Лъжите на Локи Ламора

1

Локи се събуди — лежеше по гръб, вперил поглед в избеляла, опушена картина, нарисувана върху измазан с хоросан таван. Тя изобразяваше безгрижни мъже и жени в одежди от епохата на Теринския трон, събрани около бъчвичка вино, с чаши в ръце и усмивки на поруменелите лица. Локи изстена и отново затвори очи.

— Ей го на! — обади се непознат глас. — Стана, както ви казвах, точно както ви казвах! Мехлемът го оправи — чуден цяр за изтощение на телесните канали!

„Кой пък си ти бе, по дяволите? — помисли си Локи крайно недипломатично. — И къде се намирам?“

— На сигурно място си, макар че не бих се изсилил да твърдя, че е и уютно. — Джийн Танен сложи ръка на лявото рамо на Локи и му се усмихна. Обикновено твърде изискан, сега той беше небръснат от няколко дни, а лицето му — омазано с мръсотия. — Е, някои от бившите пациенти на прочутия майстор Ибелиус може да оспорят и сигурността му.

После бързо даде знак на Локи — „В безопасност сме, говори свободно“.

— Тц-тц, Джийн, твоите стрелички са чудесна отплата за труда, дето го хвърлих тия дни. — Непознатият глас явно принадлежеше на сбръчкания човечец с някак птичи вид и кафява кожа като очуканата повърхност на маса. Нервно играещите му тъмни очи надничаха зад дебели стъкла — по-дебели Локи не беше виждал. Беше облечен с вехта памучна туника, оплескана с петна от сос, а може би засъхнала кръв, под жилетка с цвят на горчица по модата отпреди двайсет години. Сивите му къдри все едно никнеха направо от тила му, събрани на опашка. — Изведох приятеля ти отново на брега на съзнанието.

— О, в името на Переландро, Ибелиус, в мозъка му не беше забита стрела от арбалет, той просто имаше нужда от почивка.

— Топлите му течности са в изключителен спад. Каналите на тялото му бяха напълно изпразнени от жизненост. Беше блед, неотзивчив, посинен, съсухрен и недохранен.

— Ибелиус? — Локи се опита да седне и отчасти успя. Джийн го прихвана за раменете и му помогна да се настани. Стаята се въртеше. — Ибелиус, кучият знахар от Червена вода?

Кучите знахари бяха медицинското съответствие на черните алхимици. Те не притежаваха удостоверения и място в Конклава на лекарите и лекуваха раните и болежките на Точните хора в Камор. Истински лекар би изгледал подозрително пациент с рана от брадва в два и половина сутринта и би повикал градската стража. Кучият знахар нямаше да задава въпроси, стига да му се плати предварително.

Проблемът с кучите знахари, разбира се, беше, че човек рискуваше, когато разчита на техните способности. Някои наистина бяха обучени лечители, сполетени от несгоди или отстранени от професията заради престъпления, като например обирането на гробове. Други бяха просто импровизатори и прилагаха натрупаните с години практически познания в церенето на последствията от кръчмарски въргали и улични обири. Неколцина бяха напълно луди или имаха склонност към убийства, или — просто очарователно! — и двете едновременно.

— Колегите ми са кучи знахари! — изсумтя Ибелиус. — Аз съм лекар, учил съм в Колегиума! Оздравяването ти е доказателство за това!

Локи се огледа из стаята — лежеше (само по набедрена превръзка) на един нар в ъгъла на изоставена вила в Пепелището по всяка вероятност. Платнена завеса закриваше единствената врата в стаята. Два оранжеви алхимични фенера осветяваха помещението. Гърлото на Локи бе пресъхнало, тялото още го болеше, миришеше лошо, и то не само на естествената миризма на некъпан човек. Странна прозрачна утайка покриваше корема и гърдите му. Той я попипа с пръсти.

— Каква е тая гадост по гърдите ми?

— Мехлемът, господине, мехлемът. Мехлемът на Варанели, ако бъдем точни, макар че вие надали имате познания по темата. Приложих го, за да съсредоточа изчезващата енергия във вашите телесни канали и да огранича движението на топлите ви течности в областта, където би било най-полезно — а именно вашата коремна кухина. Не искахме енергията ви да се прахоса.

— Какво има в него?

— Мехлемът е патентовано съчетание на ред елементи, но същността на въздействието му подсигурява сместа от „помощника на градинаря“ и терпентин.

— „Помощникът на градинаря“ ли?

— Земни червеи — поясни Джийн. — Иска да каже земни червеи, накиснати в терпентин.

— И ти му позволи да ме намаца целия с това?! — изпъшка Локи и се отпусна върху нара.

— Само коремът ви, господине, тъй изстрадалият ви корем.

— Той е докторът — рече Джийн. — Мен ме бива само да потрошавам хора, хич ме няма да ги сглобявам наново.

— Но какво е станало с мен?

— Изтощение — абсолютно изтощение, в по-чиста форма не съм го виждал. — Ибелиус вдигна лявата китка на Локи и провери пулса му. — Джийн ми каза, че сте взели еметик вечерта в Деня на Херцога.

— И то какъв!

— И че после не сте яли и пили нищо. А сетне са ви отвлекли и са ви пребили жестоко, и едва не са ви погубили, като са ви потопили в бъчва с конска урина — фантастична жестокост! Моите съболезнования. И че са ви нанесли дълбока рана на лявата предмишница, рана, която сега заздравява чудесно, но не благодарение на вашите мъки. И че сте останали действен цяла вечер въпреки телесните повреди и изтощението. Че сте преследвали целта си с върховна решителност и без почивка.

— Звучи ми смътно познато.

— Вие просто припаднахте, господине. Както казват профаните, вашето тяло ви отказа позволение да продължите да го малтретирате — изкиска се Ибелиус.

— От колко време съм тук?

— Два дни и две нощи — отвърна Джийн.

— Какво? Проклет да съм! И през цялото време съм труп?

— Почти — отвърна Джийн. — Видях те как падна в несвяст — бях на няма и трийсет крачки от теб и се спотайвах. Чак след няколко минути се усетих защо този дърт брадат просяк нещо ми се струва познат.

— Държах ви малко под упойка — додаде Ибелиус. — За ваше собствено добро.

— Проклятие!

— Явно правилно съм преценил, защото инак нямаше да си починете по своя воля. А и ме улесни да приложа поредица от относително неприятни мазила, които да отстранят отоците и синините по лицето ви.

— Ааа! — възкликна Локи. — Кажи ми, че имаш подръка нещо за пиене!

Джийн му подаде мях с червено вино — беше топло, кисело и толкова разредено, че не беше червено, ами розово, но Локи изгълта половината бързо-бързо на лакоми глътки.

— По-полека, мастер Ламора, по-полека — рече Ибелиус. — Боя се, че имате твърде слаба представа за границите на собствените си възможности. Джийн, накарай го да изяде супата. Той има нужда от възстановяване на животинските сили или течностите му отново ще спаднат. Твърде слаб е — застрашава го анемия.

Локи изгълта предложената супа (акула, варена в мляко с картофи — блудкава, пресечена, била прясна някога си, и определено най-върховното нещо, което той си спомняше да е вкусвал) и се протегна.

— Два дни — о, богове! Сигурно сме нямали тоя късмет Капа Раза да падне по стълбите и да си строши врата?

— Надявай се — отвърна Джийн. — Още е с нас. И той, и Вързомагът му. Тия двамцата напоследък бяха много заети. Може би ще те заинтересува, че Джентълмените копелета официално са извън закона, като общо взето имат предвид единствено мен. Струвам петстотин крони за човека, който ме домъкне — за предпочитане, след като спра да дишам.

— Хммм — рече Локи. — Ако смея да попитам, мастер Ибелиус, какво ви кара да ме мажете тука с червеи, когато всеки от нас е вашият ключ към паричната благосклонност на Капа Раза?

— Това мога да обясня аз — намеси се Джийн. — Явно е имало и друг Ибелиус, който е работел за Барсави като страж на Плаващия гроб. Верен на Барсави, бих додал.

— О — възкликна Локи. — Моите съболезнования, мастер Ибелиус. Ваш брат?

— По-малкият ми брат. Клетият малоумник! Колко пъти му казвах да си намери друга работа. Явно всички ние имаме много общи мъки, с любезното съдействие на Капа Раза.

— Да — потвърди Локи. — Да, мастер Ибелиус. Ще заровя тоя шибаняк в земята по-дълбоко от всички жертви на убийства, откак свят светува!

— Ааа — въздъхна Ибелиус. — Така казва и Джийн. И точно затова дори няма да ви поискам такса за услугата. Не бих казал, че оценявам високо шансовете ви, но всеки враг на Капа Раза е добре дошъл под моите грижи, които ще запазя в дълбока тайна.

— Твърде сте любезен — рече Локи. — Щом се налага да мажат гърдите ми със земни червеи и терпентин, много ще се радвам точно вие… да се погрижите за това.

— Ваш покорен слуга! — отвърна Ибелиус.

— Е, Джийн — рече Локи. — Явно разполагаме със скривалище, лекар и с нас двамата. Какво още притежаваме?

— Десет крони, петнайсет солона и пет медни монети — отвърна Джийн. — Леглото, на което лежиш. Ти излапа виното и излочи супата. Аз, разбира се, притежавам и Проклетите сестри. Няколко наметала и чифтове ботуши, твоите дрехи. И всичкия гнил хоросан и разрушена зидария, за която може да мечтае човек.

— И само това?

— Да, освен още една дреболийка. — Джийн вдигна маската от сребърна мрежа на жрец на Аза Гуила. — Помощта и утехата на Господарката на дългото мълчание.

— Откъде, по дяволите, я намери?

— Веднага щом те зарязах в края на Казана — отвърна Джийн, — реших да се върна с лодка в Квартала на Храмовете и да свърша нещо полезно.

2

Пожарът в Дома на Переландро все още не беше угаснал, когато Джийн Танен, полуоблечен, се хвърли пред черния вход на Дома на Аза Гуила, на две преки североизточно от храма, който Джентълмените копелета наричаха свой дом.

Елдергласът и камъкът не горяха, разбира се, но всичко останало в Дома на Переландро беше друга история. Елдергласът отразяваше и съсредоточаваше горещината на пламъците и всичко в бърлогата щеше да се превърне в бяла пепел, а все по-силната жега щеше да довърши и покъщнината в самия храм. Бригада от жълтодрешковци с кофи се суетеше около зданието, но не й оставаше друго, освен да чака жегата и противният дим с миризма на смърт да престанат да бълват през портата.

Джийн задумка с юмрук по залостения дървен заден вход на храма на Богинята на смъртта. Молеше се на Уродливия страж за помощ при изговора с верарски акцент, който твърде рядко бе упражнявал през последните месеци. Коленичи, за да изглежда още по-жалък.

След няколко минути нещо щракна и врата се открехна — пролуката не беше по-широка от един пръст. Послушница в черна роба без никаква украса и проста сребърна маска, така позната на Джийн, се втренчи в него.

— Името ми е Таврин Калас — представи се Джийн. — Моля за вашата помощ.

— Умирате ли? — попита послушницата. — Почти нищо не можем да направим за онези, които все още са в добро здраве. Ако имате нужда от храна и подкрепление, предлагам ви да отидете в Дома на Переландро, макар че тази вечер те като че си имат… трудности.

— Не умирам, но имам нужда от храна и подкрепление. Аз съм верен слуга на Преблагата господарка, посветен в Петото вътрешно тайнство.

Джийн внимателно беше обмислил лъжата. Четвъртият ранг в Ордена на Аза Гуила бе посвещаването в жречески сан. Пети ранг — съвсем приемливо беше за някой, на когото е възложено да бъде куриер за важни вести от град на град. Ако споменеше по-висш ранг, щеше да бъде принуден да се разправя с по-висшите жреци и жрици, които сигурно бяха чували за него.

— Бях изпратен от Тал Верар в Джереш по работа на нашия орден, но по пътя джеремитски разбойници превзеха кораба ни. Взеха ми одеждите, служебните печати, документите и Скръбната маска.

— Какво? — Послушницата се наведе и помогна на Джийн да стане. Тя тежеше има-няма четвърт от теглото му и усилието й бе малко смешничко. — Посмели са да нападнат пратеник на Господарката?

— Джеремитите не изповядват вярата в Дванайсетте, сестрице — отвърна Джийн и позволи да го вдигнат на колене. — Измъчването на благочестивите за тях е наслада. Дълги дни бях прикован за весло. Снощи галерата, на която ме държаха в плен, пусна котва в Каморския залив. Беше ми възложено да изхвърлям през борда нощните гърнета, а офицерите слязоха на брега да се набесуват. Видях перките на нашите Черни братя да прорязват водата. Помолих се на Господарката и се възползвах от възможността.

Едно нещо, което братята и сестрите на Аза Гуила рядко споменаваха пред външни хора (особено в Камор), беше вярата им, че акулите са любими същества на Богинята на смъртта; че тайнствената им поява и оттегляне и свирепите им нападения са съвършеното въплъщение на природата на Преблагата господарка. Акулите бяха могъща поличба за скритите зад сребърни маски жреци; Висшият проктор не се шегуваше, когато предложи на Джийн свободно да плува в океана по мръкнало. Само неверниците, както се твърдеше, биваха нападани във водите под Дома на откровението.

— Черните братя — възкликна послушницата с нарастваща възбуда. — И те помогнаха ли ви да избягате?

— Не бива да го смяташ за помощ — отвърна Джийн. — Господарката не помага, тя позволява. Гмурнах се във водата и усетих присъствието им около мен. Почувствах ги как плуват под краката ми и видях как перките им режат водната повърхност. Моите похитители крещяха, че съм луд. Щом видяха Братята, решиха, че скоро ще бъда изяден, и започнаха да се смеят. И аз се смях — когато изпълзях невредим на брега.

— Възхвалявай Господарката, братко.

— Възхвалих я, възхвалявам я и ще я възхвалявам — отвърна Джийн. — Тя ме освободи от враговете и ми даде втора възможност да изпълня мисията си. Моля те, отведи ме при иконома на вашия храм. Срещни ме с вашия Божествен баща или Божествена майка. Имам нужда само от Лицето, одежди и подслон за няколко нощи, докато уредя работите си.

3

— Ти не чиракува ли под това име преди много години? — попита Локи.

— Точно така.

— Е, те няма ли да пратят известия? Няма ли да разпитат и да разберат, че Таврин Калас бил подтикнат от божествено любопитство да се хвърли от висока скала?

— Разбира се, че ще разпитат — отвърна Джийн. — Но изпращането на пратеник и получаването на отговор ще отнеме цели седмици… а аз нямам намерение да ходя така предрешен толкова дълго. Освен това за тях ще е доста забавно. Когато накрая разберат, че Калас би трябвало да е мъртъв, ще могат да приказват за всякакви видения и чудеса. Поява, дошла отвъд земите на сенките, разбираш ли.

— Поява, дошла право от гъза на един великолепен лъжец! — възкликна Локи. — Браво на теб, Джийн!

— Предполагам, че просто знам как се говори на жреците на смъртта. Всички си имаме своите малки дарби.

— Тъй то — намеси се Ибелиус. — Но дали е разумно? Това… перчене с одеждите на жреците на самата Богиня на смъртта? Да показваш дълъг нос на… Преблагата господарка? — Ибелиус докосна очите си с две ръце и преплете пръсти над сърцето си.

— Ако Преблагата господарка бе решила да се обиди — отвърна Джийн, — тя разполагаше с изобилни възможности да ме размаже по-тънко и от лист позлата заради моето нахалство.

— Нещо повече — додаде Локи. — Ние с Джийн сме се заклели в божествена служба на Благодетеля, Бащата на необходимите предлози. Вие почитате ли Уродливия страж, мастер Ибелиус?

— Опитът ми сочи, че от малко почит глава не боли. Може и да не паля свещи и да не давам милостиня, но… не си позволявам да говоря нелюбезно за Благодетеля.

— Е — рече Локи. — Нашият наставник веднъж ни каза, че послушниците на Благодетеля са странно неподатливи на последствия, когато им се наложи да се преструват на жреци на някой друг от боговете.

— И по странен начин ги карат да се чувстват добре дошли, бих казал — додаде Джийн. — А при сегашните обстоятелства човек с моя ръст би могъл да използва безценно малко на брой маски.

— Аха. Разбрах те, Джийн.

— Явно Богинята на смъртта е била много заета напоследък — рече Локи — с много други хора, освен нас. Джийн, вече съм съвсем буден. Чувствам се много добре, мастер Ибелиус. Няма нужда да ставате — сигурен съм, че пулсът ми си е там, където го оставих, на сигурно място вътре в китката ми. Какво още можеш да ми кажеш, Джийн?

— Положението е напечено и кърваво, но бих казал, че Капа Раза прекалява. Носи се мълва, че всички сме измрели — освен мен, с тази хубавичка цена, определена за главата ми. Предполага се, че сме отказали да се закълнем във вярност на Раза и сме се опитали да защитим честта на Барсави, и в хода на събитията сме си получили заслуженото. Всички останали гаристи са се заклели. Раза не изчака трите дни и нападна. Тази вечер са прерязали гърлата на най-непокорните — били са петима-шестима. Преди няколко часа.

— Богове! Откъде чу всичко това?

— Някои неща — от Ибелиус, който може да обикаля по малко насам-натам, стига да не надига много глава. Други — от служението: случайно се оказах в Дървените отпадъци точно когато изведнъж много хора имаха нужда от смъртни молитви.

— Значи Раза е пъхнал в джоба си Точните хора.

— Бих казал. Започват да свикват с положението. Всеки е готов да извади нож, само карфица да падне или комар да го ухапе, но той ги е стегнал. Управлява от Плаващия гроб, също като Барсави. Спазва повечето от обещанията си. Трудно се спори със стабилността.

— Ами… другата ни грижа? — Локи направи знака за Тръна на Катор. — За това чул ли си нещо? Някакви, ъъ, пукнатини по фасадата?

— Не — прошепна Джийн. — Явно Раза е бил доволен да избие всички нас, дребните крадци, и да ни остави така.

Локи въздъхна облекчено.

— Но има и още нещо странно — продължи Джийн. — Снощи Раза потърси сметка на половин дузина мъже и жени от различни банди и различни квартали. Публично ги обяви за агенти на Паяка.

— Така ли? Мислиш ли, че наистина са били, или това е поредният проклет гаден номер?

— Според мен е много вероятно да са били — отвърна Джийн. — Ибелиус ми каза имената и дълго размишлявах над тях. Просто нищо не ги свързва помежду им. Поне нищо, което да ми говори нещо на мен. Раза ги пощади, но ги прати в изгнание — каза, че имат един ден да си уредят делата и да напуснат Камор завинаги.

— Интересно. Ще ми се да знаех какво означава това.

— Може би нищо, поне този път.

— Това несъмнено би било приятно.

— И чумавият кораб, мастер Ламора! — намеси се нетърпеливо Ибелиус. — Изключителен кораб! Досега Джийн пропусна да го спомене.

— Чумав кораб, Джийн?

— Плавателен съд с черен корпус от Емберлен, фина работа. Адски красив, а знаете, че аз не знам и коя част на кораба плава във водата! — Джийн се почеса по брадясалата челюст и продължи. — Пусна котва в чумавия пристан същата нощ, когато Капа Раза даде на Капа Барсави урок по зъби!

— Много… много интересно съвпадение.

— Нали? Боговете обичат поличбите. Предполага се, че умрелите са вече двайсет-трийсет. Но ето и какво е твърде странно: Капа Раза е поел отговорността за предоставяната им милостиня.

— Какво?

— Да. Хората му придружават пренасянето на провизиите до пристанището. Той дава пари на Ордена на Сендовани за хляб и месо. Те заместват Ордена на Переландро, откакто… нали се сещаш.

— Защо, по дяволите, неговите хора ще пазят храната и водата, докато я отнасят на пристанището?

— И аз самият бях любопитен да разбера — отвърна Джийн. — Затова снощи се опитах да надникна тук-там, в официалното си положение на жрец, разбираш ли. Те им пращат не само храна и вода.

4

Вечерта в Деня на трона — нощта след възцаряването на Капа Раза — валеше ситен дъждец, като топла мокра целувка от небето. Един необикновено набит жрец на Аза Гуила с ветреещи се подгизнали одежди стоеше, вперил очи в чумавия кораб, закотвен в Каморския залив, а маската му сияеше в златисто бронзово на жълтата светлина на фенерите му.

Малка очукана лодка се полюляваше върху леките вълни до най-дългия кей, който стърчеше от Остатъците, а тя на свой ред беше свързана с въже с чумавия кораб. „Задоволство“, закотвен на разстояние един дълъг полет на стрела, със свити платна странно наподобяваше скелет. Тук-там по палубата се мяркаха сенки на мъже.

На кея малък отряд от яки докери разтоварваше една магарешка каручка и товареше в малката лодка под погледите на половин дузина мъже и жени с наметала, явно въоръжени. Без съмнение цялата операция можеше да се наблюдава с далекоглед от всеки стражеви пост около Старото пристаните. На повечето постове бдяха стражи (и щеше да е така, докато чумавият кораб не напуснеше пристанището), но никого от тях не го беше кой знае колко грижа какво пращат на кораба, стига оттам да не изпращаха нищо.

Джийн от своя страна бе твърде любопитен защо така Капа Раза изведнъж се заинтересува от благополучието на клетите мореплаватели от Емберлен.

— Виж какво, най-добре свърни надясно и си завличай задника обратно… О! Моля за прошка, ваше светейшество.

Джийн си остави време да се наслади на очевидното безпокойство по лицата на мъжете и жените, които се обърнаха, щом той приближи края на кея. Изглеждаха корави момци и моми, биячи и половина, изпечени в причиняването и издържането на болка. Но щом видяха Скръбната маска, добиха виновен вид като деца, изловени да се навъртат около гърнето с мед.

Не разпозна никой от тях — това означаваше почти със сигурност, че принадлежат на частната банда на Раза. Опита се да ги обхване с поглед — търсеше нещо, което да не се връзва, нещо необичайно, което би могло да хвърли светлина върху произхода им, но нямаше почти нищо такова. Бяха целите накичени с украшения, най-вече с обици — едно момиче носеше по седем-осем на ушите си. Това беше по-скоро по морската, отколкото по престъпната мода, ала можеше и нищо да не значи.

— Дойдох просто да се помоля на Преблагата господарка за милост към тези клетници на кораба — обясни той. — Не ми обръщайте внимание. Продължавайте да се трудите.

И той насърчи тружениците, като им обърна гръб. Гледаше кораба и се вслушваше много внимателно в звуците от извършваната зад гърба му работа. Пъшканията на носачите, тропането на стъпки, скърцането на очуканите и изядени от морето дъски. Каруцата му се беше сторила пълна с малки чувалчета, всеки колкото мях, побиращ един галон. Отначало пипаха много предпазливо, но след няколко минути…

— По дяволите, Мазик! — Един от чувалите падна на палубата и се разнесе странно тракане и дрънчене. Началникът на бригадата веднага закърши ръце и погледна Джийн. — Аз, ъъ… моля за прошка, ваше светейшество. Ние, такова, заклехме се… Обещахме да се погрижим тези провизии да стигнат невредими на чумавия кораб.

Джийн се извърна бавно и остави човека да изпадне под пълното, подчертано въздействие на безликия му поглед. После кимна едва забележимо.

— Вашето дело е благочестиво. Господарят ви е твърде великодушен, щом е поел работата, която обикновено се полага на Ордена на Переландро.

— Да… наистина жалко. Голяма, ъъ, трагедия.

— Преблагата господарка се грижи за градината на смъртните по свое усмотрение — рече Джийн — и откъсва цветовете по свое усмотрение. Не се сърдете на вашия човек. Съвсем естествено е да се чувстваш смутен в присъствието на нещо… толкова необичайно.

— О, чумавият кораб — рече мъжът. — Да, от него всички нас тръпки ни побиват.

— Ще ви оставя да се трудите — рече Джийн. — Потърсете ни в Дома на Аза Гуила, ако случайно хората на кораба имат нужда от нас.

— Ъъ… разбира се. Б-благодаря ви, ваше светейшество.

Докато Джийн вървеше бавно по кея към брега, бригадата приключи с товаренето на лодката и я отвързаха от пристана.

— Дърпайте! — изрева един от мъжете на кея.

Въжето бавно се обтегна, а после малките черни силуети на борда на „Задоволство“ задърпаха ритмично и лодката с устрем пое през Старото пристанище към фрегатата, оставяйки подире си трептяща сребърна диря по черната вода.

Джийн тръгна на север и навлезе в Отпадъците с достойната крачка на жрец, за да има достатъчно време да прехвърля отново и отново един въпрос в ума си:

За какъв дявол са нужни на кораб, пълен с мъртъвци и умиращи, торби с пари?!

5

— Торби с пари? Съвсем сигурен ли си?

— Беше си метал за харчене, Локи! Може би си спомняш, че си имахме цяла съкровищница, пълна с него, до съвсем неотдавна. Бих казал, че и двамата имаме много тренирано ухо за звънтенето на паричките.

— Хммм. Значи, освен ако, откакто се разболях, Херцогът да е почнал да сече пълни крони на поразия, тия провизии са толкова милостиня, колкото е милостиво и настроението ми!

— Ще продължа да слухтя и ще видя дали не мога да катурна още нещо, Локи.

— Ти ще… Добре де, добре. А сега трябва да ме измъкнете от това легло и да ме хванете и мен на работа!

— Мастер Ламора! — извика Ибелиус. — Никак не сте във форма да ставате и да се движите по своя воля! Тъкмо това ви своеволничене ви докара дотук в това окаяно състояние!

— Мастер Ибелиус, с цялото ми уважение, сега, когато вече съм в съзнание, ако ще да ми се наложи да пропълзя през града на четири крака, за да свърша нещо полезно в ущърб на Капа Раза — ще го направя! Оттук нататък аз обявявам война.

Той се надигна от нара и се опита да стане, но отново му се зави свят, коленете му омекнаха и той рухна на земята.

— Баш пък оттука ли? — подметна Джийн. — Не ми изглежда най-удобната позиция.

— Ибелиус, това не се трае! — възкликна Локи. — Трябва да мога да се движа. Искам си силата.

— Драги ми мастер Ламора… — Ибелиус помогна на Локи да се надигне. Джийн го подхвана от другата страна и двамата го отнесоха обратно на нара. — Вие започвате да проумявате, че това какво искате вие и това какво може да понесе тялото ви са две твърде различни неща. Де да ми даваха по един солон за всеки пациент, който идва при мен и ги приказва същите! „Ибелиус, двайсет години пуших прахове от Джерем и сега гърлото ми кърви. Оправи ме!“ „Ибелиус, цяла нощ порках и беснях, и ми извадиха окото! Възстанови ми зрението, проклет да си!“ Абе, хайде да не са солони, хайде да е по меден барон за всеки крясък от тоя сорт… Пак ще мога да се оттегля в Лашейн и да си живея като благородник!

— Надали мога да навредя и мъничко на Капа Раза, затворен в тоя прашен коптор! — кресна Локи сърдито.

— Тогава си почивайте, господине, почивайте си! — Сопна му се Ибелиус. Кръвта нахлуваше и в неговото лице. — И бъдете така милостив да не съскате срещу мен, задето не притежавам силата на бог! Почивайте и събирайте сили. Утре, когато ще е безопасно да изляза, ще ви донеса още храна — възстановеният апетит би бил много добър признак. Като се храните и почивате, може да достигнете приемливо ниво на жизненост само за ден-два. Та вие съвсем неотдавна се строполихте в несвяст, както си вървяхте! Не може да очаквате нервното изтощение да ви мине току-така, в игри и закачки. Почивайте и имайте търпение.

Локи въздъхна.

— Много добре. Просто… копнея да се заловя с това да поскъся царуването на Капа Раза.

— И аз също жадувам вие да се заловите с това, мастер Ламора. — Ибелиус свали очилата си и ги избърса в туниката. — Ако смятах, че сега, когато силите ви са колкото на полуудавено коте, сте способен да го убиете, сам щях да ви туря в една кошница и да ви отнеса при него! Но случаят не е такъв и никой от мехлемите, описани в лечебните ми книги, не може да го постигне.

— Слушай мастер Ибелиус, Локи, и стига си се цупил! — Джийн го тупна по рамото. — Гледай на това като на възможност да си упражняваш ума. Ще събера каквито мога сведения и ще бъда твоя дясна ръка. Ти измисли как да препънем тая гад и да го пратим в ада. Заради Кало, Галдо и Дървеницата.

6

До следващата вечер Локи се възстанови достатъчно, за да се разхожда сам из стаята. Мускулите му бяха като пихтия, а крайниците му се движеха, сякаш ги командваха много отдалече — може би предаваха командите по хелиограф, преди те да задвижат ставите и мускулите. Но вече не падаше по очи, когато ставаше от нара, и излапа цял фунт печени наденици и половин самун хляб, намазан дебело с мед, откакто Ибелиус донесе храната късно следобед.

— Мастер Ибелиус — рече му той, докато лекарят измерваше пулса му за хиляда триста и не знам си кой път според подозренията на Локи. — Ние с вас сме горе-долу еднакви на бой. Случайно да ви се намира някое и друго добре запазено палто? С подхождащи им бричове, жилетки и подходящите допълнения за благородници?

— А — отвърна Ибелиус. — Имах разни подобни неща, но се боя, че… Боя се, че Джийн не ви е казал…

— Ибелиус засега живее тук при нас — обади се Джийн. — Зад ъгъла, в една от стаите на вилата.

— Моите покои, в които упражнявах професията, ами, те… — Ибелиус се навъси и на Локи му се стори, че зад стъклата на очилата му се надигна прозрачна мъгла. — Изгоряха на сутринта след възцаряването на Раза. Тези от нас, които бяхме кръвно свързани с избитите хора на Барсави… не ни се препоръчва да оставаме в Камор. Тъкмо обратното. Вече станаха няколко убийства. Аз все още мога да обикалям насам-натам, ако внимавам, но… загубих повечето от богатствата си, колкото и скромни да бяха те. И пациентите си. И книгите си! Още една причина да желая пламенно Раза поразата да го порази!

— Проклятие! — възкликна Локи. — Мастер Ибелиус, може ли да ви помоля да ме оставите насаме с Джийн само за няколко минути? Трябва да обсъдим нещо… ами, нещо строго на четири очи, с много сериозно основание. Моите извинения.

— Няма нужда, господине, няма нужда да се извинявате! — Ибелиус стана и изтръска жилетката си от хоросановия прах. — Ще остана навън, колкото е необходимо. Нощният въздух действа ободрително на капилярите — той ще възстанови свободното течение на уравновесените ми течности.

Щом той излезе, Локи прокара пръсти през мазната си коса и изпъшка:

— Богове, колко добре ще ми дойде една баня! Точно сега съм навит дори да стоя половин час на дъжда. Джийн, имаме нужда от средства, за да нападнем Раза. Гаднярът ни отмъкна четирийсет и пет хиляди крони, а ние седим тук с десетина в джоба! Трябва отново да подхвана играта с дон Салвара, но съм смъртно уплашен, че след като отсъствах последните няколко дни, тая игра е заминала.

— Съмнявам се — отвърна Джийн. — В деня, преди да се събудиш, изхарчих малко пари за хартия за писане и мастило и пратих по куриер писмо на семейство Салвара от Грауман с вестта, че няколко дни ще си зает с някаква много деликатна работа и може да отсъстваш.

— Вярно ли? — Локи се втренчи в него като човек, когото са отвели на бесилката само за да го помилват в последния момент. — Вярно! Боговете да благословят душата ти, Джийн! Бих те целунал, ама и ти си мърляв като мен!

Локи започна да обикаля яростно — поне доколкото можеше, защото още се лашкаше и препъваше — в кръг из стаята. Да се крие в тая проклета дупка, така внезапно лишен от всички предимства, които бе приемал наготово толкова много години — сега нямаше мазе, нямаше пълна с пари съкровищница, нямаше гардероб, нямаше кутия за маскиране… нямаше банда. Раза му бе отнел всичко.

Заедно с монетите бяха прибрали от съкровищницата и пакет с документи и ключове, увити в промаслен плат. Това бяха счетоводните документи от кантората Мераджио на името на Лукас Феруайт, Еванте Екари и всички останали фалшиви самоличности, които Джентълмените копелета бяха вкарвали в обращение в течение на годините. В тези сметки имаше стотици връз стотици крони, но без документите те бяха недостъпни. В пакета бяха и ключовете за покоите „Буилприт“ в странноприемница „Катурнатата къща“, където в покрития с кедров фурнир шкаф бяха подредени още дрехи, подходящи за Лукас Феруайт — заключени с кутия с часовников механизъм, която никой разбивач на ключалки, десет пъти по-сръчен от Локи, не би успял да разбие.

— По дяволите! — изруга Локи. — До нищичко не можем да се домогнем. Трябват ни пари — тях можем да ги вземем от семейство Салвара, но не мога да отида при тях така! Трябват ми благороднически дрехи, розово масло, украшения… Феруайт трябва да изглежда като Феруайт. Не мога да го издокарам за десет крони.

И наистина, дрехите и аксесоарите, които носеше като вадранския търговец (дори без да броим натруфените фалшиви очила), струваха към четирийсет пълни крони… А такава сума той не можеше ей така да я измъкне от джобовете по улиците. Пък и дюкяните на малцината шивачи, които обслужваха такива префинени вкусове, приличаха на крепости и се намираха в хубавите квартали, където жълтодрешковците дебнеха не на отряди, а на батальони!

— Гад долна! — възкликна Локи. — Крайно съм недоволен. Всичко опира до дрехите. Дрехи, дрехи, дрехи. Ама че нелепа пречка!

— Вземи ги тия десет крони — рече Джийн. — Можем много време да я караме със сребърните монети.

— Все е нещо. — Локи се тръшна обратно на нара, седна и подпря брадичка с ръце. Веждите и устата му сочеха надолу — беше добил онзи израз на огорчено съсредоточаване, който Джийн помнеше, откакто бяха деца. След няколко минути Локи въздъхна и го погледна.

— Щом мога да се движа, комай утре ще взема седем-осем крони и ще изляза из града.

— Из града ли? Намислил ли си какво да правиш?

— Не — отвърна Локи. — Представа си нямам. Ни най-малко. Но не започват ли повечето ми успешни кроежи така? Ще намеря някаква пролука… и после сигурно ще я подкарам, без да мисля.

Интерлюдия:Фокуси с бяло желязо

Казват, че в Камор разликата между честната и нечестната търговия е, че когато честен търговец или търговка провали нещо, те не са така любезни след това да си прережат гърлото, за да приключат с тази работа.

Това в някакъв смисъл е в ущърб на борсовите посредници, спекулантите и лихварите от Улицата на Целувачите на монети, чиито усилия през вековете бяха допринесли за възкръсването на теринските градове държави (всички, не само Камор) от пепелището на рухналия Терински трон до някакво подобие на енергично преуспяване… за определени късметлийски части на теринското население.

Мащабът на операциите на Улицата на Целувачите на монети би предизвикал виене на свят у повечето дребни дюкянджии. Един търговец преместваше две мъниста на сметалото в Камор; после запечатаните документи се изпращаха в Лашейн, където четири галеона с триста души екипаж поемаха към най-северното пристанище на Емберлен с трюмове, пълни със стоки, неподдаващи се на описание. Стотици търговски кервани пътуваха и пристигаха от целия континент всяка божа сутрин, всеки божи ден, всичките застраховани и подробно описани от добре облечените мъже и жени, които плетяха паяжините на търговията, покриващи хиляди мили, докато си пиеха чая в задните стаички на канторите.

Но съществуват и разбойници, предупредени да бъдат на определени места по определено време, които се грижат керванът, белязан със знаците на този или онзи търговец, да изчезне. Има разговори шепнешком, които не се записват в официални протоколи, и пари, които се разменят на ръка без официални записи в счетоводните книги. Има убийци и черна алхимия, и потайни договори с бандите. Има кожодерство, измама, вътрешни спекулации. Има стотици финансови практики, толкова хитри и толкова мистериозни, че още си нямат имена — манипулации с монети и хартия, които биха накарали Вързомаговете да се преклонят признателно пред тяхната непочтена изтънченост.

Търговията е всичко това… В Камор, заговори ли се за делови практики, честни или нечестни, говори ли се за покупко-продажби в най-голям мащаб, едно име изниква в ума над всички и преди всички — Мераджио.

Джанкана Мераджио е седми поред наследник на своя род. Неговото семейство притежава и управлява кантората вече близо два и половина века. Но в известен смисъл малкото име не е важно — „Мераджио“ го управлява просто Мераджио. Фамилията „Мераджио“ се е превърнала в титла.

Семейство Мераджио бе спечелило първоначалното си богатство от внезапната смърт на популярния в Камор Херцог Страволи, починал от малария по време на държавно посещение в Тал Верар. Никола Мераджио, търговка и капитанка на относително бърз бриг, успяла да изпревари в Камор новината за смъртта на Херцога и там похарчила и последния си грош, за да изкупи и завладее целия запас на града от траурен креп. И след като го продала на цена „майка си и баща си“, за да може Херцогът да бъде погребан с подобаващо достойнство от държавата, тя набутала част от печалбата в едно малко кафене край канала, който по-късно щял да бъде наречен (до голяма степен благодарение на нейното семейство) Улицата на Целувачите на монети.

Като външно съответствие на амбициите на семейството сградата така и не остава за дълго време с еднаква големина. Тя се разпростира внезапно на неравни интервали от време и поглъща съседните здания, добавя пристройки, етажи и галерии и разперва стени като малко птиче, бавно изтикващо недоизлюпените си съперници от гнездото.

Първите Мераджио си спечелили име като бойки търговци и спекуланти — били мъже и жени, които гръмогласно заявявали способността си да изстискат повече печалба от влоговете на вложителите от всичките им съперници. Третият забележителен Мераджио, Оставо Мераджио, бил прочут с това, че всяка сутрин излизал с пъстро украсена лодка, за да хвърли петдесет златни тайрина в най-дълбоката част на Каморския залив. Правел го всеки ден, без да пропуска, цяла година подред. „Мога да си го позволя и пак да имам повече свежа печалба от всичките ми съперници в края на всеки ден“ — хвалел се той.

По-късните Мераджио наблягали повече не на влагането на парите, а на трупането, броенето, съхраняването и заемането им. Те били сред първите, които се досетили какви солидни състояния могат да се натрупат, когато посредничиш в търговията, а не участваш пряко в нея. И затова сега седалището на Мераджио е център на вековна финансова мрежа, превърнала се на практика в кръвта и жилите на Теринските градове държави. Неговият подпис върху пергаментов лист тежи колкото войска на бойното поле или ескадрон от бойни кораби в морето.

Не без основание понякога твърдят, че Камор бил управляван от двама херцози — Никованте, Херцогът на Стъклото, и Мераджио, Херцогът на Бялото желязо.

1

На другия ден Локи Ламора се появи пред стълбището на кантора „Мераджио“ точно когато огромният верарски воден часовник вътре във фоайето на сградата отмери десетия сутрешен час. Валеше слънчев дъжд — нежен, топъл дъждец, който вятърът довяваше под ясносиньото, почти безоблачно небе. Виа Камораца беше направо задръстена от товарни баржи и пътнически лодки, които се дуелираха за водно пространство с въодушевлението, обикновено запазено за маневри на бойното поле.

Една от кроните на Джийн биде потрошена по издокарването на Локи (който още си ходеше със сивата коса и фалшивата брада, но подстригана до скромна козя брадица) с що-годе чисти дрехи, каквито носеха куриерите и писарите. Той несъмнено не приличаше на заможен човек, но пък досущ го докарваше на почтен наемен работник.

