Магия за мрак

I

На около седмица път с кон от Аберуин, там, където би трябвало да е западната граница на Елдид, защото никой не живееше отвъд нея, се издигаше дън, кацнал на обширния затревен връх на надвиснала над океана скала. Каменна стена, която плачеше за поправка, заобикаляше големия двор, а между камъните на калдъръма беше прораснала трева. Вътре се издигаше нисък каменен брох, имаше струпани дървени бараки и тясна кула, щръкнала досущ щъркел сред малките си. Всеки следобед Аваскейн изкачваше сто и петдесетте виещи се стъпала до плоския й покрив. С помощта на голяма макара и въже изтегляше горе товари дърва за горене, които синовете му връзваха в примка далеч долу, и ги натрупваше под малкия навес, покриващ огнището на фара. Точно на залез-слънце запалваше факел, а с него и първия наръч. Недалеч, в открито море, имаше подводни скали. От върха на кулата те се виждаха като леко набръчкана водна повърхност, но бяха практически невидими за плаващ към тях кораб. Всеки капитан, видял Канобейнския фар, разбираше, че трябва да обърне далеч в открито море.

Не че през последните няколко години корабите изобилстваха. Заради войната за деверийския трон търговията много западаше. На моменти, особено когато студеният зимен вятър плющеше под навеса, Аваскейн се чудеше, защо си дава труд да пали огъня. Но си казваше: я си помисли как би се почувствал, ако само един кораб заседне. А и преди много години, когато тръгваше на война, за да не се върне повече, сам принц Мейл му заръча да поддържа фара.

Аваскейн подготвяше двамата си сина Марил и Егамин да поемат грижата за фара, когато умре. Марил, уравновесено момче, харесваше работата и донякъде привилегированото им положение в село Канобейн. Но Егамин, който беше само на четиринайсет години, мърмореше, ругаеше и непрестанно заплашваше да избяга и да стане войскар в кралската армия. Обикновено Аваскейн го перваше по главата и му казваше да не говори така.

— Принцът поиска от мен и семейството ми да се грижим за фара — казваше той. — И ще се грижим.

— О, я стига, тате — отговаряше неизменно Егамин. — Обзалагам се, че повече няма да видим дяволския принц.

— Може и да не го видим, но ако това стане, той ще научи, че съм правил, каквото съм обещал. Аз съм като язовец, не пускам.

Аваскейн, жена му Скуна и момчетата живееха в голямата зала на броха, където готвеха, спяха и въобще правеха всичко. Горните етажи стояха затворени, за да пестят отопление през зимата. Два пъти в годината Скуна проветряваше всяка стая, изтърсваше праха от покривките на мебелите и помиташе подовете, просто в случай че някой ден принцът се върне в лятната си къща. На двора имаше зеленчукова градина, по няколко пилета и прасета. Селяните от близкото село им доставяха това, от което имаха нужда като част от данъците си за Канобейнския фар. Освен това караха дървата за огъня, които сечаха в обширните прастари дъбови гори, простиращи се на север и на запад.

— Живеем добре — казваше Аваскейн на Егамин. — Трябва да благодариш на боговете, че нещата са толкова мирни.

Егамин само поклащаше инатливо тъмната си глава и мърмореше, че всъщност били скучни. Ако не се брояха селяните, други хора идваха рядко в Дън Канобейн.

Затова беше цяло събитие, когато един следобед пред портите се появи човек. Тъй като спеше цяла сутрин, Аваскейн току-що започваше деня си с разходка из двора, когато видя по пътя да се задава ездач на кестеняв кон заедно с две сиви мулета, тежко натоварени с брезентови бали. Ездачът слезе от коня и Аваскейн се сепна, защото осъзна, че това е жена, пълна и на средна възраст. Носеше рокля, но и чифт мръсни бриги под нея, за да може да яха по мъжки. Сивата й коса беше събрана отзад с клип на неженена жена, а тъмните й очи преливаха от добро настроение. Най-странни бяха ръцете й, защото имаха необикновен цвят — мръснокафяво-син, чак до лактите.

— Добра утрин, добри човече — рече тя. — Обзалагам се, че си изненадан да ме видиш.

— Е, така си е, но във всеки случай си добре дошла — отвърна Аваскейн. — Мога ли да попитам за името ти?

— Примила от Абернауд, добри човече. Тук съм да търся редки растения и разни неща за бояджийската гилдия в Абернауд.

