Любов и грях

Глава 9

Хю не бе осъзнавал колко мрачно е селцето Скарклиф до момента, в който, три дни по-късно, влезе в него заедно с Алис. На това място беше роден. Тук възнамеряваше да създаде бъдеще за себе си и за потомците си. До съвсем неотдавна, когато тръгна оттук, за да търси зеления кристал, атмосферата не му се струваше толкова потискаща.

Образът на Скарклиф, запечатан във въображението му от седмици насам, беше образът на бъдещия му вид.

Имаше планове за това имение. Велики планове.

След година-две Скарклиф щеше да заблести като истинско бижу. Полетата щяха да дават богата реколта. Вълната на овцете щеше да е гъста и мека. Къщите на селяните щяха да са чисти и стегнати, а те самите — доволни, добре нахранени и задоволени.

Но днес гледаше всичко така, както го виждаше Алис, и трябваше да признае, че селото приличаше повече на буца въглища, отколкото на скъпоценен камък.

Хю, който обикновено обръщаше малко внимание на подобни дребни неудобства като времето, почти се ядоса, когато разбра, че скоро е валяло. Зловещото, оловносиво небе не прибавяше нищо към и без това доста съмнителните достойнства на Скарклиф. Самата каменна крепост, извисяваща се над селото, се криеше зад гъста мъгла.

Хю хвърли неспокоен поглед към Алис, за да види реакцията й, но тя не забеляза тревогата му.

Беше елегантна, седеше грациозно на седлото. Червените й коси блестяха — ярък, весел пламък, който сякаш се опитваше да пропъди сивата мъгла. Изглеждаше съсредоточена върху заобикалящия я пейзаж, интелигентните й черти бяха напрегнати.

Любопитството й, както винаги, бе възпламенено, прецени Хю, но не можеше да разбере какво мисли за това, което вижда. Нямаше представа, дали е учудена, отвратена или изпълнена с презрение.

Като се имаше предвид жалката картина, която представляваше Скарклиф, нищо чудно да изпитваше и трите неща едновременно. Все пак тя беше изискана и придирчива дама.

Без съмнение намираше голите полета и тъжното малко селце доста неприятни.

Хю беше принуден да си признае, че безразборно пръснатите къщи със сламени покриви, повечето в належаща нужда от ремонт, заедно с прилепените към тях кочини и курници, едва ли представляваха особено вълнуваща гледка. Въздухът беше тежък, наситен с миризма на боклук.

Порутената каменна стена, заграждаща малкия манастир и църквата, говореше за дълги години немарливост. Последният дъжд не бе допринесъл нищо в полза на чистотата на Скарклиф, само бе направил калта по единствената улица още по-дълбока.

Хю стисна зъби. Ако Алис не беше особено впечатлена от гледката на селото и близките ниви, то в самата крепост Скарклиф наистина щеше да се отврати.

Каза си, че ще се тревожи за това по-късно. Междувременно трябваше да направи съобщение, което да се разпространи по цялата му земя и в домовете на съседите му. Всички трябваше да разберат, че Хю Непреклонния се е върнал с доказателство, че той е законният господар на Скарклиф.

Беше настоявал да яздят бързо, за да пристигнат в пазарен ден, и, както и бе очаквал, почти всички жители на имението и на околните ферми се бяха събрали на тясната уличка, за да присъстват на триумфалното завръщане на новия си господар.

Това би трябвало да е миг на огромно удовлетворение, помисли си Хю. Сега вече имаше всичко. Беше си върнал зеления кристал и водеше със себе си подходяща годеница. Беше готов да се установи тук като истински господар на Скарклиф.

Но нещата не вървяха толкова гладко, колкото бе смятал, и това го тревожеше. Хората казваха, че е изключителен стратег. Но нещо се бе объркало онази нощ, когато се опита да убеди Алис да променят условията а сделката си и да превърнат годежа си в истински. Все още го болеше от реакцията й. Беше се държала така, сякаш всъщност предпочита манастира пред това да сподели брачното легло с него. Тази мисъл хич не му харесваше, особено сега, когато имаше усещането, че е готов да мине и през ада, ако така би могъл да завърши онова, което започна между меките й бедра.