Кантората „Мераджио“ беше четириетажен хибрид, плод на двеста години архитектурни моди — тук имаше колони, сводести прозорци, фасади от камък и от лакирано дърво и външни галерии, които едновременно и вършеха работа, и служеха за украса. Тези галерии бяха покрити със сребърни балдахини в цветовете на каморските монети — кафеникава мед, жълтеникаво злато, сребристосиво и млечнобяло. Пред кантората се въртяха поне стотина Лукас Феруайтовци — стотина делови мъже в палта с разкошна кройка. Всеки от техните ансамбли струваше колкото няколко годишни заплати на обикновения труженик.

Но ако Локи насочеше нелюбезно пръст дори към нечий ръкав, частните стражи на кантората щяха да се изсипят през портата като пчели от разтръскан кошер. Щеше да последва надбягване между тях и няколкото отряда градска стража, обикалящи този бряг на канала, а на победителите щеше да им се падне честта да му избият мозъка през ушите с жезлите си.

Седем бели железни крони, осем златни тайрина и няколко сребърни солона подрънкваха в кесията на Локи. Беше напълно невъоръжен. Имаше съвсем смътна представа какво ще прави или говори, ако неговият твърде неблагонадежден план тръгне накриво.

— Уродливи страже! — прошепна той. — Ще вляза в тази кантора и ще изляза с онова, от което имам нужда. Бих желал да ми помогнеш. А ако не ми помогнеш, тогава върви по дяволите. И без тебе ще изляза с онова, от което имам нужда.

И с високо вдигната глава и вирната брадичка той се заизкачва по стъпалата.

2

— Лично съобщение за Кореандер Превин — съобщи той на дежурните стражи във фоайето и прокара длан през косата си, за да изтръска водата. Стражите бяха трима, облечени в кафтани от кафяво кадифе, черни бричове и черни копринени ризи. Позлатените им копчета лъщяха, ала дръжките на дългите бойни ножове и боздугани, окачени на коланите им, бяха изтъркани от употреба.

— Превин, Превин… — мънкаше единият от стражите, докато търсеше името в подвързан с кожа указател. — Хммм. Обществената галерия, номер петдесет и пет. Не виждам да пише, че не приема пратеници. Знаеш ли къде отиваш?

— Идвал съм и преди — отвърна Локи.

— Така. — Стражът остави указателя и взе плоча, която служеше за подложка на пергамента върху нея. После извади перо от мастилницата на малката масичка. — Име и квартал?

— Таврин Калас — отвърна Локи. — От Северния ъгъл.

— Можеш ли да пишеш?

— Не, господине.

— Тогава само сложи знак тук.

И стражът му подаде плочата, а Локи надраска голямо черно „X“ срещу „ТЕРВИН КАЛЪС“. Почеркът на стража беше по-добър от правописа му.

— Хайде, влизай — подкани го той.

Главният етаж на кантора „Мераджио“ — обществената галерия — представляваше стая, в която бяха подредени маси и писалища — осем на дължина и осем на ширина. Зад всяко тежко писалище седеше търговец, лихвар, писар, чиновник или някакъв друг служител. Пред мнозинството седяха клиенти — говореха сериозно, чакаха търпеливо или спореха разгорещено. Мъжете и жените зад бюрата наемаха тези бюра от „Мераджио“ — едни за всеки работен ден от седмицата, а други можеха да си позволят само да се редуват в различни дни с партньори. Слънчевата светлина се лееше в стаята през дългите, прозрачни прозорци на покрива. Нежното ромолене на дъжда се чуваше, смесено с оглушителното делово дърдорене.

И от двете страни четири етажа галерии с месингови парапети се издигаха към тавана. В приятно сумрачната вътрешност на тези галерии се подвизаваха по-могъщите, по-богатите и по-утвърдени представители на занаята. Тях ги наричаха „съдружници на Мераджио“, въпреки че Мераджио не разделяше властта с тях, а просто им предоставяше дълъг списък с привилегии, които ги издигаха (и в буквален, и в преносен смисъл) над мъжете и жените, работещи на обществения етаж.

На всеки ъгъл на сградата имаше стражи — спокойни, но бдителни. Келнери с черни жакети, черни бричове и дълги кафяви престилки щъкаха насам-натам. В „Мераджио“ имаше голяма кухня и изба с вина, с която всяка таверна би се гордяла. Хорските дела в кантората понякога бяха твърде належащи, че служителите да си губят времето да излизат или да пращат да им донесат храна. Някои от частните съдружници дори направо си живееха тук и се връщаха у дома само за да преспят и се преоблекат, и то само защото „Мераджио“ затваряше малко след изгряването на Измамната светлина.

Локи самоуверено се отправи към бюро номер 55 в обществената галерия. Кореандер Превин беше писарят, помогнал на братята Санца да открият съвършено законната сметка на Еванте Екари преди няколко години. Локи го помнеше като почти еднакъв по ръст с него и се молеше оттогава да не е развил вкус към обилната храна.

— Да? — рече Превин, който за щастие си беше останал все така жилав. — Какво ще обичате?

Локи огледа дрехата му със свободна кройка, отворена отпред. Беше тъмнозелена, а широките й пурпурни маншети бяха поръбени със златисто. Мъжът имаше добро око за модните кройки, но явно беше сляп като пиринчена статуя по отношение на цветовете.

— Мастер Превин — рече Локи. — Моето име е Таврин Калас и ме притеснява много своеобразен проблем — проблем, който вие може би ще успеете да разрешите, въпреки че трябва да ви предупредя, че той малко излиза извън рамките на обичайните ви задължения.

— Аз съм писар — отвърна Превин — и обикновено разговарям с клиенти само до определено време. Предлагате ли да ми станете клиент?

— Това, което предлагам — отвърна Локи, — ще сложи не по-малко от пет цели крони в джоба ви, може би още този следобед. — Той се пресегна зад бюрото и с ловкост на ръцете накара една монета от бяло желязо да се появи там. Техниката му може и да беше малко неуверена, но Превин очевидно не беше запознат с фокуса и веждите му подскочиха.

— Разбирам… Разполагате с цялото ми внимание, мастер Калас.

— Добре, добре. Надявам се скоро пък аз да разполагам и с цялото ви съдействие. Мастер Превин, аз съм представител на търговско обединение, което, при цялото ми уважение, предпочитам да не споменавам. Макар и да съм роден в Камор, аз живея и работя в Талишам. Довечера ми предстои да вечерям с няколко много важни сътрудници — единият от тях е дон, — за да обсъдим делото, за което ме изпратиха да се погрижа в Камор. Срам ме е да призная, но се боя, че станах жертва на значителна кражба.

— Кражба, мастер Калас? Каква точно?

— Моят гардероб — отвърна Локи. — Всичките ми облекла и всичките ми вещи бяха откраднати, докато спях. Стопанинът на хана, мръсникът му проклет, твърди, че не носел отговорност за престъплението, и настоява, че сигурно съм оставил вратата си отключена.

— Мога да ви препоръчам адвокат, подходящ за подобен случай. — Превин отвори едно чекмедже на писалището и започна да рови из пергаментите вътре. — Можете да призовете собственика на хана пред Съда за общи жалби в Двореца на търпението. Ще отнеме не повече от пет-шест дни, ако убедите началник стражата да потвърди историята ви. Мога и да ви оформя всички документи, необходими за…

— Мастер Превин, простете. Това е много мъдър курс на действия — при други обстоятелства аз с радост бих го следвал и бих ви помолил да оформите каквито формуляри са нужни. Но аз не разполагам с пет-шест дни — боя се, че имам на разположение само няколко часа. Вечерята, господине, вечерята е тази вечер, както казах.

— Хммм — рече Превин. — Не можете ли да я отложите? Несъмнено сътрудниците ви ще разберат, при такава крайна нужда… такъв нещастен обрат на събитията…

— О, де да можех! Но, мастер Превин, как да се появя пред тях с молба да вложат десетки хиляди крони в предприятията на моето обединение, когато не може да ми се повери дори опазването на собствения ми гардероб? Аз съм… аз съм дълбоко засрамен. Боя се, че ще изгубя сделката, ще я оставя да изтече през пръстите ми. Въпросният дон, той е… малко ексцентричен. Боя се, че не би търпял нередностите, присъщи на сегашното ми положение. Страх ме е, че ако веднъж отложа, той няма да има желание да се срещнем отново.

— Интересно, мастер Калас. Вашата загриженост може би е… оправдана. Вярвам ви, че вие най-добре преценявате характера на своите сътрудници. Но как бих могъл да ви помогна?

— Ние сме еднакви на ръст, мастер Превин — отвърна Локи. — Еднакви сме на ръст и аз ценя високо вашето обиграно око за кройки и цветове — имате изключителен вкус! Това, което предлагам, е да ми заемете подходящо облекло с всички нужни аксесоари. Ще ви дам пет крони в залог, че ще ги пазя, а след като приключа и ви ги върна, можете да запазите залога.

— Вие, хе… вие искате да ви заема мои дрехи?

— Да, мастер Превин, с безкрайна благодарност за разбирането. Помощта ви би била безценна. Моето обединение няма да пропусне да ви се отблагодари, смея да кажа.

— Хммм. — Превин затвори чекмеджето, преплете пръсти под брадичката си и се намръщи. — Предлагате ми да ми платите залог на стойност една шеста от стойността на дрехите, които ще ви заема, за да се облечете за вечеря с дон. Една шеста минимум.

— Аз… аз ви уверявам, мастер Превин, че, с единственото изключение на тази злощастна кражба, аз винаги съм се смятал за самата предпазливост. Ще се грижа за облеклото ви, сякаш животът ми зависи от него — и това действително е така. Ако тези преговори се провалят, по всяка вероятност ще остана без работа.

— Това… това е твърде необичайно, мастер Калас. Молбата ви е твърде нередовна. За кое обединение работите?

— Аз… не ми е удобно да кажа, мастер Превин. От страх, че моето сегашно положение ще ги злепостави. Аз само се опитвам да изпълня дълга си към тях, разбирате ме.

— Да, разбирам ви, и все пак трябва да ви е ясно, че никой човек не би се нарекъл умен, ако даде на непознат трийсет крони в замяна на пет, без… нещо повече от сериозни уверения. Моля ви за извинение, но така трябва да бъде.

— Много добре — отвърна Локи. — Аз служа на Търговското обединение на Западно Желязно море, регистрирано в Тал Верар.

— Търговското обединение на Западно Желязно море… хммм. — Превин отвори друго чекмедже и прелисти малък куп листа. — Имам указателя на Мераджио за тази година, Седемдесет и осмата година на Аза Гуила, и все пак… Тал Верар… Няма запис за Търговско обединение на Западното желязно море.

— Ох, пак старият проблем, проклет да е! — изруга Локи. — Създадени сме през втория месец на годината. Още сме нови и не сме в списъка. Много неприятно, повярвайте ми.

— Мастер Калас — рече Превин. — Съчувствам ви от сърце, но това положение… трябва да ми простите, но… това положение е твърде неловко за мен. Опасявам се, че не мога да ви помогна, но се моля да намерите някакъв начин да предразположите сътрудниците си.

— Мастер Превин, умолявам ви…

— Господине, разговорът ни приключи.

— Значи съм обречен! — възкликна Локи. — Няма никаква надежда за мен! Господине, умолявам ви да размислите…

— Аз съм писар, мастер Калас, не продавач на облекло. Разговорът свърши. Желая ви успех и лек ден.

— Нищо ли не мога да ви кажа, поне за да предизвикам вероятност да…

Превин взе пиринченото звънче от бюрото си, звънна три пъти и от близката тълпа заизлизаха охранители. Локи прибра монетата от бяло желязо от бюрото и въздъхна.

— Изведете този човек от кантората — рече Превин, щом един от стражите хвана Локи за рамото с облечената си в ръкавица ръка. — Моля ви, бъдете любезни с него.

— Разбира се, мастер Превин. А вие, господине, елате оттук — подкани го стражът, когато цели трима закръглени мъже помогнаха на Локи да стане, а после енергично го придружиха по главния коридор на обществената галерия, през изхода на фоайето и навън, на стъпалата. Дъждът беше спрял и градът ухаеше на свежия, чист мирис на пара, която се надигаше от топлите камъни.

— Най-добре е да не те виждаме пак — рече един от стражите. Тримата стояха и го гледаха, докато деловите мъже и жени се изкачваха покрай него по стъпалата и подчертано не го забелязваха. Същото не можеше да се каже за неколцина жълтодрешковци, които го гледаха с интерес.

— Мамка му! — измърмори той, щом пое с бодра крачка на югозапад. Може да мине по някой от мостовете към Виденца, рече си той, и да намери там някой шивач…

3

Водният часовник тъкмо отмерваше пладне, когато Локи се върна в подножието на стъпалата на Мераджио. Светлите дрехи на „Таврин Калас“ бяха изчезнали — сега беше облечен с тъмна памучна горна дреха, евтин черен брич и черни чорапи. Косата му бе скрита под черна кадифена барета, а вместо козята брадичка (която се отлепи доста болезнено — някой ден щеше да се научи да си носи разтворител за лепило по навик) сега носеше дебел мустак. Бузите му бяха румени, а дрехите — вече мокри от пот на няколко места. В ръце стискаше навит пергамент (празен), а когато влезе във фоайето и заговори охраната, добави в гласа си нотка на талишански акцент.

— Нужен ми е писар — рече Локи. — Нямам записан час, нямам и съдружници тук. Ще съм доволен да изчакам първия, който се освободи.

— Писар значи. — Познатият страж с указателя провери в списъците. — Можете да опитате при Даниела Монтагю, обществената галерия, бюро номер шестнайсет. Или може би… Етиен Акало, бюро трийсет и шест. Има и оградена чакалня.

— Твърде сте любезен — отвърна Локи.

— Име и квартал?

— Галдо Аврилен — отвърна Локи. — От Талишам съм.

— Можете ли да пишете?

— Много често! — отвърна Локи. — Непрекъснато пишкам!

Мъжът се вторачи в него, докато друг от стражите, който стоеше зад Локи, не се изкиска. На лицето на стража се появиха признаци на закъсняло просветление, но като че не му беше много забавно.

— Подпишете или отбележете със знак тук, мастер Аврилен.

Локи пое подаденото му перо и удари плавен подпис със завъртулки срещу изписаното от стража „ГАЛДО АВРИЛЕН“, кимна приветливо и влезе.

Той бързо огледа отново обществената галерия, като си докарваше вид на добродушно недоумение. Вместо да седне в чакалнята, оградена с тънък месингов парапет, тръгна право към добре облечения млад мъж зад бюро номер 22, който трескаво дращеше по пергаментов лист и в момента нямаше клиенти, които да го разсейват. Локи се настани на стола отпред и се прокашля.

Мъжът вдигна очи. Беше строен каморец с пригладена назад кестенява коса и широко отворени, чувствителни очи зад очилата. Носеше кремава дреха с тъмнолилава подплата, която се подаваше само изпод маншетите и подхождаше по цвят на туниката и жилетката му. Пищното му копринено жабо представляваше пластове кремаво върху тъмнолилаво. Може би си падаше малко конте и беше около педя по-висок от Локи, но това беше лесно преодолима трудност.

— Вижте сега — рече Локи с най-ведрия си и най-непосредствен тон тип „не съм тукашен“, — как ще ви се стори пет крони от бяло желязо да натежат в джобовете ви, преди следобедът да е изтекъл?

— Аз… такова… пет… Господине, май ме сварихте неподготвен. С какво мога да ви бъда полезен, и всъщност кой сте вие?

— Името ми е Галдо Аврилен — представи се Локи. — От Талишам съм.

— Не думайте — отвърна мъжът. — Пет крони ли споменахте? Обикновено не вземам толкова много за услугите си, но бих желал да изслушам какво имате предвид.

— Вашите услуги… — отвърна Локи. — Вашите професионални услуги не са точно това, от което имам нужда, мастер…

— Магрис, Арманд Магрис — отвърна мъжът. — Как така — вие не знаете кой съм аз, нито имате нужда от…

— Бяло желязо, казах. — Локи измъкна същата монета, която преди два часа бе поставил на бюрото на Кореандер Превин. Тя все едно изскочи от затворения му юмрук и кацна върху него. Така и не бе развил умението да търкаля монети по ставите на пръстите си като братята Санца. — Пет крони от бяло желязо за съвсем дребна услуга, макар и малко необичайна.

— Доколко необичайна?

— Мастер Магрис, лош късмет извадих — отвърна Локи.

— Аз съм търговски представител на „Строло и синове“, най-добрия сладкар в цял Талишам, доставчик на деликатеси и сладкиши. Дойдох с кораб от Талишам, за да се срещна с няколко потенциални клиенти в Камор — клиенти с висок ранг, да ви призная. Двама донове и съпругите им, които желаят моите работодатели да съживят своите трапези с нови вкусови приключения.

— Документи за потенциално партньорство ли желаете да оформя или продажба?

— Не е толкова банално, мастер Магрис, не е толкова банално! Моля ви, чуйте колко голямо е моето злощастие. Изпратиха ме в Камор по море заедно с известен брой пакети в мое владение. Тези пакети съдържаха захарен памук с ненадминат, превъзходен вкус, деликатеси, каквито дори и вашите прочути каморски готвачи не са си и представяли; кухи сладки с плънка от алхимични кремове… канелени сладкиши, глазирани с остершалинска ракия от Емберлен…

Чудеса! Предстоеше ми да вечерям с нашите потенциални клиенти и да се погрижа те да бъдат обзети от въодушевление от изкуството на моите работодатели. Сумите, заделени само за снабдяването на угощенията, са… Този ангажимент е изключително важен.

— Не се и съмнявам — рече Магрис. — Работата ми се струва много приятна.

— Щеше да бъде, ако не беше един злощастен факт — рече Локи. — Корабът, който ме докара тук, въпреки че беше бързоходен, както ми бе обещано, бе нападнат здравата от плъхове.

— О, богове… Не и вашите…

— Да — отвърна Локи. — Моята стока. Моята превъзходна стока бе опакована в доста леки пакети. Държах ги извън трюма. За нещастие това като че осигури на плъховете по-лесен достъп до тях. Те нападнаха лакомо моите сладкиши. Всичко, което носех, бе унищожено.

— Мъчно ми е, като ви слушам — рече Магрис. — С какво бих могъл да ви помогна?

— Стоката ми — обясни Локи — беше завита в моите дрехи. И това е и последното унижение за мен. След опустошенията, нанесени от зъби и, ъъ, барабонки, простете за неделикатността… гардеробът ми е напълно съсипан. Облякох прости дрехи за пътуването и сега това е единственият пълен набор дрехи, водещ се на мое име.

— О, дванайсет богове, яко сте загазили! Работодателят ви има ли сметка тук, в „Мераджио“? Имате ли кредит, от който бихте могли да изтеглите сума на стойността на дрехите?

— За жалост не — отвърна Локи. — Обмисляхме го. Аз дълго се застъпвах за това. Но нямаме такава сметка, за да ми помогне сега, а ангажиментът ми за вечеря тази вечер е твърде належащ, твърде, твърде належащ. Въпреки че не мога да представя сладкишите, мога поне да се представя и да поднеса извинение — не желая да ги обиждам. Един от нашите потенциални клиенти е… много особен и придирчив човек. Твърде особен и придирчив. Няма как да го разочаровам напълно. Той без съмнение ще разпространи в своята среда мълвата, че името „Строло и синове“ е име, на което не бива да се има доверие. Ще има обвинения не само към нашите стоки, но и срещу нашата любезност, нали разбирате.

— Да, някои донове са… с твърде закоравели привички. Ала все още не проумявам къде би могла да се пригоди моята помощ.

— Ние сме почти еднакви на ръст, господине, случайно сме еднакви на ръст. А пък вашият вкус е превъзходен, мастер Магрис. Ние с вас бихме могли да сме отдавна загубени братя, толкова си приличаме по усета към кройки и цветове. Вие сте мъничко по-висок от мен, но несъмнено аз бих понесъл това през няколкото нужни ми часа. Господине, бих искал да ви помоля… умолявам ви, помогнете ми, като ми заемете приличен кат дрехи! Трябва да вечерям с доновете тази вечер. Помогнете ми да се приведа в подобаващ вид, за да могат моите работодатели да излязат с неопетнено име от тази афера.

— Вие желаете… вие желаете заем от връхна дреха и бричове, чорапи и обувки, и всички нужни допълнения?

— Точно така — отвърна Локи, — и от цялото си сърце обещавам да се грижа за всеки бод по тях, сякаш е последният на света. Нещо повече, предлагам да ви оставя в залог пет крони от бяло желязо. Пазете ги, докато върна дрехите ви до последния конец, и ги задръжте след това. Несъмнено за толкова малко работа това са една-две месечни такси.

— Това е, това е… много симпатична сума. Обаче… — Магрис явно се опитваше да потисне усмивката си. — Това е… убеден съм, че разбирате… доста странно.

— Твърде добре го разбирам, сър, твърде добре. Не мога ли да ви вдъхна поне малко жал към мен? Не съм твърде горд да умолявам, мастер Магрис. Залогът е не само работата ми, а доброто име на моите работодатели!

— Несъмнено — отвърна Магрис. — Несъмнено. Жалко, че плъховете не говорят терински — бас държа, че биха дали чудесни показания.

— Шест крони от бяло желязо — повтори Локи. — Толкова мога да си отпусна кесията. Моля ви, господине…

— „Цър-цър“ — рече Магрис. — „Цър-цър“, биха казали те. И как ще са натлъстели тия плъшоци след цялото това угощение, какви топчести поганци ще са станали! Щяха да дадат показания, а после да се примолят да ги качат на кораб за Талишам, за да си продължат гуляя! Твоите „Строло и синове“ щяха да имат верни служители до гроб, макар и доста дребнички на ръст.

— Мастер Магрис, това е…

— Ти не си наистина от Талишам, нали?

— Мастер Магрис, моля ви!

— Ти си от малките проверители на Мераджио, нали? Точно така изловиха клетата Уила миналия месец. — Магрис вече не можеше да сдържа веселието си. Явно беше много доволен от себе си. — Можете да съобщите на добрия мастер Мераджио, че достойнството ми не се изпарява при гледката на малко бяло желязо. Никога не бих опозорил неговото предприятие, като участвам в подобна щуротия! Вие, разбира се, ще му предадете най-сърдечните ми поздрави, нали?

Локи бе изпитвал разочарование много пъти досега и затова му беше лесно да потисне порива да скочи върху писалището на Магрис и да го удуши. Той въздъхна наум и за част от секундата погледът му обходи стаята — а там, втренчен надолу от една галерия на втория етаж, стоеше самият Мераджио.

Джанкана Мераджио беше облечен с разкроено палто, последен писък на модата — свободно, отворено, с широки маншети и лъснати сребърни копчета на ненужни места. Кафтанът, бричовете и жабото му бяха в изключително приятен тъмносин цвят, цвета на небето точно преди да изгрее Измамната светлина. Не бяха крещящи, но за сметка на това бяха фини, богати и изящни по начин, който показваше стойността им, без да се натрапва на сетивата. Това със сигурност беше Мераджио, защото на десния му ревер бе закичена орхидея — това бе единствената му слабост, свежа орхидея, която откъсваха всеки ден за украса на дрехата му.

Съдейки по съветниците и помощниците, скупчени зад него, Локи прецени, че Мераджио има много сходни с неговите ръст и телосложение.

Планът като че му хрумна изневиделица — връхлетя в ума му като пътници, втурващи се на корабната палуба. Само за един миг той го завладя напълно и се разстла пред него, прост като ходене по права линия. Той заряза талишанския акцент и се усмихна на служителя в отговор.

— Твърде умен сте за мен, мастер Магрис. Прекалено хитър! Моите поздравления — много хубаво направихте, че отказахте! Не се бойте, ще докладвам на самия Мераджио съвсем скоро, и то пряко. Вашата проницателност няма да му убегне! А сега, ако ме извините…

4

Откъм задната страна на „Мераджио“ имаше служебен вход, който извеждаше към широката алея, по която пристигаха доставките за килерите и кухните. Тук беше и мястото, където келнерите излизаха да си почиват — на новаците в кантората им отпускаха оскъдни минути, докато по-старшите съдружници разполагаха с цял половин час да разпуснат и хапнат между ангажиментите си. Един самотен, скучаеш страж подпираше стената до вратата със скръстени ръце. Щом Локи се приближи, той оживя.

— По каква работа?

— По никаква — отвърна Локи. — Исках да поговоря с някой от келнерите, може би някой иконом от кухнята.

— Тука не е обществен парк. Най-добре върви се разхождай другаде.

— Хайде де, бъди приятел — рече Локи. В ръката му се появи един солон, на удобно за поемане разстояние от стража. — Търся си работа, това е. Искам да поговоря с някой от келнерите и икономите, става ли? Тези, дето не са на смяна. На никой друг няма да преча.

— Е, внимавай да не пречиш. — Стражът пусна сребърната монета в джоба си. — И не се размотавай много.

Приемната в служебния вход представляваше една гола стая, схлупена и миризлива. Половин дузина мълчаливи келнери подпираха стените или крачеха насам-натам. Един-двама пиеха чай, а останалите като че се наслаждаваха на простото удоволствие да не правят нищо. Локи ги прецени набързо, избра си този, който най-му подхождаше по ръст и телосложение, и веднага отиде при него.

— Имам нужда от помощта ви — рече му. — Струва пет крони, а ще отнеме само няколко минути.

— Кой си ти, по дяволите?

Локи посегна, хвана дланта на келнера и пъхна в нея крона от бяло желязо. Мъжът рязко отдръпна ръката си, а после погледна какво има в дланта му. Очите му доста успешно разиграха опит да изскочат от орбитите си.

— Навън — рече Локи. — Трябва да поговорим.

— О, богове, и още как! — възкликна келнерът, оплешивяващ мъж с лице на булдог, на трийсет и кусур години.

Локи го изведе през служебния вход надолу по алеята и те се отдалечиха на четирийсет крачки от стража, така че да не може да ги чува.

— Аз работя за Херцога — рече Локи. — Трябва да предам това съобщение на Мераджио, но не мога да вляза в кантората, както съм облечен. Има някои… усложнения. — Локи размаха празните пергаментови листове пред келнера. Бяха навити на стегнато руло.

— Аз, ъъ, мога да го предам за вас — рече келнерът.

— Имам заповед — продължи Локи. — Да го предам лично — на всяка цена. Трябва да стигна до този етаж, без да бия на очи — само за пет минути, не повече! Както вече казах, струва пет крони. Студен метал за харчене, още този следобед. Трябва да изглеждам като келнер.

— Мамка му! — изруга келнерът. — Обикновено наоколо се мотаят излишни дрехи… Черни сака, някоя и друга престилка… Можехме да те спретнем с тях, но точно днес е денят за пране. Няма нищо, никъде.

— Разбира се, че има — възрази Локи. — Вие сте облечен точно с онова, което ми е нужно.

— Чакай малко сега. Това не е възможно…

Локи отново сграбчи ръката на келнера и пусна в нея още четири крони от бяло желязо.

— Държал ли си в ръце толкова много пари досега през живота си?

— О, дванайсет богове, не — прошепна мъжът, облиза устни, погледа Локи една-две секунди и кимна отсечено. — Какво да направя?

— Просто ме последвай — отвърна Локи. — Ще го направим бързо и лесно.

— Имам около двайсет минути — рече келнерът. — А после трябва да се качвам на етажа.

— Когато приключа, това няма да има значение — успокои го Локи. — Ще кажа на Мераджио, че си помогнал и на двама ни. Няма да те закачат.

— Ами, добре. И къде отиваме?

— Ей тука зад ъгъла — трябва ни хан.

„Приветливата сянка“ се намираше само на една пряка от кантората на Мераджио. Беше поносимо чист, евтин и лишен от луксове хан — място, което приютяваше куриери, учени, писари, разсилни, а не по-висшите класи на деловите люде. Представляваше двуетажна постройка с открит вътрешен двор по подобие на вилите от времето на Теринския трон. В средата на двора растеше високо маслиново дърво с листа, които шумоляха приятно под слънчевите лъчи.

— Една стая с прозорец, само за днес. — Локи постави монетите на тезгяха. Ханджията изтича към тях с ключ в ръка и ги поведе с келнера към стая на втория етаж с цифрата „9“ на вратата.

В стая номер девет имаше две сгъваеми легла, прозорец, покрит с промаслена хартия, малък шкаф и нищо повече. Стопанинът на „Приветливата сянка“ се поклони на тръгване, без да каже нищо. Като повечето каморски ханджии, всякакви въпроси, които можеше да има към клиентите относно това каква работа имат тук, се изпаряваха, щом среброто звъннеше на тезгяха.

— Как се казваш? — Локи затвори вратата и пусна резето.

— Бенджавиер — отвърна келнерът. — Вие, ъъ, сигурен ли сте… че всичко ще стане, както казахте?

В отговор Локи извади кесията си и я пъхна в ръката на мъжа.

— Вътре има още две цели крони, отгоре на вече полученото. И още доста злато и сребро. Думата ми струва, колкото парите ми — можеш да задържиш кесията за залог, докато се върна.

— Богове! — възкликна Бенджавиер. — Това е… всичко това е толкова странно! Чудя се с какво ли съм заслужил такъв невероятен късмет?

— Повечето хора не са заслужили с нищо онова, с което ги обсипват боговете — отвърна Локи. — Да се залавяме за работа?

— Да, да. — Бенджавиер свали престилката си и я подхвърли на Локи, а после започна да съблича сакото и бричовете си. Локи махна кадифената си барета.

— Брей, побеляла коса! Много младеете за годините си — в лицето, де.

— Винаги съм бил благословен с младолики черти — отвърна Локи. — Това ми е от полза в службата при Херцога. Ще ми потрябват и обувките ти — моите изглеждат доста не на място под това фино облекло.

Двамата мъже бързо-бързо свалиха дрехите си, Локи се облече и застана в средата на стаята, облечен от глава до пети като келнер от „Мераджио“, с кафявата престилка, вързана на кръста. Бенджавиер се отпусна върху едно от леглата по долна риза и препаска на слабините и заподхвърля дрънчащата кесия от длан на длан.

— Е, как изглеждам?

— Много спретнато — отвърна Бенджавиер. — Ще се впишете веднага.

— Добре. А ти от своя страна изглеждаш доста заможен. Само изчакай тук, при заключена врата — ще се върна бързо. Ще почукам точно пет пъти, разбрахме ли се?

— Става.

Локи затвори вратата, спусна се по стълбите, притича през двора и изскочи на улицата. Върна се в „Мераджио“ по заобиколния път, за да влезе през парадния вход и да избегне стража на задния.

— Не ви е позволено да влизате и излизате оттук — скастри го стражът с указателя, когато Локи нахлу във фоайето зачервен и потен.

— Знам, съжалявам. — Локи размаха празния пергаментов свитък пред мъжа. — Пратиха ме да донеса това на един от писарите — от частната галерия, да отбележа.

— О, извинявай. Да не те задържаме, бягай!

Локи се сля с тълпата в „Мераджио“ за трети път, доволен, че привлече много малко погледи, докато бързо и сръчно лъкатушеше между добре облечените мъже и жени. Направи път на колона от келнери, носещи сребърни подноси, и не забрави да ги поздрави с приветливо кимване. Само след малко намери каквото търсеше — двама стражи, облегнати на задната стена, които разговаряха, навели глави един към друг.

— По-живо, господа! — подвикна им Локи. Единият от тях сигурно беше по-тежък от него поне с трийсетина кила. — Момчета, някой от вас да познава мъж на име Бенджавиер? Колега ми е, келнер.

— Познавам го по физиономия — отвърна единият от стражите.

— Яката го е закършил — рече Локи. — В момента е в „Приветливата сянка“, издъни се на проверката на Мераджио. Трябва да го доведа, но май ще трябва да взема и вас двамата да помагате.

— Проверката на Мераджио?

— Нали се сещате. Както провери Уила — напомни им Локи.

— О, тя ли. Чиновничката от обществения отдел. Бенджавиер ли казваш? Какво е направил?

— Продаде стареца и Мераджио никак не е доволен. Трябва да го доведем час по-скоро.

— Уф… Да, да.

— Навън, през служебния вход.

Локи много внимателно застана така, че да изглежда все едно върви уверено със стражите, а всъщност ги следваше през кухните и служебните коридори, докато най-сетне стигнаха до приемната. После мина напред, а двамата стражи го следваха по петите. Излезе навън и махна на скучаещия страж. Мъжът не показа с нищо, че го е познал — Локи с очите си видя десетки келнери. Несъмнено един непознат би могъл да минава за келнер доста време, а на него чак толкова време дори не му трябваше.

Няколко минути по-късно той почука рязко на вратата на стая номер 9 в „Приветливата сянка“ пет пъти. Бенджавиер открехна вратата, но Локи я отвори със замах и заговори с маниера, който бе използвал, докато наставляваше дон Салвара като Полунощен.

— Това беше проверка за лоялност, Бенджавиер! — И той влезе в стаята с важна походка и леден поглед. — Проверка за лоялност. И ти се изложи. Момчета, хванете го и го водете.

Двамата стражи сграбчиха полуголия келнер, който ги гледаше стъписан.

— Ама… ама аз не… ама вие казахте…

— Твоята работа е да обслужваш клиентите на Мераджио и да не предаваш доверието му! Моята — да откривам и да изобличавам хора, недостойни за доверието му. Ти ми продаде проклетата си униформа! — Локи събра със замах от леглото кроните от бяло желязо и кесията и пусна монетите в нея, докато говореше. — Можеше да съм крадец! Можеше да съм убиец! А ти щеше да ме пуснеш да отида право при мастер Мераджио, предрешен по най-подходящия начин!

— Ама вие… О, богове, не може да говорите сериозно! Това не може да го бъде!

— Тези мъже несериозни ли ти изглеждат? Съжалявам, Бенджавиер. Нищо лично — ти взе много лошо решение. — Локи отвори вратата и я задържа. — Хайде, изкарайте го оттук. Върнете го в „Мераджио“ по най-бързия начин.

Бенджавиер риташе, ръмжеше и ревеше:

— Не, така не може! Бил съм верен цял…

Локи го хвана за брадичката и го погледна в очите.

— Ако се съпротивляваш… — рече му той. — Ако риташ, пищиш и продължаваш да вдигаш врява, тази работа ще отиде по-нагоре от Мераджио, разбираш ли? Ще докараме стражата. Ще те замъкнем окован в Двореца на търпението. Мастер Мераджио има много приятели в Двореца на търпението… Твоят случай може за няколко месеца да потъне в дупката. Може да те тикнат в паякова клетка и да размишляваш за простъпката си чак докато завалят зимните дъждове. Ясен ли съм?

— Да — изхълца Бенджавиер. — О, богове, съжалявам, много се извинявам…

— Не на мен трябва да се извиняваш. А сега, както казах, го върнете бързо обратно. Мастер Мераджио ще поиска да си поговори с него.

Локи ги поведе обратно към кантората. Бенджавиер хълцаше, но не буйстваше. Локи подмина стреснатия страж на входа, връхлетя в приемната и ревна:

— Разкарайте се от тази стая! Веднага!

Неколцина от почиващите келнери като че понечиха да спорят, но щом съзряха Бенджавиер, полугол и здраво приклещен между двамата стражи, това като че ги убеди, че би било крайно неуместно, и те се изнизаха от стаята. Локи се обърна към стражите.

— Задръжте го тук. Аз отивам да доведа мастер Мераджио — след малко ще дойдем. Дотогава в тази стая не трябва да влиза никой. Нека келнерите си почиват другаде.

— Ама какво става? — надникна в приемната стражът на входа.

— Ако държиш на мястото си — рече Локи, — варди алеята и не пускай никого вътре. Мераджио след малко ще слезе тук и ще е доста кисел. Най-добре ще е да не му привличаш вниманието.

— Лавал, според мен той е прав — рече единият от стражите, които държаха Бенджавиер.

— Ъъ… Да, да. — И стражът на вратата изчезна.

— Що се отнася до теб… — Локи застана срещу Бенджавиер. — Както казах, нищо лично. Може ли да ти дам един съвет? Не си играй игрички. Не прави глупости — Мераджио не можеш го излъга. Никой от нас не може, по никой начин. Признай си направо. Бъди напълно честен. Разбра ли?

— Да — подсмръкна Бенджавиер. — Да, моля ви. Всичко ще направя…

— Няма нужда да правиш нищо. Но ако искаш мастер Мераджио да бъде милостив и благосклонен, в името на боговете, признай си, ебати, и то бързо! И без игрички, запомни ли?

— Д-да, добре… Както кажете…

— Ще се върна много скоро — рече Локи, врътна се на пети и се устреми към вратата. Щом излезе от приемната, той си позволи да се ухили доволно — сега и двамата стражи изглеждаха почти толкова наплашени от него, колкото и келнерът. Странно, колко лесно се постигаше власт само с малко нагла простащина. И той се върна през служебните коридори и кухните обратно на обществения етаж.

— Ей, мастер Мераджио някъде в галериите на съдружниците ли е? — попита той първия страж, който му се изпречи на пътя. И размаха празния пергаментов свитък, все едно имаше нещо много належащо да се свърши.

— Доколкото знам — отвърна стражът, — май е на третия етаж и изслушва доклади.

— Много благодаря.

Той кимна на двамата стражи под широкото стълбище от черно желязо, което водеше към първата галерия на съдружниците. Униформата му като че бе достатъчна гаранция за привилегията да влезе в галериите, но продължаваше да стиска пергамента в ръце така, че да се вижда, за по-сигурно. Огледа галерията на първия етаж, не намери, каквото търсеше, и продължи нагоре.

Откри Джанкана Мераджио на третия етаж, точно както му беше посочил стражът. Собственикът разсеяно оглеждаше обществената галерия, докато слушаше двама счетоводители — те му изреждаха някакви цифри, записани на восъчни плочи, които не говореха нищо на Локи. Мераджио като че не държеше телохранител наблизо — очевидно се чувстваше достатъчно сигурен на територията на търговското си царство. Още по-добре. Локи се приближи до него, наслаждавайки се на арогантността на жеста, и зачака да го забележат.

Счетоводителите и още неколцина съдружници се размърмориха. След малко Мераджио се обърна и погледът му, подобен на фар в буря, освети Локи с пълна сила. Само за миг от раздразнителен този поглед стана подозрителен.

— Ти не работиш при мен — заяви той.

— Нося поздрави от Капа Раза, Капа на Камор — отвърна Локи с тих, почтителен глас. — Трябва да ви обърна внимание върху един много сериозен въпрос, мастер Мераджио.

Собственикът на кантората го изгледа, после махна очилата си и ги прибра в джоба на връхната си дреха.

— Значи е вярно. Чух, че Барсави е отишъл там, където отива всичко живо… А сега твоят господар изпраща свой лакей. Много любезно от негова страна. И по каква работа?

— Работата му е много сходна с вашата, мастер Мераджио. Дошъл съм тук, за да ви спася живота.

Мераджио изсумтя.

— Животът ми едва ли е в опасност, мой неподходящо облечен приятелю. Това тук е моята кантора и всеки страж би ти отрязал топките само като му кажа две думи. На твое място щях да обясня откъде съм докопал тази униформа.

— Купих я — отвърна Локи — от един от вашите келнери, мъж на име Бенджавиер. Знаех, че е податлив, защото вече е замесен в заговора за покушение над вас.

— Бен? Проклятие, с какви доказателства разполагаш?

— Наредих няколко от стражите ви да го задържат долу на служебния вход по долно бельо.

— Как така ти си наредил на няколко от моите стражи да го задържат?! За какъв се мислиш, по дяволите?

— Капа Раза ми възложи задачата да спася живота ви, мастер Мераджио. Казах точно каквото казах. А що се отнася до това какъв съм, случайно съм вашият спасител.