— Представи си! Ще приемеш ли нашето гостоприемство? Мога да ти предложа да се нахраниш, ако нямаш нищо против, да хапнеш закуска вместо обяд.

Примила нямаше нищо против. Марил се погрижи за коня и мулетата, а тя с готовност се залови с дървената паница, в която имаше сланина и ечемичена каша. Носеше ценни новини от Абернауд, столицата на Елдид, така че Скуна и Егамин слушаха жадно, докато тя разказваше какво става в града.

— А предполагам, че за моя принц Мейл няма някакви новини — каза накрая Аваскейн.

— О, има, но пък са тъжни. Току-що умря съпругата му, бедната, от треска — Примила поклати тъжно глава. — Колко жалко, че така и не видя повече мъжа си.

Очите на Скуна се наляха със сълзи. И на Аваскейн му заседна буца в гърлото. Беше като в разказа на бард.

— А говори ли се за това да лишат моя принц от права и да сложат сина му на негово място?

— Ами говори се, а какво мислиш ти за това?

— Мейл е принцът, на когото съм се клел да служа и ще му служа. Аз съм като язовец, добра жено. Не пускам.

Примила се усмихна, сякаш намираше верността му очарователна — за голямо негово облекчение, след като всички го подиграваха за нея. Изучавайки очите й, които всъщност бяха проницателни, колкото и весел да беше изразът на кръглото й лице и розовите бузи, той се почуди.

Вечерта, когато луната стигна своя зенит, Примила се изкачи с пъшкане по каменните стъпала на върха на кулата, за да се присъедини към Аваскейн. Помогна му да сложат втория товар дърва на огнището, сетне отиде бавно до края на площадката, за да се наслади на гледката. Далеч под тях пълната луна разстилаше сребърна пътека през тъмното, набръчкано море, опнало се до невидимия хоризонт. В ясния пролетен въздух човек оставаше с чувството, че само да се пресегне и ще стигне звездите.

— Красиво, нали? — рече Аваскейн. — Но освен мен и момчетата ми, малцина си дават зор да дойдат горе да погледат.

— С всичките тия проклети стъпала сигурно имаш яки крака, добри човече.

— Е, всъщност след известно време се свиква.

Новите дърва се разгоряха и пламтящият фар хвърли върху тях танцуваща златиста светлина. Примила се облегна удобно на каменния парапет и се загледа към плажа, далеч долу, където вълните се разбиваха като сребърни призраци.

— Ще моля да ме извиниш — обади се Аваскейн, — но е нещо рядко да срещнеш жена да пътува сама. Не се ли боиш от опасностите по пътищата?

— Е, когато се налага, мога да се погрижа за себе си — отвърна Примила и се засмя. — Освен всичко, тук няма много хора, които да създават опасност. И си струва човек да дойде, за да се порови из горите и да намери необходимите растения. Видиш ли, цял живот съм бояджийка и сега стигнах до момент, когато искам да намеря по-добри цветове за моята гилдия. Ще изучим онова, което съм донесла, ще боядисаме парчета плат с него и ще видим колко издържа на пране и други такива работи. Човек не знае кога ще намери нещо, което да му донесе много пари — тя вдигна оцветените си ръце. — Ето го целия ми живот, добри човече, виж как е боядисал кожата ми.

Тъй като дълбоко вярваше, че човек трябва да полага усилия, за да свърши добре нещата, Аваскейн я разбра. Но дълго след като Примила си беше отишла, той продължаваше да си спомня от време на време за жената със сините ръце и се питаше какво всъщност е търсела при него.

Кралският град Абернауд се беше разпрострял на около две мили нагоре по течението от брега и пристанището на река Елавер. Зад каменните стени с бойници калдъръмените улици се виеха нагоре и надолу по терасирани възвишения. На най-голямото се издигаше кралският дън с развято синьо-сребристото знаме на драконовия трон, докато долу, в ниското, се гушеха вонящите, струпани една до друга колиби на бедняците. В Абернауд общественото положение на човека личеше буквално от това колко високо живееше. В съответствие с положението си като глава на бояджийската гилдия Примила се разполагаше нашироко върху ниско възвишение. Заедно с нея в триетажната къща живееха петимата й чираци, усвояващи занаята. Отзад, в покрития с калдъръм двор, имаше дълги бараки, където се помещаваха главните работилници на гилдията. Произвежданите под личния й надзор платове бяха предназначени за кралското домакинство.

