Магия за мрак

I

Ездачът умираше. Той се смъкна от коня на калдъръма, залитна и рухна на колене. Гуенивер се хвърли напред и го сграбчи за раменете, преди да е паднал по очи. Клейд я гледаше със замъглен взор, а през ризата му се процеждаше топла кръв, която обагри ръцете й.

— Загубихме, милейди. Брат ви е мъртъв.

По устните му изби предсмъртна кървава пяна. Когато Гуенивер го пусна, изтощеният до смърт кон рязко отметна глава, после остана неподвижен, само по обляното му в пот тяло пробягваха ситни тръпки. Тя се изправи и видя, че конярчето е дотичало от обора.

— Направи каквото можеш за коня — заръча тя. — После кажи на всички слуги да си вземат нещата и да бягат. Който остане тук, няма да дочака утрото.

Бършейки ръце в роклята си, Гуенивер изтича през двора към високия брох на Вълчия клан, който щеше да изгори тази нощ и нищо не можеше да го спаси. Край почетното огнище в голямата зала се бяха сгушили майка й Долиан, по-малката й сестра Макла и старата слугиня Маб.

— Хората на Глигана трябва да са издебнали войската по пътя — каза Гуенивер. — Авоик е мъртъв и кръвната вражда свърши.

Долиан отметна глава и нададе отчаян вой за мъртвия си съпруг и тримата си сина. Макла избухна в ридания и се вкопчи в Маб.

— Я млъквайте! — кресна Гуенивер. — Отрядът на Глигана положително вече препуска насам, за да ни залови. Много ли ви се иска да станете плячка на победителя?

— Гуен! — проплака Макла. — Как можеш да си тъй безчувствена?

— По-добре безчувствена, отколкото изнасилена. А сега побързайте. Вземете каквото ще може да носи един кон. Тръгваме към Храма на Луната. Ако се доберем живи, жриците ще ни дадат убежище. Мамо, чуваш ли ме, или искаш да видиш какво ще правят войскарите с мен и Маки?

Преднамерената грубост накара Долиан да млъкне.

— Добре — каза Гуенивер. — А сега побързайте.

Когато жените се втурнаха нагоре по витото стълбище, тя ги последва, но вместо в своята влезе в стаята на брат си. От скрина до леглото измъкна риза и чифт стари бриги. Докато се преобличаше с дрехите му, от очите й бликнаха сълзи — искрено бе обичала четиринайсетгодишния Авоик, но сега нямаше време да го оплаква. После закачи на колана кинжал и най-добрия меч, който намери. Нямаше кой знае какъв опит в боравенето с оръжие, но братята й я бяха научили как да върти меча просто защото в тия смутни времена не се знаеше кога на една жена ще се наложи да брани живота си. Накрая разпусна русата си коса и я окастри с кинжала. В нощния мрак щеше да прилича на мъж — поне колкото да сепне всеки разбойник, който би решил да ги нападне по пътя.

Тъй като до храма имаше повече от трийсет мили, Гуенивер непрестанно подвикваше на спътничките си да побързат. Яздеха в тръс, а тук-таме преминаваха и в галоп. От време на време хвърляше поглед през рамо и оглеждаше пътя да види дали зад тях вече не се надига облак прах, който би означавал, че смъртта е по петите им. Малко след залез-слънце пълната луна изгря, за да ги упътва със свещените си лъчи. Долиан вече едва се държеше на седлото от изтощение. Гуенивер зърна край пътя елова горичка и ги поведе натам за кратка почивка. Наложи се да помогнат на Маб и Долиан да слязат от конете.

Гуенивер се върна към пътя и застана на стража. Далече на хоризонта, в посоката, от която бяха пристигнали, трептеше златисто сияние, сякаш изгряваше нова луна. Навярно това бе горящият дън. Тя извади меча, стисна здраво дръжката и унесено се загледа към заревото. Внезапно дочу тропот на копита и зърна препускащ ездач. В горичката зад гърба й конете изцвилиха дружелюбно, без да знаят, че се превръщат в издайници.

— По седлата! — извика тя. — Гответе се да потеглим!

Ездачът се приближи, скочи от коня и измъкна меча си. Докато крачеше към нея, тя различи как лунните лъчи проблясват по бронзовата закопчалка на плаща му — беше от отряда на Глигана.

— Ами ти кой си, момко? — запита човекът.

Гуенивер зае бойна стойка.

— Щом мълчиш, значи си паж на Вълка. И кого пазиш тъй самоотвержено? Не ми се ще да убивам хлапе като теб, обаче заповедта си е заповед, тъй че не се помайвай. Предай ми жените.

Изтръпнала от отчаяние, Гуенивер се хвърли напред и замахна. Изненаданият противник се подхлъзна, въртейки меча си напосоки. Тя замахна отново и го съсече отстрани в шията, после нанесе обратен удар, както я бе учил по-големият й брат Беноик. Със смаян стон врагът рухна на колене и издъхна в нозете й. Гуенивер едва се удържа да не повърне. На светлината на Луната острието на меча вече не лъщеше, както на тренировките, а беше тъмно и окървавено. Ужасеният писък на майка й я накара да се опомни. Изтича към коня на войника, сграбчи юздите му миг преди да побегне и го поведе назад към горичката.

— Какво ни дойде до главите! — проплака Маб. — Девойче, дето съм го отгледала със собствените си ръце, да се бие сега като разбойник по пътищата! О, свещени богове, кога най-сетне ще се смилите над кралството?

— Когато сметнат за добре, тогава — отсече Гуенивер. — А сега на конете! Трябва да се махаме.

Късно през нощта се добраха до Храма на Луната, изграден върху висок хълм и заобиколен от масивен каменен зид. Парите за построяването на тази стена бе събрал бащата на Гуенивер заедно със своите приятели и васали — щедър и предвидлив жест, който днес спасяваше съпругата и дъщерите му. Ако в пристъп на бойно опиянение някой воин обезумееше дотам, че да наруши древните обичаи и да пренебрегне гнева на Богинята, стената щеше да го удържи, докато се опомни. Щом спряха пред портата, Гуенивер се разкрещя колкото й глас държи и млъкна едва когато отвътре се дочу изплашен женски глас. Една жрица, наметната с вълнен шал, открехна портата едва-едва, но я отвори по-широко, след като разпозна Долиан.

— О, милейди, да не би с клана ви да се е случило най-лошото?

— Да. Ще ни подслоните ли?

— На драго сърце, обаче не знам какво да правим с това момче, което ви придружава.

— Не съм момче, просто облякох дрехите на брат си — намеси се Гуенивер. — Мислех си, че ще е по-добре да изглежда сякаш ни придружава мъж.

— Добре тогава — отвърна жрицата с нервен смях. — Хайде, влизайте бързо.

Мрачен и обвит в сенки под бледите лунни лъчи, просторният храмов комплекс обхващаше множество постройки — едни от камък, други набързо сковани от дървени трупи. Сред тихо бъбрене и утешителен шепот няколко жрици с наметнати върху нощните ризи плащове се скупчиха около бегълките, мълвейки утешителни слова, и им помогнаха да слязат от конете. Някои от тях се заеха да приберат животните в конюшнята; други поведоха Гуенивер и нейните спътнички към дългата дървена къща за гости. Някогашното изискано помещение за гостуващи благороднички сега бе претъпкано с нарове и сламеници, тъй като приютяваше жени от най-различни съсловия. Кръвната вражда, изтребила всички мъже от Вълчия клан, беше само нишка в ужасяващия гоблен на гражданската война.

С помощта на фенер жриците намериха в ъгъла свободни легла за новодошлите. Без да обръща внимание на шепота и суетенето, Гуенивер се просна на най-близкото легло и тутакси заспа, както си беше с меча и ботушите.

Когато се събуди сред тишината на опустялата спалня, през тесните прозорчета високо под тавана се лееха потоци слънчева светлина. Толкова често бе посещавала този храм, че за момент се обърка: дали е дошла да се моли за призванието си, или като представителка на клана през празниците на реколтата? Сетне споменът се завърна и я прободе внезапно и болезнено като нож.

— Авоик — прошепна тя. — О, Авоик!

Ала очите й останаха сухи и тя усети, че е гладна. Гуенивер стана, разкърши схванатото си тяло и бавно се отправи към вратата в дъното, зад която се намираше столовата — тясно помещение, претъпкано с маси за множеството приютени жени. При вида й една послушница с бяла рокля и зелен пояс изпищя пронизително, но веднага след това се разсмя.

— Извинявай, Гуен. Помислих те за момче. Сядай, сега ще ти донеса овесена каша.

Преди да седне, Гуенивер разкопча колана с меча и го хвърли на масата до себе си. Плъзна пръст по красивата ножница от потъмняло сребро, инкрустирана с плетеница от спирали и изображения на вълци. Според закона сега тя беше глава на Вълчия клан, макар да не вярваше, че някога ще успее да получи титлата. За да се добере до наследството по женска линия, трябваше да преодолее много повече препятствия, отколкото тиерин Буркан от клана на Глиганите.

След няколко минути Върховната жрица Арда влезе и седна до нея. Макар че вече наближаваше шейсетте, както личеше по прошарената коса и бръчките около очите, тя имаше снага и походка на младо момиче.

— Е, Гуен — каза Арда. — От години говориш, че искаш да станеш жрица. Дошло ли е вече времето, или не?

— Не знам, милейди. Свидетел сте, че винаги съм се съмнявала дали имам призвание… е, ако в момента изобщо имам друг избор.

— Не забравяй, че земите на Вълка са ти зестра. Обзалагам се, че щом плъзне мълвата, мнозина от бащините ти съюзници ще дойдат да те подирят.

— О, богове, та аз никога не съм искала да се омъжвам!

Арда въздъхна тихо и неволно докосна дясната си буза, на която имаше татуиран син лунен сърп. Всеки мъж, който докоснеше в изблик на нечестива страст белязана по този начин жена, се наказваше със смърт. Не само благородниците, но и всеки свободен човек би убил осквернителя без колебание, защото ако Богинята се разгневеше, полята щяха да изсъхнат и повече нямаше да се раждат мъжки рожби.

— Ще трябва да се омъжиш, за да запазиш владенията на Вълците — каза Арда.

— Не се стремя да имам владения. Искам да съхраня клана и мисля за сестра си. Ако дам обет пред Богинята, наследството ще се падне на Маки. Тя винаги е имала купища обожатели, дори когато нямаше кой знае каква зестра.

— Но ще може ли да управлява клана?

— Не, разбира се, затова ще й подбера подходящ съпруг… о, чуйте ме! Как бих могла да се добера до Краля и да го помоля? Обзалагам се, че в момента хората на Глигана препускат насам, за да ни хванат в капан.

Предсказанието й се сбъдна след по-малко от час. Гуенивер тревожно крачеше насам-натам из двора, когато чу да приближава тропотът на множество конници. Изтича към портата заедно с още няколко жрици, които се развикаха на дежурната да затвори. Гуенивер помагаше да наместят тежкото желязно резе, когато зад портата се раздаде тътен на копита и звън на ризници. Арда вече се беше изправила на стената над входа. Гуенивер, разтреперана от ярост, се изкатери при нея.

Долу, на почтително разстояние от двайсетина метра, стояха седемдесет войскари — целият боен отряд на Глигана. Буркан подръпна юздите на коня си и високомерно се приближи до портата. Беше едър мъж на около четирийсет години с прошарена черна коса и гъсти мустаци. Гуенивер се вгледа с ненавист в човека, който беше затрил нейния клан.

— Какво искаш? — подвикна Арда. — Да пристъпиш към Свещената Луна с оръжие в ръката е оскърбление за Богинята.

— Не го приемайте за оскърбление, Ваша святост — отвърна той с плътен, спокоен глас. — Просто бързах да дойда насам. Виждам, че лейди Гуенивер е на сигурно място при вас.

— И тук ще си остане, ако не искате Богинята да прокълне земите ви с безплодие.

— За какъв човек ме мислите? Нима бих дръзнал да наруша свещеното право на убежище? Дошъл съм, за да предложа мир — той се завъртя в седлото и отправи поглед към Гуенивер. — Не една кръвна вражда е завършвала с брак, милейди. Вземете за съпруг втория ми син и управлявайте вълчите земи от името на Глигана.

— Никога не бих позволила някой от рода ти да ме докосне с мръсните си пръсти, копеле такова! — изкрещя Гуенивер с все сила. — Вярваш ли, че ще подкрепя онзи самозван крал, комуто служиш?

Широкото лице на Буркан пламна от ярост.

— Чуй клетвата ми тогава — изръмжа той. — Откажеш ли на моя син, тогава никой друг мъж не ще те има — нито теб, нито сестра ти. Ако се наложи, ще претендирам за вашите земи с правото на победител в кръвната вражда!

— Самозабравяте се, милорд! — кресна Арда. — Не ви разрешавам да останете нито минута повече в храмовите земи. Отведете хората си и да не сте посмял друг път да заплашвате ония, които почитат Богинята.

Буркан се поколеба, после сви рамене и обърна коня. Раздавайки гръмогласни заповеди, той събра хората и се оттегли по пътя в подножието на хълма. Гуенивер стисна юмруци до болка, когато видя отряда да се разполага на лагер сред отсрещната ливада — строго погледнато, извън храмовите владения, но в идеална позиция за обсада.

— Не могат вечно да стоят тук — каза Арда. — Скоро ще трябва да тръгнат към Дън Девери заради задълженията си към техния крал.

— Вярно, но се обзалагам, че ще отлагат до последния момент.

Арда въздъхна. Изведнъж лицето й стана много старо и уморено.

Ето накратко как се стигна до гражданската война. Преди двайсет и четири години Върховният крал почина без принц наследник, а дъщеря му — болнаво и невръстно момиче — умря скоро след него. И трите му сестри обаче имаха синове от благородните си съпрузи — гуербрет Кермор, гуербрет Кантрей и престолонаследника на Елдидското кралство. По закон трона би трябвало да получи синът на първородната сестра, омъжена за Кантрей, но над гуербрета тегнеха основателни подозрения, че е отровил Краля и принцесата, за да се докопа до властта. Гуербрет Кермор раздуха обвинението и поиска престола за сина си, а по-късно подобни претенции предяви престолонаследникът на Елдид, като се позоваваше на факта, че неговият син е от кралско потекло и по бащина линия. Бащата на Гуенивер в никакъв случай не би приел властта на чужденец от Елдид, затова когато омразните Глигани се обявиха в полза на Кантрей, изборът на Вълчия клан бе предопределен.

Лято подир лято битките бушуваха около истинската цел на войната — град Дън Девери, превземан ту от едната, ту от другата страна само за да падне отново след някоя и друга година. Гуенивер не вярваше след толкова много обсади в Свещения град да е останало нещо достойно за внимание, но той беше ключ към кралската власт. Кантрей успя да го удържи през цялата отминала зима, но сега настъпваше пролетта. Из цялото разпокъсано кралство претендентите за трона сбираха своите васали и препотвърждаваха старите съюзи. Гуенивер не се съмняваше, че съюзниците на нейния клан вече са в Кермор.

— И тъй, слушай, Маки — каза тя. — Може да стоим тук цяло лято, но рано или късно някой ще дойде с войска да ни измъкне на свобода.

Макла кимна отчаяна. Двете седяха на малка пейка сред лехи с моркови и зеле в зеленчуковата градина на храма. Шестнайсетгодишната Макла беше красиво момиче, но в този ден я загрозяваха подпухналите от плач очи и немарливо привързаната руса коса.

— Дано да си права — отвърна тя след продължително мълчание. — Ами ако никой не се поблазни от нашите земи? И да се омъжи някой за теб, ще трябва да се сражава с проклетия дърт Глиган. Колкото до мен, вече няма как да ми осигуриш зестра, тъй че сигурно ще гния до края на дните си в тоя противен храм.

— Престани да дрънкаш глупости! Ако дам обет, тогава ще имаш всички земи на клана. Каква по-добра зестра?

— О! — в очите на Макла просветна надежда. — Ти все разправяше, че искаш да станеш жрица.

— Точно така. Престани да се тревожиш. Все ще ти намерим съпруг.

Макла се усмихна, но потокът оплаквания събуди съмнения в съзнанието на сестра й. А какво наистина щеше да стане, ако никой не пожелае да вземе земите на Вълците, защото носят със себе си и враждите им? Тъй като цял живот слушаше само разговори за война, Гуенивер знаеше нещо, което по-наивната Маки не съзнаваше — земите им имаха лошо стратегическо разположение, защото се намираха точно на границата с Кантрей и толкова далеч на изток от Кермор, че трудно можеха да бъдат защитени. А какво щеше да стане, ако Кралят в Кермор реши да затвърди позициите си?

Остави Маки в градината и тръгна нервно да се разхожда. Да имаше как да се добере до Кермор и да помоли Краля! Всички казваха, че бил безукорно благороден мъж и може би щеше да се вслуша в думите й. Ако успее да стигне дотам. Покатери се на отбранителната стена и погледна навън. Минали бяха три дни, а Буркан и хората му продължаваха да лагеруват на поляната.

— Докога ще стоите там, копелдаци мръсни? — промърмори тя.

Както се оказа, не много още. Когато тъкмо след зазоряване на следната сутрин се покачи на стената, видя как войскарите оседлават и товарят каруците с провизиите. Но след изтеглянето им там останаха четирима души и една каруца — стража, снабдена с храна за месеци и предназначена да я държи вътре. Гуенивер занарежда всички гадни псувни, които някога бе чувала, докато се задъха и не можеше да диша. Накрая си каза, че не би трябвало и да очаква друго. Изведнъж се почувства безпомощна. Дори Буркан да бе взел всичките си хора, тя никога не би успяла да пропътува сама сто и осемдесетте мили до Кермор.

— Освен ако тръгна като жрица? — си рече на глас.

Ако имаше синя татуировка на бузата си, щеше да е недосегаема, да не се бои от опасностите по пътищата, все едно, че се движи с цяла армия. Би могла да отиде при Краля да го помоли за бъдещето на своя клан, да намери мъж, който да вземе Маки и да запази името на Вълците живо, а жреческата клетва щеше да придаде сила на молбата й. Сетне можеше да се върне тук и да заживее в храма. Обърна се, облегна се на стената и погледна надолу към двора. Послушничките и по-нискостоящите жрици вече работеха в градината или носеха дърва за кухните. Няколко други жрици се разхождаха, потънали в размисъл, около кръглия храм. Но въпреки цялата тази дейност под топлите лъчи на пролетното слънце цареше тишина. Никой не продумваше без нужда, а и тогава приказваше тихо. За миг почувства, че само като гледаше какво бъдеще я очаква тук, се задушава.

Изведнъж изпита сляпа, безразсъдна ярост. Стоеше хваната в капан, вълк в клетка, който гризе прътовете и беснее срещу тях. Омразата й срещу Буркан се надигна силна като похот, а сетне се пренесе и върху Краля в Кермор. Оказа се попаднала между двамата — да моли единия за позволение да притежава онова, което по право й принадлежеше, а другия — да отмъсти вместо нея. Разтрепери се и замята неистово глава, искаше й се да изкрещи НЕ на цялата Вселена. Попадна в плен на чувство, което не беше по силите й да проумее, защото всъщност корените му се губеха много назад в миналото, далеч, в друг живот, където не по собствена вина веднъж вече се бе оказала между двама мъже. Споменът, разбира се, й се губеше, но сърцевината на чувството оставаше, горчиво и кораво като парче стъкло в гърлото й.

Бавно се овладя. Нямаше полза да се поддава на безумната ярост.

— Трябва да мислиш — рече си тя. — И да молиш Богинята за помощ.

— Основната група се е изтеглила — съобщи Дагуин. — Но са оставили четирима души.

— Копелета! — изръмжа Рикин. — Гледат на нашата лейди като на добър кон, който може да се открадне!

Камлун кимна мрачно. Тримата бяха последните останали живи от отряда на Вълците и от няколко дни лагеруваха в гористите възвишения зад Храма на Луната, откъдето можеха да пазят жената, която според клетвата си смятаха за своя господарка. Тримата служеха от деца на Вълчия клан и бяха готови да продължат да му служат.

— А колко добре пазят? — попита Рикин. — Въоръжени и готови ли са за бой?

— Съвсем не — Дагуин замълча и се усмихна. — Като се промъкнах до тях, ги видях да седят на тревата и преспокойно да играят на зарове със запретнати ръкави.

— Охо, така значи? Тогава да се надяваме, че боговете ще направят играта им много, много дълга.

Свободните селяни, които обработваха земите на храма, бяха изключително предани на Върховната жрица, отчасти защото вземаше далеч по-малко от реколтата във вид на данъци, отколкото някой благороден лорд, но преди всичко защото смятаха, че за тях и семействата им е чест да служат на Богинята. Арда беше сигурна, поне така каза на Гуенивер, че заради нея някой от мъжете ще е готов да предприеме дългото пътешествие до Дън Девери, за да отнесе там послание.

— На това трябва да се сложи край! Не мога да заповядам на онези мъже да се махнат от земя, която не ми принадлежи, но проклета да съм, ако ги оставя да седят там цяло лято. Ти не си престъпник, намерил убежище при нас, но можем да предполагаме, че стига да има как, ще те убият. Да видим дали този крал, на когото служи Буркан, ще успее да го накара да си прибере хората.

— Смяташ ли, че Кралят ще се вслуша в молбата ти? — попита Гуенивер. — Обзалагам се, че иска земите ни да са в ръцете на един от неговите васали.

— Ще направи добре да се вслуша! Ще помоля Върховната жрица в Дън Девери лично да се застъпи.

Гуенивер държа юздата на коня, докато Арда се качи и подреди дългите си поли на дамското седло, сетне я изпроводи до вратите. Тъй като четиримата Глигани не проявяваха склонност да влязат в храма, портите стояха отворени. Гуенивер и Липила, която пазеше портите в този ден, стояха заедно и гледаха как Арда излезе навън, седнала с предизвикателно достолепие на седлото. Когато мина по пътя край Глиганите, те скочиха на крака и се поклониха дълбоко и почтително пред нея.

— Копелдаци — промърмори Гуенивер. — Придържат се към всяка буква на закона, а, от друга страна, му изтръгват душата.

— Точно така. Питам се дали не биха те и убили.

— По-скоро ще ме отведат при Буркан, за да ме омъжат насила. Предпочитам да умра.

Размениха тревожни погледи. Гуенивер познаваше Липила, откак се помнеше, също и Арда. Бяха й близки като лели или по-възрастни сестри и все пак дълбоко в себе си се съмняваше, че би могла да сподели подредения им живот. Долу на пътя, яздейки на север, Арда заобиколи едно възвишение и изчезна. Глиганите седнаха и се върнаха към играта на зарове. Гуенивер си спомни за мъжа, когото уби по пътя, и изпита желание да въздаде на онези четиримата същия Уирд.

Можеше да се прибере и да свърши нещо полезно в кухнята, но се забави край портите, бъбрейки с Липила, вперила поглед към волните хълмове и поляни, които бяха недостъпни за нея. Изведнъж дочуха далечен тропот на копита, които се приближаваха бързо откъм юг.

— Сигурно Буркан изпраща вестоносци или нещо такова на хората си — отбеляза Липила.

Глиганите на поляната, изглежда, мислеха същото, защото се надигнаха, лениво се протегнаха и се обърнаха по посока на звука. Внезапно от група дървета изскочиха трима ездачи в доспехи и с извадени мечове. Глиганите останаха вцепенени за момент, сетне се развикаха и разпсуваха, заизваждаха мечовете си — ездачите връхлитаха право върху тях. Гуенивер чу как Липила изпищя, когато войскар от Глиганите падна с наполовина отсечена от раменете глава. Един кон се вдигна на задните си крака, олюля се и тя видя точно насреща си щита на ездача.

— Вълци!

Без да се замисли, затича надолу по склона с меч в ръка, а Липила пищеше и я молеше да се върне. Докато тичаше, падна вторият Глиган; върху третия бяха налетели двамина ездачи; четвъртият се отскубна и побягна право нагоре по склона, сякаш в паниката си се опитваше да стигне убежището на храма, макар че самото му присъствие там би било скверно. Когато видя как Гуенивер лети право към него, се поколеба, сетне свърна настрана, опитвайки се да я заобиколи. Тя нададе вой, който приличаше на призрачен смях, бликащ от устата й по собствена воля, връхлетя, замахна и преди той да успее да я парира, съсече дясното му рамо. Когато мечът се изплъзна от безпомощните му пръсти, тя отново се засмя и го прободе в гърлото. При вида на алената кръв, която бликна, и на свличащия се мъж смехът й се извиси до писъка на банши1.

— Милейди! — гласът на Рикин проби през смеха й. — О, кълна се в Адовия властелин!

Смехът заглъхна и я остави отвратена и вледенена, вперила очи в трупа в краката си. Като в мъгла долови, че Рикин слиза от коня и тича към нея.

— Милейди! Лейди Гуенивер! Познавате ли ме?

— Какво? — тя вдигна учудено очи. — Разбира се, познавам те, Рико. Та нали половината си живот съм те познавала?

— Милейди, това не чини и свинска пръдня, ако човек обезумее както вас преди малко.

Сякаш й плисна ледена вода в лицето. За момент вторачи в него безумен поглед, а той на свой ред я оглеждаше смутен и разтревожен. Само на деветнайсет години, Рикин беше широколико, слънчево русо момче, според братята й един от най-надеждните хора във войската им, че и в кралството. Чудно й се видя, че я гледа така, сякаш е нещо страшно.

— Ами точно тъй си беше, милейди — рече той. — О, богове, кръвта ми се смрази, като ви чух как се смеете.

— Едва ли и наполовина колкото моята. Обезумяла! В името на Богинята, точно такава бях.

Тъмнокос, строен и вечно ухилен, Дагуин доведе коня си и й се поклони.

— Много лошо, че са оставили само четирима, милейди — отбеляза той. — Можехте да се справите сама с двамина.

— Може би и с трима — рече Рикин. — Къде е Кам?

— Доубива коня си да не се мъчи. Излезе, че една от онези отрепки можела да насочи меча си във вярната посока.

— Е, сега имаме техните коне, а и всичките им провизии — Рикин вдигна поглед към Гуенивер. — Милейди, ние бяхме в гората и чакахме да нанесем удара си. Предположихме, че Глиганите няма да стоят тук цялото скапано лято. Но да знаете, че дънът е опожарен.

— Бях дяволски сигурна в това. А Блейдбир?

— Още стои. Тамошните хора ни дадоха храна — Рикин извърна очи, устните му омекнаха. — Видите ли, Глиганите спипаха отряда ни на пътя. Тъкмо се зазоряваше и бяхме полуоблечени, когато копелетата превалиха височината, без да са ни предизвикали на бой или пък да са свирнали с рог. Бяха два пъти повече от нас, затова лорд Авоик кресна да бягаме да се спасяваме, но не успяхме да го сторим достатъчно бързо. Простете ми, милейди. Трябваше да умра там с него, но си помислих за вас, е, искам да кажа, за вас и всички жени, затова реших, че е по-добре да загина в дъна, докато ви браня.

— И ние така — присъедини се към него Дагуин. — Но закъсняхме. Трябваше дяволски да внимаваме, тъй като пътищата бяха пълни с Глигани, и като стигнахме до дъна, той вече гореше. Едва не полудяхме, защото решихме, че са ви избили, но ей този тук, Рико де, рече, че може да сте се добрали до храма.

— Така че тръгнахме насам — поде Рикин. — А когато намерихме проклетите Глигани да лагеруват пред портите, разбрахме, че трябва да сте вътре.

— Така си и беше — рече Гуенивер. — Хубаво тогава. Вие, момчета, докарайте онези коне и каруцата с припасите горе. Отзад има няколко колиби за съпрузите на жените, които идват само за ден-два. Можете да останете там, докато реша какво ще правим оттук нататък.

Дагуин побърза да изпълни заповедта, но Рикин се забави, потривайки изцапаното си лице с още по-изцапаната си ръка.

— Няма да е зле да заровим тези Глигани, милейди. Не можем да оставим това на светите дами.

— Съвсем вярно. Ъ… Питам се, какво ли ще каже за това Върховната жрица. Е, това си е моя грижа, не ваша. Много ви благодаря, че ме освободихте.

Той й се усмихна, като само леко кривна устни, сетне побърза след останалите.

Макар и да не беше щастлива, че пред портите й са били убити четирима души, Върховната жрица погледна на това примирено, дори отбеляза, че може би Богинята наказва Глиганите за неблагочестивото им поведение.

— Без съмнение — рече Гуенивер. — Защото точно Тя беше онази, която уби момчето. Аз бях само меч в Нейните ръце.

Арда й хвърли остър поглед. Седяха в нейния кабинет — строга каменна стая с рафт на едната стена, на който имаше шест свещени книги, а на другата — маса, отрупана със сметки на храма. Дори сега, когато решението се оформяше в съзнанието й, Гуенивер продължаваше да се колебае. Някога най-голямата й амбиция беше самата тя да стане Върховна жрица тук и да придобие за себе си тази стая.

— Цял следобед й се моля — продължи тя. — Ще те напусна, милейди. Ще се закълна в служба на Луната и ще предам клана на Макла. Сетне ще взема хората си и ще отида в Кермор да представя пред Краля молбата на Вълците. Ако съм татуирана, Глиганите няма да има защо да ми навредят.

— Права си, и все пак е опасно. Не бих искала да се тревожа какво става с теб по пътищата, след като те придружават само трима войскари. Знае ли се на какво са способни хората в такова време, дори да си жрица?

— Няма да бъдат само трима, милейди. С мен ще станат четирима.

Когато започна да проумява какво има предвид Гуенивер, Арда замръзна, присвита на стола си.

— Не помниш ли, че си ми разказвала за четвъртия лик на Богинята? — продължи Гуенивер. — Тъмната й страна, когато луната стане кървава и черна, майката, която изяжда собствените си деца.

— Гуен. Това не.

— Това да — отмятайки глава, тя стана и започна да крачи из помещението. — Ще поведа хората си да участваме във войната. Много време е минало, откак в Девери се е сражавал обрекъл се на Луната воин.

— Ще те убият — Арда се изправи. — Няма да го допусна.

— Не е наша работа да допускаме или не, щом Богинята ме призовава. Днес усетих докосването й.

Погледите им се срещнаха, впиха очи една в друга и в този сблъсък на воли Арда първа отстъпи. Тогава Гуенивер разбра, че вече не е дете, а жена.

— Има начини да се проверят подобни прозрения — заговори най-сетне Арда. — Тази вечер ела в храма. Ако Богинята те дари със знамение, значи нямам право да кажа „Не“. Но ако Тя не го направи…

— По този въпрос ще следвам твоята мъдрост.

— Добре тогава. А какво ще стане, ако те дари с видение, но не с онова, което ти искаш?

— Тогава пак ще й се обрека. Дошло е времето, милейди. Искам да чуя тайното име на Богинята и да положа клетва.

Готвейки се за церемонията, Гуенивер не вечеря. Останалите обитатели на храма вече се хранеха, когато тя извади вода от кладенеца, загря я и се окъпа до огнището в кухнята. После, докато се обличаше, поспря да погледне братовата си риза, която беше шила предишната година. На всяка от платките, везани с червено, беше изобразен бягащият вълк на клана, както и бордюр от преплетени конци, приличащ на верига от възли, направени от много нишки, но всъщност изработен само от един конец, като всеки възел се завързваше неизбежно в следващия. „И моят Уирд е така заплетен“, каза си тя.

При тази мисъл усети студ, сякаш е казала повече, отколкото разбираше. Когато се облече, я обхвана страх. Но не защото можеше да умре в бой; тя знаеше, че ще бъде убита скоро или пък след години. Тъмната Богиня постъпваше по този начин — когато Тя решеше, че им е дошло времето, призоваваше своите жрици да направят последното жертвоприношение. Гуенивер взе колана на меча и се поколеба, почти изкушена да го захвърли на пода; сетне отметна глава и го закопча около кръста си.

Кръглият дървен храм се издигаше в средата на двора. От двете страни на вратата растяха извити, подобни на пламък кипариси, донесени чак от Бардек и пазени вече много, много зими. Когато мина между тях, Гуенивер почувства как я залива вълна от сила, като че прекрачваше през порта към друг свят. Потропа девет пъти на дъбовата врата и изчака отвътре да отговорят с девет приглушени удара. После отвори и влезе в преддверието, оскъдно осветено от единствена свещ. Там я чакаше жрица, облечена в черно.

— Влез с тези дрехи в храма. Вземи и меча си. Така нареди Върховната жрица.

Гладко полираните дървени стени на вътрешното светилище блестяха на светлината на девет маслени лампи, а подът беше покрит с пресни тръстики. На далечната стена се издигаше олтарът — канара, оставена каквато си е била, с изключение на върха, който беше изсечен като маса. Зад него висеше огромно кръгло огледало, единствения Неин образ, който Богинята допускаше в храмовете. Облечена в черно, Арда стоеше от лявата му страна.

— Извади меча от ножницата и го сложи на олтара.

Гуенивер направи поклон пред огледалото, а после изпълни каквото й нареди Върховната жрица. От една странична врата влязоха, без да промълвят дума, три от старшите жрици и застанаха отдясно. Те щяха да са свидетели на обета й.

— Събрали сме се да упътим и приемем една, която иска да служи на Лунната богиня — продължи да говори Арда. — Всички познаваме Гуенивер от Вълчия клан. Има ли някакви възражения срещу посвещаването й?

— Няма — отговориха едновременно трите. — Ние знаем, че тя е благословена от Нашата Господарка.

— Добре тогава — Върховната жрица се обърна към Гуенивер. — Заклеваш ли се да служиш на Богинята през всички свои дни и нощи?

— Заклевам се, милейди.

— Заклеваш ли се, че няма да издадеш тайната на свещеното й име?

— Заклевам се, милейди.

