Любов и грях

Глава 13

— Естествената слабост на жената я води до изкушение — ревеше Калвърт от амвона на малката селска църква рано на следващата сутрин. — В своята глупава самонадеяност тя иска да се издигне над мъжа при всяка възможност и така излага душата си на опасност.

Тълпата, изпълнила църквата, се размърда Алис седеше в центъра на неспокойните вълни. Не се беше ядосвала толкова от деня, в който сър Ралф изпрати най-големия си син в семейното й имение.

Тази глупава проповед на Калвърт съвсем не беше това, което бе поръчала за тазсутрешната служба. Вчера изпрати съобщение на игуменката, че иска да се произнесат специални молитви за успешното пътуване на Хю до Лондон.

Новината, че новият господар и годеницата му ще присъстват на сутрешната служба в селската църква, вместо в частния си параклис в замъка, се разпространи бързо Буквално цялото население на Скарклиф и всички монахини от манастира бяха дошли, за да присъстват на вълнуващото събитие. Не всеки ден ги канеха да се молят в компанията на господаря на имението.

Алис, седнала до Хю на първия ред, беше доволна от интереса, преди да се разрази катастрофата в лицето на Калвърт от Оксуик.

Джоан бе приключила с въвеждащите молитви и започна много хубава проповед за опасностите по пътищата, когато монахът влезе в църквата.

Калвърт чукаше силно с тоягата си по каменния под докато си проправяше път към амвона. Кафявото му расо се развяваше покрай мършавите му крака. Когато излезе отпред, той заповяда на Джоан да седне при монахините. Игуменката се поколеба, но после, стиснала устни, се подчини. Църквата позволяваше на амвона да има жена само когато наоколо нямаше подходящ мъж.

Калвърт се впусна в тирада за злото у жената. Темата беше доста експлоатирана и добре позната на всички присъстващи. Гостуващите свещеници и скитащите монаси имаха особени предпочитания към проповеди, които заклеймяваха жените и предупреждаваха мъжете за техните изкушения.

— Вие, порочни, грешни дъщери на Ева, знайте добре, че единствената ви надежда за спасение е да се подчинявате на волята на съпрузите си. Трябва да приемате властта им над вас, защото тя им е дадена от Божествения Създател.

Алис се намръщи. Погледна косо към Хю. Той изглеждаше отегчен. Тя кръстоса ръце и започна да потропва с крак.

— Пламъците на ада са по-горещи за онези слаби жени, които се осмеляват да се издигнат над мъжете.

Жените понасяха тирадата на монаха със зле прикрито отвращение. Бяха чували всичко това и преди, и то неведнъж.

Джоан се размърда леко на мястото си и се приведе, за да прошепне на Алис:

— Моите извинения, милейди. Знам, че не такава проповед искаше за тази сутрин.

— Те се осмеляват да говорят на висок глас в църквата — прогърмя гласът на Калвърт, — без да ги е грижа, че добродетелните мъже не искат да слушат празните им брътвежи. Те управляват религиозни домове, поемайки отговорности върху себе си така, сякаш притежават правата и привилегиите на мъжете.

Алис присви очи към Калвърт, но той продължи или незабелязал нарастващото й раздразнение, или незаинтересуван от него. Пронизващият му поглед се спря върху нея.

— Някои упражняват похотливите си намерения дори върху най-силните и най-благородните рицари. Горко на мъжа, който слуша думите на такава жена. Неговата сила ще отслабне. Той ще бъде оставен на милостта й, а тази милост е творение на дявола.

Алис се вцепени. Това вече ставаше лично.

— Тя ще използва измамните трикове на грешното си тяло, за да го изкуси на тайни места, и там ще падне върху него като зъл демон.

— За Бога — прошепна Алис.

Получи отговор на един въпрос. Калвърт я бе видял, легнала върху Хю в пещерата. Притеснението й обаче се стопи в бурята от гняв.

— Внимавайте. — Погледът на Калвърт се премести към Хю. — Всеки мъж е в опасност. Този, който пази своето законно място в естествения порядък на света, трябва винаги да бъде нащрек. Трябва да носи оръжия срещу женските трикове точно както се облича в стомана, преди да отиде на война.

