Мадам Бовари

I

Бяхме в занималнята, когато влезе директорът, а след него един нов, облечен по градски, и училищният прислужник, който носеше висок чин. Ония, които спяха, се събудиха и всички станаха, като че бяха изненадани сред работата си.

Директорът ни направи знак да седнем, после се обърна към възпитателя.

— Господин Роже — каза той полугласно, — водя ви тоя нов ученик. Той постъпва в пети клас. Ако работата и поведението му са задоволителни, ще мине в отдела на големите, което отговаря и на възрастта му.

Останал в ъгъла зад вратата, така че едва се виждаше, новият беше селско момче, около петнадесетгодишно и на ръст по-високо от всички ни. Косата му бе подрязана по права линия над челото като на селски псалт, изглеждаше смислен и много смутен. Макар да не бе широкоплещ, дрешката му от зелено сукно с черни копчета като че го стягаше под мишниците, а през отвора на ръкавите се виждаха червени ръце, свикнали да бъдат на открито. Краката му, в сини чорапи, се подаваха от жълтеникави панталони, които бяха силно изопнати от презрамките. Обут беше с яки обуща, нелъснати, подковани с гвоздеи.

Почнаха да разказват уроците. Той цял се превърна в слух, съсредоточен, като че се намираше на проповед в църква, не смеейки дори да кръстоса крака или да се облакъти, и в два часа, когато звънецът удари, възпитателят трябваше да му каже да застане в редиците при нас.

Имахме обичай, влизайки в клас, да хвърляме фуражките си на земята, за да останат ръцете ни свободни; трябваше още от прага да ги запращаме под чина, та да се ударят в стената и да вдигат много прах: така беше установено.

Но било че не забеляза това, което правехме, било че не се реши да го усвои, молитвата свърши, а новият все още държеше фуражката на коленете си. Тя беше една от ония сложно направени шапки, в които могат да се открият елементите на калпака, на шапската1, на кръглата шапка, на видровата фуражка и на нощната шапчица — с една дума, едно от ония жалки неща, мълчаливата грозота на които е дълбоко изразителна като лицето на глупак. Яйцевидна, издута от банели, тя започваше с три обиколки, прилични на кървавици; сетне се редуваха, разделени от червена ивица, ромбове от кадифе и от заешка плъст; после идеше нещо като торбичка, която завършваше с мукавен многоъгълник, покрит със сложна везба от лъскав ширит, отдето се провесваше като пискюл на тънка червена връвчица една кръстовидна висулка от преплетена сърма. Фуражката беше нова; козирката лъщеше.

— Станете — каза учителят.

Момчето стана, фуражката му падна. Целият клас се разсмя. То се наведе да я вдигне. Съседът му я бутна с лакът и тя падна; то отново я вдигна.

— Освободете се най-сетне от каската си — каза учителят, който беше духовит човек.

Учениците избухнаха в гръмовит смях, което съвсем обърка клетото момче, и то не знаеше вече да държи ли фуражката си, да я остави на земята ли, или пък да я сложи на главата си. То седна и я тури на коленете си.

— Станете — поде учителят — и ми кажете името си.

Новият смотолеви някакво неразбираемо име.

— Повторете!

Чу се същото смотолевяне на срички, заглушено от дюдюканията на класа.

— По-високо — викна учителят, — по-високо!

Тогава, като взе едно отчаяно решение, новият разтвори неимоверно уста и изкрещя, колкото му глас държи, сякаш викаше някого:

— Шарбовари.

Гръмна страшна врява, вдигна се в кресчендо, с остри крясъци (ревяха, лаеха, тропаха, повтаряха: „Шарбовари! Шарбовари!“), после се разля в отделни звуци, едва затихна, подемаше се неочаквано от време на време в редицата на някой чин, дето тук-там като незагасен фишек избухваше приглушен смях.

Все пак, под дъжд от наказания, редът полека-лека беше въдворен и учителят, успял най-сетне да схване името Шарл Бовари — след като накара да му го диктува, срича и препрочита, заповяда на клетото момче да седне на чина, определен за мързеливите, поставен при катедрата. То се размърда, но преди да тръгне, се подвоуми.

— Какво търсите? — попита учителят.

— Моята фу… — продума новият, като гледаше безпокойно наоколо си.

— Петстотин стиха на целия клас! — Тези думи, изкряскани с яростен глас, спряха като някакво Quos ego2 нова буря.

— Мирувайте най-сетне! — продължи възмутеният учител, бършейки челото си с кърпа, измъкната под шапчицата му. — А вие, новият, ще ми препишете двадесет пъти глагола ridiculus sum3.

После с по-мек глас добави:

— Е, ще си намерите фуражката, не са ви я откраднали.

Всичко отново утихна. Главите се наведоха над книгите и през двата часа новият имаше примерно държане, макар че от време на време някоя топка от сдъвкана хартия, подхвърлена с върха на перо, му изцапваше лицето. Той се избърсваше с ръка и оставаше неподвижен, с наведени очи.

Вечерта в занималнята той извади изпод чина наръкавниците си, сложи в ред нещата си, начерта грижливо листовете.

Видяхме го, че работи съвестно, търси всяка дума в речника и употребява много труд.

Несъмнено бе, че само поради усърдието, което проявяваше, не го върнаха в по-долен клас; защото макар да знаеше сносно правилата, изразите му бяха почти лишени от изящество. Той бе почнал уроците си по латински със селския свещеник, тъй като родителите му от пестеливост го бяха изпратили колкото може по-късно в колежа.

Баща му, г. Шарл-Дени-Бартоломе Бовари, бивш военен помощник-хирург, компрометиран към 1812 г. в наборни афери и принуден да напусне по онова време службата, беше се възползвал от привлекателната си външност, за да пипне на бърза ръка зестра от шестдесет хиляди франка чрез женитбата с дъщерята на един търговец на плетени изделия, влюбена в неговата представителност. Красавец, самохвалко, раздрънкващ силно шпорите си, с бакенбарди, сключени с мустаците, винаги окичен с пръстени и облечен в яркоцветни дрехи, наглед той беше храбър воин, който има веселата лекота на търговски пътник. След като се ожени, живя две-три години от средствата на жена си, като се хранеше добре, ставаше късно, пушеше с порцеланови лули, връщаше се вечер едва след театъра и посещаваше редовно кафенетата. Тъстът умря, оставяйки съвсем малко пари. Това много възмути Бовари, той се впусна в индустрията, изгуби известна сума, после се оттегли на село с намерение да печели. Но тъй като разбираше от земеделие колкото от басми, яздеше коне, вместо да ги впряга за оран, пиеше своя сидър в бутилки, вместо да го продава на бъчви, изяждаше най-хубавите птици от кокошарника си, мажеше ловджийските си ботуши със сланината от своите свине и скоро разбра, че е по-добре да зареже всякакви сделки.

За двеста франка годишен наем той намери в едно село на границата между областите Ко и Пикардия нещо като жилище, получифлик, полугосподарска къща; и тъжен, терзан от съжаления за миналото, като обвиняваше съдбата и завиждаше на всички, той се отдели от света на четиридесет и пет годишна възраст, отвратен, както казваше, от хората и решен да живее в спокойствие.

На времето жена му беше лудо влюбена в него; тя го беше обичала с хиляди унижения, а от това той още повече се откъсна от нея. По-рано весела, излиятелна и любеща, тя беше станала с годините (като изветряло вино, което се превръща в оцет) тежка по характер, креслива и нервна. Колко много беше страдала тя в първите години, когато, без да се оплаква, го виждаше да задиря всичките леки селски момичета и трябваше да го посреща вечер от разни вертепи, преситен и вмирисан от пиене! После гордостта й се разбунтува. Тогава тя млъкна, като стопи гнева си в ням стоицизъм, който запази до смъртта си. Тя непрекъснато тичаше по уреждане на разни въпроси. Ходеше при адвокатите, у председателя на съда, следеше падежа на полиците, издействаше отсрочки, а в къщи гладеше, шиеше, переше, надзираваше работниците, изплащаше сметките им, докато господинът, без да се безпокои за нищо, постоянно замаян в някаква навъсена сънливост, от която се събуждаше само за да й наговори неприятни неща, стоеше край огнището, пушеше и плюеше в пепелта.

Когато тя роди дете, трябваше да го дадат за отглеждане на дойка. По-късно прибраха хлапето в къщи и почнаха да го глезят като принц. Майката го хранеше със сладка; баща му го оставяше да тича босо и като искаше да мине за философ, казваше дори, че детето би могло да ходи съвсем голо, както малките на животните. Срещу стремежите на майката той имаше свой мъжествен идеал за детската възраст и се опитваше да оформи сина си според него, като искаше да го възпитат сурово, по спартански, за да закали тялото му. Той го изпращаше да спи в незатоплена стая, учеше го да пие големи глътки ром и да сквернослови религиозните шествия. Но кротко по природа, детето мъчно се поддаваше на неговите внушения. Майка му постоянно го мъкнеше със себе си; изрязваше му картинки, разправяше му приказки, разговаряше с него в безкрайни монолози, изпълнени с печална веселост и гальовни бъбрежи. В самотността на своя живот тя пренесе сега върху тая детска главица всичките свои разпилени и разбити суетни радости. Тя мечтаеше за високи служби, виждаше го вече израснал, хубав, духовит, настанен като инженер-строител на мостове и пътища или в правосъдното ведомство. Научи го да чете и дори на едно нейно старо пиано научи го да пее два-три малки романса. Но г. Бовари, нечувствителен към литературата, казваше, че всичко това не си струва труда! Щяха ли да имат някога достатъчно средства, за да го издържат в държавните училища, да му откупят някоя служба или някое търговско предприятие? Впрочем с нахалство човек винаги успява в света. Госпожа Бовари си хапеше устните, а детето скиташе из селото.

То вървеше подир орачите и гонеше с буци пръст враните, които хвръкваха, ядеше черници край ямите, пасеше с пръчка в ръка пуйките, пластеше сено по време на коситба, тичаше из гората, през дъждовните дни играеше в черковното преддверие „на плочка“, а в големите празници измолваше от клисаря да бие камбаните, за да може, увиснало с цялото си тяло на дебелото въже, да усеща как въжето го носи в своя размах.

Така като дъб израсна то. Ръцете му станаха яки, доби здрав цвят.

Когато навърши дванадесет години, майка му издейства да почнат учението му. С тая работа натовариха свещеника. Но уроците бяха толкова къси и нередовни, че нямаше голяма полза от тях. Те се преподаваха в дарохранителницата, на крак, набързо, в късото време между някое кръщение и някое погребение; или след вечерната служба, когато не трябваше да излиза, свещеникът пращаше да извикат ученика му. Качваха се в неговата стая, сядаха; мушички и нощни пеперуди се въртяха около свещта. Беше топло, детето заспиваше; а и добрякът свещеник, задрямвайки със скръстени на корема ръце, скоро захъркваше с отворена уста. Друг път, когато свещеникът се връщаше от някой болник в околността, комуто беше носил причастие, и съзреше Шарл, който безделничеше из полето, той го повикваше под някое дърво, мъмреше го четвърт час и използваше случая да го накара да спрегне някой глагол. Дъждът или някой познат минувач ги прекъсваха. Впрочем свещеникът винаги беше доволен от него и дори казваше, че момъкът има силна памет.

Шарл не можеше да остане с това образование. Госпожата се показа енергична. Засрамен или по-скоро отегчен, господин Бовари отстъпи без съпротива и те решиха да почакат още една година, докато момчето приеме първото си причастие.

Минаха още шест месеца; на следната година Шарл най-сетне бе изпратен в руанския колеж, дето баща му го заведе сам към края на октомври по време на Сен-Роменския панаир.

Невъзможно е сега някой от нас да си спомни нещо за Шарл Бовари. Той беше момче със спокоен темперамент, което играеше през междучасията, учеше в занималнята, внимаваше в клас, спеше добре в спалнята, ядеше добре в трапезарията. Настойник му беше един ангросист на дребна железария от улица Гантери, който веднъж в месеца през неделните дни, след като затвореше дюкяна си, го извеждаше от колежа, пращаше го да се разхожда на пристанището, за да гледа параходите, и после пак, още в седем часа, го завеждаше в колежа преди вечерята. Всеки четвъртък вечерта той пишеше на майка си дълго писмо с червено мастило и три восъчни печата; после препрочиташе тетрадките си по история или четеше един стар том от „Анахарзис“4, намерен в стаята за занимания. През време на разходките разговаряше със слугата, който като него беше от село.

Той успя да се задържи като среден ученик в класа само чрез прилежанието си; веднъж дори спечели първо отличие по естествена история. Но в края на третата година родителите му го взеха от колежа, за да учи медицина; те бяха убедени, че той ще може да се подготви сам за зрелостния изпит.

Майка му избра стая на четвъртия етаж към О-дьо-Робек у един познат бояджия. Тя уговори условията за квартирата и храната, намери мебели, маса и два стола, докара от къщи едно старо черешово легло, купи малка чугунена печка, както и необходимия запас дърва, които трябваше да топлят клетото й дете. Най-сетне в края на седмицата замина след хиляди заръки да се държи добре сега, когато го оставяха сам.

Програмата на занятията, които той прочете в обявата, го замая: курс по анатомия, курс по патология, курс по фармакология, курс по химия и по ботаника, и по клинично лечение, и по терапевтика, без да се смята хигиената и медицинската материя — все названия, етимологията на които той не познаваше и които му се сториха като двери на светилища, пълни с царствен мрак.

Той не можа да разбере нищо: колкото и да слушаше, не схващаше нито дума. Все пак работеше, имаше подвързани тетрадки. Посещаваше всички лекции, не изпускаше ни един болничен преглед. Изпълняваше дребните си всекидневни задължения като кон с вързани очи, който обикаля в кръг, без да знае какво върши.

За да намали разноските, майка му всяка седмица изпращаше по човек къс печено телешко, от което той обядваше, когато се върнеше от болницата, като в същото време тропаше с крака, за да се стопли. После трябваше да тича на лекции в анатомическата зала, в болницата и за да се върне в къщи, да минава през целия град. Вечер след оскъдната вечеря у хазяина той се качваше пак в стаята си и почваше отново да работи в своите измокрени дрехи, които дигаха пара пред зачервената печка.

През хубавите летни вечери, в часа, когато топлите улици са пусти и когато слугините играят с хвърчила пред портите, той отваряше своя прозорец и се облакътяваше на него. Реката, която прави тоя квартал от Руан да прилича на някаква отвратителна малка Венеция, течеше долу под него, жълта, морава или синя, между мостове и решетки. Работници, клекнали на брега, миеха ръцете си във водата. Памучна прежда се сушеше на открито по върлини, които стърчаха от таваните. Насреща, отвъд покривите, се разгръщаше широко чисто небе с алено залязващо слънце. Колко хубаво беше навярно там! Каква хладина под букаците! И Шарл разтваряше ноздри, за да вдъхне хубавия полски мирис, който не стигаше до него. Той отслабна, източи се и лицето му доби някакво печално изражение, което го правеше почти интересно.

От безгрижие съвсем естествено стигна дотам, че заряза всичките си взети по-рано решения. Веднъж пропусна болничния преглед, на другия ден — лекцията и наслаждавайки се от леността си, полека-лека заряза всичко.

Свикна да посещава кръчмата и се пристрасти към игра на домино. Струваше му се, че като се затваря всяка вечер в някое мръсно заведение и трака върху мраморните маси овчи кости, нашарени с черни точки, това е скъпоценна проява на свободата му, което пък го издигаше в собствените му очи. То беше като първо встъпване в живота, навлизане в забранените наслади; и когато отиваше в кръчмата, той хващаше дръжката на вратата с някаква почти чувствена радост. Много потиснати в него неща се отприщиха тогава; той запомни наизуст куплети, с които приветстваше другарите си, увлече се от Беранже, изучи се да прави пунш и позна най-сетне любовта.

Благодарение на такива подготвителни занимания той напълно пропадна на лекарския си изпит. Същата вечер в къщи го очакваха, за да отпразнуват успеха му. Той тръгна пешком и спря пред селото, прати да извикат майка му и й разправи всичко. Тя го извини, като отдаде неуспеха на несправедливостта на изпитната комисия, и го ободри малко, заемайки се тя да уреди работата.