Арда вдигна ръце и плесна три пъти, сетне още три, и накрая още три пъти, отмервайки свещеното число в точните му пропорции. Гуенивер изпита тържествено, но едновременно с това и блажено спокойствие, сладост, подобна на медовина, която се разля по цялото й тяло. Най-сетне решението беше взето, а обетът й — даден.

— Само Нашата Господарка от всички богини — продължи Арда — няма свое име, известно на обикновените хора. Чуваме за Епона, чуваме за Сирона, чуваме за Аранрода, но Нашата Господарка винаги е просто Лунната богиня. — Тя се обърна към трите свидетелки. — А защо ще е така?

— Името е тайно.

— То е мистерия.

— То е загадка.

— И все пак — рече Арда, след като получи отговорите — загадката е лесна за решаване. Какво е името на Богинята?

— Епона.

— Сирона.

— Аранрода.

— И — трите едновременно — всички останали.

— Истината казвате — Арда се обърна към Гуенивер. — Ето това е отговорът на загадката. Всички богини са една богиня. Тя е известна с всички имена и без имена, защото Тя е Една.

— Отдавна си го мислех — прошепна Гуенивер. — Сега знам.

Отново Върховната жрица отмери деветте удара, сетне се обърна към свидетелките.

— Става въпрос как Гуенивер, вече не дама, а жрица, ще служи на Богинята. Да коленичим в молитва пред олтара.

Гуенивер коленичи пред меча. В огледалото виждаше себе си като неясна фигура на мъждукащата светлина, но трудно разпозна лицето си, остриганата коса, мрачно свитите устни, очите, пламтящи от страстно желание за възмездие. „Помогни ми, о, Владетелко на небесата — молеше се тя, — искам кръв и мъст, не сълзи и вайкане.“

— Гледай в огледалото — прошепна Арда. — Помоли я да ти се яви.

Гуенивер разпери ръце на олтара и започна бдението си. Отначало не виждаше друго освен лицето си и храма зад нея. Сетне Арда започна да напява някаква писклива, плачлива песен на стария език. Струваше й се, че кандилата премигват в такт с удължените ритми, тъй както песнопението се засилваше и заглъхваше, извиваше се в храма досущ студен северен вятър. В огледалото видя светлината да се променя, да мъжделее, да се превръща в мрак, трептяща тъмнина, студена като небе без звезди. Песента продължи да стене, оплаквайки с древни думи. Когато в огледалото се появиха звезди, вечният ритъм на безкрайното небе, Гуенивер усети как космите на врата й настръхват. Сред небесните тела изплува образът на Друга.

Тя се извиси сред звездите, разтърси глава и разпиля огромната си черна коса по небето, а лицето й бе мрачно, жадно за кръв. Когато тъмните очи се обърнаха към нея, Гуенивер почти спря да диша. Това беше Богинята на Тъмното Време, Чието сърце е пронизано от мечове и Която изисква същото от онези, които ще й се молят.

— Господарке — прошепна Гуенивер. — Приеми ме като жертва. Винаги ще ти служа.

Очите, свирепи, пламтящи и едновременно с това студени, я огледаха продължително. Гуенивер чувстваше присъствието й навсякъде около себе си, сякаш Богинята стоеше до нея, зад нея, пред нея.

Вземи ме — промълви тя. — Не ще бъда друго, освен меч в ръката ти.

Мечът върху олтара ярко заблестя и по него потече кървава светлина, която лумна нагоре и огледалото почервеня. Напевът спря. Арда бе видяла знамението.

— Закълни й се — гласът на жрицата трепереше, — че в нейна служба ще живееш… — тук гласът й секна — и ще умреш.

— Кълна се в това от дъното на душата си.

В огледалото очите на Богинята излъчваха радост. Светлината върху меча затанцува като пламък, сетне отстъпи. Тя избледня, а огледалото потъмня, показа се кръговратът на звездите, сетне стана черно.

— Това е! — Арда плесна с ръце и звукът прогърмя и отекна в храма.

В огледалото се отразяваше бледото, потно лице на Гуенивер.

— Тя ти се яви — рече Върховната жрица. — Даде ти благословията, която мнозина биха нарекли проклятие. Ти избра, ти се закле. Служи й добре, инак смъртта ще е най-малката ти беда.

— Аз никога не ще й изменя. Та как бих могла, след като надникнах в очите на Нощта?

Арда плесна девет пъти, отмервайки ги три пъти по три. Все още трепереща, Гуенивер се изправи и взе меча си.

— Въобще не вярвах, че Тя ще те приеме — Арда почти плачеше. — Но сега едничкото, което ми остава, е да се моля за теб.

— Ще ценя тези молитви, колкото и далеч да съм от тук.

В храма влязоха още две жрици. Едната носеше сребърна купа със син прах, другата — чифт тънки сребърни игли. Когато видяха меча в ръцете на Гуенивер, те размениха стреснати погледи.

— Направете знака на лявата й буза — им нареди Арда. — Тя служи на Нашата Господарка на Мрака.

Благодарение на провизиите, които бяха взели от Глиганите, Рикин и двамата му другари за първи път от много дни закусиха добре с гореща ечемичена каша и солена сланина. Ядоха бавно, наслаждавайки се на всяка хапка и още повече на временната си безопасност. Тъкмо свършваха, когато Рикин чу някой да води кон към колибата. Скочи на крака и излетя навън с изваден меч, да не би Глиганите да са изпратили шпионин, но видя Гуенивер, облечена в дрехите на брат си и повела едър боен кон. На утринното слънце лявата й страна изглеждаше като изгорена, толкова беше подпухнала и зачервена, а в средата на подутината се виждаше синият сърп на Луната. Тримата зяпаха мълчаливо, а тя им се усмихваше безстрастно.

— Милейди? — проговори най-сетне Рикин. — Значи оставате в храма, така ли?

— Не оставам. Събираме си багажа и тръгваме за Кермор още днес. Натоварете толкова провизии, колкото заловените коне могат да носят.

Тримата кимнаха в безпрекословно подчинение. Рикин не можеше да откъсне очи от лицето й. Макар никой и по никое време не би я нарекъл красива (лицето й беше прекалено широко, а брадичката — прекалено волева за това), Гуенивер беше привлекателна, висока и стройна, движеше се с изяществото на диво животно. От години оставаше безнадеждно влюбен в нея и всяка зима я гледаше от едната страна на братовата й зала, как тя седи от другата — недостъпна за него. Изпита мрачно задоволство, като видя, че е дала обет. Сега вече нямаше да я има друг мъж.

— Нещо не е наред ли? — попита го тя.

— Не, милейди. Ако ми е позволено да знам, само се чудя за татуировката. Защо е от лявата страна на лицето ти?

— Имаш пълното право да знаеш. Това показва, че съм заклел се в Луната Войн. — Тя се усмихна и сякаш се превърна в различна жена, студена, със строг и свиреп поглед. — А вие сте смятали, че такова нещо има само в песните на бардовете, нали така?

Рикин се стресна, сякаш го зашлеви. Дагуин се задави и хлъцна от изненада.

— Сега вече лейди Макла е глава на Вълчия клан — продължи. — Тя ме направи капитан на своята войска, докато се ожени и съпругът й доведе собствени войскари. Ако дотогава останем живи, ще трябва да изберете дали да се закълнете на новия й съпруг, или да ме последвате. Но сега отиваме в Кермор за летните сражения. Вълчият клан се е заклел да доведе войскари, а ние никога не нарушаваме думата си.

— Много добре, милейди — рече Рикин. — Може да не сме същински отряд, но посмее ли някой да рече нещо за нашия капитан, ще прережа гърлото на копелето.

Потеглиха, движейки се предпазливо, в случай че по пътищата все още се спотайват Глигани. Вървяха по страничните пътеки през планината, като Дагуин и Камлун се сменяха да яздят напред. Кермор беше на десет дни път с кон, но щяха много по-скоро да са в безопасност в дъновете на старите съюзници на Вълците на юг и на изток. В продължение на два дни заобикаляха владенията на Вълците, защото не смееха да яздят на собствената си земя, да не би Глиганите да патрулират из нея. На третия ден сутринта пресякоха реката Нер по малко използван брод и се насочиха повече на изток, отколкото на юг, към земите на Еленовия клан. Тази нощ лагеруваха в окрайнината на гора, която Елените и Вълците използваха заедно като ловен резерват. При вида на познатите дървета от очите на Гуенивер бликнаха сълзи, защото си спомни колко много братята й обичаха да ловуват сред тях.

Докато мъжете връзваха конете за колчета и изграждаха лагера, Гуенивер крачеше неспокойно наоколо. Започваше да изпитва тягостни съмнения. Едно бе да говори, че тръгва на война, а друго — да погледне мъничкия си отряд и да осъзнае, че животът на тези момчета зависи от това как ще ги ръководи. Под претекст, че ще потърси сухи дърва за огъня, тя навлезе в гората и се залута между дърветата, докато не намери малък поток, който течеше безшумно по скалата между обточени с папрат брегове. Около нея старите дъбове хвърляха сянка, която изглеждаше така, сякаш е била там от време оно.

— Богиньо — прошепна тя. — Верния път ли избрах?

Не зърна видение в проблясващата повърхност на потока. Изтегли меча си и се загледа в острието, по което пробягаха пламъци, докато лежеше върху олтара на Богинята. Сетне й се стори, че долавя присъствието на призраци около себе си — Авоик, Мароик, Беноик и най-накрая баща й Кадрик — тези високи мрачни мъже, чийто живот бе доминирал нейния. Но сборът от тяхната гордост се равняваше на нейната собствена.

— Не ще оставя да лежите неотмъстени.

Чу ги да въздъхват за горчивия си Уирд или може би това беше само вятърът сред дърветата, защото си отидоха също така безшумно и бързо, както се бяха събрали. Но тя схвана, че Богинята я е дарила със знамение, също както направи, когато благослови меча й.

— Мъст! Ще я въздадем в името на Богинята, но мъст ще има за всички нас.

Все още с оръжие в ръка, Гуенивер тръгна към своите хора, но зад нея изпука съчка и чу стъпки. Извъртя се назад и вдигна меча си.

— Излез! — отсече тя. — Кой смее да смущава покоя на жрица на Тъмната Страна?

Облечени в изпокъсани и мръсни дрехи, с брадясали лица и сплъстени коси, от храсталака излязоха двама мъже с голи мечове в ръце. Докато я оглеждаха с присвити очи, Гуенивер усети около себе си Богинята, едно осезаемо присъствие, от което настръхна. Огледа ги със студена усмивка, която се появи сякаш по собствена воля на лицето й.

— Така и не ми отговорихте — рече Гуенивер. — Кои сте и какво търсите тук?

Тъмнокос и строен, единият погледна към другия с едва доловима усмивка, но червенокосият поклати отрицателно глава и пристъпи напред.

— А има ли наблизо храм, милейди? — попита той. — Или пък сте отшелник в тази гора?

— Аз нося своя храм в дисагите на коня. Не сте срещали досега жрица от моя обряд и без съмнение няма да ви се случи.

— Тя наистина носи знака на лицето си — намеси се тъмнокосият мъж. — Но се обзалагам, че…

— Дръж си езика, Драуд — озъби се червенокосият. — В цялата тази работа има нещо дяволски странно. Вижте какво, милейди, наистина ли сте съвсем сама в тази проклета гора?

— А какво ти влиза в работата дали е така? Богинята вижда богохулството, колкото и далеч от очите на хората да става то.

Когато Драуд понечи да заговори, Гуенивер пристъпи напред, замахвайки с меча си с върха нагоре, сякаш да го предизвика на дуел. Улови погледа му и го задържа, принуди го да отмести очи, а през цялото това време долавяше присъствието на Богинята като тъмна сянка зад себе си и усмивката не напусна устните й. Драуд отстъпи рязко назад, с широко разтворени очи.

— Тя е смахната — прошепна той.

— Казах: дръж си езика! — сопна се червенокосият. — Има смахнати, а има и осенени от бога, копелдак грозен такъв! Милейди, извинявам се, че ви обезпокоихме. Ще ни дадете ли благословията на вашата Богиня?

— О, с готовност, но знаеш ли за какво ме молиш? — изведнъж се засмя, обзе я вледеняващо веселие, което не успя да потисне. — Елате с мен и ще видим за благословията.

Гуенивер се обърна на пета и закрачи през дърветата. Чуваше как я следват и как Драуд протестира шепнешком, но не се обърна, докато не стигна в лагера.

Когато видя мъжете след нея, Рикин извика и се втурна напред с меч в ръка.

— Няма нищо страшно — успокои го Гуенивер. — Може да съм намерила двамина нови.

За миг мъжете се гледаха зашеметени.

— Драуд! Абрин! — възкликна Рикин. — В името на боговете, какво ви се е случило? Къде са останалите от отряда ви?

Чак тогава Гуенивер забеляза едва различимите гербове върху окаляните им ризи — Елени.

— Мъртви са — отвърна Абрин с монотонен и хладен глас. — И лорд Мейр заедно с тях. Преди пет дни ни нападна дяволски голям кантрейски отряд. Дънът е опожарен и дяволите да ме вземат, ако зная какво е станало с жената на господаря, а и с децата.

— Опитвахме да се доберем до Вълците — намеси се Драуд. Замълча и се усмихна горчиво. — Доколкото разбирам, това едва ли е щяло да ни донесе нещо добро.

— Така е — обади се Гуенивер. — И нашият дън е опожарен. Ей, гладни ли сте? Имаме храна.

Абрин и Драуд нагъваха с вълчи апетит сухар и сирене, сякаш бяха на пиршество, и разказваха между хапките историята си. Около сто и петдесет от собствените войскари на самозвания крал нападнали Елените тъкмо когато напускали дъна на път за Кермор. Също като Авоик лорд Мейр заповядал на хората си да се пръснат, но конете на Абрин и Драуд били убити, докато се опитвали да се отскубнат. Войскарите на Кантрей не ги преследвали; те се насочили право към дъна и нахлули в него без предупреждение, преди да затворят портите.

— Поне така трябва да е станало — завърши Абрин. — Във всеки случай, когато стигнахме до него, беше завзет.

Гуенивер и хората й кимнаха тържествено.

— Така — каза най-сетне тя. — Предполагаме, че са планирали набега си заедно с онзи срещу нас. Проумявам какво са имали предвид краставите плъхове — да изолират земите на Вълците, та да бъде по-лесно на Глиганите да ги задържат.

— Трудно ще им е на свинете да вземат земите на Елените — заяви Абрин. — Лорд Мейр има двама братя, които служат на Краля.

— Без съмнение няма да рискуват да задържат земите на вашия клан — рече Гуенивер. — Прекалено на юг са. Но като са опожарили дъна и са убили вашия лорд, те са отстранили най-близкия ни съюзник. Сега ще се опитат да създадат опорен пункт във владенията на Вълците, а след това ще започнат да гризат земите на Елените.

— Вярно казвате — Абрин я изгледа с искрено възхищение. — Милейди наистина добре разбира военните въпроси.

— Та знаела ли съм друго в живота си освен война? Вижте, ние разполагаме с повече коне. Ако искате, присъединете се към нас, но ви предупреждавам, че Богинята, на която служа, е богиня на мрака и кръвта. Това имах предвид, като ви говорех за нейната благословия. Помислете добре, преди да приемете.

Те обмисляха въпроса, като през цялото време я зяпаха, а накрая Абрин заговори от името и на двамата:

— Какво ни остава, милейди? Та ние сме само двама мъже без чест, без господар, на когото да служим, или пък клан да ни приеме.

— Тогава, решено. Ще яздите под моя заповед и ви обещавам, че ще ви се удаде случай да си отмъстите.

Усмихнаха й се с искрена благодарност. По това време воин, преживял битка, в която е загинал неговият господар, бе опозорен човек, прогонван от всяко убежище и подиграван, където и да отиде.

Малкият отряд пътуваше на юг към Кермор и продължаваше да събира други бойци като Абрин и Драуд, някои от тях оцелели от отряда на Елените и други, които упорито мълчаха за миналото си, но всички достатъчно отчаяни, за да оставят настрана удивлението си при вида на жрицата, застанала начело на отряд. Най-накрая Гуенивер разполагаше с трийсет и седем души, само трима по-малко от онези, които Авоик бе дал дума да доведе. Не можеше да се начуди, че полагат клетва с такава готовност и я приемат за началник толкова лесно. В последния ден от пътя им сподели лагерния огън на Рикин, който й прислужваше като ординарец.

— Я ми кажи — попита го тя, — дали като стигнем в Кермор, момчетата ще изпълняват заповедите ми?

— Разбира се, милейди — изглеждаше изненадан, че го пита. — Вие сте онази, която ги взе от пътя и им даде правото отново да се почувстват мъже. Освен това сте и жрица.

— Това има ли значение за тях?

— Охо, и то как. Вижте какво, всички сме слушали разказите за бойците, дали обет на Луната, нали така? Но е по-голямо чудо да видиш една от тях. Трябва да знаете, че за повечето момчета това е поличба. То е също като деомер и вие сте осенена от деомер. Всички знаем, че положително ще ни донесе късмет.

— Късмет ли? О, не ще ви донесе късмет, а само благоволението на Луната откъм Тъмната й Страна. Наистина ли искаш това благоволение, Рикин? То е нещо сурово, мразовит повей от Отвъдните земи.

Рикин потръпна, сякаш усети полъха. Дълго време стоя загледан в лагерния огън.

— Сурово или не, не ми остава друго — проговори накрая той. — Ще ви следвам, а вие следвайте Богинята и ще видим какво ще донесе Тя на двама ни.

Кермор лежеше на устието на Белавер — водният път, естествен гръбнак на кралството. Там реката беше изрязала широко пристанище във варовиковите скали. Сега, след опустошението на Дън Девери, градът беше втори по големина в кралството с осемдесет хиляди жители, приютени зад каменните стени. Тръгвайки от дълга поредица кейове и пристани, той се простираше нагоре по реката с разпилени криви улици, подобно на вълничките, които предизвиква хвърлен в локва камък. Неговите гуербрети го пазеха, а търговията с Бардек го правеше богат. Крепост вътре в крепостта, Дън Кермор беше построен на ниско изкуствено възвишение насред града и недалеч от реката. Каменният брохов комплекс, каменните странични сгради и казарми, до една покрити с цепен камък, се издигаха зад двоен пръстен от стени; никъде нямаше и парченце дърво, което би могло да пламне от запалена стрела. Извън главната порта имаше защитни кули, самата тя бе обкована с желязо и се отваряше и затваряше с рудан.

Когато въведе войската си през нея, над калдъръмения двор отекнаха възгласи:

— Това са Вълците! В името на всички богове, идват Вълците!

От броха и казармите се изсипаха хора, за да гледат, а пажове в червено и сребристо, цветовете на Краля, изтичаха да ги посрещнат.

— Милорд — възкликна едно от момчетата. — Чухме, че сте убит!

— Убит беше брат ми — рече Гуенивер. — Върви кажи на Краля, че тук е лейди Гуенивер, за да изпълни клетвата на лорд Авоик.

Пажът зяпна с широко разтворени очи към татуираното й лице, после се втурна обратно в броха. Рикин подбутна коня си до нея и се ухили.

— Помислиха ви за призрак от Отвъдното, милейди. Да кажа ли на хората да слязат от конете?

— Точно така. Виж какво, от няколко дни действаш като капитан. Като че е време да им го съобщя официално.

— Милейди ми оказва голяма чест.

— Не е така и ти го знаеш. Никога не си бил смирен, Рико, та не се прави на такъв сега.

Той се засмя, поклони й се леко от седлото и обърна коня към войскарите.

Гуенивер стоеше до своя и оглеждаше нервно броха, чакайки пажа да се върне. Братята й бяха разказвали за великолепието на Кермор, но тя не бе идвала тук. Цели седем етажа висока, масивната кула се съединяваше с три по-ниски кулички, тъмносивият комплекс наподобяваше юмрук на великан, превърнат с магия в камък. Над него се развяваше червено-сребристо знаме, оповестявайки гордо, че сам Кралят е вътре. Огледа се и видя сред нарастващата тълпа всички благородни лордове да я гледат, без да смеят да заговорят, докато Кралят не отсъди по този странен въпрос. Тъкмо започна да ругае пажа, че толкова се бави, когато обкованите в желязо врати се отвориха и навън излезе самият Крал със свита от пажове и съветници.

Глин, гуербрет на Кермор, или Крал на цял Девери, както предпочиташе да го знаят, беше на около двайсет и шест години, висок и здраво сложен, с руса коса, избелена и загрубена с вар съгласно кралската мода; тя бе сресана назад и се стелеше като лъвска грива. Дълбоко поставените му сини очи имаха изражението на непрестанно преследван човек, защото приемаше отговорностите също така сериозно, както и правата си. Когато коленичи пред него, Гуенивер изпита искрено страхопочитание. Цял живот слушаше за този човек, а ето го сега да слага ръце на кръста си и да я разглежда с лека смаяна усмивка.

— Изправете се, лейди Гуенивер — заговори Глин. — Дано не звуча като грубиян, но не съм предполагал, че ще доживея деня, когато жена ще ми доведе войници.

Гуенивер направи реверанс, доколкото можеше да го стори обута в бриги.

— Ваше величество, Вълчият клан никога не е нарушавал своите обети, нито веднъж през тези дълги години на война.

— Това съвсем не го забравям. — Той се поколеба, за да подбере внимателно думите си. — Уведомен съм, че имате сестра. По-късно, когато си починете, вие без съмнение ще искате да разговаряте с мен за съдбата на Вълците.

— Ще поискам, Ваше величество, и ще съм поласкана, ако обърнете внимание на този въпрос.

— Разбира се. Ще останете ли под моя покрив като почетен гост за известно време, или трябва да се върнете веднага в своя храм?

Тук беше ключът и в сърцето си Гуенивер призова Богинята на помощ.

— Ваше величество — отвърна тя, — Пресвещената Луна ме избра да й служа като обрекъл се на Нея воин. Дошла съм да Ви моля за благоволение, а то е: да ми позволите да остана на мястото си начело на отряда, да тръгна с войската Ви и да се бия под ваше командване.

— Какво? — рече той, забравил своята ритуална учтивост. — Вижте, та вие сигурно се шегувате! Какво може да търси жена в сражения и битки?

— Онова, което търси всеки мъж, Ваше величество — чест, слава и възможност да убива враговете на Краля.

Глин се поколеба, загледан в татуировката, сякаш си спомняше старите разкази за онези, които са служили на Тъмната Страна на Богинята, сетне се обърна към отряда.

— Ей, момчета — подвикна им той. — Почитате ли дамата като ваш капитан?

До един войскарите извикаха, че я почитат. От задната редица Дагуин самонадеяно изкрещя, че Гуенивер била деомер.

— Тогава ще приема за знамение това, че в двора ми е дошъл обрекъл се на Богинята воин — заяви Глин. — Много добре, милейди. От мен получавате благоволението, за което молите.

Глин махна с ръка и слугите долетяха като скакалци. Коняри се затичаха да приберат конете; бойци от личния отряд на Краля се забързаха към Рикин да го отведат заедно с хората му в казармата; съветници се появиха край Гуенивер и се поклониха; двама от заместниците на шамбелана приближиха подтичвайки, за да я отведат в голямата зала. Като влезе в нея, се слиса. Беше достатъчно голяма да побере повече от сто маси за отрядите и имаше четири огромни огнища. Сред изящни гоблени по стените висяха знамена в червено и сребристо, а вместо със слама, подът беше покрит с цветни цепени плочи. Гуенивер стоеше и зяпаше като момиче от провинцията, каквото всъщност си беше, когато главният шамбелан на име лорд Оривейн побърза да я поздрави.

— Добре дошла, милейди — заговори той. — Позволете ми да ви настаня в скромния ни брох. Видите ли, тъй като сте благородничка по рождение, а и жрица, просто не зная какъв ранг ви дава това. Може би този на тиерин?

— О, добри ми господине, няма никакво значение, стига в стаята да има легло и огнище. Една жрица на Тъмната Луна не държи на ранга.

Искрено благодарен, Оривейн й целуна ръка, сетне я заведе в малка стая в една от страничните кули и изпрати пажове да донесат снаряжението й. Най-после отново останала насаме, тя закрачи неспокойно насам-натам, питайки се дали Кралят ще сметне, че си струва да се държат земите на Вълчия клан, след като Елените бяха понесли такава загуба. След няколко минути на вратата се почука и влезе един възможен съюзник в битката й за запазването на клана. Лорд Гуетмар беше върлинест млад мъж с хлътнали бузи и гъста рошава коса. По рождение беше чист благородник, но семейството му нямаше земя и се смяташе за леко дискредитирано сред големите кланове. Но роднините на Гуенивер винаги се отнасяха с него като с равен. Той сграбчи и двете й ръце в своите и силно ги стисна.

— Гуен, в името на всички богове, сърцето ми ликува, като те виждам жива. Когато дойде вестта за смъртта на Авоик, просто се поболях, питайки се дали със сестра ти не сте пострадали. Готов бях да тръгна веднага на север, но Негово величество не ми разреши.

— Без съмнение не е искал да загуби теб и хората ти заедно с нашите. Маки е на сигурно място в храма, а мама е при нея.

Ухилен, Гуетмар се разположи на един стол. Гуенивер седна на перваза на прозореца и замислено го огледа.

— Слушай, наистина ли ще тръгнеш с нас на война?

— Ще тръгна. Търся възможност да си отмъстя, дори ако трябва да умра.

— Разбирам те. Моля се на всички богове да ми позволят аз да съм онзи, който ще съсече убиеца на Авоик. Виж какво, ако доживеем до есента, ще се присъединя с хората си към отряда ти и ще застана на твоя страна в тази вражда.

— Благодаря ти. Надявах се, че ще кажеш нещо такова, защото си мисля за земите на Вълчия клан. Сега те са на Маки или поне ще бъдат, стига Кралят да приеме молбата ми да преминат по женска линия. Но аз съм по-възрастна, освен това жрица и тя ще направи дяволски добре да се омъжи за човек, когото аз й избера.

— Без съмнение ще й избереш свестен съпруг — внезапно натъжен, Гуетмар погледна настрани. — Тя напълно го заслужава.

— Слушай, глупчо такъв. Говоря за теб. Зная, че Маки винаги е била рязка с теб и се е държала като студенокръвно животинче, но сега ще е готова да се ожени и за Адовия властелин, само и само да се измъкне от храма. Аз нямам намерение да кажа на някой жаден за земя лорд къде се намира тя, докато не получиш възможност да й изпратиш предложение.

— Гуен! Та аз искрено обичам сестра ти, не просто земите й.

— Зная. Защо смяташ, че ти го предлагам?

Той отметна глава и се засмя така радостно, сякаш слънце бе пробило през буреносни облаци.

— Никога не съм мислил, че ще имам възможност да се оженя за нея — рече накрая той. — Да взема името на Вълците и враждата на Вълците ми се струва дяволски ниска цена за това.

Гуетмар я придружи до голямата зала. От едната страна на помещението имаше издигнат подиум, където се хранеха Кралят и благородниците. Глин не се виждаше, но там седяха много лордове, лениво отпиваха пиво и слушаха как бардът свири. Седнаха при лорд Меймик, по-възрастен мъж, който се познаваше добре с бащата на Гуенивер. Той поглади сивите си мустаци и я огледа тъжно, но слава Богу не каза и дума за избрания от нея път. След като Кралят бе дал одобрението си, никой не би посмял да го постави под въпрос.

Неизбежно разговорът се насочи към предстоящата лятна офанзива. Очакваше се тя да бъде вяла. След кървавите сражения през последните няколко години Кермор просто не разполагаше с достатъчно хора да обсади Дън Девери, нито пък Кантрей имаше достатъчно сили да нанесе истински удар срещу Кермор.

— Ако ме питате, предстоят ни множество малки схватки — обяви Меймик. — А може би един добър удар на север като отплата за Еленовия и Вълчия клан.

— Няколко бързи набега и едва ли нещо повече — съгласи се Гуетмар. — Но пък ще трябва да имаме предвид Елдид на западната граница.

— Точно така — лорд Меймик погледна към Гуенивер. — Стават все по-дръзки и по-дръзки, като правят дълбоки набези, за да обезкървят нас и Кантрей. Обзалагам се, че Елдид няма да хвърли основните си сили, докато и двете ни страни не се изтощят.

— Разбирам. Струва ми се, че е точно така.

В далечния край на подиума при малката врата, която водеше към кралското стълбище, настъпи раздвижване. Двама пажове коленичиха церемониално, докато трети разтвори широко вратата. Очаквайки да види Краля, Гуенивер се приготви да стане, но се появи друг мъж и се поспря да огледа събралата се компания. Рус и синеок, той много приличаше на Глин, но беше строен, докато Кралят беше здрав и набит. Дългите му ръце на сабльор стояха скръстени плътно на гърдите, докато оглеждаше лордовете с презрително присвити очи.

— Кой е този? — попита шепнешком Гуенивер. — Мислех, че братът на Краля е мъртъв.

— Мъртъв е същинският му брат — отвърна Гуетмар. — Този е Данин, едно от копелетата на стария гуербрет, единственото момче сред тях. Но Кралят е много благоразположен към него и го направи капитан на личната си гвардия. Ако го видиш как се бие, ще забравиш какъв се е родил. Върти меча като бог, а не като човек.

С пъхнати в колана на меча си палци Данин се приближи бавно до тях, кимна любезно, но хладно на Гуетмар, сетне огледа Гуенивер. На платките на ризата му имаше избродиран кораб, герба на Кермор, но върху ръкавите си носеше изображение на връхлитащ сокол.

— Значи — рече накрая той — вие сте жрицата, която се смята за воин, нали така?

— Аз съм. А предполагам, вие сте човекът, който мисли, че може да го оспори.

Данин седна до нея и се обърна, подпрян на масата. Когато заговори, гледаше към залата, а не към нея.

— Какво ви кара да смятате, че можете да въртите меч? — попита той.

— Питайте хората ми. Никога не се хваля сама.

— Вече говорих с Рикин. Той имаше нахалството да ми каже, че сте обезумявала.

— Така е. Или ще ме наречете лъжкиня?

— Не е моя работа да ви наричам каквато и да е. Кралят ми заповяда да ви взема заедно с отряда в неговата гвардия и правя онова, което той казва.

— Същото правя и аз.

— Отсега нататък ще правиш каквото аз кажа. Разбра ли ме, моме?

Гуенивер отметна китката си и плисна съдържанието на половиницата си в лицето му. Лордовете на масата ахнаха и запсуваха, тя изскочи от масата, вперила поглед в Данин, вдигнал невъзмутимо нагоре очи, без да обръща внимание на пивото, което се стичаше по лицето му.

— Ей ти, слушай — рече тя. — Наистина си кучи син, но аз съм дъщеря на Вълк. Щом искаш толкова да опиташ какво мога, ела отвън.

— Чуйте я само. Докачливо моме, така ли?

Тя го зашлеви през лицето с такава сила, че той залитна.

— Никой мъж не може да си позволи да ме нарече „моме“.

Голямата зала застина в гробовно мълчание и всички вътре, от паж до благороден лорд, се обърнаха да гледат.

— Забравяте с кого говорите — продължи тя. — Или пък сте сляп и не виждате татуировката на лицето ми?

Данин вдиша бавно ръка към бузата си и потърка там, където го зашлевиха, но очите му не се отделяха от нейните. Бяха студени, дълбоки и плашещи със силата си.

— Ще приеме ли дамата моите извинения?

Когато коленичи пред нея, цялата зала ахна и това прозвуча като морски вълни.

— Наистина страшно съжалявам, че ви обидих, Ваша святост. Наистина трябва да съм полудял. Който посмее повече да ви нарече „моме“, ще отговаря пред меча ми.

— Благодаря. Простен сте.

С лека усмивка Данин се изправи и избърса с ръкав мокрото си от пивото лице, но все така я гледаше. За един много кратък миг съжали, че е дала клетва за непорочност. Плавният начин, по който се движеше, непринудената му стойка, самата му самонадеяност й се стори красива, здрава и чиста като острието на меч на слънце. Сетне си спомни тъмните очи на Богинята и съжалението отмина.

— Кажете ми нещо — рече той. — Яздите ли начело на отряда си?

— Да, яздя. Готова съм по-скоро да умра, отколкото да се каже, че ръководя хората си отзад.

— Друго не съм и очаквал.

Данин се поклони, сетне тръгна бавно и високомерно покрай лордовете към вратата. Когато тя се затвори зад него, залата зажужа от тих шепот.

— О, богове! — Гуетмар избърса потта от челото си. — Наистина реших, че е настъпил последният ти час. Ти си единственият човек в кралството, който се е изпречил на пътя му и пет минути по-късно е все още жив.

— О, глупости — рече Гуенивер. — Без съмнение има достатъчно разум, за да посегне на обрекла се на Луната жрица.

— Ба — изсумтя Меймик. — Данин първо убива, а после мисли.

Минути по-късно при Гуенивер дойде паж да й съобщи, че Кралят желае да разговаря насаме с нея. Съзнавайки огромната чест, която й се оказва, тя го последва на втория етаж на главния брох, където Глин разполагаше с поредица от стаи, мебелирани със столове и маси с дърворезба, с накачени по стените гоблени и подове, постлани с великолепни бардекски килими. Кралят стоеше край огнище от светъл пясъчник, на който бяха изсечени кораби и плетеници. Коленичи пред него, но той й нареди да стане.

— Мислех за всички ваши роднини, загинали служейки ми — рече Глин. — Тази история с Вълците много ми тежи, Ваша святост. Желаете ли да ме помолите земите и името да се предадат по низходяща женска линия?

— Да, Ваше величество. След като вече съм дала своя обет, не мога да притежавам нищо извън онова, което се побира в голям чувал, но сестра ми скоро ще се сгоди за мъж, който е готов да приеме и враждата заедно с името ни.

