Любовна песен за утре

Трета глава

Ейми нервно преглади полата си. За десети път през последните пет минути погледът й обгърна кабинета на Марк Стърлинг. Вляво имаше библиотека, а вдясно — френски прозорец, от който се откриваше изглед към планината Флагстаф, застинала в своята сурова красота. Над тежкото дъбово бюро висеше сюрреалистична картина на Дали, а до тапицираното с червена кожа канапе бе поставена бронзова скулптура на Бенет.

Ейми неохотно си призна, че интериорът й харесваше. Ако кабинетът бе неин, едва ли щеше да промени нещо, освен може би да смени килима с по-светъл или да окачи още една картина, за да балансира Дали.

Градусът на нетърпението й непрекъснато се повишаваше. Ужасно мразеше да чака.

Докато реши какво да прави с писмото на баща си и после докато приведе плана си в действие, бяха изминали месеци. Отначало се бе колебала доста как да постъпи. Безсмислено бе да се обръща към властите, разчитайки само на едно писмо, писано преди двадесет и пет години. Трябваха й далеч по-стабилни доказателства, за да изобличи Уолтър Стърлинг. Едната възможност беше да наеме човек, който да го проучи, но Ейми я бе отхвърлила. Другата бе сама да си събере необходимите доказателства.

В тягостната тишина, която я обгръщаше, меките удари на стенния часовник й се сториха гръмовни. Свали очилата си и си потърка носа. Много трудно свикваше с тях, но Джо бе права, че те удивително я преобразяваха. Облечена бе в тъмносив официален костюм, гримът й се изчерпваше с бледорозовото червило на устните, а косата й бе стегната в кок. Дори родната й майка не би могла да я познае.

Драстичната промяна във външния й вид бе в резултат на решението й да кандидатства за работа във фармацевтичната компания „Сигма“. Ако се бе насочила към чиновническо място, както смяташе първоначално, видът й не би бил от значение. Но после Ейми си бе избрала длъжността главен асистент и затова държеше да изглежда като невзрачна умница. Едно от първите неща, което беше научила в света на бизнеса бе, че красотата рядко върви ръка за ръка с интелекта.

Рискуваше, кандидатствайки за този пост, но чрез него най-бързо и лесно щеше да се добере до секретната документации на фирмата и до договора с подправения подпис.

„Ами какво ще правя, ако не го открия? Какво всъщност искам от Уолтър Стърлинг и от компанията «Сигма»?“ Имаше моменти, в които бе убедена, че ще намери покой, едва когато види Уолтър Стърлинг зад решетките. Но после си даваше ясна сметка, че в най-добрия случай би могла да се надява само на солидно парично обезщетение.

Сега трябваше да запази деловия си вид, докато Марк Стърлинг я интервюира за поста асистент на отсъстващия Стив Хардинг. И естествено, трябваше да го шашне със спокойствието си.

Автобиографията й и професионалните препоръки бяха напълно изрядни. Отначало Фред Максуел, нейният шеф през последните седем години, упорито отказваше да я пусне, камо ли пък да й даде препоръка. Трябваше й цяла седмица, за да го убеди, че няма намерение да напуска „Максуел Систъмс“ завинаги.

Но успя да го спечели изцяло, едва когато му призна истинската причина за искания отпуск. След това Фред не само поддържаше каузата й, но и се превърна в божи дар за Ейми, защото й помогна да се свърже с всички, които трябваше да са предупредени, че си е сменила името.

И сега успехът на плана й зависеше от способността й да впечатли най-ухажвания плейбой в Колорадо със своите знания и с „искреното“ си желание да посвети остатъка от живота си на „Сигма“.

Ейми отново погледна часовника си. „Плейбоят“ закъсняваше вече двадесет минути и ако това бе вид изпитание, то беше доста тежичко и опъваше докрай нервите й. Най-сетне не издържа и се надигна от стола. Тъкмо застана до прозореца, когато вратата се отвори. Сепната, Ейми се обърна толкова рязко, сякаш я хващаха да върши нещо нередно.

