всички изходящи обаждания трябва да бъдат записвани своевременно в бележника, поставен до телефона!

Да бе, своевременно. Хубава дума.

— Някакви въпроси? — пита хазяйката.

— Не — поклащам глава.

— Аз отивам да потичам. А после имам няколко кастинга. Ако решиш да излезеш, не забравяй да си вземеш ключа!

— Непременно!

Тя спира, оглежда памучната ми пижама и се смръщва.

— Надявам се, че не смяташ отново да си лягаш?

— Не. Отивам до „Сакс“.

Пеги свива неодобрително устни, като че ли иска да каже, че само мързеливците ходят до „Сакс“. А после изрича:

— Между другото, обади се баща ти.

— Благодаря.

— И не забравяй, че всички извънградски обаждания се плащат допълнително! — размахва предупредително пръст и тръгва, поклащайки се като мумия. Та тя едва върви в този гумен костюм — как възнамерява да тича в него?

Познавам Пеги едва от двайсет и четири часа, но вече не се спогаждаме. Бихте могли да го наречете омраза от пръв поглед.

Когато вчера сутринта се появих размъкната и леко дезориентирана, първите й думи бяха:

— Радвам се, че в крайна сметка реши да се появиш. Тъкмо се канех да дам стаята на друг.

Погледах към Пеги, която някога сигурно е била приятна жена, но вече изглеждаше като повехнало цвете, и почти ми се прииска наистина да я бе дала на друг.

— Имам си списък с желаещи да живеят при мен, който е дълъг цял километър — бе продължила тя. — Вие от провинцията нямате никаква представа колко трудно е човек да си намери прилична квартира в Ню Йорк! Никаква представа!

След това ме бе накарала да седна на канапето, за да ме запознае с „правилата“.

Никакви гости, особено от мъжки пол.

Никакви гости с приспиване, особено от мъжки пол, дори и когато тя отсъства през уикенда.

Никакво пипане на храната й.

Никакви телефонни разговори, по-дълги от пет минути — телефонната линия трябва да е свободна, в случай че получи покана за явяване на кастинг.

Никакво прибиране след полунощ — това би могло да я събуди, а за нея всяка минута сън е много ценна.

И преди всичко — никакво готвене. Тя не била длъжна да почиства след нас.

Божичко! Дори и затворниците имат повече свобода от мен!

Изчаквам, докато чуя затръшването на външната врата, а след това почуквам силно на шперплатовата стена до леглото си.

— Зън-зън, вещицата е мъртва! — провиквам се.

Лил Уотърс — крехко и дребно момиче, се вмъква през шперплатовата врата, свързваща нашите две килийки.

— Намерили са чантата ми! — възкликвам.

— О, скъпа, но това е прекрасно! Прилича ми на едно от онези магически съвпадения, толкова характерни за Ню Йорк! — възкликва тя и се стоварва в другия край на леглото ми, при което едва не го прекатурва.

Нищо в този апартамент не е истинско, в това число стените, вратите и леглата. Така наречените ни „стаи“ са преградена част от дневната и представляват две миниатюрни килийки с размери шест на десет стъпки, в които има точно толкова място, колкото да се съберат едно походно легло, малка сгъваема масичка и столче, миниатюрно шкафче с две чекмеджета и настолна лампа.

Апартаментът е разположен съвсем близо до Второ авеню, затова двете с Лил започнахме да се наричаме „Затворниците от Второ авеню“ като в онзи филм на Нийл Саймън.

— А какво стана с Пеги? Чух я да ти крещи за нещо. Казах ти да не използваш телефона в стаята си! — въздъхва Лил.

— Мислех, че спи.

Лил поклаща глава. Тя също е записана в моята програма към колежа „Ню Скул“, обаче пристигнала една седмица по-рано, за да се аклиматизира, поради което получила малко по-хубавата от двете кутийки. За да влезе в нейната, трябва да мине през моята, така че аз не мога да се радвам на абсолютно никакво уединение.

— Пеги винаги става рано сутрин, за да бяга — пояснява Лил. — Казва, че трябвало да свали десет килограма.

— В този гумен костюм? — слисвам се аз.

— Твърди, че така се потяла по-лесно и губела мазнини.

Поглеждам към новата си съквартирантка. Тя е две години по-голяма от мен, но изглежда с пет години по-малка. С крехката си фигурка сигурно ще бъде от онези жени, които през по-голямата част от живота си приличат на момиченца. Обаче отсега ми е ясно, че Лил въобще не е за подценяване.

Когато вчера се запознахме, аз се пошегувах за това как ще изглежда името „Лил“ на кориците на книгите й, обаче тя само сви рамене отбеляза:

— Името, под което пиша, е „Е. Р. Уотърс“ — Елизабет Рейнолдс Уотърс. Много е полезно при публикуване, защото хората не разбират веднага, че си жена.

А после ми показа две нейни стихотворения, публикувани в „Нюйоркър“.

Едва не паднах от стола.

После пък аз й разправих как съм се запознала с Кентън Джеймс и Бърнард Сингър. Бях наясно, че да познаваш прочути писатели не е същото като да публикуват собствените ти творби, но реших, че е по-добре от нищо. Даже й показах листчето, където Бърнард Сингър ми бе написал телефонния си номер.

— Трябва да му се обадиш! — бе отсякла тя.

— Ами… не знам. — Не ми се щеше да го превръщам в голяма работа.

Обаче от мисълта за Бърнард ми бяха омекнали краката, което продължи дотогава, докато не се появи хазяйката, за да се скара, че говорим.

Сега поглеждам дяволито към Лил и подхвърлям:

— Хей, как мислиш? Дали Пеги ходи на кастингите си в този гумен костюм? Представяш ли си как вони само?!

Лил се ухилва, но пояснява:

— Твърди, че е член на някакъв фитнес клуб — „Лусил Робъртс“. И че там имало душове, където се къпе. Сигурно затова е толкова луда. Обикаля града, за да се поти и да се къпе.

Тук вече не издържаме и се заливаме в бурен смях.

Червенокосото момиче се оказа право — няма начин да не я позная.

Невъзможно е да не я забележи човек. Застанала е на тротоара пред „Сакс“ и държи в ръка огромен лозунг, от едната страна на който пише: „Долу порнографията!“, а от другата: „Порнографията е експлоатация на жените!“ Зад нея се вижда масичка, покрита с недвусмислени снимки от порно списания. А самата тя крещи:

— Жени, събудете се! Кажете НЕ на порнографията!

Когато ме вижда, ме подканя:

— Искате ли да се подпишете под петицията срещу порнографията?

Тъкмо се каня да й обясня коя съм, когато някаква непозната ме прекъсва.

— О, я се пръждосвай оттук! — промърморва, докато ни заобикаля. — Някои хора си имат по-важна работа, отколкото да се бъркат в сексуалния живот на другите!

— Хей! — провиква се червенокосото момиче. — Чух ви! И никак не ми харесва онова, което казахте!

— И? — завърта се на пети жената.

— Вие какво знаете за моя сексуален живот? — провиква се червенокосата. Косата й е подстригана късо, като на момче, и боядисана в доматено червено. Облечена е с работен гащеризон, под който се вижда опърпана лилава тениска, а на краката си има тежки кубинки.

— Миличка, няма нужда да знам! Повече от ясно е, че нямаш такъв! — подхилва се жената.

— Така ли? Е, може и да не правя толкова често секс, колкото вас, обаче вие пък сте жертва на системата! Позволили сте патриархалното общество да ви промие мозъка!

— Сексът продава — изтъква жената.

— Но за сметка на жените! — контрира момичето.

— Глупости! Замисляла ли си се някога, че някои жени наистина харесват секса?

— И?! — облещва се срещу нея момичето.

Аз се възползвам от възцарилата се напрегната тишина между тях и се представям:

— Аз съм Кари Брадшоу. Обадихте ми се. Казахте, че сте намерили чантата ми?

— Ти ли си Кари Брадшоу? — оглежда ме разочаровано тя. — И какво правиш тогава с нея? — Посочва с палец по посока на жената.

— Изобщо не я познавам. Ако може просто да ми дадете чантата…

— Вземай я и се махай! — отсича нетърпеливо момичето. Вдига раницата си, вади оттам моята чанта „Кари“ и ми я връчва.

— Много благодаря! — изричам усмихнато. — Ако някога мога да направя нещо за…

— Не, няма нужда! За мен бе удоволствие — отвръща гордо червенокосата. После веднага вдига лозунга си, препречва пътя на възрастна жена с перли на врата и пита: — Бихте ли желали да се подпишете под петиция против порнографията?

— Не, благодаря ви, скъпа — усмихва се старицата. — Пък и какъв е смисълът?

Червенокосото момиче увесва нос.

— Хей! — възкликвам внезапно. — Аз ще се подпиша под вашата петиция!

— Благодаря — кима мрачно тя и ми подава химикалка.

Надрасквам името си и поемам по Пето авеню. Лавирам между тълпите, питайки се какво ли би си помислила майка ми, ако знаеше, че съм в Ню Йорк. А може би тя непрекъснато бди над мен и именно тя е накарала странното червенокосо момиче да намери чантата ми. Майка ми също беше заклета феминистка. Така че, ако не друго, поне би се гордяла с мен, че съм се подписала под петицията.

— Най-сетне! — провиква се Лил, когато ме вижда. — Вече започвах да се страхувам, че ще закъснееш!

— Няма — изричам задъхано, приближавайки се до нея на тротоара пред колежа „Ню Скул“ Пътят дотук се бе оказал много по-дълъг, отколкото си мислех, и сега краката ми ме болят зверски. Но пък имаше и полезна страна — видях какви ли не неща: пързалката в „Рокфелер Сентър“, Обществената библиотека на Ню Йорк, „Лорд енд Тейлър“ И нещо, наречено „Страната на играчките“. — Върнах си чантата! — допълвам и я вдигам гордо.

— Кари е била обрана още през първия си час в Ню Йорк — пояснява Лил на някакво готино момче с яркосини очи и чуплива черна коса.

— Това е нищо — свива рамене той. — Още на втората вечер, след като пристигнах, счупиха колата ми. Разбиха прозореца и откраднаха радиото.

— Имаш кола? — провиквам се изненадано. Пеги ни каза, че в Ню Йорк никой няма кола. Всички тук ходели пеша или вземали автобуса, или ползвали метрото.

— Райън е от Масачузетс — казва Лил, сякаш това обяснява всичко. — И той ще бъде в нашия курс.

— Приятно ми е! — казвам и подавам ръка. — Аз съм Кари Брадшоу.

— Райън Маккан — представя се той. Има глупашка, сладка усмивка, но очите му се впиват в мен, преценявайки конкуренцията. — Какво мислиш за нашия професор, Виктор Грийн?

— Мисля, че е невероятен! — отговаря вместо мен Лил. — Това наричам аз сериозен човек на изкуството!

— Може и да е човек на изкуството, но от него ме побиват тръпки! — отвръща предизвикателно Райън.

— Но ти почти не го познаваш! — възкликва възмутено тя.

— Хей, почакайте малко! Да не би вече да сте се срещали с него? — намесвам се аз.

— Миналата седмица — отговаря небрежно Райън. — По време на интервютата. Ти не беше ли?

— Нямах представа, че ще има и предварителни интервюта — отвръщам колебливо. Ама как можа да стане това? Едва започвам, а вече съм изостанала?

Лил поглежда предупредително Райън и обяснява успокоително:

— Не всички са имали интервюта. Само онези, които са пристигнали по-рано в Ню Йорк. Няма значение!

— Хей, хлапета, искате ли да отидете на купон?

Обръщаме се. Момче с широка усмивка държи тесте картички.

— Ще бъде в Пък Билдинг — пояснява. — В сряда вечер. Ако влезете преди десет, входът е свободен!

— Благодаря! — светват очите на Райън, а междувременно момчето ни раздава картичките и се отдалечава.

— Познаваш ли го? — пита Лил.

— За пръв път го виждам. Но е готино, не мислиш ли? Къде на друго място можеш да срещнеш непознат, който да те покани на купон?

— Заедно с още множество непознати — допълва Лил.

— Само в Ню Йорк, хлапета! — вдига триумфално пръст Райън.

Докато вървим към колежа, аз оглеждам картичката. Отпред има картинка на усмихнат каменен купидон. Под него се четат думите: ЛЮБОВ, СЕКС, МОДА. Сгъвам картичката и я пъхвам в чантата си.

Четвърта глава

Райън изобщо не се е шегувал — Виктор Грийн действително се оказва странен.

Първо, главата му непрекъснато клюма. Сякаш някой го е пуснал от небето и той така и не е успял да се справи със земната гравитация. После идват мустаците му. Плътни и бляскави над горната му устна, но извити самотно от двете страни на устата му подобно на две тъжни усмивки. И непрекъснато ги поглажда, сякаш са му домашните любимци.

— Кари Брадшоу? — пита, загледан в списъка си.

Вдигам ръка и казвам:

— За мен.

— Казва се „аз“! — поправя ме той. — Едно от нещата, които ще научите на този семинар, е правилната граматика. И скоро ще установите, ще чрез нея ще подобрите и устното си изразяване.

Изчервявам се. Изминали са само пет минути от първия ми истински курс по творческо писане и ето че вече направих лошо впечатление.

Райън улавя погледа ми и ми намигва, сякаш иска да каже: „Казах ти!“

— Ах, да, ето я и Лил — кимва Виктор Грийн, като потупва успокояващо мустака си. — Всички ли познават госпожица Елизабет Уотърс? Тя е една от нашите най-обещаващи писателки! Сигурен съм, че в бъдеще ще чуваме много за нея!

Ако Виктор Грийн бе казал такова нещо за мен, веднага щях да се притесня, че всички в курса ще ме намразят. Но не и Лил. Тя приема оценката на Виктор съвсем естествено, като че ли е свикнала да бъде хвалена за таланта си.

За части от секундата се изпълвам с ревност. Казвам си, че всички в този курс трябва да са талантливи. Иначе не биха били допуснати тук, нали така? В това число и моя милост. Може би Виктор Грийн просто не е наясно, че аз също съм талантлива… засега?

— Ето как ще протече нашият семинар — започва Виктор Грийн, докато се лута насам-натам, сякаш е изгубил нещо, но не се сеща какво е. — Темата за лятото е домът и семейството. През следващите осем седмици ще напишете четири разказа или новела, или шест стихотворения, посветени на тези теми. Всяка седмица ще избирам три до четири творби, които ще бъдат четени на глас. А после ще ги обсъждаме. Някакви въпроси?

Във въздуха се стрелва ръка. Принадлежи на слабо момче с очила и буйна руса грива. Въпреки приликата му с пеликан, той някак си успява да остави у нас впечатлението, че се смята за по-добър от всички останали.

— Колко дълги трябва да бъдат разказите? — пита.

