Лятото и градът

Десета глава

Бърнард!

„Той ми се обади!“ — напявам си аз като птичка, докато подскачам по Четирийсет и пета улица към Театралния квартал. Както стана ясно, той се обадил в бившата ми квартира и Пеги му заявила, че аз вече не живея там и нямала представа къде съм. А след това, моля ви се, имала безочието да го попита дали не може да й даде роля в новата си пиеса. Бърнард хладно й предложил да се обади на отговорника по кастинга и тогава, не щеш ли, паметта на Пеги внезапно се завърнала и тя му казала: „Отседнала е при някаква нейна приятелка, ама Синди ли беше, Саманта ли, не знам.“

И тъкмо когато бях започнала да се отчайвам, че той ще се сети да ми се обади, Бърнард успял да събере две и две и ми позвъни.

— Можеш ли да ме чакаш утре пред театъра? — попита.

Повече от ясно е, че представата на Бърнард за среща е твърде странна. Но като гений вероятно му е позволено да живее извън човешките правила.

Театралният квартал е вълнуващ дори и през деня. От една страна, за бляскавите светлини на Бродуей, от друга — сладките малки ресторантчета, а от трета — съмнителните заведения, обещаващи „живи момичета“, което ме кара да се почеша озадачено по главата. Че кой ще иска да види мъртви момичета?

А след това се озовавам на Шуберт Али. Уличката е малка, но аз не мога да се сдържа да не си помечтая какво ли би било да видя своя собствена пиеса, играна в този театър. Ако това някога стане, би означавало, че всичко в живота ми е идеално.

Изпълнявайки инструкциите на Бърнард, аз влизам през служебния вход. Нищо особено — мрачно коридорче със сиви циментови стени и лющещ се линолеум на пода и мъж, скрит зад малко прозорче.

— Бърнард Сингър? — питам.

Пазачът вдига очи от вестника си. Лицето му е като географска карта от вени.

— На кастинг ли? — пита и вади някакъв списък.

— Не, приятелка съм.

— А, да, младата дама. Кари Брадшоу.

— Същата.

— Той каза, че ви очаква. В момента го няма, но каза, че скоро ще се върне. Поръча да ви заведа на обиколка из кулисите.

— Прекрасно! — възкликвам. Божичко, театър „Шуберт“, а аз съм зад кулисите му!

— Идвали ли сте друг път тук?

— Не! — не успявам да сдържа пискливите нотки в гласа си.

— Театърът е основан през 1913 година от господин Шуберт — започва пазачът и дръпва тежка черна завеса, зад която се вижда сцената. — През 1939 година тук играеше и Катрин Хепбърн. Във „Филаделфийска история“.

— На тази същата сцена?

— Всяка вечер, преди да излезе на сцената, стоеше точно там, където сте вие сега. „Джими — казваше, — как е публиката тази вечер?“ А аз отговарях: „Превъзходно, мадам, щом знае, че ще види вас!“

— Джими! — примолвам се и аз. — Може ли да…

Той се усмихва, доловил ентусиазма ми.

— Само за секунда обаче. На хора, които не са от профсъюза, не е позволено да…

И преди да е успял да промени решението си, аз излизам на сцената и оглеждам театъра. Пристъпвам до прожекторите и оглеждам редиците кадифени кресла долу, балконите, луксозните ложи от двете страни. И за миг си представям, че театърът е пълен с хора, до един дошли да видят точно мен.

Вдигам ръце и се провиквам:

— Здравей, Ню Йорк!

— О, боже!

Чувам дълбок, гърлен смях, следван от ръкопляскане на един човек. Обръщам се ужасено и там, зад кулисите, зървам Бърнард — със слънчеви очила, разкопчана бяла риза и обувки „Гучи“. До него стои човекът, който изръкопляска — жената, която автоматично разпознавам като Марджи Шепърд. Бившата му съпруга. Но какво, по дяволите, прави и тя тук? И какво ли си мисли за мен, след като видя малкото ми представление?

Не ми трябва много време, за да разбера, защото следващото, което казва, е:

— Виждам, че току-що се роди звезда. — Гласът й е като шкурка.

— По-полека, Марджи — изрича Бърнард, който има благоприличието да прозвучи леко раздразнено.

— Здравейте! Аз съм Кари — изричам и подавам ръка.

Тя ме удостоява с честта да ми поеме ръката, но не казва собственото си име. Очевидно е убедена, че всички я познават достатъчно добре. Мисля, че винаги ще си спомням какви бяха ръцете й — дългите, нежни пръсти, топлата и твърда длан. Някой ден сигурно ще разказвам: „Запознах се с Марджи Шепърд. Дори стиснах ръката й и тя беше възхитителна.“

Марджи отваря красиво уста и лукаво се засмива.

— Виж ти! — изрича.

Никой не може да каже „Виж ти!“ и да му се размине. Освен на Марджи Шепърд. Не мога да спра да я зяпам. Не може да се нарече красива в буквалния смисъл на думата, обаче притежава някакво вътрешно излъчване, което те кара да си мислиш, че е най-привлекателната жена, която някога си виждал.

Сега прекрасно разбирам защо Бърнард се е оженил за нея. Онова, което обаче не разбирам, е защо все още не е женен за нея.

Божичко! Нямам никакъв шанс!

— Приятно ми е да се запознаем — изрича Марджи с леко намигване към Бърнард.

— На мен също — пелтеча аз. Марджи сигурно вече ме мисли за идиот.

Намигва (вече открито) на Бърнард и казва:

— Ще продължим разговора си по-късно.

— Предлагам изобщо да не го продължаваме — промърморва Бърнард. Той очевидно не е така зашеметен от нея, колкото съм аз.

— Ще ти се обадя. — И отново хубавата усмивка и очите, които като че ли знаят всичко. — Довиждане, Кари!

— Довиждане — казвам и усещам, че ми стана неприятно да я видя как си тръгва.

Двамата с Бърнард я проследяваме как се отдалечава по коридора, галейки с една ръка тила си — жест, предназначен да припомни на Бърнард какво пропуска.

Преглъщам на сухо и се подготвям да се извиня за малкото си шоу, но вместо притеснен, Бърнард се оказва на седмото небе. Грабва ме под мишници, притиска ме към себе си и ме завърта по сцената като дете. После целува цялото ми лице и извиква:

— Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя, хлапе! Имаш страхотен усет за поява в правилния момент! Някой казвал ли ти го е досега?

— Не…

— Но е така! Ако не беше тук, нямаше да мога да се отърва от нея! Хайде, ела! — Сграбчва ръката ми и бързо ме повежда към другия край на уличката като човек с мисия. — Всичко е благодарение на теб, скъпа! — повтаря. — Когато те видях, всичко внезапно си дойде на мястото.

— На мястото ли? — питам задъхано, опитвайки се да вървя в крачка с него, объркана от внезапния му прилив на обожание. Вярно, именно на това се надявах през последните няколко дена, но сега, когато той действително изглежда влюбен в мен, започвам да се притеснявам.

— С Марджи е свършено! Край! Продължавам напред! — Стигаме до Четирийсет и четвърта улица и се насочваме към Пето авеню. — Ти си жена — отсича. — Кажи сега къде мога да си купя мебели?

— Мебели ли? — разсмивам се аз. — Нямам никаква представа.

— Все някой трябва да знае — продължава той, спира добре облечена дама с перли на врата и казва: — Извинете, къде тук е най-доброто място за купуване на мебели?

— Какви мебели по-точно? — пита тя спокойно, сякаш подобни срещи и разговори с непознати са напълно нормални по тези места.

— Ами маса и може би диван, и вероятно някакви чаршафи…

— „Блумингдейл“! — отсича тя и продължава делово напред.

Бърнард свежда очи към мен и пита:

— Свободна ли си днес следобед? Имаш ли време за пазаруване на мебели?

— Разбира се. — Е, не е точно романтичният обяд, който имах предвид, но защо пък не?!

Скачаме в едно такси и Бърнард отсича:

— „Блумингдейл“! И бързо! Трябва да си купим чаршафи!

Таксиджията се усмихва и отбелязва:

— Да не би вие, влюбени птички, да се каните да се жените?

— Тъкмо обратното. Аз вече официално се отженвам! — отсича Бърнард и стисва лекичко крака ми.

Когато стигаме в „Блумингдейл“, двамата с Бърнард хукваме из петия етаж като деца. Пробваме леглата, скачаме по диваните, преструваме се, че пием чай от изложените сервизи. Един от продавачите разпознава Бърнард („О, господин Сингър! Каква чест! Бихте ли дали автограф за майка ми?“) и ни следва навсякъде като вярно кученце.

Бърнард купува маса със столове, кафяв кожен диван и табуретка, писалище и купища възглавници, чаршафи и хавлиени кърпи.

— Можете ли да ми ги доставите веднага? — пита.

— Обикновено не — хленчи продавачът. — Но за вас, господин Сингър, ще опитам.

— Сега какво? — обръщам се аз към кавалера си.

— Отиваме в моя апартамент и чакаме.

— Все още не разбирам защо Марджи е взела всичките мебели — отбелязвам, докато вървим по Петдесет и девета улица.

— Сигурно, за да ме накаже.

— Но нали тя е била тази, която те е напуснала — осмелявам се да вметна, като внимателно избягвам думата „изневерила“.

— Детенце, не знаеш ли най-главното за жените? Честната игра не е част от техния речник.

— Не на всички жени обаче. Аз никога няма да стана такава. Ще бъда разумна.

— Тъкмо това ти е най-хубавото. Животът все още не те е развалил. — Все така държащи се за ръце, ние връхлитаме във фоайето на неговата кооперация и профучаваме покрай гадния пазач. На ти сега, деденце! Вече в апартамента, Бърнард пуска грамофонна плоча. Франк Синатра. — Да танцуваме! — отсича. — Искам да празнуваме!

— Не мога да танцувам на тази музика.

— Разбира се, че можеш! — Разтваря ръце. Аз поставям едната си ръка на рамото му така, както ни учиха в курса по бални танци преди милион години, когато бях на тринайсет. Той ме придърпва по-близо до себе си и дъхът му изгаря врата ми. — Харесвам те, Кари Брадшоу! Много те харесвам! Мислиш ли, че ти също би могла да ме харесаш?

— Разбира се — изкисквам се аз. — Ако не те харесвах, нямаше да танцувам с теб.

— Не ти вярвам. Мисля, че започваш да танцуваш с някой мъж, а когато ти писне от него, го сменяш с друг.

— Никога! — поклащам глава и поглеждам към лицето му. — Очите му са затворени, по лицето му се разлива блажено изражение. Все още не мога да схвана промяната на отношението му към мен. При други обстоятелства бих си помислила, че се влюбва в мен.

Или може би се влюбва в идеята да се влюби в мен. Може би просто иска да се влюби в някого и аз просто се оказах в подходящото време и на подходящото място.

И внезапно ме обзема тревога. Ако Бърнард наистина се влюби в мен, няма да успея да отговоря на неговите очаквания. Ще се окажа едно огромно разочарование за него. А какво ще правя, ако поиска да прави секс с мен?

— Искам да знам какво стана — изричам в стремежа си да сменя темата на разговор. — Между теб и Марджи.

— Казах ти какво стана — промърморва той.

— Имам предвид днес. За какво спорехте?

— Има ли някакво значение?

— Всъщност не.

— За апартамента — изрича внезапно той. — Спорехме за апартамента. Тя го иска за себе си, но аз казах не!

— Иска и апартамента? — възкликвам изумено.

— Можеше и да успее да ме убеди, ако не беше ти — прошепва той, хваща ръката ми и ме завърта. — Когато те видях на сцената, си казах: „Това е знак!“

— Какъв по-точно знак?

— Знак, че е крайно време да си върна живота. Да си купя мебели. Да превърна това място отново в дом.

Той пуска ръката ми, но аз продължавам да се въртя, докато не се стоварвам на пода. Лежа неподвижно, а голямата стая се върти около мен. За миг си представям, че съм в лудница, в бяло пространство без никакви мебели. Затварям очи, а когато ги отварям, виждам лицето на Бърнард над себе си. Има красиви мигли и по една бръчица от двете страни на устата. В дясната му вежда се крие малка бенка.

— Лудо момиче — прошепва и се привежда, за да ме целуне.

Позволявам си да се отдам изцяло на целувката. Устните на Бърнард обгръщат моите и бавно, но сигурно поглъщат реалността. Докато накрая целият свят се оказва съставен единствено от нашите устни и езици, отдадени на свой собствен танц.

Вцепенявам се.

И внезапно усещам, че се задушавам. Поставям ръце на раменете му прошепвам:

— Не мога.

— Да не би да съм казал нещо? — Устните му отново са близо до моите. Сърцето ми препуска. Артерията във врата ми бие като обезумяла. Измъквам се изпод него.

Той присяда на колене и пита:

— Да не би да съм прекалено настойчив?

Правя си вятър с ръка и се засмивам лекичко.

— Може би.

— Не си свикнала с мъже като мен.

— Може би.

Изправям се и отупвам дрехите си.

Навън се чува гръмотевица. Бърнард се приближава зад мен, отдръпва косата от врата ми и го целува.

— Правила ли си любов по време на буря?

— Все още не — изкисквам се аз и се опитвам да го избутам от себе си.

— Може би е време да опиташ.

О, не! Точно сега ли? Това ли е онзи момент? Тялото ми трепери. Не мисля, че ще се справя. Не съм подготвена.

Бърнард масажира раменете ми и шепне:

— Отпусни се.

Привежда се и леко захапва ухото ми.

Ако сега го направя, той ще започне да ме сравнява с Марджи. Сигурно непрекъснато са правили секс в този апартамент. Представям си как Марджи е целувала Бърнард с настървение, достойно за неговото, като по филмите. А после се виждам гола върху голия матрак, с неловко разкрачени ръце и крака.

Защо не го направих със Себастиан, когато имах тази възможност? Така поне сега щях да зная какво да сторя. Но тогава никога не си бях представяла, че някога ще срещна мъж като Бърнард. Зрял мъж, който очевидно предполага, че приятелката му редовно прави секс и непрекъснато иска да го прави.

— Хайде, ела — прошепва и лекичко ме дръпва за ръката.

Аз обаче не помръдвам и той присвива очи.

— Не искаш ли да правим любов?

— Искам! — побързвам да го успокоя, за да не нараня чувствата му. — Просто…

— Да?

— Забравих си противозачатъчните.

— О! — пуска той ръката ми и се разсмива. — Какво използваш? Диафрагма?

Изчервявам се.

— Ами… да. Ъхъ.

— Диафрагмата е крайно неудобно нещо. И болезнено. Заедно с крема де. Използваш крем, нали?

— Да — отговарям и мислено се връщам към часовете по здравно образование, които имахме в училище. Представям си диафрагмата — смешен дребен предмет, който прилича по-скоро на гумена шапчица. Но не си спомням някой да е говорил за крем.

— Защо не преминеш на хапчета? Много по-лесно е.

— Непременно! — кимам енергично. — Все си казвах, че трябва да си взема рецепта, но…

— Да, знам — съгласява се той. — Не искаш да използваш хапчета, докато не си сигурна, че връзката е сериозна.

Гърлото ми пресъхва. Ама тази връзка сериозна ли е? И аз готова ли съм за нея? Няма нужда да мисля обаче, защото в следващата секунда Бърнард вече лежи на леглото, включил телевизора. Въобразявам ли си или по лицето му наистина е изписано известно облекчение?

— Ела тук, меченце — казва и потупва мястото до него. После протяга ръце и пита: — Смяташ ли, че ноктите ми са прекалено дълги?

— Прекалено дълги за какво? — смръщвам се аз.

— Не, сериозно.

Поемам ръката му в моята и прокарвам пръсти върху дланта му. Ръцете му са красиви и елегантни и не мога да не си ги представя върху тялото си. Най-сексапилната част на един мъж са ръцете му. Ако един мъж има момичешки ръце, няма никакво значение как изглежда всичко останало по тялото му.

— Наистина са дългички. Малко.

— Ще можеш ли да ми ги изрежеш и изпилиш? — пита.

Какво?

— Някога Марджи ми оправяше ноктите — обяснява. Сърцето ми омеква. Толкова е сладък! Нямах представа, че бих могла да се чувствам толкова уютно с един мъж. От друга страна, предвид опита ми с романтиката, надали е изненадващо.

Бърнард отива до банята и носи оттам ножичка и пиличка. Оглеждам спартански голата спалня. „Горкият Бърнард!“ — казвам си сигурно за стотен път.

— Приматите го правят така — отбелязва, като се настанява с кръстосани крака срещу мен. Аз започвам внимателно да режа ноктите му. Чувам барабаненето на дъжда по тентата долу и съчетавам ритъма му с движенията на пиличката. Постепенно изпадам в транс. Бърнард гали ръката ми, а след това лицето ми, а аз се отпускам в него.

— Хубаво е, нали? — шепне.

— Да — отговарям простичко.

— Ето така трябва да бъде. Без битки. Без караници за това чий ред е да разходи кучето.

— И куче ли имахте?

— Да, много красиво, дългокосместо. Беше първото на Марджи, обаче тя изобщо не му обръщаше внимание.

— И с теб ли постъпи така?

— Долу-горе. И на мен престана да ми обръща внимание. Всичко се въртеше около кариерата й.

— Ужасно — промърморвам и продължавам доволно да пиля ноктите му.

Не мога да си представя каква ще да е тази жена, която ще изгуби интерес към Бърнард.

Единайсета глава

На следващата сутрин се събуждам с гениална идея.

Може би е от цялото това време, което прекарах с Бърнард, но накрая усещам творческо вдъхновение. И знам какво трябва да напиша — пиеса.

Тази брилянтна идея обаче трае не повече от три секунди, съкрушена от милион и една причини защо е невъзможна за изпълнение. Първо, Бърнард ще си помисли, че се опитвам да го копирам. Второ, аз може би изобщо няма да мога да се справя. И трето, Виктор Грийн няма да ми позволи.

Сядам с кръстосани крака на леглото на Саманта и започвам да се цупя. Проблемът е, че аз на всяка цена трябва да докажа, че мога да успея в Ню Йорк. Обаче как? Може пък да ми излезе късметът и някой случайно да ме открие като талант. Или пък да се окаже, че имам скрити таланти, за които не съм и помисляла. Сграбчвам копринените чаршафи като удавник, търсещ спасителна сламка. Въпреки всичките ми страхове животът ми тук като че ли отива на свършване, а от университета „Браун“ ме делят по-малко от седем седмици.

Дръпвам едно конче от чаршафите. Не че на „Браун“ му има нещо, разбира се, обаче аз вече влязох там. От друга страна, ако Ню Йорк беше колеж, все още щях да продължавам да се опитвам да вляза в него. А щом всички тези хора могат да пробият в Ню Йорк, защо да не мога и аз?

Именно.

Скачам от леглото и хуквам из апартамента заради самия спорт. Разхвърлям дрехите си, като същевременно написвам на машината следните три изречения: „Аз ще успея! Трябва да успея! Не ми пука какво мислят хората!“ След това грабвам любимата си чанта и буквално се плъзвам по перилата от петия етаж чак до долу.

Понасям се по Четиринайсета улица, умело лавирайки в тълпата. Представям си, че краката ми се реят на няколко сантиметра от земята. На Бродуей завивам надясно и се спускам към „Странд“.

„Странд“ е легендарна антикварна книжарница, където можеш да откриеш каквито книги си поискаш, при това почти за без пари. Въздухът е застоял, а продавачите се държат много надменно — очевидно се чувстват като пазители на пламъка на истинската литература. Което не би имало значение, стига да можеше да бъдат избегнати. Защото, ако търсиш конкретна книга, няма начин да я откриеш без тяхната помощ.

Заковавам един зализан тип с пуловер с кръпки на лактите и питам:

— Имате ли „Смъртта на търговския пътник“4?

— Надявам се — отговаря той и скръства ръце пред гърди.

— А „Колко е важно да бъдеш сериозен“5? А може би и „Лисичета“6? „Жените“7? „Градът“?

— Хей, по-бавно! Да не би да съм ви някакъв си продавач на обувки?!

— Не — промърморвам послушно и тръгвам след него между рафтовете.

След петнайсетминутно търсене той най-сетне открива „Жените“. В другия край на рафтовете забелязвам Райън от курса. Забил е нос в „Пътя на Суон“, почесва глава и отмерва някакъв вътрешен ритъм с крак, напълно погълнат от текста.

— Здрасти! — поздравявам.

— Здрасти! — отвръща той и затваря книгата. — Какво правиш тук?

— Смятам да напиша пиеса — отговарям и кимвам към малката си купчинка книги. — Затова реших, че няма да е зле първо да прочета няколко.

Той се засмива и казва:

— Добра идея. Най-добрият начин да избегнеш писането е чрез четене. Така поне можеш и сама да си повярваш, че работиш.

Райън ми харесва. Като човек ми изглежда готин, за разлика от най-добрия си приятел Капоти Дънкан.

Плащам си книгите и когато се обръщам, виждам, че Райън стои зад мен. Има вид на човек, който не е съвсем наясно какво да прави със себе си.

— Искаш ли по едно кафе? — пита.

— Няма проблеми.

— Имам два часа за убиване преди срещата с годеницата ми — пояснява.

— Ти си сгоден? — възкликвам. Райън не ми изглежда на повече от двайсет и една — двайсет и две. Струва ми се твърде млад, за да се жени.

— Годеницата ми е модел — допълва той и се почесва по бузата, като че ли едновременно се гордее и срамува с нейната професия. — Винаги съм смятал, че ако една жена много, ама много иска от теб да направиш нещо, трябва да го направиш. В дългосрочен план се оказва по-лесно.

— Значи ти всъщност не искаш да се жениш за нея, така ли?

Той се усмихва неловко и споделя:

— Ако спя с една жена десет пъти, смятам, че вече трябва да се оженя за нея. Такъв съм си. И ако годеницата ми не беше толкова заета в момента, досега щяхме да сме вече женени.

Тръгваме надолу по Бродуей и влизаме в заведение за хамбургери.

— Ще ми се и аз да можех да си намеря подобен мъж — изричам шеговито. — Човек, който да прави всичко, което поискам.

— А не можеш ли? — вторачва се объркано в мен той.

— Не съм от жените тип мъжемелачки.

— Хммм, изненадваш ме. — Той разсеяно взема една вилица и пробва остротата на ръбовете й в палеца си. — Защото си много секси.

Ухилвам се. Ако бях чула тези думи от друг мъж, щях да реша, че това е покана за танц. Обаче Райън няма подобни цели. Имам чувството, че той е от онези хора, които казват точно онова, което си мислят, а после са зашеметени от последиците.

Поръчваме си кафе и аз питам:

— А как се запозна с твоята годеница модел?

Той потропва с крак и отговаря:

— Капоти ни запозна.

— Но какво му има на този тип, че толкова му се лепят?

— Само не ми казвай, че и ти си хлътнала по него.

— Ти майтап ли си правиш с мен? — поглеждам го зверски. — Да не би да съм малоумна?! Че аз не мога да го понасям! Въобразява си, че всички жени са родени, за да тичат след него и…

— Да, знам — кимва с разбиране Райън. — Наясно съм, че дори не е особено хубав.

— Той е от онези момчета, в които се влюбват всички шестокласнички. И никоя от тях не може да си даде сметка защо.

— Винаги съм си мислел, че аз съм от този тип момчета — разсмива се Райън.

— А бил ли си наистина?

— Долу-горе.

Да, вече разбирам. Сякаш виждам Райън на дванайсет — буйна черна коса, яркосини очи. Тийнейджър сърцеразбивач.

— Нищо чудно тогава, че си сгоден за модел.

— Когато се запознахме, тя не беше модел. Учеше за ветеринарна сестра.

Отпивам от кафето си и отбелязвам:

— Това е една от резервните професии за момичета, които не знаят какво искат да правят. Но пък „обичат“ животните.

— Да, малко грубичко, но вярно.

— И как точно стана модел?

— Откриха я — отговаря той. — Дойде ми на гости в Ню Йорк, отидохме в „Бергдорф“ и някакъв тип дойде при нея и й даде визитката си.

— И тя не можа да устои на изкушението.

— Нали всички жени искат да станат модели или манекени? — поглежда ме въпросително той.

— Не е вярно. Обаче всички мъже искат да си имат за гаджета такива.

Той пак се засмива и предлага:

— Какво ще кажеш тази вечер да дойдеш на едно парти, а? Модно шоу на някакъв велик съвременен дизайнер. Беки ще представя моделите му. Ще дойде и Капоти.

— Капоти ли? — изсмивам се саркастично. — Как мога да устоя на подобна покана?!

Но въпреки всичко си записвам адреса на една салфетка.

След кафето с Райън се отбивам в кабинета на Виктор Грийн, за да му съобщя великия си план. Толкова съм ентусиазирана, че той не може да не се съгласи с мен.

Вратата на кабинета му е широко отворена, сякаш очаква някого, така че аз директно връхлитам вътре. Той изръмжава стреснато и потупва любовно мустака си.

Не ми предлага да седна, затова аз просто заставам пред бюрото му и заявявам:

— Вече разбрах каква трябва да бъде моята творба!

— Да? — изрича предпазливо той и очите му се плъзват по посока на вратата.

— Смятам да напиша пиеса!

— Много хубаво.

— Нямате нищо против? Че не е разказ или стихотворение, или…

— Стига да е по темата за семейството — побързва да ме прекъсне той.

— Такава ще бъде — кимвам. — Мисля да бъде за едно семейство. Женени са от няколко години и започват да се мразят и…

Виктор се вторачва безизразно в мен. Става ясно, че няма какво друго да каже. Пристъпвам неловко от крак на крак още няколко секунди, а накрая изтърсвам:

— Е, хубаво. Отивам да я започвам.

— Добра идея. — Става болезнено ясно, че той мечтае колкото е възможно по-скоро да ми види гърба. Помахвам му на излизане и на прага се сблъсквам с Лил.

— Кари! — възкликва стреснато тя и се изчервява като домат.

— Смятам да напиша пиеса! — информирам я възторжено. — Виктор одобри идеята ми.

— Много се радвам за теб. Нямам търпение да я прочета.

— Само че първо ще трябва да я напиша.

Тя отстъпва встрани, опитвайки се да ме заобиколи.

— Какво ще правиш довечера? — питам нетърпеливо. — Искаш ли да вечеряш с мен и приятелката ми Миранда?

— С удоволствие, само че…

Виктор Грийн излиза от кабинета си. Лил поглежда към него.

— Сигурна ли си? — продължавам да настоявам аз. — Миранда е много интересна личност. Смятаме да отидем в едно от онези евтини индийски ресторантчета на Шеста улица. Миранда твърди, че знаела най-добрите и…

Лил примигва и най-сетне успява да върне вниманието си върху мен.

— Ами, добре. Защо пък да не…

— Среща на Четиринайсета и Бродуей в осем и половина! — отсичам делово. — А после можем да отскочим на едно парти — допълвам през рамо.

Виктор и Лил стоят в коридора и ме гледат така, като че ли съм убиец, който по някаква огромна случайност е решил да ги пощади.

Дванайсета глава

Първите три страници от пиесата ми са готови. Разказва се изцяло за Пеги и нейния любовник — имам предвид мъжа, който й е направил онзи мръсни снимки и когото кръщавам Мурхауз. Пеги и Мурхауз се карат за тоалетната хартия. Според мен сцената е адски смешна и напълно реална (Така де, нали всяка семейна двойка се кара за тоалетната хартия?! Именно) и в интерес на истината съм много доволна от работата си.

В осем вечерта вземам Миранда от къщата й. Тя има голям късмет — разполага си със стара леля, която живее в малка градска къща, състояща се от четири етажа плюс приземен, където живее Миранда. Приземният етаж си има свой собствен вход и два прозореца точно над нивото на тротоара. Би било прекрасно, ако не беше фактът, че вътре цари постоянна влага и полумрак.

Натискам звънеца, мислейки си за това колко ми е приятно, че мога просто ей така да отскоча до жилището на приятелката си, и как животът ми вече се носи с бясна скорост, и как никога не знам какво ще ми се случи в следващия момент. Миранда отваря вратата. Косата й е все още влажна от взетия душ.

— Не съм готова — казва.

— Няма проблеми — кимвам, минавам покрай нея и се тръшвам върху праисторическо канапе с изтъркана дамаска. Преди трийсетина години лелята на Миранда е била доста богата. После обаче съпругът й избягал с друга жена и я оставил напълно разорена, само с къщата. Лелята работила като сервитьорка, после изкарала и колеж и сега е преподавател в Женския колеж на Нюйоркския университет. Апартаментът изобилства с книги от рода на „Жените, културата и обществото“ и „Жените — феминистичната перспектива“. Винаги съм смятала, че най-хубавото в апартамента на Миранда са книгите й. Единствените книги, които могат да се видят у Саманта, са по астрология, от типа „Помогни си сам“ и „Кама сутра“. С изключение на тях четивото й се състои предимно от списания.

Миранда влиза в стаята си, за да се облече за излизане. Аз запалвам цигара и лениво разглеждам книгите й. Вземам една от Андреа Дуоркин. Книгата се разтваря някъде по средата и аз се затичам в следния текст: „… само някакво си мокро, опърпано, свито саламче, спермата е покрила тялото ти, урината му тече по краката ти…“

— Какво гледаш? — пита Миранда, надничайки над рамото ми. — О! Много обичам тази книга!

— Така ли? Току-що прочетох за сперма, покрила цялото ти тяло…

— А какво ще кажеш за онази част, където тя изтича и потича между краката ти?

— Тук се говори за урина.

— Сперма, урина — какво значение има? — свива рамене Миранда. — Все същата гадория. — Мята една раничка на рамото си и допълва: — Е, успя ли в крайна сметка да се срещнеш с онзи тип?

— „Онзи тип“ си има име. Казва се Бърнард. И да, срещнах се с него. Мисля, че съм доста хлътнала по него. Ходихме да купуваме мебели.

— Значи вече е успял да те превърне в негова робиня.

— Нищо подобно! Просто се забавлявахме! — изтъквам аз.

— А опита ли се да те вкара в леглото си?

— Не — изричам с леко отбранителен тон аз. — Първо ще трябва да започна да пия хапчета. И реших, че няма да спя с него, докато не навърша осемнайсет.

— Непременно ще го отбележа на календара си! — отбелязва саркастично Миранда. — „Рожден ден на Кари и ден за загуба на девствеността!“

— А защо не дойдеш и ти, а? За морална подкрепа.

— Бърни има ли някаква представа, че възнамеряваш да го използваш като жребец за разплод?

— Извинявай, обаче изразът „жребец за разплод“ предполага възпроизводство — нещо, което аз не възнамерявам да правя.

— Хубаво, де. Значи като учебна кола.

— Бърнард не е учебна кола! — изричам заплашително. — Той е прочут драматург и…

— Да бе, да! — махва с ръка тя.

— И съм сигурна, че „оръжието“ му е по-силно от словото му!

— Дано! — изкисква се Миранда. После изпъва показалец и бавно го свиващо ченгелче, при което и двете избухваме в смях.

— Направо се влюбих в тези цени! — отбелязва доволно Лил, разглеждайки менюто.

— Радвам се! — кимва гордо Миранда. — Тук можеш да се натъпчеш само за три долара!

— И да получиш цяла бира само за петдесет цента! — допълвам.

Седим на маса в индийския ресторант, който Миранда не спря да възхвалява през целия път, макар да не беше много лесен за откриване. Сновахме напред-назад най-малко три пъти по цялата пресечка, докато накрая Миранда отсече, че това трябва да е мястото — разпознала го по трите паунови пера във вазичката до прозореца. Покривките са найлонови, на червени и бели квадрати. Приборите са алуминиеви. Въздухът е застоял и сладникав.

— Това ми напомня за дома — отбелязва Лил.

— Да не би да живееш в Индия? — изумява се Миранда.

— Не, естествено. В Северна Каролина — отговаря Лил и обгръща с жест заведението. — Това тук е точно като едно от нашите крайпътни барбекюта.

— Край пътя има поставени барбекюта? — поглежда я с присвити очи Миранда.

— Не, разбира се. Ресторанти, които предлагат барбекю.

Надявам се, че не цялата вечер ще мине по този начин. И Миранда, и Лил са силни характери, затова предположих, че ще се харесат. И непременно трябва да ги накарам да започнат да се разбират. Много ми се ще отново да си имам цяла група приятелки. Понякога имам чувството, че всеки аспект от моя живот е станал различен от преди, все едно постоянно кацам на нови планети.

— Ти си поетеса, така ли? — обръща се Миранда към Лил.

— Точно така — кима Лил. — А ти?

Решавам да се намеся.

— Миранда кара магистратура по женски науки.

— Не искам да те обидя — усмихва се Лил, — но какво можеш да работиш с подобна степен?

— Всичко! — срязва я Миранда. И най-вероятно се пита какво ли пък би работила Лил със степен по поезия.

— Работата на Миранда е изключително важна. Протестира срещу порнографията. И е доброволец в убежищата за малтретирани жени — пак се намесвам аз.

— Значи си феминистка — кимва Лил.

— Не бих могла да си представя да бъда нещо друго.

— Аз също съм феминистка — вметвам. — И смятам, че всяка жена трябва да бъде феминистка…

— Но това означава, че мразите мъжете — отбелязва Лил, отпива от бирата си и се вторачва през масата право в очите на Миранда.

— И какво, ако е така? — наежва се Миранда.

Боже, нещата наистина не вървят на добре.

— Аз пък не мразя всички мъже — намесвам се пак, за да разведря атмосферата. — Само някои от тях. Особено онези, които аз харесвам, но които не ми обръщат внимание.

Лил ме поглежда многозначително, от което разбирам, че е твърдо решила да сплете рога с Миранда. И я пита:

— Щом мразиш мъжете, как тогава ще се омъжиш и ще имаш деца?

— Вероятно това би било дилема, ако смяташ, че единственото предназначение на жената е да се омъжи и да има деца! — отсича Миранда и поглежда надменно Лил.

— Никога не съм казвала, че смятам това за единственото предназначение на жената — отвръща спокойно Лил. — Само защото си омъжена и имаш деца не означава, че това е единствената цел в твоя живот. Можеш да правиш всякакви неща в своя живот и пак да имаш деца.

— Добър отговор — промърморвам.

— Аз пък съвсем случайно съм убедена, че е грешка да раждаш деца в това патриархално общество! — отсича светкавично Миранда. И точно когато разговорът е на път да се превърне в истинска свада, поръчките ни най-сетне пристигат.

Аз бързо грабвам едно парченце, топвам го в червения сос и го пъхвам в устата си.

— Фантастично! — възкликвам и усещам как очите ми се просълзяват, а езикът ми започва да гори. Започвам ожесточено да си правя вятър с ръка и грабвам чашата с вода, а Миранда и Лил се разсмиват.

— Защо не ми казахте, че този сос е лютив? — изхълцвам през сълзи.

— А ти защо не попита? — изтъква логично Миранда. — Ти толкова бързо натопи хапката си в него, че реших, че знаеш какво правиш.

— Но аз знам!

— А това включва ли секса? — подхвърля коварно Миранда.

— Ама защо всички разговори трябва винаги да се свеждат до секса, а? — провиквам се възмутено.

— Защото е много вълнуваща тема — отговаря Лил.

— Ха! — изсумтявам. — Обаче тя го мрази! — И посочвам към Миранда.

— Само онази част със „съвкуплението“ — изобразява тя кавички във въздуха. — И между другото, защо го наричат така? Звучи като някакъв разговор, а не е. То си е чисто и просто проникване. Няма никакъв обмен на информация.

Пристига и кърито ни. Едното е бяло и кремовидно. Другите две са кафяво и червено и изглеждат доста опасни. Аз си сипвам лъжица от бялото къри. Лил си сипва от кафявото и го бутва към Миранда, а после отбелязва:

— Ако знаеш как да го правиш, би могло да се превърне и в разговор.

— И как по-точно? — поглежда я подозрително Миранда.

— Пенисът и вагината по принцип си общуват.

— Глупости — промърморвам.

— Това го знам от майка си — пояснява Лил. — Нарича се „любовен акт“.

— Нищо подобно! Това е военен акт! — провиква се разгорещено Миранда. — Пенисът казва: „Пусни ме вътре!“, а вагината сумти: „Махай се от мен, мазнико!“

— А може би казва: „Побързай!“ — намесвам се аз.

Лил попива устните си със салфетка и изрича компетентно:

— Тъкмо в това ви е проблемът — ако си мислите, че ще бъде ужасно, то наистина ще бъде така!

— И защо? — питам, забивайки вилицата си в червеното къри и предпазливо го опитвам на лютивина.

— Защото се напрягате. Ако си напрегната, нещата стават много по-трудно. И болезнено. Точно затова жената трябва първо да изпита оргазъм и после да се продължи с останалото — пояснява небрежно тя.

Миранда пресушава бирата си и автоматично си поръчва друга. После заявява:

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала! Как изобщо можеш да определиш кога си изживяла този така наречен оргазъм, а?

Лил се изсмива.

— Да бе, и как? — преглъщам аз.

Лил се отпуска назад в стола си, лепва си даскалската физиономия и ни поглежда последователно.

— Бъзикате се с мен, нали? — пита.

— Лично аз не — отговарям и поглеждам към Миранда. Очите й са затворени, сякаш не иска и да чуе за подобни неща.

— Първо, трябва да познаваш собственото си тяло — изрича енигматично Лил.

— Което значи… — поглеждам я въпросително.

— Мастурбация!

— Пфу! — запушва си ушите Миранда.

— Мастурбацията не е мръсна дума — порицава ни Лил. — Тя е част от здравословната човешка сексуалност.