Едва след пет години г. Бовари узна истината; тази истина беше вече остаряла и той я прие; впрочем той не можеше и да допусне, че човек от неговия корен може да бъде глупак.

Шарл се впрегна отново на работа и без прекъсване приготви изпитния материал, като предварително научи наизуст всички въпроси. Той издържа с доста добра бележка. Колко хубав беше тоя ден за майка му! Дадоха тържествена гощавка.

Къде щеше да иде той да упражнява професията си? В Тост. Там имаше само един стар лекар. Отдавна вече г-жа Бовари очакваше смъртта му и добрият човек още не беше прибрал багажа си, когато Шарл се настани срещу жилището му като негов заместник.

Ала не стига да си отгледал син, да си го накарал да учи медицина и да си намерил Тост, дето ще упражнява професията си — трябваше му и жена. Майка му намери жена: вдовицата на един съдебен пристав в Диеп, която беше четиридесет и пет годишна и имаше хиляда и двеста ливри рента.

Макар и грозна, суха като клечка и цяла в пъпки като дърво напролет, г-жа Дюбюк все пак не беше лишена от кандидати. За да постигне целта си, майката Бовари трябваше да изтика всички и тя дори много сръчно осуети интригите на един саламджия, когото поддържаха свещениците.

На Шарл му се струваше, че женитбата ще му донесе промяна към по-добър живот, въобразяваше си, че ще бъде по-свободен и ще може да разполага със себе си и с парите си. Ала господар стана жена му; пред хората той трябваше да казва това, да не казва онова, да пости в петък, да се облича, както искаше тя, да гони по нейна заповед пациентите, които не му плащаха. Тя разпечатваше писмата му, дебнеше стъпките му и подслушваше зад стената, когато преглеждаше в кабинета си жени.

Всяка сутрин трябваше да има течен шоколад и безкрайни внимания. Оплакваше се непрестанно от нервите си, от дробовете си, от неразположенията си. Шум от стъпки я измъчваше; оставяха ли я сама, беше й непоносимо; отидеха ли при нея, то било, разбира се, само за да видят, че умира. Вечер, когато Шарл се прибираше, тя измъкваше изпод завивката дългите си мършави ръце, обгръщаше шията му и като го караше да приседне на леглото, почваше да му разправя за мъките си: той я забравя, обича друга жена! Прави били, като й казвали на времето, че ще бъде нещастна; и завършваше с молба за някакъв подкрепителен сироп и за малко повече любов.

II

Една нощ към единадесет часа бяха събудени от тропот на кон, който спря точно пред портата. Прислужницата отвори таванското прозорче и известно време води преговори с някакъв човек долу на улицата. Той беше дошъл за лекаря; носеше писмо. Настази слезе по стъпалата, треперейки от студ, и отключи едно след друго бравата и резетата. Човекът остави коня си и се вмъкна веднага след прислужницата. Той извади изпод вълнения си, със сиви пискюли калпак писмо, обвито в парцал, и го подаде внимателно на Шарл, който се облакъти на възглавницата, за да го прочете. Настази, до леглото, държеше свещника. Госпожата от свенливост остана обърната към стената, гърбом към посетителя.

Това писмо, залепено с малък печат от син восък, молеше господин Бовари да отиде незабавно в чифлика Берто, за да намести един счупен крак. Ала от Тост до Берто има цели шест левги път, като се мине през Лонгвил и Сен-Виктор. Нощта беше много тъмна. Младата госпожа Бовари се боеше да не се случи нещо с мъжа й, та поради това решиха конярят да отиде предварително. Шарл ще тръгне три часа след него, когато изгрее месецът, а те ще изпратят някое хлапе да го посрещне, за да му показва пътя към чифлика и да му отваря вратниците.

Към четири часа сутринта Шарл, плътно загърнат в наметката си, потегли за Берто. Още тръпен от топлината на съня, той се отпусна, люлян от спокойния тръс на животното. Когато то само спираше пред обраслите с тръни ровове, изкопани край браздите, Шарл се стряскаше, събуждаше се, сещаше се изведнъж за счупения крак и се стараеше да си припомни всички познати нему фрактури. Дъждът беше престанал, зазоряваше се. И по голите клони на ябълковите дървета бяха накацали птички — неподвижни, с настръхнала перушина от студения сутрешен вятър. Равното поле се разстилаше, додето поглед стига. А китките дървеса около чифлиците, отдалечени една от друга, бяха като черновиолетови петна върху тая огромна сива повърхност, която се сливаше в далечния кръгозор с безрадостния цвят на небето. От време на време Шарл отваряше очи; после, тъй като съзнанието му се уморяваше и неволно сънят пак го натискаше, той потъваше в нещо подобно на дрямка, в която доскорошните му усещания се преплитаха със спомени. Той се виждаше раздвоен — студент и съпруг, изтегнат в леглото си, както преди малко, и минаващ през залата с оперираните, както някога. Топлият мирис на лапите се смесваше в съзнанието му с тревистия мирис на росата; чуваше шума на железните халки при дръпването на завесите около болничните легла, чуваше дишането на заспалата си жена… Като минаваше през Васонвил, съзря край един изкоп момче, седнало на тревата.

— Вие ли сте лекарят? — попита детето.

Щом чу отговора на Шарл, то грабна в ръце дървените си обувки и хукна пред него.

По пътя лекарят разбра от приказките на своя водач, че г. Руо бил един от най-охолните земеделци. Счупил си крака миналата вечер, като се връщал от празнуване на Богоявление у един съсед. Жена му се била поминала преди две години. При него живеела само неговата госпожица, която му помагала в домакинството.

Коловозът ставаше по-дълбок. Наближаваха Берто. Хлапакът се провря през една дупка на оградата, после се върна в дъното на един двор и отвори вратника. Конят се плъзгаше по мократа трева; Шарл се навеждаше, за да мине под клоните. Кучетата лаеха от колибата и дърпаха веригите си. Когато Шарл влезе в Берто, конят му се подплаши и скочи встрани.

Чифликът имаше добър вид. През отворените врати на конюшните се виждаха едри коне за оран, които хрупаха спокойно в нови ясли. Покрай постройките имаше торище; то димеше и отгоре му, между кокошките и пуйките, кълвяха пет-шест пауна, гордостта на кокошарниците в Ко. Кошарата беше дълга, хамбарът висок, с гладки като длан стени. Под сайванта имаше две големи коли и четири плуга заедно с камшиците, хамутите и всички останали впрегатни принадлежности, сините вълнени подплати на които се замърсяваха от ситния прах, който падаше от хамбарите. Дворът вървеше полегато нагоре, беше насаден със симетрично наредени дървета и откъм блатото се чуваше весела глъчка на стадо гъски.

Една млада жена в синя вълнена рокля, украсена с три волана, излезе на прага на къщата, за да посрещне г. Бовари, и го заведе в готварницата, дето пламтеше буен огън. Наоколо в малки гърненца, различни по големина, къкреше закуската на ратаите. Край огнището се сушаха влажни дрехи. Лопатата, машата и духалото, всички с огромни размери, светеха, като че ли бяха от полирана стомана, а по стените се редяха многобройни готварски съдове, в които се отразяваха неравни отблясъци от огъня, смесени с първите зари на слънцето, влезли през прозорците.

Шарл се изкачи на първия етаж, за да види болния. Намери го в леглото му, изпотен под завивките и запратил надалеч нощната си шапчица. Той беше дебел, нисък човек, към петдесетгодишен, с бяла кожа, синеок, с плешив лоб и с обици на ушите. На стол до него беше сложено голямо шише с ракия, от което той си наливаше от време на време, за да се ободрява; но щом видя лекаря, възбуждението му спадна и вместо да псува, както правеше от дванадесет часа насам, почна тихичко да стене.

Фрактурата беше проста, без никакво усложнение. Шарл не би могъл да си пожелае по-лек случай. И като си спомни как се държаха неговите професори пред болните, той ободри своя пациент с всевъзможни шеги — хирургически ласки, подобни на маслото, с което се смазва оперативният нож. За да направят шини, пратиха да търсят в коларницата сноп летви. Шарл избра една от тях, наряза я на парчета, изглади я с къс стъкло, докато прислужницата дереше чаршафи за бинтове, а госпожица Ема се опита да шие възглавнички. Тъй като тя се забави много, докато намери кутията си с нещата за шиене, баща й се раздразни, тя не отговори нищо, но като шиеше, бодеше пръстите си и след това ги туряше в уста, за да изсмуче кръвта.

Шарл остана изненадан от белината на ноктите й. Те бяха лъскави, заострени, по-изчистени от диепските украшения от слонова кост и подрязани във вид на бадеми. Ръцете й обаче не бяха хубави, не достатъчно бледи може би и малко сухи в ставите; бяха също така много дълги и без меки извивки в линиите. Онова, което беше хубаво у нея, бяха очите — кафяви, те изглеждаха черни от ресниците и нейният поглед идеше право към вас с някаква наивно детска смелост.

След като лекарят направи превръзката, той бе поканен от самия г. Руо да хапне един залък, преди да си тръгне.

Шарл слезе в обширното помещение на партера. Два прибора със сребърни потири бяха поставени върху масичка до широко легло с балдахин, покрито с басма, нашарена с фигури на хора, които изобразяваха турци. Лъхаше мирис на перуника и на влажни чаршафи, който идеше от високия дъбов скрин, сложен срещу прозореца. В ъглите бяха наредени на пода чували с жито. Те не бяха се побрали в съседния хамбар, за където водеха три каменни стъпала. Като украса на помещението насред стената, зелената мазилка на която се лющеше, беше закачена на гвоздей една глава на Минерва, нарисувана с черен молив и сложена в златна рамка, под която с готически букви беше написано: „На скъпия ми татко“.

Приказваха отначало за болния, сетне за времето, за големите студове, за вълците, които скитаха нощем из полето. На госпожица Руо никак не й беше весело на село, особено сега, когато почти единствено върху нея тежаха грижите за чифлика. Тъй като помещението беше хладно, докато ядеше, тя трепереше и от това нейните сочни устни леко се разтваряха: когато млъкваше, имаше навик да ги захапва.

Шията й излизаше от бяла, обърната якичка. Черните й коси, на които всяка от двете половини изглеждаше изваяна от един къс — толкова гладки бяха те, — се разделяха от тънка рязка, която вървеше по извивката на главата й, оставяйки да се вижда само крайчецът на ухото, и се събираха отзад в разкошен кок с една вълниста извивка към слепите очи, каквато селският лекар виждаше за пръв път през живота си. Страните й бяха розови. Тя носеше като мъж лорнет с рогова рамка, пъхнат между две копчета на корсажа.

Когато, преди да тръгне, Шарл се качи да се сбогува с чичо Руо и след това се върна в долната зала, той я завари там изправена, опряла чело до стъклата на прозореца, загледана в градината, дето вятърът бе съборил прътовете за фасула. Тя се обърна и го попита:

— Търсите ли нещо?

— Камшикът ми, моля — отговори той.

И почна да го търси под леглото, зад вратата, под столовете; камшикът беше паднал на земята между чувалите и стената. Госпожица Ема го съзря; тя се наведе над чувалите с жито. Шарл от любезност се спусна и тъй като бе протегнал ръка със същото движение, почувства как гърдите му докоснаха гърба на девойката, наведена под него. Тя се изправи, цяла изчервена, и го погледна през рамо, подавайки му волския бич.

Вместо да отиде след три дни в Берто, както бе казал, Шарл още на следния ден пристигна, а после се отбиваше редовно дваж в седмицата, без да се смятат неочакваните посещения, които правеше от време на време, уж като че без да мисли за това.

Впрочем всичко вървеше добре; излекуването стана по всички правила и след четиридесет и шест дни, когато хората видяха как чичо Руо се опитва да ходи сам из своята къщурка, почнаха да мислят, че г. Бовари е много способен човек. Чичо Руо казваше, че най-видните лекари от Ивето, а дори и от Руан не биха могли да го излекуват по-добре.

Колкото за Шарл, той не се и питаше защо му е приятно да ходи в Берто. И да бе се замислил за това, несъмнено щеше да обясни усърдието си със сериозността на случая или може би с възнаграждението, което очакваше. Но дали това беше причината, поради която тия негови посещения в чифлика сред жалките залисии на неговия живот се превръщаха в чудесно изключение? През тия дни той ставаше рано, препускаше в галоп, пришпорваше коня си, после слизаше, за да избърше обувките си в тревата, и преди да влезе, слагаше черните си ръкавици. Той обичаше да се вижда как пристига в двора, да усеща до рамото си вратнята, която се завърта, да чува петела, който пее на стобора, и да гледа слугите, които идат да го посрещнат. Обичаше хамбара и оборите; обичаше чичо Руо, който го тупаше по дланта, наричайки го свой спасител; обичаше малките обувки на госпожица Ема по измитите плочи на готварницата; токовете я правеха малко по-висока и когато тя вървеше пред него, дървените подметки подскачаха и хлопаха сухо по кожата на горната част на обувките.

Тя винаги го изпращаше до първото стъпало на площадката. Когато конят му не беше докаран, почакваше. Обикновено бяха се вече сбогували, затова не приказваха; вятърът ги обгръщаше, развявайки немирните коси на тила й, или раздвижваше на бедрата й шнуровете на престилката, които се извиваха като знаменца. Един ден — беше почнало да се затопля — кората на дървесата се оцеждаше по двора, снегът по покривите се топеше, тя стоеше на прага; отиде да вземе чадърчето си, отвори го; чадърчето от сивосинкава коприна, през която минаваха слънчевите лъчи, осветяваше с менливи отражения бялата кожа на лицето й. Под него тя се усмихваше от приятната топлота; и чуваше се как падат една след друга водните капки върху опънатата коприна.

През първите дни, когато Шарл отиваше в Берто, госпожа Бовари — младата, не пропускаше да пита за болния и дори в приходно-разходната книга, която водеше, бе отделила за г. Руо цяла чиста страница. Но когато научи, че той има дъщеря, засъбира сведения и узна, че госпожица Руо, възпитана в Манастира на урсулинките, е получила, както се казва, изискано възпитание, че тя следователно знае танци, география, рисуване, че знае да шие на гергеф и да свири на пиано. То беше върхът на всичко!

„Затова, значи — казваше си тя, — той сияе, когато знае, че ще я види, затова облича новата си жилетка, без да мисли, че дъждът може да я повреди! Ах, тая жена, тая жена!…“

И инстинктивно я намрази. В началото облекчи мъката си със загатвания. Шарл не ги разбра; след това със забележки, уж случайни, на които той не отговаряше от страх тя да не избухне; най-сетне с остри запитвания, отправени внезапно, на които той не знаеше какво да отговори. Отде накъде той още ходи в Берто, щом г. Руо е оздравял и когато тия хора още не са платили? А то е — защото там има една личност, една, която умее да води разговор, да бродира, една издигната духовно жена. Това обича той: на него му дай градски госпожици! И тя отново почваше:

— Дъщерята на чичо Руо — градска госпожица! Хайде де! Дядо им беше овчар и имат братовчед, който насмалко щеше да бъде съден заради една побойническа разправия. Напразно тя се перчи толкова и в неделя ходи на черква да се показва в копринена рокля като някаква графиня. А пък оня клет човечец, бащата, ако не беше ланската рапица, мъчно щеше да изплати наема за нивите си!

Отегчен от това, Шарл престана да ходи в Берто. В един изблик на любов, след много ридания и целувки, Елоиза го беше накарала да се закълне, с ръка на молитвеника, че няма да стъпи вече там. И той се подчини; но смелостта на желанието му се възбунтува срещу раболепието на поведението му и в някакво наивно лицемерие той сметна, че тази забрана да я вижда му дава право да я обича. Освен това вдовицата беше мършава; тя имаше дълги зъби; през всичките годишни времена носеше черно шалче, краят на което висеше между плешките й; костеливата й снага беше стегната в рокли като калъфи и понеже бяха много къси, откриваха глезените й с кръстосани върху сивите чорапи връзки на широките й обуща.