— Достатъчно. — Алис скочи на крака. — Няма да слушам повече глупавите ти словоизлияния, отче. Помолих за молитви за успешното пътуване на моя годеник, не за тези глупости.

Сякаш всички присъстващи въздъхнаха с облекчение. Погледите им се насочиха към Алис. С периферното си зрение видя Хю да се усмихва.

— Жената, която не е управлявана добре от мъж, е оскърбление за всички порядъчни мъже. — Калвърт погледна бързо към Хю, сякаш очакваше помощ — Задължение на съпруга е да усмирява жена си.

Хю не помръдна. Наблюдаваше Алис с огромен интерес и нещо повече от онази негова добре позната, хладна веселост.

— Слез от амвона, Калвърт от Оксуик — заповяда Алис. — Не си добре дошъл да проповядваш тук. Обиждаш и мъмриш всички добри жени в това село, както и тези от манастира, с горчивата отрова на думите си.

Калвърт насочи обвинително пръст към нея.

— Чуй ме — Гласът му трепереше от фанатична ярост. — Тази отрова, за която говориш, не е нищо друго, освен противоотрова за злото на женската ви природа. Най-добре ще е да я преглътнеш като лекарство и така да спасиш безсмъртната си душа.

— Ще поверя душата си на онези, които разбират истинското значение на божественото състрадание, отче, не на теб. Искам да се махнеш от тази църква и от това село още днес. Няма да понасям тези обиди.

Лицето на Калвърт се сгърчи от гняв.

— Твоята червена коса и зелени очи са свидетелство за дивата ти природа, лейди. Мога само да се моля твоят бъдещ господар да успее да пречупи волята ти, преди да причиниш огромни злини на дома и душата му.

— Лорд Хю може и сам да се грижи за себе си — отвърна Алис. — Махай се, отче.

— Не се подчинявам на заповедите на някаква си жена.

Хю се размърда. Движението беше съвсем леко, едва доловимо помръдване на силните му рамене, придружено от някаква студенина в очите, но то веднага привлече вниманието на всички присъстващи.

— Ще се подчиниш на заповедта на точно тази жена — каза той много спокойно. — Тя е моя годеница. Пръстенът, който носи на пръста си, е доказателство за нейната власт. Заповед, произнесена от нейната уста, е все едно заповед, дадена от мен.

Тихо, облекчено „Ааах“ отекна в малката църква. Народът на Скарклиф веднага схвана какво има предвид техният господар. Властта на Алис вече беше твърдо установена.

— Но… но, милорд — заекна Калвърт. — Не е възможно да пуснеш на този амвон една жена.

— Чу годеницата ми — каза Хю. — Махай се оттук, отче. Моята лейди предпочита да слуша други молитви, не твоите.

За миг Алис се уплаши, че Калвърт ще получи припадък. Устните му трепереха, очите му се пулеха и цялото му тяло се тресеше така, сякаш всички мускули се движеха.

И тогава, без да каже нищо повече, Калвърт грабна тоягата си и излезе тичешком от църквата.

Настъпи тишина. Присъстващите се взираха учудено в Алис, която се бе изправила на крака. Хю я гледаше внимателно, сякаш беше любопитен каква ще бъде следващата й стъпка.

Алис беше като замаяна не от това, което току-що направи, а от факта, че Хю я подкрепи с цялата сила на авторитета си.

Делото му не беше някакъв дребен снизходителен жест. Беше нещо много повече от това. Той бе дал ясно да се разбере, че тя притежава истинска власт върху тези земи.

Това беше вторият път, когато демонстрираше уважение към решенията й. Първият път бе вчера следобед, когато й позволи да върне Ълбърт на мястото му като иконом. А сега се бе противопоставил на един представител на самата Църква, за да подкрепи избора й на проповедник.

Беше показал огромно уважение към нея, помисли си тя изпълнена с гордост. Такова уважение от страна на Хю Безмилостния без съмнение беше трудно спечелена награда и той я даваше само на онези, на които наистина имаше доверие.

— Благодаря, милорд — успя да прошепне тя.

Хю съвсем леко наклони глава. На утринната светлина, струяща през прозорците, кехлибарът в очите му заискри.

— Може би е редно да продължим с молитвите, мадам. Бих искал да тръгна на път, преди слънцето да залезе.

Алис се изчерви силно.