Марк Стърлинг се появи на прага със смръщено лице.

— Имаме ли уговорена среща?

От тона му Ейми разбра, че за предпочитане бе да отговори с „да“. Пое си дълбоко въздух и се опита да си възвърне самообладанието. „Значи такъв бил Марк Стърлинг!“ Трябваше да признае очевидните му достойнства, които не бе уловил изцяло дори фотографът на „Колорадо Лайфстайл“. Противно на очакванията й, в действителност Стърлинг младши бе по-висок и не приличаше толкова на конте. Облеклото му си беше безупречно, както и на снимките в списанието: маркови мокасини, копринена кърпичка в джобчето на морскосиния двуреден костюм, но в жестовете и изражението му нямаше и следа от преструвка. Тъмнокестенявата му коса бе подстригана късо от двете страни и сресана отпред без път. Очите му бяха тъмни и дълбоки, обрамчени с гъсти мигли. Те бяха най-впечатляващото нещо в необикновено красивото му лице. Ейми изправи рамене.

— Имахме среща в два часа, господин Стърлинг — предпазливо изрече тя. — Трябваше да ме интервюирате за длъжността главен асистент на господин Хардинг.

— Кой назначи срещата?

— Лично госпожица Пенкет.

— Страхувам се, че е станала грешка.

Марк понечи да каже на младата жена срещу себе си, че Стив Хардинг вече е назначил човек на този пост в последния момент преди заминаването си, но нещо във вида й го спря. Имаше голям опит с жените и бързо усети, че тя нарочно се опитва да прикрие красотата си зад сив костюм и строга прическа. Любопитството му го подтикна да разбере към какво всъщност се стреми.

Ейми пък отчаяно се опитваше да запази спокойствие. Напразно бе подценявала излъчването на Марк Стърлинг. „По дяволите! Как можах така лековерно да се предоверя на статията за него?!“

— Ако сте зает, бих могла да дойда друг път господин Стърлинг. Когато се завърне господин Хардинг, например.

— Няма да е необходимо. Защо не седнете и не ми кажете кое ви подтикна да кандидатствате за работа в нашата компания?

Ейми тръгна към стола, на който бе седяла, докато го очакваше, и пътьом неволно докосна ръката му. Почувства лекия аромат на одеколона му. Той бе много фин и мъжествен и й напомни за пролетните цветя в планината. Не този мъж бе очаквала да открие. Сетивните й възприятия се сблъскаха с предубежденията. Трябваше й време, за да осмисли новите си впечатления от младия Стърлинг и отново да стъпи на солидна основа. Но време нямаше.

Марк седеше зад бюрото и наблюдаваше посетителката си, докато тя изваждаше от куфарчето си някакви листи. По-красива бе, отколкото му се беше сторила на пръв поглед. Дори без грим и скрити зад очила, очите й силно го впечатлиха. В тъмните им дълбини проблясваше загадъчен огън, който възбуждаше любопитството му. Под нежната кожа на лицето й изпъкваха високи скули, а по-надолу следваше деликатният овал на волева брадичка. Въпреки че по-голямата част от кестенявата й коса бе скрита в кока, няколко свободно падащи златисти кичури й придаваха живот.

Ейми вдигна глава и срещнат втренчения поглед на Марк Стърлинг. Потръпна от силата му и се ужаси при мисълта, че той е пробил маската й.

— Ето моята автобиография, а също и препоръката от последния ми работодател…

Марк пое листите и ги сложи пред себе си, без дори да ги погледне.

— Сигурен съм, че притежавате необходимата квалификация. Иначе госпожица Пенкет никога не би ви допуснала тук.

Той се облегна назад.

— Това, което ме интересува, е защо предпочетохте да кандидатствате за работа в нашата компания, а не, да речем, в „Ай Би Ем“ или „Рокуел“.

Ейми очакваше този въпрос, но не толкова рано.

— Решението да сменя работата си не беше толкова лесно — започна тя, като си наложи да говори бавно и с увереност, каквато всъщност въобще не чувстваше.

