Любов извън закона

ГЛАВА ДЕСЕТА

Докато братята Кари забогатяваха. Елизабет Греъм бе намалила собственото си злато поне с една трета. Това, разбира се, бе станало по нейно собствено желание.

След завръщането си в Харботъл през месец март, Елизабет и баща й бяха постигнали примирие с опредена цена. Тя знаеше твърде добре, че Годфри ще продължава да я безпокои с намеренията си да я омъжи повторно, като й довлича непрекъснато кандидати, които по един или друг начин щяха да са полезни за кариерата му в Двореца или поне щяха да са финансово годни. Затова Елизабет се бе съгласила да му отстъпи една трета от своето наследство в пари. Двайсет хиляди лири стерлинги бяха достатъчно примамлива суша за алчния Годфри. Нейният адвокат бе приготвил всички необходими документи, които щяха да осигурят на Елизабет независимост от посегателството на баща й върху собствената й свобода. По закон тя единствена имаше право да контролира парите, завещани й от Хотчейн, но Елизабет счете, че може да се прости с двайсет хиляди, стига това да й обезпечи независимостта и свободата.

Тъй като нямаше никакво доверие на баща си и личният и телохранител непрекъснато я съпровождаше, Елизабет не бе чувала и виждала Годфри, откакто напусна Харботъл. Това наистина я караше да се чувства доста по-добре.

Със завръщането в Редсдейл тя посвети цялото си свободно време на своите планове за строежа на собствен дом. Със съгласието на Манроу тя продължи да иска съветите му и между двамата се завърза кореспонденция. Елизабет бе направила повечето от чертежите сама и това я правеше горда. Въпреки че бе наела местен архитект, който да огледа скиците и плановете. Елизабет продължаваше да се допитва до Манроу за всяко нещо, което изискваше неговата компетентност и опит. Освен редовните писма той й бе изпращал на няколко пъти книги и ръководства по архитектура, а икономката на Джони, мисис Райд, която често я наричаше „тази сладка лейди Греъм“, се възползваше от пратките, за добави по някой сладкиш или пай, направен лично от нея. И тъй като накрая колетите придобиха още по-големи размери, специални пратеници от Рейвънсби сами ги отнасяха до Редсдейл.

Поради отсъствието на владетеля на Рейвънсби, той не знаеше за тази кореспонденция и едва когато се завърна в Голдихаус през юни, научи за нея.

Докато се прибираше от конюшнята, Джони долови аромата на ягодовите сладкиши на мисис Райд и бързо се отправи към кухнята. Завари я да нарежда внимателно но сладките в дървени кутии, уплътнени добре.

— И да карате много внимателно, да не попаднете в някоя дупка и да не спирате внезапно! — предупреждаваше тя двамата мъже, които й помагаха да нареди кутиите със сладкиши в натоварената каруца. — Не искам сладкишите ми да пристигнат смачкани при сладката лейди Греъм.

При споменаването на името на Елизабет Джони мигом спря на прага и се замисли дали е разбрал правилно думите на мисис Райд.

— И като пристигнете при лейди Греъм, кажете й, че зеленият боб е набран днес и е съвсем пресен, така че трябва да й го приготвят веднага. Всички зеленчуци са от тази година, няма нищо миналогодишно. А след няколко седмици вече ще имаме и пресни ягоди, така че съвсем скоро ще й изпратя.

Този път името на Елизабет прокънтя в съзнанието на Джони. Той се надяваше, че в компанията на Рокси ще успее да забрави за нея. Но когато дочу този разговор, Джони усети как образът й бързо завладява цялото му същество. Стори му се, че отново има нещо общо между тях. После кисело призна пред себе си, че в случая помежду им е икономката, която й изпращаше подаръци. Джони не успя да се отърси от спомена за красивата и нежна лейди Греъм. Спомни си как изглеждаше тя в онази последна сутрин, гола и тръпнеща в леглото. Сторя му се, че отново вдишва аромата на тялото й.

В този миг Джони осъзна, че причината за този спомен е аромата на сапуна, който мисис Райд използваше — с дъх на детелини. Този сапун до такава стенен напомняше за Елизабет и за тяхната прекрасна последна и единствена нощ, че Джони бе отказал да го използва, след като тя си замина от живота му.

Като приключи с подреждането на подаръците в каруцата, мисис Райд се обърна и забеляза Джони на прага кухнята:

— Станал си рано тази сутрин, Джони! Гладен ли си от дългата езда?

Джони се престори, че не чува въпроса й. Бе твърдо решен да разбере откога е започнала размяната на пратки с Елизабет.

— Какво е това тук?

— Някои малки подаръци за лейди Греъм. Прибавям ги към книгите, които Манроу й изпраща често. Имате ли някакво съобщение за нея? Джед има великолепна памет и ще й предаде всичко.

Джони си помисли, че пратеникът едва ли можеше да предаде това, което действително искаше да й каже. Въпреки това нещо все пак му хрумна… Вместо да отвърне на въпроса, той предложи:

— Защо не й изпратите от новите ни вина? Въпреки че е доста опасно и трудно да се превозват.

— Напротив, като ги опаковам добре, те пристигат здрави. Вече изпратих две щайги със шампанско, защото знам, че изтънчените дами харесват това питие.