— Разбирам. За да бъда честен, трябва да ви кажа, че въпреки желанието ми няма да съм в състояние да предприема нещо по въпроса със земите ви, но съм напълно готов да позволя името да мине на синовете на сестра ви. Много ми се ще да отстраня Глиганите от вашите владения, но зависи от това как ще се развие лятната кампания.

— Негово величество е безкрайно почтен и великодушен. Разбирам, че бедата на моя клан е само една от многото му грижи.

— За съжаление говорите самата истина, Ваша святост. Иска ми се да не беше така.

На излизане от Краля Гуенивер срещна Данин, който без каквато и да е церемониалност и без някой да е съобщил за идването му, отвори онази съвършено забранена врата. Като я видя, по лицето му пробяга само сянка от усмивка.

— Ваша святост — рече той. — Сърцето ми кърви за гибелта на вашите близки. Ще направя каквото мога, за да отмъстя за тях.

— Лорд Данин е много любезен и има моята благодарност.

Изведнъж тя потрепери от студ и усети лепкавата ръка на опасността върху гърба си. Беше очевидно, че Богинята й изпраща предупреждение.

На другата сутрин, докато се разхождаше из външния двор с Рикин, Гуенивер видя как опърпан старец въвежда две товарни мулета през портите. Беше облечен в мръсни кафяви бриги и многократно кърпена риза с гербовете на Глин по нея, но ходеше изправен и енергично като млад принц. Няколко пажове изтичаха да му помогнат с мулетата и тя забеляза, че се отнасят с почит към стареца.

— Кой е този, Рико?

— Старият Невин, милейди, и това е истинското му име. Казва, че в пристъп на гняв татко му го нарекъл „никой“ — в думите на Рикин пролича някакво странно страхопочитание пред стареца. — Той е билкар. Събира билки и ги носи на хирурзите, а освен това отглежда някои билки тук, в дъна.

Пажовете отвеждаха мулетата. Един от помощниците на шамбелана, който минаваше оттам, спря да се поклони на билкаря.

— Е, да, разбира се — рече Гуенивер. — Очевидно е полезно да имаш наоколо служител като нашия Невин, но защо хората се отнасят с него като с лорд?

— Ами — Рикин изглеждаше странно смутен — у стареца има нещо, което те кара да го уважаваш.

— Така ли? Казвай какво има! Виждам, че криеш нещо.

— Добре, милейди, всички казват, че владеел деомера и аз съм почти готов да го повярвам.

— Я стига глупости!

— Не са глупости, милейди. Знае се, че Кралят слиза в градината на стария Невин и двамата разговарят с часове.

— И това го прави майстор на деомера, така ли? Без съмнение Кралят изпитва от време на време нужда да остави настрана държавните дела, а старецът го забавлява или нещо такова.

— Щом така смята милейди — съгласи се той. Но си личеше, че не вярва и дума на онова, което тя каза.

В този момент самият Невин дойде при тях и поздрави дружески Рикин, който начаса му се поклони. Когато старецът погледна към Гуенивер, очите му станаха студени като северен вятър и сякаш проникнаха до самата й душа. Внезапно изпита увереност, че го познава, че по някакъв странен начин е очаквала да го намери, че целият й живот я е водил насам при този опърпан билкар. Сетне това чувство избледня и той приятно й се усмихна.

— Добро утро, милейди — проговори Невин. — Славата ви се е разнесла из целия дън.

— Наистина ли? — Гуенивер все още не се бе окопитила. — Е, това би трябвало да радва душата ми.

— Да, обреклите се на Луната воини са нещо рядко, но наистина нашите времена са достатъчно мрачни, та да има място за Онази с Прободеното от Меч Сърце.

Гуенивер направо зяпна. Откъде един мъж може да знае това тайно име? Невин тържествено й се поклони.

— Ще ме извините, Ваша святост. Трябва да се погрижа пажовете да разтоварят внимателно билките. Без съмнение ще се срещнем пак.

Той бавно се отдалечи, а Гуенивер гледа дълго след него. Накрая се обърна към Рикин:

— Е, така да бъде, капитане — отсече тя. — Той наистина владее деомера.

В същото време Кралят се съвещаваше в тясната заседателна зала, в която нямаше нищо освен дълга маса и пергаментова карта на Девери, окачена на каменната стена. Глин седеше в единия край на помещението на стол с висока облегалка, покрит с церемониалното карирано наметало. От дясната му страна беше Данин, а съветниците в черните си одежди бяха накацали на високи столове край масата като врани около разсипано зърно. Тази сутрин Кралят беше поканил да присъства Амайн, Върховен жрец на Бел в Кермор. Докато съветниците ставаха един по един да дават тържествено съвети по военните въпроси, Данин гледаше през прозореца и си мислеше за други неща, защото истинското решение щеше да бъде обмислено и взето по-късно от Краля и бойните му васали. Към края на срещата обаче разговорът засегна въпрос, който привлече вниманието му. Садар, старец с бакенбарди и трепереща брадичка, стана и се поклони на Краля.

— Най-смирено се извинявам, че ви питам, Ваше величество — започна той. — Но се чудя защо взехте в отряда си лейди Гуенивер.

— След всичко онова, което нейният клан е направил за мен, нямаше как да пренебрегна молбата й — отвърна Глин. — Убеден съм, че нашият Данин ще направи така, че да не я сполети беда, и тя скоро ще се умори да воюва.

— Ами, ние си мислехме — старецът замълча и погледна към останалите съветници за подкрепа, — че, как да го кажа, много по-лесно могат да й бъдат спестени тези изпитания, като просто я принудите да се върне в храма, а по-късно да съобщите на хората й.

Данин измъкна украсения си със скъпоценни камъни кинжал и го хвърли, така че той попадна точно пред Садар. Сепнат, съветникът отскочи назад, а кинжалът се заби в дървото и затрепери.

— Искам да знам нещо — отбеляза Данин. — Как може страхливец като теб да оценява боец като нея?

Кралят се засмя, всички съветници също се засмяха насила, дори Садар.

— Данин има високо мнение за нейния дух, добри ми съветници — рече Глин. — А по такива въпроси вярвам на неговата преценка.

— Никога не бих поставил под въпрос мнението на лорд Данин по военни въпроси, Ваше величество. Просто мислех доколко е благопристойно.

— Това си го заври отзад — сопна се Данин.

— Дръж си езика! — намеси се остро Кралят. — Добри ми съветнико, уверявам те, че ценя твоята мъдрост далеч повече от моя безочлив брат, но вече съм дал клетва на честта. Освен това съм поканил Негова святост на съвета ни, за да обясни как стои въпросът.

Всички се обърнаха към жреца, който се надигна и кимна към присъстващите. Като всички васали, жрецът на Бел беше с гладко обръсната глава, около врата си носеше вита златна верига и беше облечен в проста ленена туника, прихваната в кръста с парче обикновено въже. От пояса му висеше малък златен полумесец.

— Кралят пожела да узнае какъв е статутът на култа, който следва лейди Гуенивер — заговори с тих, загадъчен тон Амайн. — Той е напълно законен и води произхода си от времето на Зората, когато, според хрониките, под жестокия натиск на обстоятелствата жените били принудени да стават воини. Обожаването на Луната от Тъмната й Страна не бива в никакъв случай да се смесва с обредите както на Епона, така и на Аранрода. — При споменаването на второто име той поспря и преплете показалец и среден пръст в знак, който предпазва от зла магия. Мнозина от съветниците направиха същото. — Искрено казано, бях изненадан, че войнският култ е все още жив, но доколкото разбирам, в храмовете светите дами са запазили преданията.

Когато Амайн седна отново, мъжете се спогледаха неспокойно.

— Както виждаш, добри ми Садар — рече Глин, — не мога да пренебрегна волята на Светата Богиня.

— Разбира се, Ваше величество, че не може и дано Тя ми прости, че въобще съм се усъмнил в предопределението на дамата.

Съвещанието свърши и всички се разотидоха, като си кимаха помирително и се покланяха един на друг. Глин излезе с широка крачка от помещението, а Данин се забави, колкото да си вземе кинжала от масата. Садар проследи с отровен поглед как го прибира. Данин последва Краля в частните му покои. Един паж им донесе по половиница пиво. Данин зае предложения от брат му стол, въпреки че с удоволствие би седнал като куче в краката му.

— Слушай какво, Дано, тази пасмина от хвалипръцковци ми досажда не по-малко, отколкото на теб, но трябва да разчитам на тяхната вярност. Инак кой ще управлява това скапано, така наречено кралство, когато тръгнем на бран?

— Вярно казвате, Ваше величество, и Ви поднасям извиненията си.

Глин въздъхна и отпи от пивото, загледан в празното огнище. Напоследък изпадаше в такива мрачни настроения и това дълбоко тревожеше брат му.

— Какво мори сърцето на Негово величество? — попита Данин.

— Смъртта на Авоик, а и смъртта на братята му. О, дяволите да го вземат, понякога като си мисля за всичката тази гибел, която донесе на кралството моята претенция към трона, се питам дали мога да бъда крал.

— Какво? Та само един истински крал би могъл да има такива съмнения. Обзалагам се, че Кантрей не дава и свинска пръдня за това кой умира в негово име.

— Ти вярваш в мен, Дано, нали?

— О, по дяволите, ще дам живота си за теб.

— Знаеш ли — Глин вдигна поглед и очите му се замъглиха с нещо, което подозрително напомняше сълзи, — има моменти, когато бих полудял без теб.

Данин беше прекалено стреснат, за да каже нещо. Глин отметна глава и се изправи.

— Остави ме — отсече той. — Искам да съм сам.

Данин побърза да изпълни пряката заповед, колкото и да му се искаше да остане. С натежало сърце отиде да се разходи из двора. Оставаше му несигурната надежда, щом тръгнат на бран, мрачните настроения на Глин да се разсеят. Най-вероятно това лято нямаше да има големи сражения. Набезите, доколкото предстояха, сигурно щеше да води той. Кралят щеше да остане в дъна и да изпада в мрачните си настроения, тъй като беше прекалено ценен, за да се поеме рискът от раняване в някакво незначително сражение.

Накрая безцелният му ход го доведе в района на казармата. Там, пред своята конюшня, войскари на Вълците тимаряха конете си. Покачена върху теглича на една каруца, лейди Гуенивер ги гледаше. Въпреки остриганата коса и мъжките дрехи Данин можеше да мисли за нея само като за жена, при това привлекателна. Големите й сияещи очи светеха като маяци и го привличаха. Начинът, по който се движеше, също го привличаше — всеки жест беше категоричен, но и плавен, сякаш извличаше енергия от скрит източник. Когато го зърна, тя се смъкна от теглича и тръгна насреща му.

— Лорд Данин, хората ми имат нужда от одеяла и дрехи.

— Тогава ще ги получат днес. Вече сте част от домакинството на Краля, затова помнете, че онова, от което имате нужда, влиза във вашата издръжка.

— В такъв случай ви благодаря. Негово величество е наистина безкрайно великодушен.

— Така е. Аз имам основание повече от мнозина други да хваля великодушието му. Колко са незаконните синове, получили титла и място в двора?

Тя трепна, а той се усмихна. Обичаше да вади на показ деликатната тема за раждането си и да я навира в лицата на благородниците, преди те да успеят да я използват срещу него. За момент се поколеба, спомняйки си лекцията на Амайн за нейния култ, но нещо сякаш го накара да заговори:

— Тази луна на бузата ви, тя наистина ли е белег за обет?

— А какво друго би могла да е?

— Ами, мислех си, че може да е хитрост, начин да пътувате в безопасност и не бих ви упрекнал за това. Жена на път с боен отряд е най-добре да има покровителството на Богинята — или да накара мъжете да смятат, че го има.

— Прав сте, но сега този сърп обгръща целия ми живот. Дала съм обет на Нея и й оставам вярна.

Тихият и студен тон сам по себе си носеше послание.

— Разбирам — побърза да каже той. — Е, далеч съм от мисълта да се съмнявам в това как една жрица получава своите видения. Исках да ви попитам нещо друго. Има ли сестра ви кандидат, когото предпочитате за нея? Ще поговоря с Краля за него.

— Така ли? Та вие ми предлагате огромна услуга.

— Какво? Какво искате да кажете?

— О, милорд, нима не разбирате, че в очите на двора вие притежавате страхотно богатство? Вие разполагате с повече влияние върху Краля от който и да е друг. Ако не го цените, то може да се превърне в проклятие.

Данин само се усмихна, озадачен от настойчивия й тон. Не спираше да се учудва как жените винаги се хващат за несъществени подробности.

— Във всеки случай — продължи тя — кандидатът е лорд Гуетмар от Елшовия клан.

— Сражавал съм се редом с него и той е свестен човек. Ще го спомена на Краля.

— Благодаря.

С лек реверанс Гуенивер се отдалечи, като го остави в мрачен хирейд заради жена, която никога нямаше да притежава.

Лорд Данин изпълни обещанието си да говори с Краля много по-скоро, отколкото Гуенивер очакваше. Същия следобед съветникът Садар дойде в стаята й с важна вест. От уважение към възрастта му тя го настани на стол до огнището и му наля малко медовина, сетне зае стола срещу него.

— Благодаря ви, Ваша святост — заговори той с тънкия си, изсушен гласец. — Исках лично да ви съобщя как се радва сърцето ми, че Вълчият клан ще продължи да съществува.

— И ви благодаря за това, добри ми господине.

Той се усмихна и отпи изящно глътчица медовина.

— Сам Кралят ме помоли да дойда да говоря с вас — продължи той, подчертавайки думите „сам Кралят“. — Той е взел важното решение лорд Гуетмар да се откаже от верността си към Елшовия клан и да се ожени за сестра ви.

— Чудесно! — Гуенивер вдигна чашката си за наздравица. — Сега остава само да измъкнем Макла от храма.

— О, имам новини и по този въпрос. Кралят иска да я доведете скоро. Ще заеме на вас и Гуетмар двеста души от личната си гвардия, които да подсилят вашите отряди.

— Пъклото да го вземе! Негово величество е безкрайно великодушен.

— Така е наистина. Лорд Данин ще ви предвожда.

Садар замълча, сякаш очакваше тя да реагира веднага. Гуенивер наклони глава настрана и се загледа в него.

— Е добре — рече накрая съветникът. — А какво мисли Нейна святост за лорд Данин, ако мога да попитам?

— Хората казват, че бил несравним в битка, добри ми господине, и наистина само това има значение за мен.

— Така ли?

Нещо в усмивката на стареца я накара да си спомни странното предупреждение на Богинята, но не каза нищо.

— Е — поде Садар, — не е моя работа да поставям под съмнение светите обети, милейди, но позволете едно малко предупреждение; то идва от човек, чийто дълъг живот го прави откровен понякога. Лорд Данин е крайно поривист човек. На ваше място бих го държал под око — поспря, за да довърши медовината в чашката си. — О, как се радвам да ви видя тук, Ваша святост. Без съмнение вашата Богиня ви е изпратила в знак на благосклонност към нашия крал.

— Да се надяваме, че не е така. Нейната благосклонност е тъмна и хладна като окървавено острие.

Усмивката на Садар замръзна на устните му. След миг той стана, поклони се любезно и побърза да се сбогува.

Известно време Гуенивер премисля странно безпокоящите я думи на съветника. Би се обърнала към Богинята за съвет, но работата беше там, че не знаеше как да го направи. Онова, което й беше известно за обредите на Тъмната Страна, беше съвсем малко, защото и малко имаше запазено. Жриците в храма знаеха няколко песни и ритуали, които трябваше да се изпълняват при залеза на луната; тук-таме се помнеха откъслечно някои молитви в сражение от времето на Зората. И нищо повече. Без храм с огледало и олтар Гуенивер просто не можеше да измисли как да се обърне към Богинята. В дисагите си имаше препоръчително писмо от Арда до Върховната жрица в керморския храм, но се въздържаше да отиде при тази опитна в градските дела и свързана с двора дама с необичайните си въпроси за Тъмната Страна на Луната.

Огледалото обаче даваше ключ към решението. По-късно Гуенивер слезе в града, но вместо в храма, отиде на пазара и си купи посребрено бронзово огледало, достатъчно малко да се побере в дисагите й. След вечеря се затвори в стаята, където единствената светлина идваше от свещ, подпря огледалото на една ракла и коленичи пред него. Сребристо и разкривено, лицето й се взираше в нея.

— Господарке — прошепна тя. — Господарке на Мрака.

Представи си видението в храма, но то не беше нищо повече от мъртъв спомен. През последните седмици толкова често се бе връщала към него, че образът беше ясно закован в съзнанието й като картина, която можеше да изучава от най-различни ъгли, да гледа меча си върху олтара, сетне огледалото или Арда, застанала близо до нея. Имаше някакъв начин да я види в това огледало, мислеше си тя, и може би образът й щеше да оживее. Опита се да го създаде в огледалото, но то си оставаше празно. Изведнъж се почувства глупаво. Без съмнение искаше невъзможното, но някакъв упорит инстинкт я подтикваше в опитите да принуди образа на Богинята да премине върху бляскавото сребро.

Беше вече много късно, прозяваше се и трудно се съсредоточаваше. И тогава, съвсем неочаквано, откри начина в съзнанието си. Получи се както при детето, което иска да подкара колело с пръчка и му се струва, че колкото и упорито да се старае, колелото винаги ще пада, а сетне изведнъж, без съзнателно усилие, то започва да се търкаля и детето вече никога няма да се проваля в опитите си. Първо видя в огледалото да премигват смътни очертания. После, някак внезапно, в него изплува Богинята, остана само за миг, но Я имаше там.

— Да бъде славно името на моята Господарка!

Гуенивер престана да чувства умора. Половината нощ стоя пред огледалото, коленете и гърбът й се схванаха и я заболяха, докато накрая започна да вижда Богинята така ясно, сякаш ликът й беше нарисуван върху огледалото. Най-после образът се раздвижи и тъмните очи на нощта погледнаха още веднъж към нея. Богинята се усмихна, благославяйки едничката си поклонничка в цялото обширно Деверийско кралство. Гуенивер се разплака, но се разплака от чиста, свята радост.

Данин беше убеден, че планът ще проработи добре, тъй като беше прост. Докато той придружаваше Гуенивер и нейните хора до Храма на Луната, двамата братя на лорд Мейр от Елените щяха да поведат наказателния набег в заетата от Кантрей територия и, стига да е възможно, да нанесат удар върху собствените владения на Глиганите.

— Това ще погълне вниманието им и те няма да се грижат за земите на Вълците — забеляза Глин.

— Така ще е, Ваше величество. Трябва да нападат само докато накарат лъжекраля да върне жената на лорд Мейр. Тогава ние ще сме отдавна на път обратно към Кермор.

— Добър план, отвсякъде погледнато — Глин се замисли за момент. — Ясно е, че истинската битка за владенията на Вълците няма да се води до есента, когато Глиганите ще имат възможност да подемат отново кръвната си вражда.

След като Кралят го освободи, Данин отиде в женските покои да нагледа сина си. Преди години Глин му намери жена от благороден клан, който в замяна на кралската благосклонност пренебрегна неговото незаконно раждане. Герейна умря от родилна треска, но бебето се роди здраво. Сега Кобрин беше на четири годинки и вече бърбореше за оръжия и битки. Този следобед Данин го взе от кралските детски покои и го заведе на двора да види конете. Тъй като бойните отряди се връщаха след учения по пътищата, дворът беше пълен с войскари и коне. Данин взе момчето и го метна на рамото си като чувал със зърно. Беше красиво дете, със светла като лен коса, с тъмносини очи като тези на баща му. Кобрин преметна ръчички около врата на баща си и го притисна към себе си.

— Обичам те, тате.

За миг Данин остана прекалено изненадан, за да отговори, защото самият той беше израснал с нарастваща омраза към баща си.

— Така ли? — рече най-сетне той. — Е, благодаря ти.

Докато се разхождаха из двора, а Кобрин бърбореше за всеки кон, който виждаше, Данин зърна до главната порта Гуенивер да разговаря с група лордове. Когато ги приближиха, Кобрин се изви в ръцете му и я посочи.

— Тате, това е жена.

Всички се разсмяха, а момчето се засрами и зарови лице в рамото на Данин. Гуенивер се приближи да го огледа по-добре.

— Какво красиво дете! — възкликна тя. — Не е ваше, нали?

— Мое е. Някога бях женен.

— Виж ти изненада. Смятах, че не сте от мъжете, които се женят.

— Много погрешно мнение имате за мен, милейди.

Гуенивер настръхна като подплашена кошута. Той я гледаше и моментът се проточи в неудобно мълчание. Данин се проклинаше за упоритото си влечение към тази недостъпна за него жена. Накрая Кобрин се обади с тънкия си гласец и го спаси:

— Знаеш ли? Кралят ми е чичо.

— Така излиза — с облекчение Гуенивер насочи вниманието си към детето. — Харесва ли ти?

— Да. Той е великолепен.

— По-великолепен, отколкото моето пале осъзнава на тази възраст — рече Данин. — Негово величество прие официално момчето ми в наследствената линия веднага след собствените си синове. Много рядко отрокът на копеле става принц.

— В името на черния задник на Адовия Властелин! Е, синко, съвсем си прав. Наистина е великолепен.

По време на вечерята Данин установи, че следи почти хипнотизиран Гуенивер, макар и самата мисъл за това да представляваше богохулство. Една стара поговорка обобщаваше бедата му: най-доброто, което може да направи мъж, обикнал обрекло се на Луната момиче, е да се отдели на много мили разстояние от своето безнадеждно изкушение. Златната й коса блестеше на светлината на свещите, тя държеше сребърната чашка с тънките си пръсти, така хубави и нежни, че трудно можеше да си представи как може да въртят меч. От онова, което му каза Рикин, излизаше, че е убивала само поради късмет, а късметът има свойството да напуска човека в сражение.

След като свърши вечерята, Данин стана, отиде до масата й и клекна, като по този начин я принуди да се наведе и да разговаря само с него.

— Исках да ви питам нещо — рече той. — Имате ли доспехи?

— Нямам. Та аз никога не съм носила доспехи.

— Какво? О, богове, тогава сигурно нямате представа колко тежат.

— Несъмнено ще свикна с тях. Моята Богиня ще ме пази, докато Тя иска да съм жива, а сетне, когато пожелае да умра, ще позволи да ме убият. А дойде ли това време, няма да е от значение дали съм облечена и в най-добрите доспехи в кралството.

— Това си е така, когато Уирдът на човека го споходи, но добрите доспехи отклоняват много дребни беди.

Тя се засмя, очите им се срещнаха и тогава той почувства, че се разбират един друг опасно добре. Бързо се изправи.

— Ако зависи от мен, това лято няма да умирате, Ваша святост. Сигурно ще ви е неприятно да изпълнявате заповедите на едно копеле, но вземем ли веднъж сестра ви, ще се упражнявате с мен като тринайсетгодишен войскар, новак в бойния отряд. Повечето от тях оживяват и порастват, нали така? Те правят каквото им кажа; вие също ще го правите.

Очите й пламнаха от ярост, тя се опита да стане, но той се измъкна.

— Лека нощ, милейди, и дано сънищата ви са святи.

Побърза да се отдалечи, преди да го е предизвикала на бой. В очите й видя, че точно това ще стане.

Невин не беше съвсем сигурен по кое време у Краля се е зародило подозрение, че опърпаният му стар служител владее деомера. Когато преди около шест години предложи услугите си в Дън Кермор, го срещна само един от заместниците на шамбелана и му дадоха стая в колиба за слуги. През годините беше виждал Глин само отдалеч, обикновено по време на някое церемониално шествие. Изнасяше му тази безличност; присъстваше там само за да проследява събитията, не да се меси в политиката. Беше избрал двора на Глин само защото не можеше да понася Слумар Кантрей — потаен, коварен и подозрителен до степен на параноя.

Но тъй като Глин проявяваше благосклонност към онези, които му служат, някъде през втората година бе разбрал за човека, предложил такава ценна услуга. Той покани Невин на официална аудиенция в голямата зала, за да му благодари, че отглежда лековити билки, така необходими по време на война. Разбира се, аудиенцията бе кратка и освен Невин присъстваха няколко други служители. По някакъв начин обаче бе привлякъл вниманието на Краля, защото не след дълго Глин посети билковата градина зад конюшните и отново разговаря с него. Това се превърна в нещо като навик; винаги, когато имаше свободно време, Кралят идваше и задаваше въпроси за една или друга билка, за кръговрата на годишните времена и отглеждането на растения. По този начин сигурно се освобождаваше от товара, който носеше, и от интригите около себе си.

На третата година Невин получи самостоятелна приятна стая в една от страничните кули с единственото обяснение, че имал право да се радва на малко уединение. Скоро след това дойде мястото в голямата зала на маса заедно с други придворни. И посещенията на Краля станаха по-продължителни, особено през зимата, когато имаше повече свободно време и понякога владетелят искаше от служителя си откровено мнение за онова, което ставаше в двора. Невин отговаряше предпазливо, но Кралят беше доволен и от време на време правеше дребни намеци — знаел, че Невин е нещо повече от мърлявия старец, за какъвто се представяше.

Сега Кралят очевидно бе решил, че е дошло времето да бъде откровен. Сутринта, когато Елените вече бяха повели малка войска за набега си срещу Глиганите, а Невин плевеше леха със зарасличе, дойде паж да съобщи, че Кралят искал да се види с него в залата на съвета. Невин изми набързо ръцете си в кожена кофа с вода и последва момчето в броха. Глин беше сам в тясното помещение, приседнал небрежно в края на масата, загледан в пергаментовата карта, върху която падаше слънчева светлина от прозореца. Изрязана от цяла телешка кожа, картата беше износена, а написаното избледняло на места. Тук-таме имаше черти, изтеглени с червено мастило, сетне изстъргани отново, но старите граници и бойни линии прозираха подобно кървящ палимпсест2. При вида й на Невин му докривя — та нали за неговото кралство се сражаваха други хора. От всички в Девери той имаше най-голямо право на уивърнския трон. Разбира се, ако успее да убеди някого, че след всички тези години принц Галрион е все още жив.

— Повиках те да те питам нещо — започна направо Глин. — Ти си единственият човек, за когото съм убеден, че ще си държи езика зад зъбите. Дори жреците бърборят помежду си като стари жени.

— Старите жени знаят повече да мълчат, Ваше величество.

— Работата е там, че за да получа отговор, са нужни жречески познания — тук Глин замълча. — Надявах се, че майстор на деомера ще е в състояние да ме посъветва.

— А смята ли Негово величество, че притежавам такива знания?

— Смята. А греши ли Негово величество?

— Не греши.

Глин се усмихна доволно, но кратко.

— Тогава отговори ми — продължи той. — Ако някой мъж или жена е дал обет в храм, има ли начин този обет да бъде върнат, без да се оскърбят боговете?

— Само при редки обстоятелства. Да предположим, че със съдействието на покварен жрец някой човек е дал погрешен обет, то тогава онзи, който стои над жреца, може да не приеме обета. Може би има начин човек, дал обет, да се откаже от него, като посвети остатъка от живота си в служба на божеството, но това ще е много деликатна работа.

— В нашия случай едва ли става дума за това?

— Охо! Доколкото разбирам, Негово величество е забелязал как брат му копнее по забраненото.

— Как да не забележи? Трябва ли ти деомер, за да видиш кон в стая, добри ми вълшебнико?

— Така си е. Само се надявам, че никой друг не го е видял, Ваше величество. Прекалено много са хората, които завиждат на Данин.

Глин въздъхна и кимна в знак на съгласие.

— Ако един старец може да предложи съвет на Негово величество — продължи Невин, — Кралят ще направи най-добре да поговори с брат си за това. Ще бъде ужасно и скверно, ако Данин изкуши Гуенивер да наруши обета си.

Глин въздъхна отново и погледна към картата.

— Ще трябва да уредя Данин отново да се ожени — рече той. — Мислех да му дам лейди Макла и земите на Вълците, но не ми се ще да е далеч от двора ми по цяла зима. Може би моят егоизъм е бил за добро. Без съмнение Гуенивер ще посещава често сестра си.

— Без съмнение, Ваше величество. Мога ли да си позволя волността да ви попитам, защо цените толкова високо лорд Данин? Искам да знаете, че според мен той е достоен за вашето благоволение, но рядко някой вижда така качествата на бащините си копелета. Повечето предпочитат въобще да не ги забелязват.

— Така е. Ще ти кажа. Тъй като баща ми е предявил претенции към трона от мое име още като съм бил бебе, ме възпитаваха за крал. За едно момче това звучи великолепно — ще взема Свещения град след славни битки, ще бъда владетел на всичко, до което ми стига погледът, ще спася кралството от война. Но веднъж, когато бях навън, на двора видях конярчетата да измъчват друго момче. По онова време то беше само на около шест годинки, а аз — на осем. Те му се подиграваха, че е копеле, а когато се опита да удари едно от тях, се нахвърлиха върху му и започнаха да го налагат. Затова изтичах и им наредих да престанат. Почувствах се страшно великодушен, дори съвсем като крал, защото съм защитил бедното малко същество — той се усмихна с прекалена самоирония. — И така вдигнах момчето, избърсах му кървящия нос и в името на всички богове на небето, все едно, че се видях в огледало. Разбира се от само себе си, че никой не бе казал на младия крал, как баща му си е падал по кухненски прислужнички. Е добре, открих това онази сутрин. И така влязох с гръм и трясък в стаята на Татко като крал, какъвто се чувствах, и поисках да разбера какво според него смята, че прави. Жалко, че не би могъл да видиш изражението на лицето му.

Невин си позволи да се засмее.

— Във всеки случай — продължи Глин — настоях Данин да дойде да живее с мен, защото беше мой брат, независимо какво мисли по въпроса баща ми. Мъничко по мъничко момчето ми разправи какво е преживяло, подигравано и презирано като хлапе, което мие чиниите в кухнята и е принудено да изпитва благодарност, че му дават да яде огризките. Тогава, добри ми вълшебнико, започнах по своя детски начин да си мисля какво означава това да си владетел. И дадох тържествена клетва пред Великия Бел, че няма никога да поставя волята си над всичко останало и да я следвам така, както е правил баща ми. Само това ми стига, за да уважавам Данин. Той ми подари нещо, което струва повече от сто коня. Но извън всичко той е единственият човек в този двор, който ме обича за това, което съм, а не заради влиянието и земята, която може да получи от мен. Глупаво ли ти звучи това, че държа на такива неща? Сигурно, предполагам.

— Негово величество никак не е глупав. Негово величество е един от най-нормалните хора, които съм срещал, и за да не си помислите, че това е само ласкателство, позволете ми да добавя, че в налудничаво време като нашето е проклятие да си нормален.

— Така значи? — Кралят отмести поглед. — Сигурно казваш истината. Е, благодаря, добри човече, за съвета. Ако имам възможност в някой от следващите дни, ще сляза в градината да видя как върви.

След като напусна кралските покои, Невин отиде в стаята си, вместо да се върне към плевенето. В душата му цареше смут. Питаше се дали е речено Глин да владее като единствен крал Девери, надявайки се, че такъв ще е Уирдът му, но пък знаеше, че бъдещето не му се открива. Залости вратата, за да е сигурен, че няма да го безпокоят, застана в средата на малкото помещение и си представи как държи в дясната си ръка меч от син огън. Постепенно впрегна волята си в образа, докато той заживя сам, независимо накъде насочваше вниманието си. Едва тогава очерта с меча кръг от сини пламъци около себе си, представяйки си ги, докато и те не заживяха собствен живот.

Остави настрана меча, седна в средата на трепкащия и сияещ кръг и създаде пред себе си въображаемия образ на шестолъчна звезда. Той също сияеше, но в златиста светлина, символ на центъра и равновесието на всички неща, както и източник на истинската кралска власт. Призовавайки Кралете на Елемента Етер, той се съсредоточи в шестоъгълника, образуван в центъра на преплетените триъгълници, и го използва, за да гледа чрез него, така както по-несръчните в деомера си служат с камък или огледало.

Виденията се появяваха замъглени, едва-едва се оформяха, преди да се разпръснат, събираха се и се разкъсваха като облаци при силен вятър, и там той не видя нищо от Уирда на Глин. Дори във Вътрешните земи теченията бяха неспокойни, силите неуравновесени, светлината притъпена. На всяко кралство или народ съответства част от Вътрешните земи — хората я смятат за място и това може да послужи като образ — и тя е истинският източник на събитията, които се случват в кралството, също както всеки човек има своя тайна и безсмъртна душа, определяща онова, което човекът нарича своя воля или късмет. Деверийците виждаха да бушуват войни между амбициозни мъже; същите тези мъже се виждаха като автори на своите действия; Невин виждаше истината. Дребните вражди между претендентите за престола бяха само симптоми на кризата, както температурата е само симптом на болестта, сам по себе си сериозен, но не и истински убиец. Там, във Вътрешните земи, черните сили на Неистовата Смърт бяха се изплъзнали от контрол, превръщайки всичко в хаос. Противопоставяха им се само шепа пазещи Светлината бойци. Невин беше най-обикновен служител на Великите, но имаше своя битка във войната в кралството. В края на краищата, ако се допусне да се вдигне много високо, температурата може да убие пациента.

Силите на Неистовата Смърт не бяха хора, някаква войска на злото, водена от същества с разпознаваема душа. Напротив, те по свой собствен начин бяха естествени, като падащия дъжд, но излезли извън контрол. Приличаха на река по време на наводнение, която прелива от бреговете си, помитайки ферми и градове пред себе си. Всеки народ или кралство има в душата си склонност към хаос: слабости, алчност, дребна гордост, надменност. Хората могат да ги отхвърлят или да им се поддадат. На воля те освобождават енергия, която изтича в съответно тъмно място във Вътрешните земи. Така беше и с Девери в това смутно време. Набъбнали, силите се носеха надолу досущ водопад.

