Лятото и градът

Трийсета глава

Рожденият ми ден наближава!

Всеки момент ще бъде тук. Непрекъснато напомням на всички — ще имам рожден ден! След по-малко от две седмици ставам на осемнайсет!

Аз съм от онези хора, които обичат рождените си дни. Не знам защо, но го обичам. Обожавам датата си — 13 август. Всъщност родена съм в петък, тринайсети, и ако някои го намират за лош късмет, за мен си е много добър!

А тази година събитието ще бъде велико. Навършвам осемнайсет, ще изгубя девствеността си и на същата вечер Боби ще постави пиесата ми! Непрекъснато напомням на Миранда, че ще бъде с един удар — два заека.

— С един удар — два заека! Ще ме обезчестят и ще ме поставят, схващаш ли? — повтарям като обезумяла. Както и може да се очаква, на Миранда вече й е писнало от моята шега и всеки път, когато пак го кажа, тя запушва ушите си с ръце и напява, че й се иска никога да не ме била срещала.

Освен това съм станала изключително прецизна относно противозачатъчните си хапчета — дотолкова, че вече се превръщам в невротичка. Непрекъснато поверявам малкия блистер, за да се уверя, че наистина съм си взела хапчето за деня и не съм изгубила нито едно от тях. Когато отидох в клиниката, си мислех да си взема и диафрагма, но след като докторът ми я показа, аз реших, че това е твърде сложно за мен. Представих си как изрязвам две дупки в нея и я превръщам в котешка шапчица. Питам се как така някой още не се е сетил.

Както и можеше да се очаква, клиниката ми напомни за Лил. Все още изпитвам вина заради онова, което й се случи. Понякога се питам дали причината за вината ми не се дължи на факта, че всичко това се случи на нея, а не на мен, защото аз съм си все още в Ню Йорк, ще поставят първата ми пиеса и се радвам на интелигентен и преуспяващ приятел, който не е съсипал живота ми — засега. Ако не беше Виктор Грийн, Лил все още щеше да бъде с нас, да обикаля мръсните улици с прословутите си рокли на Лора Ашли и да намира цветя по асфалта. Но не мога да не се запитам дали вината е изцяло на Виктор Грийн. Може би Лил беше права — може би Ню Йорк просто не е за нея. И ако не беше Виктор, все нещо друго щеше да я накара да побегне към дома.

Което ми напомня за онова, което ми каза Капоти, когато градът беше останал без ток. За това, че няма смисъл да се тревожа за нищо, защото така и така през есента заминавам за университета „Браун“. Противно на неговия съвет тази мисъл също ме изнервя, защото с всеки изминал ден желанието ми да отида в „Браун“ се изпарява все повече и повече. Ще ми бъде много тъжно за приятелите ми тук. А освен това вече съм наясно какво искам да направя с живота си. Защо просто не мога да продължа?

Освен това, ако отида в „Браун“, няма да мога да получавам безплатни дрехи.

Преди два дена едно тъничко гласче в главата ми се събуди и ми подсказа да намина да видя онази нова дизайнерка — Джинкс, в магазина й на Осма улица. Когато влязох, магазинът беше празен, затова реших, че Джинкс е в задната стаичка и лъска бокса си. И наистина, когато тя чу звука на местещи се закачалки, надникна иззад завесите отзад, огледа ме от горе до долу и отсече:

— Аха, това си ти. От шоуто при Боби.

— Да — казах простичко аз.

— Виждала ли си го скоро?

— Боби ли? Скоро ще поставят пиесата ми в неговото пространство — изрекох небрежно, сякаш всеки ден някъде поставят моя пиеса.

— Боби е голям чудак — отбеляза тя с крива усмивка. — Той си е просто един шибан шибаняк!

— Ъхъммм — съгласих се аз. — Действително изглежда малко… див.

— Ха-ха-ха-ха! — разсмя се Джинкс. — Подходяща дума за него! Точно такъв си е — див и трудно схватлив!

Не бях много сигурна какво точно иска да каже, но се разсмях заедно с нея.

В светлината на белия ден Джинкс не изглеждаше чак толкова зловеща. Беше по-скоро… нормална. Вече разбрах, че тя е от онези жени, които носят тежък грим не защото се опитват да сплашат хората, а защото имат лоша кожа. И косата й се оказа много суха, благодарение на черната къна, която очевидно непрекъснато употребява. Предположих също така, че произлиза от пропаднало семейство, че баща й сигурно е пияница, а майка й непрекъснато крещи. Същевременно обаче бях наясно, че Джинкс е много талантлива, затова не можах да не й се възхитя за огромния труд, който очевидно бе хвърлила, за да стигне дотук.

— Значи имаш нужда от нещо, което да носиш на представлението при Боби, така ли? — попита.

— Точно така. — На този етап не бях стигнала още до притеснения относно тоалета си за моята премиера, но сега, след като тя го каза, осъзнах, че това е най-главната ми грижа.

— Имам точно каквото ти трябва! — отсече тя, влезе отзад и извади оттам бял гащеризон от винил с черни кантове по ръкавите. — Нямах много пари за материали, така че бях принудена да го направя много малък. Ако ти стане, твой е!

Не очаквах подобна щедрост от нейна страна. Особено след като накрая излязох от магазина й с цял наръч дрехи. Очевидно аз съм сред малцината в Ню Йорк, които нямат нищо против да носят бял гащеризон от винил, пластмасова рокля или червени гумени ботуши.

Чувствах се като Пепеляшка и проклетата й пантофка.

Което дойде тъкмо навреме. Защото вече беше започнало да ми писва от синята копринена роба, ретророклята и хирургичните ми комплекти. Както казва винаги Саманта: „Ако хората непрекъснато те виждат в едни и същи дрехи, започват да си мислят, че нямаш никакви перспективи!“

А самата Саманта междувременно се върна при Чарли. Казва, че се джафкали за модели на порцелана и за кристалните гарафи, и за плюсовете и минусите от шведска маса на приема им. Тя не може да повярва, че животът й се е свел до подобни досадни дреболии, но аз непрекъснато й напомням, че през октомври сватбата ще е приключила и тя никога повече няма да има нужда да се притеснява за живота си. Което пък я накара да сключи една от прочутите си сделки с мен — тя ще ми помогне със съставянето на списъка с гостите за премиерата на пиесата ми, ако аз се съглася да изляза с нея, за да купим булчинска рокля.

Това им е проблемът на сватбите — заразителни са.

Толкова са заразителни, че дори Дона Ладона и майка й пристигат в Ню Йорк, за да вземат участие във великия ритуал по избирането на булчинска рокля. Когато Саманта веднъж ми спомена, че ще идват, аз си дадох сметка, че дотолкова съм потънала в живота на Ню Йорк, че всъщност съм забравила, че Дона е братовчедка на Саманта.

От мисълта, че скоро отново ще видя Дона, ми стана леко притеснено, но не толкова, колкото когато дадох на Бърнард пиесата си.

Снощи най-сетне събрах кураж и представих ръкописа си на Бърнард. Буквално му го представих — поднесох му го на сребърен поднос. Намирахме се в неговия апартамент, а аз открих един сребърен поднос, който Марджи незнайно как бе пропуснала да отмъкне, и когато сложих ръкописа си отгоре му, го вързах с голяма червена панделка и му го сервирах, докато той гледаше MTV. Като непрекъснато си мислех, че вместо ръкописа, върху този сребърен поднос трябваше да кацна аз самата.

Сега обаче ми се искаше изобщо да не му го бях давала. От мисълта, че Бърнард ще прочете пиесата ми и няма да я хареса, ми прилошава. Цяла сутрин крача напред-назад в квартирата си и го чакам да се обади, като се моля да го направи преди срещата ми със Саманта и Дона Ладона в „Клайнфелд“.

Бърнард все още не ми се е обадил, но Саманта достойно го замества. Обажда се през пет минути, за да ми напомня за срещата ни.

— Точно в дванайсет на обяд, ясно ли е?! Ако не бъдем там точно в дванайсет, изгубваме пробната!

— Ти каква си, Пепеляшка ли? Да не се страхуваш, че и таксито ти накрая ще се превърне в тиква?

— Не е смешно, Кари! Това е моята сватба!

А сега вече е почти време да тръгвам за срещата със Саманта, обаче Бърнард все още не ми се е обадил, за да ми каже дали харесва пиесата ми или не.

Целият ми живот виси на една нишка тюл.

Телефонът звъни. Трябва да е Бърнард. Саманта сигурно вече е изчерпала наличните монети за телефон.

— Кари? — буквално крещи тя в телефона. — Защо си все още у дома? Вече трябваше да си тръгнала към „Клайнфелд“!

— Тъкмо тръгвам! — изсумтявам аз.

Скачам в новия си гащеризон и политам надолу по стълбите.

„Клайнфелд“ е на цяла вечност оттук — в Бруклин. Докато стигна дотам, трябва да направя най-малко пет прекачвания в метрото и по време на едно от тях аз се предавам на треперещата си параноя и звъня на Бърнард. Не си е вкъщи. Не е и в театъра. На следващата спирка пак му звъня. Но къде, за бога, е изчезнал? Когато слизам на спирката в Бруклин, аз се втурвам към първата телефонна будка на ъгъла. Телефонът звъни ли, звъни. Затварям тотално съсипана. Сигурна съм, че Бърнард целенасочено избягва да говори с мен. Сигурно е прочел пиесата ми, не му е харесала, но сега не му е удобно да ми каже.

Пристигам пред храма на свещения брак раздърпана и притеснително потна. Винилът се оказва не най-подходящото облекло за августовски ден в Ню Йорк, пък бил той и бял.

Отвън „Клайнфелд“ не е нищо особено — подобно на повечето сгради в Ню Йорк, и тази е покрита с петна от сажди и прозорчета като тъжни, сълзящи очи. Вътре обаче е съвсем друга работа. Интериорът е в розов плюш, подреден като венчелистчета. Продавачки на неопределена възраст и изучено мило поведение се носят през пробните. Групата на булката Джоунс си има собствен апартамент с пробна, подиум и огледала във всички посоки. На масичка са поставени гарафа с вода, кана с чай и поднос със сладки. Както и, слава на бога, телефон.

Обаче Саманта я няма. Вместо нея заварвам хубавичка жена на средна възраст, приседнала сковано на кадифеното канапе. Краката й са кръстосани изискано в глезените, косата й е пригладена до формата на перфектен шлем. Това трябва да е майката на Чарли — Глен.

До нея седи друга жена, която е нейна пълна противоположност. В средата на двайсетте, облечена в размъкнат тъмносин костюм, без никаква следа от грим. Не може да се определи като грозна, но предвид разрошената й коса и изражение, което подсказва, че просто полага усилия да бъде любезна, допускам, че всъщност не е чак толкова грозна, а ситуацията я прави такава.

— Приятно ми е, Глен — казва първата жена и подава дълга костелива ръка с дискретен платинен часовник, стегнат около тънката й китка. Сигурно е левичарка, защото левичарите винаги носят часовниците си на дясната си ръка, така че всеки да разбере, че са левичари, а оттук — и доста по-интересни от останалите, и специални. Посочва младата жена до нея и допълва: — А това е дъщеря ми Ерика.

Ерика стиска ръката ми твърдо, делово. В нея има нещо изключително освежаващо, като че ли е наясно колко абсурдна е майка й и как цялата сцена е малко глупава.

— Здравейте! Приятно ми е! — изричам топло и присядам на ръба на малко декоративно столче.

Саманта веднъж ми каза, че Глен си е правила лифтинг на лицето, така че, докато тя приглажда косата си, а Ерика си похапва от сладките, аз тайничко оглеждам лицето на бъдещата свекърва, търсейки някакви издайнически знаци за операцията. Оказва се, че при по-близък оглед не е чак толкова трудно да бъдат открити. Устата на Глен е опъната и с леко повдигнати крайчета като на Жокера, въпреки че не се усмихва. Веждите й се намират в опасна близост до ръба на косата й. Вторачила съм се в нея толкова силно, че тя не може да не ме усети. Обръща се към мен и с леко махване на тънката си ръчица отбелязва:

— Изключително интерес тоалет, госпожице.

— Благодаря ви — отвръщам. — Получих го безплатно.

— И аз така си помислих.

Не мога да определя дали е нарочно груба или просто това е обичайното й поведение. Вземам си една бисквитка и се изпълвам с мъничко тъга. Не ми го побира умът защо Саманта изведнъж реши, че моето присъствие на това мероприятие е толкова наложително. Надявам се, че не възнамерява да ме включи и в пътешествието си към бъдещето. Защото просто не мога да си представя къде ще ме вмести.

Глен тръсва ръка и поглежда часовника си.

— Къде е Саманта? — пита с неприкрито раздразнение.

— Сигурно е задържана от трафика — предполагам аз.

— Крайно неприлично е да закъсняваш за избора на собствената си булчинска рокля! — промърморва свекървата тихичко с глас, предназначен да прозвучи като обида. На вратата се чука и аз скачам, за да отворя.

— Ето я и нея! — изчуруликвам, очаквайки да видя Саманта, но вместо нея виждам пред себе си Дона Ладона и майка й.

И нито помен от Саманта. Въпреки това за мен е такова облекчение, че повече няма да ми се налага да стоя насаме с Глен и дъщеря й, че малко прекалявам с радостта си.

— Дона! — крещя щастливо.

Дона е натъкмена както винаги секси, с блузка с широки подплънки и голямо деколте. На краката си има калци. Майка й е облечена в тъжна имитация на истинския костюм на „Шанел“ на Глен. Какво ли ще си помисли майката на Чарли за Дона и майка й? От мен вече се разочарова. И незнайно защо се изпълвам с неудобство заради Касълбъри.

Но Дона, естествено, не забелязва нищо.

— Здрасти, Кари! — поздравява свойски, сякаш едва вчера сме се разделили.

Двете с майка й се приближават до Глен, която учтиво им стиска ръцете и се прави на особено радостна да се запознае с тях.

И докато Дона и майка й ахкат и охкат, обсъждайки помещенията, костюма на Глен и бъдещите сватбени планове, аз се отпускам на стола си и наблюдавам. Винаги съм смятала Дона за едно от най-шикозните момичета в училище, но след като сега я виждам в Ню Йорк, на моя територия, започвам да се чудя какво толкова съм й се възхищавала. Вярно, хубава е, но не е толкова красива като Саманта. И изобщо не е стилна в този тоалет в стил „Флашданс“. Даже не е интересна. Бърбори единствено за това как с майка й ходили да си правят маникюр и се хвали как пазарували в „Мейси“. Господи! Дори и аз съм наясно, че само туристите пазаруват в „Мейси“.

А после Дона Ладона съобщава собствената си страхотна новина. Тя също ще се омъжва. Вдига ръка и показва самотен диамант.

Привеждам се и се взирам възхитено в пръстена й, макар че, ако трябва да бъда честна, за да го видя този диамант, ми трябва лупа.

— И кой е щастливецът? — питам.

Тя ме поглежда учудено, като че ли е изненадана, че не съм чула.

— Томи, разбира се.

— Томи? Томи Брустър? — Същият онзи Томи Брустър, който буквално превърна живота ми в ад, защото имах лошия късмет да седя до него по време на училищните събрания в продължение на четири години? Голямото тъпо недоразумение, което беше сериозното гадже на Синтия Вайънд?

Въпросът очевидно е изписан върху лицето ми, защото Дона бърза да обясни, че Синтия е скъсала с него.

— Тя отива в университета „Браун“ и не иска да взема Томи със себе си. Смята, че й предстоят по-добри неща — подсмихва се Дона.

Интересно защо.

— Томи отива във военна академия. Ще става пилот! — пъчи се гордо Дона. — Ще пътува много, така че ще бъде по-лесно, ако вече сме женени.

— Уау!

Дона Ладона е сгодена за Томи Брустър? Но как можа да стане това? Ако в гимназията трябваше да правя някакви залози, бих заложила, че именно Дона Ладона е онази, на която й предстоят по-големи и по-хубави неща. Тя е последното момиче, за което съм допускала, че първо ще се превърне в домакиня.

След съобщаването на тази информация Дона подема темата за бебетата.

— Аз бях изключително всеотдайна майка — съобщава Глен, кимайки доволно. — Кърмих Чарли близо година. Това, разбира се, означаваше, че почти не съм излизала от апартамента ни. Но си струваше, всяка отдадена на него минута си струваше. Уханието на малката му главичка…

— Миризмата на надрисканата му пелена — промърморва си под носа Ерика. Поглеждам я с благодарност. Толкова е тиха, че почти бях забравила за присъствието й сред нас.

— Според мен това е една от главните причини, поради които Чарли се превърна в такъв мъж! — продължава Глен, без да обръща внимание на дъщеря си. Разговаря очевидно само с Дона. — Знам, че напоследък кърменето не е много модерно сред майките, но съм убедена, че многократно се отплаща!

— Чувала съм, че така децата ставали по-умни — отбелязва знаещо Дона.

Вторачвам се в платото със сладки, питайки се какво ли би казала Саманта, ако чуе този разговор. Дали й е известно, че Глен възнамерява да я превърне в машина за раждане на бебета? Дори от самата мисъл за това изтръпвам. Ако онова, което Миранда каза за ендометриозата, е вярно и Саманта не успее да забременее веднага? Или изобщо не успее? Ами ако успее, какво ще стане, ако бебето започне да расте в червата й?

И къде, да го вземат мътните, е Саманта?

Започвам да се чувствам крайно неловко. Трябва веднага да се махна оттук!

— Може ли да използвам телефона? — питам. И без да чакам отговор, грабвам слушалката и набирам номера на Бърнард. Все още го няма у дома. Затварям, беснеейки вътрешно, и вземам решение да му звъня на всеки трийсет минути, докато не го хвана.

Когато насочвам вниманието си обратно към присъстващите, разговорът се оказва зациклил. Дотолкова, че Дона е принудена да ме пита как върви лятото ми.

Значи сега дойде моят ред да се похваля.

— Следващата седмица ще представят пиесата ми — съобщавам.

— О! — възкликва Дона не особено впечатлена. — В какъв смисъл?

— Ами, написах една пиеса и професорът много я хареса, а след това се запознах с един тип Боби, който има нещо като пространство за пърформънс в апартамента си, а приятелят ми е истински драматург — Бърнард Сингър, може би сте го чували — не че аз съм истински писател, но… — Гласът ми утихва все повече и повече, докато накрая се изпарява в нищото.

И къде, по дяволите, е Саманта?

Глен почуква нетърпеливо по часовника си.

— О, ще дойде! — лигави се госпожа Ладона. — Ние от рода Ладона винаги закъсняваме — допълва наперено, като че ли това е голям плюс. Поглеждам я и поклащам глава. С нищо не ни помага.

— Мисля, че пиесата ви звучи много вълнуващо — обажда се Ерика, тактично сменяйки темата.

— Такава си е — съгласявам се, молейки се Саманта да пристигне всеки момент. — За мен е много важна. Защото е първата ми пиеса и всичко останало.

— Винаги съм казвала на Ерика, че трябва да стане писател — подмята Глен и поглежда неодобрително дъщеря си. — Ако една жена е писателка, винаги може да си стои вкъщи и да си гледа децата. Стига да реши да има деца, разбира се.