При нормални обстоятелства щеше да си седи спокойно срещу Марк Стърлинг и да води делови разговор, но тези не бяха нормални. От изхода на срещата до голяма степен зависеше нейното бъдеще.

— Обаче осъзнах, че мога да осъществя целите си, само ако работя за голяма компания.

След като изчете всички възможни писания за психологията на интервюто за работа, Ейми бе стигнала до извода, че най-добрият подход е скромна демонстрация на самоувереност и амбиция.

— Но защо избрахте именно тази компания? — настоя Марк.

Ейми отново срещна смело погледа му и като че ли успя донякъде да прикрие слабостта си.

— През последните двадесет и пет години „Сигма“ се превърна в една от най-големите фармацевтични компании в САЩ. Смятам, че през следващия четвърт век тя ще се нареди сред най-големите в света. Искам да съм част от този растеж. Понеже не съм семейна, а и не смятам да се омъжвам, ще мога спокойно да се премествам, когато компанията разширява базата си на дейност.

— Защо смятате, че гледаме към международния пазар.

Сега Ейми трябваше да изиграе своя коз.

— От три години „Сигма“ тихомълком купува акциите на две европейски фармацевтични компании. Не мислите ли, че това е достатъчно основание за моята увереност?

Безкрайно признателна бе на Брад за тази ценна информация.

Усмивка на възхищение се появи върху устните на Марк.

— Виждам, че сте си научила урока, госпожице…

Той погледна автобиографията й.

— Ммм… госпожице Тревър.

Едва сега Ейми се сети, че от притеснение бе забравила да му се представи. И тъй като грешката бе непоправима, тя само леко кимна в отговор на комплимента му.

— Сигурна съм, ще се съгласите, че противното би било непрофесионално, господин Стърлинг.

Марк взе от бюрото си препоръчителното писмо. Не беше нужно да го чете цялото, защото предчувстваше какво е съдържанието му. Освен това винаги, когато назначаваше човек на работа в „Сигма“, се доверяваше най-вече на инстинктите си, а в този момент те му внушаваха, че Ейми Тревър е рядка находка.

„Какво по дяволите да правя сега?!“ В компанията нямаше свободна длъжност, равностойна на главен асистент. Боеше се да не я обиди, ако й предложеше по-нисък пост без перспективи за скорошно повишение. А усетът му подсказваше, че би било грешка да я загуби. Компанията наистина щеше да се разширява, щеше да имаше нужда само от способни хора и за предпочитане бе те да са минали през школата на „Сигма“.

„Но какво да правя междувременно с тази жена? — запита се отново. — Кой ще я обучи?“ Отговорът бе логичен, но Марк не можеше да го изрече гласно и затова го пропъди от съзнанието си. Въпреки че напоследък се разсипваше от работа, все още нямаше намерение да си назначава асистент.

А би било толкова разумно. Служебните проблеми понякога му отнемаха цели дни. Пренебрегваше важни проекти заради такива, които спешно изискваха внимание.

Марк взе решение без капка ентусиазъм и с големи опасения.

— Госпожице Тревър, боя се, че постът, за който кандидатствате, е вече зает.

— Не ви разбирам — отвърна Ейми и стисна страничните облегалки на стола.

— Преди да замине, господин Хардинг назначи един човек.

Тя затаи дъх от разочарование.

— Тогава защо…

— Честно казано, вие ме заинтригувахте.

Гневът надделя над разочарованието й.

— Да не би да искате да ми кажете, че добре ви позабавлявах този следобед?! — процеди през зъби.

Марк не я изпускаше от очи, докато тя се бореше да възвърне самообладанието си.

— Не бих се изразил точно така.

Ейми си даде сметка, че не бива да изгаря всички мостове зад себе си. Преглътна яда си е се насили да се усмихне.

— Тъй като „Сигма“ бе номер едно в моя списък на предпочитаните компании, ще ви бъда много благодарна, ако ме имате предвид, щом се освободи някое място. Адресът и телефонът ми са в автобиографията.