— Моите стражи и моите келнери…

— … не са благонадеждни — изсъска Локи. — Сляп ли сте? Това не съм го купил в дюкян за дрехи втора ръка. Влязох през служебния ви вход, предложих няколко крони и вашият човек Бенджавиер изскочи от униформата ей така! — Локи щракна с пръсти. — Стражът на вратата ме пусна за много по-малко — само за един солон. Хората ви не са от желязо, мастер Мераджио — твърде много вярвате в тяхната преданост.

Мераджио го гледаше и бузите му се наливаха с кръв. Изглеждаше така, сякаш се готвеше да удари Локи. Но само се прокашля и протегна ръце напред с дланите нагоре.

— Кажи ми, каквото си дошъл да ми казваш. Оттам нататък сам ще решавам.

— Вашите счетоводители са ме накачулили… Отпратете ги, нека останем насаме.

— Не ми нареждай какво да правя в собствената ми…

— Ще ви нареждам, по дяволите! — изплю Локи. — Аз съм шибаният ви телохранител, мастер Мераджио. Вие сте в смъртна опасност — всяка минута е от значение. Вече знаете за поне един компрометирал се келнер и един немарлив страж. Колко още ще ми пречите да ви запазя жив?

— Защо Капа Раза го е толкова грижа за моята безопасност?

— Вашето лично добруване комай никак не го засяга — отвърна Локи. — Безопасността на „Мераджио“ обаче е от първостепенна важност. Верарските търговски интереси, в чиято изгода е каморските съкровища да намалеят, са предприели срещу вас заговор за убийство. Раза е на власт от четири дни — вашето убийство би разтресло града из основи. Паякът и градската стража ще разкъсат хората му, за да изкопчат отговори. Той просто не може да позволи да ви навредят. Той е длъжен да поддържа стабилността в града, също както е длъжен Херцогът.

— И откъде господарят ти знае за всичко това?

— Дар от боговете — отвърна Локи. — Бяха прихванати писма, докато агентите на господаря ми разследваха въпрос, който няма никаква връзка с това. Моля ви, отпратете счетоводителите.

Мераджио се позамисли, а после изсумтя и раздразнително махна с ръка на служителите си да се оттеглят. Което те и направиха, като продължаваха да се блещят.

— Един много гаден човек ви е вдигнал мерника — рече Локи. — Дебне ви с арбалет. Убиецът е от Лашейн. Предполага се, че Вързомаг от Картейн е обработил оръжията му — изплъзва се като мокра връв и почти винаги улучва право в целта. Трябва да бъдете поласкан — според нас цената му е десет хиляди крони.

— Това е трудно за преглъщане, мастер…

— Името ми няма значение — прекъсна го Локи. — Слезте с мен в приемната зад кухните. Можете сам да поговорите с Бенджавиер.

— Приемната зад кухните? — Мераджио се навъси тежко.

— Засега нямам причини да вярвам, че вие самият не се опитвате да ме подмамите там, за да ми напакостите.

— Мастер Мераджио — рече Локи. — Вие сте облечен в коприна и памук, не в желязна ризница. От цели няколко минути спокойно бих могъл да ви намушкам. Ако моят господар желаеше вашата смърт, червата ви вече щяха да мърлят килима. Няма нужда да ми благодарите, няма нужда дори да ме харесвате, но в името на боговете, моля ви, приемете, че ми е наредено да ви охранявам, а заповедите на Капа на Камор не се престъпват!

— Хммм. Точка за вас. Този Капа Раза също такъв забележителен човек като Барсави ли е?

— Барсави умря, ридаейки в краката му — отвърна Локи. — Барсави и всички негови деца. Сам си направете изводите.

Мераджио намести пак очилата на носа си, нагласи орхидеята и хвана ръце зад гърба си.

— Отиваме в приемната — заяви той. — Вие водите.

5

Когато Мераджио връхлетя в приемната подир Локи, Бенджавиер и стражите се огледаха в ужас. Явно долавяха настроенията на шефа си повече от Локи и онова, което видяха изписано по лицето му, със сигурност беше нещо твърде неприятно.

— Бенджавиер — рече Мераджио. — Бенджавиер, просто не мога да повярвам! След всичко, което съм направил за теб. — След като те приех и оправих онази каша с капитана на бившия ти кораб… Нямам думи!

— Съжалявам, мастер Мераджио — отвърна келнерът, чиито бузи бяха по-мокри и от покрива на къща по време на буря. — Толкова съжалявам, аз съвсем, без да искам…

— Без да искаш! Вярно ли е онова, което този човек ми каза?

— О, да, да ми простят боговете, мастер Мераджио, вярно е! Всичко е вярно. Толкова, толкова съжалявам… Повярвайте ми, моля ви…

— Млъкни, боговете да прокълнат очите ти дано!

Ченето на Мераджио увисна като на човек, когото току-що са зашлевили. Той се огледа, като че виждаше приемната за първи път, все едно облечените в ливреи стражи бяха пришълци от други светове. Изглеждаше готов да залитне и да се строполи възнак. Но вместо това се завъртя към Локи със свити юмруци.

— Кажи ми всичко, каквото знаеш! — изръмжа той. — Боговете са ми свидетели, всеки, замесен в тази афера, ще научи колко е дълга ръката ми, кълна се!

— Първо най-важното — рече Локи. — Трябва да оцелеете този следобед. Имате лични покои над галерията на четвъртия етаж, нали?

— Разбира се.

— Да се качим там незабавно — предложи Локи. — Този клетник го натикайте в някой килер — несъмнено ви се намира такъв, който да става за тая работа. Разправяйте се с него, когато тази работа приключи. В момента времето не е наш приятел.

Бенджавиер отново избухна в шумни ридания, а Мераджио кимна с отвратен вид.

— Вкарайте Бенджавиер в сушилнята и залостете вратата. Вие двамата оставате на пост. А ти…

Стражът на задния вход надничаше отново иззад ъгъла. Той се изчерви целият.

— Ако пуснеш още някой неупълномощен да влезе през този вход днес следобед, пък било то и малко детенце, ще заповядам да ти резнат топките и да сложат на тяхно място живи въглени. Ясно?

— С-съвършено ясно, м-мастер Мераджио!

Мераджио се врътна и излезе с устрем от стаята. Този път Локи търчеше по петите му.

6

Укрепените лични покои на Джанкана Мераджио подхождаха на облеклото му — богато, ала изящно обзаведени. Този мъж като че бе доволен негови основни украшения да бъдат материалът и изкусната изработка.

Обкованата със стомана врата щракна след тях и верарският катинар изтрака, когато зъбците му се приплъзнаха в жлебовете си. Мераджио и Локи бяха сами. Елегантният миниатюрен воден часовник на лакираното писалище тъкмо напълваше купичката, отбелязваща първия час на следобеда.

— Вижте, мастер Мераджио — започна Локи. — Недейте да излизате на етажа, докато не приклещят убиеца. Не е безопасно — очакваме покушението да стане между първия и четвъртия следобеден час.

— Това ще предизвика проблеми — отвърна Мераджио. — Имам си задачи за придвижване, отсъствието ми на етажа ще бъде забелязано.

— Не е задължително — отвърна Локи. — Не сте ли забелязали, че имаме доста сходно телосложение? И не ви ли е хрумвало, че в полумрака на горните галерии един мъж може да прилича досущ на друг?

— Вие… вие ми предлагате да се предрешите като мен?

— В писмата, които прихванахме — обясни Локи, — се добрахме до сведение, което ни дава голямо предимство. Убиецът не е получил подробно описание на външния ви вид — вместо това са му наредили да изпрати стрелата си по единствения мъж в кантората, закичен с голяма орхидея на ревера. Ако, предрешен като вас, застана на обичайното ви място в галерията с орхидея, закичена на ревера ми, тази стрела ще полети към мен, не към вас.

— Трудно ми е да повярвам, че сте такъв светец, че желаете да застанете на мое място, ако този убиец е толкова смъртоносен, колкото твърдите.

— Мастер Мераджио — рече Локи. — Простете, но просто не съм се изяснил. Ако не направя това за вас, моят господар така или иначе ще ме убие. Нещо повече, може би съм по-склонен да се хвърля в прегръдките на Господарката на дългото мълчание, отколкото предполагате. И последно, наградата, която ми бе обещана, за да доведа това дело до задоволителен завършек… на мое място и вие бихте приели да станете мишена за стрела.

— А мен междувременно какво ще ме впрегнете да върша?

— Разпуснете малко в тези покои — отвърна Локи. — И дръжте вратата здраво залостена. Развличайте се няколко часа. Подозирам, че няма да ни се наложи да чакаме дълго.

— А какво ще стане, когато убиецът пусне стрелата?

— Срам ме е да призная — отвърна Локи, — но господарят ми е изпратил поне още половин дузина свои хора във вашата кантора. Някои от вашите клиенти не са ви клиенти, а най-умните и най-безмилостни момчета на Капа Раза, стари кучета, които работят бързо и тихо. Когато убиецът се прицели, те ще му се нахвърлят. Между тях и вашата охрана той така и няма да разбере откъде му е дошло.

— Ами ако не сте толкова бързи, колкото си мислите? И стрелата улучи целта?

— Тогава аз ще умра, а вие ще си бъдете жив и господарят ми ще е доволен — отвърна Локи. — В моя занаят ние също даваме клетви, мастер Мераджио. Аз служа на Раза до смърт. Е, какво ще бъде?

7

Локи Ламора излезе бързешком от покоите на Мераджио в един и половина, облечен в най-изисканите връхна дреха, жилетка и брич, които някога бе обличал. Бяха тъмносини като небето току преди изгрева на Измамната светлина и по негово мнение този цвят му отиваше забележително. Допирът на бялата копринена туника върху кожата му беше хладен като водите на есенна река — току-що извадена от шкафа на Мераджио, също както и чорапите, обувките, жабото и ръкавиците. Косата му бе пригладена назад с розово масло, а в джоба му имаше малка бутилчица от него заедно с кесия със златни тайрини, която бе свил от гардероба на Мераджио. Орхидеята на Мераджио се кипреше на десния му ревер, все още свежа и уханна. Тя имаше приятен малинов аромат.

Счетоводителите на Мераджио бяха уведомени за маскарада, както и неколцина избрани стражи. Те кимнаха на Локи, когато той се показа в галерията на членовете на четвъртия етаж и намести очилата на Мераджио на носа си. Това беше грешка — светът се замъгли. Локи наруга собствената си разсеяност и отново ги пъхна в джоба — старите му очила, тези на Феруайт, бяха с най-обикновени стъкла, но, разбира се, тези на Мераджио бяха пригодени за очите на Мераджио. Струваше си да го запомни.

Нехайно, сякаш всичко това беше част от неговия план, Локи заслиза по черната желязна стълба. Отдалече той несъмнено наподобяваше Мераджио достатъчно, че да не буди обсъждания. Когато стигна етажа на обществената галерия, той мина през нея достатъчно бързо и бе сподирен само от няколко озадачени погледа. Щом влезе в кухнята, той махна орхидеята от ревера и я пъхна в джоба си.

На входа на сушилнята махна на двамата стражи и посочи с палец над рамото си.

— Мастер Мераджио иска вие двамата да вардите задния вход. Ударете едно рамо на Лавал. Никой да не влиза, точно както каза той. Иначе ще има живи въглени. Чухте стареца. Аз трябва да разменя няколко думи с Бенджавиер.

Стражите се спогледаха и кимнаха — сега авторитетът на Локи пред тях беше толкова солиден, че според него и по дамско бельо да се появеше пред тях, пак щяха да откликнат по същия начин. Мераджио вероятно в миналото бе използвал няколко специални агенти, за да докара делата си във форма. Без съмнение сега Локи се беше хванал за пешовете на репутацията им.

Щом той влезе в сушилнята и затвори вратата подире си, Бенджавиер вдигна очи. По лицето му се изписа искрено озадачение. Толкова се изненада, когато Локи му подхвърли кесия с монети, че тя го уцели по окото. Бенджавиер извика и залитна към стената, скрил глава в шепите си.

— Мамка му! — изруга Локи. — Прощавай, трябваше да го хванеш.

— Сега пък какво искаш?

— Дойдох да се извиня. Нямам време за обяснения — съжалявам, че те въвлякох в това, но си имам причини. Имам си и нужди, които трябва да се задоволят.

— Съжаляваш, че си ме въвлякъл в това? — Гласът на Бенджавиер секна, той подсмръкна и се изплю. — За какво говориш, мамка му? Какво става? Какво си мисли Мераджио, че съм направил?

— Нямам време да ти пея епически песни. Сложил съм в кесията шест крони — отчасти в тайрини, за да можеш да ги развалиш по-лесно. Животът ти няма да струва и пукнат грош, ако останеш в Камор. Измъкни се навън през портата. Вземи старите ми дрехи от „Приветливата сянка“ — ето ти ключа.

Този път Бенджавиер улови подхвърленото.

— А сега — продължи Локи — без никакви проклети въпроси! Ще те хвана за ухото и ще те влача на алеята, а ти се преструвай, че ти се е дръпнало лайното от уплаха. Щом завием зад ъгъла и вече не ни виждат, ще те пусна. Ако ти е мил животът, беж право в „Приветливата сянка“, облечи се и се чупи от града! Замини за Талишам или Ашмир — в тази кесия има повече от годишната ти заплата. Все някак ще можеш да ги завъртиш.

— Аз не…

— Сега тръгваме — прекъсна го Локи — или ще те оставя тук да умреш. Разбирането е лукс — на теб той не ти се полага. Съжалявам.

Малко по-късно Локи извлече келнера в приемната за ухото. Това беше болезнена хватка, добре позната на всеки страж и телохранител в града. Бенджавиер съвсем достоверно хленчеше, виеше и молеше за пощада. Тримата стражи на служебния вход ги изгледаха без всякакво съчувствие.

— След няколко минути се връщам — рече Локи. — Мастер Мераджио иска да си кажем с тоя клетник още няколко думи насаме.

— О, богове! — възкликна Бенджавиер. — Не му позволявайте да ме отведе! Той ще ми причини болка… Моля ви!

Стражите само се изкискаха, макар че този, който пръв бе взел солона на Локи, не изглеждаше толкова весел като другите двама. Локи повлече Бенджавиер по алеята и сви зад ъгъла. В мига, в който изчезнаха от полезрението на тримата стражи, Локи го бутна.

— Върви! — рече той. — Беж да те няма. Давам им може би двайсет минути, докато загреят що за задници са, и тогава ще те погнат цели отряди побойници. Не стой така бе, махай се, майната ти!

Бенджавиер го зяпна, тръсна глава и се запрепъва към „Приветливата сянка“. Локи си играеше с единия си фалшив мустак, докато го сподиряше с поглед, а после се обърна и се загуби в тълпата. Слънцето печеше силно, както обикновено, и Локи се потеше здравата под новите си дрехи, но си позволи доволна усмивка да заиграе за няколко мига по лицето му.

Той тръгна на север, към Двусребрената зеленина. Много близо до южната порта на парка имаше магазин за аксесоари за господа, а в разните квартали имаше черни алхимици, които не го познаваха по лице. Малко разтворител, за да се отърве от мустака, и нещо, с което да си възвърне естествения цвят на косата — след като свършеше това, той отново щеше да стане Лукас Феруайт, готов да посети семейство Салвара и да ги отръска с още няколко хиляди крони.

1

— О, Лукас! — Усмивка огря лицето на доня София, когато го посрещна на портата на имението, от която в нощта се изливаше жълто сияние. Току-що превали единайсетият час на вечерта. Локи почти целия ден след аферата в „Мераджио“ се кри и изпрати по куриер известие на дона и донята, че Феруайт ще им направи късна визита. — От дни не сме се виждали! Получихме известието на Грауман, но започвахме да се тревожим за нашите дела, а и за вас, разбира се. Добре ли сте?

— Господарке Салвара, за мен е удоволствие да ви видя отново. Да, да, много съм добре, благодаря, че попитахте. Миналата седмица се срещнах с няколко непочтени типове, но всичко ще е за добро — един кораб е вече подсигурен, товарът също, и можем да потеглим с него на пътешествие още в началото на идната седмица. И още един кораб е почти в ръцете ни.

— Е, не стойте като куриер на стълбището — заповядайте, влезте! Конте! Ще се подкрепим. Сетих се — донеси от моите портокали, новите. Ще бъдем в закритата приемна.

— Разбира се, господарке. — Конте се втренчи в Локи с присвити очи и недоволна полуусмивка. — Мастер Феруайт, надявам се, че тази нощ ви заварва в добро здраве.

— Много добро, Конте.

— Великолепно. Незабавно се връщам.

В почти всички каморски имения близо до входа имаше две стаи. Едната наричаха деловата приемна, където се провеждаха срещи с непознати и прочее официални дела. Мебелираха я оскъдно, но безупречно и скъпо. Дори и килимите бяха толкова чисти, че можеше да се яде от тях. Закритата приемна, точно обратното, беше за близки и доверени познати и традиционно я обзавеждаха уютно, по маниер, изразяващ личностите на господаря и господарката на имението.

Доня София въведе Локи в техните закрити покои, където имаше четири меки кожени кресла с високи облегалки, карикатури на тронове. Там, където в повечето всекидневни до столовете се мъдреха малки масички, тук имаше четири дървета в саксии, всяко от тях — малко по-високо от креслото, до което е поставено. Дърветата ухаеха на кардамон и уханието им изпълваше цялата стая.

Локи ги огледа внимателно. Не бяха фиданки, за каквито ги бе помислил отначало. По-скоро миниатюри — листата им бяха мъничко по-големи от нокътя на палеца му, стеблата — не по-дебели от човешка ръка, а клонките им — тънки като пръсти. Сред преплетените клони на всяко дърво имаше дървена лавица и окачен алхимичен фенер. София почука по фенерите, за да ги запали, и стаята се изпълни с кехлибарена светлина и зеленикави сенки. Очертанията, хвърляни от листата по стените, бяха едновременно фантастични и успокояващи. Локи прокара пръст през меките, тънки листа на най-близкото дръвче.

— Собственоръчно ли ги изработихте, доня София? — попита той. — Дори и за тези от нас, добре запознати с работата на нашите майстори по растенията, те са поразителни… Всички ние сме делови, занимаваме се само с почви и гроздови реколти. А вие, от друга страна, притежавате усет към пищността.

— Благодаря, Лукас. Заповядайте, седнете. Алхимичното намаляване на размерите на големи дървета е старинно изкуство, към което аз обаче питая особена слабост, то е нещо като мое любимо занимание. А и както виждате, от тях има и полза. Но те надали са най-голямото чудо в тази стая — виждам, че сте започнали да се обличате по нашата каморска мода!

— Това ли? Ами, един от вашите продавачи на облекло реши, че съм направо жив да ме ожалиш, и ми предложи такава сделка, че не бих могъл да му откажа, ако съм с всичкия си. За първи път досега се задържам толкова дълго в Камор. Реших, че бих могъл да се опитам да се слея с местното население.

— Великолепно!

— Да, така е — подкрепи я дон Салвара, който влезе, закопчавайки ръкавелите си. — Много по-хубави са от вашите черни вадрански затворнически дрехи! Не ме разбирайте погрешно, за северния климат те са най-подходящи, но тук долу изглеждат така, сякаш се опитват да задушат облечения в тях! А сега, Лукас, каква е отчетността по всички похарчени от нас пари?

— Един галеон със сигурност е наш — отвърна Локи. — Имам екипаж и подходящ товар. Сам ще надзиравам товаренето му през идните няколко дни. Ще бъде готов за отплаване следващата седмица. Имам и обещаващо предложение за втори, който да го придружи и да бъде готов горе-долу по същото време.

— „Обещаващо предложение“ — рече доня София. — Не е съвсем същото като „със сигурност наш“, освен ако дълбоко не греша.

— Не грешите, доня София. — Локи въздъхна и се опита да си докара засрамен вид заради това, че се налага отново да заговори по темата. — Въпросът е, че… Тоест капитанът на втория плавателен съд е изкушен от предложение да закара специален товар в Балинел — относително дълго плаване, но на много прилична цена. Все още не е приел напълно моето предложение.

— И предполагам — рече дон Лоренцо и се настани до жена си, — че може би са нужни още няколко хиляди крони, за да ги хвърлим в краката му, та да се освести?

— Боя се, че да, добри ми дон Салвара, случаят е точно такъв.

— Хммм. Е, след малко можем да поговорим за това. Ето го Конте. Много бих искал да би покажа какво създаде наскоро моята господарка.

Конте внесе три сребърни купи върху пиринчен поднос. Във всяка купа имаше половинка от портокал, вече нарязана така, че парченцата плод можеше да се вадят с малка двуостра виличка. Конте постави купичка, виличка и ленена салфетка на лавицата в короната на дръвчето отдясно на Локи. Семейство Салвара го погледнаха изпитателно, след като сервираха и на тях по половин портокал.

Локи се стараеше да потисне и най-малката сянка на колебание, каквото можеше да го обземе. Той пое купата в едната си ръка и набоде парченце портокал с вилицата. Щом го постави върху езика си, бе изненадан от тръпчивата топлина, която се разля в устата му. Плодът бе наквасен с някакъв алкохол.

— Напоени са с алкохолна напитка — отбеляза той. — Нещо много приятно… Портокалова ракия? С нотка на лимон?

— Не са напоени, Лукас. — Дон Лоренцо се ухили като момченце, съвсем искрена усмивка. — Тези портокали са поднесени в естественото си състояние. Дървото на София само произвежда алкохол и го смесва с плода.

— Свещени Същини! — възкликна Локи. — Какъв интригуващ хибрид! Доколкото знам, това за пръв път се прави с цитрус…

— Стигнах до правилната формула едва преди няколко месеца — рече София. — Първите плодове не бяха годни за масата. Но тези като че се получиха добре. След още няколко поколения изпитания ще бъда съвсем сигурна, че могат да се продават.

— Бих искал да ги нарека „София“ — рече дон Лоренцо. — Каморски портокал „София“, алхимично чудо, което ще разплаче майките на винарите от Тал Верар.

— Аз от своя страна бих желала да им дам друго име — рече София и игриво шляпна мъжа си по китката.

— Майсторите по растенията — рече Локи — ще сметнат вас за по-голямо чудо и от вашите портокали, господарке. Както казах… може би нашето съдружие крие повече възможности, отколкото се вижда. Вашият, ъъ, вкус… Начинът, по който сякаш правите покорна всяка една зеленина край вас… Смея да заявя, че характерът на Дома на Бел Остер през следващия век би могъл да бъде оформен по-скоро от вашето докосване, отколкото от нашите стари емберленски традиции.

— Ласкаете ме, мастер Феруайт — рече донята, — но хайде да не броим корабите си, преди да са пристигнали в пристанището.

— Наистина — подкрепи я Лоренцо. — И с това аз ще се върна към делото… Лукас, боя се, че имаме неприятна новина за вас. Неприятна и малко срамна. Напоследък… имах известни затруднения. Един от длъжниците ми нагоре по реката не плати голяма сметка. Няколко от другите ми проекти се оказаха прекалено оптимистични. Накратко, в момента не сме толкова заможни, колкото се надяваме. Възможността ни да вложим няколко хиляди крони в нашия общ проект е твърде под съмнение.

— О… — възкликна Локи. — Това е… неприятно, както и вие казахте.

Той пъхна още един резен портокал в устата си и засмука сладката течност — изкуствен стимул да извие нагоре ъгълчетата на устата си, тъкмо обратното на онова, което му идеше отвътре.

2

На Кея на Остатъците един жрец на Аза Гуила се приплъзваше от сянка към сянка. Движеше се с бавна, търпелива грация, някак неуместна за ръста му.

Тази вечер мъглата беше тънка, влажната жега на лятната нощ — особено душна. Ручеи пот се стичаха по лицето на Джийн зад сребърната мрежа на неговата Скръбна маска. Според каморския опит седмиците преди лятното слънцестоене и Деня на промените винаги са най-горещите в годината. Над водите сияеха вече познатите на всички жълти фенери. Чуваха се викове и плясъци — мъжете на борда на „Задоволство“ изтегляха поредния товар „милостиня“.

Джийн се съмняваше дали може да научи нещо повече за стоката, която товареха с тези лодки, освен ако не направи нещо по-биещо на очи, например да нападне някой от товарачите — това обаче никак не беше уместно. Затова тази вечер реши да съсредоточи вниманието си върху един склад на една пряка от пристанището.

Остатъците не бяха чак толкова западнали като Пепелището, но това нямаше да е задълго. Навсякъде сградите се рушаха и се срутваха. Целият квартал като че потъваше в някакво блато от гнило дърво и откъртени тухли. Всяка година влагата изяждаше още малко от хоросана, спояващ тукашните камъни, и законните предприятия бягаха другаде, и се появяваха все повече трупове, позатрупани под купищата отломки — или пък неприкрити от нищо.

Докато дебнеше, облечен в черните си одежди, Джийн забеляза банда от новите хора на Раса — ту влизаха, ту излизаха от склада няколко нощи подред. Постройката бе изоставена, но все още годна за обитаване, за разлика от рухналите съседни сгради. Джийн бе забелязал, че в прозорците горят светлини почти до зори, групи работници идваха и си тръгваха, метнали тежки торби през рамо, имаше дори и една-две каручки.

Но не и тази вечер — складът преди гъмжеше като кошер, но сега бе тъмен и тих. Тази вечер той като че приканваше любопитството му и докато Локи бе далеч и пиеше ароматен чай, Джийн реши да си напъха носа в работите на Капа Раза.

За това си имаше начини — те включваха търпение, бдителност и многочасово бавно ходене. На няколко пъти обиколи квартала на склада, като избягваше всякакви срещи с хора по улиците и се шмугваше във всеки изпречил се на пътя му плътен мрак. При достатъчно тъмнина дори и мъж с ръста на Джийн можеше да се спотайва, а той несъмнено стъпваше достатъчно леко.

Обикаляне и спотайване, обикаляне и спотайване… За свое задоволство бе установил, че по никой от покривите на съседните сгради нямаше скрити наблюдатели, нямаше шпиони и по улиците. „Разбира се — помисли си той, долепил гръб до южната стена на склада, — може просто да са по-добри от мен.“

— Аза Гуила, имай грижата — промърмори той, докато пристъпваше предпазливо към една от вратите на склада. — Ако тази вечер не си благосклонна към мен, никога няма да успея да върна тези прекрасни одежди и маската на твоите слуги. Само скромно ми обърни малко внимание.

На вратата нямаше ключалка — тя дори беше леко открехната. Джийн стисна брадвите си в дясната си ръка и ги напъха в ръкава си — искаше да са му подръка, но да не се виждат, за в случай че се сблъска с някого и се възползва от страхопочитанието, което вдъхваше облеклото му.

Вратата изскърца и той се намери в склада, притиснат до стената зад входа — оглеждаше се и се ослушваше. Зад мрежата на маската му мракът беше плътен, а във въздуха, освен очакваната миризма на пръст и гниещо дърво витаеше още някакъв мирис, подобен на мириса на горен метал.

Той не помръдваше на мястото си и няколко дълги минути се напряга да долови някакъв звук. Но не се чуваше нищо, освен далечното скърцане и въздишки на закотвените кораби и свиренето на Вятъра на палача, който духаше към морето. Бръкна с лявата си ръка под робата си и извади алхимичен глобус като онзи, който носеше в подземието на Дупката на ехото. Разтръска го бързо и той засия.

На бялата му светлина видя, че складът представлява едно просторно помещение. Купчината разнебитени, изгнили прегради в единия ъгъл някога може би са били канцелария. Подът беше от утъпкана пръст, а тук-там по ъглите и покрай стените имаше купчини отломки, някои покрити със зебло.

Джийн внимателно нагласи глобуса, притиснат към тялото му така, че да хвърля светлина само в дъга напред. Така онова, което вършеше, щеше да мине незабелязано — нямаше намерение да се рови тук повече от няколко минути.

Докато бавно вървеше към северния край на склада, той усети и друга миризма, от която му настръхна вратът — нещо бе захвърлено тук и оставено да гние. Месо може би… но миризмата бе противно сладникава. Джийн се боеше, че знае от какво е, още преди да се натъкне на труповете.

Бяха четири, покрити с тежко покривало от зебло в североизточния ъгъл на помещението — трима мъже и една жена. Доста мускулести, облечени с долни туники и бричове, с тежки ботуши и кожени ръкавици. Това озадачи Джийн, но когато огледа ръцете им, видя татуировките. В Камор имаше традиция пътуващите занаятчии да бележат дланите и ръцете си със символа на своя занаят. Той задиша през уста заради вонята и разбута труповете, за да разгледа символите.

Някой бе убил двама стъклари и двама златари. Трима от труповете имаха рани, които си личеше, че са от наръгване с нож, а четвъртият, жената… на восъчнобледото й безкръвно лице имаше две лилави подутини.

Джийн въздъхна и отново зави телата с покривалото. В този миг проблясък от отразена светлина върху пода привлече погледа му. Той коленичи и вдигна парченце стъкло, нещо като сплескана капка. Сякаш бе капнала на пода, докато стъклото е било разтопено, и там бе изстинала. Леко разтърсване на светлинния глобус му разкри десетки малки стъкълца, разхвърляни по пръстта около покривалото.

— Аза Гуила! — прошепна Джийн. — Аз откраднах тези одежди, но не си го изкарвай на тези хора. Ако аз съм единственият жрец на смъртта, който ще дойде при тях, моля те, не ги съди строго заради мъките, с които са се споминали, и недостойното им място за вечен покой. Уродливи страже, ако ме подкрепиш в това, ще съм ти много признателен.

Вратата на северната стена на сградата се отвори със скърцане. Джийн се подготви да отскочи назад, но размисли — несъмнено вече бяха забелязали светлината и най-добре беше да се преструва на достопочтения жрец на Аза Гуила. Брадвите си останаха в десния му ръкав.

Последните хора, които очакваше да влязат през северната врата на склада, бяха сестрите Беранджия.

Черин и Раиза бяха с промаслени наметала, но качулките им бяха отметнати и украшенията им от акулови зъби проблеснаха на светлината на глобуса му. Всяка от сестрите също държеше осветителен глобус — те ги разтърсиха и мощно червено сияние озари склада, сякаш двете жени държаха огън в шепите си.

— Любознателни жрецо — рече едната от сестрите. — Добър ти вечер!

— Вашият орден няма навика да се намъква без покана на подобни места — забеляза другата.

— Моят орден се занимава със смъртта във всяка нейна форма и на всяко място. — Джийн посочи с осветителния глобус към покривалото. — Тук е извършено злодеяние. Тъкмо произнасях молитва за смърт, каквато е длъжна да произнесе всяка душа, преди да премине в Дългото мълчание.

— О, злодеяние значи. Да го оставим ли да си върши работата, Черин?

— Не — отвърна Раиза, — защото работата му има любопитна връзка с нашата работа от последните няколко нощи, не е ли така?

— Права си, сестро. Веднъж-дваж да подебне, това бихме го простили. Но този жрец бе много упорит, нали така?

— Необикновено упорит. — Сестрите Беранджия пристъпваха към него бавно, усмихнати, като котки, настъпващи към саката мишка. — Дразнещо настоятелен. И на пристанището, и в склада ни.

— Да не би да имате дръзкото намерение да се месите на пратеник на Господарката на Дългото мълчание? — Сърцето на Джийн тупкаше като лудо. — На Аза Гуила, самата богиня на смъртта?

— Боя се, че намесата е нашият занаят — отвърна сестрата отдясно. — Оставихме отворено, в случай че поискаш да си пъхнеш главата вътре.

— Надявахме се да не устоиш.

— А и ние самите знаем това-онова за Преблагата господарка.

— Ние й служим малко по-пряко от тебе.

При тези думи оголена стомана проблесна на червената светлина. И двете сестри бяха извадили закривени, дълги един лакът ятагани — зъбите на крадеца, същите, които Маранцала му беше показал преди толкова години. Близначките продължиха да настъпват.

— Е — рече Джийн. — Ако сме приключили с любезностите, дами, позволете ми да прекратя маскарада. — Джийн хвърли на земята осветителното кълбо, пресегна се, дръпна черната си качулка и свали маската си.

— Танен! — възкликна сестрата отдясно. — Мамка му! Значи в края на краищата не си излязъл през Виконтската порта. — Сестрите Беранджия се спряха и се втренчиха в него. После започнаха да го заобикалят отляво — движеха се в грациозен синхрон. Поотдалечиха се една от друга.

— Ама си нахален! — възкликна другата. — Да се правиш на жрец на Аза Гуила!

— Моля? Вие се готвехте да убиете жрец на Аза Гуила!

— Е, точно това богохулно деяние ти май ни го спести, нали?

— Това е удобно — додаде другата. — Не съм си и мечтала, че ще е толкова лесно.

— Гарантирам ви, че въпреки това хич няма да е лесно — рече Джийн.

— Хареса ли работата ни във вашето стъклено мазенце? — сега говореше сестрата отляво. — Вашите двама приятели, близнаците Санца. Близнаци, довършени от близначки, еднакви рани на гърлата, еднаква поза на пода. Стори ни се уместно.

— Уместно? — Джийн усети как в тила му отново се натрупва гняв под налягане и скръцна със зъби. — Запомни ми думите, кучко. Чудех се как ли ще се чувствам, когато този миг най-сетне настъпи, и трябва да кажа, че според мен ще ми стане много хубаво, майната му!

Сестрите Беранджия хвърлиха наметалата си с почти еднакво движение. Промазаният плат се свлече на пода, те захвърлиха глобусите и извадиха другите си оръжия. Две сестри, четири ножа. Гледаха Джийн втренчено на смесеното бяло-червено сияние, приклекнали, както бяха приклякали стотици пъти пред пищящите хилядни тълпи на Подвижния пир и стотици пъти пред умоляващите ги жертви в съда на Капа Барсави.

— Проклети сестри! — извика Джийн и брадвите изпаднаха от десния ръкав на робата в ръката му. — Запознайте се с Проклетите сестри.

3

— Но не го приемайте твърде присърце, Лукас — рече доня София и остави издълбания си портокал на поставката. — Разполагаме с няколко възможни начина да се оправим.

— Нужните средства ще ни липсват само няколко дни — рече дон Лоренцо. — Имам и други източници, които бих могъл да издоя. Има благородници от моя ранг, които биха ни дали заем от няколко хиляди. Дори мога да се обадя на някои свои длъжници по повод стари услуги.

— Това… това ми носи облекчение, господарю и господарке Салвара, голямо облекчение. Доволен съм да чуя, че вашето… положение няма да провали плановете ни. Не бих го нарекъл срамно, съвсем не — ако някой знае какво е да имаш финансови затруднения, то това е тъкмо Домът на Бел Остер.

— Ще разговарям с някои от моите вероятни източници за заем през следващия Ден на безделника — който, разбира се, е Денят на промените. Някога присъствали ли сте на официално празненство по случай този празник, Лукас?

— Боя се, че не, дон Лоренцо. Никога преди не съм бил в Камор по време на лятното слънцестоене.

— Наистина ли? — доня София погледна съпруга си с вдигнати вежди. — Защо да не заведем Лукас с нас на празненството на Херцога?

— Отлична идея! — Дон Лоренцо се усмихна лъчезарно на Локи. — Лукас, тъй като не можем да тръгнем, преди да съм ви осигурил още няколко хиляди крони, защо не бъдете наш гост? Всички благородници в Камор ще бъдат там — всички важни мъже и жени от долния град…

— Или поне тези, които в момента се ползват с благоразположението на Херцога — додаде доня София.

— Разбира се — съгласи се Лоренцо. — Но елате, наистина, заповядайте с нас. Пиршеството ще се състои в Гарвановия обсег. Херцогът отваря кулата си единствено по този случай всяка година.

— Господарю и господарке Салвара, това е… доста неочаквана чест! Но въпреки че много се боя да откажа гостоприемството ви, боя се също и че… че това може би ще попречи на текущата ми работа във ваша полза.

— О, Лукас, я стига — възкликна Лоренцо. — Дотогава остават пет дни; казахте, вие ще надзиравате товаренето на първия галеон през следващите няколко дни. Починете си малко, елате и се насладете на тази изключителна възможност. Донята ще ви разведе, докато аз настоявам пред някои от равните ми за нужните ми заеми. С парите на ръка ще можем да потеглим само няколко дни по-късно, нали така? Ако приемем, че сте ни осведомили за някакви възможни усложнения?

— Да, господарю Салвара, въпросът с втория галеон е единственото усложнение, което срещаме, освен вашата, ъъ, загуба на гъвкавост. Във всеки случай дори и товарът за Белинел няма да пристигне в града преди следващата седмица… Дано Късметът и Същините отново да са благосклонни към нас.

— Значи, договорихме се? — Доня София хвана за ръка съпруга си и се усмихна. — Вие ще бъдете наш гост в Гарвановия обсег?

— Смята се за доста голяма чест — довери му донът — да доведете на празника на Херцога необикновен и интересен гост. Затова имаме няколко причини да настояваме да дойдете с нас.

— Щом това ще ви достави удоволствие — рече Локи. — Ами, боя се, че празненствата не ми допадат особено, но мога да отложа работата си за една вечер, за да присъствам.

— Няма да съжалявате, Лукас — рече доня София. — Убедена съм, че всички ще си припомняме с голямо удоволствие празника, когато отплаваме.

4

В много отношения двама беше най-лошият брой противници за ръкопашен бой. Беше почти невъзможно да ги накараш да се скупчат и да си пречат, особено, при положение че имаха голям опит в съвместните действия. А ако имаше хора в Камор, добри в боя в тандем, това бяха сестрите Беранджия.

Джийн разчиташе на единственото си предимство, докато въртеше брадвите и чакаше някоя от сестрите да предприеме първия ход. Беше ги гледал в действие десетина пъти на Подвижния пир и на Плаващия гроб. Можеше и да не му е от кой знае каква полза, защото не беше акула, но все си беше нещо.

— Чували сме, че си бил много добър — рече сестрата отляво и щом го произнесе, тази отдясно се хвърли напред, държейки единия нож в защитна позиция, а другия — ниско долу, готов за намушкване. Джийн отстъпи встрани, пресрещна ножа й с лявата брадва, а с другата замахна към очите й. Вторият й нож вече я причакваше там — брадвата отскочи от обкования с шипове предпазител. Тя бе толкова невъзможно бърза, колкото той се боеше. Е, да става, каквото ще става! Той я ритна в лявото коляно — лесен трик, който бе използвал, за да строши десетки колянови капачки през годините.

Тя обаче се усети за удара и подгъна коляно, за да го избегне. Кракът му уцели прасеца й и тя загуби равновесие, но само толкова. Джийн замахна с брадвите нататък, където би трябвало да падне, но тя превърна страничното си падане във вихрен ритник — завъртя се на лявото си бедро по-бързо, отколкото погледът му бе в състояние да я проследи, и десният й крак връхлетя в размазана дъга. Стъпалото се вряза в челото му, точно над очите, и целият свят се разтресе.

Часон. Разбира се. Щеше страшно да го намрази това бойно изкуство.

Той залитна назад — само тренираният инстинкт го спаси от следващия й удар, прав, който щеше да пробие слънчевия му сплит и да забие кинжала й до дръжката в тялото му. Замахна надолу и навътре с брадвите — маневра, която дон Маранцала на шега наричаше „клещите на рака“, приклещи ножа и с дясната брадва и го бутна встрани. Това я изненада — Джийн се възползва от продължилото й част от секундата колебание и заби върха на другата брадва в тила й. Нямаше време да замахне както трябва, но натисна и го намушка навътре. Тя залитна назад, кашляйки, а той изведнъж разполагаше отново с няколко крачки пространство. Отстъпи още една крачка назад — стената на склада се издигаше зад гърба му. На някаква си педя разстояние ножовете им далеч превъзхождаха неговите оръжия. Трябваше му пространство за замах.

Сестрата отляво се хвърли напред, щом дясната залитна назад, и Джийн изруга тихичко. С гръб, опрян до стената, те не можеха да го нападнат от противоположни страни, но и той нямаше накъде да бяга — те можеха да се редуват да го нападат, едната да си почива, а другата да продължава да го изтощава, докато той допусне грешка.