— Разбира се, милорд. — Погледна към Джоан. — Моля, продължи, игуменке. Милорд и неговата свита ги чака дълъг път.

— Да, милейди. — Джоан се изправи с изисканост, която говореше ясно за собствения й благороден произход. — С удоволствие ще се моля за лекото пътуване на лорд Хю и за неговото скорошно завръщане. Сигурна съм, че всички тук искат точно това.

Няколко от монахините се усмихнаха широко на Алис, когато тя седна отново на мястото си. Единствената, чието изражение остана мрачно, бе Катрин. Алис се зачуди за миг дали лечителката не страдаше от някой от пристъпите си на меланхолия.

Джоан се върна в предната част на църквата, за да завърши кратката си, жизнерадостна служба, отнасяща се до предпазливостта по пътищата, след което завърши с молитви за добър път.

Последните молитви бяха произнесени на много добър латински. Беше доста съмнително, че някой друг, освен Алис, Хю, Бенедикт и монахините разбират значението на думите, но това не попречи на селяните да им се насладят.

Алис затвори очи и отправи към Бог своята кратка, безмълвна молитва. Мили Боже, грижи се за тези двама мъже, които обичам толкова много, и пази онези, които пътуват с тях.

Няколко минути по-късно тя плъзна дланта си по дървената пейка, докато докосна ръката на Хю. Той не погледна надолу, но пръстите му обхванаха нейните и ги стиснаха.

След малко вярващите излязоха от църквата, за да наблюдават заминаването. Алис се изправи на стълбите, наблюдавайки как Хю, Бенедикт и двамата войници се качват на конете си.

За малко не забрави прощалния си подарък за Хю. В последния момент си спомни за букетчето билки и инструкциите, които бе написала.

— Един момент, милорд. — Тя пъхна ръка в торбичката, която висеше на кръста й, и забърза към коня на Хю. — Почти забравих. Ще ти дам нещо, което да дадеш на твоя сеньор.

Хю я погледна от височината на седлото си.

— Какво?

— Когато ми описа симптомите на болестта на сър Еразъм, ми се стори, че ми звучат познато. — Алис му подаде билките и свитъка с инструкциите. — Майка ми е записала същите симптоми в бележника си.

— Наистина ли? — Хю взе малката китка и я пъхна в своята кесия.

— Да. Веднъж лекува човек с подобни симптоми. Беше преживял големи трудности по време на битки. Не мога да кажа със сигурност, че сър Еразъм страда от същата болест като онзи човек, но тези билки може и да помогнат.

— Благодаря ти, Алис.

— Кажи му, че лечителят му трябва да следва указанията в този свитък много внимателно. О, и не трябва да позволява да му пускат кръв. Разбра ли ме?

— Да, мадам.

Алис отстъпи назад и се усмихна с треперещи устни.

— На добър път, милорд.

— Ще се върна след седмица — обеща Хю. — Със свещеник, който да ни бракосъчетае.

— Кълна се, милорд, не знам кой изглеждаше по-изненадан — Алис или монахът. — Бенедикт, яхнал една силна колиба, се ухили. — А Алис не се изненадва лесно.

Хю се усмихна едва-едва. Бяха закъснели с тръгването заради настояването на Алис за сутрешните молитви, но той не съжаляваше за забавянето. Беше му достатъчно да разбере, че Алис е загрижена за него дотолкова, че да събере цялото село, за да се моли за пътниците. Знаеше, че несъмнено главната й тревога беше Бенедикт, но нямаше намерение да го казва на момчето и да го притеснява.

Сбогуването беше от онези, които караха човек да иска да се върне възможно най-бързо при домашното си огнище. Хю много се радваше, че има свой дом. И почти имаше съпруга, която да довърши хубавата картина. Скоро, обеща си. Много скоро. Вече почти бе станало.

Двамата войници, които придружаваха Хю и Бенедикт, яздеха на малко разстояние зад господаря си, с готови за стрелба лъкове, в случай че се натъкнеха на разбойници, макар че беше малко вероятно. Дори и най-смелите крадци биха се поколебали да нападнат група от четирима конници, единият от които — явно добре обучен рицар. Ако видът на оръжието не ги обезкуражеше, фактът, че и четиримата носеха отличителните за Хю черни туники, определено щеше да го стори.