По време на пътуването си до Канобейн Примила наистина беше намерила редки растения за боите, но пък трябваше да се отдели от гилдията и нейните работи, което никак не й харесваше. Все пак дългът към деомера винаги стоеше над дълга й към бояджиите. Главата на Съвета на трийсет и двамата я помоли и щеше да е съвсем неприлично да откаже помощ. Не знаеше защо Невин се интересува от делата на Мейл, принц на Аберуин и Канобейн, но беше готова да се порови и да научи каквото може. След като разбра, че Канобейн му остава верен, можеше да съсредоточи вниманието си върху по-важния въпрос за положението на принца в двора.

За щастие това лято имаше лесен достъп до дворцовите кръгове, тъй като Кралят искаше от градските гилдии огромен заем, за да поддържа претенциите си към деверийския трон. Обикновено благородниците гледаха с презрение на търговията, но най-високопоставени хора започваха да ухажват майсторите на гилдиите и търговците всеки път щом Кралят имаше нужда от суха пара. Още вечерта след връщането си Примила участва в първото от много заседания, свикани от гилдиите и търговците, за да изберат представители, които да отидат в двора за пазарлъка. Тъй като искаше, с лекота получи място в делегацията. Търговците се надпреварваха за длъжностите, но малцина майстори бяха готови да се откъснат от работата си.

Най-сетне, след седмица заседания и лобиране, петчленната комисия на гилдиите начело с лихваря Гротир се срещна с четирима от кралските съветници в тясно помещение на втория етаж на кралския брох. Седяха около дълга дъбова маса, а по един писар от двете страни водеше старателно бележки. Примила очакваше заседание с увъртания и изчакване, но главният съветник, тъмноок шкембест мъж на име Кадлеу, обяви направо, че Кралят иска пет хиляди жълтици.

— О, богове! — задави се Гротир. — Съзнавате ли, добри човече, че ако този заем не бъде изплатен навреме, гилдиите ще фалират?

Кадлеу само се усмихна, защото всички в залата знаеха, че Гротир лъже. Започна се сериозният пазарлък, а Примила се замисли върху размера на заема. Щом Кралят имаше нужда от толкова много пари, най-вероятно се готвеше за голяма офанзива, а това не вещаеше добро за пленения принц в Кермор. Срещата завърши без резултат, както всички очакваха. Докато представителите на гилдиите се изнизваха, Примила се забави и попита Кадлеу дали може да отдели време да й покаже кралския парк.

— Разбира се, добра жено. Без съмнение ще бъде интересно за вас, защото работата ви е свързана с растения.

— Вярно казано и за мен е голямо удоволствие да виждам цветята цели, тъй като в работата си най-вече ги надробявам и варя.

Той се усмихна приятно и я поведе около броха. Ниска тухлена ограда, предназначена преди всичко да спира конете, отделяше комплекс от мънички полянки, заобиколени с цветни лехи, подобно зелени скъпоценни камъни, вградени сред телен обков. Прекараха приятно четвърт час в разговор за различните цветя, преди Примила да сметне, че е време да направи следващия си ход.

— Знаете ли — започна тя, — неотдавна търсих редки растения близо до западната граница и стана така, че спрях в Канобейн; извънградската къща на принц Мейл.

— Аха. А там спомнят ли си все още за принца?

— О, много добре при това. Печален е Уирдът на Мейл. Все си мисля, че този заем може да означава само едно — Кралят има намерение да се откаже от него.

— Само за вашите уши, добра жено, но правилно сте предположили. Негово величество щеше да окачи Мейл на въжето и да поднови войната много отдавна, ако принцеса Мадиан не му се молеше и не поддържаше каузата на съпруга си. Тъй като израсна тук, в двора, Кралят винаги я е смятал за своя дъщеря.

— А сега принцесата е мъртва.

— Точно така.

— Ами синът на Мейл?

— Е, заради едната чест Огреторик моли своя сюзерен, но боговете са ми свидетели, че момчето дори не беше родено, когато баща му тръгна на война. Докога ще изпитва сантиментални чувства към човек, когото не е виждал?