Виктор Грийн потупва мустака си и отговаря:

— Толкова, колкото е необходимо, за да разкажете историята си.

— Значи две страници, така ли? — вметва момиче с ъгловато лице и кафяви очи. Върху разкошната й кестенява коса е кацнала бейзболна шапка с козирката назад, а около врата й висят мъниста.

— Щом можете да разкажете историята си в рамките на петстотин думи, моля — отвръща скръбно Виктор Грийн.

Момичето кимва с триумфално изражение.

— Просто баща ми е художник и той казва…

— Всички знаем кой е баща ви, Рейнбоу1! — прекъсва я професорът.

Почакайте малко! Рейнбоу ли? Че какво е това име? И кой е този неин баща?

Отпускам се назад на мястото си и скръствам ръце пред гърди. Момчето с очилата и русата коса улавя погледа на Рейнбоу и кимва, след което приближава стола си до нейния, сякаш вече са първи приятели.

— Имам въпрос — вдига ръка и Райън. — Можете ли да ни гарантирате, че след като изкараме този курс, всички ще станем писатели?

Този въпрос кара Виктор Грийн да се оклюма още повече. Както е тръгнал, започвам да се питам дали в някой момент няма да се продъни в пода.

Започва ожесточено да потупва мустака си и накрая отговаря:

— Добър въпрос. И отговорът е — не. Съществуват деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента изобщо да не станете писатели.

Всеобщо стенание.

— Щом няма да мога да стана писател, тогава ще трябва да си поискам парите обратно — подхвърля насмешливо Райън.

Всички се изсмиват. С изключение на професора.

— Ако наистина така смятате, най-добре е още сега да се явите в канцеларията на счетоводителя.

И започва да завива мустаците си между пръстите си.

Божичко, този негов мустак ще ме побърка! Питам се дали Виктор Грийн е женен и ако е така, какво смята жена му за този негов навик непрекъснато да гали мустаците си. Животът с този мустак сигурно е като да имаш още един човек в къщата. Дали пък си няма свое собствено име? А може би се храни самостоятелно?

И внезапно се изпълвам с неподозирана страст. Въобще не ми пука какво казва професорът — аз ще успея! Ако ще да умра, но ще стана истински писател!

Оглеждам колегите си. Сега аз съм тази, която започва да преценява конкуренцията.

— Така — отсичам, като се тръшвам в леглото на Лил. — Та кой е бащата на Рейнбоу?

— Бари Джесън — отговаря с въздишка тя.

— И кой, по дяволите, е този Бари Джесън? Знам, че е художник и всичко останало, ама…

— Той не е просто кой да е художник. Той е най-важният художник в Ню Йорк на настоящия момент. Водач е на някакво ново движение в изкуството. Живеят в изоставени постройки в Сохо и…

— Рейнбоу живее в изоставени постройки? — втрещявам се аз. — Без течаща вода? Без отопление? Не ми прилича на бездомница.

— Защото не е — въздъхва Лил, очевидно започваща да губи търпение с мен. — Някога са били изоставени сгради. Фабрики за дрехи и бои. Обаче после всички художници започнали да се местят там и да ги ремонтират. Сега си организират там купони, при които се друсат с наркотици, а хората купуват творбите им и пишат за тях в „Ню Йорк таймс“ и „Ню Йорк мегазин“.

— А Рейнбоу?

— Ами, баща й е Бари Джесън. А майка й е Пайкън…

— Моделът Пайкън?!

— Същата. Ето затова Рейнбоу е толкова красива и получава всичко, което си поиска. В това число и да стане писателка. Това отговаря ли на въпросите ти?

— Значи тя е милион пъти по-печена от нас.

— „Отколкото сме ние“ — поправя ме Лил. — И да, такава е. Родителите й познават кого ли не, така че, ако на Рейнбоу й се прииска да публикува книга, баща й автоматично ще намери някой, който да я издаде. А после ще събере всички журналисти, за да им разкаже за тази книги, а критиците ще се надпреварват да дават добри отзиви.

— Мътните го взели! — промърморвам, но съм силно впечатлена.

— А междувременно, ако ние, простосмъртните, искаме да успеем, ще се наложи да го направим по старомодния начин — да напишем нещо страхотно!

— Ама че досадно! — махвам саркастично с ръка.

Лил се разсмива, докато вдигам въображаема прашинка от дрехите си. После продължавам:

— Ами какво ще кажеш за онзи тип с русата коса и голямото самочувствие? Държи се така, като че ли я познава.

— Капоти Дънкан ли? — поглежда ме изненадано съквартирантката ми. — Няма начин да не я познава. Той е от онзи тип хора, които познават всички и всекиго.

— Как така?

— Ами просто си е такъв. От южните щати е — отговаря тя, сякаш това обяснява всичко. — Пада си малко мечтател, не мислиш ли?

— Глупости! По-скоро си пада малко кретен.

— Не забравяй, че е по-голям от нас. Двамата с Райън са най-големите в курса. И са приятели. И доколкото успях да схвана, момичетата буквално им се лепят.

— Майтапиш се.

— Нищо подобно — отговаря, а после, с малко по-сериозен тон допълва: — А сега, ако нямаш нищо против…

— Да, знам, знам — отсичам и скачам от леглото й. — Трябва да пишем.

Лил като че ли не споделя моя интерес към живота на другите хора. Вероятно е дотолкова убедена в таланта си, че не счита за необходимо да се интересува от останалите. Аз от своя страна мога да прекарам целия си ден в клюки, които предпочитам да наричам „анализ на характерите“. За нещастие, не можеш сам да анализираш характерите на хората. Връщам се в килийката си, сядам на импровизираното бюро, пъхвам лист хартия в барабана на пишещата машина и вдигам ръце над клавишите.

Краят на следващите десет минути ме заварва в същата поза, само че съзерцавам стената. Наоколо има само един прозорец и той е в стаята на Лил. Имам чувството, че започвам да се задушавам. Затова ставам, отивам в дневната и се заглеждам през прозореца.

Апартаментът на Пеги е в задната част на кооперацията и гледа към гърба на друга, абсолютно идентична кооперация на отсрещната улица. Може пък да си намеря отнякъде телескоп и да започна да надничам в апартаментите на хората отсреща. За жалост, обитателите там не изглеждат по-интересни от нас самите. Забелязвам проблясващия екран на телевизор, жена, миеща чиниите, и заспала котка.

Въздъхвам унило. Там, навън, има цял един нов свят, а аз съм прикована в апартамента на Пеги. И пропускам всички интересни неща. А сега вече ми остават само петдесет и девет дена.

Трябва да направя нещо, за да съживя ежедневието си!

Втурвам се към кабинката си, вадя листчето с телефона на Бърнард и вдигам телефона.

После обаче си давам сметка какво се каня да направя и затварям.

— Лил? — провиквам се.

— Да?

— Дали е добре да се обадя на Бърнард Сингър?

— А ти какво мислиш? — контрира Лил, като застава на прага на вратата.

— Ами ако не ме помни вече?

— Лично ти е дал номера си, нали?

— Ами ако не го е мислел сериозно? Ами ако просто е искал да бъде вежлив? Ами ако…

— Ти искаш ли да му се обадиш? — пита съквартирантката ми.

— Да.

— Тогава се обади!

Лил е адски решителен тип. Това е качество, което силно се надявам да развия и у себе си някой ден.

И преди да съм успяла да се разколебая, набирам номера.

— Алоооу! — изрича той след третото иззвъняване.

— Бърнард? — изричам с гласец, който е като че ли една идея по-писклив от нормалното. — Обажда се Кари Брадшоу.

— Аха! Нещо ми подсказваше, че си точно ти!

— Така ли? — Започвам да навивам кабела на телефона около пръста си.

— Понякога си падам малко телепат.

— А видения имаш ли? — питам просто защото не се сещам какво друго да кажа.

— По-скоро чувства — изрича с дрезгав глас той, от който ме побиват тръпки. — Винаги се вслушвам в чувствата си. Ами ти?

— И аз съм долу-горе така. Искам да кажа, че така и не успявам да се отърва от тях — от чувствата си, де.

Той се разсмива. После пита:

— Сега какво правиш?

— Аз ли? — изпищявам. — Ами просто си седя тук и се опитвам да пиша…

— Искаш ли да наминеш към нас? — изстрелва внезапно той.

Не съм сигурна точно какво очаквам, но знам, че изобщо не е това. Като че ли ми се искаше той да ме изведе на вечеря или нещо подобно. Като на истинска среща. Но да ме кани в апартамента си? Отврат! Сигурно си въобразява, че ще правя секс с него.

Продължавам да мълча.

— Къде се намираш сега? — пита той.

— На Четирийсет и седма улица.

— Значи си на по-малко от десет пресечки от мен.

— Окей — съгласявам се предпазливо.

И както обикновено, любопитството ми взема превес над здравия разум. Изключително лоша черта, която се надявам да поправя. Някой ден.

Но може пък в Ню Йорк ходенето по срещи да става по различен начин от този в провинцията. От онова, което вече видях, изобщо не бих се изненадала поканата да посетиш апартамента на един мъж да се счита за покана за среща. А ако Бърнард опита нещо друго, просто ще го сритам в топките.

На излизане се сблъсквам с хазяйката, която влиза. Очевидно й липсва трета ръка, за да внесе покупките си. Оглежда ме от горе до долу, въздъхва и пита:

— Излизаш ли?

Поколебавам се, питайки се каква част от истината мога да й кажа. Но възбудата бързо взема превес над здравия разум и аз изтърсвам:

— Имам среща с един мой приятел — Бърнард Сингър.

Името автоматично оказва желания ефект. Пеги си поема дълбоко дъх и разширява ноздри. Очевидно си умира от яд, че аз познавам Бърнард Сингър. Той е най-прочутият драматург в цял Ню Йорк, а тя все още е неосъществена актриса. Вероятно години наред си е мечтаела да се запознае с него, а ето че сега аз, едно момиче от провинцията, което само от три дена е в големия град, вече излизам с него.

— Някои хора знаят как да си живеят живота — промърморва, отива до хладилника и измъква оттам една от хилядите си кутийки диетична кола (които също са сред забранените артикули за квартирантки като Лил и мен).

За миг се изпълвам с чувство за триумф — но само докато не зървам отчаяното изражение на хазяйката си. Тя дръпва пръстенчето на капачката и започва да се налива жадно, като че ли разрешението на всичките й проблеми се крие именно на дъното на тази кутийка. Изпива го, без да мисли, и случайно прокарва палец по ръба на металния пръстен.

— Пеги, аз…

— По дяволите! — Тя хвърля кутийката и засмуква кръвта от пръста си. После затваря очи, сякаш се опитва да сдържи сълзите си.

— Добре ли си? — питам бързо.

— Разбира се! — поглежда ме тя побесняла, че съм зърнала този неин момент на слабост. — Ти още ли си тук?

И докато профучава покрай мен, запътила се към стаята си, се провиква:

— Днес е свободната ми вечер, така че възнамерявам да си легна рано. Не закъснявай!

И затваря вратата. За момент оставам на средата на стаята, питайки се какво точно се случи. Може би Пеги не мрази точно мен. Може би мрази живота си.

— Окей — промърморвам си под нос и се измъквам.

Пета глава

Бърнард живее в Сътън Плейс. Действително се намира само на няколко пресечки от квартирата ми, но сякаш е на друга планета. Тук няма и помен от шума, от мръсотията и от отвратителните клошари, които изпълват цялата останала част на Манхатън. Всички постройки тук са изработени от камъни в меки цветове, с кулички и със зелени, медни мансарди. Под тихите тенти стоят униформени пазачи с бели ръкавици. На ъгъла почива лимузина. Аз спирам за миг и поемам с пълни гърди атмосферата на лукс и спокойствие. Покрай мен минава гувернантка, тикаща бебешка количка, а зад тях подскача пухкаво кученце.

Боже, Бърнард трябва да е доста богат!

Богат, прочут и красив. Ужас! В какво се забърквам?!

Оглеждам улицата в търсене на номер 52. Оказва се от източната страна, към реката. „Шикозно“ — казвам си, докато крача бързо към сградата. Влизам и автоматично се заковавам на място, спряна от тихото ръмжене на пазач с присвити вежди.

— С какво мога да ви помогна, госпожице?

— Отивам на гости у приятел — промърморвам и се опитвам да се промъкна покрай него. И точно тогава допускам първата си голяма грешка — никога и за нищо на света не се опитвайте да се промъкнете покрай униформен пазач на тузарска сграда!

— Тук не може просто да се влиза! — отсича той и вдига облечената си в ръкавица ръка. Само видът й е достатъчен, за да отблъсне натрапниците.

За негово или за мое нещастие нещо в цялата тази сценка ми пролазва по нервите. Най-много на този свят мразя някакъв си пиклив дъртак да ми казва какво да правя и какво — не!

— И какво очаквате от мен? Да прелетя ли? — тросвам се аз.

— Госпожице! — отстъпва възмутено той. — Моля, заявете целта на посещението си! И ако не можете да заявите целта на посещението си, моля, отнесете посещението си към друга цел!

Брей! Този май ми се прави на отворко, а?! А да не би да ме мисли за проститутка? Ако е така, сигурно е полусляп. Та аз дори не нося грим.

— Отивам на гости у Бърнард — изричам грубо.

— Бърнард кой? — не отстъпва той.

— Бърнард Сингър.

— Господин Сингър?!

Колко още ще продължава всичко това? Гледаме се един друг и никой от двама ни не помръдва. Сигурно си знае, че е победен. В крайна сметка не може да отрече, че Бърнард живее тук. Или може?

— Ще позвъня на господин Сингър — примирява се накрая той.

И с театрална помпозност преминава през мраморното фоайе по посока на бюрото си, където се виждат огромна ваза с цветя, бележник и телефон. Натиска няколко бутона и докато чака Бърнард да се обади, потърква мрачно брада.

— Господин Сингър — изрича накрая в слушалката, — тук има една млада… особа, която иска да ви посети. — Когато вдига погледа си към мен, изражението му се е сменило от бяс в разочарование. — Да, благодаря ви, сър. Веднага я пускам!

И тъкмо когато си мисля, че вече съм преминала етапа с цербера охранител, се сблъсквам с нов, който отговаря за асансьора. Като се има предвид, че вече сме към края на двайсети век, човек би си помислил, че повечето хора вече са се научили как да натискат и сами бутоните на асансьорите, но както става ясно, обитателите на Сътън Плейс са малко изостанали умствено по отношение на технологиите.

— С какво мога да ви помогна? — пита вторият цербер.

О, не пак!

— Бърнард Сингър — изричам.

Човекът натиска бутона за деветия етаж и се прокашля неодобрително. Голяма работа! Поне този не ми задава никакви въпроси.