Разбойниците не само бяха страхливци по природа, избиращи най-лесната плячка, но бяха и предпазливи. Още отдавна Хю бе дал ясно да се разбере, че ще преследва всеки, който се осмели да ограби онези, които яздят под неговото знаме или под знамето на Еразъм от Торнууд. Бяха необходими само едно-две нападения, за да докаже, че държи на думата си.

— Чудех се колко ли дълго сестра ти ще изтърпи брътвежите на Калвърт, преди да предприеме нещо — каза Хю на Бенедикт. — Всъщност бях изненадан, че не се обади по-рано.

Бенедикт го изгледа някак странно.

— Едно време тя не би търпяла проповедта му и минута. Мисля, че Калвърт продължи да говори толкова дълго тази сутрин само защото Алис беше несигурна, сър.

— Несигурна?

— В правата си. — Бенедикт звучеше така, сякаш подбира думите си много внимателно. — В това, колко власт притежава като твоя годеница.

— Сестра ти е жена, която е свикнала да налага авторитета си — отбеляза Хю.

— Това е самата истина. — Бенедикт се намръщи така, както би могъл да го направи само един по-малък брат. — Ако трябва да съм честен, тя нямаше голям избор. Грижеше се за имението на баща ми в продължение на години.

— Знам, че баща ти не е прекарвал много време у дома. Ами майка ти?

— Майка ни беше доволна да се занимава с науките си. С течение на годините работата й с билките се превърна в единственото важно за нея нещо. Затваряше се в покоите си и оставяше всичко на Алис.

— И Алис беше перфектна в задълженията си.

— Да, макар да си мисля, че понякога беше самотна. — Бенедикт се намръщи. — Усети тежестта на отговорността твърде млада.

— А и трябваше да се погрижи за задържането на имението на баща ти за теб.

— Тогава Алис за първи път се провали в това, което смяташе за свой дълг — Бенедикт стисна по-здраво юздите. — Вината не беше нейна. Не можеше да се противопостави на чичо ни току-така. Но въпреки това се обвинява.

— Присъщо е за хора като нея. — „За хора като нас — поправи се наум Хю. — Подобен провал би тормозил и мен точно както ме тормози провалът в отмъщението за смъртта на майка ми.“

— Не може да се предава пред съдбата.

— Да, сестра ти е много смела — каза доволно Хю.

— Да, но понякога много се тревожа за нея. — Бенедикт погледна неспокойно към Хю. — От време на време я намирам, застанала до прозореца на спалнята си, взряна навън в нищото. Ако я попитам какво не е наред, тя казва само, че няма нищо или че е сънувала нещо лошо през нощта.

— Не би трябвало да се срамува за загубата на бащиното ви имение. Сър Ралф ми каза, че се е борила много упорито, за да го задържи.

— Да. — Бенедикт се усмихна, спомняйки си. — Пишеше писмо след писмо, обясняваше случая. Когато трябваше да приеме провала, тя го нарече катастрофа. Но веднага започна да мисли как да ме изпрати да уча право, а самата тя да отиде в манастир. Алис винаги има някакъв план, нали разбираш.

— Такъв е характерът й.

— Ти явно я разбираш добре, сър.

— Този, който командва други хора, трябва да разбира природата на тези, които иска да ръководи — отвърна Хю.

Бенедикт го погледна преценяващо.

— Вярвам, че Алис би се съгласила с тази мисъл, но не мисля, че очаква от теб да даваш рамо на авторитета й, както го стори днес, сър.

— Сестра ти е от онзи тип хора, които не са доволни, ако нямат отговорности и авторитета, който ги съпътства. Това й е нужно така, както й е нужен въздухът, който диша.

Бенедикт кимна.

— Тя и аз си приличаме много повече, отколкото си мисли. Може би когато се върнем, тя вече ще е започнала да го разбира.

В очите на Бенедикт проблесна разбиране.

— Това пътуване до Лондон е една от хитрите ти стратегии, не е ли така, милорд?

Хю се усмихна леко, но не каза нищо.

— Сега всичко ми става ясно. — В тона на Бенедикт се долавяше възхищение. — Искаш да покажеш на Алис, че й имаш доверие да управлява не само замъка Скарклиф, но и цялото имение. Искаш да й покажеш, че уважаваш способностите й.