— Предполагам, че и това го знаеш от майка си, нали? — поглежда я презрително Миранда.

Лил свива рамене и пояснява:

— Майка ми е медицинска сестра. Когато става въпрос за човешкото здраве, тя не пести думите си от чувство за свян. Твърди, че здравословният секс е просто част от здравословния живот.

— Аууу! — възкликвам силно впечатлена.

— А в началото на седемдесетте е водила курсове по повишаване на женското съзнание — продължава Лил. — От онези, дето жените седят в кръг с огледала пред тях…

— Аха! — За мен това обяснява всичко.

— Само дето вече е лесбийка — завършва небрежно Лил.

Миранда отваря уста, като че ли иска да каже нещо, но после се отказва. Събитие! За първи път тя няма какво да каже.

След вечерята Лил се отказва да идва с нас на партито под претекст, че я боли глава. Миранда също не иска да идва с мен, обаче аз изтъквам, че ако сега се прибере у дома, ще изглежда, че се цупи.

Партито се провежда на ъгъла на Бродуей и Седемнайсета улица в сграда, която някога е била банка. Пазачът на входа ни насочва да вземем асансьора до четвъртия етаж. Решавам, че щом охраната пуска хората толкова лесно, партито трябва да е доста големичко.

Асансьорът се разтваря и пред нас се разкрива обширно бяло пространство с някакви налудничави картини по стените. Когато се появяваме, към нас се насочва дребен, закръглен мъж с коса с цвят на краве масло.

— Аз съм Боби! — изрича със светнали очи и ми подава ръка.

— Кари Брадшоу — представям се аз. — И Миранда Хобс — представям и приятелката си.

Миранда се усмихва кисело на Боби, а той ни оглежда преценяващо.

— Кари Брадшоу — изрича накрая така, сякаш е много щастлив да ме види. — И с какво се занимавате?

— Защо всички настояват да задават този въпрос? — промърморва недоволно Миранда.

Поглеждам я така, та да разбере, че напълно съм съгласна с нея, и тържествено съобщавам:

— Аз съм драматург.

— Драматург? — възкликва щастливо Боби. — Много хубаво! Обожавам писателите! Че кой не ги обожава! Преди да стана художник, бях писател.

— Вие сте художник? — поглежда го подозрително Миранда.

Обаче Боби не й обръща внимание и продължава разговора с мен:

— Кажете ми заглавията на някои от вашите пиеси — сигурно съм гледал поне една!

— Съмнявам се — започвам да пелтеча. Не допусках, че той ще реши, че наистина съм написала нещо. Но сега, след като се изсилих толкова, не мога да си взема думите обратно.

— Защото още не е написала нищо — изтърсва внезапно Миранда.

— Всъщност — поглеждам я хладно аз — в момента завършвам първата си пиеса.

— Прекрасно! — провиква се весело Боби. — Когато я завършите, можем да я поставим тук!

— Така ли? — Този Боби дали е с всичкия си?

— Но, разбира се — махва с ръка той, повеждайки ни навътре в помещението. — Аз поставям всякакви експериментални продукции. Това тук е свързващото звено, свързващото звено — повтаря, наслаждавайки се на израза — между живописта, модата и фотографията! Засега не съм поставял пиеса, но ми се струва, че тя ще завърши картината. Пък и можем да поканим всякакви хора!

Преди да съм успяла да кажа каквото и да било, Боби вече пори тълпите, а ние с Миранда го следваме по петите.

— Познавате ли Джинкс, модния дизайнер? Тази вечер показваме нейната нова колекция. Гарантирам ви, че ще се влюбите в нея! — отсича и ни избутва пред една страховита жена с дълга, синкавочерна коса, около стотина пласта очна линия и черно червило. Тъкмо се кани да си запали един джойнт, когато Боби я прекъсва.

— Джинкс, скъпа! — възкликва, което звучи доста иронично, тъй като е повече от ясно, че Джинкс не е скъпа на никого тук. — Това са… — опитва се да се сети името ми — Кари и нейната приятелка.

— Приятно ми е да се запознаем! — възкликвам със светнали очи. — Нямам търпение да видя модното ви шоу!

— Аз също — кимва тя, вдишва дима и го задържа в дробовете си. — Стига онези кльощави манекенки да си довлекат задничетата навреме. Мразя кльощавите моделки, а вие? — Вдига лявата си ръка и разкрива нещо като желязна ръкавица, през която минава всеки от пръстите й. — Да не сте посмели да се заяждате с мен! — предупреждава.

— О, в никакъв случай! — дръпвам се стреснато и се оглеждам, чудейки се къде да се скрия от нея. И в ъгъла забелязвам Капоти Дънкан.

— Трябва да вървим — сръгвам Миранда. — Видях един мой приятел…

— Какъв приятел? — поглежда ме сърдито тя. Боже, ама тя наистина не става за партита. Нищо чудно, че не искаше да дойде.

— Такъв, какъвто точно сега много се радвам да видя. — Което е скандално невярно. Но щом Капоти Дънкан е единственият мой познат на това парти, ще се наложи да го изтърпя.

И докато разбутваме тълпите, аз не мога да не се запитам дали самият живот в Ню Йорк не превръща хората в откачалници или те просто са си били винаги такива, а Ню Йорк просто привлича откачалниците като мухи на мед.

Капоти се е облегнал на климатичната инсталация и говори с момиче със среден ръст и с един от онези носове, които се извиват нагоре като малка зурличка. Русата й коса се спуска по раменете на огромни вълни, а очите й са кафяви — комбинация, която я прави доста интересна. А тъй като е с Капоти, допускам, че тя е една от скитниците манекенки, за които преди малко говореше Джинкс.

— Ще ти дам списък за четене — тъкмо казва Капоти. — Хемингуей, Фицджералд и задължително Балзак.

Идва ми да повърна. Капоти непрекъснато говори за Балзак — факт, който ми напомня защо не мога да го понасям. Защото е надут и претенциозен като любимия си писател.

— Здравейте! — изричам с напевен гласец.

Главата на Капоти се извива рязко, сякаш очаква да види нещо специално. Когато зърва мен, се смръщва. Очевидно е, че в гърдите му се води вътрешна борба, като че ли много би искал да ме загърби, обаче южняшките му маниери не му позволяват. Накрая успява да докара на лицето си подобие на усмивка.

— Кари Брадшоу — изрича провлачено. — Нямах представа, че и ти си канена.

— И защо? Покани ме Райън.

При името „Райън“ манекенката наостря уши. Капоти въздъхва и изрича:

— Това е Беки, годеницата на Райън.

— Боже, Райън толкова много ми е разказвал за вас! — възкликвам и й подавам ръка. Тя я докосва безжизнено. После лицето й се сбръчква така, като че ли се кани да се разплаче, и накрая побягва.

— Браво на теб! — поглежда ме обвинително Капоти.

— Че какво съм направила?

— Тя току-що ми казваше, че възнамерява да разкара Райън.

— Така ли? — подсмихвам се аз. — А аз си помислих, че се опитваш да раздвижиш малко мозъка й. Списъкът за четене? — напомням му.

Капоти се смръщва още повече и промърморва:

— Това не е никак интелигентно от твоя страна, Кари.

Избутва ме и хуква след Беки.

— А ти си самата интелигентност, а? — подвиквам след него.

— И на мен ми беше приятно да се запознаем! — приглася ми саркастично Миранда.

За нещастие краткият разговор с Капоти очевидно е докарал Миранда до ръба на издръжливостта и сега тя настоява да се прибираме. Предвид грубостта на Капоти, на мен също не ми се остава сама на това място.

Изпълвам се със съжаление, че така и няма да видим въпросното модно шоу. От друга страна, радвам се, че се запознах с Боби. Докато вървим към домовете си под жълтеникавата светлина на уличните лампи, аз не преставам да бърборя за моята пиеса и как тя ще стане толкова готина, че Боби ще я постави в помещенията си. Накрая Миранда се обръща към мен и троснато изрича:

— Не можеш ли просто да напишеш проклетата пиеса и да престанеш да говориш за нея?

— А ще дойдеш ли на репетициите?

— Защо да идвам? Като изключим факта, че Боби и всичките му дружки са пълни идиоти, разбира се. Ами какъв е този Капоти Дънкан? За кого, по дяволите, се мисли?

— Той е пълен кретен — пояснявам, припомняйки си разгневеното му изражение. И в този момент си давам сметка защо толкова ми е приятно да го ядосвам.

Двете с Миранда се разделяме, като аз обещавам да й се обадя на следващия ден. Когато влизам в кооперацията, чувам звъненето на телефона на Саманта чак от петия етаж. За мен звънът на телефона е като боен призив, затова вземам стъпалата по две наведнъж. Някъде към десетото позвъняване телефонът за миг спира, но след малко пак започва.

Втурвам се в апартамента и измъквам телефона от скривалището му под дивана.

— Ало? — изричам, останала без дъх.

— Какво ще правиш в четвъртък вечер? — Това е самата Саманта.

— В четвъртък вечер ли? — изломотвам замаяно. Ама кога е четвъртък вечер? О, да бе, вдругиден. — Нямам представа.

— Ще имам нужда от твоята помощ за едно нещо. Организирам скромно малко вечерно парти с Чарли в неговия апартамент…

— С удоволствие ще дойда! — изричам възторжено, мислейки, че тя ме кани. — Може ли да доведа и Бърнард?

— Не мисля, че това е добра идея.

— Че защо?

— Не ме разбирай погрешно, гълъбче — мърка тя. — Но всъщност имам нужда от теб, за да готвиш. Каза, че можеш да готвиш, нали?

— Може би — смръщвам се аз. — Ама…

— А аз изобщо не мога да готвя. Но не желая Чарли да го разбере.

— Значи цялата вечер ще бъда в кухнята.

— Ще ми направиш огромна услуга! — гука тя. — Нали си ми обещала, че ако някога ми потрябваш, винаги си насреща, а?

— Вярно — признавам неохотно, но все така не особено убедена.

— Виж какво — продължава неотклонно тя, — ако молбата ми ти се вижда твърде голяма, можем да направим бартер: една вечер готвене за кои и да е мои обувки!

— Ама твоите крака са по-големи от моите?

— Можеш да напълниш върховете отпред с памук.

— А ботушите Фиоручи? — подхвърлям лукаво.

Тя замълчава, очевидно обмисляйки предложението ми.

— Е, защо пък не?! — съгласява се накрая. — Винаги мога да накарам Чарли да ми купи нови. Особено след като разбере каква прекрасна готвачка съм!

— Точно така — промърморвам и двете си казваме довиждане.

Но как успях да се забъркам в цялата тази каша? Вярно е, по принцип мога да готвя. Но досега съм готвила само за приятели. Колко човека очаква тя на това скромно събиране? Шестима или шестнайсетима?

Телефонът пак започва да звъни. Сигурно е Саманта, настояваща да обсъдим менюто.

— Саманта? — изричам в слушалката.

— Коя е Саманта? — пита познатият глас от другия край на линията.

— Маги! — изкрещявам аз.

— Какво става с теб? Опитах се да се свържа с теб чрез номера, който ми даде, обаче някаква гаднярка непрекъснато повтаря, че ти вече не живееш там. А след това сестра ти каза, че си се преместила…

— Дълга история — промърморвам и се настанявам на дивана за по-дълъг разговор.

— Е, утре ще ми я разкажеш! — провиква се весело тя. — Идвам в Ню Йорк!

— Ти сериозно ли?

— Двете със сестра ми отиваме на гости на братовчедите от Пенсилвания. Обаче аз реших първо да мина да те видя. Автобусът ми е утре сутринта. Ще мога да остана при теб една-две нощи, нали?

— О, Маги, но това е фантастично! Нямам търпение да те видя! Имам толкова много да ти разказвам! Излизам с един тип…

— Маги! — провиква се някой близо до нея.

— Трябва да вървя. До утре. Автобусът ми пристига в девет сутринта. Можеш ли да ме чакаш на Порт Оторити?

— Разбира се.

Затварям щастливо телефона. А след това си спомням, че утре вечер имам среща с Бърнард. Може пък да взема и Маги. Нямам търпение да ги запозная. Тя сигурно ще се побърка, когато види колко сексапилен мъж е новото ми гадже.

Изпълнена с невероятна превъзбуда, аз сядам пред пишещата си машина, за да напиша още няколко страници от пиесата си. Решена съм на всяка цена да се възползвам от предложението на Боби за представяне на новата ми творба. И може би, просто може би, ако всичко мине успешно, ще мога да остана в Ню Йорк! Тогава официално ще бъда призната за писателка и няма да има никаква нужда да се връщам в университета „Браун“.

Работя като демон до три през нощта, след което се насилвам все пак и да поспя. Но вече в леглото започвам да се хвърлям и да се въртя, мислейки си за пиесата си, за Бърнард и за всички интересни хора, с които напоследък се запознах. Какво ли ще си помисли Маги за новия ми живот?

Няма начин да не бъде впечатлена.

Тринайсета глава

— И ти живееш тук, така ли? — ахва ужасена Маги.

— Не е ли страхотно, а?

Тя пуска сака си на пода и оглежда апартамента.

— Къде е банята? — пита.

— Точно тук — отговарям и посочвам вратата зад нея. — Спалнята е там, а това тук е дневната.

— Божичко, колко дребничко! — прошепва тя.

— За Ню Йорк е голям апартамент. Трябва да видиш предишната ми квартира!

— Ама… — Отива до прозореца и поглежда навън. — Толкова е мръсно! И тази сграда там. Гледай, като че ли всеки момент ще падне! И онези хора в коридора…

— Старата двойка ли? Живеят тук, откакто се помнят. Саманта все още се надява някой ден да умрат и тя да вземе техния апартамент — допълвам, без да мисля. — Там има две спални, а наемът е по-нисък, отколкото тук.

— Ужасно! — ококорва се Маги. — Да искаш някой да умре, за да можеш да вземеш жилището му! Тази Саманта ми звучи като много лош човек. От друга страна, не съм особено изненадана, като знам, че е братовчедка на Дона Ладона.

— Просто се пошегувах — опитвам се да замажа положението аз.

— Дано е така — промърморва Маги и потупва седалката в нишата на прозореца, за да се увери, че е стабилна, след което присяда.

Поглеждам изненадано Маги. Откога стана толкова прилична и порядъчна? Откакто я посрещнах на автогарата, не е спирала да се оплаква от Ню Йорк. От миризмите. От шума. От хората. В метрото се разтрепери. А когато стигнахме на ъгъла на Четиринайсета улица и Осмо авеню, ми се наложи буквално да я хвана за ръка, за да пресече улицата.

А сега обижда апартамента ми? И Саманта? Но може би не е нарочно. Може би просто приема, че Саманта е точно като Дона Ладона. Ако не я познавах, и аз бих предположила същото.

Сядам в другия край на нишата и се привеждам напред.

— Не мога да повярвам, че си тук! — възкликвам.

— И аз не мога — изрича тя, изпълнена с ентусиазъм. И двете се опитваме да съживим старото си разбирателство.

— Изглеждаш страхотно! — казвам.

— Благодаря! — усмихва се тя. — Отслабнала съм с три килограма. Започнах да се занимавам с уиндсърфинг. Пробвала ли си някога? Удивително е. А плажовете са същинска приказка! И всички онези рибарски селца…

— Аууу! — Представата за рибарски селца и за дълги плажни ивици внезапно ме връща поне двеста години назад във времето.

— Ами момчетата? — питам.

Тя измъква крака си от пантофките и почесва петата си, като че ли се е сдобила с пришка. А после отговаря:

— Жестоки са! Има един Ханк например, който е метър и осемдесет и осем и вече играе в тенис отбора на университета „Дюк“. Казвам ти, Кари, и двете трябва веднага да се прехвърлим в „Дюк“! Всички най-готини момчета са там!

Усмихвам се и отбелязвам:

— В Ню Йорк също има много готини момчета.

— Но не са като тези — отсича тя, а после допълва с драматична въздишка: — Ханк би бил идеалният, с изключение на едно.

— Какво? Вече си има сериозно гадже?

— Не, разбира се — поглежда ме смръщено тя. — Никога не бих си позволила да излизам с момче, което вече си има приятелка! Не и след случилото се с Лали!

— А, да, Лали — свивам рамене аз. При всяко споменаване на миналото стомахът ми се свива. Ако продължаваме в този дух, ще заговорим сигурно и за Себастиан. А аз нямам никакво желание да го правя. Откакто пристигнах в Ню Йорк, почти не съм се сещала било за Лали, било за Себастиан, било за случилото се през пролетта. Имам чувството, че всичко това се е случило с някой друг, а не с мен. — Е, и какво за този Ханк? — опитвам се да я задържа в настоящето аз.

— Той не е… — Тя тръсва глава и пуска обувката си на пода. — Не е много добър в леглото. Случвало ли ти се е някога?

— Най-малкото съм чувала за това.

— Ама ти още ли не си…

Опитвам се да отклоня и тази тема, като питам:

— И какво по-точно означава това един мъж да не е добър в леглото?

— Просто не прави нищо. Само си го вкарва. А после, за не повече от три секунди, е свършил.

— А не е ли винаги така? — питам, припомняйки си думите на Миранда.

— Не е. Например Питър беше много добър в леглото.

— Така ли? — все още не мога да повярвам, че добрият ни стар Питър е бил такъв жребец.

— Ти не знаеше ли? Това е една от причините, заради които бях толкова бясна, когато скъсахме.

— В такъв случай какво смяташ да правиш? — питам, докато вдигам косата си на кокче. — Имам предвид с Ханк?

Тя ме поглежда съзаклятнически и отговаря:

— Не съм омъжена. Не съм даже сгодена. Следователно…

— Спиш с още някой?

Тя кимва.

— Спиш с двама мъже? Наведнъж? — ахвам ужасено.

Тя ме поглежда накриво.

— Да де, сигурна съм, че не спиш с тях съвсем едновременно… — опитвам се да замажа положението аз.

— Живеем в осемдесетте, скъпа! Нещата са вече други. Освен това използвам предпазни средства.

— Но можеш да хванеш някоя болест.

— Може, ама не съм! — срязва ме с поглед тя и аз решавам да изоставя темата. Маги открай време си е голям инат. Прави каквото поиска и когато си поиска и никой не е в състояние да я разубеди. Разтривам замислено ръката си и питам: — А кой е другият?

— Том. Работи на бензиностанция.

Поглеждам я възмутено.

— Какво? — дръпва се отбранително тя. — Какво му е толкова на човек, който работи на бензиностанция?

— Толкова е клиширано!

— Първо на първо, той е страхотен в уиндсърфинга. И второ на второ, опитва се да направи нещо с живота си. Баща му има рибарско корабче. Би могъл да стане и рибар, но не желае да свършва като баща си. Затова учи в общинския колеж.

— Страхотно! — възкликвам засрамена.

— Да, знам — съгласява се тя. — Донякъде ми липсва. — Поглежда часовника си и пита: — Може ли да му се обадя от вас? Сигурно вече се е прибрал от тренировките.

— Давай! — кимвам към телефона. — А аз смятам да си взема душ.

Докато вървя към банята, я уведомявам за плана ни за днес:

— Тази вечер ще се срещнем с Бърнард на питие в „Пиъртрий“. Това е един тузарски бар близо до сградата на Обединените нации. А може би следобед ще отидем до таверната „Бялото конче“, за да обядваме. Това е мястото, където се събират всички прочути писатели. А между двете мероприятия бихме могли да отскочим до „Сакс“. Много ще се радвам да те запозная с новата си приятелка Миранда.

— Няма проблеми — промърморва тя, но е повече от ясно, че не е чула почти нищо от думите ми. Вниманието й е насочено изцяло върху телефона, докато набира номера на приятеля си — или може би трябва да кажа, на „любовника“ си.

В „Бялото конче“ зърваме Райън и Капоти Дънкан. Седнали са на масичка на тротоара. Пред тях се мъдри огромна кана с кафе, а двамата изглеждат мрачни и недоспали. Очите на Райън са подпухнали, а Капоти не се е бръснал. Косата му е мокра от набързо взет душ.

— Здрасти! — поздравявам. Няма начин да ги избегна, защото масата им е точно до входа.

— О, здрасти — отвръща нацупено Капоти.

— Запознайте се с приятелката ми Маги — представям я аз.

Райън автоматично се накокошинва, когато зърва свежата, типично американска хубост на Маги.

— Какви са ви плановете, момичета? — пита с флиртаджийски тон, който очевидно му е вроден, когато срещне жена. — Искате ли да ни правите компания?

Капоти го поглежда намръщено, обаче Маги сяда до тях, преди който и да е от нас да успее да протестира. Вероятно намира Райън за сладък.

— Откъде си, Маги? — пита той.

— От Касълбъри. С Кари сме най-добри приятелки.

— Сериозно? — възкликва Райън, сякаш е чул невероятно интересна новина.

— Райън и Капоти са в курса ми по творческо писане — пояснявам.

— Аз все още не мога да повярвам, че Кари успя да влезе в този курс. И че наистина пристигна в Ню Йорк, и всичко останало.

Капоти повдига вежди.

— Какво искаш да кажеш? — питам раздразнено.

— Ами никой никога не е вярвал, че от теб ще излезе писател — отговаря през смях Маги.

— Но това е голяма глупост! Винаги съм казвала, че искам да стана писател!

— Обаче никога не си писала. До последния клас от гимназията, разбира се. Кари работеше в училищния вестник — информира тя Райън. А после пак към мен: — Но дори и тогава ти всъщност не пишеше за вестника, нали?

Завъртам нетърпеливо очи. Маги така и не разбра, че всички онези истории във вестника са написани от мен, но под псевдоним. Но не смятам да я открехвам точно сега. От друга страна, с приказките си ме кара да изглеждам като пълен дилетант в очите на Капоти. Който безсъмнено вече е убеден, че мястото ми не е в семинара.

Чудничко! Маги току-що му предостави нов коз срещу мен.

— Винаги съм писала — казвам й. — Просто не съм ти показвала нищо.

— Да бе! — хили се тя, като че ли съм казала някаква страхотна шега. Въздъхвам. Не вижда ли колко съм се променила? Може би защото тя изобщо не е мръднала от онова, което беше. Тя си е все същата Маги, поради което приема, че аз също съм си същата.

— Как мина модното шоу снощи? — питам, за да отклоня разговора от предполагаемата ми липса на писателски талант.

— Страхотно — прошепва Капоти.

— Както всички сами виждате, Капоти е човек, който не знае абсолютно нищо за модата. От друга страна обаче, има богат опит с манекенките — пояснява Райън.

— Манекенките не са ли твърде глупави? — намесва се Маги.

Райън се разсмива и отвръща:

— Това няма значение.

— Райън е сгоден за една манекенка — казвам, питайки се дали Беки в крайна сметка е скъсала с него. Определено не се държи като мъж, който наскоро е бил зарязан. Поглеждам въпросително Капоти. Той просто свива рамене.

— Кога ще се жените? — пита учтиво Маги. Между нея и Райън като че ли преминава някаква тръпка и аз се питам дали тя вече не съжалява, че той не е свободен.

— Догодина — отговаря спокойно той. — Тази сутрин тя замина за Париж.

Аха! Значи си е спестила необходимостта от официално скъсване. А горкичкият Райън си седи тук и няма никаква представа какво му се готви. Но пък най-добрият му приятел Капоти изглежда напълно в състояние да лъже относно истинското състояние на нещата. Може да ми е казал, че Беки се кани да скъса с Райън само защото я иска за себе си.

— Интересно — отбелязвам, без да поглеждам конкретно към никого.

Капоти слага пет долара на масата и отсича:

— Аз отлитам.

— Ама… — опитва се да протестира Райън. Капоти леко поклаща глава. — Е, сигурно и на мен ми е време да тръгвам — допълва неохотно. — Беше ми приятно да се запознаем — казва усмихнато на Маги. — Къде ще ходите тази вечер?

— Кари ще ни води да пием с някакъв тип.

— Бърнард Сингър не е просто някакъв тип! — изтъквам обидено.

— Бърнард Сингър ли? — заковава се Капоти на място. — Драматургът?

— Той е гаджето на Кари — изрича небрежно Маги.

Очите на Капоти се ококорват зад очилата му.

— Ти излизаш с Бърнард Сингър?! — Казва го с тон, от който става ясно, че не е възможно някой като Бърнард Сингър да намира нещо интересно в мен.

— Ъхъ — кимвам, сякаш това не е нищо особено.

Капоти се подпира на облегалката на стола си, очевидно вече разколебан дали е полезно за него да си тръгва.

— Бърнард Сингър е гений — промърморва.

— Да, знам.

— Много ще се радвам да се запозная с Бърнард Сингър — вметва Райън. — Какво ще кажете след това да се видим някъде, а?

— Би било страхотно! — изчуруликва Маги.

В мига, в който те изчезват, аз простенвам.

— Какво? — поглежда ме леко отбранително Маги, едва сега съзнавайки, че е сгафила някъде.

— Не мога да си позволя да ги запозная с Бърнард!

— И защо? Райън е много приятен — отбелязва тя, като че ли той е единственият нормален човек, когото до този момент е видяла тук. — И мисля, че ме харесва.

— Той е сгоден.

— И? — поглежда ме небрежно Маги и взема менюто. — Нали го чу? Годеницата му я няма.

— Голям флиртаджия е. Изобщо не е сериозен.

— Аз също не съм сериозна. Значи връзката ни е идеалната!

Не, не съм преценила правилно — Маги всъщност се е променила. Пристрастила се е към секса. И как да й обясня сега за Бърнард?

— Бърнард няма да иска да се запознае с тях… — започвам.

— Защо пък не?

— Защото е по-голям. На трийсет е.

— Господи, Кари! — поглежда ме ужасено тя. — На трийсет? Гадост!

Четиринайсета глава

Предвид реакцията на Маги решавам в крайна сметка да не я запознавам с Миранда. Най-вероятно ще се скарат жестоко по темата за секса, а аз ще трябва да го играя рефер. Вместо това я водя в Гринич Вилидж, където една ясновидка гледа на Маги на карти таро.

— Виждам мъж с тъмна коса и сини очи — реди ясновидката.

— Райън! — изпищява Маги.

После я водя в парка Уошингтън Скуеър. Там се е събрала обичайната сбирщина от хаховци, музиканти, наркодилъри, харекришни, та дори и двамина, яхнали кокили. Обаче единственото, за което нарежда тя, е как тук нямало никаква трева.

— Как могат да го наричат парк, когато е такава мръсотия? — нарежда възмутено.

— Е, сигурно някога е имало трева — изтъквам. — Най-малкото има дървета!

— Но погледни им листата на тези дървета! Черни са! Дори и катеричките са мръсни!

— Никой не обръща внимание на катеричките.

— А трябва! — изтъква назидателно тя. — Казах ли ти, че смятам да стана морски биолог?

— Не…

— Ханк е записал магистратура по биология. Казва, че ако си морски биолог, можеш да живееш в Калифорния или Флорида.

— Но ти не обичаш природните науки!

— Защо приказваш глупости? — поглежда ме възмутено тя. — Не обичах химията, но биологията много ми харесваше!

Това вече е нещо ново. Когато започнахме да учим биология през първата година в гимназията, Маги категорично отказа да помни имената на видовете и семействата. Заяви, че всичко това било глупости, които са напълно излишни в реалния живот, така че защо да си тъпче главата с излишни неща?!

Продължаваме с разходката, обаче Маги се изнервя все повече и повече от горещината, странните хора и защото, според нея, й излизала нова пришка. Когато я водя обратно в квартирата си, тя пък започва да се оплаква от липсата на ефективна климатизация. И така, към момента, когато трябва да тръгваме за срещата с Бърнард, аз вече съм на ръба на издръжливостта си. Обаче Маги не спира с номерата си. Този път се опъва за метрото.

— За нищо на света не слизам там долу! — отсича. — Вони. Направо не мога да те разбера как се справяш!

— Това е най-лесният начин за придвижване из този голям град — изтъквам и се опитвам да я избутам надолу по стълбите.

— Защо не вземем такси? Сестра ми и зет ми ми поръчаха да вземам само таксита, защото единствено те били безопасни.

— Но освен това са много скъпи. А аз нямам пари.

— Аз имам — петдесет долара.

Какво? Да ми го беше казала по-навреме! Така поне щеше да плати хамбургерите.

Когато най-сетне сядаме в едно такси, Маги ми разкрива извода си относно това защо нюйоркчани толкова обичат да носят черни дрехи.

— Защото тук е толкова мръсно! А върху черното мръсотията не си личи. Представяш ли си как биха изглеждали, ако носеха бяло? Така де, кой нормален човек носи черно през лятото?

— Аз — изричам спокойно, особено като се има предвид, че съм в черно. Облечена съм в черна тениска, черни кожени панталони, които са ми с два номера по-големи (но които купих с 90 процента намаление от един от онези евтини магазини на Осма улица) и черни остри обувки с висок ток от 50-те години, които открих в любимия си антикварен магазин.

— Черното е за погребения — изтъква Маги. — Но може пък нюйоркчани да обичат черното, защото имат чувството, че са умрели.

— Или може би защото за първи път през живота си имат чувството, че живеят!

Край „Мейси“ трафикът зацикля. Маги смъква стъклото на прозореца си и започва да си вее с ръка.

— Виж ги само тези хора! — подхвърля презрително. — Това не е живот. Това е оцеляване.

Налага се да призная, че тук конкретно е права. В Ню Йорк основната задача е оцеляването.

— Та с кого щяхме да се срещаме? — пита.

Въздъхвам и отговарям:

— С Бърнард. Мъжът, с когото излизам. Драматургът.

— Пиесите са много досадни.

— Бърнард не е съгласен с теб. Затова, моля те, не му казвай, че пиесите са досадни!

— Пуши ли лула?

Озъбвам й се.

— Нали каза, че бил над трийсет? — провиква се отбранително тя. — Затова си го представям да пуши лула и да носи домашни пантофи.

— На трийсет години хората не са все още стари. И ще те помоля да не му казваш на колко години съм аз! Той ме мисли за деветнайсет или двайсет. Ще го играем второкурсници в колеж, става ли?

— Не е хубаво да започваш една връзка с лъжа — изтъква Маги.

Поемам си дълбоко дъх. Ще ми се да я попитам дали Ханк знае за Том, но решавам, че най-добре ще бъде да си затварям устата.

Когато най-сетне бутваме летящата врата на „Пиъртрий“, с облекчение зървам тъмната глава на Бърнард, приведена над някакъв вестник. Пред него се мъдри чаша уиски. Все още ме побиват тръпки, когато знам, че ми предстои да го видя. Броя часовете, опитвайки се да съживя усещането от мекотата на устните му върху моите. И с приближаването на срещата ни се изнервям все повече. Започвам да се притеснявам дали няма да се обади, за да я отмени, или изобщо няма да дойде. Ще ми се да не ми пукаше толкова много, но едновременно с това се радвам, че съм с мъж, който ме кара да се чувствам по този начин.

Не съм сигурна обаче дали Бърнард изпитва същото. Тази сутрин, когато му казах, че една моя приятелка пристига неочаквано в града, той заяви:

— В такъв случай се виж с приятелката си. А с теб ще се видим друг път.

— Но аз си мислех, че тази вечер ще се видим! — възкликнах разочаровано.

— Аз няма да избягам никъде. Можем да се видим, след като тя си тръгне.

— Но аз й разказах всичко за теб! И искам да ви представя един на друг!

— Защо?

— Защото е най-добрата ми приятелка! Освен това… — Не довърших. Нямах представа как да му кажа, че ми се иска и да се изфукам с него. Да впечатля Маги и да я накарам да ми завиди заради страхотния ми нов живот. Държах да й покажа как за толкова кратко време съм успяла да стигна толкова далеч.

Реших, че той ще схване всичко това от тона ми.

— Не искам да играя ролята на детегледачка, Кари — бе казал той.

— Няма да ти се наложи! Маги е на деветнайсет, почти на двайсет! — Сигурно съм била невероятно настойчива, защото накрая той се предаде и се съгласи да се срещнем за по питие.

— Но само по едно! — предупреди. — Трябва да посветиш времето си на твоята приятелка! Дошла е да види теб, а не мен!

Мразя го, когато се прави на толкова сериозен.

А след това реших, че забележката му е леко обидна. Разбира се, че исках да прекарам времето си с Маги. Но освен това исках да видя и него. По едно време се чудех дали да не му се обадя, за да отменя срещата — само и само да му покажа, че не ми пука, — но от мисълта, че няма да го видя, че стана много чоглаво. И прецених, че тайничко бих намразила Маги, ако заради нея пропусна една среща с Бърнард.

И без това нещата с Маги не вървят никак добре. Тази вечер, докато се приготвяхме, тя непрекъснато повтаряше как не можела да разбере защо се приготвям толкова много за някакъв си бар. Опитах се да й обясня, че това не е просто някакъв си обикновен бар, обаче тя само ме погледна неразбиращо и отсече: „Понякога наистина не те разбирам!“

И точно тогава ме осени прозрението — Маги никога няма да хареса Ню Йорк. Тя е изначално непригодна за този град. И когато си дадох сметка за това, гневът ми се изпари.

Няма нищо. Никой не е виновен — нито тя, нито аз. Просто такъв е животът.

— Ето го там и Бърнард! — изричам сега и прекарвам Маги покрай управителя по посока към бара.

Интериорът на „Пиъртрий“ е много изискан — черни стени с хромирани аплици, черни мраморни маси и огледало по цялата задна стена. Саманта твърди, че това е най-доброто място в града за забърсване на нещо. Запознала се с Чарли тук и оттогава насам се вбесява, когато той идва тук без нея — страхува се да не си падне по друга жена.

— Но защо е толкова тъмно? — пита Маги.

— Би трябвало да излъчва мистичност.

— Какво му е толкова мистичното на това да не виждаш с кого говориш?

— О, Маги! — разсмивам се на провинциализма й аз.

Пристъпвам тихичко зад Бърнард и го потупвам по рамото.

Той се стряска, после се ухилва и вдига чашата си.

— Тъкмо бях започнал да си мисля, че няма да дойдете. Реших, че сте получили по-добро предложение.

— Така е, обаче Маги настоя първо да видим теб.

Докосвам леко косата му на тила. За мен тя е като талисман.

Първия път, когато я докоснах, бях шокирана от нежната й мекота. Като на момиченце е. И досега не мога да повярвам как този допир ме разнежва — като че ли косата му е предвестник на неговото добро, нежно сърце.

— Ти трябва да си приятелката — изрича той и сбърчва очи по посока на Маги. — Здравей, приятелко!

— Здравей — изрича предпазливо тя.

С нейната почти бяла от слънцето коса и розови бузи тя прилича на глазура на сватбена торта — пълна противоположност на ъгловатостта и кривия нос на Бърнард, както и на торбичките под очите му, които го карат да прилича на човек, който прекарва цялото си време в затворено пространство — например в мрачни пещери като бар „Пиъртрий“. Надявам се, че Маги ще забележи романтичното му излъчване, но точно в този момент изражението й издава досада.

— Нещо за пиене? — пита Бърнард в блажено неведение за културния сблъсък.

— Водка с тоник — отсичам веднага.

— За мен една бира — казва Маги.

— Вземи си един коктейл! — подканвам я аз.

— Не искам коктейл. Искам бира! — настоява Маги.

— Щом иска бира, нека да пие бира — намесва се развеселен Бърнард, подсказвайки ми, че няма нужда да притискам толкова много провинциалната си приятелка.

— Извинявай — промърморвам с кух глас. Вече ми става ясно, че тази среща е огромна грешка. Нямам представа как да помиря миналото си (Маги) с настоящето си (Бърнард).

До Маги се настаняват двама мъже, очевидно твърдо решили да окупират бара.

— Дали да не се преместим на някоя маса, а? — пита Бърнард. — Бихме могли дори да хапнем. За мен би било удоволствие да ви почерпя с една вечеря.

Маги ме поглежда въпросително и отбелязва:

— Нали щяхме да се срещаме с Райън?

— Нищо не ни пречи преди това да вечеряме. Тук храната е много добра.

— Не, отвратителна е, но пък атмосферата е забавна — пояснява Бърнард, помахва на управителя и посочва една празна маса близо до прозореца.

— Хайде, ела! — сръгвам Маги и я поглеждам многозначително. Погледът й е леко враждебен, сякаш не може да разбере какво изобщо правим тук.

Въпреки това тръгва след Бърнард към масата. А той дори й дръпва стола.

Сядам до него, твърдо решена да превърна тази вечер в триумф.

— Как беше репетицията? — питам.

— Отвратителна — отговаря той и се усмихва на Маги, за да я включи в разговора. — В средата на всяка репетиция винаги има един момент, когато актьорите колективно като че ли забравят репликите си.

Точно така се чувствам в момента и аз.

— И защо? — пита Маги, въртейки чашата си с вода.

— Нямам представа.

— Но нали казват репликите си вече от две седмици? — смръщвам се аз, иначе доволна приятелката ми да види колко близки сме вече с Бърнард и как той споделя с мен такава вътрешна информация.

— Актьорите са като децата — отговаря той. — Непрекъснато се цупят и непрекъснато се смятат за неразбрани.

Маги го поглежда неразбиращо.

Бърнард се усмихва търпеливо и отваря менюто си.

— Какво искаш да хапнеш, Маги?

— Нямам представа. Може би патешки гърди?

— Добър избор — кимва той. — Аз обаче ще взема обичайното — пържола със сос.

Но защо тази вечер звучи толкова официално? Или пък винаги е бил такъв, а аз просто не съм забелязвала?

— Бърнард е човек на навика — обяснявам на Маги.