Вратите на асансьора най-сетне се разтварят и пред мен се разкрива малък коридор, още едно бюро с още една ваза цветя и красиви тапети по стените. В целия коридор има само две врати. За щастие, Бърнард вече ме чака пред една от тях.

Значи такава била бърлогата на един гений.

Оглеждам внимателно апартамента. Повече от изненадващо. Но не с онова, което е, а с другото, което не е.

Дневната, с нейните многобройни прозорци е уютни ниши, уютен кът пред камината и импозантни лавици с книги, предполага наличието на обичани, използвани от години мебели, но се оказва съдържаща една-единствена тумбеста табуретка. Същото се отнася и за трапезарията, където се виждат само маса за пинг-понг и два сгъваеми стола. После идва и спалнята — огромно легло, огромен телевизор. На самото легло обаче — един самотен спален чувал.

— Обичам да гледам телевизия в леглото — обажда се Бърнард. — Много е секси, не мислиш ли?

Тъкмо се каня да го изгледам предупредително, когато забелязвам изражението му. Излъчва дълбока тъга.

— Да не би току-що да си се нанесъл? — питам ведро, търсейки обяснение на странния интериор.

— Не. Просто някой току-що се изнесе — отговаря той.

— Кой?

— Съпругата ми.

— Ти си женен? — изпищявам аз. От всички възможни сценарии бях пропуснала да съобразя точно този — че той е вързан. Но пък кой ще е този женен мъж, който кани почти непознато момиче в апартамента си?

— Бившата ми съпруга — поправя се той. — Непрекъснато забравям, че вече не сме женени. Дадоха ни развода още преди месец, но още не мога да свикна.

— Значи си бил женен?

— Шест години. А преди това бяхме заедно още две.

Осем години? Присвивам очи и мозъкът ми започва да щрака. Щом Бърнард е бил обвързан толкова дълго, това означава, че трябва да е най-малко на трийсет години. Или трийсет и една? Или дори… трийсет и пет?

Кога играха първата му пиеса? Спомням си, че четох за премиерата, когато бях на десетина години. За да прикрия размислите си, сега питам:

— Е, как беше?

— Кое?

— Бракът ти.

— Ами — засмива се той, — очевидно не е бил много добър, щом вече сме разведени.

Налага се да си направя скоростна емоционална пренастройка. През целия път пеша дотук въображението ми рисуваше какви ли не картини на мен и Бърнард, ала в нито една от тях не присъстваше бивша съпруга. Винаги съм смятала, че единствената ми истинска любов би трябвало да има също единствена истинска любов — аз. А фактът със злополучно приключилия брак на Бърнард се оказа същински прът в колелата на моята фантазия.

— И съпругата ми взе всичките мебели — допълва той. — Ами ти? Била ли си омъжена някога?

Поглеждам го сащисано. Иска ми се да му напомня, че още не съм достатъчно голяма, за да употребявам алкохол, а какво остава — да се женя. Вместо това обаче поклащам тъжно глава, сякаш и аз като него съм била разочарована в любовта.

— Значи заедно с теб ставаме двама тъжни самотници — изрича тихо той.

Влизам в настроението му. Точно сега ми се струва особено красив. Започвам да си мечтая да ме прегърне, да ме притисне към стегнатите си гърди и да ме целуне. Но вместо това се отпускам на табуретката.

— И защо е взела мебелите? — питам.

— Съпругата ми ли?

— Каза, че си разведен — поправям го аз, за да не се отплесва.

— Защото ми е много сърдита.

— Не можеш ли да я накараш да ти ги върне?

— Не мисля. Не, няма да стане.

— И защо?

— Защото е голям инат. Реши ли да се заинати, запъва се като магаре. Открай време си е била такава. Тъкмо затова стигна толкова далеч.

— Хммм — прилягам изкусително на табуретката.

Движенията ми имат желания ефект — или най-малкото, за да го накарам да се запита защо мисли за бившата си съпруга, когато има пред себе си привлекателна млада жена. И наистина, в следващата секунда той пита:

— Ами ти? Гладна ли си?

— Аз винаги съм гладна.

— На ъгъла има едно приятно френско ресторантче. Можем да отскочим дотам, ако искаш.

— Жестоко! — скачам въодушевено на крака, въпреки че думата „френски“ ми напомня за един ресторант в Хартфорд, в който някога ходех с бившето си гадже Себастиан, който пък ме заряза заради най-добрата ми приятелка Лали.

— Обичаш ли френска храна? — пита Бърнард.

— Обожавам я — отговарям. Все пак Себастиан и Лали отдавна останаха в миналото. Освен това сега съм с Бърнард Сингър, а не с някакъв си объркан гимназист.

„Приятното френско ресторантче на ъгъла“ се оказва на няколко пресечки оттук. И трудно може да се определи като малко. Това е „Ла Гренуил“. Толкова е прочуто, че дори и аз съм чувала за него.

Бърнард свежда притеснено глава, когато управителят го поздравява по име.

— Добър вечер, мосю Сингър! Обичайната ви маса ви очаква!

Поглеждам изненадано към кавалера си. Щом идва тук непрекъснато, защо не ми каза?

Управителят грабва две менюта и с елегантно накланяне на главата ни повежда към очарователна масичка до прозореца.

След това господин Маймунски костюм дръпва стола ми, тръсва салфетката ми и ми я поставя в скута. Пренарежда чашите за вино, вдига една вилица и започва да я оглежда. След като нещастният прибор очевидно минава строгия му тест, бива върнат до моята чиния. Честно казано, от цялото това внимание започва да ми се вие свят. И когато управителят най-сетне се оттегля, поглеждам за помощ към Бърнард.

Той е забил нос в менюто.

— Аз не говоря френски. А ти? — пита.

— Мъничко — казвам на френски.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърждавам пак на френски.

— Сигурно си ходила в много изискано училище. Единственият чужд език, който някога съм учил, е юмручният бой.

— Ха!

— И бях много добър в него! — пояснява той и започва да удря с юмруци във въздуха. — Налагаше се да бъда такъв. Бях много дребничък и всички ме бяха нарочили за боксова круша.

— Но ти си толкова висок! — изтъквам очевидното.

— Пораснах чак на осемнайсет. А ти?

— Аз спрях да раста на шест.

— Ха-ха-ха! Много си забавна!

И тъкмо когато разговорът най-сетне се кани да потръгне, се появява пак управителят, понесъл бутилка бяло вино.

— Любимото ви вино, мосю Сингър!

— О, благодаря — кимва Бърнард и пак се засрамва. Странна работа. Апартаментът, ресторантът, виното — определено показват, че е богат. Тогава защо настоява да се прави, че не е? Или по-скоро, че за него това е просто товар, който е принуден да носи?

Наливането на виното се оказва поредният ритуал. Когато и той приключва, аз въздъхвам облекчено.

— Досадно е, нали? — обажда се Бърнард, като че ли отговарящ на мислите ми.

— Тогава защо им позволяваш да го правят?

— Защото това им помага да се чувстват щастливи. Ако не помириша тапата, всички много ще се разочароват.

— Като нищо ще изгубиш обичайната си маса.

— Години наред се опитвам да седна на онази маса — прошепва той и ми кимва по посока на задната част на ресторанта. — Но те не ми позволяват! Там било Сибир, моля ти се! — добавя драматично.

— Там по-студено ли е от тук?

— Направо ледено.

— Ами тази маса тук?

— Тук е екваторът — отговаря той и след кратка пауза допълва: — И сега ти също си на екватора. — Протяга ръка и докосва моята. — Харесвам практичността и здравия ти разум.

Управителят решава да възнагради Бърнард с пълна програма. След вцепеняващо стомаха меню от седем блюда, в това число супа, суфле, два десерта и някакво сладко вино в края, което има вкус на амброзия, аз поглеждам часовника си и установявам, че минава полунощ.

— Трябва да тръгвам! — възкликвам уплашено.

— Защо? Да не би да има опасност да се превърнеш в тиква?

— Нещо подобно — отговарям неопределено, мислейки си за хазяйката.

Следващият му ход увисва във въздуха и започва да се върти като ленива диско топка.

— Може би трябва да те изпратя до вас — изрича внезапно.

— И да провалиш всичко това? — разсмивам се аз.

— Не съм правил „това“ от доста време. Ами ти?

— О, аз съм същински експерт! — подкачам го аз.

Тръгваме към моята квартира, хванати за ръка.

— Лека нощ, котенце! — изрича накрая, когато спираме пред вратата на кооперацията. Стоим и се гледаме неловко, докато накрая той се решава да направи своя ход. Повдига брадичката ми и се привежда към устните ми. В началото целувката е нежна и благоприлична, но постепенно става все по-страстна и по-страстна, докато накрая завършва на една крачка от похотта.

Не смея да отворя очи. Замаяна съм. После го поглеждам. Той ме съзерцава с копнеж, но накрая се задоволява с кавалерско потупване по бузата и леко стискане на ръката.

— Утре ще ти се обадя, става ли?

— Става — пришепвам тихо аз.

И отминава бавно в нощта. На ъгъла се обръща и ми помахва. И когато се стопява в мрака, аз се вмъквам вътре.

Прокрадвам се тихо към квартирата, подпирайки се на тревистозелената стена покрай стълбите, и за пореден път се питам как е възможно някой да боядиса стените в подобен грозен цвят. Когато стигам до вратата, вмъквам тихичко ключа в ключалката. Езичето се дръпва с алармиращо силно щракване.

Затаявам дъх, питайки се дали Пеги е чула този звук и ако е така, какво ще направи. Но когато не чувам нищо в продължение на няколко секунди, опитвам следващата ключалка.

Тя също се отваря лесно, което означава, че сега вече би трябвало да мога да вляза в апартамента. Завъртам топката и се опитвам да отворя вратата, но тя не помръдва.

Олеле, какво става? Може пък Пеги изобщо да не е заключвала вратата и сега аз, вместо да отключа, съм заключила. Не че това ми изглежда в стила на Пеги, но за всеки случай решавам да завъртя ключа в обратната посока.

Същата работа. Вратата се придвижва точно на една стотна от сантиметъра, а след това отказва да помръдне по-нататък, сякаш някой я е подпрял с някаква тежка мебел.

„Божичко, резето!“ — сещам се и в гърдите ми се надига паника. Това е метална пластина, която минава през вратата и касата и може да бъде дръпната само отвътре. Предполага се, че трябва да я използваме само в краен случай, като например ядрен удар, затъмнение или атака на зомбита. Но очевидно Пеги бе решила да наруши собственото си тъпо правило, за да ми даде урок.

Мамка му! Сега или трябва да я събудя, или да спя в коридора на блока!

Започвам да драскам лекичко по вратата.

— Лил! — просъсквам с надеждата, че Лил е будна и ще ме чуе. — Лил!

Нищо.

Отпускам се бавно на пода и подпирам гръб о стената. Толкова много ли ме мрази тази хазяйка? И защо? Какво толкова съм й сторила?

Минава още половин час. Предавам се. Свивам се на кълбо с любимата си чанта в скута и се опитвам да заспя.

А после сигурно съм заспала, защото следващото, което чувам, е шепотът на Лил:

— Кари, добре ли си?

Отварям очи, чудейки се къде съм се озовала и какво изобщо правя в този коридор.

И после си спомням за хазяйката и за проклетото й резе.

Лил поставя пръст на устните си и ми прави знак да вляза.

— Благодаря! — изобразявам само с устни аз.

Тя ми кима беззвучно и тихо затваря вратата. Заковавам се на място, очаквайки раздвижване откъм стаята на Пеги. Нищо. Тишина.

После дръпвам резето и заключвам всички ни вътре.

Шеста глава

Изпълнена със самодоволство от победата, която очевидно смята за нейна, на следващата сутрин хазяйката спи чак до девет часа. А това предоставя на Затворниците от Второ авеню един извънреден час в леглото.

Но когато Пеги стане, няма начин някой да пропусне този факт. И макар че тишината в началото на деня надали може да се нареди сред силните й страни, тази сутрин тя се оказва в особено добро настроение.

Поради което с пълно гърло изпълнява песни от мюзикъли.

Обръщам се в така нареченото си легло и почуквам тихичко по шперплатовата стена. Лил ми отвръща, с което показва, че и тя е будна и че също е чула песнопенията.

Плъзгам се надолу под завивката и я дръпвам чак до носа си. Може пък ако лежа неподвижно на леглото и си метна възглавницата върху главата, Пеги няма да ме забележи. Когато бяхме малки, със сестрите ми бяха довели този номер до съвършенство. Но за съжаление вече отдавна съм прехвърлила размерите на детството, а Пеги, с нейните хитри очички като на врана, няма начин да не забележи издутините под завивката. Дали пък да не взема да се скрия под леглото, а?

А, не! Тази ситуация вече става абсурдна!

Писна ми! Ще се изправя очи в очи с хазяйката и ще си изясним нещата! Изпълнена с безразсъдна смелост, аз скачам от леглото и надавам ухо до стената.

Душът плющи, но въпреки шума чувам съвсем ясно стържещия глас на Пеги, изпълняваща (представете си, моля ви се!) „Чувствам се красива“ от „Уестсайдска история“.

Заемам позиция с ръка върху бравата.

Накрая душът спира. Представям си как Пеги се бърше с хавлиената кърпа и маже тялото си с кремове. Пренася тоалетните си принадлежности в тоалетна чантичка от стаята си, където предпочита да ги държи. Поредното напомняне, че никой не трябва да използва безценните й притежания.

Когато чувам отварянето на вратата на банята, излизам в дневната и изричам:

— Добро утро, Пеги!

Главата й е увита с хавлиена кърпа, халатът, който е облякла, е изтъркан, а пухкавите чехлички на краката й са във формата на мечета. При звука на моя глас тя вдига рязко ръце и едва не изпуска тоалетната си чантичка.

— Боже! Стресна ме!

— Извинявай — казвам. — Ако вече си свършила в банята…

Вероятно Пеги в крайна сметка не е чак толкова лоша актриса, защото моментално идва на себе си и отсича:

— След минута пак ще ми трябва. Ще си суша косата.

— Няма проблеми.

Седим си насред дневната и се питаме кой ще повдигне пръв проблема със заключването. Аз не казвам нищо. Пеги също мълчи. После ми се усмихва злобно и се вмъква в стаята си.

Значи не смята да споменава този въпрос.

От друга страна, няма защо да го прави. Вече е казала каквото има да казва.

Запътвам се към банята. Щом не смята да ми казва нищо, значи аз също няма да й казвам нищо.

Когато излизам, Пеги вече стои пред вратата със сешоар в ръка.

— Извинявай — промърморвам и се промъквам покрай нея.

Тя влиза обратно в банята и затръшва вратата.