— Да — отвърна просто Хю.

— Надяваш се да я накараш да се омъжи за теб, след като опита властта и отговорностите, които ще получи като твоя съпруга.

Хю се ухили.

— Явно ще ми бъдеш много умен помощник, Бенедикт. Имаш право. Ще накарам Алис да стигне до извода, че ще намери толкова удовлетворение в задълженията си като моя съпруга, колкото и в някой манастир. — И много повече в леглото ми.

— Смел план, сър — Очите на Бенедикт заблестяха още по-силно. — Но най-добре се моли Алис да не прозре истинските ти мотиви. Ще побеснее, ако разбере, че нарочно си я включил в още една от стратегиите си.

Хю не изглеждаше загрижен.

— Сигурен съм, че ще е прекалено заета с управлението на имението, за да има време да се замисля защо така изведнъж реших да пътувам до Лондон.

— Да — отвърна замислено Бенедикт. — Ще се радва на възможността отново да поеме командването. Може би това дори ще я накара да забрави мислите си за провала си относно наследството ми.

— Сестра ти диша чрез предизвикателствата, Бенедикт. Мисля, че задачата да ми помогне да превърна Скарклиф в процъфтяващо имение ще я изкуши да се омъжи за мен много по-сигурно, отколкото сандък, пълен със скъпоценности.

Три утрини по-късно Алис стоеше до Джоан и гледаше как майсторът се катери на следващия покрив, нуждаещ се от ремонт.

— Само още три къщи и ще е готово — доволно отбеляза Алис. — Ако имаме късмет, ще успеем, преди лорд Хю да се върне от Лондон. Той ще е доволен.

Джоан се усмихна.

— А да не говорим за хората, които живеят в тези къщи. Зимата скоро ще настъпи. Ако лорд Хю не беше подсигурил средства за поправките, някои от тези добри хорица щяха да посрещнат снега с дупки в покривите.

— Милорд не би позволил това да се случи. Той самият е много загрижен за хората си.

Алис тръгна по улицата, за да нагледа докъде е стигнала поправката на канавката.

Джоан я погледна, когато тръгна рамо до рамо с нея.

— Ти вярваш дълбоко в намеренията на лорд Хю относно това имение, нали?

— Да Това е много важно за него. Той е човек, който не се извръща настрана от цел или отговорност. — Алис огледа малкото селце. То вече изглеждаше по-добре. Надеждата, която витаеше над него, му придаваше по-здрав вид.

Последните три дни бяха изпълнени с работа за Алис. Бе се заела със задачата си да управлява Скарклиф в мига, в който Хю и малката му свита изчезнаха в облака прах. Беше вълнуващо отново да поеме подобни задължения. Тя разбираше от тези неща.

Мина й през ума, че не е изпитвала подобен ентусиазъм, откак Ралф насила я изкара от дома й.

Хю й бе дал този подарък. Чудеше се дали той има някаква представа, колко много го цени тя.

Две нощи по-късно Алис се събуди от силно чукане по вратата на спалнята си.

— Лейди Алис — обади се приглушен глас. — Лейди Алис.

Алис бавно седна в леглото си. Опита се да събере ума си, разстроен от странен и тревожен сън, пълен с тъмни коридори и невидима заплаха.

— Лейди Алис.

— Един момент — извика тя.

Дръпна тежките завеси покрай леглото си и посегна към халата си. Слезе от високото легло и тръгна боса към вратата.

Отвори я и видя в коридора млада прислужница, вдигнала свещ.

— Какво има, Лара?

— Моля за извинение, че те будя в този час, милейди, но в салона има две монахини от манастира. Казват, че ги изпраща игуменката.

Обзе я тревога. Нещо не беше наред.

— Ще се облека и веднага ще сляза.

— Да, милейди. — Лара се намръщи. — По-добре си вземи наметало. Мисля, че те искат да се върнеш в селото с тях.

Алис отвори вратата по-широко.

— Запали свещта ми с твоята.

— Да, милейди. — Лара влезе в спалнята.

Алис започна бързо да се облича. Когато стана готова, грабна тежкото си вълнено наметало и забърза надолу по стълбите.

Двете монахини я чакаха до студеното огнище. Дънстън и хората му, вдигнати от сън, стояха тихо в сенките.

