Любов под гибелна звезда

12.

Хелън чу нещо горе на покрива. Изтича нагоре по стълбите до платформата разтвори широко вратата възможно най-бързо, но платформата беше пуста. Тя въздъхна с облекчение. Не искаше повече никое от хлапетата Делос да спи на покрива й. Най-вече не искаше Лукас да я слуша, докато тя сънуваше кошмари, а току-що се беше събудила от поредния. Огледа пустата платформа, чувствайки се изоставена и самотна, но не беше сигурна дали това бе заради някакъв сън, или заради живота й в будно състояние.

Слезе обратно в стаята си и се застави да обърне внимание на надписа върху огледалото. После написа „Видях я отново“ със зелената очна линия на Клеър, и се накара да се взре в думите. Това правеше две поредни нощи, в които беше видяла реката, която не можеше да си спомни. Блъскаше си ума в опити да си я представи, но мисленият й поглед непрестанно се отклоняваше. Внезапно зърна в огледалото собственото си отражение и ахна.

Бузите й бяха хлътнали, тениската, с която спеше, беше раздърпана и безформена, а ръцете и краката й бяха покрити с противна черна тиня. Речна тиня.

Беше видяла река с черни брегове и сива вода. Спомни си, че беше жадна, а не можеше да пие. Но защо беше толкова трудно да си спомни каквото и да било друго, което се беше случило? Съсредоточи мислите си, за да се опита да върне спомена.

Хелън изтича в банята и скочи под душа, като изтърка черната тиня и изплакна устата си с безброй глътки вода. Чувстваше се омърсена. Продължи да търка, докато кожата й почервеня, а очите започнаха да я щипят, защото ги беше държала отворени под водните пръски.

Когато излезе изпод душа, завлече чаршафите си и тениската, с която спеше, до пералнята. Този път нямаше кръв, но Хелън се съмняваше, че ще успее да изпере онази речна тиня. Сложи половин чаша белина в пералнята и се увери, че водата е гореща, с надеждата, че ще успее да спаси нещо. После се върна горе, за да почисти всички мръсни следи от стъпки, които бе оставила из къщата.

Беше рано в събота сутринта и обикновено баща й си беше у дома през деня и работеше вечерта, но днес беше предложил да вземе двойна смяна, за да даде на Кейт почивен ден. На Хелън и се струваше, че двамата се избягват взаимно. Беше се опитала да говори с Кейт за това предната вечер, след като Клеър си замина, за да отиде на партито, но просто нямаше енергия да подтиква Кейт да й се довери. Всичко й се струваше притъпено, приглушено, сякаш чувствата й бяха на склад, погребани под планини от пакетчета фъстъци.

Хелън отиде в стаята си и започна периодично да включва и изключва гравитацията, като ту се понасяше нагоре, ту падаше на пода с тъп звук, докато проумя как да завърти крака под тялото си и да се приземи на пръсти, вместо да се пльосне на проклетия под. Поработи малко с въздушните течения, но не можеше да направи нищо повече от това да промени умело позата си, докато се носеше плавно, иначе рискуваше да разпердушини стаята си. След няколко часа постоянният звън на телефона я принуди да излезе. Семейство Делос искаха да знаят защо още не е пристигнала в къщата им за тренировките, и нямаше да престанат да звънят, докато не вдигнеше.

Хелън беше мислила доста. Просто не виждаше смисъл да се учи да използва меч, щом оръжията не можеха да я наранят, а не беше нужно и да се бие, щом можеше просто да отлети. Знаеше, че в крайна сметка Хектор или Джейсън ще дойдат да я търсят вкъщи, затова се шляеше навън без ясна цел, надявайки се, че малко бързина ще й помогне да проясни главата си. Беше по джинси и пуловер, не точно с екип за бягане, но нямаше значение. Щом излезе от центъра на града, тя се отклони по Полпис Роуд, отправяйки се на изток. Не я беше грижа къде щеше да се озове в крайна сметка, стига да беше далече от хората. Докато тичаше, осъзна, че беше идвала насам веднъж преди, и макар да не искаше да мисли за първия си полет и всичко, което последва след него, знаеше, че това е идеалното място, за да намери усамотението, което търсеше.

Слънцето започваше да залязва и тя беше признателна, че чувствата й са достатъчно притъпени, за да може да изживее нещо красиво, без потискащите й мисли да нахлуят и да го провалят. Когато се огледа наоколо, видя познат фар. Хвърли поглед надолу към пясъка под краката си и се запита дали това е същият пясък, обгръщал нея и Лукас, когато изпитваха толкова силна болка. Когато бяха умрели за миг — осъзна тя.

Щом мисълта й хрумна, тя осъзна, че е вярна. Онази нощ те не просто бяха преживели ужасно нараняване: бяха започнали да преминават отвъд. Или поне Лукас беше. А тя го бе последвала надолу, за да го спре. И там имаше река… Я чакай, каква река?

— Хей! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изкрещя Хектор.

Беше бесен. Вървеше с дебнеща походка по брега, краката му сякаш изминаваха далеч по-голямо разстояние, отколкото тези на човешко същество, докато идваше към нея.

— Как ме намери? — изпелтечи Хелън.

— Не беше трудно да предусетя ходовете ти — ухили се той злобно. — Сега си довлечи задника в къщата ми.

— Не искам да тренирам повече. Безсмислено е — провикна се Хелън през рамо, докато се обръщаше на пета, за да си тръгне. — Просто искам да ме оставят на мира.

— Искаш да те оставят на мира, а, принцесо? Съжалявам, не става така — каза той, като я хвана за раменете и я завъртя кръгом. Това преля чашата на търпението й. Тя избухна в истеричен смях — другата възможност беше да се разплаче — и изблъска Хектор от себе си. Силно.

— Какво ще направиш? Какво? Ще ме пребиеш до смърт ли? Не можеш! Не си достатъчно силен — каза Хелън, като го удари няколко пъти по раменете, в опит да го предизвика на бой. — Е, ами вземи меч тогава. Хайде, давай. О, чакай, забравих. Това също не ме наранява. Така че какво ще направиш, голям побойнико? На какво имаш да ме научиш?