Особено когато ще наследи мястото на този някой, си помисли Примила. Беше време по-активно да действа, вместо да разчита на изпуснати намеци от страна на съветници. През седмицата тя подбра няколко чилета от най-фините си конци за бродерия и ги изпрати като дар за съпругата на Огреторик Камлада. Нейните конци, боядисани в синьо с боя от сърпица, много се търсеха, защото само майстор бояджия можеше да направи така, че цялото чиле да има еднакъв, равномерен цвят, нещо страшно важно за дворцовото ръкоделие. Подаръкът й осигури аудиенция с дамата следващия следобед, когато отиде в двореца.

Кралски паж я заведе в изненадващо малка стая на третия етаж в един от страничните брохове. Помещението беше луксозно обзаведено с килими и тапицирани столове, но предлагаше лош изглед от единствения си прозорец. Камлада, хубаво русо момиче на шестнайсет години, прие Примила сама вместо в компанията на прислужващите й жени, с което щеше да отбележи високото си положение. Компания й правеше единствено мъничък териер, който седеше в полите й и от време на време ръмжеше.

— Благодаря ти за финия конец, добра жено. Ще подхожда за една от ризите на съпруга ми.

— В такъв случай, милейди, много съм поласкана.

С усмивка Камлада посочи тапицирано столче за крака близо до своя стол. Примила послушно седна и почака дамата да я огледа.

— Целия си живот съм прекарала в двора — забеляза Камлада. — Съмнявам се, че този подарък е само мил жест от твоя страна. Каква услуга искаш от съпруга ми?

— Съвсем малка. Искам само да не забравя за моето съществуване. Трябва да знаете, че на западната граница има някои много редки растения за бои. Бих искала един ден нашата гилдия да има правото да ги събира и използва, макар гилдията на Аберуин да има първа право върху тях. В края на краищата принцът управлява както Аберуин, така и Канобейн.

— Принц ли? Та той все още не е принц.

— Е, като се имат предвид обстоятелствата, е повече принц от баща си.

Камлада стана рязко и отиде до прозореца, следвана от териера, който вървеше близо до полите й.

— Да не развалих настроението на милейди? — попита Примила. — Смирено прося извинение.

— Само ми напомни за истината. Никой не знае какво място заема съпругът ми и какво ни принадлежи. Сигурно не си срещала принцеса Мадиан.

— Наистина не съм имала тази чест, но съм чувала, че била сладка и предана съпруга.

— Беше. Всички я обожаваха, но какво й донесе това? Толкова я съжалявах, а сега вече е мъртва.

— Вие по право би трябвало да имате нейния ранг.

— Докато свекърът ми е жив, аз нямам никакъв ранг, добра жено. О, звучи ужасно, но наистина много ме е страх. С мен може да се случи същото, каквото и с Мадиан — да се въртя из двора, без каквото и да е влияние, а Кралят дори не ме обича така, както обичаше нея.

— Разбирам страховете на милейди.

Примила разбра и друго — Огреторик не бе виждал своя баща, но се виждаше с жена си всяка нощ. Тя реши, че ще е добре веднага да се свърже с Невин чрез огъня и да му съобщи отровната новинка, която научи.

Като най-доверен съветник на крал Глин Невин разполагаше с права, далеч надминаващи тези на обикновения царедворец. Още щом свърши разговора с Примила, той отиде в кралските покои, без дори да изпрати паж. В миналото често се бе колебал дали е редно да дава на Краля военни сведения, получени чрез деомер. Сега реши, че трябва, защото претенциите на елдидеца върху трона бяха толкова неоснователни, че си беше чист узурпатор. Когато влезе, установи, че има и друг посетител, принц Кобрин, сега началник на Кралската гвардия. На двайсет и една години Кобрин беше висок, строен и красив, и толкова приличаше на Данин, че понякога двамата с Краля изпитваха болка, като го гледаха.

— По спешна работа ли сте, милорд? — попита Кобрин. — Мога да освободя Негово величество от присъствието си.

— Наистина е спешна, но засяга и вас — Невин се поклони на Глин, който стоеше до огнището. — Елдид сключва огромен заем с майсторите на гилдиите в Абернауд. Само едно е мястото, където той може да похарчи толкова много пари — по нашите граници.

— Така значи — рече Кралят. — Питах се колко дълго можем да доим сълзи за принца заложник. Е, Кобрин, това означава, че трябва да променим стратегията си на летните военни действия до последна подробност. Хъм… обзалагам се, че Елдид ще пресече с войската си границата ни, преди да сме получили официално съобщение, че се отрича от сина си. Затова не ми е нужен деомер.

