Любов по неволя

ПРОЛОГ

Очите на натрапника святкаха студено. Той вдигна силната си ръка и помете и втората редица вази от етажерката. Крехките обекти на яростта му нападаха по пода и се натрошиха на хиляди парченца. Следващата му цел беше сбирката от малки статуйки.

— Съветвам ви да побързате с опаковането, мисис Лейк — проговори хладно той, докато даряваше с вниманието си красивите малки Афродита, Сатири и Панове. — Каретата ще потегли след петнадесет минути и аз ви обещавам, че вие и племенницата ви ще седите вътре, със или без багаж.

Лавиния го наблюдаваше от стълбището, безпомощна и безсилна да спре унищожаването на стоката.

— Нямате право да постъпвате така! Разорявате ме.

— Точно обратното, мадам. Правя го, за да ви спася. — Мъжът ритна с ботуш една голяма урна, украсена в етруски стил. — Но знайте, че не очаквам благодарност за стореното.

Урната рухна тежко на пода и навсякъде се разхвърчаха парчета глина. Лавиния потрепери. Съзнаваше, че е безсмислено да се опитва да спре лудия натрапник. Той имаше намерение да унищожи цялата стока в магазина и тя не беше в състояние да му попречи. Още като дете я бяха научили да разпознава кога е настъпил моментът за тактическо отстъпление. Но все още не се беше научила да приема спокойно ударите на съдбата.

— Ако бяхме в Англия, щях да повикам полиция и да ви арестуват, мистър Марч.

— О, но не сме в Англия, прав ли съм, мисис Лейк? — Тобиас Марч застана зад един едър каменен центурион и го блъсна. Римлянинът се залюля и падна върху меча си. — Тук сме в Италия и вие нямате друг избор, освен да направите, каквото ви казвам.

Нямаше смисъл да му противоречи. Всеки миг, който прекарваше тук, долу, в опити да вразуми Тобиас Марч, беше загубено време. По-добре да върви да си стегне багажа. Ала не можеше да понесе мисълта, че ще напусне безславно бойното поле.

— Копеле — изсъска тя през здраво стиснати зъби.

— Пред закона тази дума няма тежест. — Мъжът събори на пода редица вази от червена глина. — Но разбирам какво искате да кажете.

— Очевидно е, че вие не сте джентълмен, Тобиас Марч.

— По този пункт няма да споря с вас. — Той размаха една полугола Венера и я хвърли върху купчината счупени вази. — Но вие също не сте дама, нали?

Лавиния потрепери, сякаш я беше ударил. Статуите на полуголата Венера бяха много популярни сред клиентите й.

— Как смеете? Фактът, че племенницата ми и аз намерихме убежище в Рим и бяхме принудени да отворим магазин, за да оцелеем, не е причина да ме обиждате.

— Достатъчно. — Тобиас се завъртя на токове и впи поглед в лицето й. Под светлината на фенера изражението му беше по-студено от каменна статуя. — Бъдете благодарна, че ви смятам само за нищо неподозираща жертва на престъпника, когото преследвам, макар че е напълно възможно да членувате в неговата банда от крадци и убийци.

— Вие твърдите, че престъпниците са използвали моя магазин, за да си разменят информация. Честно казано, мистър Марч, като виждам как се държите, не съм склонна да повярвам в нито една дума от онова, което ми наговорихте.

Мъжът извади от джоба си сгънат лист хартия.

— Оспорвате ли, че тази бележка беше скрита в една от вазите ви?

Лавиния хвърли бърз поглед към така нареченото „доказателство“. Само преди минути беше проследила, онемяла от смайване, как Марч натроши на парченца една прекрасна гръцка ваза. В нея беше скрито послание, което много приличаше на доклад на криминален престъпник до неговия работодател. Ставаше дума за успешно сключена сделка с пирати.

Лавиния вирна брадичка.

— Аз нямам никаква вина за това, че някой от клиентите ми е пуснал във вазата лично послание.

— Не е само един клиент, мисис Лейк. Престъпниците използват магазина ви от няколко седмици, за да поддържат връзка помежду си.

— Откъде сте толкова сигурен, сър?

— Наблюдавах къщата и вас лично в продължение на месец.