— Смирение — каза той тихо. Движеше се бързо, но заедно с това странно изкривяваше светлината, както беше правил Лукас. Докато Хелън още се опитваше да фокусира очите си, бясна, че дори не й беше хрумнало, че Хектор може също да има същия талант, Хектор я сграбчи, метна я през рамо и тръгна към водата.

Разярена, Хелън за пръв път използва цялата си сила срещу него. Не я беше грижа колко силна болка му причинява.

Продължи да блъска, докато се откопчи от хватката на Хектор. Чу ръката му да се счупва, докато тя буквално се откъсна от него. После промени състоянието си и се приготви да полети. Докато тя призоваваше вятъра, който да я понесе, Хектор я сграбчи с другата си ръка. С по-силната си ръка. Хелън осъзна, малко прекалено късно, че Хектор я беше оставил да счупи лявата му ръка, така че тя да се отдаде на безтегловността — безтегловността и моментната слабост. Преди Хелън да може да проумее какво прави той и да се върне отново под въздействието на гравитацията, за да получи достатъчна опора да го отблъсне, той с лекота я завлече във водата, където теглото й изобщо нямаше значение.

Хектор влезе право във водата и започна да гази навътре, навътре и още по-навътре, докато и двамата бяха напълно потопени под нещо, което се стори на Хелън като безкрайни метри тъмна вода. Бореше се безполезно. Това беше стихията на Хектор и той владееше напълно положението. Можеше дори да говори и да бъде чут под водата.

— Не си единствената, която притежава таланти, принцесо — каза той.

От устата му не излизаха мехурчета, само ясен говор. Той можеше да диша, можеше да говори, можеше да ходи по морското дъно, сякаш вървеше по твърда земя. Хелън най-после разбра защо Хектор я ужасяваше толкова много. Той беше океанско създание, а тя се страхуваше до смърт от океана.

Още откакто за малко не се беше удавила като дете, Хелън подозираше, че океанът й има зъб и й готви нещо ужасно, но така и не бе казала това на никого, защото беше напълно сигурна, че ще я помислят за луда. Сега, почти десетилетие по-късно, докато гледаше в безизразните сини очи на Хектор, разбра, че е имала право. Хелън риташе и се гърчеше под безмилостната му хватка. Мощни облаци от мехурчета излетяха от устата й, докато крещеше в беззвучна паника. Дращеше го по лицето и риташе с крака, но не можеше да направи нищо, за да го накара да я пусне. Щеше да се удави.

Във вените й засъска киселина, а краищата на полезрението й се размазаха, когато започна да изпада в безсъзнание. Докато очите й се затваряха, почувства как Хектор я дърпа за краката, теглейки я обратно към брега. Извлече я от водата, като я държеше за глезена, метна я над главата си и я стовари на пясъка като дървен чук, достатъчно силно, за да изкара водата от дробовете й. Тя повърна изгаряща солена вода и се закашля, докато усети парене във вътрешното ухо и чу как кръвта блъска глухо в главата й.

— Ако беше тренирала с мен днес, щеше да знаеш, че можеш да използваш мълниите си под водата — каза той, като дръпна рязко счупената си ръка, за да изправи костите с противен пукот. Изпищя и падна на колене, задъхвайки се за миг, преди да продължи през стиснати зъби: — Но ти не се появи за тренировката.

Останаха да седят един до друг на пясъка известно време, и двамата твърде наранени, за да помръднат. Докато се възстановяваха, залязващото слънце сякаш се отказа от деня и скочи презглава във водата. Небето потъмня.

— Мислех, че си потомък на Аполон — каза дрезгаво Хелън.

Гласните й струни бяха все още увредени, но и без друго не беше нужно да казва нищо повече. Хектор не изпъкваше като най-умният член на клана Делос, но Хелън започваше да подозира, че макар и да не прекарваше толкова време в четене на книги, колкото Касандра, той беше точно толкова умен, колкото и останалите от семейството му.

— Второстепенна морска богиня, наречена Нереида, се смешила с нашата Династия някъде в течение на историята. Тук-там още се срещат множество водни или горски второстепенни божества и духове, и с течение на хиляди години се случват разни неща. Вече нито един от родовете на Династиите не е чистокръвен потомък на един или друг бог, а всички по-млади поколения Потомци имат повече таланти от родителите си — отговори той.

— Защо е така?

— Касандра мисли, че по някакъв начин е свързано с желанието на Богините на съдбата Потомците да се сдобият с повече таланти и да станат по-могъщи, за да могат да владеят Атлантида, но лично аз просто смятам, че е защото всички сме мутанти. Прапрадядо ми е спал с нимфа, а аз мога да ходя под водата. Не ти трябват Богините на съдбата, за да обясниш това.

— Така ли разбра, че можеш да ме удавиш? Защото имаш власт над водата?

— Това беше елементарна логика. И нямам власт над водата, просто съм си у дома в нея — каза той. Обърна се да я погледне в очите. Когато продължи да говори, го направи с тон, мъчително подобен на гласа, с който Лукас си служеше, когато я учеше да лети, и сърцето на Хелън се сви. — Още не мислиш като боец. Имаш всички тези удивителни таланти — таланти, за които повечето Потомци биха разменили половината години от живота си, — но не можеш да ги използваш, защото не мислиш тактически. Просто спри и помисли с главата си за секунда. Океанът не е оръжие, но може да убива. Въздухът не е оръжие, но ако те лиша от него, ще умреш. Земята не е оръжие… — поде той.

— Но ако се блъсна в нея достатъчно силно… Схващам — довърши тя вместо него, като преглътна с усилие и се загледа към безмилостните вълни.

— Водата е твоята Ахилесова пета. Това е стихията, от която се боиш, защото нямаш контрол над нея.