Невин просто не беше сигурен доколко може да се намесва на физическото ниво. Работата на деомера е фина, свързана с влияния, образи и внимателна работа на съзнанието. Пряката намеса в света е обикновено толкова необичайна за владеещия деомера, че Невин внимаваше да не го прави, докато не е настъпило времето за това. Едно погрешно действие би донесло само нова победа на Хаоса и Мрака. Но сърцето му се свиваше, че трябва да чака, да гледа смъртта, болестите, страданието и нищетата, които войната разнасяше из цялото кралство. И най-лошо от всичко бе, че се намираха и зли майстори на тъмния деомер, които злорадстваха над страданието и сбираха за своите тъмни цели силата, освобождавана от прилива на Хаоса. Времето им ще дойде, напомняше си той, тях ги очакваха тъмнината в края на света и проклятието в края на епохата на епохите.

Като прост слуга той не можеше да ги изпрати в мрака, преди да им е дошло времето, също както не можеше да види дали някой ден Глин ще властва над мирно кралство в Дън Девери. С въздишка прекъсна безплодните си терзания, изтри звездата и кръга. Отиде до прозореца и се наведе навън, загледан как далеч под него войскарите бързат през двора, запътени за вечеря към голямата зала. Гледайки как се смеят и шегуват, го прониза чувство за вина. Старата му грешка беше допринесла за войната, или поне той така мислеше. Много отдавна, когато още беше престолонаследник, трябваше да избира между това да се ожени за Брангуен от клана на Соколите и много бавно да изучава деомера (защото щеше да има жена и деца, за които да се грижи), или да я изостави и да се посвети на това изкуство. В несръчния си опит да има най-хубавото и от двете, той донесе смърт на трима души — самата Брангуен, брат й Герейнт, който я любеше с кръвосмесителна и безбожна страст, и лорд Блейн от Глиганите, един благороден кандидат, който имаше лошия късмет да бъде оплетен от лудостта на Герейнт.

Да беше се оженил за Брангуен, упрекваше се той, щяха да имат деца, които на свой ред щяха да създадат поколение, да наследят трона и да предотвратят гражданската война. Може би. Каза си, че никой не би могъл да знае щяло ли е да бъде така. Но историята с Глиганите имаше също връзка с неговата грешка. Откак получиха земята на Соколите като възмездие за смъртта на Блейн, Глиганите се замаяха от гордост и високомерие, докато накрая подтикнаха гуербрет Кантрей да издигне претенции за трон, който никога не е бил предназначен за него.

Сега всички действащи лица в древната трагедия бяха събрани тук, в Кермор. На вечеря Невин огледа залата и ги видя до един: Блейн, който се хранеше заедно с останалите войскари на Вълците като техния капитан Рикин; Герейнт, седнал от лявата страна на Глин като негов брат; Брангуен със синята татуировка на обрекъл се на Луната воин. Всички оставаха все така обвързани, но сърцето му се свиваше най-много заради съдбата на Гуенивер в този живот.

Невин седеше на маса с писаря и жена му, главния коняр и неговата жена, двама заместници на шамбелана и овдовелия оръжейник Исгерин. Тази вечер Исгерин забеляза, че Невин гледа как лейди Гуенивер се храни, и спомена как по-рано през деня Данин я довел при него да я снабди с доспехи.

— За щастие бях запазил едни, които ставаха на лорд Данин, когато беше на около четиринайсет години — продължи Исгерин. — Можехме, разбира се, да ги развалим и да направим от тях по-голям номер, но бяха такова хубаво изделие, че го пазех за някого от младите принцове, като му дойде времето. Сега свърши работа.

— Точно така. А какво мислеше лордът за това, че дамата ще носи старите му доспехи?

— Колкото и да е странно, беше доволен. Рече нещо, че било поличба.

„Готов съм да се обзаложа, че така е казал — помисли си Невин, — проклет да е.“

Веднага щом свърши с вечерята, той си тръгна, но забеляза, че Данин се отправя към Гуенивер с намерение да седне на масата й. Забави се малко край подиума, за да подслуша, но Данин й зададе само невинен въпрос за доспехите.

— Ох, боговете да са ми на помощ — засмя се тя. — Раменете ме болят и горят като огън от това нещо! Сигурно тежи поне десет оки.

— Така е наистина — рече Данин. — Но продължавайте да ги носите всяка проклета минута, която сте в състояние да ги издържите. Не бих желал да загубя боец с вашия дух поради липса на подготовка.

Пиянски ухилен, младият лорд Олдак, пълен, тежък младеж с прекалено високо мнение за себе си, се наведе през масата.

— Боец ли? — рече той. — Абе, Данин, какво става с очите ти.

— Те виждат синята татуировка на лицето й. А както се отнася до всички, които са под мое командване, тя е боец и само това има значете.

— Вярно казано, разбира се — Олдак обърса с опакото на ръката си своите напоени с медовина мустаци. — Но виж какво, Гуен, не може да се отрече, че си е момѐ, което изглежда достатъчно добре, за да накара човек да забрави за това.

Бързо и точно, като яребица, когато изскача от скривалището си, Данин се изправи, пресегна се и сграбчи Олдак за ризата. Чаши се затъркаляха и разляха, мъже се разкрещяха, докато той извличаше ритащия и крещящ лорд през масата. С един последен замах го стовари в краката на Гуенивер.

— Извини се — озъби се той. — Никой не може да нарече една лейди и жрица „моме“.

Всички мъже в залата гледаха в мъртво мълчание. Олдак се задави, поемайки дъх, сетне се изправи на колене.

— Хайде — подритна го Данин.

— Най-смирено се извинявам — рече задъхано Олдак. — Никога повече няма да ви нарека така, Ваша святост. Моля вашата Богиня да ми прости.

— Ти си глупак — рече Гуенивер. — Но извинението ти е прието.

Олдак се изправи, приглади подгизналата от медовина риза и се обърна към Данин.

— Нека Богинята ми прости обидата — рече той. — А колкото до теб, копеле…

Данин сложи ръка на дръжката на меча и от местата си наскачаха мъже.

— Дали господин лордът е готов да ми отправи официално предизвикателство? — гласът на Данин беше кадифян като на камериерка от дамските покои.

Хванат в капан, Олдак гледаше ту на една, ту на друга страна, а устните му мърдаха нервно, докато обмисляше какво да предпочете — накърнената чест или сигурната смърт. Данин чакаше усмихнат. На почетната маса се изправи Кралят.

— Достатъчно! — кресна Глин. — Чумата да ви тръшне и двамата, че се биете в моята зала! Дано, връщай се тук и сядай. Олдак, с теб искам да поговорим по-късно в покоите ми.

Пламнал от срам, Олдак се завъртя на пета и изтича навън. Навел глава като ударено куче, Данин се промъкна обратно до брат си. Както бе склонен да прави в моменти на слабост, Невин мислеше за Герейнт, докато излизаше. Той, изглежда, бе решен да се отнася почтено с Гуенивер и да преодолее коренящата се в миналото страст, която търсеше път към повърхността. Пожелавам повече сили на момчето, помисли си Невин, може би ще се освободи от нея в този живот. Но наред с тази мисъл почувства и лепкавия хлад на деомера по гърба си. Там имаше опасност, опасност, която не му се разкриваше.

Гуенивер се върна в храма на Луната начело на малка армия. През един пролетен ден, когато залязващото слънце къпеше високите стени със златна светлина, двамата с Гуетмар оставиха отрядите в подножието на хълма и се изкачиха пешком до портите, които се открехнаха и там се показа лицето на Липила.

— Та това си ти, Гуен! — пропя тя. — Като видяхме войската, помислихме, че може би се връщат онези отвратителни Глигани или нещо такова.

— Ние сме. Дошли сме да вземем Маки. Обещах й сватба и сватба ще има.

— Чудесно! Нещастното момиче много страда тук. Влизай, влизай. Душата ми ликува, че те виждам.

Гуенивер влезе и Макла се втурна да я посрещне. Тя се хвърли в прегръдките на сестра си. Дворът на храма беше пълен с жени, които гледаха усмихнати и разчувствани как Маки плаче от радост.

— Толкова се тревожех, мислех си, че може да си загинала — проплака тя.

— Да, но ето ме, върнах се. Сега се стегни, Маки. Доведох ти съпруг и всичко ще се оправи. Ще имаш голяма сватба в самия кралски двор.

Макла изпищя от радост и сключи пръсти пред устата си.

— Така че си събери нещата, докато разговарям с Арда — продължи Гуенивер. — Лорд Гуетмар те очаква.

— Гуетмар ли? Та той е грозен!

— Значи няма да се тревожиш, че може да заплоди слугините ти с копелета. Слушай, малка глупачке, той е единственият мъж в двора, който би се оженил за теб не за зестрата, а защото те обича, затова започни да откриваш добрите му качества. Във всеки случай, когато духне свещта, няма да виждаш лицето му.

Макла простена театрално, но се затича към спалнята. Едва тогава Гуенивер забеляза майка им, застанала в края на тълпата. Долиан стоеше със скръстени на гърдите ръце, сякаш носеше в тях мъката си, а очите й бяха пълни със сълзи. Гуенивер се отправи колебливо към нея.

— Ти ожени добре сестра си — рече Долиан с треперещ глас. — Гордея се с теб.

— Благодаря ти, мамо. Добре ли си?

— Доколкото мога, като те гледам такава. Гуен, Гуен, моля те. Остани тук в храма.

— Не мога, мамо. Аз съм последната чест, останала на клана.

— Чест ли? Охо, чест значи? Ти не си по-добра от баща си, не си по-свястна от всичките си братя, които до един говореха за чест, докато, истина ти казвам, не започнах да си мисля, че ще полудея. Вас не ви радва честта, вас ви радва клането — внезапно тя отметна глава и думите й потекоха като придошла река. — Тях не ги интересуваше, че ги обичам; о, това беше много по-малко от проклетата им чест и тръгваха на рат един след друг, докато кланът ни напълно се обезкърви. И всичко това, за да потопят кралството в сълзи! Гуен, как можеш да ми сториш това? Как можеш да направиш също като тях?

— Трябва, мамо. Ти имаш Маки и скоро ще бъдеш старата дама на нашите владения.

— Владенията ли казваш? — просъска Долиан. — Изгорен дън и опустошени земи, всичко за едната чест! Гуен, моля те, не тръгвай! — и се разплака, хлипайки на глас.

Гуенивер не можеше да проговори, нито да се помръдне. Другите жени наобиколиха Долиан и я отведоха бързо настрани, но през цялото време хвърляха гневни погледи към неблагодарната дъщеря. Докато бягаше през портите, тя чуваше пронизителния писък на майка си, която я оплакваше продължително и високо. „За нея вече съм мъртва“, мислеше тя. Но такава беше волята на Богинята и не можеше да плаче, колкото и да копнееше за сълзите.

— Какво става? — попита Гуетмар.

— Нищо. Маки скоро ще излезе — тя се извърна и погледна надолу, търсейки да види Рикин сред хората си. — В името на косматия черен задник на Адовия властелин, душата ми ще заликува, като се върнем в Кермор.

Където и да беше, не успя да види Рикин, но зърна Данин. Начело на кралските войскари, той седеше изящно на седлото. Скоро щеше да тръгне на рат под негово командване и си помисли, че Богинята й е изпратила великолепен учител в изкуството на смъртта.

Невин имаше няколко чираци в билкарството, но най-способният сред тях беше Гавра — високо, стройно момиче с гарвановочерна коса и кафяви като лешник очи. Бе се родила дъщеря на ханджия в Кермор и не се плашеше от тежка работа, а също така беше решена да постигне по-добър живот. През двете години, докато се обучаваше при него, тя напредна много. Затова й разрешаваше да му помага всеки следобед, докато се грижеше за по-обикновени заболявания или нещастни случаи сред слугите в двореца, които официалните хирурзи не удостояваха с внимание. Освен това на Гавра й сечеше умът, когато станеше въпрос за дворцови интриги. Данин и Гуенивер се бяха върнали само преди два дни, когато чирачката донесе интересна новина.

— Днес ме спря, за да говори с мен, лорд Олдак — поде Гавра.

— Така ли? Пак ли започна да ти досажда?

— О, беше много, много любезен, но смятам, че имаше нещо непочтено наум. Учителю, ще поговорите ли с него? Дяволски трудно е да оскърбиш един благородник, но онова, което най-малко искам в този живот, е негово копеле, пък и копелето на когото и да е другиго.

— Тогава ще поговоря. Ти си под мое покровителство, все едно си ми дъщеря, и да ме вземат мътните, ако не отида при самия Крал, стига да трябва.

— Благодаря, много благодаря. Но се разтревожих не само от пиянското му хилене. Той имаше наглостта да оскърби лейди Гуенивер. Според мен тя е великолепна и не искам да чувам такива приказки от когото и да било.

— А какво точно рече той?

— О, сякаш по-скоро намекваше разни неща. Как двамата с лорд Данин прекарвали много време на учебната площадка.

Невин изръмжа под нос.

— Говореше повече срещу господин лорда, отколкото срещу Нейна святост — продължи Гавра. — Питаше ме дали не ми се види странно, че господин лордът толкова напъва да учи лейди Гуенивер на своето изкуство, но с това ме притесни не по-малко. Казах му, че простата слугиня от народа стои прекалено ниско, за да мисли каквото и да е за господин лорда, сетне си отидох.

— Добро момиче. Както виждам, ще трябва да поговоря с Олдак за повече неща. Ако до ушите на Гуенивер стигне, че я е оскърбявал, той може скоропостижно да умре.

— Е, няма да се натъжа, ако това стане.

Още на другия ден Гуенивер и Данин дойдоха на следобедния им прием. Бяха току-що свършили да мажат с мехлем одрасканата ръка на един помощник-соколар, когато двамата влязоха, дрънчейки и тракайки с пълно бойно снаряжение. Данин притискаше към бузата си окървавен парцал.

— Ще се погрижиш ли за капитана, добри ми билкарю? — попита Гуенивер. — Неудобно му е да отиде при хирурга.

— Ако ми бе позволено да нарека кучка една жрица, щях да го направя.

Гуенивер само се засмя. Капитанът махна парцала и се показа подута и одрана до кръв буза, а от две леки порязвания капеше кръв.

— Упражнявахме се с тъпи остриета — обясни Гуенивер. — Но и те могат да направят добър оток, а той отказа да носи шлем за нашия урок.

— Глупост — рече Данин. — От моя страна, искам да кажа. Въобще не смятах, че ще успее да се приближи до мен.

— Така ли? — забеляза Невин. — Излиза, че дамата е по-надарена за тези неща, отколкото бихме сметнали и двамата.

Данин му се усмихна така безочливо, че Невин изпита изкушение да промие раните с най-силната настойка, с която разполагаше. Но в знак на смирение използва топла вода, напомняйки си настойчиво, че Данин не е Герейнт и макар душата да е същата, личността е различна и Данин има основания за своето високомерие, каквито Герейнт никога не бе имал. И все пак Невин побесняваше всеки път, когато студените очи на капитана се стрелваха към Гуенивер. След като той си отиде, Невин си позволи да въздъхне по повод глупавата гордост, която може да има зъб на някого цели сто и трийсет години.

Гуенивер се забави да побъбри с Гавра, оглеждайки с любопитство билките и настойките, а тя за щастие не спомена за обидите на лорд Олдак. Макар че дамата очевидно не ги забелязваше, из помещението я следваха Диви. Понякога те я подръпваха срамежливо за ръкава сякаш за да им обърне внимание. Дивите винаги разпознаваха човека, надарен с дарба за деомер, и такива хора привличаха мъничките същества. Накрая те изчезнаха, клатейки разочаровано глави. Невин внезапно се запита дали Гуенивер не е открила, без да ще, деомерската си дарба и не я използва в служба на своята Богиня. Самата мисъл го накара да изтръпне от тревога и по някакъв начин го беше проявил, защото Гуенивер попита:

— Нещо не е наред ли, добри ми билкарю?

— О, нищо, нищо. Само се питах кога ще тръгвате на война.

— Скоро, след сватбата на Маки. Ще патрулираме по границата на Елдид. Може и да не стигнем до сражение, или поне така ми каза лорд Данин, затова не тревожи душата си, добри ми билкарю.

Тя се усмихна и той отново изпита същия страх, който стисна сърцето му, но само кимна и нищо не отвърна.

Сватбеното тържество продължи цял ден с турнирни сражения и конни надбягвания, танци и песни на бардовете. Привечер онези няколко души, останали все още трезви, бяха претъпкани с ядене и им се спеше. Оставаше само една последна формалност, преди Гуетмар и Макла да се оттеглят за първата брачна нощ в стаята си. Глин привика двойката, Гуенивер и шепа свидетели в покоите си, за да присъства на подписването на брачния договор. Обикновено Кралят не би се занимавал лично с такова нещо, но унаследяването по женска линия на такъв голям клан беше нещо важно. Когато Гуенивер дойде, с изненада видя сред свидетелите Данин, Ивир и Садар — и Невин.

Кралският писар прочете декрета, с който Гуетмар ставаше глава на Вълчия клан и му се даваше зестрата на Макла при условие, че ще я владее като Вълк и ще бъде докрай верен на този клан. Гуетмар пръв направи своя знак на документа, след което се подписа Гуенивер, за последен път в качеството си на глава на Вълчия клан. След това направи своя знак Данин, а след него — останалите свидетели.

— Така, готово — рече Глин. — Гуетмар от Вълците, разрешаваме да напуснете стаята и да отведете булката във вашите покои.

С много поклони и реверанси новобрачните и съветниците напуснаха помещението, но Глин даде с ръка знак на Гуенивер и Невин да останат при тях двамата с Данин. Един паж донесе пиво в сребърни халби, сетне дискретно се оттегли.

— Е — поде Кралят. — Спазих обещанието, което ви дадох за името на Вълците. Искрено се надявам баща ви и братята ви да разберат за това в Отвъдното.

— Присъединявам се към надеждата ви, Ваше величество, и съм щастлива от великодушието ви по отношение на човек, който стои толкова по-ниско от вас.

— Трудно ми е да сметна, че една жрица стои по-ниско от мен.

— Негово величество е изключително набожен и Богинята ще го възнагради за това — Гуенивер направи реверанс. — Но жрица или не, аз се сражавам под негово командване.

— Или под моето, когато потеглим — намеси се Данин. — Надявам се, че милейди ще помни това.

Всички се обърнаха към него. В очите на Глин блесна студено предупреждение. Очевидно Данин беше пиян, с почервеняло от медовината лице и отпуснато чене.

— Аз се сражавам навсякъде под командването на моята Богиня — каза Гуенивер хладно. — И се надявам, че лорд Данин няма да го забравя.

— О, я стига — тук Данин направи пауза, за да отпие една съвършено излишна глътка пиво. — Не желая нищо друго, освен да служа на твоята Богиня, като те пазя жива. Умряла не можеш да й се молиш, нали така? Освен това ти си дяволски ценна, за да те загубим. Всички знаят, че твоето присъствие тук е добро предзнаменование.

Глин понечи да заговори, но Невин го изпревари.

— Господин лордът казва истината — рече старецът. — Но ще направи най-добре да внимава какви думи използва, като говори пред една от Светите Дами.

— А на теб какво ти влиза в работата, старче?

— Дано! — сряза го Кралят.

— Извинявам се — Данин обърна замъглените си очи към Гуенивер. — И на вас, милейди, но просто исках да ви предупредя. Зная, че се смятате за боец, но…

— Смятам ли се? — Гуенивер се изправи на крака. — Богинята ме беляза за кръв и хич не си въобразявай, че ще ме спреш.

— Така ли? Е, ще видим. За каузата на брат си съм готов да се опъна на самия Адов властелин, по същия начин ще се опъна, ако трябва, и на твоята Богиня.

— Данин, дръж си езика — намеси се Невин. — Ти не знаеш какво говориш.

Лицето на Данин поаленя от ярост. Кралят посегна да хване ръката му, но прекалено късно; с ругатня Данин метна половиницата с пиво право към главата на Невин. Старецът кресна само една неразбираема дума. Половиницата спря във въздуха, сякаш сграбчена от невидима ръка, а пивото се разля по целия под. Гуенивер усети как кръвта се отдръпва от лицето й и я пронизва мраз. Невидимата ръка постави чашата съвсем елегантно на пода, с гърлото нагоре. Данин я зяпна, опита се да каже нещо, сетне се разтресе цял, почти изтрезнял от страх. Докато Глин се разсмя.

— Когато дойде на себе си, добри ми Невин — рече той, — брат ми ще се извини.

— Не е необходимо. Пияният не отговаря напълно за провиненията си. Извинете ме, Ваше величество, за разлятото на килима. Видите ли, духовете не са много съобразителни и затова не им мина през ум да хванат това проклето нещо с гърлото нагоре.

„Духове ли? — помисли си Гуенивер. — О, богове, щом Невин владее деомера, тази стая е положително пълна с тях!“ Огледа се неспокойно, но не видя нищо. Мърморейки, че ще извика паж да почисти пивото, Данин стана и избяга от помещението.

— Има много начини да накараш някого да се държи възпитано — забеляза Кралят. — Милейди, позволете ми да се извиня.

— Негово величество не носи вина за случилото се. Както казва Невин, пияният човек не е съвсем на себе си.

Останаха още малко при Краля, но неприятният инцидент скоро ги принуди да си тръгнат. Гуенивер предположи, че по-късно Кралят ще има какво да каже на брат си. Вървеше по коридора с Невин и се питаше защо ли човек с неговите способности се задоволява с такова скромно място в двора, но беше прекалено изплашена, за да го попита направо.

— Е, добри ми вълшебнико — рече най-сетне тя. — Доколкото разбирам, щом човек като теб му помага, Негово величество ще бъде крал на цяло Девери.

— Не бих заложил пари на това.

Тя се закова, обърна се и се вгледа в него. Невин й се усмихна уморено.

— Кой знае какво са намислили боговете? — продължи той. — Както добре знаете, Богинята, на която служите, има тъмна душа. Възможно е Тя да ви е изпратила тук да присъствате на кървав разгром.

— Може и така да е — прилоша й при тази мисъл, но тя беше логична. — Ще се моля да не е.

— И аз също. Глин е добър човек и чудесен крал, но не ми е дадено да прозра как ще свърши всичко. Милейди, моля ви да запазите моя деомер в тайна от останалия двор.

— Както желаеш. И без това едва ли някой ще ми повярва, ако му кажа.

— Може би няма — той замълча и продължи да я гледа. — Надявам се, че лорд Данин ще се отнася към вас с цялото уважение, което изисква положението ви.

— Добре ще направи. Уверявам те, че нямам намерение да нарушавам обета си.

Той се стресна, а тя се засмя.

— На една жрица прилича да е пряма понякога — рече Гуенивер. — Сестра ми може да ти каже, че никога не съм премълчавала.

— Хубаво. Тогава нека и аз да съм прям. Сърцето ми се свива, че тръгвате на война. Ще се моля на вашата Богиня да ви покровителства.

Гуенивер си тръгна, поласкана, че човек с неговата власт може да е загрижен за нея.

Светлината от факли хвърляше отблясъци по стените, докато армията се строяваше на двора. Рикин вървеше сред хората си, прозяваше се, тъй като бе спал твърде малко тази нощ, и ги подканяше все така да бързат. Покрай тях трополяха каруци с провизии, а сънливите каруцари плющяха с дългите си камшици. Винаги бе мечтал за деня, когато ще тръгне на война като капитан, а не като обикновен войскар. Един след друг хората му извеждаха конете си и се нареждаха пред поилката. Рикин намери Камлун, който държеше юздите не само на своя, но и на коня на Дагуин.

— А къде е Дагуин? — попита Рикин. Вместо отговор Камлун посочи с палец към близката конюшня, където Дагуин и момиче от кухненската прислуга се прегръщаха страстно в сянката на стената.

— Последно сладко сбогуване — рече ухилен той. — Не зная как го прави. Мога да се закълна, че е омайвал по едно момиче във всеки дън, в който сме били.

— Ако не и по две. Даго, хайде! Остави малко като се върнем!

Меките сребристи звуци от рога на лорд Данин отекнаха из дъна. Когато Дагуин се откъсна от момичето, бойците от отряда започнаха да му подвикват и да го задяват. Давайки заповеди, Рикин възседна коня си. Подчинените му последваха примера и познатото скърцане и дрънчене, което ги съпровождаше, му прозвуча по-сладко от песента на бард. Изведе ги от дъна, където пред портите чакаше останалата част от войската — повече от триста души, докато каруците, товарните коне и слугите се бяха скупчили от едната страна. Гуенивер изведе коня си от бъркотията, дойде и застана до Рикин.

— Добра утрин, милейди — рече той и леко се поклони от седлото.

— Добра да е. Това е чудесно, Рико. В живота си не съм се чувствала така щастлива.

Рикин се ухили и помисли, че тя е като младо момче, което за първи път тръгва на бой. Струваше му се невероятно, че тя стоеше тук, облечена в доспехи като всички останали, с качулка, отметната назад, откриваща меките остригани къдри на златните й коси и синята татуировка върху бузата. Небето посивя с идването на зората и светлините от факлите избледняха. Над портите слуги започнаха да закачат веригите за рудана. Възседнал ниския си як кон, лорд Данин мина покрай редицата, спирайки се тук и там, за да поговори с някого, докато накрая дойде в тръс до Гуенивер.

— Вие ще яздите начело на редицата с мене, Ваша святост.

— О, така ли? И на какво дължа тази чест?

— На благородния си произход — Данин се усмихна с присвити устни. — Той е дяволски по-добър от моя, нали така?

Докато те се отдалечаваха, Рикин се загледа в гърба на Данин и разбра, че го мрази.

Цяла сутрин войската се придвижваше на запад, следвайки брега, който се виеше край морските скали. Рикин виждаше океана, искрящо тюркоазен, на бели петна. По него се носеха бавни вълни и се разливаха далеч долу върху светлия пясък. Отдясно се разстилаха добре обработвани ниви от личните владения на Краля, златни стърнища, по които от време на време се забелязваше приведен на две селянин да събира последните зърна от първата реколта. Обикновено Рикин би си подсвирквал просто защото денят беше чудесен и те вървяха към слава, но днес яздеше, потънал в мисли, сам начело на бойния отряд, вместо до партньора, както бе свикнал.

Но вечерта, когато войската спря да лагерува на широките поляни покрай скалите, при неговия огън дойде Гуенивер, натоварена с багаж. Той скочи и пое товара.

— Трябваше аз да се погрижа за коня ви, милейди.

— Остави. Когато се налага, мога да вържа един кон на колче. Ще споделя с теб огъня.

— Това радва сърцето ми. Питах се: докога лорд Данин ще ви държи до себе си.

— И какво точно искаш да кажеш?

— Само каквото казах, милейди. Ще отида да ви донеса вечеря от каруците.

Той побърза да се отдалечи, а Гуенивер го проследи, сложила ръце на кръста. Прокле голямата си уста. Когато се върна, тя седеше до огъня и ровеше из дисагите си за нещо, но ги остави, за да вземе от него хляба и телешката пастърма.

— Какво точно искаше да кажеш за нашето копеле? Желая да чуя истината от теб.

— Е добре, аз и цялата проклета армия зачитаме обета ви. А той?

— Той няма да има избор. Какво те кара да се съмняваш?

— Нищо, милейди. Извинете ме.

Все така вперила подозрителен поглед в него, тя се поколеба, после се обърна, извади от дисагите си чифт зарове, започна да ги подхвърля в ръка като изпечен войскар и поиска да знае.

— Готов ли си? Можем да играем на тресчици.

— Разбира се, милейди. Хвърляйте първа.

Гуенивер ги метна на светлината на огъня.

— Пет! О, по дяволите! Пет! — простена тя. — Сега си ти, но се надявам това да е последната петица, която хвърлям.

Играха цялата вечер и нито веднъж тя не спомена името на лорд Данин. Но на другия ден, преди да потеглят отново, отиде да говори с кралския капитан, а сетне се върна с вестта, че оттук нататък ще язди със своите хора.

Тази сутрин морето беше изпълнило околността с гъста мъгла, която направи въздуха студен като през зимата и се просмука в дебелите им вълнени наметала. Войскарите яздеха мълчаливо в потискащата влага. Гуенивер мърмореше не по-малко от своите хора, но в края на краищата мъглата се оказа благодат. Почти по пладне стигнаха до Морлин, малък пристанищен град на около трийсет мили от границата с Елдид, и намериха вратите затворени. Данин ги поздрави от името на Глин и тогава пазачите се наведоха през бойниците на каменната стена.

— В името на боговете! Войскари на Кермор! — кресна един от тях. — Отваряйте портите, момчета! Да знаете как се радваме, милорд Данин!

— Защо? Неприятности ли има?

— Неприятности, и то какви. Извън залива обикалят елдидски кораби, а елдидски войскари палят фермите покрай пътя на север.

Рикин внезапно заобича мъглата, защото държеше бойните кораби неподвижни в морето, откъдето не можеха да нападнат пристанището и да го опожарят. Минаха през портите и видяха, че градът беше като по събор. Фермерите от мили наоколо се бяха стекли заедно със семействата, добитъка и прасетата зад стените. Всяка улица представляваше лагер, където жените шетаха в набързо опънатите палатки, децата търчаха между огньовете, а кучета ги следваха. Данин потърси място да строи хората си, сетне ги остави да се точат из уличките, гъмжащи от вързани на колчета животни. Рикин последва Гуенивер, която си проправяше път към Данин сред бъркотията.

— Е, милейди — рече Рикин. — Излиза, че май ще се посражаваме.

— Чакам с нетърпение — тя му се усмихна открито и ведро.

От близка кръчма излезе дебел посивял мъж, който навличаше върху ризата и бригите си дълга черна церемониална дреха. Той хвана стремето на Данин в знак на вярност и се представи като Морло, кмет на града.

— И кога видяхте тези кораби? — попита Данин.

— Преди три дни, милорд. Рибарите дойдоха и донесоха новината. Съобщиха за голям търговски кораб, придружен от две галери.

— Разбирам. Тогава пристанището ви не е застрашено. Обзалагам се, че корабите са тук само за да снабдяват войската с храна. Къде е местният лорд? Не беше ли тиерин Кавид?

— Тъкмо той — Морло замълча и прокара разтревожен ръка през очите си. — Но последните два дни не е имало и следа от него или войскарите му, а това, мисля си, не вещае добро. Страхувахме се да му изпратим вестоносец.

Данин изруга и се обърна към Гуенивер.

— Да извеждаме момчетата оттук. Ако не е загинал, Кавид е обсаден. Разумно ще е да проводим и вестоносец в Кермор, да изпратят кораби да прогонят елдидските негодници. Твоят капитан е може би точно подходящият човек.

— О, не — отвърна твърдо Гуенивер. — Милорд.

Данин пламна. Само дългогодишният навик да се подчинява на военната дисциплина възпря Рикин да се хване за меча.

— Както желае, милейди — рече най-сетне Данин. — Ще проводя назад някое от моите момчета.

Войската си проправи път през града като разбъркана тълпа, сетне се престрои на северния път. След като Данин й нареди, Гуенивер тръгна до него без особено желание и остави Рикин на мрачните му мисли. После Дагуин излезе от строя и се присъедини към него. В продължение на около десет мили се придвижваха бързо, оставяйки обоза да ги следва с мудния си ход, сетне спряха в обширно пасище.

Рикин видя Данин да изпраща напред разузнавачи.

— Какво според теб означава това? — попита Дагуин.

— Неприятност. Какво друго? В името на божествените задници, не ми се щеше нашата господарка да влезе толкова скоро в бой.

— О, фъшкии, Рико. Тя е най-малко застрашената сред нас. Богинята държи ръката си над нея денем и нощем.

Говореше спокойно и убедено, така че Рикин се отпусна. След половин час разузнавачите се върнаха. От човек на човек се предаде вестта — дънът на тиерин Кавид бил обсаден от сто елдидски войскари и се намирал на около две мили. Без да чакат да им наредят, хората се заприготвяха, разхлабиха мечовете в ножниците, дръпнаха качулките на ризниците над главите си и посегнаха към метателните си копия. Рикин видя, че Гуенивер спори яростно с Данин, докато накрая гневно дръпна коня си от редицата и препусна към своя отряд.

— Копелдакът му високомерен! — озъби се тя.

— Какво е сторил, милейди? — попита Рикин. — Заповяда ви да ни държите в тила като резерв?

— Точно така. Откъде знаеш?

— Разумно е, милейди. Нашият отряд никога не се е сражавал заедно. Това има някакво значение.

— Това добре, но ми се подигра, проклет да е! „Нека милейди е така добра да не се пречка“, ми рече. „Ако моите триста души не могат да изколят три пъти по-малко елдидски кучета, тогава ще имаме много голяма нужда от помощта на вашата Богиня.“

— Мътните да го вземат!

— Точно така. А това е по-скоро оскърбление към Богинята, отколкото към мен. Ако Кралят не държеше дяволски много на него, щях да го убия веднага.

Когато войската потегли, отрядът на Гуенивер тръгна отзад. Преминаха в тръс през наскоро опожарени ниви — черните стърнища стояха като неми свидетели на набезите, — сетне пресякоха през брода един поток и се изкачиха на нисък хълм. От върха му Рикин видя тъмната кула на броха сред земните валове и лагера на обсадата, разпилян на поляната. Данин извика бойния призив и поведе войската си надолу в стремглав галоп, а вражеският стан внезапно оживя от крясъци. Резервът тръгна в тържествен тръс след нападащите.

Под тях станът се превърна във вихрушка от прах и дрънчене; мъже крещяха, тичаха за конете си и когато атаката на Данин се изсипа върху тях, се биеха отчаяно пешком. Дори и Гуенивер да наруши заповедите, помисли си Рикин, нямаше начин да се включат в неравната битка, защото войскарите на Данин сякаш заляха полесражението като разбиваща се в бряг вълна. Тъкмо тогава портите на дъна се отвориха и хората на Кавид се стовариха в гръб върху обсаждащите. Крясъци огласяваха околността, гъмжилото се люшкаше насам и натам, коне се вдигаха на задните си крака, мечове проблясваха. Гуенивер гледаше и се усмихваше. Рикин внезапно изпита страх от нея.