Очите й се разшириха. Изпита истински ужас от този отговор, произнесен с нахална небрежност, но в същото време побесня от гняв.

— Наблюдавали сте къщата и мен в продължение на цял месец? Шпионирали сте ме?

— В началото на разследването си предполагах, че принадлежите към престъпната на клика на Карлайл в Рим. Едва след някои допълнителни проучвания стигнах до заключението, че не знаете нищо за истинските занимания на така наречените ви клиенти.

— Това е нечувано!

Мъжът я изгледа с неприкрита подигравка.

— Да не би да твърдите, че все пак сте знаели?

— Никога не съм твърдяла подобно нещо. — Тя чу, че гласът й става все по-пронизителен, но не беше в състояние да овладее възбудата си. Никога в живота си не беше изпитвала такъв гняв и страх едновременно. — Живеех с убеждението, че всичките ми клиенти се интересуват сериозно от антики.

— О, нима? — Тобиас огледа пренебрежително зелените стъклени съдове, подредени грижливо на най-горната етажерка. В усмивката му нямаше и капчица топлина. — Но дали мога да се отнасям сериозно към твърденията ви, мисис Лейк?

Лавиния се вцепени.

— Какво означават тези думи, сър?

— Нищо не означават. Съвсем нищо. Просто установявам, че повечето ви стоки са евтина имитация. В магазина ви има само няколко наистина антични вещи.

— Откъде знаете? — изсъска злобно тя. — Само не ми казвайте, че сте експерт по античните вещи! Но по-добре да не обръщам внимание на наглите ви твърдения. Нямате право да твърдите, че притежавате някакви специални знания, не и след това, което натворихте в магазина ми.

— Абсолютно сте права, мисис Лейк. Аз не съм експерт по гръцката и римската античност. Аз съм само човек на сделките.

— Глупости! Никой разумен търговец не би изминал дългия път до Рим, за да преследва мистериозен престъпник на име Карлайл.

— Тук съм по молба на свой клиент. Той ме помоли да проведа разследване за съдбата на човек на име Бенет Раклънд.

— И какво се е случило с този мистър Раклънд?

Тобиас я погледна втренчено.

— Убили са го. Тук, в Рим. Моят клиент вярва, че Раклънд е знаел твърде много за тайната организация, контролирана от Карлайл.

— Каква невероятна история!

— Във всеки случай тя е моята история и е единствената, която има значение в този момент. — Тобиас разби още няколко вази в каменния под. — Имате още само десет минути, мисис Лейк.

Безсмислено беше да протестира повече. Лавиния прихвана полите си и хукна нагоре по стълбата. Ала на половината път спря, сякаш и беше хрумнала неочаквана мисъл.

— Дошли сте да разследвате убийство по молба на клиент… Това е много особена професия, мистър Марч — проговори язвително тя.

Преди да й отговори, той счупи една крехка газена лампа.

— Не е по-особена, отколкото да продаваш фалшиви антики.

Побесняла от гняв, Лавиния изсъска:

— Вече ви казах, че моите антики не са фалшиви, сър. Това са репродукции, които се купуват като сувенири.

— Наричайте ги, както искате. В моите очи всичко е имитация.

Тя се усмихна тържествуващо.

— Но, както вече казахте, вие не сте експерт по редки произведения на изкуството, нали, сър? Вие сте само един обикновен делови мъж.

— Остават ви по-малко от осем минути, мисис Лейк.

Лавиния попипа сребърната верижка на шията си, както правеше винаги, когато беше нервна.

— Не мога да реша дали сте отвратително злобна личност или просто сте луд — пошепна задавено.

Мъжът я удостои с кратък леден поглед. Изглеждаше развеселен.

— Има ли голяма разлика?

— Не.

Ситуацията беше наистина невъзможна. Тя нямаше друг избор, освен да напусне магазина си.

С тих вик, смесица между примирение и гняв, тя се обърна и изкачи тясната стълба. Когато влезе в малката стая, осветена само от една лампа, откри, че Емелин е използвала добре предоставеното им време. Два средно големи и един голям куфар стояха отворени насред стаята. Два по-малки бяха напълнени и затворени.

— Ето те и теб. Най-после. — Емелин беше пъхнала глава в шкафа и гласът й прозвуча приглушено. — Защо ти трябваше толкова време, докато се качиш горе?