Докато шумът от сешоара оглася целия апартамент, аз се възползвам от възможността да се обадя на Лил. Толкова е дребничка, че прилича на кукла, пъхната под завивките на леглото. Кръглото й личице е бледо като порцелан.

— Сега си суши косата — докладвам.

— Трябва да влезеш и да хвърлиш сешоара й в мивката.

Накланям глава. Бръмченето внезапно спира и аз се връщам бързо в килийката си. Тръшвам се на стола и се обръщам към старата пишеща машина на майка ми.

Броени секунди по-късно хазяйката вече е зад гърба ми. Направо няма равна на себе си — държи да уважаваме уединението й, а същевременно връхлита в стаите ни тогава, когато си поиска, без да се съобразява с нас.

Налива се с вездесъщата си диетична кола. Сигурно й е като майчино мляко — добра за всички случаи, включително за закуска.

— Този следобед имам кастинг, затова се нуждая от пълна тишина в апартамента си, докато репетирам — отсича и се заглежда подозрително в пишещата ми машина. — Надявам се, че не възнамеряваш да използваш това шумно нещо. Трябва да си купиш електрическа пишеща машина, като всички нормални хора.

— С удоволствие, обаче точно сега не мога да си я позволя — отговарям, като се старая да не дам воля на сарказма в гласа си.

— Това не е мой проблем, не мислиш ли? — изрича тя, а изкуственият подсладител в гласа й би могъл да сложи в малкия си джоб и стекче диетична кола.

— Отново този дребен сърбеж. — Пауза. — Не! Отново този дребен сърбеж! — Пауза. — Мамка му! Отново този дребен сърбеж!

Да, не сте се излъгали. Пеги ще се явява на кастинг за реклама за хемороиди.

— Ти какво очакваше? — прошепва едва чуто Лил. — Да ни освободи от присъствието си ли? — Поглежда се в малкото си огледало и внимателно поставя руж върху бузите си.

— Къде отиваш? — просъсквам възмутено, като че ли не мога да повярвам, че тя ще ме остави насаме с хазяйката и дребния й сърбеж.

— Навън — отговаря енигматично съквартирантката ми.

— Ама къде по-точно? — Чувствам се като Оливър Туист, молещ за още каша. И допълвам: — Може ли да дойда и аз?

— Не, не можеш — промърморва Лил, незнайно защо притеснена. — Трябва да…

— Какво?

— Да се срещна с някого — отсича безапелационно тя.

— С кого?

— С една приятелка на майка ми. Много стара жена. В момента е в болница и не й разрешават посетители.

— А теб как ще те пуснат?

Лил се изчервява и вдига пред себе си огледалото, опитвайки се да сложи точка на разпита ми.

— Аз съм почти роднина — пояснява, оправяйки миглите си. — А ти какво ще правиш днес?

— Още не съм решила — изломотвам и я поглеждам подозрително. — Не искаш ли да чуеш как мина срещата ми с Бърнард?

— Разбира се. Как?

— Безкрайно интересно. Бившата му съпруга му взела всичките мебели. А после ме заведе в „Ла Гренуил“.

— Хубаво.

Тази сутрин Лил е вбесяващо разсеяна. Чудя се дали е заради това, че снощи Пеги ме заключи, или се дължи на нещо съвсем различно. Но що се отнася до болната приятелка на майка й, сигурна съм, че лъже. Че кой си слага руж и спирала, когато отива на посещение в болница?!

От друга страна, въобще не ми влиза в работа къде ще ходи, защото ми хрумва една идея.

Втурвам се обратно в своята кутийка и се връщам с прекрасната си чанта „Кари“. Бръквам и измъквам оттам сгънат лист хартия. После отсичам:

— Ще отида на гости у Саманта Джоунс!

— Коя е тази? — пита Лил.

— Жената, която през първия ми ден в Ню Йорк ме прибра в апартамента си — пояснявам. — Не си ли спомняш? Братовчедката на Дона Ладона? Даде ми назаем двайсет долара. Та ще отида да й ги върна.

Това, разбира се, е само извинение. Както, за да се измъкна от този ад тук, така и да си поговоря с нея за Бърнард.

— Добра идея — промърморва Лил, оставя огледалото и се усмихва. Оставам с впечатлението, че не е чула и думица от онова, което казах.

Отварям чантата си, за да върна обратно листа, и откривам сгънатата покана за партито в Пък Билдинг. Размахвам я пред очите й.

— Това парти е тази вечер! Трябва да отидем! — провиквам се.

„И ако Бърнард се обади, може да го вземем с нас“ — допълвам наум.

Лил ме поглежда скептично и отбелязва:

— В Ню Йорк всяка вечер има партита.

— Изобщо не се съмнявам — контрирам я аз. — Но възнамерявам да отида на всяко едно от тях.

Сградата от стъкло и стомана, в която работи Саманта, е отблъскващ бастион на сериозния бизнес. Климатиците във фоайето са пуснати едва ли не на замръзване. Сигурно затова повечето хора, които се щурат насам-натам из него, изглеждат недоволни и сърдити. Откривам името на компанията, която ми е дала Саманта — „Слоуви, Динол Едвъртайзинг“ — и поемам с асансьора до двайсет и шестия етаж.

От пътуването с асансьора леко ми прилошава. Никога досега не съм се качвала толкова високо. Ами ако нещо стане и асансьорът пропадне до долу?

Но като че ли никой друг около мен не споделя тревогите ми. Всички са приковали очи върху цифрите, които се сменят на таблото над вратата, обозначаващи етажите. Физиономиите на всички до един са целенасочено безизразни, съзнателно отбягващи факта, че са най-малко половин дузина хора в пространство с размерите на градски килер.

Обаче на мен този подход нещо не ми се отдава. Успявам да уловя погледа на една жена на средна възраст, притиснала към гърдите си няколко папки. Усмихвам й се, обаче тя бързо извръща очи.

След това ми минава през ума, че внезапната ми поява на работното място на Саманта може би не е сред най-блестящите ми хрумвания. Въпреки това, когато вратите на асансьора се разтварят, аз светкавично се измъквам и се понасям в тръс по покрития с мек килим коридор, докато накрая не откривам две огромни врати с надписа на компанията. От едната страна има голямо бюро, зад което седи дребна жена с черна коса, стърчаща като шипове. Тя автоматично ми взема мярката и след само една идея повече от нормалното пита:

— С какво мога да ви помогна?

Гласът й е стържещ. Звучи така, сякаш говори не с устата, а с носа си.

Ситуацията е крайно притеснителна. С колебливо гласче, предназначено да покаже, че се надявам да не я притеснявам, изричам:

— Саманта Джоунс? Само искам да…

Тъкмо се каня да кажа, че съм дошла да й върна двайсетте долара в плик, когато жената ми показва диванчето отсреща и вдига телефона.

— Посетител за Саманта — изрича с тих вой в слушалката. Пита ме за името и кимва. — Асистентката й ще дойде да ви вземе — допълва уморено. После вдига книга с меки корици и започва да чете.

Рецепцията е украсена с рекламни плакати, някои от които като че ли датират чак от 50-те години. Определено съм изненадана, че Саманта Джоунс си има собствена асистентка. Не ми изглежда достатъчно стара, за да бъде шеф на когото и да било, но може би братовчедка й Дона Ладона не ме е излъгала, когато ми каза, че тя е „важна клечка в рекламата“.

След няколко минути се появява млада жена, облечена в тъмносин костюм, светлосиня риза с две връвчици, завързани по средата, и сини мокасини.

— Последвайте ме! — заповядва. Аз скачам и се понасям след нея през лабиринт от работни килийки, звънящи телефони и крясъците на някакъв мъж.

— Като гледам, тук май на никого не му е весело — решавам да се направя на умница аз.

— Защото наистина не ни е весело — срязва ме асистентката и се заковава пред вратата на малък офис. — С изключение на Саманта — добавя. — Тя винаги е в добро настроение.

Саманта вдига глава и ми прави знак с ръка да седна на стола пред нея. Разположена е зад огромно бяло бюро и носи тоалет, който е почти идентичен с този на асистентката й, само дето подплънките на сакото й са доста по-големи. Вероятно такъв е йерархичният код — колкото по-големи са подплънките ти, толкова по-важна клечка си. Притиснала е между главата и рамото си огромна слушалка и нарежда в нея:

— Да, разбира се, Глен. — Размахва странно ръка. — Сенчъри Клуб е идеален. Само дето не виждам защо цветята трябва да бъдат подредени във формата на бейзболни топки… Да, знам, че такова е желанието на Чарли, но винаги съм смятала, че сватбата би трябвало да бъде ден на булката… Да, естествено… Съжалявам, Глен, обаче имам среща. Налага се да затварям — завършва с все по-нарастващо раздразнение. — Ще ти звънна по-късно. Обещавам.

Подбелва очи, трясва слушалката на телефона и тръсва глава.

— Майката на Чарли — пояснява. — Сгодени сме от някакви си две минути, а тя вече ме подлудява. Ако някога се оженя повторно, ще пропусна годежа и ще отида директно в градския съвет. В мига, в който се сгодиш, ставаш публична собственост.

— Но така не би могла да имаш този пръстен — изричам неловко, изпълнена с неочаквано страхопочитание пред Саманта, нейния офис и бляскавия й живот.

— Е, може би си права — съгласява се тя. — Сега само да можех да намеря някого, на когото да отдам под наем апартамента си…

— Няма ли да се местиш у Чарли?

— Господи, ама ти наистина си пиле голишарче! — разсмива се тя. — Когато разполагаш с апартамент като моя, с фиксиран наем, който при това е само двеста двайсет и пет долара на месец, никога не трябва да се отказваш от него!

— Защо?

— Защото недвижимите имоти в този град са истински кошмар. А нищо чудно и някой ден пак да ми потрябва. Искам да кажа, ако нещата с Чарли не потръгнат. Не казвам, че непременно няма да потръгнат, но с мъжете в Ню Йорк човек никога не знае. Разглезени са. Те са като деца в сладкарница. Но ако сделката се окаже добра… е, би било глупаво да се откажеш от нея.

— Като Чарли ли? — питам, чудейки се дали и той може да се определи като сделка.

Саманта се усмихва и отбелязва:

— Учиш се бързо, Пиленце. Да, ако трябва да бъдем честни, Чарли е много добра сделка. Нищо, че е маниак на тема бейзбол. Някога е искал да бъде бейзболист, но баща му, естествено, не му позволил.

Кимвам окуражително. На Саманта очевидно й се говори с някого, а аз съм като гъба — готова съм да попия всичко, което някой каже.

— Баща му ли?

— Алън Тиър.

Когато я поглеждам безизразно, тя допълва:

— Фамилията Тиър, не си ли ги чувала? Магнати. Занимават се с недвижими имоти? — Поклаща глава, очевидно причислила ме към групата на безнадеждните случаи. — Та Чарли е най-големият им син. Баща му очаква от него да поеме бизнеса.

— Разбирам.

— Пък е и крайно време. Знаеш как е с мъжете — допълва, като че ли в мое лице вижда експерт по противоположния пол. — Ако един мъж не ти направи предложение за брак най-много след две години, или най-малкото — ако не те покани да живееш с него, никога няма да го направи. А ако не го направи, това означава, че единственото му желание е да се забавлява. — Скръства ръце пред гърди и вдига крака върху бюрото. — Аз също нямам нищо против да се забавлявам, но разликата между мен и Чарли е в това, че часовникът ми тиктака. А неговият — не.

Часовник? Тиктакане? Нямам никаква представа какви ги приказва, но продължавам да я слушам внимателно и да кимам така, сякаш всичко разбирам.

— Той може и да си няма план-график за живота, обаче аз имам — отсича, вдига ръце и започва да отброява на пръсти. — Омъжена до двайсет и пет. Ъглов офис до трийсет. И някъде между тях — деца! Затова, когато излезе онази статия за ергените, аз реших, че е крайно време да направя нещо с Чарли. Да ускоря нещата, така да се каже.

Разбутва списанията по бюрото си и изважда опърпан брой на „Ню Йорк мегазин“.

— Ето! — отваря и ми показва. Заглавието гласи: „Най-желаните ергени на Ню Йорк.“ Над него се вижда снимка на няколко мъже, седнали на пейка на стадион, подобно на спортен отбор в училищен годишник. — Това е Чарли — посочва към мъж, чието лице е частично скрито от бейзболна шапка. — Казах му да не си слага тази тъпа шапка, обаче той не ме слуша!

— Тези неща имат ли вече значение? — питам. — Имам предвид дебютантки и желани ергени и други подобни?

— Ама ти наистина си много наивна, хлапе! — разсмива се Саманта. — Разбира се, че имат! Де да можеше да нямат обаче!

— Ами…

— Затова скъсах с него.

Усмихвам се многозначително и отбелязвам:

— Обаче си искала да бъдеш с него и…

— Всичко се свежда до това да накараш мъжа да разбере, че иска да бъде точно с теб! — изрича тя, сваля рязко крака от бюрото, става и идва от моята страна. Аз се изпъвам на стола, защото си давам сметка, че всеки момент ще науча ценен урок по управление на мъжкия пол.

— Когато става въпрос за мъжете — започва важно тя, — всичко се свежда до тяхното его! Затова, когато скъсах с Чарли, той побесня. Не можеше да повярва, че съм го напуснала. Което не му остави никакъв друг избор, освен да ми падне на колене. Аз, естествено, се опъвах известно време. „Чарли — казах, — знаеш, че съм луда по теб, но ако сама не уважавам себе си, кой друг ще ме уважава?! Затова, ако наистина ти пука за мен — но имам предвид и като човек, а не само като любовница, — ще се наложи да го докажеш. Ще трябва да вземеш решение!“

— И той взе ли? — питам със светнали очи, приседнала на ръба на стола.

— Е, очевидно — тръсна глава тя и размаха ръката с пръстена си. — Добре, че „Янките“ стачкуваха.

— „Янките“ ли?

— Както вече ти казах, той е вманиачен на тема бейзбол. Не можеш да си представиш колко бейзболни мачове ми се е наложило да изтърпя през последните две години! Лично аз предпочитам футбола, но издържах. Повтарях си, че един ден това мое търпение ще ми се отплати. Както и стана. При отсъствието на бейзболни мачове обаче Чарли вече нямаше какво да го разсейва и… ето резултата! — Отново размаха ръката с пръстена си.

Възползвам се от възможността да отворя темата за Бърнард.

— Ти знаеше ли, че Бърнард Сингър е бил женен?

— Разбира се. Беше женен за Марджи Шепърд, актрисата. Защо? Да не би да си го виждала скоро?

— Снощи — промърморих и се изчервих.

— И?

— Целунахме се.

— Само толкова? — поглежда ме разочаровано тя.

Помествам се неловко в стола си и изломотвам:

— Е, все пак се запознахме съвсем скоро.

