Магистрала на вечността

15

Разплутата червенина на слънцето бе надвиснала над света. Свят почти празен, свят без трева или други растения, с изключение на самотното древно дърво, което се издигаше под хълма, на който бе Хенри. Той се надигна и се събра, сякаш очакваше опасност от забравения свят. Но всъщност опасност нямаше. През годините на скитничество бе видял твърде много, за да се страхува.

Небето потъмня така, като че ли се задаваше буря. Но нямаше никакви признаци, че буря ще има.

Краят на света, запита се той, или началото на края му, с едно умиращо слънце, изтърпяващо първия стадий от разпадането си?

Дървото под хълма нямаше сянка. И за пръв път през живота си Хенри усети пълна тишина. В небето нямаше нито една пееща птица, по земята не пълзеше нито едно насекомо, а нямаше и вятър. Всичко сякаш бе замръзнало.

Сетне един глас заговори в него:

Вие не сте оттук, нали?

Ако той все още беше телесен, удивлението му щеше да е огромно. Но сега нямаше как да знае това. Отговори спокойно и ясно:

Да, аз не съм оттук. Току-що пристигнах. Кой говори с мен?

Вътрешният глас каза:

Аз съм дървото. Защо не дойдеш при мен и не отпочинеш под моята сянка?

Но ти нямаш сянка, каза Хенри. Това разплуто слънце не прави сенки.

Говоря по стар навик, каза дървото. Той е от времето, когато все още имах сянка и можех да я предлагам. Много време мина откак за последен път говорих с някой друг. Обречен съм да седя тук самотно и да декларирам на висок глас безсмислени неща. Говоря само на себе си, тъй като няма никой друг.

Не се нуждая от сянката ти, каза Хенри. А и така е по-добре, щом нямаш сянка. Но от компанията и информацията ти се нуждая и ще се радвам, ако ги споделиш с мен.

След като каза това, той се понесе по-близо до дървото.

Каква информация би искал? попита го дървото. Може би не притежавам достатъчно, за да ти помогна, но ще ти кажа и малкото, което знам.

Ти си разумно дърво, каза Хенри, и си доказателство за някои вярвания у древните хора. Отдавна изгубената ми сестра убедено смяташе — а останалите ние мислехме, че е невъзможно — че дърветата ще наследят хората. Сега, щом срещнах теб, ми се струва, че тя може би е била права. Тя беше доста умна личност.

Ти да не би да си човешко същество? — попита дървото.

Отчасти, отвърна Хенри. Част от човек. По-правилно е да кажа — разнебитен. Което ме подсеща за друг въпрос. Какво се случи с онези игриви искри, които преди време покриваха небето? По едно време те бяха много.

Спомням си ги бледо, отвърна дървото. Ако се замисля, откривам спомени за тях в дълбоката си памет. В небето имаше много светлинки. Някои от тях бяха звезди, а някои бяха тези, които ти наричаш искри. Звезди все още съществуват и след малко ще ги видим. Когато слънцето приближи хоризонта на запад, те ще се появят на изток. Искри обаче няма да видиш. Те изчезнаха отдавна. Разпръснаха се. Оставаха все по-малко и по-малко. Сигурен съм, че не са умрели. Просто са се разпръснали, сякаш са отишли някъде. Би ли могъл да ми кажеш какво са хората? Всичките ли приличат на теб?

Не приличат на мен, отвърна Хенри. Трябва да знаеш, че аз съм странен. Бях започнал да се превръщам в искрица, но не се получи. Това е дълга история. Ако имаме достатъчно време, ще ти я разкажа.

Разполагаме с всичкото време.

А слънцето?

Аз отдавна ще съм мъртво и всяка следа от мен ще е изчезнала, преди слънцето да стане наистина опасно. След известно време то все пак ще убие планетата, която така или иначе вече е почти мъртва. Но има още време.

Това е добре, каза Хенри. Ти ме попита какво са хората, което ме кара да мисля, че тук няма хора.

Веднъж, доста отдавна, са се появили същества, които са били направени от метал. Някой каза, че не били хора, а техни копия.

Роботи, каза Хенри.

Не знаех, че се казват така. Не съм сигурен, че са съществували. Тук се разправяха много истории. Една от тях бе, че металните същества са отсичали дърветата, за да ги премахнат. Нямаше обяснение защо е трябвало да го правят, както нямаше и доказателство, че наистина са го правили.

Роботите сега няма ли ги?

Дори металът, отвърна дървото, не живее вечно. Но двамата с теб сме тук и си говорим. Бихме могли да станем приятели.

Ако желаеш, каза Хенри. Не съм имал приятел от много време.

Тогава нека бъдем приятели, каза дървото. Нека си седим тук и си разговаряме. Ти каза, че някой мислел, че дърветата ще наследят хората. Това означава ли, че е трябвало да заемат мястото на хората?

Именно. Дори тогава, преди много време, съществуваше предположение, че човешката раса ще изчезне и нещо друго ще трябва да заеме мястото й.

Защо нещо би трябвало да заема мястото й?

Не мога да ти кажа. Няма основателна причина за това, но пък хората вярваха, че на тази планета трябва да има доминираща раса. Преди хората това са били динозаврите, а преди динозаврите са били трилобитите.

Не съм чувал нито за динозаврите, нито за трилобитите.

Не са били чак толкова много, каза Хенри. Динозаврите са били огромни и вероятно броят им не е бил голям. Трилобитите са били по-малки и са били повече. Важното е, че и трилобитите, и динозаврите са измрели.

И човекът е заел мястото на динозаврите?

Не веднага. Било е нужно малко време.

И сега съм аз, едно дърво? Аз ли съм доминиращо?

Мисля, че е много вероятно да си ти.

Странното е, каза дървото, че никога не съм мислило за себе си като за нещо доминиращо. А може би в днешно време това не е и толкова важно. С трилобитите, динозаврите и хората по-различно ли е било?

За трилобитите не знам, отговори Хенри. Те са били доста глупави. Динозаврите също са били глупави, но са били и гладни. Изяждали са всичко, което видят. Хората също бяха гладни. Те контролираха всичко.

Ние не сме гладни, каза дървото. Нашият живот идва от почвата и слънцето. Не се борим с никого, нямаме врагове и на никого не сме били пречка. Сигурно грешиш. Ако големият град те прави доминиращ, то ние никога не сме били и няма да бъдем доминиращи.

Но ти можеш да мислиш и да говориш.

О, да, с нас винаги е било така. Преди време, когато бяхме повече, си говорехме по целия свят. Бяхме най-мъдрите неща в света, но не използвахме своята мъдрост. Нямаше как да я използваме.

Би ли могло да ми предадеш, попита Хенри, част от твоята мъдрост?

Идваш твърде късно, тъжно каза дървото. Аз вече съм старо и изкуфяло. Налегнала ме е забрава. Може би беше необходимо цяло общество от нас, за да бъде запазена мъдростта. Сега няма общество. Ти дойде твърде късно, мой нови приятелю. Няма вече какво да ти дам.

Съжалявам, промълви Хенри.

Още един неуспех, каза сам на себе си. Трилобитите, динозаврите, хората — поне в този свят те се бяха провалили. Дърветата също. Дори ако дърветата бяха оцелели, това пак щеше да е провал. Мъдростта сама по себе си е безполезна. Ако няма никакъв начин да бъде изразена с действия, тя няма стойност.

Обезпокоен си, каза дървото.

Да, обезпокоен съм, отвърна му Хенри. Макар и да не знам защо е така. Трябваше да се досетя как ще свърши всичко.