— Опитах се да убедя Марч, че няма право да ни изхвърли посреднощ на улицата.

— Той не ни изхвърля на улицата. — Емелин се измъкна от шкафа и отстъпи крачка назад, стиснала в две ръце малка антична ваза. — Поръчал е карета и е наел двама въоръжени мъже, които не само ще ни изведат от Рим, но и ще ни придружават по целия път до Англия. Много великодушно от негова страна.

— Глупости! Този човек е всичко друго, само не и великодушен. Играе някаква тайна игричка и иска да се отърве от нас, това е. Запомни какво ти казвам!

Емелин уви вазата в дебела вълнена дреха.

— Той е убеден, че се намираш в сериозна опасност. Че Карлайл е замислил голям удар. Не иска да пострадаш.

— Глупости! Откъде си толкова сигурна, че така нареченият Карлайл върши беззакония в Рим? Имаме само думата на мистър Марч. — Лавиния отвори втория гардероб и посегна към прекрасната статуйка на Аполон. — Що се отнася до мен, аз нямам намерение да вярвам във всичко, което ми разказва господинът. Знам, че иска да се отърве от нас. Да ни прогони от магазина, за да преследва своите собствени тъмни цели.

— Аз пък съм убедена, че казва истината. — Емелин натъпка увитата ваза в третия куфар. — Според мен е прав: ние сме в опасност.

— Ако наистина сме заплашени от някакви подли бандити, няма да се учудя, ако се окаже, че мистър Марч е водач на бандата. Той твърди, че се занимава със сделки, но в него има нещо дяволско.

— Не позволявай на лошото настроение да влияе върху въображението ти, Лавиния. Нали знаеш, че когато дадеш воля на фантазията си, не си способна да разсъждаваш трезво.

Шумът от трошащи се глинени съдове стигаше до горе и караше Лавиния да трепери.

— Дявол да го вземе — промърмори ядосано тя.

Емелин спря за миг и наклони глава, за да чуе какво става.

— Сигурна съм, че се старае да представи нещата така, сякаш сме станали жертва на крадци и вандали. Какво ти каза?

— Спомена, че смята да разруши магазина, за да не си помисли Карлайл, че го е разкрил. — Лавиния все още не беше успяла да измъкне статуята на Аполон от шкафа. — Но според мен това е поредната му лъжа. Ако питаш мен, този човек се наслаждава на разрушението. И на силата си. Той е луд!

— Не вярвам. — Емелин извади още една ваза от шкафа. — Но признавам, че постъпи умно, като скри истинските антики на горния етаж, за да ги предпазиш от крадци.

— Единственото положително в цялата тази история. — Лавиния прегърна красивия Аполон и го измъкна от шкафа.

— Тръпки ме побиват, като си помисля какво можеше да се случи, ако бяхме изложили и тях долу заедно с копията. Марч без съмнение щеше да ги натроши на парченца.

— Ако питаш мен, имахме късмет, че мистър Марч не ни сметна за съучастници на бандата от главорези на Карлайл.

Емелин зави малката ваза в платно и я сложи в куфара.

— Треперя, като си помисля какво щеше да направи с нас, ако беше повярвал, че сме се включили в бандата, а не сме само невинни измамени.

— Какво по-страшно би могъл да направи от това да унищожи единствения ни източник на доходи и да ни изхвърли от дома ни?

Емелин хвърли поглед към старите стени, които ги заобикаляха, и изхъмка презрително.

— Не мисля, че можем да наречем това неприятно малко помещение дом. Няма да ми липсва нито за секунда.

— Със сигурност ще усетиш липсата му, като се озовем в Лондон без нито едно пени и се принудим да живеем на улицата.

— Няма да се стигне дотам. — Емелин почука по вазата, която се готвеше да увие. — Щом пристигнем в Англия, ще почнем да продаваме антики. В момента е много модерно да притежаваш стари вази и статуи и ти знаеш това. С парите, които ще ни платят за тези неща, ще си наемем къща.

— Но не за дълго. Ще имаме късмет, ако продажбата на спасените антики ни позволи да се задържим шест месеца над водата. Щом продадем и последната ваза, ни чака глад.