— О, майко, моля ти се! — въздъхва Ерика, от което става ясно, че многократно й се е налагало да търпи подобни приказки.

— Вместо това, моля ви се, Ерика реши да стане обществен защитник! — възкликва мрачно майката.

— Обществен защитник ли? — обажда се госпожа Ладона, опитвайки се да изглежда впечатлена.

— Какво е това? — пита Дона, оглеждайки маникюра си.

— Специален вид адвокат — подсказвам й аз, чудейки се как може да не го знае.

— Всичко се свежда до избора, майко! — отсича безапелационно Ерика. — А аз избрах да не бъда избирана!

Глен я поглежда накриво. Вероятно заради този свой лифтинг не може да движи добре мускулите на лицето си.

— Всичко това звучи много тъжно — промърморва.

— Но изобщо не е тъжно — отвръща с равен тон Ерика. — Освобождаващо е!

— Аз лично не вярвам във възможността за избор! — съобщава Глен на аудиторията си. — Вярвам в съдбата. И колкото по-скоро една жена приеме съдбата си, толкова по-добре. Струва ми се, че днешните млади момичета губят твърде много време в опити да избират. И накрая завършват с нищо!

Ерика се усмихва. После се обръща към мен и обяснява:

— Майка се опитва да ожени Чарли вече години наред. Представила му е всяка дебютантка от Синята книга, обаче той, разбира се, не хареса нито една от тях. Чарли не е чак толкова тъп!

Откъм госпожа Ладона се чува ясно доловимо ахване. Оглеждам се шокирано. Дона и майка й изглеждат така, сякаш и на тях са им правили лифтинг на лицата. Израженията им са точно толкова замръзнали, колкото и това на Глен.

Телефонът звъни и аз автоматично се присягам към него, питайки се дали пък не е Бърнард, по някакъв мистериозен начин успял да ме проследи до „Клайнфелд“.

Понякога наистина съм голяма глупачка. Саманта е.

— Къде си? — прошепвам тревожно. — Всички са тук. Глен и Ерика…

— Кари! — прекъсва ме безапелационно тя. — Няма да успея да дойда!

— Какво?!

— Излезе нещо важно. Една среща, която не мога да отложа. Така че, ако нямаш нищо против, кажи на Глен, че…

Всъщност имам много против. Дойде ми до гуша да й върша мръсната работа.

— Мисля, че трябва сама да й го кажеш! — отсичам и подавам слушалката на Глен.

И докато Глен разговаря със Саманта, една от продавачките надниква при нас и щастливо изтиква цял щендер със сватбени рокли в помещението. Атмосферата се нажежава, когато Дона и майка й се втурват към роклите и започват да ги докосват и потупват така, сякаш са захарни бонбони.

А на мен ми дойде до гуша. Гмурвам се под закачалката със сватбени рокли и изчезвам.

Сватбите са като влаковете. Веднъж качил се на тях, не можеш да слезеш.

Почти като метрото.

Влакът отново се е заковал някъде в мрачните катакомби между Четирийсет и втора и Петдесет и девета улица. Седи си така вече двайсетина минути и местните жители започват да стават неспокойни.

Включително моя милост. Дръпвам вратата между два вагона и излизам на тясната площадка. Привеждам се напред, опитвайки се да разбера защо толкова дълго чакаме. Няма смисъл, естествено. Винаги е така. Единственото, което успявам да видя, са стените на тунела, които постепенно се стопяват напред в мрака.

Влакът неочаквано се поклаща и аз едва не изпадам от платформата. Сграбчвам дръжката на вратата тъкмо навреме, напомняйки си, че трябва да бъда по-внимателна. Но е трудно да бъдеш внимателен, когато се чувстваш неуязвим.

Сърцето ми изпълнява онова действие с чука, което се случва винаги, когато си изпълнен с очакване за бъдещето.

Бърнард е прочел пиесата ми.

В мига, в който се измъкнах от „Клайнфелд“, влязох в първата телефонна будка и най-сетне успях да се свържа с него. Той каза, че трябвало да отива на кастинг. По гласа му разбрах, че не изгаряше от желание да ходи, обаче толкова настоявах, че той най-накрая отстъпи. Вероятно той пък е схванал по моя глас, че аз съм в едно от онези свои настроения, в които нищо на този свят не е в състояние да ми попречи да сторя онова, което съм решила.

Нито дори метрото.

Влакът спира със скърцане точно там, където тунелът излиза на спирката на Петдесет и девета улица.

Втурвам се през всички вагони, стигам до първия, правя същото опасно нещо на платформата и скачам от влака на циментовата площадка. После се хвърлям на ескалатора, минавам на бърз ход през „Блумингдейл“ и се втурвам към Сътън Плейс, потънала в пот заради идиотския си бял винил.

Хващам Бърнард точно пред сградата, вдигнал ръка, за да спре такси. Спринтирам зад него.

— Закъсня — казва той, подрънквайки с ключовете си. — А сега и аз закъснях.

— Ще се кача с теб до театъра. Така ще можеш да ми кажеш колко много си харесал пиесата ми.

— Моментът не е много подходящ, Кари. Не съм концентриран. — Държи се адски делово. Мразя, когато стане такъв.

— Ама аз очаквам този момент цял ден! — извисявам умолително глас. — И ако трябва да чакам още, ще полудея! Искам веднага да ми кажеш какво ти е мнението за пиесата ми!

Нямам представа защо съм толкова настоятелна. Може би защото току-що идвам от „Клайнфелд“. Може би защото Саманта изобщо не се появи. Или може би защото аз не желая да се омъжвам за мъж като Чарли и да имам свекърва като Глен. Което ще рече, че непременно трябва да успея в нещо друго!

Бърнард се смръщва.

— О, боже! Не ти е харесала! — изписквам и усещам как коленете ми се подкосяват.

— Спокойно, хлапе — промърморва той и ме набутва в таксито.

Присядам на ръба на седалката до него, подобно на птичка, канеща се всеки момент да отлети. Кълна се, че забелязвам някакво съжаление в очите му, но то автоматично изчезва и аз си казвам, че сигурно съм си въобразила.

Той се усмихва, потупва ме по крака и казва:

— Добра е, Кари! Много добра!

— Добра ли? Или наистина добра?

Той се помества на седалката и отвръща:

— Наистина добра.

— Сериозно? Наистина ли го мислиш? Или просто не искаш да ме отчайваш?

— Нали вече ти казах, че е много добра?

— Кажи го пак! Моля те!

— Много е добра! — усмихва се той.

— Урааа! — провиквам се аз.

— А сега ще ме пуснеш ли да вървя на моя кастинг? — пита, вади ръкописа си от куфарчето и го развява пред очите ми.

Изведнъж осъзнавам, че от страх съм го стиснала за ръката.

— „Отхвърлени“ ли? — чета. А после схващам посланието. — Аха! „Отхвърлени“! Е, няма да го позволя!

Той се привежда, целува ме и казва:

— Благодаря ти, хлапе!

Обаче аз продължавам да го стискам неистово. След това обгръщам лицето му и го целувам страстно в устата.

— Това е, задето си харесал пиесата ми!

— В такъв случай ще гледам по-често да харесвам пиесите ти — подмята шеговито той, излизайки от таксито.

— Гарантирам ти! — подвиквам през отворения прозорец.

Бърнард влиза в театъра, а аз отмятам назад глава и въздъхвам облекчено. Чудя се защо бях толкова притеснена. И после се сещам — ако Бърнард не бе харесал пиесата ми, дали аз щях да мога да продължавам да харесвам него?

За щастие това е един от въпросителна, които няма да ми се налага да търся отговор.

Трийсет и първа глава

— И тя има наглостта да каже на Саманта, че имам голяма глава!

— Ами… — обажда се предпазливо Миранда.

— Голяма, издута глава! Като баскетболна топка! — продължавам с възмущението си аз. Привеждам се към огледалото, за да си сложа още червило. — А междувременно се омъжва за онзи голямоглав тъпанар…

— Защо изобщо ти пука? — обажда се накрая Миранда. — Не е като да ги виждаш непрекъснато!

— Да, знам. Но как пък не можаха да покажат малко повече уважение, мътните ги взели! Дори и до този момент аз съм постигнала в живота си много повече, отколкото те някога могат да сънуват!

Говоря, естествено, за Дона Ладона и майка й. След непоявата си в „Клайнфелд“ Саманта ги завела като компенсация на вечеря в „Бенихана“. И когато попитах Саманта дали Дона е казала нещо за мен, тя ми отговори, че според Дона съм станала много наперена и непоносима. Което буквално ме вбеси.

— А Саманта все пак хареса ли си рокля? — пита Миранда, докато си набухва косата.

— Така и не се появи. Имала много важна среща, от която нямало как да се измъкне. Но не в това е въпросът. Онова, което не ми дава мира, е Дона — в училище я мислех за голяма работа и… — Не довършвам, чудейки се дали наистина не съм станала чудовище. — Нали не смяташ, че имам голяма глава, а?

— О, Кари! Откъде да знам?!

Което означава „да“.

— Дори да е така, не ми пука — отбелязвам, опитвайки се да оправдая отношението си към двете Ладони. — Възможно е обаче наистина да имам малко по-големичко его. И какво от това? Знаеш ли колко време ми трябваше, за да се сдобия дори с миниатюрно его, а? И все още не съм сигурна, че съм успяла да го отгледам в пълния му блясък. Засега е твърде недоразвито.

— Ъхъ — поглежда ме неуверено Миранда.

— Освен това егото на повечето мъже е като катедрала, а никой не ги обвинява, че са надути! И сега, когато най-сетне съм успяла да се сдобия с поне мъничко себеуважение, изобщо не възнамерявам да се разделям с него!

— Хубаво — промърморва тя. — Недей.

Минавам покрай нея по посока на спалнята, където напъхвам краката си в мрежести чорапи и си надявам бялата пластмасова рокля с пластмасовите изрезки над главата. После си нахлузвам яркосините ботуши на Фиоручи и проверявам отражението си в голямото огледало.

— Та кои, казваш, бяха тези хора? — оглежда ме притеснено Миранда.

— Агентката на Бърнард — Тийнзи Дайър и съпругът й.

— Такова облекло ли се очаква да носиш, когато отиваш в Хамптънс?

— Такова облекло нося аз, когато отивам в Хамптънс!

Верен на обещанието си, Бърнард уреди съответната вечеря, за да ме представи официално на Тийнзи. В интерес на истината, дори надмина себе си, защото ме покани в Хамптънс на гости на Тийнзи и съпруга й. Поканата е само за събота вечер, но какво значение има?! Важното е, че ще бъдем в Хамптънс! Цяло лято си мечтая да отида там. И не само за да разправям колко големи клечки живеят там, а да мога да кажа: „Оная събота, когато отскочих до Хамптънс…“ Пред хора от рода на Капоти, разбира се.

— Убедена ли си обаче, че трябва да бъдеш облечена в пластмаса? — продължава деликатно Миранда. — Ами ако домакините решат, че си навлякла торба за боклук?

— Ако решат така, значи са глупаци!

О, да! Наперена съм и още как!

След това хвърлям в дърводелската си чанта един бански, китайската роба, новите ми червени гумени панталони и великата си ретророкля. Чантата ми напомня за това как Бърнард ми каза, че съм имала нужда от куфарче. Което от своя страна ме кара да се замисля дали Бърнард най-сетне няма да поиска да правя секс с него. Вече вземам противозачатъчни, така че принципно няма никакви пречки за това, обаче аз съм непреклонна, че трябва да изчакам до осемнайсетия си рожден ден. Искам събитието да бъде специално и незабравимо — нещо, което ще помня до края на живота си.

Същевременно обаче от мисълта, че това най-сетне ще се случи и на мен, леко ми прилошава.

Миранда очевидно е доловила насоката на мислите ми, защото пита:

— Спа ли вече с него?

— Не.

— И как е възможно да ходите, без да спиш с него?

— Той ме уважава.

— Не се обиждай, обаче изглежда много странно. Сигурна ли си, че не е гей?

— Бърнард не е гей! — почти изкрясквам аз.

Връщам се пак в дневната и вземам пиесата си от масичката. Чудя се дали да не я взема с мен в случай, че имам възможността да я пробутам на Тийнзи. Но стигам до извода, че би било твърде нагло. Хрумва ми нещо друго.

— Хей! — провиквам се аз с ръкописа в ръка. — Трябва да прочетеш пиесата ми!

— Кой, аз ли? — шашва се Миранда.

— Защо не?

— Нали Бърнард я е чел? И е казал, че е много добра? Мислех, че той е експертът по пиесите.

— Обаче ти си публиката. И си умна. Ако ти я харесаш, това означава, че и другите ще я харесат.

— О, Кари! — поглежда ме неуверено тя. — Но аз не знам нищо за драматургията!

— Но не искаш ли поне да я прочетеш?

— Нали съвсем скоро ще те слушам как я четеш при Боби? В четвъртък? — Бях взела решение да не правя артистична премиера на пиесата си, а само да я прочета.

— Но искам първо ти да я прочетеш!

— Защо? — Поглежда ме, но после се смилява над мен. Вероятно схваща, че под наперената ми външност аз съм всъщност една нервна развалина. Протяга ръка към ръкописа и допълва: — Щом толкова искаш…

— Да, искам! — отсичам. — Можеш да я прочетеш през уикенда, а в понеделник да ми я върнеш. И още едно нещо — ако не ти хареса, би ли била напълно откровена с мен?

Бърнард замина за Хамптънс още в петък, така че днес аз пътувам сама с „Джитни“.

Нямам нищо против. Мислех си, че „Джитни“ е нещо като старомоден лифт, обаче се оказа нормален автобус.

Автобусът се носи през претъпканата магистрала, но внезапно завива и тръгва през малки крайморски градчета. Първите са доста кичозни — с барове, бараки и улични търговци. Но постепенно всичко потъва във все повече зеленина и става все по-красиво, докато накрая не минаваме по някакъв мост, покрай някаква красива хижа с тотеми отпред и знак, на който пише „Цигари — 2 долара стека“. И оттам нататък пейзажът коренно се променя. Стари дъбове и перфектно поддържани живи плетове опасват улиците, а зад тях надничат огромни имения.

Автобусът се вие през един градец като от туристическа картичка. Перфектно боядисани бели магазинчета със зелени тенти изпълват улиците. Има книжарница, магазин за тютюн, за бижута и старомоден кинотеатър. Спираме точно пред него.

— Саутхамптън! — съобщава шофьорът. Аз грабвам дърводелската си чанта и слизам.

Бърнард вече ме чака, подпрял се на капака на малък бронзов мерцедес. Босите му крака са обути в меки обувки на „Гучи“. Миранда се оказа права — пластмасовата рокля и ботушите, които бяха идеални за големия град, изглеждат не на място в този чудат малък градец. Но на Бърнард въобще не му пука. Той поема чантата ми и се привежда за целувка. Устните му са върховно познати. Обожавам допира на един от кучешките му зъби под горната му устна.

— Как беше пътуването? — пита, приглаждайки косата ми.

— Страхотно! — възкликвам, мислейки си за всичките хубави мигове, които ни предстоят.

Той ми отваря вратата на колата и аз се вмъквам на предната седалка. Колата е стара, от 60-те години, с полиран дървен волан и блестящи никелови шайби.

— Това твоята кола ли е? — подкачам го аз.

— Не, на Питър е.

— Кой е Питър?

— Съпругът на Тийнзи — пояснява, включва двигателя, а после на скорост и рязко потегля. — Извинявай! — засмива се. — Днес съм малко разсеян. Не го приемай погрешно, обаче Тийнзи настоя ти да спиш в отделна стая.

— Защо? — смръщвам се ядосано, обаче вътрешно се радвам.

— Непрекъснато ме питаше на колко си години. Аз й казах, че това изобщо не й влиза в работата, и тогава тя започна да подозира нещо. Имаш осемнайсет, нали? — пита шеговито.

Въздъхвам, като че ли въпросът му е абсурден.

— Казах ти — второкурсничка съм.

— Просто проверявам, котенце — намигва ми закачливо той. — И не се страхувай да се опълчиш на Тийнзи, когато се налага. Може външно да се държи грубо, обаче има голямо сърце!

С други думи — абсолютна кучка.

Завиваме към широка чакълена пътека и паркираме пред красива къща. Предвид останалите къщи, които видях на идване, тази не е толкова голяма, колкото си представях, но въпреки това не е и малка. Някогашната стара къща е свързана с някаква импозантна постройка, която някога вероятно е била хамбар.

— Хубаво е, нали? — отбелязва Бърнард, забелязал погледа, с който оглеждам къщата. — Тук написах първата си пиеса.

— Сериозно? — възкликвам, докато слизам от колата.

— По-точно я пренаписах. Първият вариант го бях написал през деня, докато работех нощни смени във фабриката за бутилиране.

— Колко романтично!

— Навремето не беше. Но сега, като се обърна назад, може би наистина изглежда романтично.

— С една доза клише, може би? — срязвам го приятелски аз.

— Една вечер с колегите отскочихме до Манхатън — продължава той, докато отваря багажника. — И в един клуб случайно попаднах на Тийнзи. Тя настоя да й изпратя пиесата си, каза, че била агент. В онези години нямах никаква представа що е това агент. Но въпреки това й изпратих пиесата си и ето че тя ми отвори цялата си къща за лятото. За да мога да пиша. Необезпокояван.

— И беше ли наистина… необезпокояван? — питам, стараейки се да не показвам тревогата си.

Той се засмива.

— Когато ме безпокояха, беше по приятния начин.

По дяволите! Това означава ли, че е спал и с Тийнзи? И ако е така, защо не ми каза? Можеше поне да ме предупреди! Надявам се това да е последният неприятен факт за него, който ще открия през този уикенд.

— Направо не знам какво щях да правя без Тийнзи — отбелязва той и ме прегръща през раменете.

Вече сме почти на прага на къщата, когато се появява самата Тийнзи. Крачи бързо по каменните плочи на пътеката. Облечена е в екип за тенис и макар да не виждам сърцето й, става ясно, че най-малко гърдите й са огромни. Опъват силно материята на блузката й, стърчащи като два камъка, които вулканът като че ли всеки момент ще изхвърли нагоре.

— Ето ви и вас! — провиква се любезно и засланя очи от слънцето.

Застава точно пред мен и бързо изрича:

— Бих се здрависала, но точно в момента ръцете ми са потни. Питър е някъде вътре, но ако искате питие, повикайте Алис. — Обръща се и се насочва към тенискорта, въртейки ракетата.

— Изглежда приятна — отбелязвам, стараейки се да я харесам. — И има много големи гърди — допълвам, чудейки се дали Бърнард ги е виждал на живо.

— Фалшиви са — казва той.

— В какъв смисъл?

— Силикон.

Значи ги е виждал. Откъде иначе ще знае толкова много за тях?

— Какво друго по нея е пластмаса? — питам нацупено.

— Носът й, естествено. Обича да се изживява като Бренда — от „Довиждане, Колумб“. Непрекъснато й повтарям, че е по-скоро госпожа Робинсън, отколкото госпожица Патимкин.

— А какво мисли по този въпрос съпругът й?

