Магистрала на вечността

17

Мартин отклони потрошения си автомобил от пътя и се насочи надолу по склона на едно дере. Батерията отново се беше изтощила и щяха да са необходими няколко часа, за да я зареди от соларния прозорец и да подкара колата отново. Когато спря в дерето, той със задоволство отбеляза, че автомобилът е доста добре скрит от пътя. В тази нещастна страна имаше много малко движение. Но най-добре беше да прикрие колата си. Дори и толкова разбита, тя все още съдържаше елементи, които можеха да привлекат крадци.

Мизерен свят, помисли си той. Без пари, без идеали, без закони. Всеки сам налагаше правото си, ако имаше мускулите да го приложи.

Ако преценката му беше вярна, имаше световна икономическа криза. Не беше сигурен в това, тъй като не разполагаше с нужната информация, а изглежда нямаше и кой да му я даде. Бяха му казали, че все още има радио, макар и в изсушеното от слънцето мижаво селце, до което се беше приземил, никой да не разполагаше с радиоприемник. Какво оставаше за телевизия, ако въобще все още съществуваше такова нещо като телевизия…

Като ги беше попитал за вестници, жителите на селцето го бяха изгледали неразбиращо. Те никога не бяха чували за вестници.

Когато се беше появил преди няколко седмици, спускащ се по пътечката към селото, хората бяха побягнали, бяха се скупчили на групички и го наблюдаваха, сякаш бе някакво диво животно, изскочило от бърлогата си сред далечните възвишения. След известно време един възрастен човек, който изглежда беше нещо като старейшина, го приближи и заговори на език, който въпреки непознатите интонации и думи, се разбираше. След като чу това, което му обясни Мартин, онзи явно не му повярва, допря пръст до слепоочието си и го завъртя, като искаше да каже, че Мартин не е наред.

Дадоха му храна и подслон от добро сърце. През следващите дни научи, че е на Земята в двайсет и трети век, макар че никой не знаеше точната година. Като чу това, той изруга наум онзи изрод Коня, тъй като беше убеден, че именно Коня го е бутнал от мрежата.

Няколко седмици се справяше с всичко, без да е сигурен доколко. В онова селце беше учудващо лесно да загубиш представа за почти всичко. Помагаше в прекопаването на царевицата, което не му се нравеше особено, и в носенето на вода, която трябваше да взима от малко, полупресъхнало поточе, течащо на около половин миля от селото. Научи се да поставя примки за зайци и се опита да се научи да стреля с лък, но без особен успех.

От разговорите със селяните научи за някаква пътека, която била малко по-добра от просеката, по която бе стигнал в селото. Намирала се на север и вероятно излизала на по-широк път, водещ от изток на запад. По него човек можел да стигне до градове. Мартин подозираше, че става дума всъщност за големи села, но все пак щяха да са с повече хора и по-годни за живеене. От подмятанията за слабата заетост на населението, за отмирането на търговията и за изчезването на парите, Мартин беше заключил, че се намира по време на дълбока световна икономическа криза.

Случайно под един навес беше открил разбита кола със слънчеви батерии. Като я разгледа, установи, че тя все още може да се движи. Намери собственика й и разбра, че явно колата няма да му е необходима. Човекът нямаше намерение да пътува никъде, а и не знаеше как да я управлява. След дълъг пазарлък, Мартин я получи срещу ръчния си часовник, който всъщност беше толкова необходим на човечеца, колкото и колата — часът въобще не интересуваше хората от селцето.

И така, сега той се намираше в дерето и чакаше батериите на разбитата машина да се презаредят. Вчера беше стигнал до по-широкия път, за който му бяха разказали, и разпозна в него останките на една от големите трансконтинентални магистрали, пресичащи страната от бряг до бряг. Беше се насочил на запад, тъй като смяташе, че се е приземил някъде из американския югозапад. Следователно не беше много далеч от Тихоокеанската зона, където евентуално можеше да намери някои от по-големите градове сигурно вече твърде жалки, но по-добри от селцето, което беше напуснал.

През целия ден по магистралата бе срещнал само три коли. Една от тях се движеше със слънчева енергия, но беше по-нов модел и в по-добро състояние от неговата. Другите две бяха с двигатели с вътрешно горене. От сладникавата миризма на изгорелите им газове заключи, че вероятно използват алкохол като гориво.

Сега, встрани от пътя, в дъното на дерето, той изтощен слезе от единствената, при това — сгъваема, седалка в автомобила. Дори и по по-гладката повърхност на старата магистрала, пътуването с разнебитената кола беше тежко и мъчително. Струваше му се, че всеки мускул го боли от друсането.