— Хубаво — кимва тя.

— Какво обичаш да казваш за попрището на писател, а? — обръщам се към него. — За това как се налага да живееш живот по навик.

Бърнард ми угажда на прищявката и кимва.

— Да, макар че други са го казали по-добре от мен. Но основната идея е, че ако си писател, трябва да живееш живота си върху белия лист.

— С други думи, истинският ти живот трябва да бъде пълен с колкото е възможно по-малко усложнения — пояснявам за Маги. — Когато Бърнард работи например, всеки ден на обяд яде едно и също. Сандвич с пастърма.

Маги се опитва да се престори на заинтригувана, но просто изтърсва:

— Звучи ми доста отегчително. Но пък аз не съм писател. Не обичам да пиша даже писма.

Бърнард се разсмива и закачливо ме сочи с пръст.

— Мисля, че трябва да се вслушаш в собствения си съвет, миличка! — Поклаща глава по посока на Маги, сякаш двамата са съзаклятници. — Кари е експерт по бохемския живот. Непрекъснато й повтарям, че трябва да се концентрира повече върху белия лист.

— Никога не си ми го казвал! — възкликвам възмутено. Свеждам очи, преструвайки се, че си оправям салфетката. Думите на Бърнард изваждат цялата ми неувереност относно собствените ми писателски способности обратно на повърхността.

— Но исках да ти го кажа — отбелязва той и стисва лекичко ръката ми. — И ето, казах го. Искаме ли вино?

— Разбира се — кимвам все още обидена.

— Божоле устройва ли те, Маги? — пита я учтиво той.

— Аз обичам червено — отговаря тя.

— Божолето е червено — срязвам я аз и автоматично започвам да се чувствам като гаднярка.

— Маги го знаеше — намесва се мило Бърнард.

Поглеждам ги. Но как можа да се случи това? Защо аз трябва да съм лошата в тази игра? Имам чувството, че Бърнард и Маги се наговарят срещу мен.

Изправям се и се насочвам към тоалетната.

— Ще дойда с теб — казва Маги. И тръгва след мен по стъпалата, докато аз се опитвам да се овладея.

— Наистина много държа да го харесаш! — изричам, като заставам пред огледалото, докато тя влиза в една от кабинките.

— Току-що се запознах с него. Как мога да преценя дали ми харесва или не? — обажда се отвътре тя.

— Не го ли намираш за секси? — питам.

— Секси ли? — възкликва тя. — Не бих го определила точно като такъв.

— Обаче е! Секси е! — настоявам.

— Щом ти го намираш за секси, нищо друго няма значение.

— Е, така е. И ужасно много го харесвам. Наистина!

Маги пуска водата и излиза.

— Не ми прилича особено на гадже — отбелязва.

— Какво искаш да кажеш? — промърморвам и вадя от чантата си червило, стараейки се да не се паникьосвам.

— Не се държи като гадже. Прилича ми повече на твой чичо, наставник или нещо подобно.

Вцепенявам се.

— Не е вярно!

— Просто отстрани изглежда като човек, който се опитва да ти помогне. Защото много те харесва или нещо подобно, не знам — свива рамене тя.

— Това е, защото в момента минава през ужасно труден развод — пояснявам.

— Много лошо — кимва тя, докато си мие ръцете.

— Защо? — питам, докато си нанасям червилото.

— Аз не бих искала да се омъжа за разведен мъж. Това някак си разваля всичко, не мислиш ли? Имам предвид самата мисъл, че той вече е бил женен за друга. Лично аз не бих могла да го понеса. Ще се побъркам от ревност. Искам до себе си мъж, който е бил влюбен само и единствено в мен!

— Ами ако… — Не довършвам. Спомням си, че и аз винаги съм искала същото. До този момент. Присвивам очи. Е, голяма работа! Просто остатъчно чувство от Касълбъри!

Останалата част от вечерята минава като по ноти, само дето е адски неловко. Аз изричам неща, за които си давам сметка, че ме правят да звуча като идиот, Маги през повечето време мълчи, а Бърнард се преструва, че се наслаждава на храната и виното. Когато разчистват чиниите ни, Маги пак се втурва към тоалетната, а през това време аз приближавам стола си до този на Бърнард и му се извинявам за неприятната вечер.

— Няма проблеми — успокоява ме той. — Не съм очаквал и друго, повярвай ми! — Потупва ръката ми. — Спокойно, Кари! Вие с Маги учите в колеж, а аз съм доста по-голям от вас. Просто сме от различни поколения. Не можеш да очакваш от Маги да прояви разбиране за тези неща.

— Но ето че очаквам.

— В такъв случай ще бъдеш много разочарована.

Когато се връща от тоалетната, Маги цялата цъфти. Поведението й бележи коренна промяна от преди.

— Обадих се на Райън! — обявява тържествено. — Той каза, че сега отивал у Капоти и че ние можем също да отидем там, а след това всички заедно можем да излезем някъде.

Поглеждам умолително към Бърнард и изломотвам:

— Ама нали вече сме излезли!

— Върви! — усмихва се той и избутва назад стола си. — Позабавлявайте се с Маги. Покажи й града.

Вади портфейла си и ми подава двайсет долара.

— Искам само да ми обещаеш, че ще използвате такси! Не искам и да чувам, че посред нощ сте се качвали на метрото!

— Не, остави — опитвам се да откажа парите аз, обаче на него такива не му минават. А Маги е вече на вратата на заведението, сякаш няма търпение да се махне оттук.

Бърнард ме потупва лекичко по бузата и прошепва:

— С теб винаги можем да се видим, обаче приятелката ти е тук само за два дена.

— Кога? — поглеждам го настойчиво аз.

— Кога какво?

— Кога ще се видим пак? — питам и автоматични се намразвам, защото звуча като отчаяна ученичка.

— Скоро. Ще ти се обадя.

Излизам от ресторанта нацупена. Толкова съм бясна на Маги, че не смея да я погледна.

Пред нас спира такси и от него излизат мъж и жена. Маги автоматично се пъхва на задната седалка и ми подвиква:

— Хайде, идваш ли?

— Имам ли някакъв избор? — промърморвам си под носа.

Маги си е записала адреса на Капоти на салфетка.

— Улица „Грийн-уич“ — изрича към шофьора, като произнася отчетливо всяка сричка.

— Произнася се „Гринич“ — поправям я аз.

Тя ме поглежда и изрича:

— Окей. Тогава да е Гринич.

Таксито тръгва рязко и ме изхвърля в скута на Маги.

— Извинявай — промърморвам хладно.

— Какво има? — поглежда ме пак тя.

— Нищо — отговарям през стиснати устни.

— Да не би да е, защото не харесах Бърнард?

— Как е възможно да не го харесаш? — И това не е въпрос.

Тя скръства ръце пред гърди и изрича наставнически:

— Да не би да искаш да те лъжа, а? — И преди да успея да протестирам, продължава: — Просто е твърде стар. Е, не толкова, колкото родителите ни, но би могъл и да бъде. И е много странен. Не прилича на момчетата, с които сме израснали. Затова изобщо не те виждам с него. — А после, за да смекчи удара, добавя мило: — Казвам ти това само за твое добро.

Мразя, когато приятел ти казва нещо „за твое добро“. От къде на къде някой може да знае кое точно е за твое добро? Да не би приятелите да са пророци и да виждат в бъдещето, а? Кой може да ми гарантира, че някой ден в бъдещето, когато се обърна назад, няма да осъзная, че Бърнард все пак е бил „за мое добро“?!

— Окей, Маги — изричам с въздишка. Докато таксито се носи по Пето авеню, аз оглеждам сградите наоколо, опитвайки се да ги запечатам завинаги в паметта си. Ако живеех постоянно тук, дали някога щяха да ми омръзнат?

— Както и да е — изрича жизнерадостно Маги. — Забравих да ти кажа най-важното — Лали замина за Франция!

— Така ли? — изсумтявам.

— Нали знаеш, че семейството й имаше много земи, а? Та появил се, разбираш ли, някакъв тлъст предприемач, и купил петдесет декара от земите им, и сега семейство Кандези са милионери!

— На бас, че Лали е заминала за Франция, за да се види със Себастиан — отбелязвам, преструвайки се, че не ми пука.

— И аз съм на същото мнение — съгласява се Маги. — И най-вероятно ще си го върне. Винаги съм смятала, че Себастиан е от онези мъже, които само използват жените. Та сега сигурно ще се върне при Лали заради парите й.

— Той си има предостатъчно свои — изтъквам.

— Няма значение. По природа си е използвач! — отсича Маги.

И докато приятелката ми продължава да бърбори, аз прекарвам останалата част от пътуването с таксито в размисли за човешките взаимоотношения. Сигурно трябва да има такова нещо като „истинска“ любов. От друга страна, съществува и огромен процент „фалшива“ любов. Вземете, примерно, Капоти и Райън с техните модели и манекенки. И Саманта с нейния магнатски син. А къде попадат Маги и двамата й приятели — единият за показ, а другият за секс? Накрая идвам и аз, разбира се. Възможно е Маги донякъде да е права — ако Бърнард не беше прочут драматург, щях ли да хлътна толкова по него?

Таксито спира пред красива градска къща с хризантеми по прозорците. Стисвам зъби. Предпочитам да мисля за себе си като за добър човек. Смятам се за момиче, което не лъже и не мами, нито пък се преструва на нещо друго, за да спечели някой мъж. Но може пък да не съм по-добра от останалите. А може и да съм още по-лоша.

— Хайде! — изстрелва се Маги навън и хуква нагоре по стълбите. — Най-сетне можем да се позабавляваме както трябва!

Петнайсета глава

Апартаментът на Капоти изобщо не е онова, което очаквах. Мебелировката се състои от меки канапета и фотьойли, тапицирани в пъстра дамаска. По стените на малката трапезария са подредени декоративни чинии. В спалнята има антично писалище, а кувертюрата е от жълт плюш.

— Изглежда така, сякаш тук живее старица — отбелязвам.

— Да, наистина живее. Или по-скоро живееше. Жената, която живееше тук, е стара семейна приятелка, но наскоро се премести в Мейн — пояснява Капоти.

— Ясно — кимвам и се тръшвам на дивана. Пружините му се оказват скъсани и аз потъвам няколко сантиметра надолу. По дяволите, Капоти и неговите „стари семейни приятели“! Очевидно успява да се уреди навсякъде, дори и когато става въпрос за хубава квартира. Той е от онези хора, които очакват да получат всичко без почти никакви усилия, и всъщност успяват.

— Нещо за пиене? — пита той.

— Какво предлагаш? — кокетничи Маги.

Какво? Нали допреди малко бе лапнала по Райън? От друга страна, възможно е да преследва и Капоти. Доколкото си я познавам, тя флиртува с всеки срещнат мъж. С всеки, с изключение на Бърнард.

Поклащам глава. Както и да стоят нещата, повече от ясно е, че тази работа няма да доведе до нищо добро. Как успях да се замеся в подпомагане на този разврат, а?!

— Всичко, което си поискаш — отвръща Капоти. Но не звучи като склонен към флиртове. Всъщност звучи почти делово, като че ли изобщо не е във възторг от присъствието ни в неговата квартира, но въпреки това е решил героично да ни изтърпи.

— Например бира? — пита Маги.

— Разбира се. — Капоти отваря хладилника, вади от там бутилка „Хайнекен“ и й я подава. — Кари?

Изненадана съм, че се държи толкова учтиво с мен. Може пък да е от южняшкото му възпитание. Вродените маниери бързо потискат чувството на ненавист към другите.

— Имаш ли водка? — питам и тръгвам след него към кухнята. Това си е съвсем истинска кухня с барплот, покрай който се влиза в дневната. И изведнъж се изпълвам със завист. Не бих имала нищо против и аз да живея в този приятен малък апартамент с камина и функционираща кухня. От тавана висят няколко тенджери и тигани. — Готвиш ли? — възкликвам със смесица от сарказъм и изненада.

— Много обичам да готвя! — изрича гордо Капоти. — Предимно риба. Прочут съм с рибните си блюда.

— Аз също готвя — отбелязвам с леко нападателен тон, като че ли знам всичко за готвенето и още много повече от онова, което той е в състояние да схване.

— Какво например? — пита той, като междувременно вади две ниски чаши от шкафа и ги поставя на барплота. Налива в тях водка, слага лед и добавя по капка сок от червени боровинки.

— Всичко — отговарям. — Но най-вече десерти. Много съм добра в „Буш дьо Ноел“. За приготвянето му са необходими цели два дена.

— Не ми се ще да отделям чак толкова време на готвенето — махва с ръка той и вдига чашата си. — Наздраве!

— Наздраве!

На вратата се звъни и домакинът ни се насочва, за да отвори, безсъмнено доволен от това прекъсване.

Появява се Райън с Рейнбоу и още едно момиче, което е с размерите на вейка. Има къса черна коса, огромни кафяви очи, акне и носи поличка, която едва покрива задните й части. По някаква странна причина аз автоматично се изпълвам с ревност. Въпреки акнето тя като нищо може да се окаже поредната манекенка в списъка на Райън. Чувствам се ужасно не на място.

Погледът на Рейнбоу обхожда стаята и се заковава върху мен. Тя също изглежда така, сякаш се пита какво правя пък аз тук.

— Здрасти! — помахвам й откъм кухнята.

— О, здрасти — промърморва тя, а междувременно Райън поздравява Маги и се тръшва до нея на дивана. — Ти ли сервираш напитките? — пита.

— Може би. Какво искаш? Капоти казва, че има всичко.

— Текила.

Откривам бутилката с текила и наливам в една чаша. „Но защо, за бога, отделям време да й сервирам? Да не би да съм й слугиня?“ — питам се раздразнено.

— Значи вие с Капоти ходите, така ли? — изричам на глас.

— Разбира се, че не — сбърчва нос тя. — Какво те кара да мислиш така?

— Просто изглеждате твърде близки.

— Просто сме приятели — отвръща тя, млъква и се оглежда. Но след като вижда, че Райън е все така напълно отдаден на Маги, а Капоти говори с непознатото кльощаво момиче, стига до извода, че аз съм единствената й възможност за разговор, поради което продължава: — Никога не бих му станала гадже. Според мен, за да излизаш с него, трябва да си напълно луда.

— И защо? — питам, отпивайки от водката си.

— Защото разбива сърцата на всички момичета, до които се докосне!

Аха! Надигам за пореден път водката си, след което добавям в чашата още мъничко водка с лед. Не се чувствам особено пияна. Всъщност чувствам се притеснително трезва. И изпълнена с ненавист. Към всички останали и техния живот.

Отивам при Маги и Райън и се тръшвам на дивана до тях.

— За какво толкова си говорите? — питам.

— За теб — отговаря директно Райън. Да, това определено е човек, който не може да лъже.

— Райън! — сръгва го засрамено Маги и се изчервява.

— Че какво толкова? — поглежда той първо нея, после мен. — Нали сте най-добри приятелки?! Нали най-добрите приятелки си споделят всичко?

— Ти не знаеш нищо за жените — киска се Маги.

— Поне се опитвам да ги разбера — контрира я той. — За разлика от повечето мъже.

— Та какво толкова си говорехте за мен? — прекъсвам размяната им на реплики.

— Маги тъкмо ми разказваше за теб и Бърнард — съобщава без какъвто и да било свян Райън, но с огромна доза възхищение в гласа. Няма съмнение, че за него и приятеля му Бърнард Сингър е нещо като кумир. Сигурно е точно онова, което те двамата биха искали да бъдат някой ден. И очевидно връзката ми е него ме издига неимоверно в очите им. Но аз вече си го знаех, нали?

— Маги не го харесва — уведомявам го аз. — Твърди, че бил прекалено стар.

— Не съм казвала подобно нещо! — роптае тя. — Казах само, че не е подходящ за теб!

— Мъжът никога не може да бъде твърде стар — намесва се усмихнато Райън. — Щом Кари може да излиза с мъж, който е петнайсет години по-стар от нея, това означава, че когато вляза в трийсетте, и за мен все още може да има надежда!

Маги сбърчва отвратено нос и измърморва:

— Ти наистина ли искаш да излизаш с момиче на седемнайсет, когато си на трийсет?

— Е, може би не точно на седемнайсет — съгласява се Райън. — Бих предпочел да е поне с една година по-голяма, за да бъде пълнолетна.

Маги се изкисква. Райън се озърта неразбиращо.

— Добре де, ама кой тук е на седемнайсет? — пита.

— Кари! — сочи ме обвинително с пръст Маги.

— След месец навършвам осемнайсет! — тросвам се аз. Ама защо трябва да ми причинява всичко това?

— Бърнард знае ли, че си на седемнайсет? — пита Райън с подозрително голям интерес.

— Не — отговаря вместо мен приятелката ми. — Тя ми поръча да излъжа и да кажа, че е на деветнайсет.

— Аха! Старият номер с лъжата — подкача ме Райън.

Звънецът на вратата отново звъни.

— Браво! Подкрепления! — обявява Райън, а Маги пак се изкисква. Появяват се още петима човека — трима опърпани мъже и две адски сериозни жени.

— Да тръгваме! — подкачам аз Маги.

Райън ме поглежда изненадано и заявява:

— Не можете да тръгвате! Купонът едва сега започва!

— Ами да! — тръсва глава Маги. — И на мен ми е много приятно. — Подава ми празната си бирена бутилка и допълва: — Имаш ли нещо против да ми донесеш още една?

— Хммм — изръмжавам аз, обаче ставам и се насочвам към кухнята. Новопристигналите се приближават към мен и искат нещо за пиене. Аз решавам да им угодя, защото и без това няма какво друго да правя, а и в тази компания не виждам никого, с когото би ми било приятно да разговарям.

След малко, на стената до хладилника, забелязвам телефон. Маги е изцяло заета с Райън, който вече седи с кръстосани крака на дивана и я забавлява с някаква очевидно дълга и интересна история. Казвам си, че Маги няма да има нищо против, ако си тръгна без нея. Затова вдигам телефона и набирам номера на Бърнард.

Телефонът звъни ли, звъни. Но къде е той? През главата ми минават стотици възможности. Отишъл е в някакъв нощен клуб, но ако е така, защо тогава не ни покани и нас? Или в „Пиъртрий“ се е запознал с друго момиче и сега правят секс някъде. Или — и това е най-лошото — е решил, че вече не желае да ме вижда и затова не вдига телефона.

Напрежението ме убива. Пак започвам да набирам номера му.

Все така никакъв отговор. Затварям напълно съсипана. Сега вече съм абсолютно убедена, че никога повече няма да го видя. Не мога да понеса подобна мисъл! И не ми пука какво казва Маги! Ами ако съм ужасно влюбена в Бърнард, а Маги току-що е разрушила всичко?

Оглеждам се за нея, но става ясно, че двамата с Райън са изчезнали нанякъде. Но преди да успея да се впусна в търсене, един от опърпаните типове се приближава и започва разговор с мен.

— Откъде познаваш Капоти?

— Не го познавам — отвръщам троснато. После обаче ми става гузно и отговарям: — Посещаваме един и същи семинар.

— Ах, да. Прословутият семинар по творческо писане в „Ню Скул“. Виктор Грийн още ли е там? — пита мъжът с бостънски акцент.

— Ако ме извините — казвам, опитвайки се да се измъкна от него, — но трябва да намеря приятелката си.

— Как изглежда?

— Руса красавица. Типичната американка.

— О, тя е с Райън. Отидоха в спалнята.

Поглеждам го смръщено, сякаш той е виновен за всичко това, и отсичам:

— Трябва да я измъкна!

— Че защо? — поглежда ме неразбиращо мъжът. — Те са две здрави млади животни! Защо ще им се месиш?

Сега вече се чувствам още по-изгубена и отпреди няколко минути. Да не би всичките ми ценности и идеали да се оказват тотално погрешни?

— Трябва да използвам телефона.

— Да не би да имаш някое по-добро място, където можеш да отидеш? — изсмива се мъжът. — Тази вечер всички неща се случват тук!

— Дълбоко се съмнявам — промърморвам, докато набирам за пореден път номера на Бърнард. Все така никакъв отговор. Трясвам телефонната слушалка и се насочвам към спалнята.

Музиката гърми, а едно от сериозните момичета удря с юмруци по вратата на тоалетната. Тя най-сетне се отваря и отвътре излизат Капоти с Рейнбоу и моделката. Тресат се от смях. В обичайния случай не бих имала нищо против да присъствам на подобен купон, но сега единственото, за което мога да мисля, е Бърнард. И щом не мога да бъда с него, искам да се прибера у дома.

Мечтая си да се отпусна в леглото на Саманта, да издърпам хлъзгавите й чаршафи върху главата си и да плача до зори.

— Маги? — чукам делово на вратата на спалнята. — Маги, там ли си? — Мълчание. — Знам, че си там. — Пробвам бравата, но тя се оказва заключена. — Маги, искам да се прибирам! — започвам да крещя.

Накрая вратата на спалнята се отваря. Маги е цялата зачервена и оправя косата си. Зад нея Райън се хили като ряпа и закопчава панталона си.

— Господи, Кари! — промърморва приятелката ми.

— Трябва да се прибирам! Утре сме на училище! — напомням и на Райън, чувствайки се като дърта даскалица.

— Тогава да отидем у вас, а? — предлага той.

— За нищо на света! — отсичам.

Маги ме поглежда накриво и казва:

— Страхотна идея!

След кратък размисъл преценявам, че това е по-добрият вариант. Така поне ще мога да се махна оттук.

До апартамента на Саманта стигаме пеша. Когато влизаме вътре, Райън вади от пазвата си бутилка водка, която очевидно е задигнал от запасите на Капоти, и започва да я разлива. Аз поклащам глава и отсичам:

— Уморена съм!

И докато Райън се занимава със стереоуредбата, аз влизам в стаята на Саманта и се обаждам на Бърнард.

Телефонът звъни ли, звъни. Обаче той все така не вдига.

Божичко, всичко свърши!

Влизам в дневната и заварвам Маги и Райън да танцуват.

— Хайде, Кари, ела! — протяга ръце Маги.

Какво пък. Присъединявам се към тях. Обаче само след броени минути двамата с Райън започват да се мляскат.

— Ехо, народе! Стига бе! — роптая възмутено аз.

— Кое стига? — разсмива се Райън.

Маги хваща ръката му и го повежда към спалнята.

— Нали нямаш нищо против? Няма да се бавим.

— А аз какво би трябвало да правя тук, а?

— Пийни си нещичко — подмята усмихнато Райън.

И те влизат в спалнята и затварят вратата. Албумът на Блонди продължава да се върти. „Стъклено сърце“. Да, това може би съм аз. Вземам чашата си с водка и присядам на масичката в ъгъла. Запалвам цигара. И пак въртя телефона на Бърнард.

Знам, че не постъпвам правилно. Обаче имам чувството, че в мен се е настанило някакво извънземно и ръководи емоциите ми. И след като успях да падна толкова ниско, единствената посока, в която мога да продължа, а още по-надолу.

Музиката спира, а откъм спалнята се чуват тежко дишане и от време на време коментари от рода на: „О, това беше добре!“

Запалвам нова цигара. Дали Маги и Райън имат някаква представа колко са несъобразителни? Или просто не им пука за другите?

Пак звъня на Бърнард. И пак паля цигара. Минава един час, а те все още продължават! Абе тези хора не се ли умориха? После обаче си казвам, че е крайно време да престана да ги съдя. Не трябва да бъда толкова задръстена. Знам, че не съм идеална, но за нищо на света в подобна ситуация не бих постъпила като тях. Просто не е в стила ми.

И в този момент си давам сметка, че тази вечер като че ли научих нещо ново за себе си. Че имам онова, което Миранда нарича „ограничения“.

Питам се дали не е най-добре да се опъна на дивана и да заспя. Като слушам звуците откъм спалнята, онези двамата очевидно нямат намерение скоро да свършват. Обаче не съм в състояние да заспя. Гневът, разочарованието и страхът продължават да държат очите ми широко отворени. Изпушвам вече не знам коя на брой цигара за тази вечер и пак звъня на Бърнард.

И, о, чудо! Той вдига още на второто позвъняване.

— Ало? — изрича, безсъмнено сащисан кой ще да е този, който му звъни в два часа през нощта.

— Аз съм — прошепвам и едва сега си давам сметка, че идеята да му се обадя не бе никак добра.

— Кари? — пита със сънен глас той. — Защо не спиш, мила?

— Маги прави секс — просъсквам в слушалката.

— И?

— Прави го с един тип от моя курс.

— Да не би да го правят пред теб?

Ама че въпрос!

— Не, в спалнята са.

— Аха — отбелязва той, като че ли това обяснява всичко.

— Може ли да дойда при теб? — Не искам да звуча така, сякаш го умолявам, но май звуча точно така.

— Горкичката! Имаш гадна вечер, нали?

— Най-лошата от всички в живота ми.

— Идването ти тук обаче надали ще промени нещо — предупреждава ме той. — Аз съм много уморен и се нуждая от сън. Както и ти, между другото.

— В такъв случай просто ще спим. Ще ни бъде хубаво.

— Много съжалявам, Кари, но точно тази вечер не мога. Някой друг път.

— Окей — преглъщам на сухо, чувствайки се като пълна идиотка.

— Лека нощ, хлапе! — казва той и затваря.

Поставям внимателно слушалката обратно на мястото й. Отивам на дивана и сядам със свити до гърдите крака. Започвам да се люлея. Лицето ми се сбръчква и от очите ми рукват сълзи.

Миранда се оказа напълно права. Всички мъже са гадняри!

Шестнайсета глава

В пет часа сутринта Райън се измъква на пръсти. Аз стискам очи и се преструвам на дълбоко заспала. Не желая нито да го виждам, нито да разговарям с него. Чувам стъпките му по пода, а след това и скърцането на вратата. „Хайде, стига си се цупила! — казвам си. — Какво толкова е станало? Просто правиха секс!“ И е точно така. Това не е моя работа. От друга страна, на Райън не му ли пука за неговата годеница? Ами Маги и двете й гаджета? Да не би да искат да ми кажат, че когато се стигне до секс, всички ограничения отпадат? Възможно ли е сексът действително да е толкова могъщ двигател на действията, че да изтрие и миналото ти, и здравия ти разум?

Усещам, че най-сетне започвам да заспивам — първоначално леко, но накрая действително се отнасям. Тъкмо сънувам как Виктор Грийн ми казва, че ме обича, само че накрая се оказва, че изглежда точно като Капоти, когато Маги ме разтърсва.

— Здрасти! — провиква се весело, сякаш нищо особено не се е случило. — Искаш ли кафе?

— Естествено — промърморвам и цялата скапана нощ се връща в съзнанието ми. Чувствам се като изцедена и пак леко ядосана. Запалвам цигара.

— Много пушиш! — прави ми забележка Маги.

— Ха! Намерил се кой да ми го каже — най-големият комин от нас!

— Ти не забеляза ли, че аз вече отказах цигарите?

Всъщност не бях забелязала.

— И кога? — питам и предизвикателно издухвам хубаво кръгче дим.

— След като се запознах с Ханк. Той ми каза, че това било отвратителен навик и аз постепенно осъзнах, че е напълно прав.

Питам се какво ли би казал Ханк относно поведението на своята любима тази нощ.

Тя отива в кухнята, открива бурканчето с нес кафе, вижда и чайника и го налива с вода. После зачаква завирането й.

— Снощи беше много забавно, нали? — провиква се оттам.

— Да бе, прекарахме си страхотно — отбелязвам, неспособна да прикрия сарказма в гласа си.

— Какво има пък сега? — надниква откъм кухнята Маги, като че ли аз съм тази, която непрекъснато се оплаква.

Все още е твърде рано за разгорещен спор, затова отговарям:

— Нищо. Просто Райън е в моя курс и…

— Добре че ми напомни! Райън ще ме води на кино. На някакъв филм от някакъв си китайски режисьор. „Седемте нещо-си“.

— „Седемте самураи“. На Куросава. Само че той е японец.

— Ти откъде знаеш?

— Момчетата непрекъснато говорят за този филм. Продължавал шест часа и нещо.

— Не мисля, че ще изтраем цели шест часа в киното — подмята многозначително тя и ми подава голяма чаша кафе.

Една нощ — добре. Обаче две? А, не!

— Слушай какво, Маги. Не мисля, че е добре Райън да идва тук и довечера. Саманта може да разбере и…

— Не се притеснявай — махва с ръка приятелката ми и присяда до мен на дивана. — Райън каза, че можем да отидем в неговата квартира.

Улавям едно неразтворено зрънце нес кафе от чашата си и го изваждам. После казвам:

— Ами годеницата му?

— Каза ми, че според него тя му изневерявала.

— Което извинява поведението му, така ли?

— Господи, Кари, ама какъв ти е проблемът? Толкова си праволинейна и тесногръда!

Отпивам от кафето си, налагайки си да не отвръщам. Винаги съм се гордяла с това, че не съм тесногръда. Но може би просто не съм се познавала достатъчно добре.

Семинарът ни започва в един, обаче аз тръгвам от квартирата по-рано под претекст, че имам и други ангажименти. Двете с Маги успяхме да се държим напълно възпитано една с друга, но аз си давах сметка, че стъпвам по крехък лед. Струваше ми огромно усилие на волята да не повдигна въпроса за Райън, както и още по-голямо, за да не спомена името на Бърнард. Бях си обещала, че няма да говоря за него, защото, ако го направех, като нищо бих могла да обвиня Маги, че е разрушила връзката ни. Което изглеждаше прекалено дори и за моя ирационален мозък.

А когато Маги включи телевизора и започна да си прави упражнения за краката, аз се измъкнах от апартамента.

До курса ми остава още цял час, така че се насочвам към „Бялото конче“, където бих могла да се наливам с тонове хубаво кафе само за петдесет цента. За моя приятна изненада заварвам там Лил, пишеща нещо в дневника си.

— Ако знаеш само колко към скапана! — въздъхвам и се отпускам на стола срещу нея.

— Изглеждаш много добре — казва тя.

— Само дето тази нощ надали ми се събират и два часа сън.

Тя затваря дневника си и ме поглежда съзаклятнически.

— Бърнард ли? — пита.

— Де да беше така! Бърнард ме заряза…

— Много съжалявам — усмихва се съчувствено тя.

— Не официално — побързвам да я извадя от заблудата. — Но след снощното ми изпълнение мисля, че ще го направи. — Изсипвам три пакетчета захар в кафето си и го разбърквам. — Цяла нощ приятелката ми Маги прави секс с Райън.

— Значи затова си толкова бясна.

— Не съм бясна. Просто съм разочарована — пояснявам. И тъй като тя не изглежда особено убедена в думите ми, допълвам: — Дори не ревнувам! Защо да ревнувам Райън, когато си имам мъж като Бърнард?!

— Тогава защо си толкова бясна?

— Не знам — свивам рамене. — Може би защото Райън е сгоден, а тя си има две гаджета. Просто не ми изглежда правилно.

— Неведоми са пътищата на сърцето — отбелязва енигматично тя.

Свивам неодобрително устни и отсичам:

— Да гледа да си ги подбира по-добре!

В клас се затварям в себе си. Райън се опитва да ме разсее с разговор за това колко страхотна била Маги, но аз само кимам хладно. Рейнбоу благоволи да ме поздрави, обаче Капоти не ми обръща внимание. Нищо ново под слънцето. Поне той все още се държи нормално.

А после Виктор ме подканва да прочета пред всички първите десет страници от пиесата си. Шокирана съм. До този момент Виктор никога не ме е карал да чета, затова сега ми е необходима минута, докато се настроя към новата ситуация. Ама как така ще чета пиесата съвсем сама? Все пак има две действащи лица — мъж и жена. Не мога да чета и мъжката роля, така де! Ще звуча като идиот.

Но очевидно Виктор и сам вече се е досетил, затова допълва:

— Ти ще четеш ролята на Хариет, а Капоти ще чете ролята на Мурхауз.

Капоти се смръщва и оглежда крайно раздразнено стаята.

— Каква Хариет и какъв Мурхауз? — възкликва недоволно. — И що за име е това, Мурхауз?!

— Предполагам, че съвсем скоро ще разберем — отбелязва Виктор и навива мустака си.

От два дена насам това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. И мисля, че е толкова готино, че спокойно може да компенсира всички гадории.

Стиснала здраво сценария си, аз се насочвам към предната част на стаята, следвана от пламналия от гняв Капоти.

— Какъв човек играя? — пита ме той.

— Ти си мъж в четирийсетте, който преживява кризата на средната възраст. А аз съм твоята заядлива и досадна съпруга.

— Че каква друга да си — промърморва той.

Усмихвам се. Това ли е причината за неговата неугасваща враждебност към мен? Мисли ме за заядлива и досадна? Е, щом ме мисли за кучка, нищо по-добро от това!

Започваме да четем. Към втората страница вече съм влязла в ролята си, концентрирайки се върху образа на Хариет — нещастна жена, която е искала да направи нещо в този живот, но крилата й са били подрязани от вдетинения й съпруг.

Към третата страница хората в стаята вече са схванали, че пиесата би трябвало да е смешна, и са започнали да се подхилват. Към петата страница чувам истински изблици на смях. А когато завършваме, класът избухва в бурни аплодисменти.

Олеле!

Поглеждам към Капоти и като последната глупачка очаквам неговото одобрение. Обаче той избягва всячески погледа ми и само промърморва:

— Добра работа.

А на мен не ми пука. По обратния път към мястото си сякаш летя.

— Коментари? — обажда се Виктор.

— Прилича ми на юношеска версия на „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ — осмелява се да каже Райън. Поглеждам го с благодарност. Осъзнавам, че Райън има лоялно сърце, което като че ли едва сега започвам да оценявам. Много лошо, че когато се стигне до секс, забравя лоялността си. Но, от друга страна, ако един мъж се държи като мръсник по отношение на верността си към жената, с която е, но във всички други отношения е идеален, това значи ли, че трябва да го харесваш като човек?

— Лично за мен най-интересен е начинът, по който Кари успява да превърне една толкова банална домашна сцена в интригуващо събитие — обажда се пак Виктор. — Особено ми харесва фактът, че всичко това се случва, докато двамата си мият зъбите. Това е дейност от ежедневието, която вършим всички ние, независимо какви сме.

— Например пълни аматьори — вметва злобно Райън.

Усмихвам се, за да му покажа, че съм далеч над подобни злободневни коментари. Но в този момент вече съвсем официално си признавам пред себе си — мразя този човек!

Виктор потупва мустака си с едната си ръка, а с другата — косата на главата си — жест, който навява на мисълта, че се опитва да попречи на косата си да отлети. А после казва:

— А сега може би Лил ще ни удостои с удоволствието да прочете новото си стихотворение?

— Разбира се — кимва Лил и излиза отпред. — „Стъклената пантофка“ — започва със заглавието. — „Любовта ми ме разби на парчета. Сякаш тялото ми е стъкло, захвърлено върху скалите, използвано и непотребно…“

Стихотворението продължава в този дух още няколко реда, а накрая Лил приключва и се усмихва свенливо.

— Мнения? — обажда се Виктор. В гласа му се долавя необичайна острота.

— Харесва ми — решавам да се изкажа и аз. — Счупеното стъкло е страхотна метафора на разбитото сърце. — Изричайки това, аз си давам сметка как точно ще се чувствам, ако Бърнард сложи край на връзката ни.

— Педантично и твърде очевидно! — отсича Виктор. — Ученическо и неумело. Всички ставате свидетели какво се случва, когато човек приеме таланта си за даденост!

— Благодаря ви — отвръща с равен тон Лил, като че ли не й пука. Връща се на мястото си, но когато поглеждам през рамо, забелязвам, че е оборила глава и изглежда като попарена. Знам, че Лил е твърде силна, за да се разплаче пред всички тези хора тук, но знам също така, че дори и да го направи, всички ще я разберат. Виктор може и да не е особено съобразителен в прямотата си, но никога досега не се е показвал като целенасочено зъл.

Но и той като че ли се чувства гузен, защото забелязвам, че върти горкичкия Уолдо така, сякаш се кани да го откъсне от лицето си.

— В заключение, очаквам с нетърпение да чуя второ действие от пиесата на Кари. Що се отнася до Лил… — не довършва и се обръща.

Подобно изявление би трябвало да ме накара да литна до небесата, но не става така. Знам, че Лил не заслужава такива строги критики. Което, обаче, би могло да означава и обратното — че аз не заслужавам подобно одобрение. Оказва се, че величието не е толкова приятно, когато те връхлита за сметка на провала на други.

Събирам листите на сценария си, питайки се какво стана току-що. Може би в крайна сметка Виктор е просто поредният непостоянен мъж. Само дето в случая е непостоянен не по отношение на жените, а на любимите си студенти. В началото обсипа Лил с похвали, обаче сега сигурно се е отегчил от нея и изведнъж аз съм тази, която е привлякла вниманието му.

Лил побягва навън. Настигам я до асансьора и натискам бутона за затваряне на вратите, преди някой друг да се е вмъкнал при нас.

— Много съжалявам, Лил — прошепвам. — Според мен стихотворението ти е прекрасно! Съвсем сериозно ти го казвам! — започвам да нареждам, полагайки усилия да компенсирам неодобрението на професора.

Лил притиска чантата до гърдите си и промърморва:

— Не, той е напълно прав. Стихотворението не става. Трябва да работя повече върху себе си!

— Но ти вече работиш повече от всички останали в курса, взети заедно! Ако става въпрос за мързел, това съм най-вече аз!

— Не е вярно, Кари — поклаща глава тя. — Ти не си мързелива. Ти просто не се страхуваш от нищо.

Сега вече е мой ред да се почувствам объркана, особено предвид разговора ни с нея относно страховете ми като писател.