Тялото му се напрягаше всеки път, щом си спомнеше как трепереше в ръцете му.

Да остави Алис сама в палатката онази нощ, както другите две, които я последваха, му бе струвало много повече усилия, отколкото победите му в рицарските турнири. А това, което го дразнеше най-много, беше, че невинността й пречи да разбере колко много самообладание му е нужно за това. Всъщност изумително настойчивото му желание го караше да бъде непрекъснато нащрек.

Бе прекарал последните три нощи, загледан в звездите, измисляйки си извинения за неугасващото си желание да я има. Съществуваха логически причини за развълнуваната му кръв и страстта му и той си ги изброяваше наум, сякаш смяташе на сметалото си. Твърде дълго не бе имал жена. Винаги бе имал склонност към необичайното, а тя наистина беше уникална. Обещанието за истинска страст в зелените й очи бе достатъчно, за да възпламени всеки мъж, притежаващ достатъчно ум, за да го осъзнае.

А докосването на тялото й бе все едно, че докосва сърцето на буря.

Да, имаше достатъчно причини, които да обяснят защо бе прекарал последните три дни в почти непрекъсната ерекция.

Но за разлика от сметалото му, което винаги му даваше задоволителен отговор, нито едно от обясненията не можеше да оправи мрачното му настроение. Напротив, дори го влошаваше.

Колкото и да обмисляше положението, винаги стигаше до един и същ извод: желанието му към Алис беше толкова силно, че направо ставаше опасно. Трябваше да внимава повече за в бъдеще.

Трябваше също така да намери начин да направи годежа им действителен.

— Лейди! Той води истинска лейди със себе си.

— Може би съпруга.

— Не мислех, че отново ще го видя. Смятах, че ще го убият, както и всички преди него.

Развълнуваните приказки на насъбралата се тълпа изтръгнаха Хю от размишленията му. Няколко души се обърнаха един към друг, възкликвайки учудено, сякаш бяха свидетели на някакво чудо, а не на завръщането на господаря си.

Игуменката Джоан и няколко монахини стояха пред входа на манастира. Погледите им бяха приковани в Алис. Една от жените се приведе и прошепна нещо в ухото на високата монахиня, която стоеше до игуменката. Високата кимна в отговор. Не изглеждаше доволна от гледката пред себе си.

Хю погледна към нея и разпозна лечителката, жена на име Катрин. Беше към края на четирийсетте, със сериозен, меланхоличен вид. Запозна се с нея в нощта, когато игуменката я изпрати да му съобщи за изчезването на зеления кристал.

Хю се молеше никога да не му се налага да бъде лекуван от нея. Мисълта да го лекува жена, чието изражение ясно показваше очакванията й за плачевен резултат, не му харесваше особено.

Вдигна ръка, за да даде знак на хората си да спрат. Когато тропотът на копита и дрънченето на колелата на каруците утихна, той бавно подкара коня си към игуменката.

Джоан го чакаше с усмивка, която изразяваше еднакво и облекчение, и удоволствие от завръщането му.

Хю беше само на няколко крачки от портата на манастира, когато една мършава фигура в тъмнокафяво монашеско расо се измъкна от тълпата. Качулката прикриваше лицето на мъжа, но Хю едва преглътна ругатнята си, когато разпозна Калвърт от Оксуик.

Хю се бе надявал, че скитащият монах ще се е преместил в друго село, докато той и свитата му се завърнат.

— Милорд, добре дошъл в Скарклиф — каза Калвърт с дрезгав глас, който стържеше неприятно в ухото. — Благодаря на Бога, че се върна жив и здрав.

— Не съм и възнамерявал да се върна в друго състояние, отче — Хю спря коня си и изчака, докато всички съсредоточиха вниманието си върху него. — Донеси камъка, сър Дънстън, за да могат всички да се уверят, че той отново е тук, в Скарклиф.

— Камъкът — промълви някой. — Той е открил камъка.

Настъпи тишина, изпълнена с очакване.

— Да, милорд. — Дънстън излезе напред. На седлото му беше прикрепена малка дървена кутия.

Тълпата ахна. Всички погледи се спряха на сандъчето. Дънстън го отключи, вдигна капака и се загледа в съдържанието му.

Грозният зелен кристал проблесна на сивата светлина.