— Все ще измислим нещо, Лавиния. Досега се справяхме, нали? Идеята ти да открием магазин за антики в Рим беше брилянтна. Особено след като работодателят ни избяга с парите…

Лавиния трябваше да събере цялата си воля, за да не изкрещи. Безграничното доверие на Емелин в способността й да намира изход от отчаяни ситуации я подлудяваше.

— Моля те, помогни ми да се справя с този Аполон — поиска тихо тя.

Емелин огледа със съмнение голямата статуя, която Лавиния с мъка бе извадила от шкафа.

— Този ще заеме почти целия куфар, а той ни е последният. Защо не го оставим тук и не вземем вместо него няколко вази?

— Аполон струва колкото дузина вази. — Лавиния спря, пое шумно въздух и хвана статуята от другата страна. — Това е най-ценната антика, която притежаваме. Трябва да я вземем.

— Ако го сложим в куфара, няма да остане място за книгите ти — напомни й меко Емелин.

Лавиния се почувства зле. Спря рязко и впи поглед в етажерката с томчета поезия, които беше донесла от Англия. Мисълта да ги остави в Рим й причини почти физическа болка.

— Книгите могат да се заменят, но това не. — Стисна по-здраво статуята и допълни: — Един ден ще си купя нови.

Устремила поглед в лицето й, Емелин се колебаеше.

— Сигурна ли си, скъпа? Знам какво означават за теб тези книги.

— Аполон е по-важен.

— Е, добре. — Емелин пристъпи към нея, за да й помогне да приберат ценната статуя.

По стълбата се чуха тежки стъпки. Тобиас Марч се появи на вратата, хвърли поглед към приготвените куфари, после към Лавиния и Емелин.

Лавиния беше готова да запрати някоя ваза по главата му и едва се удържа.

— Не мога да оставя Аполон. Той ще ни предпази от живот в бордея, когато се върнем в Лондон.

Емелин изкриви лице.

— Наистина, Лавиния, недей да преувеличаваш.

— Това е истината — изсъска ядно Лавиния.

— Дайте ми тази проклета статуя. — Тобиас направи крачка към нея и вдигна мраморната фигура без никакво усилие. — Аз ще я сложа в куфара.

Емелин му се усмихна дружелюбно.

— Благодаря ви. Наистина е много тежка.

Лавиния изпухтя презрително.

— Няма за какво да му благодариш, Емелин. Той е причината за всичките ни мъки през тази нощ.

— За мен е удоволствие да ви услужа — отговори подигравателно Тобиас и напъха статуята в куфара. — Има ли още нещо за прибиране?

— Да — отговори моментално Лавиния. — Урната до вратата. Тя е едно от най-ценните ни притежания.

— Няма да се събере в куфара. — Тобиас посегна към капака и съжалително поклати глава. — Ще трябва да изберете между Аполон и урната. Не е възможно да вземете и двете.

Изведнъж обзета от недоверие, Лавиния присви очи.

— Имате намерение да задържите урната за себе си, нали? Искате да ми откраднете най-ценната вещ!

— Уверявам ви, че нямам никакъв интерес към вашата проклета урна, мисис Лейк. Какво искате — Аполон или урната? Избирайте. Веднага!

— Аполон — отговори с пресекващ глас тя.

Емелин побърза да увие статуята с нощници и кърпи.

— Мисля, че всичко е готово, мистър Марч.

— Да, наистина. — Усмивката на Лавиния беше корава като стомана. — Абсолютно готово. Мога само да се надявам, че един ден ще имам възможност да ви обезщетя за работата, която ви създадох през тази нощ, мистър Марч.

Мъжът затръшна капака на куфара.

— Това заплаха ли беше, мисис Лейк?

— Приемете го, както искате, сър. — Лавиния грабна чантата и пътното си палто. — Хайде, Емелин, да вървим, преди мистър Марч да реши да запали къщата пред очите ни.

— Не е нужно да си толкова враждебна. — Емелин посегна към собственото си палто и шапка. — Намирам, че при така сложилите се обстоятелства мистър Марч се държи забележително добре.

Тобиас леко склони глава.

— Оценявам високо подкрепата ви, мис Емелин.

— Не се ядосвайте на забележките на Лавиния, сър — помоли тихо Емелин. — Когато е под натиск, винаги става неучтива.