Тя се надигна от стола си.

— Не казах, че няма да ви наема, госпожице Тревър, а само това, че желаното от вас място е вече заето.

Ейми бавно седна отново. Едно от нещата, които най-много мразеше в деловия свят, бе да се шикалкави. Оказваше се, че освен отявлен женкар, Марк Стърлинг беше и надуто копеле. Усети, че вече го бе намразила.

— И като каква смятате да ме наемете, господин Стърлинг?

Марк въздъхна обречено. Мина му през ума, че му предстои да направи най-голямата саможертва в живота си.

— Въпреки че никога не съм имал…

Той направи пауза, втренчвайки се в добре поддържаните нокти на дясната си ръка.

— Бих искал да станете моя главна асистентка, докато се освободи подходящо място.

— Ваша асистентка?! — едва не се задави Ейми.

— Само това мога да ви предложа засега.

Тя седеше като на тръни. Предложението му надхвърляше и най-смелите й мечти. Ако действаше под прякото разпореждане на Марк Стърлинг, много скоро щеше да се добере до секретните документи на компанията. Проблемът се състоеше в това как да прикрива истинските си чувства към него, при положение, че щяха да бъдат заедно всеки ден.

„Хайде, стегни се! — заповяда си мислено. — Нима имаш избор! Отхвърлиш ли предложението му, разследването ти ще приключи веднъж завинаги!“

— Кога искате да започна?

Марк се мъчеше да си самовнуши, че решението му е правилно, но когато я погледна, веднага го връхлетя чувството, че току-що си е сложил камък на шията.

— Утре сутринта. Бъдете тук в седем!

— Окей, сър…

Ейми изпита безумно желание да избяга от него и да вдиша свежия въздух отвън. Стана и посегна към чантата си.

— Още нещо, госпожице Тревър.

— Слушам ви, сър.

— Щом ще работите за мен, държа да носите прилични дрехи във вашия размер.

Тя зяпна от изненада. Положи огромни усилия, за да не избухне. Кимна само в знак на съгласие, обърна се и напусна кабинета.

Марк поседя зад бюрото си известно време. После стана и отиде до прозореца. Ейми тъкмо се качваше в яркочервеното си порше. Мина му през ума, че тази екстравагантна кола много повече й подхождаше, отколкото пуританския костюм и строгата прическа. Стори му се странно, че е проучила в детайли сделките на компанията, а не е разбрала нещо много просто — че не е необходимо жените, които работят в „Сигма“, да се крият под сиви дрехи, за да спечелят уважението на колегите си.

Проследи с поглед поршето, докато то изчезна зад ъгъла. И тъй като не беше в стила му да разсъждава върху евентуалните си грешки, забрави за Ейми и се зае отново за работа.

Ейми се появи на служебния паркинг в седем без петнайсет. След интервюто предишния ден бе пробягала внушителното разстояние от къщата си до Боулдър и обратно, за да се разтовари от отрицателните си емоции. Кросът наистина бе повдигнал тонуса й, но когато се бе събудила на сутринта, краката й се бяха вдървили.

С тиха въздишка оправи косата си и се опита да слезе от спортната си кола. В този момент до нея спря зелен ягуар — седан.

— Случило ли се е нещо? — попита Марк, спускайки страничния прозорец.

В гласа му се долавяше искрена загриженост.

— Нищо повече от онова, което може да излекува един кратък престой в леглото — отвърна Ейми и се опита да се усмихне лъчезарно, но се получи само някаква гримаса.

Веднага осъзна, че е допуснала грешка с фамилиарния си тон. Преди да се опомни, Марк вече беше до нея. Бързо я огледа от главата до петите. За един съвсем кратък миг погледът му се задържа върху красиво очертания й от полата ханш и се вдигна към едрите й гърди, които напираха изпод консервативно вталеното сако.

— Очевидно няма травми — констатира той.

— Те са в духа ми.

Този път Ейми успя наистина да се усмихне.