Жените погледнаха към Алис с разтревожени лица.

— Игуменката ни изпрати, за да те помолим да дойдеш в дома на мелничаря, милейди — каза едната от жените — Най-малкият му син е много болен. Лечителката свърши церовете си и не знае какво друго да опита. Игуменката се надява, че може би ще дадеш някакъв съвет.

Алис си спомни засмяното, тъмнокосо момченце, което бе виждала да си играе пред дома на мелничаря.

— Разбира се, че ще дойда с вас, но не знам какво бих могла да направя. Ако сестра Катрин е изчерпала лековете си, аз едва ли ще имам някой.

— Игуменката смята, че може би си научила някои специални неща от майка си.

Алис се вцепени.

— Майка ми беше много образована жена, но някои от рецептите й са опасни.

— Игуменката и лечителката смятат, че младият Джон умира, милейди — обади се тихо втората жена. — Казват, че няма какво да губим.

— Разбирам. — Алис вдигна полите си и се обърна към стълбището. — Ще взема бележника с рецепти на майка ми.

Когато тя се върна няколко минути по-късно, Дънстън се показа от сенките.

— Ще те придружа до къщата на мелничаря — каза й безцеремонно.

— Не е необходимо.

— Необходимо е — промърмори Дънстън. — Сър Хю сигурно би ме обесил, ако ти позволя да излизаш сама през нощта.

Малко по-късно Алис влетя в малката къща на мелничаря точно когато Катрин слагаше студена кърпа върху трескавото чело на младия Джон.

Алис се ужаси от промените, които бе предизвикала болестта у жизнерадостното дете, което тичаше волно тази сутрин. Очите му бяха затворени. Лежеше неподвижно върху леглото, малкото му телце беше горещо. Дишането му беше тежко и хрипливо. Изстена тихо веднъж-дваж, но явно не усещаше хората около себе си.

— Нищо повече не мога да направя. — Катрин се изправи. — Сега вече е в Божиите ръце.

Лицето й беше по-мрачно от обикновено, но иначе нямаше признаци за друго чувство. Изглеждаше дистанцирана, помисли си Алис, почти незаинтересована, лечителка, която знае и приема границите във възможностите на лекарствата си. Колко по-различна беше майка й. Хелън никога не се предаваше, преди смъртта да вземе жертвата си.

Джоан се прекръсти.

Жената на мелничаря извика с глас, изпълнен с болка, и избухна в сълзи. Съпругът й, широкоплещест мъж с мило лице, я прегърна и несръчно я потупа по раменете.

— Хайде, хайде — шепнеше отново и отново. Погледна безпомощно към Алис над рамото на жена си. Очите му бяха влажни. — Благодаря ти, че дойде, милейди.

— Разбира се — отвърна разсеяно Алис.

Вниманието й беше съсредоточено върху малкия пациент. Отиде до постелята му. Думите на майка й се върнаха в паметта й, докато гледаше Джон. „Определи всички симптоми, преди да приложиш лекарството.“

Джоан се обади тихо от другата страна на леглото:

— Знам, че вероятно не може да се направи много, но не можех да изоставя всяка надежда, преди да се посъветваме с теб.

— Знам обичайните лекарства за треска на дробовете — каза тихо Алис. — Както и сестра Катрин. Сигурно си приложила подходящите?

— Да — каза сковано Катрин. — Всичко, което знам. Но тази треска не се влияе от лекарствата.

Майката заплака по-силно. Мелничарят затвори очи.

Джоан срещна погледа на Алис.

— Казвала си ми, че майка ти е била лечителка и че е създала много уникални отвари. Знаеш ли нещо, което бихме могли да опитаме?

Алис стисна по-силно подвързания с кожа бележник в ръката си.

— Има една или две настойки, които майка ми направи за странни трески, придружени от инфекция на дробовете. Но препоръчваше огромна предпазливост при използването им. Могат да са много опасни.

— Нима има нещо по-страшно от това, пред което е изправено детето сега? — попита просто Джоан.

— Не. — Алис погледна момченцето и разбра, че смъртта вече протягаше ледените си пръсти към него. — Този обрив по гърдите…

— Какво за него? — попита бързо Катрин. — Виждала ли си нещо подобно преди?