С бойни викове, или по-скоро ужасени писъци, малка групичка от елдидски войскари се отскубна от мелето и в паниката си се понесе право към резерва. Рикин можа само да изтегли меча си, преди Гуенивер да изкрещи бойно предизвикателство и да забие шпорите в коня си. Препусна след нея с вик. Чуваше, че хората му го следват, но не откъсваше очи от нея. Видя я да се врязва насред отчаяната група.

— Ах, мамка му! — изруга той и пришпори силно коня си.

Пред погледа му острието й се издигна окървавено и войскар падна от седлото си, но около нея вече имаше трима други. Надавайки боен вик, той ги нападна в тил. Замахна силно, съсече кон, нанесе здрав удар по гърба на един от враговете, сечеше насам и натам, сякаш отбиваше с камшик хрътки от сърна. Вдясно от него Дагуин уби войскар. Един елдидец обърна несръчно коня си. Рикин го мушна толкова силно, че проби ризницата му и го уби на място. Когато изтегли сабята си, мъртвецът се претърколи от седлото под копитата на коня му и той се вдигна на задните си крака. После стъпи отново долу и тогава чу Гуенивер да се смее, да вие и крещи като демон, видя я как убива още един. Сетне бойците на Вълците ги наобиколиха и сражението свърши.

Развеселена, сякаш е чула великолепна шега, Гуенивер се приближи до него.

— Убих двамина — съобщи тя злорадо. — Какво толкова лошо е станало, Рико?

— В името на всички дяволи, следващия път, когато се втурнеш срещу безнадеждно превъзхождащ те брой хора, поне ме вземи със себе си! Ти, малка глупачка! Сметнах, че няма повече да те видя жива. Искам да кажа… ъъ, е… милейди.

— Знаех, че ще си достатъчно съобразителен да ме последваш и ти го направи, нали?

Отрядът се струпа наоколо с погледи, изпълнени със страхопочитание.

— Гледайте само — проговори Дагуин. — Конят й няма и драскотина по себе си.

Бойците зашушукаха помежду си и шепотът им прошумя като вълна от суеверие, в която имаше колкото почит, толкова и чист страх.

— Заради Богинята — рече тя. — Тя се биеше наред с мен.

Ругаейки под нос, мъжете дръпнаха назад конете си — но не се отдалечиха много, защото дадената й от Богинята сила разливаше като огън топлината си. Рикин не бе виждал усмивка като нейната, така стегната и студена, сякаш изсечена по лицето на божество. Но като чу познат вик зад тях, усмивката й изчезна. Хората се разделиха да пропуснат лорд Данин до дамата.

— Значи хората ти видяха малко бой, а? — рече той. — Ти ли поведе тази атака, Рико? В името на всички демони се надявам, че тя е имала достатъчно ум в главата си да стои настрана.

Целият отряд се извърна и с блеснали от ярост очи се струпа около него. Когато ръката на Данин хвана дръжката на меча, Рикин изтегли своя.

— Назад! — кресна Гуенивер. — Оставете го!

Псувайки под нос, те дръпнаха конете си, всички освен Рикин, който отиде до лорда и му се поклони леко от седлото, макар и все още с меч в ръка.

— Господин лордът забравя, че говори на жрица. Хората ми и аз най-смирено молим господин лорда да го помни отсега нататък. Моята господарка поведе атаката, милорд. Всички я видяхме как се бие с четирима и уби двама от тях, преди да я стигнем.

Побелял, Данин рязко се обърна към Гуенивер.

— Истината е, че не се сражавах под твоя команда — рече тя. — Можете да спорите на дребно с Луната кой е моят командир. А що се отнася до теб, Рико, ти самият се би като демон от ада. Кълна се, че и ти почти обезумя.

Осъзнавайки, че тя говори истината, Рикин усети как го обхващат чувства, които не може да разбере. Никога преди не се бе сражавал по този начин, предпочиташе да набележи своя човек добре и строго да следва стратегията си. Стори му се, че нейната Богиня се е пресегнала, за да сложи ръка върху него, и го прониза студ.

Тиерин Кавид, строен и русокос, на не повече от двайсет години, се смееше и приказваше едновременно, изпаднал в полуистерия от неочакваното си спасение. Той разказа на Гуенивер и Данин цялата история, докато хапваха набързо на почетната маса в голямата му зала, където керморските войскари се бяха разположили на пода поради липса на достатъчно пейки. До него седеше и слушаше бременната му млада жена, а храната пред нея оставаше недокосната.

— Досега не съм ги виждал така дяволски нахакани — рече Кавид. — Винаги е имало набези, е, вие го знаете, но никога толкова много. В името на Адовия властелин пред портите ми се стовариха най-малко триста, ако не и четиристотин, ей така, изведнъж. Сетне оставиха част от войската да ме държи приклещен тук и потеглиха. Сигурен бях, че отиват към Морлин, но ако излезех навън само с петдесет души, нямаше да доживеем да видим града. Молех се някой от съюзниците ми да научи за това, да дойде и да ме освободи.

— Без съмнение самите те са прекалено заети — рече Данин. — Утре ще потеглим на север след копелдаците.

— Ще трябва да оставя хора за гарнизон, но, разбира се, ще тръгна с вас.

— Не е необходимо и още по-малко е разумно. Може да се върнат да си приберат хората от обсадата. Ще ви дам петдесет души за подкрепление.

— Това няма да сме аз и моят отряд — намеси се Гуенивер. — Лорд Данин може да пропъди тази мисъл от главата си.

Когато той се обърна и я изгледа студено и продължително, Гуенивер се усмихна, защото си спомни как му се бяха нахвърлили хората й на бойното поле. Изглежда и Данин си го спомняше добре.

— Както желае милейди — рече той. — Но това не предвещава нищо хубаво, милорд. Изглежда, Елдид има намерение отсега нататък здраво да притиска западната граница.

Съпругата на тиерина стана и избяга от залата; ръцете й бяха така здраво стиснати, че кокалчетата им побеляха.

— На какво разстояние са най-близките ви васали? — попита Данин.

— Петнайсет мили на север, а има и един на шестнайсет мили на запад — или би трябвало да кажа, имаше. Кой знае дали неговият дън е все още читав.

Когато Данин изпсува на глас, устните на Кавид се извиха в нещо като усмивка.

— Ще ви помоля, когато се върнете в двора, да предадете на Негово величество нещо от мен — рече той с монотонен глас. — Не зная колко още можем да издържим. Когато тръгнете на север, милорд, огледайте се. Едно време по целия път от тук до границата с Елдид, покрай Авер Вик, имаше владения. Само се огледайте и вижте колко деверийски лордове са останали.

— Не се съмнявам, че Негово величество ще оправи нещата.

— И добре ще стори. Аз съм се клел, че ще умра за нашия Крал, и стигне ли се дотам, ще го направя, но има други, които са готови да се сдобрят с Елдид, ако това ще сложи край на набезите.

Данин стовари двете си ръце с дланите надолу върху масата и се приведе напред.

— Тогава нека аз ви кажа нещо — изръмжа той. — Ако някой стане предател, тогава аз и моите хора ще правим набези срещу неговите земи. Попитайте вашите недоволни приятели кое ще е по-лошо.

Той стана от пейката, обърна се на пета и стъпвайки наперено, се отдалечи, без да каже и дума повече. Кавид въздъхна и взе половиницата си с пиво.

— Познавате ли добре Данин, лейди Гуенивер? — попита той.

— Наистина не, милорд. За първи път го видях тази пролет.

— Тогава ви предстоят много интересни преживявания.

Сутринта войската тръгна на север през изоставени ферми, от които беше плячкосана всичката храна. По тях можеха да следват елдидските войскари не по-зле, отколкото по отпечатъците, оставени от копитата на конете им по пътя. На залез-слънце стигнаха опожарено до основи село. Сред почернелите дървета и купчините напукани камъни от селския кладенец бяха пръснати обгорели греди.

— Изглежда, людете са избягали навреме, милейди — рече Рикин.

— Така изглежда. Виж там!

До развалините имаше ливада, селската мера, обточена с гъсто засадени тополи. Сред дърветата се виждаха жени и деца, които се гушеха в тях, мъже с лостове, вили, тояги, всякакви подръчни предмети, които бяха грабнали, когато са ги налетели войскарите. Двама старци излязоха да ги посрещнат и Гуенивер слезе от коня да се присъедини към Данин. Те се загледаха в татуировката й, сетне коленичиха.

— Ще да сте керморски войскари — заяви единият от тях.

— Такива сме — потвърди Данин. — Кога ви нападнаха? Колко души бяха?

— Преди два дни, господин лорде — старецът смукна замислено през зъбите си. — А пък колко са били, е, трудно може да се каже, защото се появиха ей така, изневиделица. Младият Молик беше, видите ли, навън с кравите и без него щяха да са ни избили, но той ги видял, че идват, и хукнал насам.

— А как е разбрал Молик, че са врагове?

— Носели такива едни сини щитове, с такива едни сребърни дракони на тях, та Молик не е виждал такова нещо в живота си, затова решил, че не е за добро.

— Съвсем прав е бил — той погледна към Гуенивер. — Знаете ли какво означават щитовете? Тези войскари са част от личния отряд на Краля, а те никога не тръгват да се сражават, без с тях да е някой от принцовете.

— Принц ли? — старецът плю на земята. — Трябва да е бил много скапан и беден принц, щом му трябват толкова много нашите крави. Взеха всичко, каквото намериха, милорд. Кравите, пилетата, всяко дребно парченце храна, което имахме.

— Без съмнение. Е, за известно време ще се храните добре. Ще ви оставим всичката храна, която можем да отделим, и един-два товарни коня, които сигурно ще успеете да размените срещу зърно за посев.

Старецът му целуна ръка, сетне започна да хлипа, а раменете му конвулсивно потрепваха. Гуенивер гледаше сащисана, защото очакваше Данин да го е грижа за селяните по-малко от повечето лордове, което беше дяволски малко. Капитанът се обърна към нея с крива усмивка.

— Зная какво значи да нямаш нищо — рече той. — Спомням си го всеки Божи ден. Това е нещо, което не бихте могли да разберете, нали, преблагородна лейди?

Засрамена, Гуенивер се отдалечи, но първата заповед, която даде на коларите, беше: да разтоварят храна за селяните.

След като войската се настани за нощувка и постовете заеха местата си, Гуенивер се присъедини към Данин за военно съвещание при неговия огън. В светлината на танцуващите пламъци лицето му оставаше помрачено от сянка; той начерта на земята речната долина.

— Рано или късно ще трябва да свърнат на юг, да се срещнат с корабите си — рече той. — Тогава ще се сблъскаме, ако не и по-рано.

— Така ще стане. Вижте, ако вземем този принц жив, хубава плячка ще закараме у дома.

— Какво? По-скоро ще набуча главата му на кол.

— Не ставайте глупав. Ако държим в ръцете си царски син, ще спрем тези набези, без да изтеглим и един меч.

Данин подсвирна под нос и вдигна очи.

— Е, милейди, каквото и мнение да съм имал за това доколко умеете да въртите меча, няма съмнение, че разбирате от война. Добре тогава. Ще направим всичко възможно да сгащим този принц като заек в капан.

На сутринта изпратиха напред войскарите на най-добрите коне; те се отдалечаваха и се връщаха, правеха кръгове пред войската, като чайки около кораб, който влиза в пристанище. Малко след пладне намериха мястото, където врагът беше лагерувал предишната нощ. Сред смачканата трева и отпадъците, които оставя голям боен отряд, имаше две огнища и пръснати говежди кокали. Две от селските крави нямаше повече да се върнат у дома, но следите ясно показваха, че войскарите карат около петдесет глави добитък.

— И това е смъртната им присъда — забеляза весело Данин. — Дори с проклетите каруци можем да се придвижваме по-бързо, отколкото те с добитъка. Ето какъв ще е нашият план, когато ги доближим. Оставяме каруците назад и тръгваме рано, за да ги хванем на път. Разбира се, принцът ще е начело на колоната, затова ще изпратим един клин от най-добрите ми хора право зад него, за да го откъснем, докато останалите момчета ще натикат походния ред в техния обоз. Двамата с вас и шепа подбрани войскари нападаме направо принца и го обграждаме. Внимавайте да не го свалите от коня. Свършено е с нашия заложник, ако го премажем с копитата.

— Великолепно звучи. Душата ми ликува, че включваш мен и хората ми.

— Имаме нужда от всеки боец, с когото разполагаме. Нищо, че един от тях е жена.

През останалата част от деня Данин яздеше отзад, вървеше по петите на каруцарите и гонеше войската да се придвижва бързо. Начело на колоната във великолепно усамотение Гуенивер получаваше докладите на разузнавачите и послушно водеше хората натам, накъдето те й казваха. Когато час преди залез дойде време да се разположат на лагер, за да могат конете да се напасат, разузнавачите бяха сигурни, че елдидците се намират само на около пет мили пред тях. И най-хубавото от всичко бе, че изобщо не бяха срещали вражески разузнавачи, една удобна проява на самоувереност от страна на принца.

Гуенивер съобщи вестите на Рикин, докато двамата играеха на зарове за трески от дървата за лагерния им огън.

— Значи, милейди, утре ще водим истинска битка.

— Точно така. Ти ще бъдеш с мен, когато тръгнем за принца.

Той се усмихна и хвърли заровете, но излезе петица, с което загуби играта. Когато й връчи две трески, тя си спомни как й подаде първите пролетни теменужки, срамежливо, без да каже и дума, след като сигурно беше прекарал часове да ги търси. Запита се как е могла да бъде толкова сляпа и въобще да не предположи, че я е обичал през цялото това време войскар от народа.

— Ще хвърляш ли? — обади се той. — Прекалено съм назад, за да те оставя да се изсулиш от играта сега.

Тя хвърли, мислейки си, че няма нищо против, когато не се обръща към нея с „милейди“, или пък й се кара, щом направи нещо глупаво. Странно, като се има предвид, че за такава проява на неуважение братята й щяха да заповядат да го наложат с бич. Това я накара да се запита дали и тя не го обича по свой собствен начин, но беше късно да мисли за такива неща. Сега принадлежеше единствено на Богинята, завинаги.

На другата сутрин войскарите станаха още на зазоряване. Данин разпредели хората, назначи временни командири и събра двайсет и петимата, които щяха да тръгнат с него и Гуенивер да нападнат принца. Когато тръгнаха, яркото лятно слънце огряваше зелените ливади. Тя се чувстваше напълно спокойна, сякаш не мъкнете близо петнайсет оки доспехи, а се носеше във въздуха. Отправи наум дълга молитва към Богинята и започна да се усмихва. След дългите часове, прекарани пред огледалото, в съзнанието й се оформи без усилие видението с тъмните очи на нощта и ужасяващата красота на Богинята, напрегната в очакване на кръвта, която предстоеше да се пролее. Гуенивер чуваше песен, плачливо ридание в четвъртинки тонове, така старинно, така необикновено, та беше убедена, че го помни от много отдавна, от времената на преклонение пред Тъмната Луна. Пеенето стана толкова истинско и високо, че се сепна, когато Данин заповяда да спрат.

Зашеметена се огледа и видя, че отрядът се намира близо до залесено място. Някога сигурно е било част от ловния резерват на някой лорд, тъй като гората беше рядка, преобладаваха лиственици и явор, а храсти, които да пречат на конете, почти нямаше. Със заповеди Данин разтури военния строй и разпръсна хората сред дърветата. От другата страна се намираше пътят, а далеч долу, на север, тя видя да се задава облак прах. Докато елдидците приближаваха бавно и спокойно към засадата, войскарите хванаха щитовете и изтеглиха копията.

Стигнаха само на четвърт миля от тях, преди някой с по-остри очи от вражеския отряд да забележи нещо странно между дърветата отпред. Тревогата се разпространи сред войскарите подобно степен огън и те спряха объркани. Гуенивер виждаше добитъка, който мучеше жалостиво в края на колоната.

— Хайде! — изкрещя Данин, забравяйки за рога си. — Вижте им сметката!

Като облак стрели редиците излетяха от прикритието и се нахвърлиха върху вражеската колона. На слънцето проблеснаха остриета на копия, които засипаха елдидската редица — освен отпред, където някое щастливо попадение можеше да ги лиши от принца. Елдидците се заобръщаха да ги посрещнат, но първият отряд нанесе удара си с меч в ръка близо до авангарда. Битката се разля и от двете страни на пътя — един бушуващ хаос от хора и коне.

— Към принца! — изкрещя Данин.

Надавайки боен вик, наподобяващ вой, той се понесе към челото на колоната, последван като река от подбраните си хора. Гуенивер се опита да изкрещи, но гласът й се превърна в смях. Този път той бе така студен, така кух, че й стана ясно — Богинята използваше нейния глас, вселила се бе в нейното тяло, говореше и се сражаваше чрез Своята жрица. Сред надигащия се прах към тях препускаха десет елдидци. Когато видя щит с дракон, обточен със сребро и скъпоценни камъни по него, тя разбра, че храбростта на принца го хвърляше в ръцете им.

— Рико! — изкрещя тя. — Ей го там!

Смехът не й позволи повече да вика и двете групи се сблъскаха, размесвайки се и въртейки се с конете си. Тя замахна да съсече един елдидски кон, засегна го леко и видя ярка кръв на върха на меча си. Внезапно целият свят избухна в мъглява червенина. Тя се смееше и виеше, посегна да съсече, подбутна коня си напред, замахна отново и парира несръчно замахване в отговор. През червената мъгла видя изпълненото с ужас лице на врага, докато той парираше и замахваше на свой ред, и смехът й се извиси като песента, която чуваше в съзнанието си. Самият му страх я накара да го мрази. Направи лъжливо движение, накара го да се пресегне прекалено далеч, после рискува, нанесе удар и го съсече през лицето. Кръвта бликна и изтри страха му от погледа й. Остави го да пада, сетне се втурна напред до Рикин.

Елдидците се сражаваха срещу числено превъзхождащи ги противници, но се струпаха около своя принц и отчаяно се опитваха да държат керморския отряд далеч от него. Гуенивер видя как Данин напада отзад, биейки се с един войскар, който се хвърли пред него, за да му препречи пътя към принца. С два бързи замаха Данин уби първо коня, после конника и се понесе навътре, но през цялото време, докато се биеше мълчаливо, устата му оставаше някак отпусната, сякаш цялото това клане го отегчаваше. Гуенивер съзря своята възможност, когато групата около принца се опита да се престрои. Налетя на елдидски войскар отстрани и го уби, пронизвайки го там, където ризницата му се съединяваше в подмишницата. Смехът й изтъня до писъка на банши и тя се обърна срещу конника до него.

Сребърният щит се извъртя да я пресрещне, докато белоснежният кон понесе принца в безнадеждна атака. Когато той замахна право към нея, Гуенивер видя очите му, сини като метличина, студени и решителни. Ударът беше толкова силен и точен, че разцепи щита й наполовина, но тя замахна отдолу и го удари с плоското на острието по китката, облечена в рицарска ръкавица. Той изкрещя и пусна сабята. По мъртвешки бледото му лице разбра, че китката е счупена. От другата страна Данин замахна с щита си и го удари по слепоочието. Зашеметен и задъхан, принцът се олюля на седлото, Гуенивер прибра меча в ножницата, хвана сребърния ръб на щита и по този начин го принуди да се обърне към нея. В този момент Рикин сграбчи юздите на млечнобелия му кон и принцът беше хванат в капан.

— Добре изиграно! — изкрещя Данин. — Махнете го оттук!

С пияни от шока и болка очи принцът внезапно посегна с лявата ръка към кинжала на кръста си, но Гуенивер го изтегли преди него.

— Без самоубийства — рече тя. — Да ти се е щяло някога да видиш Кермор, момчето ми?

Данин и останалите му хора извъртяха конете си и се втурнаха обратно към битката, която се вихреше с крясъци около тях. Дагуин се присъедини към Гуенивер и Рикин, и тримата отведоха принца в противоположна посока, надолу по пътя; спряха в сянката на едно дърво.

— Свали тази ръкавица, Рико — заповяда Гуенивер. — Ако китката му се подуе в нея, ще трябва ковач, за да го освободим от проклетото нещо.

Принцът дръпна шлема си с лявата ръка и го запокити в праха. Когато обърна към нея пълните си със сълзи очи, тя разбра, че е най-много на седемнайсет години. Рикин издърпа ръкавицата, той изръмжа и захапа долната си устна така силно, че потече кръв. Изведнъж Гуенивер усети студена тръпка по гърба си — опасност. Изкрещя, обърна се на седлото и видя елдидски войскари, устремени в галоп право към тях, отряд от около десет конници, който имаше преднина от няколко дължини пред преследващите ги керморци.

— О, фъшкии! — възкликна Дагуин. — Трябва да са видели проклетия кон на принца!

Гуенивер дръпна рязко коня си в обратна посока, изтегли меча и се понесе право към идващите ездачи. Докато виеше и се смееше, кървавочервената мъгла се спусна отново пред очите й. Двамината ездачи начело свърнаха покрай нея и се насочиха към принца. Тя понечи да се обърне, но към нея препускаше друг щит с дракон. Викът й премина в писък и захвърляйки по дяволите всички уроци за предпазливост, тя се приведе рисковано на седлото и нанесе удар право към врага, пронизвайки го, без да помисли за ответния удар. Спуканият й щит падна, но Богинята насочваше меча й, който разсече ризницата му. Докато той се свличаше от седлото, тя обърна коня си. Мислеше единствено за Рикин, който зад нея имаше двамина противници.

Сега вече елдидските войскари ги настигнаха и с бесен вой се понесоха към принца. Гуенивер виждаше как белият кон се изправя на задните си крака и подскача, за да отхвърли безпомощния си ездач. Мечовете заблестяха и когато се втурна в безредицата, чу бойния вик на Рикин.

— Рико! Дагуин! — изкрещя тя.

Може да беше смешно, но Дагуин й отвърна с боен вик и продължи да се бие като демон. Застанали гърбом един към друг, той и Рикин по-скоро отбиваха, отколкото сечаха, отчаяно опитвайки се да останат на седлата сред множеството елдидски мечове. Гуенивер съсече един враг в гърба, обърна се на седлото и едва успя да отбие удар отстрани. Зад себе си чу керморски гласове, но продължи да напира смеейки се, въртеше меча си, усещаше как от ризницата й отскачат удари, отвръщаше, докато проби път до Рикин. Конят му умираше под него, лицето му беше обляно в кръв.

— Качвай се зад мен! — му изкрещя тя.

Рикин отскочи от седлото, конят му падна. Тя нанасяше удари и отбиваше слепешката, докато той се покатери зад нея, а конят пръхтеше и танцуваше под тях. Елдидски войскар ги нападна, но изпищя и се изви, когато получи удар в гърба си. Псувайки колкото му глас държи, Данин си проправи път през тълпата и грабна юздите на белия кон. Бавно малкият водовъртеж на смъртта стихна, докато керморци преследваха последните елдидски войскари надолу по пътя. Внезапно Гуенивер усети, че Богинята я напуска. Тя заплака като дете, заспало в полите на майка си, за да се събуди само в непознато легло.

— По дяволите! — сопна се Данин. — Да не си ранена?

— Не съм. В един миг Богинята беше сложила ръка върху ми, а след това вече я нямаше.

— Видях Я! — проговори Рикин с немощен глас. — Когато влизаш в сражение, Гуен, ти си самата Богиня.

Тя се извърна и погледна към него. Той притискаше с ръка кървавата рана на лицето си, очите му бяха присвити от болка. Спокойната убеденост в тона му плашеше.

— Истината казвам — рече Рикин. — За мен ти си Богинята.

II

Месец след като тръгна, без да е изпитана в бой, Гуенивер се върна в Дън Кермор като воин. Данин искаше да държи за известно време на границата с Елдид по-голямата част от войската, затова я изпрати с нейния отряд като ескорт на кралския пленник. Оказа се, че това е принц Мейл от Аберуин, най-младият наследник на драконския трон. Когато влезе в двора и погледна към извисяващия се брохов комплекс, тя осъзна, че мястото й е тук. Вече не се чувстваше смазана от великолепието му. Кимна леко при появата на рояка слуги и пажове, слезе от коня и помогна на Рикин да среже въжетата, с които плененият принц беше вързан на седлото. Тъкмо когато Мейл слизаше от коня, се появи забързан съветникът Садар и се поклони. Принцът остана неподвижен, гледайки както съветника, така и дъна с лека, презрителна усмивка.

— Негово величество е в приемната зала, Ваша святост — рече Садар. — Получихме вестите ви и Негово величество с нетърпение очаква да види принца.

— Хубаво. Дяволски ще се радвам да се отърва от него, казвам ви. Той е отвратителна компания за път.

Четирима от гвардията на Глин ги въведоха в ехтящата приемна зала на главния брох. В единия й край се издигаше малък подиум. Покриваха го килими, а отзад висяха два огромни гоблена: единият представяше крал Бран, който основава Свещения град, а другият — как същият крал повежда атака. Седнал на стол с висока облегалка, ги чакаше крал Глин в церемониално облекло: носеше чисто бяла, богато украсена с бродерия туника, кралското карирано наметало стоеше закрепено на рамото с огромна брошка във формата на пръстен, която сочеше, че е крал, а до себе си бе сложил златен меч. Прясно избелена, светлата му коса беше сресана назад, сякаш някакъв личен негов вятър я духаше от лицето. Той отбеляза влизането на Мейл и Гуенивер, и двамата мръсни и окъсани от пътя, с лек жест на обсипаната си с пръстени ръка. Гуенивер коленичи, а Мейл остана прав и впил очи в Глин, който в края на краищата му беше само равен по ранг.

— Поздрави — рече Кралят. — Макар да отхвърлям и оспорвам претенциите на клана ви върху моя престол, съзнавам добре, че сте в правото си да държите на вашия. Уверявам ви, че докато сте тук, с вас ще се отнасят с подобаващото уважение.

— Нима? — сопна се Мейл. — Във всеки случай това ще е уважението, което може да предложи вашият двор.

— Виждам, че принцът има силен дух — Глин си позволи лека усмивка. — Скоро ще изпратя хералди в двора на баща ви да съобщим за вашето залавяне. Желаете ли да изпратите някакви вести по тях?

— Да, писмо до съпругата ми.

Гуенивер остана искрено изненадана. Обикновена практика при кралските родове бе да женят своите наследници млади, но застанал до нея в мръсните си дрехи, той изглеждаше такова момче, че трудно можеше да си го представи женен. Мейл леко й се поклони.

— Ваша святост, когато потеглих на война, съпругата ми се готвеше да ражда. Може подобни неща да не ви интересуват, но нейното благополучие зависи в голяма степен от мен.

— Собственият ми писар ще ви посети по-късно — каза Глин. — Пишете на вашата дама каквото желаете.

— Достатъчни ще са перо и мастило. Мъжете от моя род знаят да четат и пишат.

— Чудесно тогава — Кралят отново се усмихна. Лесно можеше да остава незасегнат от обиди, след като не той бе пленникът. — Ще ви уведомявам от време на време как се движат преговорите. Стража.

Подобно длан, която се свива около скъпоценен камък, охраната заобиколи принца и го отведе.

Покоите му се намираха на върха на централния брох и представляваха голямо кръгло помещение, в което имаше огнище, стъкло на прозореца, бардекски килим на пода и прилични мебели. Винаги, когато Невин го посещаваше, Мейл крачеше и правеше кръг след кръг като вързано магаре. Пазачите му казаха, че крачел по този начин и половината нощ. В началото майсторът на деомера го посети, за да се погрижи за счупената китка, но с времето продължи да идва от чиста човещина. Тъй като принцът можеше да чете и пише, Невин му носеше книги от библиотеката на писаря и оставаше там по час-два да ги обсъждат. Момчето беше необикновено будно и пъргавият му ум би могъл да се превърне в мъдрост, стига да живее достатъчно дълго. Вероятността за това обаче беше малка, защото зад цялата любезност на Глин съществуваше реалната угроза, ако Елдидският крал не откупи сина си, Мейл да увисне на въжето. Тъй като самият някога бе трети и следователно принц в повече, Невин не бе сигурен, че елдидецът ще се унижи дотам, щом става дума да се спаси животът на Мейл. Мейл също се съмняваше.

— Ще ми се да се бях самоубил, преди да ме пленят — отбеляза той един следобед.

— Срамота щеше да е. В Отвъдните земи искат сурова сметка от мъжа, който бяга от своя Уирд.

— Щеше ли да е по-сурова от очакването да увисна като конекрадец на въжето?

— Е, хайде, момко, баща ви може все още да ви откупи. Глин няма да бъде алчен по отношение на откупа, а баща ви ще се почувства опозорен, ако ви остави да умрете.

Мейл се просна на един стол и се смъкна надолу, дългите като на конче крака стърчаха пред него, гарвановочерната му коса беше смачкана и разчорлена.

— Мога да ви донеса друга книга — продължи Невин. — Писарите имат копие на дувориковите „Анали от времето на Зората“. В нея има някои великолепни битки. Или четенето за сражения ще ви причини болка?

Принцът поклати глава в знак на отрицание и погледна през прозореца към синьото небе.

— Знаеш ли какво беше най-лошото? — каза след мъничко той. — Че ме плени жена. Щях да умра от срам, когато погледнах и видях, че е жена.

— Е, не просто някаква жена, Ваше височество. Няма нищо срамно в това да те плени воин, дал обет на Луната.

— Поне така се надявам. Но да ти кажа истината, не съм виждал друг да се сражава като нея. Тя се смееше — Мейл поспря, устата му увисна при спомена. — Сякаш виждах наистина богиня да минава по бойното поле, така се смееше и сечеше. Един от хората й я нарече Богинята и да знаеш, почти му повярвах.

На Невин му прилоша при мисълта, че тя е дотолкова обзета от стръвта за бой.

— Добри човече, ти изглеждаш мъдър — продължи принцът. — Смятах, че жена да тръгне да се бие е нечестива работа.

— Е, зависи на кой жрец човек ще избере да вярва. Но за богинята на лейди Гуенивер това е благочестив акт. Всеки убит от нея мъж е принесен в жертва на Тъмната страна на Луната.

— Така ли? Тогава след тази битка нейната богиня трябва да се е преситила, а също и свещените й гарвани.

— Без съмнение. Работата е там, че по време на Зората е имало много момичета воини, всички дали обет на Тъмната Луна. Проклетите румани смятали това за нечестиво, но пък нали всичките им глупави жени не са правели друго освен да седят и да предат.

— Значи искаш да кажеш още в Родината, преди голямото преселение.

— Точно така, далеч преди крал Бран да поведе народа си към Западните острови. Но веднъж дошли тук, откъснати от Родината, жената, която ражда деца, е станала прекалено скъпоценна да бъде рискувана в сражение, поне така мисля. Не ми е съвсем ясно, но култът към Тъмната Луна е отмрял някъде по онова време. В книгата, за която споменах, има нещо по въпроса.

— Тогава наистина бих искал да я прочета. Изглежда по-приемливо, когато знаеш, че си пленен от единствената.

Същия този ден пристигнаха хералди от Елдид. Дворът зажужа от клюки, всички се питаха колко предлага чуждият крал за сина си и дали Глин ще приеме. Любопитните уши чуха една новина веднага — че съпругата на Мейл е родила чудесен, здрав син. Невин се запита колко ли ще го е еня владетеля на Елдид за Мейл, след като вече има още един наследник. Доста, както се оказа. Невин чу историята от Краля, когато същата вечер Глин го повика в частните си покои, какъвто навик имаше, за да чуе предлаганата му от майстора на деомера перспектива.

— Елдидецът обещава дяволски много злато — рече Глин. — Но аз нямам толкова нужда от пари, колкото от спокойна граница. Смятам да проточа преговорите възможно по-дълго и съм го предупредил, че ако изпраща набези, докато синът му е при мен, принцът ще увисне на въжето.

— Без съмнение няма да изпраща, Ваше величество, поне за известно време.

— Така се надявам. Никак не бих искал наистина да обеся безпомощен пленник. В края на краищата елдидецът може да настоява за престола, като напада земите на Кантрей. Те имат дълга граница на север — Кралят мило се усмихна. — Нека Слумар види колко е приятно да бъдеш хапка месо между две челюсти.

Едната от тях беше, разбира се, Данин и Кралската гвардия, които правеха набези на север. Всеки път, когато се върнеше вестител, Невин го разпитваше за новини от Гуенивер и всеки път войскарят разказваше със страхопочитание, че тя била не само добре, но и вдъхновявала цялата войска. Богодарена, така я наричали. Невин предполагаше, че повечето хора ще я виждат по този начин — като една от малцината, които боговете пряко облагодетелстват с власт и късмет. Той, разбира се, гледаше на нещата различно, защото знаеше какво представляват всъщност боговете — огромни центрове на сила във Вътрешните земи, които съответстват на част от естествения свят или на човешкото съзнание. След като в продължение на хиляди години прекланящите се бяха изграждали образите на богове и изливали в тях мощ, те вече приличаха на личности. Всеки, който знаеше как да изгражда подходящите мислени образи и да напява съответните молитви — без дори да са точни, — можеше да се свърже с тях и да извлече сила за себе си. Жрецът се свързваше, вярвайки сляпо; майсторът на деомера — хладнокръвно, защото знаеше, че той създава бога повече, отколкото богът създава него; Гуенивер се бе натъкнала, без да ще, на тъмно кътче в женското съзнание, което жените са били принудени да погребат през изминалите седемстотин години. Без храм на Тъмния обряд, където да се научи, тя беше като дете, което, привлечено от красотата му, се опитва да хване горящ пламък, затова Невин не спираше да се тревожи за нея.