— И егото ми е ужасно наранено — добави тихо. Наведе се за чантата си, но пареща болка проряза гърба й и тя застина в позата си. Марк я наблюдаваше внимателно.

— Мисля, че вече трябва да ми кажете какво ви е.

Ейми се постара да му отговори с възможно най-голямото достойнство, на което бе способна:

— Пред вас стои жена, която вече не се занимава с аеробика, и вчера си въобрази, че е в достатъчно добра форма, за да пробяга десет мили около една планина.

— Разбирам. Значи трябва да се проведат възстановителни процедури — засмя се той и хвана ръката й. — Защо не започнем с една малка разходка до входа на сградата и обратно?

— Мога и сама… — запротестира Ейми.

Съпротивата й имаше нулев ефект, защото Марк вече я водеше през паркинга.

— Защо точно вчера следобед решихте да се самоизтезавате? — попита той, спомняйки си как се бе втурнала към колата си след събеседването.

Изведнъж го загриза подозрението, че и Ейми като него не умира от желание да работят в екип.

Тя го изгледа и забеляза особените пламъчета в очите му. Обзе я паника, че по някакъв начин Марк е разбрал за нейните чувства към него.

— Аз… — заекна смутено.

— Струва ми се, че моментът е подходящ да си изясним отношенията — прекъсна я той.

Стигнаха до входа и направиха обратен завой.

— Вчера, след като си тръгнахте, осъзнах, че не се държах много мило с вас. Трябваше да ви посрещна така, както подобава на човек с вашата професионална квалификация. Позволете ми да ви уверя, че компанията „Сигма“… че аз съм щастлив да имаме в редиците си специалист с вашия…

Ейми го стрелна с очи.

— На всяка друга длъжност, но не и като ваш главен асистент, нали?

— Аз просто никога не съм изпитвал нужда…

— Или може би желание? Нали в момента се изясняваме!

Ейми бе работила упорито върху „трудовата си биография“ и седмици наред бе проучвала компанията, за да направи впечатление на интервюиращия. Но не бе предвидила, че събеседването би могло да бъде водено лично от Марк Стърлинг. Нито пък си бе представяла, че ще се справи толкова блестящо, та той да извърши нещо необичайно, като я наеме, и то на специално създадена за нея длъжност.

— Права сте. Дори само мисълта да работя редом с някого ме настройва клаустрофобично. Казвам го, за да знаете пред какво се изправяте, и ако от това не излезе нищо, вината няма да е у вас.

Ейми бе поразена. Марк не само бе проявил внимание към схванатите й мускули, но и почти се бе извинил за държанието си предишния ден — две неща, които съвсем не бе очаквала от него.

— Искам също така да знаете, че ако ние двамата не успеем да се сработим, но все още имате желание да останете в компанията, ще бъдете преназначена, веднага щом се освободи друго място.

Този път бе ред на Ейми да се усмихне.

— И доколкото зависи от вас, сработването ни няма да стане много бързо, нали?

— Сигурно искате да ви отговоря честно?

Тя кимна и очите й заблестяха при представата за истинското предизвикателство, стоящо пред нея.

— Колкото по-скоро се появи нещо друго, толкова по-добре.

В този момент паметта на Ейми услужливо й напомни кой е Марк Стърлинг и за какво бе дошла при него. Трезва решимост угаси палавото пламъче в зениците й.

Марк пусна ръката й и се взря в лицето й.

— Надявам се, разбирате, че в това не влагам нищо лично.

— О, да. Разбирам.

— Е, сега вече се изяснихме и ако сте готова, можем да започваме работа. Впрочем, край на официалностите. Преминаваме на „ти“. Окей?

— Окей.

Ейми понечи да тръгне към колата си, за да я заключи, но Марк я спря.

— Аз ще се погрижа за колите. Ти влизай вътре!

— Но няма нужда. Аз мога…

От изражението му разбра, че никога не бива да оспорва заповедите му.

— Ще ви… ще те почакам тук — компромисно отстъпи тя.

