Лъжите на Локи Ламора

1

— Деветнайсет хиляди — обяви Дървеницата — деветстотин и двайсет. Всичко толкова. А сега мога ли да се самоубия, моля?

— Какво? Мислех, че с въодушевление би ни помогнал да преброим плячката, Дървеница. — Джийн седеше, кръстосал крак връз крак, в средата на трапезарията в стъкленото мазе под Дома на Переландро. Бяха преместили масата и столовете, за да сторят място на грамадата от златни монети, разделени на малки бляскави купчинки, които ограждаха като зид тях двамата с Дървеницата.

— Ти не ми каза, че ще ги мъкнеш дотук в тайрини.

— Бялото желязо е скъпо! Никой няма да ти даде пет хиляди крони в бяло желязо, а и никой не е толкова тъп, че да го разнася така! Мераджио изплаща всички големи суми в тайрини.

От входа към мазето се разнесе трополене и иззад ъгъла се показа Локи в облеклото на Лукас Феруайт. Той махна фалшивите си очила, отпусна шаловете, изсули се от вълнената дреха и безцеремонно я остави да се свлече на пода. Зачервен до уши, той размахваше пергаментов свитък, залепен с печат от син восък.

— Още седемстотин и петдесет, момчетата ми! Казах му, че сме намерили четири подходящи галеона, ала вече имаме проблеми с финансирането — рушвети за бутане, екипажи за набиране и изтрезняване, стражари за умилостивяване, други морски търговци за разкарване, и той ми ги даде ей така, като не спря да се усмихва! О, богове. Трябваше да измисля тая далавера още преди две години. Дори не ни се налага да му показваме фалшиви кораби и документи и прочее, защото Салвара знае, че цялата тази история с Феруайт е менте! Няма за какво да се морим, освен да броим парите!

— Като е толкова неуморително, защо тогава ти не ги броиш? — Дървеницата скочи, изви се назад и гръбнакът и вратът му започнаха да пукат.

— С най-голямо удоволствие бих, Дървеница! — Локи извади от един дървен шкаф бутилка червено вино, наля си половин чаша и го разреди с хладка дъждовна вода от месингова кана, докато не доби мек розов цвят. — Тогава утре ти ще играеш Лукас Феруайт. Убеден съм, че дон Салвара изобщо няма да забележи разликата. Всичко ли е тук?

— Пет хиляди крони под формата на двайсет хиляди тайрини — отвърна Джийн. — Минус осемдесет за такси, за стража и за каруца под наем, за да ги докараме от Мераджио.

Джентълмените копелета използваха проста система за замяна при докарването на големи количества ценности в тяхното скривалище в Дома на Переландро — по време на поредица от бързи спирания, каси, пълни с монети, изчезваха от една каруца, а бъчви, на които беше написано, че съдържат обикновени храни или напитки, се товареха на друга. Дори и един окаян малък храм има нужда от постоянно снабдяване с най-необходимото.

— Е — каза Локи, — нека само се отърва от дрехите на клетия мастер Феруайт и ще ви помогна да набутаме всичко в зимника.

В задната част на мазето, зад спалното помещение, имаше цели три зимника. Двата представляваха широки шахти, облицовани с елдерглас, дълбоки около десет стъпки. Първоначалното им предназначение беше неизвестно. Затваряха се с прости дървени капаци, окачени на панти, и наподобяваха миниатюрни силози, вкопани в земята и доста понапълнени с монети от всякакъв вид.

Среброто и златото в големи количества ги изсипваха в шахтите. По тесните дървени лавици по стените на помещението бяха наредени малки торби или купчинки по-употребяема валута. Имаше евтини кесии с медни барони, фини кожени портфейли със стегнати фишеци от сребърни солони и малки купички от нащърбени половинки медни монети, предназначени за спешни харчове или нужди на бандата. Имаше дори и малки купчини с чужди монети — марки от Кралството на Седемте същини, Солари от Тал Верар и така нататък.

Още по времето на Отец Окови нито шахтите, нито стаята, в която се намираха, нямаха ключалки. Не само защото Джентълмените копелета си имаха доверие помежду си (което беше вярно), нито пък защото съществуването на това разкошно мазе бе строго пазена тайна (което също несъмнено беше вярно). Основната причина беше чисто практическа: никой от тях — Кало, Галдо, Локи, Джийн или Дървеницата, не можеше да се сети какво да правят с постоянно нарастващия куп благородни метали.

Без да броим Капа Барсави, те сигурно бяха най-богатите крадци в Камор; на малкия пергаментов лист на една от лавиците бяха записани повече от четирийсет и три хиляди цели крони, когато и втората полица от дон Салвара бе превърната в златни монети. Бяха равни по богатство на мъжа, когото обираха в момента, и много по-богати от повечето равни нему и от някои от най-прочутите търговски къщи и обединения в целия град.

Иначе онова, което се знаеше за тях, беше, че Джентълмените копелета са непретенциозна банда от най-обикновени крадци, достатъчно умели и прикрити, с постоянни доходи, но звезди — в никакъв случай. Можеха да си живеят живота за десет крони годишно на човек и ако харчеха повече, това би им навлякло най-нежеланото внимание на всички власти в Камор — и законните, и ония другите.

За четири години те осъществиха три големи удара и в момента работеха по четвъртия. За четири години огромната част от парите просто се броеше и се изсипваше в мрака на шахтите.

Истината бе, че Окови ги бе обучил великолепно за задачата да освобождават донякъде аристокрацията на Камор от бремето на натрупаните от нея богатства, но май че бе пропуснал да поговори с тях за възможното изразходване на въпросните суми. Освен за финансиране на следващите кражби Джентълмените копелета нямаха представа какво да правят всичките тези пари.

Данъкът, който плащаха на Капа Барсави, беше около половин крона седмично.

2

— Възрадвайте се! — извика Кало, щом влезе в кухнята точно когато Локи и Джийн връщаха масата на обичайното й място. — Братята Санца се завърнаха!

— Много се чудя — обади се Джийн — дали точно това словосъчетание някога досега е било произнасяно от някого.

— Само в стаите на необвързаните млади дами из целия град — каза Галдо и остави на масата чувалче от зебло. Локи го разтвори и огледа съдържанието — няколко медальона, инкрустирани с полускъпоценни камъни, набор от сребърни вилици и ножове със средно изкусна изработка и най-различни пръстени, от евтини гравирани пръстени от мед до един изплетен от златни и платинени нишки, инкрустирани с обсидианови и диамантени прашинки.

— Много хубаво — отбеляза Локи. — Много достоверно. Джийн, би ли подбрал още няколко неща от Сандъка с глупости, и ми дай… двайсет солона, нали?

— Двайсет са точно колкото трябва.

Локи посочи на Кало и Галдо да наредят столовете около масата, а Джийн се върна в съкровищницата, където отляво до стената стоеше висока дървена ракла. Той отвори капака със скърцащите панти и започна да се рови из раклата със замислено изражение.

Сандъкът с глупости беше пълен на височина около две стъпки с лъскави бижута, джунджурии, домакински прибори и украшения. Имаше кристални статуи, огледала с резбовани рамки от слонова кост, огърлици и пръстени, свещници от пет вида благородни метали. Имаше дори няколко шишенца с упойващи вещества и алхимични течности, увити във филц и отбелязани с книжни етикетчета.

Тъй като Джентълмените копелета не можеха да посветят Капа в истинската природа на своите начинания, а и нямаха нито време, нито склонността да проникват с взлом в къщи и да се промъкват през комини, Сандъкът с глупости бе един от стълбовете на тяхната измама. Зареждаха го веднъж-дваж годишно, като обикаляха заложните къщи и пазарите на Талишам и Ашмир, откъдето съвсем открито можеха да намерят всичко, което им беше нужно. Рядко и предпазливо го зареждаха и със стоки, които избираха в Камор — обикновено неща, откраднати от братята Санца, когато им скимне, или пък отмъкнати от Дървеницата като задача от текущото му обучение.

Джийн избра два сребърни бокала за вино, чифт очила със златни рамки с калъф от фина кожа и едно от увитите във филц шишенца. Стисна ги внимателно в ръка, отброи двайсет сребърни монети от една полица, затвори Сандъка с глупости с ритник и бързо се върна в трапезарията. Дървеницата се беше върнал и показно търкаляше един солон по ставите на дясната си длан — беше овладял този номер само преди седмици, след като дълги месеци наблюдава братята Санца, които го можеха едновременно с двете ръце, като сменяха посоката в идеален синхрон.

— Да кажем — рече Джийн, — че седмицата беше доста мързелива. Никой не очаква кой знае какво от средна ръка крадци в такива мокри нощи — ако натрупаме твърде много плячка, ще изглежда неуместно. Несъмнено Негово благородие ще разбере.

— Разбира се — съгласи се Локи. — Много разумна мисъл. — Той посегна, взе увитото във филц шишенце и го огледа по внимателно. Написаният на ръка етикет посочваше, че това е подсладено опиумно мляко — порок на богатите дами, правеха го от сушени макове от Джеремит. Той махна етикета и филца и пъхна изящната стъкленичка с месингова запушалка в торбата. Останалата част от плячката също го последва.

— Така! Кажете, останала ли е по мен някоя прашинка от Лукас Феруайт? Някакъв грим или маскарад? — Той протегна ръце и се завъртя няколко пъти. Джийн и братята Санта го увериха, че в момента той си е изцяло Локи Ламора.

— Добре тогава, щом ние сме си ние, да вървим да си платим данъците. — Локи взе чувалчето с „откраднатото“ и го подхвърли на Дървеницата. Момчето писна, изтърва монетата и улови чувалчето; чу се приглушено тракане на метал.

— Сигурно и това е добре за моралното ми укрепване?

— Не — отвърна Локи. — Този път просто съм дърт мързеливец. Но поне няма да караш баржата с пръта.

3

Беше третият следобеден час, когато излязоха от храма на Переландро през различни тунели за бягство и странични входове. От небето ръмеше топъл дъждец, строго разделен, все едно разчертан с линия и перо от боговете — ниски черни облаци затулваха северната част на небосклона, а слънцето сияеше в ярката и чиста северозападна половина. Приятният аромат на току-що паднал върху нагорещените камъни дъжд струеше навсякъде и пречистваше за кратко въздуха от обичайните градски миризми. Джентълмените копелета отново се събраха на югозападните докове на Квартала на Храмовете, където взеха гондола под наем.

Лодката беше дълга, плитка и страшно очукана. На кърмата, точно под малкия дървен идол на Йоно, беше окачен прясно убит плъх — твърдеше се, че това е безподобно средство срещу прекатурване и разни други беди. Лодкарят, застанал на кърмата, приличаше на папагал в жакета си на червени и оранжеви райета. От дъжда го пазеше широкопола сламена шапка, която се спускаше до кльощавите му рамене. Оказа се, че е техен познат, който прескачаше каналите и режеше кесии — Витале Венто Нервозния от бандата Сивите лица.

Витале нагласи един плесенясал кожен чадър, за да не ги вали дъждът, и ги подкара плавно на изток между високите каменни брегове на Квартала на Храмовете и буйната растителност на Мара Камораца. Мара някога била градина лабиринт на богат губернатор от епохата на Теринския трон. Сега беше изоставена от градската стража и населена с джебчии. Единствената причина честни люде да дръзват да навлязат в опасните й зелени коридори бе, че тя беше център на мрежа от пешеходни мостове, свързващи осем други острова.

Джийн се зачете в малкото томче стихове, което бе затъкнал в пояса си, а Дървеницата продължи да упражнява номера с монетата, но с медна монетка, която нямаше да изглежда толкова неуместно пред хора. Локи и братята Санца си говореха по работа с Витале, чиято задача в частност беше и да посочва особено зле охраняваните или тежко натоварени баржи на вниманието на колегите си. На няколко пъти той даде сигнали с ръце на скрити наблюдатели на брега, а Джентълмените копелета учтиво се преструваха, че не забелязват.

Наближиха Хълма на сенките. Дори и денем тези височини тънеха в мрак. Дъждът се усили и старото царство на гробниците се притули зад завеса от мъгла. Витале зави с лодката надясно. Скоро вече ги караше на юг между Хълма на сенките и Теснините с помощта на течението на вливащия се в морето канал, съживен от кръговете, които рисуваха по него дъждовните капки.

Докато плаваха на юг, движението по канала все повече намаляваше и ставаше все по-подозрително — преминаваха от откритата власт на Херцога на Камор към частните владения на Капа Барсави. Вляво ковачниците на Квартала на саждите изпращаха нагоре черни стълбове, които се превръщаха в гъби и изтъняваха под натиска на дъжда. Вятърът на Херцога изтласкваше дима към Пепелището, най-грозния остров на града, където банди и незаконно населили се обитатели се бореха за място в рушащите се опушени вили от отминала преди много векове епоха на изобилие.

Плуваща на север баржа ги подмина отляво и разпръсна воня на стари лайна и прясна смърт. Като че цяло стадо умрели коне лежаха на борда й, обгрижвани от половин дузина прекупвачи — едни режеха труповете с дълги един лакът назъбени ножове, други трескаво разгъваха и постилаха оплескани с кръв брезенти под дъжда.

Никой каморец не би си представил нищо по-подходящо за гледката и за вонята на Казана. Ако Остатъците бяха съсипани от беднотия, Примката се ползваше с лоша слава, Мара Камораца бе съвсем неприкрито опасна, а Пепелището — мръсно и се рушеше, Казана беше всичкото това накуп, с лихвите на човешкото отчаяние. Вонеше като буре прокиснала бира, изляно в стаята с покойниците на погребално бюро в жарък летен ден. Повечето от мъртъвците в квартала така и не стигаха до дупките, изкопавани от затворници по склоновете на Просяшка могила — изхвърляха ги в каналите или просто ги изгаряха. Жълтодрешковците не смееха да влязат там, освен на цели взводове, още преди Тайния мир. Храмове тук не се поддържаха от повече от петдесет години. Най-изпадналите и прости банди на Барсави управляваха улиците на Казана. Долнопробни кръчми, вертепи, в които се упойваха с газ, странстващи комарджийски бордеи се редяха стена до стена със семейства, които се тъпчеха в миши дупки.

Разправяха, че един на всеки трима от каморските Точни хора живее в Казана — хиляда непрокопсаници и главорези, които вечно се дърлеха и тероризираха съседите си, не вършеха нищо и не вървяха наникъде. Локи идваше от Пожарището, Джийн — от уютния Северен ъгъл, Кало и Галдо бяха момчета от Остатъците, преди да се озоват на Хълма на сенките. Само Дървеницата идваше от Казана, но и дума не беше обелил за него за няколкото години, откакто беше Джентълмен копеле.

Сега го гледаше — потъващите докове и струпаните едно връз друго жилища, дрехите, които висяха по просторите и подгизваха. Улиците бяха покафенели от зловредния дим на просмукани с влага камини. Дигите му се рушаха, елдергласът тук беше зацапан с мръсотия и скрит под камари от камъни. Монетата на Дървеницата вече не плаваше по ставите му и се беше кротнала в лявата му шепа.

Минути по-късно Локи си отдъхна, когато подминаха центъра на Казана и стигнаха високия тънък вълнолом, опасваш източния бряг на Дървените отпадъци. Морското гробище на Камор си беше направо весела гледка след Казана, който остана зад кърмата на лодката.

Точно гробище си беше — широк заслонен залив, по-голям от Подвижния пазар и пълен с кандилкащите се плаващи развалини на стотици лодки и кораби. Те плаваха с обърнати наопаки корпуси или не, закотвени и свободно носещи се по водата. Някои просто гниеха, други бяха разцепени от сблъсъци или гюлета от катапулти. Слой от по-дребни дървени отпадъци плаваше по водата между развалините като лой върху изстинала супа и ту се дръпваше, ту прииждаше с прилива. Когато изгряваше Измамната светлина, тези боклуци понякога се разлюляваха от невидимото преминаване на създания, доплували от Каморския залив. Високи железни шлюзове затваряха всички главни канали и ги пазеха от нахлуване, но Дървените отпадъци бяха отворени към морето откъм южната му страна.

В сърцето на Отпадъците плаваше грамаден корпус без мачта, дълъг шейсет ярда и широк почти наполовината, закотвен здраво на място с вериги, които се спускаха надолу във водата — две на носа и две на кърмата. Камор никога не бе строил толкова тежък и тромав кораб — този съд беше един от най-оптимистичните производи на арсеналите на далечния Тал Верар, както Окови беше казал на Локи преди много години. Сега широки копринени тенти покриваха високите му, равни палуби. Под тези балдахини устройваха тържества, съперничещи по упадъчност на павилионите за удоволствия на Джерем, но в момента там нямаше нищо, освен обвитите в мантии силуети на въоръжени мъже, втренчени в дъжда — Локи виждаше поне десетина, застанали на групи по двама-трима, с готови за стрелба лъкове и арбалети.

Тук-там из Отпадъците се забелязваше движение на хора. Някои от що-годе читавите съдове приютяваха семейства на заселници, а други бяха открито използвани за наблюдателници от дружини от сурови на вид мъже. Витале караше по лъкатушните канали между големите кораби и внимателно правеше явни жестове с ръце на стражите, когато гондолата минаваше покрай тях.

— Сивия крал вчера пак е пречукал един — измърмори той, докато натискаше пръта. — Многобройни нерваци с големи смъртоносни работи ни държат в момента под око, да знаете.

— Още един? — присви очи Кало. — Ние още не сме чули. Кой си го е отнесъл?

— Дългия Тесо от Целите крони. Намерили го в Ръждивата вода да виси в един стар дюкян. Удушен и с отрязани топки. Най-вероятно кръвта му изтекла.

Локи и Джийн се спогледаха. Нервозния Витале изсумтя:

— Познавахте се, нали?

— Нещо такова — отвърна Локи. — Преди доста време.

Той се замисли. Тесо беше — приживе — гариста на Целите крони, един от най-много печелещите за Капа Барсави и близък приятел на малкия син на Капа, Пачеро. Би трябвало никой в Камор да не може с пръст да го пипне (освен самия Барсави и Паяка), но въпреки това този проклет невидим безумец, който наричаше себе си Сивия крал, го беше пипнал, без да си поплюва.

— Това прави шестима — забеляза Джийн. — Нали?

— Седем — поправи го Локи. — Толкова мъртви проклети гаристи е нямало, откакто ние с тебе бяхме на по пет години.

— М-да — съгласи се Витале. — И само като си помисля, че някога съм ти завиждал, Ламора — нищо, че бандата ти е толкова мъничка!

Локи го изгледа на кръв — опитваше се да подреди мозайката в ума си, но не успяваше съвсем. Седмина водачи на банди за два месеца — всичките разполагаха с Отстоянието, но иначе нямаха нищо общо помежду си. На самия Локи отдавна му беше много удобно, че няма никакво значение в аферите на Капа, но сега започна да се чуди. Дали не беше в нечий списък? Дали не притежаваше някаква неподозирана стойност за Барсави, на която Сивия крал може би искаше да сложи край със стрела от арбалет? Колко още хора стояха между него и тази стрела?

— Проклятие! — изруга Джийн. — Все едно ни трябваше да стане още по-сложно!

— Може би трябва да се погрижим за… текущите работи. — Галдо се беше преместил до борда и се оглеждаше, докато говореше. — А после може би да зачезнем за малко. Да разгледаме Тал Верар или Талишам… или поне да измъкнем теб оттук, Локи.

— Глупости! — Локи се изплю през борда. — Извинявай, Галдо. Знам, че ти се струва мъдро, но направи сметката. Капа никога няма да ни прости, че сме избягали в такъв отчаян момент. Ще ни лиши от Отстоянието и ще ни сложи под командата на най-безмилостната и бездушна свиня, която намери. Щом той е тук, не можем да избягаме. По дяволите, Назка ще ми строши коленете с дървен чук още преди никой да не е направил нищо!

— Съчувствам ви, момчета. — Витале местеше пръта от ръка в ръка и с точни оттласквания прекара гондолата покрай един внушителен отломък. — Не е лесно да работиш по каналите, но поне никой не иска да умра поради някакви по-важни причини от обичайните. На Гроба ли искахте да ви оставя или на кея?

— Трябва да се видим с Харза — каза Локи.

— О, днес той несъмнено ще е в рядко настроение. — Витале подкара лодката към северния край на Отпадъците, където няколко каменни пристана стърчаха пред редицата от магазини и къщи със стаи под наем. — Значи на кея.

4

Заложната къща на Харза Безнадеждния беше сред най-големите забележителности на владенията на Капа Барсави — имаше много къщи, които плащаха малко повече, и много, чиито собственици не бяха чак толкова начумерени, но нямаше други на един хвърлей камък от самото седалище на неговата власт. Точните хора, които осребряваха при Харза творчески придобитата си плячка, можеха да са сигурни, че ще се докладва на Барсави за идването им. Никак не вредеше да затвърдиш впечатлението, че си деен и отговорен крадец.

— О, разбира се — каза старият вадран, когато Джийн отвори зарешетената бронирана врата пред другите четирима Джентълмени копелета. — Ясно, че само маловажните гаристи ще посмеят да се покажат в такъв ден. Влезте, неугледни мои синове на каморски кучки. Избършете мазните си терински пръсти о хубавата ми стока. Накажете с вода прекрасните ми подове.

Дюкянът на Харза винаги беше затворен като ковчег — в дъжд, и в пек. Тесните прозорци бяха закрити с прашни брезентови покривала и вътре миришеше на политура за сребро, на плесен, на престоял тамян и прокиснала пот. Самият Харза беше старец със снежнобяла кожа и големи воднисти очи. Всяка черта и бръчка на лицето му като че се свличаше към земята, все едно го беше ваял някой леко пийнал бог, поиздърпал смъртната глина надолу малко повече от нужното. Безнадеждния си беше спечелил прякора заради фирмената му политика против продължаването на кредитите и заемите в брой. Кало веднъж отбеляза, че ако някога прострелят Харза в черепа със стрела, той ще седи и ще я чака сама да изпадне, но няма да плати на лекар дори за марлята.

В десния ъгъл на дюкяна един млад здравеняк със скучаещ вид, с евтин месинг по всичките си пръсти и мазни къдрици, падащи над очите, се размърда на високата дървена табуретка, на която седеше. Боздуган с железни шипове висеше на примка на колана му. Той кимна бавно на посетителите, без да се усмихва, сякаш те бяха твърде тъпи, та да схванат какви са задълженията му.

— Локи Ламора — рече Харза. — Шишенца парфюм и дамски долни дрешки. Прибори за маса и бокали. Смачкан и нащърбен метал, който никога няма да мога да продам на човек от класа. Вие, взломаджиите и крадците на дребно, се мислите за големи хитреци. Ще откраднете и лайното от кучия гъз, ако имате подходяща торба да си го занесете вкъщи!

— Странно, че го казваш, Харза, защото тази торба тук — Локи измъкна чувалчето от зебло от ръцете на Дървеницата и я вдигна — случайно съдържа…

— Нещо друго, а не кучешки лайна — чувам аз, че дрънчи. Дай я тук да видим дали не си се сбъркал да донесеш нещо, дето си струва да се купи.

Ноздрите на Харза затрептяха, когато отвори торбата и я плъзна по тапицирания с кожа тезгях, като внимателно изсипа съдържанието й. Оценяването на откраднатата стока като че беше единствената форма на чувствено удовлетворение, останала на стареца, и той се зае въодушевено със задачата, като мърдаше дългите си разкривени пръсти.

— Боклук. — Той вдигна трите медальона, донесени от Кало и Галдо. — Смотана алхимична паста и речни ахати.

Не ставаш и кози да храниш с тях. Две медни монети на парче.

— Грубо — каза Локи.

— Справедливо — отсече Харза. — Да или не?

— Седем медни монети за трите.

— Две по три е шест — рече Харза. — Кажи „да“ или върви да стискаш акулите за топките, все ми е тая.

— Тогава май ще кажа „да“.

— Хммм. — Харза огледа сребърните бокали, които Джийн подбра от Сандъка с глупости. — Нащърбени са, разбира се. На вас, малоумници с малоумници, като видите хубав сребърен предмет, веднага ви се ще да го натикате в шибаната дращеща торба. Сигурно ще мога да ги лъсна и да ги пратя нагоре по реката. Един солон и три медни монети на парче.

— Един солон и четири — предложи Локи.

— Три солона и една медна монета общо.

— Става.

— И това. — Харза извади шишенцето с опиумно мляко, отвинти капачката, подуши го, изсумтя и запуши стъкленичката. — Струва повече от живота ти, ама няма какво да го правя. Капризните кучки обичат да си го правят сами или да си го поръчат при алхимик. Никога не купуват предварително смесено от непознати. Може би ще смогна да го пробутам на някой клетник, който има нужда да си почине от гроздето или от газа. Три солона и три барона.

Четири солона и два барона.

— И на боговете няма да дам четири солона и два барона. Самият Морганте, с пламтящ меч и десет голи девственици, увиснали на брича ми, може и да получи четири солона и един барон. Ти получаваш три солона и четири барона, и това е окончателно.

— Добре. И то само защото бързаме.

Харза пишеше сметките с гъше перо на пергаментов лист. Той попрехвърли купчинката евтини пръстени от Кало и Галдо и се разсмя.

— Майтап си правите. Тия боклуци стават за нещо, колкото и куп отрязани кучи пишки.

— Стига, де…

— Кучите пишки поне мога да ги продам на прекупвачите. — И Харза започна да замеря Джентълмените копелета с пръстените, един по един. — Сериозно ви говоря. Не носете такива боклуци, имам със сандъци от тия шибани пръстени, дето няма да ги продам и посмъртно!

Стигна до плетения пръстен от злато и платина с диамантените и обсидианови прашинки.

— Ммм. Този поне си струва. Точно пет солона. Златото е истинско, но платината е евтин верарски боклук, истинска е колкото стъклено око. А аз сера по-големи диаманти по пет-шест пъти седмично.

— Седем солона и три барона — каза Локи. — Точно този пръстен ми струваше много усилия.

— Трябва да плащам по-скъпо, защото мозъкът и гъзът ти са си объркали местата при раждането ли? Не мисля. Ако така беше редно, щях досега да съм го чувал. Вземай си петте солона и се смятай за късметлия.

— Уверявам те, Харза, всеки, който дойде в този дюкян, не се смята за особено…

И така се продължи с отявлено общите преценки, с обидите, които се сипеха и от двете страни, с неохотното съгласие на Локи и скърцането на остатъка от зъби на стареца, когато вземаше всеки предмет и го поставяше зад тезгяха. Не след дълго Харза прибра остатъка от стока, към която не бе проявил интерес, обратно в торбата.

— Е, сладкишчета, като че се договорихме за шестнайсет солона и пет барона. Предполагам, че е по-добро, отколкото да караш лайнарката, нали?

— Да, или да държиш заложна къща — съгласи се Локи.

— Много забавно! — извика старецът, докато отброяваше шестнайсет потъмнели сребърни монети и пет по-малки медни диска. — Връчвам ви легендарното изгубено съкровище на Камор. Вдигайте си чукалата и да ви няма до другата седмица. Стига Сивия крал не ви пипне преди това.

5

Дъждът отново бе притихнал и ръмеше, когато излязоха от дюкяна на Харза, кискайки се под мустак.

— Окови казваше, че няма такава свобода като свободата да си постоянно подценяван — рече Локи.

— О, богове, да. — Кало завъртя очи и изплези език. — Ако бяхме още по-свободни, щяхме да хвръкнем в небето и да литнем като птички.

В северния край на Дървените отпадъци дълъг, висок дървен мост, широк колкото да се разминат двама души, стигаше право до водната крепост на Капа. На брега стояха на стража четирима души, застанали на откритото с оръжия, ясно различими под леките им промазани наметала. Локи предположи, че поне още толкова се крият наблизо, на един изстрел с арбалет разстояние. Щом приближи, следван от бандата си, той направи с ръце знаците за този месец; всички тук се познаваха, но официалностите не подлежаха на обсъждане, особено в такива времена.