И все пак, макар да знаеше, че истинският й Уирд е свързан с деомера, клетвите му забраняваха да се намесва пряко в живота й. Можеше само да печели доверието й, да подмята ей така, между другото, и да се надява, че някой ден тя ще му зададе верните въпроси. Ако, разбира се, живее достатъчно дълго. Можеше само да се моли тази година зимата да дойде рано. Когато бъдат всички заедно в дъна и кампанията за сезона приключи, той би имал шанса да стане неин приятел.

Още един месец войскарите на Кермор нанасяха безнаказано удари по южната граница на Кантрей, защото Слумар, ще не ще, извеждаше сили на запад да посрещнат новата заплаха от Елдид. От време на време пред тях се изправяше прилична по големина войска, но Данин обикновено се отдръпваше преди битката, предпочитайки да обезкървява източниците на снабдяване на Кантрей, вместо да губи хора. Накрая обаче Слумар беше достатъчно отчаян и изтиквайки с ловки маневри хората на Данин, наложи сражение при Белавер. Формално то завърши с победа на Кермор, която отпрати бързо кантрейците на север, назад към Свещения град, но загубите бяха големи.

Тази вечер, докато обикаляше бойното поле, където хората му продължаваха да намират и да прибират ранените, Данин разбра, че едно следващо редовно сражение ще ги довърши. До него беше Гуенивер, мръсна и потна като всеки друг, с опръскани с кръв лице и рамене. Докато вървяха, тя гледаше на касапницата с безразличие, което го плашеше. Колкото и да обичаше бойната слава и сраженията, не му беше приятно да вижда убити свои хора. Идеалът му за бой принадлежеше към стара сага: благородниците се предизвикваха на единоборство, докато войските ги подкрепяха с викове.

— Ще трябва да се оттеглим — обади се внезапно той.

— Както смяташ за най-добре, стига да се върнем.

— Може да се върнем, а може и да не се върнем. При положение че Елдид спазва примирието, бих могъл да оставя Дън Кермор без гарнизона на крепостта, но не съм убеден, че искам да го направя. Разбира се, окончателното решение ще трябва да вземе Кралят.

Тя се обърна и го изгледа с раздразнение.

— Нейна святост ще направи добре да си спомни, че имаме нужда от войскари, за да ги изпратим срещу Глиганите тази есен. Тогава ще има още кръвопролития и те може би ще са достатъчни да я заситят.

Отмятайки глава при обидата, тя го остави и тръгна с широка крачка към своите хора. За момент, докато я гледаше, му се дощя да я вижда отблъскваща, да престане въобще да възприема у нея жената, както и налагаше свещеният й обет. Данин съвсем не беше набожен, но вярваше в боговете и знаеше, че като желае в леглото си дала обет жрица, рискува техния гняв. И въпреки това на моменти, когато му се усмихнеше или просто минеше покрай него, започваше толкова силно да я желае, че му трябваше време, докато успокои дишането си. Обеща си, че ако някога дойде време да изведат две армии, ще се погрижи тя да е в едната, а той — в другата.

Да не беше Рикин, щеше да му е по-лесно да забрави копнежа си. Понякога, по време на бавния им поход на юг към Кермор, виждаше как тя и капитанът й разговарят, така интимни, така близки, че се питаше дали вече не е нарушила обета си, при това с човек от народа. Ревността го изяждаше, докато започна да мрази Рикин, човек, когото преди харесваше. Дори се възхищаваше от него заради трезвата му, спокойна смелост и лекотата, с която ръководеше хората под свое командване. Сега вече му се случваше да си представя в подробности как изпраща капитана на Гуенивер на сигурна смърт в безнадеждна атака.

Върнаха се в Дън Кермор и там нямаше битки да го отвличат, затова на Данин му стана още по-трудно да пренебрегва чувствата си към нея. Правеше всичко възможно да я избягва, но оставаха уроците им по изкуството на меча. Опитваше се да подцени онова, което изпитва, казвайки си, че е просто жребец, затънал в калта, но всъщност много и честно я обичаше, и мисълта за възможната й гибел го ужасяваше. Беше решен да я научи на всеки номер, който знаеше, та да компенсира това, че не е тежка и не стига надалече.

Всяка сутрин се упражняваха по няколко часа. Мечовете им бяха с тъпи остриета, а щитовете леки, учебни, но противоборството им неизменно се превръщаше в истински бой. Нещо я подтикваше и вместо да бележи леки докосвания, тя подлудяваше и започваше да сипе удари, тежки удари с острието, което събуждаше у него ярост, съответстваща на нейната. Няколко минути се сражаваха, сетне преставаха по някакво подсъзнателно взаимно съгласие и се връщаха към по-уравновесен урок. Данин винаги печелеше боевете, но така и не почувства да я е подчинил. Можеше цяла сутрин да й прави синини, но на следващия ден тя отново започваше, караше го със силен удар да загуби самообладание. Започваше да мисли, че е решила да го подчини.

След като вече бяха в дъна, трудно можеше да не обръща внимание на Рикин. Често ги виждаше заедно да се смеят на някаква шега, Рикин да се навежда близко до нея, докато се разхождаха из двора, дори да играят на зарове за медни монети като двойка войскари. Понякога Рикин идваше да ги гледа как се упражняват. Заставаше на края на плаца, без да казва нищо, като шаперон, а когато свършеха, я придружаваше. Трябваше да го понася, тъй като нямаше извинителна причина да заповяда на капитана на друг благородник да се маха.

Един следобед се вбеси достатъчно, за да се присъедини към тях, както стояха до конюшните. Просто не харесваше начина, по който Рикин й се усмихваше, и широките му крачки го доведоха навреме, за да дочуе странна шега за зайци.

— Добър ден — рече Данин. — Какво си говорите за зайци, милейди?

— О, Рико умее да ги хваща с теловете, които винаги носи, та го питах, дали не може да ми хване няколко Глигана.

На Данин му ставаше още по-неприятно, когато тя използваше умалителното име на Рикин.

— Нещо, което си научил на село ли? — сопна се той.

— Там, милорд — отвърна Рикин. — Когато си син на фермер, научаваш много неща. Като например да правиш разлика между чистокръвен кон и кранта.

— И какво точно искаш да кажеш с тези думи? — Данин сложи ръка на дръжката на меча си.

— Само онова, което казах — Рикин го последва. — Милорд.

Данин изруга и изтегли меча си. После зърна да проблясва метал; сетне китката му пламна, а мечът отхвръкна от ръката му. Псувайки, отстъпи тъкмо когато Гуенивер плесна ръката на Рикин надолу с плоското на меча си. Беше го изтеглила по-бързо и от двамата.

— Престанете веднага! — озъби се тя. — За какво ме вземате, за разгонена кучка ли?

Рикин прибра меча си и отстъпи.

— Кълна се във всички богове — продължи тя. — Ще убия първия от вас, който започне отново, пък нека ме обесят. Разбрахте ли ме и двамата?

Рикин се обърна и побягна към казармите. Данин триеше болящата го китка и намръщен гледаше отдалечаващия се гръб, докато Гуенивер не го потупа по гърдите с острието на меча си.

— Ако го гониш на бойното поле и той загине заради това, ще те убия.

Без съмнение говореше сериозно. Той не пожела да отговори и вдигна меча си от калдъръма. Едва тогава забеляза тълпата зяпачи, които гледаха и се хилеха, доволни, че копелето си е получило заслуженото. Заслепен от ярост, Данин тръгна с широка крачка към дъна и изтича горе в покоите си. Хвърли се на леглото и остана да лежи, тресейки се от ярост. Но гневът бавно го напусна и мястото му зае студена безнадеждност. Е добре, ако тази кучка предпочита своя вонящ селянин, хак й е! Ако лягаха заедно, Богинята щеше много скоро да накаже и двамата. Въздъхна и седна, съзнавайки, че вероятно не правеха нищо такова. „Отсега нататък трябва да владея добре ревността си, да не взема да се поддам на ярост, по-силна и от желанието“, каза си той.

През остатъка от деня Рикин избягваше Гуенивер, но на вечерята в голямата зала я гледаше как седи на подиума с останалите благородници. Измъчваше се, като си спомняше как се опозори пред нея. Забрави Богинята. Съвсем просто — за миг мислеше за нея само като за жена, а не като за свещена жрица, каквато всъщност бе. Това, че Данин направи същата грешка, не можеше да послужи за извинение. Богинята я бе избрала и белязала, и толкова. Когато свърши да яде, Рикин взе втора половиница пиво и бавно я изпи, докато обмисляше какво да направи, за да изкупи вината си пред Богинята, не пред Гуенивер. Нямаше желание да загине в следващото сражение, защото Тя е пожелала да бъде убит.

— Връщаш ли се в казармата? — попита Дагуин. — Бихме могли да хвърлим зарове.

— Ще дойда след малко. Искам да говоря за нещо със стария билкар.

— За какво?

— Нищо, което те засяга.

Дагуин сви рамене и тръгна. Рикин не бе сигурен, че Невин ще знае за Тъмната Богиня, но старецът изглеждаше толкова мъдър, че заслужаваше да опита. По средата на залата Невин свършваше да се храни, потънал в разговор с Майстора оръжейник. Рикин реши да изчака, докато свършат, и да го последва навън. По двама, по трима, другите войскари на Вълка напускаха масата, докато не остана сам сред мъничко островче тишина в шумната зала. Взе трета половиница пиво и се върна на мястото си, проклинайки Майстора оръжейник, че говори толкова много.

— Капитане? — рече някой зад него.

Беше Олдак, пъхнал палци в колана на меча си. Рикин не му беше простил за това, че нарече Гуенивер „моме“, но стана и се поклони, както изискваше от него рангът на лорд.

— Бих желал да поговорим. Да излезем навън.

Рикин го последва през задната врата на хладно в двора. Застанаха в светлината на един от прозорците и Олдак изчака две слугинчета да се отдалечат да не ги чуят.

— Какво беше малкото спречкване между теб и лорд Данин днес? — попита той.

— Моля господин лорда да ме извини, но не виждам какво му влиза в работата.

— Да, несъмнено не му влиза. Само съм дяволски любопитен. Един паж рече, че лорд Данин обидил Нейна святост и ти си я защитил.

Съблазнително бе да излъже и да остави да се разпространи тази не толкова срамна версия.

— Е, милорд, това не е вярно. Казах нещо, което лорд Данин възприе погрешно, и моята господарка се намеси.

— Да, нашето копеле е наистина обидчиво, нали? — Колкото и да беше странно, Олдак изглеждаше разочарован. — Само се питах.

Като се върна в залата, Рикин видя, че старият Невин си е отишъл. Проклинайки наум Олдак, намери един паж, който му каза, че старецът се е оттеглил в стаята си.

Рикин се поколеба, боейки се да безпокои човек, за когото всички казваха, че владеел деомера, но в края на краищата животът му зависеше от това да умилостиви, както трябва, Богинята. Отиде до стаята на Невин, където намери стареца да сортира билки на светлината на фенер.

— Може ли, добри ми господине, да поговорим? — попита Рикин.

— Разбира се, момче. Влез и затвори вратата.

Тъй като Невин разполагаше само с един стол, Рикин застана притеснен до масата, загледан в ароматните билки.

— Нещо не се чувстваш добре ли? — попита го Невин.

— О, не съм дошъл за билките ти. Ама изглеждаш истински мъдър човек. Мислиш ли, че Тъмната Богиня би приела молитви от мъж?

— Не виждам защо да не приеме. Нали Бел чува молитвите на жените.

— Хубаво. Видиш ли, не мога да попитам господарката. Без да съм сигурен, се боя, че съм оскърбил Богинята, но дяволски добре зная, че съм оскърбил господарката. Затова реших, че може би ще мога да се помиря сам с Богинята, защото не искам да загина при следващия поход. Дяволски трудно е, след като Тя дори няма истински храм, където да отида.

Невин го загледа някак особено, нещо по средата между гняв и възхищение.

— Е, без съмнение, Богинята добре разбира това — рече Невин. — В известен смисъл Тя няма нужда от храм, защото цялата нощ е Неин дом, а тъмнината — Неин олтар.

— Абе, господине, да не сте били жрец?

— О, не, но съм чел много книги за свещените познания.

— Добре тогава. Не би ли трябвало да й принеса някакъв дар? Като че ли боговете винаги харесват такова нещо.

— Харесват го — Невин се замисли за момент с внушително и тържествено изражение. — Ще ти дам мъничко корен от мандрагора, защото е раздвоен като мъж и е деомерски. Отиди до реката посред нощ, хвърли го в нея, сетне се моли Тя да го приеме вместо теб и да ти прости.

— Благодаря, добри ми господине, смирено благодаря. И ще платя за това парченце корен.

— Не е необходимо, момче. Не искам да сбъркаш и да те убият, защото вярваш, че Богинята се е обърнала срещу теб.

Рикин зави скъпоценната мандрагора в парче плат и го скри в ризата си, после се върна в казармата. Лежеше на леглото си и обмисляше какво ще каже на Богинята, защото искаше думите му да са точно онези, които трябва. Вече знаейки, че и той може да й се моли, се изпълни с тържествено спокойствие. Тъмнината е Неин олтар — хареса му как го каза старият Невин. Някой ден, когато дойдеше неговият Уирд, щеше да се отпусне в ръцете й и да лежи тих и изморен, в покой на тъмно, а всичкият порив и болка на тази безкрайна война ще са останали зад него.

— Дагуин? Къде е Рикин? — попита Гуенивер.

Дагуин се обърна и бързо огледа конюшнята.

— Проклет да съм, ако зная, милейди — отвърна й той. — Беше тук само преди минутка.

Гуенивер излезе бързо на ярката утринна светлина и обиколи конюшните. Мислеше, че пак нарочно я избягва, предположение, което се оказа вярно, когато накрая го настигна. Той й хвърли стреснат поглед, после заби очи в земята.

— Ела да се поразходим, Рико.

— Щом милейди заповядва.

— По дяволите! Стига си се спотайвал като бито куче! Виж какво, аз дори не съм ти се ядосала, но трябваше да съм справедлива, за да поставя Данин на мястото му, нали така?

Рикин вдигна очи и й се усмихна, бързо проблясване на обикновеното му добро настроение. Много обичаше да го вижда така усмихнат.

— Хубаво, така да е — рече той. — Но аз наистина се косях.

— Приключено е, поне що се отнася до мен.

Тръгнаха бавно през складовите навеси и празните каруци зад конюшните, докато накрая намериха тихо слънчево място до стените на дъна. Седнаха, облегнати на една барака, и се загледаха във внушително извисяващата се сива каменна стена, която ги затваряше вътре, тъй както затваряше враговете навън.

— Знаеш ли — поде Гуенивер, — трябва да си намериш момиче в дъна. Ще останем тук до края на живота си.

Рикин трепна, сякаш го зашлеви.

— Какво лошо казах?

— Нищо.

— Глупости. Думай.

Рикин въздъхна и потри врата си, сякаш това му помагаше да мисли.

— Ами да предположим, че си намеря момиче. Как ще го приемете? Надявах се, че ще… о, по дяволите!

— Надяваше се, че ще й завиждам ли? Така ще е, но това си е мой товар, не твой. Аз съм онази, която избра Богинята.

Той се усмихна на земята пред него.

— Наистина ли ще завиждаш?

— Ще завиждам.

Той кимна и се вторачи в камъните, сякаш ги броеше.

— Мислех си такова нещо — проговори накрая Рикин. — Наоколо има едно-две момичета, които харесвам, и едно от тях също ме харесва. Дори вчера се разхождахме и знаех, че стига да нямам нищо против да я деля с няколко други момчета, много лесно ще я накарам да легне с мен, а преди не съм имал нещо против. Но изведнъж разбрах, че и свинска пръдня не давам дали ще я имам или не и си отидох — замълча известно време. — Никога няма да ми е хубаво с друго момиче, прекалено много те обичам. От много години.

— О, я стига, просто не си намерил подходящото момиче.

— Не ми се подигравай, Гуен. Няма да живея толкова дълго, та да намеря. Ти си решила да умреш, нали? Виждам го в очите ти, когато тръгваме на бой. Добре тогава, аз няма да живея и минутка по-дълго от теб. Молих се на Богинята и й обещах това. — Най-сетне вдигна поглед към нея. — Та си мислех дали не мога да дам същия обет като теб.

— Недей! Не е необходимо, а ако го нарушиш…

— И да не смяташ, че нямам кураж колкото тебе?

— Не това имах предвид. Просто няма защо да го правиш.

— Там е работата, че има. Какво дават повечето мъже на момичето, което обичат? Дом, достатъчно ядене и от време на време по някоя нова рокля. Е, аз няма как да ти предложа тези неща, затова ще ти дам онова, което мога — усмихна й се така волно, така слънчево, както винаги. — Няма значение дали те е грижа или не, Гуен, но няма да ме видиш с друга, нито пък ще чуеш подобно нещо.

Тя се почувства като домакиня, която дълго време е използвала в кухнята си стара тенджера, а когато един ден я изтъркала, открила, че е направена от масивно сребро.

— Рико, аз никога няма да наруша обета си. Разбираш ли?

— Ако не разбирах, щях ли да дам своя?

Хвана ръката му с чувството, че Богинята я кара да говори.

— Но ако някога бих го направила, щеше да е с теб, а не с Данин. Ти си два пъти повече мъж от него, независимо от ранга му.

Той заплака, две тънки вади потекоха, но набързо бяха пресушени.

— О, богове — прошепна той. — Ще те следвам до смърт.

— Така ще е, ако въобще ме следваш.

— И без това накрая Богинята ще ни има всички. Тогава защо в името на който и да е ад ще ме е грижа?

— Е, добре тогава. Обичам те.

Хвана ръката й и преплете пръсти с нейните. Дълго време седяха така, безмълвни; сетне тежко въздъхна и рече:

— Жалко, че не мога да спестя заплатите си и да ти купя годежна брошка. Ей така, само за да ти дам нещо, за да го отбележим.

— И аз се чувствам по същия начин. Чакай, зная. Положи кръвна клетва с мен, както са правели във времето на Зората.

Той се засмя и кимна в знак на одобрение. Когато му подаде кинжала си, той поряза леко китката й, сетне своята и допря кървавите рани, за да се смеси кръвта. Докато го гледаше в очите, тя изпита желание да заплаче само защото изглеждаше така тържествен и това беше единствената сватба, която някога щяха да имат. Сетне усети Богинята, нейното студено присъствие около себе си. Знаеше, че Тъмната Дама е доволна и че любовта им е също така чиста и сурова, като още един меч, положен на Нейния олтар. Той наведе глава и я целуна, само веднъж, сетне я пусна.

По-късно същата сутрин една безцелна разходка ги доведе до билковата градина на Невин и при самия него — коленичил, той се грижеше за растенията си. Когато го поздравиха, той се изправи, обърса кални ръце в бригите си и рече:

— Добро утро. Клюките ми донесоха, че двамата ще тръгвате скоро за земите на Вълците.

— Така е — отвърна Гуенивер. — И ще ги изчистим от гниди.

Невин наведе глава настрана и загледа ту единия, ту другия, очите му станаха внезапно студени.

— Какво има на китката ти, Рико? — рече той. — Струва ми се и твоята господарка е порязана на същото място?

Тя се засмя и вдигна ръка, за да покаже засъхналото кърваво петно.

— Двамата с Рикин дадохме обет. Няма да споделяме легло, но ще споделим гроба.

— Вие, глупави, млади дръвници — прошепна Невин.

— Виж какво, да не смяташ, че няма да го спазим? — попита Рикин.

— О, разбира се. Без съмнение ще изпълните обета си великолепно и ще получите наградата, която искате — ранна смърт в сражение. Без съмнение бардовете ще пеят за вас още много, много години.

— Защо тогава изглеждаш така разтревожен? — намеси се Гуенивер. — Повече от това няма да желаем.

— Зная — старецът се обърна. — Тъкмо това тревожи сърцето ми. Е, хубаво, това си е вашият Уирд, не моят.

Без да каже и дума повече, той коленичи и започна отново да плеви.

Тази нощ Невин не намери сили да слезе в голямата зала, където щеше да види Гуенивер. Оттегли се в стаята си, запали свещи и закрачи напред-назад; задаваше си въпроса какво ли има в неговата раса, та извлича такова удоволствие от страданието, какво я кара да обича смъртта така, както други раси обичат удобствата и богатствата. Ей ги на — Гуен и нейния Рикин, които мислеха, че се обичат, докато през цялото време обичаха тъмната страна в душата на Девери.

— О, богове — рече Невин. — Това вече не е моя работа.

Свещта изгасна, сякаш поклащайки златистата си глава в знак на отрицание. Беше негова работа, независимо дали щеше да успее да им помогне в този живот, или трябваше да чака до следващия, вече не само на Гуенивер, но и на Рикин. Независимо дали щяха да нарушат или спазят обета си, те се свързваха с верига от Уирд и щеше да е необходима мъдростта на крал Бран3, за да я разплете, и силата на Веркингенторикс4, за да я скъса. Като си помисли за двамината герои от времето на Зората, настроението на Невин се развали още повече. Проклета кръвна клетва, взета направо от стара сага! Искаше да им обясни, да ги принуди да разберат, че винаги е по-лесно да паднеш, отколкото да се покатериш, че да се отпуснеш и да паднеш носи чувство на спокойствие и сила. Тя нямаше да го чуе. Вероятно беше твърде късно.

Невин се отпусна на стола и впери поглед в празното огнище. Имаше чувството, че след избухването на гражданските войни цялото кралство е тръгнало назад и са унищожени годините на култура, познание, изискано благородство, грижа за бедните — всички онези цивилизовани неща, които много хора в продължение на дълги години се бяха опитвали да вградят в деверийската душа. Колко време ще мине, преди да започнат отново да вземат глави? Невин поклати глава с горчивина. За първи път в своя неестествено дълъг живот не бе убеден, че си струваше да служи на Светлината, че наистина е възможно да има някаква Светлина, на която да служи, след като нещата могат да се плъзнат така лесно назад в мрака. Никога преди не бе проумявал така добре колко тънко е лустрото на цивилизацията, че тя плава като тъничък слой мазнина по тъмните океани на човешките съзнания.

Що се отнасяше до Гуенивер, Невин имаше последна, отчаяна надежда. Само да я накара да разбере, че от всичко на този свят деомерът предлага най-много власт, защото тя обичаше властта. Може би щеше да успее да я отстрани от двора заедно с Рикин, защото тя нямаше да го остави — и да се оттеглят в дивата северна страна или дори в Бардек. Там можеше да й помогне да отхвърли товара, който беше поела върху себе си, да я накара да вижда ясно отново. Още същата вечер отиде в стаята й да говори с нея.

Гуенивер му наля медовина и го настани в най-хубавия си стол. На светлината на фенера очите й сияеха, усмивката й оставаше ведра и непроменена, сякаш дялана с нож на лицето й.

— Мога да предположа защо си тук — каза тя. — Защо душата ти е така смутена от обета, който дадохме двамата с Рикин?

— Най-вече защото това не ми се струва далновидно. Хубаво е човек да помисли добре, преди да се ангажира веднъж завинаги. Някои пътища минават през много земи и предлагат различни възгледи.

— А други са прави и кратки. Зная го, но моята Богиня е избрала този път за мен и вече не мога да свърна от него.

— О, така е, разбира се, но има и други начини да й служиш, освен с меч.

— Не и за мен. Истина ти казвам, добри ми Невин, не ме е еня, че пътят ми ще е кратък. Това е… ами това е като да имаш само определено количество дърва. Едни ги добавят към огъня едно по едно, та да имат топлинка през цялата нощ. Други обичат да ги струпат и докато могат, да се радват на буен пламък.

— А сетне замръзват и умират.

Тя се намръщи, стиснала чашката си. Накрая проговори:

— Добре. Не намерих най-добрия начин да го кажа, нали? Или пък всъщност е достатъчно добър. Не замръзват и умират — хвърлят се в огъня.

Когато тя се разсмя на собствената си шега, Невин най-сетне осъзна онова, което от много време отказваше да приеме — тя беше безумна. Много отдавна я бяха тласнали извън границите на разума и сега в очите й блестеше лудост, подиграваше му се със скованата си усмивка. И все пак има лудост и лудост; в този смахнат свят щяха да я смятат великолепна, да я обсипват с почести и слава хора, безумни почти колкото нея. Да седи и да продължава да бъбри с нея се оказа сред най-трудните неща, които Невин някога бе правил. Тя говореше за Блейдбир и Вълчия клан, но всъщност беше тръгнала към смъртта.

След време намери начин възпитано да се измъкне и да се върне в стаята си. Никога вече не би могъл да я въведе в деомера, защото изучаването на магиите изискваше възможно най-здравия разум. Дори леко неуравновесени люде са застрашени, започнат ли да изучават деомера, защото властта и силата, които събуждат, скоро ги разкъсват. Знаеше, че в този живот тя няма да има истинския си Уирд. Както крачеше из стаята, Невин изведнъж започна да трепери. Отпусна се на стола и се запита дали не е болен, но сетне разбра, че ридае.

Летните дъждове бяха превърнали дъна на Вълчия клан в тинеста локва. Насред черната кал, пепелта и обгорелите греди, напукани върху калдъръма, запушващи кладенеца и вонящи сладникаво на изгоряло и гнило, се издигаше изтърбушеният, останал без покрив брох. Тук-таме в сянката на стените имаше плесен, приличаща на болнав сняг. Гуенивер и Гуетмар останаха на конете си пред отвора, който преди служеше за порта, и го огледаха.

— Е — рече Гуенивер, — сега наистина си велик лорд.

— Ще приеме ли Нейна святост гостоприемството на великолепния ми дом? — направи подигравателен поклон. — Най-добре да продължим нататък и да огледаме селото.

— Наистина няма да имаш време преди зимата да изградиш отново Дън Блейд.

Спуснаха се надолу по склона към чакащата ги войска. До нейния собствен боен отряд от седемдесет души стояха още двеста кралски войскари, водени от Данин. Щедростта на Глин продължаваше с дълъг обоз от припаси и група опитни майстори, които да укрепят каквито сгради намерят неразрушени. Докато яздеха през земите на Вълците, Гуенивер започна да се чуди дали владенията могат да бъдат спасени, тъй като крепостните селяни, които обработваха нивите, се бяха разбягали до един. На два пъти минаха покрай техни села и откриха, че грубите хижи са изгорени, сякаш преди да избягат, крепостните бяха решили да покажат презрението си към бившите господари. Но селото на свободните селяни все още стоеше, макар жителите му да ги нямаше, тях ги беше прогонил страхът от Глиганите, не от Вълците. Бурените растяха гъсти и зелени около селския кладенец и по пътеките. Несъбраните плодове лежаха и гниеха като съсиреци кръв под ябълковите дървета. Къщите сякаш се гушеха, притиснали се една до друга, затворените с капаци прозорци приличаха на печални очи, изпълнени с укор към онези, които ги бяха изоставили.

— Ще съм чудесен лорд наистина без хора, които да владея — отбеляза Гуетмар на шега, но гласът му прозвуча кухо.

— Селяните ще се върнат след време. Изпрати вестители на юг и на изток, където имат роднини. Колкото до собствените ти земи, приятелю, смятам, че ще трябва да се задоволиш с наеми — стига да намериш свободни селяни, които да пожелаят да се заселят там.

Без да се церемони, Гуетмар счупи катинара на къщата на ковача и я обяви за своя просто защото беше най-голяма. Тъй като нямаше време да се изгради истинска каменна стена, главният зидар и главният дърводелец решиха да издигнат земен вал и ров и да заобиколят вътрешната ограда от трупи. Докато течеше тази бавна работа, войската изпращаше непрестанно малки патрули по границата между земите на Глиганите и на Вълците. Минаха две седмици, преди да се зададат неприятности. Гуенивер водеше група войскари през опустелите ливади, когато далеч надолу по пътя видя облак прах, който показваше, че към тях язди отряд. Изпрати вестител до Данин и основната част от войската, сетне разгъна своя отряд в боен ред през пътя.

Прахът бавно се разнесе и видяха в лек тръс да се задават десет войскари. Когато забелязаха отряда, спряха и образуваха неравна редица. Бяха на своя земя, Вълците — на тяхната; сблъсъкът беше на косъм, когато водачът подбутна коня си, излезе от групата и се срещна с Гуенивер на средата на пътя.

— Вълци сте, нали? — попита той.

— Да, Вълци сме. А теб какво те засяга?

Очите на водача се отместиха за миг към нейните двайсет и четирима души и преброиха безнадеждно превъзхождащия го враг. Свивайки рамене, той обърна коня и поведе групата в отстъпление. Докато се обръщаха, тя видя, че един от войскарите носи щит с герба на Свещения град — зелен двукрак летящ дракон.

— Аха — обърна се тя към Рикин. — Сега разбирам защо Глин изпрати свои хора с нас.

— Точно така, милейди. Слумар от Кантрей няма да пусне толкова много земя без бой. Ще направим добре да се върнем и да предупредим останалите.

Като се върнаха в Блейдбир, ровът беше завършен и земният вал — натрупан, макар все още неотъпкан и неукрепен. Нахвърлени в неправилен кръг, трупите за оградата лежаха на земята като зъбите на акула. Гуенивер намери Гуетмар и Данин да разговарят с главния дърводелец и ги дръпна настрана да им съобщи вестите.

— И съм готова да се обзаложа, че Буркан ще знае до залез-слънце, че сме се върнали — заключи тя.

— Точно така — рече Данин. — Те знаят, че не може да сме при разрушения дън, и според мен ще дойдат направо тук. Най-добре ще е да ги пресрещнем на пътя. Ако много ни надвишават по брой, ще отстъпим в селото и насипът ще изравни силите.

— Ако ще отстъпваме — присъедини се към разговора Гуетмар, — ще трябва да го направим бързо. Не бива да ни отрежат.

— Разбира се — каза Данин. — Но вие оставате тук да отбранявате селото.

— Чакайте за момент! Аз имам намерение да се бия в защита на собствените си земи.

— Намерението е благородно, милорд, но мисленето не го бива. Единствената причина да съм тук с момчетата си е да ви запазя жив.

Когато Гуетмар пламна от ярост, се намеси Гуенивер.

— Не ставай глупак! — сопна му се тя. — Откъде да знаем дали детето, което носи Маки, е момче или момиче? Ако загинеш в сражение и ако то не оживее, няма да има Вълчи клан, докато Маки отново не се омъжи. И ще трябва да минем пак през всичко това.

— Точно така — Данин се усмихна по начин, който трябваше да е примирителен. — Вие създавайте наследниците, милорд, а ние ще им осигурим земята.

На сутринта Данин събуди хората рано и докато сивата зора просветляваше, ги поведе навън, защото ако Буркан се движеше бързо, щеше да стигне до селото в късния следобед. Сутринта беше преполовила, когато пресякоха границата между двете владения и продължиха напред през полетата, обезлюдени от непрестанната вражда между двата клана. По пладне стигнаха до голяма ливада с гъста гора от едната страна. Данин изпрати разузнавачи, после остави конете на основната група да починат малко, преди да подреди бойната линия. Две трети от войскарите разположи напряко през пътя; останалите се скриха сред дърветата, където щяха да изчакат битката, сетне да нападнат Буркан във фланг.

Стояха търпеливо на палещото слънце, когато разузнавачите се върнаха и донесоха новината, че са срещнали разузнавачи на Глиганите. Гуенивер се обърна към Рикин с усмивка.

— Това е добре. Значи са на път. Напомням ти да оставиш Буркан на мен.

— Ще помня, милейди. И ако тази вечер не те видя жива, значи ще се видим в Отвъдното.

Тя изтегли метателното копие, хората последваха нейния пример и върховете блеснаха като огнена линия през пътя. Отново зачакаха, конете им биеха неспокойно с копита, мъжете пазеха пълно мълчание. Внезапно почувства как по гръбнака й пробяга студено докосване. Огледа се и видя баща си, братята и чичовците си, възседнали призрачни коне, нетленни като самите тях, встрани от бойната линия. Гледаха я строго, мълчаливи, в очакване на победата или гибелта на своя клан.

— Какво има? — попита Рикин.

— Не ги ли виждаш? Гледай. Ей там.

Напълно объркан, той се взря накъдето сочеше тя, а призраците се усмихваха, сякаш мислеха, че добрият Рикин не се е променил много, откак са го виждали. Тъкмо в този момент някой нададе вик. Надолу по пътя се появи облак прах — Глиганите отговаряха на предизвикателството. На около петдесет метра те спряха и образуваха неправилен клин. Бяха около двеста и смятаха, че са изправени срещу отряд, наброяващ само сто и петдесет души. Данин подбутна коня си напред, Буркан направи същото.

— Хора на Кермор, а? — изкрещя Глиганът. — Но виждам с вас и Вълчи гербове.

— Виждаш, защото Вълците се обърнаха към истинския крал с молба да брани потомствените им земи.

— Ба! Истинският крал в Дън Девери ми е дарил тези земи с правото на кръвна вражда.

— Всичко се свежда до един крал срещу друг, нали така? — Данин се усмихна добродушно. — Ти, попикана претенцийо за благородно родена свиня.

Буркан нададе крясък и метна копието си право към него, Данин спокойно го отби с щита си в прахта. С викове и крясъци Глиганите атакуваха, копията се извисиха и засвистяха на слънцето. Гуенивер заби шпорите в коня и изтегли меча си. Искаше самия Буркан, проклет да е и проклет да е Данин, който разменяше удари с лорда насред бойното поле. Вражите редици се сблъскаха, войскарите започнаха да се разделят, да се въртят един около друг, сечейки и крещейки в яростни единоборства. Гуенивер размахваше меча и се биеше, пробивайки си път, а смехът й се извиси. Тъкмо когато стигна до Данин, скритият отряд изскочи от дърветата и се вряза в тила на Глиганите. Отекна вик, но те нямаше как да се измъкнат от капана.

— Гуен! — изкрещя Данин. — Твой е!