Бърнард се ухилва и отговаря:

— Каквото му каже тя, разбира се.

— Имам предвид за силикона.

— О, за това! Ами, не знам. Той прекарва по-голямата част от времето си в подскачане.

— Като заек?

— По-точно като Белия заек. Липсва му единствено джобният часовник. — Бърнард отваря входната врата и се провиква: — Алис! — Като собственик.

Предвид миналото си с Тийнзи, може би се чувства точно като такъв.

Влизаме в онази част от къщата, която някога е била хамбар. Сега е преустроена в гигантска дневна с множество дивани и фотьойли. Има каменна камина и няколко врати, отвеждащи към невидими оттук коридори. Една от тези врати внезапно се отваря и на прага й се появява дребен мъж с доста дълга коса и лице, което някога е било с момичешка хубост. Запътва се към друга врата, но внезапно ни забелязва и се втурва в нашата посока.

— Някой да е виждал съпругата ми? — пита с британски акцент.

— Играе тенис — отговарям.

— О, да бе! — плясва се по челото той. — Много наблюдателно от ваша страна. Да, много наблюдателно. Тази пъклена игра! — И без никаква пауза продължава: — Е, чувствайте се като у дома си. Знаеш упражнението, Бърнард — ми каса ес су каса и всичко останало. Съвсем небрежно. Довечера ще ни бъде на гости президентът на Боливия, та реших да поопресня испанския си.

— Грасиас — отговарям аз.

— О, вие говорите испански! — възкликва. — Отлично! Ще поръчам на Тийнзи да ви сложи до ел президенте за вечерята.

И преди да успея да кажа каквото и да било, той се измъква от дневната, а малко след това се появява и самата Тийнзи.

— Бърнард, скъпи, бъди кавалер и отнеси куфара на Кати в стаята й!

— Кати ли? — пита Бърнард и се оглежда. — Коя е Кати?

Тийнзи се смръщва раздразнено.

— Нали каза, че името й е Кати?

— Не е — клатя глава. — Казвам се Кари. Кари Брадшоу.

— Е, не мога да помня всички имена — вдига безпомощно рамене тя, с което иска да каже, че Бърнард е водил тук толкова много гаджета, че тя не може да ги помни всичките.

Повежда ни нагоре по стълбите и после по малък коридор, при което се озоваваме в оригиналната къща.

— Банята е тук — казва и отваря врата, зад която се разкрива бебешко синя мивка и тясна, стъклена душ-кабина. — А Кари е тук! — Отваря друга врата и зад нея виждам малка стая с единично легло, юрган на кръпки и цял рафт с трофеи.

— Стаята на дъщеря ми! — отбелязва самодоволно домакинята. — Над кухнята е, обаче Чинита много я обича, защото е уединена.

— А къде е сега дъщеря ви? — питам, питайки се дали Тийнзи не е решила да изхвърли собствената си дъщеря от стаята й в името на благоприличието.

— На тенис лагер. Следващата година завършва гимназия и се надяваме после да влезе в Харвард. Много сме горди с нея!

Което означава, че Чинита е практически на моята възраст.

— А вие къде учите? — пита ме Тийнзи.

— В „Браун“ — отговарям, като поглеждам към Бърнард. — Във втори курс съм.

— Колко интересно! — отбелязва Тийнзи с тон, който подсказва, че е прозряла малката ми лъжа. — Ще трябва да ви запозная с Чинита. Сигурна съм, че ще й бъде приятно да научи повече за „Браун“. Това е резервният й университет.

Предпочитам да пренебрегна обидата и я заковавам със собствена:

— Ще ми бъде приятно да се запозная с дъщеря ви, госпожо Дайър!

— Наричай ме Тийнзи! — срязва ме веднага тя, схванала обидата. После се обръща към Бърнард и твърдо решена да не ми позволи да й се кача на главата, изрича: — Защо не оставим твоята приятелка да си разопакова багажа?

Минути по-късно седя на ръба на леглото и се чудя къде ли е телефонът и дали да не се обадя на Саманта, за да й поискам съвет как да се справя с Тийнзи, когато се сещам за Тийнзи на пода у семейство Джесън и се усмихвам. На кого му пука, че тя ме мрази?! Важното е, че съм в Хамптънс! Скачам, слагам дрехите си на закачалки и си обличам банския. В стаята е задушно, затова отварям прозореца и обгръщам панорамата пред мен. Яркозелената морава завършва с перфектно подрязан плет, а отвъд него се простират километри поля с къси листни растения — картофени полета, както ми каза Бърнард на идване. Вдишвам дълбоко сладкия, влажен въздух, което ми подсказва, че океанът не е никак далече.

Над тихия звук на прибоя долавям гласове. Надвесвам се над прозореца и зървам Тийнзи и друга жена, седнали пред метална масичка в малка вътрешна градина, пиейки нещо, което оттук ми прилича на „Блъди Мери“. Чувам разговора им така, сякаш съм при тях на масичката.

— Но тя е почти колкото Чинита! — възмущава се Тийнзи. — Срамота!

— На колко години е по-точно?

— Кой да ти каже? Изглежда като току-що завършила гимназия.

— Горкият Бърнард! — въздъхва втората жена.

— Жалка, клиширана ситуация — допълва Тийнзи.

— Е, след онова ужасно лято с Марджи… Не се ли ожениха тук, а?

— Да — въздъхва Тийнзи. — Човек би си помислил, че Бърнард ще прояви малко здрав разум и няма да доведе точно тук тази малка въртиопашка…

Ахвам, но побързвам да си затворя устата, обзета от перверзното желание да чуя всяка тяхна дума.

— Няма съмнение, че е подсъзнателно — отбелязва втората жена. — Иска да се подсигури, че никога повече няма да бъде измамен. Затова избира младо момиче, което го обожава и никога няма да го напусне. За да може той да контролира връзката — за разлика от тази с Марджи.

— Но колко дълго би могла да продължи тази връзка, а? — стене Тийнзи. — Какво общо могат да имат те? За какво изобщо си говорят?

— Може би не си говорят натъртва многозначително събеседничката й.

— Това момиче няма ли родители? Какъв ще е този родител, който ще позволи на дъщеря си да излиза с мъж, който е безсъмнено с десет-петнайсет години по-стар от нея, а?!

— Вече сме в осемдесетте! — изтъква втората жена, опитвайки се да успокои домакинята. — Днешните момичета са различни от нас. Дръзки и смели са.

Тийнзи се изправя и се връща в кухнята. А аз буквално изпълзявам от прозореца с надеждата да чуя остатъка от разговора им, обаче нищо не мога да доловя.

Онемяла от срам се тръшвам на леглото. Ако това, което те казаха, е вярно, значи аз просто съм пионка в пиеса на Бърнард. Само че такъв, която той играе в реалния живот, за да превъзмогне раздялата с Марджи.

Марджи. Само от името й ме побиват тръпки.

Как можах да си помисля, че мога да се съревновавам с нея за чувствата му? Очевидно не мога. Не и според Тийнзи.

Захвърлям бясно възглавницата към стената. Защо изобщо дойдох тук? Защо позволих на Бърнард да ме подлага на цялото това унижение? Тийнзи може би е права. Той наистина ме използва. Може и самият той да не си дава сметка за това, ала всички останали го виждат.

Има само един начин да изляза от това конфузно положение — да си тръгна. Ще помоля Бърнард да ме закара до автобусната спирка. Ще му кажа довиждане и никога повече няма да му се обадя. А после, след като мине четенето на пиесата ми и аз се превърна в новия хит на града, той ще си даде сметка колко много е сгрешил.

Тъкмо хвърлям дрехите си обратно в дърводелската чанта, когато дочувам гласа му.

— Тийнзи? — вика. Надниквам през прозореца. Той върви през моравата. Изглежда притеснен и доста разтревожен. — Тийнзи? — провиква се пак и тя се появява в дворчето.

— Да, скъпи?

— Виждала ли си Кари? — пита.

Забелязвам как раменете й се отпускат разочаровано.

— Не, не съм — промърморва.

— Но къде е тя? — провиква се Бърнард и започва да се оглежда.

— Не съм й бавачка — сопва му се Тийнзи и вдига ръце.

После двамата изчезват заедно в къщата, а аз прехапвам триумфално устни. Значи Тийнзи не е права — Бърнард действително държи на мен. И тя отлично го знае и това я кара да полудее от ревност.

„Горкият Бърнард! — казвам си. — Мое най-велико задължение е да го спася от всички такива като Тийнзи на тоя свят!“

Набързо грабвам някаква книга и се отпускам на леглото. Както и може да се очаква, след минутка Бърнард чука на вратата ми.

— Влез! — провиквам се аз.

— Кари? — бутва вратата той. — Но какво правиш тук? Чакам те край басейна вече цяла вечност! Ще обядваме!

Оставям книгата си и се усмихвам мило.

— Извинявай, скъпи! Но никой не ми каза за това.

— Глупавата ми гъсчица! — промърморва той, приближава се и ме целува по темето. После се изляга до мен и промърморва: — Този бански много ми харесва.

И започваме ожесточено да се мляскаме, докато не чуваме Тийнзи да ни вика. Това ме кара да избухна в смях. Бърнард избухва след мен. И точно тогава вземам решение да наруша собственото си правило — ще бъда с Бърнард! Още тази нощ! Ще се промъкна в стаята му и най-накрая ще го направим! Точно под силиконовия нос на Тийнзи Дайър!

Трийсет и втора глава

На вечерята съпругът на Тийнзи, Питър, изпълнява обещанието си и ето че аз седя точно до президента на Боливия. Той е грубиян с белези от шарка по лицето, с надуто, самомнително излъчване, което ме плаши. И тъй като не знам нищо нито за Боливия, нито за нейната политика, предпочитам да пестя думите си, за да не кажа нещо погрешно. Имам чувството, че ако го направя, като нищо ще бъда елиминирана. Тайно, разбира се.

За щастие ел президенте, както Питър настоява да го нарича, не проявява абсолютно никакъв интерес към мен. Едва сме разгънали платнените си салфетки и сме ги поставили в скута си, когато той ме поглежда, набързо ми взема мярката като човек без никакво значение и се обръща към жената вляво от него. В другия край на масата Тийнзи е сложила Бърнард вдясно от себе си. Твърде далече съм, за да чувам разговора им, но по звънкия, пресилен смях на домакинята разбирам, че се старае да поддържа настроението на обкръжаващите я. От мига, в който се появиха първите гости, Тийнзи се превърна в съвършено различен човек. Няма и следа от подлата пресметлива жена, която видях следобед.

Пъхвам в уста парченце от рибата си, твърдо решена да не се издавам колко ми е скучно. Единственото, което ме държи на масата, е мисълта за Бърнард и как после ще бъдем заедно.

Не мога да не се запитам дали Питър знае за съпругата си и Бърнард. Отпивам от виното си и тихо въздъхвам. Отрязвам си ново парче риба и се вторачвам във вилицата, питайки се дали си струва да рискувам с нова хапка. Рибата е суха и безвкусна, като че ли някой тази вечер е решил, че храната трябва да бъде наказание, а не удоволствие.

— Не обичаш ли риба? — чувам гласа на Питър вляво от себе си.

— Всъщност, не — усмихвам се, зарадвана, че някой е благоволил да разговаря и с мен.

— Твърде лошо, а? — Избутва рибата си в края на чинията и допълва: — Заради тази нова модерна диета, по която се е вманиачила жена ми, никакво краве масло, никаква сол, никаква кожа, никакви тлъстини и никакви подправки. И всичко това — част от криворазбран стремеж да живеем вечно!

Изкисквам се и отбелязвам:

— Не съм много сигурна дали вечният живот е добра идея.

— Не си сигурна, значи? — поглежда ме Питър. — И си напълно права! Идеята е кошмарна! А ти как се озова тук, между другото?

— Срещнах Бърнард и…

— Имам предвид в Ню Йорк?

— О! Писател съм — отвръщам простичко. После изправям гръб и допълвам: — В момента съм на един семинар в „Ню Скул“, обаче следващата седмица ще четат първата ми пиеса.

— Браво на теб! — отбелязва силно впечатлен домакинът. — Говори ли вече със съпругата ми?

Свеждам очи към чинията си и промърморвам:

— Не мисля, че съпругата ви проявява интерес било към мен, било към творбите ми. — Поглеждам към другия край на масата и към Тийнзи. Тя очевидно пие червено вино, защото устните й са мъртвешки пурпурни. — От друга страна, нямам нужда от благоразположението на съпругата ви, за да постигна нещо в живота.

Охо! Ето го и егото ми, значи! Надига се.

— Ти си една доста самоуверена млада дама — отбелязва Питър. А после, сякаш за да подчертае, че съм отишла твърде далече, ме дарява с една от онези съкрушително учтиви усмивки, които биха поставили на мястото й дори кралицата на Англия.

Очевидно изпаднала в немилост, аз замръзвам на мястото си. Защо не мога да държа затворена проклетата си уста?! Питър просто се опитваше да бъде любезен, а ето че сега обидих съпругата му. И не стига това, ами извърших и още един грях — поддадох се на арогантността си. За мъж е приемливо, но за жена? Или може би не точно в тази компания.

Потупвам Питър по рамото.

— Да? — обръща се той. В гласа му няма острота — само смразяваща липса на интерес.

Тъкмо се каня да го попитам дали ако бях мъж, щеше да ме съди толкова строго, но изражението му ме спира. Вместо това изричам мило:

— Бихте ли ми подали солта, ако обичате?

Успявам да издържа останалата част от вечерята, като се преструвам, че слушам една предълга история за игра на голф в Шотландия, с която Питър забавлява нашия край на масата. Когато прислугата разчиства масата, аз се изпълвам с надежда, че двамата с Бърнард най-сетне ще можем да избягаме, но за съжаление всички биваме натикани на терасата за кафе и десерт. После следва шах в дневната. Бърнард играе с Питър, а аз седя кацнала на ръкохватката на стола му, правейки се, че нищо не разбирам. Истината е, че всеки, което е поне наполовина добър по математика, може да играе шах. Затова, след като с мъка издържах няколко погрешни хода на Бърнард, започвам тихичко да му подсказвам какво да направи. Бърнард започва да печели и около нас се събира малка тълпа, за да наблюдава спектакъла.

Бърнард достойно ми прехвърля всички почести и най-сетне виждам, че, макар и мъничко, започвам да се издигам в очите им. Може би в крайна сметка ще ме признаят за достоен съперник в техния свят.

— Къде се научи да играеш шах? — пита ме той, докато ни приготвя нови коктейли от подвижния бар.

— Играя от съвсем малка. Баща ми ме научи.

Бърнард ме поглежда развеселено и отбелязва:

— Току-що ми даде да разбера, че всъщност не знам нищичко за теб.

— Сигурно защото пропусна да ме питаш — подхвърлям закачливо, с вече възстановено душевно равновесие. Оглеждам се и промърморвам: — Тези хора никога ли не спят?

— Уморена ли си?

— Мислех си…

— После ще имаме достатъчно време за това — прошепва той и докосва с устни тила ми.

— Хей, влюбените птички! — помахва Тийнзи откъм кушетката. — Идвайте вече при нас!

Въздъхвам. Бърнард може и да няма нищо против да си лягаме, обаче домакинята е твърдо решена да ни задържи долу максимално до късно.

Налага се да изтърпя още един час в политически дискусии. Накрая очите на Питър се затварят и когато наистина заспива в стола си, Тийнзи промърморва, че може би всички трябва да си лягаме.

Поглеждам многозначително Бърнард и се втурвам към стаята си. Сега, когато моментът вече настъпи, започвам да треперя от страх. Тялото ми потрепва в очакване. Как ли ще бъде? Дали ще пищя? Ами ако има и кръв?

Нахлузвам си нощницата и сресвам косата си точно сто пъти. След като минава половин час и цялата къща утихва, аз се измъквам тихичко, минавам на пръсти през дневната и тръгвам по другите стъпала, които отвеждат до стаята на Бърнард. Намира се в края на дълъг коридор, разположена удобно до спалнята на Тийнзи и Питър, но, подобно на всички стаи в новото крило, разполага със собствена баня.

Завъртам топката на вратата на Бърнард.

Той е в леглото си и чете. Под меката светлина на нощната лампа изглежда красив и мистериозен, като излязъл от викториански роман. Слага пръст на устните си и дръпва завивките, за да ми направи място. Аз се отпускам тихо в обятията му, затварям очи и се надявам всичко да мине добре.

Той изгася лампата, намества се удобно под завивките и казва:

— Лека нощ, котенце!

Сядам в леглото озадачена.

— Лека нощ ли?

Привеждам се през него и запалвам лампата.

Той сграбчва ръката ми.

— Какво правиш?

— Искаш да спим?!

— А ти не искаш ли?

Нацупвам се.

— Мислех си, че…

— Тук? — усмихва се той.

— Защо не?

Той пак изгася лампата.

— Не е възпитано.

Аз пак светвам лампата.

— Възпитано ли?

— Тийнзи и Питър са в съседната стая. — Пак изгася.

— Е, и? — изричам в тъмното.

— Не искам да ни чуят. Може да се почувстват… неудобно.

Смръщвам се в тъмнината и скръствам ръце пред гърди.

— Не мислиш ли, че на Тийнзи й е крайно време да приеме факта, че ти отдавна си продължил напред? От нея и Марджи?

— О, Кари — въздъхва той.

— Не, сериозно ти говоря! Тийнзи е длъжна да приеме факта, че вече се срещаш и с други хора. Че ходиш с мен например…

— Тук си напълно права — казва тихо той. — Но не е необходимо да й натриваме носа с този факт, нали?

— Мисля, че е необходимо — отвръщам аз.

— Хайде да заспиваме. Утре ще помислим по този въпрос.

Това сигурно е знак, че трябва да изхвърча бясно от стаята му.

Но според мен за тази вечер направих достатъчно гафове. Вместо това се отпускам до него и започвам да прехвърлям в ума си всяка сцена, всеки разговор. Опитвам се да сдържа сълзите си, давайки си сметка, че колкото и да исках, този уикенд не се оказа задължително моят триумф.

Трийсет и трета глава

— Толкова се радвам, че намина да ме видиш! — обявява Боби, когато отваря вратата. — Каква приятна изненада! Много, много приятна изненада! — продължава да нарежда, потупвайки ръката ми.

Премествам чантата си от едното рамо на другото и отбелязвам:

— Не е никаква изненада, Боби! Обадих ти се, че идвам. Забрави ли?

— Не, разбира се. Но винаги е приятна изненада да видиш приятел, не мислиш ли? Особено когато приятелят е толкова красив!

— Аха — смръщвам се аз, питайки се какво общо има това с пиесата ми.

Двамата с Бърнард се върнахме в града късно следобед в неделя, заедно с Тийнзи и Питър в техния стар мерцедес. Караше Тийнзи. Питър и Бърнард говореха оживено за спорт, а аз си седях кротко и мълчах като добро и послушно момиче. Което не беше особено трудно, тъй като и без това нямаше какво особено да кажа. Питах се дали ако с Бърнард заживеем заедно, животът ни ще бъде такъв. Уикенди с Тийнзи и Питър. Не мисля, че бих го понесла. Исках Бърнард, а не неговите приятели.