Тобиас устреми студен поглед към Лавиния и кимна.

— Забелязах го.

— Нали няма да й се разсърдите? — продължи да го увещава Емелин. — Освен всичко, което преживяхме тази вечер, сме принудени и да оставим в Рим любимите й книги с поезия. Това е истинско нещастие. Трябва да знаете, че тя много обича да чете стихове.

— О, за бога! — Лавиния облече палтото си и се запъти с твърда крачка към вратата. — Повече няма да слушам този смешен разговор. Едно е съвсем сигурно: с нетърпение очаквам да се отърва от неприятната ви компания, мистър Марч.

— Обиждате ме, мисис Лейк.

— Изобщо не ви обиждам така, както ми се иска. — Лавиния спря за миг на стълбата и вдигна поглед към него. Изобщо не изглеждаше обиден. Напротив, вдигна с лекота тежкия куфар и го понесе надолу.

— Лично аз се радвам, че си отиваме вкъщи. — Емелин слезе с леки стъпки по стълбата. — Италия е приятна страна, но Лондон ми липсва болезнено.

— И на мен — потвърди глухо Лавиния, откъсна поглед от широките рамене на Тобиас Марч и се запъти с твърди крачки към стълбата. — Цялото ни пребиваване тук беше една голяма катастрофа. Чия беше идеята да заминем за Рим като компаньонки на ужасната мисис Андърууд?

Емелин се покашля многозначително.

— Твоя, доколкото си спомням.

— Когато следващия път ти предложа нещо толкова безумно, бъди така добра да размахаш под носа ми шишенцето с амоняк, за да се вразумя.

— Без съмнение, в онзи момент идеята ви се е сторила много добра — прозвуча зад нея гласът на Тобиас Марч.

— Точно така — съгласи се веднага Емелин. — „Представяш ли си колко е красив Рим в този сезон“, каза ми тогава Лавиния. „През цялото време ще ни заобикалят вдъхновяващи антики. И за всичко ще плаща мисис Андърууд.“ Това ми твърдеше непрекъснато. „Ще живеем в лукс и ще можем да разговаряме с умни и изискани хора. Хора с вкус и стил.“

— Достатъчно, Емелин — изфуча Лавиния. — Много добре знаеш, че получихме добър урок.

— И то не само в едно отношение, доколкото разбирам — съгласи се Тобиас — малко прибързано, както се стори на Лавиния. — Ако може да се вярва на клюките, които се носеха за забавленията на мисис Андърууд. Вярно ли е, че са се израждали в оргии?

Лавиния стисна зъби.

— Признавам, че имаше един или два случая, които завършиха… нещастно.

— Оргиите бяха наистина неприятни — кимна Емелин. — Лавиния и аз бяхме принудени да се заключваме в спалните си, докато приключат. Но според мен нещата се влошиха истински едва когато една сутрин се събудихме и установихме, че мисис Андърууд е офейкала със своя граф. Изведнъж се оказахме съвсем сами в чуждата страна, без никакви средства.

— Но все пак успяхме да се изправим на крака — поправи я сухо Лавиния. — И живеехме доста добре, преди вие, мистър Марч, да решите да се намесите в личния ни живот.

— Повярвайте, мисис Лейк, никой не съжалява за тази необходимост повече от мен — отговори учтиво Тобиас.

Лавиния спря на изхода и хвърли последен поглед върху изпотрошените глинени вази и статуи. Всичко е разрушил, помисли си горчиво тя. Не е оставил нито една ваза. За по-малко от час унищожи магазинчето, чието изграждане й бе струвало четири месеца.

— Не мога да си представя, че вашето съжаление може да се мери с моето, мистър Марч — проговори студено тя, стисна до болка дръжката на чантата си и прекрачи прага. — Искам да знаете, сър, че носите цялата вина за тази катастрофа в живота ми.

Тъкмо когато започна да се разсъмва, вратата на магазина най-сетне се отвори. Тобиас чакаше на тъмната стълба с пистолет в ръка.

От задната стая се появи мъж, стиснал в ръка фенер, който хвърляше слаба светлина. Като видя бъркотията и разрушението, мъжът спря.

— Проклятие!

Мъжът остави фенера на масата и бързо прекоси помещението, за да се зарови в остатъците от една голяма ваза.