Отново го обзе гняв. С рев той замахна и с двете брадви към новата си противничка. Това я свари неподготвена — тя се дръпна встрани с бързина, равна на сестрината й, и оръжията изсвистяха покрай нея, а едното забърса косата й. Той я нападна с протегнати ръце — празните ръце бяха по-добри срещу зъбите на крадеца, когато противникът бе толкова близо, че можеше да го целунеш. Сестрата пред него отново замахна, уверена, че бързо ще го довърши, но бе лесно да подцениш бързината на Джийн, ако не си я виждал отблизо. Ръцете му стиснаха предмишниците й, после той използва масата и мускулите си, за да ги разтвори насила. Както и очакваше, тя вдигна крак и се подготви да го изрита.

Той заби пръстите си в твърдия мускул на ръката й, за да държи ножовете й далеч от себе си, и я дръпна с всичка сила. Тя полетя напред и с трясък, проехтял из целия склад, носът й се заби в челото му. Плисна топла кръв, която оплеска одеждите му, но той се надяваше, че Аза Гуила ще му прости това малко неуважение. Преди противничката му да успее да се съвземе, той пусна ръцете й, сграбчи лицето й с една ръка и го блъсна с всичка сила, като гюлетласкач от старите игри от времето на Теринския трон. Тя се вряза в сестра си, която едва успя да отдръпне оръжията, тъкмо навреме, за да не посече своята близначка, и двете се стовариха върху покритата със зебло купчина трупове.

Джийн притича към центъра на склада, където брадвите му лежаха в прахоляка. Вдигна ги, завъртя ги и бързо разкопча закопчалката, която придържаше робата му под яката. Докато сестрите се съвземат, той се измъкна от робата и тя се свлече на пода.

Близначките Беранджия отново го нападнаха, на десетина крачки една от друга, и сега определено изглеждаха ядосани. „Богове — помисли си Джийн. — Повечето мъже биха приели счупения нос за знак да търтиш да бягаш!“ Но сестрите продължиха да настъпват към него, а в черните им очи искреше злоба. Злокобната червено-бяла светлина ги осветяваше откъм гърба и ги очертаваше с призрачен огън, когато те вдигнаха ножове за нов удар.

Поне разполагаше с пространство за маневри.

Без да си разменят и дума, сестрите Беранджия се втурнаха към него. Четирите им ножа лъщяха. Тъкмо техният професионализъм спаси Джийн този път — още преди да е станало, той знаеше, че едната ще финтира, а другата ще удари. Тази отляво, със счупения нос, нападна частица от секундата по-рано от тази отдясно. Вдигнал отбранително лявата брадва, той пресече пътя на тази отляво. Другата, опулена от изненада, се метна към мястото, от което Джийн току-що се бе изплъзнал, той замахна с брадвата с топката напред и тя се вряза в темето й. Нещо изпука влажно и тя се строполи на пода, а ножовете изпаднаха от безжизнените й ръце.

Другата изпищя и в този миг Джийн осъзна, че е допуснал грешка — финтирането може със съвсем малко усилие да премине в убийствен удар. Ножовете й замахнаха, тъкмо когато той замахваше отново с дясната брадва. Той прихвана и отклони единия с нея, но другият мъчително се плъзна по ребрата му под дясната му гръд и разряза кожата, тлъстината и мускулите. Той изохка, тя го изрита в корема, той залитна и падна възнак.

Тя връхлетя върху него — по лицето и врата й течеше кръв, в очите й блестеше нажежена омраза. Щом нападна, той ритна с двата крака. Въздухът изригна от дробовете й и тя отлетя назад, но остра болка прониза десния му бицепс, а сякаш огнена черта пресече лявото му бедро. По дяволите, тя вече бе забила остриетата си в него, когато той я блъсна назад — беше разрязала с назъбена линия горния край на бедрото му, и то с негова помощ! Той изстена — това трябваше бързо да приключи или загубата на кръв щеше да го довърши също толкова сигурно, колкото и ножовете на оцелялата сестра.

Тя вече беше скочила на крака — о, богове, наистина беше бърза! Джийн се надигна на колене, разкъсван от болка в ребрата. Усещаше как топла влага блика по корема и краката му, и тази влага бе времето, което изтичаше. Тя отново го нападаше — червената светлина блестеше по стоманата. Джийн предприе последния си ход.

Дясната му ръка като че не беше достатъчно силна за истинско хвърляне и затова той подхвърли дясната брадва към нея изотдолу, право в лицето. Не беше достатъчно бърза, за да я рани, за убийство да не говорим, но тя трепна за миг и този миг му беше достатъчен. Джийн замахна с лявата брадва и я заби странично в дясното й коляно. Костта поддаде с най-задоволителния звук, който Джийн си спомняше да е чувал през живота си. Тя залитна. Бърз тласък, заден замах и острието му се заби дълбоко в другото й коляно. Нейните ножове връхлетяха върху него и той се хвърли настрани. Стоманата просвистя покрай ушите му, а нападателката се строполи напред, неспособна да се държи на краката си, и отново изпищя.

Джийн се претърколи няколко пъти вдясно — мъдро решение. Когато се изправи, притиснал десния си хълбок, видя, че оцелялата сестра пълзи към него с вдигнат във въздуха нож.

— Кървиш силно, Танен. Няма да доживееш до съмнало, шибано копеле.

— Джентълмен копеле — поправи я той. — Има шанс да не доживея, но знаеш ли какво? Кало и Галдо Санца ти се смеят, кучко!

Той замахна с лявата си ръка и брадвата полетя — този път бе истинско хвърляне, с цялата сила и омраза, които успя да вложи в него. Острието се заби право между очите на сестрата Беранджия. С най-невярващото изражение на изненада тя се строполи възнак и се просна на земята като разкъсана парцалена кукла.

Джийн не губи време да размишлява. Коленичи и провери първата сестра, която бе повалил — тъмната кръв, изтичаща от ушите и носа й, му показа, че замахът му си е свършил работата. После прибра брадвите, загърна се с едно от наметалата на сестрите и сложи качулката. Главата му се маеше — разпознаваше всички признаци на кръвозагуба, които бе имал нещастието да изпита и преди.

Зарязвайки телата на убитите сестри, осветени от падналите глобуси, той навлезе, куцукайки, в нощта. Щеше да заобиколи Казана, където несъмнено щяха да дебнат бели, и да притича право към северния край на Дървените отпадъци. Ако успееше да стигне до бърлогата в Пепелището, Ибелиус щеше да е там, а той сигурно разполагаше с някой скрит номер.

Но само да се опиташе да го намаже с мехлем, щеше да му строши пръстите!

5

В солариума на върха на кулата Кехлибарено стъкло доня Ворченца прекарваше среднощните часове в любимото си кресло и преглеждаше бележките от вечерта. Имаше доклади за текущите раздори в резултат на възкачването на Сивия крал на трона на Барсави — намираха все повече крадци, зарязани в запустелите постройки с прерязани гърла. Ворченца поклати глава — тази каша наистина беше последното нещо, което й трябваше, когато аферата с Тръна най-сетне вървеше към развръзка. Раза беше разпознал и пратил в изгнание половин дузина от нейните шпиони сред бандите. Това само по себе си бе твърде обезпокоително. Никой от тях не знаеше за другите, че са агенти. Значи или всички нейни агенти бяха по-непохватни, отколкото си мислеше… или Раза бе фантастично наблюдателен… или пък в нейната сигурност имаше някаква пробойна на ниво, по-високо от уличните шпиони.

Проклятие. И защо ги беше пратил в изгнание този, а не ги беше избил на място? Дали не се опитваше да избегне противопоставянето срещу нея? Със сигурност не бе успял. Време беше да му изпрати недвусмислено съобщение от свое собствено име… да извика този Капа Раза на среща със Стефан, с четирийсет-петдесет черноризци, които да подчертаят какво има предвид.

Сложните ключалки на вратата изщракаха и тя се отвори. Не очакваше Стефан да се върне тази вечер. Щастливо съвпадение. Можеше да му обясни какво мисли по повод Раза…

Мъжът, който влезе в нейния солариум, не беше Стефан Рейнарт.

Беше облечен в дрипи, с хлътнали бузи и тъмноок. Черната му коса бе прошарена по слепоочията. Той влезе в най-съкровените й покои, все едно тук му е мястото. Палтото, бричът, чорапите и обувките му бяха сиви; ръкавиците и жилетката му бяха сиви и само копринената кърпа, вързана небрежно на гърдите, беше цветна — кървавочервена.

Сърцето на доня Ворченца задумка. Тя положи длан върху гръдта си, вперила невярващ поглед в мъжа. Натрапникът не само бе успял да отвори вратата, при това, без да получи стрела от арбалет в гърба, но го следваше и още един мъж — по-млад, със светнали очи, оплешивяващ, облечен също в сиво. Отличаваха го само алените маншети на връхната му дреха.

— Кои сте вие, по дяволите? — ревна тя и за миг отслабналият й с възрастта глас почти възвърна пращящата си мощ. Свила юмруци, тя стана от креслото. — И как се качихте тук?

— Ние сме ваши слуги, господарке Ворченца, ваши слуги, най-сетне дошли да засвидетелстват своето уважение. Простете ни досегашната нелюбезност — напоследък в моето малко кралство ври и кипи.

— Говорите така, сякаш би трябвало да ви познавам, господине. Попитах за името ви.

— Имам няколко — отвърна по-възрастният, — но сега се наричам Капа Раза. Това е съдружникът ми, който се представя като Соколаря. А що се отнася до това как влязохме във вашия наистина прекрасен солариум…

Той посочи Соколаря, който вдигна лявата си ръка с разтворена длан срещу доня Ворченца. Ръкавът се смъкна и откри три дебели черни черти, татуирани на китката му.

— Богове! — прошепна Ворченца. — Вързомаг.

— Действително — потвърди Капа Раза. — За което ми простете, но неговото изкуство изглеждаше единственият начин да накараме вашите слуги да ни вдигнат тук и единственият начин да влезем във вашето светилище, без предварително да ви обезпокоим.

— Сега обаче съм обезпокоена! — изплю тя. — Какво целите с идването си тук?

— Крайно време е — отвърна Раза — ние със съдружника ми да проведем разговор с Паяка на Херцога.

— О, богове, но за какво говорите? Това тук е моята кула; освен прислугата тук няма никой.

— Права сте — рече Раза. — Но няма нужда да поддържате малката си измислица пред нас, господарке.

— Вие — рече студено и безизразно доня Ворченца — сте в голяма грешка.

— Тези папки зад вас — какви са? Рецепти ли съдържат? Тези бележки до креслото ви какви са? Може би Стефан Рейнарт редовно ви докладва за кройките и цветовете на роклите тази година направо от пристанището? Хайде стига, господарке. Разполагам с много необичайни начини за събиране на информация и не съм слабоумен. Бих сметнал всяко по-нататъшно отричане от ваша страна за предумишлена обида.

— Аз смятам неканеното ви присъствие тук за не по-малка обида — рече доня Ворченца след кратък размисъл.

— Подразних ви — рече Раза, — за което се извинявам. Но разполагате ли с някакъв начин да подкрепите раздразнението си със сила? Слугите ви мирно и кротко спят; вашият Райнхарт и всичките ви Полунощни са другаде и се ровят в моите работи. Вие сте сама с нас, доня Ворченца — защо не поговорим културно? Дошъл съм да се държа културно и да говоря сериозно.

Тя дълго го гледа студено, а после махна към едно от креслата в солариума.

— Настанявайте се, мастер Мъст. Боя се, че няма удобен стол за вашия сътрудник…

— Обстановката ме устройва — рече Соколаря. — Много обичам писалища. — И той се настани до малкото писалище близо до вратата, а Раза седна срещу доня Ворченца.

— Хммм. Мъст, действително. И получихте ли си я?

— Да — отвърна бодро Капа Раза. — И открих, че тя е всичко, което би трябвало да бъде.

— Имали сте зъб на Капа Барсави?

— Ха! Зъб, няма що! Може да се каже, че тъкмо затова накарах да убият синовете му пред неговите очи, а после нахраних с него така любимите му акули.

— Някакви стари сметки за уреждане между двама ви?

— Двайсет години мечтах как ще съсипя Венкарло Барсави — рече Раза. — И сега постигнах това и заех мястото му. Съжалявам, ако това ви е причинило… неудобства. Но това е единственото, за което съжалявам.

— Барсави не беше добър човек — рече Ворченца. — Беше безскрупулен престъпник. Но бе проницателен — разбираше много неща, които по-дребните Капи не разбираха. Договорката ми с него бе плодоносна и за двете страни.

— И би било срамота да я изгубим — додаде Раза. — Тайният мир ме възхищава безмерно, доня Ворченца. Възхищението ми от него няма нищо общо с омразата ми към Барсави — бих искал тази договорка да остане в пълна сила. Дадох заповед с тази цел още същата вечер, когато заех мястото на Барсави.

— Така ми казват и моите агенти — потвърди доня Ворченца. — Но трябва да призная, че се надявах да го чуя от вашите уста по-рано.

— Нямаше как да избегна забавянето — отвърна Раза. — Но ето ни тук. Аз имам ужасни обноски, което с охота си признавам. Позволете ми да ви се отплатя.

— И как?

— Много бих се зарадвал, ако ми се предостави възможност да присъствам на празника на Херцога по случай Деня на промените. Способен съм да се предрешвам и да играя доста добре. Мога да бъда представен като джентълмен с независими средства — уверявам ви, никой в Гарвановия обсег няма да ме разпознае. Като малък съм зяпал тези кули в Камор. Бих искал да поднеса почитанията си на каморските благородници поне веднъж. Няма да дойда с празни ръце — наумил съм си нещо разкошно.

— Вие може би искате твърде много — рече бавно доня Ворченца. — На нашите светове, Капа Раза, не е отредено да се срещат. Аз не идвам на вашите разбойнически гуляи.

— Но вашите агенти идват — възрази той весело.

— Вече не идват. Кажете ми защо заповядахте да ги пратят в изгнание? Наказанието за двуличие сред вашите хора е смърт — защо те не заслужиха прерязване на гърлото?

— Вие бихте ли предпочели те да са мъртви, доня Ворченца?

— Надали — отвърна тя. — Но съм по-любопитна за вашите мотиви.

— Аз от своя страна ги смятах за прозрачни. Трябва да разполагам с известна сигурност — просто не мога да оставя вашите агенти да ми се мотаят из краката като Барсави. Разбира се, не исках да ви се противопоставям повече от необходимото, затова предположих, че ако ги пощадя, ще го изтълкувате като приятелски жест.

— Хммм.

— Доня Ворченца — рече Раза. — Напълно съм уверен, че ще се заемете с вкарването на нови агенти сред редовете на моите хора почти незабавно. Приветствам го — нека по-изкусният спечели. Но ние се отклонихме от главната тема на нашия разговор.

— Капа Раза — рече донята. — Не ми приличате на човек, който има нужда от сантименти, обвити в деликатност за пощада на чувствата ви, затова ще бъда пряма. Изцяло в полза и на двама ни е да имаме ползотворни отношения, да запазим Тайния мир за доброто на цял Камор. Дори съм доволна да ви посрещна тук, стига да сте поканен и придружен, както е редно. Но просто не мога да ви заведа при Херцога. Не мога да доведа човек с вашето положение пред него.

— Това е разочарование — рече Капа Раза. — Ала той може да приеме Джанкана Мераджио като свой гост, нали? Мъж, използвал многократно услугите на моя предшественик. И много други корабни и финансови капитани, които са богатеели от уговорките с бандите на Барсави. Тайният мир носи богатство на всеки каморски благородник. Аз в действителност съм техен слуга. Моето снизхождение пълни джобовете им с пари. Наистина ли съм толкова долно същество, че не мога да постоя до масите с угощения, да не бия на очи и просто да се наслаждавам на гледката? Просто да обикалям из Небесната градина и да задоволявам любопитството си?

— Капа Раза — рече роня Ворченца. — Дърпате струни на съвестта, които няма да издадат звук. Аз не съм станала Паяка на Херцога заради меката си душа. Наистина не искам да ви обидя, но нека го формулирам така: вие сте Капа едва от една седмица. Едва съм започнала да си съставям мнение за вас. Вие си оставате непознат, уважаеми. Ако след година все още управлявате и поддържате стабилност сред Точните хора, и опазите Тайния мир, тогава… може би предложението ви би заслужавало да се обмисли.

— И така ли ще остане?

— Така ще остане засега.

— Уви — рече Капа Раза. — Този отказ ме наскърбява повече, отколкото мислите. Имам дарове, които просто не мога да чакам чак до следващата година, за да ги разкрия на всички благородници в този прекрасен град. Моите извинения, но трябва да откажа вашия отказ.

— Но какво говорите?

— Соколарю…

Вързомагът се изправи до писалището на доня Ворченца. В ръката си държеше перо и беше поставил пред себе си един от нейните пергаменти.

— Доня Ворченца — рече той, докато пишеше с дързък, завъртян почерк. — „Анджиавеста Ворченца“, нали? Какво прекрасно име… Какво просто прелестно, съвсем истинско име…

В лявата му ръка сребърната нишка се запреплита. Пръстите му запърхаха и страницата засия със странно сребристосиньо сияние. Този огън очерта името АНДЖИАВЕСТА ВОРЧЕНЦА, а в другия край на стаята донята стенеше, стиснала главата си.

— Съжалявам, че съм длъжен да ви се наложа с недотам добронамерени средства, доня Ворченца — рече Капа Раза. — Но не разбирате ли, че Херцогът би имал голяма полза от това да бъда негов гост? Без съмнение вие не искате да го лишите от даровете, които ще сложа в краката му с цялото дължимо уважение.

— Аз… не мога да кажа, че…

— Да — обади се Соколаря. — О, да, вие с голямо задоволство ще приемете тази идея — да се погрижите Капа Раза да бъде поканен на празника на Деня на промените в най-сърдечен и добронамерен дух.

Думите, изписани на пергамента в ръцете му, засияха по-ярко.

— Капа Раза — произнесе бавно доня Ворченца. — Вие… разбира се… трябва да приемете гостоприемството на Херцога.

— Няма да ви се откаже — рече Соколаря. — Капа Раза е длъжен да се съгласи да приеме поканата ви. Вие просто не бихте приели отказ.

— Не приемам… „не“… за отговор.

— Аз няма и да ви откажа — рече Раза. — Твърде сте любезна, доня Ворченца. Твърде любезна. А даровете ми? Бих искал да поднеса на Херцога четири изящни скулптури. Няма нужда да се меся в делата му — моите слуги могат просто да ги оставят някъде по време на пиршеството с ваше съдействие. Можем да ги предоставим на вниманието му, когато има повече свободно време.

— Прелестно — обади се Соколаря. — На вас това предложение много ви допада.

— Нищо… не би ме удовлетворило повече… Капа Раза. Много… уместно от ваша страна.

— Да — потвърди Капа Раза. — Много е уместно от моя страна. Справедливо е. — Той се изкиска, после стана от стола си и махна на Соколаря.

— Доня Ворченца — рече Вързомагът. — Вие останахте много доволна от този разговор. Очаквате с нетърпение да видите Капа Раза в Деня на промените и да му помогнете всячески за внасянето на неговите важни дарове в Гарвановия обсег. — Той сгъна пергамента и го пъхна в джоба на жилетката си, а после огъна още няколко пъти сребърната нишка.

Доня Ворченца примига и вдъхна дълбоко.

— Капа Раза — рече тя, — наистина ли трябва да си тръгвате? Разговорът с вас тази вечер бе едно приятно разнообразие.

— А аз от своя страна ви намирам за най-чаровна домакиня, господарке Ворченца. — Той се поклони ниско, изнесъл напред десния си крак в идеална дворцова поза. — Но работата припира отвсякъде. Аз трябва да се заема със своята и да ви оставя да си вършите вашата.

— Така да бъде, скъпо момче. — Тя понечи да стане, но той я спря.

— Не, не, не се безпокойте заради нас. Можем и сами да слезем от вашата прекрасна кула. Моля ви, върнете се към заниманията си, преди да ви попреча.

— Надали би могло да се нарече така — отвърна доня Ворченца. — Значи ще се видим в Деня на промените? Ще приемете поканата?

— Да — отвърна Капа Раза, обърна се и я удостои с усмивка, преди да излезе през вратата на солариума. — С удоволствие приемам поканата ви. Ще се видим в Деня на промените в Гарвановия обсег.

ИнтерлюдияДъщерите на Камор

Първата истинска революция в престъпните дела на Камор се е случила далеч преди Капа Барсави. Всъщност предшестваше въздигането му с петдесет години и бе последица изцяло на липсата на самообладание от страна на един сводник на име Грубияна Тревор Варгас.

Грубияна Тревор имаше и много други прякори — повечето частно ползвани от неговия малък обор от курви. Да се каже, че е неуравновесен, склонен към убийство безумец, това би било кръвна обида за повечето неуравновесени, склонни към убийство безумци. Както често става, той бе по-голяма опасност за курвите си от клиентите, които те обработваха за мед и сребро, а единствената закрила от негова страна беше, че ги пазеше от собствените си юмруци, който им спестяваше, ако му дават всички изработени пари, без няколко жалки гроша.

Една вечер една особено изтормозена курва никак не била склонна да участва в предпочитаното му вечерно развлечение, а именно тя да го задоволява с уста, а той да я скубе, докато закрещи от болка. Извадила камата от корсета си, преди да се усети, и я забила точно вляво от мъжеството на Тревор, в ставата на бедрото, а после дръпнала надясно. Имало страшно много кръв, да не говорим за писъците, но опитите на Тревор първо да се съпротивлява, а после да избяга били осуетени от скоростта, с която животът му изтичал между краката. Неговата (бивша) курва го повалила на земята и седнала на гърба му, за да му попречи да изпълзи от стаята. Силите го напускали и той много скоро умрял, и никой не жалил за него.

На следващата нощ Капа на бандата, към която принадлежал Тревор, пратил друг мъж да поеме задълженията му. Жените в стария бардак на Тревор го посрещнали усмихнати и му предложили възможност да се възползва от услугите им безплатно. Тъй като там, където повечето хора държат мозъците си, той си държал малка купчинка потрошени тухли, взел, че приел. След като бил сръчно съблечен и освободен от оръжията си, той бил наръган едновременно от няколко посоки. Това привлякло вниманието на бившия Капа на Тревор — на следващата нощ той пратил там петима-шестима мъже да оправят положението.

Но станало нещо странно — още две-три бригади от курви се били отървали от сводниците си. Това растящо ядро от жени си присвоило един склад в северната част на Примката за главен щаб. Хората на Капа се натъкнали не на шест-седем уплашени пачаври, а на почти две дузини сърдити жени, сметнали за уместно да закупят оръжия с всичките пари, които успели да съберат.

Арбалетите въдворяват равноправие, особено от близко разстояние и с предимството на елемента изненада. Никога повече не видели тези петима-шестима мъже.

И така, войната започнала насериозно. Капите, загубили сводници и курви, се опитвали да поправят положението, но с всеки изминал ден броят на жените, присъединяващи се към бунта, нараствал. Наели няколко банди, които да ги пазят. Създали домове на удоволствията според своите си критерии и започнали работа в тях. Обслужването, което предлагали в уютна и подходяща обстановка, далеч превъзхождало онова, предлагано от курвите, управлявани от мъже, и благополучните клиенти взели да пренасочват капиталите си към дамите.

Курвите на Камор създали действаща своя гилдия. По-малко от година след смъртта на Грубияна Тревор и последните неколцина сводници, вкопчили се здравата в занаята си, били убедени (нерядко убеждавани до смърт) да намерят нови начини да си крепят тялото и душата.

Имало много кръв. Десетки курви били жестоко убити, а няколко от бордеите — изгорени до основи. Но за всяка паднала жрица на нощта неколцина мъже от хората на Капа получавали същото. Дамите се борели око за око, зъб за зъб също така яростно, като и всеки Капа в каморската история. Най-сетне крехкото примирие преминало в стабилна и взаимноизгодна договореност.

Курвите на града се разделили приятелски на две групи по територия: Пристанките поели западната част на Камор, а Позлатените лилии завзели изтока. И двете организации си действали, без да си пречат, в Примката, където работата била в изобилие. Продължили да преуспяват. Наели си верни яки момчета и спрели да плащат на главорези от други банди. Животът им може и да не бил напълно приятен, като се има предвид занаятът им, но поне сега напълно владеели собствените си дела и били свободни да налагат определени правила на поведение на клиентите си.

Изградили и запазили дуопол: в замяна на обещанието да не се замесват в никаква друга престъпна дейност те си осигурили правото да смазват безмилостно всеки опит за сводничество на жени извън техните две банди и започнали да го упражняват. Естествено, имало мъже, които не обръщали особено внимание на установените от жените правила — опитвали се да бият курвите си и да не им плащат за услугите или да пренебрегват установените от дамите критерии за чистота и пиянство. Наложило се да им дават мъчни уроци. Както много мъже научили, за своя жалост, невъзможно е да сплашиш една сърдита жена, когато хуят ти е между нейните зъби, а друга е допряла кинжал до бъбреците ти.

Когато Венкарло Барсави смазал противниците си и поел властта като единствен Капа на Камор, дори и той не посмял да наруши равновесието, създадено между традиционните банди и двете курвенски гилдии. Той приел представителки на Пристанките и на Лилиите изключително любезно. Съгласил се да им позволи да запазят псевдоанонимния си статут, а те приели да плащат редовни вноски за помощта му — определен процент от печалбата, значително по-ниски от всички останали задължения, изплащани на Капа от Точните хора на Камор.

Барсави бе разбрал нещо, което твърде много мъже в града не загряваха, идея, която той наложил години по-късно, когато приел сестрите Беранджия за основни изпълнителки на волята си. Той имал достатъчно ум да проумее, че ако подценяваш каморските жени, рискуваш да си навлечеш голяма заплаха за здравето.

1

— Можеш ли да ме увериш — рече Ибелиус, — че ще се грижиш по-добре за себе си отпреди, или, отколкото се грижеше за себе си приятелят ти Джийн миналата седмица?

— Мастер Ибелиус — отвърна Локи, — вие сте ни лекар, не сте ни майка, и както вече ви казах десетина пъти този следобед, аз съм напълно подготвен, телесно и душевно, за делото в Гарвановия обсег. Аз съм самата предпазливост.

— Е, господине, щом случаят е такъв, надявам се никога да не срещна самото безразсъдство.

— Ибелиус! — изпъшка Джийн. — Остави го на мира. Натякваш му, без да имаш приличието първо да се ожениш за него!

Той седеше на нара, изпит и доста мърляв. Тъмните косми, които се сгъстяваха по лицето му, само подчертаваха неестествената му бледост. Беше се разминал на косъм от смъртта — голите му гърди бяха превързани с широка ивица плат, подобна превръзка обвиваше и крака му под брича и дясната ръка над лакътя.

— Лекарите са удобно нещо — рече Локи, докато нагласяше ръкавелите на палтото си (бивше палто на Мераджио), — но мисля, че следващия път трябва да платим малко по-скъпо за немия вариант, Джийн.

— Тогава си промивайте сами раните, уважаеми, и сами си забърквайте мехлема и се мажете, макар че, осмелявам се да кажа, по-лесно и бързо ще е и за двамата просто да си изкопаете гробовете и да си лежите в тях до неизбежния ви преход към едно по-спокойно състояние.

— Мастер Ибелиус — рече Локи и сграбчи стареца за лактите. — Ние с Джийн сме ви от благодарни по-благодарни за помощта. Подозирам, че без вашата намеса и двамата щяхме да сме мъртви. Сериозно възнамерявам да ви се отплатя за това, че толкова дълго ни понасяхте тук, в това убежище. Съвсем скоро очаквам да получа на свое разположение няколко хиляди крони. Част от тях е ваша — ще започнете нов живот далеч оттук с препълнени джобове. А останалите ще бъдат употребени за напъхването на Капа Раза под земята. Кураж! Вижте какво направи Джийн със сестрите му.

— Подвиг, който не съм в състояние да повторя — призна Джийн. — Грижи се за себе си, Локи — аз няма да мога да довтасам и да те спася, ако довечера се обърка нещо.

— Но не се и съмнявам, че поне ще опита — додаде Ибелиус.

— Спокойно, Джийн. Просто редовна вечер с Херцога и целия му шибан двор, събран в стъклена кула на шестстотин стъпки във въздуха. Че какво ли може да се обърка?!

— Лееш тази жлъч с половин уста — отбеляза Джийн. — Ти май наистина нямаш търпение да отидеш?

— Разбира се, Джийн. Окови би пощурял от радост, ако беше жив. Ще играя Лукас Феруайт пред проклетия Херцог, да не споменаваме за всички останали познати ни благородници — Де Маре, Фелучия, стария Джавариз… Слава на Уродливия страж, адско представление ще е! Ако приемем, че съм във върхова форма. А после… паричките кацат в джобовете ни. И после — мъст.

— Кога те очакват в имението на Салвара?

— В третия следобеден час, което означава, че нямам повече време да се размотавам. Джийн, Ибелиус… Как ви изглеждам?

— Не бих познал човека, който лежеше болен не толкова отдавна — рече Ибелиус. — Признавам, притежаваш изненадващо високи професионални умения. И през ум не ми е минавало да действам като тебе.

— Това е в наша полза, мастер Ибелиус — рече Джийн. — Малцина го могат. Изглеждаш готов за вечерта, мастер Феруайт. Ще поемеш по дългия заобиколен път към Исла Дурона, нали?

— О, богове, да — отвърна Локи. — Сърдит съм само до известна степен. Ще премина през гробищата и нагоре през Тишината. Сигурно след като изляза от Пепелището, няма да видя жива душа.

Докато говореше, той се уви в наметалото въпреки изпепеляващата жега — с промазаното наметало, което Джийн бе донесъл от срещата със сестрите Беранджия. То щеше да скрие изящните му дрехи, докато стигне до Хълма на Шепота. Мъж в тържествено вечерно облекло би привлякъл твърде много вниманието на дебнещите в тъмните местенца на Пепелището.

— Тогава тръгвам към Гарвановия обсег — рече той. — Хайде, до по-късно. Джийн, почини си. Мастер Ибелиус, обсипете Джийн с майчинските си грижи. Надявам се на връщане да ви донеса много добра новина.

— Ще съм ти благодарен, ако изобщо се върнеш — рече Ибелиус.

2

Лятното слънцестоене, Денят на промените, седемнайсети Партис от Седемдесет и осмата година на Аза Гуила според теринския календар. В Деня на промените град Камор полудя.

На просторното кръгло езеро на пазара имаше Подвижен пир, но този път — не толкова мащабен и по-парцалив от официалното месечно събитие, за което докарваха и връзваха една за друга плоските баржи. Отбори бяха избрали цветове от една бъчва и сега, съчетани наслука в двойки, се млатеха пиянски, а тълпата, съставена изцяло от простолюдие, ги окуражаваше. Когато някой отбор отбележеше точка, една малка лодка с буре бира на борда, закотвена по средата, се приближаваше до терена и разливаха питие на всички от отбора. Естествено, в течение на мача той ставаше все по-щур и мръсен. Неколцина играчи ги метнаха във водата, където ги вадеше отряд прилежни жълтодрешковци, които иначе щяха да си мечтаят да се намесят.

Простолюдието цареше по улиците на Долен Камор в Деня на промените; правеха си скитащи пикници и мъкнеха със себе си бурета с бира и мехове с вино. Потоците от празнуващи се засичаха, блъскаха, сливаха и разделяха. Изглед през очите на боговете към ставащото би показал мъже и жени, обикалящи безредно градските улици като кръвта във вените на подпийнал човек.

В Примката работата кипеше — празненството всмукваше моряци и гости от чужди брегове като прииждащ прилив. Няколко часа каморско гостоприемство — и гостите гуляйджии вече надали можеха да различат гъзовете си от тъпанчетата на ушите си. Приливната вълна от пиене, хазарт и трошене на пари заливаше главите им и те съвсем доброволно се давеха в безпътство. На другия ден малко кораби потегляха от пристанището — малцина разполагаха с годен екипаж, нужен, за да вдигнат поне вимпела, за платната да не говорим.

В Казана, в Теснините и в Остатъците хората на Капа Раза празнуваха в чест на щедростта на новия си владетел — по негова заповед десетки и десетки бъчви евтино червено вино бяха изкарани на двуколки; бандите, твърде бедни или твърде мързеливи да стигнат до кръстопътя на покварата, какъвто представляваше Примката, се напиваха до малоумие на своя праг. Гаристите на Раза обикаляха из кварталите, които той бе обявил за свои, с кошници хляб и раздаваха самуни на всеки, който си поиска. Във всеки самун имаше или медна, или сребърна монета и когато тези скрити дарове се покажеха (след някой и друг счупен зъб без късмет), не остана и един неразпертушинен хляб южно от Квартала на Храмовете.

Плаващият гроб на Раза бе отворен за посетители — неколцина от гаристите и бандите им се забавляваха с игра на карти, добила епични размери. Във връхната й точка четирийсет и пет мъже и жени се дърлеха, тътреха, наливаха и си крещяха на палубата над тъмните води на Отпадъците, водите, погълнали Капа Барсави и цялото му семейство.

Раза не се виждаше никакъв — тази вечер той си имаше работа на север и не беше казал на никого извън тесния си кръг доверени слуги, че ще бъде в двора на Херцога и ще ги гледа отвисоко от кулата Гарванов обсег.

В Квартала на Храмовете Денят на промените се празнуваше по-въздържано. Всички жреци и послушници от всеки храм си сменяха местата отново и отново във вечно подвижен кръг. Черните одежди на Аза Гуила отслужваха достоен ритуал на стълбището на храма на Йоно; служителите на Бащата на отвличащите води правеха същото в техния. Дама Близа и Азри, Морганте и Нара, Гандоло и Сендовани — всички божествени делегации горяха свещи и пееха към небето пред чужд олтар, а след няколко минути се преместваха. Няколко извънредни благослова се казаха пред изгорелия Дом на Переландро, където един самотен старец от Ашмир оглеждаше развалините, които бяха вменени под негова грижа. Нямаше представа с какво да започне доклада си до Божествения началник на Переландро за разрухата, която бе открил в мазето от елдерглас — за съществуването, на което не го бяха осведомили предварително.

В Северния ъгъл и Арката на фонтана заможни млади двойки се отправяха към Двусребрената зеленина, където се смяташе, че да се любиш в навечерието на лятното слънцестоене носи късмет. Твърдеше се, че всеки съюз, консумиран там преди изгряването на Измамната светлина, ще донесе на двойката онова, което най-много желаят да притежава детето им. Това беше приятно допълнение, ако беше истина, но засега повечето мъже и жени, скрити сред застланите с чакъл пътеки и шумолящите живи плетове, се желаеха само взаимно.

Във водите на Старото пристанище фрегатата „Задоволство“ плаваше на котва, жълтите флагове се развяваха по мачтите й, жълти фенери светеха дори и денем. Десетина фигури се движеха по палубата — спокойно и подмолно подготвяха кораба за нощни действия: закрепваха арбалети по мачтите и мятаха отгоре им покривала от зебло. Под парапетите на горната палуба разстлаха предпазни мрежи и ги нагласиха за бързо движение по тях, така че да не се виждат. Извадиха кофи с пясък за потушаване на пламъци — ако от брега започнеха да ги обстрелват, някои от катапултите със сигурност щяха да мятат срещу тях алхимичен огън, срещу който водата беше не безполезна, а още по-зле.

В тъмните трюмове под горната палуба още тридесетина мъже и жени се тъпчеха с храна, за да са пълни стомасите им, когато дойде време за действие. Сред тях нямаше нито един сакат или болен, дори от маларийна треска.

В подножието на Гарвановия обсег, дом и дворец на Херцога на Камор Никованте, стотина карети бяха паркирани в спирала около основата й. Четиристотин кочияши в ливреи и стражи се суетяха покрай тях и се черпеха с угощението, което им носеха търчащи насам-натам мъже и жени, облечени в цветовете на Херцога. Щяха да чакат цяла нощ господарите и господарките си да слязат — Денят на промените беше единственият ден в годината, когато почти всеки благородник от Камор, всеки дребен дворянин от островите Алчегранте и дори и последният член на Петте семейства в техните стъклени кули се стълпяваха заедно на едно място да пият и гуляят, да кроят интриги, да си разменят комплименти и обиди, докато Херцогът ги гледаше отгоре със сълзящите си очи. Всяка година следващото поколение каморски владетели гледаха как старият страж побелява още мъничко пред очите й; всяка година поклоните и реверансите им ставаха все по-преувеличени; с всяка година шепотът зад шепите им ставаше все по-отровен. Може би Никованте се бе задържал твърде дълго на власт.

Шест верижни крана обслужваха Гарвановия обсег — клетките се издигаха и се спускаха, издигаха се и се спускаха. От всяка нова клетка, която се отваряше със скърцане на върха на кулата, на платформата се изсипваше нова тълпа от хора в яркоцветни дрехи и дрехи със сложна кройка и се смесваше с бърборещия прилив от благородници и ласкатели, разпределители на власт и преструванковци, търговци и безделници, пияници и любезни хищници. Птичи ята кръжаха сред ленивите пърхащи облаци, а слънцето напичаше сборището с всичка сила. Дамите и господата от Камор сякаш вървяха по езеро от разтопено сребро върху колона от бял огън.

Във въздуха трептеше мараня, когато желязната клетка с Локи Ламора и семейство Салвара беше прихваната с дрънчене от механизмите на терасата на Херцога.

3

— Свещени Същини! — възкликна Локи. — Никога не съм виждал нищо подобно! Никога не съм се издигал толкова нависоко във въздуха. Кълна се в Ръцете под водите, никога не съм се издигал толкова нависоко и в обществото. Господарю и господарке Салвара, простете, ако се вкопча в двама ви като удавник!

— Ние със София идваме тук от деца — рече Лоренцо — всяка година на този ден. Страшно е само първите десетина-единайсет пъти, повярвайте.

— Ще повярвам на думата ви, господарю!

Лакеи в черно-сребристи ливреи, с редове от лъснати сребърни копчета, лъщящи на слънчевите лъчи, им отвориха вратата на клетката и Локи последва семейство Салвара на терасата. Отряд черноризци премина покрай тях, пременен в пълно парадно облекло, с рапири в ножници със сребърен обков на раменете. Войниците бяха с високи шапки от черна кожа с козината с емблеми — герба на Херцогство Камор, точно над очите. Локи трепна, като си помисли как ли се чувстват, като маршируват напред-назад в немилостивия пек часове наред. Той се потеше здравата в собствените си дрехи, но поне заедно с домакините му разполагаше с възможността да влезе вътре в кулата.

— Дон Лоренцо и доня София? Господарят и господарката Салвара?

Мъжът, който се приближи от края на тълпата, беше много висок и широкоплещест. Извисяваше се с цяла глава над повечето присъстващи каморци, а ъгловатите му черти и изключително руса коса свидетелстваха за най-старата и най-чиста вадранска кръв. Корените на този мъж бяха от далечния североизток, от Астрат или Винтила, центъра на Кралството на Седемте същини. Интересно, беше облечен в черната униформа на ротата на Нощното стъкло, с капитански сребърни звезди на яката, а гласът му си беше чист каморски от висшата класа, без ни най-малък намек за акцент.

— Ами да, ние сме — отвърна дон Лоренцо.

— На вашите услуги, господарю и господарке. Името ми е Стефан Рейнарт. Убеден съм, че доня Ворченца ви е споменавала за мен.

— О, разбира се! — Доня София протегна ръка. Рейнарт се поклони ниско, изнесъл десния си крак напред, пое ръката й и целуна въздуха над нея. — Толкова се радвам най-сетне да се запознаем, капитан Рейнарт. Как е скъпата доня Ворченца този следобед?