Прибрах се в апартамента на Саманта и се заклех да сложа някакъв ред в живота си. Идеята включваше и обаждане до Боби, за да се уговорим да се видим и да обсъдим предстоящото четене. За мое съжаление Боби като че ли не приема тази работа така на сериозно, както я възприемам аз.

— Нека ти покажа пространството — изрича той с дразнеща настойчивост, особено след като аз вече видях пространството му, когато идвах на предишното парти. Онази нощ ми изглежда преди цяла вечност — неприятно напомняме, че докато времето лети, моето също може би изтича.

Това четене може да се окаже последният ми шанс да си създам позиции в Ню Йорк. Да си заплюя сигурно местенце върху скалата на Манхатън, от което никой няма да може да ме помръдне.

— Ще сложим столовете тук — посочва Боби пространството на галерията. — И ще сервираме коктейли. Ще се постараем да наквасим публиката. Какво да бъде — бяло вино или водка? Или може би и двете?

— Може би двете — смотолевям сконфузено.

— Смяташ ли да вземеш истински актьори или само ти ще четеш?

— Мисля да чета само аз. Засега — допълвам, представяйки си ярките светлини на Бродуей. — Смятам да изчета цялата пиеса съвсем сама. — След четенето в клас с Капоти, ми се струва по-подходящо засега да не намесвам никой друг.

— Така ще бъде по-добре, нали? — кима Боби. Кимването му, в съчетание с неугасващия му ентусиазъм като че ли започват да се предават и на мен. — Да си отворим шампанско и да го празнуваме!

— Ама сега е обяд! — протестирам аз.

— Само не ми казвай, че си от онези нацисти, дето все гледат колко е часът! — напява той, като ме тика през тесен коридор, отвеждащ до жилищните му помещения. Тръгвам неуверено след него, а в главата ми звънят предупредителни камбанки. — Хората на изкуството не могат да живеят като останалите. Планове, графици и други подобни убиват творческия заряд, не мислиш ли?

— Може би — въздъхвам. Ще ми се да избягам. Обаче Боби ми прави огромна услуга, като поставя пиесата ми в неговото пространство. И именно с тази мисъл приемам чаша шампанско.

— Ела да ти покажа останалата част от апартамента си.

— Няма нужда, Боби — промърморвам отчаяно.

— Но аз искам! Вчера цял следобед чистих заради теб!

— Но защо?

— Помислих си, че може би ще можем да се поопознаем!

О, за бога! Да не би да се опитва да ме прелъсти? Абсурдна ситуация. Първо, той е по-нисък от мен. И вратът му е увиснал, което ще рече, че сигурно е над петдесет. И е гей, нали така?

— Това е спалнята ми! — отваря тържествено вратата той. Декорът е минималистичен, а стаята е с безупречна чистота, затова допускам, че си има прислужница, която идва да му чисти.

Той се тръшва на ръба на перфектно оправеното легло и отпива от шампанското, след което потупва мястото до себе си.

— Боби! — отсичам твърдо. — Вече наистина трябва да тръгвам! — И за да докажа решителността си, оставям чашата си на перваза на прозореца.

— Не я оставяй там! — изписква той. — Ще остави петно!

Вземам обратно чашата и промърморвам:

— Тогава ще я върна в кухнята.

— Ама не можеш да тръгваш вече! — не се предава той. — Имаме да говорим още за пиесата ти!

Завъртам очи, но не желая и да го обиждам повече, отколкото вече го направих. Решавам, че ще приседна за малко до него, а след това ще си тръгна.

Отпускам се предпазливо в другия край на леглото, колкото е възможно по-далече от него.

— За пиесата значи…

— Да, за пиесата — кимва ентусиазирано той. — Какво изобщо те накара да я напишеш?

— Ами аз… — Опитвам се да намеря подходящите думи, но търсенето продължава малко повечко и Боби става нетърпелив.

— Подай ми онази снимка, ако обичаш! — И преди да успея да протестирам, той вече се е настанил до мен и сочи снимката с перфектния маникюр на пръста си. — Съпругата ми — обяснява и се изкисква. — Или по-точно, бившата ми съпруга.

— Ти си бил женен? — питам учтиво, но усещам, че предупредителните звънчета в главата ми вече гърмят като камбани.

— Да, за две години. Казваше се Анализ. Французойка е.

— Аха. — Вторачвам се в снимката. Анализ се оказва една от онези красавици, които изглеждат като излезли от лудницата — с нелепо нацупена уста и огромни, пронизващи черни очи.

— Ти ми напомняш за нея — казва Боби и слага ръка на коляното ми.

Аз безцеремонно я махам и отсичам:

— Изобщо не приличам на нея!

— Нищо подобно! За мен си точно като нея — промърморва той. А после, сякаш в някакъв втрисащ забавен кадър, той свива устни и приближава лицето си до моето за целувка.

Аз бързо се обръщам и се изтръгвам от хищническите му нокти. Бррр! И кой нормален мъж изобщо си прави маникюр?!

— Боби! — изкрещявам, вдигам чашата си от пода и излизам от стаята.

Той тръгва след мен към кухнята като виновно пале.

— Не си отивай! — прошепва умолително. — Имаме още почти цяла бутилка с шампанско! Да не очакваш сам да я изпия? А знаеш, че шампанското не издържа отворено!

Кухничката е малка, а Боби се е настанил точно на прага и не ми позволява да изляза.

— Имам си приятел! — просъсквам през стиснати зъби.

— Не е необходимо да му казваме.

Тъкмо се каня да го избутам и да побягна, когато той сменя тактиката си, правейки се на обиден:

— Честна дума, Кари, ще ми бъде много трудно да работя с теб, ако знам, че не ме харесваш.

Ама той майтап ли си прави с мен? От друга страна, Саманта сигурно е права. Да работиш сериозно с мъж не е никак лесна работа. Ами сега? Ако откажа на Боби, дали ще отмени четенето на пиесата ми? Преглъщам и се опитвам да се усмихна.

— Нищо подобно, Боби, харесвам те! Обаче си имам гадже — повтарям, решила, че подчертаването на този факт като че ли е най-добрата ми тактика.

— Кой? — извисява глас той.

— Бърнард Сингър.

Боби се разсмива гърлено.

— Кой, той ли? — Приближава се и хваща ръката ми. — Но той е твърде стар за теб!

Поклащам глава, чудейки се какво да правя.

Моментното ми колебание дава на Боби още една възможност да атакува. Обвива с ръка врата ми и се опитва пак да ме целуне.

Следва лека борба, през която аз се опитвам да го заобиколя, а той — да ме притисне до мивката. За щастие Боби не само изглежда като маслена топка, но има и мускулите на такава. Освен това аз съм адски отчаяна. Накрая се гмурвам под протегнатите му ръце и се втурвам като обезумяла към вратата.

— Кари! Кари! — крещи той и пляска с ръце, докато се носи след мен по коридора.

Стигам до вратата и спирам задъхано. Тъкмо се каня да му кажа какъв мръсник е и как никак не обичам да си играят с мен (като междувременно се прощавам мислено с всичките си надежди), когато забелязвам измъченото му изражение.

— Извинявай! — извива той като виновно дете. — Надявам се, че…

— Да? — поглеждам го смръщено, като си оправям косата.

— Надявам се, че вече не си ме намразила. И пак можем да направим четенето ти, нали?

Вирвам гордо брадичка и го поглеждам от високо.

— И как мога да ти вярвам след всичко това?

— О, забрави за него! — нарежда той и започва да маха с ръце пред лицето си, като че ли гони ято пчели. — Не исках да те обидя. Просто съм твърде прям. Е, приятели? — пита свенливо и ми подава ръка.

Изпъвам рамене и я поемам. Бърз като стрела, той сграбчва ръката ми и я поднася към устните си.

Позволявам му да я целуне, след което я изтръгвам от ръката му.

— Ами пиесата ти? — пита. — До четвъртък трябва да ми дадеш да се запозная с нея. Тъй като така и така не ми позволи да те целуна, трябва поне да съм наясно в какво се забърквам.

— В момента не нося копие. Ще ти оставя едно утре — изричам бързо. Имам едно у Миранда, но ще го взема от нея после.

— Покани и приятели на четенето. Ама гледай да са от хубавите! — допълва.

Поклащам глава и тръгвам към вратата. Някои мъже никога не се отказват.

Както и някои жени. Вея си с облекчение пред лицето, докато слизам надолу с асансьора. Поне не отмени четенето ми. Вероятно ще ми се наложи цяла вечер да го отблъсквам, но все пак това ми се струва малка цена за предстоящата слава.

Трийсет и четвърта глава

— И кой по-точно е този мухльо? — пита Саманта, разкъсва розово пакетче захарин и изсипва химичното му съдържание в кафето си.

— Нещо като арт дилър. Това е мъжът с пространството. Веднъж ходих там на модно шоу — пояснявам, грабвам дребните парченца розова хартия, пъхвам ги в салфетка и я увивам. Не мога да се сдържа. Тези проклети пакетчета фалшива захар ме вбесяват. Особено след като не мога да направя и крачка, без да открия поне едно от тях.

— Аха, мъжът с пространството — отбелязва замислено Саманта.

— Боби. Познаваш ли го? — питам, допускайки, че е точно така. Тя познава всички в този град.

Намираме се в „Розовата чаена чаша“ — прочутият ресторант в Уест Вилидж. Наистина е розов. С елегантни столове с крака и облегалки от ковано желязо и древни покривки с рози. Отворен е двайсет и четири часа в денонощието, обаче сервират само закуска, така че, ако пристигнеш сутрин към пет, спокойно можеш да видиш Джоуи Рамон как си яде палачинките.

Днес Саманта си е тръгнала от работа по-рано под претекст, че още не е добре след операцията. Но надали ще да е толкова зле, щом успя да се довлече чак до нашия апартамент.

— Един нисък ли е? — пита сега.

— Трябваше да застане на пръсти, когато се опитваше да ме целуне — промърморвам. От спомена за нахалните опити на Боби кръвта ми отново кипва и в гнева си слагам твърде много захар в чашата си.

— Да, Боби Невил — кимва тя. — Всички го познават. Има много лоша слава.

— Че налита на млади момичета ли?

Саманта се смръщва и пояснява:

— Това надали би му спечелило каквато и да било слава в този град. — Вдига чашата си и си опитва кафето. — Опита се да налети на самия „Давид“ на Микеланджело!

— На скулптурата? — ококорвам се аз. Ама че късмет извадих! — Значи е престъпник?

— По-скоро е революционер в изкуството. Опитваше се да покаже своята гледна точка.

— Която е какво? Че изкуството е отвратително ли?

— Кой е отвратителен? — пита Миранда, появявайки се на масата с раница и черна торба от „Сакс“, метната през рамо. Грабва шепа салфетки и започва да трие челото си. — Навън е четирийсет градуса! — простенва. Махва на сервитьорката и иска чаша лед.

— Пак ли говорим за секс? — поглежда неодобрително Саманта. — Надявам се, че не съм изминала целия този път, за да изтърпя още един разговор за упражненията „Кегел“! Които опитах, между другото. Почувствах се като маймуна.

— Маймуните правят упражненията „Кегел“? — поглеждам я изненадано аз.

Саманта поклаща глава и промърморва:

— Вие двете сте безнадежден случай.

Въздъхвам. Изминах целия път от Боби насам, въобразявайки си, че ще успея да се справя с неконтролируемото му поведение, но колкото повече мислех за това, толкова повече се ядосвах. Грешка ли бе да приема, че когато най-сетне получих шанс за великия си пробив, той ще се базира на собствените ми качества, а не на прищевките на някакъв си стар коцкар?

— Боби се опита да ми налети — информирам Миранда.

— Този дребосък? — подмята пренебрежително тя. — Мислех, че е гей.

— Той е един от онези типове, които никой не иска да има в компанията си. Независимо дали е гей или не — пояснява Саманта.

— Ама това вярно ли е? — настоява Миранда.

— Такива като него ги наричат „изгубените момчета на сексуалната ориентация“ — намесвам се аз. — Добре де, стига вече! Говоря съвсем сериозно!

— В колежа ми имаше един професор — казва Миранда. — Всички знаеха, че ако спиш с него, ще получиш „отличен“.

— Никак не ми помагаш! — срязвам я аз.

— Хайде, стига, Кари! — намесва се Саманта. — Нищо ново под слънцето! Във всеки бар, където съм работила, имаше неписано правило, че ако спиш с управителя, ще получиш най-добрите смени. В офиса е същото. Винаги има някой мъж, който иска да ти налети. И повечето от тях са женени!

Простенвам.

— И ти… — Не довършвам.

— Дали лягам с тях ли? А ти как мислиш, Пиленце? — поглежда ме косо тя. — Не ми е нужно да правя секс с някой мъж, за да се издигна! От друга страна, не ме е срам от нищо, което съм сторила до този момент! Срамът е безполезна емоция.

Лицето на Миранда се изкривява в изражение, което подсказва, че се кани да каже нещо не особено възпитано.

— Щом това е вярно — пита, — защо тогава не кажеш на Чарли за ендометриозата? Щом не те е срам от нищо, защо не можеш да бъдеш честна с него?

Саманта я поглежда снизходително и отсича:

— Отношенията ми с Чарли не ти влизат в работата!

— Тогава защо непрекъснато говориш за тях? — не отстъпва и Миранда.

Хващам се за главата, чудейки се защо всички сме толкова нажежени. Сигурно е от горещината — сварява мозъка.

Решавам да сменя темата.

— Е, какво ще кажете? Да приема ли поканата на Боби да представя пиесата си в неговото пространство или не?

— Разбира се! — отсича Саманта. — Не трябва да допускаш глупавият ход на Боби да те кара да поставяш под въпрос таланта си! Ако го направиш, значи той е спечелил!

Миранда няма никакъв друг избор, освен да се съгласи с това мнение.

— Защо трябва да позволяваш това дребно влечуго да определя коя си и какво можеш да правиш, а? — изтъква.

Знам, че са прави, но за момент се чувствам победена. От живота и от вечната борба да намериш мястото си в него. Защо не може нещата да са по-лесни, а?

— Ти прочете ли пиесата ми? — питам Миранда.

Тя се изчервява. И с глас, който звучи малко по-пискливо от нормалното, казва:

— Исках да я прочета. Обаче бях прекалено заета. Обещавам, че тази вечер ще я прочета, става ли?

— Не става! — отсичам ядосано. — Вече ми трябва. Утре трябва да я дам на Боби, за да я прегледа!

— Не се докачай, ама…

— Не се докачам.

— Ето, тук е — казва, отваря раницата си и започва да рови в нея. Оглежда съдържанието й объркано, но после взема чантата от „Сакс“ и изсипва съдържанието й на масата. — Трябва да се е смесила с листовките ми.

— Носила си пиесата ми до „Сакс“?! — изписквам невярващо, докато Миранда продължава да рови притеснено из листите си.

— Смятах да започна да я чета, когато работата понамалее. А, ето я! — въздъхва облекчено и ми поднася няколко листа.

Бързо ги преглеждам и питам:

— А къде е останалото? Това е само първата трета.

— Трябва да е някъде тук — промърморва и аз се заемам заедно с нея да преглеждаме всички листи един по един. — О, боже! — отпуска се назад в стола. — Кари, много съжалявам! Вчера един тип ме нападна, грабна сноп листовки и побягна. Остатъкът от пиесата ти трябва да е бил сред тях и…

Спирам да дишам. В буквалния смисъл на думата. Изпълвам се с едно от онези грозни предчувствия, че животът ми всеки момент ще се разпадне.

— Сигурно имаш и друго копие — отбелязва успокоително Саманта.

— У професора е.

— Е, значи всичко е наред! — изчуруликва облекчено Миранда.

Грабвам си чантата и изписквам:

— Трябва да бягам!

И веднага след това устата ми пресъхва.

Мътните го взели! По дяволите! И всяка друга ругатня, за която можете да се сетите.

Ако не разполагам с пиесата си, значи нямам нищо. Никакво четене, никакъв бъдещ живот.

Но не може Виктор да няма копие, нали така? Идеално си спомням деня, в който му го дадох. А кой ще е този учител, който изхвърля работите на учениците си?

Тичам през целия квартал, лавирайки между гъстия трафик, и почти не събарям няколко пешеходци по пътя си към колежа. Пристигам задъхана, вземам стълбите по две наведнъж и се хвърлям към вратата на Виктор.

Заключена е.

Завъртам се на сто и осемдесет градуса, пускам се като хала по стъпалата и вземам на спринт целия път до апартамента на Саманта.

Тя лежи на леглото с купчина списание.

— Кари? Можеш ли да повярваш какво ми каза Миранда за Чарли? Според мен беше крайно…

— Да, да — провиквам се аз, докато оглеждам кухнята за телефонния указател.

— Намери ли пиесата си?

— Не! — изпищявам и почвам да разлиствам страниците на указателя.

Поемам си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладея. Ето го — Виктор Грийн, с адрес в Мюс.

— Кари? — провиква се Саманта, когато ме вижда пак да излизам. — Можеш ли да ми донесеш на връщане нещо за ядене? Може би китайско? Или пица? С пеперони, ако обичаш! И без много сирене. Гледай да ги предупредиш — без допълнително сирене!

Гррррррр!

Връщам се обратно в Мюс. Всяко мускулче в тялото ми крещи от огромното напрежение. Обикалям нагоре-надолу калдъръмените улички, докато накрая не откривам дома на Виктор — къщичка, скрита зад кулички и много бръшлян. Започвам да удрям по вратата с юмруци, а когато никой не отваря, се строполявам на стълбите отпред.

Но къде, по дяволите, е този човек? Виктор винаги е на разположение. Той няма друг живот, освен в колежа и някоя и друга инцидентна връзка със студентките си. Копеле мръсно! Изправям се и сритвам вратата и когато не получавам никакъв отговор, надниквам през прозореца.

В къщичката е тъмно. Подушвам въздуха около прозорците и ми се струва, че долавям мирис на застояло и развалено.

Нищо чудно. Виктор е прасе.

А след това забелязвам пред вратата вестниците и другата поща — от три дена са. Ами ако все пак е заминал нанякъде? Но къде би могъл да отиде? Пак започвам да душа около прозореца, питайки се дали пък вонята не подсказва, че той е ритнал камбаната. Може да е получил инфаркт и тъй като няма приятели, никой не се е сетил да го потърси.

Започвам да чукам по прозореца, което е абсолютно излишно. Оглеждам се за нещо, с което бих могла да го счупя, и измъквам едно паве от калдъръма. Вдигам го над главата си, готова за нападение, когато зад себе си чувам глас:

— Виктор ли търсите?

Прибирам ръката си и се обръщам.

Говорещият се оказва възрастна дама с котка на каишка. Върви бавно към мен и се привежда болезнено, за да събере вестниците.

— Виктор замина — информира ме старицата. — Обещах му, че ще му събирам вестниците. Наоколо се навъртат много бандити.

Тайничко пускам павето на земята и питам:

— А кога ще се върне?

— Мисля, че в петък. Почина майка му. Замина за Средния Запад, за да я погребе.