Марк измина разстоянието до автомобилите с лека пружинираща походка. Паркира ги и се върна, носейки под мишница чантата й.

— Готова ли си?

— Да, сър — отвърна Ейми и за пръв път се усъмни в правотата на начинанието си.

Сутринта на своя първи работен ден Ейми прекара със Сюзън Даниълс, която я запозна с правилника за вътрешния ред, докато Марк даваше интервю на някакъв журналист. След това тя го зърна само за миг, защото му предстоеше среща с членовете на училищните настоятелства в Боулдър и Денвър във връзка с една специална програма, която трябваше да стартира през есента.

На обяд реши да прескочи до близкото заведение за бърза закуска. Миризмата на хамбургери и пържени картофки я замая, но Ейми решително се насочи към салатите, за да компенсира поне отчасти голямата купа със сладолед, която си бе позволила късно предишната вечер.

Когато се върна в офиса, Марк бе застанал до бюрото на Сюзън и четеше някакво писмо. При влизането й той вдигна поглед и леко й кимна, а после продължи да чете. След малко подаде листа на Сюзън и й нареди Стив Лардинг да се заеме с проблема веднага щом се върне.

— Като че ли се движиш малко по-добре — насочи после вниманието си към Ейми.

— Тя го погледна и се запита дали винаги изглежда така великолепно и има ли въобще в гардероба си някакви джинси или дреха, която да не е шита по поръчка.

— Разходих се през обедната почивка и сега се чувствам поосвежена.

— Радвам се за теб.

След любезните реплики Марк се отправи към вратата, но след две-три крачки се спря.

— Отивам в лабораторията. Май трябва да дойдеш с мен.

— Готова съм — отвърна Ейми и започна да търси бележника и химикалката из чантата си.

— Намери ли се ли подходящо работно място в офиса за госпожица Тревър? — обърна се Марк към Сюзън.

— Хората от административната група работят по въпроса, господин Стърлинг, но те твърдят, че в това крило нямало подходящо място. Ако трябва да бъда по-точна, според тях най-близкото свободно помещение до вашия кабинет била една от стаите за кофите и метлите.

— Ами ако на първо време сложим едно бюро тук при теб?

— Няма проблеми. Аз не възразявам хората, които идват при вас, да изчакват в коридора, стига и вие да нямате нищо против. Но според мен, най-добрият вариант е бюрото на госпожица Тревър да бъде в кабинета ви, поне докато завършат новото крило.

Ейми се ококори в очакване на неговото избухване, но избухване нямаше. Марк размени още няколко реплики със Сюзън и отново тръгна към вратата.

Ейми се обърна прекалено рязко, за да го последва, и мускулите й остро запротестираха.

— Нищо ми няма — бързо рече тя в отговор на въпросителния му поглед.

— Тогава да вървим!

Прозвуча по-сурово, отколкото Марк възнамеряваше, но той не бе настроен за извинения. „Какво, по дяволите, ме подтикна да я назнача във фирмата?! Нито има работа за нея, нито пък място къде да я настаня. Може би ще минат седмици или месеци, преди да се оваканти някоя длъжност. А и новото крило няма да бъде готово за по-малко от година…“

Потънал в мрачни мисли, Марк отвори вратата и пропусна Ейми пред себе си.

— Господин Стърлинг, има още нещо — подвикна невинно Сюзън и по устните й заигра усмивка.

Явно се забавляваше с неудобството на шефа си, причинено от новата асистентка.

— Сега пък какво има? — запита Марк с убийствен тон.

— Да направя ли резервация за госпожица Тревър?

В първия момент той не разбра въпроса й, но когато се сети, стомахът му се сви. Веднъж завинаги трябваше да реши дали да приеме Ейми като своя асистентка или да се откаже от всичко това. След кратко стълкновение между чувствата и разума отсече:

— Направи!

— Каква резервация?! — обади се Ейми.

— По-късно ще говорим по този въпрос.

Марк беше прекалено обсебен от мисълта за благородната си саможертва, за да допусне, че Ейми би могла да има други планове за уикенда.