Майката на Шарл идваше от време на време да ги навестява, но след няколко дни снахата като че я наостряше срещу сина й; и тогава, като два ножа, те го разраняваха със своите съждения и забележки. Той не бивало да яде толкова! Защо черпел с пиене всеки, който дойде? Защо се инатял да не носи фланела!

Случи се, че през един хубав ден в началото на пролетта един нотариус от Ингувил, на когото вдовицата Дюбюк беше доверила състоянието си, офейка, като задигна цялата наличност на своите клиенти. Елоиза наистина освен частта от един кораб, оценен на шест хиляди франка, притежаваше още къща на улица Сен-Франсоа; обаче от цялото това прехвалено богатство нищо, като не се смятат малкото мебели, стари дрехи и бельо, не бе влязло в домакинството. Работата трябваше да се уясни. Излезе, че къщата в Диеп беше проядена чак до основите от ипотека; един господ знаеше какво бе вложила тя у нотариуса; а пък частта от кораба не беше повече от хиляда екю. Значи, почтената госпожа беше лъгала! В яростта си г. Бовари — бащата, строши един стол върху плочите, обвини жена си, че е озлочестила сина им, като го е впрегнала с такава кранта, хамутите на която не струваха колкото кожата й. Те дойдоха в Тост. Обясниха се. Последваха сцени. Елоиза, потънала в сълзи, се хвърли в прегръдките на мъжа си, закле го да я брани от родителите си. Шарл поиска да я защити. Родителите се разсърдиха и си заминаха.

Ала ударът беше нанесен. Осем дни след това, когато простираше прането на двора, тя почна да храчи кръв, а на следния ден, когато Шарл беше гърбом към нея, за да дръпне завесата на прозореца, тя каза: „Ах, господи!“ — въздъхна и загуби съзнание. Беше умряла! Каква изненада!

Когато погребението се свърши, Шарл се върна в къщи. Долу нямаше никой; изкачи се на първия етаж в спалнята, видя нейната рокля, още закачена до леглото, и облегнат на писалището, остана така до вечерта, потънал в скръбен размисъл. Все пак тя го беше обичала.

III

Една сутрин чичо Руо дойде да плати на Шарл за излекуването на счупения си крак: седемдесет и пет франка в монети по четиридесет су и една пуйка. Той се бе научил за неговото нещастие и го утеши, доколкото можа.

— Знам какво значи! — казваше той, като го тупаше по рамото. — И с мене беше същото. Когато загубих моята клета покойница, скитах из полята, за да бъда сам: строполявах се под някое дърво, плачех, призовавах бога, обвинявах го; пожелавах да бъда като къртиците, увиснали по клоните,5 с червеи, загъмжали в корема им, с една дума — да съм пукнал. А когато помислях, че по това време другите са със своите женички, че ги притискат в обятията си, удрях бясно с тоягата си земята; бях се почти побъркал, не се хранех; дори, вярвате ли, повдигаше ми се само при мисълта да отида в кафене. И на, полека-лека единият ден избутва другия, пролет иде след зимата, есен след лятото и всичко отмина капка по капка, зрънце по зрънце; искам да река, отишло, отминало, слязло долу, защото винаги остава нещо на дъното, както се казва… някаква тежест ей тук на, върху гърдите! Но тъй като това е съдбата на всинца ни, човек не бива да се изоставя и да загива и само защото друг е умрял, да иска и той да умре… Трябва да се вземете в ръце, господин Бовари, и всичко ще мине! Идвайте у нас; дъщеря ми, знаете ли, от време на време мисли за вас и казва, че я забравяте. Ето и пролетта наближи; ще наредим да ударите някой заек в развъдника, за да се разсеете.

Шарл послуша съвета му. Той отново отиде в Берто, намери там всичко както в навечерието, както преди пет месеца. Крушите бяха цъфнали и добрият Руо, вече на крак, сновеше насам-нататък, което още повече оживяваше чифлика.

Смятайки за свой дълг да проявява към лекаря поради скръбта, която го бе връхлетяла, колкото е възможно по-голямо внимание, той го молеше да не сваля шапката си, говореше му тихо, като че беше болен, и дори се престори на ядосан, че не са приготвили за него нещо по-леко от другите неща за ядене, като например каймак или печени круши. Разправяше разни истории. Шарл сам се изненада, че се разсмя; но изведнъж споменът за жена му го помрачи. Донесоха кафето и той веднага престана да мисли за нея.

Колкото повече свикваше да живее сам, толкова по-малко мислеше за нея. Приятното ново чувство на независимост скоро направи самотата му по-поносима. Сега той можеше да мени часовете на хранене, да се връща или да излиза, без да дава обяснения, и когато се почувстваше много уморен, да обтегне нашироко крака и ръце в леглото си. И така той почна да се разглезва, да си угажда сам и да приема утешенията, които му даваха. От друга страна, смъртта на жена му помогна доста в работата, защото цял месец хората бяха повтаряли: „Горкият млад човек! Какво нещастие!“ Името му беше станало известно, клиентелата се бе увеличила, а освен това ходеше в Берто колкото си искаше. Той имаше някаква надежда без определена цел, някакво смътно блаженство; когато разчесваше пред огледалото бакенбардите си, смяташе, че сега лицето му е по-привлекателно.

Един ден пристигна към три часа; всички бяха из полето; той влезе в готварницата, но не съзря Ема; капаците бяха затворени. През цепнатините слънцето удължаваше върху плочките тънките ивици, които се пречупваха по ръбовете на мебелите и трептяха по тавана. На масата по неизмитите чаши лазеха мухи и бръмчаха, като се давеха в останалия на дъното сидър. Светлината, която падаше през комина, озаряваше саждите на плочата с кадифена мекота и придаваше синкав отблясък на изстиналата пепел. Седнала между прозореца и огнището, Ема шиеше. Тя нямаше шалче и върху голите й рамене се виждаха ситни капчици пот.

По селския обичай тя го покани да пийне нещо. Той отказа, тя настоя и най-сетне, смеейки се, му предложи да изпие заедно с нея чашка ликьор. Тя отиде да вземе от скрина шише кюрасо, извади две малки чашки, напълни едната догоре, а в другата наля съвсем малко и след като се чукна с него, поднесе я до устните си. Тъй като чашката беше почти празна, тя цялата се извиваше назад, за да пие; и с отметната глава, с протегнати устни и опъната шия, тя се смееше, че не усеща нищо, докато крайчецът на езика й, подавайки се между изящните й зъби, лижеше с леки докосвания дъното на чашата.

Тя отново седна и взе прекъснатата си работа — памучен бял чорап, който замрежваше; работеше с наведена глава: не говореше. Шарл също. Ветрецът, минавайки изпод прага, навяваше прах по плочите; Шарл гледаше как тоя прах се разстила и чуваше само туптене в главата си заедно с далечното кудкудякане на кокошка, която снасяше някъде из дворовете. От време на време Ема разхлаждаше страните си, като долепяше длани до тях; след това ги изстудяваше върху железните топки на каминната преграда.

Тя се оплака, че от началото на пролетта страда от замайване; попита дали ще й бъдат полезни морски бани; заговори за манастира, Шарл — за своя колеж и разговорът им се оживи. Качиха се в нейната стая. Тя му показа старите си ноти, книжките, които беше получавала като награди, и захвърлени в дъното на скрина венчета от дъбови листа. Разправи му и за майка си, за гробището и дори му показа в градината лехата, от която всеки първи петък на месеца беряла цветя, за да ги носи на гроба й. Но техният градинар не разбирал нищо; изобщо прислугата била толкова лоша! Много й се искало да живее в града, поне през зимата, макар че през лятото селото с дългите слънчеви дни може би е още по-отегчително; и гласът й според това, което разказваше, беше ту ясен, ту остър или когато говореше на себе си, неочаквано замъглен от копнеж, провлечен в извивките, които стигаха до шепот, а тя — ту весела, с отворени простосърдечни очи, ту с полуспуснати клепачи, с потънал в отегчение поглед и със зареяна някъде мисъл.

Връщайки се вечерта, Шарл премисляше една по една казаните от нея фрази, стараейки се да си ги припомни, да допълни смисъла им, за да може да си представи оная част от нейното съществуване, която тя бе изживяла, преди още той да я познава. Но ни веднъж не можа да я види в мисълта си по-друга от тая, която бе видял първия път, или не такава, каквато преди малко бе я оставил. После се запита какво ли ще стане с нея, ако се омъжи, и за кого би се омъжила. Уви! Чичо Руо бе много богат, а тя… толкова хубава! Но лицето на Ема отново и непрестанно изникваше пред очите му и нещо еднозвучно, подобно на бръмченето на пумпал, звънтеше в ушите му: „Ами ако ти се ожениш за нея? Ако ти се ожениш?“ През нощта той не спа, гърлото му бе свито, мъчеше го жажда; той стана да пие вода от каната и отвори прозореца; небето бе обсипано със звезди, лъхаше топъл вятър; в далечината лаеха кучета. Той извърна глава към Берто.

Като размисли, че най-сетне нищо не рискува, Шарл си каза, че при първия удобен случай ще направи предложение; но винаги, когато имаше такъв случай, от страх, че не ще намери подходящите думи, не можеше да отвори уста.

Чичо Руо нямаше нищо против да го отърват от дъщеря му, която не му вършеше почти никаква работа в къщи. Пред себе си той я извиняваше, намираше, че тя е твърде умна, за да се занимава със земеделие — занаят, прокълнат от небето, тъй като не се е видяло някой да стане милионер от това. Добрият човечец не само че не бе натрупал богатство от земеделие, но всяка година губеше: защото, макар и да водеше отлично пазарлъците — хитростите на занаята му доставяха голямо удоволствие, — земеделието в истинския смисъл на думата и вътрешното управление на чифлика съвсем не бяха работа за него. Нему бе приятно да стои с ръце в джобовете и щом се отнасяше за удобствата на собствения му живот, той не пестеше: искаше да бъде добре нахранен, добре отоплен, добре настанен. Обичаше силния сидър, сочните печени бутове и кафе с коняк. Хранеше се в готварницата самичък срещу огъня, на масичка, която му донасяха наредена като в театър.

Та когато забеляза, че в присъствието на дъщеря му Шарл се изчервява, което означаваше, че някой ден ще му я поиска за съпруга, той премисли надълго цялата работа. Намираше го наистина слабоват и не тъкмо такъв зет му се искаше; но казваха, че бил почтен, пестелив, много образован и сигурно нямаше да го върти много за зестрата. И тъй като чичо Руо щеше да бъде принуден да продаде двадесет акра от своя имот, а дължеше много и на зидаря, и на сарача, и трябваше да сменя оста на пресата си, той каза:

— Ако ми я поиска, ще му я дам.

По Архангеловден Шарл бе отишъл да прекара три дни в Берто. Последният ден беше минал като предните — в отлагане от един четвърт час на друг. Чичо Руо отиде да го изпрати; вървяха по изровен път и скоро щяха да се разделят; моментът беше удобен. Шарл го отложи до завоя на плета и най-сетне, когато отминаха и него, промълви:

— Господин Руо, бих искал да ви кажа нещо.

Спряха се, Шарл мълчеше.

— Хайде, кажете си приказката! Та мигар аз не знам? — каза чичо Руо, като се смееше тихичко.

— Чичо Руо… чичо Руо — смотолеви Шарл.

— Нямам нищо против — продължи чифликчията. — Но макар че малката мисли като мене, все пак и тя трябва да каже мнението си. Сега вие си идете. Аз ще се върна в къщи. Ако отговорът е „да“, разберете ме добре, недейте се връща, за да не ви виждат хората, а пък и, от друга страна, това много би я развълнувало. Но за да не си тровите кръвта, аз ще разтворя широко капака на прозореца: вие ще можете да го видите изотзад, като се наведете над плета.

И се отдалечи.

Шарл върза коня си за едно дърво. Отърча и се изправи на пътеката; почака. Мина половин час, после преброи на часовника си деветнадесет минути. Изведнъж се чу шум от удар в стената, капакът бе отметнат, дръжката още трептеше.

На другия ден в девет часа сутринта Шарл беше вече в чифлика. Когато влезе, Ема се изчерви, като в същото време от приличие се мъчеше да се засмее. Чичо Руо прегърна бъдещия си зет. Заговориха по материални въпроси, впрочем имаха още време за това, тъй като не беше прилично сватбата да стане, преди да изтече жалейката на Шарл, т.е. към пролетта на следващата година.

Зимата мина в очакване. Госпожица Руо се занимаваше с прикята си. Част от нея бе поръчана в Руан, а тя сама си уши нощници и шапчици по модни рисунки, които взе назаем. Когато Шарл идваше в чифлика, приказваха за приготовленията около сватбата, обмисляха в кое помещение ще бъде угощението, съобразяваха колко ястия ще трябват и с какво да започнат.

На Ема й се искаше да се венчае в полунощ, при запалени светилници; но чичо Руо съвсем не можа да разбере тая приумица. Така че дигнаха една сватба, на която присъстваха четиридесет и трима души, като прекараха на трапезата шестнадесет часа, и която продължи и на другия ден, че дори отчасти и през следните дни.

IV

Гостите пристигнаха рано — в коли, в кабриолети с по един кон, в двуколки със скамейки, в стари кабриолети без покрив, в пътнически коли с кожени завеси, а младежите от близките села — с каруци, препускайки тръс и силно раздрусвани, понеже стояха прави, на редици, с опрени на ритлите ръце, за да не паднат.

Дойдоха от десетина левги наоколо, от Годервил, от Норманвил и от Кани. Бяха поканили всички роднини на двете семейства, бяха се сдобрили с всички приятели, с които бяха скарани, бяха пратили писмени покани на отдавнашни, полузабравени познати.

От време на време зад оградата се чуваше плющене на камшик; вратникът бързо се отваряше; влизаше някоя каруца. Препускайки чак до първото стъпало на площадката, тя изведнъж спираше, изтърсваше хората, които слизаха от всички страни, като търкаха колене и разкършваха ръце. Дамите, с малки шапчици, носеха градски рокли, златни верижки за часовник, пелерини с кръстосани на колана краища или пъстри шалчета, които бяха забодени на гърба с карфици и откриваха отзад шията. Хлапетата, облечени като бащите си, изглежда, се чувстваха неудобно в новите си дрехи (много от тях за пръв път в живота си обуваха ботуши), а до тях, не смеейки да продума, облечено в бялата рокля от първото си причастие, удължена по тоя случай, се виждаше някое четиринадесет-петнадесетгодишно девойче, навярно братовчедка или по-възрастна сестра — червенобузесто, смутено, с омазани от розова помада коси, което много се страхуваше да не изцапа ръкавиците си…

Тъй като нямаше достатъчно коняри, за да разпрягат колите, господата запретваха ръкави и сами вършеха това. Според различното си обществено положение, те носеха фракове, рединготи, жакети — хубави дрехи, гледани с почит от цялото семейство и изваждани от скриновете само в тържествени случаи: рединготи с дълги поли, развявани от вятъра, с цилиндрична яка и джобове, широки като торби, долни палта от дебело сукно, които се носеха обикновено с някаква фуражка с меден обръч около козирката: много къси жакети с по две копчета на гърба, едно до друго, като чифт очи, твърдите пешове на които сякаш бяха отсечени с дърводелска тесла от един къс. Други (те обаче сигурно щяха да бъдат в долния край на трапезата) носеха празнични блузи, т.е. блуза с обърната на раменете яка, със ситно надиплен гръб и с шит колан, ниско под кръста.

Ризите бяха изпъкнали върху гърдите като брони! Всички току-що се бяха остригали, бяха гладко избръснати; ушите им стърчаха, някои, станали още преди съмване, поради липса на светлина за бръснене бяха се порязали на диагонал под носа или по челюстите, или с олющена колкото трифранкова монета кожа, възпалена от вятъра при пътуването, така че тия пълни, весели, бели лица бяха нашарени подобно мрамор с розови петна.

