Любовна песен за утре

Дванадесета глава

Ейми тревожно кръстосваше кабинета в очакване да стане седем. Бе решила да изчака още два часа, за да избегне срещата с хората от лабораторията, които по това време прибираха своите материали в сейфа. Половин час й бе напълно достатъчен, за да разгледа съдържанието на трите жълти чекмеджета.

Когато стана седем без петнайсет, си пое въздух и тръгна към асансьора. Още преди да стигне до охраната пред лабораторията, ръцете й вече трепереха толкова силно, че за да ги успокои, притисна към гърдите си листите, които носеше. Поздрави пазача по име и дори успя да му се усмихне.

— До късно работите, а, госпожице Тревър?

— Така ми се пада, като прекалявам с обедната почивка.

Той натисна бутона за автоматично отваряне на вратата.

— Може вече да не съм тук, когато излезете, и затова искам да ви пожелая приятна вечер.

— Благодаря — отвърна Ейми през рамо. — Приятна вечер и на вас!

Щом вратата тихо изсвистя зад нея, тя се отпусна и затвори очи. Първият етап бе приключил успешно.

Коридорите и помещенията в лабораторията бяха странно тихи. За пръв път Ейми посещаваше това крило на сградата, когато в, него почти нямаше хора. Мина й през ума, че щеше да бъде по-безопасно, ако бе дошла в работно време. Но вече бе твърде късно за промяна в плановете. Уолтър Стърлинг й дишаше във врата и тя трябваше да бърза, ако наистина искаше да успее.

Улисана в мислите си, едва не се блъсна във Вера Уилямс, която изведнъж се появи отнякъде.

— Госпожица… Тревър, нали? — попита жената, след като се окопити от изненадата.

— Да… — отвърна Ейми с пресъхнала уста.

След първата им среща тя старателно бе избягвала бившата колежка на баща си, а сега по зла ирония на съдбата бе попаднала точно на нея.

— Какво, за Бога, правите тук в този късен час? Мислех, че Марк е в стихията си сутрин.

— Той… Да, По принцип е така. Днешният ден е просто едно изключение.

Ейми погледна листите, които стискаше.

— Всъщност, веднага щом картотекирам това, си тръгвам.

Възрастната жена напрегнато я наблюдаваше и тя едва успяваше да запазва самообладанието си.

— В сейфа ли отивате?

Въпросът й прозвуча странно.

— Да… Мога ли да ви бъда с нещо полезна?

Без да откъсва очите си от Ейми, Вера бавно поклати глава.

— Е, тогава аз да вървя!

— Почакайте малко, госпожице Тревър!

Ейми се спря, но не се обърна веднага.

— Не мога да си избия от главата усещането, че сме се срещали някъде преди. Направо полудявам, като се замисля за вас. Случайно да играете боулинг?

— Не съм играла от осми клас… „Трябва час по-скоро да се махам оттук!“

— Ами…

Ейми се усмихна пресилено.

— Може би пазаруваме в един и същ магазин или имаме общ зъболекар. Защо не обсъдим възможностите за един обяд?

— Приемам с удоволствие. Обадете ми се, когато сте свободна.

— Добре — обеща вече в движение Ейми.

Когато стигна до сейфа, сърцето й лудо се блъскаше в гърдите. Преди да премине през тежката метална врата, изтри потните си длани и се постара да поуспокои дишането си.

Още щом включи осветлението, от гърлото й се изтръгна отчаян вопъл и раменете й безпомощно клюмнаха. Пред нея се жълтееха не три чекмеджета, а цели три шкафа с папки. Невъзможно бе да ги прегледа за половин час. Всъщност, оставаха й всичко на всичко двадесет и пет минути.

Захвърли листите, които носеше, в един от шкафовете и трескаво се залови за работа. Папките бяха толкова нагъсто, че трябваше да издърпва всяка поотделно, за да види съдържанието й. След петнайсет минути бе приключила само с първото чекмедже.

— Извинете…

Ейми се вцепени — зад гърба й надничаше Вера.

— Да?… — криво-ляво й се усмихна тя.

— Тръгвам си, госпожице Фейнстън. Просто реших да проверя дали имате нужда от нещо. Може би бих могла да ви помогна да намерите онова, което търсите?

— Не, но все пак ви благодаря за предложението, Вера. Вече привършвам и възнамерявам да си тръгвам. С нетърпение очаквам обяда ни следващата седмица.

— Приятна вечер, госпожице Фейнстън.

Ейми кимна и мило й се усмихна.