— Точно така — Кобрин се засмя и в смеха му се долавяше ръмженето на вълк. — Но ние ще приготвим изненада за копелдаците.

— Ваше величество — намеси се Невин, — ще изпълните ли заканата си да обесите принц Мейл?

Глин потри брадичка с опакото на ръката си, докато премисляше какво да отговори. С възрастта масивното му лице бе станало квадратно и пълно, а по бузите му имаше червенина.

— Ще е много мъчително да обеся безпомощен човек, но може да не ми остане избор. Няма да правя нищо, докато не получа официалното съобщение, че е лишен от права. Елдидецът може да промени намерението си, а веднъж обесим ли принца, няма да има как да го върнем от мъртвите.

Същата седмица принц Кобрин поведе петстотин души по крайбрежния път към границата с Елдид, подкрепени с товарни кораби и бойни галери. След тревожни три седмици се върнаха вестители — бяха спечелили голяма победа над една силно изненадана елдидска войска. Два дни по-късно пристигна хералд от Краля на Елдид с писмо, в което официално се отказваше от Мейл и слагаше на негово място сина му Огреторик. Невин отиде веднага да уведоми Мейл.

Намери бившия вече принц седнал до писалището си, върху което се трупаха любимите книги на затворника и бяха пръснати листове пергамент — началото на Мейловия коментар върху „Етика“ на грегинския мъдрец Рийстолин. Невин беше убеден, че коментарът ще бъде отличен, стига Мейл да доживее да го свърши. На трийсет и четири години, принцът беше рано посивял, в гарвановочерната му коса имаше дебели сиви кичури.

— Имам дяволски лоши новини за теб — рече Невин.

— Отказали са се от мен? — говореше равно, дори сухо. — Помислих, че натам върви, след като чух стражата да разговаря за война на границата.

— Боя се, че е вярно.

— Е, тогава идеите на Рийстолин за добродетелта ще ми свършат добра работа. Излиза, че единственото предназначение на живота ми е било да умра достойно долу на пазарния площад. Бих казал, че в този смисъл силата на духа ще е най-подходящата добродетел, ти как мислиш?

— Слушай. Готов съм да използвам цялото си влияние и ако то значи нещо, ти няма да увиснеш на въжето.

— Е, това ми дава надежда. А може би ще е по-добре да ме обесят и да замина свободен в Отвъдните земи, вместо да седя и да плесенясвам тук. Знаеш ли, че съм тук повече време, отколкото съм бил принц на Елдид. Представи си. Повече от половината ми живот е минал като гостенин на Глин.

— Обзалагам се, че свободата на Отвъдните земи няма да изглежда така привлекателна, когато палачът ти сложи примката около шията. Ще се върна веднага след като говоря с Краля.

Поради дворцовите дела Невин можа да разговаря насаме с Негово величество едва в късния следобед. Излязоха навън в градината зад броха. Край декоративния поток една върба бе спуснала вейки във водата; розите бяха напъпили с кървавочервени цветове, едничкото цветно петно в мъничкия парк, внимателно планиран така, че да изглежда диворастящ.

— Дошъл съм да моля за живота на Мейл, Ваше величество — рече Невин.

— Знаех, че ще дойдеш. Склонен съм да го освободя и да го пусна да си ходи, но не виждам как да го направя, никак не виждам. Там той ще е ожесточен враг, а и най-лошото от всичко е как ще изтълкува елдидецът моята милост? Без съмнение като слабост, а не мога да си го позволя. Въпрос на чест е.

— Негово величество е прав, че не може да го освободи, но той би могъл да е полезен отново в бъдеще.

— Може и да бъде, но пак повтарям, няма ли да го приеме Елдид като слабост?

— Боговете ще го приемат за сила. Чие мнение цени повече Негово величество?

Глин откъсна една роза, сложи я в свитата си като чашка мазолеста широка длан и се замисли, леко намръщен.

— Ваше величество? — обади се Невин. — Направо ви моля за живота му.

Глин въздъхна и му подаде розата.

— Добре тогава. Не мога да ти откажа след всичко, което си направил за мен. Елдидецът има наследници колкото люпилото на хитра стара кокошка, но кой знае? Може да дойде ден, когато ще съжалява, че се е отказал от Мейл.