— В последно време Бърнард е доста объркан. Което не е изненадващо, като се има предвид, че Марджи го съсипа. Изневери му с един от актьорите в неговата пиеса.

— Ужас! — ахвам аз.

Саманта свива рамене и пояснява:

— Вестниците веднага гръмнаха, така че трудно би могло да се нарече тайна. За Бърнард ситуацията не беше от най-приятните, но както винаги съм казвала, няма такова нещо като лоша реклама. Освен това Ню Йорк е малък град. По-малък и от най-малкия, ако питаш мен.

Кимвам предпазливо. Усещам, че срещата ни е към края си.

— Исках да ти върна двайсетте долара, които ми даде — изричам бързо и бръквам в джоба си. Изваждам една банкнота от двайсет долара и й я подавам.

Тя я поема и се усмихва. А след това се разсмива. И изведнъж ми се прищява и аз да мога да се смея така — едновременно знаещо и звънливо.

— Изненадана съм — казва накрая. — Не очаквах да видя повече нито теб, нито двайсетте си долара.

— Исках също така и да ти благодаря. Задето ми даде назаем парите, задето ме заведе на онова парти и задето ме запозна с Бърнард. Ако някога мога да направя нещо за теб…

— Не, няма нужда — кимва тя и се изправя.

Изпраща ме до вратата и подава ръка.

— Късмет! — казва. — И ако някога ти се наложи да вземеш назаем други двайсет долара… е, знаеш къде да ме намериш!

— Сигурна ли си, че никой не е звънял? — питам Лил най-малко за стотен път.

— Прибрах се в два часа. Оттогава насам телефонът не е звъннал нито веднъж.

— Може и вече да се е обаждал. Докато си била при приятелката на майка си. В болницата.

— По това време Пеги си е била вкъщи — напомня ми съквартирантката ми.

— Може да се е обадил, а Пеги да не иска да ми каже. Нарочно.

Лил започва да реши косата си и по едно време изрича:

— И защо да го прави?

— Може би защото ме мрази? — подсказвам, докато полагам гланц на устните си.

— Не забравяй, че срещата ви е била едва снощи — напомня ми Лил. — Мъжете никога не се обаждат още на следващия ден. Обичат да те държат в напрежение.

— Обаче аз не обичам да ме държат в напрежение. А и той каза, че ще се обади… — Не довършвам, защото точно в този момент телефонът звъни. — Той е! — изкрещявам. — Можеш ли да се обадиш първо ти?

— Защо? — промърморва Лил.

— Защото не искам да издавам нетърпението си. Не искам да си помисли, че цял ден стоя на телефона и го чакам да се обади.

— Дори да е точно така? — поглежда ме Лил, но въпреки това вдига телефона. Чакам нетърпеливо. Тя кимва и ми подава слушалката с думите: — Баща ти е.

Разбира се. Винаги ще подбере най-неподходящия момент. Вчера му се обадих и му оставих съобщение по Миси, обаче той не ми звънна. Ами ако Бърнард се опита да се свърже с мен, докато говоря с баща си, а телефонът се окаже зает?

— Здрасти, татко — въздъхвам в слушалката.

— Здрасти, татко ли? Така ли поздравяваш баща си? На когото не си се обадила нито веднъж, откакто отиде в Ню Йорк?

— Напротив, обадих ти се. — Забелязвам обаче, че баща ми звучи доста странно. Не само че е в особено добро настроение, но очевидно и изобщо не си спомня, че съм се опитвала да се свържа с него. Което мен ме устройва идеално. Откакто пристигнах в Ню Йорк, ми се случиха толкова много неща (някои от които баща ми не би одобрил), че съвсем основателно се страхувах от този разговор. Както изглежда обаче, не е имало защо. — Бях много заета — казвам сега.

— Не се и съмнявам.

— Но иначе всичко е наред.

— Радвам се да го чуя — отвръща баща ми. — Сега, когато знам, че поне си жива, мога да си отдъхна.

И с едно бързо „довиждане“ затваря.

Което е повече от странно. Вярно е, че баща ми открай време си е отнесен, обаче никога досега не съм го виждала едновременно и ентусиазиран, и отнесен. Казвам си, че сигурно и баща ми, подобно на повечето мъже, мрази да говори по телефона.

— Готова ли си? — пита Лил. — Нали ти настояваше да отидем на това парти? Да тръгваме, защото после ще трябва да се върнем навреме. Не искам този път Пеги да заключи навън и двете ни.

— Готова съм — отвръщам с въздишка. Грабвам си любимата чанта и с един последен, тъжен поглед към телефона тръгвам след нея.

Няколко минути по-късно двете се носим по Второ авеню и се заливаме от смях, докато имитираме нашата хазяйка.

— Много се радвам, че именно ти си ми съквартирантка — отбелязва Лил и ме хваща под ръка.

Пред входа на Пък Билдинг се вие дълга опашка, но няколкото дни в Ню Йорк са достатъчни, за да ни научат, че в този град си има опашка за всичко. Вече минахме покрай три опашки само по Второ авеню — две пред кина и една пред магазин за сирена. Нещо не ни стана ясно защо толкова много хора са решили, че в девет вечерта им се е прияло точно сирене, но накрая предпочетохме да причислим и този факт към множеството мистерии на Манхатън.

Иначе опашката върви изненадващо бързо и не след дълго се озоваваме в обширно помещение, пълно с млади хора от всякакъв вид и порядък. Виждат се рокери в кожа и пънкари с пиърсинг и шантави на цвят коси. Виждат се гащеризони, тежки златни вериги и бляскави златни часовници. Под тавана в центъра се върти шарена диско топка, обаче музиката, която се носи наоколо, ми звучи абсолютно непознато — нехармонична, обсебваща, настойчива, от онази музика, която просто те кара да танцуваш.

— Да си вземем нещо за пиене! — провиквам се към Лил. Отправяме се към другия край на помещението, където дълга шперплатова маса изпълнява ролята на импровизиран бар.

— Хей! — провиква се нечий глас. Оказва се арогантното русо момче от курса ни, Капоти Дънкан. Прегърнал е някакво високо, болезнено слабо момиче със скули като айсберги. „Което сигурно е модел“, казвам си раздразнено, осъзнавайки, че Лил може би е била права относно способността на Капоти да сваля момичета.

— Тъкмо казвах на Санди — изрича провлачено той с южняшкия си акцент и кимва по посока на стреснатото момиче до него, — че това парти ми напомня за сцена от „Пътя на Суон“2.

— На мен ми прилича повече на Хенри Джеймс3! — провиква се в отговор Лил.

— Кой е Хенри Джеймс? — пита момичето на име Санди. — Тук ли е?

Капоти се усмихва, сякаш гаджето му е казало нещо особено умно, и затяга хватката си върху рамото й.

— Не, но би могъл да бъде, ако настояваш — отвръща.

И в този момент осъзнавам, че съм била напълно права — Капоти действително е кретен. А тъй като и без това никой не ми обръща внимание, решавам, че нищо не ми пречи сама да си сервирам нещо за пиене, а след това да намеря Лил.

Обръщам се и я виждам. Червенокосото момиче от „Сакс“. Момичето, което намери любимата ми чанта „Кари“.

— Здрасти! — започвам да размахвам енергично ръце аз, като че ли сме стари приятелки.

— Моля? — поглежда ме тя, отпивайки от бирата си.

— Аз съм, не ме ли помниш? Кари Брадшоу. Намери чантата ми. — И вдигам пред очите й чантата си, за да й припомня.

— О, да бе — махва с ръка тя, не особено впечатлена.

Тя като че ли не изгаря от желание да продължава разговора с мен, обаче аз не се отказвам. Нещо ме кара да се опитам да я умилостивя. Да я накарам да ме хареса.

— Защо се занимаваш с онези неща? — питам. — Имам предвид петициите и протестите?

Тя ме поглежда арогантно, като че ли е под достойнството й да ми отговаря, но накрая подхвърля презрително:

— Може би защото е важно?

— О!

— Освен това работя в центъра за жени, жертви на домашно насилие. Ако си направиш труда да станеш доброволец при нас, гарантирам ти, че преживяното ще те разтърси дотолкова, че ще разруши веднъж завинаги спокойния ти еснафски свят! — изрича тя достатъчно високо, за да надвика музиката.

— Ама… това не те ли кара да мислиш, че всички мъже са лоши?

— Ни най-малко. Аз знам, че всички мъже са лоши!

Нямам никаква представа защо изобщо водя този разговор, но просто не мога да й позволя да си тръгне.

— Ами любовта? Искам да кажа, как можеш да се обвържеш с приятел или съпруг, когато знаеш всички тези неща?

— Добър въпрос — просъсква тя, отпива пак от бирата си и оглежда злобно дискотеката.

— Бях напълно сериозна, когато казах, че искам да ти благодаря! — опитвам се да надвикам тонколоните. — Може ли да те почерпя с нещо някой ден? Кафе или нещо друго? Искам да ми разкажеш повече за… работата си.

— Ти сериозно ли? — поглежда ме подозрително тя.

Кимвам ентусиазирано.

— Окей — предава се накрая тя. — Можеш да ми се обадиш, ако искаш.

— Как се казваш?

След кратко колебание тя отговаря:

— Миранда Хобс. Х-о-б-с. От „Телефонни услуги“ ще ти дадат номера ми.

И докато тя се отдалечава, аз кимвам и завъртам въображаема телефонна шайба във въздуха.

Седма глава

— Китайска коприна. От 30-те години.

Опипвам нежно синия плат и обръщам халата. На гърба е избродиран златен дракон. Халатът вероятно струва много повече, отколкото мога да си позволя, но въпреки това решавам да го пробвам. Ръкавите увисват от двете ми страни като прибрани криле. Бих могла да полетя в този разкош.

— Добре ви стои — отбелязва продавачът. Макар че „продавач“ надали е подходяща дума за тип с карирани панталони, черна тениска и широкопола шапка. По-подходящо би било да се нарече „доставчик“ или може би „дилър“.

Намирам се в антикварен магазин за дрехи, наречен „Старата дама“. Името се оказва удивително подходящо.

— Откъде вземате тези неща? — питам. Не ми се иска да събличам халата, но се страхувам да попитам за цената.

Собственикът свива рамене и отговаря:

— Обикновено ги носят хората. Предимно от техни възрастни роднини, които вече са починали. Често боклукът на един е съкровище за друг.

— Прав сте — кимвам. Събирам смелост и питам: — И колко струва този халат, между другото?

— За вас ли? Пет долара.

— О! — въздъхвам и измъквам ръце от нежните ръкави.

Той се поклаща лекичко, оглежда ме и пита:

— Колко можете да дадете?

— Три долара?

— Три и петдесет — отсича той. — Тази вехтория се подхвърля в магазина ми от месеци. Крайно време е да се отърва от нея.

— Дадено! — възкликвам.

Излизам от магазина, все така с красивия халат, и се насочвам обратно към квартирата.

Когато тази сутрин се опитах да се изправя очи в очи с пишещата си машина, пак ударих на камък. Семейство значи. Мислех, че бих могла да опиша собственото си, но незнайно защо изведнъж усетих близките си като напълно чужди хора, едва ли не французи. Това от своя страна ме накара да се сетя за френския ресторант, а оттам — и за Бърнард. И за това, че все още не ми се е обадил. По едно време ми се искаше да му се обадя, но си наложих да не показвам слабост. После мина още един час, през който си оправях маникюра, сплитах и разплитах косата си и оглеждах лицето си за черни точки.

— Какво правиш? — обади се по едно време Лил.

— Имам писателски блокаж.

— Няма такова нещо като писателски блокаж! — отсече авторитетно тя. — Щом не можеш да пишеш, значи просто нямаш какво да кажеш. Или подсъзнателно избягваш някаква тема.

— Хммм — отбелязах замислено и стиснах една пъпка, питайки се дали пък в крайна сметка от мен ще стане писател.

— Недей! — изпищя Лил, загледана в ръцете ми. — Не си стискай пъпките! Ще стане още по-лошо! Защо просто не излезеш да се поразходиш, а?

И така, излязох. И знаех точно къде да отида. Чак до квартала на Саманта, където зърнах онзи магазин за стари дрехи на Седмо авеню.

Улавям отражението си в близката витрина и спирам, за да му се насладя. Надявам се халатът да ми донесе късмет и да отприщи музата ми. Защото започвам да се изнервям. Не искам в крайна сметка да се окажа сред деветдесет и деветте процента провалили се студенти, за които говореше Виктор.

— Господи! — провиква се Лил. — Изглеждаш така, сякаш те е газил валяк!

— И се чувствам така, сякаш ме е газил валяк — промърморвам. — Обаче виж какво си имам! — И се завъртам, за да й покажа новата си придобивка.

Лил ме оглежда неуверено и аз едва сега си давам сметка колко жалка изглеждам в нейните очи — вместо да седя и да пиша, аз обикалям магазините. Но защо се опитвам да избегна работата си? Да не би да се страхувам, че започна ли, ще се изправя очи в очи с липсата си на писателски талант?

Тръшвам се в нишата на прозореца и внимателно изхлузвам сандалите си.

— Изминала съм сигурно петдесет пресечки и краката ми буквално отидоха — пояснявам, а след това, сякаш опитвайки се сама да се убедя, допълвам: — Но си струваше.

— Аз пък завърших стихотворението — казва небрежно Лил.

Усмихвам се, сдържайки завистта си. Аз ли съм единствената, която трябва да се бори със себе си, за да напише нещо? Лил като че ли не влага никакво усилие в тази работа. Сигурно защото има много по-голям талант от моя.

— Поръчах китайска храна — казва. — Свинско „Му шу“. Остана ми много, така че, ако си гладна, хапни.

— О, Лил! Не мога да ям от твоята храна!

— Няма нужда от официалности — свива рамене тя. — Пък и освен това трябва да ядеш. Как очакваш да работиш, ако си гладна?

Тук вече е напълно права. Освен това така ще спечеля още няколко свободни минути без писане.

Лил присяда на леглото ми, докато аз нагъвам китайската храна директно от кутийката.

— Никога ли не се плашиш? — питам я по едно време.

— От какво? — поглежда ме изумено тя.

— За това, че не си достатъчно добра.

— Имаш предвид в писането ли?

Кимвам и пояснявам:

— Ами ако аз съм единствената, която си мисли, че може, докато никой друг не се чувства така? Ами ако съм се заблуждавала…

— О, Кари! — усмихва се съквартирантката ми. — Не знаеш ли, че всички писатели се чувстват така? Страхът е част от работата ни, мила!

Тя си взема хавлията и се насочва към банята и докато се къпе, аз успявам да скалъпя една страница, а после и втора. Написвам заглавие: „Дом.“ После го задрасквам и пиша: „Моят нов дом.“ Незнайно защо, но това някак си ми напомня за Саманта Джоунс. Представям си я върху огромно легло с балдахин, облечена в изискано копринено бельо и похапваща си шоколадчета — така въображението ми рисува начина, по който тя си прекарва уикендите.