— В петък ли? — Правя стъпка напред и едва не се спъвам в павето. Сграбчвам една клонка бръшлян, за да се задържа.

— Поне така ми каза — в петък — повтаря старицата и поклаща глава.

И изведнъж цялата грозна реалност на ситуацията се стоварва върху мен като циментовоз.

— Но това е твърде късно! — провиквам се, пускам се от бръшляна и се строполявам на земята.

— Пиленце? — казва Саманта, влизайки в дневната. — Какво правиш?

— Ммммм?

— Седиш тук близо час със зяпнала уста. Не е никак приятна гледка — изрича с укор тя. А когато не отговарям, тя застава над мен и почуква по главата ми. — Ехо! Има ли някой вкъщи?

Аз откъсвам с мъка очи от някаква неидентифицирана точка в стената и бавно ги насочвам към нея.

Тя развява под носа ми няколко страници от вестник и казва:

— Мислех, че двете ще се позабавляваме! Ще поработим върху обявата за годежа ми в „Ню Йорк таймс“! Ти си писател. Това би трябвало да е песен за теб.

— Не съм писател. Вече — промърморвам мрачно.

— Не се дръж като идиот! Една малка спънка — и се предаваш! — Настанява се до мен с купчина вестници в скута и пояснява: — Събирам ги още от месец май. Съобщенията за годежи и за бракосъчетания в „Ню Йорк таймс“. Познати също така и като „Женски спортни страници“.

— На кого му пука? — изсумтявам.

— На всеки, който се счита за нещо в Ню Йорк, Пиленце! — отвръща назидателно, сякаш говори на дете. — И е изключително важно, защото в този вестник не приемат какво и да е съобщение. Бъдещият жених трябва да е завършил Бръшлянената лига! Освен това и той, и булката трябва да произхождат от правилния сорт фамилии. За предпочитане стари пари, но и новите вършат работа, или славата. Или например, ако булката има прочут баща, например актьор, скулптор или композитор. Тогава влизането й на тези страници е гарантирано!

— Не можеш ли просто да се омъжиш като всички нормални хора? — потривам бузи аз. Кожата ми е леденостудена, като че ли кръвта е решила категорично да се оттегли от главата ми.

— И къде е купонът тогава? — изтъква Саманта. — Защо да се жениш в Ню Йорк, ако ще бъдеш Господин Никой? Ако е така, по-добре си стой вкъщи! Сватбата в Ню Йорк е начинът да заемеш правилното си място в обществото. Точно затова приемът ни ще бъде в Сенчъри Клуб. Ако го направиш там, казваш нещо много важно на елита.

— Какво по-точно?

— Че си един от тях, Пиленце — потупва крака ми тя.

— Ами ако не е така? Ако не си един от тях?

— За бога, Пиленце! Тогава просто се правиш, че си един от тях, естествено! Какво ти става, за бога? Забрави ли вече всичко, на което съм те учила?

И преди да успея да кажа каквото и да било, тя отива до пишещата ми машина, слага лист в барабана и посочва стола пред бюрото.

— Хайде! Ти ще пишеш, аз ще ти диктувам!

Раменете ми увисват, обаче аз изпълнявам заповедта й и поставям пръсти върху клавишите на машината — но по-скоро по навик, отколкото съзнателно.

Саманта вади една страница от купчината, която е събрала, и оглежда съобщенията.

— Ето едно добро: „Госпожица Барбара Холтърс от Нюпорт, щата Роуд Айлънд, позната на приятелите си като Хореи…“

Дори и да си прави шега с мен, аз напълно й губя нишката.

— Мислех, че ти си от Уийхокен.

— Че кой иска да бъде от тази затънтена дупка? Пиши „Шорт Хилс“! Точно така! „Шорт Хилс“ е напълно приемливо!

— Ами ако някой провери…

— Никой няма да тръгне да проверява! Може ли да продължим, ако обичаш? Така! Госпожица Саманта Джоунс…

— Съкратено или цяло? За „госпожица“?

— Съкратено. Така. Г-ца Саманта Джоунс от Шорт Хилс, щата Ню Джърси, учила в… — Пауза. — Какъв колеж има близо до Шорт Хилс?

— Нямам представа.

— Е, тогава да кажем Принстън. Достатъчно близо е. Така. Учила в Принстън — продължава, особено доволна от хрумването си. — И съм завършила какво? Може би… английска литература?

— Никой няма да го повярва — издигам глас в протест аз, постепенно идвайки на себе си. — Никога не съм те виждала да четеш нещо друго, освен книги от типа „Помогни си сам“.

— Хубаво. Значи без какво точно съм учила. И без това няма значение — махва с ръка. — Трудното е с родителите ми. Ще пишем, че майка ми се е грижела за дома — достатъчно неутрално е, — а баща ми е бил международен бизнесмен. Така ще мога да обяснявам защо никога не е при нас.

Свалям ръце от клавиатурата и ги отпускам в скута си.

— Не мога да го направя.

— Кое?

— Не мога да лъжа „Ню Йорк таймс“.

— Не ти си тази, която лъже — аз съм.

— Но защо изобщо трябва да лъжеш?

— Кари — промърморва раздразнено тя, — всички лъжат!

— Не е вярно!

— Ти също излъга. Не излъга ли Бърнард за възрастта си?

— Това е различно. Аз няма да се омъжвам за Бърнард.

По устните й заиграва иронична усмивка, сякаш не може да повярва, че й се опълчвам. Накрая казва:

— Хубаво. Сама ще си го напиша.

— Заповядай! — ставам от стола, за да може да седне тя.

В продължение на няколко минути Саманта трака по пишещата машина, а аз седя отстрани и наблюдавам. Накрая не издържам и се провиквам:

— Защо просто не кажеш истината?

— Защото истината не е достатъчно добра.

— Все едно да кажеш, че ти не си достатъчно добра.

Пръстите й се заковават на място. Тя се отпуска назад със скръстени ръце и изрича бавно:

— Напротив, достатъчно добра съм! Никога не съм имала и капка съмнение в това…

— Тогава защо не бъдеш себе си?

— Ами ти? — скача от стола тя. — Даваш ми акъл, а не се сещаш да погледнеш себе си! Погледни се само! Подсмърчаш ми цял ден, защото си изгубила половината от пиесата си. Щом си такъв велик писател, защо просто не седнеш и не напишеш нова?

— Тези неща не стават така! — изпищявам с пресъхнало гърло. — Отне ми цял месец, докато напиша тази пиеса! Човек не може просто да седне и за три дена да нащрака пиеса! Трябва да помислиш! Трябва да…

— Хубаво. Щом държиш да се предадеш, проблемът си е изцяло твой. — Тръгва бясно към стаята си, но после спира, обръща се и допълва: — Но ако толкова много държиш да се правиш на неудачник, не смей да критикуваш мен! — С тези думи влиза в стаята си и затръшва вратата зад гърба си.

Отпускам глава в ръце. Тя е права. Писна ми от мен самата и от моя провал. Най-добре ще е да си събера багажчето и да се прибера у дома.

Като Лил. И милионите други млади хора, които са идвали в Ню Йорк, за да постигнат нещо, но са се провалили и са се прибрали в провинцията с подвити опашки.

И изведнъж се изпълвам с гняв. Втурвам се към вратата на Саманта и започвам да бия с юмруци.

— Какво? — изревава тя, когато отварям с трясък.

— А ти защо не започнеш всичко отначало, а? — провиквам се без особена причина.

— Защо ти не започнеш?

— Ще го направя!

— Хубаво!

И трясвам вратата.

И сякаш изпаднала в транс, аз се насочвам към пишещата машина и сядам. Изтръгвам листа с фалшивото съобщение на Саманта, смачквам го на топка и го захвърлям през стаята. Поставям празен лист хартия в барабана. Поглеждам часовника си. Разполагам със седемдесет и два часа и двайсет и три минути до четенето на пиесата ми в четвъртък. И ще се справя! Ако ще и да умра, но ще напиша нова пиеса!

В четвъртък сутринта лентата на пишещата ми машина се къса. Оглеждам се. Подът около мен е покрит с хартийки от бонбони, сухи пакетчета чай и мазни останки от пица.

Днес е рожденият ми ден. Най-сетне станах на осемнайсет!

Трийсет и пета глава

Когато влизам под душа, ръцете ми треперят.

Шишето с шампоана се изплъзва от пръстите ми. Успявам да го хвана секунди преди да падне на плочките и да се разбие. Поемам си дълбоко дъх и отмятам назад глава, за да усетя освежаващата струя на водата.

Направих го. Наистина се справих.

Ала водата не е в състояние да измие начина, по който се чувствам — със зачервени очи, треперещи ръце, тотално разбита.

Никога няма да узная какво би станало, ако Миранда не бе изгубила пиесата ми и не ми се бе наложило да я пренапиша. Нямам представа дали сега е добре или зле. Нямам представа дали ще ме погледнат с одобрение или с презрение. Но все пак го направих! Все пак опитах!

Излизам от душа и се изтривам с хавлията. Поглеждам се в огледалото. Лицето ми изглежда изпито и кухо, тъй като през последните три дена почти не съм мигвала. Не така очаквах да посрещна своя дебют, но ще се примиря. Нямам друг избор.

Обличам си червените гумени панталони, китайската роба и старите ботуши Фиоручи на Саманта. Може би някой ден ще бъда като нея и ще мога да си позволя свои собствени ботуши.

Саманта. Във вторник сутринта отиде на работа и оттогава насам нито съм я виждала, нито съм я чувала. Същото се отнася и до Миранда, която не се е обаждала. Вероятно се страхува, че никога няма да й простя.

Но ще го направя. Надявам се и Саманта да прости на мен.

— Ето те и теб! — изчуруликва весело Боби. — Точно навреме!

— Само да знаеше… — промърморвам.

— Вълнуваш ли се? — повдига се на пръсти той.

— Малко съм нервна — усмихвам се хилаво. — Вярно ли е, че си налетял на „Давид“?

Той се смръщва и пита:

— Кой ти каза?

Свивам рамене.

— Не е хубаво да се обръщаме назад към миналото. Хайде да пийнем шампанско!

Тръгвам след него към кухнята, като държа между нас дърводелската си чанта, така че да не опита пак някой от номерата си. Ако го направи, кълна се, този път ще му зашлевя шамар.

Но не е имало нужда да се притеснявам, защото малко след това гостите започват да пристигат и Боби се втурва към вратата, за да ги посреща.

Оставам в кухнята, отпивайки бавно от шампанското си. После си казвам: „Какво пък толкова!“ и пресушавам набързо чашата. И си наливам втора.

Това е най-важната вечер в живота ми — първото четене на моя творба и… Бърнард.

Присвивам очи. Дано тази вечер да е готов да го направим. Дано тази вечер да не си измисля извинения.

Поклащам глава. Много подходяща настройка относно изгубването на девствеността, няма що!

Тъкмо се каня да си налея трета чаша шампанско, когато чувам:

— Кари?

Едва не изпускам бутилката. Обръщам се и виждам на вратата Миранда.

— Моля те, не ми се сърди! — моли се тя.

Облекчението изпълва тялото ми и аз се усмихвам. Сега, след като Миранда е тук, може би всичко най-сетне ще бъде наред.

След пристигането на Миранда някои от подробностите от събитието ми се губят, защото се налага да бъда навсякъде едновременно — да посрещам гостите на вратата, да се притеснявам къде да сложим столовете, да отблъсквам атаките на Боби и да се опитвам да измисля нещо впечатляващо, за да поздравя Чарли, който най-неочаквано се появява заедно със Саманта.

Дори и да ми е още бясна от онзи ден, Саманта с нищо не го показва. Прави ми комплимент за модерните панталони, като същевременно държи Чарли под ръка така, сякаш го притежава. Той е огромен мъж, почти красив и леко непохватен — като че ли се чуди къде да си дене дългите крайници. Автоматично започва да говори за бейзбол, затова, когато се появяват и други хора, аз се измъквам, за да потърся Бърнард.

Намирам го в един ъгъл с Тийнзи. Не мога да повярвам, че е довел и нея след онзи катастрофален уикенд. Обаче или на него не му пука, или Тийнзи не си е направила труда да му сподели мнението си за мен. Но може би защото това е моята вечер, Тийнзи се разтапя в усмивки и ласкателства — или поне на повърхността.

— Когато Бърнард ми каза за това събитие, просто не можах да повярвам! — прошепва в ухото ми, но достатъчно високо, че да бъде чута от всички. — Казах си, че за нищо на света не бих го пропуснала!

— Ами, благодаря — усмихвам се свенливо и поглеждам към Бърнард. — Радвам се, че намери време за това.

Появяват се Капоти и Райън, следвани от Рейнбоу. Започваме да говорим за курса и как Виктор изчезна, и как не можем да повярваме, че лятото почти приключи. Следват още пиене и светски разговори, а аз се чувствам като принцеса в центъра на вниманието на всички. Спомням си за първата си нощ в Ню Йорк със Саманта и си давам сметка колко дълъг път извървях оттогава насам.

— Здравей, малката! — Това е Чоли Хамънд в обичайната си униформа на английски джентълмен. — Познаваш ли Уини Дийки? — И сочи млада жена с остри черти на лицето. — Тя е от „Ню Йорк поуст“ Ако се държиш мило с нея, може и да напише нещо за събитието!

— Тогава ще бъда много мила! — изричам с обигран тон на социална домакиня. — Здравей, Уини! Приятно ми е!

Към десет и половина пространството е препълнено. Домът на Боби е обичайна спирка за всички, излезли да се поразкършат за вечерта. Тук се предлага безплатна пиячка, барманите са голи до кръста и винаги можеш да намериш всевъзможни чудати образи, които да ти повдигнат настроението. Например старата дама с кънките и бездомникът на име Норман, който от време на време преспива в килера на Боби. Или австрийският граф и близнаците, които твърдят, че са от фамилия Дюпон. Или манекенката, която е спала с всички наоколо. Или младата дама със сребърната лъжица на врата. А насред цялото това пъстро множество е моята скромна милост, застанала на пръсти, опитвайки се да надвика всички.

Когато минава още половин час, аз напомням на Боби за главната цел на вечерта, след което той се опитва да накара хората да седнат. Никой не го чува и той се качва на един стол, за да го видят. Тогава обаче столът под него се чупи. Междувременно Капоти спира музиката, Боби успява да се изправи на крака, стъпва на два стола едновременно и призовава за внимание.

— Тази вечер ще станем свидетели на световната премиера на една пиеса от нашата изключително чаровна млада писателка Кари Брадшоу. Името на пиесата е… мммм… всъщност не знам, но какво значение има…

— „Неблагодарни копелета“ — провиква се услужливо Миранда.

— Да, неблагодарни копелета. Светът е пълен с такива — изписква доволно Боби. — И така, да не губим повече време…

Поемам си дълбоко дъх. Сърцето ми като че ли е предприело непредвидено пътешествие към корема ми. Из залата се разнасят аплаузи, докато аз заемам мястото си пред всички.

Напомням си, че това не е по-различно от четенето в клас, и започвам.

Казват, че в стресови ситуации хората често губят усещането си за време. Така става и с мен. Впрочем заедно с усещането си за време съм изгубила и всичките си сетива, защото първоначално нито виждам нещо, нито чувам. След това си двама сметка, че някой в предните редици се разсмива, и виждам, че това са Бърнард, Миранда, Саманта и Чарли, Рейнбоу, Капоти и Райън. След това забелязвам как хората се изправят и напускат местата си. След това осъзнавам, че смехът се дължи не на пиесата ми, а на нещо смешно, което някой отзад е казал. След това някой пуска отново музиката.

Опитвам се да не обръщам внимание на нищо, но лицето ми пламва и гласът ми заглъхва. Мисля, че умирам. В задната част на залата хората започват да танцуват. Аз съм сведена до промърморване, до неволен и нежелан поглед.

Кога ще има край на всичко това?

И като по чудо краят настъпва. Бърнард скача на крака и започва да ръкопляска. Миранда и Саманта реват одобрително. Но това е всичко. Даже Боби не ми обръща внимание. Той е на бара и сипе ласкателства по посока на Тийнзи.

Това ли е? Свърши ли? Но какво беше това? Какво се случи?

Мислех си, че ще има радостни възгласи.

Мислех си, че ще има аплодисменти.

Толкова труд — за нищо?

Истината започва да ми просветва, въпреки че в случая надали става въпрос за светлина. Просветването подсказва за нещо приятно. За надежда. За по-добри дни. За ново начало. А това не е начало. Това е край. Унижение. Пълен провал.

Нищо не става от мен.

Значи Капоти и баща ми, и всички останали са били прави — аз нямам писателски талант. Преследвах една ефимерна мечта без никакво покритие. И сега всичко свърши.

Цялата треперя. Но какво да направя сега? Оглеждам залата, очаквайки хората да се превърнат в есенни листа — червени, после кафяви, и накрая да се понесат към земята и да се разпаднат. Как да… Какво да…

— Според мен беше много добра — нарежда Бърнард и приближава към мен, усмихнат като клоун от онези кутийки с пружинките. — Много освежаващо!

— Беше страхотно! — гука Миранда и ме прегръща. — Направо не знам как издържа пред всичките тези хора! На твое място щях да умра от страх!

Поглеждам към Саманта, която кима.

— Беше забавно, Пиленце!

Това е един от моментите в живота на всеки човек, когато никой не може да ти помогне. Нуждата ти е толкова силна, че се превръщаш в черна дупка, изсмукваща енергията от всички около теб. Пристъпвам замаяно напред.

— Хайде да пийнем по нещо! — предлага Бърнард, като ме хваща за ръка.

— Да, да пийнем — съгласява се Саманта.

Това вече е твърде много. Дори и Саманта, която е най-големият ми фен, знае, че пиесата ми е пълен провал.

Чувствам се като чумава. Никой не иска да бъде до мен.

Бърнард се втурва към бара и подобно на отърсване от вирус, ме настанява (представяте ли си!) точно до Тийнзи, която в момента разговаря с Капоти.

Усмихвам се неловко.

— Така — въздъхва драматично агентката.

— Очевидно си работила върху пиесата — казва Капоти. — Имам предвид след четенето в клас. Сега ми се стори, че е по-добра от преди.

— Наложи се да я пренапиша изцяло. За три дена — промърморвам.

И внезапно си давам сметка, че Капоти беше прав. За онова, което ми каза по време на вечерята у семейство Джесън. Наистина никой не взема Боби на сериозно. И четенето в неговото пространство действително не беше начинът да ме забележат. Защо не го послушах? Лятото свърши, а ето че единственото, което постигнах, е да се изложа пред всички, на чието мнение държа.

Пребледнявам като платно.

Капоти очевидно усеща притеснението ми, защото ме потупва по рамото и казва:

— Хубаво е да се рискува, помниш ли?

И когато той се отдалечава, връхлита Тийнзи — за да ме довърши.

— Намирам пиесата ти за забавна. Много забавна — мърка тя. — Но само се виж, скъпа! Ти си съсипана! Изглеждаш напълно изтощена! И си прекалено слаба. Сигурна съм, че родителите ти вече се тревожат за теб!

Прави пауза, а после с най-блестящата си усмивка забива последния пирон:

— Не мислиш ли, че вече е крайно време да се прибереш у дома!