— Здравей, Ламора. — Най-възрастният от стражата, жилав мъж с избелели татуирани акули на врата и бузите, стигащи чак до слепоочията, протегна длан и се ръкува; те се хванаха за левите предмишници. — Чу ли за Тесо?

— Да, здравей и ти, Бернел. Един от Сивите лица ни каза по пътя за насам. Значи е вярно? Удушен, топките, всичко?

— И топките, и всичко. Представете си как се чувства шефът заради това. Като го казах, се сетих — Назка остави нареждания. Тази сутрин — като дойдеш, искала да те види. Каза да не те оставям да си платиш данъците, докато не поговори с тебе. За данъците си дошъл, нали?

Локи размаха малка сива кесийка — двайсетте солона на Джийн плюс шестнайсетте и дребните от Харза.

— Да, наистина, дошъл съм да изпълня гражданския си дълг.

— Добре. Не пускам никого, дошъл по други причини. Виж, знам, че разполагаш с Отстояние, че си приятел на Назка и тъй нататък, но може би днес ще пожелаеш да я караш по-полека? Наоколо има много пезони, явни и не чак дотам. Положението е затегнато. В момента Капа разпитва някои от Целите крони относно местонахождението им снощи.

— Разпитва?

— По добрия стар начин. Така че се дръж възпитано и не прави резки движения, ясно?

— Схванах — рече Локи. — Благодаря за предупреждението.

— Няма нищо. Стрелите за арбалет пари струват. Срамота е да ги хабя за такива като тебе.

Бернел им махна да влизат и те тръгнаха по дървения мост, дълъг около сто ярда. Той водеше до кърмата на широкия закотвен кораб — гредите на външния корпус бяха изрязани и заменени от подсилени с желязо порти от вещерско дърво. Тук пазеха още двама стражи — един мъж и една жена. Тъмните кръгове под очите им си личаха. Щом приближиха, жената почука четири пъти и само след секунди портите се отвориха навътре. Като се мъчеше да потисне прозявката си, жената страж се облегна на външната стена и дръпна качулката на промазаното си наметало върху главата си. Тъмните облаци прииждаха насам от север и жегата започваше да се разсейва.

Приемната на Плаващия гроб беше висока почти четворно колкото ръста на Локи, защото гъстите хоризонтални палуби на стария галеон отдавна бяха махнати, освен най-горната и средната. Сега те служеха за покриви. Подът и стените бяха от твърдо дърво с цвят на кафе, по преградите бяха окачени гоблени в черно и червено, по чиито краища със златни и сребърни нишки бяха избродирани шарки с акулови зъби.

Половин дузина главорези стояха срещу Джентълмените копелета с прицелени арбалети. Тези мъже и жени носеха върху копринените си ризи кожени предпазители и жакети, подсилени с леки метални ленти, и твърди кожени нашийници на шиите. Някое по-благородно фоайе би било украсено с декоративни лампи и композиции от цветя. По стените на това имаше плетени кошници със стрели за арбалет и рафтове с още ножове.

— Свободно — изкомандва младата жена, застанала зад стражите. — Знам, че тия са адски подозрителни, но не виждам сред тях Сив крал.

Беше обута с мъжки бричове и облечена със свободна блуза от черна коприна с широки ръкави под броня за дуели от ръбеста кожа, като че повече използвана, отколкото съхранявана. Ботушите й с железни шпори (вкус, който не бе загубила) затракаха по пода, когато пристъпи между стражите. Приветливата й усмивка не стигаше до очите й, които се стрелкаха нервно зад стъклата на простите й очила с черни рамки.

— Приемете моите извинения за посрещането, любими мои — каза Назка Барсави. Обръщаше се към всички Копелета, но положи длан на лявото рамо на Локи. Беше четири пръста по-висока от него. — Знам, че тук е тясно, но ще се наложи вие четиримата да почакате. Само гаристи. На татко му е криво.

Зад вратата, водеща към вътрешните покои на Плаващия гроб, се чу сподавен вик, последван от тихото мърморене на гласове — крясъци, псувни, нов вик.

Назка разтърка слепоочията си, отметна няколко изскочили къдри от черната си коса и въздъхна:

— Той много настоятелно изисква… пълни разкрития от някои Цели крони. Мъдрецът Доброта е вътре при него.

— Тринайсет богове! — възкликна Кало. — С радост ще изчакаме.

— Действително. — Галдо бръкна в сакото си и извади малко влажно тесте карти за игра. — Тук несъмнено има с какво да се забавляваме. До безкрай, ако трябва.

Щом видяха единия от братята Санца да предлага карти, всички стражи в стаята отстъпиха крачка назад. Някои видимо се бореха с идеята пак да вдигнат арбалети.

— О, не и вие, шибаняци такива — възкликна Галдо. — Вижте, всички тия истории са пълни глупости. Всички останали на тази маса прекарахме много нещастен ден…

Зад тежката широка порта имаше малък коридор, неохраняван и пуст. Назка затвори вратите на фоайето след тях двамата с Локи и се обърна към него:

— Здравей, пезон. Виждам, че напоследък не ядеш.

— Храня се редовно.

— Трябва да пробваш да ядеш, за да замязаш на човек. Май веднъж ти казах, че приличаш на скелет.

— А аз май не бях виждал преди седемгодишно момиченце, къркано до наглост, пред хора.

— Е, може тогава да съм била къркана до наглост, а сега съм само нагла. Татко хич не е в настроение, Локи. Исках да те видя, преди да се срещнеш с него — има някои… неща, които той би желал да обсъди с теб. Искам да ти кажа — каквото и да пита той, не искам ти да… заради мен… моля те, само се съгласявай. Угаждай му, разбираш ли ме?

— Никой гариста, който обича живота, никога не се е и пробвал да прави нещо друго. Мислиш ли, че съм склонен в ден като този да вляза и да го задърпам нарочно за бричовете? Ако баща ти ми каже „Лай като куче“, ще го попитам „Каква порода, Ваше благородие?“.

— Знам. Прости ми. Но ето какво искам да ти кажа: той не е на себе си. Сега го е страх, Локи. Безусловно, истински го е страх. Когато мама умря, той ходеше мрачен, но, проклятие, сега… вика насън. Всеки ден пие вино и взема лауданум, за да не избухва. Навремето само на мен не ми се позволяваше да напусна Гроба, но сега иска Анджаис и Пачеро също да стоят тук. По петдесет стражи стоят на пост през цялото време. Животът на Херцога е по-безгрижен. Татко и братята ми цяла нощ си крещяха за това.

— Ами… виж, съжалявам, ала не мисля, че мога да ти помогна. Но според теб какво ще ме пита той?

Назка се вторачи в него с полуотворена уста, все едно се готвеше да заговори. Но като че размисли и устните й отново се свиха.

— По дяволите, Назка, бих скочил в залива и бих пребил акула с тояга, но трябва първо да ми кажеш колко голяма и колко гладна е била. Загряваш ли?

— Да, виж, аз просто… Няма да е толкова неловко, ако оставя това на него. Само запомни какво казах. Изслушай го. Угаждай му, а ние с теб можем да се оправим после. Ако има „после“.

— Ако има „после“? Тревожиш ме, Назка.

— Това е, Локи. Започна се лошото. Сивия крал най-сетне се добира до татко. Тесо имаше шейсет „ножа“, и десет от тях бяха с него непрекъснато. Татко беше много благосклонен към Тесо и имаше големи планове за него в близко бъдеще. Но всичко ставаше точно както татко го иска толкова дълго време, че… не мога да кажа със сигурност дали той знае какво да прави. Затова иска да прекрати всичко и да ни скрие тук. Мисли като при обсада.

— Хммм. — Локи въздъхна. — Не мога да кажа, че онова, което е предприел досега, е неблагоразумно, Назка. Той…

— Татко е луд, ако си мисли, че може да ни държи вечно тук, заключени в тази крепост! Той ходеше в „Последна грешка“ половината вечери в седмицата! Разхождаше се по доковете, из Мара, из Теснините, когато му скимнеше! Замеряше с медни монети Шествието на сенките. Херцогът на Камор може законно да се затвори в нужника си и оттам да управлява, но не и Капа на Камор. Той трябва да е на показ.

— И да рискува Сивия крал да го убие.

— Локи, затворена съм в това шибано дървено корито от два месеца и ти казвам — тук не сме на по-сигурно място, отколкото ако се къпехме голи на най-мръсната чешма в най-мрачния двор на Казана. — Назка скръсти ръце под гърдите си и ги притисна толкова здраво, че кожената й кираса изскърца. — Как? Кой е този Сив крал, къде е той и кои са неговите хора? Нямаме ни най-малка представа, ала този човек посяга и убива нашите хора за забавление, напосоки, както му щукне. Нещо не е наред. Той разполага със средства, които не са ни понятни.

— Той е умен и има късмет. И двете не траят цяла вечност, повярвай.

— Не само е умен и има късмет, Локи. Съгласна съм, че и двете си имат граници. Но какво ли ни е приготвил скришом? Какво ли знае? Или кого познава? Ако не сме предадени, значи ни превъзхожда. А съм порядъчно уверена, че все още не сме предадени.

— Все още?

— Не ми се прави на глупак, Локи. Работата може и да крета криво-ляво, ако ние с татко сме затворени тук. Но ако не пуска и Анджаис и Пачеро навън да стягат града, целият режим ще отиде по дяволите. Гаристите може да смятат за благоразумно някои от Барсави да останат тук; но ще ни помислят за страхливци, ако се скрием до един. И не само ще говорят зад гърба ни, а и дейно ще ухажват някой нов Капа. Може би цял куп нови Капи. Или може би Сивия крал.

— Значи, естествено, братята ти никога няма да го оставят да ги затвори тук.

— Зависи доколко ще полудее и побеснее дъртият, Локи. Но дори и да са все така свободни да скитат, ще се реши само по-малката част от проблема. Все така ни превъзхождат. Имаме на свое разположение три хиляди ножа, а призракът продължава да ни тормози.

— Какво подозираш? Магия?

— Всичко подозирам. Казват, че Сивия крал може да убие човек само с докосване. Казват, че ножовете не го порязвали. Подозирам самите богове. И затова братята ми ме мислят за луда.

Когато преценяват положението, те виждат само обикновена война. Смятат, че можем да я преживеем — да заключим стареца и малката сестричка и да чакаме, докато разберем кога да нанесем ответния удар. Но аз не виждам това. Виждам котка, затиснала с лапа опашката на мишка. И ако ноктите на котката още не са се показали, то не е заради нещо, сторено от мишката. Не схващаш ли?

— Назка, знам… Виж, ти си превъзбудена. Ще те изслушам. Камък съм. Крещи ми колкото си щеш. Но с какво мога да ти помогна? Аз съм само един крадец. Нищо и никакъв крадец, подчинен на баща ти. Ако съществуваше банда, по-малка от моята, щях да играя карти в устата на вълча акула! Аз…

— Имам нужда да започнеш да ми помагаш да успокоим татко, Локи. Имам нужда той да се върне към нещо, напомнящо старото му аз, за да мога да го накарам да възприема казаното от мен сериозно. Затова те моля да влезеш при него и да положиш усилия да му угодиш. Особено да му угодиш. Покажи му верен гариста, който върши онова, което му кажат в мига, в който му го кажат. Когато той отново започне да прави разумни планове за бъдещето, ще знам, че се завръща към едно състояние, с което мога да се справя.

В края на късия коридор отново имаше чифт тежки дъбови порти, почти еднакви с онези, които извеждаха към приемната. Тези врати обаче бяха залостени с резета и заключени със сложен верарски часовников механизъм, прикрепен на напречни греди от полирано желязо. На катинара в центъра на портата се виждаха десетина ключалки. Назка извади два ключа, които висяха на верижка на брата й, и за миг запречи с тяло погледа му, за да не я вижда кои отвори избира. Последва каскада от щракания и шум на механизми, скрити вътре в портата; един по един скритите болтове се отпускаха и лъскавите резета се отваряха и най-сетне портата се открехна.

Нов писък, силен и яростен, защото затворената врата вече не го заглушаваше, се чу от съседната стая.

— По-зле е, отколкото звучи — каза Назка.

— Знам какво прави Мъдреца при баща ти, Назка.

— Да знаеш, е едно. Обикновено Мъдреца оправя само един или двама за един път. Но днес татко накара клетия мръсник да работи на едро.

6

— Изясних вече, че това не ми се нрави — рече Капа Барсави. — Защо тогава ме принуждаваш да настоявам?

Тъмнокосият младеж беше вързан за дървена диба — висеше с главата надолу с железни пранги около глезените и вързани ръце, изпънати докрай. Тежкият юмрук на Капа се заби в тялото на пленника точно под подмишницата — звукът беше като от чук, с който начукват месо. Разхвърчаха се капчици пот, пленникът се разкрещя и се замята в оковите.

— Защо ме обиждаш така, Федерико? — Нов жесток удар по същото място; първите два пръста на тежкия юмрук на стареца стърчаха напред, прегънати във втората става. — Защо не си поне така любезен да ми пробуташ убедителна лъжа? — Капа Барсави удари Федерико по гърлото странично с длан; пленникът се задъха и захлипа, щом кръвта, слюнката и потта започнаха да се стичат в носа му.

Сърцето на Плаващия гроб представляваше нещо като разкошна бална зала със заоблени стени; топла кехлибарена светлина се лееше от стъклените глобуси, окачени на сребърни вериги. Стълби водеха към горните галерии и от тях — към покритата с копринен балдахин палуба на старото корито. На малък подиум, издигнат до стената в дъното, бе поставен широкият дървен стол, на който обикновено Барсави посрещаше посетителите си. Стаята бе обзаведена с вкус и мярка, обстановката бе царствена, но днес вонеше на страх, пот и оцапани бричове.

Конструкцията, към която бе прикован Федерико, се спускаше от тавана — цял полукръг от тези приспособления можеше да бъде спуснат при нужда, защото Барсави понякога се занимаваше с тези работи в мащаб, оправдаващ стандартизацията на процедурата. Сега шест от тях бяха празни и оцапани с кръв; само на две все още висяха пленници.

Когато Локи и Назка влязоха, Капа вдигна очи, кимна леко и им посочи да изчакат до стената. Старият Барсави все така си беше каяк, но годините ясно му личаха. Сега беше по-закръглен и по-мек, три разтресени брадички подпираха трите посивели плитки на брадата му. Тъмни кръгове обрамчваха очите му, а бузите му бяха придобили онзи нездрав червендалест цвят, който излиза от бутилката. Плувнал в пот от усилията, той бе свалил горната си дреха и работеше по копринена долна риза.

Наблизо със скръстени ръце стояха Анджаис и Пачеро Барсави, по-големите братя на Назка. Анджаис приличаше на миниатюрно копие на Капа минус трийсет години и две брадички, а Пачеро беше същият като Назка — висок, строен и къдрокос. И двамата носеха очила — какъвто и да бе очният недъг на старата Мадам Барсави, тя го беше предала и на трите си оживели деца.

На отсрещната стена се подпираха две жени. Не бяха слабички — голите им загорели ръце бяха с издути мускули и целите в белези. Излъчваха почти хищническо добро здраве, ала бяха далеч прехвърлили моминските години. Черин и Раиза Беранджия, еднояйчни близначки, бяха най-великите контрарекиала, които град Камор бе познавал някога. Те се изявяваха само в двойка и бяха излизали стотина пъти на Подвижния пир срещу акули, дяволски риби, фенери на смъртта и други хищници от Желязно море.

От близо пет години двете бяха лични телохранители и екзекутори на Капа Барсави. Дългите им, буйни, катраненочерни гриви бяха прибрани под сребърни мрежи, окичени с акулови зъби, които издаваха приятен звън: по един зъб, както се твърдеше, за всеки мъж или жена, които близначките Беранджия са убили, откакто му служеха.

Последният по ред, но несъмнено не и по значение в това изключително сборище беше Мъдрецът Доброта, кръглоглав мъж, среден на ръст и на възраст. Късо подстриганата му коса беше с масленожълтия цвят на някои терински родове от западните градове Картен и Лашен. Очите му сякаш винаги бяха просълзени от чувство, макар изражението му никога да не се променяше. Той беше може би най-невъзмутимият човек в Камор — можеше да изважда нокти с кроткото равнодушие на мъж, който си лъска ботушите. Капа Барсави бе много умел изтезател, но когато се чувстваше затормозен, Мъдрецът никога не го разочароваше.

— Той не знае нищичко! — провикна се с цяло гърло последният пленник, все още недокоснат, щом Капа Барсави отново удари Федерико. — Капа, Ваша светлост, моля ви, никой от нас не знае нищо! Богове! Никой от нас не помни!

Барсави се приближи по дъсчения под и го накара да млъкне, като стисна продължително и жестоко гръкляна му.

— Въпросите към теб ли бяха отправени? Нямаш търпение да се включиш и ти ли? Мълчеше си, когато пратих останалите ти шестима приятели във водата. Защо ревеш за този?

— Моля ви! — изхлипа мъжът и жадно пое въздух, щом Барсави охлаби хватката си, колкото да му позволи да говори. — Моля ви, няма смисъл! Длъжен сте да ни повярвате, Капа Барсави, моля ви! Бихме ви казали всичко, което искате, стига да знаехме! Не помним! Просто не…

Барсави го накара да млъкне, като го зашлеви яростно през лицето. За миг единственият звук, който се чуваше в стаята, бе уплашеното хлипане и пъшкане на двамата пленници.

— Длъжен съм да ви повярвам? Нищо не съм длъжен, Жулиен. Пробутваш ми лайна и ми разправяш, че било варено говеждо? Толкова много сте, а не можете една прилична история да скалъпите! Един сериозен опит за лъжа пак щеше да ме вбеси, но поне мога да го разбера. Вие, осмината най-влиятелни мъже от Целите крони след самия Тесо. Неговите избраници. Неговите приятели, телохранители, верни пезони. И ми ревете като бебета, че никой от вас не помни къде е бил снощи, когато Тесо случайно е умрял.

— Но е точно така, Капа Барсави! Моля ви…

— Пак те питам, снощи пили ли сте?

— Не, нито капка.

— Нещо да сте пушили? Всичките заедно?

— Не, нищо подобно. Със сигурност… не и заедно.

— Значи газ? Нещичко от извратените алхимици на Джерем? Малко блаженство от прахче?

— Тесо никога не е позволявал…

— Добре тогава. — Барсави почти нехайно заби юмрук в слънчевия сплит на Жулиен. Мъжът запъшка от болка, а Барсави се обърна и протегна ръце с театрална веселост.

— След като елиминирахме всяко възможно земно обяснение за подобно престъпване на дълга, освен магията и божествената намеса… о, прощавай. Да не би самите богове да са ви омаяли? Трудно е да не ги забележиш.

Жулиен се загърчи в оковите си почервенял и замята глава.

— Моля ви… Моля ви…

— Значи не са боговете. Така си и мислех. Та, казвах… казвах, че вашата игричка вече адски ми досади. Доброта?

Кръглоглавият мъж опря брадичка в гърдите си и протегна длани нагоре, сякаш се готвеше да приеме дар.

— Искам нещо изобретателно. Щом Федерико не ще да говори, да дадем на Жулиен последен шанс да си развърже езика.

Федерико се разкрещя още преди Барсави да е млъкнал — пронизителният, ридаещ вой на прокълнатия, който е в съзнание. Локи стисна зъби, за да не се разтрепери. Толкова много срещи на фона на кръвопролития… Боговете сигурно са извратени.

Мъдрецът Доброта отиде при една масичка отстрани, на която бяха наредени чаши и тежка платнена торба с връв. Пусна няколко чаши в чувала и го заудря по масата. Дивите крясъци на Федерико заглушаваха дрънченето на чупещото се стъкло, но Локи можеше да си го представи. След малко Доброта като че вече беше доволен и бавно се приближи до Федерико.

— Недей, недей, не, недей, моля те, не, недей…

Стиснал с една ръка главата на отчаяния младеж, с другата Доброта нахлузи бързо торбата върху темето му, върху лицето му, чак до врата и затегна връвта. Торбата заглуши писъците му — отново пронизителни и нечленоразделни. После изтезателят започна да мачка торбата, отначало полека, почти нежно. Дългите му пръсти притискаха строшените стъкла в лицето на Федерико. По торбата започнаха да избиват червени петна. Доброта обработваше съдържанието на торбата като скулптор, който вае глина. Гърлото на Федерико милостиво се предаде и мъжът вече издаваше единствено хрипкави стонове. Локи мълчаливо се молеше той вече да е избягал от болката във временното убежище на лудостта.

Доброта започна да масажира платното още по-енергично. Сега натискаше там, където бяха очите на Федерико, и носа, и устата, и брадичката. Торбата ставаше все по-мокра и по-червена, докато най-сетне Федерико не престана съвсем да трепери. Когато Доброта пусна торбата, ръцете му изглеждаха все едно беше мачкал домати. С тъжна усмивка той остави почервенелите си длани да оставят червени дири от капки по дъските, отиде при Жулиен и безмълвно се взря в него.

— Несъмнено — каза Капа Барсави, — ако досега съм те убедил в нещо, то е в непоколебимостта на моето решение. Няма ли да проговориш?

— Моля ви, Капа Барсави — прошепна Жулиен. — Моля ви, няма нужда от това! Нищо не мога да ви кажа. Питайте ме за всичко друго, за каквото ще да е! Случилото се снощи ми е като в мъгла. Нищо не помня. Щях да ви кажа, моля ви, о, богове, моля ви, повярвайте ми, всичко бих ви казал! Ние сме верни пезони, най-верните ваши пезони!

— Искрено се надявам да не е така. — Барсави като че бе взел решение. Той подкани с жест сестрите Беранджия и посочи Жулиен. Тъмнокосите дами действаха бързо и безмълвно — те отключиха прангите и развързаха възлите, които го придържаха към дървената дига, но оставиха вървите, увили го от глезените до врата, а после го вдигнаха с лекота — едната за раменете, другата за врата.

— Верни? Моля ти се. Големи мъже сме, Жулиен. Отказът да разкажеш истината за случилото се снощи надали предполага вярност. Разочарова ме и аз ще ти го върна. — В дъното на стаята бяха махнали един дървен капак; тъмната водна повърхност под Гроба се вълнуваше само на няколко педи надолу. Подът около отвора бе подгизнал от кръв. — Сега аз ще те пусна долу.

Жулиен нададе последен писък, когато сестрите Беранджия го пуснаха с главата напред в отвора. Той цопна във водата и не изплува повече. Капа имаше навик да държи непрекъснато под Гроба някаква гад, затворена в дебели мрежи от подсилено с тел въже, ограждащи дъното на галеона като сито.

— Доброта, свободен си. Момчета, когато ви извикам отново, доведете някой да почисти тук, но засега изчакайте на палубата. Раиза, Черин, придружете ги, моля.

С бавна стъпка Капа Барсави отиде при простото си, удобно дървено кресло и се настани в него. Дишаше тежко и трепереше още повече от усилието да прикрие треперенето. На масичката до креслото беше сложен месингов бокал за вино, който побираше колкото цял супник. Капа отпи голяма глътка, затвори очи и като че се замисли. Най-сетне живна отново и кимна на Локи и Назка да се приближат.

— Е, драги ми мастер Ламора, колко пари ми носиш тази седмица?

7

— Трийсет и шест солона и пет медни, Ваша светлост.

— Ммм. Май не сте се скапали от работа тази седмица.

— Да, моите извинения, Капа Барсави. Тоя дъжд… понякога си е живо убийство за нас, дето работим на дребно.

— Ммм. — Барсави остави чашата, обгърна дясната си длан с лявата и започна да гали почервенелите си стави. — Носил си ми и повече, разбира се. Много пъти. След по-добри седмици.

— Е… да.

— Има и такива, дето не ми носят, да знаеш. Опитват се да ми носят все една и съща сума, седмица след седмица, докато най-сетне не изгубя търпение и не ги поправя. Знаеш ли как вероятно живеят такива гаристи, Локи?

— Хм… Много скучно?

— Ха! Точно така. Каква стабилност — да изкарват съвсем еднакъв доход всяка седмица, та да може да ми дават точно същия дял! Все едно съм малко дете, дето няма да забележи! А има и гаристи като тебе. Знам, че ти ще ми донесеш честен дял, защото не те е страх да влезеш и да се извиниш, че този път е по-малко от миналия.

— Аз, ъъ, се надявам, че не ме смятате за скромен заради това, че споделям, когато балансът се наклони в другата посока…

— Съвсем не. — Барсави се усмихна и се отпусна в креслото. Изпод дъските, близо до дупката, в която бе потънал Жулиен, се разнасяха зловещи плисъци и приглушени удари. — Ти, ако трябва да бъдеш наречен някак, си най-надеждният гариста на служба при мен. Точен като верарски часовник. Сам ми носиш моя дял, редовно и без нужда да те викам. Четири години подред, седмица след седмица. Без да пропускаш, откакто Окови умря. Веднъж не си се оправдал, че нещо е по-важно от това лично да дойдеш при мен с тази торба в ръка. — Капа Барсави посочи на Назка кожената торбичка в лявата ръка на Локи. Нейната официална роля в организацията на Барсави беше на счетоводител, който води сметките. Можеше да издекламира списъка с плащанията на всички банди в града седмица по седмица, година по година, без грешка. Локи знаеше, че тя води сметките на пергамент за лично удобство на баща й, но доколкото всички подчинени на Капа знаеха, цялото му баснословно богатство бе описано единствено зад студените й прекрасни очи. Локи й подхвърли кожената кесия и тя я улови във въздуха.

— Никога — продължи Капа Барсави — не ти е хрумвало да пратиш пезон да върши работата на гариста.

— Вие сте твърде любезен, Ваша светлост. Но днес много ме облекчихте в това, защото сте заповядали да пускат само гаристи.

— Недей да лицемерничиш. Знаеш за какво говоря. Назка, съкровище, с Локи трябва да останем насаме.

Назка кимна сериозно на баща си, после — много по-бързо и леко, и на Локи. После се обърна и тръгна към изхода, а железните й токчета тракаха по дъските.

— Имам много гаристи — продължи Барсави, щом тя излезе — по-корави от теб. Мнозина са по-популярни и по-чаровни, мнозина имат по-големи и по-доходоносни банди. Но малцина непрекъснато полагат усилия да бъдат толкова любезни, толкова внимателни.

Локи не каза нищо.

— Младежо, аз от много неща се обиждам, но бъди спокоен, любезността не е сред тях. Хайде, отпусни се. Не те глася за примката.

— Извинете, Капа. Просто… известно е, че вие изразявате недоволството си по много… ъъъ…

— Заобиколен начин?

— Окови ми е разказвал достатъчно за учените от Теринския колегиум — отвърна Локи — и съм разбрал, че техният основен речеви навик е, ами, залагането на капан.

— Ха! Да. Каже ли ти някой, че навиците умират трудно, Локи, да знаеш, че те лъже — те като че никога не умират! — Барсави се изкиска, пийна вино и продължи. — Времената са… тревожни, Локи. Проклетият Сив крал най-сетне започна да ми влиза под кожата. Загубата на Тесо е особено… Е, аз имах планове за него. А сега съм принуден да прилагам други планове по-рано, отколкото възнамерявах. Кажи ми, пезон… какво мислиш за Анджаис и Пачеро?

— Хм. Ха. Ами… откровено ли да си кажа, Ваша светлост?

— Честно и откровено, пезон. Заповядвам ти.