Прогонвам тези мисли от главата си и се опитвам да се концентрирам, обаче пулсирането в краката ми вече е толкова непоносимо, че не успявам да си събера мислите от болка.

— Лил? — чукам на вратата на банята. — Имаш ли аспирин?

— Не мисля — провиква се в отговор тя.

— По дяволите! — Пеги би трябвало да има някъде аспирин. — Може ли да вляза? — питам.

Лил е потопена във ваната, скрита под два пръста сапунени мехурчета. Отварям аптечката. Нищо. Оглеждам се и погледът ми пада върху затворената врата на стаята на хазяйката.

„Недей!“ — казвам си, припомняйки си последното правило на Пеги. Забранено ни е да влизаме в стаята й. По каквато и да било причина. И при каквито и да било обстоятелства. Стаята й е забранена територия за нас.

Предпазливо открехвам вратата.

— Но какво правиш, за бога? — изпищява Лил, грабва хавлията си и изскача от ваната. Раменете й са покрити със сапунени мехурчета.

Поставям пръст на устните си, за да я накарам да замълчи, и прошепвам:

— Пеги е толкова стисната, че сигурно и аспирина си крие в нейната стая.

— Ами ако разбере, че някой го е пипал?

— Даже и Пеги не би могла да бъде чак толкова луда — продължавам да шепна и отварям вратата малко по-широко. — Човек трябва да е тотална откачалка, че да брои аспирините в шишенцето си. Освен това не ти ли се иска да видиш как изглежда стаята й?

Щорите са спуснати, така че ми трябва известно време, докато очите ми се нагодят към сумрака. И когато това става, изписквам от ужас.

Цялото легло на хазяйката ни е покрито с мечки. Не с истински мечки, разбира се, а с всевъзможни вариации на плюшени мечета. Има големи мечки и малки мечета, мечета с ракети за тенис и мечета с престилчици. Мечета с розова козина и мечета с наушници. Има дори едно, което прилича на изработено изцяло от парцали.

— Това ли е голямата й тайна? — възкликва разочаровано Лил. — Мечета?

— Все пак тя е жена на средна възраст! Колко жени на средна възраст държат толкова много плюшени играчки в стаята си, а?

— Може да си ги колекционира — отбелязва Лил. — Много хора колекционират играчки, ако не знаеш.

— Не и нормалните. — Вземам розовото мече и го вдигам пред лицето на Лил. — Здравей! — изричам с детско гласче. — Казвам се Пеги и искам да те запозная с някои от моите правила! Обаче първо трябва да си сложа гумения костюм и…

— Кари, престани! — примолва се съквартирантката ми, но вече е твърде късно. И двете се заливаме от смях.

— Аспирин! — напомням й по едно време. — Ако беше на мястото на хазяйката, къде щеше да го скриеш? — питам и погледът ми автоматично се плъзва към чекмеджето на нощното шкафче на Пеги. Подобно на всичко останало в този апартамент, и то е евтино и когато го дръпвам за дръжката, цялото чекмедже се измъква и съдържанието му се изсипва на пода.

— Сега вече със сигурност ще ни убие! — простенва Лил.

— Няма да й казваме — успокоявам я аз, клякам и започвам да събирам нещата. — Освен това са само някакви снимки.

Започвам да ги събирам, когато внезапно се стряскам от изображение на гола цица.

Оглеждам внимателно снимката.

А после изпищявам и я захвърлям, като че ли гори.

— Какво има? — вика Лил.

Отпускам се на пода и клатя сащисано глава. После вдигам пак снимката и пак я разглеждам, защото все още не мога да повярвам. Но не, точно това е, което си помислих. Прехвърлям и другите снимки, опитвайки се да потисна напиращия в гърдите ми смях. Всички са на Пеги, обаче на всяка от тях тя е така, както майка я е родила.

И не само е гола, ами и е застанала като модел от порнографско списание.

Само дето изобщо не прилича на модел.

— Лил? — провиквам се аз. Иска ми се да разнищя тази мистерия — защо Пеги е позирала за снимките и кой би могъл да бъде фотографът. Обаче съквартирантката ми я няма. Чувам тихо прищракване — вратата на стаята й се затваря, следвано от доста по-силния трясък на входната врата. И преди да съм успяла да сторя каквото и да било, хазяйката вече е надвиснала като градоносен облак над мен.

И двете се вцепеняваме. Очите на Пеги стават все по-големи и по-големи, лицето й преминава от червено в пурпурно и аз вече започвам да се опасявам, че главата й ще избухне. Тя отваря уста и вдига ръка.

Снимките изпадат от ръцете ми и аз се свивам ужасено.

— Махай се! Махай се оттук! — започва да пищи тя и да замахва с ръка към главата ми.

Аз падам на четири крака и преди тя да се усети какво става, пропълзявам между краката й до коридора. Оттам скачам и на спринт вземам разстоянието до моята стая, след което захлопвам вратата.

Секунда по-късно тя я отваря рязко.

— Виж сега, Пеги… — започвам, но какво мога да кажа всъщност? Освен това тя крещи твърде силно, за да ми позволи да вметна каквото и да било.

— В мига, в който те зърнах, разбрах, че ще ми навлечеш само неприятности! За коя се мислиш ти, та да нахлуваш в дома ми и да ровиш в нещата ми, а?! Къде си израснала? В кочина ли? Какво животно си ти изобщо?

На устата ми е да кажа: „Може би мечка?“, но си давам сметка, че тя е права. Аз наистина поругах личния й живот. Знаех си, че не постъпвам правилно, и въпреки това го направих. От друга страна, струваше си — най-малкото заради онези голи снимки.

— Събирай си багажа и да те няма оттук! Веднага!

— Ама…

— Да си мислила за това, преди да нахлуеш в стаята ми! — изкрещява тя. Което не ми помага особено, защото, след като видях онези нейни снимки, единственото, за което мога да мисля, е нейния задник. Дотолкова съм погълната от този образ, че пропускам подтекста на думите й — за това колко добре би било за мен да прекарам някоя и друга нощ на улицата.

Следващото, което виждам, е как тя измъква куфара ми изпод леглото и го тръшва отгоре.

— Започвай да си събираш багажа! — заповядва. — Излизам за двайсет минути и когато се върна, да си изчезнала! Ако си още тук, ще извикам полицията!

Грабва чантата си и се измъква с гръм и трясък.

Оставам вкаменена на мястото си. Шперплатовата врата се отваря и на прага й се появява Лил, пребледняла като платно.

— О, господи! Кари! — прошепва. — Какво ще правиш сега?

— Ще си тръгна — промърморвам и започвам да хвърлям дрехите си в куфара.

— Но къде ще отидеш? Това е Ню Йорк! Вече е вечер и е много опасно! Не можеш да се разхождаш навън съвсем сама! Ами ако някой те нападне и те убие? Може би трябва да пробваш студентския център…

Внезапно се изпълвам с гняв. Към хазяйката и нейната лудост.

— Има много места, където мога да отида — отговарям троснато.

— Например?

Добър въпрос.

Мятам на гърба си китайската роба за късмет и заключвам куфара си. Лил ме гледа като замаяна, сякаш не може да повярва, че ще въплътя думите си в действие. Усмихвам й се тъжно и я прегръщам лекичко. Стомахът ми се е свил от страх, обаче знам, че вече няма връщане назад.

Лил ме изпраща чак до улицата, умолявайки ме да остана.

— Не можеш просто да си тръгнеш, без да имаш къде да отидеш!

— Не се притеснявай, Лил, ще се оправя — настоявам аз, но с много по-голяма увереност, отколкото всъщност изпитвам.

Вдигам ръка и спирам такси.

— Кари, недей! — провиква се Лил, докато напъхвам куфара и пишещата си машина на задната седалка.

Таксиджията се обръща и пита:

— Закъде?

Затварям очи и се смръщвам.

Трийсет минути по-късно стоя под поройния дъжд на улицата и се оглеждам. Какво си въобразявах, за бога?!

Саманта не си е вкъщи. Давам си сметка, че тайничко съм си мислела, че ако Саманта не си е у дома, бих могла да отида у Бърнард и да се оставя на милостта му. Обаче сега, след като се изръсих толкова много за такси, нямам пари за второ.

По гърба ми се стича обилна вадичка вода. Китайската ми роба е подгизнала, а аз съм уплашена и нещастна, но се опитвам да си повярвам, че всичко ще бъде наред. Представям си как дъждът изчиства града, като междувременно отнася със себе си и Пеги.

Но следващата разтърсваща гръмотевица запраща мислите ми в съвсем друга посока. Усещам, че съм обстрелвана от парченца лед. Дъждът се е превърнал в градушка, което ще рече, че трябва да намеря къде да се скрия.

Повличам куфара си до ъгъла, където на дъното на малка стълба забелязвам малък магазин. Първоначално не съм много сигурна дали дори е магазин, обаче после виждам надпис, който гласи: „Никакво ресто! Няма нужда да питате!“ Надниквам през витрината и забелязвам лавица, покрита с шоколадови десертчета. Отварям вратата и влизам.

Зад плексигласовата бариера седи странен, безкосмест мъж, който прилича повече на сварено цвекло. В пластмасата има малък отвор, където можеш да пъхнеш парите си. Аз капя и мокря целия под, но на мъжа очевидно не му прави впечатление.

— Какво ще желаете, момиченце? — пита.

Оглеждам се объркано. Отвътре магазинът се оказва още по-мъничък и от вън. Стените са тънки, а в задната му част има врата, заключена с катинар.

Потрепервам и питам:

— Колко струва едно „Хърши“?

— Двайсет и пет цента.

Бръквам в джоба си, вадя монета от двайсет и пет цента и я пъхвам през дупката. После си вземам десертчето и започвам да беля обвивката. Осъзнавам, че тя е доста прашна, и изведнъж се изпълвам със съжаление към гологлавия човечец. Очевидно бизнесът му не върви особено. Питам се как въобще успява да оцелее.

След това обаче се питам дали аз ще успея да оцелея. Ами ако Саманта не се прибере тази вечер? Ами ако вече се е преместила в апартамента на Чарли?

Не, трябва да се прибере. Просто е длъжна. Затварям очи и си я представям облегната на бюрото й. „Ти наистина си пиле голишарче“ — казва.

А после, сякаш със силата на мисълта си съм накарала нещата да се случат, на ъгъла спира такси и от него излиза Саманта. Стиска куфарчето си до гърдите, свела глава, за да се защити от дъжда. Но после внезапно спира, сигурно осъзнавайки, че няма никакъв смисъл. Или може би просто се сеща за нещо.

— Хей! — изкрещявам аз, отваряйки вратата на магазинчето, и се втурвам към нея, размахвайки ръце. — Аз съм!

— Какво? — стряска се тя, но после бързо възвръща самообладанието си. — Аха, значи си ти — кимва, подсушавайки лицето си. — И какво правиш тук?

Събирам последните остатъци от самоувереността си и свивам рамене, сякаш стоенето по хорските ъгли под дъжда ми е обичайното занимание.

— Питах се…

— Изритали са те от квартирата ти — казва делово тя.

— Откъде знаеш?

Тя се разсмива и отговаря:

— От куфара и от факта, че си мокра до кости. Освен това тъкмо такава е съдбата на пилетата голишарчета. Господи, Кари, какво ще те правя такава, а?

Осма глава

— Ти си жива! — хвърля се на врата ми Лил.

— Разбира се, че съм жива — изричам небрежно, сякаш всеки ден ми се случва да ме изхвърлят от квартирата ми. Стоим пред колежа и всеки момент се каним да влезем.

— Много се притесних за теб — казва тя, отстъпва крачка назад и ме оглежда. — Не изглеждаш много добре.

— Махмурлук — обяснявам. — Неизбежно.

— Завърши ли разказа си?

Изсмивам се. Гласът ми звучи така, сякаш са го изстъргали от тротоара.

— Кога? — поглеждам я многозначително.

— Трябва да кажеш на Виктор какво ти се е случило!

— Виктор ли? И откога започна да го наричаш на малко име?

— Че защо? Нали и без това се казва така? — промърморва тя и се насочва към входа на колежа.

Снощи бях на седмото небе, когато Саманта се появи и ме спаси. Била решила да даде на Чарли една свободна вечер, за да увеличи напрежението. И каква бе радостта ми, когато, наред с всичко, свободната вечер на Чарли се оказа и свободна вечер на Саманта и че тя очаква от мен да я придружа! Притесненията ми започнаха едва тогава, когато осъзнах, че под „свободна вечер“ тя разбира цялата нощ.

Първо ме заведе в заведение, наречено „Една пета“. Интериорът приличаше на туристически лайнер и макар на теория заведението да бе ресторант, никой не ядеше. Както постепенно ми се изясни, тузарските ресторанти на Ню Йорк не са места за ядене, а места, където отиваш, за да те видят. Първите питиета ни ги сервира барманът, а оттам нататък двама пичове започнаха да ни купуват следващите, а след това някой реши, че всички трябвало да се грабнем и да отскочим до някакъв клуб. Казваше се „Ксенон“ и там всички изглеждаха пурпурни под черната светлина. Беше доста забавно, защото никой не се държеше така, сякаш е пурпурен, и тъкмо когато бях започнала да свиквам с обстановката, Саманта намери други хора, които отиваха в клуб, наречен „Светецът“, та накрая всички се натъпкахме в едно такси и отпрашихме за въпросното местенце. Там пък таванът беше боядисан като небе и всичко се осветяваше от миниатюрни лампички. Дансингът се въртеше като грамофонна плоча и хората непрекъснато изпадаха от него. По едно време се озовах насред танцуваща група мъже, които носеха перуки, и изгубих Саманта. Обаче после я открих в тоалетната, където от всяка кабинка се носеха стенания на хора, правещи секс. После танцувах върху един високоговорител и обувките ми паднаха и не можах да ги намеря, а Саманта ме накара да си тръгна без тях, защото заяви, че била много гладна, и така се озовахме в поредното такси, с нова порция непознати хора, а Саманта накара таксиджията да спре пред една двайсет и четири часова дрогерия в Китайския квартал, за да провери дали случайно не продават обувки. Колкото и да не беше за вярване, продаваха, само дето се оказаха бамбукови чехлички. Пробвах ги заедно с една островърха шапка, което очевидно толкова развесели компанията, че накрая всички се сдобиха с бамбукови чехлички и островърхи шапки. И после, по крайно мистериозен начин, се нанизахме обратно в таксито, което ни отведе до метален вагон-ресторант, където ядохме бъркани яйца.