Тъй като кметството беше на половин миля от чифлика, отидоха там пешком и след обреда се върнаха пак така в църквата. Шествието, отначало непрекъснато като пъстра лента, извита из полето по тясната лъкатушна пътека между зелените жита, скоро се проточи и се разкъса на отделни групи, които се спираха да приказват. Най-напред вървеше цигуларят с цигулката си, окичена с панделки, навити като охлюви, после идеха младоженците, роднините, подир тях вървяха безредно приятелите, а децата оставаха назад и се забавляваха да скубят класовете на овеса или да играят помежду си, но така, че да не ги виждат другите. Роклята на Ема, прекалено дълга, малко се влачеше; от време на време тя се спираше да я подигне и със своите облечени в ръкавици пръсти отмахваше внимателно острите треви и малките бодили на магарешките тръни, докато Шарл, с отпуснати ръце, я чакаше да свърши. Чичо Руо, с нов цилиндър и фрак с ръкави, дълги до ноктите, водеше под ръка старата госпожа Бовари. Колкото за господин Бовари — бащата, който всъщност презираше всички тия хора, той бе дошъл просто в редингот с военна кройка, с един ред копчета, и обсипваше с изтъркани любезности една млада, руса селянка. Тя му се кланяше, червеше се, не знаеше какво да отговори. Другите сватбари приказваха за своите работи или се закачаха, настройвайки се предварително за веселбата, а ако човек се вслушаше, можеше да долови непрекъснатото скрибуцане на цигуларя, който продължаваше да свири из полето. Щом видеше, че е изпреварил много другите, той се спираше да отдъхне, търкаше продължително с колофон лъка си, за да скрибуцат по-добре струните, и пак потегляше, като ту навеждаше, ту дигаше грифа на цигулката, за да си отмерва такта. А шумът й пропъждаше птичките надалеч.

Трапезата беше наредена под навеса за колите. Бяха сложени четири големи къса печено говеждо месо, шест пилета фрикасе, варено телешко, три задушени овнешки бута и в средата хубаво печено прасе-сукалче, обкръжено от четири наденици с киселец. В ъглите на масата стърчаха шишета с ракия. Сладкият сидър, налян в бутилки, изпускаше гъста пяна около запушалките, а всички чаши бяха предварително напълнени догоре с вино. Върху гладката повърхнина на широки блюда с жълт крем, който потреперваше при най-малкото мръдване на масата, бяха изрисувани със ситни арабески инициалите на младоженците. За тортите и халвите бяха извикали един сладкар от Ивето. Тъй като той за пръв път се проявяваше в тоя край, беше се много постарал; за десерта той сам донесе едно сложно сладкарско изделие, което предизвика възторжени възклицания. Основата му беше квадрат от синя мукава, изобразяващ храм с портици, стълбове и наоколо гипсови статуйки в ниши, обсипани със звезди от варакосана хартия; после, на втория етаж, се издигаше кула от савойски сладкиш, оградена с малки укрепления от ароматна захар, бадеми, сухо грозде и портокалови резенчета; най-сетне горната площадка, която представляваше зелена ливада със скали и езера от сладка и ладии от лешникови черупки, и на върха й се виждаше едно малко амурче; то се люлееше на люлчица от шоколад, двете стълбчета на която завършваха вместо с топки с две истински пъпки от роза.

Ядоха чак до вечерта. Когато се уморяваха да седят, гостите отиваха да се разходят из дворовете или да изиграят в хамбара една игра „на тапа“6 и после пак се връщаха на трапезата. Към края на увеселението някои още там заспаха и захъркаха. Но когато поднесоха кафето, всичко се оживи, подеха песни, показваха силите си, почнаха разни номера, носеха тежести, опитваха се да издигнат на раменете си каруците, пущаха солени шеги, прегръщаха дамите. Вечерта на заминаване конете, натъпкани чак до гуша с овес, мъчно влизаха между оковите; ритаха, изправяха се на задните си крака; хамутите се късаха, господарите псуваха или се смееха; и цялата нощ, под сиянието на месеца, из всички пътища на околността препускаха каруци с изтървани коне, които тичаха в галоп, колите подскачаха из рововете, прескачаха купчини чакъл, високи няколко метра, закачаха се в крайпътните храсти и през вратичките се навеждаха жени, за да хванат поводите.

Ония, които останаха в Берто, прекараха нощта в готварницата, продължавайки да пият. Децата бяха заспали под пейките.

Невестата бе помолила баща си да я избавят от обичайните шеги. И все пак един от братовчедите, рибар (който дори беше донесъл като сватбен подарък две хубави риби), беше почнал да църка вода с устата си през дупката на бравата, но чичо Руо пристигна навреме, спря го и му обясни, че важното обществено положение на зет му не позволява такива неприлични шеги. Братовчедът обаче мъчно отстъпи пред тия доводи. В душата си той обвини чичо Руо във високомерие и отиде в ъгъла при четири-пет други гости, които случайно бяха получили на трапезата по-лоши късове месо и смятайки също така, че не са били приети добре, злословеха за стопанина и пожелаваха с неясни думи разсипването му.

Старата госпожа Бовари през целия ден не обели зъб. Не бяха я питали нито за премяната на снахата, нито за уредбата на угощението; тя си отиде рано. Съпругът й, вместо да я последва, прати за пури в Сен-Виктор и пуши до зори, като пиеше грог с кирш, смес, неизвестна на околните, което стана извор на още по-голямо уважение към него.

Шарл нямаше шеговит нрав; през време на сватбата той не блесна. Доста неумело отговаряше на остротите, на каламбурите, на двусмислията, на честитките и слободиите, с които гостите се смятаха длъжни да го закачат още от поднасянето на супата.

Затова пък на следния ден той изглеждаше съвсем друг човек. Сякаш до снощи той именно беше девственикът, докато невестата не проявяваше нищо, от което би могло да се отгатне каквото и да е. И най-лукавите не знаеха какво да рекат и когато тя минаваше край тях, те я гледаха с извънредно изострено внимание. Но Шарл съвсем не се прикриваше. Той я наричаше „моята жена“, говореше й на „ти“, разпитваше за нея всеки срещнат, търсеше я навсякъде и често я завеждаше в някой ъгъл на двора, дето го виждаха отдалеч, между дървесата, как я хваща през кръста и продължавайки да върви полунаведен над нея, как главата му мачка нагръдника на корсажа й.

Два дни след сватбата младоженците заминаха: поради пациентите си Шарл не можеше да отсъства повече. Чичо Руо нареди да ги отведат с неговата бричка и сам той ги придружи до Васонвил. Тук той целуна дъщеря си още веднъж, слезе от колата и се върна обратно. След стотина крачки се спря и като погледна отдалечаващата се бричка, колелата на която се търкаляха в праха, издълбоко въздъхна. Спомни си след това своята сватба, своята младост, първата бременност на жена си; и той беше много весел в деня, когато я отведе от бащиния й в своя дом, когато я носеше на коня зад себе си и караше тръс из снега; то беше към Коледа и полето бе съвсем побеляло; тя се държеше за него с една ръка, а на другата висеше кошницата й; вятърът развяваше дългите дантели на нейната кошоазка шапчица и понякога те досягаха устата й, а когато той извърнеше глава, виждаше съвсем близо, на рамото си, нейното румено личице, което се усмихваше мълчаливо изпод златната плочка на нейната шапчица. От време на време, за да стопли пръстите си, тя ги пъхаше в пазвата му. Колко отдавна бе всичко това! Техният син щеше да бъде сега тридесетгодишен. Той пак погледна зад себе си, не видя нищо по пътя. Почувства се тъжен като изпразнена къща; и тъй като в неговия мозък, помрачен от парите на пиршеството, нежните спомени се смесваха с черните мисли, хрумна му за миг да се поразходи към църквата. Ала страхувайки се, че ще му стане още по-тъжно, върна се право в къщи.

Господин и госпожа Шарл Бовари пристигнаха в Тост към шест часа. Съседите се бяха изправили по прозорците, за да видят новата жена на своя лекар.

Старата прислужница се представи, поднесе й поздравленията си, извини се, че са закъснели с вечерята, и предложи на госпожата да разгледа къщата, докато яденето бъде готово.

V

Тухлената фасада бе на самата улица или по-право на пътя. Зад портата бяха закачени горно палто с малка яка, юзда, черна кожена фуражка и в ъгъла на земята чифт високи гетри, още покрити със засъхнала кал. Вдясно беше всекидневната, т.е. помещението, дето се хранеха и седяха денем. Книжният тапет, яркожълт като перушината на канарче, в горната част на който бе нарисувана гирлянда от бледи цветя, потреперваше върху лошо опънатия плат; завеси от бяло хасе с кенар от червен ширит се кръстосваха между прозорците, а върху тесния корниз на камината лъщеше между два посребрени светилника, похлупени със стъклени кълба, часовник с бюст на Хипократ. На срещната страна на коридора се намираше кабинетът на Шарл, малка стая, широка около шест стъпки, с маса, три стола и писалищно кресло. Единствено томовете на „Речника на медицинските науки“, неразрязани, но пострадали от всички последователни продажби, през които бяха минали, украсяваха шестте лавици от чамовата библиотека. В приемните часове миризмата от запръжките проникваше през стената на кабинета, а в кухнята се чуваше как кашлят болните и разправят цялата си история. След това имаше — с изход към двора, дето беше конюшнята — широка, разнебитена стая с фурна, която служеше сега за дърварник, изба и склад, пълна със стари железарии, празни бъчви, негодни земеделски сечива и всевъзможни други прашни вещи, предназначението на които не можеше да се отгатне.

Градината, по-дълга, отколкото широка, се простираше между две кирпичени стени, закрити с редици кайсиени дръвчета, и стигаше до плет от тръни, които я отделяха от нивята. В средата се намираше слънчев часовник от сива каменна плоча, поставен върху зидан пиедестал; четири лехи, украсени с хилави шипкови храсти, ограждаха по-полезния четириъгълник с ценни растения. Съвсем в дъното, под канадските борчета, един свещеник от гипс четеше требника си.

Ема се качи в стаите. Първата не беше мебелирана, но във втората — спалнята — имаше легло от махагон в алков с червени завеси. Кутия от раковини украсяваше скрина, а върху писалищната маса до прозореца в една кана имаше букет от портокалови цветчета, вързан с бяла атлазена панделка. Това беше булчински букет, букетът на другата! Тя го загледа. Шарл забеляза това, взе го и отиде да го занесе на тавана, докато Ема, седнала в креслото (около нея нареждаха нещата й), мислеше за своя сватбен букет, опакован в мукавена кутия, и се питаше замислена какво ли биха направили с него, ако случайно тя умреше.

През първите дни тя обмисляше промените в къщата. Махна стъклените кълба на светилниците, накара да облепят стените с нови тапети, да пребоядисат стълбите и да поставят пейки около слънчевия часовник в градината; попита дори как би могло да се направи басейн с водоскок и рибки. А мъжът й, който знаеше, че тя обича да се разхожда с кола, купи на вехто една бричка, която, след като бе снабдена с нови фенери и подшити кожени калници, почти заприлича на тилбюри7.

Така той беше щастлив и без никакви грижи. Един обед насаме, разходка вечер по широкия друм, движението на ръката й по косите, нейната сламена шапка, закачена на дръжката на прозореца, и много още други неща, в които Шарл никога не бе подозирал, че може да се таи наслада, изплитаха сега продължителността на неговото щастие. Сутрин в леглото, глава до глава на възглавницата, той гледаше как слънчевият блясък минава по лекия мъх на нейните златисти бузи, полузакрити от спуснатите краища на нощната шапчица. Гледани така отблизо, нейните очи му се струваха разширени, особено когато при събуждане отваряше последователно няколко пъти клепачите си; черни на сянка и тъмносини при силна светлина, те бяха като че с наслоени оттенъци, които, по-тъмни в дъното, ставаха постепенно по-светли към емайла на ретината. Неговият поглед се губеше в тия дълбочини и той виждаше там своя умален образ до рамената, с кърпа на глава и яката на полуразтворената си риза. Той ставаше. Тя се изправяше на прозореца, за да го види, когато тръгва, и стоеше облакътена на ръба, между две саксии здравец, в пеньоара, който я обгръщаше свободно. Шарл, на улицата, стягаше шпорите си на тротоара; а отгоре тя продължаваше да говори, откъсваше с уста стръкче цвете или зеленина, издухваше го към него и то, като се олюляваше във въздуха, задържаше се за миг, описваше подобно на птица полукръгове и преди да падне, се закачаше на несресаната грива на старата бяла кобила, застанала неподвижна пред вратата. Възседнал коня, Шарл й изпращаше целувка; тя отговаряше с кимване, затваряше прозореца, той тръгваше.

Тогава по широкия друм, който простираше в безкрая своята дълга, прашна лента, през изровените пътища, дето дървесата се привеждаха като сводове, по пътеките, дето житата стигаха до коленете му, с облени от слънце рамене и с ноздри, вдъхващи утринния въздух, със сърце, преизпълнено от блаженствата на нощта, със спокоен дух и задоволена плът, той вървеше, преживявайки своето щастие, както ония, които предъвкват и след ядене, за да запазят вкуса на трюфелите, които се смилат в стомаха им.

Какво хубаво е имало досега в живота му? Дали времето, прекарано в колежа, когато стоеше затворен между ония високи стени, самотен сред своите по-богати и по-силни другари, които се надсмиваха на говора му, които се подиграваха на дрехите му и чиито майки идваха в приемната зала със сладкиши в маншона? Или по-късно, когато учеше медицина и никога нямаше достатъчно пари, за да заведе на танц някоя млада работничка, която би му станала любовница? А след това бе живял четиринадесет месеца с вдовицата, чиито нозе в леглото бяха студени като лед. Но сега той притежаваше за цял живот тая хубава жена, която обожаваше. Отвъд кръга на нейната копринена пола за него нямаше вселена; и той се укоряваше, че не я обича достатъчно, искаше пак да я види; връщаше се бързо, качваше се с разтуптяно сърце по стълбите. В стаята си Ема се занимаваше със своя тоалет. Той се приближаваше безшумно, целуваше я по гърба, тя възкликваше.

Не можеше да се сдържа и непрекъснато пипаше гребена, пръстените, шалчето й, понякога шумно, с цяла уста я целуваше по бузите или нижеше една след друга леки целувки по голата й ръка, от крайчеца на пръстите чак до рамото; а тя го отблъскваше полуусмихната и отегчена, както се постъпва с дете, което досажда.

Преди да се омъжи, тя беше повярвала, че има вече любов; но тъй като щастието, което трябваше да дойде като последица от тая любов, не се бе явило, помисли, че навярно се е измамила. И търсеше да проумее какво всъщност се разбира в живота под думите блаженство, страст, опиянение, които й се бяха сторили толкова хубави в книгите.

VI

Тя беше чела „Павел и Виргиния“ и бе мечтала за бамбуковата къщичка, за негъра Доминго, за вярното куче, а особено за нежното приятелство на някое добро братче, което ще търси за нея червени плодове из големите, по-високи от камбанарии дървеса или ще тича босо по пясъка, за да й донесе птиче гнездо.

Когато навърши тринадесет години, сам баща й я заведе в града, за да я остави в манастира. Отседнаха в една странноприемница в квартала Сен-Жерве, дето за вечерята сложиха нарисувани чинии, изобразяващи историята на госпожица дьо Лавалиер. Легендарните обяснения, заличени тук-таме от драскотините на ножовете, прославяха религията, нежностите на сърцето и придворното великолепие.

В началото тя не само че не се отегчаваше в манастира, но дори й беше приятно обществото на добрите сестри, които, за да я развличат, я водеха в параклиса; за там се отиваше през трапезарията по дълъг коридор. В междучасията тя играеше малко, разбираше добре катехизиса и когато свещеникът задаваше мъчни въпроси, винаги тя отговаряше. И живеейки така, без да напусне нито за миг приятно топлата атмосфера на училищните стаи, между тия белолики жени, които носеха броеници с медно кръстче, тя се унесе сладостно в мистичния копнеж, излъхван от благоуханията на олтара, от хладината на светената вода и от сиянието на свещите. Вместо да следи литургията, тя гледаше в молитвеника си благочестивите картинки в сини рамки; и обичаше болната овца, светото сърце, пронизано от остри стрели, или бедния Исус, който пада, носейки кръста си. За да умъртви плътта си, тя се опита да не яде цял ден. Търсеше в мислите си някакъв обет, на който да се отдаде.