Данин се запази, отмятайки щита, завъртя коня си със сила и я пусна близо до Буркан. Тя чу как ненавистта заклокочи от устата й в продължителен смях, посрещна замаха му с щита си и направи опит да го прободе, но той парира с острието си. За миг мечовете им останаха сплетени, а тя го изгледа в лицето и се изсмя. Видя го да побледнява от страх и, както винаги, всичко пред очите й почервеня от ярост при вида на това малодушие. Отскубна се, насочи острието отново и осъзна, че всичко е много забавено. Бавно плъзна меча, за да го съсече отдолу; бавно неговият се приближи към нейния и го отби. Сякаш се движеха в танц, някакво изискано, мрачно движение в кръг, което правеше всеки жест, всеки момент свръхестествено отчетлив.

Връхлетя ги звук, подобен на вятър, който свири в тъмна нощ и заглушава шумовете на битката. Той се опита несръчно да я прободе, тя го посрещна с щит и тогава проумя, че Буркан не е в такт с музиката на танца. Много, много бавно конят му отметна глава и блокира движението на господаря си. Подканяйки своя с колене, тя се приведе и се промъкна във фланг. Преди той да се обърне напълно, тя нанесе плавно, без да бърза, своя удар. Острието й се плъзгаше толкова бавно, толкова леко към ръката му с щита, че й се стори недействително, когато той изпсува, олюля се и го изпусна. Докато вятърът пищеше и стенеше, тя се приведе и го прободе — ръката и мечът й се сляха в едно, превърнаха се в копие, което се заби в бузата му. Надавайки задавен писък от болка, той дръпна главата на коня си настрана сякаш за да побегне, но отново не прецени такта на танца.

Тя беше там, за да му препречи пътя. Наведен на седлото, стиснал с две ръце рога му, той я гледаше, а кръвта се стичаше много, много бавно по него.

— Милост — прошепна той. — Признавам претенциите ви.

Гуенивер се поколеба, но видя баща си, който яздеше до нея и гледаше с печални очи. Замахна и съсече Глигана през очите, чу го да пищи, съсече го и от другата страна и го видя да пада, стоварвайки се тежко на земята, а около тях коне се вдигаха на задните си крака и отскачаха нагоре, за да не го прегазят. Баща й я поздрави с призрачния си меч, после изчезна. В този миг светът се върна, вятърът отстъпи на звуците от сражението, на писъците и крясъците.

— Гуенивер! — това беше гласът на Рикин. — Към Гуенивер!

Изведнъж хората й бяха навсякъде около нея, те се биеха яростно, крещяха, отблъскваха Глиганите, които за малко не я обкръжиха. Сетне отекнаха сребърни рогове, вражеската линия се разкъса. Разгромените побягнаха, следвани от повечето хора на Данин, които препускаха бясно след тях.

— Добре свършено, милейди! — тържествуваше Рикин. — О, добре свършено!

Значи всичко беше приключило. Дългата й лятна ненавист лежеше прегазена заедно с трупа на Буркан на окървавеното полесражение. Замаяна, сякаш ударена по главата, тя отпусна меча си и се запита, защо не плаче от радост. И изведнъж разбра, че никога повече няма да плаче, че Богинята напълно я е обсебила.

След като войската отпочина от сражението, Данин остави петдесет души подкрепление при Гуетмар и поведе останалите към Кермор. Докато яздеха по сивите, хлъзгави от дъжда улици на града, той почувства как около него като влажно наметало се спуска тъга. Ако новият глава на Глиганите не направеше нещо изключително глупаво, лятната кампания беше приключила. В дъна той докладва пред Краля, после се качи в стаята си и се изкъпа. Тъкмо се обличаше, когато на вратата му се появи съветникът Садар и поиска да говори с него.

— Покани го да влезе — рече Данин на пажа си. — Ще видим какво има да каже този досаден дърт пръдльо.

Момчето се засмя и направи каквото му поръчаха, но Садар му нареди да остане навън в коридора, докато двамата с капитана разговарят.

— Какво значи това — сопна се Данин. — Защо заповяда на момчето да излезе.

— Каквото имам да казвам, е прекалено сериозно, за да се повери на млади уши — съветникът седна непоканен на един стол и приглади черните си одежди. — Зная, разбира се, че по този въпрос мога да разчитам на дискретността на лорд Данин. Дошъл съм тук с надеждата, че ще дадете покой на съмненията ми и ще ми кажете, че напълно греша.

„Ако е вярно — каза си Данин, — това ще бъде първият път в безполезния му живот, когато е пожелал да чуе, че бърка.“

— Какви подозрения? — попита той.

— Ами това е толкова отвратително, че едва мога да понеса да го кажа на глас — Садар изглеждаше наистина разтревожен. — Става дума за светотатство, или може би трябва да кажа, възможно светотатство. Далеч съм от мисълта да оскърбявам една дама, която може да е напълно невинна.

Погледна към Данин, сякаш очакваше от него да разбере точно какво има предвид.

— Каква дама? — поиска да знае той.

— Разбира се, лейди Гуенивер. Виждам, че ще направя най-добре да говоря направо, колкото и болка да ми причинява. Вие бяхте в нейната компания в продължение на месеци, милорд. Забелязали ли сте как… е, колко интимни изглеждат отношенията й с нейния капитан? Ако наруши свещения си обет, ще бъде тежко и ужасно провинение. Сигурен съм, че ако Тъмната Богиня се разгневи, всички ще има да патим. Моля ви, кажете ми, че приятелството им е само една от онези връзки, които бойците често имат помежду си.

— Доколкото зная, е така. По дяволите, старче, обзалагам се, че нейните войскари ще я убият, само да решат, че извършва светотатство. Те знаят, че животът им зависи от нея.

— Е, добре, това облекчава сърцето ми — той въздъхна драматично. — Просто заради кръвната им клетва, нали виждате, че…

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Ами че лейди Гуенивер е дала кръвен обет с младия Рикин. Бях сигурен, че знаете.

Данин усети как яростта му пламва като напоен с масло огън.

— Там е работата, че не го знаех — изръмжа той.

— Е, да. Наистина се питах дали знаете, след като господин лордът е често погълнат от военни въпроси. Но разбирате моята загриженост, нали?

Данин изръмжа нечленоразделно, отиде до прозореца, сграбчи перваза с две ръце, впери невиждащи очи навън и се разтресе от ярост. Независимо какво каза на съветника, вече бе убеден, че е нарушила обета си за непорочност, сигурен беше, че двамата с Рикин са се осквернили, и то не веднъж. Дори не видя как съветникът си отива, което беше жалко, защото Садар се усмихваше доста злорадо.

Едва по-късно, когато се успокои, Данин направи следващата, донякъде налудничава стъпка в разсъжденията си. Щом Гуенивер вече е нарушила обета си, защо в името на всички богове да не я притежава и той.

Само дни по-късно Невин случайно пресичаше двора, когато Гуенивер събираше своя отряд близо до портите. Поспря да види как с Рикин възсядат конете си. Представляваха в известен смисъл красива двойка — и двамата млади и със златни коси. „И осъдени — помисли той. — О, богове, колко още мога да понеса да стоя тук и да гледам Уирда им?“ Продължи пътя си със сърце, натежало от мрачни мисли, и едва не се сблъска с Данин.

— Извинявам се — рече Невин. — Просто се бях замислил.

Очите на Данин се разтвориха от страхопочитание.

— Не става дума за магии или нещо подобно, милорд — продължи той.

— Е, добре тогава — той се насили да се усмихне, с намерението усмивката му да е приятна; но накара Невин да си помисли за вълк, който моли за остатъци от яденето на масата.

— Да знаеш къде отива лейди Гуенивер?

— Не зная. Предполагам, че излиза с хората си просто да разходят конете.

— Най-вероятно е така.

През това време отрядът се изнизваше с чаткане на подкови през портата. Данин наблюдаваше Гуенивер така напрегнато, че Невин се разтревожи.

— Чуй какво, момче — каза той. — За теб и за който и да е мъж тя е недостъпна. Трябва да имаш достатъчно разум да го проумееш.

Данин се обърна така рязко към него, че Невин отскочи и призова Дивите, да не би капитанът да прибегне до насилие, но колкото и да беше странно, младият мъж изглеждаше повече наранен, отколкото разгневен. За момент се поколеба, сякаш имаше нещо, което би искал да попита, сетне се обърна на пета и бързо се отдалечи. „Глупак“, си каза Невин. После престана да мисли за това и се качи да посети принц Мейл.

В тихата стая на кулата момчето стоеше облегнато на перваза и наблюдаваше как мъничките фигурки на последните конници се точат надолу по склона и навлизат в града.

— Като момче — рече Мейл — имах играчки, докарани чак от Бардек — малки сребърни коне и бойци. Войскарите от този отряд изглеждаха точно толкова големи. Нареждах ги и копнеех за деня, когато ще поведа бойци в сражение. О, по дяволите, този ден дойде и бързо си отиде.

— Успокойте се, Ваше височество, все още могат да ви откупят.

Мейл се усмихна горчиво и се отпусна на един стол до огнището, където пукаха няколко цепеници, поддържащи топлината. Невин седна от другата страна и протегна ръце да ги сгрее.

— До пролетта няма да има повече хералди — рече принцът с въздишка. — О, богове — цялата зима тук! Знаеш ли, съпругата ми искала да дойде и да сподели моето пленничество, но Татко не й позволил. Прав е, предполагам. Това ще даде на Глин нещо, с което да държи нейния клан.

— Изглежда, много я обичаш.

— Така е. Татко уреди нашата сватба, когато бях на десет, а тя на осем години и докато бяхме сгодени, тя живя в двора. По този начин се подготвяше като съпруга на принц. А сетне, преди три години, се оженихме. Човек свиква с някого, а сетне той му липсва. Но стига, добри човече, нещо съм се разбъбрил днес.

— Няма нужда да се извиняваш, момче.

Дълго време принцът седя загледан в огъня, но накрая излезе от унеса си.

— Свърших книгата с хрониките — рече той. — Дяволски е странно. Ще бъда най-образованият принц, който Елдид е имал, а това няма да донесе ни най-малка полза.

— Хайде, хайде, прекалено рано е да губиш надежда.

Мейл рязко се обърна и го погледна.

— Виж какво, добри ми Невин, всички стражи се кълнат, че си майстор на деомера. Отговори ми честно. Дали някога ще напусна това място по друг начин, освен за да ме обесят?

— Не ми е дадено да зная.

Мейл кимна бавно, сетне пак се загледа в огъня. Невин се опита няколко пъти да го заговори, а когато накрая той му отвърна, приказваше само за прочетеното.

Подобно танцуваща сребърна стена дъждът плющеше над Дън Кермор. В стаята на съвета беше влажно, каменните стени излъчваха хлад. Гуенивер се зави добре в карираното си наметало, докато съветниците продължаваха да каканижат монотонно. От другата страна на масата Данин играеше с кинжала си. Кралят седеше наведен напред на стола с израз на такова внимание, че тя се чудеше какво ли всъщност мисли.

— Във всички неща е най-добре да сте умерен и да не бързате — нареждаше Садар. — Още повече когато става въпрос за принца на Аберуин. Трябва колкото се може по-дълго да държим Елдид в неведение.

— Точно така — обади се Глин. — И казано по много добър начин.

Леко усмихнат, Садар седна отново.

— А сега, почитаеми господа — продължи Кралят. — Имам намерение да освободя от воински задължения през следващото лято лорд Гуетмар от Вълците, за да може да построи отново своя дън и да намери селяни да обработват земите му. Смятате ли плана за добър?

Ивир се надигна, поклони се и заговори:

— Съвсем мъдър, Ваше величество. Съмнявам се, че дори един от вашите васали ще недоволства. Всички знаят, че земите на Вълците са много важна предна територия.

— Добре — Глин се обърна към Гуенивер. — Ето, виждате, Ваша святост, въпросът се уреди тъй, както пожелахте.

— Най-смирено благодаря. Негово величество е повече от великодушен, а съветниците му — повече от мъдри.

Глин кимна на всички наоколо, стана и сложи край на съвещанието. Гуенивер си тръгна и усети, че Данин я следва, но отдалече. Забърза по коридора и по стълбата към голямата зала, но той я настигна, преди да успее да стигне до подиума. Едва потиснатата ярост в очите му беше ужасна.

— Да поговорим — рече той. — Навън.

— Няма нищо, което да не ми кажеш тук, вместо навън.

— Така ли? Аз пък мисля другояче, милейди.

Внезапно усети студено предупреждение, че е по-добре да чуе какво има да каже, преди да е направил сцена тук, в залата. Последва го без охота навън, под оскъдния подслон, който даваше стряхата на складова барака.

— От три дни обмислям какво да кажа — изръмжа той. — Не мога повече да чакам. Чух, че си дала кръвен обет с Рикин.

— Така е, дадох. А теб какво те засяга? Дадохме си обет да споделим не легло, а гроб.

— Не съм убеден, че го вярвам.

— Най-добре повярвай, защото е така.

За миг той се поколеба, за малко да й повярва, сетне се усмихна някак криво. За първи път тя разбра, че по свой суров начин той я обича честно, а не желае само плътта й.

— Виж какво, Дано — рече му тя, смекчавайки тона си, — ако някога наруша какъвто и да е обет, който съм дала на Богинята, ще умра на следващия ден, сигурна съм в това. Тя ще намери начин да ме порази.

— Нима? А какво си тогава, може би призрак от Отвъдното?

— Не съм нарушавала обета си. Щом си толкова сигурен, че съм го направила, защо не обявиш публично моето светотатство?

— Би трябвало да е дяволски очевидно.

Нежният начин, по който се усмихна, я накара да отстъпи, но той не се опита да се приближи към нея.

— Душата ми се свива, че го казвам — продължи той, — но те обичам.

— В такъв случай сърцето ме боли за теб, защото този товар ще трябва да носиш сам.

— Ще ти кажа нещо. Досега не съм отклонявал подхвърлено ми предизвикателство.

— Това не е предизвикателство, а чистата истина.

— Нима? Ще видим дали е така.

През следващите няколко дни Гуенивер имаше чувството, че играе смъртен танц, опитвайки се да стои настрана от Данин. Щом влезеше в голямата зала, той идваше и сядаше до нея, сякаш беше в пълното си право да бъде там. Запътеше ли се към конюшните, я следваше. На път към покоите си винаги го срещаше в коридора. Той се стараеше да бъде очарователен и беше мъчително да гледаш как този горд мъж се опитва да бъде изискан и съблазнителен. През деня Гуенивер прекарваше колкото се може повече време с Рикин. Вечер отиваше при Невин в неговата стая или се затваряше в своята в присъствието на прислужничката си.

Една вечер, когато вятърът стенеше по каменните коридори, Гуенивер отиде в стаята на Невин и откри, че се е сдобил с два стола. На масата беше постлал покривка и беше сложил там гарафа с медовина и три чашки.

— Добър вечер, милейди — рече той. — Бих искал да ви поканя да останете, но ще ми дойдат на гости двама души. Реших да спазвам благоприличието и да се сприятеля със Садар и Ивир.

— Това е без съмнение разумно. Сигурно негодуват срещу влиянието ти над Краля.

— Така е. И моите наблюдения ме наведоха на това.

Гуенивер направи само няколко крачки по коридора, когато видя, че Данин стои облегнат на стената и я чака. С въздишка се приближи бавно към него.

— Ще ме оставиш ли на мира? — рече тя. — Дяволски досадно е, че вървиш навсякъде подире ми.

— О, Гуен, моля те. Поболял съм се от любов към теб.

— Тогава отиди при Невин да ти даде лек.

Тя тръгна, но той я хвана за рамото.

— Махни си ръцете от мен! Остави ме на мира!

Гласът й беше прекалено висок и отекна в празния коридор. С пурпурно от гняв лице Данин понечи да каже нещо, но някой идваше към тях. Гуенивер перна ръката му настрани и побягна, профучавайки край Садар с кратко извинение. Забърза се надолу по стълбището и изскочи в голямата зала, където можеше да седи при своя отряд и да е на сигурно място. Същата вечер започна да си мисли дали да не повдигне обвинение срещу него, но той беше прекалено важен за добруването на кралството, за да й повярват лесно.

През целия следващ ден Данин сякаш правеше и невъзможното да я избягва. Тя беше колкото облекчена, толкова и озадачена, докато Невин не спомена, че е говорил с капитана и го е предупредил да не я преследва повече. Но след време той, изглежда, забрави предупреждението. Една дъждовна сутрин на връщане от конюшните я спипа навън, зад броха, а наоколо нямаше никого.

— Какво искаш? — сопна се тя.

— Да си поговорим честно.

— Тогава ме чуй, никога няма да споделиш леглото ми.

— Така, значи е различно с твоето просто селянче, така ли?

— Казах ти истината. А във всеки случай не си ти човекът, който може да задава на една жрица въпроси за обета й.

Той посегна да я хване за китката, но тя се измъкна и хукна към броха, колкото може по-бързо.

Слугинята на Гуенивер беше бледо момиче на име Оклада, на която истински й харесваше да работи в двореца, преди всичко защото там работата беше много по-лека, отколкото в бащината ферма. Тя изпитваше някаква особена гордост от това, че господарката й е толкова странна, и поддържаше просто обзаведената стая на Гуенивер безукорно чиста. Тъй като Гуенивер нямаше дълга коса, която да реше и подрежда, или лъскави дрехи, за които да се грижи, Оклада се задоволяваше с това неспирно да лъска оръжията на господарката си и да почиства непрекъснато конската й сбруя със специален сапун. Докато работеше, бърбореше за всички клюки, чути както в слугинските помещения, така и в покоите на кралицата, без въобще да я е грижа, че господарката й не я слуша. Ето защо беше лош знак, че през един студен следобед Оклада мълчеше, докато работеше, стъкмявайки огън.

— Я да чуем — рече накрая Гуенивер. — Какво е станало?

— О, милейди — тя се извърна от огнището. — Само се моля да ми повярвате. Когато слугата каже нещо, а лордът друго, никой не нарича лорда лъжец. Зная, че той ще отрече всяка моя дума.

Първата мисъл на Гуенивер беше, че някой е забременил момичето.

— Хайде, хайде — рече успокоително тя. — Кажи ми кой.

— Лорд Данин, милейди. Тази сутрин ме срещна навън в коридора и ми предложи подкуп. Каза, че ако тази вечер ви оставя сама в стаята, ще ми даде сребърник. А като рекох, че никога няма да направят такова нещо, ме зашлеви.

— О, по дяволите! Напълно ти вярвам — обхваната от гняв, Гуенивер закрачи напред-назад. — Върши си работата, докато помисля.

На вечеря усещаше непрекъснато как Данин я наблюдава със самодоволна усмивка. Нахрани се бързо и стана от масата, преди той да успее да свърши и да дойде при нея, но я беше страх да се върне в стаята. Ако я последва и направи нещо пред Оклада, скоро всеки слуга в дъна щеше да чуе за това. Очевидно той смяташе момичето много под себе си и не помисляше за тази неприятна възможност. Накрая отиде долу в голямата зала и потърси Невин, който разговаряше с Исгерин на половиница пиво.

— Искам да те поканя в стаята си, добри ми Невин — обърна се тя към него. — Време е да върна гостоприемството ти. Може би и Исгерин няма да има нищо против да се присъедини към нас на чаша медовина.

Рошавите вежди на Невин отскочиха нагоре, сякаш знаеше дяволски добре, че става нещо. Исгерин се усмихваше широко при мисълта, че е поканен да пие с благородник.

— За мен ще е голяма чест, Ваша святост — рече майсторът оръжейник. — Трябва да поговоря с шамбелана, а сетне ще съм свободен да дойда при вас.

— И аз също — обади се Невин. — Благодаря.

Гуенивер покани двамата да дойдат по-късно и побърза да се върне в стаята си, за да изпрати Оклада до кухнята да донесе медовина и чаши. Запали двата фенера с горяща тресчица и тъкмо ги слагаше на място, когато на вратата се почука.

— Влезте, добри ми господа — подвикна тя.

Данин влезе и затвори вратата зад себе си.

— Какво търсиш тук?

— Идвам да те видя. Гуен, моля те, сърцето ти не може да е толкова студено към мен, колкото показваш.

— Сърцето ми няма нищо общо с онова, което си наумил. Слушай сега, махай се оттук! Имам двама…

— Не ми давай заповеди.

— Това не е заповед, а предупреждение. Ще имам гости…

Преди да успее да довърши, той я хвана за раменете и я целуна. Тя се измъкна от ръцете му и го зашлеви. При този удар цялата му привидна вежливост се срина.

— Гуен, проклета да си! До гуша ми дойде твоето измъкване.

Беше толкова бърз, че не успя да се измъкне. Хвана я за раменете и я притисна към стената. Тя се бореше, риташе и удряше, но той беше прекалено тежък да го отблъсне и я притискаше със зверска сила. Псуваше и я държеше, ръцете му стискаха жестоко раменете й, а сетне се опита отново да я целуне.

— Пусни ме! Пусни ме, копеле такова!

Той я блъсна толкова силно в стената, че тя почти загуби дъх. Внезапно чу писък, който процепи стаята. Данин я пусна и се извъртя бързо тъкмо когато Невин и Исгерин се втурнаха вътре. На вратата Оклада продължаваше да надава пронизителни викове.

— Светотатство! — зашептя ужасен Исгерин. — О, Богиньо мила, прости ни!

— Ти си глупак, Дано! — проговори Невин. — Ти си пълен глупак.

Останала без дъх, стресната, Гуенивер усещаше как гърбът и раменете й горят като огън, но болката не беше нищо в сравнение с болезнения хлад в стомаха й. За малко щеше да бъде омърсена с груба сила. Исгерин се обърна към Оклада.

— Престани да пищиш, момиче! Бягай доведи паж. Изпрати да доведат стражата. Побързай!

Момичето хукна, като продължи да хлипа, и Данин се извъртя бързо към вратата. Невин застана спокойно пред него.

— Ще съсечеш ли двама старци, за да излезеш от тази стая? — рече спокойно той. — Смятам, че имаш повече чест.

Данин започна да се тресе мълчаливо като топола на вятъра. Гуенивер изпитваше желание да изпищи. Стиснала ръце пред устата си, тя го гледаше как трепери. Отнел й бе цялата слава, мощта й на бойното поле и гордостта, че носи меч. Зверската сила на Данин я превърна в обикновена, уплашена жена и за това най-много го ненавиждаше. Исгерин сложи бащински длан на ръката й.

— Милейди, как се чувствате? Нарани ли ви?

— Не много — рече задавено тя.

Навън в коридора викаха мъже. Четирима кралски гвардейци се втурнаха в стаята с извадени мечове и се заковаха, вторачени в своя командир, сякаш изведнъж попаднаха в кошмар. Данин се опита да каже нещо, после продължи да трепери. След мъчителни минути, които й се сториха цяла вечност, пристигна забързан Глин, следван от Садар. При вида на брат си Данин се пречупи, падна на колене и заплака като дете. Садар се отдръпна и ахна драматично.

— Светотатство! — извика съветникът. — И аз отдавна се боях, че това ще стане. Лейди Гуенивер, о, какво отвратително нещо.

— Я почакай за момент — каза Глин. — Дано, какво означава всичко това?

С обляно от сълзи лице Данин изтегли меча си и го подаде с дръжката напред към Краля, но все още не можеше да говори.

— Ваше величество, двамата с Невин видяхме — обади се Исгерин. — Той се опита да изнасили дамата.

— О, богове — рече Садар. — Какво ли ужасно проклятие ще ни изпрати сега Богинята?

Гвардейците се отдръпнаха разтреперани от човека, който е щял да оскверни жрица. Отвращението в очите им показваше ясно, че набожността им е искрена, каквото и да мислеше Гуенивер за тази на съветника.

— Дано — рече Кралят. — Това не може да е вярно.

— Вярно е — най-накрая той се застави да продума. — Просто ме убий, моля те!

Данин отметна главата си назад, за да подложи гърлото си. Глин изруга и захвърли меча на другия край на стаята.

— Ще отсъдя по въпроса на сутринта. Гвардейци, отведете го в стаята му и го дръжте там. Освен това му вземете кинжала — той погледна към пребледнелите свидетели. — Искам да се посъветвам с Нейна святост. — Един след друг те побързаха да излязат, Садар тръгна последен. Кралят затръшна вратата зад него, сетне се хвърли на един стол и загледа подскачащите пламъци в огнището.

— По този въпрос, Ваша святост — проговори той, — вие сте монархът, а аз поданикът. Ще наложа на лорд Данин всяко наказание, което пожелае Богинята, но като човек ви моля за живота на брат ми — замълча и преглътна трудно. — Законът казва, че трябва да подложа на бичуване мъж, посегнал на жрица. Да бъде публично бичуван, а сетне обесен.

Гуенивер седна и стисна треперещите си ръце. Щеше да извлече удовлетворение от всеки удар, нанесен от палача; щеше да изпита удоволствие да види как увисва на въжето. Сетне почувства зад себе си Богинята, едно студено тъмно присъствие, като зимен вятър през отворен прозорец. Проумя, че ако използва свещените закони за лично отмъщение, ще извърши не по-малко светотатство, отколкото ако ги пренебрегне заради Краля. Гуенивер вдигна ръце и започна да се моли безмълвно на Богинята, а през това време Глин седеше втренчен в огъня и чакаше.

Когато един уплашен паж се втурна на подиума и сграбчи ръката на Краля, всички присъстващи в голямата зала разбраха, че става нещо лошо. Глин излезе, а войскари и благородници започнаха да гадаят, шепнейки поток от клюки и предположения. Какво ли толкова лошо можеше да се е случило, та момчето да забрави дотам възпитанието си? Рикин сметна, че въпросът не го засяга, и продължи да пие. Прецени, че скоро всички ще знаят какво е станало. Нещата се уталожваха вече, когато лорд Олдак мина през масите и го потупа по рамото.

— Ела с мен, капитане. Съветникът Садар иска да говори с теб.

Садар стоеше в основата на стълбището, потривайки непрекъснато ръце.

— Стана нещо ужасно, капитане — рече съветникът. — Лорд Данин се опита да изнасили лейди Гуенивер.

Рикин изпита усещането, че светът е замръзнал и го е сковал в себе си, като попаднал в лед лист.

— Сметнах, че би трябвало да знаеш — продължи старецът. — Честно казано, обхваща ме ужас при мисълта, че противно на всяко правосъдие Негово величество ще го помилва. Ако това стане, бъди така добър да помолиш господарката си да пожали града от проклятието на Богинята.

— По дяволите — изръмжа Рикин. — Ако Негово величество се опита да се измъкне, ще убия копелето със собствените си ръце.

Олдак и Садар размениха много кратки усмивки. Рикин изтича по стълбището, втурна се по коридора и се озова лице с лице с двама гвардейци, които стояха пред вратата на Гуенивер.

— Не можете да минете. Кралят е вътре.

Рикин сграбчи гвардееца за раменете и го блъсна в стената.

— Не ме интересува! Трябва да видя господарката си, ако ще и Адовият властелин да е вътре.

Тъкмо когато другият гвардеец посегна да го хване, вратата се отвори със замах — беше Гуенивер, бледа, разтърсена, но невредима.

— Стори ми се, че чух гласа ти — рече тя. — Влез.

Когато Рикин пристъпи вътре, видя Краля, който ставаше от един стол. Никога преди не се бе озовавал така близо до човека, когото обожаваше на второ място след нея. Изпълнен със страхопочитание, той се отпусна на колене.

— Какво означава това? — попита Глин. — Как научи?

— Каза ми съветникът Садар, Ваше величество. Ако желаете, можете да заповядате да ме бичуват, че нахлух, но исках да видя с очите си дали господарката ми е невредима.

— Без съмнение — той погледна към, Гуенивер. — Съветникът Садар, така ли?

— И лорд Олдак — добави Рикин.

Гуенивер се замисли върху чутото. От начина, по който стоеше изправена като стълб, и по студената власт в очите й той разбра, че Богинята се е вселила в нея.

— Кажи ми нещо, капитане — рече Кралят. — Как ще приемат войскарите тази вест?

— Е, Ваше величество, не мога да говоря за хората на лорд Данин, но моите хора и аз ще се бием със самия Адов властелин да защитим честта на нашата господарка. Не можем да приемем такова нещо ей така, спокойно.

— Особено след като съветникът подклажда всички наред, Ваше величество — рече Гуенивер. — Нещо ми стана ясно за съветника Садар, но едва ли някога ще сме в състояние да го докажем.

— Така ли? — Глин погледна към Рикин. — Остави ни.

Рикин стана, поклони се и излезе заднешком от стаята. Прекара дълга, тревожна нощ, легнал върху нара, питайки се какво решават заедно неговата господарка и неговият Крал.

На сутринта Гуенивер дойде в казармата да го вземе. По изрично нейно искане Рикин получи разрешение да присъства на съда в залата за аудиенции. Глин седеше на подиума, облечен в церемониални одежди, със златен меч в ръка. Четирима съветници, включващи и Садар, стояха зад него, а двама жреци на Бел — от дясната му страна. Свидетелите, сред които беше и Гуенивер, бяха пред подиума. При звука на сребърен рог четирима гвардейци въведоха Данин. По тъмните кръгове под очите му Рикин прецени, че не е спал цяла нощ. Хубаво, помисли си той. Нека копелето да вкуси всяка горчива капка.

— Пред нас е издигнато обвинение в светотатство — оповести Глин. — Лорд Данин е обвинен в това, че се е опитал да оскверни личността на Гуенивер, лейди и жрица. Да започнем със свидетелските показания.

— Ваше величество — викна Данин, — позволете ми да ви го спестя. Признавам. Просто ме изведете и ме убийте. Ако със службата си досега съм заслужил нещо, то нека това стане веднага и бързо.

Погледът на Глин беше така студен, сякаш пред него имаше непознат. Садар се усмихна вътрешно.

— Лейди Гуенивер — каза Кралят, — пристъпете напред.

Гуенивер застана точно под подиума.

— Предлагаме ви да изберете възмездието, което да получите, тъй както ви съветва и както иска Богинята. Смърт или да бъде прокуден. Ще бъде прокуден от нашия двор и нашите земи. Ще отнемем на лорд Данин всички права, ранг и привилегии, но ще запазим детето му, за да бъде отгледано като наш син, защото ни е жал за едно същество, което е прекалено младо, да споделя бащиния си позор. Тази присъда ще пожали живота му само защото престъплението не е било завършено. Ако Богинята желае другото, ще му отсъдим петдесет удара с бич, а сетне да бъде обесен, докато умре, на пазарния площад в нашия град Кермор. В името на вашата Богиня, говорете и осъдете този човек.

Тъй като Рикин знаеше какво ще каже Гуенивер, трябваше да й се възхити как се направи, че обмисля въпроса много тържествено и задълбочено. Садар изглеждаше така сякаш е глътнал голяма глътка оцет, защото започваше да се досеща какво ще последва.

После Гуенивер направи реверанс на Краля.

— Да бъде прокуден, Ваше величество. Макар в основата си простъпката да е тежка и богохулна, Богинята може да бъде милостива, когато престъплението е доброволно признато и когато престъпникът е бил доведен до налудничави действия от неща извън неговата власт.

Тя замълча и погледът й срещна Садаровия. Старецът пребледня като платно.

— Така да бъде — Глин вдигна високо златния меч. — Ние произнасяме споменатата преди присъда срещу Данин, вече не лорд: да бъде прокуден. Стража! Отведете го да се приготви за пътуването си вън от моя град. Нека не взема друго освен дрехите, които носи, две одеяла, един кинжал и двата сребърника, полагащи се на всеки прокуден.

Стражата измъкна арестувания навън, а присъстващите в претъпканата зала започнаха да шепнат помежду си и шумът напомняше бързо течаща вода. Тъй като имаше да изпълни задача, Рикин се изсули от странична врата и се забърза към покоите на Данин. Той стоеше на колене в средата на стаята и завиваше наметало в завивките си. Погледна към Рикин, сетне продължи работата си.

— Да не си дошъл да ме убиеш? — попита той.

— Не. Донесох ти нещо от господарката.

— Жалко, че не остави да ме обесят. Бичуването щеше да е по-добро от това.

— Не говори като глупак — Рикин извади навитото на руло послание от ризата си. — Върви в Блейдбир и дай това на лорд Гуетмар. Той има нужда от добър капитан с тези прокълнати Глигани на границата си.

Данин погледна за миг към навития лист, който му подаваха, сетне го взе и го пъхна под ризата си.

— Тя е много великодушна към онези, които побеждава, но да ме вземат дяволите, ако най-лошото от всичко не е да приема нейното благоволение. Кажи ми нещо, и то честно, Рико, в името на сраженията, които сме водили заедно. Спиш ли с нея, или не?

Ръката на Рикин сякаш сама намери дръжката на меча.

— Не спя и никога няма да спя.

— Ха. Значи ще бъдеш нейно послушно кученце, така ли? Смятах, че си повече мъж.

— Забравяш Богинята.

— Ха — това прозвуча по-скоро като сумтене, отколкото като дума.

Рикин видя меча в ръката си, без да съзнава, че го е изтеглил. Данин седеше на пети и самодоволно му се усмихваше. С усилие на волята Рикин прибра меча.

— Хитро копеле си, няма що! Но не ще те убия и да ти спестя позора.

Данин клюмна като чувал с брашно. Рикин се завъртя и излезе, като затръшна вратата зад себе си.

Дворът беше претъпкан с хора; лордове, войскари, слуги шепнеха помежду си и чакаха. Рикин намери Гуенивер и Невин при портите, където двама кралски гвардейци държаха черния кон на Данин, оседлан и готов. Когато Данин излезе от броха, тълпата се раздели, за да го пропусне. Държеше главата си високо изправена и размахваше навитите си на руло завивки с една ръка също тъй волно и весело, сякаш тръгваше на война. Около него шепотът се извиси, но той се усмихна на гвардееца, потупа коня си по врата и върза завивките за седлото, без да обръща внимание на тихия кикот, на сочещите го кухненски прислужнички. Когато възседна коня, над шепота се чуха подвиквания „копеле“. Данин се обърна на седлото и се поклони на онези, които го дразнеха, и нито за миг не преставаше да се усмихва.