Отдалечи се на няколко крачки от колата и се протегна. В дерето беше тихо. Нямаше вятър, не се чуваше и жужене на насекоми. Високо в бледо-синьото небе се рееше самотна птица, която може би беше орел, но по-скоро приличаше на мишелов. Склоновете на дола се спускаха от двете страни — промити и разядени от ерозията, напукани по повърхността от безмилостния пек. Тук-там от пръстта се подаваха малки камъни. Купчини от паднали камъни лежаха на дъното на дерето.

На известно разстояние от мястото, където бе застанал, дерето рязко извиваше в друга посока. Той тръгна натам, но се спря втренчен в склона отляво. От него се подаваха стара бяла кост и лъскав, блестящ дървен рог. Изровен от ерозията, от повърхността се беше показал отдавна погребан череп.

Беше волски череп, но твърде масивен, за да е принадлежал някога дори и на най-голямото домашно животно.

Сигурно беше бизон, но бизон от Дивия Запад. Това, което виждам, каза си той, е праисторически бизон, едно от онези чудовищни животни, които първите хора в Америка са преследвали. Като погледна по-надолу от черепа, Мартин видя да се белеят и други парчета кости. Преди колко ли години, почуди се той, този погребан звяр е пасял прерийна трева? Тогава е било прерия, а сега пустиня. Отговори си сам — двайсет хиляди години, а може би и повече. Вероятно преди време подобна находка би осигурила някакво възнаграждение. Но ако светът в момента бе такъв, какъвто Мартин мислеше че е, то никаква награда нямаше да има.

В продължение на няколко фута в дерето се издигаше малка скална издатина, която бе успяла да устои на течащата някога вода. Когато я заобиколи, за миг пред очите му припламна отразена слънчева светлина. Той озадачен спря. Искрицата бе дошла откъм нещо вградено в стената. Сега бе изчезнала, но вграденият предмет още блестеше.

Мартин бавно се приближи и застана срещу сияещия предмет. Това беше сфера, която бе толкова гладка, че наподобяваше тези, които навремето са използвали гадателите. Имаше големината на баскетболна топка. Повърхността й беше толкова гладка и отразяваща, че той видя отражението си в нея. Сякаш се беше погледнал в криво огледало.

Вдигна ръце да измъкне предмета от пръстта и той му заговори.

Любезни господине, каза нещото, вземете ме и ме подръжте в ръцете си. Обградете ме с топлината на човешкото същество, дайте ми любящата си милост. Толкова дълго бях сам!

Мартин застина. Ръцете му все още бяха протегнати, но без никакво движение. Зъбите му изтракаха от внезапен страх. Нещо му бе проговорило направо в мозъка — той беше уверен, че не беше чул звук от изречени на глас думи. Това беше същият начин на говорене, който използваше и онзи куклоподобен глупак, Шапката.

Освободете ме, молеше гласът. Измъкнете ме и ме задръжте. Ще ви бъда приятел и верен слуга. Не ви моля за нищо повече от това да ме задържите при себе си. Няма да понеса мъката от вашето заминаване.

Мартин се опита да каже нещо, но от гърлото му излезе само хъркане.

Не се бойте от мен, каза гласът. В състоянието, в което съм, нямам сила да ви навредя, а дори да имах, не бих си го и помислил. Чаках толкова дълго, цяла вечност. Моля ви, любезни господине, смилете се над мен. Вие сте последната ми и единствена надежда. Няма да имам друг шанс. Не мога да издържа вечността сам.

Най-после Мартин проговори. Думите му бяха задавени и забързани, сякаш се боеше, че няма да може да ги изрече.

— Какво си ти? Наистина ли разговаряш с мен?

Наистина разговарям с вас, каза сферата. Аз ви чувам в ума си и ви говоря с ума си. Изречените от вас думи не означават нищо за мен. Аз не чувам звуци. Преди време имах слух, но отдавна вече не е така.

— Но какво си ти?

Това е дълга история. Накратко, аз съм древен предмет от загадъчна раса, за която сега няма данни.

Проклетото нещо лъже, помисли си Мартин.

Сферата запротестира:

Не ви лъжа! Защо да ви лъжа — вас, моят спасител?

— Не съм казал, че лъжеш. Не съм казал нищо.

Помислихте си го. И аз сметнах, че ми говорите.

— Боже мой! — възкликна Мартин. — Ти ми четеш мислите! Можеш ли да четеш мислите на всеки?

По този начин общувам, отвърна сферата. Да, аз мога да чета мислите на всяко разумно същество, което е достатъчно близо.

— Добре, добре.

Той пристъпи и измъкна сферата. Зад нея остана кръгъл отпечатък. Беше масивна и създаваше впечатление за компактност, но не беше тежка. Подържа я за миг, после внимателно я постави на земята и клекна до нея.

Любезни господине, това означава ли, че ще ме задържите?

— Да, мисля, че ще те задържа.