— Не бих се изразила точно така — изричам предпазливо.

— Но е напълно вярно. Ти не се страхуваш от този град. Не се страхуваш да пробваш нови неща.

— Ти също — изричам тихо.

Излизаме от асансьора, а оттам — на улицата. Слънцето прежуря и горещината сякаш ни зашлевява през лицето. Лил примижава и си слага евтини слънчеви очила — от онези, които уличните продавачи предлагат на всеки ъгъл.

— Наслаждавай се на Ню Йорк, Кари — отсича. — А за мен не се притеснявай! Смяташ ли да кажеш на Бърнард?

— За кое?

— За пиесата си. Трябва да му я покажеш. Сигурна съм, че той много ще я хареса.

Вторачвам се внимателно в нея, питайки се дали не изрича това с цинизъм, но по лицето й не забелязвам нито следа от злоба или завист. Освен това Лил просто не е такава. Тя никога и на никого не завижда.

— Да, права си — изсумтявам. — Може и да му я покажа.

Бърнард. Наистина трябва да му покажа пиесата си. Но след снощните ми изпълнения дали ще благоволи да ми проговори?

Но засега не мога да сторя абсолютно нищо, за да си отговоря на този въпрос. Защото вече е време да се срещна със Саманта, за да се заема с вечерята за шантавото й парти.

Седемнайсета глава

— Е, какво сега? Откъде започваме? — пита Саманта и плясва с ръце, опитвайки се да демонстрира някакъв ентусиазъм.

Поглеждам я косо. Тази жена шегува ли се или какво?

— Ами, първо купуваме храната — казвам бавно, като че ли обяснявам на хлапе от детската градина.

— И къде по-точно го правим?

Зяпвам, неспособна да повярвам на ушите си.

— В супермаркета, разбира се!

Когато Саманта ми сподели, че не знае нищо за готвенето, никога не съм предполагала, че говори буквално — че няма представа, че „вечерята“ обикновено се приготвя от „продукти“, които купуваме в „супермаркета“.

— И къде е супермаркетът? — пита.

Идва ми да се разпищя. Вместо това обаче просто впивам очи в нейните.

Тя си седи зад бюрото в офиса, облечена в пуловер с дълбоко деколте, подплънки на раменете, наниз от перли на врата и къса поличка. Изглежда секси, печена и преуспяваща. Аз, от друга страна, изглеждам неугледна и не на мястото си, особено като се има предвид, че съм облечена в развлечената туника на някоя стара дама, която за по-голяма прегледност съм пристегнала с каубойски колан. Поредната ми велика находка в магазина за стари дрехи.

— А защо не си поръчаш храна за вкъщи? — изричам лукаво.

Тя се разсмива звънко и отбелязва:

— Чарли си мисли, че мога да готвя. Затова сърце не ми дава да го разочаровам.

— И защо, ако мога да попитам, той смята така?

— Защото аз му казах така, Пиленце! — отвръща с леко раздразнение тя. Изправя се и слага ръце на кръста. — Не си ли чувала израза: „Преструвай се, докато не му сложиш хомота?“ Е, аз съм от въпросните преструвани!

— Добре де, добре! — вдигам ръце от нея аз. — Обаче първо трябва да видя кухнята на Чарли. Да проверя какви съдове за готвене има.

— Няма проблеми. Апартаментът му е забележителен. Ще те заведа веднага! — И грабва гигантска чанта „Кели“, която не съм виждала до този момент.

— Нова ли е? — питам отчасти с възхищение, отчасти с грозна завист.

Тя погалва меката кожа, след което я мята на рамо и отговаря:

— Хубава е, нали? Подарък от Чарли.

— Някои хора си живеят живота…

— Изиграй правилно картите си и ти също ще си живееш живота, Пиленце!

— И как смяташ да доведеш докрай този твой велик план? — не мога да не полюбопитствам аз. — Ами ако Чарли разбере и…

— Няма! — махва безгрижно с ръка тя. — Чарли влиза в кухнята единствено тогава, когато решаваме да правим секс на барплота!

Смръщвам се и отбелязвам:

— И ти очакваш от мен да приготвя вечерята ти на същото място?

— Там си е съвсем чисто, Кари. Не си ли чувала, че има и прислужници?

— Не и в моя свят.

Прекъсва ни появата на нискостъблен мъж с пясъчнокестенява коса, който изглежда точно като миниатюрна версия на куклата Кен.

— Тръгваш ли си вече? — извисява глас той към Саманта.

През лицето й преминава сянка на раздразнение, обаче тя бързо се овладява и изрича спокойно:

— Семейни проблеми!

— Ами поръчката на „Смирноф“? — натъртва той.

— Водката съществува от около двеста години, Хари, и смея да твърдя, че ще съществува и утре. Обаче сестра ми — посочва мен — може и да я няма!

Съвсем навреме цялото ми тяло се разтърсва от смущение и бузите ми пламват.

Очевидно е обаче, че Хари не е от мъжете, които се връзват толкова лесно. Оглежда ме внимателно — няма съмнение, че вече има нужда от очила, но суетата не му позволява да си сложи.

— Сестра ти значи, а? — промърморва. — И откога се сдоби със сестра?

— Божичко, Хари! — клати глава Саманта.

Хари се отдръпва, за да ни пропусне да минем, а след това тръгва след нас по коридора.

— После ще се върнеш ли? — пита.

Саманта се заковава на място и бавно се обръща. По устните й заиграва усмивка.

— За бога, Хари! Звучиш като баща ми!

Право в целта! Кожата на Хари преминава през двайсетина нюанса на зеленото. Като го гледам, не е много по-възрастен от Саманта, така че последното, което е очаквал, е някоя жена да го сравни с престарелия си баща.

— И какво беше всичко това? — питам, когато вече сме на улицата.

— Хари ли? — подхвърля спокойно тя. — Той е новият ми шеф.

— И говориш така на шефа си?!

— Налага се — отговаря тя. — Като се има предвид как той разговаря с мен.

— И по-точно?

— Ами, да видим — изсумтява тя, когато спираме на светофара. — Например, още през първия си ден като шеф той влиза в офиса ми и заявява: „Чух, че много те бива във всичко, с което се захванеш.“ Звучи като комплимент, нали? Обаче после добавя: „И в работата, и извън нея.“

— А има ли право да говори по този начин?

— Разбира се — свива рамене тя. — Никога не си работила в офис, така че нямаш представа какви могат да бъдат мъжете. Рано или късно се стига до въпроса за секса. И когато се стигне до него, предпочитам да им го дам.

— Но не трябва ли да се оплачеш на някого?

— На кого? — поглежда ме тях така, сякаш не съм с всичкия си. — С шефа му ли? Началникът на „Човешки ресурси“? Той ще ми заяви или че се е шегувал, или че аз съм му налетяла. Ами ако ме уволни? Не възнамерявам по цял ден да си седя вкъщи, да раждам деца и да пека сладки!

— Нямам никаква представа какви са ти майчинските умения, но като имам предвид готварските, съгласна съм, че идеята не е никак добре.

— Благодаря! — кимва тя доволна, че е разбрана.

Саманта може и да бе излъгала Чарли относно кулинарните си познания, но със сигурност не лъжеше за апартамента. Кооперацията, в която се намира, се издига на Парк авеню и е златна. Е, не точно златна, но е покрита с някакъв бляскав, златист метал. И ако до този момент съм си мислела, че портиерите в кооперацията на Бърнард са непоносими, то е, защото не бях виждала портиерите в златната сграда. Те носят не само бели ръкавици, но си имат и шапки със златни кантове. А от раменете на униформите им висят златни ширити. Малко кичозно, но впечатляващо.

— Ама ти наистина ли живееш тук? — шепна, докато вървим през мраморното фоайе и стъпките ни ехтят.

— Разбира се — кимва тя и учтиво поздравява портиера, който ни отваря вратата на асансьора. — Сградата е пълно отражение на моята същност, не мислиш ли? Бляскава, но и от класа.

— Е, може и така да се каже — промърморвам, докато оглеждам опушените стъкла по стените на асансьора.

Съвсем не изненадващо апартаментът на Чарли се оказва действително огромен. Намира се на четирийсет и петия етаж и има огромни френски прозорци, дневна като пещера, още една стена от опушени огледала и огромен плексигласов шкаф, пълен в бейзболни трофеи. Като виждам всичко това, съм напълно сигурна, че спалните и баните не са една и две, обаче нямам възможност да ги видя, защото Саманта незабавно ме повежда към кухнята. Тя също е като пещера и си има мраморни плотове и блестящи съдове. И е абсолютно нова. Даже прекалено.

— Тук готвено ли е някога? — питам, като започвам да отварям шкафовете за оглед на наличната посуда.

— Надали — отговаря Саманта, потупва ме по рамото и добавя: — Не се притеснявай, все ще измислиш нещо! Имам абсолютна вяра в теб! А сега почакай, за да видиш с какво мисля да бъда облечена довечера!

— Страхотно — промърморвам. Кухнята е практически гола. Откривам ролка алуминиево фолио, няколко кутии от бисквити, три купи и огромен тиган.

— Та-да! — провиква се тържествено тя и се появява на прага в униформа на френска прислужница. — Какво ще кажеш?

— Ако смяташ да започваш работа на Четирийсет и втора улица, е превъзходно!

— Чарли много ме харесва така.

— Виж какво, скъпа — започвам през стиснати зъби, — това е вечеря! Не можеш да облечеш подобно нещо!

— Да, знам! — отсича ядосано тя. — За бога, Кари, не разбираш ли от шега?

— Не и когато трябва да приготвя цяло вечерно меню само с три купи и ролка алуминиево фолио! Кой ще присъства на тази вечеря между другото?

Тя вдига ръце и отговаря:

— Аз, Чарли, едно ужасно досадно семейство, с което Чарли работи, още едно досадно семейство, и сестрата на Чарли — Ерика. Както и приятелят ми Чоли, за да разведрява обстановката.

— Кой Чоли?

— Чоли Хамънд. Запозна се с него на същото парти, където се запознахте с Бърнард.

— Английският джентълмен.

— Същият. Ръководи едно литературно списание. Много ще ти хареса.

Размахвам алуминиевото фолио пред лицето й и напомням:

— Аз няма да мога да го видя, забрави ли? Ще бъда тук и ще готвя!

— Ако готвенето те изнервя толкова, не мисля, че трябва да продължаваш да го правиш! — отбелязва спокойно Саманта.

— Благодаря ти, скъпа! Но доколкото си спомням, идеята беше твоя, нали?

— Да бе! — махва безгрижно с ръка тя. — Хайде, ела! Искам да ми помогнеш да си избера тоалет за тази вечер! Приятелите на Чарли са адски консервативни.

Тръгвам след нея по покрития с дебел килим коридор и влизаме в огромна спалня с вграден гардероб и бани за него и за нея. Зяпвам при вида на това великолепие. Не мога да си представя, че някой в Манхатън може да разполага с толкова голямо пространство. Нищо чудно, че Саманта няма търпение да сложи хомота на този богаташ.

Когато влизаме във вградения гардероб, едва не припадам. Само гардеробът е с размерите на целия апартамент на Саманта, в който сега живея. От едната страна са подредени рафтове с дрехите на Чарли, подредени по вид и цвят. Дънките му са изгладени и сгънати на закачалки. По рафтовете се кипрят гордо купчини пуловери от кашмир във всевъзможни нюанси.

Срещуположната страна е за Саманта. Става ясно не само по работните й костюми, обувките с високи токчета и елегантните рокли, които обича да носи, но и по относително малкия брой на дрехите там.

— Хей, сестро, както виждам, имаш доста да наваксваш с бройката! — подкачам я весело аз.

— Работя по въпроса — разсмива се и тя.

— Какво е това? — питам, сочейки един костюм от букле с бели маншети. — „Шанел“ ли? — Поглеждам етикета с цената, който все още виси на костюма. — Хиляда и двеста долара? Ужас!

— Благодаря — кимва тя и измъква закачалката от ръцете ми.

— Можеш ли да си го позволиш?

— Не мога да не си го позволя. Ако искаш този живот, трябва да изглеждаш част от него — пояснява смръщено. — Мислех, че поне ти ще разбереш. Не си ли пристрастена към модата?

— Не и на тези цени. Например този красив тоалет, с който съм облечена в момента, ми струва само два кинта!

— Личи си — отбелязва небрежно тя, съблича прислужническата униформа и я пуска на земята.

После се намъква в костюма на „Шанел“ и се оглежда в огромното огледало.

— Какво ще кажеш?

— Защо си мисля, че такива дрехи носят само дамите, които ходят в ресторантите, за да обядват? Виждам, че е „Шанел“, но не отразява истинската ти същност.

— Което го прави перфектен за една бъдеща дама от Ист Сайд! — отсича тя.

— Обаче ти не си такава — възразявам аз, припомняйки си лудите нощи, които сме прекарали заедно.

Тя поставя пръст на устните си и изрича шепнешком:

— Но вече съм! И ще бъда такава дотогава, докато трябва да бъда!

— А после какво?

— Ще бъда независима и богата! И може би ще отида да живея в Париж.

— Възнамеряваш да се разведеш с Чарли още преди да сте се оженили? Ами ако имате деца?

— Ти как мислиш, Пиленце, ще имаме ли? — отбелязва тя, сритва прислужническата униформа към стената на помещението и ме поглежда многозначително. — Е, мисля, че някои от нас вече трябва да се заемат с готвене!

Четири часа по-късно, въпреки че фурната работи, а заедно с нея и два котлона, аз треперя от студ. Чарли поддържа апартамента си на температурата на хладилен камион. Навън сигурно е трийсет и пет градуса, обаче тук, вътре, аз треперя и не бих имала нищо против точно сега да взема назаем един от кашмирените пуловери на домакина.

„Как ли издържа Саманта? — питам се, докато разбърквам съдържанието в тигана. — Сигурно е свикнала. Ако се каниш да се жениш за магнат, вероятно просто трябва да приемеш онова, което им харесва на тях.“

— Кари? — чувам гласа на Саманта, която влиза в кухнята. — Как върви?

— Главното блюдо е почти готово — отговарям.

— Слава на Бога! — отбелязва тя и отпива глътка червено вино от красив бокал. — Защото аз навън полудявам.

— А питаш ли ме как се чувствам аз вътре?

— Е, на теб поне не ти се налага да разговаряш за оформление на прозорци.

— И как по-точно „оформяш“ един прозорец? Да не би да го изрязваш?

— Просто викаш интериорен дизайнер — отвръща търпеливо тя. — И даваш двайсет хиляди долара за завеси. Не мисля, че ще се справя.

— Гледай да се справиш. Не забравяй, че моят задник е този, който вече е на ръба на замръзването само и само ти да изглеждаш добре! И все още не разбирам защо просто не си нае фирма за кетъринг.

— Защото Супержената не си наема кетъринг! Тя върши всичко сама!

— Заповядай — изричам и й подавам две завършени блюда. — Да не забравиш шапката си?

— Какво ще ядем между другото? — оглежда неуверено чиниите тя.

— Агнешки пържоли със сос от гъби и сметана. Зеленото нещо е аспарагус. А онези кафявите неща са картофи — изреждам саркастично. — Чарли още ли не е разбрал, че в кухнята му има друг човек, който готви?

— Няма никаква представа — усмихва се Саманта.

— Хубаво. Тогава просто му кажи, че това е френско блюдо.

— Благодаря ти, Пиленце! — прошепва тя, завърта се на пети и излиза. И през отворената врата я чувам да се провиква на френски: — Воала!

За жалост не мога да видя гостите, тъй като трапезарията е зад ъгъла. Все пак успявам да уловя някои елементи. Масата е също от плексиглас. Очевидно Чарли е голям любител на пластмасата.

Заемам се да приготвя шоколадовото суфле. И тъкмо се каня да го пъхна във фурната, когато чувам зад гърба си нечий глас:

— Аха! Знаех си, че е твърде хубаво, за да бъде вярно!

Подскачам до тавана и едва не изпускам тавичката.

— Чоли? — изсъсквам.

— Кари Брадшоу, доколкото си спомням — отбелязва той, насочва се директно към фризера и допълва: — Наскоро се чудех какво ли е станало с теб. Е, вече знам.

— Всъщност не знаеш нищо — поправям го аз, докато внимателно затварям вратичката на фурната.

— И защо Саманта те държи скрита тук?

Отварям уста, за да му обясня, но после се усещам. Чоли ми прилича на любител на клюките — сигурно веднага ще хукне при гостите и ще им съобщи, че аз съм тази, която готви, а не Саманта, В момента съм точно като Сирано дьо Бержерак, само дето не мисля, че в крайна сметка аз ще съм тази, която ще получи голямата награда.

— Слушай какво, Чоли… — започвам.

— Няма проблеми, схващам — намигва ми съзаклятнически той. — Познавам Саманта от години. Тя не може да свари дори яйце.

— Ще им кажеш ли?

— И да разваля купона? Не, мъничката ми — отговаря мило той. — Обещавам да пазя тайната ти!

Той излиза и две минути след него в кухнята връхлита Саманта.

— Какво стана? — възкликва паникьосана. — Чоли видя ли те? Този досаден старец! Навсякъде си пъха носа! Знаех си, че не трябва да го каня! А всичко вървеше толкова добре! От ушите на другите жени направо започна да излиза пара — толкова ми завидяха!

Скръцва отчаяно със зъби и покрива лицето си с ръце. Днес за първи път я виждам толкова разстроена и това ме кара да се запитам дали приказната й връзка с Чарли е толкова красива, колкото тя твърди, че е.

— Хей, спокойно! — прошепвам и докосвам ръката й. — Всичко е наред! Чоли обеща, че няма да каже на никого.

— Сериозно?

— Напълно. И мисля, че ще удържи обещанието си. Изглежда ми много приятно старче.

— Такъв си е — въздъхва облекчено Саманта. — А онези жени там са като същински змии. По време на коктейлите една от тях не се умори да ме пита кога планираме да имаме деца. А когато й отговорих, че не знам, тя си навири носа и ме предупреди, че най-добре би било веднага да се заемам със задачата, преди Чарли да е размислил за брака ни. А накрая ме попита кога смятам да напусна работата си.

— А ти какво й отговори? — възкликвам дълбоко възмутена аз.

— „Никога, естествено. Защото не смятам работата си точно за работа. Смятам я за кариера. А човек не напуска кариерата си.“ Така й казах. И това й затвори устата поне за минута. След това ме попита в кой колеж съм учила.

— И?

Саманта изпъва рамене и отговаря:

— Излъгах. Казах й, че съм ходила в едно малко училище в Бостън.

— О, скъпа!

— Че какво значение има? Не възнамерявам да изгубя Чарли само защото някаква си задръстена матрона не одобрява училището, което съм завършила! След като стигнах дотук, не смятам да се връщам обратно!

— Разбира се, че не — докосвам рамото й. — Но може би аз трябва да си тръгвам. Преди някой друг да е решил да намине през кухнята.

— Добра идея — кимва тя.

— Суфлето е във фурната. Единственото, което се изисква от теб, е след двайсет минути да го извадиш, да го обърнеш в едно плато и да сложиш отгоре му топки сладолед.

Тя ме поглежда с благодарност и ме прегръща топло.

— Благодаря ти, Пиленце! Нямаше да се справя без теб!

После отстъпва назад, приглажда косата си и добавя:

— Между другото, имаш ли нещо против да си тръгнеш през входа за прислугата?

Осемнайсета глава

„Но къде са всички, за бога?“ — беснея вътрешно аз, трясвайки телефонната слушалка сигурно за милионен път.

Снощи, когато се прибрах в квартирата, не спрях да размишлявам за Саманта и Чарли. Това ли е начинът да създадеш щастлива връзка с някого? Да се превърнеш в онова, което мъжът иска от теб?

От друга страна, стратегията като че ли се оказва успешна. Или най-малкото за Саманта. В сравнение с нейната, моята собствена връзка с Бърнард изглежда плачевно непълноценна. Не само по отношение на секса, но и заради простичкия факт, че все още не бях сигурна дали някога ще го видя отново. В този смисъл стигам до заключението, че най-доброто в това да живееш с един мъж е, че си сигурна, че пак ще го видиш. Така де, на някакъв етап все трябва да се прибере у дома, нали?

За жалост аз не мога да кажа същото за Бърнард. И всичко е по вина на Маги. Ако не се бе държала толкова невъзпитано с него, ако не ме беше пришпорвала да тръгваме, за да се види с Райън и да го прелъсти… И на всичко отгоре тя и досега продължава да си ходи с Райън и да си върти кратката любовна връзка, а аз нямам нищо. Отдадох силите си, за да помогна на другите, а сега съм сама.

Добре че си имам Миранда. И винаги ще си я имам. Миранда никога няма да тръгне сериозно с когото и да било. Тогава къде, по дяволите, се е запиляла?

Вдигам телефона и пак набирам номера й. Никакъв отговор. Странна работа. Навън вали, което означава, че няма как да крачи героично пред входа на „Сакс“. Пробвам и номера на Бърнард. И там никакъв отговор. Напълно вбесена, набирам номера на Райън. Мълчание. Мътните го взели! Даже и той не вдига! От друга страна, как ще вдигне телефона, щом като сигурно за двайсети път днес вдига нещо друго, вдъхновен от Маги?!

Предавам се и впервам поглед в дъжда. Кап, кап, кап. Ужасно депресиращо.

Накрая звънецът на вратата се обажда. Две кратки иззвънявания, следвани от едно дълго, като че ли някой се е подпрял на него. Маги. Голяма приятелка, няма що! Пристигна в Ню Йорк, за да ме види, а прекарва цялото си време с глупака Райън! Излизам в коридора и надниквам надолу през перилата, приготвяйки се да й меля сол на главата.

Обаче зървам главата на Миранда. Дъждът е сплескал косата й и изглежда като червено кепе.

— Здрасти! — възкликвам щастливо.

— Навън е отвратително, та реших да се отбия при теб, докато дъждът спре.

— Няма проблеми, влизай! — Подавам й хавлиена кърпа и тя подсушава косата си, която щръква във всички посоки като гребен на петел. За разлика от мен тя изглежда в превъзходно настроение. Влиза в кухнята, отваря хладилника и наднича. — Имаш ли изобщо нещо за ядене?

— Сирене.

— Става. Умирам от глад. — Грабва малък нож и напада парчето сирене чедър. — Хей, забеляза ли, че цели два дена не съм ти се обаждала?

Всъщност не съм — бях твърде заета с Маги, Саманта и Бърнард.

— Разбира се — отговарям на глас. — Къде беше?

— Познай! — ухилва се Миранда.

— Да не би да си ходила на митинг във Вашингтон?

— Не позна. Давай пак!

— Е, предавам се. — Отивам до дивана, тръшвам се на него и се втренчвам през прозореца. После запалвам цигара. В момента изобщо не ми е до игрички.

Тя присяда на ръба на дивана, дъвче гладно сиренето си и отговаря:

— Правих секс!

— Какво? — задавям се с цигарата си.

— Правих секс — повтаря и се плъзга до мен. — Срещнах един тип и през последните два дена се посветихме изцяло на секс. Без спиране. И знаеш ли кое е най-гадното? Не можех да се изходя! Сериозно! Не успях да се изходя, докато той най-сетне не си тръгна тази сутрин!

— Чакай малко! Срещнала си мъж?

— Точно така, Кари, срещнах мъж. Колкото и да не е за вярване, намират се мъже, които ме харесват.

— Никога не съм твърдяла обратното. Само че ти винаги си казвала, че…

— Да, знам — кимва тя. — Сексът е гадно нещо. Обаче този път не беше.

Вторачвам се в нея с широко отворени очи и с огромна завист. Не знам откъде да започна.

— Той е студент по право в Нюйоркския университет — започва разказа си тя, настанявайки се по-удобно на дивана. — Запознах се с него пред входа на „Сакс“. Първоначално не исках да разговарям с него, защото носеше папийонка…

— Какво?!

— Да, при това жълта. На черни точици. Обаче той не спря да минава покрай мен, а аз не спрях да се правя, че не го виждам, а накрая се подписа под петицията, така че аз се опитах да бъда любезна. Оказва се, че изучавал всички случаи относно свободното слово и порнографията. Твърди, че порно индустрията е първата, която започва да използва безогледно печатната преса. Ти знаеше ли го? И това било не защото всички държали да четат велика литература, а защото мъжете искали да виждат мръсни картинки!

— Уау! — възкликвам, опитвайки се да вляза в духа на темата.

— Та говорихме ли, говорихме и после той предложи да продължим разговора си на една вечеря. Не мога да кажа, че ми хареса особено като мъж, но ми се стори интересен тип и аз реших, че вероятно бихме могли да станем приятели. Та затова се съгласих.

— Фантастично — опитвам се да изобразя нещо като усмивка аз. — И къде ходихте?

— В „Джапоника“, японския ресторант до университета. Където, между другото, не е никак евтино. Пробвах да го накарам да си поделим сметката, обаче той не искаше и да чуе.

— Ти си позволила на мъж да ти плати вечерята?! — Боже, това изобщо не е в стила на Миранда!

— Да, това определено противоречи на всичките ми принципи — усмихва се срамежливо тя. — Обаче си казах, че поне веднъж мога да си затворя очите. Непрекъснато си мислех за онази вечер с теб и приятелката ти Лил. Затова как майка й станала лесбийка. Тогава започнах да се питам дали и аз не се превръщам в лесбийка, но ако е така, защо жените не ме привличат?

— Сигурно защото още не си срещнала подходящата — опитвам се да обърна всичко на шега аз.

— Кари! — поглежда ме с укор тя, но е в твърде добро настроение, за да се обиди. — Само мъжете ми харесват. Просто ми се иска да приличат повече на жените. Но с Марти…

— Така ли се казва — Марти?

— И какво от това? Човек не избира сам името си, нали? Обаче бях леко притеснена. Защото не бях много сигурна дали бих могла да го целуна. — Снижава глас и допълва: — Не е от най-красивите типове. Но после си казах, че външният вид не е всичко. А той действително е много умен! Което също би могло да се превърне в афродизиак. Винаги съм казвала, че предпочитам да бъда с умен грозник, отколкото с красив глупак! Така де, какво ще си говориш с един глупак, а?

— Може би за времето? — подмятам, питайки се веднага дали Бърнард не си мисли същото за мен. Може би аз не съм достатъчно умна за него и затова още не се е обадил.

— А после — продължава разказа си Миранда, — вървим си ние по онази романтична калдъръмена уличка и той внезапно ме бутва до стената и започва да ме целува страстно!

Аз изпищявам, а Миранда накланя глава встрани и отвръща през кикот:

— Да бе, и аз не можах да повярвам на очите си! А най-шантавото от всичко бе, че всичко бе страхотно секси! Изпразвахме се на всеки пет секунди още на улицата, а когато стигнахме у дома, просто си разкъсахме дрехите и го направихме!

— Удивително! — ахвам и запалвам нова цигара. — Направо невероятно!

— Първата вечер го направихме три пъти. А на следващата сутрин той ме заведе на закуска. Притеснявах се, че всичко е само за една вечер, обаче още следобед той се обади и дойде при мен и пак правихме секс, и той прекара цялата нощ при мен, и оттогава насам се виждаме буквално на всеки две минути!

— Чакай малко! — размахвам възмутено цигара аз. — На всеки две минути ли?

Ясно. Следващата, захапала въдицата. Щом и Миранда смята да изживее някаква велика романтична връзка с мъж, с когото току-що се е запознала, значи никога повече няма да я видя.

— Да бе, макар че почти не го познавам! — киска се тя. — Но когато нещо трябва да стане, става, не мислиш ли?

— Сигурно — съгласявам се неохотно.

— Можеш ли да си представиш само? Аз да правя нонстоп секс! Особено след всички онези неща, които ти наговорих! И сега, след като най-сетне имах щастието да разбера що е то хубав секс, смятам, че това ще ми предостави нова гледна точка към живота. Например, че не всички мъже са гадняри.

— Страхотно — прошепвам, изпълвайки се със самосъжаление.

А после се случва. Очите ми се изпълват със сълзи.

Побързвам да ги изтрия, обаче Миранда ме забелязва.

— Какво има? — пита.

— Нищо.

— Защо плачеш тогава? — сбърчва разтревожено чело тя. — Нали не ми се сърдиш, че вече си имам гадже?

Поклащам глава.

— Кари, не мога да ти помогна, докато не ми кажеш какво не е наред — изрича нежно тя.

И аз й разказвам всичко. Започвам с катастрофалната вечер с Бърнард и как Маги настояваше да отидем на парти, и как накрая тя отиде да се чука с Райън, и как Бърнард все още не ми се е обадил, и как може би всичко между нас е свършено.

— Но как можа да стане така?! — вече вия аз. — Трябваше да спя с Бърнард, когато имах тази възможност! А сега никога няма да мога! До края на живота си ще си остана девица! Дори и Лил вече не е девствена. А приятелката ми Маги спи с трима мъже едновременно! Какво не ми е наред, кажи ми?

Миранда ме прегръща през раменете и шепне успокоително:

— Горкичката! Просто имаш лош ден, миличка!

— Лош ден ли? По-скоро лоша седмица! — подсмърчам аз. Но съм й благодарна за добротата. Миранда обикновено е много надута и недостъпна. Не мога да не се запитам дали в крайна сметка не е права и дали двата дена страхотен секс не са събудили майчинския й инстинкт.

— Не всички сме еднакви — продължава. — Всеки човек се развива със собствено темпо.

— Но аз не искам да съм последна!

— По-голяма част от прочутите хора разцъфтяват късно. Баща ми казва, че е голямо предимство да разцъфтиш късно. Защото, когато хубавите неща започват да се случват и на теб, вече си готова за тях.

— Както например ти вече си готова за Марти ли?

— Може би — кимва тя. — Наистина ми хареса, Кари! Господи, колко ми хареса! — Покрива уста, ужасена от самата себе си. — Но щом вече харесвам секса, това означава ли, че не мога да бъда феминистка?

— Нищо подобно! — отсичам компетентно. — Защото да бъдеш феминистка означава… да бъдеш господар на собствената си сексуалност! Ти да решаваш с кого да правиш секс и с кого — не. Означава, че не продаваш сексуалността си за… други неща.

— Като например да се омъжиш за някой кретен, когото не обичаш, само и само да имаш хубава къща с бяла оградка, нали?

— Или да се омъжиш за богат стар глупак. Или за мъж, който очаква от теб всяка вечер да му готвиш вечеря и да се грижиш за децата му — довършвам, сещайки се за Саманта.

— Или за мъж, който те принуждава да правиш секс с него винаги, когато на него му се иска, без да се съобразява с твоите желания — заключава Миранда.

Поглеждаме се триумфално, като че ли току-що сме разрешили една от най-великите загадки във вселената.

Деветнайсета глава

Някъде към седем вечерта, когато двете с Миранда вече сме си глътнали стабилно количество от наличната бутилка с водка и в продължение на няколко часа сме нищили световните проблеми на фона на Блонди, „Рамоните“ „Полис“ и Елвис Костело, се появява Маги.

— Магиии! — възкликвам пиянски аз и се хвърлям на врата й, твърдо решена да й простя и да забравя.

Тя поглежда към Миранда, която преди малко взе една свещ и сега я ползва като микрофон, и пита:

— Коя е тази?

— Миранда! — провиквам се. — Това е приятелката ми Маги. Най-добрата ми приятелка от гимназията!

— Здрасти! — помахва й със свещта Миранда.

Маги зърва бутилката с водка, втурва се като фурия към нея и излива половината от съдържанието й в гърлото си.

— Не се тревожи! — срязва ме, забелязала изражението ми. — Мога да купя друга. Нали съм на осемнайсет, забрави ли?

— Е, и? — поглеждам я, питайки се какво общо има това с каквото и да било. Тя се вторачва недоволно в Миранда и се тръшва на дивана.

— Райън ме изостави — изръмжава.

— Какво? — провиквам се изненадано. — Не беше ли с него през последните двайсет и четири часа?

— Да, разбира се. Но в мига, в който го изпуснах от поглед, той изчезна!

Колкото и да се старая, не успявам да се сдържа — разсмивам се.

— Не е смешно! — срязва ме тя. — Бяхме в някакво кафене и закусвахме в шест вечерта, когато аз отидох до тоалетната. Когато се върнах на масата, него го нямаше.

— Избяга, така ли?

— Така изглежда, не мислиш ли?

— О, Маги! — Опитвам се да проявя съчувствие, но някак си не ми се отдава. Всичко е твърде абсурдно. И не особено изненадващо.

— Би ли изключила това нещо, ако обичаш? — провиква се Маги към Миранда. — Главата ме заболя.

— Извинявай — обръщам се и към Маги, и към Миранда и хуквам към стереоуредбата, за да намаля силата на звука.

— Какъв й е проблемът? — пита Миранда. Изглежда надменна, но знам, че не е нарочно. Просто е леко фиркана.

— Райън избягал от кафенето, докато тя била в тоалетната.

— Аха! — усмихва се Миранда.

— Маги — решавам да подходя предпазливо към ситуацията аз, — любимата тема на Миранда са проблемите с мъжете. Най-вече защото тя мрази всички мъже. — Надявам се, че това въведение ще накара Маги и Миранда да започнат да се разбират. В крайна сметка проблемите с мъжете, заедно с модата и вида на тялото са сред главните теми, които свързват жените.

Обаче Маги отказва да налапа стръвта ми.

— Ти защо не ми каза, че той е мръсник? — обръща се тя към мен.

— Не е честно! Казах ти! Пък и ти знаеше, че той е сгоден!

— Излизаш с мъж, който е сгоден? — поглежда я не особено одобрително Миранда.

— Той не е сгоден в истинския смисъл на думата. Само казва, че е сгоден. Онази го е накарала да се сгодят, за да го върже — пояснява Маги и пак надига бутилката с водка. — Или поне аз останах с такова впечатление.

— Добре е станало, че е избягал още сега — отбелязвам. — Сега поне вече си наясно с истинската му същност.

— Абсолютно! — приглася ми Миранда.

— Хей, Миранда си има ново гадже! — съобщавам на Маги.

— Браво на теб — промърморва не особено впечатлена тя.

— Маги пък си има две гаджета — съобщавам на Миранда, сякаш това е факт, достоен за възхищение.

— Това вече е нещо, което никога няма да разбера. Как се справяш? Казват, че трябва да излизаш с двама-трима едновременно, но лично аз така и не успях да видя смисъла в цялата работа — казва Миранда.

— Забавно е — тросва се Маги.

— Но нещата трябва да бъдат двупосочни, нали? — контрира я Миранда. — Всички мразим мъже, които излизат с повече от една жена едновременно. Винаги съм смятала, че онова, което е неприемливо за единия пол, по дефиниция би трябвало да бъде неприемливо и за другия.

— Ехооо! — поглежда я предупредително Маги. — Надявам се, че не ме наричаш проститутка!

— Разбира се, че не! — побързвам да се намеся. — Миранда просто има предвид феминистичната гледна точка.

— В такъв случай не би трябвало да имаш никакви проблеми с жени, които излизат с колкото мъже си пожелаят — изтъква назидателно Маги. — Защото за мен тъкмо в това се състои феминизмът!

— Можеш да правиш всичко, което си поискаш, миличка! — уверявам я аз. — Никой не те съди.

— Единственото, което искам да кажа, е, че между мъжете и жените няма никаква разлика — не отстъпва Миранда. Поради което би трябвало да бъдат държани отговорни по едни и същи критерии.

— Изобщо не съм съгласна с теб! — заинатява се Маги. — Мъжете и жените са абсолютно различни.

— Никак не ми става приятно, когато хората твърдят, че мъжете и жените са различни — намесвам се аз. — Звучи по-скоро като извинение. Както например прочутата фраза „Момчетата са си момчета“. Като я чуя, идва ми да се разпищя!

— А на мен ми идва да цапардосам някого — съгласява се Миранда.

Маги се изправя, вирва брадичка и процежда през зъби:

— Единственото, което мога да кажа аз пък, е, че вие двечките сте си лика-прилика!

И когато двете с Миранда я поглеждаме изумено, тя се втурва в банята и затръшва вратата.

— Аз ли казах нещо? — пита Миранда.

— Не ти, аз. Бясна е на мен. Не знам за какво, но е факт. Въпреки че аз съм тази, която би трябвало да й е бясна.

Чукам на вратата на банята и се провиквам:

— Маги? Добре ли си? Просто си говорим, миличка. Не сме казали нищо лошо за теб.

— Вземам си душ! — провиква се тя.

Миранда си събира нещата и промърморва:

— По-добре да вървя.

— Окей — натъжавам се аз, защото никак не ми е приятно, че трябва да остана сама с Маги. Когато се ядоса, може да продължи да се цупи дни наред.

— И без това Марти всеки момент ще пристигне у нас. След като свърши лекциите, разбира се.

Помахва и хуква надолу по стъпалата.

Блазе й!

Душът все така продължава да плющи с все сила. Аз започвам да си оправям бюрото, надявайки се да не се стигне до най-лошото.

Накрая Маги излиза от банята, подсушавайки косата си. И започва да си събира нещата и да ги хвърля в сака си.

— Да не би да си тръгваш? — питам.

— Мисля, че е крайно време — изсумтява тя.

— Стига, скъпа! Съжалявам! Миранда е изключително непреклонна във възгледите си. И изобщо не те мрази. Та тя дори не те познава!

— Ха!

— Тъй като вече няма да излизаш с Райън, какво ще кажеш да отидем на кино, а? — предлагам учтиво.

— Нищо не ми се гледа — отговаря тя и се оглежда. — Къде е телефонът?

Оказва се под стола. Измъквам го и неохотно й го подавам.