Когато отиваше на изповед, измисляше дребни грехове, за да остане по-дълго време коленичила в полумрака със сключени ръце и лице до решетката под шепота на свещеника. Думите годеник, съпруг, небесен любовник и вечен брачен съюз, които се повтарят в проповедите, пораждаха в дълбочините на душата й неочаквани сладости.

В занималнята вечер преди молитва четяха някакъв, религиозен текст. През делничните дни някой съкратен откъс от свещената история или пък „Беседите“ на абат Фрейсину, а в неделните дни за разнообразие откъси от „Геният на християнството“.

Как слушаше тя през първите дни звучната жалба на романтичната тъга, повтаряна от всеки ек на земята и вечността! Ако детството й бе минало в задната стаичка на някой дюкян сред търговски квартал, тя би разкрила може би душата си за лирично опиянение от природата, което обикновено стига до нас само чрез посредничеството на писателите. Но тя познаваше повече, отколкото бе потребно, селския живот; знаеше блеенето на стадата, млечните продукти, плуговете. Свикнала със спокойни гледки, нея я привличаше неочакваното. Тя обичаше морето само заради неговите бури, а зеленината — само когато бе поникнала сред развалини. От нещата трябваше да извлече някаква лична полза и отхвърляше като непотребно всичко, което не служеше за непосредствена храна на сърцето й, тъй като имаше повече сантиментален, отколкото артистичен темперамент и диреше чувства, а не гледки.

В манастира всеки месец идваше една стара мома да шие и кърпи по осем дни бельото. Покровителствана от архиепископията, понеже бе от старо, благородно семейство, разорено през революцията, тя се хранеше в трапезарията заедно със сестрите и след ядене, преди да отиде на работа, оставаше за малко на приказка с тях. Често пансионерките избягваха от занималнята, за да отидат при нея. Тя знаеше наизуст любовни песни от миналия век и ги пееше полугласно, като в същото време бодеше с иглата си. Разправяше разни истории, носеше новини, изпълняваше поръчки из града и заемаше скришом на по-възрастните по някой роман, който винаги биваше в джобовете на престилката й и от който простодушната госпожица изгълтваше дълги глави в почивките между работата си. Това бяха само любовни приключения, любовници, преследвани дами, които припадат в самотни павилиони, пощальони, убивани на всяка станция, на всяка страница коне — издъхващи от пресилване; тъмни гори, сърдечни вълнения, клетви, ридания, сълзи и целувки, ладии под лунен блясък, славеи в храсти, господа, храбри като лъвове, кротки като агънца, добродетелни, както никой не би могъл да бъде, винаги добре облечени и плачещи с порой сълзи. Цели шест месеца петнадесетгодишната Ема си цапаше ръцете с този прах на старите заемни библиотеки.

По-късно с Валтер Скот тя се влюби в историческите неща, мечтаеше за старинни сандъци, зали на царски телохранители, за менестрели8. Искаше й се да живее в някой стар замък, както владетелките на такива замъци; облечени в дълги корсажи, те прекарват дните си под детелинообразния изрез на готическия прозорец, облакътени на камъка, с брадичка, опряна на дланта, загледани далеч вдън полето, отдето препуска към тях рицар с бяло перо, яхнал вран кон. По онова време Ема се преизпълни с обожание към Мария Стюарт и с възторжена почит към всички знаменити или нещастни жени. За нея Жана д’Арк, Елоиза, Агнес Сорел, хубавата Ферониерка и Клеманс Изор се отделяха като комети върху тъмната необятност на историята, дето още изпъкваха тук-таме, но по-загубени в мрака и без никаква връзка помежду си, свети Луи под своя дъб, умиращият Баяр, някои сцени от жестокостите на Луи XI, други от Вартоломеевата нощ, перото върху шапката на Беарнееца9 и постоянно — споменът за рисуваните чинии с хвалебствията за Луи XIV.

В часа по музика, в романсите, които тя пееше, се споменаваше само за ангелчета със златни крилца, за мадони, за лагуни, за гондолиери, банални композиции, в които през глупостта на стила и невъзможността на музиката й се мяркаше примамливата фантасмагория на сантиментални светове. Някои от другарките й донасяха в манастира своите албуми, получени като подарък. Трябваше да ги крият; това беше цяла история; четяха ги в спалнята. Ема пипаше нежно техните атлазени подвързии и спираше възхитен поглед върху имената на непознатите автори, повечето от които се бяха подписали под редовете „граф“ или „Виконт“. Тя тръпнеше, когато дъхът й раздвижваше копринената хартия на рисунките, която се изправяше полусгъната и отново леко падаше върху страницата. Там имаше изобразени — зад перилата на балкон младеж с къса наметка, който притискаше в обятията си девойка в бяла рокля, с окачена на колана й кесийка за милостиня; или безименни портрети на русокъдри английски лейди, които гледаха под кръглите сламени шапки със своите големи ясни очи. Виждаха се други, излегнати в каляски, летящи през паркове; пред конете, карани от двама кочияши в бели къси панталони, подскачаше хрътка. Други замечтани върху дивани пред разпечатано писмо, съзерцаваха луната през открехнатия прозорец, полузакрит от черна завеса. Наивки, със сълзи по бузите, целуваха през железните пръчки на готически кафез гургулица или усмихнати, с приведена на рамо глава, късаха с островърхите си пръсти, извити като носовете на средновековни пантофи, листчетата на маргаритка. И вие бяхте там, султани с дълги чибуци, примрели сред градински беседки в обятията на баядерки; гяури, турски ятагани, гръцки шапчици10 и особено вие, бледи пейзажи на дитирамбичните страни, които често ни показвате в едно и също време палми и борове, отдясно — тигри, отляво — лъв, на хоризонта татарски минарета, на преден план римски развалини, по-нататък клекнали камили, всичко това обиколено от девствен, добре пригладен лес, с дълъг отвесен слънчев лъч, който трепти във водата, дето се откриват като бели драскотини върху сивостоманен фон плуващи тук-таме в далечината лебеди.

И лампата с абажур, окачена на стената над главата на Ема, осветяваше всички тия картини от светския живот, които минаваха една след друга пред очите й в тишината на общата спалня и през далечния шум на някой закъснял фиакър, който трополеше по булевардите.

Когато умря майка й, тя плака много през първите дни. Поръча да сложат в рамка косите на покойната и в едно писмо, изпратено в Берто, пълно с тъжни размишления върху живота, молеше да я заровят по-късно в същия гроб. Добрият човечец помисли, че е болна и дойде да я види. В душата си Ема беше доволна, че така изведнъж се е извисила до този рядък за безрадостните съществования идеал, до който посредствените сърца не стигат никога. Така тя се изоставяше да я носят ламартиновските криволици, слушаше арфите по езерата, всички песни на умиращи лебеди, падането на листата, пречистите деви, които се възнасят на небето, и гласа на вечния, който говореше в долините. Това й омръзна, но не искаше да го признае, продължи по навик, после от суета, докато най-сетне бе изненадана, че се чувства успокоена и че в сърцето й няма тъга, както на челото й — бръчки.

Добрите калугерки, които бяха повярвали в посветяването й на религията, забелязаха с голямо учудване, че госпожица Руо сякаш започна да се изплъзва от техните грижи. Наистина те толкова я бяха отрупали с черковни служби, дни на благочестиво съсредоточение, деветдневни молитви, проповеди, тъй усърдно бяха й проповядвали за почитта, дължима на светците и мъчениците, бяха й дали толкова добри съвети за смиряване на тялото и спасение на душата, че тя стори същото, каквото правят конете, когато ги теглят за юздата: изведнъж се спря и юздата изхвръкна от зъбите й. Тоя дух, останал положителен сред възторзите си, който бе обичал църквата заради цветята й, музиката заради думите на романсите, а литературата — заради страстните й вълнения, се бунтуваше пред тайните на вярата и се дразнеше още повече от дисциплината, тъй противна на нейната природа. Когато баща й я взе от пансиона, там не съжалиха за нейното заминаване. Игуменката смяташе дори, че Ема напоследък бе станала не много почтителна към общежитието.

Когато се върна в къщи, на нея изпърво й бе приятно да заповядва на прислугата, но скоро селският живот й стана противен и тя почна да съжалява за своя манастир. Когато Шарл дойде за първи път в Берто, тя се смяташе за много разочарована, мислеше, че няма вече какво да научи, че нищо вече не бива да почувства.

Ала тревогата на едно ново състояние или може би възбудата, причинена от присъствието на мъж, стигаше да я накарат да помисли, че най-сетне притежава оная чудна страст, която досега като голяма птица с розови пера бе зареяна сред великолепието на поетичните небеса; а сега не можеше да си представи, че тоя покой, в който живееше, е щастието, за което бе мечтала.

VII

Понякога тя мислеше, че все пак това са най-хубавите дни в живота й, меденият месец, както се казва. За да вкусиш тяхната прелест, би трябвало несъмнено да тръгнеш към ония страни със звучни имена, от които утрините след сватбата придобиват още по-сладостна леност! В дилижанс, зад завеси от синя коприна, младоженците бавно се изкачват по стръмни пътища, заслушани в песента на пощальона, отекваща в планината ведно със звънчетата на козите и глухия шум на водопада. Когато слънцето залязва, те вдишват край брега на залива дъха на лимоновите дървета, а вечер върху терасата на някоя вила, сами, с преплетени пръсти, съзерцават звездите и кроят планове. Струваше й се, че някои места на земята трябва да произвеждат щастие — като растение, присъщо на тая почва, което не вирее другаде. Защо да не можеше да се облакъти на балкона на швейцарска планинска вила или да заключи своята тъга в някоя старинна шотландска къща, до съпруг, облечен в черна кадифена дреха с дълги поли, обут в ботуши от мека кожа, с островърха шапка и ръкавели!

Искаше й се може би да довери някому всичко това. Но как да се изрази тая неуловима болка, която мени образа си като облаците, която се върти като вятъра? Липсваха й думи, удобен случай, смелост.

Ала струваше й се, че ако Шарл би пожелал, ако би се досетил, ако поне веднъж погледът му би доловил нейните мисли, сърцето й би се изляло във внезапна щедрост, както се посипва плодът на овощните дървеса, щом ги досегне ръка. Но колкото повече се стягаха интимните връзки на техния живот, толкова по-силно възникваше някакво вътрешно отчуждаване, което я откъсваше от него.

Речта на Шарл беше плоска като уличен тротоар и общоприетите идеи се нижеха там в делнично облекло, без да будят вълнение, смях или мечтание. През времето, когато живеел в Руан, разправяше той, не полюбопитствал нито веднъж да отиде на театър да види парижките актьори. Той не умееше да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер и веднъж не можа да й обясни някаква дума във връзка с ездата, която тя бе срещнала в един роман.

А не трябваше ли мъжът, напротив, да знае всичко, да се проявява в многобройни дейности, да те въвежда в поривите на страстта, в тънкостите на живота, във всички тайни? Но тоя мъж не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо. Той смяташе, че е щастлива, а тя му се сърдеше заради това спокойствие, за тази блажена отпуснатост, дори за щастието, което му даваше.

Понякога тя рисуваше и за Шарл беше голямо забавление да стои изправен до нея да я гледа, наведена над картона, как прижумява, за да види по-добре рисунката си, или как валя с палеца си топчета от хлебна среда. А когато свиреше на пиано, колкото по-бързо се движеха пръстите й, толкова по̀ растеше удивлението му.

Тя удряше самоуверено клавишите и ръцете й пробягваха по тях от горе до долу без прекъсване. Така раздрусван, старият инструмент, със съвсем отпуснати корди, се чуваше при отворен прозорец чак до другия край на селището и често писарят на съдебния пристав, който минаваше по широкия път, гологлав и по терлици, се спираше с книжа в ръка, за да послуша.

От друга страна, Ема знаеше да управлява къщата си. Тя изпращаше на пациентите сметката за лекарските посещения в умело съчинени писма, които не приличаха на търговски фактури. В неделен ден, когато някой съсед идваше на обед у тях, тя знаеше как да поднесе някое изтънчено ястие, нареждаше с вкус пирамиди от сливи върху лозови листа, поднасяше сладко, приготвено в бурканчета и обърнато върху чинии, и дори казваше, че ще купи прибори за изплакване на ръцете за десерта. Всичко това увеличаваше много уважението към Бовари.

Шарл започна повече да цени себе си за това, че притежава такава жена. Той с гордост показваше в гостната две малки скици, рисувани от нея с молив, които беше поръчал да поставят в много широки рамки и ги бе окачил с дълъг зелен шнур на покритата с тапети стена. Когато излизаха от църква, жителите можеха да видят Шарл на вратата, обут в хубави шити пантофи.

Той се връщаше късно, в десет часа, понякога и в полунощ. Искаше да яде и тъй като прислужницата беше вече легнала, поднасяше му Ема. За да вечеря по-удобно, той събличаше редингота си и изреждаше едно след друго всички лица, които бе срещнал, селата, които бе обходил, рецептите, които беше писал, и доволен от себе си, изяждаше остатъка от задушеното месо, остъргваше сиренето си, изхрупваше една ябълка, изпразваше каната, после си лягаше в кревата, изтягаше се на гръб и захъркваше.

Понеже отдавна бе свикнал да спи с памучна нощна шапчица, копринената кърпа не се задържаше на ушите му, така че заран косите му падаха разчорлени по лицето, побелели от пуха на възглавницата, връвчиците на която се развързваха през нощта. Той носеше винаги груби ботуши, които при извивката на крака имаха две дълбоки гънки, косо насочени към глезените, докато останалата част от горнището продължаваше в права линия, опъната като по калъп. Казваше, че тия ботуши са тъкмо каквито трябват за село.

Майка му одобряваше тая пестеливост. Тя дохождаше да го навести както едно време, и то когато в дома й се разразяваше някаква по-силна буря; но госпожа Бовари — майката, изглеждаше зле разположена към снаха си. Според нея Ема се държеше много на голямо, като се вземе пред вид тяхното имотно състояние: дървата, захарта и свещите се прахосваха като в богатски дом. Жаравата, която отиваше в готварницата, можела да стигне да се приготвят двадесет и пет ястия. Тя нареждаше бельото в скриновете и учеше Ема как да следи месаря, когато носи месото. Ема слушаше тия уроци, госпожа Бовари щедро ги увеличаваше и думите „дъще“ и „майко“ се разменяха от сутрин до вечер, придружени с леко потреперване на устните — всяка от тях подхвърляше сладки думи с глас, който трепереше от гняв.

През времето на госпожа Дюбюк старата жена чувстваше, че все още е предпочитана, но сега любовта на Шарл към Ема й се виждаше като измяна към нейната нежност, като нахлуване в област, която й принадлежеше; и тя наблюдаваше щастието на сина си с тъжно мълчание, както разорен човек гледа през прозорците хора, седнали на трапеза в неговия предишен дом. Във вид на спомени тя му изреждаше своите мъки и жертви и като ги сравняваше с небрежността на Ема, заключаваше, че съвсем не е разумно да я обожава по такъв изключителен начин.

Шарл не знаеше какво да отговори; той почиташе майка си и обичаше безкрайно жена си; смяташе преценките на едната непогрешими и все пак намираше, че другата е безукорна. След заминаването на госпожа Бовари той се опитваше да подхвърли боязливо и със същите изрази една-две от най-невинните забележки, които бе чул от майка си; Ема с една дума му доказваше, че се лъже и го изпращаше при пациентите му.

Все пак според теориите, които бе усвоила, Ема поиска да се убеди, че е влюбена. Под лунна светлина в градината тя декламираше всички страстни стихотворения, които знаеше наизуст, и му пееше, въздишайки, меланхолични адажио; но след това пак се чувстваше толкова спокойна, колкото и преди, а Шарл не изглеждаше нито по-влюбен, нито по-развълнуван.