Никога няма да съжалявате за това, каза сферата. Аз ще бъда най-добрият приятел, когото някога сте имали. Ще бъда ваш…

— Нека не говорим за това сега — прекъсна я Мартин. — Ще говорим по-късно.

Той я вдигна и се запъти към колата.

Къде отиваме, господине?

— Нося те към моята кола. Ще те оставя там. После ще свърша някои неща. По-късно ще се върна.

Ще се върнете ли? Скъпи приятелю, наистина ще се върнете, нали?

— Имаш думата ми — каза Мартин.

Постави сферата в колата и тръгна обратно по дерето, като доста задмина мястото, където бе намерил кълбото.

Тук е достатъчно далеч, каза си той. От такова разстояние няма да може да ми чете мислите. Или поне се надяваше да е така. Беше му хрумнала една идея и искаше да я обмисли насаме.

Това е нещо ново, помисли си той. Сигурно можеше да бъде от полза. Може би това, ако бъдеше използвано разумно, щеше да е ключът към по-добър живот в това забравено от Бога място. Умът му работеше трескаво. Разглеждаше идеята от всички страни. Сферата даваше много възможности и той трябваше да ги обмисли внимателно.

В този безумен свят все трябваше да има нещо, което човек би могъл да предложи, нещо, което да се окаже важно. На хората богатства не им бяха нужни, тъй като тук нямаше богатства за даване. Надеждата за богатства щеше да е напразна и всеки щеше да го разбере. Но самата надежда — истинската, чиста надежда — това бе нещо друго. Ако имаше начин да им се предложи надежда, те биха я купили. Щяха да се трупат в хиляди тълпи само при полъха на надеждата. Но това трябваше да е нещо повече от празна надежда. Трябваше да е нещо, което да разбуди истинска вяра.

Той се замисли за вярата и за трудността това да се постигне. Ходеше напред-назад, мислеше за надеждата и вярата и за това какво би могъл да спечели от разпалването на една изпълнена с надежда вяра. Може би малко по-лесен начин на живот, но не и пари. Можеше да спечели обществено положение и власт. А притежавайки положение и власт, един способен човек би могъл да направи много.

Умът му се бореше с идеята, която бе доловил, а също и със загадката на древния предмет, макар и още да не бе повярвал изцяло, че тази сфера е дело на древна раса.

Малко религия би свършила работа. За Бога, точно това беше — религия! Един нов месия и едно древно произведение на изкуството, действащи в свещена и тайнствена атмосфера.

Приклекна и се задълбочи в новото си хрумване. Трябва да започна постепенно, каза си той. Без големи изхвърляния, без шумни сборища. Тихо и скромно трябва да остави акцията да се разраства заедно със слуховете и мълвата за нея.

За да успее, трябва да казва на хората това, което те искат да чуят. Постепенно трябва да открие желанията им и после да им обещае мечтите им.

Оставаше още един въпрос — какво всъщност беше сферата? Едва ли, както сама му бе казала, беше предмет, изработен от древна раса. Въпреки че, вярно или не, тази идея можеше да се добави към неговото хрумване по съвършен начин. Замисли се за всички възможности, които можеха да му разкрият какво е сферата, но ги отхвърли една по една. Само си губя времето, каза си той. Точно в момента не му беше необходимо да знае какво е сферата. Можеше да я използва и без да знае какъв е произходът й.

Върна се отново към плана си и го премисли изцяло. Търсеше факти, които биха могли да доведат до разобличаването му. Нямаше такива. В края на краищата, хора, останали без никаква надежда и изведнъж получили я, надали щяха да преценяват обстоятелствата твърде внимателно. Щяха да са запленени и жадни да пият от обещаното спасение, дори щяха да искат още. Схемата е съвсем ясна, каза си той, стига само да се изработи правилно. Имаше нужда от още обмисляне и планиране, но той щеше да се оправи. Щеше да премисли отново всяка малка подробност, преди да се впусне в начинанието. Това беше сигурен и осъществим план, а пък именно той беше човекът, който можеше да го реализира.

Изправи се и тръгна към колата. Беше останал в дерето повече, отколкото беше очаквал. Слънцето скоро щеше да залезе.

Вие се върнахте, радостно извика сферата. Помислих, че може да не се върнете. Тази мисъл ме измъчи.

— Не е трябвало да се измъчваш — каза Мартин. — Тук съм.

Провери батерията — беше заредена до своя максимум. Премести сферата от седалката и се качи в колата, готов да потегли.

— Имам един въпрос — каза той. — Ти притежаваш ли чувство за морал?

Какво означава морал? — попита сферата. — Обяснете ми, моля.

— Няма значение — каза Мартин. — Ще се справиш. Ние с теб ще станем добър екип.

После подкара автомобила обратно към пътя.