— Ами… те са много уважавани и много добри в занаята си. Никой не се шегува с тях зад гърба им. Джийн казва, че знаят как да се справят в битка. Братята Санца се изнервят, когато играят честно с тях на карти, което означава нещо.

— Това мога да го чуя от двайсетина шпиони, когато си поискам. Това го знам. Какво е личното ти мнение за синовете ми?

— Ами… — Локи преглътна и погледна Капа Барсави в очите. — Ами, те са достойни за уважение. Добри са в занаята си и знаят как да се бият. Трудят се здраво и са достатъчно умни… но… с извинение, Ваша светлост, те се подиграват на Назка, а трябва да се вслушват в предупрежденията й и да слушат нейните съвети. Тя притежава търпението и проницателността, които… които…

— Им убягват?

— Знаехте какво ще кажа, нали?

— Казах, че ти си внимателен и съобразителен гариста, Локи. Това са отличителните ти черти, макар и те да предполагат много други качества. От прословутите ти първи гафове насам ти си самото въплъщение на предпазливия крадец, който здраво контролира алчността си. И затова би бил много чувствителен спрямо всякаква липса на предпазливост у другите. Моите синове… цял живот са живели в град, който се бои от тях заради фамилното им име. Те очакват почтителност като аристократите. Те са непредпазливи, малко безочливи. Трябва да предприема мерки, за да се погрижа те да получават добри съвети в идните месеци и години. Няма да съм вечно жив, дори и след като се оправя със Сивия крал.

Веселата увереност, бликаща от гласа на Капа Барсави, когато каза това, накара тила на Локи да настръхне. Капа седеше в крепостта, която не бе напускал повече от два месеца, и пиеше вино, а във въздуха все още тегнеше мирисът на кръвта на осем членове на една от най-могъщите и верни негови банди.

Дали Локи разговаряше с мъж с много изпипан замисъл, стигащ много далеч? Или Барсави най-сетне се бе пропукал като стъкло на прозорец по време на пожар?

— Много бих желал — рече Капа — да те назнача да даваш на Анджаис и Пачеро нужните им съвети.

— Ах… Ваша светлост, това е изключително… ласкателно, но… Доста добре се разбирам с Анджаис и Пачеро, но не бихте ме нарекли техен близък приятел. С тях играем карти от време на време, но… нека бъдем честни. Аз съм само един не особено важен гариста.

— Както казах и аз. Дори и сега, когато Сивия крал вилнее из моя град, аз все още разполагам с мнозина по-корави от теб, по-дръзки от теб, по-харесвани. Не ти го казвам, за да те засегна, защото вече изтъкнах собствените ти качества. И тъкмо от тези качества синовете ми имат належаща нужда. Не твърдост, дързост или чар, а безстрашна, постоянна предпазливост. Благоразумие. Ти си моят най-благоразумен гариста — но се смяташ за най-маловажен само защото вдигаш най-малко шум. А сега ми кажи… какво мислиш за Назка?

— Назка? — Изведнъж Локи стана още по-предпазлив отпреди. — Тя е… великолепна, Ваша светлост. Може да цитира наши разговори отпреди десет години, и ще ги цитира дума по дума, особено ако ме засрамват. Смятате ме за благоразумен? В сравнение с нея аз съм безразсъден като клечка в алхимична лаборатория.

— Да — съгласи се Капа. — Да. Тя трябва да бъде следващият Капа Барсави, когато си отида, но това няма да се случи. И то няма нищо общо с това, че е жена, да знаеш. Но по-големите й братя няма да понесат малкото им сестриче да ги командва. А аз предпочитам децата ми да не се избиват за частици от наследството, което възнамерявам да им оставя, затова не мога да ги пренебрегна в нейна полза.

Но това, което мога да направя и трябва да направя, е да се погрижа, когато му дойде времето, те да разполагат с гласа на трезвостта на такова място, че да не могат да се отърват от него. Ти и Назка сте стари приятели, нали? Спомням си първата ви среща преди толкова години… когато тя ми седеше на коляното и се преструваше, че командва хората ми. През всички тези години, които изминаха оттогава, ти винаги си се отбивал да я видиш, винаги си й казвал по някоя мила дума? Винаги си бил неин добър пезон.

— Ами… силно се надявам, Ваша светлост.

— Уверен съм. — Барсави отпи голяма глътка от чашата и я тропна на масата с великодушна усмивка на кръглото сбръчкано лице. — И затова ти давам позволение да ухажваш дъщеря ми.

„Да се разтреперим, а?“ — рекоха си коленете на Локи, но разумът му излезе с контрапредложение просто да замръзне на място и да си трае, като човек, който ходи по водата и забелязва, че право към него идва висока черна перка.

— О! — възкликна той най-сетне. — Аз не… не съм очаквал…

— Ясно, че не си — рече Барсави. — Но в това отношение целите ни се допълват. Знам, че вие с Назка имате чувства един към друг. Един съюз между вас двамата би те въвел в семейство Барсави. Анджаис и Пачеро ще поемат отговорност за теб… и ти за тях. Не разбираш ли? За тях ще е много по-трудно да пренебрегнат своя зет, отколкото най-могъщия си гариста. — Барсави стисна лявата си длан, свита в юмрук, в дясната и отново се усмихна широко, като червенолик бог, пръскащ своето благоволение от небесния си трон.

Локи вдъхна дълбоко. Нямаше какво да прави — положението изискваше безпрекословно подчинение, все едно Капа бе опрял арбалет в слепоочието му. Хора умираха, защото са отказали на Барсави много по-дребни неща. Да отхвърлиш родната дъщеря на Капа щеше да е много гадно самоубийство. Вероятно не тук и не сега, но ако Локи изклинчеше от плана на Капа, нямаше да доживее до утрото.

— За мен… за мен е чест, Капа Барсави. Извънредно висока чест. Надявам се да не ви разочаровам.

— Да ме разочароваш? Несъмнено няма. Виж, знам, че от известно време още няколко от моите гаристи заглеждат Назка. Но ако някой от тях й ловеше окото, вече да го е хванал, нали? Ама че изненада ще бъде, когато научат новината. Не биха го и предположили!

„А за сватбен подарък — помисли си Локи — сърдитата ревност на неизвестен брой отхвърлени кандидати!“

— Ами… как и кога да започна, Ваша светлост?

— Е… — отвърна Барсави — защо не ти дам няколко дни да го пообмислиш? Междувременно ще поговоря с нея. Разбира се, засега тя няма да напуска Плаващия гроб. След като се справим със Сивия крал… тогава бих очаквал да започнеш да я ухажваш по-колоритно и публично.

— Значи ми казвате — каза Локи много предпазливо, — че трябва да започна да крада повече.

— Смятай го за предизвикателство, което ти отправям и което върви ръка за ръка с моята благословия — ухили се Барсави. — Да видим дали можеш да си останеш благоразумен и да произвеждаш повече. Подозирам, че си способен — и знам, че не би желал да разочароваш нито мен, нито дъщеря ми.

— Несъмнено, Ваша светлост. Аз… ще положа всячески усилия.

Капа Барсави подкани Локи да се приближи и му протегна лявата си ръка с дланта надолу и с разперени пръсти. Локи коленичи пред стола на Барсави, пое дланта му с двете си ръце и целуна пръстена, познатата му черна перла с кървавочервено сърце.

— Капа Барсави — рече той, вперил поглед в земята. Капа го хвана за раменете и го вдигна.

— Давам ти благословията си, Локи Ламора, благословията на старец, който се тревожи за децата си. С това те поставям над много опасни хора. Без съмнение ти е минавало през ума, че синовете ми ще наследят опасен пост. И ако те не внимават достатъчно или не са достатъчно твърди за тази задача… и по-странни неща са ставали. Някой ден този град може да го управлява Капа Ламора. Мечтал ли си някога за това?

— Честно казано — прошепна Локи, — никога не съм желал властта на Капа, защото не бих желал да имам проблемите на Капа.

— Ето го пак твоето благоразумие. — Капа се усмихна и му посочи вратата в дъното — даваше му позволение да се оттегли. — Проблемите на Капа са много истински. Но ти ми помогна да отхвърля един от тях.

Локи вървеше към изхода, а мислите му препускаха. Капа седеше на стола си зад него и се взираше безмълвно в нищото. Единствените звуци бяха стъпките на Локи и отмереното капене от пропитата с кръв торба на главата на Федерико.

8

— Е, Назка, ако бях на хиляда години и вече бях видял всичко, каквото има да се види, по шест пъти, това пак щеше да е последното, което някога съм очаквал, по дяволите…

Тя го очакваше в коридора, водещ към приемната зала. Щом механизмите заключиха вратата към главната зала зад гърба им, тя го погледна начумерено и извинително.

— Но не разбираш ли, че ако ти го бях обяснила предварително, щеше да е още по-странно?

— Много трудно би било цялата тази бъркотия да стане още по-смахната, Назка. Виж, моля те, не го разбирай погрешно, но…

— Не го разбирам погрешно, Локи…

— Ти си ми добра приятелка, и…

— И аз изпитвам същото към теб, и все пак…

— Трудно е да се изкаже правилно…

— Не, не е. Виж. — Тя го хвана за раменете, приведе се и го погледна право в очите. — Ти си ми добър приятел, Локи. Може би най-добрият. Мой верен пезон. Аз съм изключително привързана към теб, но не като… като към възможен съпруг. И знам, че ти също…

— Аз… ами…

— Локи — каза Назка, — знам, че единствената жена, която притежава ключа за това твое странно сърце, е на хиляди мили далеч оттук. И зная, че ти по-скоро би бил нещастен заради нея, отколкото щастлив с някоя друга.

— Наистина ли? — Локи сви юмруци. — Това като че всички го знаят, мамка му! Бас държа, че и на Херцога редовно му докладват! Като че баща ти е единственият, който не знае!

— Или не го е грижа. — Назка вдигна вежди. — Локи, това е между Капа и пезон. Нищо лично. Той дава заповедите, ти ги изпълняваш. В повечето случаи.

— Но не и в този? Мислех, че ще се зарадваш. Той поне отново крои планове за бъдещето.

— Казах разумни планове — усмихна се Назка, този път искрено. — Хайде, пезон. Поиграй няколко дни по свирката му. Можем да си играем ролите и да си понапънем заедно мозъците, за да измислим някакъв изход. Говорим за теб и за мен, нали? Старият не може да победи, но няма и да разбере, че е загубил.

— Точно така. Щом казваш.

— Да, казвам го. Ела пак вдругиден. Ще скроим нещо. Ще се измъкнем от тази примка. А сега върви да се погрижиш за момчетата си. И внимавай.

Локи излезе в коридора и Назка затвори след него. Той я гледаше в пролуката между затварящите се врати, които постепенно я скриваха от погледа му, докато не се затръшнаха и ключалките им не изщракаха. Можеше да се закълне, че точно преди да се захлопнат, тя му намигна.

— … това е картата, която избра. Шестица шпилове. — Кало вдигна една карта и я показа на стражите.

— Майната ми! — възкликна един от тях. — Това е магия!

— Не, това са само старите номера на Санца. — Кало разбърка колодата с една ръка и я подаде на Локи. — Ще се пробваш ли, шефе?

— Не, благодаря, Кало. Момчета, стягайте се. Нямаме повече работа тук за днес, така че стига сме тормозили хората с арбалетите. — Той подчерта думите си с жест: „Тежки усложнения, да ги обсъдим другаде“.

— По дяволите, колко съм огладнял! — Джийн схвана намека. — Защо не отидем да вземем нещо от „Последна грешка“ и да си го занесем вкъщи?

— Да — подкрепи го Дървеницата. — Бира и сладкиш с кайсии!

— Толкова отвратително съчетание, че се чувствам странно задължен да го пробвам. — Джийн потупа най-малкия Джентълмен копеле по тила и поведе бандата към тънкия дървен мост, който свързваше Плаващия гроб с останалия свят.

9

Освен Капа Барсави (който си въобразяваше, че бандата на Локи просто кисне по няколко дни в седмицата на стълбището, въпреки че Окови вече беше в гроба) никой от Точните хора в Камор не знаеше, че Джентълмените копелета все още се помещаваха в Дома на Переландро. Кало, Галдо и Дървеницата наемаха стаи някъде из Примката и около нея и се местеха на всеки няколко месеца. Локи и Джийн няколко години поддържаха измислицата, че държат заедно квартира. С голям късмет (но дали добър или лош, тепърва щеше да се реши) Джийн беше успял да наеме за тях стаите на седмия етаж на Счупената кула.

Нощта бе тъмна и дъждовна и никой от бандата не гореше от нетърпение да се катери по разнебитените външни стълби, криволичещи по северната страна на Счупената кула. Съскащият дъжд тракаше по кепенците, а вятърът въздишаше тежко в пролуките и пукнатините на старата постройка. Джентълмените копелета седяха на възглавници на пода на светлината на книжни фенери и смучеха последната си бира — светла и сладникава, която повечето кореняци от Камор предпочитаха пред тъмната горчива верарска бира. Беше задушно, но въздухът поне бе поносимо сух.

Локи им разказа цялата история по време на вечерята.

— Е — каза Галдо, — това е най-проклетата проклетия, която ни е проклетисвала.

— Пак да кажа — обади се Джийн. — Би трябвало да приключим преждевременно играта с дон Салвара и да се приготвим да яхнем бурята. Тази работа със Сивия крал започва да става страшна и не можем да се разсейваме, щом ще вкарват Локи в центъра на нещата.

— Къде се скатаваме? — попита Кало.

— Скатаваме се веднага — отвърна Джийн. — Веднага или като получим още една полица от дона. Не по-късно.

— Ммм — Локи се взираше в утайката на дъното на тенекиеното си канче. — Много труд хвърлихме. Уверен съм, че можем да изцедим още пет или десет хиляди крони поне. Може би не двайсет и петте хиляди, които се надявахме да издоим от Салвара, но достатъчно, че да се гордеем. На мен ми извадиха душата с ритници, а Дървеницата скочи от покрива заради тия пари, сещате се.

— И го търкаляха цели две мили в проклетата бъчва!

— Виж, Дървеница — рече Кало, — не е като гадната стара бъчва да ти е изскочила изневиделица в някоя уличка и да те е принудила да се навреш в нея. Съгласен съм с Джийн. Още днес следобед го казах, Локи. Дори и да не смяташ сериозно да се възползваш, може ли поне да уредим нещо, та да можем бързо-бързо да те скрием? Може би дори извън града.

— Още не мога да повярвам, че някой от Санца ме съветва да бъда предпазлив — ухили се Локи. — Мислех, че сме по-богати и по-умни от всички други!

— Ще го чуваш пак и пак винаги когато има шанс да ти прережат гърлото, Локи — подкрепи Кало брат си. — Промених си мнението за Сивия крал, да знаете. Може би самотният умопобъркан клетник наистина е успял да надделее над нас, трите хиляди души. Ти може да си една от мишените му. А щом Барсави иска да те вкара още по-навътре във вътрешния си кръг, това предполага още повече неприятности.

— Може ли да зарежем темата за прерязаните гърла само за малко? — Локи стана, обърна се към счупения прозорец, който гледаше към морето, и се престори, че гледа през него с ръце, сключени зад гърба. — Кои сме ние в края на краищата? Признавам, че направо ми идеше да скоча в проклетия залив, когато Капа ми изтърси това нещо. Но имах време да помисля, така че разберете — пипнахме я старата лисица! В ръцете ни е! Честно, момчета. Толкова сме добри в занаята си, че той помоли Тръна на шибания Камор да се ожени за дъщеря му. Засега сме толкова извън всякакво подозрение, че направо е смешно.

— Но все пак — възрази Джийн — това е усложнение, което може да ни обърка работата навеки, а не постижение, с което можем да се фукаме.

— Разбира се, че можем да се фукаме, Джийн. Точно сега смятам да се пофукам. Не виждате ли? Това не е нещо, дето го правим всеки ден. Това си е от добрите стари номера на Джентълмените копелета, само че този път и Назка ще ми помага да го извъртим. Не можем да загубим. Аз ще се оженя за нея толкова, колкото и утре сутринта ще ме обявят за наследник на Херцог Никованте!

— Имаш ли план? — По очите на Джийн си личеше, че е любопитен, ала предпазлив.

— Ни най-малко. Нямам ни най-малка представа какво ще правим. Всичките ми най-добри планове започват точно така. — Локи изля последната бира в гърлото си и метна канчето по стената. — Изпих си бирата, изядох си сладкишите с кайсии и казвам — да вървят по дяволите и двамата, и Сивия крал, и Капа Барсави. Никой няма да ни уплаши толкова, че да зарежем играта с дон Салвара, и никой няма да ни ожени с Назка против волята ни. Ще постъпим така, както постъпваме винаги — ще чакаме да се отвори възможност, ще се възползваме от нея и ще победим, мамка му.

— Ами… добре — въздъхна Джийн. — Но ще ни позволиш ли поне да вземем някои предпазни мерки? И ще гледаш ли да се пазиш?

— Естествено, Джийн, естествено. Откупи ни места на подходящи кораби, похарчи колкото се наложи. Не ми пука закъде отплават, стига да не е Джерем. Можем да се затрием някъде за няколко седмици и да се домъкнем обратно, като ни скимне. Кало, Галдо, утре отивате при Виконтската порта. Договорете се с момчетата в жълто, та да можем да излезем от града в някой неудобен час, ако се наложи. Не се стискай за среброто и златото.

— А аз какво да правя? — попита Дървеницата.

— Ти ни пази гърба. Дръж си очите на четири. Дебни в храма. Забелязвай за мен всеки, който не изглежда на място, всеки, който се бави твърде дълго. Ако някой се опитва да ни следи, обещавам, гарантирам, че ще потънем в земята и ще се разтворим като пикня в океана. Дотогава ми се доверете. Обещавам, че до няколко дни ще свърша по-голямата част от работата на Лукас Феруайт. Може да надяна и някои от по-евтините маски.

— Значи, предполагам, това е положението — рече тихо Джийн.

— Джийн, аз мога да съм твой гариста, а мога да съм и просто тоя, дето купува бирата и сладкишите, когато всички останали кой знае защо не могат да си набарат кесиите. — Локи изгледа събранието с преувеличено навъсена физиономия. — Не мога да съм и двете — или едното, или другото.

— Нервирам се — рече Джийн, — защото не обичам да разполагаме с толкова малко сведения, с колкото се боя, че разполагаме. Споделям подозренията на Назка. Сивия крал крои нещо — нещо, което не разбираме. Нашата игра е много крехка, а положението ни е твърде… плаващо.

— Знам. Но следвам вътрешното си чувство, а то ми подсказва, че трябва да посрещнем това с високо вдигнати глави и усмивки на уста. Вижте — продължи той. — Колкото повече се занимаваме с това, толкова повече разбирам за какво според мен всъщност ни обучаваше Окови. Точно за това — той не ни подготвяше за спокоен и подреден свят, в който да можем да си избираме кога да проявяваме хитрост. Подготвяше ни за положение, прецакано отвсякъде. Е, сега сме в такова и бих казал, че ни е по силите. Няма нужда да ми се напомня, че сме затънали до шия в мътна вода. Искам само вие, момчета, да запомните, че ние сме проклетите акули.

— Да, по дяволите! — провикна се Дървеницата. — Знаех си аз, че си има основания ти да си водачът на тази банда!

— Е, не мога да оспорвам отявлената мъдрост на момчето, което скача от храмови покриви. Но вярвам, че забележките ми са взети под внимание — рече Джийн.

— Под голямо внимание — увери го Локи. — Възприето, разпознато и надлежно обмислено най-сериозно. Подписано, подпечатано и неизличимо впечатано в разума ми.

— Богове, на тебе май наистина ти е много весело, а? Ти си играеш игрички с думите само когато си в истински слънчево настроение — въздъхна Джийн, но не можа да сдържи лекия намек за усмивка, извил нагоре ъгълчетата на устата му.

— Ако наистина попаднеш в опасност, Локи — рече Кало, — трябва да разбереш, че ние ще пренебрегнем заповедите на нашия гариста, ще халосаме нашия приятел по тила и ще го измъкнем тайно от Камор в сандък. Имам сопа тъкмо като за тая работа.

— А аз имам сандък — обади се Галдо. — От години все се надявам да си намеря оправдание да го използвам, да ви кажа.

— Също взето под внимание — рече Локи — с благодарности. Но с благоволението на Уродливия страж избирам да се доверя на нас. Да се доверя на преценката на Окови. Утре имам малко работа като Феруайт, а вдругиден пак ще посетя Назка. Капа ще го очаква и съм убеден, че дотогава и на нея ще й хрумне нещо.

Локи отново се сети за последния миг, когато я зърна, за онова намигане точно когато двете тежки врати от тъмно дърво се затръшнаха помежду им. Да пази тайните на баща си — това бе целият живот на Назка. Дали за нея беше от някакво значение да има и своя тайна, която да пази от него?

Интерлюдия:Момчето, което плака за един труп

1

— Вие май много бързо харчите парите ни, Лукас — отбеляза доня Салвара.

— Обстоятелствата са твърде благосклонни към нас, доня София. — Локи пусна усмивка, която според критериите на Феруайт бе знак за голям триумф: леко извити, свити устни, които на нечие чуждо лице щяха да изразяват болка. — Всичко върви с най-благоприятна скорост. Кораби, екипаж, товар — скоро ще ни остане само да опаковаме гардероба ви за кратко пътешествие!

— Да, наистина. — Това под очите й тъмни кръгове ли бяха? Нямаше ли в нейното отношение към него едва забележим намек за подозрителност? Че е напрегната, в това нямаше съмнение. Локи си отбеляза наум да внимава да не бъде твърде настоятелен спрямо нея и да не прибързва. Това бе деликатен танц — да играеш на откровен разговор и усмивки с някого, който знае, че той разиграва театро, ала не знае, че той е наясно, че тя знае.

С лека въздишка доня София притисна личния си печат в топлия син восък в долния край на оглеждания допреди малко от нея пергамент. Над печата добави няколко изящни реда с мастило — подписът и беше със заврънкулестия терински шрифт, голяма мода сред грамотните благородници от няколко години насам.

— Щом казвате, че днес са ви нужни още четири хиляди, значи четири хиляди.

— Искрено съм ви благодарен, господарке.

— Вие несъмнено ще ни се отплатите скоро — отвърна тя. — И то многократно, ако надеждите ни се сбъднат. — При тези думи тя се усмихна наистина весело — около очите й се очертаха бръчици, и му протегна току-що подписаната полица.

„Охо — помисли си Локи. — Много по-добре! Колкото по-убедена е мишената, че владее положението, толкова по-лесно е да бъде овладяна тя!“ Поредната стара максима на Отец Окови, която опитът на Локи бе потвърждавал толкова пъти, че беше трудно да се преброят.

— Моля ви, предайте най-сърдечните ми поздрави на вашия съпруг, когато се върне, след като уреди делата си в града, господарке. Локи пое подпечатания с восък пергамент. — Боя се, че сега ми предстои среща с едни хора по повод… плащания, които няма да бъдат отразени в официалните счетоводни книги.

— Разбира се. Напълно ви разбирам. Конте ще ви придружи до изхода.

Недодяланият, загрубял мъжага беше малко бледичък и на Локи му се стори, че съвсем леко, ала все пак забележимо залита при ходене. Да, клетникът явно щадеше една конкретна зле пострадала част от анатомията си. При спомена за онази нощ стомахът на Локи неволно се присви от състрадание.

— Конте — обърна се той любезно към слугата. — Прощавайте, но добре ли сте? Изглеждате… простете, че ви го казвам… поизтормозен последните един-два дни.

— Общо взето съм добре, господин Феруайт. — Бръчките около устата на мъжа леко се стегнаха. — Може би времето ми влияе зле.

— Нищо сериозно?

— Лека треска може би. Случва се по това време на годината.

— Аха. Един от триковете на вашия климат. Мен все още не ме е хванала.

— Ами — рече Конте с напълно безизразно лице, — пазете се тогава, господин Феруайт. Камор може да бъде много опасен по най-неочаквани начини.

„Охохо“ — помисли си Локи. Значи и него бяха посветили в тайната! А този мъж притежаваше гордост почти колкото доня София и не би дори и намекнал за заплаха. Струваше си да го отбележи.

— Аз съм самата предпазливост, драги ми Конте. — Докато вървяха към портата на имението Салвара, Локи пъхна полицата в черната си жилетка и нагласи каскадата от шалове. — Покоите ми винаги са много добре осветени, за да отпъждам миазмите, и нося медни пръстени след изгрева на Измамната светлина. Най-доброто лекарство за вашата треска с топли и студени вълни. Обзалагам се, че няколко дни в морето ще ви излекуват.

— Без съмнение — съгласи се Конте. — Пътешествието. Чакам с най-голямо нетърпение… пътешествието.

— Значи сме на една вълна! — Локи изчака лакеят на дона да му отвори голямата порта от стъкло и желязо, пристъпи във влажния въздух на Измамната светлина и кимна сковано, ала дружелюбно. — Ще се моля утре за здравето ви, драги.

— Много сте любезен, мастер Феруайт. — Бившият войник бе отпуснал длан върху дръжката на единия нож, вероятно неволно. — Уверявам ви, и аз ще отправя молитви за вашето.

2

С безгрижна походка Локи пое в южна посока и премина от Исла Дурона в Двусребрената зеленина по същия път, откъдето двамата с Кало минаха само преди няколко нощи. Вятърът на Палача духаше по-силно от обикновено и докато той вървеше през парка в бледото сияние на светещия елдерглас, шушненето и шумоленето на листата звучеше като въздишките на грамадни чудовища, скрити сред шумата наоколо.

Седемнайсет хиляди крони без малко — само за половин седмица: играта с дон Салвара далеч бе надминала първоначалните им планове, които изискваха период от две седмици между първия досег и заключителното бягство. Локи бе убеден, че може да изцеди съвсем необезпокоявано още един дял от дона… да закръглят сумата на двайсет и две или може би двайсет и три хиляди и да се изпарят. Да се скатаят, да я карат лежерно няколко седмици, да стоят нащрек и да изчакат бъркотията със Сивия крал да се уталожи.

А после още едно чудо отгоре — той да убеди Капа Барсави да разтури годежа му с Назка, и то без да скършва хатъра на стареца. Локи въздъхна.

Когато Измамната светлина помръкваше и падаше истинската нощ, сиянието не угасваше, а по-скоро се оттегляше, все едно го всмукваха обратно в стъклото — заем, прибиран от ревностен кредитор. Сенките растяха и тъмнееха и най-сетне поглъщаха изотдолу целия парк. Тук-там сред дърветата припламваха смарагдови фенери с мека, безплътна, странно успокояваща светлина, достатъчна колкото да се виждат калдъръмените пътеки, които лъкатушеха през стените от дървета и плетища. Локи усещаше как пружината на напрежението вътре в него лека-полека се развива, вслушваше се в приглушеното хрущене на стъпките си по чакъла и изненадващо усети, че за няколко мига го обзе нещо опасно, напомнящо на задоволство.

Той беше жив; беше богат; бе взел решение да не се скатава и да не клинчи от неприятностите, заръфали неговите Джентълмени копелета. За един кратък миг сред осемдесет и осем хиляди души, сред целия този трещящ, вонящ, неспирен шум и търговия, сред механизмите на техния град той бе сам с леко поклащащите се дървета на Двусребрената зеленина.

Сам.

Космите на тила му настръхнаха и старият вледеняващ страх, неизменен спътник на всеки, израсъл на улицата, изведнъж оживя в него. Бе лятна нощ в Двусребрената зеленина — най-безопасния открит парк в града, патрулиран по всяко време от два-три отряда жълтодрешковци с клатушкащи се фенери, окачени на пръти. Пълен — понякога толкова пълен, че чак да ти стане смешно — с разхождащите се синове и дъщери на имотните класи, които се държаха за ръце, пощеха се от насекоми и търсеха уединението на нишите и сенките.