Веднага щом Вера си тръгна, тя отново се захвана за работа. Някакво лошо предчувствие започна да я гризе отвътре и то нямаше нищо общо с безпокойството, което я бе завладяло още с влизането й в сейфа. Отдаде го на страха от бързо отлитащото време.

Час по-късно си бе вече вкъщи и тъкмо се готвеше да си вземе душ, когато на вратата се позвъни. Грабна халата си, навлече го и тичешком го препаса.

— Марк!

След всичко случило се през деня, напълно бе забравила, че имат среща.

Очите му се впиха в нея. Косата й бе небрежно вдигната и отвсякъде струяха непокорни кичури. Под тънкия копринен халат прозираше голото й тяло. Въпреки че се бе зарекъл да не го прави, Марк усети, че отново се поддава на чара й. Ейми бе невероятно красива в този миг.

— Мислех, че се бяхме уговорили да се срещнем — рече й предизвикателно.

Ейми се почувства уловена в собствения си капан. Не можеше да му позволи да остане — не и след онова, което смяташе да причини на баща му.

— Марк, нека да оставим това за друга нощ! Уморена съм.

— Не можем да го оставим за друга нощ, Ейми. Не смятам за разумно да отлагаме онова, което имаме да си кажем двамата с теб.

Язвителният му тон я изпълни със страх. За пръв път го виждаше такъв.

— Добре, Марк… — отвърна тихо и се отдръпна встрани, за да му направи път да влезе.

Вместо да продължи направо към дневната, той се спря до нея.

— Е? Няма ли да получа целувка? — подхвърли й насмешливо.

Страхът й се засили. Стана й студено.

— Какво има, Марк? Случило ли се е нещо?

В следващия момент Марк я сграбчи и грубо я придърпа към себе си. Целуна я с гняв и с някакво съкрушително усещане за край.

За една-единствена секунда Ейми усети болезнена сладост, примесена с тъга, но не успя да отговори на целувката му.

Той я оттласна от себе си и я погледна с печални очи.

— Намери ли онова, което търсеше, госпожице Фейнстън? — попита я с равен глас.

Едва сега Ейми си спомни за лошото предчувствие, което я бе обзело при появяването на Вера в сейфа. Тя също се бе обърнала към нея с истинското й фамилно име.

Очевидно вече нямаше смисъл да се преструва.

— Предполагам, че Вера ти се е обадила.

— Изпрати човек, за да ме измъкне от заседанието. Беше много мелодраматично. Но разбира се, когато пристигнах в компанията, теб вече те нямаше. Затова и дойдох тук.

Отначало Марк се бе смутил. После гневът бе изместил всички останали чувства. И най-накрая, докато пътуваше към къщата й, бе усетил дълбочината на болката. Сега искаше да я заболи и нея. Когато осъзна, че пръстите му я стискат прекалено силно, той я пусна.

— Като обяснение…

Марк горчиво се засмя.

— Вече знам какво ще ми кажеш!

Ейми понечи да се отдалечи от него, но той отново я хвана за ръката.

— Значи си ме лъгала за всичко от самото начало, нали?

Гласът му сякаш я молеше да отрече обвинението.

— Не… не за всичко… — промълви Ейми.

„Как е възможно при такава непоносима болка да ме държат все още краката?! Защо не рухвам? Защо не плача?“

— Господи, Ейми! Ти толкова подло си ме мамила!

Тя потръпна и усети как ръката му отново болезнено стиска нейната.

— А аз съм бил такъв глупак!

— Моля те, Марк, не си причинявай това!

— Не разбирам само едно — защо? Какво толкова търсеше? Толкова ли важно е то, че трябваше да ме използваш, за да се добереш до него?

— Никога не съм искала…

Враждебността в погледа му я накара да замлъкне. Колкото и красноречива да бе, нямаше да успее да го убеди. Не и в този момент.

— Забрави за добрите си намерения, Ейми! Кажи ми само какво търсеше тази вечер!

Ейми мълчаливо се приближи до масичката за кафе, върху която имаше малка стъклена кутия. От нея извади писмото на баща си, което бе довело Марк в нейния живот и бе тласнало двамата по пътя на неизбежния сблъсък. Дълго време се взира в него, преди да му го подаде.

— Баща ми е написал това писмо на майка ми в деня на смъртта си. Получих го преди четири месеца — с двадесет и пет години закъснение…

Марк пое жълтия плик, отвори го и извади писмото. Докато го четеше, гневът му прерасна в отчаяние. Неведнъж се бе съмнявал в някои неща, а това писмо даваше отговор на много въпроси, които го измъчваха още от първия му работен ден в компанията на баща му.