Хелън не знаеше как той беше проумял това, но знаеше, че е прав. По някакъв начин, дори когато още беше в неведение за способностите си, тя бе знаела някъде дълбоко в себе си на подсъзнателно ниво, че има по-малко поводи да се страхува от останалите три елемента. Можеше да управлява въздуха и да призовава ветрове, можеше да манипулира земното притегляне, и с лекота можеше да понесе топлината на огъня, защото, за да може да създаде мълния, трябваше да е способна да издържи на температури, по-високи от тези на всеки пламък. Но водата бе единственият елемент, който я правеше напълно безпомощна. Най-накрая проумя собствения си страх, макар това ни най-малко да не я доближаваше до преодоляването му.

— Откъде би могъл да знаеш това за мен? — попита Хелън, обзета от леко страхопочитание.

— Защото съм бил обучаван да мисля тактично и да откривам слабостите на противниците си още от деня, в който съм се родил. Ти не си. Има толкова много начини да убиеш човек, Хелън. Мислиш си, че си в безопасност, защото мина изпитанието на Касандра с меча, но не си — каза Хектор с глас, наситен с раздразнение и тревога. — Знам, че си още в шок, но нямам време да те чакам да свикнеш с това, което си. Има хора, които те търсят. Трябва да пораснеш и трябва да го направиш сега, иначе ще умрат много хора. Така че си върви у дома. Хапни нещо и си почини. Изглеждаш зле, а не искам Люк да обвини мен за това. Но утре идваш да тренираш. Никакви оправдания повече.

Без да дочака отговор, Хектор се изправи и я остави сама на тъмния плаж. Тя се заигра със сърцевидното си колие, като прокарваше талисмана по долната си устна, докато седеше там, чувствайки се засрамена от начина, по който се беше държала. Дрехите й бяха натежали от вода, но тя не ги изстиска. Имаше чувството, че заслужава да бъде подгизнала и да се чувства неудобно още малко.

Очевидно трябваше да продължи да тренира с Хектор, но това означаваше, че трябва да ходи в къщата на семейство Делос. Това пък значеше, че трябва да вижда Лукас, а тя категорично не можеше да го направи. Колкото и да го премисляше, имаше чувството, че се задушава всеки път, когато си помислеше, че ще трябва да го вижда всеки ден, знаейки, че той се насилва да бъде мил с нея, защото вероятно я съжаляваше. Все още не можеше да проумее как е могла да сбърка толкова много по отношение на Лукас, и тази мисъл бе заседнала в нея като тресчица, която не можеше да бъде открита и извадена. Не очакваше той да падне в краката й или нещо подобно, но да премине от непрекъснато държане на ръката й навсякъде, където ходеха, към това да каже, че никога не би я докоснал? Как беше възможно това?

Неспособна да седи на едно място с тези мисли в главата си, Хелън подскочи във въздуха с лек вик и остави източния вятър да я понесе над водата. За няколко кратки мига, колкото няколко удара на сърцето, тя увисна в спокойната прегръдка на въздуха, докато звездите светнаха, поемайки красотата на това преживяване, сякаш беше емоционален еквивалент на новокаина.

Когато се успокои, тя започна да кръжи по-високо и се понесе, подета от равномерен западен полъх, който я върна обратно над острова. Все още не летеше грациозно — всъщност едва се справяше — но ако не се замисляше за това твърде много, знаеше какво да направи, за да се придвижи. Нямаше ясна представа къде да отиде, но внезапно се почувства премръзнала и нуждаеща се от утеха. Без да прави съзнателен избор, тя откри, че кръжи над къщата на Клеър.

Хелън се спусна в предния двор на Клеър, а после осъзна, че в това състояние не можеше просто да отиде и да натисне звънеца. Беше мокра до кости и трепереща от студ. Господин и госпожа Аоки щяха да се обадят незабавно на баща й, ако я видеха така.

Като заобиколи къщата пеш, Хелън надникна вътре през прозорците, опитвайки се да открие къде беше Клеър. Изрови клетъчния си телефон от джинсите, за да се обади на Клеър и да я накара да излезе навън, а после се плесна по челото, когато видя, че купеният й само преди два дни телефон беше съсипан от солената вода. Чу Клеър да крещи на майка си на японски, докато тичаше гневно нагоре към стаята си. Лампата в спалнята на Клеър светна, и тя затръшна вратата след себе си.

Това беше ужасен начин да се появи пред Клеър, и Хелън си даваше смътно сметка за този факт, когато се понесе плавно към прозореца и видя най-добрата си приятелка да седи на леглото си с отворена уста. Хелън я зачака да изпищи, но когато Клеър не го направи, тя посочи към залостения прозорец.

— Пусни ме да вляза — изрече настойчиво през тракащите си зъби.

— О, проклятие. Ти наистина си вампир — каза Клеър. Изражението на лицето й беше разочаровано, но ни най-малко изненадано.

— Какво, по дяволите? Не! Просто отвори прозореца, Гиг, замръзвам! — прошепна Хелън високо. Клеър се свлече с усилие от леглото си и отиде до прозореца с унило увиснали рамене.

— Знам, че е популярно и така нататък, но наистина не искам да ми смучеш кръвта. Просто е толкова нехигиенично! — изхленчи Клеър жално, докато отваряше прозореца.

Сложи ръка на оголеното си гърло, за да се предпази, но все пак пусна Хелън да влезе въпреки опасността, и този факт не убягна на Хелън.

— О, я стига, не съм вампир, Гиг? Виждаш ли? Нямам огромни кучешки зъби! Нито обезумели очи. — Хелън повдигна горната си устна, при което се показаха съвсем нормални резци, а после разтвори очи ужасно широко, за да демонстрира пълна липса на кръвожадност.

— Добре! Но предположението беше съвсем на място, предвид обстоятелствата! — отвърна Клеър отбранително, докато Хелън се вмъкна плавно през прозореца, а после се предаде отново на гравитацията и кацна пред нея.

— Добре! Съгласна съм, това е основателна причина за тревога — призна Хелън, но нещо не беше наред. — Току-що влетях през прозореца ти. Защо не си по-изненадана?

— Знаех, че можеш да летиш още откакто бяхме деца. Дори веднъж те бутнах от покрива ви, за да се уверя. Съжалявам за това, между другото — каза тя глуповато.