Изведнъж всички се развикаха. Във въздуха захвърчаха шапки.

— Знаех си, че това е нашият истински господар — извика ковачът.

Църковната камбана заби.

— Това е кристалът, наистина. — Джон мелничарят се ухили към жена си. — Лорд Хю го е донесъл точно както се казва в легендата.

Най-малкият му син, четиригодишно момче, което наричаха младия Джон, заподскача, пляскайки с мъничките си ръчички.

— Той го е открил. Лорд Хю го е открил!

— Лорд Хю е донесъл камъка — извика весело друго момче. — Сега вече всичко ще се оправи точно както каза баща ми.

Сред радостните викове игуменката Джоан излезе от сянката на голямата порта. Беше жена на средна възраст със силни, изразителни черти и топли, весели сини очи.

— Милорд, радвам се да разбера, че си имал успех в търсенето на кристала.

— Чуйте ме, добри хора от Скарклиф — извика Хю толкова силно, че гласът му се чу и до последната колиба в края на селото. — Предсказанието се изпълни. Аз открих зеления камък и се заклевам да го пазя. Точно както ще пазя хората си и Скарклиф.

Отново се чуха възбудени викове.

— Но не се върнах само с камъка — продължи Хю, — а и с моята годеница, лейди Алис. Моля ви да я приветствате с добре дошла. Моето бъдеще и вашето вече са свързани с нейното.

Алис трепна и изгледа остро Хю, но не каза нищо. Каквото и да кажеше, щеше да бъде заглушено от одобрителните възгласи на селяните.

Очите на Калвърт блестяха в сянката на качулката му. Хю не му обърна внимание. Беше повече загрижен за реакцията на Алис спрямо това развълнувано посрещане.

Тя се съвзе бързо и се усмихна благосклонно към тълпата.

— Благодаря ви за любезността — каза тя съвършено спокойна.

Калвърт отметна назад качулката си, откривайки мъртвешки бледото си лице и трескавите сини очи. Вдигна тоягата си, за да привлече вниманието към себе си.

— Чуй ме, щерко на Ева. — Пламтящият му поглед се впи в Алис. — Ще се моля да си добра и покорна съпруга на лорд Хю. Тъй като в селото няма свещеник, аз ще се заема с грижата да ти обясня задълженията ти на съпруга.

— Това няма да е необходимо — хладно отговори Алис.

Калвърт не обърна внимание на думите й. Насочи костеливия си пръст към нея.

— Под моето ръководство ти ще станеш най-добрата съпруга, която никога няма да спори и да се кара. Която ще бъде скромна в облеклото си и сдържана в думите. Която ще приема с покорство положението си в нозете на съпруга си.

Хю тъкмо щеше да накара досадния монах да млъкне, когато през ума му мина друга, по-интересна идея. Щеше да остави Алис да се оправи с Калвърт.

Жена с темперамента на Алис имаше нужда да упражнява многото си дарби и умения, в противен случай би се чувствала недоволна и нещастна. Още нещо, талантите й имаха нужда от одобрението на околните.

Хю подозираше, че една от причините, поради които Алис бе създала толкова неприятности на чичо си в Лингууд беше, че Ралф не осъзнаваше истинските мащаби на нейната интелигентност и способности, нито пък й бе дал възможност да ги прояви. Вместо да я уважава за това, той се бе отнасял с нея като със слугиня.

Хю нямаше никакво намерение да допуска същата грешка. Беше си създал правило да наема само най-талантливи хора, а след това им даваше необходимата власт, за да изпълняват задълженията си. Досега това винаги бе вършило работа и не виждаше причина защо същото правило да не се приложи и спрямо една съпруга.

Хю се приготви за отговора на Алис.

— Благодаря ти за щедрото предложение, отче — каза Алис с ледено-вежлив тон, — но се страхувам, че съм прекалено стара и прекалено закостеняла, за да се уча на подобни неща. Лорд Хю трябва да ме приеме такава, каквато съм.

— Червенокосите, зеленооки жени винаги имат остри езици — озъби се Калвърт — и някой трябва да ги научи сдържат думите си.

— Само страхливците се плашат от женските думи — каза Алис извънредно сладко. — Уверявам те, отче, лорда не е страхливец. Смееш ли да твърдиш обратното?