— Проклятие — промърмори отново той, надигна се и огледа разрушения магазин. — В ада да идете дано, проклетници!

Тобиас стъпи на следващото стъпало.

— Търсите ли нещо, Карлайл?

Мъжът замръзна на мястото си. Под трепкащата, слаба светлина на фенера лицето му се вкамени в маската на злото.

— Кой сте вие?

— Не ме познавате. Приятел на Бенет Раклънд ме изпрати да ви намеря.

— Раклънд? Естествено. Очаквах го.

Карлайл реагира с невероятна бързина. Вдигна ръката, в която стискаше пистолет, и натисна спусъка, без да се колебае нито секунда.

Тобиас беше готов. И той изпразни пистолета си в същия миг.

Трясъкът отекна неочаквано глухо. Тобиас разбра веднага, че пистолетът му е засякъл. Без да се бави, пъхна другата ръка в джоба, където имаше втори зареден пистолет. Ала вече беше много късно.

Карлайл бе стрелял.

Тобиас усети как левият му крак поддаде. Силата на изстрела го отхвърли настрана. Изпусна пистолета и се залови с две ръце за парапета на стълбището. Някак си успя да се задържи и не се строполи презглава по стъпалата. Карлайл беше готов да стреля с втория си пистолет.

Тобиас се опита да изпълзи нагоре по стълбата. Нещо не беше наред с левия му крак. Не можеше да го движи свободно. Обърна се по корем и се изтегли нагоре по стъпалата, като използваше ръцете и десния си крак. Ходилото му се подхлъзна в нещо мокро и той разбра — от бедрото му течеше кръв.

Долу Карлайл се движеше предпазливо към стълбата. Тобиас знаеше, че не е чул втори изстрел само защото противникът не го вижда добре в сянката на втория етаж.

Мракът беше единствената му надежда.

Успя да пропълзи до стълбищната площадка и падна през вратата в неосветената стая. Ръката му се удари в тежката урна, която Лавиния бе оставила с такова нежелание.

— Нищо не е толкова неприятно като оръжие, което заяжда, нали? — попита любезно Карлайл. — На всичкото отгоре изпуснахте и втория пистолет. Несръчно. Много несръчно.

Той изкачи стълбата бързо и самоуверено. Тобиас сграбчи урната, обърна я на една страна и се опита да диша бързо и безшумно. Болката в левия крак беше непоносима.

— Нима човекът, който ви е изпратил да ме преследвате, не ви е казал, че вероятно няма да се върнете жив в Англия? — попита любезно Карлайл, който вече бе изкачил половината стъпала. — Или той още не знае, че някога бях член на Блу Чеймбър? Знаете ли изобщо какво означава това, приятелю?

Имам само един шанс, каза си Тобиас. Трябваше да изчака подходящия момент. Колкото и да му беше трудно.

— Не знам колко ви е платил той, за да ме откриете, но явно сумата не е била особено голяма. Постъпили сте глупаво, като сте се съгласили. — Карлайл изкачи и последните стъпала. В гласа му се усещаше възбуда, примесена с копнеж. — Това ще ви струва живота.

С последни сили Тобиас премести голямата урна към вратата. Тежкият съд се затъркаля към стълбата.

— Какво е това? — извика стреснато Карлайл отвън. — Какъв е този шум?

В следващия миг урната се удари в краката му и той изпищя. Тобиас чу как престъпникът се опитва да се вкопчи в стената, за да не загуби опора, но напразно.

Чу се продължително трополене, докато Карлайл се търкаляше по стълбата. Малко преди да стигне долу, виковете му спряха изведнъж.

Тобиас смъкна чаршафа от леглото, откъсна дълга ивица и превърза крака си. Изтегли се до вратата, но трябваше да спре, защото му се зави свят.

Успя някак си да се изправи и заслиза по стълбата, но още към средата едва не загуби съзнание. С нечовешки усилия се задържа на крака. Карлайл лежеше в подножието на стълбата, главата му извита под неестествен ъгъл. Навсякъде около него бяха разпръснати парчета от урната.

— Искам да ти кажа, че тя избра Аполон — пошепна безсилно Тобиас. — Взе единственото правилно решение. Дамата има дяволски добри инстинкти.