Тъй като Гавра се радваше на благоразположението и покровителството на най-важния кралски съветник, работата й в града се бе развила. Сега притежаваше къща и магазин в квартала на търговците и печелеше достатъчно пари да издържа себе си и двете си деца, копелетата на принца, Ебруа и Думорик. В продължение на години Гавра бе понасяла клюката, която я клеймеше като пачавра, която ражда от всякакви мъже, които хареса, защото така беше по-добре, отколкото децата й да бъдат заклани като наследници на вражеска династия. Сега, след като официално лишиха Мейл от правата му, тя се чудеше дали да не каже на децата истината, но не намираше смисъл в това. Нали не бяха виждали баща си, макар и да живееше на по-малко от две мили от тях.

Предполагаше, че хората, които охраняват Мейл, знаеха, че е негова любовница, но си държаха езиците зад зъбите. Това се дължеше отчасти на мъжко съчувствие към скучния му живот, но преди всичко на ужаса, който изпитваха от онова, с което Невин би ги наказал, ако издадяха тайната. Когато този ден отиде в стаята на кулата, дори я поздравиха за помилването на принца.

Още щом влезе, тя се хвърли в обятията на Мейл. За момент се притискаха един към друг и тя усети, че той трепери.

— Благодари на всички богове, че ще живееш — рече накрая Гавра.

— Ти какво мислиш, че правя — замълча, за да я целуне. — О, бедна моя любов, ти заслужаваш истински съпруг и щастлив живот, не човек като мен.

— Животът ми е бил достатъчно щастлив просто защото знаех, че ме обичаш.

Той отново я целуна и тя се притисна към него, усещайки, че са досущ две изплашени деца, прегърнали се в изпълнена с кошмари тъмнина. Невин няма да остави да го обесят, мислеше тя, но, о, Богиньо скъпа, докога ли ще живее милият старец?

II

След три години тежки боеве, след като пограничната война с Елдид бе стигнала до патова ситуация, в средата на лятото се случи нещо, за което нито една от трите страни не беше готова — провинция Пирдон въстана срещу трона на Елдид. В галоп шпионите на Глин донесоха новината, че става въпрос за истинско въстание, изглежда, при това успешно. В лицето на Кунол, преди това гуербрет Дън Требик, въстаническите сили имали блестящ водач и хората му шушукали, че владеел деомера.

— При това половината от Пирдон е все още гора — отбеляза Глин. — Притиснат ли го, може да потъне с хората си сред дърветата, а сетне отново да се появи и да атакува из засада. Като че ли има голяма войска. Хъм. Питам се: дали не получава пари от Кантрей?

— Няма ни най-малко да се изненадам, Ваше величество — отвърна Невин. — А няма да е зле и ние да му изпратим малко.

През остатъка от лятото границата с Елдид остана спокойна, а към есента започна да изглежда, че макар да му предстоеше още дълго да се сражава, шансовете за успех на Кунол бяха големи. Когато Глин изпращаше на въстаника послания, те бяха адресирани към Кунол, Крал на Пирдон. И най-накрая, като последен жест в знак на кралска почит Глин сгоди шестгодишната дъщеря на принц Кобрин за седемгодишния син на Кунол, за което той се отплати, като засили набезите си в Елдид. И макар всичко да завърши толкова добре за Кермор, сърцето на Невин се късаше от мъка. Не се виждаше краят на тази война и кралството се раздираше на парчета пред очите му.

В един влажен и дъждовен есенен ден Невин се качи на кулата да види Мейл, който все така работеше върху своите коментари. Както обикновено става в подобни случаи, работата се разрастваше и се превръщаше в нещо много по-голямо от въведение към мислите на Рийстолин, какъвто беше първоначалният замисъл на автора.

— Тази забележка ще свърши като цяла дяволска глава! — Мейл заби перото в мастилницата с такава сила, че тръстиката едва не се счупи.

— Както става с много от твоите забележки, но пък главите са добри.

— Зависи какво разбираш под най-голямо добро. Въпреки че са блестящи, доводите на Рийстолин не ме задоволяват напълно. Категориите му са малко ограничени.

— Вас, философите, дяволски ви бива да размножавате категориите.

— Философ ли? О, богове, не бих се нарекъл такъв.

— А какъв, по дяволите, си тогава?

Мейл разтвори уста в изумление. Невин се засмя, а той смутено се присъедини към него, после додаде:

— Наистина, какво друго? В продължение на двайсет години се смятах за воин, хапех юздечката като боен кон и копнеех да съм свободен, за да се бия отново. Лъгал съм се поне през десет от тях. Та аз се чудя дали бих могъл някога отново да тръгна на война. Представям си как седя на седлото и се чудя какво е имал предвид Рийстолин с думата „край“, докато някой вземе да ми го осигури.