След като напразно бе удряла така с кремък по сърцето си, без да успее да изтръгне ни една искрица, неспособна да разбере онова, което не чувстваше, както и да вярва в нещо, което не се проявява по установените форми, тя лесно се убеди, че в страстта на Шарл нямаше вече нищо необикновено. Любовните му излияния бяха станали редовни, той я целуваше в определени часове. То беше навик между другите навици, също като предварително известен десерт след еднообразието на вечерята.

Един горски пазач, когото господин Бовари беше излекувал от пневмония, подари на госпожата малка италианска хрътка; когато отиваше на разходка, Ема я вземаше със себе си — защото тя излизаше понякога, за да остане за миг сама и да не са пред очите й вечната градина и прашният път.

Тя отиваше до банвилската букова горичка, до напуснатия павилион, който беше в ъгъла на стената към нивите. Там в защитния ров, между тревите, имаше високи тръстики с резливи листа. Тя поглеждаше първо да види дали нещо не се е изменило от последното й идване. Намираше на същите места дигиталите и жълтите шибои, китки коприва около големите камъни и лишеи по трите прозореца с винаги затворени капаци, които се ронеха, гниещи върху ръждясалите си железни пръчки.

Мислите й, безцелни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето и джавкаше подир жълтите пеперуди, гонеше полските мишки, хапеше маковете край синора на нивата. После мислите й постепенно се съсредоточаваха и седнала в тревата, която бръскаше леко с върха на чадърчето си, Ема си повтаряше: „Защо, боже мой, се омъжих?“

Питаше се дали не е възможно при други комбинации на случая да срещне друг мъж; и се мъчеше да си представи какви ли биха били ония ненастъпили събития, оня различен живот, онзи неизвестен съпруг. Всички те наистина не приличаха на тоя съпруг. Оня би могъл да бъде хубав, духовит, изискан, привлекателен, каквито несъмнено са мъжете, за които се бяха омъжили нейните бивши другарки от манастира. Какво ли правеха те сега? В града, сред шума на улиците, мълвежа в театрите, блясъка на баловете, те имаха съществования, в които сърцата се разтварят, а чувствата разцъфтяват. А тя — животът й бе студен като таванско помещение със северен прозорец и досадата, мълчалив паяк, плетеше в мрака своята мрежа във всички ъгли на сърцето й. Тя си припомняше дните на раздаване на наградите, когато се качваше на естрадата, за да получи венчетата за отличие, с коса на плитки, с бяла рокля и открити платнени обуща; тя беше миловидна и когато се връщаше на мястото си, господата се навеждаха, за да й направят комплименти; дворът беше пълен с каляски, през вратичките й викаха за сбогом, учителят по музика с цигулката в калъф минаваше и поздравяваше. Колко далеч беше всичко това! Колко далеч!

Тя повикваше Джали между коленете си, милваше с ръка продълговатата й хубава глава и казваше:

— Хайде, целуни господарката си, на тебе не ти е тежко.

После, гледайки тъжното изражение на гъвкавото животно, което бавно се прозяваше, тя се разнежваше и като го уподобяваше на себе си, приказваше му гласно, като че утешаваше опечален човек.

Понякога връхлитаха бури, морски ветрове, които, помитайки внезапно цялото плато на Ко, разнасяха далеч из полята солена хладина. Тръстиките, приведени до земята, свиреха, а листата на буките шумоляха с бърз трепет, докато върховете им се люлееха безспир и продължаваха своя тържествен шепот.

Ема загръщаше по-плътно шала около раменете си и ставаше.

В алеята зеленикав отсвет, отразен от листата, озаряваше редкия мъх, който тихо скърцаше под нозете й. Слънцето залязваше, между клоните небето беше червено и стволовете, подобно на посадени в права линия дървета, приличаха на тъмна колонада, изрязана на златист фон; обхващаше я страх, тя викаше Джали, връщаше се бързо в Тост по широкия път, отпускаше се в креслото и цялата вечер мълчеше.

Но към края на септември в нейния живот се случи нещо необикновено: тя бе поканена във Вобиесар у маркиз д’Андервилие.

Държавен секретар през Реставрацията, маркизът, който искаше отново да влезе в политическия живот, подготвяше отдалеч кандидатурата си за Камарата на депутатите. През зимата той раздаваше щедро по един товар дърва, а в окръжния съвет с патос и настойчиво искаше пътища за своята околия. През силните горещини в устата му се бе появил абсцес, от който Шарл като по чудо го беше облекчил чрез едно навременно рязване с ланцет. Управителят на имота му, изпратен в Тост да плати за операцията, разправи вечерта, че видял в градината на лекаря великолепни череши. И тъй като черешите не вирееха във Вобиесар, господин маркизът измоли от Бовари няколко калема за присаждане и сметна за свой дълг да му благодари лично, видя Ема, помисли, че тя има хубава снага и че поздравява съвсем не като селянка, затова в замъка решиха, че няма да бъдат прекалено снизходителни, нито, от друга страна, ще направят нещо неуместно, ако поканят младото семейство.

Една сряда в три часа господин и госпожа Бовари потеглиха за Вобиесар със своята бричка, на която отзад бе привързан голям куфар, а една кутия за шапки беше сложена пред завивката на краката им. Друга мукавена кутия беше поставена между краката на Шарл.

Пристигнаха по здрач, когато в парка запалваха книжните фенери, за да светят на колите.

VIII

Замъкът, модерна постройка в италиански стил с две издадени крила и три площадки със стъпала, бе разположен в долния край на огромна морава, дето няколко крави пасяха между пръснати далеч една от друга китки високи дървеса, а леха от храсти, алпийски рози, ясмин, картопи издигаха своите вълнисти кичури от разнообразна зеленина край лъкатушния, посипан с пясък път.

Под един мост минаваше поток; през мъглата се съзираха постройки със сламени покриви, пръснати из ливадата, оградена от два залесени хълма със слаб наклон, а отзад, сред гъсталака, в две успоредни редици бяха сайвантите и конюшните, останки от стария разрушен замък.

Бричката на Шарл спря пред средната площадка; дойдоха прислужници; маркизът се приближи и като предложи ръка на жената на лекаря, въведе я в преддверието.

Тук подът беше от мраморни плочи, потонът — много висок и шумът от стъпките заедно с гласовете ехтеше като в църква. Насреща възлизаше права стълба, а наляво галерия, с прозорци към градината, водеше за билярдната зала, отдето още от вратата се чуваше тракането на топките от слонова кост. Като прекосяваше залата, за да иде в салона, Ема видя около билярдната маса мъже със сериозни лица, всички с ордени, с бради, опрени на високи връзки, и усмихнати мълчаливо, като движеха щеките си. По тъмната дървена ламперия в долния край на големи позлатени рамки бяха написани с черни букви имена. Тя прочете:

„Жан-Антоан д’Андервилие д’Ивербонвил, граф дьо Вобиесар и барон дьо ла Фленей, убит в сражението при Кутра на 20 октомври 1587 година“. А под друга рамка:

„Жан-Антоан Анри-Ги д’Андервилие дьо ла Вобиесар, адмирал на Франция и кавалер на ордена «Сен-Мишел», ранен в сражението при Хуг-Сен-Вааст на 29 май 1692 година, починал във Вобиесар на 23 януари 1693 година“. Другите, които бяха по-нататък, мъчно личаха, тъй като светлината на лампите, нагласена към зеленото сукно на билярда, хвърляше сенки в помещението. Придавайки кафява отсенка на хоризонталните платна, светлината се пречупваше от тях по пукнатините на лака в тънки искрици и от всички тия широки, тъмни, обкръжени със злато квадрати изпъкваше тук-там някоя по-светла част на платното — някое бледо чело, две очи, които ви гледаха, перуки, падащи върху напудреното рамо на червена дреха, или токата на жартиера над издут прасец.

Маркизът отвори вратата на салона; една от дамите стана (самата маркиза), отиде при Ема, покани я да седне при нея на двойното кресло и поведе приятелски разговор, сякаш отдавна я познаваше. Тя беше около четиридесетгодишна жена с красиви рамене, с орлов нос и провлечен глас; тая вечер върху кестенявите си коси носеше само една дантела, която се спускаше отзад във вид на триъгълник. Млада руса жена беше седнала до нея на стол с високо облегало и господа с цветче в петлицата на фрака разговаряха с дамите около камината.

В седем часа поднесоха вечерята. Мъжете, на брой повече, насядаха около първата маса в преддверието, а дамите — около втората, в трапезарията, заедно с маркиза и маркизата.

Ема още при влизането се почувства облъхната от топлина, смесена с благоуханията на цветя и на изящните покривки по масите, с вкусния дъх на меса и мирис на трюфели. Свещите на канделабрите източваха пламъчетата над сребърни чашки; приборите от рязан кристал, замъглени от матова пара, си кръстосваха един към друг бледи лъчи; по цялата маса бяха сложени цветя и в чиниите с широки бордюри салфетки, сгънати във форма на владишка митра, държаха между две гънки кръгло хлебче. Червените щипци на омарите излизаха вън от блюдата; едри плодове бяха наредени едни върху други на постеля от мъх в плетени прозирни кошници; пъдпъдъците бяха поднесени с перушината; вдигаше се пара; с копринени чорапи, къси панталони, бяла вратовръзка и жабо, важен като съдия, главният разпоредител, поднасяйки между раменете на сътрапезниците предварително нарязаното месо, с един замах на лъжицата отделяше за вас избраното парче. Върху високата порцеланова печка с медни украси статуя на жена, загърната до брадата в дреха, гледаше неподвижна препълнената с хора зала.

Госпожа Бовари забеляза, че няколко дами не бяха сложили ръкавиците си до своите чаши.

В горния край на масата, единствен мъж между всички тия жени, наведен над пълната чиния и с кърпа, вързана на шията като на дете, ядеше един старец и от устата му капеше сос. Очите му бяха кръвясали; на тила си имаше косичка, вързана с черна панделка. Това беше тъстът на маркиза, старият херцог дьо ла Вердиер, някогашният любимец на граф д’Артоа от епохата на ловните празненства във Водрьой у маркиз дьо Конфлан, любовник, както се разправяше, на кралица Мария-Антоанета след господин дьо Куани и преди господин дьо Лозьон. Той беше водил шумен, развратен живот, пълен с дуели, обзалагания, отвлечени жени; беше пропилял богатството си и изплашил цялото си семейство. Прислужник, изправен зад неговия стол, му назоваваше високо, до ухото, имената на ястията, които той поискваше с пръст, като изричаше неясно някакви думи; а очите на Ема непрекъснато и несъзнателно се обръщаха към тоя старец с увиснали устни като към нещо необикновено и величаво. Той беше живял при кралския двор и беше спал в леглото на кралици.

Наляха шампанско, изстудено в лед. Тръпки полазиха по тялото на Ема, щом почувства тоя студ в устата си. Тя никога не бе виждала нарове, нито бе яла ананаси. Дори ситната захар й се видя по-бяла и по-ситна, отколкото другаде. След вечерята дамите се качиха в стаите си, за да се приготвят за бала.

Ема се притъкми с придирчивото старание на дебютираща актриса. Тя нагласи прическата си според указанията на коафьора, облече рокля от лек вълнен плат, която бе простряна на леглото. Панталоните на Шарл го стягаха на корема.

— Щрипките ще ми пречат да танцувам — каза той.

— Да танцуваш ли? — поде Ема.

— Да.

— Полудял ли си? Ще ти се смеят, стой си на мястото. А това е и по-прилично за един лекар — прибави тя.

Шарл замълча. Той се разхождаше нагоре-надолу, чакайки Ема да свърши с обличането.

Изправен до нея, той я виждаше в огледалото между два светилника. Черните й очи изглеждаха още по-черни. Косите й, леко бухнали към ушите, лъщяха със синкав блясък; една роза, затъкната в кока й, трептеше върху гъвкава дръжка с изкуствена роса по краищата на листата. Тя беше облечена в бледошафранена рокля с гънки, образувани от три букета малки рози, примесени със зеленина.

Шарл се приближи и я целуна по рамото.

— Остави ме — каза тя, — ще ме измачкаш.

Чу се встъпителна мелодия на цигулка и звуци на рог. Тя слезе по стълбата, едва сдържайки се да не тича.

Кадрилите бяха почнали. Пристигаха хора. Натискаха се. Тя седна на малка пейка до вратата. Когато контр-танцът свърши, паркетът се освободи за групата мъже, които разговаряха прави, и за лакеите, облечени в ливреи, разнасящи големи табли. Жените, насядали в редица, си вееха с рисувани ветрила, букетите прикриваха усмивките по лицата и флакончетата със златни запушалки се въртяха в полуразтворените ръце, белите ръкавици на които очертаваха формата на ноктите и стягаха мускулите на китката. Дантелените накити, диамантените брошки, гривните с парички трептяха по корсажите, искряха по гърдите, звънтяха по голите ръце. Косите, прилепнали до челата и засукани на тила, бяха украсени с венци, с китки или с клончета незабравки, ясмин, нарови цветове, житни класове или метличина. Седнали спокойно по местата си, майките с червени тюрбани стояха с намусени лица.

Сърцето на Ема леко заби, когато нейният кавалер я хвана за крайчеца на пръстите и тя влезе в редицата, като чакаше замахването на лъка, за да се понесе. Но скоро вълнението изчезна и люлеейки се в ритъма на оркестъра, тя се плъзгаше напред, като извиваше леко шията си. При някои нежни звуци на цигулката, която понякога свиреше сама, когато другите инструменти млъкваха, на устните й цъфваше усмивка; чуваше се ясният звън на жълтиците, които се изсипваха в съседната стая върху сукното на масите; после всичко почваше отново, корнет-а-пистонът прозвучаваше високо. Нозете се раздвижваха в такт, полите се издуваха и шумоляха, ръцете се срещаха и разделяха; едни и същи очи, току-що сведени пред вас, след миг отново се впиваха във вашите.

Неколцина мъже (петнадесетина) от двадесет и пет до четиридесет години, пръснати между танцуващите или разговарящи на вратите, се отделяха от множеството по някакъв семеен отпечатък, макар да бяха съвсем различни по възраст, по облекло или по чертите на лицето.

Техните фракове, скроени по-добре, изглеждаха от по-меко сукно, и косите, причесани на къдри към слепите очи, бяха пригладени с по-хубави помади. Цветът на лицето им бе цветът на богатите; оня бял цвят, който още повече се подчертава от бледите порцелани, от отраженията на атлаза, от лака на хубавите мебели и който се поддържа чрез лек режим от изтънчени храни. Шиите им се движеха свободно над ниски вратовръзки; дългите им бакенбарди падаха над обърнати яки; те избърсваха устните си с кърпи, които благоухаеха, бродирани с широки вензели. Ония, които бяха почнали да стареят, имаха младежки вид, докато по лицата на младите бе разляна някаква зрелост. В техните равнодушни погледи се отразяваше спокойствието на задоволявани всекидневно страсти; а в меките им обноски прозираше оная особена грубост, която се придобива от властване над доста лесно постижими неща, при които силата се упражнява, а суетността се забавлява — както е управляването на породисти коне и обществото на паднали жени.

На три крачки от Ема кавалер в син фрак приказваше за Италия с бледа млада жена, която носеше накити от бисери. Те възхваляваха големите стълбове на свети Петър, Тиволи, Везувий, Кастеламаре, Касините, розите на Генуа, Колизея при лунна светлина. С другото си ухо Ема слушаше някакъв разговор, пълен с думи, които не разбираше. Бяха наобиколили един съвсем млад мъж, който миналата седмица бил надбягал мис Арабел и Ромулус и спечелил две хиляди наполеона при прескачането на ров в Англия. Някой се оплакваше от своите бегачи, които затлъстявали, друг — от печатните грешки, които изопачавали името на неговия кон.

Въздухът в балната зала беше тежък, лампите бледнееха. Минаха в билярдната зала. Един прислужник се покачи на стол и счупи две стъкла; при шума на строшеното стъкло госпожа Бовари изви глава и съзря прилепените до прозореца лица на селяни, които надничаха от градината. Тогава споменът за Берто изплува. Тя видя пак чифлика, тинестото блато, баща си в блуза под ябълковото дърво, видя и себе си, някогашната, как обираше с пръст каймака от паниците с мляко в млекарницата. Но в светкавичния блясък на сегашния час нейният минал, тъй ясен до днес живот изчезваше изцяло и тя почти се съмняваше, че някога го е живяла. Тя беше тук, а отвъд бала имаше само мрак, разстлан над всичко останало. Тя ядеше сладолед с череши в позлатена купичка във форма на раковина, като я държеше в лявата ръка, примижала, с лъжичка между зъбите. Някаква дама до нея изпусна ветрилото си. Един от танцуващите минаваше.