Локи бързо огледа нагоре-надолу криволичещите около него пътеки. Наистина беше сам. В парка не се чуваше друг звук, освен въздишките на листата и бръмченето на насекомите. Не чуваше никакви гласове и никакви стъпки. Размърда дясната си предмишница и тънък кинжал от почернена стомана падна от ръкава в дланта му с дръжката надолу. Той го прилепи до ръката си — не се виждаше от никакво разстояние, и забърза към южния вход на парка.

Надигаше се мъгла и се процеждаше нагоре, сякаш тревата изливаше сиви изпарения в нощта. Въпреки топлия, задушен въздух Локи се разтрепери. Беше съвсем нормално да има мъгла, нали? Две от три нощи тя обвиваше целия град и понякога човек не можеше да види и върха на носа си. Но защо…

Южният вход на парка. Той стоеше пред южния вход на парка и се взираше през пустата павирана алея в обвития от мъглата мост. Мостът беше Арката на елдрените, червените му фенери сияеха меко и злокобно в мъглата.

Арката на елдрените, която водеше на север към Исла Цурона.

Беше завил обратно. Как бе възможно? Сърцето му тупнеше ускорено и тогава… Доня София. Хитрата му с хитра кучка! Беше му сторила нещо… беше му пробутала някаква алхимична пакост върху пергамента. Мастилото? Восъкът? Дали бе отрова, която обвиваше с облак сетивата му, преди да оправдае предназначението си? Или някакъв друг опиат, който трябваше да го разболее? Дребно и достойно за презрение отмъщение, което засега я удовлетворява? Бръкна за пергамента и не уцели вътрешния джоб на палтото си. Усещаше, че се движи малко бавно и тромаво — объркването не можеше да е само плод на въображението му.

После под дърветата се раздвижиха хора…

Един отляво, друг отдясно… Арката на елдрените изчезна. Той отново бе сред лъкатушните пътеки, втренчен в мрака, прорязван само от изумрудената светлина на фенерите. Изохка, приклекна, извади кинжала. Главата му се маеше. Мъжете бяха с наметала и го приближаваха и от двете страни. По чакъла отекнаха стъпки — не неговите. Тъмните силуети на арбалети, осветените отзад сенки на мъжете… Зави му се свят.

— Мастер Трън — проговори мъжки глас, приглушен и далечен, — настояваме да ни отделите един час.

— Уродливи страже! — възкликна Локи, а после дори и бледите цветове на дърветата се размиха пред очите му и нощта почерня.

3

Когато се съвзе, вече седеше. Странно усещане — и преди бе изплувал от мрака след наранявания или след въздействието на опиати, но този път бе различно — сякаш някой просто отново бе задвижил механизмите на съзнанието му като учен, който отвърта канелката на верарски воден часовник.

Намираше се в общото помещение на таверна и седеше сам на една маса. Виждаше тезгяха и камината, и другите маси, но мястото бе усойно и празно и миришеше на прах и плесен. Иззад гърба му идваше трепкаща оранжева светлина от маслен фенер. Прозорците бяха изцапани и замъглени и отразяваха лъчите й. През тях не се виждаше нищо.

— В гърба ти е прицелен арбалет — обади се глас само няколко стъпки зад него — приятен, културен мъжки глас, определено каморски, но имаше нещичко в произношението. Тукашен, който дълго е живял другаде? Гласът му бе напълно непознат. — Мастер Трън.

По гръбнака му сякаш поникнаха ледени висулки. Напрегна трескаво мозъка си, за да си припомни последните няколко мига в парка — не го ли беше нарекъл така и там един от мъжете? Преглътна.

— Защо ме наричате така? Името ми е Лукас Феруайт. Гражданин съм на Емберлен и работя за Дома на Бел Остер.

— Бих се хванал, мастер Трън. Акцентът ви е убедителен, а готовността ви да търпите черната вълна си е жив героизъм. Дон Лоренцо и доня София без съмнение повярваха в Лукас Феруайт, докато вие сам не ги разубедихте.

„Не е Барсави“ — помисли си отчаяно Локи. Не можеше да е той… Барсави щеше сам да проведе разговора, ако разбереше. И щеше да го проведе в сърцето на Плаващия гроб, и всички Джентълмени копелета щяха да са вързани за колове, а всички ножове в торбата на Мъдреца Доброта — наострени и лъщящи.

— Името ми е Лукас Феруайт — настоя Локи. — Не разбирам какво искате и какво правя аз тук. Какво сте сторили с Грауман? Цял и невредим ли е?

— Нищо му няма на Джийн Танен — отвърна мъжът. — Както много добре знаете. Как бих искал да видя отблизо как сте влезли в кабинета на дон Салвара с онзи глупав портфейл със сиглата под черното ви наметало! Подкопахте доверието му в Лукас Феруайт, както баща внимателно обяснява на децата си, че няма такова нещо като Благословения приносител! Вие сте артист, мастер Трън.

— Вече ви казах, името ми е Лукас, Лукас Феруайт, и…

— Ако още веднъж ми повторите, че името ви е Лукас Феруайт, ще пробода със стрела лявата ви плешка. Не за да ви убия, просто да ви усложня живота. Хубава голяма дупка, може би и счупена кост. Ще ви съсипя хубавия костюм, може да оплескам с кръв и чудничкия пергамент. Не биха ли изпаднали във възторг чиновниците в Мераджио да чуят обяснението за това? Полиците привличат много по-голямо внимание, когато са оплескани с кървища.

Локи дълго време не каза нищо.

— И така няма да стане, Локи. Несъмнено вече си разбрал, че не може да съм от хората на Барсави.

„О, Тринайсет! — помисли си Локи. — Къде, по дяволите, сбърках?“ Ако мъжът говореше искрено, ако той не работеше за Капа Барсави, оставаше само едно. Истинският Паяк. Истинските Полунощни. Дали бяха докладвали, че Локи е използвал фалшивия портфейл със сиглата? Дали фалшификаторът от Талишам не бе решил да изкара още някой грош, като подшушне нещо на тайните полицаи на Херцога? Изглеждаше най-достоверно като обяснение.

— Обърни се. Бавно.

Локи се изправи и се обърна… и прехапа език, за да не извика от изненада.

Мъжът, който седеше на масата пред него, беше някъде между трийсетте и петдесетте. Жилав, строен, с прошарени слепоочия. Лицето му носеше белега на Камор — загоряла от слънцето маслинена кожа, високи слепоочия и скули, остър нос. Беше облечен със сива кожена дреха върху сива копринена туника; палтото и плащът му бяха сиви, както и качулката, отметната назад. Ръцете му, акуратно скръстени отпред, бяха покрити с тънки сиви ръкавици на фехтовач от козя кожа, изхабена и напукана от носене. Мъжът имаше очи на ловец — студени, втренчени и изпитателни. Оранжевата светлина на фенера се отразяваше в черните им зеници. За миг на Локи му се стори, че не вижда отражение, а прозрение — че тъмният огън гори в очите на мъжа. Потръпна неволно.

— Ти — прошепна той, изоставяйки акцента на Лукас Феруайт.

— И никой друг — отвърна Сивия крал. — Презирам тези дрехи, доста са театрални, но това е необходимо. От всички мъже в Камор точно вие ги разбирате тези работи, мастер Трън.

— Нямам представа защо настояваш да ме наричаш така. — Локи възможно най-ненатрапчиво размърда крака и усети успокояващата тежест на втория кинжал в другия си ръкав. — И не виждам арбалета, който спомена.

— Казах, че е прицелен в гърба ти. — Сивия крал посочи отсрещната стена с тънка съсредоточена усмивчица. Локи предпазливо извърна глава.

До стената в кръчмата стоеше един мъж, точно на мястото, където преди малко се взираше Локи. Мъж с наметало и качулка, широкоплещест, облегнат лениво на стената, с подпряно на лакътя заредено оръжие, чието дуло нехайно сочеше гърдите на Локи.

— Аз… — Локи се обърна, но Сивия крал вече не седеше на масата, а беше застанал дванайсет стъпки по-нататък, отляво на Локи, зад празния тезгях, фенерът на масата не беше помръднал и Локи виждаше, че той се усмихва. — Това не е възможно.

— Разбира се, че е, мастер Трън. Помислете си. Броят на възможностите всъщност е почти нулев.

Сивия крал описа дъга с лявата си ръка, все едно бършеше прозорец. Локи погледна стената и видя, че мъжът с арбалета отново е изчезнал.

— Да се таковам в таковата! — възкликна той. — Ти си Вързомаг.

— Не — отвърна Сивия крал. — Не притежавам това предимство и не съм по-различен от вас. Но съм наел Вързомаг. — И той посочи масата, където седеше преди това.

Там, без никакви резки движения и скокове — или поне Локи не забеляза нищо подобно, — седеше строен мъж, който очевидно нямаше още трийсет години. Брадата и бузите му бяха покрити с мъх като праскова, а косата му вече бързо се оттегляше назад към темето. Очите му грееха весело и Локи веднага забеляза в него онази нехайна дързост на властимащите, която повечето родени благородници със синя кръв носеха като втора кожа.

Беше облечен в изключително добре скроено сиво палто с широки червени копринени маншети. На оголената му лява китка бяха татуирани три черни ивици. Дясната му длан бе покрита с дебела кожена ръкавица, а върху нея, втренчен в Локи, все едно той не бе нищо повече от една полска мишка, страдаща от мания за величие, бе кацнал най-свирепият ловен сокол, който нашият герой бе виждал. Хищната птица се взираше в него с очи като черни иглени върхове, стърчащи сред златото от двете страни на гърбав клюн, остър като кама. Кафяво-сивите му криле бяха плътно прибрани, а ноктите му… какво му имаше на ноктите? Шпорите му бяха огромни, разтеглени, странно издължени.

— Моят съдружник Соколаря — представи го Сивия крал. — Вързомаг от Картейн. Моят Вързомаг. Ключът към много неща. А сега, след като се запознахме, да поговорим за онова, което очаквам да извършите за мен.

4

— С тях не бива да се ебаваме — каза му веднъж Окови, преди много години.

— Защо така? — По онова време Локи беше дванайсет-тринайсетгодишен и толкова нахакан, какъвто щеше и да си остане, което бе показателно.

— Виждам, че пак си претупал урока по история. Скоро ще ти възложа да четеш повече — въздъхна Окови. — Вързомаговете от Картейн са единствените магьосници на континента, защото не позволяват на никой друг да изучава изкуството им.

— И никой ли не се възпротивява? Никой не се бори с тях, никой не се крие от тях?

— Разбира се, че има такива, тук и там. Но какво могат да направят двама, петима, десетима магьосници, които се укриват, срещу четиристотин, в чиято власт е цял град държава? Наказанията на Вързомагите за натрапници и ренегати… В сравнение с тях Капа Барсави е като жрец на Переландро! Те са ревностни докрай, безмилостни докрай и без никаква конкуренция. Постигнали са желания от тях монопол. Никой няма да укрива магьосници против волята на Вързомаговете, никой. Дори и Кралят на Седемте същини.

— Любопитно е — отбеляза Локи, — че продължават да се наричат Вързомагове.

— Това е фалшива скромност. Според мен им е забавно.

Слагат такива нелепи цени на услугите си, че те по-скоро не са наемен труд, а жестока шега за сметка на клиентите им.

— Нелепи цени?

— Послушник ще ти струва петстотин крони дневно. Пътешественикът може да ти струва хиляда. Те отбелязват ранга си с татуировки на китката. Колкото повече черни кръгове виждаш, толкова по-любезен ставаш.

— Хиляда крони на ден?

— Сега разбираш защо те не са навсякъде, на щат при всеки двор, благородник и пиклив военачалник, който има пари за трошене. Дори и по време на война и на други големи кризи те могат да бъдат наети за много ограничено време. И когато пътят ти се пресече с пътя на някой от тях, бъди сигурен, че клиентът му плаща за сериозна и дейна работа.

— Откъде са дошли?

— От Картейн.

— Ха-ха. Говоря за гилдията им. За монопола.

— Това е лесно за обяснение. Една нощ могъщ магьосник чука на вратата на могъщ магьосник. „Основавам ексклузивна гилдия — казва той. — Влез в нея или ще те изхвърля от шибаните ти ботуши на място.“ И естествено, другият маг казва…

— Знаеш ли, винаги съм искал да вляза в гилдия!

— Точно така. Тези двамата се натрисат на трети магьосник. „Влез в гилдията — му казват — или се пребори с двама ни, двама срещу един, тук и сега.“ Повтаряй, колкото е необходимо, докато трима-четирима членове на гилдията не почукат на вратата на последния независим маг наоколо, а всеки, който е отказал, е мъртъв.

— Сигурно си имат слабости — предположи Локи.

— Разбира се, че имат слабости, момче. Те са смъртни мъже и жени, същите като нас. Ядат, серат, стареят и умират. Но са като проклетите стършели — закачиш ли някой, останалите пристигат и те надупчват целия. Тринайсетте да са на помощ на всеки, който убие Вързомаг, предумишлено или не.

— Защо?

— Това е най-старото правило в тяхната гилдия, правило без изключения. Убиеш ли Вързомаг, цялата гилдия зарязва всичко и те погва. Издирват те с всички средства, които се наложи. Избиват приятелите ти, семейството ти, съдружниците ти. Изгарят ти къщата. Разрушават всичко, което си построил. А преди най-сетне да те оставят да умреш, се погрижват да научиш, че родът ти е заличен от земята из корен.

— Значи на никого не му е позволено да им се противи?

— О, можеш да им се противиш колкото си щеш. Можеш да се пробваш да им дадеш отпор, ако някой от тях е срещу теб, каквото и да ти струва това. Но ако стигнеш дотам да убиеш някой… просто не си струва. Самоубийството е за предпочитане — тогава поне няма да избият всичките ти любими и близки хора.

— Брей!

— Да — поклати глава Окови. — Магьосничеството и бездруго е внушително нещо, но шибаната им позиция е това, което ги прави такава напаст. И затова, окажеш ли се лице в лице с някой от тях, се кланяш и размазваш и не забравяш да казваш „сър“ и „мадам“.

5

— Хубава птица, задник такъв! — каза Локи.

Вързомагът невъзмутимо продължаваше да го съзерцава с леден поглед.

— Значи явно заради теб никой не може да открие шефа ти. Заради теб никой от Целите крони не е могъл да си спомни какво е правил, когато са приковали Тесо Дългия за стената.

Соколът нададе крясък, а Локи отскочи назад — гневът на птицата бе изключително впечатляващ. Викът приличаше повече на писък на раздразнено животно… и беше някак си личен. Локи вдигна вежди.

— Моята близка не одобрява тона ти — рече Соколаря. — И без това неизменно съм се убеждавал, че преценката й е безупречна. Дръж си езика, ако обичаш.

— Шефът ти очаква да извърша нещо за него — отвърна Локи, — което означава, че трябва да остана що-годе читав. Което на свой ред означава, че начинът, по който се обръщам към шибаните му лакеи от Картейн, не е от значение. Някои от убитите от теб гаристи бяха мои приятели. Заради теб ми предстои шибан уреден брак! Така че, Вързомаг, паси коноп и сери въже!

Соколицата избухна в крясъци и хвръкна от ръката на господаря си. Локи закри лицето си с лявата си ръка и птицата връхлетя върху нея. Ноктите разцепиха плата на ръкава му. Птицата се вкопчи болезнено в ръката му и запляска с криле, за да се закрепи. Локи нададе вик и вдигна десница, за да я удари.

— Само да си я ударил… — обади се Соколаря — и си мъртъв. Огледай по-внимателно ноктите на моята близка.

Хапейки бузите си от болка, Локи ги огледа. Шпорите на създанието изобщо не бяха шпори — повече приличаха на гладки извити куки, които се стесняваха до иглени върхове. Точно над тях на краката имаше странни пулсиращи торбички и дори и с оскъдните знания, които притежаваше Локи за ловните птици, това му изглеждаше много сбъркано.

— Вестрис — обясни Сивия крал — е скорпионов сокол. Хибрид, постигнат чрез алхимия и магьосничество. Един от многото, с които се развличат Вързомаговете. Тя има не само нокти, но и жило. Ако реши да се отърве от теб, ще направиш десет крачки и ще се строполиш на земята.

От ръката на Локи закапа кръв. Той изстена. Птицата го клъвна с клюн — личеше си, че се забавлява.

— Вижте… — рече Сивия крал. — Не сме ли се събрали тук възрастни мъже и птици? „Читав“ е относително понятие, Локи. Няма да ми е приятно отново да ти демонстрирам колко относително.

— Извинявам се — процеди Локи, като скърцаше със зъби. — Вестрис е прекрасна и много убедителна птичка.

Соколаря не каза нищо, но Вестрис пусна лявата ръка на Локи, като отново го одраска болезнено. Локи притисна окървавения си вълнен ръкав върху раната и започна да я разтрива. Вестрис изпърха, кацна на ръкавицата на господаря си и отново се вторачи в Локи.

— Не е ли точно както ти казах, Соколарю? — Сивия крал се ухили на Локи. — Нашият Трън умее да се овладява. Преди две минути такъв страх го тресеше, че не можеше да мисли. А сега вече ни обижда и несъмнено крои как да се измъкне от това положение.

— Не разбирам защо настояваш да ме наричаш Трън — рече Локи.

— Разбираш и още как — сряза го Сивия крал. — Обяснявам само веднъж, Локи. Знам за малката ти бърлога под дома на Переландро. Убежището ти. Богатството ти. Знам, че нощем ти не се промъкваш да крадеш, както твърдиш пред всички останали Точни хора. Знам, че нарушаваш Тайния договор и погаждаш изкусни измами на благородници, които не се усещат, и знам, че си те бива в това. Знам, че не ти си пуснал тия нелепи слухове за Тръна на Камор, но и двамата знаем, че те се отнасят до твоите подвизи, косвено. И последно, разбирам, че Капа Барсави ще постъпи много интересно с теб и с всички Джентълмени копелета, ако му доверят нещата, които знам.

— Ох, моля ти се — възрази Локи. — Не си точно в положението да му шепнеш учтиво на ушенце и да те вземат насериозно.

— Няма аз да му шепна на ушенце — усмихна се Сивия крал — ако ти се провалиш в задачата, която ще ти възложа. Имам и други, достатъчно приближени до него, които да шепнат вместо мен. Вярвам, че се изразих много ясно.

Локи го изгледа на кръв, после се отпусна върху стола с въздишка, обърна го и облегна ранената си ръка на облегалката.

— Разбрах те. А в замяна?

— В замяна на възложената от мен задача ще ти обещая Капа Барсави да не разбере за така хитро устроения ти двоен живот, нито за този на най-близките ти съратници.

— Значи — рече бавно Локи — това е положението.

— С изключение на това, че се охарчвам за моя Вързомаг, аз съм циция, Локи. — Сивия крал излезе иззад тезгяха и скръсти ръце. — Ще ти се плати с живот, не с пари.

— Каква е задачата?

— Откровена измама — отвърна Сивия крал. — Искам ти да се превърнеш в мен.

— Нещо не разбрах.

— Дойде време да приключа с тази игра на сенките. Двамата с Барсави трябва да поговорим очи в очи. Много бързо ще устроя тайно съвещание с Капа, което ще го извади от Плаващия гроб.

— Няма да стане.

— За това трябва да ми се довериш. Аз съм архитектът на сегашните му неприятности. Уверявам те, знам какво може да го изкара от тая негова мухлясала крепост. Но не с мен ще разговаря той. А с теб. Тръна на Камор. Най-великия лицедей, който този град е раждал. Ти си избран да изиграеш моята роля. Само за една нощ. Виртуозно представление.

— Поръчково представление. Защо?

— Защото по това време трябва да съм другаде. Съвещанието е част от по-голямо предприятие.

— Аз съм личен познат на Капа Барсави и на цялото му семейство!

— Ти вече убеди семейство Салвара, че си двама различни мъже. В един и същи ден — ни повече, ни по-малко! Ще те науча какво искам да кажеш и ще ти осигуря подходящ гардероб. С твоите умения в съчетание с настоящата ми анонимност никой няма да се усети, че си замесен, нито че не си истинският Сив крал.

— Забавен план. В него има кураж и това ми пасва. Но разбираш, че ще изглеждам като истинско магаре, когато Капа започне разговора с дузина арбалети, прицелени в гърдите ми.

— Никакъв проблем. Ще си много добре защитен от редови глупости от страна на Капа. Ще пратя Соколаря с теб.

Локи отново хвърли поглед към Вързомага, който се ухили с подигравателно великодушие.

— Наистина ли смяташ — продължи Сивия крал, — че ще те оставя да задържиш другия кинжал в ръкава си, ако някакво оръжие в ръцете ти би могло да ме докосне? Опитай се да ме раниш. Ще ти дам някой и друг арбалет назаем, ако искаш. И стрела няма да ти свърши работа. Ти ще си защитен по същия начин при срещата си с Капа.

— Значи е вярно — рече Локи. — Приказките не са само приказки. Твоят домашен маг ти осигурява повече от способността да накараш ума ми да изключи, все едно съм се наливал цяла нощ.

— Да. И тъкмо моите хора ги пуснаха тези приказки, с една-единствена цел — исках присъствието ми да внушава такъв ужас на бандите на Барсави, че да не смеят да припарят до теб, когато дойде време да разговаряш с него. В края на краищата в моята власт е да убивам хора с едно докосване. — Сивия крал се усмихна. — И когато ме играеш, и ти ще можеш.

Локи се намръщи. Тази усмивка, това лице… имаше нещо познато в Сивия крал, да му се не види! Нищо, биещо на очи — просто глождещото чувство, че Локи и преди е бил в негово присъствие. Той се прокашля.

— Много любезно от твоя страна. А какво ще стане, когато приключа със задачата ти?

— Пътищата ни се разделят — отвърна Сивия крал. — Ти си гледаш твоята работа, аз си гледам моята.

— Малко ми е трудно да го повярвам.

— Ще излезеш жив от срещата с Барсави, Локи. Не се бой от последствията й — уверявам те, че няма да са толкова лоши, колкото си мислиш. Ако просто исках да го ликвидирам, можеш ли да отречеш, че бих го направил много отдавна?

— Ти уби седем от неговите гаристи. Държа го месеци наред затворен на Плаващия гроб. Последствията нямало да са толкова лоши, колкото си мисля? Той уби осем от собствените си Цели крони след смъртта на Тесо. Няма да приеме от теб по-малко от твоята кръв.

— Барсави се беше заключил на Плаващия гроб, Локи. А както вече казах, ти трябва да ми имаш доверие, че ще се справя с тази страна на ситуацията. Капа ще приеме онова, което му предложа. Ще уредим въпроса с Камор веднъж завинаги и всички ще са доволни.

— Ясно, че си опасен — рече Локи. — Но сигурно си и луд.

— Приписвай каквото си щеш значение на действията ми, Локи, стига да си изпълниш ролята според изискванията.

— Че то имам ли избор — рече кисело Локи.

— Това не е случайно. Договорихме ли се? Ще изпълниш ли тази задача за мен?

— Ще получа ли нареждания какво искаш да кажа на Капа Барсави?

— Да.

— Други условия няма да има.

— Наистина ли?

— Щом ще го правя за теб — рече Локи, — трябва да разполагам с начин да разговарям с теб или поне да ти предавам съобщения, когато аз поискам. Може да възникне нещо, което не бива да чака ти да се шматкаш наоколо и да изскачаш изневиделица.

— Няма вероятност — рече Сивия крал.

— Но е необходимо. Искаш ли да изпълня успешно поръчението или не?

— Много добре. — Сивия крал кимна. — Соколарю.

Соколаря стана от мястото си. Вестрис не откъсваше очи от очите на Локи. Стопанинът на сокола бръкна в палтото си със свободната си ръка и извади свещ — малък цилиндър от бял восък със странна червена спирална шарка.

— Запали я на някое уединено място — рече Вързомагът. — Трябва да си напълно сам. Произнеси името ми, аз ще чуя и много скоро ще дойда.

— Благодаря. — Локи пое свещта с десница и я пъхна в палтото си. — Соколаря. Лесно се запомня.

Вестрис отвори човка, ала не издаде никакъв звук. Клюнът се затвори, а птицата примига. Прозявка? Нейният начин да се присмее за сметка на Локи?

— Ще те държа под око — рече Вързомагът. — Както Вестрис чувства онова, което чувствам, аз виждам онова, което вижда тя.

— Това обяснява много неща — рече Локи.

— Ако сме се договорили — рече Сивия крал, — повече няма какво да правим тук. Имам си и друга работа и тя трябва да се свърши тази вечер. Благодаря ти, мастер Трън, че ти дойде умът в главата.

— Каза мъжът с арбалета на мъжа с пълната кесия. — Локи стана и пъхна лявата си ръка в джоба на палтото си. Тя все още пулсираше от болка. — И кога се предполага тази среща да се осъществи?

— Подир три нощи — отвърна Сивия крал. — Изобщо няма да прекъснем играта ти с дон Салвара, уверен съм.

— Не че според мен ти пука, но да, няма.

— Значи още по-добре. Да се върнем към твоите си работи.

— Нали няма да…

Но вече беше късно — Соколаря бе започнал да ръкомаха със свободната си ръка и да мърда устни, като мълвеше думите, без да ги изговаря на глас. Стаята се завъртя, оранжевата светлина на фенера се превърна в избледняващо цветно петно в мрака на стаята, а после мракът я погълна.

6

Когато сетивата на Локи се възвърнаха, той се оказа на моста между Примката и Улицата на Целувачите на монети. Нито миг не му се губеше, но когато погледна нагоре, видя, че облаците са си отишли, звездите се вихреха на тъмното небе, а луните са се снишили на запад.

— Мръсник! — изсъска той. — Минали са цели часове! Джийн сигурно е получил пристъп.

Замисли се трескаво. Кало и Галдо бяха решили да прекарат вечерта в шляене из Примката с Дървеницата по петите им. Сигурно накрая щяха да отидат в „Последна грешка“, да играят на зарове и да пият и да се стараят да не ги изхвърлят за подправени карти. Джийн смяташе да прекара вечерта, като се прави на наемател в Счупената кула — поне докато Локи не се върне. Ако ги издирваха, най-вероятно щяха да започнат оттам. Точно тогава Локи се сети, че още е облечен като Лукас Феруайт, и се плесна по челото.

Свали палтото и шаловете, махна фалшивите очила от носа си и ги пъхна в джоба. Опипа предпазливо раните на лявата си ръка — бяха дълбоки и още го боляха, но кръвта се беше съсирила и поне не кървеше навсякъде. „Проклятието на боговете да споходи Сивия крал — помисли си Локи. — И нека ми помогнат да успея да тегля калема на тази нощ в счетоводната книга“!

Разроши косите си, разкопча жилетката, изкара ризата от панталона и посегна да сгъне и скрие нелепите връзки-панделки на обувките си. Шаловете и декоративните колани се скриха в палтото, което Локи сгъна и върза за ръкавите. В тъмното то досущ приличаше на обикновена стара платнена торба. След като захвърли външния блясък на Лукас Феруайт, той можеше поне да мине незабелязан за достатъчно дълго време. Доволен, той се обърна и тръгна бързо надолу по южната страна на моста към все още живите светлини и шумове на Примката.

Щом зави по улицата откъм северната страна на Счупената кула, където вратата на „Последна грешка“ извеждаше на калдъръма, от една уличка изскочи Джийн Танен и го хвана подръка.

— Локи! Къде се губиш цяла нощ, по дяволите? Добре ли си?

— Джийн! О, богове, как се радвам да те видя само! Не съм добре, а покрай мен и никой от вас не е. Къде са другите?