Възклицанията от страна на тълпата приветстваха това тънко предизвикателство. Зрителите на сцената се приближиха още.

Калвърт пребледня. Хвърли бърз поглед към Хю и после отново се върна към тирадата си:

— Не изопачавай думите ми, лейди. Всеизвестен факт е, че жените с коси с цвят на пламък имат свадлив характер.

— Чувала съм да се говори, че макар и да е трудно да се изкара Хю от равновесие, нравът му е като на най-опасната буря, когато го предизвикаш — каза тихо, но ясно Алис. — Сигурна съм, че мъж с подобен нрав няма да избяга от дама с моя характер.

Калвърт започна да заеква от устата му запръскаха слюнки.

Хю прецени, че словесната битка е продължила достатъчно. Монахът нямаше никакъв шанс срещу Алис.

— Права си, мадам — обади се спокойно Хю. — Още нещо: ще ми се да ти кажа, че притежавам и други страни, които се възбуждат и предизвикват с много по-малко усилия, отколкото са необходими за събуждането на нрава ми. Уверен съм, че тези мои страни ще ти се сторят много по-интересни.

Над тълпата отекна дружен смях.

Алис смръщи вежди объркана. Очевидно не разбра веднага значението на думите му. После изведнъж лицето й почервеня.

— Наистина милорд — смутолеви.

Лицето на Калвърт, междувременно, бе придобило доста плътен нюанс на моравото. На Хю му се стори за миг, че изпъкналите очи на монаха може би ще изскочат от кухините си.

Калвърт изгледа гневно Алис, след което се обърна към Хю:

— Пази се от жена, която не се подчинява на напътствията на мъжа, милорд. Такава жена ще донесе само неприятности в къщата ти.

Хю се ухили.

— Не се тревожи, отче. Не се страхувам от езика на годеницата си. Всъщност намирам речта и… интересна…

Селяните отново се засмяха.

На Калвърт обаче не му беше смешно. Размаха тоягата си към Хю.

— Милорд, чуй ме. Говоря ти като твой духовен съветник. Ако искаш да се ожениш за тази жена, трябва първо да се научиш да я управляваш. Казвам ти, животът ти ще се превърне в истински ад, ако тази лейди не се научи да се сдържа.

Алис вдигна поглед към небето. Хю я погледна и извиси глас така, че всички да го чуят:

— Можете да сте сигурни, че искам да взема годеницата си точно такава, каквато е. Всъщност очаквам с нетърпение да го сторя…

Отново избухна смях, предимно мъжки този път. На Хю му се стори, че игуменката едва прикри усмивката си. Повечето от събраните около нея монахини се усмихваха широко. Изключение правеше единствено Катрин. Хю се съмняваше, че въобще имаше нещо, което би могло да промени вечно мрачното изражение на лечителката.

Джоан привлече вниманието, вдигайки ръка. Настъпи тишина.

— Добре дошла, милейди — обърна се тя към Алис с ясен, спокоен глас. — Аз съм игуменката на манастира. Благоденствието на тази обител е свързано с благоденствието на цялото имение. Радвам се да разбера, че новият господар на Скарклиф е предприел стъпки, които са в интерес за доброто бъдеще на тези земи.

Алис изведнъж слезе от кобилата си и тръгна към Джоан, преди Хю да разбере какво става. Той бавно слезе, чудейки се какво ли смята да прави годеницата му. Алис винаги беше непредсказуема, помисли си.

Тя мина покрай Калвърт така, сякаш монахът беше невидим, а после за изненада на Хю, както и на всички останали, Алис коленичи грациозно в калта пред Джоан.

— Благодаря ти за милите думи, милейди — каза Алис. — Моля те да дадеш благословията си на сър Хю и на мен, както и на всички обитатели на тези земи.

Хю чу одобрителен шепот от хората покрай себе си. Джоан направи кръстния знак.

— Имаш моята благословия и моето обещание да ти помагам в новите ти задължения в това имение, лейди Алис.

— Благодаря, мадам.

Алис се изправи, без да обръща абсолютно никакво внимание на калта по пътническото си наметало.