— Наистина си ме бутнала — ахна Хелън, внезапно спомнила си целия инцидент само в един бърз проблясък.

Бяха може би седемгодишни и се мотаеха по платформата на покрива на Хелън. Хелън падна, но така и не се удари в земята. Някак се беше спуснала плавно на земята, като лист, падащ от дърво. Клеър се кълнеше пред всички, че Хелън се е подхлъзнала, но Хелън изобщо не помнеше да е губила равновесие, а заради начина, по който я гледаше Клеър в продължение на седмици след това, беше заподозряна нещо нередно, преди да си го избие от ума. Сега всичко си идваше на мястото. Хелън се втренчи безмълвно в Клеър.

— Какво? Не мислех, че ще умреш или нещо такова! Накратко — видях те как не падаш по стълбите ми предния ден, когато наистина се подхлъзна, затова трябваше да проверя теорията си — каза Клеър, сякаш всичко беше напълно логично.

— Като ме бутнеш от покрива?

— Представа си нямаш колко съм ти ядосана оттогава, задето си скрила това от мен! Можеш да летиш, Лени, а никога не си ми казвала! — изкрещя Клеър, напълно отклонявайки спора от себе си, но Хелън реши, че трябва да й го позволи, като имаше предвид очевидното огорчение на Клеър.

— Не знаех до преди няколко седмици! — настоя Хелън.

— Такава си лъжкиня! — каза Клеър, като я смушка с юмрук в хълбока.

— Вярно е! Майка ми ме е проклела, когато съм била бебе, да не мога да използвам своята… О, мамка му! Щеше да е толкова по-лесно, ако наистина бях вампир. Тогава щеше просто да разбереш! — изсумтя Хелън, раздразнена и чувствайки се неразбрана. Известно време крачеше наоколо, ровейки с пръсти из оплетената си коса, преди да успее да подреди мислите си.

— Хърги те накара да прочетеш „Илиада“, нали? Помниш ли как всички герои имаха свръхчовешка сила и можеха да правят всякакви неща, които нормалните хора не могат? — попита тя.

— Да. Това е защото са били полубогове. Но това не е било истина — каза Клеър, сякаш беше очевидно. После проумя: — О, за бога…

— Аз съм от поколението на тези герои. Наричаме се Потомци и имаме цял куп сили — правим неща, които няма да повярваш. Но само до преди броени дни нямах представа каква съм или какво мога да правя. Иска ми се да можех да ти разкажа всичко, но не знам какво мога или не мога да казвам. Моля те, Гиг, знам, че звучи безумно, но никога не съм те лъгала. Просто трябва да ми повярваш.

— Добре — каза Клеър, като кимна и погледна Хелън право в очите, сякаш най-накрая чувстваше, че получава уважението, което заслужава. — От известно време бях проумяла голяма част от това, да знаеш. Ти си открила, че си полубожество — това не с ли върховно? — когато семейство Делос се преместиха тук. Защото и те са като теб. Разбрах го в мига щом ги видях. Просто не знаех какви сте.

— Виждаш ли? — каза Хелън с нервна усмивка. — Затова трябваше да ти кажа, имам нужда да мога да говоря с теб за всичко това, за да можеш да ми помогнеш да го проумея. Но не може да казваш на семейство Делос, че съм ти разказала, докато не разбера дали е редно, или не.

— Няма значение. Мога да блъфирам или да се престоря, че съм се досетила сама. Един вид го направих за всеки случай — каза Клеър с доволна усмивка. После нещо й хрумна и я накара да превключи на по-сериозна вълна: — Къде си била, между другото? И защо изглеждаш така ужасно, по дяволите?

Хелън се готвеше да обясни какво е станало между нея и Хектор, когато телефонът на Клеър изпиука. Клеър погледна съобщението, а после започна да пише отговор.

— Джейсън е. Трябва да му кажа, че си тук, цял ден те търси — каза Клеър на Хелън. Телефонът изпиука отново.

— Пак е той. — Тя зачете написаното на екрана. — Иска да те държа тук. Идва насам.

— Не! Още не съм готова да говоря с никого от тях! — възкликна Хелън, като отстъпи заднешком.

— Лен, той наистина се тревожи за теб, всички се тревожат.

— Трябва да изчезвам оттук — заекна Хелън. Прокара ръка по лицето си и се насочи към прозореца.

— Къде отиваш? — попита Клеър, като се опита да й препречи пътя с протегната ръка. — Ще му кажа да си върви, ако искаш, но трябва да ме увериш, че всичко с теб ще е наред.

— Просто си отивам у дома. Обещай, че няма да му позволиш да ме последва, окей?

Клеър обеща и прегърна Хелън. После Хелън скочи през прозореца, сменяйки положенията си във въздуха. Докато отлиташе, чу как Клеър ахна. Миг по-късно Хелън се приземи в предния си двор и тръгна право към стълбите, за да вземе душ и да се стопли.

Той я чакаше зад входната врата. С ловко движение помете краката й изпод тялото още преди да си направи труда да затръшне входната врата. Всичко стана съвсем тъмно, по-тъмно от всяка нощ, от всяка превръзка за очи или от всяка затворена стая, която Хелън някога бе преживявала. Беше обгърната от объркващ мрак, който я накара да се почувства толкова замаяна и откъсната от останалата част от света, че вече не можеше да си спомни дори разположението на къщата си. Къде бяха стълбите? Мебелите? Не знаеше. Сякаш беше пропаднала в черна дупка.

Хелън беше толкова шокирана, че нямаше време да се претърколи, преди да почувства как някакъв много едър мъж я покрива в гръб. Той улови главата й между дланите си и я изви на една страна, опитвайки се да й счупи врата. Тя сграбчи китките му и ги дръпна навън, опитвайки се да го накара да отпусне хватката си, но преимуществото бе на негова страна. Мускулите на врата й се изопнаха опасно и тя почувства как започва да изпада в паника за втори път в рамките на един час. Но именно споменът за това неотдавнашно съприкосновение със смъртта я изпълни с енергия, докато риташе и се бореше. От мисълта да използва мълниите си, й се обърна стомахът, но знаеше, че няма избор.