— Тя плете, господарке — отвърна Рейнарт с доволна усмивка, издаваща някаква тяхна си шега. — Завзела е една от личните всекидневни на Херцога. Нали знаете как се чувства сред големи и шумни сборища.

— Разбира се, аз трябва да я намеря — рече Доня София. — Много ще ми е приятно да я видя.

— Убеден съм, че чувството ще е взаимно, господарке. Но може ли да предположа… дали това е мастер Феруайт, търговецът от Емберлен, когото ми казахте, че ще доведете? — Рейнарт отново се поклони, този път само с кимване, и продължи на вадрански със силен акцент: — Нека Същините текат благи, а моретата — спокойни, мастер Феруайт.

— Дано Ръцете под вълните да ви отнесат до благополучието — отвърна Локи на своя много по-ошлайфан вадрански, искрено изненадан. После мина от учтивост отново на терински: — Мой сънародник, капитан Рейнарт? На служба при Херцога на Камор? Колко очарователно!

— В жилите ми определено тече вадранска кръв — отвърна Рейнарт, — но родителите ми починаха, когато бях невръстно дете, по време на търговска мисия в този град. Бях осиновен и отгледан от доня Ворченца, Херцогиня Кехлибарено стъкло, сияйната златна кула ето там. Тя няма свои деца. Макар и да не мога да наследя титлата и имотите й, беше ми позволено да служа в Ротата на Нощното стъкло на Херцога.

— Поразително! Трябва да кажа, че външността ви е изключителна — въплъщение на самите Крале на Същините! Бих се обзаложил, че Херцогът е твърде доволен да ви има на служба.

— С цялата си душа се надявам това да е така, мастер Феруайт. Но заповядайте, аз ви задържам! Моля за прошка, господарю и господарке Салвара — аз надали съм достойна тема за разговор. Нека ви въведа в кулата, с ваше позволение.

— На всяка цена — отвърна София, наведе се над ухото на Локи и прошепна: — Доня Ворченца е мила старица, нещо като бабата на всички нас, дамите от Алчегранте. Тя е арбитър на всички клюки помежду ни, би могло да се каже. Не е добре — с всеки изминал месец се затваря все повече и повече, но все още ни е много близка. Надявам се да имате възможност да се запознаете с нея.

— Очаквам го с нетърпение, господарке Салвара.

Райнхарт ги въведе в самата кула Гарванов обсег и гледката, разкрила се пред очите на Локи, го накара неволно да ахне.

Отвън Гарвановия обсег беше матовосребриста. Отвътре, поне етажите, които той виждаше, бе почти прозрачна. Сякаш тънка мъгла се кълбеше в стъклото и смекчаваше слънчевото сияние, превръщаше слънцето просто в бял кръг горе, който можеше да се наблюдава с просто око, но пропускаше всичко останало от изгледа, все едно съвсем я нямаше там. Хълмистото поле и широката река Анджевин се простираха на север, а всички острови на града долу се разпростираха на Юг като илюстрация на карта. Локи гледаше напрегнато — дори различаваше тънките черни силуети на корабните мачти, люлеещи се отвъд южния край на града. Стомахът му се сви и му се зави свят.

Точно над тях започваше Небесната градина — твърдеше се, че саксиите и сандъците на покрива са пълни със стотици тонове плодородна почва. Лози се спускаха покрай стените; подкастрени храсти и големи дървета растяха в най-високата точка на кулата, малка кръгла миниатюрна гора. Сред клоните на едно от дърветата, обърнат на юг, към Желязно море, имаше дървен стол, който се смяташе за най-високата точка в Камор, достижима за човек, който е с всичкия си. Небесната градина беше пълна с деца. Там пускаха на воля най-младите благородници да се забавляват, докато под краката им родителите им се грижеха за дворцовите работи.

Подът, върху който стояха, не покриваше всичките сто стъпки ширина на кулата. Локи се вкопчи в парапета в южния му край и погледна надолу — под тях имаше четири полукръгли галерии, всяка на около двайсет стъпки по-надолу от другата, и всички те бяха пълни с мъже и жени. Замайването отново заплаши да го погълне — да гледаш надолу от височина поне осемдесет стъпки над „земята“, откъм прозрачната страна на кулата и умопомрачителния изглед на юг, разпрострял се пред него, той се чувстваше така, сякаш земната ос аха-аха щеше да се килне. Ръката на дон Салвара на рамото му го върна към действителността.

— Разболяхте се от болестта на Гарвановия обсег, Лукас — разсмя се донът. — Стискате тоя парапет, все едно ви е любовница. Елате да се подкрепите — очите ви след време ще свикнат с гледката и всичко ще започне да ви изглежда съвсем нормално.

— О, господарю Салвара, де да имаше доказателства, че ще стане именно така, с радост бих посетил масите с угощенията!

Донът го поведе през стълпотворението от памук, коприна, кашмир и редки кожи, като кимваше тук и махваше там. София бе изчезнала заедно с Рейнарт.

Масите с угощенията, петдесет стъпки от единия край до другия (или може би това бяха просто масите с предястията; леките следобедни закуски на подобно пиршество можеха да съперничат на основните ястия при всички по-маловажни поводи), бяха застлани с поръбени със сребро ленени покривки. Главните готвачи на гилдията, Майсторите на Осемте прекрасни изкуства на Камор, стояха мирно в кремаво жълтеникавите си церемониални одежди и черни професорски шапки с висящи златни върви зад ушите. Всеки готвач или готвачка имаше сложни черни татуировки на четирите пръста на всяка ръка — всеки знак символизираше майсторство в една от Осемте гастрономически форми.

В единия край на масата с угощения бяха десертите (Петото Прекрасно изкуство) — черешови торти с крем в обвивки от златни листове, които можеха да се ядат; канелени сладкиши, старателно слепени с медна паста във формата на плаващи кораби, цяла флотилия от корабчета с бели марципанени платна и стафидени екипажи. Имаше издълбани круши, чиято сърцевина бе заместена с цилиндри от мус от речни пъпеши или крем с ракия; обелени речни пъпеши, чиято зелена кора бе изстъргана, за да се разкрие розовата плът отдолу. Върху всяко открито розово лице бе издълбана релефна скулптура на герба на Камор, а алхимичните глобуси в пъпешите ги осветяваха отвътре с приветлива розова светлина.

В другия край на масата бяха месата. Във всяко едно от сребърните блюда бе наредена фантасмавола — Невъзможно блюдо, въображаемо животно, съставено от съчетаване на половинките от две различни същества по време на подготовката и готвенето. Локи видя печен глиган с глава на сьомга върху подложка от черен хайвер. До него имаше свинска глава с блатна ябълка в устата и вместо тяло — скопен петел. Всичко това бе залято с кафяв карамелов сос и посипано със смокини и Локи се поддаде на къркоренето в стомаха си. Той позволи на един от готвачите да му отреже щедра порция от „свинския петел“ и започна да яде от сребърната чиния със сребърна виличка. Ястието се топеше в устата като масло, а от вкусовете му се замая главата. От седмици не беше вкусвал нещо толкова великолепно — знаеше, че приготвянето на нещо толкова изискано би отнело всичките му сили с всеотдайната помощ на братята Санца в старото им стъклено мазе. Мисълта донякъде лиши от вкус ястието и той бързо го дояде.

Бичата глава с тяло на сепия пропусна с радост.

В центъра на масите се намираше коронното блюдо (поне на този етаж) — масивно изящество с осем стъпки дължина: ядлива скулптура на град Камор. Островите бяха сладкишчета върху малки издигнати железни платформи. По каналите между платформите течеше някаква синя течност, която един готвач от дясната страна на диорамата разливаше с черпак. Всеки голям мост в града бе изобразен с копие от кристализирала захар. Всяка забележителност от елдерглас бе представена с малък модел, от Счупената кула на юг до Дома на стъклените рози и Петте кули, извисяващи се над всичко. Локи се вгледа внимателно — там имаше дори и малък галеон от шоколадова глазура, малко по-голям от бадем, който плаваше върху Дървените отпадъци от кафяв пудинг.

— Как я карате, Лукас?

Дон Салвара отново застана до него с чаша вино в ръка. Лакей в черна дреха изтръгна празната чиния от пръстите на Локи в мига, в който той се обърна да отговори на дона.

— Слисан съм — рече Локи; не преувеличаваше особено. — Нямах представа какво да очаквам. Кълна се в Същините, може би е хубаво, че нямах никакви предварителни представи. Дворът на Краля на Същините трябва да е нещо като това — не мога да се сетя за нищо друго, с което бих могъл да го сравня.

— Вашите любезни думи са чест за нашия град — отвърна Лоренцо. — Много съм доволен, че решихте да ни придружите. Успях да поговоря с някои от равните ми. Преди около час проведох сериозен разговор с един от тях. Мисля, че е съгласен за около три хиляди крони. Неприятно ми е да го кажа, но той е доста отстъпчив и много привързан към мен.

— Лукас! — извика доня София, която се появи заедно с Рейнарт по петите й. — Лоренцо успява ли да ти покаже всичко?

— Господарке Салвара, аз съм поразен от гледката на това пиршество. Осмелявам се да кажа, че съпругът ви можеше да ме остави в ъгъла да си смуча пръста, и аз пак щях да се забавлявам чудесно цяла вечер.

— Не бих постъпил така, разбира се! — разсмя се дон Салвара. — Тъкмо разговарях с дон Белариджо, мила. Той е тук с онзи скулптор, когото покровителства от няколко месеца, едноокия лашейниец.

Отряд лакеи в ливреи мина покрай тях — четирима души, които носеха нещо тежко на дървена носилка. Предметът беше скулптура от злато и стъкло, блестяща пирамида, инкрустирана с герба на Камор. Сигурно вътре имаше алхимични лампи, защото стъклото сияеше в изумителен нюанс на оранжевото. Докато Локи гледаше, цветът се смени в зелено, после в синьо, накрая в бяло и отново в оранжево.

— Господи, каква прелест! — Доня София явно беше влюбена във всичко алхимично. — Смяната на нюансите! О, за това се изисква голяма точност — как бих искала да видя вътрешността! Кажи ми, може ли лашаниецът на дон Белариджо да ми направи и на мен такава скулптура?

Още три дружини пренесоха покрай тях три други скулптури. Всички те сменяха цветовете си, но всяка в различен порядък.

— Не знам — отвърна Рейнарт. — Това са дарове за Херцога от един от нашите… най-необичайни гости. Моите началници ги провериха. Несъмнено са прекрасни.

Локи се обърна отново към масата и изведнъж се намери на шест крачки от Джанкана Мераджио, закичен с орхидея на ревера, със сребърна чиния с плодове в едната ръка и разкошна млада жена в червена рокля, увиснала на другата. Погледът му мина през Локи, после рязко се върна. Проницателните му очи се втренчиха в него и в дрехите му. Майсторът лихвар отвори уста, после като че размисли и накрая пак я отвори.

— Уважаеми — рече той с леден тон. — Простете, но…

— Я, мастер Мераджио! — Дон Салвара застана до него. Щом видя дона, Мераджио отново затвори уста и се поклони учтиво, макар поклонът да не беше от най-дълбоките.

— Дон Салвара — рече той — и прекрасната доня София. Какво удоволствие е да видя и двама ви! Поздравления и на вас, капитан Рейнарт. — Той направи знак с глава на високия вадран и отново се втренчи в Локи.

— Мастер Мераджио — заговори Локи. — Какво щастливо съвпадение! За мен е удоволствие най-сетне да се срещна с вас. Много пъти съм ви търсил в кантората ви, но се боя, че никога не съм имал възможността да ви засвидетелствам своето уважение.

— Така ли? Аз тъкмо възнамерявах да ви питам… кой бихте могли да сте вие, уважаеми?

— Мастер Мераджио — обади се дон Салвара. — Позволете ми да ви представя Лукас Феруайт, търговец от Емберлен, служител на Дома на Бел Остер. Дошъл е да обсъди вноса на известно количество бира. Ще ми се да проверя как са тези емберленски бири в сравнение с най-добрите местни. Лукас, това е достопочтеният Джанкана Мераджио, собственик на счетоводната кантора, която носи името му, известен на мнозина като Херцог Бяло желязо, и небезоснователно. Всички финанси се въртят около него като съзвездия в небесата.

— Ваш покорен слуга, господине — рече Локи.

— От Емберлен? От Дома на Бел Остер?

— Ами че да — намеси се доня София. — Той присъства на пиршеството като наш специален гост.

— Мастер Мераджио — продължи Локи. — Дано не съм много нахален, но удовлетворява ли ви кройката на сакото ми? И платът?

— Изключителен въпрос — навъси се Мераджио, — защото и двете ми изглеждат странно познати.

— Редно си е — отвърна Локи. — По съвет на семейство Салвара аз се сдобих с костюм, ушит по вашата каморска мода. Помолих шивача да избере кройка, която е предпочитана от човека, известен с най-изтънчен вкус в целия град. И кой да посочи той, освен вас, уважаеми? Този костюм е скроен според собствените ви предпочитания. Надявам се, че няма да ви смутя, ако заявя, че го намирам за изключително удобен.

— О, не — отвърна Мераджио с ужасно объркан вид. — О, не. Изобщо не ме смущавате, напротив, ласкаете ме, господине, много ме ласкаете. Аз, хм… не се чувствам съвсем добре. От жегата, нали разбирате. Убеден съм, че трябва да опитам пунша от онова изящно сладкарско произведение. За мен бе удоволствие да се запознаем, мастер Феруайт. Доня София, дон Лоренцо, моля да ме извините.

Мераджио се отдалечи, като надничаше през рамо към Локи и клатеше глава. „О, Уродливи страже! — помисли си Локи. — Голям майтапчия си ти!“

— Лукас — рече доня София. — Хапнахте ли достатъчно засега?

— Вярвам, че се справям доста добре, господарке Салвара.

— Чудесно! Защо не дойдете с мен да издирим доня Ворченца? Тя се крие в една от другите галерии с плетката си. Ако днес е в добро настроение, просто ще се влюбите в нея, гарантирам ви.

— Доня Ворченца — обади се Рейнарт — е в най-северните покои на западната галерия, два етажа по-надолу. Знаете ли мястото, за което говоря?

— О, да — отвърна София. — Какво ще кажете, Лукас? Хайде да й поднесем своите почитания. Лоренцо може да обикаля тук и да работи по належащите важни дела.

— Тази мисъл не е убягнала от ума ми, мила — рече дон Лоренцо, уж с раздразнение. — Мастер Феруайт, аз от своя страна се надявам тази вечер старата доня да говори терински; може да се окаже, че ви представят на двойница на каменна статуя. Или може би тя се държи по този начин просто когато аз съм в стаята.

— Иска ми се да можех да кажа, че това е изцяло престорено, господарю Салвара — рече Рейнарт. — Аз ще пообиколя и ще се опитам да си придам вид, че съм на служба. Предайте поздравите ми на доня Ворченца, господарке София.

— Разбира се, капитане. Идвате ли, Лукас?

Донята го поведе надолу по едно от широките стълбища от елдерглас с лакирани дървени перила. Меко сияещи алхимични лампи с живописен обков сияеха в подножието на стълбището — щяха да изглеждат прекрасно, щом падне мрак. Разположението на този етаж беше същото като на горния — и тук имаше петдесет стъпки дълга маса с угощения, отрупана с деликатеси и чудеса, а до нея бе поставена една от странно красивите пирамиди от стъкло и злато. „Любопитно“ — помисли си Локи.

— Господарке Салвара — рече той усмихнато, като сочеше. — Може би неколцина лакеи могат да бъдат убедени да вземат назаем за вас тази скулптура при тръгването ни, за да можете да надникнете вътре?

— О, Лукас, де да можеше… Но не можеш да се отплатиш за гостоприемството на Херцога, като по своя прищявка решиш да заемеш украсата му. Елате, трябва да слезем на долния етаж. Лукас? Лукас, какво има?

Локи бе замръзнал на място, вперил поглед в стълбището, водещо към долния етаж. Някой се качваше по него — висок, стегнат мъж със сиво палто, сиви ръкавици и сив брич; жилетката и четириъгълната му шапка бяха черни, шаловете — наситено алени, а на лявата си ръка върху кожената ръкавица носеше твърде познат пръстен — пръстена на Барсави, черната перла на Капа на Камор.

Локи Ламора срещна погледа на Капа Раза — сърцето му биеше като боен барабан. Господарят на каморския подземен свят се спря изумен. По лицето му трепна озадачение и това изражение преизпълни с веселие душата на Локи. После за съвсем кратък миг по лицето на Капа се изписа омраза; той скръцна със зъби и чертите на лицето му се изопнаха. Най-сетне той като че си възвърна самообладанието — завъртя бастунчето от черно лакирано вещерско дърво със златна дръжка, пъхна го под лявата си подмишница и с небрежна походка се запъти към Локи и доня София.

4

— Вие несъмнено сте доня от Камор — рече Капа Раза. — Не мисля, че имам удоволствието да ви познавам, милостива госпожо. — Той свали шапката си и се поклони ниско под идеален ъгъл, с десен крак, изнесен пред левия.

— Аз съм доня София Салвара от Исла Дурона — рече тя и протегна ръка. Той я пое и целуна въздуха над нея.

— Ваш покорен слуга, господарке Салвара. Аз съм Лучано Анатолиус. Очарован съм, господарке, очарован. А вашият спътник? Познаваме ли се?

— Не мисля, господине — отвърна Локи. — Изглеждате ми странно познат, но съм убеден, че щях да се досетя, ако се познавахме отпреди.

— Мастер Анатолиус, това е Лукас Феруайт, търговец от Емберлен, от Дома на Бел Остер — рече София. — Мой личен гост тук, на празненството на Херцога.

— Търговец от Емберлен? Поздравления, уважаеми. Сигурно сте много изобретателен — да се издигнете чак дотук, в тези префинени кръгове.

— Правя, каквото мога, господине, каквото мога. Имам някои необикновено добри приятели в Камор и те често ми осигуряват неочаквани предимства.

— Не се и съмнявам. Домът на Бел Остер, казвате? Прочутите търговци на спиртни напитки? Великолепно. И аз съм привързан към хубавото питие като всеки! Всъщност обичам да го закупувам с бъчви!

— Вярно ли, уважаеми? — усмихна се Локи. — Та това е специалитетът на моята фирма. От нашите бъчви излизат многобройни прекрасни изненади. Гордеем се, че винаги осигуряваме удовлетворение с това, че предоставяме качество като за получената стойност, танто за танто, ако ме разбирате.

— Разбирам ви — усмихна се мрачно на свой ред Капа Раза. — Възхитителна делова практика, близка до собственото ми сърце.

— Но разбира се! — възкликна Локи. — Сетих се откъде сте ми познат, мастер Анатолиус. Имате ли сестра? Може би две? Като че се досещам, че съм ги срещал по някакъв повод — приликата е просто поразителна.

— Не — навъси се Капа Раза. — Боя се, че сте в голяма грешка. Нямам сестри. Доня София, мастер Феруайт, за мен бе истинско удоволствие да се запознаем, но се боя, че имам належаща работа другаде. Желая и на двама ви много приятно прекарване на празненството тази вечер.

Локи протегна ръка и пусна невинна дружелюбна усмивка.

— Новите запознанства винаги са удоволствие, мастер Анатолиус. Може би ще се видим отново?

Капа Раза погледна сърдито протегнатата ръка на Локи, но после явно се опомни — не можеше да откаже подобна любезност, без да предизвика голяма суматоха. Силната му ръка стисна китката на Локи и Локи му върна жеста. Пръстите на другата му ръка трепнаха — ако кинжалът му не беше така неудобно скрит в ботуша, сега щеше да е изкушен противно на всякакъв разум.

— Много сте любезен, мастер Феруайт — рече Капа Раза с безизразно лице, — но силно се съмнявам.

— Ако съм научил нещо за този град, мастер Анатолиус — рече Локи, — то съм научил, че той е пълен с изненади. Желая би приятна вечер.

— И на вас… — отвърна Капа Раза — … търговецо от Емберлен.

Той тихо се вля в тълпата. Локи го сподири с поглед. Раза се обърна веднъж и очите им отново се срещнаха, а после Капа изчезна нагоре по стълбите към следващия етаж с развято подире му сиво палто.

— Лукас? — подкани го доня София. — Пропуснах ли нещо?

— Да сте пропуснала нещо? — Локи отново пусна невинната усмивка на Феруайт. — Не вярвам, господарке. Просто този човек изключително много напомняше на един мой познат.

— Приятел от Емберлен?

— О, не — отвърна Локи. — Не приятел. А и въпросният човек е мъртъв — съвсем, съвсем мъртъв. — Той се усети, че стиска зъби, и отново си придаде ведро изражение. — Хайде да се върнем и да намерим вашата доня Ворченца, господарке.

— Да, хайде — съгласи се София. — Да се заемем с това. Последвайте ме.

Тя го поведе надолу по стълбите, по които се качи Раза към поредната галерия, претъпкана от край до край с представители на висшето общество — „със синя и със златна кръв“, както би се изразил Отец Окови. Вместо маса с угощения на този етаж се сервираха напитки на дълъг четирийсет стъпки тезгях от полирано вещерско дърво, обслужван от две дузини мъже и жени в ливреите на Херцога. Зад тях на маси и лавици бяха натрупани хиляди и хиляди бутилки. Зад тях бяха поставени алхимични лампи, които окъпваха галерията в цветни водопади от светлина. Огромни пирамиди от винени и бирени чаши бяха подредени отстрани на тезгяха, заградени с кадифени върви; само един непрофесионален жест можеше да запокити на пода фин кристал на стойност стотици крони. Черноризци стояха мирно и не помръдваха до стъклените пирамиди за по-сигурно. А като стана дума за пирамиди — още една от прекрасните пирамиди скулптури бе поставена тук, на няколко стъпки вдясно от тезгяха, заградена също с кадифена връв.

Доня София го поведе на запад, покрай тезгяха и дългата опашка от благородници в очакване да поемат избрания от тях течен кураж; някои от тях вече бяха забележимо затруднени в практикуването на изящното изкуство на правостоенето. На западната стена на галерията имаше тежка врата от вещерско дърво със сребърния печат на личната гвардия на Херцог Никованте. Доня София я отвори и го поведе по един лъкатушен коридор, осветен от мекото сребристо сияние на алхимични фенери. В тази зала имаше три врати. Доня София го отведе при най-далечната; както предполагаше Локи, най-близо до северната стена на кулата.

— А сега — рече доня София с лукава усмивка — или ще видим доня Ворченца, или двама млади, които правят нещо, което не бива…

Тя открехна вратата и надникна вътре, а после дръпна Локи за ръкава.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Тя е.

Локи и София видяха почти квадратна стая — леко огъната външна стена — за разлика от обществените галерии елдергласът в тази част на кулата бе матов. Единственият прозорец гледаше на север, а дървените му кепенци бяха леко открехнати, за да влизат вътре слънчевите лъчи и топлият въздух на късния следобед.

В стаята на самотен стол с висока облегалка седеше самотна възрастна дама, наведена над чифт лъскави игли, напълно съсредоточена върху неразгадаемата плетка, падаща в скута й. Няколко кълбета черна вълнена прежда се търкаляха в краката й. Беше ексцентрично облечена в черна мъжка връхна дреха и тъмнолилави панталони, каквито по традиция носеха офицерите от кавалерията. Малките и черни чехлички бяха с извити върхове, като от приказките. Погледът й зад пенснето бе ясен, но тя не го вдигна от плетката, когато доня София въведе Локи в средата на стаята.

— Доня Ворченца? — София се прокашля и заговори по-силно. — Доня Ворченца? Господарке, аз съм, София. Доведох един човек да се запознаете.

Цък-цък, щракаха иглите на доня Ворченца. Цък-цък. Но тя не вдигна очи.

— Доня Анджиавеста Ворченца — представи я София на Локи. — Вдовстваща графиня Кехлибарено стъкло. Тя… тя ту е на себе си, ту не е — въздъхна доня София. — Може ли да ви помоля да останете тук при нея само за малко? Ще отида да взема питиета — тя често си пийва бяло вино. Може би чаша от него ще я върне при нас.

— Разбира се, доня София — рече ведро Локи. — За мен ще е чест да сервирам на графинята. Донесете й, каквото смятате за уместно.

— А на вас какво да донеса, Лукас?

— Не, о, не. Твърде сте любезна, господарке Салвара. По-късно може би ще пийна нещичко.

София кимна и се оттегли от стаята, а вратата щракна след нея. Локи закрачи напред-назад с ръце, сключени зад гърба.

Цък-цък — тракаха иглите. Цък-цък. Локи вдигна вежда — предметът, който излизаше изпод тези игли, си оставаше пълна мистерия. Може би все още бе твърде далеч от завършване. Той въздъхна, продължи да крачи, обърна се и се загледа през прозореца.

Зелено-кафявите хълмове се простираха към извития хоризонт северно от града. Локи виждаше линиите на пътищата, боядисаните покриви на малките сгради и сиво-синята Анджевин, които се размиваха в маранята и далечината. Слънцето обливаше всичко с палещи бели лъчи. Не се виждаше нито едно облаче.

Изведнъж страшна болка от наръгване го прониза в тила отляво.

Локи се завъртя и нанесе удар в посоката, от която идваше болката. Усети влага под пръстите си. Доня Анджиавеста Ворченца, вдовстваща графиня Кехлибарено стъкло, стоеше пред него и стискаше иглата за плетене, която току-що бе забила в тила му. Сега очите й зад стъклата на очилата искряха и усмивка разкъса мрежата от бръчки върху слабото й лице.

— Гаааа… оууу! — Той разтърка тила си, като едва не се изпусна и не заряза лекия си вадрански акцент. — Какво беше това, по дяволите?!

— Плачеща върба, мастер Трън — отвърна доня Ворченца. — Отровата на плачещата върба, за която съм убедена, че сте чували. Остават ви няколко минути живот… и бих предпочела да ги прекарате в разговор с мен.

5

— Вие… Вие…

— Да, наръгах ви във врата. Трябва да призная, че изпитах удоволствие, драги мой. Какво да кажа? Доста ни измъчихте, докато ви преследвахме.

— Но… но… Доня Ворченца, не разбирам. С какво съм ви обидил?

— Можете да зарежете вадранския акцент. Отличен е, но се боя, че няма да можете да блъфирате с усмивка и да се измъкнете и този път, мастер Трън.

Локи въздъхна и разтърка очи.

— Доня Ворченца, ако тази игла наистина е била отровна, защо изобщо да си правя труда да ви казвам нещо, по дяволите?

— Деликатен въпрос. — Тя бръкна в туниката си и извади малка стъкленичка със сребро. — В замяна на вашето съдействие съм готова да ви дам противоотрова. Вие, разбира се, сега идвате кротко и мирно с мен. Намирате се на стотици стъпки нагоре във въздуха, а в момента всички мои Полунощни са тук, преоблечени като лакеи. Ще се отнесат към вас позорно, ако се опитате да пробягате ако ще да са десет крачки по коридора.

— Вашите… Полунощни… Искате да кажете… Сигурно се шегувате, мамка му. Вие сте Паякът?

— Да — отвърна тя. — И боговете са ми свидетели, че е много приятно най-сетне да го заявиш в лицето на човек, който би го оценил.

— Но… — заекна Локи. — Паякът е… или поне аз си мислех, че Паякът е…

— Мъж? И вие, и всички останали в този град, мастер Трън. Винаги съм смятала, че предположенията на другите са най-доброто прикритие… А вие?

— Хммм. — Локи намери сили да се изкиска. Около раната плътта му пареше и изтръпваше, и това усещане се разпростираше. Определено не беше плод на въображението му. — Обесихте ме на собственото ми въже, доня Ворченца.

— Сигурно сте блестящ, мастер Трън — похвали го тя. — Признавам ви го. За да постигнете това, което постигнахте, да карате хората ми да гадаят цели няколко години… Богове, щеше ми се да не ми се налага да ви натикам в гарванова клетка. Може би можем да се договорим някак, след като разполагате с няколко години да го обмислите. Сигурно за вас е нещо съвсем ново и твърде странно някой най-сетне да заложи такъв капан на вас.

— О, не. — Локи въздъхна и захлупи лице в шепите си. — О, доня Ворченца… Много съжалявам, че ще ви разочаровам, но списъкът на хората, които не са ме надхитрили, като че през цялото време, мамка му, става все по-кратък и по-кратък.

— Е, това сигурно е неприятно — рече доня Ворченца. — Но хайде, в момента навярно вие се чувствате доста странно. Краката вероятно не ви държат. Само се съгласете. Посочете ми къде се намират откраднатите от вас средства и може би годините в Двореца на търпението могат да бъдат посъкратени. Съобщете ми имената на съучастниците си, и съм убедена, че можем да постигнем някаква договореност.

— Доня Ворченца! — заяви натъртено Локи. — Нямам съучастници, а и да имах, несъмнено нямаше да ви издам кои са.

— Ами Грауман?

— Грауман го наех — отвърна Локи. — Той си мисли, че наистина съм търговец от Емберлен.

— Ами така наречените разбойници в уличката до Храма на Щастливите води?

— Наемници, отдавна вече избягали обратно в Талишам.

— Ами фалшивите Полунощни, които са посетили семейство Салвара?

— Хомункулуси — отвърна Локи. — Изпълзяват от гъза ми на всяко пълнолуние. От години са ми проблем.

— О, мастер Трън… Плачещата върба ще върже тоя ваш език така, че няма развързване. Няма нужда да ми доверявате тайните си точно сега — само се предайте, за да ви дам тази стъкленица, и можем да продължим този разговор в по-приятна обстановка.

Локи се вгледа в доня Ворченца продължително. Погледна я в тези нейни древни очи и забеляза в тях открито задоволство и ръката му самоволно се сви в юмрук. Може би доня Ворченца бе толкова свикнала на привилегированото си положение, че бе забравила възрастовата разлика между тях. Може би просто никога не й бе хрумвало, че мъж, очевидно изискан, па макар и престъпник, е способен на това, което направи Локи.

Той я фрасна в зъбите с десен прав, който би бил смешен срещу по-млада и по-силна жена. Но главата на доня Ворченца отхвръкна назад, очите й се подбелиха, а коленете и омекнаха. Локи я улови във въздуха и внимателно изтръгна стъкленичката от пръстите й. После я настани в креслото, отвори стъкленичката и изсипа съдържанието й в гърлото си. Топлата течност имаше цитрусов вкус. Той я преглътна жадно и захвърли стъкленичката. После, като действаше с възможно най-голямата бързина, свали сакото си и го използва, за да върже доня Ворченца на стола, като върза на възел на няколко пъти ръкавите зад гърба й.

Главата й се килна напред и тя изстена. Локи я тупна по рамото. После инстинктивно прокара бързо (но възможно най-вежливо) ръце по жилетката й и изсумтя доволно, когато напипа малка звънтяща сребърна кесия.

— Точно на това се надявах — рече той. — Да го наречем честно овъзмездяване за проклетата игла във врата, хммм?

Изправи се и закрачи из стаята. После пак се обърна към доня Ворченца, коленичи пред нея и каза:

— Господарке, сърцето ми кърви, че съм принуден да се държа толкова грубо с госпожа като вас. Истината е, че аз много ви се възхищавам и по всяко друго време бих бил крайно любопитен да разбера къде точно съм се прецакал и съм се издал. Но, трябва да признаете, трябва да съм луд, за да тръгна с вас. Благодаря ви за твърде интересния следобед. Предайте поздравите ми на дон и доня Салвара.

С тези думи той бутна дървените кепенци докрай и излезе през прозореца.

Външната стена на Гарвановия обсег при разглеждане отблизо се оказваше покрита с грапавини, малки нащърбвания и первази по целия й периметър на всеки от етажите. Локи се приплъзна и стъпи върху тънък перваз, широк около педя, притисна корем о топлото стъкло на кулата и изчака думкането на кръвта в слепоочията му — сякаш някой грамадан го млатеше с юмруците си — да се успокои. Но то не се успокои и той въздъхна.

— Аз съм Кралят на кретените — измърмори той. — Най-личният от всичките кретени на света!

Топлият вятър биеше в гърба му, докато той пипнешком се придвижваше вдясно. След малко первазът се разшири и напипа една щърбавина, на която се захвана. Уверен, че не го заплашва непосредствена опасност от падане, Локи погледна надолу през рамо и на мига съжали.

Стъклената кула все пак осигуряваше преграда между наблюдателя и гледката. Тук, навън, сякаш целият свят пропадаше надолу в огромна дъга. Той не се намираше на шестстотин стъпки горе във въздуха, а на хиляда, на десет хиляди, на милион — на някакъв необятен брой стъпки, подвластен само на боговете. Стисна здраво очи и се вкопчи в стъклената стена, все едно можеше да се просмуче в нея като хоросана в камъните. Потръпна. Свинското и петльовото в корема му въодушевено се втурнаха нагоре към гърлото му, а той беше на ръба да им угоди.

„Богове! — помисли си той. — Чудя се дали не се намирам върху прозрачната част на кулата? Сигурно е смешничко!“

Нещо над главата му изскърца. Той погледна нагоре и хлъцна.

Една от клетките се спускаше към него. Щеше да мине покрай него, на около три стъпки от мястото, където той се беше вкопчил за стената.

Беше празна.

— Уродливи страже! — прошепна Локи. — Ще го направя, но те моля само за едно, едно-единствено нещо! Щом приключа с това, нека веднага го забравя, мамка му! Открадни спомена от ума ми. Докато още дишам, никога повече няма да се изкачвам по-високо от три стъпки над земята! Хвала ти!

Клетката изскърца. Намираше се на десет стъпки над него, после на пет, а после дъното й се изравни с очите му. Обзет от паника, дишайки дълбоко на пресекулки, Локи се обърна и долепи гръб до стъклото. И небето, и светът под краката му изглеждаха толкова огромни, че погледът му не ги побираше. Богове, хич не му се мислеше за тях! Клетката се спускаше надолу — решетките й бяха там, на три стъпки над петдесет и няколко етажа във въздуха.

Той изкрещя и се оттласна от стъклената стена. Удари се в черното желязо на клетката и се вкопчи с ръце и крака по-отчаяно от всички котки, вкопчвали се някога в клонка. Клетката се залюля напред-назад, а Локи с всичка сила се мъчеше да не забелязва невероятните завихряния на небето и хоризонта. Вратата — трябваше да отвори вратата. Тя се затваряше здраво, за да не изпаднат пътниците, но ключалките не бяха сложни.

Ръцете му трепереха, сякаш беше ужасен мраз. Той напипа резето и успя да отвори вратата, а после предпазливо се промъкна вътре и с последния пристъп на ужасно виене на свят се пресегна и затръшна вратата след себе си. Седна на пода на клетката — дишаше жадно, дълбоко, и трепереше, къде от облекчение, къде от последиците от въздействието на отровата.

— Уф — измърмори той. — Така. Голям ужас си беше.

Издигаща се клетка, пълна с благородни гости, се изравни с Локи на двайсет стъпки вдясно от него. Изгледаха го твърде любопитно. Той им махна.

В ужас, че клетката може да увисне във въздуха, преди да стигне до земята и да тръгне обратно нагоре, той реши, че ако стане така, ще рискува да попадне в Двореца на търпението. Но клетката продължи надолу. Сигурно още не бяха развързали Ворченца и тя не можеше да предприеме нищо. Щом клетката се приземи, Локи се изправи. Лакеите в ливрея, които му отвориха вратата, се облещиха насреща му.

— Извинете — каза единият. — Но вие не бяхте ли… Дали… Вътре в клетката ли бяхте, когато тя тръгна от платформата?

— Разбира се! — заяви Локи. — Сянката, която сте видели да се стрелва от кулата? Птица. Най-грамаданската птица, която сте виждали някога. Щях да се напикая от страх, да ви кажа. Да ви питам, може ли да се вземе тук карета под наем?

— Идете на последния ред — рече лакеят. — Потърсете някоя с бяло знамение и фенери.

— Много съм ви задължен. — Локи прегледа надве-натри съдържанието на кесията на доня Ворченца. Количеството на златото и среброто вътре бе твърде задоволително. Щом излезе от клетката, той пъхна по един солон в ръката на всеки от лакеите.

— Птица беше, нали?

— Да, господине! — отвърна лакеят и докосна черната си шапка. — Най-грамаданската птица, която някога сме виждали!

6

Наетата карета го остави на Хълма на Шепота. Плати много добре, както се плаща за „Забравете, че сте препускали така“, и тръгна пеш на юг през Пепелището. Когато стигна до бърлогата им, беше може би шестият час на вечерта. Той нахлу през запречената с чердже врата с вик:

— Джийн, имаме адски шибан проблем…

Соколаря стоеше в средата на стаичката и го гледаше със самодоволна усмивка, скръстил ръце на гърдите си. Локи огледа картината за част от секундата: Ибелиус лежеше проснат до отсрещната стена и не мърдаше, а Джийн се гърчеше от болки в нозете на Вързомага.

Вестрис бе кацнала на рамото на господаря си. Тя впери в него златно черните си очи, отвори човка и нададе тържествуващ крясък. Локи потръпна.

— О, да, мастер Ламора — рече Соколаря. — Да, и аз бих казал, че имате адски шибан проблем.

Интерлюдия:Тронът в пепел

Терим Пел някога бил наричан Перлата на елдрените — бил най-големият и най-величественият от градовете, оставени от древната изгубена раса на хората, които много по-късно се заселили по земите им.

Терим Пел се намирал при изворите на река Анджевин, там, където тя се спускала като пенест поток от планините, в подножието на величавите скали, заобиколен от плодородни ниви, простиращи се на два дни път с бързоходен кон във всички посоки. През есента по тези ниви се полюшвали кехлибарени жита — изобилие, достойно за столицата на империя, а Терим Пел бил именно столицата.

Всички градове на юг коленичели пред Теринския трон. Имперските инженери построили десетки хиляди мили пътища, които оплитали тези градове. Генералите на империята осигурили патрул по тях да бди за разбойници, а в по-малките градове и села поддържал гарнизони, за да подсигурява непрекъснатия поток на търговията и пощата от единия край на империята чак до другия, от Желязно до Пиринчено море.

Картейн и Лашейн, Несек и Талишам, Еспара и Ашмир, Иридейн и Камор, Балинел и Исара — всички тези могъщи градове държави били управлявани от херцози, които поемали сребърните си корони от ръцете на самия император. Малцината херцози, останали в днешно време, може и да притежават голяма власт, но те сами са се обявили за херцози — родовете с високо потекло, произхождащи още от времето на Теринския трон, отдавна са изтребени.

Упадъкът на Теринския трон започнал, когато от север дошли вадраните. Моряци нашественици, те завзели протекторатите на Трона в северната половина на континента. Нарекли седемте реки, вливащи се в северното море, свои Седем Свещени същини и осуетили опитите на Трона да си възвърне територията, като разбили всички армии, изпратени от него на север. Отслабена, империята на Теринския трон не успяла да издържи и намаляла по територия — намаляла, но не била съсипана.

Това сторили Вързомаговете от Картейн.

Вързомаговете съвсем скоро се обединили в град Картейн и започвали да разширяват влиянието на своята уникална, смъртоносна гилдия и в други градове и никак не били склонни да се преклонят пред сърдитите искания на императора на Терим Пел. Той настоял да прекратят своята дейност. Твърди се, че му отговорили с кратко писмо, в което се изброявали цените, срещу които Негово августейше величество може да наеме услугите им. Императорът изпратил своите придворни магьосници, но те били избити до крак. Тогава императорът призовал легионите си и поел към Картейн с клетва да погуби всеки магьосник, наричащ себе си Вързомаг.

Обявяването на война от страна на императора било изпитание на решителността за новата гилдия, която публично се била заклела да отмъсти злокобно на всеки, дръзнал да навреди на неин член.

По време на похода си към Картейн императорските войници успели да убият около дузина.