— Не изглеждаш недоволен.

Мейл приближи до прозореца, по който дъждът се стичаше сребристосив, досущ като косата му.

— Изгледът оттук е различен от всички, които съм имал преди. Човек не вижда нещата така ясно, както в прахта на бойното поле — Мейл прилепи бузата си към хладното стъкло и погледна надолу. — Знаеш ли кое е дяволски странно? Ако не се притеснявах толкова за Гавра и децата, щях да съм щастлив тук.

Невин усети как деомерът го връхлетя и зашемети, карайки го да осъзнае, че е време Мейл да бъде освободен. Той можеше да е свободен, защото бе приел да бъде затворник.

— Кажи ми нещо. Би ли се оженил за Гавра, ако имаш тази възможност?

— Разбира се. Защо да не се оженя? За мен няма повече място в кралски двор. Бих могъл също така да узаконя децата ни, стига да имам възможност да го направя. Аз наистина съм философ. Обсъждам безнадеждното и невъзможното.

Невин излезе от стаята на Мейл, мислейки за времето. Тъй като покрай морския бряг рядко валеше дъжд, пътуването през цялата зима беше нещо възможно, макар и неприятно. Отиде право в своите покои и се свърза с Примила чрез огъня.

Магазинът на Гавра заемаше предната половина на една къща срещу кръчмата на брат й. Всяка сутрин, когато излизаше за работа, тя оглеждаше рафтовете, отрупани с билки, буретата, гърнетата, изсушения крокодил, който висеше под стряхата. Моята къща, мислеше тя, и моят магазин. Това е мое, само мое. Едва ли много жени в Кермор притежаваха имот на свое име, а не на името на съпруг или брат. Зимата се задаваше и тя посрещаше много клиенти с треска и кашлица, измръзвания и болки в кокалите, така че работеше дълго в предната стая. Имаше и още един въпрос, с който трябваше да се занимае — годежа на Ебруа. Себе си остави да бъде ръководена от любовта, но беше решена да постигне солиден, уреден по всички правила брак за дъщеря си.

За щастие момчето, на което самата Ебруа гледаше благосклонно, беше почтен шестнайсетгодишен син на богато семейство, което търгуваше с щавени кожи. След като обсъди официалния годеж с бащата на момчето, тя отиде в дъна да разговаря с Мейл. В известен смисъл това беше празна работа; той не бе виждал семейството на Ардин, а дъщеря си — само от голямо разстояние. Но Мейл я изслуша сериозно, впрягайки блестящия си ум в проблема с такова напрежение, че тя разбра — също като нея, той искаше да изглежда така, сякаш имат някакъв нормален съвместен живот.

— Струва ми се добър избор за хора като нас — рече накрая Мейл.

— О, чуй се само, царствена моя любов. Хора като нас!

— Милейди забравя, че аз съм само един скромен философ. Нали когато свърша книгата си, жреците от храма ще поискат писарите да я препишат в петдесет екземпляра и ще получа по сребърник за всеки. Това, любов моя, е единственото ми богатство на този свят, така че нека се надяваме кланът на Ардин да не е алчен за зестра.

— Смятам, че ще приемат нейния дял от магазина ми и може би малко сребро.

— Дяволски добре. Когато едно момиче има философ за баща, то е родено без късмет.

На излизане от дъна Гавра срещна Невин, който дружески я хвана под ръка и я изпрати до магазина. Децата приготвяха вечеря в кухнята и те можеха да разговарят насаме. Невин сложи две големи цепеници в огнището и ги запали, щракайки с пръсти.

— Хладно е днес — отбеляза той. — Имам да ти кажа нещо наистина важно. Смятам, че имам добър шанс да уредя освобождаването на Мейл.

Гавра се задави и остана с отворена уста.

— Не му казвай все още — продължи старецът. — Не искам да му вдъхвам надежди, които може и да се разбият, но ще трябва да заминеш. Имаш твърде много неща да уреждаш, преди да тръгнеш.

— Да тръгна ли? Я стига, та Мейл ще иска ли да замина с него?

— Ако някога си се съмнявала дори за миг, това ще е първото глупаво нещо, което съм те виждал да правиш.