Хелън почувства как електрическият поток потича в корема й. Той, естествено, се опитваше да излезе от нея, описвайки дъга, и да се насочи към земята, и всичко, което трябваше да направи, бе да го освободи. Тъй като й липсваше тренинг, пусна мълнията, и тя се изстреля безполезно надолу по краката й, карайки я да се присвие конвулсивно. В отчаянието си, остави последните няколко волта да пробягат нагоре по ръцете й и да отскочат през кожата й към китките на мъжа.

За един кратък миг синята искра проблесна и освети стаята, и Хелън видя как очите на мъжа се разшириха изненадано. После почувства как той се разтърсва от напрежението и го чу да пищи, когато електричеството го удари.

Хелън усети мирис на обгорена коса и озон, като далечен отглас от най-мрачния кошмар на детството си. Стори й се, че сякаш половината й телесна енергия излиза от нея, оставяйки я слаба като котенце. Тежестта на едрия мъж върху нея стана непоносима и тя разбра, че трябваше да се измъкне изпод него, преди той да се съвземе, иначе нямаше да е в по-добро положение, отколкото когато я бе хванал за главата. Докато нападателят й още се тресеше, тя успя да избута от себе си част от тежестта му, и когато в стаята успя да се промъкне съвсем слаба светлина, най-сетне го видя.

Проблясващите златисти къдрици и набитото тяло бяха на Хектор и за миг тя се изплаши, че го е убила, докато той може би се беше опитвал да я научи на нещо. Наведе се право над него да види дали още диша. Надвесена на сантиметри от лицето му в обичайната тъмнина на нощта, видя, че това беше Креон, но бе твърде късно. В мига щом го позна, той отвори очи, сграбчи я и я притисна към гърдите си в смъртоносна мечешка прегръдка.

Хелън започна да пищи и да се бори. Протегна ръка надолу към корема си в търсене на електрическия поток, но всичко, което бе останало, беше слабо статично електричество. Вече беше изразходила целия заряд, складиран в мускулите й. Освобождаването на цялата тази енергия я беше оставило слаба и ранима. Ръцете и краката й бяха отмалели, и тя се смачка под подновеното нападение на Креон като хартиена торба. Той се стовари върху нея, притискайки я към земята, докато измъкваше бронзов нож от колана си.

— Толкова жалко, preciosa. Ти си най-красивото момиче, което съм виждал. Почти прекалено съвършена, за да ти прережа гърлото — изпъшка той в ухото й. — Но Атлантида…

Тя изви врат, за да го отдръпне от устните му: по кожата й пробягаха тръпки на отвращение. После той се оттласна от нея, като вдигна ножа високо над главата си. Поколеба се и за един кратък миг Хелън си помисли, че няма да го направи, но видя как погледът му стана твърд и суров. Стовари ножа право над сърцето й.

Ножът на Креон издаде дузина звуци като отскачаща топка за пинг-понг, когато се пръсна и частиците се разлетяха от кожата й. Той имаше само миг да осъзнае какво се бе случило, преди един крак да влезе в съприкосновение с главата му и да го изрита така, че той излетя от Хелън.

Лукас скочи върху Креон със злобна озъбена гримаса, и двамата започнаха да се бият толкова бързо, че Хелън едва виждаше ръцете им да се движат. Удряха се с юмруци, сграбчваха се и прилагаха измамни хватки, като и двамата преминаха от боксирането с вкопчени една в друга ръце към някаква странна борба, в която се опитваха взаимно да огънат ставите си в погрешната посока. Хелън едва имаше време да се претърколи на колене, преди всичко да свърши. Притиснат натясно и все още слаб от електрическия удар, Креон се обгърна в зловеща сянка и побягна с главоломна бързина вън от къщата веднага щом успя да остави дори само два сантиметра разстояние между себе си и Лукас, който продължи да го преследва през половината морава пред къщата на Хелън, преди да направи завой и да се върне вътре.

— Добре ли си? — почти изкрещя Лукас.

— Да, просто не мога… — каза Хелън, като се опита да се изправи, а после отново тупна на земята, замаяна.

— Какво ти направи? — попита Лукас с изтънял от тревога глас. Вдигна Хелън и се опита да я закрепи, за да може да стои сама. — Краката ти счупени ли са? — Внезапно пое отново тежестта й, докато трескаво преценяваше пораженията.

— Не, аз просто… Хектор каза да използвам мълниите си, за да се бия, и аз го направих, но мисля, че отидоха в неправилна посока — измънка тя. Беше объркана и пред очите й имаше петна.

— Защо не можеш да стоиш? — попита Лукас, като отново се опита да я изправи на крака. Сърцето я болеше да вижда красивото лице на Лукас, да усеща мириса на тялото му и да чувства ръцете му върху тялото си. Имаше смътно усещане къде е земята, но целият свят падаше, а тя беше твърде уморена за тези глупости. Просто вече не можеше да прави това. Имаше нужда от една дрямка.

Следващото нещо, което усети, беше сладък вкус върху езика си. Мед. Отвори напълно очи и видя, че седи на плота в кухнята си, а Лукас стоеше между краката й и държеше главата й повдигната и наклонена назад, докато изливаше в устата й струйки мед от пластмасова мечка.

— Ето те и теб — прошепна той с лека усмивка, когато тя го погледна. Отвърна на погледа й с толкова нежност, та Хелън трябваше да си напомни, че Лукас всъщност не проявява интерес към нея. За пореден път се запита какво се беше случило, за да го накара да я отблъсне така.

— Здрасти — каза тя дрезгаво, сякаш току-що се беше събудила след цяла нощ сън. — Как се озова тук?

— Каси прозряла нападението на Креон, но не знаеше къде ще се случи, защото виждаше единствено тъмнина. Аз предположих — каза той, като отметна косата й от лицето и намести един дълъг кичур зад рамото й. — Съжалявам, че закъснях.

— Не се престаравай толкова — каза тя с глас, все още треперещ от страх. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее и да се съвземе.