Четиристотин Вързомагове пресрещнали императорските легиони на изток от Картейн. Магьосниците благоволили да се подготвят добре за битката. За няма и два часа една трета от императорските войски били изклани. Странни мъгли се кълбели над земята и обърквали маневрите им. Илюзии и фантазми ги измъчвали. Ята от стрели прекъсвали полета си и падали на земята или връхлитали обратно върху пусналите ги стрелци. Другар се обръщал срещу другаря, подлуден и заблуден от магии, които можели да управляват действията на човек, все едно е кукла на конци. Самият император бил насечен на парчета от собствения му телохранител. Разказват, че не останало парче, по-голямо от пръст, за да го изгорят после на клада. След убийството на императора оцелелите генерали се пръснали, а живите войници хукнали към Терим Пел като зайци.

Но не се свършило с това. Конклавът на Вързомаговете решил да наложи своите правила и да ги наложи по такъв начин, че целият свят да се потриса само при мисълта да ги престъпи, докато е жива хорската памет.

И те изсипали възмездието си върху Терим Пел.

Огнената буря, която сътворили, била страховита и неестествена. Четиристотин магове съвместно подпалили в сърцето на империята нещо, което историците и досега се страхуват да опишат. Казват, че пламъците били бели като сърцевината на самите звезди, че стълбове от черен дим се издигали тъй високо, че се виждали от вътрешността на Желязно море, далеч на изток от Камор, и чак до Винтила, столицата на младото Кралство на Седемте същини.

Но дори и тази страшна магия не докоснала елдергласа — зданията в града, построени от елдрените, оцелели непокътнати. Но всичко останало, докоснато от огъня, било погълнато от него — дърво, камък и метал, хоросан, хартия и живи същества, всички градски постройки, цялата култура на града и цялото му население, неуспяло да избяга преди маговете да започнат, изгорели и се превърнали в пустиня от сива пепел, пласт от една стъпка пепел върху черния белег, врязан в земята.

Горещият вятър развихрял пепелта в подножието на единственото творение на човека, което маговете запазили — трона на империята. Този трон и до днес стои сред призрачния град Терим Пел, заобиколен от пепелище, което времето и дъждовете са превърнали в черен цимент. Нищо не расте в Терим Пел. Нито един мъж или жена, който е с всичкия си, не стъпва в този черен паметник на непоколебимостта на маговете от Картейн.

Тъкмо те превзели Теринския трон с неземния си огън. И те вкарали градовете държави на юг във войни и вражди, продължили стотици години, докато Кралството на Седемте същини на север ставало все по-могъщо.

Тъкмо този образ идва наум, когато на някого му хрумне да ядоса Вързомаг — образът на празен стон, стърчащ самотно сред сухо море от разруха.

1

Соколаря размърда пръсти. Локи Ламора падна на колене, сгърчен от твърде познатата болка, която изгаряше костите му отвътре, и се строполи на пода до Джийн.

— Какво удоволствие е — заговори магьосникът — да видя, че си оцелял след малкото ни представление в Дупката на ехото. Впечатлен съм въпреки твоята репутация — въобразявах си, че сме те надхитрили. Чак до този следобед си мислех, че търся единствено Джийн Танен. Но така е още по-хубаво!

— Ти си извратено животно, твойта мамица! — възкликна Локи.

— Не — отвърна Вързомагът. — Аз се подчинявам на нарежданията на клиента, който ми плаща. А нарежданията на клиента ми са да се погрижа убиецът на сестрите му да умира дълго и мъчително. — Соколаря изпука със стави. — А тебе те броя за неочакван късмет.

Локи изкрещя и посегна към Вързомага, мъчейки се да надвие болката, но Соколаря прошушна нещо и съсипващите, пронизващи болки сякаш се усилиха десетократно. Локи изви гръб — мъчеше се да диша, но мускулите зад и под белите му дробове бяха корави като камък.

Когато Вързомагът прекрати мъчението, той се свлече, пъшкайки. Стаята се завъртя.

— Много странно — продължи Соколаря. — Как свидетелствата за нашата победа могат да се превърнат в инструмент на падението ни! Джийн Танен например — ти трябва да си фантастичен боец, щом си надвил сестрите на клиента ми, въпреки че, както забелязвам, доста си пострадал. А сега те отвърнаха на твоя удар от царството на сенките. Какви ли не чудеса са възможни, когато някой като мен докопа физически остатък от друг човек — например изрязани нокти. Кичур коса. Кръв по острието на нож.

Джийн изстена, неспособен да произнесе и дума.

— О, да — рече Соколаря. — Без съмнение се изненадах, когато открих до кого ме доведе тази кръв. На твое място щях да хвана първия керван към другия край на континента. Дори можеше да бъдеш оставен на мира.

— Джентълмените копелета — изсъска Локи — не зарязват другарите си. И не бягаме, когато сме длъжни да отмъстим!

— Правилно — рече Вързомагът. — Точно затова те умират в нозете ми в шибани мръсни коптори като този.

Вестрис литна от рамото му и кацна на една полица високо в ъгъла на стаята, откъдето се втренчи злобно в Локи. Въртеше глава от възбуда. Соколаря бръкна в дрехата си и извади пергаментов лист, перо и малка мастилничка. Махна тапата и постави мастилничката върху нара. Топна перото в мастилото, погледна Локи и се усмихна.

— Джийн Танен — рече той. — Какво просто име. Лесно се пише — даже още по-лесно, отколкото се извезва.

Перото му запърха над пергамента — пишеше с големи завъртулки и с всяка изписана буква усмивката му ставаше все по-широка. Когато свърши, сребърната нишка се уви като змия около пръстите на лявата му ръка и той ги размърда в почти хипнотичен ритъм. Бледо сребърно сияние изгря над листа и очерта извивките на лицето му.

— Джийн Танен — повтори Соколаря. — Стани, Джийн Танен. Стани. Имам задача за теб.

Разтреперан, Джийн се надигна първо на колене, а после се изправи на крака. Стоеше пред Соколаря. Локи все още не беше способен да помръдне.

— Джийн Танен — продължи Вързомагът. — Вземи брадвите си. В този миг нищо не може да те зарадва повече от това да вземеш брадвите си.

Джийн посегна под нара и извади Проклетите сестри. Хвана ги в двете си ръце и ъгълчетата на устата му се вдигнаха.

— Ти обичаш да ги използваш, нали, Джийн? — Соколаря раздвижи сребърната нишка в ръката си. — Обичаш да усещаш как се забиват в плътта… Обичаш да гледаш как блика кръв. О, да… Не се тревожи — имам достойна задача за тях.

Соколаря посочи Локи с пергамента.

— Убий Локи Ламора!

Джийн потръпна. Направи крачка към Локи, после се разколеба. Намръщи се и затвори очи.

— Изричам даденото ти име, Джийн Танен — заговори Вързомагът. — Изричам даденото ти име, истинското ти име, името на духа. Изричам твоето име. Убий Локи Ламора. Вземи брадвите си и убий Локи Ламора.

Джийн направи още една колеблива крачка към Локи. Брадвите му се издигнаха бавно. Като че стискаше зъби. От дясното му око се отрони сълза. Той пое дълбоко дъх и направи нова крачка. Изстена и издигна Проклетите сестри във въздуха.

— Не — прекъсна го Соколаря. — О, не. Чакай. Върни се назад.

Джийн се подчини и се отдалечи от Локи, който редеше наум молитви на облекчение, смесени с ужаса от предстоящото.

— Джийн е мека душица — рече Соколаря. — Но ти си истински слабак, нали? Ти си този, дето ме молеше да правя, каквото си искам, с теб, стига само да оставя приятелите ти на мира. Ти си този, който влезе в бъчвата със стиснати уста, когато можеше да предадеш приятелите си и може би да оцелееш… О, не. Знам как да поправя това. Джийн Танен, хвърли брадвите.

Проклетите сестри тупнаха тежко на земята в нозете на Соколаря. Миг по-късно Вързомагът заговори на призрачен език и размърда нишката в лявата си ръка. Джийн Танен изпищя и се строполи на земята, като потръпваше.

— Според мен ще е много по-добре — рече Соколаря — ти да убиеш Джийн, мастер Ламора.

Вестрис кресна на Локи. В крясъка й се долавяше странна нотка на подигравателен смях.

„Мамка му! — помисли си Локи. — О, богове!“

— Разбира се — продължи Соколаря, — ние сме наясно, че фамилното ти име е измислица. Но на мен не ми е нужно цяло име — дори и част от истинското име е предостатъчна. Ще се убедиш в това, Локи. Ще се убедиш, обещавам ти. — Сребърната нишка изчезна. Той отново потопи перо в мастилото и надраска нещо на пергамента.

— Да! — възкликна той. — Да. Ти отново можеш да се движиш. — И щом го каза, така и стана. Парализата отпусна Локи и той размърда предпазливо пръсти. Вързомагът отново извади сребърната нишка. Локи усети как нещо странно започна да витае във въздуха около него, някакъв натиск. Пергаментът отново засия.

— А сега — рече Соколаря — изговарям името ти, Локи. Изговарям даденото ти име, истинското име, името на духа. Изговарям твоето име, Локи. — Магьосникът ритна Проклетите сестри към Локи. — Стани. Стани и вземи брадвите на Джийн Танен. Стани и убий Джийн Танен.

Локи се надигна на колене и остана на четири крака.

— Убий Джийн Танен.

Разтреперан, той посегна към една от брадвите, придърпа я към себе си и запълзя напред, стиснал брадвата в дясната си ръка. Дишаше на пресекулки. Джийн Танен лежеше в краката на Вързомага, само на три-четири крачки, проснат по очи в хоросановия прах.

— Убий Джийн Танен.

Локи се спря в нозете на Соколаря, извърна бавно глава и впери поглед в Джийн. Едното от очите на грамадния мъж бе отворено, не мигаше. В него се четеше неподправен ужас. Устните на Джийн трепереха беззвучно и се мъчеха да изговарят някакви думи.

Локи се изправи, издигна брадвата и нададе безсловесен рев.

Замахна с тежката топка и тя се заби право в чатала на Соколаря. Сребърната нишка и пергаментът изпаднаха от ръцете му, той изохка и падна по очи, стиснал слабините си.

Локи се завъртя надясно — очакваше мигновена атака от скорпионовия сокол, но за негово учудване птицата бе паднала долу и се гърчеше на пода. Крилете й пърхаха във въздуха. От човката й излизаха задавени писъци.

Локи се усмихна с най-жестоката усмивка, която се бе появявала на лицето му през целия му живот, и стана.

— Значи така? — Той се хилеше злорадо срещу Вързомага, докато бавно издигаше брадвата с топката надолу. — Ти виждаш, каквото тя вижда. Всеки от вас чувства онова, което чувства другият, нали?

Докато говореше, го обзе топло ликуващо чувство, но това едва не му струва победата. Соколаря успя да се съсредоточи дотолкова, че да произнесе една сричка и да сгърчи пръсти. Локи ахна, залитна назад и едва не изтърва брадвата. Като че нажежена кама се забиваше в двата му бъбрека — парещата болка му пречеше да действа и дори да мисли.

Соколаря се опита да се изправи, но Джийн Танен изведнъж се търколи към него, пресегна се и го сграбчи за реверите. Дръпна яко и Соколаря падна по очи на пода. Болката в бъбреците изчезна, а Вестрис отново изкряска в краката му. Повече не си губи времето.

Замахна яростно с брадвата и строши лявото й крило. То сухо изпращя.

Соколаря изпищя и се загърчи — така се мяташе, че за миг се изтръгна от хватката на Джийн. Стисна лявата си ръка и нададе вик, облещил очи. Локи го изрита мощно в лицето. Вързомагът се търколи в прахта, пръскайки кръв, внезапно шурнала от носа му.

— Имам само един въпрос, нагъл шибан педераст такъв! — рече Локи. — Ясно, че за „Ламора“ е лесно да се досети човек. Истината е, че когато приех това име, не знаех подходящия му превод. Взех го назаем от един стар продавач на наденици, който веднъж се държа много мило с мен в Пожарището, преди чумата. Хареса ми как звучи.

— Но от къде на къде, майка му стара — продължи той бавно, — ти хрумна, че Локи е малкото име, с което съм роден?

Той отново вдигна брадвата, обърна я така, че острието да сочи към земята, замахна с всичка сила и отсече главата на Вестрис.

Внезапно секналия крясък на птицата отекна и се сля с писъците на Соколаря, който стискаше главата си и риташе бясно. Виковете му бяха истинска лудост и беше истинска милост за ушите на Локи и Джийн, когато те утихнаха и Вързомагът, хлипайки, изпадна в несвяст.

2

Соколаря от Картейн се свести и разбра, че лежи разпнат на пода. Въздухът бе напоен с мириса на кръв — кръвта на Вестрис. Той затвори очи и се разрида.

— Вързан е, мастер Ламора — рече Ибелиус. Щом кучият знахар се отърси от магията на Вързомага, той се втурна да помага за връзването на картейнеца. Двамата с Джийн домъкнаха отнякъде метални пръчки. Забиха ги в пода и вързаха китките и глезените на Вързомага за тях с дълги ивици от раздрани чаршафи. Пръстите на ръцете му бяха оплетени и вързани с по-тесни ивици — не можеше да ги помръдне.

— Бива — рече Локи.

Джийн Танен седеше на нара и гледаше Вързомага с непроницаем поглед, с дълбоки сенки под очите. Локи стоеше до краката му и го гледаше с неприкрито презрение.

Малък маслен огън гореше в стъклена кана. Ибелиус, клекнал до него, бавно нагряваше кама на пламъка му. Тънка струйка кафяв дим се виеше към тавана.

— Ако сте намислили да ме убиете, вие сте глупаци! — изхлипа Соколаря. — Братята ми ще отмъстят! Помислете си за последствията!

— Няма да те убивам — отвърна Локи. — Ще си поиграем на една игра, която наричам „Пищи от болка, докато не отговориш на шибаните ми въпроси“.

— Прави, каквото щеш — рече Соколаря. — Уставът на моя орден ми забранява да предам клиента си.

— О, ти вече не работиш за клиента си, задник такъв — рече Локи. — Никога вече няма да работиш за клиента си.

— Готово е, мастер Ламора — обади се Ибелиус.

Вързомагът изпружи врат и погледна знахаря. Преглъщаше и облизваше устни, а очите му се стрелкаха из стаята.

— Какво има? — Локи посегна и внимателно пое кинжала от ръката му. Острието сияеше в червено. — Страх те е от огъня ли? Ама защо? — Локи се ухили, но в тази усмивка нямаше нищо весело. — Огънят е единственото, което ще те запази да не ти изтече кръвта.

Джийн стана от нара и коленичи до лявата ръка на Соколаря. Приклещи китката му, а Локи се приближи бавно и застана до него с брадва в едната ръка и светещия кинжал в другата.

— На теория одобрявам с цялата си душа — рече Ибелиус, — но на практика мисля, че… трябва да се оттегля.

— На всяка цена, мастер Ибелиус — рече Локи.

Завесата изшумоля и кучият знахар изчезна.

— Виж — рече Локи. — Приемам, че ако те убием, ще стане лошо. Но когато най-сетне те пусна да си ходиш в Картейн, ще служиш за нагледен урок. Ще напомниш на твоите разглезени, извратени, нагли, шибани братя какво може да ги сполети, ако се ебават с нечии приятели в Камор.

Острието на брадвата изсвистя и отсече кутрето на лявата ръка на Вързомага. Соколаря изпищя.

— Това е за Назка — рече Локи. — Спомняш ли си Назка?

Той отново замахна. Безименният пръст се търколи в прахта и шурна кръв.

— Това е за Кало — рече Локи.

Нов замах и средният пръст също отхвръкна. Соколаря се гърчеше и дърпаше ивиците плат, главата му се мяташе насам-натам в агония.

— И за Галдо. Познати ли ти са тези имена, мастер Вързомаг? Тези малки допълнения към шибания ти договор? За мен те бяха ужасно истински. Сега ще отсечем и този пръст — това е за Дървеницата. Всъщност Дървеницата май трябваше да е кутрето, ама карай да върви. — Брадвата отново се стовари и показалецът на лявата ръка на Соколаря се присъедини към братята си в кървавото им изгнание.

— А останалите — рече Локи, — останалите ти пръсти и двата палеца, те са за мен и за Джийн.

3

Пипкава работа беше това — наложи се да нагряват кинжала на няколко пъти, за да обгорят всички рани. Когато привършиха, Соколаря бе обезумял от болка. Очите му бяха затворени, зъбите — стиснати. Въздухът в затворената стая вонеше на пърлена плът и вряла кръв.

— А сега — Локи седна на гърдите на Соколаря — е време да поговорим.

— Не мога — отвърна Вързомагът. — Не мога… да издавам тайните на клиента си.

— Вече нямаш клиент — заяви Локи. — Ти вече не служиш на Капа Раза. Той нае Вързомаг, не безпръст изрод, чийто най-добър приятел е една умряла птица. С отрязването на пръстите ти аз премахнах и задълженията ти към Раза. Поне от моя гледна точка.

— Върви по дяволите! — изплю се Соколаря.

— Е, добре, ти избра да стане по мъчния начин. — Локи отново се усмихна и подхвърли кинжала на Джийн, който започна отново да го нагрява на пламъка. — Ако беше всеки друг мъж, щях да посегна към топките ти. Щях да пускам всевъзможни шегички за евнуси, но тях ти можеш да понесеш. Ти не си „всеки друг мъж“. Мисля, че единственото, което мога да ти отнема и това да ти причини болка до дрън душа, е езикът ти.

Вързомагът се втренчи в него. Устните му мърдаха.

— Моля те — прошепна той най-сетне. — Имай милост, в името на боговете, имай милост! Моят орден съществува, за да служи… Аз изпълнявах договор!

— Когато този договор се превърна в моите приятели — рече Локи, — на теб ти изтече мандатът.

— Моля ви! — прошепна Соколаря.

— Не — рече Локи. — Ще го отрежа. И ще го пърля, докато ти лежиш и се гърчиш. Ще те направя ням — иначе сигурно ще можеш да правиш магии и без пръсти. Но без език?

— Моля те!

— Говори — рече Локи. — Кажи ми онова, което искам да знам.

— Богове! — изхлипа Соколаря. — Дано боговете ми простят! Питай. Задай си въпросите.

— Ако те улича в лъжа — заплаши го Локи, — първи ще са топките и после езикът. Не се осланяй на търпението ми. Защо Капа Раза иска да ни избие всичките?

— Заради парите — отвърна Соколаря. — Богатството. Тази ваша съкровищница… Аз я изнамерих, когато започвах наблюденията си над вас. Той имаше намерение да ви използва само за да отвлече вниманието на Капа Барсави, но когато откри колко много пари сте откраднали вече, той поиска да ги присвои — за да плати на мен. За още близо месец, през който да ползва услугите ми, за да му помогна да изпълни докрай задачите си тук, в града.

— Ти изби приятелите ми, мътните те взели! — рече Локи. — Опита се да убиеш и Джийн, и мен заради метала в нашата съкровищница?

— Ти изглеждаше от тия, дето таят злоба — прошепна Соколаря. — Не е ли смешно? Решихме, че ще е най-добре, ако всички вие умрете.

— Правилно сте решили — рече Локи. — А сега — Капа Раза, Сивия крал, кой е той, неговата мама?

— Анатолиус.

— Това ли е истинското му име? Лучано Анатолиус?

— Да. Откъде знаеш?

— Майната ти, Соколарю, отговаряй на моите въпроси! Анатолиус. Защо имаше зъб на Барсави?

— Тайният мир — отвърна Вързомагът. — Тайният мир бе въдворен с цената на много пролята кръв и много трудности. Имаше един могъщ търговец, който разполагаше със средствата да разкрие какво са стъкмили Барсави и Паякът на Херцога. И тъй като не бе от благородно потекло, той бе твърде разстроен от това, че са го изключили от договореността.

— Барсави го уби — рече Локи.

— Да. Аврам Анатолиус, търговец от Арката на фонтана. Барсави уби и него, и жена му, и трите му най-малки деца — Лавин, Ариана и Маурин. Но трите по-големи деца избягаха с една от прислужниците. Тя ги отгледала — представяла ги за свои. Заминала за Талишам, на сигурно място.

— Лучано, Черин и Раиза.

— Да… Най-големият син и сестрите близначки. Те бяха напълно завладени от идеята за мъст. Мастер Ламора… вашият любителски флирт с порива за мъст не може да се мери с тях. Те прекараха двайсет и две години в подготовка за събитията от последните два месеца. Черин и Раиза се върнаха преди осем години под чуждо име, прославиха се като контрарекиала и станаха най-верните слуги на Барсави.

Лучано, от друга страна… Лучано тръгна да плава по моретата, за да се обучи в изкуствата на войната и командването и за да натрупа богатство. Богатство, с което да плати за услугите на Вързомаг.

— Капа Раза е бил търговски капитан?

— Не — отвърна Соколаря. — Морски разбойник. Не парцаливите бунаци, които ще намериш в Пиринчено море, а човек, който си разбира от занаята и не вдига много шум. Нападаше рядко, но успешно. Отнемаше хубави товари от галеоните на Емберлен, потапяше корабите и не оставяше никого жив, та да му изрече името.

— Проклятие! — възкликна Джийн. — Проклятие, той е капитанът на „Задоволство“!

— Да, така нареченият чумав кораб — потвърди Соколаря.

— Странно, колко лесно можеш да откажеш хората да припарват до кораба ти, когато много го искаш, нали?

— Той товареше богатствата си на кораба като „милостиня“ — продължи да размишлява Джийн. — Сигурно всичките пари, които открадна от нас, и всичко, което е взел от Капа Барсави.

— Да — отвърна тъжно Вързомагът. — То принадлежи на моя орден заради оказаните услуги.

— За това тепърва ще видим. А сега какво? Видях твоя господар Анатолиус в Гарвановия обсег преди няколко часа. Какво смята да предприеме сега, неговата мама?

— Хммм. — Вързомагът се умълча. Локи го сръчка във врата с брадвата на Джийн и по лицето му плъзна странна усмивка. — Смяташ ли да го убиеш, Ламора?

— Ила джустика веи кала — рече Локи.

— Говориш сносно терински от епохата на Трона — рече Вързомагът, — но това твоето не е произношение, а изпражнение. „Правосъдието е червено“, наистина. Искаш ли го повече от всичко? Искаш ли той да пищи под ножа ти?

— Като за начало става.

Соколаря неочаквано отметна глава и избухна в смях — пронизителен смях с налудни нотки. Гърдите му се тресяха от веселие, нови сълзи бликнаха от очите му.

— Какво? — Локи го ръгна отново с брадвата. — Стига си се държал нарочно като побъркан и ми дай отговор, мамицата ти.

— Два ще ти дам — отвърна Соколаря. — Ще ти предоставя и избор, който гарантирано ще ти причини болка. Кой час на вечерта е?

— Какво значение има за теб, по дяволите?

— Всичко ще ти кажа. Моля те, кажи ми кой час е.

— Бих се обзаложил, че е седем и половина — рече Джийн и Вързомагът отново се разсмя. По изпитото му лице плъзна усмивка, невъзможно блага за човек, току-що изгубил всичките си пръсти.

— Какво? Какво има, твойта мама? Изплюй камъчето или ще загубиш и още нещо.

— Анатолиус — рече Соколаря — ще бъде на Плаващия гроб. Зад галеона ще има закотвена лодка, на която той може да мине през един от люковете за бягство на Барсави. Щом изгрее Измамната светлина, „Задоволство“ ще вдигне котва и ще поеме към открито море — първо на изток, покрай южния край на Дървените отпадъци, където те се откриват към океана. Хората в града се промъкнаха на кораба по един, по двама с лодката с провизиите. Като плъхове, напускащи потъващия кораб. Той ще остане до последно — такъв му е обичаят. Последен се измъква от опасност. Ще го вземат от южния край на Отпадъците.

— Неговите хора в града — рече Локи. — Говориш за хората на Сивия крал, онези, които му помагаха от самото начало?

— Да — отвърна Вързомагът. — Ако правилно разчетеш кога да нахлуеш, той ще е в ръцете ти, или почти, преди да се качи на кораба.

— Това не ми причинява болка — рече Локи. — Тази мисъл ми носи наслада.

— Но има и нещо друго. Чак когато „Задоволство“ поеме към морето, ще се осъществи основната част от плана на Анатолиус.

— Основната част?

— Мисли, Ламора — не може да си толкова тъп! Барсави уби Аврам Анатолиус, но кой позволи това да се случи? Кой бе съучастникът?

— Ворченца — отвърна бавно Локи. — Доня Ворченца, Паякът на Херцога.

— Да — потвърди Соколаря. — А зад нея, мъжът, който и даде власт да взема подобни решения?

— Херцог Никованте.

— О, да — прошепна магьосникът, който се беше разпалил. — О, да. Но пак не е само той. Кой се възползваше от Тайния мир? Кого защитаваше тази договореност за сметка на хора като Аврам Анатолиус?

— Благородниците.

— Да. Благородниците на Камор. Анатолиус ги иска.

— „Ги“? Кои „ги“?

— Ами че всичките, мастер Ламора.

— Как е възможно това, мамка му?!

— Скулптурите, мастер Ламора, четирите необикновени скулптури, доставени като дарове на Херцога. И разположени в момента на различни места из Гарвановия обсег.

— Скулптурите? Видях ги — злато и стъкло със сменящи се алхимични цветове. Твоя работа ли са?

— Не са — отвърна Соколаря. — Аз изобщо не си падам по такива неща. Алхимичните светлини са само за заблуда — сигурно са красиви. Но вътре в скулптурите има достатъчно място да се скрие истинската изненада.

— Какво?

— Алхимични фитили — отвърна Соколаря. — Нагласени за определено време, за да запалят малки гърненца с огнено масло.

— Това не може да е всичко.

— О, не, мастер Ламора. — Магьосникът се хилеше доволно. — Преди да ме наеме, Анатолиус похарчи част от значителното си богатство за подсигуряване с големи количества от едно рядко вещество.

— Стига вече игрички, Соколарю — какво е то, по дяволите?

— Призрачен камък.

Локи дълго мълча. Тръсна глава, сякаш за да я прочисти.

— Не може да говориш сериозно.

— Стотици фунтове — поясни Соколаря, — разпределени в четирите скулптури. Всички благородници на Камор ще са натъпкани в онези галерии при изгрева на Измамната светлина — и Херцогът, и неговият Паяк, и всичките им роднини, приятели, прислужници и наследници. Знаеш ли нещо за дима на Призрачния камък, мастер Ламора? Малко по-лек е от въздуха. Той ще се издига, докато не изпълни всички етажи, на които се провежда празненството. Ще влезе през отдушниците на покрива и ще изпълни Небесната градина, където, докато ние разговаряме, играят всички деца на благородниците. Онези, които чакат на платформата за качване, може и да успеят да избягат — изкиска се той. — Но силно се съмнявам.

— При изгрева на Измамната светлина — рече Локи тихо, притиснал длан до устата си.

— Да! — изсъска магьосникът. — При изгрева на Измамната светлина. Вече имате избор, мастер Ламора. При изгрева на Измамната светлина човекът, когото искате да убиете повече от всичко на света, ще остане за кратко сам на Плаващия гроб. При изгрева на Измамната светлина шестстотин души на върха на Гарвановия обсег ще ги сполети съдба, по-лоша от смъртта. Приятелят ви Джийн изглежда в много крехко здраве — съмнявам се, че може да ви помогне в тази задача. И така, изборът е ваш. Желая ви всячески наслади.

Локи стана и подхвърли на Джийн брадвата.

— Изобщо не става дума за избор — заяви той. — Проклет да си, Соколарю, няма никакво място за двоумене.

— Ще отидеш на Плаващия гроб — обади се Джийн.

— Много ясно.

— Приятно прекарване в убеждаване на стражите и благородниците в искрените ви намерения — обади се Соколаря. — Самата доня Ворченца е твърдо убедена, че скулптурите са напълно безопасни.

— Ами — Локи се ухили насмешливо и се почеса по тила. — Аз си падам доста популярен в Гарвановия обсег в момента. Може пък да се зарадват, че ме виждат.

— Как според теб ще се измъкнеш после?

— Не знам — отвърна Локи. — Нямам си хабер от понятие. Положението е такова, каквото много пъти в миналото ми е вършило добра работа. Трябва да тичам. Джийн, в името на боговете, скрий се някъде около Плаващия гроб, ако трябва, но не смей да влизаш вътре — не си в състояние да се биеш. — Локи се обърна към Вързомага. — Капа Раза като как борави с ножа?

— Смъртоносно — отвърна Соколаря с усмивка.

— Виж сега, Джийн. Аз ще направя, каквото мога, в Гарвановия обсег и ще опитам някак си да се добера до Плаващия гроб. Ако закъснея — закъснея. Ще проследим Раза и ще го пипнем някъде другаде. Но ако не закъснея… а той още е там…

— Локи, не може да говориш сериозно. Поне ми позволи да дойда с теб. Ако Раза може поне малко да върти ножа, той ще ти изкара лайната!

— Стига сме спорили, Джийн — ти си пострадал твърде зле, че да има някаква полза от тебе. Аз съм във форма, ядосан и очевидно ненормален. Всичко може да стане. Но вече стана време да тръгвам. — Локи стисна ръката на Джийн, тръгна към вратата и там се обърна. — Отрежи езика на тоя копелдак, неговата мамица.

— Ти обеща — изстена Соколаря. — Ти обеща!

— Нищо не съм ти обещал. Но на мъртвите си приятели съм обещал това-онова.

Локи се врътна на пети и излезе. Джийн започна отново да нагрява кинжала на пламъка. Писъците на Соколаря придружаваха Локи надолу по осеяната с отломки улица и заглъхнаха в далечината, когато той зави на север и се затича към Хълма на шепота.

4

Минаваше осмият час на вечерта, когато Локи отново стъпи на плочите под Петте кули на Камор. Пътят на север му беше създал грижи. Сред бандите пияни гуляйджии с притъпени сетива (и разум) и стражите на постовете в Алчегранте (Локи най-сетне успя да ги убеди, че е писар, тръгнал на север да се срещне със свой познат, който си тръгва от празненството на Херцога; освен това им пробута „подарък за лятното слънцестоене“ — златни тайрини от малкия запас, скрит в ръкава му) той се почувства късметлия, че изобщо се е добрал. Измамната светлина щеше да изгрее след час и четвърт. Небето вече почервеняваше на запад и се наливаше с тъмносиньо на изток.

Мина покрай безбройните редици от карети около кулите. Конете тропаха и цвилеха. Много от тях се бяха облекчили върху красивите каменни плочи на най-големия двор в Камор. Лакеи, стражи и слуги се суетяха на групи, похапваха и зяпаха Петте кули, където великолепието на предстоящия залез обагряше стените от елдерглас с причудливи, свежи цветове.

Локи беше толкова увлечен в мислите какво да каже на мъжете при издигащите клетки, че не забеляза Конте, докато по-високият и по-силен мъж не го хвана с ръка за врата и не заби единия от дългите си ножове в гърба му.

— Брей, брей — рече той. — Мастер Феруайт. Боговете са милостиви. Нищо не казвай, само ела с мен.

Конте го поведе или по-скоро го повлече към една карета наблизо. Локи я позна — с нея беше пристигнал на празненството заедно със София и Лоренцо. Представляваше черен лакиран сандък с прозорец отстрани, срещу вратата. Пердето беше спуснато, а кепенците на прозореца — здраво затворени.

Хвърлиха Локи на една от тапицираните седалки в каретата. Конте залости вратата и се настани на отсрещната седалка с готов за нападение нож.

— Конте, моля те — рече Локи, без да си прави труда да докарва акцента на Феруайт. — Трябва да се върна в Гарвановия обсег. Всички вътре ги грози страшна опасност.

Локи не подозираше, че някой е способен да нанася такива ритници от седнало положение. Конте се подпря на седалката със свободната си ръка и му показа, че това е възможно. Тежкият ботуш на телохранителя го отпрати в ъгъла на каретата. Локи си прехапа езика и усети вкуса на кръвта. Главата му се тресна в дървената стена.

— Къде са парите, лайненце такова?

— Взеха ми ги.

— Да бе, да. Шестнайсет хиляди и петстотин цели крони?

— Не точно — забрави допълнителните разходи за храна и развлечения на Подвижния…

Ботушът на Конте отново се стрелна и Локи се просна в отсрещния ъгъл на каретата.

— Мамка му, Конте, не са у мен! Не са! Взеха ми ги! И в момента това не е важно!

— Нека да ти кажа нещо, мастер Лукас Твойта Мамица Феруайт. Бил съм се на Хълма на Портата на боговете. Тогава бях по-млад от тебе.

— Браво на тебе, но не ми пу… — и за тези думи изяде още един ботуш.

— Бях на Хълма на Портата на боговете — продължи Конте — и бях твърде млад, мамка му, най-здравата наплашеното хлапе копиеносец на Херцога в онази суматоха. Здравата бях загазил — знамето ми беше затънало почти до гуша в лайна, пък и верарците и кавалерията на Бесния граф… Конницата ни се беше изтеглила, враговете напираха към моята позиция. Нашите каморски благородници търтиха да бягат и да се спасяват, само с едно шибано изключение.

— Не съм чувал нещо, дето чак пък толкова да няма връзка с… — рече Локи и се премести към вратата. Конте вдигна ножа и го убеди да се върне на мястото си.

— Барон Иландро Салвара — завърши Конте. — Той се би, докато конят му не падна мъртъв под него. Би се, докато не получи четири рани и се наложи да го издърпат от бойното поле за краката. Всички останали благородници се държаха с нас като с боклуци. Салвара едва не падна убит, докато се мъчеше да ни спаси. След като се уволних от служба при Херцога, няколко години служих в градската стража. Когато работата се сговняса, помолих стария дон Салвара да ме приеме и му разказах, че съм го видял при Хълма на Портата на боговете. Казах му, че ми е спасил шибания живот и че иде му служа до края на неговия, ако ме вземе на служба. И той ме взе. Когато почина, реших да остана и да служа на Лоренцо. Ха си мръднал пак към вратата, ха съм ти пуснал кръвчица да ти охладя мерака.

— Та, Лоренцо — продължи Конте с неприкрита гордост — си пада повече делови човек от баща си. Но е омесен от същото тесто — втурна се в онази уличка с изваден нож в ръка, без да те познава, защото си мислеше, че са те нападнали наистина, истински шибани разбойници, които ти мислят злото. Гордееш ли се, пикльо с пикльо? Гордееш ли се от онова, което стори на човека, опитал се да ти спаси шибания животец?

— Такъв ми е занаятът, Конте — отвърна Локи с огорчение, което го изненада. — Такъв ми е занаятът. Лоренцо да не е светия на Переландро? Той е каморски благородник и получава изгода от Тайния мир. Прапрапрадядо му вероятно е прерязал нечие гърло, за да се сдобие с благородническа титла, и Лоренцо се възползва всекидневно от това. Хората в Казана варят чай от пикня и пепел, а Лоренцо и София те карат да им белиш гроздовите зърна и да им бършеш брадичките. Не ми говори за това какво съм направил. Трябва незабавно да вляза вътре в Гарвановия обсег.

— Кажи ми сериозно къде са парите — рече Конте — или така ще ти сритам задника, че всяко лайно, което изпадне оттам до края на живота ти, ще носи проклетия отпечатък от петата ми върху него!

— Конте — рече Локи. — Всички в Гарвановия обсег ги грози опасност. Трябва да се върна горе.

— Не ти вярвам! — отсече Конте. — Нямаше да ти повярвам, мамицата ти, дори и да ми кажеш, че се казвам Конте! Нямаше да ти повярвам, ако ми кажеш, че огънят пари, а водата е мокра! Каквото и да поискаш, няма да го получиш.

— Конте, моля те, там горе няма как да избягам! Всички проклети Полунощни в града до един са горе. Паякът е горе. Ротата на Нощното стъкло е горе. Триста благородници от Камор са горе! Аз съм невъоръжен. Сам ти ме качи, но, в името на шибаните богове, закарай ме там! Ако не стигна там преди изгрева на Измамната светлина, ще бъде късно!

— Късно за какво?

— Нямам време да обяснявам. Изслушай ме какви ще ги дрънкам на Ворченца и всичко ще си дойде на мястото.

— Защо, по дяволите, ти е притрябвало да говориш с тая дърта съсухрена вещица?

— Грешката е моя — рече Локи. — Аз явно повече напипвам пулса на нещата от тебе. Виж, няма за кога повече да се ебавам. Моля те, моля те, умолявам те! Аз не съм Лукас Феруайт, аз съм проклет крадец. Вържи ми ръцете, опри ножа си в гърба ми — не ме интересува какво ще ме правиш, но, моля те, качи ме в Гарвановия обсег. Не ме интересува как! Ти кажи как да стане.

— Как е истинското ти име?

— Това пък каква връзка има?

— Кажи си — рече Конте — и може и да ти вържа ръцете, да викна стража и да се опитам да те вкарам в Гарвановия обсег.

— Името ми… — въздъхна примирено Локи — … е Таврин Калас.

Конте се вторачи в него и изсумтя.

— Много добре, мастер Калас. Дай си ръцете и не мърдай. Така здраво ще те вържа, че няма как да не те боли. А после ще се поразходим.

5

Покрай площадката, на която пристигаха клетките, стояха войници от Нощното стъкло, които разполагаха с описанието му. Естествено, те изпаднаха във възторг, когато Конте го изтика напред с вързани ръце. Изкачиха се отново — Локи със стария войник зад гърба му и двама черноризци, които го държаха от двете страни.

— Моля ви, заведете ме при доня Ворченца — рече Локи. — Ако не можете да я намерите, моля ви, намерете някой от семейство Салвара. Или дори един капитан от вашата рота на име Рейнарт.

— Млъкни! — сряза го единият от черноризците. — Ще ходиш, където те водим.

Клетката се плъзна в механизмите на площадката за качване и слизане. Вниманието на гъмжилото от благородници и техните гости веднага бе привлечено от Локи, когато го затикаха напред, приклещен между тримата мъже. Щом влязоха в първата галерия на кулата, капитан Рейнарт се оказа наблизо с чиния дребни сладки във формата на корабчета в ръка. Очите му се облещиха, той отхапа последна хапка от марципаненото платно, избърса устата си и тикна чинията в ръцете на преминаващия келнер, който едва не се катурна от изненада.

— В името на боговете! — възкликна той. — Къде го намерихте?

— Не сме го намерили, капитане — отвърна единият от черноризците. — Човекът отзад каза, че служел на господаря и господарката Салвара.

— Хванах го край каретите — додаде Конте.

— Фантастично! — заяви Рейнарт. — Заведете го един етаж по-надолу, в източното крило. Там има един празен склад без прозорци. Претърсете го, съблечете го по долни гащи и го затворете там. Двама стражи да го пазят непрекъснато. Ще го изкараме оттам след полунощ, когато пиршеството започне да приключва.

— Рейнарт, не бива! — извика Локи, като безсмислено се опитваше да се пребори с държащите го мъже. — Върнах се по своя воля. По своя воля, разбирате ли? Всички тук са в опасност! Вие посветен ли сте в работите на вашата осиновителка? Трябва да говоря с Ворченца!

— Предупреден съм да слушам избирателно, когато става дума за теб. Водете го в склада! — посочи Рейнарт на черноризците.

— Рейнарт, недей! Скулптурите, Рейнарт! Погледни вътре в шибаните скулптури!

Локи крещеше. Гостите и благородниците се бяха вторачили в него. Рейнарт го зашлеви през устата. От тълпата излязоха още черноризци.

— Продължавай да вдигаш врява, и тези дами и господа може и да станат свидетели на кръвопролитие. — И той отдръпна ръката си.

— Зная коя е тя, Рейнарт! Знам коя е Ворченца. Ще го изкрещя така, че да се чуе по всички галерии. Ще ритам и ще вряскам, и докато стигна до склада, всеки ще го разбере. Погледни вътре в проклетите скулптури, моля те.