— Виж какво, Маги — започвам, като се старая да не звуча враждебно, — мога ли да те помоля да не звъниш в Южна Каролина? За извънградските разговори трябва да плащам, а не разполагам с толкова много пари.

— При теб вече всичко ли се свежда до пари, а?

— Не, ама…

— В интерес на истината се обаждам да проверя как са автобусите.

— Не е необходимо да тръгваш — изричам, надявайки се да се сдобрим. Никак не ми се иска да се разделяме в обтегнати отношения.

Маги изобщо не ми обръща внимание. Поглежда часовника си и кимва. А в слушалката казва:

— Благодаря. — И затваря. — Има автобус за Филаделфия след четирийсет и пет минути. Мислиш ли, че ще успея да стигна навреме до автогарата?

— Да, но… Маги…-Не довършвам. Не знам какво точно да кажа.

— Променила си се, Кари — отбелязва тя и дръпва рязко ципа на сака си.

— Но все така не мога да разбера за какво толкова ми се сърдиш. Каквото и да е, извинявай!

— Ти вече си различен човек. Човек, когото не мисля, че познавам! — тръсва за по-голям ефект глава тя.

Въздъхвам. Знаех си, че този сблъсък беше неизбежен. Знаех го още от мига, в който Маги прекрачи прага на този апартамент и го обяви за кочина.

— Единственото различно в мен е, че сега се намирам в Ню Йорк.

— Да, знам. През последните два дена не спря да ми напомняш този факт.

— Но аз живея тук…

— Знаеш ли какво? — изрича тя, като мята сака си през рамо. — Тук всички са луди! Хазяйката ти Саманта е луда. Бърнард е мекотело, а приятелката ти Миранда е психарка. Райън пък е кретен! — Прави пауза, поема си дъх, а аз се снишавам, подготвяйки се до поема финалния удар. — А сега и ти си заприличала на тях! — обявява тържествено Маги. — Напълно си откачила!

— Много благодаря — промърморвам жегната.

— Пак заповядай — изсумтява тя и се насочва към вратата. — И не си прави труда да ме изпращаш до автогарата. Мога да стигна дотам и сама.

— Хубаво — свивам рамене.

Излиза и трясва вратата зад гърба си. За момент аз съм твърде сащисана, за да помръдна. Но как смее тя да ме обижда така?! Защо целият свят трябва да се върти само около нея? През цялото време, което прекара тук, веднъж не прояви съобразителността поне да ме попита как съм. Можеше да се опита да разбере начина ми на живот, вместо непрекъснато да критикува всички неща в него.

Поемам си дълбоко дъх. Отварям рязко вратата и хуквам след нея.

— Магиии!

Обаче тя вече е излязла от кооперацията. Стои до бордюра и се опитва да спре такси. Втурвам се към нея точно в мига, в който едно такси спира пред нея и тя отваря вратата.

— Маги!

Тя се завърта на пета, с ръка на дръжката на вратата.

— Какво?

— Хайде, стига! Не си тръгвай така! Съжалявам!

— Браво на теб — просъсква тя с каменна физиономия, вмъква се на задната седалка на таксито и затръшва вратата.

Отпускам отчаяно рамене, проследявайки таксито й как се изгубва в неспирния поток от коли по булеварда. Накланям назад глава, подлагайки лицето си на успокоителния хлад на лекия ръмеж.

— Но защо? — казвам си тихичко.

После се връщам в апартамента. Да го вземат мътните този Райън! Той действително е кретен. Ако не беше изоставил Маги, сега нямаше да бъдем скарани. Все още щяхме да сме приятелки. Вярно, аз щях да съм й леко ядосана, че спи с Райън, но в крайна сметка щеше да ми мине. Заради приятелството ни.

А тя защо не може да ми отвърне със същото?

Обикалям известно време из апартамента, неспособна да се успокоя след катастрофалното гостуване на приятелката ми. По едно време спирам, поглеждам телефона, вдигам слушалката и набирам номера на Уолт.

Докато телефонът звъни, аз си спомням как нито веднъж не се сетих за Уолт през цялото лято и че той има всички основания да ми се сърди. Потрепервам, давайки си сметка, че не бях никак добра приятелка. Не съм даже сигурна дали Уолт все още живее при родителите си. Когато майка му вдига, аз изричам с най-сладкия си гласец:

— Здравейте! Обажда се Кари. Може ли да говоря с Уолт?

— Здравей, Кари! — поздравява ме майката на Уолт. — Още ли си в Ню Йорк?

— Да.

— Сигурна съм, че на Уолт ще му бъде много приятно да те чуе — допълва, като забива ножа на угризенията ми още по-дълбоко, а после се провиква: — Уолт! Търси те Кари!

Чувам как Уолт влиза в кухнята. Представям си червената пластмасова маса и купищата столове отстрани. Кучешката купичка, препълнена с вода. Фурната, където майката на Уолт държи захарта, за да не могат мравките да я докопат. И най-вече — представям си изумлението на Уолт. Сигурно вече се пита как съм се сетила да му се обадя след толкова седмици мълчание.

— Ало? — казва в слушалката той.

— Уолт! — възкликвам.

— Това нашата Кари Брадшоу ли е?

— Сигурно.

— Каква изненада! Мислех те за мъртва!

— О, Уолт! — разсмивам се нервно с пълното съзнание, че си го заслужавам.

Но Уолт очевидно е готов да ми прости, тъй като следващото, което пита, е:

— Е, как е в Голямата ябълка?

— Много добре — отговарям. — А ти как си? — Снижавам глас: — Все още ли се виждаш с Ранди?

— Разбира се! — възкликва той. — И да ти кажа, баща ми реши най-сетне да си затвори очите. Благодарение на огромния интерес на Ранди към футбола.

— Страхотно! Значи всичко върви добре.

— Така изглежда. За моя огромна изненада.

— Е, имаш голям късмет, Уолт!

— Ами ти? Някой специален в живота ти? — пита той, като натъртва саркастично на думата „специален“.

— Още не знам. Излизам с един човек. Обаче е по-голям. Маги се запозна с него — пояснявам, като се доближавам все повече до истинската причина за обаждането си. — И веднага го намрази.

— Изобщо не съм изненадан! — разсмива се Уолт. — Напоследък Маги мрази целия свят.

— Защо?

— Защото няма никаква представа какво да прави с живота си. И затова не може да търпи никого, който е наясно с това.

Половин час по-късно аз вече съм разказала на Уолт цялата история с гостуването на Маги — история, която той очевидно намира за невероятно забавна.

— Знаеш ли какво? — хрумва ми внезапно, вече значително по-спокойна от преди. — Защо не ми дойдете на гости? Имам предвид, двамата с Ранди? Можете да спите на спалнята.

— О, спалнята би била твърде добра за Ранди — разсмива се Уолт. — Той може да спи на пода. Всъщност може да спи навсякъде. Ако го заведеш в някой магазин, ще заспи прав.

Усмихвам се и казвам:

— Говоря съвсем сериозно.

— Кога се прибираш? — пита той.

— Ами, не знам.

— Предполагам, знаеш за баща си, нали? — пита тихо той.

— Не. Какво да знам?

— Опа!

— Какво бе? — настръхвам. — Какво става там?

— Никой ли не ти е казал още? Баща ти си има приятелка!

Стисвам слушалката, неспособна да повярвам на чутото. От друга страна, връзва се. Обяснява странното му поведение напоследък.

— Извинявай. Мислех, че знаеш — продължава Уолт. — Ако не беше майка ми да ми каже, аз също нямаше да знам. Момичето ще бъде новата библиотекарка в гимназията. Чувам, че е на около двайсет и пет.

— Баща ми излиза с двайсет и пет годишно момиче?! — изпищявам ужасено.

— Реших, че е добре да го знаеш.

— И си бил напълно прав! — провиквам се напълно побесняла. — Е, очевидно все пак ще трябва да се прибера у дома. Още този уикенд!

— Страхотно! — възкликва Уолт. — Малко емоционално раздвижване няма да ни се отрази зле.

Двайсета глава

— Това няма да стане — клати глава Саманта.

— Но нали е някакъв куфар? — изтъквам, но също поглеждам неодобрително виновния предмет. Вярно, че е грозен, но като го гледам, се изпълвам с огромна завист. Саманта заминава за бляскавия Лос Анджелис, а аз — за тъпото, смотано градче Касълбъри.

Лос Анджелис действително е голяма работа, а тя разбра за пътуването си едва вчера. Там ще снима някаква реклама и ще отседне в хотел „Бевърли Хилс“, където ходят всички филмови звезди. Купи си огромни слънчеви очила и още по-огромна сламена шапка, както и бански на Норма Камали, който се носи отдолу с бяла тениска. В чест на изпращането й аз исках да купя изкуствена палма от магазина за увеселителни аксесоари, но единственото, с което разполагаха, бе някакъв зелен хартиен венец, който в момента е кацнал на главата ми.

Навсякъде около нас са разхвърляни дрехи и обувки. А в средата на пода на дневната лежи отворен огромният куфар „Самсонайт“ от зелена пластмаса. Виновникът за цялата тази сцена.

— Много е просташко — оплаква се Саманта.

— Че кой ще забележи?

— Всички! Пътуваме първа класа! Ще има портиери и пикола, и не знам какво си още. Какво ще си помисли пиколото в хотела, например, когато разбере, че Саманта Джоунс пътува със „Самсонайт“?

Много ми става забавно, когато Саманта започне да говори за себе си в трето лице. Веднъж и аз опитах този номер, но нещо не ми се получи.

— На кое, според теб, ще обърне пиколото повече внимание — на куфара „Самсонайт“ или на Саманта Джоунс? — изтъквам очевидното.

— Тъкмо в това е проблемът! Ще очакват от мен моят багаж да бъде точно толкова бляскав, колкото съм и аз!

— Ако питаш мен, сигурна съм, че онзи дребосък Хари Милс ще носи още по-смотан куфар — най-малкото „Американски турист“! — отсичам и сядам на облегалката на дивана. — Допускала ли си някога, че ще пътуваш с човек, когото почти не познаваш? Малко е странно, нали? Представяш ли си куфарът ти случайно да се отвори и той да ти види гащите?!

— Бельото ми е най-малкият ми проблем! Притеснявам се за имиджа си. Когато купувах този боклук, никога не допусках, че ще стигна толкова високо — допълва, загледана смръщено в куфара си.

— А какво допускаше? — питам с любопитство. Не знам почти нищо за миналото на Саманта, освен факта, че идва от щата Ню Джърси и мрази майка си. Баща си пък изобщо не споменава, така че откъслечните споменавания на миналия й живот са обект на моя нестихващ интерес.

— Знаех единствено, че трябва да се махна. Колкото е възможно по-далече.

— Ама Ню Джърси е на отсрещния бряг на реката! — изтъквам очевидното.

— Във физически смисъл — да. В метафоричен обаче — не. А и Ню Йорк не беше първата ми спирка.

— Така ли? — Сега вече става още по-интересно. Не мога да си представя Саманта да живее на друго място, освен в Ню Йорк.

— Когато бях на осемнайсет, обиколих целия свят.

Едва не падам от облегалката на дивана.

— Как? — възкликвам.

Тя се усмихва и продължава:

— Бях групарка. Движех с една много прочута звезда на рока. Той самият ме избра — по време на един концерт. Бях сред публиката. Покани ме да тръгна на пътешествие с него и аз проявих глупостта да си въобразя, че съм му гадже. А след това разбрах, че си има съпруга, забутана в глухата английска провинция. А този куфар е обиколил целия свят.

В този момент се питам дали пък омразата на Саманта към горкия куфар не е плод на някакъв лош спомен от миналото.

— А после какво стана? — поглеждам я аз.

Тя свива рамене, взема малко бельо от купчината на пода и започва да го сгъва на елегантни квадратчета. Накрая отговаря:

— Той ме заряза. В Москва. Жена му най-изненадващо реши да се присъедини към турнето му. Една следобед се събуди и най-неочаквано изтърси: „Скъпа, съжалявам, но всичко свърши. Ти си бита карта.“

— Просто ей така?

— Той все пак беше англичанин — отвръща тя и започва да подрежда внимателно бельото си на дъното на куфара: — А англичаните постъпват така. Слагат точка и край. Никакви обаждания по телефона, никакви писма и най-вече — никакви сълзи.

— А ти не плака ли? — възкликвам.

— А ти как мислиш? Оказах се съвсем сама, в Москва, само с този глупав куфар. И със самолетен билет за Ню Йорк. Направо да заподскачаш от радост.

Не мога да разбера дали го казва сериозно или не.

— Ясно. Значи това е куфарът ти за бягства — кимвам разбиращо. — А сега, когато вече не изпитваш нужда да бягаш, ти трябва нещо по-добро. Нещо дълготрайно.

— Хммм — изсумтява загадъчно тя.

— А как се чувстваш, когато минеш покрай някой музикален магазин и зърнеш въпросната рокзвезда на плакат? Не ти ли е странно и необичайно, че си прекарала толкова много време с него?

— Не, изпитвам благодарност — отвръща тя, грабва една обувка и се озърта в търсене на другата от чифта. — Понякога си мисля, че ако не беше той, надали някога щях да се озова в Ню Йорк.

— А не си ли искала винаги да дойдеш тук?

Тя свива рамене и пояснява:

— Бях много буйна като дете. Нямах представа какво искам. Знаех единствено, че не желая да свършвам като сервитьорка и да забременея на деветнайсет. Като Шърли.

— Коя?

— Майка ми.

Не съм изненадана. У Саманта има някаква особена решителност, която все трябва да идва отнякъде.

— А ти имаш голям късмет — продължава тя, открива втората обувка и сбутва двете в ъгъла на куфара. — Поне имаш родители, които ще платят колежа ти.

— Е, да — отговарям неопределено. Въпреки признанията й за нейното минало аз все още не съм готова да й разкажа за моето. — Но нали и ти си учила в колеж?

— О, Пиленце! — въздъхва тя. — Аз просто съм посещавала два вечерни курса — през първите ми седмици в Ню Йорк. Намерих си работа чрез агенцията по трудова заетост. Първото място, което ме изпратиха, беше агенцията, в която сега работя. Само че тогава бях секретарка. По онова време дори не ги наричаха „асистентки“. Отегчителна история.

За мен обаче не е. А фактът, че тя е изминала толкова дълъг път, че се е издигнала от нищото превръща всичките ми страхове и битки в смехотворни занимания.

— Сигурно ти е било много трудно — отбелязвам.

— Доста — отговаря лаконично тя и се опитва да притисне капака на куфара надолу. Който, предвид факта, че под него е събран практически целия гардероб на Саманта, съвсем естествено отказва да се затвори. Аз услужливо коленича върху капака, докато тя щракне ключалките.

Докато влачим куфара към вратата, телефонът звъни. Саманта не му обръща внимание, затова аз се присягам към него.

— Не вдигай! — предупреждава тя. Обаче аз вече съм вдигнала.

— Ало?

— Саманта там ли е още?

Саманта ожесточено клати глава.

— Чарли ли е? — питам.

— Да. — Не ми звучи особено добронамерен. Питам се дали в крайна сметка не е разбрал, че онази вечер готвачката бях аз.

Подавам слушалката на Саманта, която само подбелва нетърпеливо очи, но я поема.

— Здравей, скъпи! Тъкмо тръгвах. — В гласа й се усеща леко раздразнение.

— Да, знам — продължава по-късно. — Обаче няма да успея. — Снишава глас. — Казах ти, трябва да отида! Просто нямам избор! — Пауза. А после, с осезаемо примирение: — Така е, Чарли, не всичко в този живот е създадено за твое удобство. — И затваря телефона.

Затваря за миг очи, поема си дълбоко дъх и по лицето й заиграва крива усмивка.

— Мъже! — промърморва.

— Ама нали двамата бяхте много щастливи? — възкликвам с изумление аз.

— Прекалено щастливи. Обаче, когато снощи му казах, че трябва да замина по спешност в Лос Анджелис, той се побърка. Каза, че имал планове тази вечер да вечеряме с майка му. Което незнайно защо е забравил да ми каже. Като че ли не знае, че аз също си имам свой живот!

— Може би двата свята не могат да се съчетаят — неговият живот и твоят живот. И как, между другото, двама души събират животите си?

Тя ме поглежда недоволно и вдига куфара си.

— Пожелай ми късмет в Холивуд, Пиленце! Току-виж някой открил и мен!

— Ами Чарли? — питам, като й отварям вратата и я гледам как тътрузи куфара надолу по стълбите. Куфарът подскача, но продължава надолу цял-целеничък. Ако беше някой друг, скъпарски, сигурна съм, че не би издържал подобно отношение.

— Какво за него?

Брей! Очевидно много му е ядосана.

Втурвам се към прозореца и се надвесвам към улицата под нас. Край тротоара е спряла огромна лимузина. До вратата на пътника стои униформен шофьор. Когато Саманта се появява, шофьорът се втурва да поеме куфара й.

Вратата на лимузината се отваря и оттам излиза Хари Милс. Двамата със Саманта си казват нещо, а после той пали пура. Саманта го заобикаля и се вмъква в колата. Хари си дръпва силно от пурата, оглежда улицата и също влиза. Вратите се затварят и лимузината потегля. От отворения прозорец се вие дим от пура.

В стаята зад мен телефонът звъни. Приближавам се неуверено към него, обаче (както винаги) любопитството ми взема връх и аз вдигам.

— Саманта там ли е? — пак е Чарли.

— Току-що замина — отговарям учтиво.

— Мамка му! — провиква се той и затваря.

„Да ти се връща!“ — пожелавам му наум и бавно поставям слушалката обратно на мястото й.

А след това се навеждам под леглото на Саманта и вадя оттам собствения си куфар „Хартман“. Телефонът пак звъни, но този път здравият ми разум надделява и го оставям да си звъни.

След известно време човекът, който звъни по телефона, се отказва. Но започва да звъни звънецът на апартамента.

— Да? — изричам в домофона.

— Аз съм, Райън — чува се от другия край.

Натискам бутона за отваряне на външната врата. Райън, значи. Започвам да се самонавивам, за да му натрия сол на главата заради Маги, но после го виждам да изниква от стълбите с роза в ръка. Стъблото на розата се гъне и аз не мога да не се запитам дали не я е откъснал от някоя градинка.

— Закъсня — изричам с обвинителен тон. — Снощи Маги си тръгна.

— Мътните го взели! Знаех си, че съм оплескал работата!

В този момент вероятно би трябвало да му кажа да си върви, обаче още не съм свършила.

— И кой, по дяволите, бяга от ресторанта, докато гаджето му е в тоалетната?

— Бях уморен — изрича безпомощно той, като че ли това е достатъчно добро извинение.

— Ти бъзикаш ли ме или какво?

Погледът, който ми отправя, е като на пребито псе.

— Просто не знаех как да й кажа довиждане — смотолевя. — Бях тотално изтощен. Защото не съм Супермен. Понякога се опитвам, но в повечето случаи най-неочаквано се сблъсквам с криптонит.

Пряко сили се усмихвам. Райън е от онези хора, които умеят да си правят шега със самите себе си. И макар да знам, че не е много лоялно от моя страна, не мога да му се сърдя дълго. В крайна сметка не аз съм тази, която е зарязал.

— Маги беше адски наранена — изричам с укорителен тон.

— Така си и помислих. Затова реших да дойда и да й се извиня. Да й се реванширам.

— С тази роза?

— Тъжна работа, нали?

— По-скоро жалка. Особено като се има предвид, че тя си го изкара на мен.

— На теб ли? — поглежда ме изненадано той. — И защо ще си го изкарва на теб? Ти с какво си й виновна?

— Така е. Но аз като че ли налях масло в огъня. И се спречкахме.

— Имаше ли скубене на коси?

— Разбира се, че не! — провиквам се възмутено. — Ти за какви ни мислиш, Райън?

— Съжалявам — ухилва се той. — Мъжете много обичат да гледат женски бой. Какво друго да кажа?

— Може би да си признаеш, че си кретен?

— Така би било твърде лесно. Освен това кретенът е Капоти. Аз съм просто идиот.

— Хубав начин да говориш за най-добрия си приятел.

— Само защото сме приятели не означава, че харесвам характера му — изрича Райън.

— Е, може би си прав — съгласявам се неохотно аз. Чудя се защо жените се критикуват толкова една друга. Защо не можем просто да си кажем: „Да, тя е малко объркана, но въпреки това я харесвам“?

— Дойдох да поканя Маги на новата изложба на бащата на Рейнбоу. След това ще има вечеря. Ще бъде адски изискано.

— Ако искаш, мога да я заместя — предлагам си услугите, чудейки се защо мен никой никога не ме кани на тези бляскави събития.

— Ти ли? — поглежда ме неуверено Райън.

— Че защо не? Да не би да имам рога и опашка?

— Не, разбира се — бие отбой той. — Обаче Маги каза, че си вманиачена по Бърнард Сингър.

— Не е казано, че трябва всяка вечер да бъда с него — измъквам се ловко от ситуацията аз, защото не желая да си признавам, че между нас с Бърнард вероятно всичко свърши.

— Е, добре тогава — предава се той. — Ще се видим в галерията. В осем.

„Жестоко!“ — казвам си, когато той си тръгва. Седмици наред слушам за това откриване и се чудя дали Рейнбоу ще ме покани и ако не, как да си изпрося покана. Непрекъснато си повтарях, че това е само едно глупаво парти, обаче тайничко си знаех, че е събитие, което в никакъв случай не бих пропуснала.

А тъй като Бърнард така и така не се обажда, защо да не отида? Кой е казал, че заради него трябва да сложа живота си на пауза?

Именно.

Двайсет и първа глава

Галерията се намира в Сохо — пуста кръпка от града с калдъръмени улички и огромни постройки, които някога са били фабрики. Направо да не повярва човек, че някога Манхатън е бил индустриален център, но както става ясно, преди време тук са произвеждали всичко — от дрехи през електрически крушки до различни инструменти. Към входа на галерията отвежда метална рампа. По парапета са накацали всевъзможни тузари, които пушат цигари и обсъждат приключенията си от предишната нощ.

Проправям си път през тълпата. На входа се е образувала нещо като тапа — всеки е срещнал някого и никой от тях не се сеща да помръдне. Минавам някак си. Във въздуха се носят кълба дим, накъдето и да се обърнеш, вони на пот, но в атмосферата се усеща жуженето на онова вече познато вълнение, което подсказва, че тъкмо това е мястото, където трябва да бъдеш тази вечер.

Намирам убежище край стената, като се старая да не се смесвам с потока подмазвачи, които се събират около импозантен мъж с козя брадичка и очи с отпуснати клепачи. Облечен е в черен смокинг и бродирани домашни пантофки, поради което предполагам, че това е самият велик Бари Джесън — най-значимият художник в съвременен Ню Йорк и баща на Рейнбоу. И наистина, точно зад него стои Рейнбоу и въпреки факта, че е облечена в яркозелена рокля на ресни, за първи път, откакто я познавам, изглежда дребна и незначителна. Точно до Бари, извисяваща се най-малко с глава над него, стои манекенката Пайкън.

Тя излъчва целенасочено спокойния вид на жена, която е наясно с изключителната си красота и знае, че ти също го знаеш, но е твърдо решена да не превръща красотата си в главен обект на внимание на вечерта. Наклонила е леко глава и се подпира на съпруга си, сякаш иска да каже: „Да, знам, че съм красива, но тази вечер е изцяло негова.“ Вероятно това е най-върховният знак за истинска любов.

Или може би превъзходно изиграна роля.

Засега не забелязвам никъде нито Райън, нито Капоти, затова се преструвам, че съм крайно заинтригувана от произведенията на изкуството наоколо. На откриване на изложба човек би си помислил, че и останалите ще проявят интерес към тях, но пространствата между картините са предимно празни, сякаш събирането на тези хора е главната цел на вечерта.

И вероятно съвсем основателно. Трудно ми е да реша какво да мисля за картините. Те са само в черно и сиво, с фигури като клечки, които приличат на или жертви на нечовешко насилие, или на причинители на същото. От всеки ъгъл се стича кръв. Човечетата клечки са прободени с ножове и игли, грозни нокти късат крайниците им. Изключително разтърсващо и невъзможно да се забрави. А може би именно това е целта на цялото занимание.

— Какво ще кажеш? — пита Рейнбоу, която се е приближила зад мен, без да я усетя. Изненадана съм, че се принизява чак до мен и моето мнение, но като гледам, засега аз съм единствената наоколо, която е около нейната възраст.

— Могъщи — отговарям.

— Според мен са адски плашещи.

— Така ли? — Изненадана съм, че е толкова откровена.

— Само не казвай на баща ми!

— Няма.

— Райън ми каза, че те е поканил на вечерята — продължава тя, като върти една от ресните на роклята си. — Радвам се, че го е направил. Аз също бих те поканила, само че не знаех номера ти.

— Няма проблеми. Радвам се, че съм тук.

Тя се усмихва и отминава. А аз се обръщам отново към картините. Може би в крайна сметка Ню Йорк не е чак толкова труден за живеене. Може би принадлежността към подходящата прослойка е просто въпрос на показване. Ако хората те виждат достатъчно често на събиранията си, автоматично ще приемат, че си един от тях.

Накрая Райън и Капоти благоволяват да се появят, вече подгрели. Райън леко се клати, а Капоти е самата учтивост — поздравява всеки, когото срещне, като стар, забравен приятел.

— Кари! — провиква се, когато ме вижда, и ме целува по двете бузи, сякаш за него няма по-голямо щастие на този свят от срещата с мен.

През тълпата минава някакъв таен сигнал и неколцина човека се плъзгат по посока на изхода. Очевидно тези са избраните — най-малкото, да присъстват на вечерята.

— Хайде, ела! — подканва ме Райън, кимайки по посока на вратата. Тръгваме след групата избраници към улицата, а Райън прокарва пръсти през косата си.

— Господи, какъв ужас! — възкликва. — Накъде е тръгнал светът, ако наричаш това тук изкуство?!

— Ти си голям лицемер — отбелязва Капоти.

— Не ми казвай, че наистина харесваш тези боклуци!

— На мен ми харесаха — обаждам се аз. — Намирам ги за доста вълнуващи.

— Да, вълнуващи, но не в добрия смисъл — казва Райън.

Капоти се разсмива и отбелязва:

— Можеш да извадиш момчето от провинцията, но не можеш да извадиш провинцията от душата на момчето!

— Знаеш, че подобни думи ме обиждат! — извисява глас Райън.

— Аз също съм от провинцията — казвам.

— Личи си — промърморва Капоти с известно презрение.

— А ти да не си от някое по-добро място, а? — поглеждам го предизвикателно.

— Капоти е от старо южняшко семейство, скъпа — изрича провлечено Райън, имитирайки акцента на приятеля си. — Баба му се е била против янките. Което ще рече, че е някъде към сто и петдесет годишна.

— Никога не съм казвал, че баба ми се е била против янките! — провиква се възмутено Капоти. — Казах, че тя ми заръча никога да не се женя за янки!

— Отдъхнах си! — обаждам се насмешливо аз, а Райън се подхилва одобрително.

Вечерята се провежда в хамбара на семейство Джесън. Струва ми се, че беше преди десет години, когато двете с Лил се смяхме затова, че семейство Джесън живеят в сграда без течаща вода. Оказва се, че първоначалното ми предположение не е било особено далече от истината. Сградата е малко плашеща. Вратата на товарния асансьор се отваря ръчно, а освен това има и решетка. Вътре пък има лост, с който асансьорът се движи нагоре-надолу.

Управлението на въпросния асансьор се оказва нелека работа. Когато влизаме, петима човека вътре вече се чудят дали да не потърсят стълбите.

— Направо не мога да повярвам как има хора, които могат да живеят на подобни места! — изрича мъж с жълта коса.

— Обаче е евтино — изтъква очевидното Райън.

— Евтино не би трябвало да означава опасно.

— Какво е за теб опасността, когато си най-важният художник в Ню Йорк?! — отбелязва Капоти с традиционната си арогантност.

— Божичко, какъв мачо! — промърморва мъжът. Осветлението на асансьора не е много добро, но когато се обръщам, за да огледам човека по-добре, установявам, че не е никой друг, а моят познат Боби. Боби от модното шоу. Който обеща да постави пиесата ми.

— Боби! — почти изкрещявам аз.

Първоначално той не може да ме познае и автоматично изрича:

— Здрасти! Радвам се да те видя пак!

— Това съм аз! — продължавам смело. — Кари Брадшоу, спомняш ли си?

— Но, разбира се! — досеща се най-сетне той. — Кари Брадшоу! Драматургът!

Капоти се изхилва презрително, а тъй като никой друг не проявява интерес към управлението на асансьора, смело поема лоста. Асансьорът тръгва нагоре със силно разтърсване, което изхвърля няколко от пътниците в него към стената.

— Добре, че днес не съм хапвала нищо — промърморва жена с дълго сребристо палто.

Капоти успява да изкара асансьора приемливо близо до третия етаж, което ще рече, че вратите се отварят на две стъпки над етажа. Бидейки кавалер, той скача и протяга ръка на дамата в сребристото палто. После слиза Райън, следван от Боби, който обаче пада на колене. Когато идва моят ред, Капоти се поколебава с ръка във въздуха.

— Няма проблеми — промърморвам аз.

— Стига, Кари! Не се дръж като идиот!

— С други думи, да се опитам да бъда дама — допълвам, като поемам подадената му ръка.

— Поне веднъж в живота си — завършва той.

Тъкмо се каня да продължа спора, когато Боби се вмъква между нас, хваща ме свойски под ръка и изрича мазно:

— Хайде да си вземем нещо за пиене, а ти да ми разкажеш всичко за новата си пиеса!

Обширното пространство на някогашния фабричен цех се оказва набързо премоделирано в нещо, наподобяващо на апартамент. Районът около прозорците е с размерите на ледена пързалка. Покрай една от стените е подредена маса с бяла покривка, която вероятно побира най-малко шейсет човека. Пред високите от пода до тавана прозорци са подредени групи дивани и кушетки, драпирани с корабни платна. Дървеният под е изтъркан от краката на стотици работници, а на някои места е буквално черен, като че ли някой някога е запалил огън на тях, после обаче е размислил и го е загасил.

— Заповядай! — отсича Боби и ми подава пластмасова чашка с течност, която се оказва евтино шампанско. Хваща ме за ръка и прошепва: — С кого искаш да се запознаеш? Познавам всички тук!

Иска ми се да изтръгна ръката си от неговата, но не ми изглежда особено възпитано. А освен това съм сигурна, че Боби просто се държи любезно.

— Бари Джесън? — осмелявам се да изрека.

— Не го ли познаваш? — възкликва Боби с такава искрена изненада, че не мога да не се засмея. Не мога да си представя защо Боби ще си мисли, че аз се познавам с великия художник, но, от друга страна, очевидно допуска, че често се мотая по светски събития. Което само потвърждава теорията ми — ако хората те виждат достатъчно често в средите си, приемат, че си един от тях.

Боби ме замъква директно при самия Бари Джесън, който в момента разговаря с няколко гости едновременно. Набутва ме най-безсрамно в кръга му. Чувството ми за принадлежност към тези хора се разсейва като сутрешна мъгла, ала Боби изглежда недосегаем за враждебните погледи на тълпата.

— Това е Кари Брадшоу! — съобщава тържествено на Бари. — От много време умира да се запознае с теб! Ти си любимият й художник!

Нито едно от въпросните твърдения не е вярно, ала аз не смея да му противореча. Особено след като изражението на Бари Джесън се сменя от раздразнение към благо снизхождение. Оказва се, че не е имунизиран срещу ласкателства. Тъкмо обратното — очаква ги.

— Виж ти! — Черните му очи се впиват в моите и аз внезапно се изпълвам с призрачното усещане, че се взирам в очите на дявола.

— Изложбата ви е зашеметяваща! — изричам неловко.

— Смятате ли, че и останалите ще я харесат? — пита директно той.

Енергията, която се излъчва от този човек, е крайно изнервяща. Обаче аз изтърсвам храбро:

— Защо не? Внушението е толкова могъщо, как може да не я харесат?!

Тайничко се надявам да не ми задава повече въпроси.

И той сякаш ме разбира. Получил очакваните похвали, художникът се обръща към дамата в сребристото палто.

За нещастие Боби не схваща посланието на жестовете.

— Виж какво, Бари — продължава настойчиво той, — трябва да поговорим за Базил!

Възползвам се от момента, за да изчезна. Не ми трябва много, за да си дам сметка, че запознаването с прочутите не те прави автоматично и тебе прочут.

Тръгвам по малък коридор и минавам покрай затворена врата, от която се дочуват приглушен смях и шепот. След това минавам покрай друга врата, която сигурно води към тоалетната, защото пред нея се е подредила цяла опашка от гости. Накрая влетявам през отворената врата в края на коридора. И се заковавам на място.

Тук декорът е съвсем различен. Стаята е абсолютно несъвместима с останалата част от хамбара. Подът е покрит с ориенталски килими, а в центъра се мъдри антично легло с резбовани крака, покрито с копринени възглавници.

Допускам, че без да искам, съм нахлула в спалнята на родителите, но се оказва, че на леглото се е опънала Рейнбоу и говори с момче с плетена ямайска шапчица върху сплетената си на плитчици коса.

— Извинете — смотолевям сконфузено, когато момчето вдига изненадано очи. Оказва се шокиращо красиво, с изрязани скули и красиви черни очи.

Рейнбоу се извърта стреснато, изплашена, че са я изловили, но когато ме вижда, се отпуска.

— О, това е просто Кари — казва. — Тя е готина.

„Просто Кари“ се осмелява да направи крачка напред и да попита:

— Какво правите тук?

— Това е брат ми Колин — пояснява Рейнбоу, като посочва красивия млад мъж.

— Друсаш ли се? — пита Коли, като ми подава малка лула с марихуана.

— Защо не? — Незнайно защо, но решавам, че няма да ми се отрази зле да се надрусам на това парти. И без това половината от гостите вече ми изглеждат надрусани.

Рейнбоу ми прави място на леглото, а аз промърморвам:

— Страхотна стая имаш!

— Наистина ли ти харесва? — пита тя, поема лулата от Колин и се привежда напред, докато той я пали със златна запалка.

— Защото е изцяло анти-Бари — отбелязва с перфектен английски акцент Колин. — Тъкмо затова е страхотна.

Дръпвам си от лулата и я подавам на Колин.

— Ти англичанин ли си? — питам, чудейки се как той може да е англичанин, когато Рейнбоу изглежда като типична американка.

Рейнбоу се изкисква и отговаря:

— Не, той е амхара. Като майка ми.

— Значи Бари не ти е баща, така ли?

— Не, за бога! — възкликва Колин. После двамата с Рейнбоу се споглеждат енигматично.

— Познаваш ли човек, който харесва баща си? — пита тя.

— Например аз — смотолевям неловко. Може и да е от дрогата, но изведнъж се изпълвам със сантиментални чувства към моя старец. — Много е готин.

— Значи имаш голям късмет — казва Колин. — Лично аз не съм виждал истинския си баща, откакто станах на десет.

Кимвам, сякаш напълно го разбирам, но истината е, че не го разбирам. Моят баща може и да не е идеален, обаче знам, че ме обича. Сигурна съм, че ако нещо ми се случи, той винаги ще бъде до мен — или най-малкото, ще се постарае.

— Което ми напомня… започва Колин, бръква в джоба си и вади оттам малко шишенце аспирин, което раздрънква пред очите на сестра си. — Намерих ги сред запасите на Бари.

— О, Колин! Страхотен си! — изписква тя.

Колин отваря шишенцето и вади оттам три огромни кръгли хапчета.

— Ами ако забележи, че ги няма?

— Няма. До края на вечерта вече ще бъде твърде друсан, за да забележи каквото и да било.

Рейнбоу грабва едно от хапчетата от ръката на брат си и го глътва с обилна доза шампанско.

— Ти искаш ли, Кари? — предлага ми Колин хапче.

Предпочитам да не питам какво е. А и не искам да знам. Мисля, че вече получих повече, отколкото трябва. Поклащам глава.

— Много са забавни — подканя ме Колин и пъхва едно в устата си.

— Не, благодаря! Добре съм си и така — казвам.

— Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. Само попитай за аспирин — казва той, а после двамата с Рейнбоу се хвърлят върху възглавниците, заливайки се от смях.

Когато се връщам в приемната, заварвам обичайната френетична енергия на хора, които се блъскат и крещят един на друг, опитвайки се да надвикат останалите. Във въздуха се носи дим от цигари и марихуана. Пайкън и няколко от нейните колежки моделки седят отпуснати по диваните с полузатворени очи. Минавам покрай тях и се насочвам към отворения прозорец, за да вдишам малко чист въздух.

Напомням си, че си прекарвам много добре.

Забелязана съм обаче от Боби, който започва да ми маха енергично. Говори с жена на средна възраст с прилепнала по тялото бяла рокля, която изглежда като направена от бинтове. Аз му помахвам в отговор и вдигам чашата си, за да му покажа, че отивам към бара, но на него такива не му минават.

— Кари! — провиква се от другия край. — Ела да те запозная с Тийнзи Дайър!

Лепвам си най-добрата комарджийска физиономия и тръгвам към тях.

Тийнзи изглежда като човек, който си похапва дребни дечица за закуска.

— Това е Кари Брадшоу! — грачи Боби. — Трябва да й станеш агент! Знаеш ли, че е написала пиеса?

— Здравей! — поздравява ме тя и ме дарява с възтясна усмивка.

Боби ме прегръща през раменете и се опитва да ме притисне към себе си, докато аз усърдно се противя.