— Добре си го подредила. Никога не съм виждал Креон да хуква така, за да се спаси от битка — каза Лукас с възхищение.

— Просто го омаломощих за теб. — Не можа да устои и му се усмихна, макар да знаеше, че с часове ще премисля и ще съжалява за това. — Пропуснах ли нещо, докато не бях на себе си?

— Само разходката от там до тук — каза той, като посочи през рамо към плота. — И едно бързо обаждане до Джейсън за подкрепление.

— Лени! — изпищя неистово Клеър, като се втурна през входната врата. Ахна при вида на преобърнатите мебели в антрето.

— Тук съм. Не изперквай, добре съм — провикна се Хелън към нея. После видя въпросителния поглед на Лукас. — Всичко е наред, тя знае част от историята — каза му. Отблъсна го, за да може да скочи от плота. Клеър влезе първа, последвана от Джейсън, който изглеждаше готов да я удуши.

— Съжалявам, Люк. Бях при нея да търся Хелън, когато се обади. Опитах се да дойда сам, но тази сто петдесет и пет сантиметрова напаст се вкопчи в ръката ми и отказа да ме пусне да тръгна без нея — изръмжа Джейсън, като едва не си скубеше косите от безсилен гняв.

— Ъм, моля, каза ли нещо? Тя е най-добрата ми приятелка и ми беше ясно, че става нещо — изсъска Клеър на Джейсън. — Как можа да се случи това? Ти току-що излетя през прозореца ми, преди, кажи-речи, две секунди. — Клеър сграбчи Хелън в прегръдка.

— Знаеш за… разни неща? — попита Джейсън, изненадан и несигурен колко е редно да каже.

— Аз й казах — призна Хелън, като се измъкна от пламенната прегръдка на Клеър и разтри схванатия си врат.

— Но аз винаги в известен смисъл съм знаела. Просто си мислех, че е неумираща, вампир или нещо такова — каза Клеър с пренебрежително махване на ръка. — Повярвайте ми, много по-щастлива съм, че всички сте отчасти гръцки божества, вместо отчасти нещо отвратително от рода на прилеп, вълк или комар.

Джейсън и Лукас се спогледаха над главата на Клеър. Хелън обясни какво се беше случило възможно най-бързо, докато Лукас изведе Джейсън навън да огледат следите, но беше твърде късно да се опитват да проследят Креон. Върнаха се вътре с мрачни изражения на лицата и откриха, че Хелън и Клеър бяха включили лампите, за да преценят пораженията в антрето.

— Това парчета от нож ли са? — попита Клеър.

— Да. Той, един вид, ме прободе в сърцето — каза Хелън предпазливо, без да знае как ще реагира Клеър.

— Значи още можеш да правиш това? Да спираш остриетата? — попита Клеър, без да се изненада. — Ами това с мълниите? Можеш ли все още да правиш и него?

— Откъде знаеш всичко това за мен? — изпелтечи Хелън. Клеър въздъхна.

— След като те бутнах от покрива… — поде тя.

— След като ти какво? — изкрещя Лукас.

— Беше, когато бяхме на седем! И не й стана нищо! — изкрещя в отговор Клеър. — Както и да е, знаех за онова с ножа, защото, ами, веднъж се опитах и да те намушкам — продължи тя свенливо. — Но вече знаех, че няма да пострадаш, заради онази случка с Гретхен и ножиците във втори клас. Помниш ли?

Хелън направи гримаса:

— О, да! Гретхен и ножиците! Тя наистина се опита да ме убие, нали?

— Да, наистина. Безумно ревнуваше от теб. Но аз никога не съм искала да те нараня, просто трябваше да се уверя, че не си губя ума. Беше плашещо, нали знаеш — каза извинително.

Хелън се усмихна, прощавайки й на мига.

— Предполагам, че не мога да те виня. Но откъде разбра за това с мълниите?

— Помниш ли, когато бяхме на девет, отивахме с ферибота към далечния край на острова, за да видим Аквариума в Бостън, и онзи противен тип с огромния корем все се опитваше да ни заговори? Помниш ли как уж „случайно“ постоянно се блъскаше в теб и те галеше по косата?

Хелън помнеше — и още как, макар че бе прекарала дълго време в опити да забрави. Беше последвал онзи ужасен мирис на изгоряла коса и празното изражение в очите на онзи. Хелън кимна, потръпвайки при мисълта, и обзета от ужас накъде бие Клеър.

— Помниш ли как той внезапно просто изчезна, преди да спрем на кея? Е, не просто изчезна. Преди това се опита да те сграбчи, Лен, а аз видях как от теб към него прескочи електрическа искра. Тя просто го издуха от палубата на ферибота. Приличаше на мълния, само дето излезе от теб.

— Май го убих — прошепна Хелън: изпитваше нужда най-сетне да признае какво е направила.

— Хубаво! Та той блудстваше с деца! Вероятно би трябвало да получиш медал — настоя Клеър. Хелън погледна искреното й лице. Онзи мъж вероятно наистина смяташе да извърши нещо ужасно, но дали това беше достатъчно основание да го изпържи?

— Първо, не си сигурна, че си го убила. Второ, било е рефлекс. Въпросът не е дали е заслужавал да умре или не. Не би трябвало да се чувстваш виновна за нещо, извършено при самозащита — настоя Лукас. Докосна Хелън по рамото. Тя се отдръпна неуверено от него, тъй като не знаеше как да се чувства. За щастие Джейсън смени темата.

— Значи винаги си знаела, че тя не е изцяло човешко същество — обърна се той към Клеър с иронична усмивка. — Това никога ли не те е смущавало?

— В някакъв момент малко се тревожех, че може да опита да ме завлече в ада и да ми изсмуче кръвта, но сметнах, че това пак е по-добре, отколкото да имам Гретхен за най-добра приятелка — каза Клеър достатъчно искрено, че да предизвика смях. — Плюс това, не знам дали сте забелязали или не, но този остров е пълен с бели хора. Не е лесна работа за един японец да расте тук. Но с Лени наблизо, винаги знаех, че колкото и да съм странна, тя винаги ще е далеч по-странна. Така че това беше хубаво.