Водена от някакъв порив, който Рикин не можеше да разбере, Гуенивер последва Данин през портите. Рикин улови погледа на Невин, даде знак на стареца да дойде с него и побърза да я настигне. През цялото време, докато Данин минаваше бавно по препълнените улици, народът се обръщаше да го изгледа, хората си шепнеха и го наричаха копеле, но той седеше изправен гордо на седлото. При градските порти се поклони на стражата, сетне срита коня и се понесе по пътя в галоп. Рикин въздъхна дълбоко от облекчение. Въпреки всичко изпитваше някакво съжаление.

— Милейди — обърна се той към Гуенивер, — защо го последва?

— Исках да видя дали ще се пречупи. Жалко, че не стана.

— О, богове, Гуен! — сопна се Невин. — Смятах, че ще намериш сили да му простиш.

— Това е първото глупаво нещо, което съм те чувала да казваш, добри ми човече. Защо, по дяволите, да му простя? Позволих Краля да го прокуди заради него, а не заради Данин, и Негово величество имаше дяволски късмет, че измъкна отстъпка от мен.

— Знаеш ли — рече старецът сурово, — че омразата свързва двама души дори по-силно от любовта. Можеш да помислиш върху това.

Тримата вървяха бавно по северния път, ограден от зелените ливади на личните кралски владения. По студеното, ясно небе се трупаха облаци и бягаха пред засилващия се вятър. Рикин тъкмо мислеше, че би искал да се върне на топло в голямата зала, когато видя животното, което препускаше в тръс към тях по пътя. Беше черният кон на Данин, без ездач, а юздите му бяха вързани за рога на седлото. Рикин изруга и изтича да го хване. Всичките неща на господаря му продължаваха да са вързани за седлото.

— О, богове — рече Невин. — Гуен, заведи коня обратно в дъна и кажи на стражата как си го намерила. Върни се с тях. Рико, ела с мен. Едва ли е далеч.

Рикин установи, че Невин може да бяга изненадващо бързо за човек на неговата възраст. Тичаха по пътя в продължение на четвърт миля, докато стигнаха до малко възвишение, на върха на което растеше самотен дъб. Ругаейки, Невин се втурна нагоре по склона, а Рикин пъхтеше след него. Данин се бе килнал на една страна, ръката му все още стискаше окървавения кинжал. Беше прерязал собственото си гърло на по-малко от миля от Краля, когото обичаше. Рикин се отвърна и видя Дън Кермор да се извисява над града, а червено-сребристите знамена да плющят на вятъра.

— Мамка му! — продума Рикин. — Бедното копеле.

— И това достатъчно отмъщение ли е за теб?

— Повече от достатъчно. Той има прошката ми, ако ще му свърши някаква работа в Отвъдните земи.

Невин кимна леко и се извърна с думите:

— Е добре, във всеки случай така се скъса една брънка от веригата.

— Какво?

— О, нищо, нищо. Гледай. Ето че идват градските стражи.

III

Невин остана още година в Кермор, но вече трудно понасяше да гледа как Гуенивер тръгва на война и да чака изпълнен със страх дали ще се върне, или не. Един влажен пролетен ден напусна дъна и тръгна без цел на север да прави каквото можеше за обикновените хора в кралството. Отначало мислеше често за Гуенивер, но толкова много неща изпълваха сърцето му с тревога, че скоро споменът за нея избледня. Година след година войните бушуваха, последва и чума. Невин се опитваше да подтиква лордовете към мир, а обикновените люде — към грижа за собственото им оцеляване, но разбираше, че колкото и да бяха благодарни онези, на които помагаше, не върши кой знае какво. Постепенно го обхвана отчаяние. В сърцето си стигна до Тъмните пътеки, където дори деомерът се превръща в прах и пепел и няма спокойствие или радост. Продължаваше да работи, воден от чувство за дълг към Светлината, но като последна жестока гавра служеше, воден от дълга вместо от предишната си любов.

На петата пролет, когато в опустелите градини започваха да цъфтят ябълковите дървета, нещо случайно го накара да си спомни за Гуенивер и като помисли за нея, любопитството надделя. Тази нощ коленичи пред лагерния огън и съсредоточи поглед в пламъците. Пред него се появиха съвсем ярко Гуенивер и Рикин, които пресичаха двора на Дън Кермор. Изглеждаха непроменени, та се почуди да не би да вижда някакъв ярък спомен, но тя обърна глава и той видя белег да пресича синята татуировка. Прекъсна видението си, но този път не можа да я забрави. На сутринта махна с ръка по повод човешките щуротии и пое пътя към Кермор.

Един ден, когато бризът кротко подухваше, а тревата зеленееше напук на страданията в кралството, Невин влезе през градските порти. Когато слизаше от коня си, за да го поведе заедно с товарното муле по оживените улици, чу някой да го поздравява и като се обърна, видя Гуенивер и Рикин. Те бързаха към него, следвани от конете си.

— Невин! — пропя тя. — Сърцето ми ликува, като те виждам.

— И моето също, като виждам теб и Рико. Поласкан съм, че ме помните.

— Какво? О, моля ти се, та как бихме могли да те забравим? Двамата с Рико се готвехме да излезем да пояздим, но позволи ни вместо това да те почерпим половиница пиво.

По настояване на Гуенивер отидоха в най-добрия хан в Кермор, елегантно заведение с излъскани дървени подове и белосани стени. Тя също настоя да поръча от най-доброто пиво с безгрижната щедрост на боеца, който не се интересува за парите, защото може и да не доживее да ги похарчи. Седнаха и Невин започна да я изучава, а тя му разказваше най-новите вести за войната. Беше закоравяла, като че цялото й тяло беше оръжие, движеше се уверено, но и грациозно, по начин, който надминаваше категориите мъжко и женско. Колкото до Рикин, той си оставаше все тъй ведър, приятен и срамежлив; пиеше пивото си и я гледаше.

Понякога, когато очите им се срещаха, се усмихваха един на друг, размяна, която беше колкото изпълнена с любов, толкова и с напрежение, сякаш сърцата им бяха чашки, напълнени до ръба, течността трептеше, но не преливаше. Връзката помежду им беше толкова силна, че с даденото му от деомера зрение той я виждаше като паяжина от бледа светлина; цялата нормална страст се бе превърнала в магична връзка между аурите им. За него нямаше съмнение, че помежду им протича сила, че по някакъв начин те винаги ще знаят къде се намира другият по време на полесражението, че мислите им преминават помежду им съвсем интуитивно и те не го съзнават. Сърцето го заболя, като видя как нейният талант за деомер се оползотворява така неподходящо.

— Виж какво, добри ми Невин — рече най-сетне тя. — Трябва да дойдеш в дъна. Деомерът ли те доведе пак при нас?

— Съвсем не. Защо? Има ли нещо не наред?

— Като че има — Рикин се огледа и заговори тихо. — Става дума за Негово величество. Изпада в мрачните си настроения и никой не е в състояние да го изтръгне от тях.

— Потъва в тежки мисли — добави Гуенивер, също шепнешком. — И казва неща, например, че в края на краищата няма как да е истинският крал и други такива пълни глупости. Кралицата се бои вече да не полудее.

И двамата го гледаха, изпълнени с вяра и очакване, че той ще реши всичко. Почувства се безсилен и доверието им го накара едва ли не да заплаче.

— На теб пък какво ти става? — попита Гуенивер.

— О, просто напоследък се чувствам дяволски скапан, като виждам страната в такъв смут, без да съм в състояние да направя каквото и да е, за да сложа край на страданията.

— Но, в името на боговете, не ти е дадено да му сложиш край. Не се притеснявай толкова. Не помниш ли какво каза на Краля, когато страдаше заради смъртта на Данин? Ти каза, че само суетата е в състояние да накара човек да мисли, че може да отклони чужд Уирд.

— Суетата ли? Е, така си е.

Съвсем неволно тя му подаде точно думата, която трябваше да чуе. „Суета, която много прилича на Глиновата — рече си той. — В душата си оставам принцът, който смята, че кралството се върти около него и неговите деяния.“ Напомни си, че не е нищо повече от слуга, който очаква заповеди, и изведнъж се изпълни с увереност, че заповедта ще дойде. Един ден щеше да види отново Светлината да блести.

Отидоха в дъна и към тях се втурнаха слуги, сякаш наистина беше принц. Оривейн настоя да му даде елегантна стая в главния брох и го придружи лично дотам. Докато Невин си разопаковаше багажа, шамбеланът му разправи различни клюки. Лорд Гуетмар и лейди Макла имали двама сина. Принц Мейл все така си стоял в кулата; Гавра, старата му ученичка, била сега билкарка в града.

— А как е Негово величество?

Очите на Оривейн помръкнаха.

— Ще уредя аудиенция тази вечер. Първо го виж, а после ще говорим.

— Разбирам. Ами Садар? Продължава ли да е в двора, или най-сетне се е смирил истински и го е напуснал?

— Умря. Малко странно. Стана веднага след като ни остави онова лято. Разви някакъв странен кръвоизлив в стомаха.

Невин изруга под нос, а Оривейн придоби напълно безизразен вид. Невин се почуди дали сам Кралят е заповядал да отровят стареца, или пък верен придворен е поел тази задачка, след като единствения билкар, който би могъл да спаси съветника, вече го е нямало.

Следобед Невин слезе в Кермор и намери Гавра, която живееше със семейството на брат си над неговия хан. Тя се хвърли засмяна в обятията му, наля му пиво и го заведе в стаята си да поговорят. Беше се превърнала във внушителна млада жена, все още хубава и закръглена, но в очите й се четеше дълбочина на чувствата и остър ум. Стаята беше отрупана с билки, гърнета с мехлеми, спретнато наредени по мебелите; вътре имаше легло, дървена ракла и до огнището люлка. В нея спеше хубаво малко момиченце на около десет месеца.

— Най-малкото дете на брат ти ли е? — попита Невин.

— Не, мое е. Презираш ли ме?

— Какво? Какво те накара да помислиш, че бих могъл да те презирам?

— Ами брат ми не е особено очарован да има в семейството си копеле. Просто имам късмет, че мога да печеля пари да се изхранваме.

Сякаш разбрало, че говорят за него, бебето се прозя, отвори сини като метличина очи и отново заспа.

— Защо бащата не се е оженил за теб?

— Женен е за друга. Зная, че съм глупачка, но какво да правя, като го обичам.

Невин седна на дървената ракла. Не бе очаквал умната Гавра да се забърка в подобна каша. Тя се облегна на перваза на прозореца и се загледа навън към скромната гледка, която се откриваше: калкана на друга къща, малък прашен двор с курник.

— Принц Мейл — рече внезапно тя. — Моят нещастен пленен любим.

— О, богове!

— Моля те, не казвай на никого. Ако разберат, че в града има копеле от династията Елдид, може да убият бебето. На всички казах, че баща й е един от кралските войскари на име Дагуин, който падна убит в миналогодишните боеве. Видиш ли, лейди Гуенивер ми помага. Дагуин сигурно е бил голям женкар, защото всички повярваха, че е той, без да се замислят.

— Само Гуенивер ли знае?

— Само тя, дори и Рикин не знае — замълча за момент и криво се усмихна. — Трябваше да кажа на някого, а каквото и да е, Гуенивер е жрица. Но е тъжно. Понякога Рикин идва тук и ми дава пари за дъщерята на приятеля си. Като че ли малката Ебруа означава много за него.

— Тогава ще е най-добре да не научи истината. Но слушай, как стана? Нима можеш да летиш като птица във въздуха?

— О, не, качих се по стълбата, разбира се — отвърна му весело. — Скоро след като ти си тръгна, принцът се разболя и имаше треска, а всички хирурзи бяха тръгнали с войската. Затова Оривейн изпрати да ме повикат, за да запазят плячката си жива. О, Богове, толкова ми стана жал за Мейл, а Оривейн ми позволи да го посещавам, както правеше ти. Мейл предложи да ме научи да чета и пиша, разбираш ли, просто с нещо да запълва времето си. И така аз ходех на уроци, сприятелихме се и ето… — тя сви изразително рамене.

— Разбирам. Знае ли за детето?

— Как може да не знае? Бедният ми затворен любим.

Като се върна в дъна, Невин веднага се качи на кулата да види принца. Приятната му стая оставаше непроменена, но Мейл беше станал мъж. Висок, налят, той ходеше тържествено из стаята, вместо да се мята в агонията на нетърпението. Освен това беше блед като смъртник, алабастровата му кожа правеше косата му още по-тъмна. Сепнат, Невин осъзна, че вече седем години принцът не бе виждал слънце.

— Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя — възкликна Мейл. — Много ми липсваше учителят, след като ти замина.

— Извинявам се, но деомерът зове човека по много странни пътища. А и както излиза, не си останал безутешен. Говорих с Гавра.

Принцът поаленя и погледна настрани.

— Е, добре — проговори след мъничко той. — Странно е наистина. Беше време, когато щях да смятам, че жена от народа е под моето достойнство. Сега се питам какво ли намира Гавра у нещастник като мен.

— Негово височество има наистина суров Уирд.

— О, не толкова суров, както на мнозина други. Омръзна ми да се самосъжалявам, разбираш ли. Има хора, които са като ястреби, загиват млади в бой. Аз съм затворена в кралски кафез малка чинка, която мечтае за дървета. Но кафезът е приятен и в паничката ми има колкото искам семена.

— Това е така.

— И книгите, които ми остави, се превръщаха във все по-голяма утеха. А Гавра ми намери интересна книга от книжаря в храма на Ум. Представлява компендиум от философ на име Рийстолин, който е писал във времето на Зората. Руман ли е бил?

— Не, бил е от племето, наречено грегикион, мъдри хора, ако съдим по малкото, което е останало от книгите им. Доколкото зная, проклетите румани са завладели тяхното кралство, също както са направили с онова, което е принадлежало на нашите предци в Родината. Рийстолин винаги ми е правел впечатление на автор, за когото си заслужава много да помислиш. Чел съм част от неговата „Никомахейска етика“.

Прекараха приятно един час, обсъждайки неща, които Невин не бе чувал да се споменават от години. Принцът говореше пламенно, като роден книжовник, но когато дойде време Невин да тръгва, меланхолията се спусна над него като мъгла в морето. В края на краищата той не беше книжовник, а отчаян човек, който се хваща за всяко нещо, за да не загуби разсъдъка си.

Да излезеш от тихата стая на Мейл и да влезеш в голямата зала, беше като да пристъпиш в друг свят. Тъй като войската се събираше, залата беше пълна с лордове и бойни отряди; мъже се надвикваха, смееха се, крещяха за пиво и си подхвърляха шеги като кинжали. Невин седна на масата на Оривейн заедно с кралските съветници току до подиума. Когато сервираха храната, Глин мина през отредената само за него врата с Гуенивер. Той седна на почетната маса, а Гуенивер напусна подиума и отиде да се храни с кралските гвардейци и нейния Рикин.

— Както изглежда, лейди Гуенивер гледа с презрение на своя благороден произход — обърна се Невин към Оривейн.

— Така е. Много често съм говорил с нея, но човек просто не може да спори с обладаните от боговете.

Докато се хранеха, Невин наблюдаваше Глин, който сякаш си оставаше съвсем същият, все така изправен и мил, усмихваше се на някоя шега или слушаше разговора между поканените лордове. Но промяната стана ясна по-късно, когато един паж отведе Невин в частните покои на Краля. Глин стоеше прав до огнището. Светлината на свещите се отразяваше и искреше от сребро, блестеше в богатите цветове на гоблените и килимите и подчертаваше вдлъбнатите сенки под очите му. Той настоя Невин да седне на един стол, но сам продължи да крачи неспокойно около огнището, докато разговаряха. Отначало си разменяха новини и любезности, докато постепенно, малко по малко, царственото присъствие отстъпи и Глин се облегна уморен на полицата, като душевно изтерзан човек.

— Както изглежда, Негово величество високо почита Лейди Гуенивер — забеляза Невин.

— Тя е достойна за почит. Видиш ли, дал съм й място начело на гвардията ми. Никой няма да посмее да завиди на обладан от Богинята воин.

Ето го и спомена, пред който трябваше да се изправят.

— Все така ли липсва братът на Негово величество?

— Без съмнение ще ми липсва всеки ден, докато съм жив. О, богове, само да не беше се самоубил! Можехме да се виждаме от време на време тайно, дори някой ден можех да го върна.

— Да, но гордостта не му позволи да изчака.

Глин въздъхна и седна.

— Толкова много хора, които са ми служили, пострадаха — рече той. — А и не му се вижда краят. О, в името на Адовия властелин, понякога си мисля, че трябва просто да оставя Кантрей да вземе проклетия трон и да се свърши, но тогава всички, които загинаха за мен, ще са погинали напразно. А Кантрей може да изколи до един моите верни приятели — замълча и се усмихна уморено, криво. — Колцина от придворните ти казаха, че полудявам?

— Неколцина. А така ли е? Или те просто бъркат разума с лудостта?

— Аз, разбира се, предпочитам да смятам, че е второто. Откак Дано го няма, се чувствам обсаден. Можех да разговарям с него и ако сметнеше, че дрънкам глупости, щеше да ми го каже. А сега какво имам? Ласкатели, амбициозни мъже, половината от тях са чакали и ако не им подхвърлям достатъчно остатъци от яденето, е, тогава хапят. Ако се опитам да облекча съзнанието си от някоя мрачна мисъл пред тях, се свиват.

— Е, Ваше величество, в края на краищата животът им зависи от вас.

— Зная. О, богове, колко добре го зная! Ще ми се да се бях родил обикновен войскар. Всички в двора завиждат на Краля, а знаеш ли на кого Кралят завижда? На Гуениверовия Рикин. Не съм виждал по-щастлив човек от Рико, нищо, че е син на селянин. Каквото и да прави, каквото и да му се случи, той смята, че такава е волята на неговата Богиня, и спи спокойно нощем — Глин замълча за миг. — Смяташ ли, че съм луд? Или съм просто глупак?

— Кралят никога не е бил глупав и би ли бил по-щастлив, ако беше луд?

Глин се разсмя по начин, който внезапно напомни на Невин за принц Мейл.

— Невин, ще ти бъда много благодарен, ако се присъединиш отново към двора ми. Ти виждаш нещата много надалеч. Кралят смирено признава, че има страшна нужда от теб.

Друго освен мъка не го очакваше, затова на Невин му се дощя да излъже и да заяви, че деомерът му забранява да остане. Прекалено много обичаше тези хора, за да остане недокоснат от неизбежните им страдания. Но внезапно прозря, че има своя роля в тази история и ако изостави Глин, Мейл и Гавра, ще е побягнал поради лични, егоистични съображения.

— Безкрайно съм поласкан, Ваше величество. Ще остана и ще ви служа, докато имате нужда от мен.

И така, без никакво желание, Невин получи онова, за което мнозина биха извършили убийство — мястото на кралски съветник и любимец на Краля. Трябваха му две трудни години, докато разплете мрежата от завист, която породи внезапното му повишение, но след това никой не оспорваше мястото му. Всички в кралството знаеха, че властта е съсредоточена в този опърпан старец със странния му интерес към билките, но, разбира се, малцина проумяваха защо.

А през тези две години войната се проточваше и навлезе в третата — превръщайки се в спорадични набези и лъжливи маневри.

Лошото време ги хвана поне на четирийсет мили от главния лагер. Бурята гонеше дъжда под наклон, студеният вятър проникваше през наметките, пътищата се превърнаха в тиня. Положението беше отчаяно, но конете можеха да се придвижват само ходом. „Единствената добра страна на този дъжд — мислеше с горчивина Рикин — е, че забавя и врага.“ Постара се да го каже на трийсет и четиримата войскари, останали от сто и петдесетте, с които потеглиха. Никой не отговори другояче освен със сумтене. Рикин мина два пъти напред и назад по колоната, заговори всекиго по име, кресна на бавещите се и похвали неколцината, у които имаше останал поне мъничко дух. Съмняваше се, че това ще свърши работа. Каза го на Гуенивер, която се съгласи.

— Конете са по-зле и от хората — рече тя. — Скоро ще трябва да спрем.

— А ако ни спипат?

Гуенивер само сви рамене. Никой от тях нямаше и най-малката идея на какво разстояние зад тях се намира отрядът на Кантрей. Единствено можеха да са сигурни, че ги преследват. Трудно спечелената победа, която сведе техния отряд до изтощена частица от предишния, бе извоювана в битка, за каквато кантрейци щяха да търсят отмъщение.

Малко преди залез срещнаха двама селяни, които се бореха с една каруца, теглена поради липса на кон от инатяща се дойна крава. В сумрака Рикин можа само да види, че каруцата е пълна с мебели, сечива и бурета. Когато отрядът ги наобиколи, селяните вдигнаха празните си от изтощение очи, сякаш дори не ги беше грижа, че могат да ги заколят на пътя.

— Откъде бягате? — попита Гуенивер.

— Роскарн, милейди. Дънът падна вчера и се опитваме да отидем на юг.

— Кой го срина?

— Онези хора, с едни такива зелени зверове на щитовете си.

Рикин изруга под нос — крилатите двукраки дракони на Кантрей.

— Не са подпалили дъна, глупако! — обади се вторият селянин. — Не видяхме дим, нали?

— Така е — рече първият. — Но на мен ми е дяволски все едно. Видяхме мнозина от тях по пътищата, милейди.

Гуенивер нареди на отряда да се дръпне от пътя, за да позволи на уморените селяни да се помъкнат покрай тях.

— Какво ще кажеш за това, Рико? Бихме могли да отидем до Роскарн и да имаме покрив над главите си. Ако са били вече там, няма да се върнат повече.

По този начин влязоха право в капана. След това Рикин си спомни колко хитро беше заложен, колко добре кантрейците изиграха ролята на селяни, колко точно бяха преценили какво ще си помислят. Отначало само се радваше, че са намерили подслон за конете. Когато стигнаха в дъна, намериха каменната стена срината на три места. Тялото на тиерин Гуардон лежеше обезглавено сред каменните отломъци. Имаше много други трупове, но стана прекалено тъмно, за да ги преброят. Тъй като дънът беше завладяван и изгарян няколко пъти преди това, нямаше каменен брох, а само голяма кръгла дървена сграда в средата на калния двор.

Макар и примитивна, в дървената сграда беше сухо. Войскарите прибраха конете от едната страна, положиха амунициите си от другата, сетне нацепиха мебелите и запалиха огньове в огнищата. Конете получиха последните си торби зоб, а хората отвориха каквото им беше останало от провизиите. Тъкмо Рикин се готвеше да спомене на Гуенивер, че на другия ден ще трябва да се опитат да потърсят храна, когато долови опасност, студено докосване по гърба си. По това, че Гуенивер потрепери, разбра, че и тя го е почувствала. В мълчаливо разбирателство и двамата изтичаха навън, на двора.

Рикин остана долу, а тя се покатери на стената. В тъмното видя как очертанията й се показаха на върха, сетне тя се обърна и кресна:

— Бойците! Отбранявайте отворите в стената! Нападение!

Докато тичаше, чу далечния тропот на коне, които се приближаваха бързо към дъна. Крещейки високо заповеди, той се втурна вътре и накара войскарите да се раздвижат. Огласяйки въздуха с псувни, остатъците от отряда се разпределиха около стената и запълниха трите пробива. Междувременно ги заобиколи шум на войска, досущ океански вълни, които се блъскат в брега. През единия от пробивите видя войскари, които слизаха от конете си и обграждаха стените.

— Вкараха ни в кошарата — рече почти небрежно Гуенивер. — Мислиш ли, че можем да удържим на тази обсада един цял ден?

— Съвсем не. Виж, изненадан съм, че Богинята не ни предупреди, докато говорехме със селяните.

— Аз пък не съм. Винаги съм знаела, че ще дойде ден, когато ще пожелае да загинем.

Пресегна се и го целуна по устата, само веднъж, после се отдалечи и започна да дава заповедите си.

Тъй като врагът едва ли щеше да ги нападне в дъжда и тъмнината, оставиха часови на пробивите и спаха на смени. Около час преди зазоряване дъждът спря, излезе студен вятър и разчисти небето. Рикин събуди хората си и те се въоръжиха в пълно мълчание. Всеки изгледа приятелите си, сякаш казваше сбогом — думи не бяха необходими. Докато Гуенивер пазеше на пролома, който някога бе служил за порта, Рикин разпредели отряда на две.

— До смърт — повтаряше ли, повтаряше той. — Можем само да ги накараме скъпо да платят.

Войскарите на свой ред кимаха в знак на мълчаливо съгласие. Под задната стена Рикин намери Албан, който навърши четиринайсет това лято и беше съвсем нов сред керморските войскари. Момчето стоеше храбро, както и всички останали, но Рикин беше решен, стига да може, да му спаси живота.

— Слушай сега, момчето ми — рече той. — Имам много важна задача за теб. Избирам те, защото си най-нисък и най-незабележим от бандата. Трябва да известим за това Краля. Ти ще отнесеш съобщението.

На светлината на разпукващата се зора Албан го гледаше с широко разтворени очи. Той кимна.

— Ето какво ще направиш — продължи Рикин. — Ще клекнеш зад този куп развалини и ще се криеш, докато не видиш кантреец да падне там, където можеш да грабнеш щита му. Щом като боят те отмине, ще се измъкнеш, ще се правиш на ранен и ще се смесиш с врага. Сетне, ако все още си жив, ще откраднеш кон и ще препускаш така, сякаш самият ад се разтваря зад теб.

— Ще го направя, а ако ме хванат, ще обядвам заедно с всички вас в Отвъдните земи.

Докато се отдалечаваше, Рикин се помоли на Богинята да позволи нескопосната хитрост да успее.

Когато се присъедини отново към Гуенивер при портата, видя, че групата, която щеше да се бие зад тях, вече бе готова.

— Има повече от сто души — отбеляза Гуенивер. — Току-що започнаха да се готвят за атака. Поне не са на коне.

— Защо да хабят коне, за да избият плъхове в дупка.

Зае мястото си до нея и двамата си размениха усмивки. Отвън пробива видя бавно по склона да се изкачват войскари, сетне да се разпределят към пробивите. Вътре цареше мъртва тишина, ако не се смята, че от време на време подрънкваше меч или щит. Докато небето на изток изсветляваше, Рикин усети как сърцето му бие силно, но не от страх, а по-скоро се питаше как ли ще изглеждат Отвъдните земи.

„Ще се видя с Дагуин — напомни си той — и ще му разкажа за дъщеря му.“ Утринната светлина изсветля по метала на мечове и доспехи, по шлемовете и украсата на щитовете. Далеч зад редиците на кантрейци отекна сребърен рог. С вик щитовете с летящия двукрак дракон се люшнаха напред. Започваше се.

Керморци удържаха пробивите далеч по-дълго, отколкото който и да е от тях имаше правото да се надява. Гуенивер и Рикин можеха сами да спрат голяма група, ако зад тях нямаше празноти. Но те се биеха мрачно, почти без да съзнават колко високо се издига слънцето. С викове сганта се струпа около тях, но Рикин продължаваше да сече, да мушка и да отстъпва сякаш в ритъм с безукорен партньор. Броят на труповете започна да расте и да затруднява нападенията на кантрейци. Рикин усещаше как по гърба му се стича пот и му се допи вода, но продължаваше да се бие. До него падна керморски боец, друг зае мястото му и съсече войскаря на Кантрей, който го беше убил. Внезапно Рикин чу зад себе си крясъци — предупредителни, отчаяни.

— Отстъпете! — викна Гуенивер. — Пробили са отзад.

Редицата отстъпваше, правейки предпазливо крачка по крачка назад, мъжете размахваха мечове, парираха, опитваха да се разпръснат, докато кантрейци се изсипваха през портата. Дворът представляваше лудница от тичащи войскари, защото другите керморски отряди се опитваха да се престроят. Рикин започна да псува, един непрекъснат словесен поток под нос, но чу как Гуенивер се смее и вие в пристъп на полуда. Внезапно небето помръкна. Докато мушкаше бързо срещу един враг, той помириса дим, гъст раздуващ се облак дим. Назад и назад към къщата, те се препъваха в труповете на мъртви другари и врагове, давеха се от дима и размахваха, пробождаха, сечаха — Рикин намери време да погледне към нея и да я чуе как се смее, докато тълпата около тях растеше. Стигнаха до къщата и задържаха входа, докато един по един остатъците от бойния отряд на Кермор докуцваха, допълзяваха и изтичваха вътре — останалите осмина.

— Влизай, Рико! — извика Гуенивер.

Той отстъпи, направи й място да го последва, сетне помогна на Камлун да затвори и залости вратата. Поради пламтящия горен етаж вътре беше непоносимо горещо. Конете се вдигаха на задните си крака и цвилеха панически, войскарите сграбчиха юздите им и ги изтеглиха напред. Отвън кантрейци крещяха за брадви и блъскаха върху дървените капаци на прозорците. Накрая събраха при вратата конете, които представляваха истерична сган. Рикин я отвори изведнъж, а войскарите отзад се развикаха и ги заудряха с плоското на мечовете си. Газейки и ритайки, животните се изтръгнаха навън и се стовариха върху кантрейци като живи боздугани.

Рикин се обърна и понечи да изкрещи заповед. Сетне видя Гуенивер и гласът му се задави в гърлото. Тя отстъпваше, олюлявайки се, за да умре встрани, край извитата стена. В бойната си треска така и не бе забелязал как я раниха. Изтича до нея, коленичи и видя, че е прободена в гърба през мястото, където ризницата й се съединяваше. Обърна я, лицето й беше странно спокойно, хубавите сини очи широко отворени, а кръвта й се стичаше по пода. Едва тогава Рикин наистина осъзна, че няма да доживее до пладне. Хвърли меча си, грабна нейния като талисман и хукна към вратата. Димът се спускаше на кълба надолу и се виеше около кантрейските войскари, които се прегрупираха на двора.

— Хайде да нападаме, момчета — рече Рикин. — Защо да мрем като плъхове.

Надавайки за последен път викове с името на Глин, хората му го последваха. Камлун му се усмихна за последен път, сетне Рикин вдигна оръжието, което Богинята някога бе благословила, и се втурна право към врага. За първи път и той започна да се смее, също така студено като нея, сякаш Богинята му позволяваше за този кратък момент да заеме мястото на Нейната жрица.

Рикин се препъна в един мъртъв кон и се хвърли върху първия кантрейски войскар, който му се изпречи. Уби го с едно мушкане, сетне се извъртя да посрещне щитовете с дракони, които се струпваха около него. Нанесе слаб удар наопаки по един от враговете, обърна се и се хвърли към друг, сетне усети метал да захапва лицето му, толкова остър беше, че за момент го сметна за горяща сламка от покрива, но в устата му се надига топла и солена кръв. Олюля се и един меч се впи в тялото му. Захвърли безполезния си щит и се обърна, мушна силно и уби човека, който го беше ранил. Огънят ревеше и димът беше гъст като мъгла в морето. Залитна, замахна отново, задави се от собствената си кръв и падна, опитвайки се да я изкашля навън. Враговете решиха, че е убит, и се втурнаха напред.

Рикин се изправи, олюлявайки се, и направи няколко крачки, но едва когато се препъна в една от носещите греди на сградата осъзна, че досега е бил с гръб към къщата. Огънят вътре вече пълзеше надолу по стените. Изправи се и се запрепъва към Гуенивер. Болката го пробождаше при всяка стъпка, но най-накрая стигна до нея. Падна на колене, сетне се поколеба, питайки се дали Богинята ще го осъди за този жест. Съмняваше се, че вече я интересува. Хвърли се на земята, посегна и придърпа Гуенивер в обятията си, после отпусна глава на гърдите й. Последната му мисъл беше молитва към Богинята, молеше се за прошка, ако онова, което прави, е грешно.

Богинята се оказа милостива. Кръвта му изтече и той умря, преди пламъците да са стигнали до него.

Невин се намираше в палатката на Краля в лагера, когато чу викове и тропот на копита, което означаваше, че войската се е върнала. Грабна едно наметало и изтича в ситния дъждец към поляната, където цареше пълна бъркотия, докато войскарите слизаха от конете си. Проби си със сила път и намери Краля, който подаваше юздите на ординареца си. Лицето на Глин беше брадясало и мръсно, с петно от чужда кръв на бузата и черна следа от сажди по светлата, корава коса.

— Нито един не е останал жив — рече той. — Погребахме всички, които намерихме, но нямаше следа от Гуенивер и Рикин. Кантрейските копелета бяха запалили дъна, така че най-вероятно са останали вътре в сградата. Поне са изгорели на клада, както са постъпвали във времето на Зората.

— Щеше да им е драго, ако знаеха. Е, така да бъде.

— Но спипахме кантрейския отряд на път — колкото бяха останали във всеки случай. Пометохме ги.

Невин кимна, защото не вярваше на гласа си. „Това най-много щеше да се хареса на Гуен — помисли той, — отмъщение.“ Кралят се обърна и викна някой да доведе при него Албан. Момчето приближи; бледно и изтощено, то се олюляваше.

— Ще можеш ли да направиш нещо за него, Невин? — попита Глин. — Не бих желал да го втресе или да му се случи нещо лошо, след като по такъв смел начин донесе вестта.

Похвалата от самия Крал сломи последната твърдост на Албан. Той отметна глава назад, започна да ридае и заприлича на онова, каквото всъщност беше — едно младо момче. Самият Невин трудно удържаше сълзите си, докато го водеше към хирурга. Ще се повтаря отново и отново, напомни си той, да умре далеч преди теб човек, когото обичаш. Искаше да прокълне горчивия си Уирд, но най-горчиво от всичко оставаше съзнанието, че сам си бе виновен.