— Смятаме да поставим новата пиеса на Кари в моето помещение — продължава да нарежда той. — Непременно трябва да дойдеш на представлението!

Тийнзи тръсва пепелта от цигарата си на пода и пита:

— За какво се разказва в нея?

„Да го вземат мътните този Боби!“ — казвам си, докато се изтръгвам от прегръдката му. Нямам намерение да разказвам за пиесата си пред напълно непозната жена! Особено след като и аз самата не знам за какво е точно!

— Кари не иска да каже — отговаря вместо мен Боби, като потупва ръката ми. А после се привежда театрално към мен и уж прошепва: — Тийнзи е най-великият агент в този град! Представлява абсолютно всички! В това число Бърнард Сингър!

Усмивката замръзва на лицето ми.

— Много хубаво — изфъфлям.

Сигурно в изражението ми има нещо, което сякаш задвижва невидима камбана, защото Тийнзи най-сетне благоволява да ме погледне в очите.

Аз извръщам поглед, надявайки се да насоча разговора в друга посока. Нещо ми подсказва, че тази Тийнзи няма да остане особено доволна, когато разбере, че най-големият й клиент излиза с моята нищожна персона. Или по-скоро излизаше с моята нищожна персона.

Музиката внезапно спира.

На върха на стълбището се появява самият Бари Джесън и съобщава тържествено:

— Вечерята е сервирана!

Двайсет и втора глава

И тъкмо когато си мисля, че по-странно от това няма накъде за тази вечер, се оказвам настанена на масата до Капоти.

— Пак ли ти? — изсумтявам, отпускайки се до него върху сгъваемия си стол.

— Какъв ти е проблемът? — подхвърля той и ме поглежда накриво.

Завъртам очи. Откъде да започна? С факта, че Бърнард много ми липсва и ми се ще да беше тук ли? Или може би, че предпочитам да седя до някого другиго. Вместо това обаче се спирам на следния отговор:

— Току-що се запознах с Тийнзи Дайър.

— О, но тя е много голям агент! — възкликва силно впечатлен той.

Нещо ми подсказваше, че ще каже точно това.

— На мен ми се стори голяма кучка — отбелязвам.

— Много глупаво от твоя страна, Кари.

— Че защо? Самата истина си е!

— Същото важи и за гледната ти точка.

— Която е?

— Този град е мръснишки, Кари. И ти отлично го знаеш.

— Е, и?

— И ти ли искаш да завършиш като мръсница, подобно на повечето хора тук?

Поглеждам го изумена. Той още ли не е разбрал, че вече се е превърнал в такъв? Че е един от тях?

— Това не ме притеснява — сопвам се аз.

Поднасят ни купа със спагети. Капоти я грабва и учтиво сервира първо на мен, а после на себе си. След това казва:

— Кажи ми, че няма да поставиш пиесата си при Боби!

— Защо пък не?

— Защото Боби е едно голямо недоразумение!

Усмихвам му се злорадо и отбелязвам:

— Може би, защото не е поканил теб да представиш великата си творба, а?!

— Даже и да ме беше поканил, пак нямаше да приема. Тук нещата не се правят така, Кари. Ще видиш.

Свивам рамене и отвръщам:

— Като гледам, май това е основната разлика между теб и мен. Аз нямам нищо против да предприемам рискове.

— Да не би да държиш да те лъжа? Подобно на всички останали в твоя живот?

Поклащам глава силно озадачена.

— От къде на къде знаеш, че хората са ме лъгали? Най-вероятно са лъгали теб! А знаеш ли кой е най-големият лъжец в твоя живот? Ти самият! — Веднага след тези думи надигам чашата си с вино, неспособна да повярвам, че се осмелих да ги изрека.

— Хубаво — свива рамене той, като че ли аз съм безнадежден случай.

И се обръща към жената от другата си страна. Последвам примера му и се обръщам към мъжа вляво от мен.

И от гърдите ми се изтръгва въздишка на облекчение. Оказва се Чоли.

— Здравей! — поздравявам, твърдо решена да забравя както за срещата си с Тийнзи, така и за омразата си към Капоти.

— О, здравей, малката ми! — възкликва той. — Ама ти наистина си навсякъде! Е, Ню Йорк оправдава ли вече надеждите ти?

Оглеждам масата. Рейнбоу седи отпусната на стола си с притворени очи, а Капоти отново е лапнал микрофона и изнася лекция за любимия си Пруст. Забелязвам и Райън, който е имал големия късмет да седи до Тийнзи. Прави й мили очички, безсъмнено надявайки се тя да го вземе за свой клиент. Междувременно Боби е застанал зад Бари Джесън, отчаяно опитвайки се да привлече вниманието му, докато Бари, който вече е започнал обилно да се поти, ядосано трие лицето си със салфетка.

Преживявам един от онези странни моменти, когато вселената изведнъж се концентрира върху картината пред мен и всичко се увеличава многократно — движенията на обилно намазаните с червило устни на Пайкън, струята червено вино, което Боби налива в чашата си, огромният златен пръстен с монограм върху дясната ръка на Тийнзи, докато я вдига бавно към слепоочието си.

Питам се дали Маги всъщност не е права. Може би всички в този град сме откачени.

И изведнъж всичко се връща към обичайното си състояние. Тийнзи става от стола си. Бари прави място на Боби до себе си. Райън се привежда към Рейнбоу и шепне нещо в ухото й.

Обръщам се към Чоли и отговарям:

— Мисля, че всичко тук е фантастично.

Тъй като той изглежда заинтригуван от мен, започвам да му разказвам приключенията си. Как Пеги ме изрита от апартамента си. И как кръстих мустака на Виктор Грийн с името Уолдо. И как Боби иска да постави пиесата ми, при положение че още не съм я завършила. Когато приключвам, установявам, че Чоли ме слуша в захлас. На този свят няма нищо по-хубаво от мъж, който умее да слуша.

— Някой път трябва да дойдеш у дома на соаре — казва накрая. — Имам едно разкошно списание, наречено „Новият обзор“. Всички се преструваме, че е изцяло литературно, но от време на време поддържането му налага организирането на коктейли.

Тъкмо му пиша телефонния си номер на една салфетка, когато към нас се приближава Тийнзи. Първоначално изтръпвам от мисълта, че целта й съм аз, но след това с облекчение установявам, че е погнала Чоли.

— Скъпи! — заявява тя, най-нахално вмъква стол между мен и Чоли и по този начин ме изключва напълно от разговора. — Току-що се запознах с един очарователен млад писател! Райън Нещо-си. Непременно трябва да се запознаеш с него.

— С удоволствие — отговаря Чоли. Намигва ми, привежда се през Тийнзи и казва: — Запозна ли се с Кари Брадшоу? Тя също е писател. Тъкмо ми казваше…

Тийнзи грубо сменя темата.

— Виждал си ли скоро Бърнард?

— Миналата седмица — махва с ръка Чоли, с което показва, че въобще не му се говори за Бърнард.

— Тревожа се за него — казва агентката.

— Че защо? — поглежда я неразбиращо Чоли. Мъжете не се тревожат един за друг така, както го правят жените.

— Чух, че излизал с някакво младо момиче.

Стомахът ми се свива на топка.

— Марджи твърди, че Бърнард е много объркан — продължава Тийнзи, като ме поглежда косо. Старая се да задържа комарджийската си физиономия, като че ли изобщо нямам представа за какво говори тя. — Марджи твърди, че се е запознала с нея. И е крайно притеснена. Според нея фактът, че Бърнард е избрал да ходи с толкова млада жена, е особено лош знак.

Наливам си още вино, преструвайки се на заинтригувана от нещо, което става в другия край на масата. Ала ръката ми трепери.

— И какво толкова й пука на Марджи Шепърд за него? — изтъква Чоли. — Нали тя беше тази, която го изостави?!

— Това ли ти е казал? — подмята коварно тя.

Чоли свива рамене и отговаря:

— Целият свят знае, че тя му изневери. С един от актьорите в неговата пиеса.

Тийнзи се изсмива презрително и заявява:

— За жалост, случи се точно обратното. Бърнард е този, който й изневери.

Около сърцето ми започва да се увива жица, която изведнъж го стисва така, че не мога да дишам.

— Всъщност това не е единствената изневяра на Бърнард. Може и да е прекрасен драматург, но се оказа отвратителен съпруг.

— Но какво значение има това сега, Тийнзи? — промърморва Чоли.

Тийнзи поставя ръка на рамото му и промърморва:

— Чоли, от това парти ме заболя глава. Би ли помолил Бари за аспирин?

Изпепелявам я с поглед. Не може ли сама да го помоли? Да я вземат мътните и нея, и онова, което каза за Бърнард и мен. Затова решавам да се намеся услужливо:

— Колин има аспирин. Синът на Пайкън.

— Така ли? Благодаря — поглежда ме остро тя и отива да търси Колин.

Вдигам салфетката пред устата си и се разсмивам.

Чоли се разсмива заедно с мен и по едно време отбелязва:

— Тийнзи е много глупава жена, не мислиш ли?

Успявам единствено да кимна. Само от мисълта за злобната Тийнзи, надрусана с едно от хапчетата на Колин, не мога да спра да се смея.

Не че очаквам тя да глътне подобно хапче. Дори и аз, която не знам абсолютно нищо за наркотиците, бях достатъчно схватлива да разбера, че голямото бяло хапче на Колин изобщо не е аспирин. Но след това веднага забравям за случилото се и се сещам едва час по-късно, когато танцувам с Райън.

В средата на дансинга се появява Тийнзи, едва държаща се на крака. Коленете й треперят и тя сграбчва Боби за раменете, за да не падне. Киска се като откачена и прави неистови опити да се задържи на крака. Ала краката й са като гума.

— Боби! — пищи идиотски. — Казвала ли съм ти някога колко те обичам?

— Ама какво става тук, за бога? — провиква се възмутено Райън.

А аз изпадам в истеричен смях. Очевидно Тийнзи все пак не е била достатъчно схватлива и е нагълтала хапчето. Доказателство за това е и фактът, че вече лежи, простряна по гръб, на пода и се киска като откачена. Това продължава няколко секунди, след което се появява Чоли, вдига агентката на крака и я отвежда.

Продължавам да танцувам.

Всъщност всички продължават невъзмутимо да танцуват, докато не ни прекъсва безумен писък и няколко вика за помощ.

Пред асансьора се е събрала тълпа. Вратите са отворени, но шахтата изглежда празна.

Из хамбара се носят викове от рода на: „Какво стана?“, „Някой е паднал!“ и „Звънете на 911!“ Втурвам се напред ужасена, че това е била Рейнбоу и че е паднала в шахтата. Но с периферното си зрение я забелязвам да върви бързо към стаята си, следвана плътно от Колин. Приближавам се към асансьора. Двама мъже скачат в шахтата, което означава, че самият асансьор е не повече от метър под ръба на етажа. Оттам се подава безжизнена женска ръка: Бари Джесън я сграбчва и измъква от дупката обезобразената и напълно замаяна Тийнзи.

Преди да успея да сторя каквото и да било, Капоти ме сръгва в ребрата и просъсква:

— Да тръгваме!

— Какво? — поглеждам го напълно вцепенена.

Той разтърсва рамото ми и повтаря:

— Трябва да се махаме оттук! Веднага!

— Ами Тийнзи?

— Ще се оправи. Райън също може да се погрижи за себе си — голям човек е.

— Нищо не разбирам — надигам глас в протест аз, докато той ме бута към изхода.

— Не задавай никакви въпроси! — отваря рязко вратата и тръгва надолу по стълбите. Аз се заковавам на площадката озадачена. — Кари! — обръща се, за да се увери, че вървя след него. Когато вижда, че все така си стоя неподвижна, взема по две стъпала наведнъж нагоре и буквално ме избутва пред себе си. Хайде, движение!

Правя, каквото ми казва, заслушана в бързите му стъпки по стъпалата зад мен. Когато стигаме до фоайето, той отваря рязко вратата и ме дръпва след себе си. А после изкрещява:

— Бягай!

И се втурва като вятър към ъгъла, а аз се опитвам да го настигна с ботушите си на Фиоручи, които Саманта ми подари. Секунди по-късно покрай нас профучават две полицейски коли с надути сирени и се заковават пред сградата на семейство Джесън. Капоти ме прегръща през рамо и прошепва:

— Дръж се нормално. Сякаш сме гаджета, излезли на среща.

Докато пресичаме улицата, сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Изминаваме така още няколко километра до следваща пресечка, докато не се озоваваме на ъгъла на Западен Бродуей и Принс Стрийт.

— Доколкото си спомням, тук някъде имаше един много готин бар — казва Капоти.

— Готин бар ли? Тийнзи току-що падна в шахтата на асансьора, а ти си мислиш за готини барове, така ли?

Той дръпва ръка от раменете ми и казва:

— Да не би вината за това да е моя, а?

Не, но е моя.

— Трябва да се върнем. Не се ли притесняваш за Тийнзи?

— Виж какво, Кари — изрича той, очевидно на ръба на търпението си. — Току-що ти спасих живота. Прояви поне мъничко благодарност, нали?

— Не съм много сигурна за какво точно трябва да ти бъда благодарна.

— Искаш да завършиш във вестниците ли? Защото именно това ще се случи. Половината от гостите там бяха дрогирани. Да не би да си въобразяваш, че полицията няма да забележи? Което ще рече, че още утре всичко ще лъсне на шеста страница във всеки вестник! На теб може и да не ти пука за репутацията ти, но на мен ми пука за моята!

— И защо? — поглеждам го аз, ни най-малко впечатлена от самомнителността му.

— Защото.

— Защото защо? — не му позволявам да си поеме дъх аз.

— Защото много хора разчитат на мен.

— Например?

— Например семейството ми. Те са почтени, добри хора. За нищо на света не бих ги принудил да се срамуват заради мен и заради моите действия!

— Например, като се ожениш за янки ли?

— Именно.

— А какво мислят по този въпрос всички онези момичета янки, с които ходиш? Или просто не им казваш?

— Убеден съм, че когато тръгнат с мен, повечето жени са наясно в какво се забъркват. Аз никога не ги лъжа с намеренията си.

Свеждам очи към тротоара и започвам да се питам какво правя на ъгъла в средата на нищото, спорейки с Капоти Дънкан. Накрая изтърсвам:

— Е, мисля, че би трябвало да ти кажа истината. Аз съм виновната за случилото се с Тийнзи.

— Ти?

— Да. Знаех, че Колин има от онези хапчета. Той каза, че били аспирин. И просто казах на Тийнзи да си вземе аспирин от него.

На Капоти му трябват няколко секунди, докато осъзнае чутото. Разтрива очите си, а аз започвам да се притеснявам, че ще отиде да ме издаде. Обаче накрая той отмята глава назад и се разсмива. Дългите му къдрици се разстилат по раменете му.

— Забавно, нали? — усмихвам се с облекчение, наперена заради одобрението му. — Честно да ти кажа, мислех, че жената има достатъчно разум в главата си, за да не гълта подобно нещо.

Без никакво предупреждение той затваря устата ми с целувка.

Толкова съм шашната, че първоначално не мога да реагирам по никакъв начин, докато устните му се притискат настървено в моите. А след това мозъкът ми се включва. Не мога да повярвам колко приятно и естествено е усещането, сякаш двамата се целуваме непрекъснато. А после схващам — именно така сваля всичките онези жени. Той е хищник. Целува жената, когато най-малко очаква, и щом я извади от равновесие, я закарва в леглото си.

Обаче този път няма да стане. Така си казвам. Въпреки че на една непозната част от мен й се иска да стане.

— Не! — казвам и го отблъсквам.

— Кари!

— Не мога!

Възможно ли е току-що да изневерих на Бърнард?

И ходя ли изобщо с Бърнард?

По улицата минава самотно такси. Свободно е. Ала аз — не. Спирам го.

Капоти ми отваря кавалерски вратата.

— Благодаря — смотолевям.

— До скоро! — кимва той, като че ли нищо не се е случило.

Отпускам се на задната седалка и поклащам глава.

Ама че нощ! Може би няма да е зле да се измъкна за малко оттук.

Двайсет и трета глава

— О! — отбелязва вяло най-малката ми сестра Дорит, като вдига очи от списанието пред себе си. — Ти се прибра.

— Да, прибрах се — потвърждавам очевидното. Пускам на пода сака си и отварям хладилника, но по-скоро по навик, отколкото от глад. Зървам почти празна бутилка мляко и парче мухлясало сирене. Вадя бутилката с мляко и я вдигам пред очите на сестра си. — Вече никой ли в тази къща не си прави труда да пазарува за ядене?

— Не — отговаря нацупено Дорит. Погледът й се плъзга към баща ни, но той изглежда в блажено неведение относно нейните чувства във връзка с храненето.

— Най-сетне всичките ми момичета са у дома! — възкликва с възторг той.

Това е единственото, което не се е променило у баща ми — неговата свръхемоционалност. Радвам се, че от старата му същност все още е останало нещо познато. Защото във всяко друго отношение той е като обсебен от извънземно.

Първо, обут е с дънки. Предишният ми баща никога, ама никога през живота си не бе обувал дънки. Майка ми за нищо на света не би му го позволила. Второ, кипри се със слънчеви очила „Рей-Бан“. Ала най-притеснително от всичко е якето му — от марката „Мембърс Онли“, оранжево. Когато слязох от влака на гарата, едва го познах.

Със сигурност преживява криза на средната възраст.

— Къде е Миси? — питам, като се старая да не обръщам внимание на чудатия му външен вид.

— В консерваторията. Научи се да свири на цигулка! — отговаря гордо баща ми. — В момента композира симфония за цял оркестър!

— Научила се е да свири на цигулка за един месец? — възкликвам сащисано.

— Тя си ни е много талантлива — казва баща ми.

Ами аз?!

— Да бе! — обажда се нацупено Дорит.

— Ти също си много добра — побързва да я успокои той.

— Хайде, Дорит! — подканям я, като вдигам куфара си. — Ела да ми помогнеш да си разопаковам багажа.

— Имам работа!

— Дорит! — срязвам я аз и въртя многозначително очи по посока на баща ни.

Тя въздъхва, затваря списанието и тръгва след мен по стълбите.

Стаята ми изглежда точно така, както я оставих. Спомените ме връхлитат изведнъж. Вървя покрай рафтовете и докосвам всички стари книги от майка ми, които ми бе подарила в детството. Отварям вратата на гардероба и надниквам вътре. Може и да греша, но имам чувството, че половината ми дрехи липсват. Завъртам се на пета и поглеждам обвинително Дорит.

— Къде са ми дрехите? — питам.

Тя свива рамене и отвръща:

— Някои взех аз, други — Миси. Решихме, че след като вече си в Ню Йорк, няма да ти трябват.

— Ами ако ми трябват?

Тя пак свива рамене.

Решавам да си затворя очите. Едва съм пристигнала и нямам желание още през първия час да влизам в пререкания с най-малката си сестра. Въпреки че, като я гледам колко е начупена и мрачна, няма начин до понеделник да не се скараме. Междувременно обаче се налага да я използвам като източник на информация за баща ни и тази негова млада приятелка.

— Какво става с татко? — питам и сядам с кръстосани крака на леглото. То е единично и изведнъж ми се струва невероятно мъничко. Не мога да повярвам, че съм спала в него толкова много години.

— Полудял е. Няма никакво съмнение — отговаря мрачно сестра ми.

— И защо носи дънки? И оранжево яке? Кошмарно е! Мама никога не би му позволила да се облича така!

— Подарък му е от Уенди.

— Коя Уенди?

— Приятелката му.

— Значи тази работа с приятелката е вярна?

— Очевидно.

Въздъхвам. Дорит е абсолютно преситена от живота. Отсега. Нищо не е в състояние да я накара да се развълнува. Само се надявам да се е отказала от клептоманството.

— Виждала ли си я? — питам.

— Аха — отговаря уклончиво тя.

— И? — едва не изпищявам.

— Пфу!

— Мразиш ли я? — Това беше глупав въпрос. Дорит мрази всички и всичко.

— Опитвам се да се преструвам, че не съществува.

— А татко какво мисли?

— Той не забелязва — отговаря сестра ми. — Отвратително е! Когато онази е до него, той вижда само и единствено нея!

— Хубава ли е?

— Лично за мен — не — отговаря Дорит. — Но и сама можеш да провериш. Тази вечер татко е решил да ни води на вечеря заедно с нея.

— Отврат!

— И си е купил мотор!

— Каквоооо! — този път наистина изпищявам.

— Не ти ли е казал? Купи си мотор.

— Нищо не ми е казвал. Не ми е казвал дори за въпросната Уенди!

— Сигурно го е страх от теб — пояснява Дорит. — Откакто тръгна с нея, изобщо не е на себе си.

„Жестоко! — казвам си смръщено, докато разопаковам багажа си. — Очертава се страхотен уикенд!“

Няколко минути по-късно заварвам баща си в гаража да си подрежда инструментите. И автоматично долавям, че сестра ми може би е права — той съзнателно ме избягва. Пристигнах у дома преди по-малко от час, но вече се чудя защо изобщо се върнах.

Никой наоколо не се интересува нито от мен, нито от моя живот. Дорит побягна да се скрие у някаква приятелка, баща ми си има мотор, а Миси е погълната от композирането на великата си симфония. По-добре да си бях останала в Ню Йорк.

През целия път във влака си мислех за снощните преживявания. Целувката с Капоти бе ужасна грешка и аз съм възмутена от себе си, че я приех, ако ще и само за броени секунди. Но какво означава това? Възможно ли е дълбоко в себе си да харесвам Капоти? Не. Той очевидно е от онези мъже, които обичат онази, която им е под ръка, когато се почувстват загорели. От друга страна, на партито имаше много други млади жени, в това число Рейнбоу. Защо избра точно мен?

Напълно сдухана и с ужасен махмурлук, аз си купих аспирин и изпих една кока-кола. Продължавах да се самоизмъчвам с недовършените дела, които оставих зад гърба си, в това число и Бърнард. В Ню Хейвън дори ми мина през ума да сляза от влака и да се прехвърля на следващия обратен за Ню Йорк, но когато се сетих колко разочаровани ще бъдат близките ми, се отказах от тези намерения.

А сега ми се ще да не се бях отказвала.

— Татко! — провиквам се гневно.

Той се обръща стреснато, с гаечен ключ в ръка.

— Тъкмо си подреждах работната маса.

— Виждам. — Оглеждам се за прословутия му мотор и го зървам до стената, почти скрит за колата на баща ми. — Дорит ми каза, че си си купил мотор — отбелязвам хитро.

— Да, Кари, купих си.

— Защо?

— Защото исках.

— Ама защо? — Звуча като тъжно момиче, което току-що е било зарязано от любимия. А баща ми звучи като непостоянно момче, което не разполага с правилните отговори.

— Искаш ли да го видиш? — пита накрая, неспособен да овладее ентусиазма си.

И го измъква иззад колата. Ала не какъв и да е мотор — това е „Харли Дейвидсън“! С огромни дръжки и черен корпус, декориран с пламъци. От онзи тип мотори, които обичат рокерите от „Ангелите на ада“.

Баща ми кара „Харли Дейвидсън“?!

От една страна, съм силно впечатлена. Все пак това не е някаква си старческа тротинетка, а царят на моторите.

— Какво ще кажеш? — пита гордо той.

— Много ми харесва.

Това очевидно му доставя удоволствие и той започва да обяснява:

— Купих го от едно хлапе в нашия град. Беше много закъсало за пари. Платих му само хиляда долара.

— Уау! — клатя впечатлено глава. Всичко от последните няколко минути изобщо не е в стила на баща ми — от избора на думи до самия мотор. Дотолкова, че за известно време се чудя какво да кажа. Накрая изтърсвам: — И как откри въпросното хлапе?

— Син на братовчеда на Уенди.

Ококорвам се като жаба. Направо не мога да повярвам колко небрежно споменава името й. И решавам да заиграя играта му.

— Коя е Уенди?

Той изтрива любовно седалката на мотора и отговаря:

— Новата ми приятелка.

Значи така смята да играе. Окей.

— Каква приятелка по-точно?

— Много приятна — отговаря баща ми, но не смее да ме погледне в очите.

— И защо не си ми казвал досега за нея?

— О, Кари! — въздъхва той.

— Всички твърдят, че тя е твое гадже. Дорит, Миси, че даже и Уолт!

— Уолт знае? — изненадва се съвсем искрено баща ми.

— Всички знаят, татко — изричам с остър тон. — Въпросът е защо не каза на мен?

Баща ми сяда на мотора и започва да си играе със скоростите. Накрая изтърсва:

— Ще ми предоставиш ли пространство за дишане, а?

— Татко!

— Всичко това е съвсем ново за мен.

Прехапвам устни. За момент се изпълвам с нежност към него. През последните пет години той не бе демонстрирал интерес към нито една жена. А сега очевидно е срещнал такава, каквато харесва, което е знак, че най-сетне продължава напред. Което би трябвало да ме радва. За нещастие единственото, което мога да мисля в този момент, е за майка ми. И как той я предава. Питам се дали сега майка ми е на небето и гледа какво прави той. Ако е така, сигурно е ужасена от него.

— Мама познаваше ли я? Имам предвид тази Уенди, приятелката ти?

Той поклаща глава и се преструва, че оглежда мотора.

— Не. Не мисля, че са се познавали. Тя е малко по-млада.

— Колко? — настоявам да разбера.

Очевидно го бях притиснала твърде много, защото той вдига очи към мен и предизвикателно отговаря:

— Нямам представа, Кари. В края на двайсетте е. Винаги са ми казвали, че е проява на невъзпитание да питаш една жена за възрастта й.

Кимвам с разбиране, но продължавам:

— А тя за колко стар те мисли?

— Знае, че най-голямата ми дъщеря на есен заминава в университета „Браун“.

В гласа му се усеща острота, която не бях чувала от детството си. И означава: „Тук аз съм господар! Много внимавай!“

— Хубаво. — Обръщам се да изляза.

— И, Кари? — подхвърля той. — Тази вечер ще вечеряме с нея. Ще ми стане много неприятно, ако се държиш грубо с нея.

— Ще видим — промърморвам си под носа.

Насочвам се към къщата, напълно убедена, че най-лошите ми страхове се потвърдиха. Защото вече мразя тази особа Уенди. Тя има роднина, който членува в „Ангелите на ада“. И лъже за възрастта си. Според мен жена, която няма нищо против да излъже за възрастта си, е в състояние да лъже и за всичко останало.

Започвам да разчиствам хладилника, изхвърляйки един научен експеримент след друг. И тогава си спомням, че аз също бях излъгала за възрастта си. Пред Бърнард. Изливам остатъците от вкиснато мляко в канала на мивката и се питам накъде върви семейството ми.

— Божке, много специална изглеждаш! — възкликва Уолт. — Макар и малко твърде официална за Касълбъри.

— Но какво облича човек за ресторант в Касълбъри?

— Със сигурност не и вечерна рокля.

— Уолт, това не е вечерна рокля! — изричам с укор аз. — Това е рокля на социална домакиня. От шейсетте.

Открих я в моя любим магазин за стари дрехи и оттогава насам непрекъснато я нося. Перфектна е за горещо време, защото освобождава ръцете и краката ми, а и досега никой не бе казвал нищо за необичайния ми тоалет, освен да го похвали. Странното облекло е напълно очаквано в Ню Йорк. Но тук очевидно никой не гледа на него с добро око.

— Не възнамерявам да променям стила си на обличане заради Уенди. Знаеш ли, че тя има братовчед, който е от „Ангелите на ада“?

Двамата с Уолт си седим на верандата и пием коктейли, докато чакаме пристигането на прословутата Уенди. Аз го помолих да дойде с нас на тази вечеря, обаче той отказа под претекст, че имали уговорка с Ранди. Все пак се съгласи да намине за по едно питие, та да види тази Уенди с очите си.

— Може би тъкмо там е уловката — тя е напълно различна.

— Но ако баща ми си е паднал по жена като Уенди, това поставя под въпрос целия му брак с майка ми!

— Мисля, че малко прекаляваш с аналогията — отговаря Уолт, решил да го играе глас на разума. — Може би баща ти просто е решил да се позабавлява.

— Но той ми е баща! — смръщвам се аз. — Не му е позволено да се забавлява!

— Това не е честно, Кари!

— Да, знам — кимвам и се вторачвам към изоставената градина. — Успя ли да говориш с Маги?

— Аха — кима енигматично Уолт.

— И какво ти каза тя? За Ню Йорк имам предвид.

— Че си е прекарала страхотно.

— А за мен?

— Нищо. Единственото, за което говореше, бе за някакъв мъж, с когото си я запознала.

— Райън. Когото автоматично вкара в леглото си.

— Такава си е нашата Маги — свива рамене Уолт.

— Превърнала се е в маниак на тема секс.

— Голяма работа — отбелязва той. — Млада е. С течение на времето ще улегне. А и на теб какво ти пука?

— Просто ме е грижа за приятелите ми! — отсичам и смъквам с грохот ботушите си Фиоручи от масата, за по-силно внушение. — Щеше ми се и приятелите ми да ги е грижа за мен!

Уолт ме поглежда неразбиращо.

— Знаеш ли, дори и близките ми не ме попитаха как живея в Ню Йорк. А, честно казано, животът ми там е много по-интересен от всичко, което би могло да ми се случи тук за цял един живот! Например съвсем скоро ще поставят пиесата ми. А снощи ходих на парти в дома на Бари Джесън в Сохо…

— Кой е Бари Джесън?

— Стига, Уолт! Той е най-великият американски художник на нашето време!

— Както вече казах, ти наистина си станала много специална — подкача ме Уолт.

Скръствам ръце с пълното съзнание, че звуча като идиот, и отсичам:

— И на кого му пука, а?

— Внимавай! Главата ти е станала толкова голяма, че може да експлодира! — продължава да се шегува Уолт.

— Уолт! — поглеждам го обидено аз. А после разочарованието ми от това място избликва на повърхността и аз започвам да нареждам: — Да знаеш, че някой ден ще стана прочут писател! И ще разполагам с огромен двустаен апартамент в Сътън Плейс! И ще пиша пиеси за Бродуей! И тогава всички ще започнат да се надпреварват да ми идват на гости!

— Ха-ха-ха! — е отговорът на Уолт.

Вторачвам се в ледените кубчета в чашата си.

— Виж какво, Кари — обажда се по едно време той, — в момента просто прекарваш лятото си в Ню Йорк. Което е страхотно, разбира се. Но това трудно може да се нарече твоят живот. Не забравяй, че през септември заминаваш в „Браун“!

— Може пък да не замина! — отсичам внезапно.

Уолт се усмихва. Очевидно не приема думите ми на сериозно. После пита:

— Баща ти знае ли за тази твоя промяна в плановете?

— Не. Току-що го реших. В този момент.

Което е напълно вярно. Тази мисъл витаеше в дълбините на подсъзнанието ми от седмици, но реалността, с която се сблъсках при завръщането си в Касълбъри, ми даде да разбера, че „Браун“ просто ще бъде нова доза от същото. Същият тип хора със същия манталитет, само че в друга точка на географията.

— Не забравяй, че аз също ще бъда там! — усмихва се Уолт.

— Да, знам — въздъхвам. Давам си сметка, че звуча арогантно като Капоти. — Ще бъде забавно. — Много ми се ще да е така.

— Уолт! — провиква се баща ми, излизайки при нас на верандата.

— Господин Брадшоу! — Уолт се изправя и баща му го прегръща, което пак ме кара да се чувствам пренебрегната.

— Какво става с теб, хлапе? — пита баща ми. — Косата ти е пораснала. Едва те познах!

— Уолт непрекъснато променя косата си, татко — пояснявам. А на Уолт казвам: — Баща ми иска да каже, че сигурно ти не можеш да го познаеш! Напоследък се опитва да изглежда по-млад! — допълвам, но с достатъчно закачливост в гласа си, за да не го обидя.

— Че какво му е лошото на това да изглеждаш по-млад? — възкликва ентусиазирано баща ми.

Влиза обратно в кухнята, за да приготви коктейли, но на всеки няколко секунди се връща до прозореца и се оглежда навън — като шестнайсетгодишно момиче, очаквайки появата на изгората си. Пълна нелепица! А когато Уенди най-сетне се появява, което е само пет минути по-късно, той се втурва навън, за да я посрещне.

— Можеш ли да повярваш само? — прошепвам на Уолт, ужасена от глупашкото поведение на баща си.

— Той е мъж. Какво мога да кажа?

— Но той е и мой баща! — настоявам.

— Но е и мъж!

Тъкмо се каня да кажа: „Може, обаче от моя баща не може да се очаква да се държи като останалите мъже“, когато двамата с Уенди се появяват по алеята, хванати за ръце.

Идва ми да повърна. Боже, ама тази връзка май е много по-сериозна, отколкото си мислех!

Уенди може да се нарече и хубавичка, ако харесвате жени с аматьорски изрусена коса и сини сенки, обрамчили очите й така, че прилича на миеща мечка.

— Дръж се прилично! — предупреждава ме шепнешком Уолт.

— Не се и съмнявай! Дори и да умра, пак ще се държа прилично! — усмихвам се насила.

— Сега ли да извикам линейката или по-късно?

Баща ми отваря вратичката на верандата и набутва Уенди при нас. Усмивката й е широка и болезнено фалшива.

— Ти трябва да си Кари! — възкликва тя и ме прегръща крепко, сякаш сме най-добри приятелки.

— Откъде позна? — питам, изтръгвайки се от нея.

Тя поглежда баща ми и по лицето й се изписва наслада.

— Баща ти ми разказа всичко за теб. Той непрекъснато говори за теб! Ти си неговата гордост!

В тази фалшива близост има нещо, което ми действа като галене в посока, обратна на косъма.

— Това е Уолт — отсичам, стараейки се да я отвлека от темата за моята скромна персона. Че какво би могла да знае за мен тя? Именно.

— Здравей, Уолт! — ококорва като добра актриса очи тя. — Вие с Кари, да не би да…

— Да сме гаджета ли? — прекъсва я Уолт. — Трудна работа! — И се разсмива гръмко.

Тя накланя глава настрани, очевидно неуверена как да продължи този разговор. После изтърсва:

— Толкова е хубаво, че в наши дни мъжете и жените могат да бъдат просто приятели, не мислите ли?

— Вероятно всичко зависи от дефиницията ти на „приятели“ — отбелязвам, като си напомням, че трябва да се държа любезно.

— Готови ли сме? — пита баща ми.

— Отиваме в един страхотен нов ресторант — „Бойлс“. Чувала ли си за него? — пита Уенди.

— Не — отговарям и неспособна да се овладея, промърморвам: — Нямах представа, че в Касълбъри изобщо има ресторанти. Единственото място, където някога ходехме, бе „Хамбургер Шак“.

— О, ние с баща ти излизаме на заведение най-малко два пъти седмично! — изчуруликва невъзмутимо Уенди.

Баща ми кима в знак на съгласие и пояснява:

— Веднъж ходихме дори до японския ресторант в Хартфорд.

— Виж ти! — тросвам се аз. — Е, в Ню Йорк има стотици японски ресторанти.

— Но се басирам, че никой от тях не може да стъпи на малкото пръстче на японския в Хартфорд! — намесва се Уолт, за да разведри обстановката.

Баща ми го поглежда с благодарност и казва:

— Този ресторант наистина е много специален.

— Хубаво — измънквам просто защото няма какво друго да кажа.

Тръгваме колективно по алеята. Уолт влиза в колата си, помахва ни и се провиква:

— Приятно изкарване, хора!

Проследявам го как тръгва, завиждайки му за свободата.

— Така! — отсича жизнерадостно Уенди, когато и ние влизаме в нашата кола. — Кога започват лекциите ти в „Браун“?

Свивам рамене.

— Сигурна съм, че нямаш търпение да се измъкнеш от Ню Йорк! — продължава да каканиже тя. — Толкова е мръсен и шумен!

Поставя ръка върху рамото на баща ми и се усмихва.

Ресторантът „Бойлс“ се оказва тясно местенце, разположено върху мокра кръпка земя до Главната улица, под което минава прочутият по тези места Ревящ поток. За Касълбъри минава за висша класа — главното меню е наречено „паста“ вместо „спагети“, салфетките са от плат, а на всяка маса има по една вазичка с красива роза.

— Много романтично — отбелязва одобрително баща ми, докато ескортира Уенди до стола й.

— Баща ти е голям кавалер! — казва ми тя.

— Така ли? — Колкото и да се старая да бъда възпитана, от тези двамата ме побиват тръпки. Питам се дали правят секс. Надявам се, че не. Баща ми и без това вече е твърде стар за подобни изживявания.

Баща ми игнорира моя коментар и взема менюто.

— Пак предлагат от онази риба — казва на Уенди. А на мен пояснява: — Уенди обожава риба.

— Пет години живях в Лос Анджелис — пояснява тя. — Там се хранят много по-здравословно.

— Моята съквартирантка в момента е в Лос Анджелис — казвам, опитвайки се да изместя разговора от Уенди. — Отседнала е в хотел „Бевърли Хилс“.

— Веднъж и аз обядвах там — казва Уенди с неизменната си усмивка. — Беше много вълнуващо! Седяхме точно до Том Селек!

— Не думай! — ахва баща ми, като че ли инцидентната моментна близост на Уенди до телевизионен актьор я издига още повече в очите му.

— Аз пък се запознах с Марджи Шепърд — отсичам.

— Коя е Марджи Шепърд? — смръщва се баща ми.

Уенди ми намига, като че ли двете е нея споделяме обща тайна за невежеството на баща ми по отношение на популярната култура, и пояснява:

— Актриса. Изгряваща звезда. Всички твърдят, че била красива, но лично аз не я намирам за такава. Всъщност е много обикновена.