— Ще бъдете ли тъй любезен да вдигнете ветрилото ми, което падна зад канапето!

Господинът се поклони и докато той протягаше ръка, Ема съзря как ръката на младата дама пусна в шапката му нещо бяло, сгънато на триъгълник. Господинът вдигна ветрилото и почтително го поднесе на дамата; тя му благодари, като кимна, и почна да мирише своя букет.

След вечерята през нощта, на която се поднесоха много испански и рейнски вина, супи от раци и от бадемово мляко, трафалгарски пудинги и всякакви видове студени меса, заобиколени с трептящи в блюдата желета, каретите почнаха да се разотиват една след друга. Когато се дигаше крайчецът на муселиновата завеса, виждаше се как фенерите им се плъзгаха в мрака. Пейките се опразниха; няколко играчи останаха още; музикантите освежаваха краищата на своите пръсти, като ги навлажняваха с език. Шарл беше полузаспал, опрял гръб на една врата.

В три часа след полунощ започна котильонът. Ема не знаеше да танцува валс. Всички валсираха, дори госпожа д’Андервилие и маркизата; бяха останали само гостите на замъка — около дванадесетина души.

Между това един от танцуващите, когото интимно наричаха виконт, с дълбоко изрязана жилетка, която беше като калъп на гърдите му, покани за втори път госпожа Бовари, като я увери, че той ще я води във валса и че тя лесно ще се оправи.

Отначало почнаха бавно, после се понесоха по-бързо. Въртяха се; всичко около тях се въртеше: лампите, мебелите, ламперията и паркетът — като диск върху ос. Когато минаваха край вратите, краят на роклята на Ема се закачаше в неговите панталони. Краката им се вмъкваха един между друг. Той навеждаше очи към нея, а тя вдигаше поглед към него; тя се зашемети, спря се. Отново се понесоха; и с по-бързо движение виконтът я увлече, изчезна с нея в дъното на галерията, дето, задъхана, тя едва не падна и за миг облегна глава на гърдите му. После, като продължаваха да се въртят, но вече по-полека, той я отведе на мястото й. Тя се облегна на стената и закри очи с ръка.

Когато отново ги отвори, видя насред залата една дама, седнала на табуретка, а около нея коленичили трима от валсьорите. Дамата избра виконта и цигулката отново засвири.

Всички ги гледаха. Те отиваха, връщаха се, тя с неподвижна снага, с наведена брадичка, той все в същата поза, изпънат, с извит лакът, с издадена напред уста. Тая дама наистина знаеше да валсира! Те танцуваха дълго и измориха всички други.

Разговаряха още няколко минути и след сбогуването или по-право след „добро утрото“ гостите на замъка отидоха да си легнат.

Шарл се мъкнеше по стълбите, заловен за перилата, коленете му се подгъваха. Той беше стоял пет часа наред изправен пред масите да гледа как играят вист, без да разбира играта. Затова, след като си изу ботушите, въздъхна с голямо задоволство. Ема метна шал на раменете си, отвори прозореца и се облакъти.

Нощта беше черна. Поръсиха няколко капки дъжд. Тя вдъхна влажния вятър, който освежаваше клепките й. Музиката на бала бръмчеше още в ушите й и тя се мъчеше да остане будна, за да продължи илюзията за тоя блестящ живот, който след малко трябваше да напусне.

Съмна. Тя дълго гледа прозорците на замъка, стараейки се да отгатне кои са стаите на всички, които бе забелязала миналата вечер. Искаше й се да познава живота им, да проникне в него, да се слее с него.

Но потрепери от студ. Съблече се и се сгуши под завивката до Шарл, който бе заспал.

На обяда имаше много хора. Яденето трая десет минути, не поднесоха никакъв ликьор, нещо, което учуди лекаря. След това госпожица д’Андервилие събра в кошничка късове от кифличките, за да ги занесе на лебедите в езерото, и отидоха да се разходят в зимната градина, дето странни растения, целите космати, се редяха пирамидално под висящи саксии, които подобно препълнени змийски гнезда спускаха дълги, зелени, преплетени стъбла. Покритата оранжерия в дъното водеше до пристройките на замъка. Маркизът, за да достави удоволствие на младата жена, я заведе да разгледа конюшните. Над яслите, които приличаха на кошници, бяха поставени порцеланови плочки с имената на конете, означени с черни букви. Когато минаваха край отделенията на някои коне и той цъкнеше с език, всеки от тях се раздвижваше. Подът на седларницата блестеше като паркет на зала. В средата върху два въртящи се стълба бяха подпрени хамути, а юздите, камшиците, стремената и подбрадниците бяха наредени покрай цялата стена.

През това време Шарл помоли един от слугите да впрегне неговата бричка. Докараха я пред площадката. След като натъпкаха всички неща, съпрузите Бовари се сбогуваха с маркиза и маркизата и потеглиха за Тост.

Мълчалива, Ема гледаше как се въртят колелата. Шарл, приседнал на външния край на седалището, караше с разперени ръце, а кончето тичаше раван между оковите, премного широки за него. Отпуснатите поводи го шибаха по задницата и се мокреха от пяна, а вързаната зад бричката кутия хлопаше със силни равномерни удари.

Бяха вече по височините на Тибурвил, когато изведнъж пред тях минаха ездачи, разсмени и с пура в устата. На Ема се стори, че позна между тях виконта; тя се извърна и забеляза на хоризонта само движението на главите, които се снишаваха и издигаха според неравномерния ход на тръса или галопа.

Четвърт миля по-нататък трябваше да спрат, за да поправят с въже оглавника, който се бе скъсал.

Но Шарл, като хвърли последен поглед върху хамута, съзря на земята между краката на коня някакъв предмет; той вдигна една табакера, цяла обшита със зелена коприна, в средата на която като на вратичка на каляска имаше герб.

— Вътре има дори две пури — каза той, — ще ги изпуша днес след вечеря.

— Нима пушиш? — попита тя.

— Някой път, когато се случи.

Той сложи в джоба си намерения предмет и шибна кончето.

Когато стигнаха в къщи, вечерята още не бе готова. Госпожата се ядоса. Настази отговори дръзко.

— Вървете си — каза Ема. — Това е подигравка. Махайте се от къщи.

За вечеря имаше супа от лук и телешко с киселец. Шарл, седнал срещу Ема, с щастливо изражение каза, като потриваше ръце:

— Приятно е да се намериш пак в къщи!

Чуваше се плачът на Настази. Шарл обичаше донякъде това клето момиче. По-рано през празните дни на неговото вдовство тя му бе правила компания много вечери. Тя беше неговата първа пациентка, най-старата му познайница в този край.

— Ти наистина ли я изпъди? — каза той най-сетне.

— Да, кой ще ми попречи? — отговори тя.

После, докато приготвяха стаята им, отидоха да се стоплят в кухнята. Шарл запуши. Той пушеше, като протягаше устни, плюеше непрекъснато и при всяко кълбо дим се дръпваше назад.

— Ще ти стане лошо — каза тя презрително.

Той остави пурата, затече се към помпата и изгълта чаша студена вода. Ема сграбчи табакерата и я хвърли бързо в дъното на скрина.

Следният ден изтече много бавно. Тя се разхожда в градината, като минаваше и се връщаше по същите алеи, спираше се пред лехите, пред редицата овощни дървета, пред гипсовата статуя на свещеника, разглеждайки с учудване всички тия по-раншни неща, които тъй добре познаваше. Колко далеч й се струваше вече балът! Но кой отдалечаваше на такова голямо разстояние утрото на завчерашния ден от вечерта на днешния? Пътуването й до Вобиесар бе изкопало някаква яма в нейния живот като ония широки процепи, които понякога само в една нощ бурята издълбава в планините. И все пак тя се примири: сгъна благоговейно в скрина своята прекрасна рокля, прибра дори сатенените си обувки, подметките на които се бяха ожълтили от плъзгавия восък на паркета. Като тях беше и сърцето й: от досега с богатството върху него бе останало нещо, което нямаше да се изличи.

Така сега Ема постоянно живееше със спомена за тоя бал. Всяка сряда при събуждане тя си казваше: „Ах! Преди осем дена… преди петнадесет дена… преди три седмици бях там!“ и полека-лека лицата се сляха в паметта й, тя забрави мелодията на танците, не виждаше вече съвсем ясно ливреите и залите, някои подробности изчезнаха, но съжалението остана.

IX

Често, когато Шарл беше излязъл, тя отиваше до скрина да извади табакерата от зелена коприна, пъхната от нея между сгънатите долни дрехи.

Тя я разглеждаше, отваряше я, дори вдишваше мириса на подплатата, примесен с мирис на върбина и на тютюн. Чия беше тя?… На виконта. Може би бе подарък от любовницата му. Тя е била везана на гергеф от абаносово дърво, мъничък гергеф, скриван от всички погледи; тая работа сигурно е отнела много часове и над нея са се отпускали меките къдрици на замислената работница. Лъх на любов беше минал през дупчиците на канавата: всеки бод на иглата бе отбелязал там някоя надежда или някой спомен и всички тия преплетени копринени нишки сочеха само непрекъснатостта на една мълчалива страст. А после една заран виконтът я бе отнесъл със себе си. За какво ли са говорили те, когато табакерата е била върху камината с широк корниз, между вазите с цветя и часовниците „Помпадур“?… Тя беше в Тост. А той сега бе в Париж; там някъде! Какъв беше тоя Париж?

Какво безпределно име! Тя го повтаряше полугласно, за да си достави удоволствие. То звънтеше в ушите й като камбана на катедрала, пламтеше пред очите й дори по етикетите на нейните бурканчета за помада.

Нощем, когато продавачите на риба, пеейки „Ла Маржолен“, минаваха с каруците си под нейните прозорци, тя се събуждаше и заслушана в шума на обкованите с желязо колела, който, щом излезеха от село, скоро се притъпяваше от пръстта, тя си казваше: „Утре те ще бъдат там!“

И ги следваше в мисълта си — как възлизат и как се спускат по хълмовете, минават през селата, препускат по широкия път под сиянието на звездите. След като изминаваше с тях неопределено разстояние, тя стигаше всякога до някаква неясна местност, дето мечтанието й спираше.

Тя си купи плана на Париж и с крайчеца на пръста си правеше разходки из столицата. Вървеше по булевардите, спирайки се на всеки ъгъл между чертите, които означаваха улиците, пред белите квадратчета, които изобразяваха къщите. Най-сетне, когато очите й се уморяваха, затваряше клепачи и виждаше в мрака как се извиваха под вятъра газовите рогчета на уличните фенери и каляски, стъпалната на които се разтварят с голям шум пред входа на театрите.

Абонира се за „Ла Корбей“, вестник за жени, и за „Силф де Салон“. Поглъщаше, без да пропусне дума, всички рецензии за премиерите, за надбягванията и вечеринките, интересуваше се от дебюта на някоя певица, от откриването на известен магазин. Знаеше новите моди, адреса на добрите шивачи, дните за разходка в Булонската гора или за посещение на операта. От романите на Йожен Сю изучи описанията на мебелировки; прочете Балзак и Жорж Санд, търсейки у тях въображаемо утоляване на своите лични страстни желания. Тя носеше книгата си дори на трапезата и обръщаше страниците, докато Шарл ядеше, приказвайки й. Споменът за виконта винаги се вмъкваше в четивата й. Тя установяваше някаква близост между него и измислените лица. Ала кръгът, на който той беше център, полека-лека се разшири и ореолът му, отдалечавайки се от неговото лице, се разпростря по-надалеч, за да озари други мечти.

Париж, по-необхватен от океана, блестеше през очите на Ема в алено сияние. Ала многобройните съществувания, които се движеха в тая бъркотия, образуваха групи, бяха разпределени в различни картини. Ема виждаше само две-три от тях, които закриваха от нея останалите и представляваха сами цялото човечество. Светът на посланиците се движеше по лъскави паркети, в салони, цели от огледала, около кръгли маси с покривки от кадифе и със златни ресни. Там имаше рокли с шлейфове, дълбоки тайни, терзания, скривани под усмивки. След това идеше обществото на херцогините: там всички бяха бледи, ставаха в четири часа следобед, жените — бедните ангелчета! — носеха фусти по краищата с дантели от английски бод, а мъжете — непризнати таланти под лекомислена външност — съсипваха конете си в увеселения, ходеха лете в Баден и най-сетне към четиридесетата си година се оженваха за богати наследнички. В сепаретата на ресторантите, дето се вечеря след полунощ, пъстрото множество от писатели и актриси се смееше под светлина на свещи. Те бяха разточителни като крале, преизпълнени с идеални амбиции и фантастични бълнувания. Те бяха съществувания над всички други, носещи се сред бури между небето и земята, нещо съвсем възвишено. Колкото за останалия свят, той бе някак загубен, без определено място и като че несъществуващ. От друга страна, колкото по-близки до нея бяха нещата, толкова повече мисълта й се извръщаше от тях. Всичко, което я заобикаляше непосредствено — досадното село, дребните глупави буржоа, посредственото съществуване, — й се струваше като изключение в света, някаква особена случайност, в която тя беше впримчена, докато отвъд се простираше, додето поглед стига, безпределната страна на блаженствата и на страстите. В своя копнеж тя смесваше чувствените наслаждения от разкоша с радостите на сърцето, изискаността в навиците с изтънчеността на чувствата. За любовта, както за индийските растения, не беше ли потребна подготвена почва, особена температура? И въздишките под лунното сияние, дългите прегръдки, сълзите, които текат над разделящите се ръце, всичките безумства на плътта и нежните копнежи бяха неотделими от балконите на големите замъци, дето има много свободно време, от будоара с копринени щори, от дебелите килими, от жардиниерите, пълни с цветя, от високо издигнатите легла, от блясъка на скъпоценните камъни и от акселбантите по ливреите.

Слугата от пощата, който дохождаше всеки ден да чисти кобилата, минаваше през коридора с дървените си обуща, блузата му беше скъсана, обущата, обути на бос крак. Ето това беше грумът с къси панталони, с когото трябваше да се задоволи тя! Като свършеше работата си, той не дохождаше през целия ден, защото, когато Шарл се връщаше, той сам отвеждаше коня в конюшнята, сваляше седлото и слагаше оглавника, а в това време слугинята донасяше връзка слама и я хвърляше, както умееше, в яслите.

Вместо Настази (която най-после замина от Тост, като проля реки от сълзи) Ема взе за прислужничка една четиринадесетгодишна девойка, сираче с благо лице. Тя й забрани да носи памучни шапчици, научи я да се обръща в трето лице, да носи чаша вода на чинийка, да чука на вратата, преди да влиза, както и да глади, да колосва, да помага при обличане, защото искаше да я направи своя камериерка. Новата слугиня изпълняваше всичко, без да мърмори, за да не я изгонят, и тъй като госпожата обикновено оставяше ключа от бюфета, Фелисите всяка вечер си вземаше по мъничко захар, която изяждаше в леглото си, след като бе прочела молитвата си.

Следобед тя отиваше понякога да побъбри с пощальоните отсреща. Госпожата оставаше горе, в стаите.

Тя ходеше със съвсем отворена домашна рокля, която откриваше между вълнените ревери на корсажа й плисирана риза с три златни копчета. Коланът й беше шнур с големи пискюли, а малките й гранатовочервени пантофки имаха фльонги от широки панделки, които покриваха крака вън от обувката. Тя си беше купила бювар11, листове за писма, перодръжка и пликове, макар че нямаше кому да пише, бършеше праха от етажерката си, поглеждаше се в огледалото, вземаше някоя книга, после се замечтаваше между редовете и книгата падаше на коленете й. Искаше й се да пътува или да се върне в манастира. Имаше желание да умре и в същото време да живее в Париж.