— Какво им има на скулптурите?

— В тях има нещо, мътните го взели! Има заговор. Те са от Капа Раза.

— Те са дар за Херцога — възрази Рейнарт. — Моите началници лично са ги проверили.

— Твоите началници са били измамени — рече Локи. — Капа Раза бе наел Вързомаг. Виждал съм какво може да стори той с нечий разум.

— Това е нелепо! — кипна Рейнарт. — Не мога да повярвам, че ти позволявам пак да разказваш приказки! Свалете го на долния етаж, но първо нека му запуша устата. — Рейнарт взе ленена кърпа от подноса на друг преминаващ келнер и започна да я мачка.

— Рейнарт, моля те, много те моля, заведи ме при Ворченца! Защо да се връщам, майната му, ако не беше важно? Всички тук ще измрат, мамка му, ако ме затвориш в онзи склад! Моля те, заведи ме при Ворченца.

Стефан се втренчи в него с леден поглед, после остави салфетката и бутна пръст в лицето му.

— Ще те заведа при донята. Но само да си гъкнал, докато те водим при нея, ще ти запуша устата, ще те пребия до безсъзнание и ще те тикна в склада. Ясно?

Локи закима енергично.

Рейнарт даде знак на още черноризци да се присъединят към тях. Поведоха Локи по галерията и го свалиха два етажа надолу по стълбите, придружаван от шестима войници и навъсения Конте най-отзад. Рейнарт го отведе в същия коридор и същите покои, където се беше срещнал за първи път с доня Ворченца. Тя седеше на стола си със захвърлена в нозете й плетка, а доня Салвара бе коленичила до нея и попиваше устните й с мокра кърпа. Дон Салвара гледаше през прозореца, подпрял крак на перваза. И тримата страшно се изненадаха, когато Рейнарт бутна Локи в стаята.

— Тази стая е затворена! — нареди той на стражите. — Извинявай, но и ти оставаш навън — спря той Конте, когато той се опита да влезе.

— Пусни прислужника на Салвара да влезе, Стефан — обади се доня Ворченца. — Той вече е наясно с много неща. Нека разбере и останалото.

Конте влезе, поклони се на Ворченца и стисна десния лакът на Локи, а Рейнарт заключи вратата. И двамата Салвара изгледаха Локи с еднаква неприязън.

— Здравейте, София. Здрасти, Лоренцо. Радвам се да ви видя пак — рече Локи с нормалния си глас.

Доня Ворченца стана от стола си, приближи се на две крачки от него и го зашлеви със силен удар през устата. Главата му се завъртя надясно и остра болка прониза врата му.

— Ох! — изохка той. — Ама какво ви прихвана, вашта мама?

— Имам дълг за връщане, мастер Трън.

— Вие забихте отровна игла във врата ми, да му се не види!

— Със сигурност си я заслужавахте.

— Първо на първо, аз бих…

Рейнарт стисна лявото му рамо, завъртя го и заби юмрук в челюстта му. Ударът на Ворченца бе доста впечатляващ за възрастта и телосложението й, но виж, Рейнарт си беше бияч от класа. Стаята като че изчезна за няколко мига, а когато се завърна отново, Локи лежеше проснат в един ъгъл, полегнал настрана. Малки ковачи като че блъскаха по наковални, разположени крайно неуместно точно над очите му. Локи се зачуди как ли са попаднали там вътре.

— Казах ти, че доня Ворченца е моя приемна майка — заяви Рейнарт.

— Леле, леле — изкикоти се Конте. — Ей така го разбирам аз частното празненство.

Да е хрумвало на някого от вас — рече Локи, докато с мъка се изправяше — да ме попита за какъв дявол съм се домъкнал обратно в Гарвановия обсег, след като успях да офейкам?

— Скочил си от външния перваз — рече доня Ворченца — и си се метнал на една от спускащите се надолу клетки, нали?

— Точно така. Всички други начини да сляза на земята ми се сториха твърде нездравословни.

— Видя ли? Нали ти казах, Стефан!

— Може и да ми е минавало през ум, че това е възможно — рече вадранът, — но никак не ми се щеше да мисля, че някой наистина го е направил.

— Стефан не обича височините — обясни доня Ворченца.

— Умен човек — рече Локи. — Но моля ви, умолявам ви да ме изслушате! Върнах се да ви предупредя за скулптурите. Капа Раза ви е подарил четири. Те крият страшна опасност за всички в тази кула, мамка му.

— Скулптурите? — Доня Ворченца го погледна с любопитство. — Един господин поднесе за подарък на Херцога четири скулптури от злато и стъкло. — Тя погледна Стефан. — Убедена съм, че охраната ги е прегледала и одобрила. Аз нямам представа — аз само правя услуга на някои свои близки като съветник по тази афера.

— Така ми казаха моите началници — потвърди Рейнарт.

— Я стига — сряза го Локи. — Вие сте Паякът. Аз съм Тръна на Камор. Запознахте ли се с Капа Раза? А с един Вързомаг, който се представя като Соколаря? Те споменаха ли за скулптурите?

Дон и доня Салвара се вторачиха в доня Ворченца. Възрастната жена заекна и се прокашля.

— Опа — възкликна Локи. — Не сте казали на София и Лоренцо, нали? Старият номер с „приятел на един мой приятел“. Извинете, но трябва да разговарям с вас в качеството ви на Паяка. Щом изгрее Измамната светлина, жална им майка на всички в Гарвановия обсег.

— Знаех си — възкликна София. — Знаех си! — Тя се вкопчи в лакътя на мъжа си така, че той направи болезнена гримаса. — Не ти ли казах?

— Аз още не съм сигурен — рече Лоренцо.

— Не — въздъхна доня Ворченца. — София е схванала правилно, аз съм Паякът на Херцога. Ето, казах го. Но ако това излезе от тази стая, ще има прерязани гърла.

Конте я погледна изненадано и с някакво странно одобрение в погледа. Локи успя да се вдигне на крака.

— Що се отнася до скулптурите — продължи доня Ворченца, — аз лично ги проверих. Те наистина са дар за Херцога.

— Те са част от заговор — възрази Локи. — Капан. Само отворете една от тях и ще видите! Капа Раза възнамерява да унищожи всеки мъж, жена и дете в тази кула — и ще е по-лошо от убийство.

— Капа Раза се държа съвършено по джентълменски — рече доня Ворченца. — Беше толкова скромен, че едва се съгласи да приеме поканата ми да се присъедини към нас за кратко тази вечер. Това е поредната ти измишльотина, с която целиш някаква изгода за себе си.

— Да бе, да му се не види — рече Локи. — Връщам се тук, след като успях да се измъкна и нарочно търпя цялата проклета Рота на Нощното стъкло да ме връзва и влачи. И сега ви спипах точно където ми трябвахте. Тези скулптури са напълнени с Призрачен камък, Ворченца! Призрачен камък.

— Призрачен камък! — повтори доня София отвратена. — Откъде знаеш?

— Не знае — заяви доня Ворченца. — Лъже. Скулптурите са безобидни.

— Отворете някоя от тях — настоя Локи. — Лесно можем да разрешим този спор. Моля ви, изгревът на Измамната светлина е близо. Отворете някоя от тях. Щом изгрее Измамната светлина, те ще се запалят.

— Тези скулптури са собственост на Херцога на стойност хиляди крони — рече Ворченца. — И няма да ги повредим заради налудничавата прищявка на всеизвестен престъпник.

— Хиляди крони — рече Локи — срещу стотици животи. Всеки благородник в Камор ще се превърне в разлигавен кретен, не разбирате ли? Можете ли да си представите децата в градината с побелели очи като Укротени коне? Такива ще станат! — кресна той. — Укротени! Тази гадост ще ни изяде душиците!

— Наистина, още една проверка няма да навреди.

Локи погледна Рейнарт с благодарност.

— Не, Рейнарт, няма. Моля ви. Моля ви, проверете.

Доня Ворченца разтърка слепоочията си.

— Това вече е прекалено — заяви тя. — Стефан, моля те, затвори този човек на сигурно място, докато празненството приключи. В стая без прозорци, моля.

— Доня Ворченца! — настоя Локи. — Какво ви говори името Аврам Анатолиус?

Погледът й стана леден.

— Нямам представа — отвърна тя. — Интересно, на теб какво ти говори?

— Капа Барсави убил Аврам Анатолиус преди двайсет и две години — обясни Локи. — Вие сте го знаели. Знаели сте, че той е заплаха за Тайния мир.

— Не виждам каква връзка има това с каквото и да било — рече доня Ворченца. — А сега млъкни, или ще наредя да те накарат да млъкнеш.

— Анатолиус е имал син — продължи Локи, като отчаяно бързаше да се изкаже, защото Стефан вече пристъпваше към него. — Синът му е оцелял, доня Ворченца. Лучано Анатолиус. Лучано е Капа Раза. Лучано си отмъсти на Барсави за убийството на родителите си, братята и сестрите си, а сега възнамерява да отмъсти и на вас! На вас и на всички благородници!

— Не — доня Ворченца отново докосна главата си. — Не, това не е вярно. Много ми беше приятно да общувам с Капа Раза. Не си представям да е способен на нещо подобно.

— Соколаря — рече Локи. — Спомняте ли си Соколаря?

— Сътрудника на Раза — отвърна отнесено доня Ворченца. — Аз… прекарах много приятно и с него. Възпитан, кротък младеж.

— Той ви е сторил нещо, доня Ворченца — рече Локи. — Виждал съм го да го прави пред очите ми. Произнесе ли той истинското ви име? Написа ли нещо на пергамент?

— Аз… Аз… Не мога… Това е… — Доня Ворченца се сви. Бръчките по лицето й се врязаха, сякаш много я болеше. — Трябва да поканя Капа Раза… Ще бъде неучтиво да не го поканя на… На празненството… — Тя се свлече в креслото и започна да пищи.

Лоренцо и София й се притекоха на помощ. Рейнарт сграбчи Локи за жилетката и го тресна в стената. Краката на Локи увиснаха на една стъпка над земята, а Рейнарт изрева:

— Какво й стори?!

— Нищо — изпъшка Локи. — Вързомагът й е направил магия. Помисли си, човече — разумно ли говореше тя за скулптурите? Копелето е изкривило разума й.

— Стефан — обади се с дрезгав глас доня Ворченца. — Пусни Тръна. Той е прав. Прав е… Раза и Соколаря… Все едно съм забравила всичко. Нямах намерение да удовлетворя молбата на Раза… Соколаря направи нещо на писалището и аз… аз…

Тя отново се изправи, подкрепяна от София.

— Лучано Анатолиус, казваш. Капа Раза е син на Аврам Анатолиус? Откъде можеш да знаеш това?

— Защото вързах Вързомага на пода само преди час-два — отвърна Локи, щом Рейнарт го пусна на земята. — Отрязах му пръстите, за да го накарам да говори, а когато си призна всичко, което исках да чуя, накарах да му отрежат и шибания език и да опърлят чуканчето.

Всички в стаята се вторачиха в него.

— Освен това и го нарекох задник — додаде Локи. — Хич не му хареса.

— Да убиеш Вързомаг е по-лошо от смърт — изрече доня Ворченца.

— Не е мъртъв. Само е ужасно разкаян.

Доня Ворченца тръсна глава.

— Стефан, скулптурите. Една от тях е на този етаж, нали? Зад тезгяха с напитките.

— Да — потвърди Рейнарт и се запъти към вратата. — Какво още знаеш за тях, Тръне?

— Вътре има алхимични фитили — отвърна Локи. — И глинени гърнета с огнено масло. Щом изгрее Измамната светлина, маслото ще се запали и цялата кула ще се изпълни с дим от Призрачния камък. А Анатолиус ще отплава, умирайки от смях.

— Този същия Лучано Анатолиус ли срещнахме на стълбите? — попита София.

— Съвсем същия — отвърна Локи. — Лучано Анатолиус, известен и като Капа Раза, а също и като Сивия крал.

— Ако тези неща са алхимични, ще е най-добре аз да ги прегледам — предложи София.

— И аз — обади се Конте.

— Чудесно! Всички можем да отидем, ще е много забавно! — Локи размаха вързаните си ръце към вратата. — Но побързайте, мама му стара!

Конте го хвана подръка и го затика най-отзад на шествието. Рейнарт и Ворченца ги поведоха покрай стреснатите черноризци. Капитанът им кимна да ги последват. Те излязоха от коридора и се върнаха в главната галерия.

Тълпата от зачервени гуляйджии се разделяше пред тях, докато странното шествие преминаваше през галерията. Рейнарт отиде при черноризеца, застанал най-близо до блещукащата пирамида от винени чаши.

— Този край временно се отцепва. Погрижи се — нареди той. После се обърна към другите войници: — Заградете мястото на петнайсет-двайсет крачки разстояние. Не позволявайте на никого да се приближава, в името на Херцога.

Доня София се мушна под кадифената връв и приклекна до скулптурната пирамида. Меките светлини все така грееха и сменяха цвета си зад стъклата. Страните на основата й бяха дълги около две стъпки и половина, беше три стъпки висока.

— Капитан Рейнарт — рече тя. — Спомням си, че видях закачени на колана ви чифт ръкавици. Може ли да ми ги заемете?

Рейнарт й подаде чифт черни кожени ръкавици и тя ги нахлузи.

— Не е особено мъдро да приемаш твърде много неща за даденост. Отравянето при допир е детска игра — рече тя разсеяно и прокара пръст по повърхността на скулптурата, като я оглеждаше внимателно. Смени на няколко пъти позата си и всеки път бръчката на челото й ставаше все по-дълбока.

— Не виждам никакъв отвор в стените. — Тя отново се изправи. — Дори шев няма. Много добра изработка. Ако приспособлението трябва да изпуска дим, не си представям откъде ще излезе той. — Тя почука с облечения си с ръкавица пръст по едното от стъклата. — Освен ако… — И тя пак почука по стъклото. — Това стъкло ние наричаме декоративно стъкло. То е тънко и крехко. Не се използва често за скулптури и никога не го използваме в лабораторията, защото не издържа на нагряване…

Тя извърна глава към Локи. Бадемово русите й къдри се разпиляха като ореол.

— Казахте, че в тези скулптури има гърнета с огнено масло, така ли?

— Така чух от един човек, който много искаше да не изгуби езика си — отвърна той.

— Сигурно е това — рече тя. — Огненото масло нагрява много силно вътрешността на затворен метален съд. То ще пръсне стъклото — ще пръсне стъклото и димът ще излезе навън! Капитане, извадете рапирата си, моля. Бих искала да я използвам.

И да имаше някакви скрупули, Рейнарт успя да ги прикрие, извади рапирата и внимателно й я подаде откъм дръжката. Тя огледа сребърната дръжка, кимна и удари стъклото с нея. То се пръсна с пронизителен звън. София обърна рапирата и разбута с острието стъкълцата по краищата, а после я върна на Рейнарт. Тълпата, която наблюдаваше, зашушна и завъзклицава, едва удържана от тънката дъга на непрекъснато извиняващите се Рейнартови черноризци.

— Внимавай, София — обади се дон Лоренцо.

— Не учи моряка как да сере в океана — измърмори тя и погледна през прозорчето, около педя и половина широко в основата и леко стесняващо се към върха. Бръкна вътре с облечената си с ръкавица ръка, докосна една от подвижните алхимични светлини, завъртя китка и я извади навън.

— Не е прикрепена към нищо — отбеляза тя и остави кълбото на земята до себе си. — О, богове! — прошепна, щом погледна отново през прозорчето, без светлините да й пречат. Закри уста с ръка и се изправи колебливо, разтреперана.

Доня Ворченца отиде при нея.

— Е?

— Призрачен камък — изрече в ужас доня Салвара. — Скулптурата е пълна с Призрачен камък. Виждам го и усещам мириса на праха. — Тя потръпна, както потръпват някои хора, когато голям паяк им пресече път. — Само в тази скулптура има достатъчно, че да стигне за цялата кула! Май твоят Капа Раза е искал да се презастрахова.

Доня Ворченца се загледа през прозореца със северен изглед към Камор. Небето бе забележително притъмняло, откакто домъкнаха Локи при нея за втори път.

— София — рече графиня Кехлибарено стъкло. — Какво можем да предприемем? Можем ли да предотвратим запалването?

— Не ми се вярва — отвърна доня Салвара. — Не видях алхимичните фитили, сигурно са скрити под Призрачния камък. Възможно е и да се запалят, ако се пипнат. Лесно бих могла да изработя подобен механизъм в моята лаборатория. Опитът да се обезвреди може да доведе до не по-добри последици от запалването им.

— Трябва да ги изнесем от кулата — обади се Рейнарт.

— Не — възрази София. — Димът от Призрачния камък се издига във въздуха, той е по-лек от него. Съмнявам се, че ще можем да ги отнесем достатъчно далече до изгрева на Измамната светлина. Ако се запалят в подножието на Гарвановия обсег, надигналият се стълб от дим пак ще ни достигне. Най-добре би било да ги потопим във вода. За няколко минути водата обезврежда Призрачния камък. Огненото масло ще се запали, но няма да има бял дим. Де да можехме да ги метнем в Анджевин!

— Не можем — потвърди Ворченца, — но можем да ги пуснем в резервоара на Небесната градина. Той е десет стъпки дълбок и петнайсет — широк. Достатъчно ли е?

— Да! Остава ни само да ги качим горе.

— Стефан… — започна доня Ворченца, но капитан Рейнарт вече се беше задействал.

— Дами и господа! — изрева той с пълно гърло. — Настоятелно молим за вашата помощ в името на Херцог Никованте. Нощно стъкло, при мен! Искам да ни се направи път до стълбището, дами и господа. Моите извинения, но ако някой се изпречи на пътя ми, ще се отнеса крайно нелюбезно с него.

— Трябва да изнесем тези проклети неща от галериите и да ги отнесем в Небесната градина — продължи той и сграбчи един от хората си за рамото. — Тичай към площадката за качване и слизане и намери лейтенант Раз елин. Кажи му да опразни Небесната градина по моя заповед. Кажи му, че до пет минути не искам там да е останало нито едно дете! Той знае какво да прави. Първо действай, после се извинявай.

— Развържете ми ръцете — рече Локи. — Скулптурите са тежки. Не съм от най-силните, но мога да помогна.

Доня Ворченца го изгледа с любопитство.

— Защо се върнахте да ни предупредите, мастер Трън? Защо просто не офейкахте?

— Аз съм крадец, доня Ворченца — отвърна той тихо. — Аз съм крадец, може би дори и убиец, но това е прекалено. Освен това възнамерявам да убия Раза. Щом той иска нещо, аз съм длъжен да го осуетя. Много е просто. — Той протегна ръце и тя бавно кимна.

— Можеш да помогнеш, но след това трябва да поговорим.

— Да, трябва, но се надявам този път да минем без игли — рече Локи. — Конте, бъди ми приятел и ме отърви от тия въжета.

Жилавият телохранител преряза вървите с един от ножовете си.

— Ха си пробвал да се ебаваш — закани се той, — ха съм те бутнал в резервоара и съм ги накарал да пуснат скулптурите върху теб.

Локи, Конте, Рейнарт, дон Салвара и няколко черноризци коленичиха и вдигнаха скулптурата. София погледа, погледа намръщена, а после си проби път до съпруга си и също я подхвана.

— Аз ще намеря Херцога — каза Ворченца. — Ще се погрижа той да бъде осведомен за ставащото. — И тя бързо излезе от галерията.

Като се препъваше, групата изнесе скулптурата по стълбите на горния етаж. Там ги чакаха още черноризци.

— Намерете всички скулптури! — ревна Рейнарт. — По осем човека за всяка! Намерете ги и ги отнесете в Небесната градина! В името на Херцога, разбутайте всички, които ви се изпречат на пътя! И, в името на всички богове, не ги изпускайте!

След малко многобройни групи от блъскащи се и ругаещи войници вече мъкнеха скулптурите подир групата на Рейнарт. Локи се задъхваше и се потеше. И другите не бяха по-добре.

— Ами ако това нещо се запали, както го мъкнем? — измърмори един от черноризците.

— Първо, ще ни опърли ръцете — рече София, зачервена от усилията. — После всичките ще се проснем в несвяст, преди да сме изкачили и шест стъпала, и ще бъдем Укротени. И след това ще станем малоумници, нали така?

Най-сетне изкачиха и последния етаж. Стражи и прислужници отскачаха встрани, докато те се тътреха по служебните коридори. На самия връх на кулата широко мраморно стълбище се виеше към Небесната градина покрай вътрешността на опушено прозрачните стени. Цял Камор се въртеше около тях, докато изкачваха спирала след спирала. Слънцето вече беше само половинка от белезникав медальон, потъващ зад извивката на западния хоризонт. Странни черни сенки увисваха от небето. Локи дълго ги гледа, докато най-сетне се досети, че това са висящите лози от Небесната градина, полюшвани от вятъра навън.

Десетки деца търчаха покрай тях и крещяха, подгонени от черноризците и навиквани от прислужниците. Стълбището излизаше в градината на покрива, която всъщност представляваше миниатюрна гора: маслинови и портокалови дървета и алхимични хибриди с шумолящи изумрудни листа, разлюлени от топлия вятър под безоблачното пурпурно небе.

— Къде е проклетият резервоар? — възкликна Локи. — Никога не съм се качвал тук.

— В източния край на градината — отвърна Лоренцо. — Навремето там си играех.

Под танцуващите клонки на плачеща върба те намериха резервоара — кръгло езеро с диаметър пет крачки, както бе обещала доня Ворченца. Без никакви предисловия пуснаха скулптурата във водата. Тя падна с оглушителен плясък, опръска двама от черноризците, потъна бързо, оставяйки подире си млечнобял облак във водата и се приземи с трясък на дъното.

Една по една и трите останали скулптури паднаха върху нея — и четирите вече бяха под оцветилата се в млечнобяло вода. Небесната градина гъмжеше от черноризци.

— А сега какво? — изпъшка Локи.

— Сега трябва да се изнасяме оттук — отвърна доня София. — Това въпреки всичко си е голямо количество Призрачен камък. Не искам никой да се навърта около него, пък ако ще и да е под вода. Не и докато не минат няколко часа.

Всички останали с най-голяма радост се съгласиха с предложението й.

6

Измамната светлина току бе започнала да изгрява, когато доня Ворченца отново ги посрещна в най-горната галерия на Гарвановия обсег. Трепкащите лъчи с призрачни цветове, блещукащи от кулите от елдерглас, се виждаха през високата врата към платформата за качване и слизане. Наоколо цареше суматоха — черноризци търчаха насам-натам и колчем се блъснеха в някой дон или доня, почваха да мърморят извинения.

— Това си е война — каза тя, когато семейство Салвара, Локи, Конте и Рейнарт се събраха около нея. — Да скрои подобно нещо, по-лошо и от масово убийство! Богове! Никованте свиква Нощното стъкло, Стефан. Доста напрегната нощ те чака.

— Полунощните? — попита той.

— Изкарай ги оттук всички до един — нареди Ворченца. — Бързо и тихомълком. Съберете се при Двореца на търпението и ги подготви за чанч. Ще ги разпратя навсякъде, където Никованте реши, че ще са най-полезни.

— Мастер Трън… — продължи тя. — Благодарни сме ви за стореното от вас. То ще ви спечели голямо признание. Но участието ви в тази афера вече приключи. Ще ви отведа под стража в Кехлибарено стъкло. Вие сте пленник, но си спечелихте някои привилегии.

— Глупости — отвърна Локи. — Дължите ми повече от това. Раза е мой.

— Раза — възрази доня Ворченца — сега е най-търсеният човек в цял Камор. Херцогът възнамерява да го смаже като муха. Царството му ще бъде нападнато, а Плаващия гроб — отворен.

— Идиоти! — кресна Локи. — Раза не командва Точните хора, той ги използва, неговата мамица! Плаващия гроб е празен; докато ние си говорим, Раза подготвя бягството си. Той не искаше да стане Капа, а просто да използва позицията, за да се докопа до Барсави и да ликвидира благородниците на Камор!

— Откъде знаете толкова много за намеренията на Раза, мастер Трън?

— Раза ме принуди да му помогна да надхитри Капа Барсави още по времето, когато се наричаше Сивия крал. Уговорката беше, че след това ще ме пуснат да си вървя, но той ме изхитри. Уби трима мои приятели и ми взе парите.

— Твоите пари?! — възкликна дон Лоренцо и сви юмрук. — Нашите, искаше да кажеш!

— Да — потвърди Локи. — И всичко, което взех от доня Де Маре, дон Джавариз и семейство Фелучия. Повече от четирийсет хиляди крони — цяло състояние. Раза ми го открадна. Не лъжех, когато казах, че парите вече не са у мен.

— Значи вече не притежавате нищо ценно — рече доня Ворченца.

— Казах, че вече не са у мен, не че не знам къде са — отвърна Локи. — Раза се е подготвил да ги изнесе контрабандно от града заедно с богатството на Барсави. Смятал е с тях да плати на своя Вързомаг.

— Тогава ни кажете къде са — рече доня Ворченца.

— Раза е мой — настоя Локи. — Свалят ме долу и ме пускат на свобода. Раза уби трима мои приятели и имам намерение да изтръгна гадното му сърце. Бих заменил цялото бяло желязо на Камор срещу тази възможност.

— В този град бесят хора, задето са откраднали няколко сребърника — рече доня Ворченца. — А вие предлагате да ви пуснат на свобода, след като сте откраднали десетки хиляди цели крони. Няма да стане.

— Това е моментът на истината, доня Ворченца — рече Локи. — Искате ли си парите обратно? Мога да ви кажа къде са. Веднага ще ви кажа къде да ги намерите, заедно с богатството на Барсави, което сигурно е значително. Единственото, което искам в замяна, е Раза. Тръгвам си свободен и убивам мъжа, който се опита да изличи от лицето на земята и вас, и всички благородници. Проявете разум — сега, когато вече познавате и лицето, и гласа ми, надали мога да се върна към предишната си кариера, поне не и тук, в Камор.

— Твърде много предполагате.

— Попречи ли Паякът на Камор на Капа Раза да напълни Гарвановия обсег с толкова Призрачен камък, че можеше да Укроти целия шибан град? Не, стори го Тръна на Камор, благодаря любезно. Всеки мъж, жена и дете тук тази вечер са здрави и читави само защото аз съм мека душица, да ме вземат мътните дано, не защото бие сте си свършили работата. Задължена сте ми, Ворченца. Вашата чест ви задължава. Дайте ми Раза ще получите и парите.

Погледът, който му отправи тя, можеше да накара водата да замръзне.

— Давам ви дума, мастер Трън — рече тя най-сетне, — че в замяна на заслугите ви пред Херцога и пред моите равни вие ще бъдете пуснат на свобода и ако се доберете до Раза преди нас, можете да го довършите, но ако не успеете, няма да ви се извинявам. А ако подновите дейността си и нашите пътища отново се пресекат, ще ви екзекутирам без съд и присъда.

— Изглежда ми справедливо. Ще ми е нужен меч — рече Локи.

— Щях да забравя.

За негова изненада капитан Рейнарт откопча колана си с рапирата и му го подхвърли.

— Намокрете я — рече той. — С благодарности от мен.

— Е? — рече доня Ворченца, когато Локи закопча колана около кръста си, над отличния син брич на Мераджио. — А сега за парите. Къде са?

— Северно от Зъбите на Камор — подхвана Локи — на частните докове са закотвени три лайнарски баржи. Нали ги знаете? Изкарват всичките боклуци и изпражнения извън града на север, към нивите.

— Разбира се — рече доня Ворченца.

— Раза е скрил богатството си в една от тях — рече Локи.

— В дървени сандъци, запечатани под пластове промазано платно, по очевидни причини. След като се измъкне от Камор, планът му е да пресрещне баржата на север и да разтовари съкровището. Всичко е там, под камарите лайна.

— Това е нелепо — възкликна доня Ворченца.

— Не съм казал, че отговорът ми ще е приятен — отвърна Локи. — Помислете си. Кое е последното място, където на някого би му минало през ум да търси укрити пари?

— Хммм. Коя от баржите?

— Не знам — отвърна Локи. — Знам само, че е едната от трите.

Ворченца погледна Рейнарт.

— Е — рече капитанът. — Има причини, поради които боговете са сметнали за уместно да създадат посочения човек.

— Ох, ужас! — възкликна Локи и преглътна буцата в гърлото си. „Изпипай го! — заповяда си той. — Много добре го изпипай!“ — Доня Ворченца, това не е приключило.

— За какво говорите?

— Кораб, баржи, бягство. Мислех си. Докато го кълцах с ножа, Соколаря ръсеше всякакви странни шегички. Дразнеше ме за нещо, но досега не бях успял да се досетя за какво. Чумавия кораб. „Задоволство“. Трябва да го потопите.

— Това пък защо?

— Той принадлежи на Анатолиус — отвърна Локи. — Според Соколаря Анатолиус е бил пират и се е подвизавал в Морето от бяло желязо и е трупал богатства, за да може да наеме Вързомаг и да се върне в Камор, за да си отмъсти. „Задоволство“ е негов кораб. Но Анатолиус не възнамерява да избяга с него — след като напусне града, той ще се отправи на север нагоре по Анджевин.

— С каква цел?

— Соколаря подхвърляше намеци за резервен план — отвърна Локи. — Този чумав кораб е резервният план. Той не е пълен с трупове, доня Ворченца. Има малоброен екипаж — мъже, които са оцелели след допира с Черния шепот, като Таласъмите на Херцога. Малоброен екипаж и трюмове, пълни с животни — кози, овце, магарета. Мислех си, че Соколаря просто се опитва да проявява непочтителност… но помислете си…

— Животните могат да пренасят Шепота — рече Рейнарт.

— Да — потвърди Локи. — Болестта не ги убива, но те могат да заразят нас, това е адски сигурно. Потопете шибания кораб, доня Ворченца. Това е другият удар на Раза. Ако разбере, че не е успял да ликвидира благородниците, той може да се опита да отмъсти на целия град. Последният му шанс.

— Лудост — прошепна доня Ворченца, но изглеждаше наполовина убедена.

— Анатолиус вече се опита да изтреби благородниците на Камор до крак, до последното дете! Той е луд, графиньо Кехлибарено стъкло. Как мислите, че ще реагира, когато се ядоса? Остава само хората му да подкарат кораба към кея и да пуснат животните. Или може би само да метнат някоя и друга овца в града с катапулта. Потопете шибания кораб.

— Мастер Трън — каза доня Ворченца. — Вие имате странно нежна душа за крадец с вашите апетити.

— Аз съм заклет брат на Безименния Тринайсети, Уродливия страж, Благодетеля — отвърна Локи. — Аз съм жрец. Не съм спасил хората в тази кула само за да видя как моят град ще измре. В името на благоприличието, доня Ворченца, в името на благоприличието, потопете проклетия кораб! Умолявам ви!

Тя се вгледа в него над стъклата на пенснето си, после се обърна към Рейнарт.

— Капитане — произнесе тя бавно. — Вървете при поста с фенера на платформата за качване. Предайте светлинни съобщения на Арсенала и Остатъците.

Тя скръсти ръце на корема си и въздъхна.

— По мое нареждане и в името на Херцог Никованте, потопете „Задоволство“ и застреляйте всеки оцелял, който се опитва да стигне до брега.

Локи въздъхна облекчено.

— Благодаря ви, доня Ворченца. А сега — моята клетка за спускане?

— Вашата клетка за спускане, мастер Трън… Давам ви дума незабавно да ви подготвят такава. Ако боговете отредят вие да се доберете до Капа Раза, преди моите хора да го открият… Нека ви дават сила!

— Ще ми липсвате, доня Ворченца — рече Локи. — И вие също, господарю и господарке Салвара. Поднасям ви извиненията си за това, че по-голямата част от богатството ви е затрупана с лайна. Надявам се, че можем да останем приятели.

— Само да си стъпил пак в къщата ми — рече доня София — и ще станеш на прибор в лабораторията ми!

7

Синя светлина проблясваше от платформата за качване на Гарвановия обсег. Дори и на фона на променливото сияние на Измамната светлина тя изпъкваше достатъчно, че да бъде видима от поста на покрива на Двореца на търпението. Само след мигове капаците на сигналните фенери започнаха бързо да се отварят и затварят. Съобщението прелетя във въздуха над главите на хилядите гуляйджии и стигна до местоназначението си — Арсенала, Южната игла, Остатъците.

— Света мамице! — възкликна сержантът на пост в кулата на самия връх на Южната игла и примига, за да си избистри погледа, като се чудеше дали е преброил правилно проблясъците, а после, измъчван от угризения на съвестта, подпъхна незаконния си мях с вино по случай празника под стола.

— Сержант — обади се по-младият му колега. — Този кораб май е намислил нещо ужасно шантаво.

Люлеейки се по водите на Старото пристанище, „Задоволство“ бавно се обръщаше на бакборд; виждаха се моряци, покачени по главната и предните мачти, готови да спуснат платната. Десетки малки тъмни силуети се движеха по палубата, осветени двойно от сиянието на жълтите фенери и блясъка на Измамната светлина.

— Готви се за отплаване, началник, смята да отплава в открито море! Откъде се взеха всички тези хора? — възкликна по-младият.

— Не знам — отвърна сержантът. — Но току-що дойде сигнал. Милостиви богове, те възнамеряват да потопят проклетия кораб с жълтите фенери.

По цялата периферия на Отпадъците започнаха да присветват оранжеви светлинки. Всяка малка кула с катапулта разполагаше с маслени фенери за извънредни случаи, които служеха да сигнализират кога те са оборудвани с хора и готови за действие. В Арсенала забиха барабани. Из целия град, надвивайки ехтящото мърморене на празничните тълпи, отекнаха сбирки.

Една от катапултите на брега стреля с гръм и трясък. Камъкът прелетя като размазана сянка във въздуха, но пропусна целта с няколко ярда и вдигна бял фонтан край щирборда на фрегатата.

Следващата катапулта изстреля в дъга оранжево-бял огън, който сякаш увисна в небето — хипнотично знаме от горяща светлина. Стражите от Южната игла проследиха със страхопочитание как той се стовари върху палубата на „Задоволство“ и пръсна огнени пипала във всички посоки. Мъжете се разтичаха като луди — виждаше се, че някои от тях са се подпалили. Един скочи зад борда и цопна във водата като жив въглен в локва.

— Богове, това е огнено масло! — възкликна по-младият. — То дори и във водата няма да спре да гори!

— Е, дори и акулите обичат печено месо — изкиска се сержантът. — Горките копелета.

Един камък се вряза в борда на фрегатата и разпръсна дървените перила на трески, които се разхвърчаха навсякъде. Мъжете тичаха, крещяха и падаха по палубата. Огънят беше обхванал и платната, и такелажа въпреки трескавите усилия на екипажа да го овладее с пясък. Още едно огнено буре избухна на квартердека. Мъжете и жените около кормилото бяха погълнати от ревящ ореол от бял пламък. Нямаха време дори да изпищят.

Камъните валяха върху кораба и разкъсваха няколкото плющящи на вятъра платна. Пожари се разгаряха на кърмата, на носа, навсякъде. Оранжеви, червени и бели пръсти опипваха палубите и се издигаха в небето заедно с обагрения в няколко цвята дим. В обсега на дузина заредени катапулти невъоръжената и почти неподвижна фрегата нямаше никакъв шанс. Пет минути след като сигналът бе даден от Гарвановия обсег, „Задоволство“ се превърна в клада — планина от червено-бял огън, която се издигаше над водата: вълнисто червено огледало под корпуса на умиращия кораб.

Стрелците заеха позиция на брега, готови да застрелят всеки оцелял, който се опита да доплува до него, но такива нямаше. Сред огъня, водата и чудовищата, спотайващи се в дълбините на пристанището, стрелите бяха ненужни.

8

Лучано Анатолиус, Сивия крал, Капа на Камор, последният оцелял от рода си, стоеше сам на горната палуба на Плаващия гроб под копринените балдахини, плющящи на Вятъра на палача, под тъмното небе, което отразяваше миражното сияние на Измамната светлина, и гледаше как корабът му гори.

Гледаше на запад, а червеният огън бушуваше в очите му. Дори не мигна — погледна на север, към светещата кула Гарванов обсег, където проблясваха сини и червени светлини и нито облаче блед дим не се издигаше към небето.

Стоеше сам на палубата на Плаващия гроб и не плачеше, макар че в душата си в този миг не желаеше нищо друго така силно, както да заплаче.

„Черин и Раиза нямаше да заплачат“ — рече си той. — Майка ми и баща ми нямаше да заплачат; те не заплакаха, когато хората на Барсави изкъртиха с ритници вратата им посред нощ. Нощта, когато баща му умря, след като се мъчи да ги защитава достатъчно дълго, та Гизела да успее да го измъкне — заедно с малките близначки през задната врата.

„Задоволство“ изгаряше пред очите му, но наум той отново тичаше през тъмните градини, тринайсетгодишен, и се препъваше по познатите пътеки, клонките шибаха лицето му, горещи сълзи се стичаха по бузите му. Във вилата зад тях ножове се издигаха и падаха, малко момиченце плачеше за майка си… а после плачът внезапно секна.

— Никога няма да забравим! — бе казала Раиза в тъмния трюм на кораба, който ги откара в Талишам. — Никога няма да забравим, нали, Лучано?

Малката й ръчичка хвана здраво неговата. Черин спеше неспокойно от другата му страна, мънкаше и плачеше насън.

— Никога няма да забравим — бе отговорил той. — И ще се върнем. Обещавам ти, някой ден ще се върнем.

Той стоеше на палубата на крепостта на Барсави в Камор и нямаше власт да стори нищичко, докато смъртта на кораба му боядисваше водите на Старото пристанище в кървавочервено.

— Капа Раза? — обади се колеблив глас зад гърба му. Някакъв мъж се беше качил по коридора от долните галерии. Един от Ромовите псета от екстравагантния хазартен кръг, заформил се в тронната му зала. Той се обърна бавно.

— Капа Раза, току-що донесоха това… Един от Резачите на Измамната светлина, ваша светлост. Казва, че някакъв мъж в Пепелището му дал един тайрин и му казал веднага да ви отнесе това.

Мъжът му подаде торба от зебло. Върху нея с разкривени черни букви бе написано „РАЗА“. Мастилото като че още не беше изсъхнало.

Лучано пое торбата и махна на мъжа да се оттегли. Ромовото псе хукна по коридора и изчезна — онова, което прочете в очите на господаря си, никак не го зарадва.

Капа на Камор отвори торбата и се вторачи в тялото на скорпионов сокол — обезглавен скорпионов сокол. Той обърна торбата наопаки и изсипа съдържанието и на палубата. Главата и тялото на Вестрис тупнаха върху дъските. Сгънат и изцапан с кръв пергаментов лист изпадна подире им. Той го грабна и го разгъна.

Лучано дълго гледа писмото — може да са били пет секунди, а може и пет минути. После го смачка и го пусна на пода. То падна на палубата, търколи се и се спря до изцъклените, втренчени очи на Вестрис.

Щом идваха, значи идваха. Щеше да има достатъчно време да избяга, когато разчисти и последния си личен дълг.

Слезе по стълбището в долната галерия, в светлината и шума на празненството, което беше в разгара си. Мирисът на дим и пиене витаеше във въздуха; дъските скърцаха под обутите му в ботуши крака, докато бързаше надолу по стълбите.

Мъжете и жените вдигаха погледи от картите и заровете, когато той ги подминаваше. Някои му махаха и крещяха поздрави или славословия, но никой не получи отговор. Капа Раза отвори вратата на покоите си (бившите покои на Барсави) и хлътна вътре за няколко минути.