— Не, но може би майка ми е виждала. — Алис коленичи до постелята и опипа пулса на детето. Беше слаб и много ускорен. Погледна към мелничаря. — Кажи ми всичко, което можеш, за тази болест. Кога се разболя синът ти, Джон?

— Този следобед, милейди — прошепна мелничарят.

Алис отвори бележника и бързо прелисти страниците, търсейки странни трески на дробовете. Чете известно време. Червенина по гърдите. Хрипливо дишане. Гореща кожа.

— Майка ми пише, че веднъж се е грижила за дете с такива симптоми. — Алис прелисти страницата намръщена.

Жената на мелничаря се размърда леко в прегръдката на съпруга си и изтри сълзите от очите си.

— Оживяло ли е детето?

Алис погледна жената. „Трябва да даваш надежда, освен лекарства, бе й казала веднъж майка й. Надеждата е толкова важна за изцелението, колкото и подходящите билки.“

— Да — тихо каза тя. — Оживяло е.

— Тогава трябва да опитаме това лекарство — помоли жената. — Моля те, милейди.

— Ще го опитаме — увери я Алис, после се обърна към Катрин. — Ще ти дам списък с билките, от които ще имам нужда. Моля те, донеси ги възможно най-бързо.

Лечителката стисна устни.

— Да, милейди.

Алис се зачуди дали не е обидила Катрин, вземайки положението в свои ръце. И така да беше, нищо не можеше да се направи. Погледна към Джоан.

— Трябва ми гърне и чиста вода.

— Аз ще ги донеса — бързо каза игуменката.

— Сложи ги на огъня.

Треската на Джон спря малко преди зазоряване. Дишането му стана по-спокойно. Когато първата светлина на новия ден се появи, вече беше ясно, че детето ще живее.

Мелничарят и жена му плачеха от облекчение, без да се срамуват.

Алис, изтощена от дългото будуване, приклекна за последен път до постелята, за да опипа пулса на момчето. Беше силен и равномерен.

— Мисля, че скоро ще поиска да яде — каза тихо тя.

— Благодаря ти, лейди Алис — каза тихо Джоан.

— Не благодари на мен. — Алис погледна към момчето. Лицето му вече възвръщаше цвета си. Сънят му изглеждаше спокоен. — Това е резултат от труда на майка ми.

Катрин я гледа дълго време.

— Майка ти трябва да е била много учена жена.

— Да. Кореспондираше си с най-мъдрите и най-опитните билкари в Европа. Събираше мъдростта им и я прибавяше към собствените си открития. И записваше всичко научено в този бележник.

Джоан погледна топло Алис.

— Такава книга няма стойност, ако не се използва от някого, който притежава дарба да разпознава болестите чрез анализ на симптомите. А такава дарба, отдавна съм го разбрала, е рядко срещана.

Алис не знаеше какво да каже.

— Майка ти би се гордяла с теб, милейди — продължи тихо Джоан. — Научила си се как да използваш знанията, които е събрала в този бележник. И тази нощ ти ги използва, за да спасиш това дете. Получила си безценен подарък от майка си.

Алис погледна бележника, който Хелън бе написала през дългите, самотни години на брака си. Спомни си как понякога ненавиждаше привързаността на майка си към работата й. Толкова много пъти тя даваше на Хелън повече спокойствие, отколкото биха могли да й дадат децата й.

Но тази нощ нейният опит спаси живота на едно дете.

За такъв ценен подарък трябваше да се плати съответната цена. Алис знаеше, че тя също е платила част от тази цена. Както и Бенедикт. Хелън бе платила най-високата цена от всички.

Но тази вечер едно момченце оживя благодарение на нея. И не беше първото, спасено от труда на Хелън, напомни си Алис. И нямаше да е последното.

Някъде дълбоко вътре в Алис разцъфна нежна топлота там, където преди имаше само неприязън и тъга.

— Да, игуменке. Права си. Досега не съм осъзнавала какво велико наследство ми е оставила майка ми.

Младият Джон се размърда в постелята си и отвори очи. Погледна към майка си.

— Мамо? Защо има толкова много хора тук?

Родителите му отвърнаха със смях и коленичиха пред постелята му.

Алис притисна бележника на майка си до сърцето си и й благодари.