— И никога не каза на никого друг през всичките тези години? Никога не си го споменавала на никого, когато си била малка, дори случайно? — попита Лукас скептично.

— Хайде, Лукас, не съм глупачка! Гледала съм „Извънземното“ и знам какво направиха мъжете в бели престилки на него и Елиът — отговори тя с отвратено изражение на лицето. — Никога не бих издала Лени. Или теб, като стана въпрос.

— Благодаря — отвърна Лукас, малко объркан от метафората с извънземните.

Двамата с Джейсън отново се спогледаха и този път в очите им имаше очевидно възхищение.

— Знаете ли какво не схващам? — попита Хелън, сменяйки темата. — Защо тя може да бъде наблизо, когато правя разни типични за Потомците неща, но това не ми се отразява? Толкова много пъти ме е виждала да използвам силите си през годините, но не помня някога да съм почувствала болка в стомаха.

Хелън обясни на Клеър за проклятието на майка си, но никой нямаше отговор на въпроса й. Насочиха вниманието си към задачата да почистят възможно най-добре, преди Джери да си дойде. Клеър предложи да остане с Хелън през нощта, в случай че е твърде изплашена, за да спи сама, но Джейсън моментално отхвърли идеята.

— И какво ще направиш, ако Креон се появи отново? Ще го замериш с телефона си и ще му дадеш да разбере ли? — каза той, като клатеше глава. — Знам, че вие двете сте като сестри, но няма да оставаш тук.

— Аз ще остана. Ти заведи Клеър вкъщи — каза Лукас, като тихомълком пое контрола, преди Клеър да успее да започне нов спор с Джейсън. — Съобщи ми, ако видиш нещо около къщата й.

— Добре — каза Джейсън с кимване, докато водеше Клеър към вратата.

Не изглеждаше изненадан, че около къщата на Клеър може да дебне нещо опасно, но Хелън и Клеър бяха. Хелън вдигна ръка, за да ги възпре да си тръгнат, внезапно ужасена отново. Беше нощ и във всяка сянка можеше да се спотайва Креон.

Доловил страха на Хелън, Лукас хвана ръката й и я стисна здраво.

— Джейс може да се справи с това — каза й уверено.

— Я чакайте, какво имате предвид с това около моята къща? Родителите ми са си у дома — каза Клеър, чието безпокойство също изплува пак на повърхността. — Не мислите, че типът, който е направил това…

— Не се тревожи — каза Джейсън с внимателен и загрижен тон, който обикновено пазеше за всеки друг на света, с изключение на Клеър. — Няма да позволя нищо да се случи на теб или на родителите ти.

— Благодаря — каза тя бавно: изглеждаше малко изненадана, че има какъвто и да е повод да му каже тези думи.

Тя се обърна и помаха на Хелън, която си помисли, че току-що се бе случило невъзможното. Клеър най-после бе изчерпала противните епитети по адрес на Джейсън. Хелън затвори вратата след тях и си пое дълбоко дъх. После хвърли поглед към Лукас и отправи молитва към цял пантеон богове някой ден да стане по-лесно да го гледа.

— Изглеждаш уморен — каза тя, осъзнавайки, че е вярно, докато го изричаше.

— Ти също. Научих, че напоследък имаш много кошмари — отвърна той, напълно несмутен да признае, че разпитва братовчедите си за нея.

— Какво ти пука? Моля те, Лукас, просто си върви — каза тя умолително, като разтриваше лицето си с ръце.

— Не мога. Няма да си отида — каза той, като пристъпи напред и я притегли в прегръдката си.

Тя се чувстваше твърде крехка, за да го отблъсне. Разтопи се в гърдите му и остана облегната там няколко мига.

— Защо носиш мириса на океана? — попита той внезапно, отдръпвайки се, за да я погледне по-добре. Загледа се изучаващо в изпоцапаните й дрехи, обсипани с петна от пясък, и попита подозрително: — Какво ти се е случило днес, освен Креон?

— Не е ли несправедливо? — запита тя. Отблъсна го от себе си с горчив смях. — Ако те излъжа, ще разбереш, а ако премълча, ще предположиш нещо по-ужасно от истината.

— Тогава просто ми кажи толкова много или толкова малко, колкото искаш — каза той тихо, като отстъпи от нея, за да й даде малко лично пространство. — Но ми кажи нещо. Какво стана?

— Скатах се от тренировка, защото не можех да понеса да те видя. Хектор ме намери да се крия на брега, аз му се озъбих, и той едва не ме удави, за да ми даде урок по смирение — избълва тя; в очите й напираха сълзи от изтощение. — После отидох при Клеър да поплача на рамото й и да й кажа, че съм Потомка. След това отлетях у дома, където Креон ме нападна, опита се да ми счупи врата и ме прободе в сърцето. Останалото го знаеш. Сега просто искам да си взема горещ душ и да си легна, защото замръзвам от студ, кожата ме сърби и не мисля, че мога да се справя с още нещо, случило се днес.

— Добре. Върви да вземеш душ — каза Лукас, като кимна сковано, докато се отдръпваше от пътя й. — Ще те чакам в стаята ти.

Хелън се качи залитайки по стълбите и изтича в банята. Влезе под душа и се разплака. Седнала във ваната, с пръскащата навсякъде около нея вода, тя вече не можеше да възпира сълзите си. Опита се да бъде възможно най-тиха и се надяваше, че монотонният силен шум на течащата вода ще заглуши плача й.

Когато най-после си изля всичко, тя се подсуши и си сложи приятно ухаещо късо потниче и памучни панталони, току-що извадени от пералнята. Докато почистваше с конец и миеше зъбите си в замъглената баня, чу как баща й се прибира и включва телевизора в дневната. Тя отиде до най-горния край на стълбите и извика надолу, за да му пожелае лека нощ. Той изсумтя в отговор същото, но беше твърде погълнат от опитите на „Ред Сокс“ да устискат до октомври, за да започне разговор. Хелън влезе в стаята си.