Доколкото си спомням, прибрахме се някъде към пет сутринта. Бях прекалено уплашена, за да се осмеля да погледна часовника, но съм сигурна, че птиците вече бяха пропели. Кой да допусне, че в Ню Йорк имало толкова много шибани птици?! Предположих, че при този шум никога няма да мога да заспя, затова станах и започнах да пиша на машината си. Петнайсетина минути по-късно Саманта се появи от стаята си, избутвайки на главата си кадифена маска за сън, и промърмори:

— Кари, какво правиш?

— Пиша.

— Би ли оставила това занимание за сутринта, ако обичаш? — простена тя. — Не можеш да си представиш само какви крампи имам! Неслучайно ги наричат „проклятието“!

— Разбира се — кимнах леко притеснена. Последното, което исках, бе да ядосвам било нея, било крампите й.

Та сега, следвайки Лил по стълбите на колежа, съм изпълнена с огромно чувство за вина. Крайно време е да започна да пиша! Крайно време е да подходя сериозно към този курс!

Остават ми само петдесет и шест дена, за бога!

Подтичвам след Лил и я потупвам по рамото.

— Бърнард обади ли се? — питам.

Тя поклаща глава и ме поглежда съжалително.

Днес имаме удоволствието да чуем творбата на Капоти Дънкан. Предвид състоянието ми, това е последното, което ми трябва. Отпускам глава върху ръцете си и се чудя как ще издържа днешния семинар.

— „Между пръстите си тя държеше бръснач. Парче стъкло. Парче лед. Спасителят. Слънцето беше луна. Ледът се превърна в сняг, когато тя го плъзна по себе си — пилигрим, изгубен насред виелицата!“ — Капоти оправя очилата си и се усмихва самодоволно.

— Благодарим ви, Капоти — изрича Виктор Грийн. Седи отпуснат в един стол в задния край на стаята.

— Няма защо — махва снизходително Капоти, сякаш се е уморил да ни демонстрира благоволението си. Присвивам очи и го оглеждам, опитвайки се да открия какво толкова намират у него и Лил, и всички останали момичета в Ню Йорк, включително моделите. Той действително има изненадващо солидни, мъжествени ръце — от онзи тип ръце, които изглеждат така, сякаш знаят как да размахват весла или да зачукват пирони, или да те дръпнат от ръба на дълбока пропаст. Жалко, че тези черти не се хармонизират и от характера му.

— Някакви коментари относно разказа на Капоти? — пита Виктор. Аз се обръщам и поглеждам мръснишки автора. „Да — идва ми да изкрещя. — Имам коментар. Разказът му е пълна отврат! Дотолкова, че ми идва да повърна.“ Надали на този свят има нещо, което да мразя повече от история за идеалното момиче, в което всички момчета се влюбват, но което накрая се самоубива. Защото е пълна трагедия. И като се замисли човек, тази героиня е абсолютна откачалка. Но момчетата, разбира се, не го виждат. Единственото, което виждат, е нейната красота. И тъгата й.

Мъжете са такива глупаци!

— Би ли ни припомнил кое е това момиче? — обажда се Райън с щипка скептицизъм в гласа, което ми подсказва, че не съм сама в мнението си.

Капоти стисва устни и отговаря:

— Сестра ми. Мисля, че още от самото начало стана ясно.

— Очевидно съм пропуснал този момент — отвръща Райън. — Искам да кажа, така де… начинът, по който пишеш за нея… не ми звучи като да ти е сестра. Звучи ми като момиче, в което си влюбен. — Това определено е малко гадно от страна на Райън, особено предвид факта, че би трябвало да са приятели. Но така е в този курс — прекрачиш ли прага на стаята, си преди всичко писател.

— Да, действително звучи малко… кръвосмесително — допълвам.

Капоти ме поглежда. Това му е първият път, в който благоволява да признае присъствието ми наоколо, но знам, че е само защото е принуден.

— Тъкмо такава е идеята на този разказ — просъсква. — И ако не сте я схванали, вината не е моя.

— Но това наистина ли си ти? — не се отказвам аз.

— Всичко е художествена измислица — отвръща троснато той. — Естествено, че не съм аз!

— Е, в такъв случай щом не сте нито ти, нито сестра ти, значи спокойно можем да те критикуваме — отсича Райън, а всички останали в курса се изкискват. — Защото никога не бих си позволил да кажа нещо неприятно за когото и да било от семейството ти!

— Писателят трябва да може да гледа на всичко в живота си с окото на критик — намесва се внезапно Лил. — Включително и на своето семейство. Прави са онези, които казват, че човекът на изкуството трябва да убие баща си, за да успее!

— Ама Капоти не е убил никого! — изтърсвам. — Засега. — Класът се изсмива.

— Тази дискусия е абсолютно безсмислена — намесва се Рейнбоу. Това е вторият път, в който тя благоволява да ни удостои с гласа си. Звучи надменно и предизвикателно, очевидно решила да постави всички ни на място. Което безсъмнено е някъде много под нея. — Пък и какво значение има, щом сестрата вече е мъртва?! Каквото и да кажем за нея, е излишно. Според мен разказът е страхотен. Успях да съпреживея болката на сестрата. Стори ми се много реална.

— Благодаря — изрича Капоти с глас, предназначен да покаже, че те двамата с Рейнбоу са аристократи сред тълпа селяндури.

Вече съм напълно сигурна, че Рейнбоу спи с него. Питам се обаче дали знае за моделката.

Капоти сяда на мястото си и аз за пореден път си давам сметка, че го съзерцавам с нескрито любопитство. Гледан в профил, носът му издава характер — една ясно различима кривина от типа, който се предава от поколение на поколение. Вероятно „носът на фамилия Дънкан“ който не притежава нито една от жените в семейството. В съчетание с близо поставени очи този нос би оприличил човека на плъх, но очите на Капоти са широко поставени. И сега, когато се вглеждам в тях, забелязвам, че са тъмно индиговосини.

— Ще можем ли да чуем сега стихотворението на Лил? — промърморва Виктор.

Стихотворението на Лил е за едно цвете и неговото въздействие върху три поколения жени. Когато тя приключва с четенето, в стаята се възцарява тишина.

— Беше прекрасно — промърморва Виктор и провлачва крака към предната част на стаята.

— Е, всеки може да го постигне — отбелязва скромно Лил. Вече започвам да схващам, че тя като че ли е единственият истински член на този курс, сигурно защото единствена има безспорен талант.

Виктор Грийн се привежда и вдига раницата си. Не знам какво има вътре, най-вероятно листи и бележници, но тежестта на раницата го повлича застрашително на една страна, подобно на лодка, люлееща се по вълните.

— Следващата ни среща е в сряда — обявява. — А междувременно онези от вас, които още не са предали творбите си, моля да го направят до понеделник. — Оглежда стаята. — Моля Кари Брадшоу да се яви в кабинета ми.

Какво?! Поглеждам към Лил с надеждата, че тя може би е наясно с причината за тази неочаквана покана на нашия професор, обаче тя само свива рамене.

Може би Виктор Грийн се кани да ми съобщи, че мястото ми не е в този курс.

А може пък да иска да ми каже, че аз съм най-талантливата ученичка, която някога е имал.

Или може би… Предавам се. Само един бог знае какво е намислил. Изпушвам една цигара и се отправям към кабинета му.

Вратата е затворена. Чукам.

Вратата се открехва и първото, което виждам, са огромните мустаци на Виктор, следвани от мекото му отпуснато лице — сякаш кожата и мускулите му окончателно са се отказали от опитите си да се закрепят за черепа. Той бавно отваря цялата врата и аз се озовавам в малка стаичка, пълна с всевъзможни купчини листи, книги и списания. Професорът вдига една купчина от стола пред бюрото си и се оглежда безпомощно.

— Ето там — посочвам към относително малка купчинка, кацнала на перваза на прозореца.

— Да, наистина — кимва той и стоварва купчината върху по-малката. Двете се поклащат заплашително.

Присядам на освободения стол, а той бавно се отпуска на своя.

— Е — поглажда мустака си.

„Все още си е там!“ — идва ми да изпищя, но не го правя.

— Какво мислиш за този курс? — пита.

— Добър е. Даже много добър. — Сигурна съм, че звуча крайно неубедително, но не виждам никаква причина да му давам повод да ме изхвърли.

— От колко време искаш да станеш писател?

— Предполагам, откакто се помня.

— Предполагаш?

— Не знам! — Ама защо разговорите с учителите винаги се въртят в порочен кръг?!

— Защо?

Сядам върху ръцете си и се вторачвам в някаква точка пред мен. Нямам еднозначен отговор на този въпрос. Изразът „Аз съм гений и светът ще изгуби много, ако остане без думите ми“ звучи твърде претенциозно, пък и не е истина. „Обичам книгите и искам да напиша най-великия американски роман“ е по-вярно, но това е желанието и на всички съученици от курса, защото защо иначе биха дошли тук?! От друга страна, защо изобщо ми задава този въпрос? Не може ли просто да ми каже, че трябва да стана писател?

В резултат на всички тези размисли не казвам нищо. Само ококорвам многозначително очи.

Ефектът от тази моя реакция се оказва доста интересен. Виктор Грийн започва да се помества неудобно в стола си, а след това да отваря и да затваря някакво чекмедже.

— А вие защо имате тези мустаци? — питам.

— Мммм? — покрива той устни с пръстите си.

— Да не би да смятате, че мустаците са част от самия вас? — Никога досега не съм говорила с учител по този начин, но, от друга страна, не може да се каже, че съм на училище. Това е семинар. И кой е казал, че тъкмо Виктор Грийн е висшият авторитет?

— Не харесваш ли мустаците ми? — пита внезапно.

Хей, почакайте малко! Ама Виктор Грийн е суетен!

— Разбира се — отговарям, но си мисля, че суетата е огромна слабост. Това е пукнатината в бронята на всеки човек. Ако си суетен, трябва да сториш всичко по силите си, за да не го показваш.

Привеждам се леко напред, за да подчертая възхитата си, и допълвам:

— Мустаците ви са адски страхотни!

— Наистина ли мислиш така? — повтаря той.

Боже! Ама че кутия на Пандора! Само ако знаеше как се бъзикаме с неговия мустак двамата с Райън! Аз даже му дадох име — „Уолдо“. Обаче Уолдо не е някакъв си обикновен мустак. Той може да предприема свои приключения без участието на Виктор. Той ходи в зоологическата градина и в „Студио 54“, а онзи ден дори отскочи до „Бенихана“, където главният готвач го взе за парче месо и без да иска, го накълца.

Обаче Уолдо бързо се възстанови. Той е безсмъртен и не може да бъде унищожен!

— Този ваш мустак — продължавам — е нещо като моето желание да бъда писател. То е част от мен. Не знам каква бих могла да бъда, ако не исках да стана писател. — Изричам тези тържествени слова ужасно убедено и Виктор кимва.

— В такъв случай всичко е наред — казва.

Усмихвам се.

— Просто се притеснявах, че си дошла в Ню Йорк, само и само да станеш известна.

Какво! Сега вече е мой ред да се шашна. И може би мъничко да се обидя.

— И какво общо има желанието ми стана писател с желанието ми да се прочуя? — питам.

Той облизва устните си и отговаря:

— Според някои хора писането носи слава. И те допускат грешката да си мислят, че то е добро средство за придобиването й. Но са невероятно далече от истината. Писането е единствено упорит труд. Години наред упорит труд, които обаче не гарантират, че човек става наясно с онова, което иска да постигне.

„Като теб ли?“ — казвам си на ум. А на глас изричам:

— Аз не се притеснявам, господин Грийн.

Той тъжно докосва мустака си.

— Това ли е всичко? — питам и се изправям.

— Да, това е — отговаря той.

— Благодаря ви, господин Грийн — поглеждам го право в очите аз и не мога да не се запитам какво ли би казал Уолдо по този въпрос.

Но когато излизам навън, осъзнавам, че цялата треперя.

Защо пък да не мога да стана и аз прочут писател? Като Норман Мейлър. Или Филип Рот. И като Франсис Скот Фицджералд и Хемингуей, и всички останали? Защо да не мога да бъда като тях? Така де, какъв е смисълът да ставаш писател, ако никой не чете написаното от теб?!

Да ги вземат мътните и Виктор Грийн, и колежа „Ню Скул“! Защо непрекъснато трябва да се доказвам пред себе си? Защо не мога да бъда просто като Лил и всички да ме хвалят и окуражават? Или като Рейнбоу с чувството, че славата й се полага по рождение? На бас, че Виктор Грийн никога не би запитал Рейнбоу защо иска да става писател!

Ами ако (сърцето ми се свива) Виктор Грийн е прав? Ако от мен не става писател?

Запалвам цигара и тръгвам напред.

Защо изобщо дойдох в Ню Йорк? Защо внезапно реших, че ще мога да превзема този град?

Крача бързо и спирам само за да запаля следващата цигара. Докато се добера до Шестнайсета улица, май съм изпушила половината кутия.

Усещам, че ми се гади.

Едно е да пишеш за училищния вестник, а съвсем друго — да пишеш в Ню Йорк. Това е съвсем различно ниво. Това е планина, на чийто връх се мъдрят само малцина успели като Бърнард, а всичко надолу са масата мечтатели и драскачи като мен.

А после има и хора като Виктор, които не се страхуват да ти кажат, че ти никога няма да стигнеш до този връх.

Захвърлям фаса си на тротоара и ожесточено го смачквам с крак. По булеварда минава камион и надува клаксона си.

— Писна ми! — пищя безпомощно аз, а писъкът ми се смесва с воя на клаксона.

Няколко човека ме поглеждат, но отминават. Аз съм просто поредният откачалник по улиците на Ню Йорк.

Продължавам бясно по тротоара към апартамента на Саманта, вземам стълбите по две наведнъж, отключвам трите ключалки и се хвърлям в леглото. Което ме кара за пореден път да се почувствам като натрапник. Намирам се върху легло с балдахин с черна кувертюра и чаршафи, които Саманта нарича копринени и обяснява, че предотвратявали образуването на бръчки. Само дето чаршафите са изработени от някакъв особено хлъзгав полиестер, така че ми се налага да ги притисна с крак за една от колоните на леглото, за да не им позволя да се свлекат на пода.

Сграбчвам една възглавница и я притискам върху лицето си. Мисля си за Виктор Грийн, мисля си и за Бърнард. И за това колко сама съм всъщност. И как непрекъснато ми се налага да се измъквам сама от дълбините на отчаянието, за да си дам кураж и да опитам още веднъж. Заравям лице във възглавницата.

Може би трябва да се откажа. Може би трябва да се прибера у дома. И след два месеца да замина за университета „Браун“.

При мисълта да напусна Ню Йорк гърлото ми се свива. Ще позволя ли на думите на Виктор Грийн да ме накарат да си тръгна? Трябва да поговоря с някого. Но с кого?