Трийсет и шеста глава

Опитвам се да се напия, но не ми се получава.

Аз съм пълен неудачник. Не мога дори да се напия като хората.

— Кари! — обажда се предупредително Бърнард.

— Какво? — поглеждам го аз и надигам една бутилка шампанско към устните си. Свих я на партито в дърводелската си чанта. Знаех си, че тази чанта ще се окаже много полезна някой ден.

— Има опасност да се нараниш — промърморва Бърнард и изтръгва бутилката от ръцете ми. — Таксито може да спре внезапно и бутилката да ти избие зъбите.

Дръпвам си бутилката обратно и я стисвам до гърдите си.

— Днес е рожденият ми ден.

— Знам.

— Няма ли да ми кажеш „Честит рожден ден“?

— Казах го. Няколко пъти. Сигурно не си ме чула.

— А купи ли ми подарък?

— Да. Виж какво — започва той и погледът му става сериозен. — Може би ще е най-добре да те оставя у вас. Не е задължително да го правим точно тази вечер.

— Но аз си искам подаръка! — извивам жалостиво. — Все пак днес е рожденият ми ден. Трябва да стане точно днес, иначе не се брои!

— Теоретично погледнато, вече не е рожденият ти ден. Минава два през нощта.

— Теоретично погледнато, рожденият ми ден започва едва след два през нощта. Затова се брои!

— Всичко ще бъде наред, хлапе! — потупва ме по крака той.

— Не ти хареса, нали? — промърморвам, надигам пак бутилката, а после поглеждам през прозореца. Застоялият летен въздух изгаря лицето ми.

— Кое по-точно?

Господи! Според него за какво говоря? Толкова ли е недосетлив? Наистина ли всички са толкова недосетливи, само че аз не съм го разбирала досега?

— Пиесата ми, разбира се! Каза, че ти харесва, но като че ли не ти хареса.

— Каза, че си я пренаписала.

— Само защото се наложи. Ако Миранда не беше…

— Стига, хлапе! — изрича успокояващо той. — Случват се и такива неща.

— Но на мен! Само на мен! На никой друг!

Както изглежда, на Бърнард му идва до гуша от истерията ми. Скръства ръце пред гърди.

Този негов жест като че ли връща част от здравия ми разум. Не мога да изгубя и него! Не и тази вечер!

— Моля те — промърморвам, — нека не се караме!

— Нямах представа, че се караме.

— Така е. — Оставям бутилката и се залепям за него.

— О, хлапе — изрича той, галейки ме по бузата, — знам, че преживя трудна вечер. Но така става, когато представиш нещо пред публика.

— Наистина ли? — подсмърквам.

— Всичко се свежда до пренаписване. Ще преработиш пиесата и всичко ще бъде наред. Ще видиш!

— Мразя пренаписването — изсумтявам. — Защо не може всичко да стане както трябва още от първия път?

— Тогава къде му е хубавото на писането?

— О, Бърнард — въздъхвам. — Обичам те!

— Аз също те обичам, хлапе.

— Честно? В два през нощта? На Медисън авеню? Ти ме обичаш?

Той се усмихва.

— И какъв подарък си ми купил? — измърквам.

— Ако ти кажа, няма да е изненада, нали така?

— И аз ще ти дам един подарък — изфъфлям.

— Не е нужно да ми даваш никакъв подарък.

— О, но ще го направя! — отбелязвам загадъчно.

Нищо, че пиесата ми беше истински провал — изгубването на девствеността ми ще оправи всичко.

— Заповядай! — изрича триумфално Бърнард и ми подава кутия, перфектно опакована в блестяща черна хартия, с огромна черна панделка отгоре.

— О, боже! — Отпускам се на колене на килима в дневната му. — Дали е онова, което си мисля, че е?

— Надявам се — отвръща притеснено той.

— Значи вече ми харесва! — Поглеждам го с блеснали очи.

— Все още не знаеш какво е.

— Напротив, знам! — възкликвам щастливо, разкъсвайки хартията. Плъзвам пръсти по огромните релефни букви на кутията — ШАНЕЛ.

Бърнард изглежда леко неловко от моята бурна демонстрация на радост.

— Тийнзи реши, че ще ти хареса — промърморва.

— Тийнзи ли? Питал си Тийнзи какво да ми купиш? Мислех, че тя ме мрази.

— Каза, че имаш нужда от нещо хубаво.

— О, Бърнард! — Повдигам капака на кутията и внимателно разгръщам меката хартия. И ето я и нея — моята първа чанта „Шанел“!

Изваждам я нежно и я прегръщам.

— Харесва ли ти? — пита той.

— Великолепна е! — изричам тържествено. Държа я още няколко секунди, наслаждавайки се на меката кожа. А после, крайно неохотно, я връщам обратно в памучната й торбичка, а оттам и в кутията.

— Не искаш ли да я използваш? — възкликва объркано Бърнард.

— Искам да си я пазя.

— Защо?

— Защото искам винаги да бъде… перфектна! — „Защото нищо никога не остава перфектно“ — допълвам наум. — Благодаря ти, Бърнард! — Чудя се дали няма да се разплача.

— Хей, котенце, та това е само една чанта!

— Да, знам, но… — Изправям се, сядам до него на дивана и започвам да галя тила му.

— Нетърпелива лисичка, а? — Той ме целува и аз го целувам в отговор, а после започваме с останалото. Накрая той ме хваща за ръка и ме повежда към спалнята.

Това е! Но незнайно защо аз вече не съм сигурна, че съм готова.

Напомням си, че това не би трябвало да бъде нищо особено. И без това сме правили всичко, с изключение на това. Прекарали сме десетки нощи заедно. Но самата мисъл, че този път ще стигнем до него, ме кара да се чувствам различно. Дори и целувките ни са неловки. Сякаш едва се познаваме.

— Имам нужда от нещо за пиене — промърморвам.

— Не пи ли достатъчно? — поглежда ме тревожно той.

— Не, имах предвид вода — излъгвам. Грабвам една от ризите му, за да се покрия, и хуквам към кухнята. На плота зървам бутилка водка. Затварям очи, събирам смелост и я надигам. После набързо изплаквам уста с вода.

— Окей, готова съм! — обявявам, застанала на прага.

И отново се разтрепервам. Опитвам се да бъда сексапилна, но не знам как. Всичко ми изглежда толкова фалшиво и изкуствено, включително и аз самата. Вероятно човек трябва да се научи как да бъде секси в спалнята. Или просто трябва да е роден с него — като Саманта. На нея сексапилът й идва отвътре. А на мен точно сега би ми било много по-лесно да се правя на водопроводчик.

— Ела тук! — засмива се Бърнард и потупва леглото до себе си. — И изобщо не си въобразявай, че ще ми откраднеш ризата! Някога Марджи все ми крадеше ризите.

— Марджи ли?

— Нека не говорим за нея, става ли?

И пак започваме да се целуваме, само дето сега имам чувството, че и Марджи е в стаята. Опитвам се да я прогоня от ума си, напомняйки си, че сега Бърнард е само мой. Но така само успявам да се почувствам много по-нищожна в сравнение с нея. Може би, след като най-накрая приключим с онова нещо, ще бъде по-добре.

— Какво ще кажеш просто да го направим, става ли? — питам.

Той повдига глава и пита:

— Това не ти ли харесва?

— Точно обратното. Но просто искам да го направим!

— Аз не мога просто…

— Бърнард, моля те!

Миранда се оказа права. Това е ужасно! Защо не го направих, когато имах възможност в гимназията? Сега поне щях да съм наясно какво да очаквам.

— Окей — промърморва той. И ляга върху мен. И започва да се намества лекичко. После още малко.

— Стана ли вече? — питам объркано. Брей, значи Миранда не е била права. Че това е едното нищо.

— Не. Аз… — Не довършва. — Виж какво, ще имам нужда от твоята помощ.

От моята помощ ли? Но какви ги приказва той, за бога? Никой не ме е предупреждавал, че и „моята помощ“ е част от програмата.

Защо не може просто да го направи?

И ето ни там, лежим си чисто голи. Но най-вече голи в емоциите си. Не бях подготвена точно за това! За грубата, неуспешна интимност.

— Би ли могла просто да… — моли той.

— Разбира се — казвам.

Давам всичко от себе си, но не е достатъчно. И после той се опитва. И после изглежда, че като че ли най-сетне е готов. Пак се качва върху мен. „Добре, давай сега, жребецо!“ — казвам си. Прави няколко движения напред. Слага долу ръката си, за да си помогне.

— Така ли би трябвало да бъде? — питам.

— А ти как мислиш?

— Нямам представа.

— Как така нямаш представа?

— Никога досега не съм го правила.

— Каквооо? — дръпва се от мен като попарен той.

— Моля те, не ми се сърди! — умолявам го и се хващам за крака му, докато той изскача от леглото. — Просто никога досега не съм срещала подходящия мъж. Всеки си има първи път, не мислиш ли?

— Не и с мен! — провиква се той, хуква из стаята и започва да събира нещата ми.

— Но какво правиш, за бога?

— Трябва веднага да се облечеш!

— Но защо?

Той започва да си скубе косите и да крещи:

— Кари, не можеш да останеш тук! Не можем да го направим! Аз не съм този мъж!

— И защо? — повтарям, а инатът ми се превръща в паника.

— Защото аз не съм този мъж! — повтаря той, поема си дълбоко дъх, за да се овладее, и допълва: — Аз съм зрял мъж, а ти си дете…

— Не съм дете! Вече съм на осемнайсет!

— Но нали беше във втори курс в колежа?! — Нов ужас в очите.

— Опа! — разсмивам се, опитвайки се да обърна всичко на шега.

— Ти да не си луда? — зяпва ме той.

— Не, не мисля. Или поне последния път, когато се проверих, си бях съвсем нормална… — започвам, но след това изпускам нервите си. — Но това съм си все аз, нали? Очевидно е, че не ме желаеш. Затова не можа да го направиш. Не можа да го вдигнеш. Защото… — И в мига, в който тези думи излизат от устата ми, аз си давам сметка, че са най-лошото, което можеш да кажеш на един мъж. Защото и без това той самият се чувства достатъчно гадно.

— Но аз не мога да го направя! — започва да вие той, но повече на себе си, отколкото за мен. — Не мога и толкова! Какво правя, за бога? Какво стана с живота ми?

Опитвам се да си спомня всичко, което съм чела за импотентността, и изричам:

— Може да успея да ти помогна. Може да поработим върху това и…

— Не желая да ми се налага да работя върху сексуалния си живот! — вече реве той. — Не схващаш ли? Не желая да ми се налага да работя и върху брака си! Не желая да ми се налага да работя върху връзките си с хората! Искам те просто да се случват, без никакви усилия! И ако ти не беше такъв кретен, може би щеше да ме разбереш!

Какво?! За момент съм твърде попарена, за да реагирам по какъвто и да било начин. А след това се затварям в себе си от болка и възмущение. Значи съм кретен, така ли? Възможно ли е жените да бъдат кретени? Трябва да съм наистина кошмарна, щом един мъж ме нарича кретен.

Стисвам устни и грабвам бикините си, които той бе захвърлил на леглото.

— Кари — казва той.

— Какво?

— Може би е най-добре да си вървиш.

— Не думай.

— И ние… може би е най-добре повече да не се виждаме.

— Ясно.

— Но въпреки всичко държа да вземеш чантата — изрича той, опитвайки се да бъде възпитан.

— Не я искам. — Това, разбира се, е една опашата лъжа. Всъщност я искам. Отчаяно я искам. Искам все пак да изляза с нещо хубаво от този съмнителен рожден ден.

— Моля те, вземи я! — повтаря той.

— Подари я на Тийнзи. С нея сте си лика-прилика. — Иска ми се да му зашлевя шамар. Но това е като в един от онези сънища, където все се опитваш да удариш мъжа срещу теб и все пропускаш.

— Не се дръж като говедо! — отсича той. Вече сме облечени и сме на вратата. — Вземи я, за бога! Знаеш, че я искаш!

— Прекаляваш, Бърнард.

— Ето, заповядай! — Опитва се да натика чантата в ръцете ми, обаче аз отварям вратата, натискам бутона на асансьора и скръствам ръце пред гърди.

Бърнард влиза в асансьора и слиза с мен.

— Кари — прошепва, като се опитва да не прави сцена пред оператора на асансьора.

— Не! — тръсвам глава.

Той ме изпраща до тротоара и вдига ръка, за да ми спре такси. Защо става така, че точно когато не искаш да виждаш такси, то веднага спира пред теб? Защото част от мен продължава да се надява, че това не се случва наистина, че съвсем скоро ще стане някакво чудо и че всичко ще се върне към обичайния си ход. Обаче в следващата секунда Бърнард казва на шофьора адреса ми и му дава десет долара, за да ме закара у дома.

Вмъквам се на задната седалка побесняла от гняв.

— Заповядай! — тика ми той пак чантата.

— Казах ти, че не я искам! — вече крещя.

И докато таксито се отделя от бордюра, той отваря за миг вратата и хвърля чантата вътре.

Чантата се приземява в краката ми. За миг се питам дали да не я хвърля през прозореца. Но не го правя. Защото вече рева. Истерично. С дълбоки, раздиращи ридания, от които имам чувството, че всеки момент ще умра.

— Хей! — обажда се от предната седалка таксиджията. — Плачеш ли? Плачеш в моето такси? Но за да плачеш, ти трябва причина, момиче! И аз ще ти дам веднага една. Какво ще кажеш да поплачем за „Янките“, а? И за проклетия им мач от вчера?

Какво?

Таксито спира пред кооперацията на Саманта. Вторачвам се безпомощно в нея, неспособна да помръдна ни крак, ни ръка.

— Хей, момиче! — изръмжава шофьорът. — Ще благоволиш ли да излезеш? Няма да те чакам цяла нощ, я!

Изтривам очи с опакото на дланта си и вземам едно от онези прибързани и необмислени решения, за които всички разправят, че не трябва да се вземат.

— Закарайте ме на Гринич стрийт!

— Ама…

— Гринич стрийт!

Дотътрям се до телефонната будка на ъгъла. С треперещи ръце пускам монета в дупката. Телефонът звъни няколко пъти. Накрая един сънен глас промърморва:

— Да?

— Капоти?

— Да? — Прозявка.

— Аз съм. Кари Брадшоу.

— Да, Кари. Знам фамилията ти.

— Може ли да се кача при теб?

— Четири сутринта е.

— Моля те!

— Добре де, добре.

Прозорецът му светва. И сянката му започва да се движи насам-натам. После прозорецът се отваря и той хвърля ключовете си.

Хващам ги от раз.

Трийсет и седма глава

Отварям едно око. Затварям го. Пак го отварям. Къде съм, по дяволите? Това трябва да е един от онези кошмари, когато си мислиш, че си буден, обаче всъщност спиш.

Ама някак си не се усещам заспала.

Освен това съм гола. И там, долу, мъничко боли.

Но това, защото… усмихвам се. Случи се! Вече официално изгубих девствеността си!

Намирам се в апартамента на Капоти Дънкан. В леглото му. Леглото с карираните чаршафи, които е купила майка му. И двете възглавници с пяна (защо мъжете се вживяват толкова на тема възглавници?), и боцкащото армейско одеяло, което е принадлежало на дядо му. Който пък го е взел от баща си, който се е бил в Гражданската война. Капоти е много сантиментален относно фамилното наследство. Все още чувам Патси Клайн да напява нежно от стереоуредбата „Разпадам се на парчета“. Отсега нататък всеки път, когато чуя тази песен, ще си спомням за Капоти и за нощта, която прекарахме заедно. За нощта, в която той мило отне девствеността ми.

Сигурно имам голям късмет, защото всичко се оказа почти такова, каквото съм си го представяла. И докато го правехме, аз съвсем искрено мислех, че съм влюбена в него. Той непрекъснато ми повтаряше колко съм красива. И как не трябва да се страхувам. И колко щастлив бил той, че е с мен. И как искал да бъде с мен още от самото начало, обаче си мислел, че не мога да го понасям. А после, когато съм започнала да излизам с Бърнард, как решил, че вече е изгубил всички шансове. И как, когато наистина съм успяла да напиша пиеса, той решил, че ще го помисля за „не достатъчно добър“. Защото той не бил успял да напише нищо особено.

Брей! Мъжете също можели да бъдат неуверени в себе си!

Аз, естествено, му казах, че се е получило недоразумение. Не му казах обаче, че в началото действително не го намирах за особено привлекателен.

А сега, разбира се, смятам, че той е най-разкошният мъж във вселената.

Надниквам в неговата посока. Той все още спи, легнал по гръб. Лицето му е спокойно и умиротворено и ми се струва, че долавям нещо като усмивка по устните му. Без очилата си изглежда стряскащо уязвим. Снощи, докато се целувахме и той направи онзи номер на сексапилния библиотекар, тоест смъкна очилата си, се взряхме в очите си и останахме така дълго време. Имах чувството, че виждам в зениците му цялото негово минало.

Бях в състояние да науча всичко за него по начин, непознат за мен до този момент.

Беше малко призрачно, но същевременно истинско и дълбоко.

Според мен най-важното, което открих тази нощ за секса, бе познанието. Фактът, че по този начин можеш да разбереш изцяло един човек. И обратното.

Претъркулвам се към ръба на леглото, оглеждайки се за бикините си. Искам да се измъкна, докато Капоти все още спи. Сделката си е сделка, а аз обещах, че на сутринта ще се омета.

Надигам се бавно, за да не изскърца матракът. Самият той е на около стотина години — останал е от първоначалните собственици на къщата. Питам се колко ли човека са правили секс в това легло. Надявам се, че са били много. Надявам се също така и за тях да е било толкова приятно, колкото беше за мен.

Откривам всичките си дрехи, прострени на дивана. Чантата „Шанел“ е хвърлена край вратата, където я пуснах, когато Капоти сграбчи лицето ми, притисна ме до стената и започна да ме целува като обезумял. А аз буквално разкъсах дрехите му.

Но това няма никакво значение сега, защото и без друго няма да го видя повече. Налага се да се изправя очи в очи с бъдещето си — университета „Браун“.

А може би, след четирите години в колежа, ще опитам пак. Ще нахлуя с гръм и трясък през портите на Смарагдовия град и този път ще го превзема!

Засега обаче съм твърде уморена. Кой да предположи, че осемнайсетте могат да бъдат толкова изтощителни?!

Въздъхвам и пъхвам крака в обувките си. Добър маратон си направих, няма що. Вярно, на няколко пъти обърквах посоката, но все пак успях да оцелея.

Връщам се на пръсти в спалнята, за да погледна за последен път Капоти.

— Довиждане, любовнико! — прошепвам нежно.

Устата му се отваря, той се събужда и объркано удря възглавницата си. После сяда и примижава към мен.

— Хм?

— Извинявай — прошепвам, докато вземам часовника си. — Аз просто… — И соча вратата.

— Но защо? — Трие очи той. — Не ти ли хареса?

— Много! Обаче…

— Тогава защо си тръгваш?

Свивам рамене.

Той опитва нощното шкафче за очилата си, слага ги и примигва иззад дебелите лещи.