— Като човек е много красива — контрирам я аз. — Излъчва някакъв вътрешен блясък.

— Като теб, Кари — изтърсва внезапно Уенди.

Толкова съм изненадана от комплимента й, че се налага за кратко да бия отбой в подмолната си атака. Вдигам менюто и питам:

— И какво прави в Лос Анджелис?

— Уенди е била член на… — започва баща ми и я поглежда за помощ.

— На трупа от театъра на импровизациите — довършва тя.

— Уенди е същински творец! — светват очите на баща ми.

— Това не е ли едно от онези неща, където играете пантомима като Марсел Марсо? — питам най-невинно, макар че отлично знам какво е. — Носите ли бели гащеризони и ръкавици?

Уенди се разсмива на невежеството ми.

— Учих и пантомима — пояснява. — Но се занимавахме преди всичко с комедия.

Сега вече съм тотално сащисана. Уенди е била актриса, при това комедийна? Не ми изглежда никак забавна.

— Уенди е играла в реклама за пържени картофки — казва баща ми.

— Престани да го повтаряш пред хората! — укорява го тя. — Беше само една местна реклама. За чипса „Стейт Лайн“. И беше преди цели седем години! Големият ми пробив, няма що! — завърта очи с подобаваща доза ирония тя.

Както става ясно, Уенди не се взема твърде на сериозно. Още един плюс за нея. От друга страна, възможно е да разиграва това шоу само заради мен.

— Сигурно ти е много скучно да живееш в Касълбъри след блясъка на Лос Анджелис!

Тя поклаща глава и отговаря:

— Аз съм провинциално момиче. Израснах в Скарбъро. — Това е съседният град. — И много харесвам новата си работа.

— Но това не е всичко! — сръгва я баща ми. — Уенди ще преподава също така и драматично изкуство!

Примигвам уплашено, когато житейската история на Уенди постепенно се подрежда в съзнанието ми — провинциално момиче, опитващо се да успее в големия град, което се проваля и припълзява обратно у дома, за да стане учителка. Най-големият ми страх!

— Баща ти казва, че искаш да станеш писател — продължава в пълно неведение за драмата си Уенди. — Защо не започнеш да пишеш за „Касълбъри ситизън“?

Замръзвам на мястото си, „Касълбъри ситизън“ е нашето местно вестниче, което, поради липса на други теми, пише предимно за срещите на различните директорски бордове и публикува снимки на бейзболните отбори от Малката лига. Усещам как целият ми, стаяван с толкова усилия до момента, гняв пламва. И просъсквам:

— Смятате, че не съм достатъчно добра, за да успея в Ню Йорк, така ли?

Уенди се смръщва объркано.

— Не, ама в Ню Йорк и без това е много трудно да се успее, нали? И въобще е трудно. Нали сте длъжни да се перете в избата? Една моя приятелка живееше в Ню Йорк, та разказваше…

— В моята кооперация няма пералня в избата — просъсквам и извръщам очи, опитвайки се да сдържа разочарованието си. Как смее тази Уенди да си въобразява, че познава Ню Йорк?! — Лично аз нося прането си в обществената пералня наблизо. — Което не е съвсем вярно. Обикновено оставям дрехите си да се трупат в един ъгъл в спалнята.

— Виж какво, Кари — намесва се баща ми, — никой не се съмнява в твоите способности…

Но на мен ми писва. И през стиснати зъби изричам:

— Прав си. Защото и без това никой не се интересува от мен!

И с тези думи се изправям и тръгвам към изхода на ресторанта в търсене на тоалетната.

Бясна съм. На баща ми и на Уенди, че ме поставиха в подобно положение. Но най-вече на себе си, че изгубих самообладание.

И сега Уенди ще блесне като мила и разумна, а мен ще нарочат за ревнива и незряла. От тази мисъл гневът ми пламва още повече. И изведнъж си спомням защо години наред съм мразила живота и семейството си, но отказвах да си го призная.

Влизам в една кабинка и сядам върху тоалетната чиния, за да помисля. Онова, което най-много ме вбесява, е, че баща ми никога не е приемал на сериозно писането ми. Никога не ми е казвал нищо окуражително, никога не се е радвал, че съм талантлива, никога дори не ми е правил комплимент, за бога! Можеше да изживея целия си живот напълно непризната, ако не бяха другите студенти в семинара на „Ню Скул“. Повече от очевидно е, че Райън, Капоти, Лил и дори Рейнбоу са били хвалени, поощрявани и аплодирани в детството си. Не че държа да съм като тях, но не би ми навредило, ако единственият ми родител имаше вяра в мен и смяташе, че у мен има нещо специално.

Изтривам сълзите си с тоалетна хартия, напомняйки си, че сега трябва да се върна там и да издържа с тях цяла вечер. Затова веднага трябва да измисля нещо, с което да обясня жалкото си поведение.

Разполагам само с един избор — да се престоря, че това никога не се е случвало, че не съм избухвала. Саманта би постъпила точно така.

Вирвам гордо брадичка и тръгвам към масата им.

Там установявам, че Миси и Дорит вече са пристигнали, както и бутилка кианти, поставена в плетена кошничка. В Ню Йорк би ми било неудобно да пия подобно вино.

И с огромна болка в сърцето си давам сметка за еснафския дух, пропил се в цялата тази сцена, за дребните страсти, вълнуващи хората по тези места. Баща ми, вдовецът на средна възраст, облечен неподходящо за възрастта си и преминаващ през кризата на средната възраст, намиращ утеха в една отчаяна млада жена, която, на фона на посредствеността в Касълбъри, изглежда голяма звезда, различна и вълнуваща. И двете ми сестри — пънкарката и зубрачката. Жалка картинка. Оглеждам се и имам чувството, че гледам второразредна телевизионна сапунка.

Но ако те са толкова обикновени и средностатистически, това означава ли, че аз също съм като тях? Мога ли някога да избягам от миналото си?

Иска ми се да можех да сменя канала.

— Кари! — провиква се Миси. — Добре ли си?

— Кой, аз ли? — преструвам се на изненадана. — Разбира се. — Заемам мястото си до Уенди и продължавам: — Баща ми казва, че ти си му помогнала да си намери мотора. Много се радвам, че обичаш мотори.

— Баща ми е щатски шериф — отговаря тя безсъмнено доволна, че съм успяла да се овладея.

Обръщам се към Дорит и изричам предупредително:

— Чу ли това, Дорит? Бащата на Уенди е щатски шериф! Така че, внимавай!

— Кари! — изрича баща ми, като никога излязъл от еуфорията си. — Няма нужда да развяваме пред хората мръсното си пране.

— Така е. Но се налага да го изперем!

Никой не успява да схване малката ми шега. Вземам чашата си с вино и въздъхвам. Бях планирала да се прибера в Ню Йорк в понеделник, но за нищо на света не бих могла да издържа чак дотогава. Още утре вземам първия влак обратно.

Двайсет и четвърта глава

— Аз наистина много те обичам, Кари! Само защото съм с Уенди…

— Да, знам, татко. И да знаеш, че Уенди много ми хареса! Тръгвам си само защото трябва да завърша пиесата си. И ако успея да я завърша навреме, ще я поставят.

— Къде? — пита баща ми.

Стиснал е здраво волана на колата, концентриран изцяло върху сменящите се ленти на нашата скромна провинциална магистралка. Сигурна съм, че изобщо не му пука какво ще стане с пиесата ми, но въпреки това отговарям.

— В едно пространство. Точно така го наричат — „пространство“. Нещо като таван в апартамента на един човек. Някога е било банка и…

От погледа му в огледалото за задно виждане разбирам, че нищо не е разбрал. Обаче казва:

— Възхищавам се на упоритостта ти. Никога не се предаваш, а това е много хубава черта!

Сега е мой ред да не го разбера. Не думата „упоритост“ е тази, която се надявах да чуя от него за себе си. Кара ме да се чувствам така, сякаш едва се държа за ръба на огромна пропаст.

Отпускам се в седалката. Защо никога не може да каже нещо от рода на: „Ти си много талантлива, Кари, разбира се, че ще успееш“? Трябва ли да прекарам целия си живот в търсене на одобрението, което той никога няма да ми даде?

— Исках да ти кажа за Уенди по-рано — казва той, завивайки в изхода за железопътната гара. Сега е единствената ми възможност да му разкажа за борбата си в Ню Йорк, обаче той непрекъснато настоява да говорим само за Уенди.

— И защо не го направи? — питам, изгубила всяка надежда.

— Не бях сигурен в нейните чувства.

— А вече си сигурен, така ли?

Той влиза в паркинга на гарата и изключва двигателя. С изключително сериозна физиономия изрича:

— Тя ме обича, Кари!

От устните ми се измъква едно цинично изсумтяване.

— Говоря ти съвсем сериозно — тя наистина ме обича!

— Теб всички те обичат, татко.

— Много добре знаеш какво имам предвид. — Разтрива слепоочията си.

— О, татко! — Потупвам го по рамото, полагайки усилия да го разбера. Последните няколко години бяха ужасни за него. От друга страна, бяха ужасни и за мен. И за Миси. И за Дорит.

— Радвам се за теб, татко! Наистина се радвам! — изричам на глас, въпреки че от мисълта за баща ми в сериозна връзка с друга жена ме втриса. Ами ако се ожени за нея?

— Тя е прекрасен човек. Тя… — започва, но не довършва. — Напомня ми за майка ви.

Това вече е черешката на разваления сладолед.

— Тя няма абсолютно нищо общо с мама — изричам тихо, но с все по-нарастващ гняв.

— Напротив. Тя е като майка ви на младини. Ти не би могла да я помниш, защото тогава беше бебе.

— Татко! — Правя целенасочена пауза, та дано най-сетне долови фалша в думите си. — Уенди обича мотори!

— Майка ви също беше голяма авантюристка, когато беше млада. Преди да започне да ви ражда…

— Още една причина, поради която никога няма да се омъжа! — отсичам, излизайки от колата.

— О, Кари! — въздъхва той. — В такъв случай мога само да те съжалявам! Притеснявам се, че никога няма да срещнеш истинската любов!

Тези негови думи ме карат да се закова на място. Вкаменявам се там, на тротоара, и се каня да избухна, но нещо не ми позволява. Мисля си за Миранда и как би изтълкувала тя тази ситуация. Тя сигурно би казала, че баща ми е този, който се притеснява, че никога няма да срещне отново истинската любов, но тъй като е твърде уплашен да си го признае, пренася своите страхове върху мен.

Измъквам куфара си от задната седалка, а той промърморва:

— Дай да ти помогна.

Гледам го как вкарва куфара ми през дървената врата, отвеждаща в праисторическата ни гаричка. Напомням си, че баща ми в крайна сметка не е лош човек. В сравнение с по-голямата част от мъжете дори е страхотен.

Той оставя куфара ми на земята и протяга ръце.

— Може ли прегръдка?

— Разбира се, татко.

Прегръщам го силно, долавяйки аромат на зелен лимон. Сигурно е някакъв нов одеколон, който Уенди му е подарила.

В гърдите ми зейва черна пустота.

— Искам най-доброто за теб, Кари! Повярвай ми!

— Да, знам, татко. — С усещането, че съм на милион години аз вдигам куфара си и се насочвам към платформата. И вместо довиждане, като че ли за да убедя и самата себе си, допълвам: — Не се тревожи, татко. Всичко ще се нареди!

В мига, в който влакът напуска гарата на Касълбъри, ми става по-добре. А два часа по-късно, когато вече минаваме покрай новите сгради в Бронкс, вече съм замаяна от щастие. За кратко успявам да зърна приказния хоризонт на Смарагдовия град, след което се втурваме в тунела. Независимо къде ще отида някой ден — Париж, Лондон, Рим, — никога няма да спра да се вълнувам, когато се връщам в Ню Йорк.

Докато се возя на ескалатора в гарата, ме осенява неочаквано вдъхновение. Няма да се прибера директно в апартамента на Саманта, а първо ще изненадам Бърнард.

За да продължа с живота си, първо трябва да разбера какво става с него.

Налага се два пъти да сменя метрото, за да се озова в близост до дома му. С всяко следващо прехвърляне се изпълвам с все по-голяма възбуда при мисълта, че скоро ще го видя. Когато пристигам на спирката на Петдесет и девета улица под „Блумингдейл“, горещината, струяща във вените ми, заплашва да ме изгори отвътре.

Трябва да си е у дома!

— Господин Сингър не е вкъщи, госпожице — изрича портиерът с неприкрито задоволство. Нито един от портиерите в тази сграда не ме харесват особено. Винаги ги излавям, че ме гледат косо, като че ли не одобряват появата ми.

— А знаете ли кога ще се върне?

— Не съм му секретарка, госпожице.

— Ясно.

Оглеждам фоайето. Пред фалшивата камина са поставени два кожени фотьойла, обаче аз нямам никакво намерение да се пържа под строгия поглед на портиера. Затова излизам навън и се настанявам на красива пейка на отсрещната страна на улицата. Отпускам крака върху куфара си, сякаш разполагам с цялото време на света.

И започвам да чакам.

Казвам си, че ще чакам само половин час, а после ще си тръгна. Въпросният половин час става четирийсет и пет минути, а после цял час. След близо два часа вече се питам дали не съм по-паднала в любовен капан. Да не съм се превърнала в момиче, което непрекъснато седи край телефона, очаквайки той да се обади, което моли приятелките си да наберат номера му, за да се увери, че телефонът му работи? И което накрая започва да носи дрехите на мъжа на химическо чистене, търка банята му и купува мебели, които никога няма да бъдат негови?

Да, точно в такова момиче съм се превърнала. Обаче не ми пука. Нищо не ми пречи да бъда такова момиче, а някой ден, когато нещата житейски ми се изяснят, ще престана да бъда.

Накрая, след два часа и двайсет и две минути, Бърнард се появява и се насочва към Сътън Плейс.

— Бърнард! — провиквам се от отсрещния тротоар и се втурвам към него с неприкрита радост. Може би баща ми е прав. Аз действително съм упорита. Не се предавам никак лесно.

— Кари? — присвива очи той.

— Току-що се върнах — изричам, като че ли изобщо не съм го чакала близо три часа.

— Откъде?

— От Касълбъри. Родното ми градче.

— Аха! Тогава добре дошла! — прегръща ме свойски през раменете той.

И в този момент сякаш вечерята с Маги никога не се е случвала. Нито множеството ми отчаяни телефонни обаждания. Нито неговото мълчание, макар да ми беше обещал, че ще звънне. Но може би тъкмо защото е писател, той живее в малко по-различна от нормалната реалност — реалност, в която нещата, които на мен ми изглеждат разтърсващи, не значат нищо за него.

— Куфарът ми — сещам се и поглеждам към пейката отсреща.

— Да не би да се пренасяш при мен? — разсмива се той.

— Може би.

— Е, тъкмо навреме — подкача ме той. — Най-сетне ми докараха мебелите.

Прекарвам нощта при Бърнард. Заспиваме в чисто новите му чаршафи в огромното му легло в спалнята. Толкова е удобно!

Спя като новородено, а когато се събуждам, виждам скъпия Бърнард до мен, заровил лице във възглавницата. Отпускам се по гръб и затварям очи, наслаждавайки се на блажената тишина, и мислено се връщам към събитията от предишната вечер.

Започнахме с мляскане на новия диван. После се преместихме в спалнята и се заиграхме един с друг, докато гледахме телевизия. След това си поръчахме китайска храна (защо от секса винаги се огладнява?), а после си поиграхме още мъничко. Завършихме вечерта с обща вана. Бърнард беше изключително сладък и мил и дори не се опита да пъхне в мен малкия си стар немирник. Или поне съм почти сигурна, че не го направи. Миранда казва, че мъжът трябва да го напъха много силно на онова място, така че, ако го беше направил, надали щях да пропусна този момент.

Питам се дали Бърнард вече не е разбрал, че съм девствена. Дали не е доловил някакви тайни сигнали, които да му подскажат този факт.

— Добро утро, пеперудке! — казва сега той и протяга ръце към тавана. Претъркулва се към мен и се усмихва, а после впива устни в моите, заедно със сутрешния си дъх.

— Мина ли вече на хапчета? — пита Бърнард, докато приготвя кафе в скъпата си кафемашина, която гъргори като бебешко коремче.

Аз небрежно паля цигара, подавам му една и отвръщам:

— Все още не.

— И защо?

Добър въпрос наистина.

— Забравих.

— Тиквичке, не можеш да си позволиш да забравяш подобен род неща! — укорява ме мило той.

— Да, знам. Но с баща ми и новата му приятелка… Още тази седмица ще взема мерки, обещавам!

— Хубаво. Ако го направиш, че можеш да прекарваш нощта при мен много по-често — казва той и поставя две огромни чаши кафе върху елегантната си нова маса. — Можеш също така да си купиш и едно малко куфарче за твоите неща.

— Като например четката си за зъби ли? — изкисквам се.

— Като например всичко, от което имаш нужда — казва той.

Куфарче, а? Тази дума превръща прекараната тук нощ в бляскава и планирана, а не в изненадваща и малко объркана. Разсмивам се. Обаче куфарчето не е от най-евтините неща.

— Не мисля, че мога да си позволя куфарче.

— Е, каквото и да е тогава — свива рамене той. — Просто да е прилично. Така че портиерите да не заподозрат нещо.

— Искаш да кажеш, че ако нося пазарска чанта, ще ме заподозрат, но ако нося куфарче — не, така ли?

— Е, много добре ме разбра.

Кимвам. С куфарче не бих приличала толкова много на объркан тийнейджър, когото той е забърсал на гарата. Което незнайно защо ми напомни за Тийнзи.

— Знаеш ли, че се запознах с агентката ти? На едно парти? — подхвърлям, стараейки се да не проваля хубавата атмосфера.

— Така ли? — усмихва се без всякакви притеснения той. — И как се държа тя? Като същински дракон, нали?

— Буквално ме разкъса с ноктите си — отговарям с шеговит тон. — Винаги ли е такава?

— Почти — усмихва се той и погалва главата ми. — Може някой ден да излезем на вечеря с нея. Та да имате възможност да се опознаете на спокойствие.

— Както кажете, господин Сингър! — измърквам и се покатервам в скута му.

Щом иска да ме води на вечеря с агентката си, това означава, че връзката ни не само отново е тръгнала, но и че ускорява като европейския влак стрела. Целувам го страстно по устните, представяйки си, че съм героиня на Катрин Хепбърн в романтичен черно-бял филм.

Двайсет и пета глава

По-късно, докато се връщам към центъра, минавам покрай магазин за санитарни стоки. На витрината има три манекена. Но не от онези, хубавите, дето украсяват „Сакс“ или „Бергдорф“ и за които са използвани като прототипове истински жени, а стряскащи евтини манекени, които приличат на големи кукли от 50-те години. Куклите са облечени в хирургични гащеризони и на мен автоматично ми светва, че подобен гащеризон би могъл да играе ролята на перфектната униформа за Ню Йорк. Евтини са, перат се лесно и са много красиви.

Освен това се продават пакетирани в целофан. Купувам си три комплекта в различни цветове и се сещам за куфарчето, за което ми подсказа Бърнард.

Единственото хубаво нещо от гостуването ми при баща ми този уикенд бе, че открих стар калъф от бинокъл, принадлежал някога на майка ми, който би могъл да изпълнява ролята на дамска чанта. Това ми дава идея, че и други предмети биха могли да сменят предназначението си. И когато минавам покрай луксозен железарски магазин, зървам перфектното средство за пренасяне на багаж.

Дърводелска чанта за инструменти, изработена от брезент, с дъно от истинска кожа. Достатъчно голяма е, за да побере чифт обувки, ръкопис и един комплект хирургически гащеризон за смяна. И струва само шест долара. Страхотна сделка!

Купувам чантата, напъхвам в нея моята чанта и гащеризоните, грабвам куфара си и се запътвам към метрото.

През последните няколко дена беше доста влажно, така че, когато влизам в апартамента на Саманта, долавям тежък мирис на застояло, като че ли всички налични миризми са били хванати в капан. Поемам си дълбоко дъх — отчасти от облекчение, че се върнах, отчасти, защото тази конкретна миризма винаги ще ми напомня за Ню Йорк и Саманта. Тя е смесица от стари парфюми и ароматични свещи, цигарен дим и още нещо, което не мога да определя — някакъв успокояващ мускус.

Обличам си синия хирургически екип, правя си чаша чай и сядам пред пишещата машина. Цяло лято се ужасявах да се изправя очи в очи с белия лист. Но може би защото се прибрах у дома и си дадох сметка, че има много по-важни неща, за които трябва да се тревожа — като например да не завърша като Уенди, — сега съм преизпълнена с ентусиазъм и вдъхновение. Имам на разположение много часове, през които да пиша. Упоритост — това е ключовата дума за мен. Затова днес ще работя, докато не завърша тази пиеса. И няма да вдигам телефона. В стремежа си да удържа на собственото си обещание дори му издърпвам кабела.

Пиша четири часа, без да помръдвам от мястото си, докато накрая гладът не ме кара да стана, за да си потърся храна. Обикалям замаяно хранителния магазин. В ума ми се блъскат хиляди литературни образи и бъбрят нещо, докато си купувам консерва със супа. Продължават, докато топля супата и я слагам до пишещата си машина, за да мога да ям, без да спирам работата си. След това отново се правя на работна пчеличка и когато най-сетне усещам, че съм приключила за днешния ден, решавам, че мога да се възнаградя с посещение до любимата си улица.

Това е мъничка павирана уличка, наречена Търговската улица — едно от онези редки местенца в Уест Вилидж, които никога не би успял да откриеш, ако тръгнеш нарочно да го търсиш. Трябва да се ориентираш за него по определени маркери — магазинът за домашни потреби на Хъдзън Стрийт, сексшопът на Бароу. И там някъде, близо до зоомагазина, има малка вратичка. Влизаш и се озоваваш на тази уличка.

Вървя бавно по тротоара, опитвайки се да запаметя всеки детайл. Очарователните градски къщички, черешовите дървета, малката квартална кръчма, където всички клиенти сигурно се познават и си споделят историите. Завивам няколко пъти и продължавам надолу. Спирам се пред всяка къща, представяйки си как ли бих се чувствала, ако живея тук. И докато се взирам в прозорчетата на таванския етаж на къща с червени тухлички, осъзнавам, че съм се променила. Някога се тревожех, че мечтата ми да стана писател е само това — мечта. Нямах представа как да го направя, откъде да започна и как да продължа. Но напоследък започвам да усещам, че съм писател. Това вече съм аз. Пишеща и обикаляща из квартала по хирургически гащеризон.

А утре, ако пропусна семинара, ще разполагам с още един ден като този, изключително и само за мен. Изведнъж се изпълвам с неземна радост. Обратния път до квартирата го вземам на бегом и когато влизам и зървам купчината пиеси на бюрото си, направо не мога да повярвам колко съм щастлива.

Настанявам се на бюрото, за да чета. Отбелязвам си разни неща с молив и подчертавам определени части от диалога, които носят редакция. Мога да се справя! На кого му пука какво мисли баща ми?! И в тази връзка, какво значение има какво мислят хората?! Всичко, от което имам нужда, е в главата ми, а това никой и никога не може да ми отнеме.

Към осем вечерта пропадам в един от онези моменти на дълбок сън, когато тялото ти е толкова изтощено, че започваш да се питаш дали някога ще се събудиш. И когато най-сетне успявам да отворя очи и да се надигна, установявам, че е десет сутринта.

Преброявам колко часа съм спала — четиринайсет. Очевидно съм била адски изморена. Толкова, че дори не съм си давала сметка колко уморена съм била. Първоначално се чувствам като парцал от целия този сън, но когато постепенно идвам на себе си, започвам да се чувствам великолепно. Обличам гащеризона си от вчера и без да си правя труда да си мия зъбите, се насочвам към пишещата си машина.

Концентрацията ми е забележителна. Пиша, без да спирам, без да забелязвам колко е часът, докато накрая не написвам думата „КРАЙ“. Вдъхновена и леко замаяна, поглеждам часовника. Малко след четири следобед. Ако побързам, мога да занеса ръкописа на ксерокс и после до пет да се явя в кабинета на Виктор Грийн.

Пъхвам се под душа. Сърцето ми бие победоносно. После се намъквам в чист хирургически комплект, грабвам ръкописа си и се втурвам навън.

Ксероксът е на Шесто авеню, съвсем близо до колежа. Като никога имам късмет — няма опашка. Пиесата ми е с обем четирийсет страници и ксероксът е скъпичко удоволствие, но не мога да си позволя да я изгубя. Петнайсет минути по-късно едно копие от пиесата влиза елегантно в огромен плик, след което вземам на галоп пътя до колежа „Ню Скул“.

Виктор е в кабинета си, отпуснат на бюрото. Първоначално го мисля за заспал, но когато не помръдва, че питам дали всъщност не е мъртъв. Чукам на отворената му врата. Никаква реакция.

— Виктор? — провиквам се уплашено.

Бавно, много бавно той вдига глава, сякаш вместо врат има циментово блокче. Очите му са подпухнали и силно зачервени. Мустакът му е разрошен, като че ли е дърпан от отчаяни пръсти. Подпира буза на ръката си и отваря уста.

— Да?

В обичайния случай бих попитала какво става. Но вече познавам професора достатъчно, за да не питам, а и не съм много сигурна, че искам да знам. Правя стъпка към него и вдигам красивия голям плик с думите:

— Завърших пиесата!

— Беше ли днес в клас? — пита скръбно той.

— Не. Бях у дома и писах. Исках да завърша творбата си — отговарям и плъзгам плика към него. — Помислих си, че може би бихте желали да я прочетете тази вечер.

— Разбира се. — Той се втренчва в мен така, като че ли му е трудно да си спомни коя съм.

— Ъхъммм… Ами… благодаря, господин Грийн — казвам и се обръщам да си вървя, но все пак поглеждам през рамо и питам: — До утре, нали?

— Мммм — е единственият му отговор.

„Но какво, по дяволите, става с него?“ — питам се, докато подскачам надолу по улицата. Изминавам бързо няколко пресечки, купувам си хотдог и се чудя какво да правя по-нататък.

Лил. Не съм я виждала от цяла вечност. Или поне не истински. Тя е единственият човек, с когото мога да си поговоря честно за пиесата си. Който ще ме разбере. А ако Пеги е вкъщи, голяма работа! Тя вече ме изрита веднъж — какво повече може да ми направи?

Вървя по Второ авеню и се наслаждавам на шума, на гледките, на хората, щуращи се напред-назад като хлебарки. Бих могла да живея тук завинаги. Някой ден бих могла да се превърна в истинска нюйоркчанка.

Гледката на старата ми квартира на Четирийсет и седма улица ми връща стотици спомени — голите снимки на Пеги, колекцията й от плюшени мечета и онези миниатюрни стаички с походните легла. Чудя се как успях да изкарам там и три дена. Но тогава нямах никакъв опит в този град. Нямах представа какво да очаквам и бях готова да приема всичко, което ми се поднася.

Оттогава насам изминах дълъг път.

Натискам делово звънеца, сякаш съм дошла по сериозна работа. След известно време в домофона се чува тъничко гласче:

— Да?

Не е нито Лил, нито Пеги, така че приемам, че е моята заместничка.

— Лил вкъщи ли е?

— Защо?

— Търси я Кари Брадшоу — изричам силно.

Очевидно Лил си е у дома, защото се чува жужене и вратата се отваря.

Когато се качвам по стълбите, виждам, че вратата на апартамента на Пеги се открехва съвсем лекичко — точно толкова, колкото някой да надникне навън, без да сваля веригата.

— Лил вкъщи ли е? — питам в пролуката.

— Защо? — пита отново гласът. Вероятно думата „защо“ е единствената в речника на това момиченце.

— Аз съм нейна приятелка.

— О!

— Може ли да вляза?

— Може би — изрича притеснено гласът. И вратата се отваря точно толкова, колкото да ме пропусне вътре.

Оказвам се изправена пред обикновена млада жена с грозна коса и остатъци от акне.

— Не ни е позволено да имаме гости — прошепва уплашено тя.

— Да, знам — махвам пренебрежително с ръка аз. — Едно време и аз живеех тук.

— Така ли? — ококорва се жената и очите й стават като палачинки.

Минавам покрай нея и отсичам:

— Не трябва да позволяваш на Пеги да съсипе живота ти. — Насочвам се право към миниатюрните стаички, отварям рязко вратата и се провиквам: — Лил?

— Но какво правите? — подсмърча зад мен уплашеното момиче. — Лил не си е вкъщи.

— В такъв случай ще й оставя бележка. — Отварям и нейната врата и се спирам объркано на прага.

Стаята е съвсем празна. Леглото е съвсем голо, без никакви чаршафи. Няма я и снимката на Силвия Плат, която Лил държеше на бюрото си. Няма я и пишещата й машина, и листите, и останалите й неща.

— Преместила ли се е? — озъртам се объркано. Защо не ми е казала?

Момичето излиза от стаята, сяда на собственото си легло и през стиснати устни отвръща:

— Не. Прибра се у дома.

— Какво?! — Не може да е истина!

— Да, в неделя — кимва момичето. — Баща й дойде и я прибра.

— Защо?

— Откъде мога да знам? — отговаря момичето. — Пеги беше много бясна, защото Лил й съобщи едва същата сутрин.

— А ще се върне ли? — питам с все по-нарастваща паника аз.

Момичето свива рамене.

— Остави ли някакъв адрес?

— Не. Само каза, че трябва да се прибере у дома.

— Ясно. Е, благодаря — кимвам, давайки си сметка, че тук няма да науча нищо повече.

Тръгвам си и вървя напосоки по улиците, опитвайки се да намеря някакъв смисъл в заминаването на Лил. Старая се да изкопая от спомените си всичко, което тя ми е казвала за себе си и за родното си място. Истинското й име е Елизабет Рейнолдс Уотърс, което е все пак някакво начало. Но от кой град е точно? Единственото, което знам за нея, е, че е от Северна Каролина. И че двамата с Капоти някога са се познавали, защото веднъж тя подметна: „Хората от Юга обикновено се познават.“ Ако си е тръгнала в неделя, значи вече би трябвало да си е у дома, даже и с кола.

Присвивам очи, твърдо решена да я открия.

Двайсет и шеста глава

Без да си давам сметка къде отивам, изведнъж виждам, че съм стигнала до улицата на Капоти. Веднага познавам кооперацията, в която живее. Апартаментът му е на втория етаж и жълтите пердета на старата дама се виждат съвсем ясно през прозореца.

Поколебавам се. Ако позвъня и той си е у дома, ще си помисли, че идвам за още. Възможно е също така да си въобрази, че целувката му е била толкова прекрасна, че аз съм хлътнала неизлечимо по него. Или може би ще се ядоса, допускайки, че съм дошла да му вдигна скандал за неприличното поведение.

Голяма работа! Не мога да прекарам целия си живот в притеснения какво ще си помисли тъпият Капоти! Натискам звънеца му.

След няколко секунди прозорецът на втория етаж се отваря и от него се показва главата на Капоти.

— Кой звъни?

— Аз съм — помахвам весело.

— О, Кари! — Не изглежда особено щастлив да ме види. — Какво искаш?

Разтварям раздразнено ръце.

— Може ли да се кача?

— Имам само минутка.

— Аз също. — Ама че мизерник!

Той изчезва за момент, а после се появява с връзка ключове в ръка.

— Домофонът не работи — казва и ми хвърля ключовете.

„Домофонът сигурно се е счупил заради всичките мацки, които водиш тук“ — мисля си свирепо, докато се качвам по стълбите.

Той ме чака на прага, облечен в бяла риза и черни панталони, опитвайки се да си върже бляскава папийонка.

— Накъде така? — подсмихвам се на смокинга му.

— Ти как мислиш? — Отстъпва, за да ме пропусне. Дори и да има спомен за целувката ни, с нищо не го показва.

— Не очаквах да те заваря облечен като пингвин. Никога не съм си те представяла от този тип мъже.

— И защо? — пита докачен той.

— Десният край влиза под левия — подсказвам му, кимайки към папийонката. — И защо не използващ папийонка с клипс?

Както и може да се очаква, въпросът му го обижда.

— Защото не е правилно! Един джентълмен никога не носи папийонка с клипс!

— Ясно — кимвам и най-нахално плъзвам ръка по купчината книги на масичката, след което се настанявам удобно на скърцащия диван. — Та закъде си тръгнал така?

— На галавечеря — отговаря той и се смръщва неодобрително на действията ми.

— По какъв случай? — питам, грабвам напосоки някаква книга и я разлиствам.

— Заради Етиопия. Много важна кауза.

— Колко благородно от твоя страна.

— Там нямат никаква храна, Кари! Умират от глад!

— И по този случай ти отиваш на богаташка вечеря. За гладуващите в Африка. Защо просто не им изпратиш кашонче с храна?

Това вече му идва в повече. Капоти дръпва двата края на папийонката си така, че едва не се задушава.

— Защо все пак си тук? — пита.

Облягам се на възглавниците и питам:

— От кой град по-точно е Лил?

— Защо?

Завъртам очи с въздишка.

— Защото трябва да разбера! Искам да се свържа с нея! Ако не знаеш, в неделя е напуснала Ню Йорк!

— В интерес на истината вече знам. И ти можеше да знаеш, ако беше дошла днес на семинара.

Изправям се на дивана и се провиквам възбудено:

— Защо? Какво стана?

— Виктор съобщи официално, че е напуснала. За да се отдаде на друг тип кариера.

— Не го ли намираш за много странно?

— Защо?

— Защото единствената кариера, в която Лил вижда смисъл, е писането. Никога не би напуснала доброволно този курс.

— Може да е имала някакви семейни проблеми.

— А ти не знаеш ли? Не искаш ли да разбереш какви?

— Виж какво, Кари — срязва ме той. — Точно в този момент единствената ми грижа е да не закъснея. Трябва първо да взема Рейнбоу и…

— Единственото, за което те моля, е да ми кажеш името на родния град на Лил — изричам аз с нарочно формален тон.

— Не съм много сигурен. Нещо като Монтгомъри. Или може би Макон.

— Мислех, че я познаваш — изтъквам с обвинителен тон, макар да подозирам, че презрението, което му демонстрирам, е по-скоро заради Рейнбоу. Може би в крайна сметка двамата са гаджета. Знам, че не би трябвало да ми пука, обаче не е така.

Изправям се и изричам с пренебрежителна усмивка:

— Приятно прекарване на галавечерята!

И внезапно намразвам Ню Йорк. Не, задраскайте това. Не мразя самия Ню Йорк. Мразя само някои хора в него.

В телефонния указател за окръг Монтгомъри има трима абонати с фамилията Уотърс, а в окръг Макон — двама. Започвам от Макон и още на първия опит попадам на лелята на Лил. Тя е изключително любезна и ми казва номера на племенницата си.

Лил е шокирана да ме чуе, но едновременно с това се усеща, че й става много приятно. Възможно е липсата на ентусиазъм, долавяща се в гласа й, да се дължи на неудобството й, че така внезапно е напуснала Ню Йорк.

— Минах през квартирата ти — изричам притеснено. — Новото момиче там ми каза, че си се прибрала у дома.

— Трябваше да се махна.

— Защо? Заради Пеги ли? Винаги можеше да се преместиш при мен, знаеш го! — Никакъв отговор. — Да не би да си болна? — изпищявам тревожно.

Дълбока въздишка.

— Не и в традиционния смисъл на думата — отговаря.

— Което означава какво?

— Не желая да говоря за това — прошепва тя.

— Ама, Лил! — роптая аз. — Какво става с писането ти? Не можеш просто ей така да напуснеш Ню Йорк!

Кратка пауза. А после тя сковано изрича:

— Ню Йорк не е за мен. — Чувам приглушено ридание, като че ли е сложила ръка върху слушалката. — Трябва да затварям, Кари.

И внезапно събирам две и две. Не знам как досега не съм го забелязала. Толкова бе очевидно. Просто никога не допусках, че някоя нормална жена може да го хареса.

Прилошава ми.

— Да не е заради Виктор? — отронвам.

— Не! — изпищява тя.

— Значи е заради Виктор. Защо не ми каза? Какво стана? Да не си излизала с него?

— Той разби сърцето ми.

Сащисана съм. Не мога да повярвам, че Лил е имала връзка с Виктор Грийн и неговия абсурден мустак. Но как е възможно да целуваш мъж с този космат Уолдо на пътя си? И на всичко отгоре точно той да ти разбие сърцето?

— О, Лил! Ужасно! Но не можеш да му позволиш да те изгони от курса. Много жени са имали връзка с професорите си. По принцип не е добра идея, но понякога най-добрият подход е да се престориш, че никога не се е случвало — побързвам да допълня, припомняйки си Капоти и как двамата се държахме така, сякаш никога не сме се целували.

— Нещата са много по-сериозни, Кари — казва тя мрачно.

— Естествено, че са. Разбирам те прекрасно. Мислела си, че си влюбена в него. Но, честно казано, Лил, той не си заслужава. Той е просто чудат неудачник, който по някаква случайност е спечелил литературна награда — продължавам да я ободрявам аз. — И само след шест месеца, когато ти имаш много повече публикувани стихотворения в пресата, отколкото той някога може да си мечтае, и самата ти си спечелила награда, дори няма да си спомняш за него.

— За съжаление няма да има начин да го забравя.

— И защо? — подмятам небрежно.

— Защото съм бременна.

Зяпвам — в най-буквалния смисъл на думата.

— Там ли си още? — пита по едно време тя.

— От Виктор? — изричам накрая с треперещ глас.

— Че от кого другиго? — просъсква тя.