С онова момиче. Червенокосото. Онова, което намери чантата ми. Изглежда ми като човек, който би могъл да има какво да каже за моята ситуация. Тя мрази живота, а точно сега аз напълно споделям чувствата й.

Как се казваше? Ах, да — Миранда. Миранда Хобс. Сякаш чувам гласа й в ума си: „Х-о-б-с.“

Вдигам телефона и набирам „Телефонни услуги“.

Девета глава

— Независимо какво твърдят хората, истината е, че всички мъже са едно огромно разочарование — отбелязва Миранда Хобс и стрелва с гневен поглед корицата на новия „Космополитън“. — „Как да Го хванем и задържим“ — чете. — Ха! — провиква се отвратено.

Връща списанието обратно на мястото му и допълва:

— А дори и да успееш да Го хванеш — и защо всичко около въпросната персона трябва да се изписва с главна буква, сякаш е самият Господ Бог, а?! — аз мога лично да ти гарантирам, че обикновено Той не си струва да бъде задържан!

— Ами Пол Нюман! — питам, отброявам четири долара и ги подавам на касиерката. — Сигурна съм, че той си струва да бъде задържан. Или поне Джоан Удуърд смята така.

— Първо на първо, никой не може да каже какво става между двама души в един брак. И второ, той е актьор. Което означава, че по дефиниция е нарцистичен тип. — Оглежда неуверено пакетчето с пилешки бутчета и пита: — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Слагам пилешките бутчета, ориза и доматите в една чанта, като се преструвам, че не разбирам причината за тревогата й. Ако трябва да бъда честна, и аз малко се притеснявам за това пилешко. Освен че е твърде малък, този супермаркет надали може да се нарече особено чист. Може би затова никой в Ню Йорк не готви.

— А не смяташ ли, че всеки е по малко нарцистичен тип? — питам. — Според мен единственото, за което си мисли всеки от нас, е за себе си. Такава е човешката природа.

— Така ли смяташ? — пита Миранда, докато продължава да оглежда кориците на списанията по рафтовете. — „Как да се спасим от стриите по бедрата за трийсет дена“, „Устни за целуване“, „Как да разберем какво наистина си мисли Той“. Е, аз веднага мога да ви кажа какво наистина си мисли той — нищо!

Разсмивам се — отчасти, защото тя донякъде е права, и отчасти, защото съм превъзбудена от началото на едно ново приятелство.

Това е втората ми събота в Ню Йорк. Едно от нещата, които никой не ти казва, е как градът се изпразва през уикендите. Саманта заминава с Чарли за Хамптънс, а дори Лил казва, че щяла да ходи до „Адирондакс“ Аз пък си казах, че вълненията за седмицата са ми предостатъчни, а освен това трябва да пиша.

И наистина писах — поне за няколко часа. След това обаче ми стана самотно. Стигнах до извода, че самотата в Ню Йорк е от особен тип, защото, като се замислиш за милионите хора навън, които ядат, ходят по магазините, кината или музеите с приятелите си, ти става доста чоглаво, че не си сред тях.

Пробвах да се свържа с Маги, която замина за лятото в Южна Каролина, обаче сестра й каза, че била на плаж. После се опитах да говоря с Уолт. Той пък бил в Провинстаун. Обадих се дори на баща си, но единственото, което той ми каза, е как вероятно съм нямала търпение да замина за „Браун“ през есента и че би искал да поговори повече с мен, обаче имал среща.

Щеше ми се да можех да му кажа колко ми е трудно в този курс по творческо писане, но си знаех, че няма никакъв смисъл. Той и без това никога не се е интересувал от моето писане. Винаги е бил убеден, че просто минавам през поредната си пубертетска фаза, която ще надживея, когато вляза в университета.

След това се заех да разгледам гардероба на Саманта. Открих чифт ботуши „Фиоручи“ в неоновосиньо, за каквито открай време съм си мечтала, но те се оказаха твърде големи за мен. Открих също така и старо кожено мотористко яке, което ми се стори от предишния й живот — какъвто и да е бил той.

Накрая реших пак да опитам да открия Миранда Хобс. От четвъртък насам се бях опитвала да се свържа с нея три пъти, обаче никой не вдигаше.

Но както стана ясно, съботите й са свободни от протестни действия, защото вдигна още на първото позвъняване.

— Ало? — изрече с подозрителен глас.

— Миранда? Здравей, обажда се Кари Брадшоу.

— О!

— Питах се… Какво правиш сега? Искаш ли да пийнем по кафе или нещо подобно?

— Не знам.

— О! — казах аз разочарована.

После тя сигурно ме съжали, защото попита:

— Къде живееш?

— В Челси.

— Аз съм на Банк Стрийт. Наблизо има едно кафене. Стига да не ми се налага да се качвам на метрото, не бих имала нищо против да се видим.

Прекарахме два часа в това кафене, постепенно откривайки хиляди общи неща помежду си. Например, че и двете сме учили в гимназиите на родните си градове. И че и двете като малки сме обичали книгата „Консенсусът“. Когато й казах, че познавам авторката — Мери Гордън Хауърд, тя се засмя и отбеляза:

— Не знам защо, но нещо ми подсказваше, че я познаваш.

И после, по време на поредното кафе, и двете започнахме да се зареждаме със странното усещане, че ще станем приятелки.

След това решихме, че сме гладни, но освен това признахме една пред друга, че нямаме много пари. Оттук и идеята ми да си сготвим сами вечерята.

— Защо списанията причиняват всичко това на жените? — жалва се сега тя, загледана в корицата на „Вог“. — Това са машини за създаване на чувство за несигурност! Опитват се да накарат жените да си мислят, че не са достатъчно добри. А когато жените не се чувстват достатъчно добри, познай какво става!

— Какво? — питам, като вземам торбата с продуктите за готвене.

— Печелят мъжете! Именно така ни държат във вечно потисничество! — заключава тържествено тя.

— Само дето проблемът с женските списания е в това, че са написани от жени — изтъквам очевидното.

— Това само идва да покаже колко надълбоко се е пропил този заговор! Мъжете са превърнали жените в съзаклятници в собствената си робия! Така де, ако тръгнеш да пилееш времето си в мисли за космите на краката, как ще успееш да превземеш света, а?!

Иска ми се да й напомня, че бръсненето на краката отнема не повече от пет минути, които ти предоставят достатъчно време за превземане на света, обаче си знам, че въпросът, който задава, е по-скоро риторичен.

— Сигурна ли си, че съквартирантката ти няма да има нищо против да ти дойда на гости? — пита Миранда.

— Тя не ми е точно съквартирантка. Сгодена е. Живее с приятеля си, а и без това през уикенда е в Хамптънс.

— Блазе ти! — отбелязва Миранда, когато тръгваме по стъпалата към петия етаж. На площадката на третия обаче вече се задъхва. — Как успяваш да се справиш с тези стъпала всеки божи ден? — простенва.

— Не ми пука, щом вече не живея при Пеги.

— Тази Пеги звучи като чудовище. Хора като нея трябва да ходят на психотерапия.

— Сигурно го прави, но няма ефект.

— Тогава ще трябва да си намери нов психоаналитик — пуфти Миранда. — Мога да й препоръчам моя.

— Ти ходиш на психоаналитик? — поглеждам я изненадано, докато вадя ключовете си.

— Разбира се. Ти не ходиш ли?

— Не. Защо?

— Защото всеки трябва да ходи на психоаналитик. В противен случай непрекъснато повтаряш едни и същи нездравословни модели.

— Ами ако нямаш нездравословни модели? — питам и отварям вратата. Миранда нахлува и автоматично се строполява върху шкафчето за обувки.

— Дори само мисълта, че нямаш нездравословни модели, е достатъчно значителен нездравословен проблем. А и всеки си има нещо вредно като останка от детството. Ако не се справиш навреме с него, можеш да провалиш целия си живот.

Бутвам летящата врата и влизам в кухничката. Поставям торбата с продуктите върху няколкото сантиметра плот до миниатюрната мивка.

— А твоят какъв е? — питам.

— Майка ми — отговаря.

Откривам една тенджерка във фурната, наливам в нея малко олио и запалвам газта на един от котлоните.

— А ти откъде знаеш всички тези неща? — питам.

— Баща ми е психоаналитик. А майка ми е перфекционистка. Едно време сутрин ме решеше цял час, за да ми направи идеалната прическа преди училище. Точно затова в мига, в който се измъкнах от нея, си отрязах косата и я боядисах. Баща ми твърди, че страдала от чувство за вина. Обаче според мен тя е класически нарцистичен тип. За нея всичко се върти около нея самата. В това число и аз.

— Но нали ти е майка! — възкликвам и слагам пилешките бутчета в нагорещеното олио.

— Може. Обаче аз я мразя. В което няма нищо лошо, защото тя също ме мрази. Не се вмествам в тесните й представи за идеалната дъщеря. Ами твоята майка? Каква е?

Изчаквам, преди да отговоря, но осъзнавам, че тя не се интересува особено от отговора ми. Разглежда снимките, които Саманта държи на масичката. Прави го с ентусиазма на археолог, току-що открил нови грънци в земята.

— Това ли е жената, която живее тук? Боже, ама тя е голяма егоистка! На всяка снимка е!

— Е, апартаментът си е неин.

— Не го ли намираш за странно да разпръснеш все свои снимки из целия си апартамент? Сякаш се опитваш да докажеш, че съществуваш!

— Не я познавам чак толкова добре.

— И каква е тя? — подмята саркастично Миранда. — Актриса? Модел? Кой нормален човек си прави цели пет снимки по бански, а?!

— Работи в рекламата.

— Още един бранш, предназначен да лиши жените от самоувереност.

Оставя снимките, идва при мен в кухнята и пита:

— Как така се научи да готвиш?

— Наложи се.

— Майка ми се опитваше да ме научи, но аз категорично отказвах. Не исках да знам нищо, което би могло да ме превърне в домакиня. — Привежда се над тенджерката и отбелязва: — Ммм, ухае доста добре!

— Радвам се — усмихвам се аз и добавям три пръста вода в тенджерката. Когато водата завира, слагам ориза, добавям няколко нарязани домата, а след това намалявам котлона и покривам тенджерката с капак. — Ето как се сдобиваме с цяла вечеря само за четири долара. Евтинийка, а?

— Добре, че ми напомни — кимва тя, бръква в джоба си и вади две еднодоларови банкноти. — Моят дял. Мразя да дължа пари на някого. А ти?

Връщаме се в дневната и се свиваме в срещуположните ъгли на дивана. Запалваме по една цигара. Аз поемам замислено дима и изричам:

— Ами ако не мога да стана писател и ми се наложи вместо това да се омъжа и да стана домакиня? Ами ако ми се наложи непрекъснато да чакам на мъжа си, за да имам пари? Имам чувството, че ако се стигне дотам, няма да мога да се понасям!

— Бракът превръща жените в проститутки — отсича компетентно Миранда. — Всичко в него е една огромна измама!

— Знаеш ли, аз съм на абсолютно същото мнение! — възкликвам със светнали очи. Направо не мога да повярвам, че най-сетне открих човек, който споделя тайните ми подозрения. — Но ако го кажеш на хората, ще поискат да те убият! Защото мразят истината!

— Да, така става с жените, когато се опитат да се опълчат на системата — промърморва Миранда. Виждам, че не умее да държи правилно цигарата и не пуши както трябва. Сигурно просто е решила да подражава на всички останали в Ню Йорк. — Но въпреки това аз смятам да направя нещо по този въпрос — допълва, като се закашля.

— Какво по-точно?

— Още не съм решила. Но ще го измисля! — Присвива очи и добавя: — Имаш късмет, че ще ставаш писателка. Ще можеш да промениш възгледите на хората. Би могла да пишеш за брака, за това каква огромна лъжа е той. Или дори сексът.

— Сексът ли? — поглеждам я изненадано, докато си гася цигарата в пепелника.

— Да, сексът. Той пък е най-голямата измама. Помисли си само! През целия си живот непрекъснато слушаш за това как трябва да се пазиш за съпруга си. И колко специално било всичко това. И после, когато накрая стигаш до него, се питаш: „Брей, това ли беше? И какво толкова намират в него хората?“

— Бъзикаш се с мен!

— Нищо подобно! Нали си го правила?

— Всъщност не съм — смръщвам се аз.

— Сериозно? — изненадва се тя, но после бързо се връща в деловия си стил. — Е, няма никакво значение. Не си пропуснала нищичко. Всъщност, щом още не си го правила, бих ти препоръчала изобщо да не започваш. — Пауза. — И знаеш ли кое е най-лошото?

Че щом веднъж започнеш да го правиш, мъжът очаква от теб да продължиш да го правиш!

— Но защо изобщо започваш? — питам, палейки нова цигара.

— Заради настояванията на мъжа. През целия период в гимназията имах един-единствен приятел. И не мога да не призная, че бях любопитна.

— И?

— Всичко по отношение на „онова нещо“ е добре — отговаря небрежно тя. — Обаче е адски досадно занимание. Точно това никой не смее да ти каже — колко досадно е. И че боли.

— Имам една приятелка, на която още от първия път й хареса. Каза, че имала истински оргазъм.

— От сношението ли? — възкликва Миранда. — Да знаеш, че лъже! Всеобща тайна е, че жените не могат да получат оргазъм само от сношението!

— Тогава защо всички го правят?

— Защото са принудени! — изпищява гостенката ми. — А после само си лежиш и чакаш по-скоро да свърши. Единственото хубаво нещо е, че продължава само минута-две.

— Може пък да трябва да го правиш повечко, докато ти хареса — казвам замислено.

— Нищо подобно! Правила съм го най-малко двайсет пъти и всеки път си беше така гадно, както първия път. — Скръства ръце пред гърди. — Е, някой ден сама ще се увериш. И да знаеш, че няма никакво значение с кого го правиш. Преди шест месеца го направих с друг само за да се уверя, че проблемът не е в мен, и преживяването се оказа същата отврат, както и с първия.

— Ами ако си с някой по-голям? — питам, мислейки си за Бърнард. — С мъж с опит?

— Колко по-голям?

— Например на трийсет?

— Тогава става още по-лошо! — отсича тя. — Оная му работа може вече да се е сбръчкала! А няма нищо по-отблъскващо на този свят от сбръчкан пенис!

— Виждала ли си вече такъв? — любопитствам аз.

— Не съм. И се надявам никога да не видя!

— Добре де — питам аз, като се разсмивам, — ами ако стане така, че, след като го направя, ми хареса?

Миранда изсумтява, като че ли това изобщо не може да стане. После посочва към една от снимките на Саманта и казва:

— Дори и тя го намира за отегчително. Изглежда така, сякаш й харесва, но ти гарантирам, че се преструва. Точно както всяка друга проклета жена на шибаната ни планета!