— Няма ли поне да ми доставиш удоволствието да ти сервирам закуска? Един джентълмен никога не оставя дамата да си тръгне, без първо да я нахрани!

Разсмивам се и отбелязвам:

— Мисля, че съм в състояние и сама да се нахраня. Освен това, както го описваш, ме караш да се чувствам като птичка.

— Птичка ли? По-скоро тигър, ако питаш мен! — засмива се и той. — Я ела тук!

И разтваря ръце. Аз припълзявам нагоре в леглото и падам в обятията му.

Той гали косата ми. Топъл е, уютен и леко мирише. Сигурно на мъж, не знам. Миризмата ми се струва странно позната. Като препечена филийка.

Отмята глава назад и се усмихва.

— Някой казвал ли ти е колко си красива сутрин?

Някъде към два следобед най-сетне успяваме да се занесем до „Розовата чаена чаша“ за закуска. Аз съм метнала една от ризите на Капоти над гумените си панталони. Ядем палачинки и бекон с истински кленов сироп, изпиваме поне литър кафе, пушим цигари и си говорим свенливо и нетърпеливо практически за нищо.

— Хей! — възкликва той, когато донасят сметката. — Искаш ли да отидем в зоологическата градина?

— В зоологическата градина ли?

— Ами да! Чух, че докарали нова полярна мечка!

И изведнъж за мен няма нищо по-важно на този свят от това да отида в зоологическата градина с Капоти. През двата си месеца в Ню Йорк не съм разглеждала нито една туристическа забележителност. Не съм ходила нито до Емпайър Стейт Билдинг, нито до Статуята на свободата, нито до музея „Метрополитън“, нито дори до Обществената библиотека.

Голяма грешка! Не мога да си тръгна от Ню Йорк, без да направя задължителната туристическа обиколка!

— Изчакай ме само минутка да свърша едно нещо! — казвам.

Ставам и се запътвам към тоалетните. Точно пред вратата има монетен автомат.

Миранда вдига още на първото позвъняване.

— Ало? — пита тревожно тя, като че ли очаква само лоши новини. Винаги отговаря така на телефона си. Това е едно от нещата, които най-много обичам в нея.

— Направих го! — изписквам триумфално аз.

— Кари, ти ли си? О, боже! Какво стана? Как беше? Болеше ли? Как се държа Бърнард?

— Не го направих с Бърнард.

— Какво? — ахва тя. — С кого го направи тогава? Не можеш просто да тръгнеш по улиците и да си избереш първия непознат! О, не, Кари! Само не ми казвай, че си забърсала първия срещнат в бара…

— Направих го с Капоти! — изричам гордо.

— С онова момче? — Почти я виждам как зяпва. — Мислех, че го мразиш!

Обръщам се и поглеждам към Капоти. Той хвърля небрежно на масата няколко банкноти.

— Но вече не го мразя — промърморвам.

— Ами Бърнард? — повишава глас тя. — Нали каза, че Бърнард е Единственият?!

Капоти се изправя.

— Промяна в плановете — изричам бързо в телефона. — Той не можа да го вдигне. Наложи се да прекратя мисията и да си намеря друга ракета.

— Кари, но това е отвратително! Саманта ли ти каза да постъпиш така? Звучиш точно като нея! О, боже! Но това е истинска лудост! Какво ще правиш сега?

— Ще отида да видя полярната мечка — изричам през смях. И лекичко затварям, преди да е започнала да ми задава нови въпроси.

Била ли съм някога влюбена? Ама истински влюбена? И защо става така, че с всеки следващ мъж си мисля, че него обичам повече от предишния? Сещам се за малко за Себастиан и се усмихвам. Но какво, за бога, съм правела с него? Или с Бърнард? Привеждам се над стената, за да видя по-добре полярната мечка. Горкият Бърнард! Той се оказа по-объркан и от мен самата!

— На какво се смееш? — пита Капоти и ме прегръща иззад гърба. Не можем да се откъснем един от друг. В метрото се бяхме притиснали, по Пето авеню вървяхме ръка за ръка, при входа на зоологическата градина се целунахме. Тялото ми се е превърнало в желе. Не мога да повярвам, че похабих цялото си лято в преследване на Бърнард, вместо да бъда с Капоти.

Но може би Капоти нямаше да ме обича толкова, ако това беше станало.

— Аз винаги се смея — отговарям.

— Защо? — пита нежно той.

— Защото животът е смешен.

В зоологическата градина си купуваме хотдог и шапки с образа на полярната мечка. После тичаме по Пето авеню, минаваме покрай стареца, който продава моливи пред „Сакс“, и това ми напомня за запознанството ми с Миранда. Подреждаме се на опашката от туристи за Емпайър Стейт Билдинг и се возим с асансьора до върха. Гледаме през телескопите и се мляскаме, докато останем без дъх. После вземаме такси до дома на Капоти.

Пак правим секс и не спираме, докато не си даваме сметка, че умираме от глад. Отиваме в китайския квартал и ядем патица по пекински — нещо, което никога досега не бях хапвала. След това се мотаем из Сохо и се хилим, припомняйки си как Тийнзи взе онова хапче на партито у Бари Джесън, както и всички шантави неща, които ни се случиха през лятото. Вече е доста късно — минава полунощ, и аз осъзнавам, че ще прекарам още една нощ с него, а на сутринта ще си тръгна.

Но когато утрото идва, ние все така не можем да се откъснем един от друг. Отиваме в моята квартира и правим любов на леглото на Саманта. Аз се преобличам, пъхвам четката си за зъби и един кат бельо за смяна в дърводелската си чанта и отново тръгваме да се правим на туристи. Правим задължителната обиколка и стигаме до Статуята на свободата. Изкатерваме се чак до върха и се смеем колко малка всъщност изглежда, когато стигнеш до короната. А после пак се връщаме в дома на Капоти.

Ядем хамбургери в едно бистро на ъгъла и пица в ресторанта на Джон. Аз изживявам първия си оргазъм.

Часовете минават като сън, примесени с отчаянието от неминуемата раздяла. Знаем, че това не може да продължи завинаги. След първи септември Капоти започва работа в едно голямо издателство. А аз трябва да замина за „Браун“.

— Сигурна ли си? — шепне ми той.

— Нямам друг избор. Надявах се да успея да пробия с пиесата си, така че да мога да убедя баща си да ми позволи да уча в Нюйоркския университет.

— А защо не му кажеш, че си размислила?

— Имам нужда от много сериозно извинение, за да успея.

— А не стига ли това, че си срещнала мъж, по когото си луда и искаш да останеш с него?

— Той ще получи инфаркт. Не съм възпитана да базирам решенията си на любовни връзки.

— Звучи ми като доста старомоден човек.

— Не, не е такъв. Ще ти хареса. Той е гений, също като теб!

Трите дена с Капоти ме научиха, че онова, което вземах за арогантност у него, просто се дължи на дълбоките му познания за литературата. Точно като мен и той е твърдо убеден, че книгите са свещено нещо. За другите хора може и да не са, но когато човек обича нещо страстно, се държи здраво за него. Защитава го. И не се преструва, че не го смята за важно, само и само да не обиди останалите.

И внезапно става сряда сутринта. Днес е последният ни час. Толкова ми е тъжно, че едва успявам да надигна ръка, за да си измия зъбите. Ужасявам се от срещата с останалите от семинара. Но както често става в живота, оказва се, че не е имало нужда да се притеснявам.

На никого не му пука.

Когато двамата с Капоти пристигаме, Райън и Рейнбоу говорят пред входа на колежа. Аз пускам ръката на Капоти, мислейки си, че не е добре другите да знаят за нас, обаче той няма подобни скрупули. Хваща обратно ръката ми и я мята през рамото си.

— Хей, вие двамата да не сте станали двойка, а? — ококорва се Райън.

— Нямам представа — промърморвам и поглеждам Капоти за потвърждение.

Той отговаря, като ме целува право в устата.

— Отврат! — смръщва се Рейнбоу.

— Чудех се колко време ще ви трябва, докато разберете, че сте един за друг — отбелязва Райън.

— Знаете ли, че в Бауъри откриват нов клуб? — възкликва Рейнбоу.

— А у Чоли Хамънд ще има четене — приглася Райън. — Чувал съм, че прави страхотни купони!

— Някой иска ли другата седмица да отскочим до Илейн? — пита Капоти.

И продължават все в този дух, без никой да се сети, че аз няма да присъствам на нито едно от тези събития. Както и за пиесата ми. Сигурно вече са забравили за нея.

Или, също като мен, се чувстват твърде неловко, за да говорят за нея.

Когато се съмняваш, винаги има и план Б: Ако се случи нещо наистина ужасно, просто не му обръщай внимание.

Тръгвам след останалите, влачейки крака. И за какво беше всичко това, ако смея да попитам? Сприятелих се с хора, които сигурно никога повече няма да видя, излизах с мъж, който се оказа нещастник, открих любов, която не мога да задържа, и прекарах цялото си лято в писане на пиеса, която никой не желае да види. Както би казал в този случай баща ми, не използвах времето си никак „конструктивно“.

Трийсет и осма глава

— И какво ще стане сега с теб и Капоти? — иска да знае Миранда. — Вярваш ли, че ще можете да поддържате връзката си от разстояние? Звучи ми като случай на целенасочено подсъзнателно…

— Но щом е целенасочено, как може да бъде подсъзнателно?

— Е, разбираш какво искам да кажа. Избрала си края на лятото, за да се влюбиш в този тип, защото тайничко не си се надявала да продължи дълго!

Сгъвам гащеризона от бял винил и го притискам в куфара си. После казвам:

— Не мисля, че моето подсъзнание е способно на подобни хитри номера.

— О, просто не знаеш какво е! — възкликва Миранда. — Подсъзнанието ти може да те накара да направиш какви ли не неща! Например, защо все още носиш тази риза?

Свеждам очи към светлосинята риза, която взех от него още след първата ни нощ.

— Забравих, че все още я нося — промърморвам.

— Ето, виждаш ли? — провиква се триумфално Миранда. — Ето защо е толкова важно да ходиш на психоаналитик!

— Тогава как си обясняваш Марти?

— Пак с подсъзнанието — свива небрежно рамене тя. — Накрая осъзнах, че той не е за мен. Въпреки че съзнанието ми се опитваше да разруши стария модел, подсъзнанието ми си знаеше, че няма да се получи. Освен това, докато бях с него, нито веднъж не успях да отида до тоалетна.

— Струва ми се, че проблемът ти е в червата, а не в подсъзнанието — отбелязвам, отварям едно чекмедже и вадя оттам три чифта чорапи, които не бях виждала, откакто ги оставих тук преди два месеца. Чорапи, моля ви се! Ама какво съм си мислела? Хвърлям ги пренебрежително в куфара.

— Нека си го признаем, Кари — въздъхва Миранда. — Ситуацията е безнадеждна.

Коя по-точно? Мъжете или фактът, че трябва да напусна Ню Йорк?

— Не наричаха ли това сбъдване на желанията?

— Виж какво, аз съм реалистка. Само защото веднъж си правила секс не означава, че трябва задължително да се влюбиш — промърморва тя. — А аз никога не бях допускала, че вие двете със Саманта ще се окажете от онези заблудени души, които въздишат по булчински рокли и по аромата от ризите на своите мъже!

— Първо на първо, Саманта дори не се появи в булчинския салон. И второ на второ… — Не довършвам. — Мислиш ли, че ще можеш да ми дойдеш на гости в Провидънс?

— И от къде на къде ще ходя там? Какво имат в Провидънс, което го няма в Ню Йорк?

— Например аз? — поглеждам я тъжно.

— По-скоро ти можеш да ми идваш на гости! — отсича безапелационно Миранда. — Можеш да спиш на кушетката, стига да нямаш нищо против пружините.

— Познаваш ме — не съм толкова претенциозна.

— О, Кари! — въздъхва тъжно тя.

— Да, знам.

— Имаш ли нещо за хапване в тази квартира? Умирам от глад — заявява.

— Може би някакви кракери, останали от онези дни без ток.

Миранда отива в кухнята и се връща с последните останки от храната, която бяхме взели по време на двата дена без електричество.

— Спомняш ли си онази нощ? — пита, докато разкъсва пакета.

— Как мога да я забравя?!

Де да можеше тогава да знам това, което знам сега! Още тогава щях да тръгна с Капоти. Така щяхме да сме били заедно поне две седмици!

— И какво ще прави Саманта с този апартамент, след като ти си тръгваш, а тя се омъжва?

— Нямам представа. Сигурно ще намери някого, на когото да го даде под наем.

— Срамота! — изтърсва Миранда и аз не съм наясно дали има предвид моето заминаване или факта, че Саманта държи да си запази този апартамент, въпреки че ще има много по-добро място за живеене. Дъвчи замислено поредния кракер, докато аз продължавам да си подреждам багажа. — Хей, знаеш ли? — обажда се накрая. — Казах ли ти за онзи курс, на който ще тръгвам? „Патриархални ритуали в съвременния живот“!

— Звучи интересно — отбелязвам без особен ентусиазъм аз.

— Да. Ще изучаваме сватби и други подобни неща. Знаеш ли, че всичко, което води до сватбата — банята, регистрацията и избирането на грозните рокли за шаферките, — е било измислено само за да даде на жените някаква работа в онези далечни дни, когато те не са имали кариера? Както и да промие мозъците им, така че да стигнат до извода, че те също трябва да се оженят?

— Всъщност не знаех. Но се връзва.

— А ти какво ще правиш? Имам предвид в „Браун“? — пита Миранда.

— Не знам. Ще уча природни науки, предполагам.

— А аз си мислех, че ще станеш велик писател.

— Да де, ама виж какво се получи!

— Пиесата не беше чак толкова лоша — отбелязва Миранда, като изтрива трохите от устните си. — Забелязала ли си, че откакто изгуби девствеността си, се държиш така, сякаш някой е умрял?

— Когато умря кариерата ми, аз умрях заедно с нея.

— Глупости! — отсича Миранда.

— Защо ти не опиташ да застанеш пред зала, пълна с хора, докато те ти се смеят, а?

— А ти защо не престанеш да се изживяваш като най-великото нещо след нарязания хляб насам, а?

Ахвам.

— Хубаво — тросва се Миранда. — Щом не приемаш конструктивна критика…

— Кой, аз ли? Ами ти? През половината от времето твоят така наречен реализъм е просто друга дума за огорчение…

— Защото не съм вятърничава…

— Не, защото това означава, че се страхуваш, да не би да ти се случи и нещо хубаво…

— Не мога да те разбера защо смяташ, че всичко трябва да ти се поднася на тепсия!

— Ти просто ревнуваш! — срязвам я аз.

— От кого? От Капоти Дънкан ли? — присвива очи тя: — Това е дори под твоето ниво, Кари Брадшоу!

Телефонът звъни.

— Най-добре го вдигни — просъсква Миранда. — Сигурно е той. За да ти засвидетелства неугасващата си любов! — Влиза в банята и трясва вратата.

Поемам си дълбоко дъх.

— Ало? — изричам в слушалката.

— Но къде беше толкова време, по дяволите? — пищи Саманта.

Това изобщо не е в неин стил. Отдръпвам слушалката от ухото си и отговарям:

— Защо? Да не би да си се притеснила за мен? Да знаеш, че много ще се гордееш с мен! Изгубих девствеността си!

— Е, браво на теб! — отсича набързо тя, което не е реакцията, която очаквах от нея. — Много ще се радвам да го отпразнуваме, но за нещастие имам много голям проблем! Кризисна ситуация! И искам веднага да дойдеш в апартамента на Чарли!

— Ама…

— Просто ела, става ли? Не задавай въпроси! Доведи и Миранда! Имам нужда от всичката помощ на света! Между другото, като идвате насам, бихте ли купили кашонче чувалчета за смет, ако обичате? От типа, дето онези нещастници от предградията използват за събиране на листа.

— Ето, наслаждавайте се! — отсича Саманта, отваряйки вратата на апартамента на Чарли, и сочи лицето си. — Това е единственият път, когато ще ме видите разплакана!

— Това обещание ли е? — тросва се Миранда. Все още сме намусени от почти скарването ни. Ако не беше кризисното обаждане на Саманта, сега сигурно щяхме да сме се хванали за гърлата.

— Вижте, ако не вярвате! — потупва окото си Саманта и протяга пръст за потвърждение. — Това е истинска сълза!

— Почти ти повярвах — подмятам през смях.

Миранда се оглежда благоговейно.

— Боже! Ама тук е много красиво!

— Вижте и гледката — посочва с глава Саманта. — Защото това ще ви е за първи и за последен път. Аз напускам.

— Какво!

— Да, чухте ме правилно — кимва и се насочва към дневната. Оттам действително се открива зашеметяваща гледка към Сентръл Парк. Дотолкова, че се вижда дори езерото с патиците. — Сватбата се отменя! — съобщава тя. — С Чарли скъсахме!

Поглеждам невярващо към нея.

— Е, и това ще премине — промърморвам и се насочвам към прозореца, за да се насладя по-добре на гледката.

— Кари, говоря напълно сериозно! — отсича Саманта. Насочва се към стъклена масичка на колелца, грабва оттам гарафа с уиски и си налива порядъчна доза в една от кристалните чаши, поставени до гарафите. — И за това трябва да благодаря преди всичко на теб! — Обръща наведнъж уискито си и допълва: — Всъщност трябва да благодаря и на двете ви.

— На мен ли? — слисва се Миранда. — Че аз почти не го познавах!

— Но ти беше тази, която настоя да му кажа.

— Да му кажеш какво? — поглежда я неразбиращо Миранда.

— За моето състояние.

— Което е?

— Е, сещате се. За онова нещо! — изсъсква Саманта. — За тръбите и…

— За ендометриозата ли? — питам невинно.

Саманта вдига ръце над главата си и изкрещява:

— Никога повече не желая да чувам тази дума, разбрахте ли? Никога!

— Ендометриозата трудно може да се нарече състояние — отбелязва знаещо Миранда.

— Опитай се да го кажеш на майката на Чарли!

— О, боже! — Давам си сметка, че едно питие и на мен няма да ми се отрази зле. Както и една цигара.

— Нещо не разбирам — промърморва Миранда и се насочва към плексигласовия шкаф, който съдържа спортната колекция на Чарли. Притиска нос о стъклото и възкликва: — Хей, ама това истинска бейзболна топка ли е?

— А ти как мислиш? И да, онова там наистина е подписът на Джо Димаджо! — срязва я Саманта.

— А аз си мислех, че си падаш по китайски порцелан — отбелязва озадачено Миранда. Саманта я поглежда на кръв и изчезва по коридора.

— Хей, знаеш ли какво ми хрумна? Нали се сещаш как Саманта винаги е казвала как Чарли е искал да бъде бейзболен играч, обаче майка му не му е позволила? Е, може би Чарли се мисли за Джо Димаджо, а Саманта — за Мерилин Монро!

— Да бе! А спомняш ли си как Джо Димаджо никога не е одобрявал сексуалността на Мерилин и се е опитвал да я превърне в домакиня? Че това е буквално като по учебник!