— Значи си търсила подправения договор? — попита тихо.

— Да.

— Намери ли го?

— Не.

Марк понечи да си ходи, но не можеше да тръгне, без да разбере най-важното.

— Би могла да получиш достъп до папките й, без да ме заблуждаваш, че си се влюбила в мен. Защо си направи този труд?

За пръв път Ейми изпита смазващата тежест на сърдечната мъка. Инстинктивно притисна гърдите си с ръка, сякаш искаше да заглуши болката.

— Любовта ми към теб не е част от моя план. Не исках да се влюбвам, ала не можах да устоя. Обичам те повече от всичко и всички и винаги ще те обичам! — завърши със сподавен шепот.

— Защо всичко това не се случи преди онази нощ, когато открихме любовта си? Тогава може би любовта ни щеше да има шанс.

— Щях да ти кажа тази вечер. Реших, че повече не мога да те лъжа, защото те обичам прекалено много.

Марк безпомощно протегна ръка.

— Ако днес не беше отишла в сейфа, сигурно щях да ти повярвам.

„Как да му обясня истинската причина, заради която отново взех присърце справедливата бащина кауза? Как да му отнема и малкото уважение, което той все още изпитва към своя баща?!“

— Моля те, Марк, не постъпвай така с мен!

— Де да имаше друг начин, Ейми! Господи, само как бих искал! Ала всеки път, когато те погледна, виждам лъжи — всяка твоя дума ми звучи неискрено.

— Но…

— Ти не носиш контактни лещи, нали?

— Не.

Марк сухо се засмя.

— През целия уикенд очаквах да си ги свалиш. Когато не го направи, реших, че те са от най-новия тип. Виждаш ли, Ейми, бях готов да ти повярвам на всяка цена. Дори сам си съчинявах лъжи за теб.

— Свари ме неподготвена, когато ме попита за очилата.

— Ами снимката?

— Намерих я между вещите на мама.

— Ейми, не осъзнаваш ли колко много лъжи ни разделят?

— Никога не съм те лъгала за чувствата си.

— Но все пак отиде в сейфа!

„Трябва да му кажа. Той не бива да се съмнява повече в любовта ми!“

— Защото…

Марк я спря с властен жест.

— Достатъчно, Ейми! Повече не издържам!

Думите му й подействаха като плесница.

— Какво ще стане сега?!

— Не знам. Трябва ми време, за да проумея нещата. След това адвокатите ми ще ти се обадят.

— Адвокатите ти ли?

— Не смяташ ли, че е малко късно за хитрувания?

— Аз не хитрувам! — извика Ейми. — Въобще не знам за какво говориш!

Гласът му отново стана студен.

— Говоря за интереса ти към „Сигма“. Нали за нея си ламтяла през цялото това време?

„Никога няма да ми повярва, че единственото, за което съм «ламтяла» от самото начало, е по някакъв начин да се овъзмезди злото, сторено на баща ми!“ — помисли си съкрушено тя.

— Задръж си компанията, Марк! Аз не искам и частичка от нея.

— Ти и без друго си вече вън от играта, Ейми.

— По-добре е да си вървиш…

Като я гледаше колко е опечалена и отчаяна, Марк едва се сдържаше да не я прегърне.

— Ще изпратя нещата ти.

— Нещата ми?

— От офиса.

— Ааа… И какво ще кажеш на Сюзън?

— Истината. Както и на всички останали. — Марк забеляза как тя потрепери и се помъчи да смекчи силния удар, който неволно й бе нанесъл.

— Едва ли ще мога да го запазя дълго в тайна.

— Марк, не е нужно…

— Време е да тръгвам.

Той добре осъзнаваше, че останеше ли само още миг, неминуемо щеше да се поддаде на слабостта си към Ейми и след това болката му щеше да бъде дваж по-голяма. Обърна се и закрачи бързо към вратата.

— Аз наистина те обичах! — извика тя след него с чувството, че животът й опустява.

Марк нито се спря, нито по някакъв начин показа, че е чул думите й. На прага сякаш малко се поколеба и тогава Ейми за секунда повярва, че ще се върне. Ала в следващия момент Марк го прекрачи и излезе, без дори да я удостои с поглед.

— Обичам те! — изхлипа тя.

Втурна се към спалнята, заслепена от сълзите си. На ъгъла едното й рамо се блъсна в етажерката и красивата купа, която Джо й бе подарила за й новия дом, падна на пода и непоправимо се разби на парчета като собственото й сърце.