Отивайки към Алис, за да я хване за ръката, Хю забеляза изписаната ярост върху лицето на Калвърт. Монахът очевидно бе претърпял пълно поражение от страна на новата господарка на имението.

Победата на Алис наистина беше пълна. Тя бе дала ясно да се разбере, че що се отнася до нея, човекът, който притежава истински религиозен авторитет тук, в Скарклиф, е игуменката Джоан. Това стана ясно на всички присъстващи.

Джоан погледна към Хю с известна загриженост в погледа.

— Ще върнеш ли зеления кристал на мястото му в манастира, милорд?

— Не — отвърна Хю. — Отговорността за опазването на камъка е моя. Ще го занеса в крепостта Скарклиф, където мога да му осигуря сигурно място.

— Чудесна идея, милорд. — Джоан не си направи труда да скрие облекчението си. — Радвам се да видя, че зеленият кристал ще бъде под грижите на неговия истински пазител.

Хю стисна силно ръката на Алис.

— Пътуването беше дълго и изморително. Трябва да заведа милейди в новия й дом.

— Да, милорд. — Джоан отстъпи назад и отново застана в сянката на манастирската порта.

Хю помогна на Алис да се качи на кобилата си, след което и той се метна на своя кон. Вдигна ръка, за да даде знак на свитата си да тръгне към каменната крепост.

— Чудесно се справи — каза Хю така, че само Алис да го чуе. — Игуменката е единственият човек по тези земи, в когото селяните имат някакво доверие. Тя и монахините й са се грижили за основните нужди на селяните, докато предишните господари са идвали и са си отивали.

— Мисля, че Джоан много ще ми хареса — каза Алис. — но не мога да кажа същото за монаха. Може и да е Божи служител, но ми се струва изключително противен.

— Не само ти смяташ така. Мисля, че и игуменката не го харесва особено, въпреки че положението й я задължава да го търпи. Калвърт явно изпитва огромно желание да обяснява на жените задълженията и недостатъците им, а?

— Ха! Виждала съм такива като него и преди. Не е загрижен за спасението на женските души, а просто се страхува от жените и иска да ги направи мекушави, като потиска духа им с кисели речи.

Хю се усмихна.

— Да, без съмнение.

Алис се смръщи замислено.

— Изглежда, хората ти са доволни от начина, по който изпълни предписанията на легендата, сър.

— Да, пълна глупост, но вече й се вижда краят. — Хю наистина изглеждаше доволен. — Сега вече мога да се заема с по-важни задачи.

— Глупост ли, милорд? — Веждите й подскочиха нагоре. — Научавам го с огромно съжаление. Бих искала да ти напомня, че ако не беше принуден да търсиш зеления кристал, никога нямаше да ме срещнеш, а бях останала с впечатлението, че си доста доволен от това, че си си намерил такава удобна годеница.

Хю се намръщи.

— Може и да е прозвучало така, но нямах това предвид. Ставаше дума за проклетия кристал, не за теб.

— Значи все пак съм удобна, така ли? — В очите й пробяга закачливо пламъче. — Научавам го с огромно облекчение. Не бих искала да си мисля, че не съм успяла да осъществя моята част от нашата сделка.

— Алис, май се опитваш да ме накараш да захапя връвта по начин, по който хрътка дразни мечка. Предупреждавам те, че това е опасна игра.

Тя се покашля дискретно.

— Да… е, както и да е, има един въпрос, свързан с местната легенда, който исках да ти задам.

— И какъв е той?

— Ти каза, че освен задължението си да пази зеления кристал, истинският господар на Скарклиф трябва да открие и останалата част от съкровището.

— Да, и?

— Хората ти очевидно са убедени, че си в състояние да пазиш зеления кристал. Но как ще намериш останалите Камъни от Скарклиф? Имаш ли някаква представа, къде могат да бъдат?

— Съмнявам се, че въобще съществуват.

Алис се втренчи в него.

— Тогава как ще ги откриеш?

— Не се тревожа за тази част от легендата — отвърна безгрижно Хю. — Най-важното беше да се открие зеленият камък. Сега, след като го върнах в Скарклиф, селяните ще предположат, че в крайна сметка ще довърша и останалата част от предсказанието. Засега това обаче не е толкова спешно.