Саманта се връща с купчина дрехи в ръка, която хвърля на модерния диван. А после заявява:

— Ти си виновна точно толкова, колкото и Миранда! Каза ми да бъде малко по-реална…

— Но никога не съм искала да… Не съм допускала…

— Е, вече видя — това е реалността в Ню Йорк! — Втурва се обратно в стаята си и се връща с нова купчина дрехи, които хвърля в краката ни. После грабва едно чувалче за смет и започва ожесточено да пъха дрехи в него. — Ето докъде те докарва в Ню Йорк реалността! — повтаря с все по-извисяващ се глас. — Един ритник в зъбите и петдесет цента за метро.

— Уау! Ама ти сериозно ли?

Тя вдига очи за момент и протяга ръка към нас.

— Виждате ли това? — И сочи огромен „Ролекс“, инкрустиран с диаманти.

— Ама това също ли е истинско? — ахва Миранда.

— Чакайте малко! — вдигам ръка. — Но защо човек, който се кани да скъса с теб, ще ти подарява гигантски „Ролекс“?

— С това може да се купи една малка държава — промърморва Миранда.

Саманта се поклаща на пети и отбелязва:

— Очевидно такава е традицията в тези кръгове. Когато разваляш годеж, подаряваш на бившата си годеница скъп часовник.

— В такъв случай трябва да се сгодяваш по-често.

Саманта изпада в бяс, изтръгва часовника от ръката си и го запраща по плексигласовото стъкло на шкафа, където той просто отскача без нито една драскотина. Някои неща наистина са неразрушими.

— Но как можа да се случи точно на мен?! Бях обмислила всичко! Държах Ню Йорк за топките. И всичко вървеше по план. Толкова ме биваше да се правя на някой друг!

Де да можехме всички да сложим сърцата си в плексигласов шкаф като трофеите на Чарли!

Прикляквам до нея и изричам тихо:

— Но не можа да изиграеш ролята на булка, за да се появиш в „Клайнфелд“!

— Това беше единственото изключение. Единственият ми пропуск. И се реванширах, като заявих на Глен, че ще се радвам да ме препоръча на вътрешния си дизайнер, за да ремонтираме апартамента. Ако ще и после да трябваше да живея само с дамаски на цветя! Че какво му е лошото на няколко цветя тук и там, а? Ако искам, ще си избера и рози, и…

И внезапно избухва в сълзи. Само че този път са истински.

— Не разбирате ли? — хълца. — Отхвърлена съм! Защото имам сбъркани фалопиеви тръби!

В аналите на човешките връзки да те зарежат заради фалопиевите ти тръби би трябвало да се постави… точно там, където му е мястото, предполагам. Но може би връзките в Ню Йорк са точно онова, което казва Саманта — всичко има значение, дори и нещата, които не се виждат с просто око.

А онова, което все пак виждаш, обикновено е доста неприятно.

Преброявам наум чувалчетата за смет, разпръснати из апартамента на Чарли. Четиринайсет. Май ще трябва да отскоча за ново кашонче чувалчета. Не мога да повярвам колко неща може да натрупа човек само за две години връзка!

— Багаж! — мърмори Саманта и сритва едно от чувалчетата. — Само багаж!

— Хей! — провиквам се аз. — Внимавай! В това има Гучи!

— Халстън, Гучи, Фиоручи — на кого му пука? — вдига отчаяно ръце. — Какво значение има, когато целият ти живот е съсипан?

— Ще си намериш друг — подхвърля небрежно Миранда. — За това нямаш проблеми.

— Но не и такъв, който ще се омъжи за мен. Всички знаят, че единствената причина, поради която мъжете в Манхатън се съгласяват да застанат пред олтара, е защото искат деца!

— Но ти не можеш да бъдеш сигурна, че не можеш да имаш деца! — изтъква Миранда. — Лекарят каза…

— На кого му пука какво е казал лекарят? Все ще си бъде същото!

— Не можеш да бъдеш сигурна — подчертавам очевидното. Грабвам едно чувалче и започвам да го дърпам към вратата. — А и искаш ли да прекараш остатъка от живота си, преструвайки се на някой друг? — Оглеждам се и посочвам плексигласовия шкаф. — И заобиколена от пластмаса?

— Всички мъже са идиоти. Но ти отдавна го знаеш — промърморва Миранда, докато вади часовника изпод масичката. — Мисля, че това е последното! — провиква се, като вдига „Ролекса“ Нали не искаш да му го оставиш, а?

Саманта внимателно претегля часовника в дланта си. Лицето й се сбърчва в агония. Поема си дълбоко дъх и отсича:

— Всъщност предпочитам да му го оставя.

Поставя часовника на масичката, докато двете с Миранда се споглеждаме слисани.

— Къде е чувалчето с обувките на „Гучи“? — пита Саманта.

— Ето там — посочвам, чудейки се какво й става.

Тя отваря чувалчето и вади оттам два чифта меки обувки. После пита:

— А костюмът на „Шанел“? Къде е?

— Мисля, че е тук — сочи неуверено Миранда, като избутва с крак едно чувалче към центъра на стаята.

— Ама какво правиш? — питам все по-тревожно, докато гледам как Саманта вади скъпия костюм и го поставя на масичката до часовника.

— Какво правя, според теб?

— Нямам представа. — Поглеждам към Миранда за помощ, но тя е точно толкова озадачена, колкото съм и аз.

Саманта открива в чувалчето рокля за тенис, вади я и се разсмива.

— Казах ли ви, че Чарли искаше да вземам уроци по тенис? За да мога да играя с майка му, моля ви се! В Саутхамптън. Като че ли най-голямата мечта в живота ми е да си подхвърлям една топка с мумия! Тя е на шейсет и пет години, а твърди, че е на петдесет. Като че ли някой й вярва!

— Ами… — Пак се споглеждаме с Миранда, която само клати слисано глава.

— Искаш ли я, Пиленце? — подхвърля ми Саманта роклята за тенис.

— Разбира се — отвръщам колебливо.

Тъкмо се чудя какво да правя с нея, когато Саманта размисля и я изтръгва от ръцете ми.

— Но по-добре не! — провиква се и захвърля роклята при останалите неща от оформящата се на масата купчина. — Не я вземай! Не допускай същата грешка като мен!

И продължава в същия дух, като отваря всяко чувалче и вади от него всичко, което е от живота й с Чарли. Купчината става все по-голяма и по-голяма, а двете с Миранда започваме да се споглеждаме все по-често. По едно време се обаждам:

— Ама ти наистина ли смяташ да му оставиш всичките тези неща?

— Ти как мислиш, Пиленце? — поглежда ме с присвити очи тя. Поема си дълбоко дъх и слага ръце на кръста си. Накланя глава, озъбва се и отсича: — Това е само багаж! И макар да не съм най-реално настроеният човек на този свят, едно мога да ви кажа със сигурност за Саманта Джоунс — тя не може да бъде купена! На каквато и да е цена!

— Спомняш ли си, когато се преместих при теб, как ме накара да излея онази кутия с прясно мляко в мивката, защото каза, че от миризмата му ти прилошавало? — обаждам се аз, докато се намествам на дивана. Два през нощта е и ние най-сетне сме обратно в апартамента на Саманта. Цялото това събиране и разопаковане на багаж ме съсипа.

— Сериозно ли? — пита Миранда.

— Напълно — кимвам.

— Възрастните не трябва да пият прясно мляко! — отсича Саманта, въздъхва облекчено и отмята назад глава. — Слава на бога, че всичко свърши! Ако тези фалопиеви тръби можеха да говорят…

— За щастие, не могат. — Ставам и се насочвам към спалнята. Заглеждам се в скромната си покъщнина и с въздишка отварям куфара си.

— Пиленце! — провиква се Саманта. — Какво правиш там?

— Събирам си багажа — провиквам се в отговор аз. — Утре си тръгвам, забрави ли? — Заставам на прага и допълвам: — И след изминалото лято не мисля, че вече съм пиленце. Не пораснах ли поне мъничко, а?

— Вярно, порасна — съгласява се Саманта. — Затова те провъзгласявам за гълъб! Официалната птица на Ню Йорк!

— Всъщност единствената птица на Ню Йорк — изкисква се Миранда. — Но все пак е по-добре, отколкото да си плъх. Между другото знаете ли, че за китайците плъховете са символи на късмет?

— Обожавам китайците — усмихва се Саманта. — Знаете ли, че именно те са изобретили порнографията?

Трийсет и девета глава

— Станфорд Уайт — казва Капоти. — Той е архитектът на първоначалната гара Пенсилвания. Навремето е била една от най-красивите сгради на света. Но през 1963 година някой идиот е продал правото на строеж и я съборили, за да издигнат това чудовище, което виждаш сега.

— Тъжна история — промърморвам, возейки се на ескалатора зад него. — Чудя се дали и тогава е миришело така, както мирише сега.

— Какво? — опитва се да надвика шумотевицата той.

— Нищо.

— Ще ми се да можех да живея в Ню Йорк от онова време — казва.

— А аз се радвам, че успях да поживея тук, макар и за кратко.

— Да, права си. Не мисля, че някога бих могъл да живея някъде другаде, освен в Ню Йорк — допълва, а думите му засилват отчаянието ми.

През цялата сутрин си говорим все неправилните неща — когато изобщо си говорим.

Аз усърдно се опитвам да повдигна темата за бъдещето, а Капоти усърдно се опитва да я избегне.

Оттук и урока по история за Пен Стейшън.

— Виж какво — започвам.

— Виж часовника! — кима към него той. — Да не изпуснеш влака си!

Ако не го познавах, бих си помислила, че се опитва да се отърве от мен.

— Беше забавно, нали? — осмелявам се да подхвърля, като се нареждам на опашката за билети.

— Да. Страхотно. — За момент изгубва самообладание и аз пак виждам в него малкото момче.

— Можеш да ми дойдеш на гости в Провидънс…

— Разбира се — кима той. Но от начина, по който очите му се стрелкат встрани, разбирам, че това никога няма да стане. Дотогава ще си е намерил друго момиче. Но ако не заминавах, може би аз щях да бъда Единствената.

Все трябва да я открие някой ден, нали?

Купувам билета си. Капоти поема куфара ми, докато аз си взимам „Ню Йорк таймс“ и „Поуст“. Правя го, защото дълго време няма да мога да го правя. Откриваме ескалатора към моя перон. Докато слизаме, аз се изпълвам със заслепяваща празнота. Това е. Краят.

— Всички пътници да заемат местата си! — крещи кондукторът.

Вдигам единия си крак на стъпалата на влака и спирам. Де да можеше Капоти да се втурне към мен, да ме сграбчи за ръката и да ме дръпне към себе си! Де да можеше изведнъж токът да спре! Де да можеше нещо — каквото и да е! — да се случи, за да ми попречи да се кача на този проклет влак!

Поглеждам през рамо и виждам Капоти сред тълпата изпращачи.

Помахва ми.

Пътуването до Хартфорд трае три часа. През първия час съм същинско кълбо от отчаяние. Не мога да повярвам, че напуснах Ню Йорк. Не мога да повярвам, че напуснах Капоти. Дали някога пак ще го видя?

Не е честно! Не трябваше да става така! Капоти би трябвало да ми засвидетелства неугасващата си любов!

И внезапно си спомням един разговор със Саманта и Миранда.

— „Би трябвало“ е най-лошата дума в английския език! — казах. — Хората непрекъснато си мислят, че нещата би трябвало да станат по определен начин, а след това са дълбоко разочаровани.

— Но какво се е случило с теб? — възкликна Саманта. — Прави секс и вече знаеш всичко, така ли?

— Аз не само правих секс — преживях оргазъм! — изтъкнах гордо.

— О, скъпа! Добре дошла в клуба! — извика Саманта. А след това се обърна към Миранда: — А ти не се тревожи — все някой ден и на теб ще се случи!

— Ти откъде знаеш, че вече не ми се е случило?! — изпищя Миранда.

Сега затварям очи и се отпускам на седалката. Може би е по-добре, че нещата с Капоти се развиха така. Само защото нещо не продължава вечно не означава, че не е имало смисъл, докато е продължавало. Не означава, че не е било важно.

А има ли нещо по-важно на този свят от първия ти мъж? Можеше да бъде и далеч по-лошо!

И внезапно се усещам свободна.

Вадя вестниците си и отварям „Ню Йорк поуст“ И тогава зървам името си.

Смръщвам се. Не може да бъде! Но защо името ми е на шеста страница? А след това поглеждам и заглавието на статията: „Провал по пантофи.“

Пускам вестника като попарена.

Когато влакът спира на гара Ню Хейвън за двайсетминутна почивка, аз се втурвам навън и откривам най-близката телефонна будка. Хващам Саманта на работа и с много фъфлене и треперене успявам да я попитам дали е видяла днешния „Поуст“.

— Да, Кари. И смятам, че е страхотно.

— Какво? — изпищявам.

— Успокой се! Не трябва да вземаш тези неща толкова лично. Няма такова нещо като лоша реклама!

— Ама там пише, че моето четене било най-лошото, което са виждали от коледните тържества в гимназията насам!

— Че на кого му пука? — мърка тя. — Очевидно ти завиждат. Най-важното е, че още с първата ти пиеса започват да спрягат името ти! Не се ли радваш?

— Съкрушена съм!

— Много лошо. Защото преди малко ми звънна Чоли Хамънд. Дни наред се опитвал да се свърже с теб. И иска веднага да му се обадиш!

— Защо?

— О, Пиленце! — въздъхва. — Откъде мога да знам? Обаче каза, че било много важно! А сега трябва да вървя. Хари Милс е в офиса ми и… — И затваря.

Вторачвам се в телефона. Чоли Хамънд ли? Той пък какво иска от мен?

Вадя нови монети. В обичайния случай цената за междуградски разговор от монетен автомат би била огромен проблем за мен, но точно сега по една случайност не страдам от липса на пари. По примера на Саманта продадох чисто новата си чанта „Шанел“ на приятния човечец от ретромагазина за двеста и петдесет долара. Бях наясно, че тази сума изобщо не покрива стойността й, но пък в „Браун“ чантата няма да ми трябва. Освен това ми стана приятно, когато се отървах от нея.

Багаж!

Пускам последователно няколко монети в отвора и набирам номера. Вдига приятен женски глас.

— Чоли там ли е? — питам и си казвам името.

Чоли автоматично се обажда.

— Малката ми! — възкликва, сякаш съм отдавна изгубената му внучка.

— Чоли! — възкликвам на свой ред.

— Видях ти името в „Поуст“ и ми се стори адски интригуващо — разлива се той. — Особено след като от седмици насам мисля за теб! Още откакто седях до теб на откриването у Бари Джесън.

Увесвам нос. Пак ли същото? Още един дърт коцкар, който иска да влезе в гащите ми?

— Непрекъснато си мислех за нашия особено забавен разговор. Беше адски остроумна.

— Така ли? — възкликвам, опитвайки се да си спомня какво толкова незабравимо съм казала.

— И тъй като никога не спирам да се оглеждам за нещо ново, реших, че няма да е зле да се опитаме да привлечем към „Ню ревю“ и младата аудитория. А кой по-добре да се справи с тази задача от една млада жена като теб?! В нещо като рубрика, ако искаш. Нещо като Ню Йорк през очите на едно наивно момиче.

— Не знам дали може да стане добре. Предвид начина, по който мина пиесата ми…

— Боже господи! — възкликва той. — Но нали точно в това е идеята! Ако беше пожънала феноменален успех, сега нямаше да говоря с теб! Защото цялата концепция зад тази нова рубрика е, че Кари Брадшоу никога не печели!

— Моля? — ахвам.

— Кари никога не печели. Тъкмо това е забавното, не мислиш ли? Именно това ще задвижи и рубриката й!

— Ами любовта? И в любовта ли не печели?

— Най-вече в любовта!

Поколебавам се и промърморвам:

— Това ми звучи като проклятие, Чоли.

Той се разсмива сърдечно и накрая отговаря:

— Нали знаеш какво казват? Проклятието за един е благословия за друг! Е, какво ще кажеш? Можем ли да се видим в офиса ми днес следобед в три?

— В Ню Йорк ли?

— Че къде другаде? — отбелязва през смях той.

„Урааа!“ — напявам си наум, докато се поклащам в първа класа на влака, пътуващ за големия град. Седалките са огромни и покрити с червено кадифе, а на всяка облегалка за глава има салфетка. Има дори и специално място, където можеш да затвориш куфара си. Далеч по-хубаво е от пътническа класа.

„Винаги пътувай в първа класа!“ — сякаш чувам гласа на Саманта в главата си.

„Но само ако можеш да си платиш сама!“ — приглася й Миранда.

Добре де, плащам си сама. Благодарение на Бърнард и прекрасния му подарък. И какво от това? Заслужила съм си го, нали?

Може би в крайна сметка не съм се провалила.

Нямам представа колко време ще остана в Ню Йорк, нито какво ще каже баща ми, когато му съобщя решението си. Но това ще го мисля по-късно. За момента единственото, което ме интересува, е един простичък факт — връщам се!

Вървя по пътеката, оглеждайки се за подходяща компания, до която да седна. Минавам покрай оплешивяващ мъж и дама, която плете. След това забелязвам красиво момиче с красива, буйна коса, което разглежда списание „Булки“.

Булки ли? Сигурно се шегува. Сядам на седалката до нея.

— О, здрасти! — усмихва се тя и бързо отмества чантата си. Усмихвам се. Тя е точно толкова сладка, колкото ми се стори и отгоре. Разкошна коса, наистина. — Радвам се, че точно вие седнахте до мен! — доверява ми на ухо. — Последния път, когато пътувах за Ню Йорк, до мен седна един крайно неприятен мъж! Побиваха ме тръпки от него! И можете ли да повярвате, че се опита да сложи ръка на коляното ми — в най-буквалния смисъл на думата! Наложи се три пъти да си сменям мястото.

— Ужасно — отбелязвам.

— Така си е — кокори очи тя.

— Ще се омъжвате, а? — усмихвам се и посочвам списанието.

— Е, не точно — изчервява се тя. — Така де, не сега. Но се надявам след около две години да се сгодя. Приятелят ми работи в Ню Йорк. На Уолстрийт. — Оправя елегантно косата си и допълва: — Между другото, казвам се Шарлот.

— Кари — подавам й ръка.

— Ами ти? Имаш ли си приятел?

Избухвам в истеричен смях.

— Но какво му е толкова смешното? — гледа ме неразбиращо Шарлот. — Казват, че Париж бил романтичен, но според мен и Ню Йорк е такъв. А мъжете…

Смехът ми става все по-силен.

— Виж сега какво — перчи се тя, — ако смяташ да се смееш през целия път до Ню Йорк… Не виждам какво му е толкова смешното да отиваш в Ню Йорк, за да намериш любовта, а?

Вече се превивам от смях.

— Е? — гледа ме с присвити очи тя.

Изтривам сълзите си. Отпускам се назад в креслото си и скръствам ръце пред гърди.

— Наистина ли искаш да знаеш каква е любовта в Ню Йорк?

— Разбира се — кимва с любопитство, но и с известна неувереност тя.

Влакът надува свирката си, а аз се привеждам напред, усмихвам се и започвам:

— Скъпа, да знаеш само каква история имам за теб!