В сняг и дъжд Шарл препускаше по междуселските пътища. Ядеше пържени яйца по масите на чифлиците, пъхаше ръцете си във влажни легла, изпръскваше лицето си от струята при пускане на кръв, слушаше хъркания, разглеждаше съдържанието на легените, пипаше сума мръсни долни дрехи; ала вечер винаги намираше запален огън, сложена трапеза, чисти мебели и жена си — изящно облечена, очарователна и лъхаща на свежест, така че не можеше да се разбере отде иде тоя лъх и дали кожата й не парфюмира ризата.

Тя го очароваше с безброй нежни неща: ту с нов начин да прави книжни розетки за свещите, ту с това, че променяше някой волан на роклята си или с необикновеното име на някоя съвсем проста гозба, която Шарл ядеше с удоволствие, макар че беше сбъркана от слугинята. В Руан тя беше видяла дами, които носеха на часовниците си връзка брелоци12. Пожела да има на камината си две големи вази от синьо стъкло, а по-късно несесер от слонова кост с напръстник от позлатено сребро. Колкото по-малко проумяваше елегантността й, толкова повече Шарл се поддаваше на нейния чар. Това увеличаваше удоволствията, които изпитваше, и сладостта на домашното огнище. Сякаш златен пясък посипваше цялата пътечка на неговия живот.

Той беше здрав, имаше добър вид и напълно установена известност. Селяните го обичаха, защото не беше горд. Той галеше децата, не стъпваше в кръчма, а от друга страна, вдъхваше доверие с нравствеността си. Особено сполучливо лекуваше катари и гръдни болести. Страхувайки се да не убие някого от болните си, Шарл наистина предписваше само успокоителни, от време на време средства за повръщане, баня на нозете или пиявици. Не че хирургията го плашеше. Той здравата пускаше кръв на хората като на коне, а за ваденето на зъби имаше дяволска хватка.

Освен това, за да бъде в течение, той се абонира за „Медицински кошер“, нов вестник, за който беше получил предложение.

Четеше го по малко, след вечеря; но от топлината в жилището, прибавена към храносмилането, след пет минути заспиваше; и оставаше така, с брада върху двете си ръце и с коса, разпиляна чак до поставката на лампите като грива. Ема го поглеждаше, свивайки рамене. Защо неин мъж да не бъдеше поне някой от ония мълчаливо-усърдни хора, които цели нощи работят над книгите и най-сетне, на шестдесет години, когато дойде възрастта на ревматизма, носят кръст в петлицата на лошо ушития си черен фрак! Искаше й се името Бовари, което беше и нейно, да бъде прославено, да го вижда изложено по книжарниците, да бъде повтаряно във вестниците и познато на цяла Франция. Но Шарл нямаше никаква амбиция! Един лекар от Ивето, с когото напоследък бяха на консулт, го беше малко унизил пред събраните роднини до самото легло на болния. Когато същата вечер Шарл й разказа тая случка, Ема кипна шумно срещу неговия събрат. Шарл се трогна от това. Просълзен, той я целуна по челото. Но тя беше извън себе си от срам, искаше й се да го удари, отиде в коридора, отвори прозореца и подиша чист въздух, за да се успокои.

— Какъв жалък човек! Какъв жалък човек! — повтаряше тихо тя, като хапеше устни.

От друга страна, най-много се дразнеше от него. С възрастта той се проявяваше все по-просташки; през време на десерта режеше тапите на празните бутилки, след ядене облизваше с език зъбите си; като ядеше супа, гърлото му при всяка глътка изпускаше някакви звуци и понеже беше почнал да тлъстее, от подпухналостта на скулите очите му, и без това малки, като че отиваха към слепоочията.

Понякога Ема напъхваше в жилетката червения ръб на фланелата му, оправяше вратовръзката или хвърляше изтърканите ръкавици, които той се канеше да сложи на ръцете си; тя вършеше това не както мислеше той, заради него; правеше го за себе си, от изблик на егоизъм, от нервна раздразнителност. Също така понякога му говореше за онова, което беше чела, пасаж от някой роман, за някоя нова пиеса или за случка от висшето общество, описана в някой подлистник; защото Шарл все пак беше човек, ухо, винаги отворено да слуша — одобрение, което винаги беше сигурно. Тя правеше много изповеди на хрътката си! Би ги правила и на дървата в камината, и на махалото на стенния часовник.

И все пак в дълбочините на душата си тя чакаше някакво събитие. Както моряците, изпаднали в беда, оглеждаше самотата на своя живот с отчаяни очи и търсеше в далечината сред мъглите на хоризонта някое бяло платно. Тя не знаеше какъв ще бъде тоя случай, кой вятър ще го тласне към нея, към кой бряг ще я отведе, дали ще бъде лодка или трипалубен кораб, натоварен с мъки или пълен догоре с блаженство. Но всяка сутрин, когато се събуждаше, се надяваше, че тъкмо през тоя ден той ще се яви и се вслушваше във всички шумове, скачаше изведнъж, чудейки се, че не иде; сетне, при залез-слънце, все по-тъжна и по-тъжна, искаше по-скоро да настъпи утрешният ден.

Пролетта отново дойде. При първите горещини, когато цъфнаха крушите, у нея се появи задушаване.

Още от началото на юли почна да брои на пръсти колко седмици остават до октомври, надявайки се, че маркиз д’Андервилие може би ще даде още един бал във Вобиесар. Но целият септември изтече без писмо, нито посещение.

След скръбта от това разочарование сърцето й отново опустя и редицата еднообразни дни отново започна.

Те ще продължават, значи, сега така — един след друг, — винаги еднакви, безбройни, без да й носят нищо! Другите съществувания, колкото и плоски да бяха, имаха поне вероятността да им се случи някое събитие. Понякога някое приключение водеше след себе си непрекъснати внезапни промени и обстановката се менеше. Ала за нея не идеше нищо. Тъй бе пожелал бог! Бъдещето беше черен коридор със заключена в дъното врата.

Тя изостави музиката. Защо да свири? Кой ще я слуша? Нямаше смисъл да се измъчва с упражнения, щом никога нямаше да свири на концерт на пиано „Ерар“, облечена в кадифена рокля с къси ръкави, щом нямаше да удря с леките си пръсти клавишите от слонова кост и да усеща как я облъхва като лек ветрец възторженият шепот. Тя остави в скрина своите рисувателни картони и везбата си. За какво ли? За какво ли? Шиенето я дразнеше.

„Чела съм всичко“ — казваше си тя.

И продължаваше да оставя машата в камината да се нажежава или да гледа как вали дъждът.

Колко тъжна беше тя в неделя, когато камбаната биеше за вечерня: с тъпо внимание слушаше как звънят един след друг дрезгавите удари на камбаната. По покривите бавно минаваше котка, извила гръб под бледите лъчи на слънцето. По шосето вятърът дигаше пушилка. Понякога в далечината виеше куче, а камбаната продължаваше на равни интервали еднообразния си звън, който чезнеше в полето.

Хората излизаха от църква. Жените с лъснати дървени обувки, селяните с нови блузи, деца, които скачаха гологлави около тях, всичко живо се прибираше в къщи. И до мръкнало пет-шест души, все едни и същи, оставаха да играят на тапа пред голямата порта на странноприемницата.

Зимата беше студена. Всяка сутрин скреж отрупваше стъклата на прозорците и белезникавата светлина, която проникваше през тях като през матово стъкло, оставаше понякога неизменна целия ден. От четири часа следобед трябваше да палят лампата.

През дните, когато времето беше хубаво, тя слизаше в градината. Влагата бе оставила по зелките сребърни дантели с дълги светли нишки, които се проточваха от една зелка до друга. Не се чуваха птици, всичко като че спеше — редиците плодни дръвчета край стената, покрити със слама, и лозата, като голяма болна змия под стряхата на стената, дето се виждаха, когато приближиш, как пълзят многокраки мокрици. В елхичките до оградата свещеникът с триъгълна шапка, който четеше молитвеника си, беше останал без десен крак и дори гипсът, олющен от мраза, беше нашарил с бели петна лицето му.

Сетне тя се прибираше, затваряше вратата, нареждаше въглищата и изнемогваща от топлината на огъня, още повече страдаше от досадата, която отново я обземаше. Искаше й се да слезе да побъбри със слугинята, но някакъв свян я възпираше.

Всеки ден в един и същи час учителят, с черна кадифена шапчица, отваряше капаците на къщата си и полският пазач минаваше със сабя над блузата си. Вечер и сутрин пощенските коне, наредени по три, пресичаха улицата за водопой на блатото. От време на време на вратата на някоя кръчма издрънкваше звънче и когато духаше вятър, чуваха се как скърцат на металическите си прътове двете медни легенчета на бръснаря, които му служеха за фирма. Дюкянът му беше украсен с една стара модна гравюра, залепена върху стъклото на прозореца, и с един восъчен женски бюст с жълта коса. Бръснарят също се оплакваше за неуспялото си призвание, за пропадналото си бъдеще, мечтаеше за магазин в някой голям град, като Руан например, на пристанището, близо до театъра, и по цял ден се разхождаше от кметството до църквата, мрачен и очакващ клиенти. Когато и да вдигнеше очи, госпожа Бовари го виждаше постоянно там, като часовой на пост, с кривнато над ухо фесче и в лека вълнена дреха.

Понякога следобед зад прозорците на залата се показваше мъжка глава, изгоряла от слънцето, с черни, късо подрязани бакенбарди, която бавно се усмихваше с широка, кротка усмивка, разкриваща бели зъби. Веднага почваше някакъв валс и отгоре на латерната в малко салонче танцувачи, големи колкото човешки пръст — жени с розови чалми, тиролци в жакети, маймуни във фракове, господа в къси панталони, — се въртяха, въртяха между кресла, канапета, салонни маси, умножени чрез отраженията в малки огледала, които бяха свързани в ъглите със златна хартия. Човекът въртеше дръжката, гледайки надясно, наляво и към прозорците. От време на време изплюваше към края на тротоара дълга струя тъмна плюнка, повдигаше с коляното латерната от твърдия ремък, който оболяваше рамото му; и ту тъжна и проточена, ту весела и бърза, музиката излиташе от кутията, като бръмчеше през завеската от розова коприна, закачена на изрязана с арабески медна плоча. То бяха мелодии, които се чуваха другаде — в театрите или в салоните, дето ги пееха или танцуваха под светнали полилеи, отзвуци от висшия свят, които стигаха до Ема. Несвършващи сарабанди13 се въртяха в главата й и нейната мисъл сякаш заедно със звуците, като баядерка по цветята на килим, се люшкаше от една мечта към друга, от една скръб към друга. Когато човекът прибереше в шапката си подаянията, спускаше стара покривка от син вълнен плат, мяташе латерната на гръб и се отдалечаваше с тежки стъпки. Тя го гледаше как си отива.

Ала особено непоносими бяха за нея часовете на обедите и на вечерите в малката трапезария на партера, с печка, която димеше, с врата, която скърцаше, със стени, от които капеше, с влажни плочки на пода; струваше й се, че в чинията й поднасяха цялата горчивина на живота и от парата на вареното месо се издигаха, сякаш от дълбочината на душата й, други изпарения на блудкавост. Шарл ядеше бавно; тя схрускваше няколко лешника или отпусната на лакът, се забавляваше да драска с върха на ножа по мушамата.

Сега тя бе занемарила съвсем домакинството си и старата госпожа Бовари, която бе дошла в Тост да прекара част от великите пости, много се учуди от тая промяна. И наистина, някога тъй грижлива, внимателна, сега тя оставаше по цели дни необлечена, носеше сиви памучни чорапи, осветяваше стаята със свещ. Повтаряше, че трябвало да пестят, защото не са богати, добавяйки, че е много доволна, много щастлива, че Тост много й се харесва и други нови приказки, които затваряха устата на свекърва й. Освен това Ема не бе разположена да слуша нейните съвети; дори веднъж, когато госпожа Бовари си бе позволила да заяви, че господарите трябва да следят за вярата на слугите си, тя й отговори с такъв разгневен поглед и с такава студена усмивка, че добрата жена не спомена вече за това.

Ема ставаше мъчна по характер, капризна. Тя поръчваше отделни гозби за себе си и не ги вкусваше; един ден пиеше чисто мляко, друг — дузина чаши чай. Често упорстваше да не излиза от къщи, сетне се задушаваше, разтваряше прозорците, обличаше лека рокля. След като нахокваше слугинята, правеше й подаръци или я пращаше да се поразходи до съседките, както понякога пък хвърляше на просяците всичките сребърни пари от кесията си, макар че съвсем не беше нежна, нито особено чувствителна към чуждите страдания, както са повечето хора от селски произход, в чиито души винаги остава нещо от твърдостта на бащините мазолести ръце.

В края на февруари, в спомен на излекуването си, дядо Руо лично донесе на зетя си една великолепна пуйка и остана три дни в Тост. Тъй като Шарл беше зает с пациентите си, Ема му правеше компания. Той пушеше в стаята, плюеше върху преградката на камината, разправяше за посеви, за телета, за крави, за домашни птици и за общинския съвет; така че когато баща й си замина, тя затвори вратата с чувство на облекчение, което изненада и самата нея. Впрочем тя вече не криеше презрението си към всичко и към всички; и понякога започваше да изказва чудновати мнения, като осъждаше онова, което другите одобряваха, и одобряваше извратени и безнравствени работи, което караше мъжа й да я гледа с широко отворени очи.

Нима това жалко съществуване ще продължава вечно? Нима тя няма да излезе от него? И все пак тя не беше по-лоша от всички жени, които живееха щастливо! Във Вобиесар бе видяла херцогини с по-тромави фигури и по-просташки обноски и проклинаше сега божията несправедливост; облягаше глава до стените и плачеше; жадуваше за шумен живот, за нощни маскаради, за дръзки удоволствия с всичките безумства, които не познаваше и които те навярно носят.

Ставаше все по-бледа и имаше сърцебиене. Шарл й предписа валерианови капки и камфорови бани. Но всичко, с което опитваха да я лекуват, като че още повече я дразнеше.

Имаше дни, когато я обземаше трескава бъбривост; след тая възбуда изведнъж идваше тъпо вцепеняване, когато оставаше, без да продума, без да мръдне. За да се съживи, тя изливаше на ръцете си цяло стъкълце одеколон.

Тъй като постоянно се оплакваше от Тост, Шарл си въобрази, че причината на болестта й е несъмнено някакво въздействие на местния климат и след като се спря на тая идея, помисли сериозно да се пресели другаде.

Оттогава тя почна да пие оцет, за да отслабне, хвана суха кашлица и съвсем загуби апетит.

Не беше леко на Шарл да напусне Тост, дето беше живял четири години, и то тъкмо когато бе почнал да пуска корени тук. Но щом трябваше! Той я заведе в Руан при своя някогашен професор. Болестта беше нервна: трябваше да промени въздуха.

След като обикаля тук-там, Шарл узна, че в Ньошателска околия имало едно доста голямо градче Йонвил л’Абеи, лекарят на което, полски бежанец, се бил изселил оттам миналата седмица. Тогава той писа на тамошния аптекар, за да узнае броя на жителите, разстоянието до най-близкия друг лекар, колко е печелил годишно неговият предшественик и т.н.; и тъй като отговорите излязоха задоволителни, той реши да се пресели там напролет, ако здравето на Ема не се подобри.

Един ден, готвейки се за предстоящото заминаване, тя нареждаше едно чекмедже и убоде в нещо пръстите си. Беше телче от сватбения й букет. Пъпките от портокаловото дърво бяха пожълтели от прах, а краищата на сатенените панделки със сребърни ивички по ръбовете бяха разнищени. Тя хвърли букета в огъня. Той пламна по-бързо от суха слама. Сетне над пепелта сякаш израсна червен храст, който бавно се смаляваше. Тя го гледаше как изгаря. Малките картонени зрънца се пукаха, телените нишки се гърчеха, лъскавият ширит се топеше; а втвърдените книжни венчета, люлеейки се като черни пеперуди над цялата плоча, хвръкнаха накрай през комина. Когато през май заминаха от Тост, госпожа Бовари беше бременна.