— В крайна сметка някой ще обърне внимание, че не си успял да откриеш останалите камъни, милорд.

— Стане ли това имение проспериращо и богато, никой няма да се интересува от проклетите камъни. И ако някога се наложи да извадя малко сандъче със скъпоценни камъни, ще го направя.

— Но как?

Хю повдигна вежди в отговор на наивния й въпрос.

— Просто ще ги купя, разбира се. Мога да си го позволя, ако се наложи. Няма да е по-скъпо от няколко сандъка с подправки.

— Да, може би, но те няма да са истинските Камъни от Скарклиф.

— Помисли добре, Алис — каза търпеливо той. — Никой от обитателите на имението не е виждал някой от така наречените Камъни от Скарклиф, с изключение на зеления кристал. Кой ще забележи разликата между шепа камъни, купени от някои лондонски търговец, и камъните от легендата?

Алис го погледна някак странно. В очите й се четете едновременно страхопочитание и възхищение. Хю с изненада разбра, че този поглед му харесва.

— Милорд, само човек, който сам по себе си е легенда, може да бъде толкова арогантен относно начина, по който изпълнява условията на друга легенда.

Хю се ухили.

— Смяташ ме за арогантен? Само жена, която не се страхува от мощта на легендите, може да се осмели да сключи сделка с мъж, смятан за такава.

— Казах ти, че не вярвам особено в легендите, сър. Всъщност просто съм впечатлена от човек, достатъчно умен, за да измисли всичко, което му е необходимо, за да запълни собствените си пропуски.

— Благодаря. Винаги съм се радвал, когато ми се възхищават заради ума ми.

— Няма нищо на света, от което да се възхищавам повече от острия ум, милорд. — Алис се обърна рязко и впери поглед право напред в мъглата. Очите й се разшириха. — В името на всичко свято, това ли е крепостта Скарклиф?

Хю се вцепени и също погледна към голямата каменна постройка, която сякаш изплуваше пред тях.

— Да. Това е Скарклиф. — Спря за миг, за да придаде тежест на думите си. — Твоят нов дом, мадам.

— За известно време — каза разсеяно тя.

— Човек привиква — увери я той.

— Нима? — Тя разглеждаше крепостта с любопитство.

Хю се опита да я гледа обективно. Беше роден в Скарклиф, но всъщност не си спомняше мястото.

След като любимата му дъщеря погълнала отрова, дядото на Хю бе завел невръстния си внук на север, при овдовяла негова леля. Старецът бе изгубил всякакво желание да се грижи за имението Скарклиф. Мислите му бяха обсебени единствено от отмъщението. След смъртта му, Скарклиф бе паднал в чужди ръце. В много чужди ръце.

Имението бе продължило да пропада под лошото управление на алчни, безотговорни господари.

Самата крепост беше изградена от тъмни камъни и сякаш беше продължение на скалите, извисяващи се над и около нея. Говореше се, че първият й собственик е искал тя да съществува до Второ пришествие, и изглеждаше, че е съвсем възможно това да се случи.

Крепостта бе изградена от необичаен черен камък. Хю бе разпитвал, но никой не знаеше откъде е бил добит. Някои казваха, че големите каменни блокове с цвят на оникс са извадени някъде дълбоко от лабиринта от пещери в скалите. Други твърдяха, че са били докарани от далечни земи.

— Кой е построил крепостта? — попита Алис с глас, променен от изумление.

— Казвал се е Рондейл.

— Твой прародител?

— Да. Дядото на майка ми. Според легендата той е този, който изгубил Камъните от Скарклиф. Скрил ги в пещерите и след това не могъл да ги открие.

— Какво се е случило с него?

— Според приказката ходил в пещерите, за да търси съкровището. — Хю сви рамене. — Но един път никога повече не се върнал.

— Много необикновена крепост — каза учтиво Алис. Хю погледна с гордост напред.

— Хубава, здрава крепост, която ще издържи на всяка обсада.

— Напомня ми за вълшебните замъци, за които се разказва в песните на трубадурите. Като тези, които рицарите от Кръглата маса винаги намират в средата на някоя омагьосана гора. Крепостта наистина изглежда така, сякаш е била омагьосана от вълшебник.

Не й харесва, помисли си Хю и сърцето му натежа от болка.