— Тебе те нямаше никакъв. — Джийн говореше тихо на ухото на Локи. — Намерих ги в „Последна грешка“ и ги пратих да се качат в стаите заедно с Дървеницата. Кръстосвах улиците тука и гледах да не се показвам. Не исках нощем да се пръсваме из целия град. Аз… Ние се бояхме, че…

— Плениха ме, Джийн. Но после ме пуснаха. Да се качваме в стаята. Имаме нов проблем — топъл, пари, и е адски парлив!

7

Този път оставиха прозорците на стаята отворени — бяха покрити с тънки прозрачни мрежи, за да ги пазят от ухапванията на насекомите. Когато Локи приключи с разказа за събитията от нощта, небето избледняваше и точно под източните первази се очертаваха червени линии. Под гуреливите очи на слушателите му се бяха появили сенки, но никой не проявяваше никакви признаци на сънливост.

— Поне вече знаем — завърши Локи, — че той няма да се опитва да ме убие, както уби другите гаристи.

— Поне до три нощи — не — съгласи се Кало.

— На това копеле не бива да му се има вяра — заяви Дървеницата.

— Но засега — додаде Локи — трябва да го слушкаме.

Локи се беше преоблякъл в дрехи, много по-подобаващи на пройдоха. Джийн настоя да му промие ръката с подсилено вино, загрято почти до кипене на алхимична плоча. Сега тя беше превързана с компрес, напоен с ракия, и той я печеше на лъчите на малко бяло светещо кълбо. Сред докторите на Камор се знаеше, че лъчите отблъскват зловонието и предпазват от дълготрайни инфекции.

— Така ли? — Кало се почеса по брадясалата брадичка. — Според теб докъде ще стигнем, ако си плюем на петите и търтим да бягаме?

— От Сивия крал, кой да ти знае? — въздъхна Локи. — Но от Вързомага никога не можем да избягаме.

— И затова ще си седим тук — изсумтя Джийн — и ще го оставим да ти дърпа конците като на марионетка на сцената.

— Идеята той да не каже на Капа Барсави за нашите измами наистина ме завладя, да — заяви Локи.

— Цялата тази работа е налудничава — рече Галдо. — Казваш, че си видял три пръстена на китката на тоя Соколар?

— Да, на свободната от проклетия скорпионов сокол.

— Три пръстена — смънка Джийн. — Лудост, да. Да държиш един от тези хора на служба… Минаха сигурно два месеца, откакто плъзнаха първите истории за Сивия крал. Откакто първият гариста си изпати. Я ми припомни кой беше?

— Гил Резача от Ромовите греди — рече Кало.

— Тука трябва да играят… абсурдни кинти. Съмнявам се, че и Херцогът може да плаща на Вързомаг от такъв ранг толкова дълго време. И затова кой, мамка му, е тоя Сив крал и с какво му плаща?

— Без значение е — отвърна Локи. — Подир три нощи, по-точно две и половина, защото слънцето изгрява, ще има два Сиви краля и единият от тях ще съм аз.

— О, Тринайсет! — възкликна Джийн, захлупи лице в шепи и започна да търка очи.

— Това е лошата новина. Капа Барсави иска да се оженя за дъщеря му, а сега Сивия крал иска да го изиграя на тайна среща с Барсави. — Локи се ухили. — Добрата новина е, че не съм оклепал с кръв новата полица за четири хиляди крони.

— Ще го убия! — закани се Дървеницата. — Намерете ми отровни стрели и арбалет и ще му забия една между очите!

— Дървеница — рече Локи, — в сравнение с това скачането от храма на покрива изглежда върхът на разума.

— Но кой ще го очаква? — Дървеницата, седнал под един от източните прозорци на стаята, се обърна и се загледа навън, както правеше през цялата нощ. — Вижте, всички знаят, че един от вас четиримата може да го убие. Но никой няма да очаква това от мен! Пълна изненада — един изстрел между очите и край със Сивия крал!

— Ако приемем, че Соколаря позволи на стрелата ти да уцели клиента му — рече Локи, — той сигурно ще ни опече живи на място веднага след това. Освен това силно се съмнявам, че шибаната птица ще пърха около тази кула, където можем лесно да я виждаме и избягваме.

— То не се знае — упорстваше Дървеницата. — Май съм я виждал преди, при първия ни досег с дон Салвара.

— И аз съм почти сигурен, че съм я виждал. — Кало търкаляше един солон по ставите на лявата си длан, без да го поглежда. — Докато те душех, Локи. Нещо прелетя над нас. Прекалено голямо и бързо за мушитрънче или врабче, да му се не види.

— Значи — заключи Джийн — той наистина ни е следял и наистина знае за нас всичко, което има да се знае. Засега може би най-умно е да превием врат, но трябва да разполагаме с някакви резервни варианти.

— Трябва ли да се откажем сега от играта с дон Салвара? — попита кротко Дървеницата.

— Хмм? Не — тръсна енергично глава Локи. — Засега нямаме абсолютно никаква причина.

— Откъде знаеш? — попита Галдо.

— Причината да обсъдим съкращаването на играта беше тази, че трябваше да си траем и да се помъчим Сивия крал да не ни убие. Сега можем да бъдем сигурни, че това няма да се случи, дявол да го вземе. Поне до три дни няма. Затова ще си доиграем играта.

— За три дни, да. Докато вече не си нужен на Сивия крал. — Джийн се изплю. — Следващата стъпка, каквито и да са плановете — благодарение на твоето съдействие сега още един нож е забит в гърба на всички ни.

— Възможно е — рече Локи. — Затова ето как ще постъпим. Джийн, днес, като се наспиш, ще пообиколиш малко. Откажи договореностите за пътуване по море. Ако се наложи да бягаме, чакането на кораб ще отнеме твърде много време. Освен това бутни повечко злато на Виконтската порта. Ако излезем, ще излезем по суша и искам тази порта да се отвори по-широко и по-бързо от врата на публичен дом! Кало, Галдо, вие ни намерете каруца. Скрийте я зад храма, подготвена с брезенти и въжета за бързо товарене. Набавете храна и пиене за из път. Прости неща, силни. Запасни наметала. Прости дрехи. Знаете какво да правите. Ако някой от Точните хора ви забележи, докато се трудите, подхвърлете му намек, че след няколко дни ще ни падне тлъста плячка. Ако това стигне до Барсави, ще му хареса. Дървеница, утре ние с тебе ще прегледаме съкровищницата. Ще изнесем всички пари оттам и ще ги опаковаме в брезентови чували за по-лесно пренасяне. Ако се наложи да бягаме, искам да можем да натоварим всички простотии в каруцата за няколко минути.

— Умно — отбеляза Дървеницата.

— И така, братя Санца, не се делете — рече Локи. — Дървеница, ти си с мен. Никой да не се отделя сам нито за миг, освен Джийн. За теб е най-малко вероятно да си навлечеш неприятности, ако Сивия крал не е скрил цяла армия в града.

— Нали ме познаваш. — Джийн бръкна зад врата си под свободния кожен елек, облечен върху простата му памучна туника, и извади чифт еднакви брадви, всяка дълга стъпка и половина, с увити в кожа дръжки и прави черни остриета, стесняващи се като скалпели. Уравновесяваха ги топки от почернена стомана, всяка с диаметър на сребърен солон. Проклетите сестри — предпочитаното оръжие на Джийн. — Аз никога не пътувам сам. Винаги сме тримата.

— Добре тогава. — Локи се прозя. — Ако имаме нужда от още бляскави идеи, може да ни хрумнат, след като се наспим. Да подпрем вратата с нещо тежко, да затворим прозорците и да захъркваме.

Тъкмо Джентълмените копелета се бяха надигнали, за да приложат в действие този разумен план, Джийн вдигна ръка за тишина. Външните стълби откъм северната стена на стаята скърцаха под тежестта на многобройни крака. Миг по-късно някой задумка по вратата.

— Ламора! — прокънтя силен мъжки глас. — Отвори! По работа на Капа!

Джийн прихвана брадвите в едната си ръка и я скри зад гърба, а после застана до северната стена на няколко стъпки вдясно от входа. Кало и Галдо бръкнаха под ризите си за кинжалите и Галдо избута Дървеницата зад себе си. Локи застана в средата на стаята — беше се сетил, че кинжалите му още са увити в палтото на Феруайт.

— Каква е цената на самун хляб на Подвижния пазар? — провикна се той.

— Точно една медна монета, но самуните не са сухи — дойде отговорът. Локи се поотпусна — това бе нарочният поздрав и отговор за тази седмица, а ако идваха да го гепят за някоя кървава работа, просто щяха да издънят вратата. Той даде знак с ръце на всички да запазят спокойствие, издърпа резето и открехна вратата колкото да надникне навън.

На площадката пред вратата, на седемдесет стъпки във въздуха над „Последна грешка“, стояха четирима мъже. Зад тях небето бе с цвят на мътна вода от канала, само тук-там с няколко блещукащи звезди, които бавно гаснеха. Бяха корави на вид и стояха спокойни и готови като обучени бойци, облечени с кожени туники, кожени нашийници и червени кърпи под черните кожени кепета. Червените ръце — бандата, към която се обръщаше Барсави, когато му трябваха яки мускули, и то бързо.

— Прощавай, братко. — Явният водач на Червените ръце се облегна с ръка на вратата. — Големия началник иска да види Локи Ламора точно на мига и не му пука в какво състояние е той, нито ни позволява да приемаме откази.

Интерлюдия:Джийн Танен

1

Червените ръце поведоха Локи по дългия трап към Плаващия гроб точно когато аленото слънце изгряваше над тъмните силуети на сградите от Пепелището. Целите Дървени отпадъци се обляха в кръв при тази светлина, а когато Локи примига, за да не му блести в очите, дори и мракът засия в червено.

Локи се мъчеше да запази съзнанието си ясно, тъй като от съчетанието от нервна възбуда и умора се чувстваше така, сякаш се носи на педя над земята и краката му не я достигат. Имаше стражи на кея, стражи на вратата, стражи във фоайето… бяха повече от предишния път. Всичките гледаха навъсено и мълчаливо, докато Червените ръце водеха Локи навътре в плаващата крепост на Капа. Вътрешните врати с часовников механизъм не бяха заключени.

Капа Барсави стоеше в средата на голямата зала, извърнат настрана, с наведена глава и ръце, сключени зад гърба. Завесите бяха дръпнати от високите стъклени прозорци откъм източната страна на галеона. Червени лъчи огряваха Барсави, синовете му, една голяма дървена бъчва и нещо продълговато, което лежеше покрито върху преносима дървена носилка.

— Татко — обади се Анджаис. — Ламора дойде.

Капа Барсави изсумтя, обърна се и втренчи в Локи изцъклени, мъртви очи. Махна с лявата си ръка.

— Оставете ни — подкани ги той. — Сега ни оставете.

Свели глави, Анджаис и Пачеро побързаха да излязат, като повлякоха със себе си и Червените ръце. Миг по-късно в залата отекна трясъкът на затръшнати врати и грохотът на вратата с часовников механизъм, която се затваряше.

— Ваша светлост, какво става? — попита Локи.

— Той я уби. Кучият му син я уби, Локи.

— Какво?

— Той уби Назка. Снощи. Остави ни… тялото, само преди няколко часа.

Локи гледаше Барсави втрещен. Усети как челюстта му пада.

— Но… Но тя беше тук, нали?

— Излязла. — Барсави свиваше и разпускаше юмруци. — Докато се усетим, и се измъкнала. През втория или третия час на утринта. Тя… върнаха я на половината на четвъртия утринен час.

— Върната? От кого? Какво е станало?

— Ела. Виж.

Венкарло Барсави дръпна платнището, което покриваше носилката. Там лежеше Назка — кожата й бе восъчнобледа, очите — затворени, косата — мокра. Два зловещи пурпурни белега загрозяваха инак гладката кожа отляво на шията й. Локи усети как му залютя на очите и захапа здраво първата става на десния си показалец.

— Виждаш ли какво направи копелето! — рече тихо Барсави. — Тя бе живо копие на майка си. Единствената ми дъщеря. Бих предпочел аз да съм мъртъв, отколкото да я гледам такава. — По бузите на стареца потекоха сълзи. — Нея… я изкъпаха.

— Изкъпаха? Какво искаш да кажеш?

— Върнаха я — отвърна Капа — ето в онова. — Той посочи бъчвата, изправена на няколко крачки от носилката.

— В буре?

— Погледни вътре.

Локи отвори капака на бурето и се сгърчи, щом го лъхна вонята на съдържанието му.

Беше пълно с пикоч. Конска пикоч, кафява и мътна.

Локи се извърна и притисна уста с две ръце. Стомахът му се бунтуваше.

— Не само убита — рече Барсави. — Удавена. Удавена в конска пикня.

Локи изръмжа. Едва сдържаше сълзите си.

— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Просто не мога да повярвам! Няма никакъв смисъл, мамка му!

Той се върна при носилката и отново огледа шията на Назка. Пурпурните петна бяха издути като буци; точно пред тях личаха червени драскотини. Докато Локи ги оглеждаше, се сети за усещането, когато ноктите на птицата се врязаха в кожата му. Раната на ръката още го болеше.

— Ваша светлост — рече той. — Може и да са я… върнали в бурето. Но съм почти сигурен, че не се е удавила в него.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Белезите на шията й, малките драскотини до тях. — Локи започна да импровизира, като продължаваше да говори с равен глас и безизразно лице. Какво приемливо обяснение да съчини? — Виждал съм ги и друг път, преди няколко години в Талишам. Видях мъж, убит от скорпионов сокол. Чували ли сте за подобно нещо?

— Да — отвърна Капа. — Неестествен хибрид, някакво чудовище, измислено от магьосниците от Картейн. По… белезите на шията й ли позна? Сигурен ли си?

— Тя е била ужилена от скорпионов сокол — рече Локи. — Белезите от ноктите до раната се виждат ясно. Умряла е почти мигновено.

— Значи той просто… просто я е мариновал после — прошепна Барсави. — За да е по-голяма обидата. За да ме нарани още по-жестоко.

— Съжалявам — рече Локи. — Знам, че… това не е голямо утешение.

— Ако си прав, смъртта й е настъпила много по-бързо. — Барсави отново зави главата й с покривалото и за последен път я погали по косите, преди да я завие напълно. — Ако това е единствената утеха, за която мога да се моля, че е получило моето момиченце, аз ще се моля за нея. Това сиво копеле… той няма да получи такава утеха, когато му дойде времето.

— Защо го е направил? — Локи разроши косата си с две ръце с трескав нервен поглед. — Няма никакъв смисъл! Защо нея, защо сега?

— Това той сам може да ти каже — отвърна Барсави.

— Какво? Не разбирам.

Капа Барсави бръкна в жилетката си и извади сгънат пергаментов лист. Подаде го на Локи, който го разгъна и видя, че на него с акуратен, равен почерк е написано писмо:

— Не вярвам! — възкликна Локи. — Честна среща след това?!

— Не може да е каморец — рече Барсави. — За годините, прекарани тук, аз станах каморец. Повече съм тукашен от мнозина, родени тук. Но този човек? — Барсави разтръска енергично глава. — Той не разбира какъв позор е сторил, за да „привлече вниманието ми“, каква обида трябва да понесем аз и синовете ми, ако преговаряме с него. Той си губи времето с това писмо — и я гледай, кралско „Ние“! Каква превземка!

— Ваша светлост… ами ако той разбира какво е сторил?

— Почти няма възможност, Локи — тъжно се изкиска Капа. — Инак не би го направил.

— Не и ако приемете срещата в Дупката на ехото за засада. Той иска да ви изкара от Плаващия гроб и да ви закара на място, където се е подготвил да ви навреди сериозно.

— Пак твоето благоразумие. — Барсави се усмихна невесело. — И това ми мина през ум, Локи. Но не ми се вярва… Убеден съм, че той наистина си мисли, че ако ме уплаши достатъчно, ще преговарям честно с него. Наистина ще отида в Дупката на ехото. Ще проведем срещата. А за съветници ще взема синовете си, моите сестри Беранджия и сто от моите най-добри и най-свирепи люде. Ще взема и теб и твоя приятел Джийн.

Сърцето на Локи се замята в гърдите като пленена птица. На устните му напираше вик.

— Разбира се — отвърна той. — Разбира се! Ние с Джийн ще направим, каквото кажете! Аз… съм ви благодарен за тази възможност.

— Добре. Защото ще водим преговори единствено със стрели, ножове и юмруци. Приготвил съм изненада на това сиво лайно, щом си въобразява, че ще ми диктува условия — на мен, през трупа на единствената ми дъщеря!

Локи заскърца със зъби. „Знам какво може да го изкара от тая негова мухлясала крепост“ — бе казал Сивия крал.

— Капа Барсави — рече той, — замисляли ли сте се върху… ами, върху нещата, които разправят за Сивия крал? Че можел да убива хора с едно докосване; че можел да минава през стени; че ножове и стрели не го ловят.

— Приказки, наквасени във вино! Той постъпва по същия начин като мен, когато аз завзех града — крие се добре и избира умно мишените си. — Капа въздъхна. — Добър е в това, признавам, може би равен на мен. Но не е призрак.

— Има и друга вероятност. — Локи облиза устните си. Колко от казаното щеше да стигне до ушите на Сивия крал? Той бе разкрил почти докрай тайните на Джентълмените копелета. Да върви по дяволите! — Вероятността да е замесен… Вързомаг.

— Който помага на Сивия крал?

— Да.

— Той тормози града ми от месеци, Локи. Да, това обяснява някои неща, но цената… цената! Дори и аз не мога да плащам на Вързомаг толкова дълго време!

— Скорпионовите соколи — рече Локи — не само са създадени от Вързомаговете. Доколкото знам, ги отглеждат само Вързомагове. Може ли обикновен… соколар да обучи птица, която може да го убие с едно случайно ужилване? — „Забаламосай го — помисли си той. — Добре го забаламосай.“ — Сивия крал няма нужда да държи мага през цялото време. Ами ако Вързомагът току-що е пристигнал? Ако Вързомагът е нает само за следващите няколко дни, критичния период за замисленото от Сивия крал, каквото и да е то? Мълвата за силите на Сивия крал… може би е била пусната, за да подготви почвата.

— Фантасмагории! — заяви Барсави. — Ала въпреки това те биха обяснили някои неща.

— Биха обяснили защо Сивия крал иска да се срещне с вас сам и невъоръжен… Ако го закриля Вързомаг, той може да изглежда и сам, и невъоръжен, и да не бъде нито едно от двете.

— Значи отговорът ми остава същият. — Барсави обхвана юмрука си с ръка. — Щом един Вързомаг може да надделее над сто ножа, може да надделее над теб и мен, синовете ми, моите сестри Беранджия, твоя приятел Джийн с неговите брадви… тогава Сивия крал е избрал по-добри оръжия от мен. Но аз от своя страна дълбоко се съмнявам.

— Но ще имате ли едно наум за тази възможност? — настоя Локи.

— Да, ще имам. — Барсави постави длан на рамото му. — Трябва да ми простиш, момчето ми. За случилото се.

— Няма какво да ви прощавам, Ваша светлост. — „Щом Капа сменя темата — помисли си той, — значи тя е приключена.“ — Не вие сте виновен за… случилото се.

— Тази война е моя. Сивия крал всъщност иска да ликвидира мен.

— Вашето предложение е щедро, сър. — Локи облиза пресъхналите си устни. — Много бих желал да ви помогна да убиете мръсника.

— И ще го убием. В деветия час на вечерта в Деня на Херцога започваме да се събираме. Анджаис ще дойде в „Последна грешка“ да ви вземе с Танен.

— Ами братята Санца? Добре боравят с ножовете.

— И с картите, поне доколкото чувам. Много ги харесвам, Локи, но те са несериозни. Смешници. За сериозна работа вземам сериозни хора.

— Както кажете.

— А сега… — Барсави извади от джоба на жилетката си копринена кърпичка и бавно попи челото и бузите си. — Остави ме, ако обичаш. Ела пак утре вечерта като жрец. Ще повикам всички останали жреци на Благодетеля. Ще и отслужим… достоен ритуал.

Локи бе поласкан пряко себе си. Капа знаеше, че всички момчета на Отец Окови са послушници на Благодетеля, а Локи е пълноправен жрец, но никога досега не бе искал официална благословия от него.

— Разбира се — отвърна тихо той.

После се оттегли и остави Капа в кървавата утринна светлина, съвсем сам в сърцето на неговата крепост — и за втори път единствената му компания бе един труп.

2

— Господа — рече Локи, щом затвори след себе си вратата към стаите на седмия етаж. Пъшкаше и пухтеше. — Тази седмица се показахме колкото бе нужно. Да поработим извън храма до второ нареждане.

Джийн седеше на стол с лице към вратата. Брадвите лежаха върху бедрото му, а в ръце държеше опърпания стар том на „Романса на Кориш“. Дървеницата хъркаше на един нар, разперил се в напълно безгрижната поза, от която всички мигновено хващат артрит, освен много младите и глупавите. Братята Санца седяха до отсрещната стена и нехайно пляскаха карти. Щом Локи влезе, те вдигнаха глави.

— Отървахме се от едно усложнение — рече Локи — и се натресохме на друго, и този път то хапе!

— Какво ново? — попита Джийн.

— Най-лошото. — Локи се отпусна на един стол, отметна глава и затвори очи. — Назка е мъртва.

— Какво? — Кало скочи на крака, последван веднага от Галдо. — Как се е случило?

— Сивия крал се е случил. Сигурно това е било „още нещото“, за което ми спомена, докато му бях на гости. Изпратил на баща й тялото в каца с конска пикня.

— Богове! — възкликна Джийн. — Толкова съжалявам, Локи.

— А сега — продължи Локи — от нас с тебе се очаква да придружим Капа, за да отмъсти за нея, на „тайното съвещание“ подир три нощи, което ще се състои в Дупката на ехото между другото. А представата на Капа за „тайно“ е сто кинжала, връхлитащи, за да накълцат Сивия крал на кървави парченца.

— Да накълцат теб на кървави парченца, искаш да кажеш — уточни Галдо.

— Много добре знам кой се предполага да се разкарва там, пременен с дрешките на Сивия крал, много благодаря. Само се двоумя дали да не си туря на врата и мишена за стрелба. О, и се чудя дали до Деня на Херцога ще успея да се науча да се раздвоявам.

— Цялата ситуация е налудничава. — Джийн захлопна книгата с отвращение.

— Налудничава беше досега. Вече е зла.

— Защо Сивия крал ще убива Назка?

— За да привлече вниманието на Капа — въздъхна Локи. — Или да го уплаши, което несъмнено не му се е удало, или да го вбеси извън всякаква мярка, което му се е.

— Вече никога няма да има мир. Капа ще убие Сивия крал или ще убият него при опита за покушение. — Кало закрачи яростно напред-назад. — Сивия крал без съмнение трябва да го разбере. Той не е улеснил преговорите — направил ги е невъзможни. Завинаги.

— Мина ми през ума — подхвърли Локи, — че Сивия крал, може би не ни казва всичко, що се отнася до това какво е намислил.

— Значи беж през Виконтската порта — рече Галдо. — Следобед можем да стегнем каруцата и багажа. Да приберем богатството си и да хващаме пътя. Майната му, ако не можем да намерим къде да започнем нов живот с четирийсет и няколко хиляди крони в джоба, не заслужаваме да живеем! Можем да си купим титли в Лашейн — ще направим Дървеницата граф и ще се настаним в дома му.

— Или ще направим графове нас — предложи Галдо — и ще настаним Дървеницата в дома ни. И ще го юркаме напред-назад. Ще е полезно за моралното му укрепване.

— Не можем — възрази Локи. — Трябва да допуснем, че Сивия крал може да ни проследи навсякъде, или може би по-точно, че неговият Вързомаг може. Докато Соколаря му служи, не можем да избягаме. Или поне бягството не е първа възможност.

— А каква е втората? — попита Джийн.

— Тя в момента тече, що се отнася до моето мнение. Можем да се придържаме към предишния план — да подготвим нещата и ако на всяка цена, със сигурност трябва да хванем пътя, ще си сложим юздите и ние ще теглим конете, ако трябва.

— Което оставя нерешена само дилемата — рече Джийн — от кое задължение да те измъкнем вечерта на тази среща в Дупката на ехото.

— Няма дилема — отвърна Локи. — Сивия крал ни е гепил здраво. За Барсави знаем, че можем да го избудалкаме. Затова ще играя Сивия крал и ще измисля някакъв начин да ни измъкна от задължението към Капа, без да ни екзекутират за това.

— Хитър номер ще е — рече Джийн.

— Ами ако не е необходимо? — Кало посочи брат си. — Един от нас може да играе Сивия крал, а ти и Джийн да сте до Барсави, както се иска от вас.

— Да — потвърди Галдо. — Отлична идея.

— Не — отказа Локи. — Първо на първо аз съм по-добър лицедей и от двама ви и вие го знаете. Вие двамата малко нещо биете на очи. Не можем да рискуваме. Второ на второ, докато аз играя Сивия крал, всички трябва да забравят за вас двамата. Ще сте свободни да се шляете, където си щете. Аз бих предпочел да чакате с каруцата на някое от местата ни за срещи, в случай че работата се скапе и трябва да офейкваме.

— Ами Дървеницата?

— Дървеницата — обади се той самият — от няколко минути се преструва, че хърка. Знам я Дупката на ехото — навремето понякога се криех там, докато бях в бандата от Хълма на сенките. Ще бъда скрит под пода, до водопада, и ще бдя за неприятности.

— Дървеница, ти ще… — понечи да каже нещо Локи.

— Ако не ти харесва, ще трябва да ме заключиш в сандък, за да ме спреш! Трябва ти съгледвач, а Сивия крал не е казал, че наоколо не може да се спотайват твои приятели. Точно това правя аз. Спотайвам се. И никой от вас не го умее като мен, защото всички сте по-едри и по-бавни, и по-разнебитени и…

— Богове! — възкликна Локи. — Дните ми на гариста са преброени. Херцог Дървеница диктува условията на службата си. Много добре, Ваше благородие. Ще ви дам роля, която ще ви държи подръка — но ще се спотайваш там, където аз ти кажа, става ли?

— Ух, как даже!

— Значи се договорихме — рече Локи — и ако никой няма належаща нужда да се правя на велик и могъщ или да убие някой мой приятел, ще взема да поспя.

— Много гадно е постъпил с Назка! — рече Галдо. — Кучият му син!

— Да — рече Локи. — Всъщност смятам да поговоря с него за това още тази вечер. С него или с галеника му магьосник — който от двамата реши да дойде.

— Свещта — досети се Джийн.

— Да. След като ние с теб приключим със задачите и след изгрева на Измамната светлина ти можеш да ме чакаш в „Последна грешка“. Аз ще седна тук горе, ще запаля свещта и ще ги чакам да дойдат. — Локи се ухили. — Нека гадовете се порадват на изкачването по нашите стълби!

3

Денят бе ясен и хубав, вечерта — от най-свежите в Камор. Локи седеше в стаята на седмия етаж с отворени прозорци и спуснати мрежи, когато надигащи се стълбове от призрачна светлина огряха пурпурното небе.

Свещта на Соколаря тлееше на масата до остатъците от скромната му вечеря и преполовена бутилка вино. Другата половина от виното топлеше стомаха му. Той седеше с лице към вратата и разтриваше прясната превръзка, която Джийн бе настоял да сложи на ръката му, преди да поеме поста си в „Последна грешка“.

— Уродливи страже! — рече Локи на въздуха. — Ако те вбесявам с нещо, няма нужда да се напъваш чак толкова, че да ме скастриш. А ако не те вбесявам, моля се все още да съм ти забавен. — Той сгъна пръстите на ранената си ръка, потръпна, а после отново хвана чашата и бутилката.