Когато отново излезе, беше облечен като Сивия крал, в старата си кожена жилетка и бричове със сивия цвят на мъгла, сивите ботуши от акулова кожа с потъмнелите сребърни токи, сивите ръкавици на фехтовач, напукани по ставите от употреба, със сивата си връхна дреха и наметало с вдигната качулка. Наметалото се ветрееше подире му, когато закрачи напред. Светлините на Плаващия гроб блещукаха по оголената стомана на извадената му рапира.

Празненството утихна на мига.

— Вън! — кресна той. — Излезте вън и стойте по-далече. Оставете вратите отворени. Без стражи. Измитайте се, докато още ви давам възможност.

Карти политнаха към палубата. Зарове тракаха по дървото. Мъжете и жените наскачаха на крака и помъкнаха със себе си пияните си другари. Бутилки се търкаляха и вино се лееше, докато траеше отстъплението. След няма и минута Сивия крал стоеше сам в центъра на Плаващия гроб.

Той се отправи бавно към сребърните върви, висящи от тавана откъм щирборда на стария галеон. Дръпна една от тях и белите светлини на полилеите угаснаха. Дръпна друга и завесите, закриващи високите прозорци на стаята, се дръпнаха и отвориха тронната зала към нощта. Дръпване на трета връв — и червени алхимични глобуси пламнаха в тъмни ниши по стените. Сърцето на дървената крепост се превърна в пещера, огряна от карминена светлина.

Той седна на трона, подпрял рапирата на коленете си, а червените светлини палеха огньове в очите му под ниско нахлупената качулка.

Седеше на трона и чакаше последните двама Джентълмени копелета да го намерят.

9

Когато преполови единайсетият час на вечерта, Локи Ламора влезе в тази тронна зала и застана с ръка на рапирата си, втренчен в Сивия крал, седящ на трийсетина ярда от него в потъналата в тишина зала. Локи дишаше тежко, и то не само заради пътуването на юг — беше изминал по-голямата част от разстоянието с откраднат кон.

Усещането от дръжката на Рейнартовата рапира в дланта му беше едновременно вълнуващо и ужасяващо. Той знаеше, че в ръкопашния бой вероятно отстъпва на противника си, ала кръвта му кипеше. Дръзко вярваше, че гневът, скоростта и надеждата ще го крепят в онова, което му предстои. Той прочисти гърло.

— Сиви кралю.

— Трън на Камор.

— Доволен съм — рече Локи. — Мислех, че вече може и да сте потеглили. Но, извинявайте… онази фрегата ви беше нужна, нали? Накарах моята добра приятелка графиня Кехлибарено стъкло да я прати на дъното на шибания залив.

— Това дело — заговори Сивия крал с уморен глас — ще изгуби вкуса си за вас след няколко минути, уверявам ви. Къде е Джийн Танен?

— Идва насам — отвърна Локи. — Идва.

Той бавно тръгна напред и съкрати разстоянието помежду им наполовина.

— Предупредих Соколаря да не си играе с Танен — рече Сивия крал. — Очевидно не е послушал предупреждението ми. Поздравявам и двама ви за невероятната издръжливост, но се боя, че бих ви направил услуга, като ви убия, преди Вързомаговете да са ви отмъстили.

— Вие предполагате, че Соколаря е мъртъв — отвърна Локи. — Той още диша, но, ех… никога повече няма да свири на музикални инструменти.

— Интересно. Как го постигнахте, чудя се? Защо Богинята на смъртта не иска да ви духне като свещ? Ще ми се да знам.

— Майната им на вашите желания. Защо вие постъпихте така, Лучано? Защо не се опитахте честно да се договорите с нас? Можеше и да постигнем договореност.

— Можеше — рече Сивия крал. — Но нямаше място за „можеше“, Ламора. Съществуваха само моите нужди. Вие притежавахте онова, от което аз имах нужда, и бяхте твърде опасни, че да ви оставя да живеете, след като се сдобия с него — и вие пределно го изяснихте.

— Но можеше да се задоволите с най-проста кражба — рече Локи. — Всичко бих ви дал, за да опазя живи Кало и Галдо и Дървеницата. Всичко — ако ми поставехте така нещата.

— Защо един крадец да не се бори, за да запази натрупаното?

— Защото притежава нещо по-добро — отвърна Локи. — За нас кражбите бяха по-важни, отколкото трупането. Ако трупането беше толкова хубаво, щяхме поне да измислим какво да го правим всичкото това натрупано, мамка му!

— Лесно е да се говори, когато всичко вече е минало — въздъхна Сивия крал. — Но щяхте да кажете нещо друго, когато бяха още живи.

— Ние крадяхме от благородниците, задник такъв. Крадяхме изключително от тях. От всички хора да изберете точно нас… Вие помогнахте на благородниците с опита си да ни извадите извън играта. Поднесохте дар на най-омразните си хора, да му се не види.

— Значи сте ги отървавали от парите им, мастер Ламора, като скрупульозно сте се въздържали от отнемане на живот по време на процеса… да ръкопляскам ли? Да ви нарека свой брат по оръжие? Винаги има още пари. Кражбата сама по себе си не би могла да им даде урока, който заслужават.

— Как можахте, Лучано? Как човек, изгубил онова, което сте изгубили вие, който изпитваше към Барсави такива чувства, можа да стори същото и на мен?

— Същото? — Сивия крал се изправи и стисна дръжката на рапирата си. — Същото? Дали родителите ви са били убити в леглото, за да се потули една лъжа, мастер Ламора? Дали малките ви братя и сестри са паднали под ножа, та никога да не пораснат и да си отмъстят?

— Аз загубих трима братя от вашите ръце — отвърна Локи. — Едва не загубих четирима. Нямаше нужда от това. Когато си мислехте, че сте приключили с мен, се опитахте да убиете стотици. Деца, Лучано, деца — родени години след като Барсави е убил родителите ви. Сигурно е хубаво да си справедлив, но от моето място това ми изглежда като шибана лудост.

— Тях ги закриляше Тайния мир — отвърна Сивия крал. — Те бяха паразити, виновни по рождение. Спести си аргументите, жрецо. Да не мислиш, че аз самият не съм си ги повтарял толкова нощи подред, че не мога да ги преброя, през последните двайсет и две години.

Сивия крал направи крачка напред и върхът на рапирата му се вдигна към Локи.

— Ако беше в моя власт — продължи той, — бих изравнил този град със земята и бих изписал имената на семейството ми в пепелта.

— Ила джустика веи кала — прошепна Локи и направи нова крачка напред. Сега едва две крачки разстояние разделяше двамата мъже. Той извади рапирата на Рейнарт от ножницата и застана в гард.

— Правосъдието е червено. — Сивия крал застана срещу Локи, който бе приклекнал, а острието на рапирата му сочеше земята — позиция, която каморските фехтовачи наричаха „Причакващият вълк“. — Да, наистина.

Локи нападна, преди Сивия крал да е довършил изречението. Само за миг стрелналата се стомана проблесна във въздуха между двамата. Кралят парира и атакува на свой ред със скорост, превъзхождаща тази на Локи. Ламора успя да избегне удара само с недостоен отскок назад. Приземи се в приклекнала позиция, протегнал лявата си ръка, за да не се търколи презглава върху твърдата дъсчена палуба.

Той предпазливо заобикаля в кръг по посока на плонжа си, все така с прегънати колене. В лявата му ръка като по магия се появи кама. Той я завъртя няколко пъти.

— Хммм — обади се Сивия крал. — Кажи ми, че нямаш намерение да се биеш по верарски. Намирам тази школа за безинтересна.

— Както ви е угодно. — Локи размаха подканващо камата. — Ще се опитам да не оплескам наметалото ви с кръв.

С театрална въздишка Сивия крал извади от пояса си кама с тънка дръжка — беше двуостра, и я протегна така, че остриетата й се разтвориха пред него във въздуха като челюсти. После направи два подчертани подскока напред.

Локи хвърли поглед към краката на противника си за част от секундата и твърде късно разбра, че онзи точно на това и разчиташе. Отскочи надясно и едва успя да парира с камата. Замахът на Сивия крал разсече въздуха на два пръста разстояние от лявото му рамо. Пресрещна камата на Краля, сякаш се беше подготвил нарочно. И отново Краля бе твърде бърз.

Няколко отчаяни мига двамата мъже бяха напълно увлечени в битката — остриетата им тъчаха сребърни призраци във въздуха, кръстосваха се и отхвърчаха встрани, финтираха и правеха лъжливи финтове, мушкаха и отбиваха. Локи се измъкваше на косъм от по-дългите и по-мускулести удари на Сивия крал, а Краля с лекота пресрещаше и отбиваше всяко негово нападение. Най-сетне двамата отхвърчаха в различни страни и застанаха един срещу друг задъхани, като се гледаха с решителната, непоколебима омраза на биещи се кучета.

— Хммм — рече Сивия крал. — Доста ме просвети.

И почти небрежно нападна с рапирата. Локи отново отскочи назад и отби вяло, връх до връх, като момче, което тренира от няма и седмица. Очите на Сивия крал светнаха.

— Съвсем ми просветна. — И отново небрежен удар. Локи отново отскочи назад. — Тебе всъщност не те бива много-много в това, нали?

— Би било в моя полза да си мислиш така, нали?

Щом чу това, Сивия крал се разсмя.

— О, не. Не, не, не. — С един решителен жест той захвърли наметалото и връхната си дреха на земята. Налудничава усмивка бе врязала дълбоки бръчки върху изпитото му лице. — Стига вече блъфиране. Стига вече игрички.

И нападна Локи — краката му се движеха толкова бързо, че не можеше да ги различиш, а жестокостта му не можеше да се мери с нищо, което Локи си спомняше. Зад кинжала му стояха двайсет години опит и двайсет години най-черна омраза. Някаква мъничка, отстранена част от ума на Локи хладно отбеляза, че не може да се мери с противника си, докато той отчаяно отбиваше отново и отново и следеше фантомните удари с очи и ръце, а острието на Сивия крал пробиваше плата и плътта.

Веднъж, два пъти, три пъти — между вдишванията острието на Сивия крал пееше и хапеше лявата китка, предмишницата и бицепса на Локи.

Хладната изненада го порази по-силно от болката от ударите, а после топлата кръв потече по изпотената му кожа, като дяволски го гъделичкаше, а издън стомаха му се надигна вълна от гадене. Камата изпадна от ръката му окървавена, но не от кръвта на този, когото трябваше.

— Най-сетне опряхме до нещо, от което не можеш да се измъкнеш с преструвки, мастер Ламора. — Сивия крал изтръска кръвта на Локи от върха на рапирата си и я наблюдаваше как плисна върху дървената палуба в дъга. — Сбогом.

И отново се размърда и на виненочервената светлина на алхимичните глобуси цялото острие на рапирата му, от основата до върха, беше яркочервено.

— Аза Гуила — прошепна Локи. — Отмъсти справедливо за смъртта на приятелите ми. Дай ми кръв за смъртта на братята ми!

Гласът му премина в крясък и той нападна, не улучи и отново нападна, влагайки във всеки удар цялата си отчаяна омраза и страх — нападаше с рапирата по-бързо от всякога през живота си, ала Сивия крал все така пресрещаше и отблъскваше всеки негов удар, все така успяваше да избегне острието му, все едно се биеше с дете.

— Явно последната разлика между нас, мастер Ламора — изрече Сивия крал между ударите, — е, че аз знаех какво правя, когато останах да ви посрещна тук за последен път.

— Не! — задъха се Локи. — Разликата между нас е, че аз ще успея да си отмъстя!

Студена болка избухна в лявото му рамо и той с ужас се вторачи в рапирата на Сивия крал, забита почти цяла педя в плътта му точно над сърцето. Кралят я завъртя диво и одраска костта, когато я извади. Болката повали Локи на колене и той инстинктивно замахна с безполезната си лява ръка, за да запази равновесие.

Но и тук инстинктът го подведе. Ръката му се удари в твърдата палуба с дланта нагоре, сгърчена странно под тежестта на рамото, и с ужасно изпукване лявата му китка се счупи. Толкова се слиса, че дори не изпищя. Част от секундата по-късно Сивия крал яростно го изрита в главата и светът се превърна в калейдоскоп от агония, претъркалящ се отново и отново, а очите му се напълниха с парещи сълзи. Рапирата на Рейнарт издрънча на дъските.

Локи усещаше как дървото се притисна в гърба му. Усещаше кръвта и солта, която замъгляваше зрението му. Усещаше ярките и горещи кръгове на болката, които излизаха от счупената му китка, и мократа агония на дупката в раменната му става. Но най-силно усещаше собствения си срам, ужаса от провала и огромната тежест на тримата мъртви приятели, останали неотмъстени, които не можеха да намерят покой, защото Локи Ламора бе загубил.

Той вдиша шумно и дълбоко и разпали нови искри на болка по целите си гърди и гръб, но сега всичко беше една болка, едно-единствено червено чувство, което го повдигна от земята. С рев, в който нямаше и капка разум, той сви колене, скочи на крака и посегна да прихване Сивия крал през кръста.

Убийственият удар, устремен към сърцето на Локи, улучи лявата му ръка. Движена от яростта на Сивия крал до последната й капка, рапирата проби ръката му над лакътя и се подаде от другата страна. Полудял от болка, той замахна напред и нагоре, а Краля се мъчеше да се изскубне от хватката му. Острите ръбове режеха ужасно плътта на Локи, но сабята си стоеше забита там и кълцаше мускулите му, докато двамата се бореха.

Камата на Сивия крал изникна пред очите му и животинският инстинкт го подтикна да използва единственото оръжие, с което разполагаше. Зъбите му се забиха в трите пръста на ръката, стиснала дръжката. Той усети вкуса на кръвта и твърдата кост под тях. Сивия крал нададе вик, а камата падна и се удари в лявото рамо на Локи, преди да издрънчи на палубата. Краля изтръгна ръката си и Локи го заплю със собствената му кръв и кожа.

— Предай се! — кресна Сивия крал и го удари по темето, а после по носа. Със здравата си десница Локи потърси другата кама на Краля, затъкната в пояса му. Краля отблъсна ръката му със смях.

— Не можеш да спечелиш! Не можеш да спечелиш, Ламора! — С всеки крясък Сивия крал сипеше удари върху Локи, който се беше вкопчил отчаяно за него, както удавник се вкопчва за плаваща греда. Краля се разсмя диво, докато удряше Ламора по черепа, по ушите, по челото и по раменете, дори навря юмрука си в кървящата рана. — Не… можеш… да ме победиш!

— Няма нужда да те побеждавам — прошепна Локи, диво ухилен срещу Сивия крал, с лице, оцапано от кръв и сълзи, счупен нос и напукани устни. Всичко пред очите му се размазваше, а по краищата настъпваше мрак. — Няма нужда да те побеждавам, копелдако. Само трябва да те задържа тук… докато дойде Джийн.

При тези думи Сивия крал бе обхванат от истинско отчаяние, ударите му се посипаха като дъжд, но Локи дори не ги забелязваше и се смееше с влажния, ревящ смях на пълната лудост.

— Само трябва да те задържа тук… докато дойде… Джийн!

Съскайки от ярост, Сивия крал успя да се изтръгне донякъде от хватката на Локи и да извади другата си кама. Щом изтръгна лявата си ръка от десницата му, Ламора пусна от ръкава един златен тайрин в дланта си. С отчаяно завъртане на китката той метна монетата по стената зад Сивия крал и тя шумно издрънча.

— Ето го, копелдако! — кресна той и оплиска с кръв ризата на Краля. — Джийн! Помогни ми!

И Сивия крал се завъртя, като помъкна и Локи със себе си. Завъртя се от страх пред Джийн Танен и чак тогава осъзна, че Локи сигурно лъже. Завъртя се тъкмо за онази част от секундата, за която Локи се молеше на всеки бог, който би чул молитвата му; завъртя се за част от секундата, която струваше целия живот на Локи.

Завъртя се, колкото Локи Ламора да го обгърне с дясната си ръка през кръста, да извади камата от ножницата и да я забие с последен болезнен и тържествуващ крясък в гърба на Сивия крал, вдясно от гръбнака му.

Гърбът на Сивия крал се изви, устата му се отвори, задъхана в ледения унес на шока. С две ръце той блъсна главата на Локи, все едно ако отблъснеше по-дребния мъж от себе си, можеше да изцери своята рана, но Локи се държеше здраво и с невъзможно спокоен глас прошепна:

— Кало Санца. Мой брат и приятел.

Сивия крал се прегъна и Локи извади камата от гърба му точно преди той да се строполи на пода. Хвърли се върху него, издигна отново камата и я заби в средата на гърдите на Сивия крал, точно под ребрата. Шурна кръв, а Краля размаха ръце и крака като бръмбар, забоден с карфица в колекционерска кутия. Заби ножа още по-дълбоко, а гласът му се издигна:

— Галдо Санца, мой брат и приятел!

С последно конвулсивно усилие Сивия крал изплю топла ръждивочервена кръв в лицето на Локи и посегна към камата, забодена в гърдите си. В отговор Локи го притисна с безполезната си лява половина и отблъсна ръцете му. Като хлипаше, той извади камата от гърдите на Краля, издигна я с дивашки разтрепераната си дясна ръка и я заби в гърлото му. Кълцаше гръкляна му, докато почти му отсече главата, а по палубата потекоха реки от кръв. Сивия крал потръпна за последен път и издъхна, втренчил облещените си белезникави очи в Локи.

— Дървеницата — прошепна Локи. — Истинското му име беше Бертилион Гадек. Мой чирак. Мой брат. И мой приятел.

Силите го напуснаха и той се свлече върху трупа на Сивия крал.

— Мой приятел.

Но мъжът под него не каза нищо и Локи рязко осъзна, че нищо не бие в гърдите под неговите уши, че сърцето, което би трябвало да тупти до бузата му, е спряло, и се разплака — продължителни диви ридания, които разтърсваха цялото му тяло и изтегляха нови нишки от агония от изтормозените му нерви и мускули. Полудял от мъка и тържество, от червената мъгла на болката и от още стотици чувства, които не можеше да назове, той лежеше върху трупа на най-големия си враг и ревеше като бебе, размивайки със солена вода топлата кръв, с която бе изцапано тялото на Сивия крал.

Лежеше и трепереше на светлината на червените лампи в притихналата зала, сам със своя триумф, неспособен да помръдне, а кръвта му изтичаше.

10

Джийн го намери там само една-две минути по-късно. Здравенякът преобърна Локи и го издърпа от трупа. Приятелят му, почти в безсъзнание, нададе истински вой.

— О, богове! — извика Джийн. — О, богове, шибан идиот такъв, шибано нещастно копеле! — Той притисна с длани гърдите и врата на Локи, все едно можеше просто така да накара кръвта да се върне в тялото му. — Защо не можа да изчакаш? Защо не ме изчака?

Локи го гледаше като пиян, а устата му представляваше едно малко загрижено „О“.

— Джийн… — прошепна той прегракнало. — Ти… си тичал. Не беше… в състояние да се биеш. Сивия крал… така умее да предразполага. Не можах да му откажа.

Джийн се разкиска пряко волята си.

— Проклет да си, Локи Ламора! Изпратих му вест. Мислех си, че тя ще го позадържи тук.

— Благословена да е душата ти. Обаче… аз го докопах. Докопах го и изгорих кораба му.

— Значи така стана — рече кротко Джийн. — Видях. Гледах пожара от другата страна на Дървените отпадъци. Видях те как се качваш на Плаващия гроб, все едно е твоя собственост, и веднага тръгнах за насам. Но ти дори нямаше нужда от мен.

— О, не. — Локи преглътна и се намръщи, щом усети вкуса на собствената си кръв. — Отлично се възползвах от… репутацията ти.

Джийн не каза нищо и самотната светлина в очите му накара Локи да потръпне от студ.

— Значи това е отмъщение — смънка той.

— Да — потвърди Джийн.

След няколко секунди от очите на Локи отново бликнаха сълзи, той замижа и тръсна глава.

— Лайняна работа.

— Да.

— Трябва… да ме оставиш тук.

При тези думи Джийн залитна назад, все едно го бяха зашлевили.

— Какво?!

— Остави ме, Джийн. Аз ще умра… само след няколко минути. Те няма да получат нищо от мен. Ти все още можеш да се измъкнеш. Моля те… остави ме.

Лицето на Джийн пламна в червено, което си пролича дори на светлината на алхимичните глобуси, веждите му се вдигнаха, а всички черти на лицето му така се изопнаха, че Локи чак събра сили да се разтревожи. Джийн стисна зъби и те заскърцаха, а скулите му изпъкнаха като планински хребети над позлатата от тлъстини.

— Намери и ти какво да ми кажеш! — изсъска той най-накрая с най-безизразния и най-смъртоносен глас, който Локи бе чувал някога.

— Джийн, сгреших! — изхъхри той отчаяно. — Не можех да се меря с него. Той ме нападна, преди да успея да го надхитря. Само ми обещай… обещай ми, че ако някога намериш Сабета, ще…

— Сам ще си я намериш, диване такова, след като и двамата се разкараме оттук!

— Джийн! — Локи се вкопчи в ревера на дрехата му със здравата си ръка. — Съжалявам, издъних се! Моля те, не стой тук и не чакай да те хванат — черноризците всеки миг ще дойдат! Не бих понесъл да те заловят. Моля те, просто ме остави. Не мога да ходя.

— Будала — прошепна Джийн, бършейки горещите си сълзи със здравата си ръка. — Няма и да ти се наложи.

Непохватно, ала бързо той грабна наметалото на Сивия крал, върза го на врата си и направи от него превръзка за дясната си ръка. После подпъхна ръка под коленете на Локи и успя да го вдигне като дете. Локи изстена.

— Стига си ревало, бебе проклето — скастри го Джийн и се потътри по палубата. — Трябва да ти е останала поне половин чаша кръв някъде вътре. — Но Локи вече бе изпаднал в пълен несвяст. Дали от болка, или от загуба на кръв, Джийн не можеше да каже, но кожата му беше толкова бледа, че приличаше на стъкло. Очите му бяха отворени, но не виждаха нищо, устата му зееше и от нея се стичаше кръв и слюнка.

Като дишаше тежко и трепереше, без да обръща внимание на мъчителните болки от собствените му рани, Джийн се втурна да бяга.

Тялото на Сивия крал остана да лежи забравено на палубата, обляно от червената светлина на празната зала.

Интерлюдия:Едно малко пророчество

Отец Окови седеше на покрива на Дома на Переландро и гледаше смайващо наглия четиринайсетгодишен хлапак, в който се бе превърнало малкото сираче, което преди толкова много години бе купил от Създателя на крадци.

— Някой ден, Локи Ламора… — рече той. — Някой ден ще се прецакаш така величествено, така напористо, така изумително, че небето ще грейне, луните ще се завъртят и самите богове ще серат комети от радост. Само се надявам да съм още жив, че да го видя.

— Стига, моля ти се! — отсече Локи. — Няма да стане. Никога.

1

Осемнайсети Пратис през Седемдесет и осмата година на Аза Гуила; влажно каморско лято. Целият град беше махмурлия, и небето също.

Топъл дъжд валеше като из ведро, плющеше и вдигаше пара. Водата улавяше блещукането на Измамната светлина като пластове от подвижни прозрачни огледала и създаваше във въздуха произведения на изкуството, съществуващи само за части от секундата, но хората въпреки всичко го псуваха, защото им мокреше главите.

— Сержант! Сержант от стражата Видрик!

Мъжът, който крещеше пред поста на Видрик в южния край на Теснините, също беше страж. Видрик подаде изпитото си, обветрено лице през прозореца до вратата на бараката и бе възнаграден от водна струя, която обля челото му. Горе прокънтя гръм.

— Какво има, синко?

Стражът се приближи в дъжда — беше Констанцо, новакът, наскоро преместен от Северния ъгъл. Водеше Укротено магаре, което влачеше открита каручка, а зад нея — още двама стражи с жълти дрехи. Те се гушеха в наметалата си и имаха нещастен вид, което означаваше, че са разумни хора.

— Намерих нещо, сержант! — докладва Констанцо. — Голямо мазало.

Отряди от жълтодрешковци и черноризци прочесваха южната част на Камор от снощи. Носеха се слухове за някакъв опит за убийство в Гарвановия обсег. Само боговете знаеха какво е наумил Паякът, та е впрегнал момчетата си да преобръщат камъни в Отпадъците и Пепелището, но Видрик беше свикнал да не чува въпроси като „Защо?“ и „Поради какво?“.

— Поясни какво имаш предвид под „голямо мазало“! — провикна се той, докато обличаше наметалото си и нахлупваше качулката. Излезе на дъжда, отиде до каручката и махна за поздрав на двамата мъже. Единият му дължеше два барона от играта на зарове предната седмица.

— Полюбувай се — рече Констанцо и отметна мокрото одеяло, което покриваше товара. Беше мъж — младеещ и много бледен, пооплешивял, с брадясали бузи. Беше доста добре облечен, със сиво палто с червени маншети, което беше оплескано с кръв.

Мъжът беше жив, но лежеше в каручката, притиснал бузи с безпръстите си ръце, втренчил във Видрик поглед, в който нямаше ни искрица разум.

— Маааа… — изстена той, докато дъждът мокреше главата му. — Муааааа!

Езикът му беше отрязан. Тъмен белег покриваше чуканчето в гърлото му и от него се процеждаше кръв.

— МАААААА!

— Мили Переландро, твойта мамица! — възкликна Видрик. — Кажи ми, че не виждам онова, което виждам на китките му.

— Той е Вързомаг, сержант — потвърди Констанцо. — Е, или е бил.

Той отново метна подгизналото одеяло върху лицето на мъжа и бръкна в наметалото си.

— Има и още. Да ти го покажа вътре?

Видрик въведе Констанцо в бараката. Двамата отметнаха качулките си, но не си направиха труда да свалят наметалата. Констанцо извади сгънат пергаментов лист.

— Намерихме този вързан на пода в Пепелището — обясни той. — Много смахната работа, да му се не види. Този лист беше сложен на гърдите му.

Видрик го пое, разгъна го и прочете:

— Богове! — възкликна той. — Истински Вързомаг от Картейн. И комай надали ще препоръча Камор на приятелите си.

Видрик въздъхна, сгъна писмото и го върна на Констанцо.

— Предаваме нататък, момче — рече той. — Предаваме нататък шибания товар нагоре по веригата на командването и забравяме, че изобщо сме го виждали. Закарайте го в Двореца на търпението и нека някой друг да му мисли.

2

Измамната светлина блестеше по развълнуваната от дъжда вода на Каморския залив, докато доня Анджиавеста Ворченца, вдовстваща графиня Кехлибарено стъкло, стоеше на пристана, увита в поръбена с кожа мантия от промазано платно, докато отряди мъже, въоръжени с дървени пръти, претърсваха долу баржата, пълна с подгизнали от дъжда лайна. Миризмата беше просто завладяваща.

— Съжалявам, господарке — рече стоящият от лявата й страна сержант от стражата. — Убедени сме, че на другите две баржи няма нищо, а тази я претърсваме от шест часа! Искрено се съмнявам да се натъкнем на нещо, макар че, разбира се, ще продължим да търсим.

Доня Ворченца въздъхна тежко и се обърна към каретата, теглена от четири черни жребеца и украсена с бягащи алхимични светлини в цветовете на Ворченца, спряла на кея отзад. Вратата й беше отворена — дон и доня Салвара седяха вътре и я гледаха заедно с капитан Рейнарт. Тя им махна да дойдат.

Рейнарт стигна пръв. Както обикновено, не носеше наметало и понасяше проливния дъжд стоически, с гордо вдигната глава. Семейство Салвара бе проявило разум да се защити с облеклото си от пороя. Лоренцо дори прикриваше жена си с копринен чадър.

— Чакайте да позная — рече Рейнарт. — Пълни са с лайна.

— Боя се, че да — потвърди доня Ворченца. — Благодаря, че ми отделихте време, сержант. Свободен сте. Можете да извикаше хората си от баржата. Не ми се вярва да са ни нужни повече.

Щом обзетите от безмерно облекчение жълтодрешковци се изнизаха от пристанището, като извънредно внимателно крепяха дървените пръти на рамо, доня Ворченца потрепери и изпъшка. Тя захлупи лице в шепи и се прегъна на две.

— Доня Ворченца! — София се втурна да я подкрепи. Щом всички се скупчиха около нея, тя изведнъж се изправи и се разкиска, като си поемаше шумно дъх между пристъпите на дрезгав смях. Цялата се тресеше от него; малките й юмручета удряха въздуха пред нея.

— О, богове! — изпъшка тя. — О, това вече е прекалено!

— Какво? Какво има, доня Ворченца? — Рейнарт я хвана за лакътя и я погледна в очите.

— Парите, Стефан! — Тя се изкикоти. — Парите никога не са и припарвали до това място. Дребосъкът му с дребосък ни накара да се ровим в лайняните баржи само за да се позабавлява! Парите са били на борда на „Задоволство“.

— Защо смятате така?

— Не е ли очевидно? Сега ми се изяснява едновременно от всички посоки. Боговете да благословят и да прокълнат яснотата на късните прозрения! Капа Раза помагаше с милостиня на чумавия кораб, нали така?

— Точно така.

— Но не е било от чувство за милосърден дълг. А защото е трябвало някак да натовари богатствата си на фрегатата!

— На чумав кораб? — учуди се доня София. — Това с нищо не би му било от полза.

— Би му било, ако нямаше чума — отвърна доня Ворченца. — Чумата е била лъжа.

— Но… — възкликна дон Лоренцо. — Защо Лукас така настояваше да потопим кораба? Само от чиста злоба ли? Щом той не може да го има, никой не трябва да го има?

— Името му е Калас, скъпи ми Лоренцо, Таврин Калас.

— Както и да е, мила — рече Лоренцо. — Четирийсет и пет хиляди крони плюс всички богатства на Барсави. Това са ужасно много пари, че да ги жертваш и никой никога да не може да им тури ръка.

— Да — обади се доня Ворченца. — И той ни каза защо го прави, докато беше с нас! По дяволите, каква глупачка съм!

— Боя се… — обади се доня София — … че говоря от името на всички ни, когато ви кажа, че нищо не разбирам.

— Тръна каза, че той е жрец на Тринайсетия — обясни тя. — Ереста на Безименния Тринайсети, Уродливия страж, богът на крадците и злодеите. „В името на благоприличието“ — каза той. „В името на благоприличието“. Каза го нарочно.

И тя пак избухна в смях и захапа кокалчетата на ръцете си, за да се успокои.

— О, богове. Анатолиус убил трима негови приятели. Не разбирате ли? Никаква опасност не ни е застрашавала от този кораб. Той не го потопи, за да спаси Камор. Това е било смъртна жертва, Стефан, смъртна жертва.

Рейнарт се плесна по челото. От него потече вода.

— Да — потвърди доня Ворченца. — Смъртна жертва. И аз го потопих заради него под шейсет клафтера бъкаща от акули вода като стой, та гледай.

— Значи… — рече дон Лоренцо — … всичките ни пари са под триста и шейсет стъпки вода на дъното на Старото пристанище?

— Боя се, че да — отвърна доня Ворченца.

— И… какво ще правим сега?

Доня Ворченца въздъхна и се замисли.

— Първо — заговори най-сетне тя, щом отново погледна семейство Салвара, — цялата истина за тази афера ще бъде обявена за държавна тайна на Херцогство Камор. Задължавам всички ви да мълчите за случилото се. Тръна на Камор е мит; парите, които се твърди, че е откраднал, никога не са съществували; Паякът на Херцога никога не се е интересувал официално от този случай.

— Но… — възкликна, доня София. — Те казаха на Лоренцо, че точно така Тръна гарантира собственото си оставане в тайна — когато се промъкнаха в къщата ни, облечени като Полунощни!

— Да — потвърди съпругът й. — Един от фалшивите Полунощни специално подчерта, че Тръна разчита на срама на своите жертви, за да запазят кражбите в тайна от другите потенциални жертви, и не мисля, че това беше лъжа.

— Сигурна съм, че не е — потвърди доня Ворченца. — Но въпреки всичко точно така ще направим. С времето ще проумеете, че в положение като нашето не можем да си позволим да се показваме слаби заради едната чест. Херцог Никованте ме е натоварил с опазването на неговата сигурност, не на неговата съвест.

Семейство Салвара я гледаха и не казваха нищо.

— Хайде де, не гледайте толкова мрачно — рече тя. — Истинското ви наказание, задето сте се забъркали в тази каша, още не е и започнало! Елате в Кехлибарено стъкло заедно с мен да поговорим за наказанието ви.

— Нашето наказание ли, доня Ворченца? — разгорещи се Лоренцо. — Нашето наказание възлиза на близо седемнайсет хиляди крони! Не сме ли достатъчно наказани?

— Ни най-малко — отвърна доня Ворченца. — Реших кой ще наследи титлата графиня Кехлибарено стъкло, когато ми дойде времето да я преотстъпя. — Тя замълча само за миг, а после продължи: — По-скоро е редно да кажа граф и графиня Кехлибарено стъкло.

— Какво?! — писна София като осемгодишно момиченце, крайно пискливо осемгодишно момиченце, свикнало да пищи като разпрано.

— Това не е благословия — рече доня Ворченца. — Титлата си върви със занаята.

— Не може да говорите сериозно — рече дон Лоренцо. — В Алчегранте има две дузини фамилии, по-високи и по ранг, и по почести от нас. Херцогът никога не би ни предпочел пред тях, за да ни връчи титлата.

— Вярвам, че познавам Никованте малко по-добре от вас, младежо — отвърна доня Ворченца. — Освен това съм убедена, че аз определям наследниците.

— Но… занаятът? — попита доня Салвара. — Не може да имате предвид…

— Разбира се, че точно това имам предвид, София. Аз няма да съм вечно жива. Всеки път, когато нещо подобно на тази афера ми тупне в скута, изведнъж се сещам, че и не искам да живея вечно. Нека някой друг да играе Паяка — толкова години успявахме да подведем всички да си мислят, че службата се държи от мъж. Хайде да продължим да ги подвеждаме и да я връчим на двама души.

Тя хвана Рейнарт подръка и му позволи да я поведе към каретата.

— Ще имате и Стефан — той ще ви помага и ще придвижва вашите дела. Ще ви служи за свръзка между вас и Полунощните. И двамата имате що-годе податливи умове. Само още няколко годинки и съм убедена, че ще мога да ви докарам до някакво подобие на изискваната от мен форма.

— И после? — попита доня София.

— И после, драга моя, вие ще оправяте всички тия проклети бакии — въздъхна доня Ворченца. — Старите грехове никога не са погребани достатъчно дълбоко, че да не се надигнат отново, точно когато най-малко очакваш. Затова ще платите за добруването на Камор с цената на собствената си съвест, предавана година след година, докато накрая нищо не остане в кесията.

3

— Мастер Ламора! — извика Ибелиус. — Това е напълно неприемливо!

Морето, огряно от Измамната светлина, беше бушуващо сиво-зелено поле. Вълните връхлитаха и се разбиваха в галеона „Златна печалба“, плаващ към Талишам и после към Тал Верар, единия от единствените два кораба, отплавали от Камор същата вечер. Вятърът виеше в покривалата и платната на старичкия плавателен съд, моряци в наметала от промазан плат търчаха насам-натам, мърморейки под носа си молитви към Йоно, Господаря на хватката на водите.

Локи Ламора лежеше върху купчина покрити със зебло сандъци на издигнатата кърма на кораба, завит с одеяла под покривалата от промазан плат, на свой ред увити със зебло — същинска наденица. Не се виждаше нищо от него, освен ненормално бледото (и цялото ожулено) лице, което надничаше изпод всички тези пластове. Джийн Танен седеше до него, увит с наметало, за да го пази от дъжда, но не чак толкова увит, че да не може да помръдне.

— Мастер Ибелиус — рече Локи с немощен глас, гъгнив заради счупения нос. — Всеки път, когато съм напускал Камор, съм го напускал по суша. Това е нещо ново… Искам да го видя за последен път.

— Вие сте на косъм от смъртта, мастер Ламора — отвърна Ибелиус. — Глупаво е да лудувате по палубата в такова време.

— Ибелиус — рече Джийн. — Ако на това Локиевото му се вика лудуване, значи труповете могат да се хващат за акробати. Не може ли поне за малко да ни оставите на спокойствие?

— От грижите, които едва закрепиха живота му през този ден? На всяка цена, млади господа… Наслаждавайте се на гледката към морето, и да знаете, това си е на ваша глава!

Ибелиус се оттегли с тежка стъпка по люлеещата се палуба, като се кандилкаше насам-натам — никак не беше свикнал да плава по море.

Камор се стапяше зад тях и бавно чезнеше между завесите от дъжд. Измамната светлина се издигаше над града и вълните като аура. Петте кули сияеха призрачно под бушуващите небеса. Дирята на галеона като че излъчваше сияние, самата тя — кипяща Измамна светлина.

Те седяха на кръмната палуба и гледаха как тъмният хоризонт поглъща града.

— Съжалявам, Локи — рече Джийн. — Съжалявам, че в края на краищата не можах да ти бъда повече от полза.

— Какви ги говориш, по дяволите? Ти уби Черин и Раиза — аз никога не бих успял! Ти ме измъкна от Плаващия гроб. Ти ме замъкна при Ибелиус и пак ме мацаха целия с някакъв възхитително гаден мехлем. За какво толкова имаш да ми се извиняваш, освен за мехлема?

— Аз съм ти в тежест — отвърна той. — Името ми. Цял живот съм използвал истинското си име и през ум не ми беше минавало, че това може да ми навлече беда.

— Какво, Вързомагът ли? О, богове, Джийн! Където и да стигнем, приеми фалшиво име. Таврин Калас става. Нека копелето се появява навсякъде — Орденът на Аза Гуила ще има да се радва на чудеса.

— Опитах се да те убия, Локи. Извинявай… Нищо не можех да направя.

— Не си се опитал да ме убиеш, Джийн. Соколаря се опита. Ти не можеше нищо да направиш. Богове! Аз съм тоя с накълцаната ръка и пробитото рамо, а ти ми цивриш! Стига вече!

Горе в облаците проехтя гръм и на предната палуба някой закрещя заповеди.

— Джийн — рече Локи. — Ти си по-голям приятел, отколкото бих могъл да си представя, че мога да имам, преди да те срещна. Спасявал си ми живота прекалено много пъти, че да мога да ги преброя. Бих предпочел по-скоро да умра, но да не те загубя. Не само защото ти си единственото, което ми остана.

Джийн не проговори няколко минути. Двамата съзерцаваха Желязно море, по което бели гребени се застигаха и заливаха с все по-ускоряващ се ритъм.

— Извинявай — рече Джийн. — Думите нещо ми избягаха. Благодаря ти, Локи.

— Горе главата. Ти поне можеш да мърдаш повече от шибана попова лъжичка на сухо. Погледни моя малък замък от промазан плат.

Локи въздъхна.

— Значи това била победата — рече той.

— Да — отвърна Джийн.

— Да ходи да си го начука в такъв случай — рече Локи.

И отново — тишина и дъжд.

— Локи — обади се най-накрая Джийн колебливо.

— Да?

— Ако нямаш нищо против, че те питам… но как ти е истинското име?

— О, богове! — усмихна се немощно Локи. — Не може ли поне една тайна да имам?

— Ти знаеш моето.

— Да, но ти и без това само него си имаш.

— Не е честно така.

— Ох, добре де — кандиса Локи. — Ела тука.

Препъвайки се, Джийн дойде до купчината сандъци, върху която лежеше Локи, и се наведе към него. Локи прошепна на ухото му пет срички и Джийн се опули.

— Знаеш ли — рече той, — аз самият бих предпочел Локи пред това!

— На мен ли го казваш! — възкликна Локи.

Галеонът отплава на юг и ги остави зад себе си бурните ветрове, а последните проблясъци на Измамната светлина помръкнаха подире им. Светлините гаснеха в мрака, а после изчезнаха завинаги и само дъждът се лееше като стена над морето.