Лукас я чакаше вътре. Когато Хелън го видя, легнал върху завивките й, напълно облечен, изритал обувките си, тя спря и се вгледа в него от прага. Беше твърде дълъг за малкото й момичешко легло, но дори при това положение й се струваше съвсем редно той да лежи там. Той отвърна на втренчения й поглед за миг, а после преглътна мъчително, повдигна завивките и й направи знак да се мушне в леглото. Когато тя се поколеба, хваната натясно между желанието да възрази, че баща й може да влезе всеки момент, и порива да го помоли да си свали дрехите, той проговори.

— Силата на волята ми си има граници, Хелън — прошепна той. — И тъй като очевидно спиш с най-безсрамното прозрачно потниче, което съм виждал, ще трябва да те помоля да влезеш под завивките, преди да извърша някоя глупост.

Кръвта нахлу в лицето на Хелън и тя моментално скръсти ръце, за да прикрие гърдите си. Изтича и скочи под завивките. Лукас само се засмя и я покри със сгънатата завивка, сякаш това беше някаква забранена за пресичане граница, която щеше като с магия да попречи и на двамата да извършат „някоя глупост“. Когато тя се сгуши отдолу, той я обгърна с ръка и потри лице в тила й.

— Няма нужда да се смущаваш. След като те видях в нощницата на братовчедка ми, нямаш какво да криеш. Но защо плачеше под душа? — промълви той в косата й. Тя почувства как устните му се движат по скалпа й и усети натиска на хълбоците му през завивките, но ръцете му бяха като неподатлива клетка. Опита се да се обърне, за да го погледне в очите и да му покаже, че е добре дошъл под завивките при нея, но той не й позволяваше.

— Плачех, защото съм изпълнена с безсилен гняв! Защо правиш това? — прошепна тя във възглавницата си.

— Не можем, Хелън — бяха единствените му думи.

Целуваше я по врата и повтаряше отново и отново, че съжалява, но колкото и да се опитваше тя, той не й позволяваше да се обърне с лице към него. Хелън започна да се чувства, сякаш я използваха.

— Моля те, бъди търпелива — изрече той умолително, когато възпря ръката й, посягаща назад да го докосне.

Тя се опита да седне, да го избута от леглото си, каквото и да е, само да не е принудена да търпи да лежи до някого, който си играеше така жестоко с нея. Последва малко сборичкване, но той беше много по-добър от нея и още по-тежък, отколкото изглеждаше. С лекота блокираше всеки неин опит да го обгърне с ръце или крака или да впие устни в неговите.

— Искаш ли ме изобщо или просто си мислиш, че е забавно да ме дразниш по този начин? — попита тя, чувствайки се отблъсната и унижена. — Няма ли поне да ме целунеш? — Най-сетне успя с усилие да се обърне по гръб, където можеше поне да вижда лицето му.

— Целуна ли те, няма да мога да спра — прошепна отчаяно той, като се подпря на лакти, за да я погледне в очите.

Тя отвърна на погледа му, виждайки го истински за пръв път тази нощ. Изражението му беше уязвимо и неуверено. Устата му бе подпухнала от желание. Тялото му трепереше, а дрехите му бяха набраздени от фин слой нервна пот. Хелън се отпусна назад в леглото с въздишка. По някаква причина, която очевидно нямаше нищо общо с желанието, той не си позволяваше да бъде с нея.

— Не ми се подиграваш, нали? — попита тя предпазливо, просто за всеки случай.

— Не. В това няма нищо забавно — отговори той. Отмести се и легна отново успоредно до нея, все още дишайки тежко.

— Но по някаква причина между теб и мен никога няма да има нищо — каза тя, обзета от спокойствие.

— Никога не казвай „никога“ — каза той настойчиво, като се претърколи отново върху нея и я притисна отново с цялата си необичайна тежест дълбоко в пашкула на малкото й момичешко легло. — Боговете обичат да си играят с онези, които си служат с категорични понятия.

Лукас прокара устни по врата й и я остави да обвие ръце около него, но това беше всичко. Продължи да я държи затисната под одеялото, увита като мумия, нещастно целомъдрена, като й позволи да го държи, но не и да го прегърне напълно.

— Държиш ли на мен? Интересуваш ли се от мен по друг начин, освен „въпросът е на живот и смърт, трябва да попречим на Стоте братовчеди да започнат война с боговете“? — попита тя пренебрежително.

Знаеше, че на някакво ниво се държи дребнаво и неуверено, но имаше нужда да разбере какво изпитва Лукас към нея. Той се подпря на лакти, за да може да я вижда по-ясно и за да може и тя да го вижда.

— Разбира се, че държа на теб — каза напрегнато. — Единственото, което не бих направил, за да съм с теб, е да причиня смъртта на невинни хора. И това е горе-долу всичко. — Той се обърна отново по гръб, като зарови рязко ръка в косата си. — Но очевидно е достатъчно.

Хелън знаеше, че зад думите му се крие много повече, отколкото показваше, но й беше непоносимо да задава каквито и да е въпроси, които можеха да имат ужасни отговори. Стигаха й толкова ужасни неща за един ден. Претърколи се върху него и се сгуши в онова място на гърдите му, на което — бе убедена в това — все още имаше вдлъбнатина с формата на нейното тяло.

— Просто за да знаеш, просто за да сме наясно, аз също държа на теб. И ако тази прегръдка е всичко, което мога да имам, бих я предпочела пред всичко друго от всеки друг.

— Това е защото никога не си била с мъж — каза Лукас, докато целуваше късчето кожа на челото й, откъдето започваше косата. — Заспивай сега — нареди й той.

На Хелън й се искаше да възрази, но беше твърде уморена от това, че се бе борила за живота си два пъти в един ден, за да има сили за нещо повече от едно непокорно примигване. Ръцете на Лукас се сплетоха като предпазна кошница на балон около заздравяващото й сърце и тя се отпусна напълно в прегръдката му. Заслуша се в отекващия звук на дишането му, звук, който си бе само негов, звук, който тя вече познаваше толкова добре, и потъна в дълбок сън без кошмари.