— Чаша, налята на въздуха за отсъстващ приятел — произнесе той, докато я пълнеше с тъмночервеното вино, рецина „Накоца“, произведена в лозята на дон Салвара по горното течение на реката. Подарък за Лукас Феруайт, когато той слезе от неговата баржа за развлечения преди толкова много дни… или не преди толкова много дни. Сякаш оттогава беше минал цял живот. — Назка Барсави вече ни липсва и й желаем доброто. Тя бе чудесна гариста и се опита да измъкне своя пезон от положение, безизходно и за двамата. Тя заслужаваше по-добро. Пикай върху мен колкото си щеш, но за нея направи каквото можеш. Умолявам те като твой слуга.

— Ако искаш да прецениш истинската набожност на някого — рече Соколаря, — наблюдавай го, когато той е убеден, че вечеря сам.

Входната врата още се затваряше зад гърба на Вързомага. Локи нито чу, нито видя кога се е отворила. Още повече че резето беше спуснато. Соколаря беше без птицата и беше облечен в същото разкроено сиво палто със закопчаните със сребърни копчета алени маншети, с което Локи го видя предната нощ. На главата си носеше килнато настрани сиво кадифено таке, украсено със сребърна игла, с която беше закопчано едно-единствено перо — лесно се познаваше, че е от Вестрис.

— Едно, че никога не съм бил от най-набожните — продължи той. — И друго, че никога не съм обичал твърде стълбите.

— Сърцето ми е сломено от мъка заради твоите патила — рече Локи. — Къде ти е соколът?

— Кръжи.

Изведнъж Локи се разтревожи, че прозорците са отворени — само преди малко това му се струваше толкова приятно! Мрежата нямаше да попречи на Вестрис да влезе, ако соколът се раздразни.

— Надявах се, че може би твоят господар ще дойде с теб.

— Моят клиент — поправи го Вързомагът — е зает с друго. Аз ще говоря от негово име и ще му предам думите ти. Стига да кажеш нещо, което си струва да се чуе.

— Винаги казвам — рече Локи. — Думи като „напълно смахнат“ и „шибан идиот“. Хрумвало ли ви е някога на теб и на твоя клиент, че най-сигурният начин да се погрижиш един каморец никога да не преговаря честно с теб е да убиеш негов кръвен роднина?

— Небеса! — възкликна Соколаря. — Това вярно си е лоша новина. А Сивия крал беше толкова убеден, че Барсави ще изтълкува убийството на дъщеря му като приятелски жест. — Веждите на магьосника се вдигнаха. — Та сам ли искаш да му го кажеш, или веднага да хуквам да му съобщя прозрението ти?

— Много смешно, евтин педераст такъв! Макар и да се съгласих по принуда да припкам наоколо, облечен като господаря ти, трябва да признаеш, че да му изпратиш единствената му дъщеря в каца с пикня доста усложнява шибаната ми задача.

— Жалко — рече Вързомагът. — Но задачата си остава, както и принудата.

— Барсави иска да съм до него на тази среща, Соколарю. Тази сутрин ме помоли. Преди може и да съм успявал да се измъкна, но сега? Убийството на Назка ме постави адски натясно.

— Ти си Тръна на Камор. Лично аз бих бил много разочарован от теб, ако не намериш начин да преодолееш тази трудност. Барсави ти е отправил молба; моят клиент — изискване.

— Твоят клиент не ми казва всичко, което е редно да ми каже.

— Спокойно можеш да приемеш, че той си знае работата по-добре от теб. — Соколаря нехайно се заигра с една тънка нишка между пръстите на дясната му ръка. Тя блестеше със странен сребрист блясък.

— Боговете да го прокълнат! — изсъска Локи. — На мен може и да не ми пука какво ще стане с Капа, но Назка ми беше приятелка. Принуда мога да приема — но не и радостна злоба. Вие, смотаняци такива, нямаше нужда да постъпвате така с нея.

Соколаря разпери пръсти и нишката засия, оплетена в нещо като игра на конец. Той бавно размърда пръсти — затягаше едни конци и отпускаше други, толкова сръчно, колкото братята Санца търкаляха монети по опакото на дланта си.

— Не мога да ти обясня — рече магьосникът — колко много тежи на съвестта ми известието, че можем да загубим любезното ти благоразположение.

После Соколаря изсъска една дума — една-единствена сричка, на език, който Локи не разбираше. Самият звук беше странен и изнервящ; той отекна в стаята, все едно идеше отдалече.

Дървените кепенци зад Локи се затръшнаха и той подскочи от стола.

Един по един и другите прозорци се затръшваха и малките им брави прищракваха, пипнати от невидима ръка. Соколаря размърда отново пръсти, по паяжината в ръцете му проблеснаха искри и Локи изохка — коленете му внезапно го заболяха, сякаш ги бяха изритали силно от двете страни.

— За втори път си позволяваш да се държиш насмешливо с мен — рече Вързомагът. — На мен никак не ми е забавно, затова ще подсиля наставленията на клиента ми и никак няма да бързам.

Локи заскърца със зъби. Неканени сълзи бликнаха от очите му, а болката в краката му се усили, запулсира и плъзна по тялото му. Сега сякаш леден пламък обгаряше ямките на коленете му отвътре; той не успя да запази равновесие и залитна напред. Едната му ръка беше вкопчена безпомощно в краката му, а другата се опитваше да се подпре на масата. Той изгледа кръвнишки Вързомага и се опита да каже нещо, но мускулите на врата му се загърчиха в спазми.

— Ти си собственост, Ламора. Ти принадлежиш на Сивия крал. На него не му пука, че Назка Барсави ти е приятелка — имала е лошия късмет да се роди на бащата, когото боговете са й отредили.

Спазмите плъзнаха надолу по гръбнака на Локи, по ръцете и надолу по краката му, където се сляха в кошмарна смесица с ледената, разкъсваща болка, която вече го измъчваше. Той падна по гръб, охкаше и трепереше, лицето му бе смъртна маска, ръцете му се кривяха над главата като ноктести лапи.

— Приличаш на насекомо, хвърлено в огъня. А това е най-простото приложение на моето Изкуство. Какво само можех да ти причиня, ако извеза истинското ти име върху плат или го изпиша върху пергамент… „Ламора“ очевидно не е рожденото ти име — на терински от епохата на Трона това означава „сянка“. Но малкото ти име… и то би било достатъчно, ако исках да го използвам.

Пръстите на Соколаря летяха напред-назад, размиваха се пред очите на Локи, местеха и разтягаха сребърните нишки и силата на страданията на Локи нарастваше правопропорционално спрямо движението на светещите очертания. Петите му тропаха по пода; зъбите тракаха в устата му; струваше му се, че някой се опитва да изтръгне костите от бедрата му с помощта на ледени висулки. Отново и отново се опитваше да поеме достатъчно въздух, за да изкрещи, но дробовете му не трепваха, гърлото му бе задръстено от бодли, а краищата на света се обагряха в червено и черно…

Освобождението бе шок. Той лежеше на пода обезкостен и все още чувстваше как призракът на болката пулсира в тялото му. Горещи сълзи се стичаха по бузите му.

— Не си особено интелигентен, Ламора. Интелигентният човек никога не би губил нарочно времето ми. Интелигентният ще схване тънкостите на ситуацията без нужда от… повторение.

Размитото сребро отново трепна в крайчеца на полезрението му и нова болка избухна в гърдите му като огнено цвете, обгърнало сърцето му. Усещаше как то изгаря самата същност на неговото същество; струваше му се, че усеща мириса на цвърчащата плът и как въздухът в дробовете му се нажежава, докато стана горещ като във фурна.

Локи изстена, сгърчи се, отметна глава и най-сетне изкрещя.

— Ти си ми нужен — рече Соколаря, — но за да проявя снизхождение към теб, ти трябва да си смирен и благодарен. Приятелите ти са друга работа. Да причиня ли същото това на Дървеницата, докато гледаш? Да го причиня ли на братята Санца?

— Не… Моля те, недей! — извика Локи, който се мяташе в агония, вкопчил ръце в лявата половина на гърдите си. Раздра туниката си, полудял от болка като животно. — Не ги закачай!

— Защо не? За моя клиент те нямат никаква стойност. Можем да ги бастисаме.

Изгарящата болка стихна и липсата й отново разтърси Локи. Той се сви настрани, като дишаше на пресекулки, и не можеше да повярва, че такава палеща жега може да изчезне така изведнъж.

— Още една остра дума — рече Вързомагът, — още една насмешливо подхвърляне, още едно настояване, още нещичко, по-различно от пълното унижение, и те ще платят за твоята гордост. — Той вдигна чашата с рецина и отпи от нея. После щракна с пръстите на другата ръка и течността в чашата изчезна за миг, изпари се без помен от пламък. — Изчистихме ли вече недоразуменията?

— Да — отвърна Локи. — Идеално. Да. Моля те, не им сторвай зло. Ще направя всичко, което се изисква от мен.

— Разбира се, че ще го направиш. А сега донесъл съм ти костюма, който ще облечеш за Дупката на ехото. Ще го намериш пред вратата. Твърде театрален е, както подобава. Няма да ти обяснявам как да се подготвяш за театрото — бъди на разположение срещу Дупката на ехото в десет и половина в нощта на срещата. Аз ще те поема оттам и ще ти подсказвам какво да кажеш.

— Барсави… — Локи се прокашля. — Барсави… ще иска да ме убие.

— Съмняваш ли се, че можех да продължа да те наказвам тук за свое удоволствие, докато се побъркаш от болка?

— Не… не.

— Тогава не се съмнявай и че мога да те защитя от всякакви глупости, които на Капа му хрумне да приложи.

— Ще ми подсказваш… Как?

„Нямам нужда от въздух — отекна гласът на Вързомага в ума на Локи с потресаваща сила, — за да предавам наставленията си. Когато имаш нужда от подсказване по време на срещата с Барсави, аз ще ти подсказвам. Когато трябва да отправиш искане или да приемеш искане, ще ти казвам как да постъпиш. Ясно“!

— Да… да. Съвсем ясно. Благодаря ти.

— Трябва да си благодарен за стореното от нас с клиента ми в твоя полза. Много хора чакат години наред шанс да спечелят благоразположението на Капа Барсави. Твоят шанс ти бе сервиран като изискана вечеря. Не сме ли щедри?

— Да… Несъмнено.

— Затова ти предлагам да измислиш някакъв начин да се измъкнеш от дълга, който той иска да ти вмени. Така ще си свободен да се съсредоточиш върху дълга ти към нас. Не искаме вниманието ти да се раздвоява в такъв критичен момент — това със сигурност ще ти навлече беля.

4

„Последна грешка“ беше полупразна — явление, невиждано досега от Локи. Разговорите бяха приглушени, погледите — ледени и сурови, цели банди се набиваха на очи с отсъствието си. И мъжете, и жените бяха облечени твърде дебело за сезона — с полупелерини, палта и навлечени една върху друга жилетки. Така по-лесно се криеше оръжието.

— И какво, по дяволите, се случи с теб?

Джийн стана, за да помогне на Локи да седне — беше заел масичка в едно от сепаретата, от което се виждаше вратата. Локи се настани на стола — бледото ехо от фантомните болки, причинени му от Соколаря, продължаваше да мъчи ставите и мускулите на врата му.

— Соколаря — заговори Локи с приглушен глас — пожела да изрази някои свои мнения, а аз очевидно не съм чак толкова чаровен, колкото си мисля. — Той се заигра с разкъсаната си туника и въздъхна. — Бирата сега, кофтито после.

Джийн бутна към него глинена кана с топла каморска бира и Локи я пресуши наполовина на две глътки.

— Е — подзе той, след като избърса устата си. — Предполагам, че си струваше само заради това, дето му казах, каквото имах за казване. Не ми се вярва Вързомаговете да са свикнали на обиди.

— Постигна ли нещо?

— Нищо. — Локи изпи остатъка от бирата, обърна каната наопаки и я остави на масата. — Нищичко, да му се не види! Разсипаха ме от мъчения, което, ако го погледнеш от определена гледна точка, послужи за придобиване на знания.

— Шибаняк с шибаняк! — Ръцете на Джийн се свиха в юмруци. — Можех да му направя толкова много неща, без да го убивам! Силно се надявам някога да ми се удаде тази възможност.

— Запази ги за Сивия крал — измърмори Локи. — Мисля си, че ако оцелеем след онова, което ни предстои в Нощта на Херцога, той няма да държи Соколаря вечно на заплата. И когато Вързомагът се махне…

— Ще разговаряме пак със Сивия крал. С ножове.

— Много си прав. Ще го проследим, ако трябва. Нали трябва да направим нещо с всичките тия пари… е, ето ти нещо за правене. Каквото и да е намислил тоя мръсник, когато вече не може да плаща на мага си, ще му покажем колко обичаме да ни подритват насам-натам като топки. Дори и ако трябва да го последваме по Желязното море и отвъд нос Несек, и чак до Балинел по Пиринченото море.

— Това се казва план. А тази вечер какво ще правиш?

— Тази вечер? — изсумтя Локи. — Ще послушам съвета на Кало. Ще се разходя до „Позлатените лилии“ и ще си избия мозъка от шибане. Сутринта могат да ми го сложат пак, като приключат с мен. Доколкото разбирам, за това се плаща допълнително, но ще се жертвам.

— Сигурно откачам — рече Джийн. — Цели четири години минаха, и през цялото това време ти…

— Потиснат съм, имам нужда от разтоварване, а тя е на хиляда мили оттук. И аз съм човек в края на краищата, невидяло се! Не ме чакай.

— Ще дойда с теб — предложи Джийн. — Не е разумно да излизаш сам в такава нощ. Разчуло се е за Назка и градът е разбунен.

— Не било разумно ли? — разсмя се Локи. — Мен нищо не ме заплашва в Камор, Джийн. Зная със сигурност, че съм единственият, когото засега все още никой не иска да убива. Не и преди да са приключили с дърпането на конците.

5

— Няма да стане — заяви той няма и два часа по-късно. — Извинявай… не си виновна ти.

Стаята беше топла, сумрачна и изключително уютна, проветрявана от мекото „Фиуу-фиуу-фиуу“ на дървено вятърно колело, което се въртеше в скрита шахта. Водни колела ромоляха пред пищния Дом на позлатените лилии в северния край на Примката и подкарваха ремъци и вериги, които задвижваха многобройните му приспособления, създаващи удобство.

Локи лежеше на широко легло с меки пухени дюшеци, завит с копринени чаршафи под копринен балдахин. Лежеше гол под приглушената червена светлина на замъглен алхимичен глобус, малко по-силна от алената лунна светлина, и се възхищаваше на заоблените форми на жената, която галеше вътрешната страна на бедрото му. Тя ухаеше на ябълково вино с подправки и на канелен мускус. Ала у него нямаше и помен от възбуда.

— Фелис, моля те — рече той. — Идеята не е добра.

— Напрегнат си — прошепна Фелис. — Явно умуваш за нещо, а и раната на ръката ти никак не е от помощ. Нека опитам още няколко неща. Винаги съм готова за… професионални предизвикателства.

— Не съм убеден, че нещо може да помогне.

— Хммм. — Локи долови нацупената нотка в гласа й, въпреки че чертите й бяха само неясни сенки в червения полумрак. — Има такива вина. Алхимични, от Тал Верар. Афродизиаци. Не са евтини, но вършат работа. — Тя разтърка корема му и се заигра с тънката линия от косми в средата му. — Правят чудеса.

— Нямам нужда от вино — рече той сдържано, хвана ръката й и я отдръпна от кожата си. — О, богове, не знам какво ми трябва!

— Тогава ми позволи да ти предложа нещо. — Тя се повдигна и коленичи до гърдите му. Само с едно уверено движение (защото под всички тези заоблености имаше силни мускули) тя го преобърна по корем и заразтрива мускулите на врата и на гърба му, като редуваше нежни ласки със силно натискане.

— Предложението… ох… прието…

— Локи — рече Фелис, като изостави ефирния глас за спалнята от вида „готова съм на всичко, за да ти угодя“, една от лелеяните илюзии на занаята й. — Знаеш ли, че помощниците в чакалните ни казват какво точно иска всеки клиент, когато ни дават поръчките?

— Така съм чувал.

— Е, ти си помолил специално за червенокоса.

— Което… ох, по-надолу, моля те… което значи…?

— В „Лилиите“ сме само две — рече тя — и от време на време има такива молби. Но работата е там, че някои мъже искат червенокоса по принцип, а други — точно една.

— О…

— Тези, които искат червенокоса по принцип, се забавляват и си заминават. Но ти… ти искаш точно една червенокоса. И това не съм аз.

— Съжалявам… Нали ти казах, не си виновна ти.

— Знам. Толкова благородно от твоя страна.

— Но ще си платя с радост.

— И това също е много мило. — Тя изхихика. — Но ако не платиш, ще попаднеш в стая, пълна с яки мъжаги с тояги, така че не е само заради безпокойството, че ще ме обидиш.

— Знаеш ли — рече Локи. — Мисля, че повече ми харесваш такава, без онези предишните лиготии — „как да ти угодя, господарю“.

— Някои мъже харесват прямите курви. Други пък не искат да чуват нищо друго, освен това колко са прекрасни. — Тя заразтрива мускулите на врата му с долната част на дланите си. — Всичко е работа! Но както казах, ти като че копнееш за някого. И сега си спомни за това.

— Извинявай.

— Няма нужда постоянно да ми се извиняваш. Ти си този, чиято любима избяга през половината континент.

— Богове! — изпъшка Локи. — Намери ми един-единствен човек в Камор, който да не знае, и ще ти дам сто крони, кълна се!

— Просто го чух от единия Санца.

— Единия Санца? Кой точно?

— Не мога да ти кажа. В тъмното е много трудно да ги различиш.

— Ще им отрежа проклетите езици!

— О, шшт! — Тя разроши косата му. — Моля те, недей! Поне на нас, момичетата, те ни трябват!

— Хммм.

— Клетичкият ми, сладък кретен! Явно много си хлътнал по нея. Е, Локи, какво да кажа? Ебаният — ебан… — Фелис се разсмя тихичко. — Но не от мен!

Интерлюдия:Хлапета шедьоври

1

Локи нахвърли плана си по време на продължителен и нервен обяд.

В Деня на Херцога, малко подир пладне, Джентълмените копелета седяха на масата в своята стъклена бърлога. Навън слънцето щедро лееше обичайното си следобедно наказание, но в бърлогата беше хладно, неестествено хладно дори за мазе. Окови често отбелязваше, че елдергласът прави фокуси не само със светлината.

Бяха подредили трапеза, по-подобаваща за празник, отколкото за обедна среща. Имаше задушено овнешко с лук и джинджифил, пълнени змиорки в пикантен винен сос и сладкиши със зелени ябълки, които Джийн бе опекъл (с щедра доза остершалинска ракия, излята върху плодовете).

— Бас държа, че дори и на личния готвач на Херцога биха му одрали топките, ако го направи — беше заявил той. — По мои сметки всеки сладкиш излиза по две-три крони.

— А колко ще струват — обади се Дървеницата, — като ги изядем и излязат през другия изход?

— Можеш да ги измериш, щом искаш — рече Кало. — Вземай везните.

— И лопатката — додаде Галдо.

Братята Санца човъркаха пикантен омлет, посипан с кайма от овчи бъбреци, иначе сред любимите ястия на цялата маса. Но днес, въпреки че всички бяха съгласни, че това е най-добрата им трапеза от седмици насам и превъзхожда дори и отпразнуването на първия им успех в играта с дон Салвара, вкусът все едно се беше изпарил от ястията. Само Дървеницата нагъваше с ищах и вниманието му беше почти изцяло съсредоточено върху подноса със сладкишите на Джийн.

— Я ме вижте! — заяви той с пълна уста. — С всяка хапка ставам все по-скъп!

Шегата му бе посрещната с кротки полуусмивки и нищо повече. Момчето изсумтя с досада и тресна с юмруци по масата.

— Е, щом никой от вас не иска да яде — заяви то, — защо не почнем да кроим как да отървем секирата довечера?

— Прав е — съгласи се Джийн.

— И то много — додаде Кало.

— Да — съгласи се Галдо. — Каква е играта и как ще я играем?

— Ами… — Локи бутна чинията си, смачка платнената салфетка и я метна в средата на масата. — За начало трябва пак да ползваме проклетите стаи в Счупената кула. Май онова стълбище още не е приключило с нас.

Джийн кимна.

— И какво ще правим там?

— Точно там ще сме ние с тебе, когато Анджаис дойде да ни вземе в деветия час. И там и ще си останем, след като той напълно се убеди, че имаме много убедителна причина да не тръгнем с него.

— И каква ще е тази причина? — попита Кало.

— Много колоритна — отвърна Локи. — Вие с Галдо ще трябва този следобед да нанесете кратка визита на Джесалин д’Обарт. За осъществяването на намисленото ми е нужна помощта на черен алхимик. Ето какво ще й кажете…

2

Незаконната аптека на Джесалин д’Обарт и дъщеря й Джейнелейн се намираше над една писарска кантора в почтения квартал Арката на фонтана. Кало и Галдо влязоха в кантората малко след втория час на следобеда. Тук дузина мъже и жени, прегърбени над дървени дъски, дращеха напред-назад с пера, сол и графитени пръчки и гъби за триене като автомати. Хитро наредени огледала и люкове пропускаха вътре дневната светлина, за да осветява труда им. Малцина занаятчии в Камор бяха по-големи циции от отрудените писари.

В дъното на първия етаж имаше вита стълба, вардена от сурова на вид млада жена, която се преструваше, че й е скучно, докато опипваше оръжията под кафявия си брокатен жакет. Близнаците Санца засвидетелстваха добрите си намерения със съчетание от жестове с ръка и медни барони, които хлътнаха в джобовете й. Тя дръпна връвта на звънеца до стълбището и им махна да се качат.

На втория етаж имаше приемна — глухи стени без прозорци и също такъв под от златисто твърдо дърво, запазил аромата на боров лак. Висок тезгях разделяше стаята на две. От страната за клиенти нямаше столове, а от страната на търговеца не бе изложено нищо — отзад имаше само една заключена врата.

Джесалин стоеше зад тезгяха — зашеметяваща жена в средата на петдесетте с буен водопад от катраненочерни коси и тъмни, будни очи, обградени от весели бръчици. Джейнелейн, наполовината на годините й, стоеше отдясно на майка си с арбалет, прицелен в главите на Кало и Галдо. Беше смъртоносно оръжие за използване на закрито, леко и не особено мощно — което със сигурност означаваше, че стрелата е намазана с някаква противна отрова. Това не притесни особено никой от братята Санца — при черните алхимици то си влизаше в етикета.

— Мадам Д’Обарт и госпожице Д’Обарт! — Кало се поклони ниско. — Ваши покорни слуги!

— И все още ергени, да отбележа! — додаде Галдо.

— Мастер Санца и мастер Санца — рече възрастната Д’Обарт. — Радвам се да ви видя.

— Макар че все още никак не сме склонни да приемем — додаде Джейнелейн.

— Но може би бихте желали да купите нещо? — Джесалин отпусна длани върху тезгяха и вдигна вежда.

— Случи се тъй, че един наш приятел има нужда от нещо специално. — Кало извади кесия с монети от жилетката си и я показа, без да я отваря.

— Специално?

— Може би не толкова специално, колкото специфично. Трябва да се разболее. Много тежко.

— Надали бих изтървала такава сделка, милички — рече възрастната Д’Обарт, — но три-четири бутилки ром биха свършили работа за мъничка част от цената на всичко, което аз бих могла да ви дам.

— Не, не такава болест — рече Галдо. — Трябва наистина да е тежко болен, все едно чука на вратата на спалнята на Богинята на смъртта и пита може ли да влезе. А после, след като си поиграе на болен, да е способен да възстанови силите си. Лицедейски трик, ако желаете.

— Хммм — рече Джейнелейн. — Не знам дали имаме нещо, което да има точно такова действие… Не знам дали ни се намира.

— Кога вашият приятел ще има нужда от веществото? — Попита Джесалин.

— Надявахме се, като си тръгнем, да му го отнесем — отвърна Кало.

— Тук не забъркваме чудеса, драги мои. — Джесалин забарабани с пръсти по тезгяха. — Макар че си мислят точно обратното. Предпочитаме за такива неща да ни уведомяват предварително. Набъркването в нечии вътрешности — да се разболее и после пак да се оправи за няколко часа… фина работа е това.

— Ние не сме Вързомагове — додаде Джейнелейн.

— Слава на боговете! — възкликна Галдо. — Но е много належащо!

— Ами… — въздъхна Джесалин. — Може и да успеем да скалъпим нещичко. Малко нескопосно ще е, но може да свърши работа.

— Цветето на обирджиите на колички — рече дъщерята.

— Да — кимна Джесалин. — И после сомнейски бор.

— Мисля, че имаме и от двете в дюкяна — рече Джейнелейн. — Да проверя ли?

— Да, и ми дай тоя арбалет, докато си вътре.

Джейнелейн подаде оръжието на майка си, отключи вратата в дъното на стаята, хлътна вътре и я затвори след себе си. Джесалин внимателно остави оръжието на тезгяха и постави ръката си с дълги пръсти върху дулото.

— Обиждате ни, мадам — рече Галдо. — Ние сме безобидни като котенца!

— Даже повече — рече Кало. — Котенцата имат нокти и пишкат, където сварят!

— Не е заради вас, момчета, а заради града. Целият град ври и кипи, след като очистиха Назка. Старият Барсави сигурно вече крои възмездие. Само боговете знаят кой е този Сив крал и какво иска, но всеки ден все повече се тревожа какво би могло да се качи по стълбите ми.

— Да, смутни времена — съгласи се Кало.

Джейнелейн се върна с две кесийки. Заключи вратата, подаде кесийките на майка си и отново хвана арбалета.

— Е — рече възрастната Д’Обарт, — ето какво: приятелят ви първо да вземе това, в червената кесия. Това е цветето на обирджиите на колички, пурпурен прах. В червената кесия, запомнете. Разтворете го във вода. Това е еметик, ако думата ви говори нещо.

— Не ни говори нищо приятно — рече Галдо.

— Пет минути след като го изпие, ще го заболи коремът. След десет коленете му ще омекнат. След петнайсет ще почне да повръща всичко, което е изял през седмицата. Грозна гледка. Дръжте кофи подръка.

— И ще изглежда абсолютно истинско? — попита Кало.

— Да изглежда? Сладурче, по-истинско не може и да бъде! Да си виждал някой да се преструва, че повръща?

— Да! — отвърнаха двамата Санца в съвършен синхрон.

— Той го прави със сдъвкани портокали — додаде Галдо.

— Е, този път няма да се преструва. Всеки доктор в Камор би се заклел, че е истинско, естествено неразположение. След като цветът на обирджиите на колички подейства, не можеш му хвана дирите — той се разтваря бързо.

— Ами другата кесия? — попита Кало.

— Това е кора от сомнейски бор. Счукайте я и я сварете на чай. Това е идеалната противоотрова за пурпурния прах — веднага му пресича действието. Но цветът вече ще си е свършил работата, не го забравяйте. Кората няма да напълни с храна корема на приятеля ви, нито пък ще му върне жизнеността, която ще изгуби, докато си издрайфа червата. Ще е слаб и ще го боли поне една-две вечери.

— Звучи чудесно — рече Кало. — Според нашите специфични критерии за чудесно. Колко ви дължим?

— Три крони и двайсет солона — рече Джесалин. — И то само защото сте момчетата на стария Окови. За алхимия това не е кой знае какво — праховете са само рафинирани и пречистени, но се намират трудно.

Кало отброи двайсет златни тайрини от кесията си и ги нареди в отвесна колона на тезгяха.