— О, Лил! — извивам съчувствено аз. — Съжалявам! Толкова съжалявам!

— Но вече се отървах — прошепва дрезгаво тя.

— Така ли? Е, може и да е за добро.

— Никога няма да разбера, не мислиш ли?

— Случват се и такива неща — опитвам се да я успокоя аз.

— Но именно той ме накара да се отърва от бебето.

Стисвам силно очи, почти долавяйки агонията й.

— Даже не ме попита дали искам и какво мисля. Не ми позволи да го обсъждаме. Просто реши, че… Реши, че… — не довършва, разпадайки се.

— Лил — прошепвам.

— Знам какво си мислиш. Че съм само на деветнайсет. И не би трябвало да раждам деца. Обаче аз вероятно щях… да си го гледам. Но сега просто нямах никакъв избор.

— Той те принуди да направиш аборт?!

— Може и така да се каже. Обади се и ми запази час в една клиника. После ме заведе дотам. Плати. И накрая седна в чакалнята да чака, докато всичко приключи, за да се увери, че съм го направила.

— Боже мой, Лил! Но защо просто не избяга оттам?

— Не ми достигна кураж. Знаех, че така трябва да постъпя, обаче…

— Болеше ли? — питам.

— Не — отговаря простичко тя. — И това беше най-странното. Изобщо не ме боля, а след това се чувствах прекрасно. Сякаш си бях отново същата. И в началото изпитвах облекчение. Но след това се замислих. И си дадох сметка колко ужасно е всичко. Не абортът, а начинът, по който се държа той. И тогава си дадох сметка, че той никога не ме е обичал. Как може един мъж да те обича и същевременно да не желае да има дете от теб?

— Не знам, Лил…

— Всичко е черно-бяло, Кари — извисява все повече глас тя. — И повече не мога да се преструвам. А дори и да можех, онова нещо винаги щеше да стои между нас. Споменът, че бях бременна от него, а той не желаеше детето си!

Потрепервам, но после питам предпазливо:

— Но може би по-късно ще се върнеш, а?

— О, Кари! — въздъхва тя. — Не схващаш ли? Аз никога повече няма да се върна! Повече не желая да познавам хора като Виктор Грийн! Ще ми се изобщо да не бях стъпвала в Ню Йорк! — И с болезнен вик тръшва телефона.

Седя си и въртя отчаяно кабела на телефона. Но защо точно Лил? На хора като нея подобни неща не се случват, нали? Но, от друга страна, какъв е типът хора, на които подобни неща се случват? В действията й има някаква поразителна финалност, която чак ме плаши.

Оборвам глава в ръцете си. Може би Лил е права за Ню Йорк. Защото тя дойде тук, за да победи, но градът победи нея. И щом това може да се случи на Лил, значи може да се случи на всеки. В това число и на мен.

Двайсет и седма глава

Седя си и потропвам гневно с крак.

Райън е излязъл пред курса и чете разказа си. Добър е. Много е добър. За една от лудите му преживелици в нощен клуб, когато някакво момиче с бръсната глава искало да се чука с него. Толкова е добър този разказ, че ми се ще аз да го бях написала. За нещастие не мога да му отделя цялото си внимание. Все още съм бясна от разговора си с Лил и измамата на Виктор Грийн.

Въпреки че думата „измама“ не е достатъчно силна. Предателство? Коварство? Вероломство?

Понякога думите не стигат, за да опишеш цялата подлост, на която са способни мъжете в една връзка.

Но какво им има, за бога? Защо не могат да приличат повече на жените? Някой ден ще напиша книга със заглавие „Свят без мъже“. В нея няма да има такива като Виктор Грийн. Нито като Капоти Дънкан.

Полагам усилия да се концентрирам върху Райън, ала отсъствието на Лил изпълва цялата стая. Непрекъснато поглеждам през рамо, надявайки се тя да е там, но виждам единствено празна маса. Виктор е намерил убежище в задната част на стаята, така че колкото и да искам, не мога да го наблюдавам, без да се завъртя неприлично в стола си. Но преди да започне часът, аз все пак си направих една малка разузнавателна акция.

Пристигнах в колежа двайсет минути по-рано и се насочих право към кабинета на професора. Той стоеше до прозореца и поливаше едно от онези идиотски висящи растения, които напоследък се считат за последен писък на модата. Идеята е, че по някакъв начин те ще осигурят допълнителен кислород на зажаднелия за важни въздушни съставки град.

— Да? — изрече той, като се обърна.

Каквото и да си бях намислила да кажа, заседна в гърлото ми. Отворих уста, а след това неловко се засмях.

Мустакът на Виктор го нямаше. Уолдо се оказа безвъзвратно изкоренен от мястото си — почти както неговото неродено дете.

Зачаках да видя какво ще направи професорът с ръцете си — след като се бе лишил завинаги от Уолдо.

Както и можеше да се очаква, те полетяха директно към горната му устна и потупаха голата кожа там — подобно на човек, изгубил крайник, който няма представа за този факт и разбира едва когато се опитва да го използва.

— Бррр — каза той.

— Чудех се дали сте успели да прочетете пиесата ми — попитах, след като си възвърнах равновесието.

— Мммммм? — Осъзнали, че Уолдо вече го няма там, ръцете му се свлякоха вяло от двете страни на тялото му.

— Завърших я — поясних, наслаждавайки се на неудобството му. — И вчера минах да ви я оставя, помните ли?

— Все още не съм стигнал до нея.

— А кога ще стигнете? — поисках да знам. — Защото има един човек, който проявява интерес към поставянето й…

— Вероятно през уикенда — отговори той и потупа леко косата си за потвърждение.

— Благодаря! — кимнах и после хукнах бодро по коридора. Нещо ми подсказваше, че той е наясно, че съм го погнала по петите. Че знае, че знам какво е направил.

Смехът на Капоти ме връща бързо в настоящето. Звучи като пирони върху черна дъска, но по приятни причини. Харесвам смеха му. От онзи вид смях, дето те кара да се пънеш да измислиш нещо смешно, само и само пак да го чуеш.

Става ясно, че разказът на Райън е много смешен. Късметлия си е той. Райън е един от онези мъже, чийто талант неизменно ще компенсира недостатъците му.

Виктор провлача крака към предната част на стаята. Аз се вторачвам към голите петна кожа върху горната му устна и потрепервам.

Цветя! Трябват ми цветя за Саманта. И тоалетна хартия. А защо не и един плакат в стил „Добре дошла у дома“? Мотая се из цветния пазар на Седмо авеню, прескачайки инцидентни локвички вода с носещи се по повърхността им цветенца. Спомням си, че веднъж някъде четох за дамите от висшето общество в Горен Ист Сайд, които всяка сутрин изпращали прислугата си на цветния пазар, за да купува свежи цветя. За момент ми се приисква и аз да бъда като тях, но след това си давам сметка, че усилието е твърде голямо за мен. Дали и Саманта ще изпраща прислугата си за цветя, когато се омъжи за Чарли? Струва ми се от типа богаташи, които биха очаквали точно това. Изведнъж цялата ми идея за цветята ми се струва толкова депресиращо тъпа, че се изкушавам да я изоставя.

Но знам, че Саманта ще им се зарадва. Утре се връща и сигурно ще се почувства добре, когато ги види вкъщи. Че кой не обича цветя, а? Именно. Обаче какви да са точно? Рози? Не ми се струват подходящи за случая. Вмъквам се в най-малкия магазин, където се опитвам да купя лилиум. Струва пет долара.

— Колко бихте могли да дадете? — пита продавачката.

— Два долара. Най-много три — отговарям.

— За тези пари можете да вземете единствено бебешки дъх. Пробвайте в отсрещния супермаркет.

Във въпросния магазин аз съм принудена да избера странен букет от многоцветни цветенца в необичайни нюанси на розовото, лилавото и зеленото.

Прибирам се вкъщи, слагам цветята във висока чаша и ги оставям до леглото на Саманта. Цветята може и да я зарадват, обаче аз не съм в състояние да се отърва от грозните си предчувствия. Непрекъснато си мисля за Лил и как Виктор Грийн съсипа живота й.

След това минавам на практична вълна и се заглеждам в чаршафите. Като се замисля, през последните седмици в тях не се е случвало нищо особено, освен консумация на кракери и сирене, но въпреки това няма да е зле да ги изпера. Но ме е страх да ходя до обществената пералня. Между пералните и сушилните се случват всякакви престъпления. Изнасилвания, откраднати дрехи и често бой за пералните. Въпреки това аз усърдно издърпвам черните чаршафи от леглото, натъпквам ги в една от калъфките и ги мятам през рамо.

Обществената пералня се оказва оскъдно осветена, но относително празна. Купувам си пакетче прах за пране от автомата и го разкъсвам. От гранулите започвам да кихам. Натъпквам чаршафите в една от пералните, изсипвам и праха за пране и след това сядам върху машината, за да затвърдя временното си господство над нея.

Какво им има на тези обществени перални, че изглеждат толкова депресиращо?

Да не би да е простичката реалност, че излагаш мръсното си бельо пред очите на хората, докато бързаш да го набуташ в и извън пералнята, надявайки се никой да не забележи скъсаните ти гащи и чаршафите от евтина, изкуствена материя? Или пък е белег за поражение? Нещо като признание, че така и няма да успееш да се издигнеш до квартира в сграда със собствена пералня в мазето?

Може би Уенди е права донякъде за Ню Йорк. Независимо какво си мислиш, че можеш да бъдеш, когато си принудена да спреш и да се огледаш къде си всъщност, ти става адски депресиращо.

Понякога човек просто не може да избяга от истината.

Два часа по-късно, докато нося гордо по стъпалата към апартамента изпраните и изсушени чаршафи, заварвам Миранда на стълбите на нашата площадка да си изплаква очите над новия брой на „Ню Йорк поуст“.

О, не! Пак ли?! Ама какво им има на последните два дена? Оставям торбата си и питам:

— Марти?

Тя кимва веднъж и сгъва засрамено вестника. На пода до нея, от малка хартиена торбичка стърчи гърлото на отворена бутилка с водка.

— Не можах да се въздържа! Налагаше се! — пояснява тя, кимайки към бутилката.

— На мен точно няма нужда да ми се извиняваш — отбелязвам аз, докато отключвам вратата. — Копеле!

— Просто не знаех къде другаде да отида — промърморва тя и се изправя. Прави храбро крачка напред, но после лицето й се сгърчва от болка. — О, Кари! Защо толкова боли?

— Нещо не разбирам. Мислех си, че всичко между вас е страхотно — отбелязвам и си паля цигара, подготвяйки се да впрегна в ситуацията най-добрите си умения за психоанализа.

— А аз си мислех, че просто се забавляваме — преглъща Миранда сълзите си. — Никога досега не ми се бе случвало да се забавлявам с някой мъж. А после, тази сутрин, когато станахме, той изведнъж започна да се държи адски странно. Бръснеше се, обаче забелязах, че усмивката му е някак си болезнена. Не исках да казвам нищо, защото не ми се щеше да ме вземе за една от онези жени, дето непрекъснато питат: „Ама какво не е наред, миличко?“ За първи път през живота си се опитвах да действам правилно!

— Сигурна съм…

Навън се чува грохот на гръмотевица.

Тя изтрива сълзите от бузите си и продължава:

— Макар да не беше изцяло мой тип, мислех си, че напредваме във връзката си. Казвах си, че най-сетне съм започнала да разрушавам познатия ми модел.

— Поне се опита — изричам успокоително. — Особено като се има предвид, че дори не харесваш мъжете. Когато се запознахме, ти не искаше да имаш нищо общо с тях, помниш ли? И беше страхотно. Защото, ако се замислиш, мъжете действително се оказват велика загуба на време!

— Може би си права — подсмърква Миранда, но веднага след това по бузите й се търкулват сълзи. — Някога бях силна. Но когато бях хваната неподготвена със… — Опитва се да намери подходящите думи. — Бях предадена от… от собствените си убеждения. Сигурно съм си въобразявала, че съм по-силна, отколкото съм. Мислех си, че мога да надуша мърляча от цял километър.

Следващата гръмотевица повдига и двете ни от дивана.

— О, мила! — въздъхвам. — Когато един мъж иска да те вкара в леглото си, винаги се държи образцово! От друга страна, Марти наистина искаше да бъде непрекъснато с теб, нали? Трябва да е бил луд по теб.

— А може би ме е използвал заради апартамента ми. Защото моят е по-голям от неговия. И аз нямам съквартиранти. Той си има един — Тайлър. Казва за него, че непрекъснато пърдял и наричал всички останали „педали“.

— Нещо не те разбирам. Ако наистина те е използвал заради апартамента, тогава защо ще къса с теб?

— Откъде да знам? — свива крака до гърдите си тя. — Снощи, когато правехме секс, трябваше да се досетя, че нещо не е наред. Защото сексът ни беше много… странен. Приятен, но странен. Той непрекъснато ме галеше по косата. И ме гледаше в очите с тъжно изражение. А накрая рече: „Искам да знаеш, че много държа на теб, Миранда Хобс! Наистина!“

— Използвал е цялото ти име просто ей така? „Миранда Хобс“?

— Тогава ми се стори романтично — подсмърква пак тя. — Обаче тази сутрин, след като се избръсна, се появи в стаята със самобръсначка и крем за бръснене в ръка и ме попита дали има някаква пазарска чанта.

— Какво?!

— За нещата му.

— Олеле!

Тя кимва замаяно и продължава:

— И аз го попитах за какво му е пазарска чанта. А той каза, че си дал сметка, че между нас няма да се получи и че не трябвало повече да си губим времето един на друг.

— Просто ей така? — зяпвам.

— Да. Говореше крайно пестеливо. Официално. Сякаш се намира в някакъв съд и ме изпраща в затвора. Не знаех какво да направя, затова просто му връчих проклетата пазарска чанта, която поиска. Беше от „Сакс“. При това от онези червените, скъпите.

Сядам на пети и простенвам:

— О, скъпа! Винаги можеш да си вземеш друга торбичка от „Сакс“!

— Но никога повече не мога да си намеря нов Марти — започва да вие тя. — Всичко е в мен, Кари! Проблемът е в мен! Аз съм тази, която прогонва мъжете!

— Слушай сега, на теб нищо ти няма, разбра ли ме? Проблемът е изцяло в него! И точка! Може би се е страхувал, че ти първа ще го зарежеш, затова е решил да те изпревари!

Тя накланя глава и отронва:

— Кари, аз хукнах след него по улицата, виках го, крещях! А когато той ме видя да тичам след него, побягна. Директно към спирката на метрото. Можеш ли да повярваш?

— Напълно — кимвам. След случилото се с Лил, мисля, че мога да повярвам на абсолютно всичко.

Тя дръпва малко тоалетна хартия от близкото руло и се издухва. После казва:

— Но ти може би си права. Може би той си мисли, че съм твърде добра за него. — И тъкмо когато си мисля, че съм пробила бронята на отчаянието й, през лицето й преминава познатото упорито изражение и тя изтърсва: — Само да можех да се срещна с него! Да му обясня! Може би пак бихме могли да се съберем…

— Неее! — изревавам аз. — Той вече е избягал веднъж. Което ще рече, че дори и пак да се съберете, той пак ще избяга. Очевидно това е моделът на неговото поведение.

Тя отпуска ръце в скута си и ме поглежда неуверено.

— Откъде знаеш?

— Повярвай ми, така е!

— Може пък да успея да го променя. — Протяга ръка към телефона, обаче аз го дръпвам за кабела, преди да е успяла да го докопа.

— Миранда! — стисвам телефона до гърдите си аз. — Ако сега се обадиш на Марти, ще престана да те уважавам!

Тя ме изпепелява с поглед и отсича:

— А ако ти не ми дадеш веднага телефона, ще ми бъде адски трудно отсега нататък да те считам за приятелка!

— Не е често — промърморвам и неохотно й подавам телефона. — Да смяташ някакъв си мъж за по-важен от приятелките си!

— Не смятам Марти за по-важен от теб. Просто искам да разбера какво точно стана.

— Но ти знаеш какво точно е станало!

— Той ми дължи истинско обяснение!

Предавам се. Тя грабва телефона и се смръщва. Натиска няколко пъти вилката и ме поглежда обвинително.

— Направи го нарочно, нали? Телефонът ти не работи.

— Така ли? — изненадвам се аз. Вземам телефона от ръцете си и лично го пробвам. Нищо. Пълно мълчание. — Ама тази сутрин говорих по него!

— Може би не си платила сметката.

— Може би Саманта не е платила сметката! Замина за Ел Ей.

— Шшшшт! — слага пръст на устата си Миранда. — Какво чуваш?

— Нищо.

— Точно така — нищо. — Скача и започва да пробва ключовете за лампите. — Климатикът не работи. Лампите също не светят.

Втурвам се към прозореца. Трафикът по Седмо авеню е зациклил. Вият клаксони и сирени. Хората излизат от колите си, размахват ръце и сочат дивашки към светофарите.

Проследявам погледите им. Светофарите, увиснали над булеварда, не светят.

Поглеждам напред. Откъм реката се носи пушек.

— Но какво става, за бога? — изпищявам.

Миранда скръства ръце пред гърди, усмихва се триумфално и обявява:

— Градът е останал без ток!

Двайсет и осма глава

— Окей. Да си изясним нещата. Казваш, че тръбите на матката понякога могат да отидат и в други части на тялото, а когато ти дойде цикълът, да прокървят, така ли?

— Да. И понякога не можеш да забременееш. Или, ако това стане, плодът може да се развие извън матката — отбелязва Миранда, горда със знанията си.

— Например в стомаха, така ли? — провиквам се ужасено.

Тя кимва и допълва:

— Или в задника ти. Леля ми имаше една приятелка, която не можеше да ходи по голяма нужда. Отиде на доктор и се оказа, че в дебелото й черво расте плод!

— А, не! — изревавам и паля нова цигара. Пафкам замислено. Разговорът малко излиза от релси, но се наслаждавам на перверзните, до които стигаме. Смятам деня за специален — ден, който е извън всички останали дни и следователно недосегаем за обичайните правила.

В целия град няма ток. Метрото не работи и по улиците цари хаос. Стълбището на нашата кооперация е потънало в непрогледен мрак. А навън вилнее ураган. Което означава, че трите със Саманта и Миранда сме приклещени тук.

Саманта се появи броени минути, след като спря токът. По това време имаше голямо крещене по стълбите на блока и хората се тълпяха от апартаментите си, за да сравняват версиите си. Някой каза, че старата телефонна централа е ударена от гръм, а друг заяви, че бурята е скъсала всички телефонни линии, а климатиците в града довели до прегряване на кабелите и затова токът спрял. Както и да погледнеш нещата обаче, няма нито телефон, нито ток. Над града се носят гъсти черни облаци, придавайки на небето призрачен зеленикав нюанс. После вятърът се усили, а с него зачестиха и гръмотевиците.

— Прилича на Армагедон — заяви Миранда. — Очевидно някой се опитва да ни каже нещо.

— Кой? — обади се Саманта с традиционния си сарказъм.

— Вселената? — сви рамене Миранда.

— Моята матка е моята вселена — отсече Саманта и така се стигна до въпросния разговор.

Оказва се, че Саманта има ендометриоза и именно затова цикълът й е толкова болезнен. Този месец бил започнал на тръгване оттук, обаче болката станала непоносима едва в Лос Анджелис и тя започнала да повръща в разгара на поредната фотосесия. Когато асистентката на фотографа я открила припаднала в банята, настояла да извикат линейка. В болницата изстъргали вътрешностите й, а след това я изпратили обратно в Ню Йорк, за да си почива.

— Цял живот ще си ги нося тези белези — стене сега Саманта. Събува дънките си и показва две огромни лепенки от двете страни на абсурдно плоския си корем, след което леко ги дръпва. Под тях се виждат огромни червени белези с по четири шева. — Вижте! — заповядва ни тя.

— Олеле, ужас! — гука послушно Миранда и в очите й проблясва възхита. В началото се притеснявах, че Миранда и Саманта ще се намразят, но вместо това Миранда очевидно прие позицията на Саманта като водач на глутницата. Не само се захласна по нейния богат социален опит, но сега прави всичко възможно да накара Саманта да я хареса. Което се състои в съгласяване с всяка дума на Саманта.

Което оставя на мен ролята на вечната опозиция.

— На мен пък изобщо не ми пука от белези! — отсичам. — Мисля, че добавят уникалност към всеки човек — и без това никога не съм разбирала защо жените се тревожат толкова много заради дребните си несъвършенства.

— Кари! — клати с укор глава Миранда, за да бъде в тон с тревогите на Саманта.

— Само Чарли да не разбере! — отбелязва тъжно Саманта и се отпуска назад на възглавниците.

— Че какво толкова има, ако разбере? — питам аз.

— Просто не искам да разбира, че не съм съвършена, Пиленце! Затова, ако се обади, ще му кажеш, че още не съм се върнала от Лос Анджелис!

— Хубаво.

Струва ми се странно, но, от друга страна, цялата ситуация днес е странна, особено с това спиране на тока. Атмосферата е някак си Шекспировска. Също като в „Както ви се хареса“, където всеки играе различна роля от себе си.

— Пиленце ли? — поглежда ме насмешливо Миранда.

Единствената ми реакция е да я погледна кръвнишки, защото нямам време за нищо друго. Саманта започва да обсъжда сексуалния ми живот с Бърнард.

— Не можеш да не признаеш, че всичко е много странно — отбелязва, качвайки крака на възглавницата в другия край на дивана.

— Сигурно е гей — обажда се Миранда от пода.

— Не е гей. Все пак е бил женен! — напомням на всички, изправям се и започвам да крача между пламъчетата на запалените свещи.

— Още по-голяма причина да бъде загорял! — засмива се Саманта.

— Няма такъв мъж, който да ходи с една жена цял месец и да не се опита да я вкара в леглото си! — настоява Миранда.

— Че ние правихме секс! Само че без съвкупление.

— Скъпа, това не е секс. Това се прави единствено в шести клас! — промърморва назидателно Саманта.

— Успя ли поне да го видиш? — изкисква се Миранда.

— Ако искаш да знаеш, да! — насочвам предупредително запалената си цигара към нея аз.

— Нали не е от онези, дето се гънат във всички посоки, а? — пита Миранда и двете със Саманта се заливат от смях.

— Не, не е! И да знаете, че много ме обидихте! — правя се на особено разгневена аз.

— Свещи и сексапилно бельо — това е единственото, което ти трябва! — напява Саманта.

— Никога няма да го разбера това сексапилно бельо — изтъквам аз. — Така де, какъв е смисълът от него, когато мъжът и без това накрая ще ти го свали?

Саманта и Миранда се споглеждат.

— Тъкмо в това е номерът — не го събличаш веднага.

— Искате да кажете, че се разкарваш из апартамента само по бельо? — Това съм аз.

— Не. Обличаш си кожено палто. А под него си само по сексапилно бельо.

— Аз не мога да си позволя кожено палто. — Миранда.

— Тогава си вземи шлифер. Хей, аз ли ще ви уча на тънкостите на секса, а?! — Саманта.

— Че кой друг? — Моя милост.

— Особено след като Кари е все още девствена — пищи весело Миранда.

— Скъпа, разбрах го! — поглежда я Саманта. — Разбрах го в мига, в който се появи на прага ми.

— Толкова ли е очевидно? — Аз.

— Единственото, което не разбирам, е защо още си такава — промърморва Саманта. — Аз се отървах от моята девственост още на четиринайсет.

— Как? — изхълцва Миранда.

— По обичайния начин. На задната седалка в една кола.

— Аз пък го направих на спалнята на родителите си. Тогава бяха извън града, на конференция.

— Това е перверзно — отбелязвам, наливайки си още едно питие.

— Да, знам. Аз съм едно перверзно кученце — признава си Миранда.

Ама кога най-сетне ще пуснат тока в този град?!

01:45 ч.

— Бебета! Всичко се свежда до тях! Кой да ти предположи, че целият свят ще се сведе до някакви си бебета?! — крещи Саманта.

— Честно да ви кажа, когато видя бебе, ми идва да повърна — приглася Миранда.

— Аз веднъж го направих — кимам енергично. — Видях мръсна пелена и бях дотам.

— Абе, тези хора защо просто не си вземат котенце и котешка тоалетна, а?! — пита Саманта.

02:15 ч.

— Никога няма да се обадя първа на мъж! Никога! — Саманта.

— Ами ако много искаш? — Аз.

— Няма да искаш.

— Всичко се свежда до ниско самочувствие. — Миранда.

— Ама ти наистина ще трябва да кажеш на Чарли. За процедурата — изфъфлям замаяно.

— И защо да казвам? — пита Саманта.

— Защото така правят нормалните хора.

— Не съм дошла в Ню Йорк, за да бъда нормална.

— А за какво? Да се правиш на ненормална ли? — завалям аз.

— Дойдох, за да бъда нова — отвръща тя.

— Аз пък дойдох тук, за да бъда себе си — допълва Миранда. — Щото вкъщи не ми се получаваше.

— На мен също. — Стаята вече ми се върти. — Майка ми почина — промърморвам и припадам.

Когато идвам на себе си, целият апартамент е облян в светлина.

Лежа на пода под масичката за кафе. Миранда се е свила на дивана и хърка, което автоматично ме кара да се запитам дали пък Марти не я е напуснал заради това. Опитвам се да седна, обаче главата ми тежи цял тон.

— Ооох! — простенвам и отново се отпускам на пода.

В крайна сметка успявам да се завъртя по корем и да изпълзя до банята, където глътвам два аспирина с последните останки от минерална вода. Повличам крака към спалнята на Саманта и се строполявам на пода.

— Кари? — обажда се тя, събудена от шума.

— Мммм…

— Какво стана снощи?

— Нямаше ток.

— По дяволите!

— И ендометриоза.

— Два пъти по дяволите!

— И Чарли.

— Снощи не му се обадих, нали?

— Не можеше. Телефоните не работеха.

— Още ли няма ток?

— Мммммм…

Пауза.

— Майка ти наистина ли е починала?

— Аха.

— Съжалявам.

— Аз също.

Чувам я как се раздвижва в черните си чаршафи. Потупва близкия до мен край на леглото и смотолевя:

— Ела. Има достатъчно място.

Надигам се с мъка, строполявам се на мекото легло и веднага отнасям плувката.

Двайсет и девета глава

— Ей, хора! Открих храна! — провиква се Миранда, поставя на леглото ни кутия кракери и всички се нахвърляме върху тях умрели от глад.

— Смятам, че всички целокупно трябва да се преместим у Чарли — отбелязвам, като бръсвам трохите от кракерите от чаршафа. — Той има най-големия апартамент от всички ни.

Затворени сме тук от цяла вечност. Не знам още колко ще издържа.

— Не! — отсича непреклонно Саманта. — Предпочитам да умра от глад, но няма да си позволя да ме види такава! Косата ми е мръсна!

— Косите на всички в този град са мръсни — изтъквам очевидното. — Включително и на Чарли.

— Слушайте какво! — обажда се Миранда. — Онези неща, дето си ги говорихме снощи — нали на никого другиго няма да кажем, а?

— Аз все още не мога да повярвам, че Марти има само един тестис — подхвърлям и си вземам още един кракер. — Това би трябвало да ти подскаже нещо още от самото начало.

— Аз пък смятам, че е в негов плюс — констатира Саманта. — Кара го да се старае повече като любовник.

Опипвам кутията за следващия си кракер. Обаче няма такъв. Празна е.

— Трябва да си вземем нещо за ядене — промърморвам.

— Аз не мърдам оттук! — отсича лениво Саманта. — Няма ток, няма работа. И най-вече — няма го Хари Милс, за да се опитва да ми наднича под полата.

Въздъхвам и се преобличам в последния си чист комплект хирургически гащеризон.

— Да не би изведнъж да си решила да ставаш лекар? — пита Саманта.

— Хей, къде ти е слушалката? — подмята весело Миранда.

— Костюмът е много шик — изтъквам аз.

— Откога?

— Отсега! — тросвам се ядосано. Брей, тук май никой не харесва нито сексуалния ми опит, нито избора ми на облекло! Ама че хора!

Миранда се привежда към Саманта и възбудено изписква:

— А кое е най-лошото ти сексуално преживяване, което някога си имала?

Вдигам ръце от тях. Когато се измъквам от апартамента, двете се заливат от смях за нещо, което наричат „Проблема на молива“.

Бродя безцелно из квартала, а когато зървам отворената врата на кръчмата „Бялото конче“, влизам.

В сумрака заварвам няколко човека, седнали на бара. Първата ми реакция е на облекчение, че съм намерила нещо отворено. Втората ми реакция е на ужас, когато си давам сметка кои са двама от тях — Капоти и Райън.

Примигвам. Не може да бъде! Капоти е отметнал назад глава и се превива от смях. Райън се държи за облегалката на високия си стол така, сякаш всеки момент ще падне. Очевидно и двамата са яко наквасени.

Ама какво, по дяволите, правят тук? От друга страна, квартирата на Капоти е само на две пресечки оттук и нищо чудно Райън да му е бил на гости и именно така да ги е сварило спирането на тока. Но иначе съм изненадана да ги видя тук — все пак Капоти не може да се оплаче от празен бар вкъщи. Като ги гледам обаче, предполагам, че са избягали.

Поклащам неодобрително глава, настройвайки се за неизбежния сблъсък с тях. Ала тайничко всъщност се радвам да ги видя.

— Тук заето ли е? — обаждам се зад тях и се настанявам на стола до Райън.

— Какво? — Очите му се кръстосват, а след това се оправят, докато се опитва да ме фиксира. След това се сгромолясва върху мен и ме притиска в мечешка прегръдка. — Кари Брадшоу! Тъкмо говорехме за теб! — Поглежда към Капоти: — Нали така?

— Сериозно? — питам аз.

— Сериозно ли? — пита и Райън.

— Мисля, че минахме тази тема преди около дванайсет часа — уточнява Капоти. Той също е наквасен, но не чак толкова като Райън. Вероятно защото смята за проява на лош вкус да изглежда пиян. — Отдавна преминахме на други теми.

— Хемингуей? — поглежда го объркано Райън.

— Достоевски — отговаря Капоти.

— Така и не мога да ги оправя тези руснаци. А ти? — обръща се към мен Райън.

— Само когато съм трезва — отвръщам.

— А сега трезва ли си? О, не! — Райън прави крачка напред и едва не пада в скута на Капоти. Хваща се за бара и допълва: — Никой не може да бъде трезвен, когато няма ток. Не е позволено. Барман, дайте на тази дама нещо за пиене!

— Ти пък какво правиш тук? — пита Капоти.

— Търся нещо за ядене — отговарям и ги поглеждам неуверено.

— Брей, и ние бяхме тръгнали за същото — плясва се през челото Райън. — След това обаче нещо се случи и ние си останахме тук. Опитахме се да си тръгнем, обаче ченгетата започнаха да обвиняват Капоти, че бил контрабандист на алкохол, затова ни натикаха в една дупка, и…

И избухва в смях. Съвсем неочаквано аз прихвам след него. Очевидно сме болни от една и съща болест, защото почти едновременно се хващаме за стомасите, през секунда-две сочим Капоти и започваме да се смеем още по-силно. Капоти само клати глава, като че ли не може да разбере как се е озовал в една компания с нас.

— Не, иначе сериозно ви говорех — изхълцвам аз. — Наистина ми трябва нещо за ядене. С двете ми приятелки…

— Ти си с жени? — светват очите на Райън. — Хайде тогава да тръгваме!

И макар и поклащайки се, той излиза от бара, а ние с Капоти хукваме след него.

Не съм точно сигурна как се стигна до всичко това, обаче един час по-късно Райън, Капоти и моя милост се катерим по стъпалата към апартамента на Саманта. Райън се държи здраво за перилата, а Капоти го бута дружески напред. Поглеждам ги и въздъхвам. Саманта ще ме убие. А може би не. Може би вече нищо няма значение след двайсет и четири часа без електричество.

Пък и не се връщам с празни ръце. Освен Райън и Капоти водя една бутилка водка и две стекчета бира, които Капоти успя да изкрънка от бармана. След това намерих една църква, където раздаваха шишета с вода и сандвичи с шунка и сирене. След това Райън реши да пусне една вода в един празен вход на жилищна кооперация. След това едно ченге на мотор ни погна и започна да ни крещи да се прибираме по домовете си.

Което също беше невероятно смешно, макар че може би не трябваше.

Когато влизаме в апартамента, заварваме Саманта приведена над масичката в дневната да съставя някакъв списък. Миранда седи до нея и лицето й преминава последователно през изражения на неодобрение, възхищение и накрая — неподправен ужас. Накрая възхищението взема превес над всички останали чувства и се закотвя в очите й.

— Стават двайсет и двама! — възкликва. — А кой е този Итън? Мразя това име.

— Имаше оранжева коса. Това е единственото, което си спомням за него.

О, боже! И както виждам, отново са прибягнали до услугите на бутилката с водка.

— Ние се върнахме! — провиквам се от коридора.

— Ние ли? — обръща се рязко Саманта.

— Доведох моя приятел Райън. И неговия приятел Капоти.

— Виж ти! — измърква Саманта, изправя се на крака и оглежда одобрително прибраните от мен заблудени души. — Да ни спасите ли идвате?

— Мисля, че по-скоро ние ги спасяваме — обаждам се наежено аз.

— Добре дошли! — помахва Миранда от дивана.

Поглеждам я отчаяно, питайки се какво направих. Вероятно онова, дето го казват за опасността, е вярно. Изостря сетивата. И като че ли прави хората далеч по-привлекателни от начина, по който изглеждат при нормални обстоятелства. Сигурно има нещо общо с оцеляването на видовете. Но ако всичко това е вярно, Майката Природа не би могла да подбере по-несериозна група индивиди от нас.

Насочвам се към кухнята с хранителните запаси, които успях да събера, и започвам да ги вадя от фолиото.

— Дай да ти помогна — обажда се зад мен Капоти.

— Няма какво да ми помагаш — озъбвам му се аз и започвам да режа сандвичите на две, за да оставя запаси и за по-късно.

— Няма нужда да се стягаш толкова — отбелязва той, отваря един кен бира и го плъзва към мен.

— Не се стягам. Просто все някой трябва да остане с бистра глава.

— Твърде много се притесняваш. Винаги се държиш така, сякаш всеки момент очакваш да се забъркаш в неприятности.

— Кой, аз ли? — поглеждам го сащисано.

— Изражението ти почти непрекъснато е кисело или неодобрително — пояснява той, докато отваря кен бира и за себе си.

— А аз какво да кажа за твоето арогантно и също неодобрително изражение? — срязвам го аз.

— Аз не съм арогантен, Кари.

— Да бе. Аз пък съм Мерилин Монро.

— И какво толкова му мислиш, а? — пита той. — Нали през есента заминаваш за „Браун“?

Да, „Браун“. Парализирана съм. Въпреки липсата на електричество, нищожните ни хранителни запаси и присъствието на Капоти Дънкан в квартирата ми този университет е последното място, където искам да отида. Изведнъж цялата идея за колеж ми се струва абсурдна.

— Защо? — подмятам предизвикателно. — Да не би да се опитваш да се отървеш от мен?

— Нищо подобно — отпива от бирата си той. — Даже по-скоро ще ми липсваш.

След тези думи той се отправя към дневната при останалите, а аз се заковавам шокирано на място, стиснала здраво чинията със сандвичи.

19:00 ч.

Покер със събличане.

21:00 ч.

Още покер със събличане.

22:30 ч.

Сутиенът на Саманта е на главата ми.

02:00 ч.

Направих импровизирана палатка от столове и одеяла. В нея сме двамата с Капоти.

Обсъждаме Ема Бовари.

Обсъждаме Лил и Виктор Грийн.

Обсъждаме мнението на Капоти за жените: „Искам жена, която да има същите цели като мен. Която да иска да постигне нещо смислено в живота си.“

Изведнъж се засрамвам.

Двамата с Капоти лежим в палатката. Хубаво е, но напрегнато. Какво ли би било да бъда с него? Но не трябва дори и да си помислям за това, след като Миранда, Саманта и Райън са почти до нас и играят на карти.

Вторачвам се в тавана, който в случая е одеяло.

— Защо онази вечер ме целуна? — прошепвам.

Той протяга ръка, хваща моята и сплита пръсти в моите. Стоим си така, мълчаливо хванати за ръка, сякаш цяла вечност.

— Аз не ставам за сериозно гадже, Кари — изрича накрая той.

— Да, знам — промърморвам и издърпвам ръката си от неговата. — Дай малко да поспим.

Затварям очи, но си знам, че това е невъзможно. Не и когато всяка част от мен е настръхнала. Като че ли моите електрони са твърдо решени да си общуват с тези на Капоти в празното разстояние между нас.

Жалко, че не можем да ги използваме, за да запалим лампите.

След това трябва да съм заспала, защото следващото, което си спомням, е някакъв кошмарен звън, който се оказва телефонът.

Изпълзявам от палатката, а Саманта се втурва откъм спалнята си с маска на главата.

— Какво по… — изправя се Райън и си трясва главата в масичката.

— Някой няма ли най-сетне да го вдигне този телефон? — пищи неистово Миранда.

Саманта прокарва предупредително пръст през врата си.

— Щом никой друг няма да го вдигне, аз ще го вдигна — изфъфля Райън и изпълзява по посока на уреда за мъчение.

— Не! — провикваме се едновременно двете със Саманта.

Издърпвам слушалката от ръката на Райън и предпазливо изричам:

— Ало?

Очаквам да чуя Чарли.

— Кари? — пита притеснен мъжки глас.

Бърнард е. Електричеството дойде.