Джони усети как се усмихва не само защото упражняваше никакъв контрол над домакинството си, но и като си представи как Елизабет се наслаждава на неговото шампанско А може и изобщо да не го е опитала, помисли си той. Онази вечер, в стаята във високата кула, тя бе отказала чашата вино, предложена й от Джони.

Колко малко знаеше за нея, каза си той. Не можеше да не признае пред себе си, че Елизабет е заела трайно място в неговите мисли. Докато бе в Единбург, Рокси му бе помогнала да забрави отчасти за нея. Самият той бе зает през цялото време с търговските сделки и изпращането на корабите си за Континента. Но независимо дали бе пиян, или трезвен, буден, или сънен, Джони усещаше, че в съзнанието му постоянно присъства образа на лейди Греъм.

— Къде е Манроу? — попита Джони, внезапно усети огромно желание да разбере от братовчед си дали Елизабет обича шампанско. От това сякаш зависеше животът му в този момент.

По упътването на мисис Райд Джони лесно откри архитекта в библиотеката. Когато влезе в стаята и се настани в един от столовете, Джони мигновено изстрели въпроса си:

— Тя пие ли шампанско?

— Имаш предвид някоя наша обща позната ли? — попита шеговито Манроу и погледна недоумяващо изпод ръба на книгата, която бе разгърнал. Питаше се коя е причината за този внезапен и странен въпрос.

— Да, имам предвид точно една-единствена дама и искам да те предупредя, че разполагаш само с две секунди да ми дадеш точния отговор. В противен случай ти обещавам, че тези стени ще бъдат сринати до сутринта.

— Да, хареса й извънредно много — кратко и точно отговори Манроу и след това добави с нисък тон: — Но когато някой се отнася грубиянски към мен, често забравям някои важни неща…

— Копеле!

— А аз си мислех, че не ти пука за нито една жена на този свят — твърдо довърши Манроу.

— Наистина не ми пука за много жени. Но една от тях направо ме влудява и ти го знаеш твърде добре.

— И дори красивата Рокси не може да ти помогне да я забравиш?

— Само временно. А сега признай си сам, преди да съм те удушил с тези две ръце!

— Приемам вежливото ти извинение — каза с ироничен тон Манроу и попита: — Какво те интересува?

— С какво се занимава тя сега, как изглежда, какво прави и с кого се среща? Има ли някой в живота й?

Манроу подробно разказа на Джони всичко, което знаеше.

След като го обсипа с още много въпроси. Джони остана задоволен от отговорите на братовчед си и му поблагодари.

— Както изглежда, тя е твърде доволна от живота си и баща й не смее да й се меси. Това е добре — изкоментира Джони и само след миг отклони разговора в друга посока: — Готов ли си да тръгнеш заедно с мен преди петнайсети?

— Накъде? — попита Манроу.

— За сесията на парламента, естествено, къде другаде!

— Помислих си, че възнамеряваш да посетиш лейди Греъм, след като проявяваш такъв огромен интерес към живота й…

— Може и да ме интересува, но все още имам мозък в главата си — отвърна Джони с усмивка. — Елизабет Греъм е една огромна загадка, която твърде много ме привлича, но да си призная, последиците от това биха опустошили моя самостоятелен егоистичен живот — добави той с провлачен глас и завърши с думите: — Нито една жена не е достойна да променя изцяло живота си заради нея. Ако нямаш нужда от мен днес следобед, — възнамерявам да прескоча до имението Блакууд, за да проверя в какво състояние са дърветата, които предстои да отсичаме.

Джони се изправи, готов да тръгне всеки момент. Манроу му махна е ръка вместо довиждане и двамата се разделиха.

Въпреки че бе заявил толкова смело, че Елизабет го интересува само донякъде, Джони все по-трудно успяваше да освободи мислите си от нея.

Когато седяха да вечерят, Джибсън, управителят на имението Голдихаус, сподели с мисис Райд и иконома на къщата:

— Господарят имаше страшно изморен вид след посещението на имението Блакууд. Стори ми се доста замислен днес. Всеки път когато го питах нещо, трябваше да повтарям въпроса си и въпреки това той не ми отговаряше. Смятате ли, че мисълта за война с Англия му минава през главата?

— Хмм — измънка мисис Райд. — Да не би от някаква война човек да се побърква! По-скоро е заради жената, която бе взел като заложница преди време. Става дума за сладката лейди Греъм. Ако питате мен, трябва да иде до имението и Трий Кингс и да се опита да разреши въпроса някак си.

— Но тя е англичанка! — каза Джибсън, почти шокиран.

— Да не би да си забравил, че и нашите шотландски крале преди време са се женили за англичанки по един или друг повод — сопна му се мисис Райд. — Някои владетели даже специално са отивали на юг, за да си търсят жени.

— Но Англия има гарнизони навсякъде по границата — напомни й икономът на къщата.

— Това не означава, че ще спрат някой обикновен човек, който си е тръгнал по работа.

— Но нашият господар съвсем не е обикновен човек — отбеляза Джибсън.

— Да — каза госпожа Райд с въздишка. — И ми се струва, че точно в това е проблемът.