— Ето тогава пет крони. Подразбира се, че тази сделка е най-добре да се забрави от всички участници.

— Санца — рече навъсено Джесалин д’Обарт, — всички покупки в моя магазин се забравят, що се отнася до външния свят.

— Тогава тази — Кало струпа още тайрини върху колоната — трябва да бъде извънредно забравена.

— Е, щом настоявате да подчертаете… — Тя извади дървено приспособление изпод тезгяха, загреба монетите и ги изсипа в кожена кесия, ако се съди по звука. Внимаваше да не докосва самите монети — черните алхимици рядко достигаха нейната възраст, ако пренебрегваха параноята към всичко, което се докосва, опитва и подушва.

— Имате нашите благодарности — рече Галдо. — А също и тези на приятеля ни.

— О, не разчитайте на това — изкикоти се Джесалин д’Обарт. — Дайте му първо червената кесия, да видите тогава какво благодарение ще го обземе!

3

— Донеси ми чаша вода, Джийн. — Локи гледаше през прозореца откъм канала в стаята на седмия етаж, докато на сградите в Южен Камор им поникваха дълги черни сенки и се източваха на изток. — Време е да си взема лекарството. Предполагам, че до девет остават двайсетина минути.

— Вече е приготвено! — Джийн му подаде тенекиено канче, пълно с мътна бледолилава утайка. — Това наистина се разтвори за миг, точно както казаха Санца.

— Е — рече Локи. — Пия за дълбоките и зле опазени джобове! За истинските алхимици, за силния стомах, за непохватния Сив крал и късмета на Уродливия страж.

— И за това да осъмнем живи! — Джийн се престори, че се чуква с Локи.

— Ммм. — Локи отпи колебливо, после вдигна чашата и я изля в гърлото си на едри глътки. — Всъщност никак не е лошо на вкус. Напомня на мента, много освежаващо.

— Достойна епитафия — рече Джийн и взе канчето.

Локи отново се загледа през прозореца. Мрежата беше вдигната. — Вятърът на Херцога продължаваше да духа силно откъм морето и буболечките още не хапеха. Отвъд Виа Камораца районът на Арсенала бе безмълвен, без никакво движение. Между държавите на Желязно море цареше относителен мир и всички големи корабостроителници, складове и пристанищни докове нямаха почти никаква работа. Във времена на нужда те можеха да строят и обслужват по дузина кораби наведнъж; сега Локи виждаше в дворовете им само скелети на корпуси.

Зад тях морето се пенеше в основата на Южната игла — каменния вълнолом, зидан с елдерглас и дълъг почти три четвърти миля. В най-южния му край на фона на тъмното море се издигаше построена от човека стражева кула, а зад нея белите петна на корабни платна прозираха изпод червените пипала на облаците в небето.

— Охо! — възкликна той. — Май се почна!

— Седни — посъветва го Джийн. — След малко ще омекнеш.

— Вече омеквам. Всъщност… О, богове, май ще…

И се започна — огромна вълна от гадене закипя в гърлото на Локи и заедно с нея навън блъвна всичко, което беше изял през деня. Няколко дълги минути той клеча на колене, вкопчил се в дървено ведро толкова благоговейно, все едно се молеше пред олтара на боговете да му помогнат.

— Джийн! — изпъшка той между два спазъма. — Следващия път, като измъдря такъв план, ми забий една брадва в черепа.

— Надали ще е от полза. — Джийн смени пълното ведро с празно и тупна приятелски Локи по гърба. — Да изтъпявам хубавите ми остри брадвички в дебела тиква като твоята…

Един по един Джийн затвори прозорците. Измамната светлина току изгряваше навън.

— Колкото и да е гнусна миризмата — рече той, — тя ни е необходима, за да направим нужното впечатление на Анджаис, като дойде.

Макар че стомахът на Локи бе напълно изпразнен, продължаваше да му се повдига на сухо. Той трепереше, тресеше се, стенеше и стискаше корема си. Джийн го занесе и положи върху нара и го огледа с неподправена тревога.

— Блед си и лепнеш — смънка той. — Никак не е зле. Много реалистично.

— Хубава картинка, а? О, богове! — прошепна Локи. — Колко още?

— Не мога да ти кажа точно — отвърна Джийн. — Трябва вече да пристигат. Дай им няколко минути да се изнервят, докато ни чакат, и ще нахлуят тук.

През тези няколко минути Локи опозна интимно идеята за „кратка вечност“. Най-сетне стъпалата заскърцаха и се задумка силно по вратата.

— Ламора! — проехтя гласът на Анджаис Барсави. — Танен! Отворете или ще издъня вратата!

— Слава на боговете! — изхъхри Локи, а Джийн стана да свали резето.

— Чакахме пред „Последна грешка“! Идвате ли, или… Богове, какво, по дяволите, става тук?

Щом влезе в стаята и усети миризмата на болник, Анджаис запуши устата си с ръка. Джийн посочи Локи на леглото — той се гърчеше и охкаше, завит с тънко одеяло въпреки влажния вечерен задух.

— Разболя се горе-долу преди половин час — поясни той.

— Издрайфа си червата навсякъде! Не знам какво му е.

— Богове, той позеленява! — Анджаис се приближи до Локи и го загледа с ужасено съчувствие. Беше облечен за бой — ризница от варена кожа, разкопчана кожена яка и чифт кожени предпазители с шипове, закриващи подобните му на бутове шунка ръце. Неколцина мъже го бяха придружили нагоре по стълбите, но като че никой не бързаше да влезе подире му в стаята.

— На обяд ядох скопен петел — рече Джийн, — а той — рулца от риба. Това е последното, което сме яли, и на мен нищо ми няма.

— Йонова пикня! Рибни рулца! По-пресни, отколкото е желал, бих предположил.

— Анджаис! — изхъхри Локи и протегна разтреперана ръка.

— Не… не ме оставяй. Мога да дойда. Мога да се бия.

— Богове, недей! — Анджаис поклати състрадателно глава. — Много си зле, Ламора. Най-добре да те види лекар. Повика ли лекар, Танен?

— Нямах възможност. Изнасям ведрата и се грижа за него, откакто се започна.

— Продължавай тогава. И двамата оставате тук. Не, не, Джийн, не се ядосвай, личи си, че той не бива да бъде оставян сам! Остани да се грижиш за него. Повикай доктор, когато можеш.

После потупа леко Локи по отвитото рамо.

— Довечера ще спипаме тая гад, Локи. Не се тревожи. Ще го спипаме завинаги и като приключим, ще пратя някой да те нагледа. Аз ще се оправя с татко, той ще разбере.

— Моля те… моля те. Джийн ще ми помогне да стана. Мога да…

— Край на разговора! Не можеш да станеш, мамка му. Болен си като риба, завряна в бутилка вино! — Анджаис заотстъпва към вратата и махна съчувствено на Локи, преди да излезе. — Ако лично аз докопам това копеле, ще го фрасна веднъж и заради теб, Локи. Почивай си спокойно.

После вратата се затръшна и Локи и Джийн отново останаха сами.

4

Изминаха дълги минути; Джийн отвори отново прозореца с изглед към канала и се взря в сиянието на Измамната светлина. Видя как Анджаис и хората му се измъкнаха от тълпата долу и забързаха по един котешки мост над Виа Камораца към района на Арсенала. Анджаис дори не се огледа и не след дълго сенките и далечината го погълнаха.

— Отиде си. Да ти помогна ли за… — Джийн се обърна. Локи вече се беше измъкнал от леглото и поливаше с вода алхимичната плоча. Изглеждаше с десет години по-стар и с двайсет фунта по-слаб. Това бе тревожно — Локи нямаше двайсет излишни фунта.

— Чудничко. Най-простичката и най-маловажната работа за вечерта е свършена. Давайте, Джентълмени копелета! — рече той. Лицето му грееше в отразената светлина на нажежения камък, когато сложи върху него гледжосана кана с вода. Десет години по-стар? По-скоро бяха двайсет. — А сега — чайчето, боговете да го благословят, и няма да е зле и то да е толкова добро, колкото пурпурният прах.

Джийн се намръщи, вдигна две ведра с повръщано и се върна при прозореца. Измамната светлина вече помръкваше — Вятърът на палача вееше, топъл и силен, повлякъл нисък таван от тъмни облаци, които се виждаха току зад Петте кули. Тази нощ те щяха да погълнат луните поне за няколко часа. Малки огнени точици се появяваха из целия град, все едно невидим бижутер подреждаше стоката си върху черно кадифе.

— Отварката на Джесалин комай изкара от мен всичко, което съм изял през последните пет години — рече Локи. — Не ми остана нищо за изплюване, освен голата ми душица. Провери дали не плува в някоя от кофите, преди да ги излееш, ако обичаш! — Ръцете му трепереха, докато натроши сухата кора от сомнейски бор в каната с вода. Никак не му се искаше да сбърка при запарката.

— Май я виждам — рече Джийн. — Ама че гадничко уродче! По-добре ще си, ако я излеем в морето.

Той хвърли бърз поглед през прозореца, за да провери дали долу по канала не плуват лодки, които биха могли да бъдат сполетени от много мръсна изненада, и просто изля кофите една след друга. Съдържанието им се разплиска в сивата вода над седемдесет стъпки по-надолу, но Джийн бе сигурен, че никой нито е забелязал, нито му пука. Каморците открай време изливаха гадости във Виа Камораца.

Доволен от прицела си, Джийн отвори един таен шкаф и извади маскировъчните дрехи — евтини пътнически наметала и чифт шапки от Тал Верар с широки периферии, изработени от някаква долнопробна кожа с мазната текстура на черва за наденици. Наметна раменете на Локи с едното от сиво-кафеникавите наметала; Локи с благодарност се уви в него и потрепери.

— В очите ти се чете майчинска загриженост, Джийн. Сигурно приличам на пребито лайно.

— Всъщност приличаш на екзекутиран преди седмица. Не ми е приятно да те питам, но сигурен ли си, че имаш достатъчно сили?

— Колкото имам, трябва да стигнат. — Локи уви дясната си ръка с наметалото и хвана каната с полузапарен чай. Отпи и преглътна заедно с кората — бе разсъдил, че мястото й е в празния му стомах. — Уф, има вкус на ритник в корема. Да не би напоследък и Джесалин да ми се сърди?

Изражението му беше живописно — кожата на лицето му все едно се опитваше да се обели и да скочи от костите му, но той продължи да се налива с неготовия чай и да потиска с усилие на волята напъна да изплюе мокрите зърнести парченца кора, докато се плъзгаха в гърлото му. Джийн го хвана за раменете и го притисна — беше го страх, че Локи не би издържал още един пристъп на гадене.

След няколко минути Локи остави празната кана и въздъхна тежко.

— Нямам търпение да разменя няколко думи със Сивия крал, когато всички тия лайна приключат — прошепна той. — Има няколко неща, които ми се иска да го питам, философски въпроси. Като например „Като как е да те провесят от някой прозорец на въже, вързано за топките, копеле гнусно?“.

— Това повече ми прилича на медицина, отколкото на философия. А и както каза, трябва първо да изчакаме Соколаря да се махне. — Гласът на Джийн бе твърд и напълно лишен от емоции, глас, който винаги използваше при обсъждане на планове, чиято връзка с благоразумието и разума бе твърде хлабава. — Жалко, че не можем просто да сгащим мръсника в някоя уличка.

— И секунда да му дадем да си помисли, губим.

— Не повече от двайсет ярда — размишляваше Джийн. — Едно точно мятане на едната Сестричка. Няма да отнеме повече от половин секунда.

— Но и двамата знаем — бавно отвърна Локи, — че не можем да убием Вързомаг. Няма да доживеем до края на седмицата. Картейн ще ни даде за пример заедно с Кало, Галдо и Дървеницата. Не, никак няма да е умно така. Проточено самоубийство.

Локи се загледа надолу в помръкващото сияние на плочата и потърка ръце.

— Чудя се, Джийн. Много се чудя. Така ли се чувстват жертвите ни, когато приключат с тях? Когато ние вземем стоката и се изпарим и те нищичко не могат да направят?

Светлината от плочата помръкна с няколко степени, докато Джийн отговори.

— Мислех, че отдавна сме се разбрали, че те си получават заслуженото, Локи. Нищо повече. Подбрал си фантастично глупав момент да почне да ти дреме.

— Да ми дреме? — Локи се сепна и примига, все едно току-що се е събудил. — Не, не ме разбирай криво. Но просто имам едно такова съсипващо чувство. Безизходицата е за другите, не за Джентълмените копелета. Да съм впримчен не ми харесва.

По внезапен знак на Локи Джийн го вдигна на крака. Не беше сигурен заради чая ли или заради наметалото, но Локи вече не трепереше.

— Много правилно — продължи той с набиращ сила глас. — Много правилно, не е за Джентълмените копелета. Хайде да приключваме с тази работа; ще помислим сериозно по темата за нашия любим сив плъхоебец и домашното му магче, след като изтанцувам тази малка песничка.

Джийн се ухили и изпука със стави, после прокара ръка под кръста си. Старият, познат жест — проверяваше дали Проклетите сестри са готови за излизане тази вечер.

— Сигурен ли си, че ще се справиш по Лозовия път?

— Напълно, Джийн. По дяволите, тежа значително по-малко, отколкото преди да изпия онази отвара! Спускането надолу ще е най-лесното нещо за вечерта!

5

Скелето се издигаше чак до върха на Счупената кула от западната страна на постройката над тясната уличка. Дървените пръти бяха оплетени с жилави стари лози и ограждаха прозорците на всеки етаж. Беше си гадничко за катерене, но пък бе идеалният начин да избегнеш няколкото дузини познати физиономии, които неизменно висяха в „Последна грешка“ вечер след вечер. Джентълмените копелета най-редовно се възползваха от Лозовия път.

Кепенците откъм уличката на последния етаж на Счупената кула се отвориха с трясък. Всички светлини в стаите на Локи и Джийн бяха угасени. Едър тъмен силует се приплъзна сред гъсто оплетените лози, а веднага след него и друг, по-дребен. Решително вкопчен, с побелели стави, Локи полекичка пусна кепенците да се затворят и заповяда на разбунтувания си стомах да спре да мрънка, докато слизат. Вятърът на палача, който идеше от соления мрак на Желязното море, подхвана наметалото и шапката му с невидими пръсти, миришещи на мочурища и ниви.

Джийн се крепеше две-три стъпки по-надолу от Локи; двамата се спускаха плавно, стъпка по стъпка. Прозорците на шестия етаж бяха тъмни и със затворени кепенци.

Тънки жички от кехлибарена светлина обрамчваха кепенците на петия етаж. И двамата забавиха движение, без да има нужда от думи, като внимаваха да не вдигат шум — да се превърнат в сиви невидими петна на фона на по-тъмния мрак и нищо повече. Продължиха да се спускат.

Точно когато Джийн беше увиснал на равнището на прозореца отляво, кепенците се отвориха с трясък.

Единият капак го тресна по гърба и едва не го събори от решетката. Той сви здраво пръсти около прътите и лозите и погледна вдясно. Локи стъпи изненадано върху главата му, но бързо отдръпна крак.

— Знам, че няма друг изход, нещастна кучко! — изсъска мъжки глас.

Последва силен трясък и после скелето се разтърси. Някой бе излязъл през прозореца и дращеше в лозите току до и точно под тях. Чернокоса жена подаде глава през прозореца с намерението да кресне в отговор, но щом забеляза Джийн през цепките на люлеещия се капак, се сепна. Това на свой ред привлече вниманието на мъжа, увиснал точно под нея и по-едър дори от Джийн.

— Ама какво е това, по дяволите! — крясна той. — Какво правиш до този прозорец?

— Забавлявам боговете, гъз такъв! — Джийн се засили с крак и се опита да избута новодошлия по-надолу по скелето, ала напусто. — Ако обичаш, смъквай се надолу!

— Ти какво правиш на тоя прозорец, а?! Обичаш да надничаш, а? Надникни и виж юмрука ми, педераст!

Като пухтеше от усилие, той се закатери обратно нагоре и сграбчи Джийн за краката. Джийн се изтръгна и когато успя да възстанови равновесие, светът се въртеше около него. Черна стена, черно небе, мокър черен калдъръм петдесет стъпки по-надолу. Да паднеш оттук беше лошо — хората се пукаха като яйчени черупки.

— Ей, всички вие, разкарайте се ВЕДНАГА от проклетия ми прозорец! Ференц, в името на Морганте, остави ги и слизай! — кресна жената.

— Мамка му! — измърмори Локи няколко стъпки по-нагоре отляво. От страх красноречието му временно се бе покрило. — Мадам, вие усложнявате нашата вечер, затова, преди ние да влезем и да усложним вашата, най-любезно си затворете плювалника, а също и проклетия прозорец!

Тя го погледна отвратено.

— Двама ли сте? Всички долу, долу, ДОЛУ!

— Затвори прозореца, затвори прозореца, затвори шибания ПРОЗОРЕЦ!

— Ще ви убия и двамата, лайнари с лайнари! — изпухтя Ференц. — Ще ви съборя и двамата от това шибано…

Разнесе се шумен, смразяващ костите трясък и скелето се разтресе в ръцете на увисналите върху нея трима мъже.

— А — възкликна Локи. — Тъкмо на място. Сърдечно благодаря, Ференц.

После от четири усти се заизлива буен поток от многосрични богохулства — така и никой не можеше да си спомни ясно кой какво е казал. Двама предпазливи мъже очевидно бяха лимитът на скелето. Под тежестта на трима нехаещи и бъхтещи се типове то започна да се откъртва от каменния зид със скърцане и пращене.

Ференц се предаде пред силата на тежестта и пред здравия разум и започна да се плъзга надолу със знаменита скорост — ожули си ръцете и едва не откърти скелето от стената. Когато се спусна на около двайсет стъпки над земята, то най-сетне поддаде, катурна се и го стовари в тъмната уличка, където той веднага бе засипан от лози и пръти. Спускането му откърти парче от скелето, дълго поне трийсет стъпки, току под висящите крака на Джийн.

Без да губи време, Локи му се прокрадна отдясно, стъпи на тънкия перваз и срита пищящата жена навътре с ботуш. Джийн се изкатери нагоре, защото капакът продължаваше да прегражда прекия му достъп до прозореца, и когато решетката в ръцете му започна да се отлепя от стената, се метна тромаво върху капака и хлътна вътре през прозореца, като повлече и Локи подире си.

Тупнаха един връз друг върху дървения под, увити в наметалата си.

— Веднага излизайте обратно през шибания прозорец! — кресна жената, като подчертаваше всяка дума с бързи ритници в тила и ребрата на Джийн. За щастие не беше обута.

— Тъпо ще е — обади се Локи нейде изпод по-едричкия си приятел.

— Хей! — извика Джийн. — Хей, хей! — Той улови крака на жената и я запокити назад. Тя тупна върху леглото — на тези легла обикновено им казваха „висилки“: хамак за двама от яка, но лека полукоприна, окачен с четири въжета на тавана. Тя се пльосна отгоре му и тогава и Локи, и Джийн забелязаха, че по нея нямаше нищо друго, освен долни дрехи. А през лятото долните дрехи на каморките са съвсем оскъдни.

— Вън, копелета долни! Вън, ВЪН! Ще…

Щом Локи и Джийн се изправиха, олюлявайки се, вратата срещу прозореца се отвори с гръм и трясък и влезе широкоплещест мъж с жилавите мускули на докер или ковач. В очите му искреше отмъстително доволство, от него лъхаше миризма на силна ракия — кисела и остра, тя се усещаше на цели десет крачки.

Локи половин секунда си блъска главата как Ференц е изкачил толкова бързо стълбите и му потрябва още половин секунда, докато осъзнае, че мъжът на вратата не е Ференц.

Той се изкиска неволно.

Нощният вятър захлопна кепенците зад гърба му.

Жената издаде дълбок гърлен звук, като котка, падаща надолу в дълбок тъмен кладенец.

— Ти, мръсна кучко! — Мъжът говореше гъгниво и провлечено. — Мръсна кучка с кучка! Знаех си аз! Знаех си, че не си сама. — Той се изплю и тръсна глава към Локи и Джийн. — И то с двама наведнъж! По дяволите! Иди, че разбери! Сигурно по-малко не могат да ме заместят. Надявам се, че сте си прекарали добре с чуждата жена, момчета — продължи той и извади от левия си ботуш две педи дълъг кинжал от почернена стомана, — защото сега ще ви направя вас на жени!

Джийн се разкрачи и бръкна с лявата си ръка под наметалото, готов да извади Сестрите. С дясната си ръка сбута Локи зад гърба си.

— Чакай! — извика Локи, като ръкомахаше. — Спри! Знам как ти изглежда, но не е каквото си мислиш, приятел. — Той посочи вцепенената жена, вкопчена в леглото. — Тя си беше тук, преди да влезем!

— Гатис! — изсъска жената. — Гатис, тези мъже ме нападнаха! Хвани ги! Спаси ме!

Гатис, ръмжейки, връхлетя върху Джийн с изваден нож — нападаше като опитен боец, но все още беше пиян и бесен. Локи отскочи встрани, а Джийн хвана Гатис за китката, пристъпи към него и го тръшна на пода с една бърза подсечка.

Чу се неапетитен хрущящ звук и кинжалът изпадна от ръката на здравеняка. Джийн стискаше китката му, а после я изви и мъжът падна по гръб. В първия миг Гатис бе твърде смаян, че да извика. После болката се промъкна през замъглените му сетива и той ревна.

Джийн го хвана отпред за туниката и го вдигна от земята с бързо движение, а после с цялата си сила го нахака в каменната стена отляво на прозореца. Главата на каяка отскочи от твърдата повърхност и той залитна напред. Юмрукът на Джийн описа размазана дъга, вряза се в челюстта му с едно „хрус“ и рязко пресече падането му. Той се свлече на земята обезкостен, като чувал тесто.

— Ура! Ура! — провикна се жената. — Ура! А сега го изхвърлете през прозореца!

— В името на боговете, мадам! — тросна й се Локи. — Ако обичате, може ли да си изберете един мъж в спалнята, за когото да викате, и да не се отмятате после от него?

— Ако го намерят мъртъв на улицата под прозореца ви — рече Джийн, — ще се върна и ще направя същото и с вас!

— Само да сте казали на някого, че сме влезли тук — додаде Локи, — ще си мечтаете приятелят ми да се е върнал и да е направил същото и с вас.

— Гатис ще запомни! — писна тя. — Ще запомни, да знаете!

— Як мъжага като него? Ама моля ви се. — Джийн с показна загриженост оправи наметалото си и сложи шапката на главата си. — Ще каже, че са били осем души, до един с боздугани.

Локи и Джийн изтичаха навън през вратата, откъдето влезе Гатис. Тя водеше към стълбищната площадка на петия етаж от северната страна на кулата. Решетката беше повредена и не им оставаше друго, освен бързо да слязат долу пеш и да се молят на Уродливия страж. Локи затвори вратата подире им и остави стъписаната жена, просната върху окаченото легло, и безчувствения Гатис, свит под прозореца й.

— Боговете несъмнено ни пробождат с късмет — рече Локи, докато бързаха надолу по разнебитените стъпала. — Не успяхме да загубим шибаните тъпи шапки.

Дребен черен силует изсвистя покрай тях, пърхайки с крила — бърза стремителна сянка, очертана от светлините на града.

— Е — рече Локи, — за добро или за зло, оттук нататък май сме под крилото на Соколаря.

Интерлюдия:Нагоре по реката

1

Започна с бавния отмерен ритъм на траурните барабани и бавния ход на шествието на север от Плаващия ковчег — в ръцете тлееха червени факли и двойната линия от кървавочервена светлина се нижеше под ниските черни облаци.

В средата — Венкарло Барсави, Капа на Камор, с двамата си синове от двете му страни. Пред него — затворен ковчег, покрит с черна коприна и златоткано покривало и носен от двете страни от шестима носачи в черни наметала и черни маски: по един за всеки от дванайсетте терински богове. Зад него — голяма дървена бъчва, качена на каруца, теглена от други шестима мъже, а подир нея — увитата в черен саван жрица на Безименния тринайсети.

Барабаните отекваха в каменните стени, по каменните улици, мостове и канали, факлите хвърляха отражения на огъня във всеки прозорец и всяка частица елдерглас, край които шествието минаваше. Хората гледаха с уплаха, ако изобщо гледаха — някои, щом погребалното шествие наближеше, залостваха вратите и затваряха кепенците. Така е в Камор за богатите и могъщите — бавното погребално шествие към Хълма на шепота, полагането в земята, обредът и безумното празненство на плача след това. Наздравица за споминалия се; горчиво-сладък пир за тези, които все още не са се явили на съд пред Аза Гуила, Господарката на дългото мълчание. Погребалната бъчва е това, което крепи традицията.

Редиците от опечалени излязоха от Дървените отпадъци точно след като удари десетият час на вечерта и навлязоха в Казана, където нито едно хлапе и нито един пияница не посмя да им се изпречи на пътя, а бандите от главорези и пристрастени към газа мълчаливо заставаха мирно, когато техният господар и свитата му минаваха покрай тях.

Преминаха през Саждите, а после на север към Покоя, а от каналите наоколо се надигаше сребриста мъгла, топла и лепкава. Нито един жълтодрешко не им пресече път. Нито един полицай дори не мярна шествието, защото тази вечер се бяха погрижили да им намерят работа другаде и да насочат вниманието им изцяло към западния край на града. Изтокът принадлежеше на Барсави и на дългите му редици от факли и колкото по на север отиваха, толкова повече честни семейства залостваха вратите си, гасяха лампите и се молеха делата на опечалените да не ги засягат.

Ако имаше повече наблюдаващи очи, можеха да забележат, че шествието е подминало завоя към Хълма на шепота и е продължило на север и сега се виеше съм западния край на квартала Ръждива вода, където огромната изоставена сграда, наречена Дупката на ехото, се извисяваше в мрака сред мъглата.

Любопитният наблюдател би се учудил и на многолюдното присъствие — повече от сто мъже и жени, и на тяхното облекло. Само носачите на ковчега бяха облечени като за погребение, факлоносците бяха облечени като за война — с доспехи от варена кожа с черни шипове, с нашийници, шлемове, предпазители на ръцете и ръкавици, с ножове, боздугани, брадви и букаи на поясите. Те бяха каймакът на бандите на Барсави, най-коравите Точни хора — мъже и жени с ледени погледи и с убийства зад гърба. Бяха от целия му квартал и от всичките му банди — Червените ръце и Ромовите псета, Сивите лица и Момчетата от арсенала, Прескачащите канали и Черните свитки, Бароните от Пожарището и десетина други.

Най-интересното в това шествие обаче беше нещо, което случайният наблюдател нямаше как да знае.

Работата беше там, че тялото на Назка Барсави все още лежеше в старите покои в Плаващия гроб, увито в копринени чаршафи, обработени по алхимичен начин така, че да му пречат да загние бързо. Локи Ламора и още дузина други жреци на Безименния тринайсети, Уродливия страж, предната нощ четоха молитви за нея и я положиха в кръг от обредни свещи, за да лежи там, докато баща й приключи с работата си тази вечер — а тази работа нямаше нищо общо с Хълма на шепота. Ковчегът, покрит с погребална коприна, бе празен.

2

— Аз съм Сивия крал — заяви Локи Ламора. — Аз съм Сивия крал, боговете да прокълнат очите му дано, аз съм Сивия крал!

— Малко по-тихо — забеляза Джийн Танен, докато се бореше със сивия маншет на единия му ръкав — и малко по-пресипнало. С малко намек за Тал Верар. Каза, че имал акцент.

— Аз съм Сивия крал — повтори Локи — и тилът ми ще цъфне в усмивка, когато Джентълмените копелета приключат с мен.

— А, това си го биваше! — възкликна Кало, който мажеше косата на Локи със зловонна алхимична паста, която я боядисваше в тъмносиво. — Хареса ми. Отличава се някак си.

Локи стоеше и не мърдаше като шивашки калъп, наобиколен от Кало, Галдо и Джийн, които работеха по него с дрехи, козметика и шивашки игли. Дървеницата, облегнат на стената на малкото им скривалище, се оглеждаше и ослушваше за натрапници.

Джентълмените копелета се бяха скрили в един изоставен дюкян в забуления в мъгла квартал Ръждива вода, само на няколко преки от Дупката на ехото. Ръждива вода беше мъртъв остров, с лоша слава и почти необитаем. Градът, отхвърлил старите си предразсъдъци относно постройките на Дребните, все още смяташе Ръждива вода за недвусмислена заплаха. Разправяха, че черните силуети, които мърдаха в лагуната му, никак не са така милички като простите акули човекоядци, а били нещо по-лошо и по-старо. Каквато и доза истина да съдържаха тези слухове, тук цареше пустош, удобна, за да разиграят Барсави и Сивия крал странната си афера. Лично Локи подозираше, че са го отвели някъде тук през онази нощ, когато Сивия крал за първи път се намеси в живота му.

Тримата прилагаха всички фокуси на изкуството на маскарада, за да преобразят Локи в Сивия крал. Косата му вече беше сива, дрехите — също сиви, беше обут с тежки подплатени ботуши, които добавяха четири пръста към ръста му, а над устните му, здраво залепен, бе увиснал сив мустак.

— Добре изглежда — обади се Дървеницата одобрително.

— Не че искам да се фукам, ама Дървеницата е прав — рече Джийн. — Сега, когато някак си ти докарах по мярка това тъпо палто, изглеждаш направо зашеметяващо.

— Жалко, че това не е някоя от нашите игри — рече Галдо. — Щеше да ми е много забавно. Наведи се да ти туря бръчки, Локи.

Като пипаше много внимателно, Галдо намаза лицето на Локи с нещо топло и подобно на восък, което щипеше кожата. След секунди то изсъхна и се втвърди и само след малко Локи си имаше цяла мрежа от бръчки „пачи крак“, бръчици от смях и бръчки по челото. Изглеждаше към средата на четирийсетте най-малкото. Маската би минала дори на ярка дневна светлина; нощем беше непроницаема.

— Виртуоз! — похвали го Джийн. — Относително казано, като се имат предвид бързината и условията, в които трябва да стъкмим всичко това.

Локи отметна качулката си и подръпна сивите си кожени ръкавици.

— Аз съм Сивия крал — рече той с тих глас, като докара странния акцент на истинския Сив крал.

— Вярвам ти, да му се не види! — възкликна Дървеницата.

— Е, тогава да се захващаме. — Локи задвижи челюстта си нагоре-надолу. Усещаше как фалшивата набръчкана кожа се разтяга напред-назад. — Галдо, подай ми кинжалите, ако обичаш. Искам единия в ботуша, а другия в ръкава.

„Ламора…“ — разнесе се студен шепот: гласът на Соколаря. Локи се напрегна, а после осъзна, че гласът не идваше по въздуха.

— Какво има? — попита Джийн.

— Соколаря — отвърна Локи. — Той… прави онова проклето нещо…

„Барсави скоро ще пристигне. Ти и приятелите ти след малко трябва да сте на мястото.“

— Вързомагът проявява нетърпение — рече Локи. — Хайде, бързо. Дървеница, знаеш каква е играта, нали знаеш и къде да се наместиш?

— Наизуст го знам! — ухили се Дървеницата. — Този път няма дори покрив на храм, че да скоча от него, така че нямай грижи за нищо.

— Джийн, ти добре ли ще си на твоето място?

— Абе, няма да съм, ама по-хубаво няма. — Джийн изпука със стави. — Дървеницата ще ме вижда долу под пода. Ако работата се осере, сети се да се хвърлиш в проклетия водопад. Аз ще ти пазя гърба — с острие и кръв.

— Кало, Галдо. — Локи се обърна с лице към близнаците, които бързо прибраха всички инструменти и вещества, използвани, за да пременят Локи за вечерта. — Готови ли сме да се придвижим към храма?

— Всичко ще мине по-гладко и от задниче от Позлатената лилия! — ухили се Галдо. — Тлъсто сладко имане, изсипано в чувалите, две конски коли, провизии за хубаво дълго пътешествие по суша.

— А на Виконтската порта има стражи, които ще ни пропуснат толкова бързо, все едно кракът ни никога не е стъпвал в Камор! — додаде Кало.

— Добре. Е… Мамка му! — потърка ръце Локи. — Това е май.

Запасът ми от цветиста реторика свърши. Да вървим да гепим копелетата и да се молим за честна сделка.

Дървеницата пристъпи напред и се прокашля.

— Правя го само защото обичам да се крия в запустели елдренски постройки по тъмни страшни доби — рече той.

— Лъжец! — сряза го Джийн, бавно. — Аз го правя само защото винаги съм искал да видя как елдренски призрак изяжда Дървеницата.

— Лъжец! — изкиска се Галдо. — Аз го правя само защото всички вие си имате друга работа. Ще заложа цялата мебелировка в бърлогата на Харза Безнадеждния.

— Всичките сте лъжци! — заяви Локи, когато всички погледи се впиха изпитателно в него. — Правим го само защото никой друг в Камор не е толкова добър, че да се справи, и никой не е толкова тъп, че да няма друг начин!

— Копеле! — креснаха те в един глас и само за миг забравиха къде се намират.

„Чак аз ви чувам как кряскате — разнесе се призрачният глас на Соколаря. — Да не сте се умопобъркали напълно?“

Локи въздъхна.

— Чичо не обича да го държим буден цяла нощ с нашата врява — рече той. — Да се задействаме и, ако е милостив Уродливия страж, ще се видим отново в храма, когато цялата тая гадория приключи.

3

Дупката на ехото е куб, иззидан от сиви камъни, споени с мътен елдерглас — той никога не сияе, когато изгрее Измамната светлина. Всъщност изобщо не отразява каквато и да било светлина. Всяка от страните му е дълга може би сто стъпки. Има един-единствен достоен вход — врата, висока един човешки бой, на двайсет стъпки над улицата, и към нея води широко стълбище.

Един-единствен акведукт пресича от горната част на Анджевин през Воденичните водопади, кривва на юг и навлиза в Ръждива вода, където излива водата си в ъгъла на Дупката на ехото. Както за самия каменен куб, така и за акведукта вярват, че е докоснат от някакво древно зло и никога не е бил използван. Малък водопад се изсипва през една дупка на пода в катакомбите под Дупката на ехото, откъдето се чува шуртенето на черната вода. Някои от пасажите се изсипват в канала югозападно от Ръждива вода, други — на места, неведоми за живите.

Локи Ламора стоеше сред мрака в средата на сивия куб и се вслушваше в грохота на водата, идващ откъм една пукнатина в пода, втренчен неподвижно в сивото петно на мястото на вратата към улицата. Единствената му утеха беше, че Джийн и Дървеницата, приклекнали невидими в мокрия мрак долу под пода, сигурно ги беше още повече бъз. Поне докато започнат преговорите.

„Близо са — обади се гласът на Соколаря. — Много близо. Бъди готов.“

Локи чу шествието на Капа още преди да го види — тътенът на погребалните барабани нахлу през отворената врата към улицата притъпен, почти заглушен от водопада. Той ставаше все по-силен. В рамката на вратата заблещука слабо червено сияние и на светлината му Локи забеляза, че сивата мъгла се е сгъстила, факлите пламтяха кротко, все едно се виждаха изпод вода. Червената аура се усили — стаята около него смътно доби очертания, поръбени с блед кармин. Барабанният бой спря и Локи отново остана сам с шума на водопада. Той отметна глава, сложи ръка зад гърба си и се вторачи във вратата. Кръвта думкаше в ушите му.

Два малки червени огъня се появиха на вратата — досущ очите на дракон от някоя от историите на Джийн. Черни сенки се размърдаха зад тях и щом очите на Локи свикнаха с прилива на аленото сияние, той видя лицата на двама мъже — високи мъже с наметала, въоръжени. Различаваше чертите и стойката им достатъчно, че да забележи, че те едва ли не се изненадаха, че го виждат. Поколебаха се, а после продължиха напред — единият му мина отляво, а другият отдясно. Той от своя страна дори не помръдна. Дори и мускулче не трепна по него.

Последваха още две факли, а после и още две — Барсави изпращаше хората си нагоре по стълбите по двойки. Скоро срещу Локи се подреди неравен полукръг от хора и факлите им очертаха в червено вътрешния релеф на Дупката на ехото. По стените бяха окачени дърворезби, странни древни символи на езика на елдрените, който хората така и не бяха успели да разшифроват.

Дузина мъже, две дузини — тълпата от силуети в доспехи се разрастваше и Локи забеляза познати лица. Пререзвачи на гърла, трошачи на крака, изтезатели. Убийци. Корава пасмина. Точно каквото му бе обещал Барсави, докато двамата съзерцаваха заедно трупа на Назка.

Времето минаваше, ала Локи не промълвяваше и дума. Мъже и жени продължаваха да влизат. Сестрите Беранджия — дори и на това мижаво осветление Локи разпознаваше наперената им походка. Те застанаха най-отпред в средата на разрастващата се тълпа, без да кажат нищо, със скръстени ръце и блеснали на светлината на факлите очи. По негласна заповед никой от хората на Барсави не мина зад гърба на Локи. Той все така стоеше сам, докато тълпата от Точни хора продължи да се разгръща пред него.

Най-сетне тайфата главорези започна да се разделя. Локи чуваше как ехото от тяхното дишане и мърморене и скърцането на доспехите им се блъска между двете стени и се смесва с грохота на водопада. Някои от застаналите по краищата нахлупиха върху факлите си мокри кожени кесии. Постепенно мирисът на дим се просмука във въздуха, а светлината намаля и накрая може би само един на петима души от хората на Капа остана със запалена факла.

Но светлината беше предостатъчна, за да се види Капа Барсави, когато той зави зад ъгъла и влезе през вратата. Побелялата му коса беше пригладена назад в напомадени редове, трите му бради — вчесани. Беше облякъл дрехата си от акулова кожа и черно кадифено наметало, поръбено със златен плат, отметнато от едната страна. Анджаис му стоеше отдясно, Пачеро — отляво. Капа влезе и в отразения огън в очите им Локи видя единствено смърт.

„Но нищо не е, каквото изглежда — разнесе се гласът на Соколаря. — Бъди твърд.“

Най-отпред Барсави спря и дълго време само съзерцаваше Локи, втренчен в привидението пред очите си, в хладните оранжеви очи под смъкната надолу качулка, в сивите мантия, дреха и ръкавици.

— Крал! — рече той най-сетне.

— Капа — отвърна Локи, като се предизвикваше да почувства високомерието, изстискваше го от нищото. Мъж, който би застанал пред сто убийци с усмивка на лицето; мъж, който би извикал Венкарло Барсави чрез поредица от трупове, последният, от които — собствената му дъщеря. Такъв трябваше да бъде Локи — не приятел на Назка, а неин убиец; не палавият поданик на Капа, а негов равен. По-могъщ от него.

Локи се ухили като вълк, а после отметна наметалото си от лявото рамо. С лявата ръка той подкани Капа да се приближи — предизвикателен жест; като побойник в тъмна уличка, който предизвиква противника си да излезе и да нанесе първия удар.

— Вземете го на прицел — нареди Капа и дузина мъже и жени вдигнаха арбалети.

„Уродливи страже, дай ми сила!“ — примоли се Локи наум и заскърца със зъби в очакване. Чуваше как мускулите на ченето му скриптят.

Пращене и съскане отекнаха в хола — дузина натегнати тетиви изплющяха. Стрелите летяха твърде бързо — тъмни размити черти във въздуха, а после дузина тънки черни силуети отскочиха от нищото точно пред лицето му и издрънчаха на пода, разпръснати в дъга в краката му като мъртви птици.

Локи се засмя — силен, истински звук на наслада. За кратък миг бе готов да целуне Соколаря, ако Вързомагът застанеше пред него.

— Но, моля ви се — рече той. — Мислех, че сте чували легендите.

— Само проверяваме доколко са верни, Ваше Величество — рече Капа Барсави. Последната дума бе произнесена с насмешка — Локи очакваше поне някаква предпазливост след отблъснатата атака, но Барсави пристъпи напред без явен страх.

— Доволен съм, че откликнахте на призива ми — отвърна Локи.

— Кръвта на дъщеря ми е единственото, което ме призова — отвърна Барсави.

— Размишлявайте върху това, щом сте длъжен — заговори Локи, молейки се наум, докато си съчиняваше. „Назка, в името на боговете, прости ми“ — Вие по-внимателно ли пипахте, когато сам завзехте този град преди двайсет и две години?

— Това ли си мислиш, че правиш? — Барсави спря и впи поглед в него. Деляха ги около четирийсет стъпки. — Отнемаш ми града?

— Призовах ви да обсъдим въпроса с Камор — отвърна Локи. — Да го уредим така, че и двамата да сме доволни. — Соколаря все още не го прекъсваше. Реши, че се справя добре.

— Задоволството няма да е взаимно — рече Барсави, вдигна лявата си ръка и един мъж от тълпата излезе напред.

Локи го огледа внимателно — беше доста възрастен, дребен и оплешивяващ и не носеше доспехи. Много любопитно. Освен това като че ли трепереше.

— Направи, каквото се разбрахме, Еймон — рече Капа. — Аз държа на думата си повече, отколкото когато и да било.

Мъжът без доспехи тръгна напред — бавно и колебливо, като гледаше Локи с неприкрит страх. Ала продължаваше да върви право към него, а зад него сто въоръжени мъже и жени чакаха и не предприемаха нищо.

— Моля се този мъж да не възнамерява да извърши онова, което подозирам аз — рече Локи сприхаво.

— Скоро всички ще разберем каква му е работата — отвърна Капа.

— Мен острие не ме лови — рече Локи. — Този мъж ще умре само като го докосна.

— Така разправят — отвърна Капа. Еймон продължаваше напред. Приближи се на трийсет крачки от Локи, после — на двайсет.

— Еймон! — рече Локи. — Злоупотребяват с теб. Спри веднага.

„Богове! — помисли си. — Не прави онова, което мисля, че ще направиш! Не карай Соколаря да те убива!“

Еймон продължи напред. Ченето му се тресеше; дишаше плитко, на пресекулки. Ръцете му бяха протегнати напред и трепереха, все едно се готвеше да бръкне в огъня.

„Уродливи страже!“ — помисли си Локи. — Моля те, нека той се уплаши! Соколарю, Соколарю, моля те, внуши му уплаха, прави каквото щеш, но не го убивай!

Река от пот се стичаше по гръбнака му. Той наведе леко глава и се вторачи в Еймон. Сега ги деляха само десет стъпки.

— Еймон — заговори, като се мъчеше да си докара нехаен тон, но не успя съвсем. — Предупреден си. Ти си в смъртна опасност.

— О, да — отвърна мъжът с разтреперан глас. — Да, това го знам. — И измина и последното разстояние помежду им, посегна към дясната ръка на Локи с двете си ръце и…

„Мамка му!“ — помисли си Локи и въпреки че дълбоко в душата си знаеше, че Соколаря ще убие човека, а не той…

Еймон го докосна, той трепна и се дръпна назад.

Очите на дребосъка светнаха. Той хлъцна и после, за ужас на Локи, скочи и го сграбчи за лакътя с две ръце, като хищна птица, сграбчила твърде дълго причаквана плячка.

— Хааааааа! — извика той и за кратък миг на Локи му се стори, че с мъжа се случва нещо ужасно.

Но не — Еймон все още беше жив и хватката му беше много здрава.

— Мамицата му! — смънка Локи и замахна с левия си юмрук да халоса клетника, но загуби равновесие, а и Еймон го беше притиснал здраво. Дребният мъж блъсна Локи назад и отново изкрещя: „ХААААААА!“. Вик на пълно тържество. Локи озадачено тупна по задник.

И тогава по камъните зад Еймон затрополиха ботуши и тъмни силуети се втурнаха покрай него, за да хванат Локи, и в танцуващата светлина на две дузини движещи се факли Ламора бе вдигнат отново на крака, стиснат от силни длани, вкопчили се в ръцете, раменете и врата му.

Капа Барсави си проби път през въодушевената тълпа от мъже и жени, побутна внимателно Еймон встрани и застана очи в очи с Локи. Дебелото му червендалесто лице сияеше, предвкусвайки предстоящото.

— Е, Ваше Величество — рече той, — бас държа, че точно в този момент си много шашардисан, копеле недно.

Хората на Барсави избухнаха в смях и викове. А после юмрукът на Капа, голям колкото свински бут, се вряза в корема на Локи, въздухът изскочи от дробовете му, а в гърдите му избухна черна болка. И чак тогава Локи разбра колко дълбоко е затънал в лайната.

4

— Да, бас държа, че сигурно в момента си много любопитен, да му се не види — рече Барсави, крачейки напред-назад срещу Локи, все така прикован от половин дузина мъже, всеки един път и половина по-едър от него. — Както и аз. Да му махнем качулката, момчета.

Груби ръце сграбчиха качулката и наметалото му, а Капа вторачи леден поглед в него, като шареше с пръсти нагоре-надолу по брадите си. — Сиво, сиво, сиво. Като артист си се докарал. — Той се разсмя. — И каква си хърба! Какъв хилав слабак сме си хванали тази вечер — Сивия крал, суверен на мъглата и на сенките… и на нищо друго!

Ухилен, Капа го зашлеви с опакото на ръката си. Локи едва бе усетил парещата болка, когато той го зашлеви и по другата буза. Главата на Локи се люшна; някой го сграбчи изотзад за косата и завря лицето му в лицето на Капа. Мислите му препускаха. Дали хората на Барсави не бяха издирили някак Соколаря? Дали не му бяха отвлекли вниманието? Дали Капа беше побеснял толкова, че да дръзне да убие Вързомаг, ако му падне?

— О, ние знаем, че тебе нито нож те лови — продължи Барсави, — нито стрела, за още по-голяма жалост. Но юмрук? Много любопитно нещо са това заклинанията на Вързомаговете — твърде са конкретни, да му се не види! Нали така?

И пак фрасна Локи в стомаха под съпровода на радостен шепот отвсякъде. Коленете на Локи омекнаха и „помощниците“ му отново го вдигнаха и изправиха. Болката в корема се разпълзяваше по тялото му.

— Един от твоите хора — продължи Барсави — се промъкна в моя Плаващ гроб тази сутрин!

Студена тръпка полази надолу по гръбнака на Локи.

— Май не съм единственият, когото си вбесил, когато ми изпрати мойта Назка в онази бъчва — ухили се злобно Барсави. — Като че някои от твоите хора не са били съгласни с веселата ти дружина за това проклето светотатство. И затова с твоя човек си поприказвахме. И определихме цена. А после той ми разказа какви ли не очарователни неща за това твое заклинание. Ами тази история, дето си можел с едно докосване да убиваш хора? Той ми обясни, че това са дивотии.

„Натопен — обади се едно гласче в подсъзнанието му и то със сигурност не беше на Соколаря. — Натопен, натопен. — Разбира се, хората на Барсави — нито бяха отвлекли вниманието на Вързомага, нито го бяха хванали. — Спретнато като бесило, дявол да го вземе.“

— Но досега само бях склонен да му повярвам — продължи Барсави. — Сключих сделка с Еймон, който съм убеден, че не ти е познат. Еймон умира. Има охтика и тумори в стомаха и на гърба. От онези, които никой доктор не може да изцери. Остават му някъде два месеца, няма и толкова. — Капа потупа Еймон по гърба толкова гордо, сякаш хилавият човечец беше плът от плътта му и кръв от кръвта му. — Та рекох му: „Защо не награбиш тая малка мръсна гад, Еймон? Ако наистина може да убива с едно докосване, поне ще се отървеш. А пък ако не може… — Барсави се ухили и червените му бузи се набръчкаха гротескно. — Тогава…“

— Хиляда цели крони — изхихика Еймон.

— За начало — додаде Барсави. — Обещание, което възнамерявам да спазя. Обещание, което възнамерявам да разширя. Казах на Еймон, че ще умре в собствена вила със скъпоценни камъни, коприни и половин дузина дами от „Позлатените лилии“ по негов избор, които да му правят компания. Аз ще измисля удоволствия за него. Ще умре като шибан херцог, защото тази вечер го обявявам за най-храбрия мъж на Камор!

Проехтя одобрителен рев. Мъжете и жените заръкопляскаха и затропаха с юмруци по ризниците и щитовете.

— Точно обратното — прошепна Барсави — на потайното страхливо лайно, което уби единствената ми дъщеря! И което дори не я уби със собствените си ръце! Което накара някакъв шибан наемник да я усмърти с извратена магия! Отровител! — Барсави се изплю в лицето на Локи. Топлата слюнка се стече по бузата му. — Твоят човек ми каза също, разбира се, че твоят Вързомаг е направил заклинанието и от снощи вече не е на служба при теб. Толкова си бил сигурен, че не си искал да му плащаш повече. Е, аз ръкопляскам на твоето чувство за икономия.

Барсави махна на Анджаис и Пачеро. Навъсени, двамата мъже излязоха напред. Махнаха си очилата и ги прибраха в джобовете на жилетките си — злокобен жест, в несъзнателен синхрон. Локи отвори уста да каже нещо… и тогава осъзна колко дълбоко е загазил. И се вцепени.

Той можеше да разкрие истинската си самоличност — да накара Капа да откъсне фалшивия мустак, да изтрие бръчките, да изпее цялата история — но какво щеше да спечели с това? Никога нямаше да му повярват. Вече бе показал, че е под закрилата на Вързомаг. Ако признаеше, че е Локи Ламора, стоте мъже и жени тук щяха да погнат Джийн, Дървеницата и братята Санца. Всички Джентълмени копелета щяха да бъдат преследвани по улиците. Щяха да лишат всички от живот.

Ако искаше да ги спаси, трябваше да играе Сивия крал, докато Капа не приключи с него, а после да се моли за бърза и лека смърт. Нека Локи Ламора една нощ просто да изчезне; нека приятелите му се измъкнат и срещнат каквато съдба ги очаква. Той примига, за да удържи напиращите горещи сълзи, насили се да се усмихне, погледна двамата синове на Барсави и рече:

— Хайде, шибани палета, я да ви видим дали сте по-добри от баща си!

Анджаис и Пачеро знаеха как да убият човек с един удар, но точно сега нямаха такива намерения. Те насиниха ребрата му, смляха с юмруци ръцете му, наритаха го по бедрата, нашамариха го и го стискаха за гърлото, докато всеки дъх вече му струваше кански усилия. Най-накрая Анджаис отново го вдигна, хвана брадичката му и двамата се погледнаха в очите.

— Между другото — рече синът на Капа — това ти е от Локи Ламора.

Подпря брадичката му с един пръст и с другата ръка го цапардоса. Парлива болка прониза врата му и в обагрения в червено мрак наоколо просветнаха звезди. Той изплю кръв, закашля се и облиза напуканите си подути устни.

— А сега — рече Барсави — моята бащина мъст за смъртта на Назка.

Той плесна с ръце три пъти.

Зад него се чуха мъжки псувни и тропотът на тежки стъпки по каменните стъпала. През вратата нахлуха още половин дузина мъже, понесли голяма дървена бъчва — голяма, колкото онази, в която бяха върнали Назка Барсави на баща й. Погребалната бъчва. Тълпата около Барсави и синовете му въодушевено направи път на носачите. Те поставиха бъчвата на пода до Капа и Локи чу, че вътре се плиска течност.

„О, Тринайсет богове!“ — помисли си той.

— Нож не те лови, стрела не те лови — изрече Капа, сякаш размишляваше на глас. — Но пердахът несъмнено те лови! И несъмнено имаш нужда да дишаш.

Двама от хората на Капа отвориха капака на бъчвата и завлякоха Локи до нея. Вонята на конска пикоч, толкова силна, че ти се насълзяваха очите, блъвна във въздуха, той се задави и започна да кашля.

— Вижте го Сивия крал, той плаче! — прошепна Барсави. — Вижте го Сивия крал, той ридае! Гледка, която ще пазя в душата си до последния си час. — Гласът му проехтя: — Рида ли Назка? Плака ли Назка, когато ти я погуби? Кой знае защо, не ми се вярва! — крещеше Капа. — Погледнете за последно! Той ще получи онова, което причини на Назка. Той ще умре с нейната смърт, но от твоята ръка!

Сграбчи Локи за косата и дръпна главата му към бъчвата. За един кратък налудничав миг Локи се почувства благодарен, че червата му са празни и не може да повърне. От солената смрад многострадалните мускули на стомаха му се сгърчиха в болезнен спазъм.

— Само с едно леко докосване — рече Капа, като преглъщаше риданията си. — Само с едно леко докосване, кучи сине! Няма отрова за теб! Няма бърза смърт, преди да те натопя вътре! Ще усещаш вкуса й непрекъснато! Чак докато се удавиш.

А после, пъшкайки, вдигна Локи за яката. Хората му се включиха и всички заедно го прекатуриха над ръба, а после го запокитиха с главата надолу в гъстата хладка гадост, която заглуши шума на света наоколо, в мрака, който изгори очите и раните му и го погълна целия.

Хората на Барсави поставиха капака обратно и неколцина от тях го заковаха здраво с чукове и с опакото на брадвите си. Капа стовари юмрук върху капака и се усмихна широко. По бузите му още се стичаха сълзи.

— Кой знае защо, не смятам, че клетият пикльо се представи толкова добре на преговорите, колкото се надяваше!

Мъжете и жените около него закрещяха и задюдюкаха, вдигнали ръце във въздуха и размахали факли, които хвърляха полудели сенки по стените.

— Вземайте това копеле и го хвърлете в морето — и Капа посочи водопада.

Десетина чифта енергични ръце награбиха бъчвата. Със смях и шеги тълпата я вдигна и я понесе към северозападния ъгъл на Дупката на ехото, където водата се изливаше от тавана и изчезваше в черния мрак през отвор, широк около осем стъпки.

— Еднооо… — изкомандва водачът им. — Двеее… — и щом произнесе „три!“ мъжете бутнаха бъчвата долу в тъмното. Тя шумно цопна във водата. После те вдигнаха ръце във въздуха и отново заликуваха.

— Тази нощ — провикна се Барсави — Херцог Никованте спи спокойно в леглото си, заключен в своята стъклена кула! Тази нощ Сивия крал спи в пикня, в гробница, която аз му стъкмих! Тази нощ е моята нощ! Кой управлява Камор?

— БАРСАВИ! — екна в отговор от всяко гърло в Дупката на ехото и отекна в иззиданите от пришълци камъни на зданието и Капа потъна сред море от врява, смях и ръкопляскания.

— Тази нощ — кресна той — изпратете вестоносци до всяко ъгълче от МОЕТО царство! Пратете бързоходци до „Последна грешка“! Пратете бързоходци в Пожарището! Събудете Казана, Теснините, Утайките и цялата Примка! Тази нощ аз отварям врати! Нека Точните хора от Камор заповядат на Плаващия гроб и бъдат мои гости! Тази нощ ще устроим такъв пир, че честните люде ще си залостват вратите, жълтодрешковците ще треперят в казармите си, а самите богове ще гледат от небето и ще викат: „Каква е тая шумотевица, ебати?“.

— БАРСАВИ! БАРСАВИ! БАРСАВИ! — скандираха хората.

— Тази нощ — завърши той най-сетне — ще празнуваме! Тази нощ Камор видя последния крал.

Интерлюдия:Войната с половин кроните