Внезапно Гавра изпита необходимост да седне. Тя се намести на една табуретка близо до огъня и сплете треперещите си ръце.

— Боя се, че няма как да постъпим с него, освен да го изпратим обратно в Елдид — рече Невин. — Искаш ли да заминеш?

Тя огледа рафтовете, помещението, всичко, за което беше работила така дълго. Освен това щеше да остави омъжената си дъщеря, а какво ли щеше да каже Думорик, когато му представи един непознат за негов баща?

— Знай — продължи старецът, — че най-вероятно ще живееш на западната граница на Елдид, а там няма свястна билкарка на много мили наоколо.

— Разбирам. Е, тогава бих могла да изградя нов магазин за Думорик и да оставя на Ебруа този. Това ще е великолепна зестра. По дяволите, в такъв случай ще можем да напишем брачния договор така, както ние искаме.

— Точно така. И най-вероятно ще трябва да издържаш и брилянтния си съпруг.

— Елдид започва да ми се струва интересен — тя вдигна поглед с усмивка. — Освен това аз, разбира се, обичам своя мъж.

По най-различни причини Невин реши да осигури освобождаването на Мейл през пролетта. Така например Кралят на Дивите го предупреди, че през зимата ще има много лоши бури. Но най-сериозната причина бе самият Мейл, който щеше да откаже да напусне затворничеството си, докато не види труда си преписан, както трябва, а тази задача щеше да отнеме месеци. Докато писарите в храма на Ум работеха върху книгата, Невин работеше върху Краля, чиято чест беше най-добрият съюзник на съветника.

За човек великодушен като Глин, Мейл представляваше огромно неудобство — прекалено трогателен да бъде убит, особено сега, след като учените жреци го възхваляваха като блестящ учен и украса за кралството. Когато реши, че моментът е подходящ, Невин направо помоли Глин да освободи Мейл и да му позволи да се върне без много шум в Елдид.

— Така наистина ще е най-добре, съветнико. Опитай се да измислиш някаква причина за освобождаването му с чест. Да бъда проклет, ако оставя Елдид да се присмива над слабостта ми, но не мога да понеса мисълта принцът да продължава да плесенясва в кулата.

Накрая въстанието в Пирдон осигури нужната причина. За да вкара бунтовниците в пътя, Елдид имаше отчаяна нужда от спокойно лято и предложи на Глин злато, за да не прави набези. Глин не само прие подкупа, но потвърди тържествено ангажимента си, като предложи да освободи пленника си в замяна на символичните десет коня. След продължителна размяна на хералди и малко странно опъване от страна на Елдид сделката беше сключена и подписана. Едва тогава Невин каза на Мейл за големия му късмет, а по това време зимата вече клонеше към пролет.

Когато отиде в стаята на върха на кулата, Невин го намери да милва екземпляр от книгата си, подвързана в кожа и прилежно написана с островърхия почерк на храмовите писари. Принцът беше така развълнуван да му я покаже, че едва след половин час старецът успя да стигне до действителната причина за идването си.

— Най-голямото чудо е, че Кралят ще субсидира още двайсет екземпляра — свърши да говори Мейл. — Да знаеш защо?

— Зная. По този начин ще придаде тържественост на освобождаването ти. Ще те пусне на свобода следващата седмица.

Мейл се усмихна, понечи да каже нещо; сетне лицето му замръзна в израз на недоверие. Ноктите му се забиха в меката подвързия на кодекса, който държеше в ръцете си.

— Ще дойда с теб до границата с Елдид — продължи Невин. — Ще се срещнем с Гавра и сина ти извън Кермор. Ебруа остава тук, но не можеш да й се сърдиш. Тя обича мъжа си, а и въобще не те е виждала.

Мейл кимна, лицето му беше бяло като сняг.

— О, в името на Адовия властелин, дали тази птичка в кафез си спомня как се лети?

Принц Огреторик и съпругата му живееха вече във великолепни стаи, но не забравяха времето, когато Примила единствена им изразяваше уважение и бяха готови да я посрещнат във времето, определено за занаятчии и търговци. Принцът беше висок млад мъж с гарвановочерна коса и сини като метличина очи, красив по суров начин и склонен към сърдечност, когато не го ядосваха. Точно тази сутрин Примила му донесе подарък, скъп малък чучулигар за любимия му лов със соколи. Принцът веднага сложи птицата на китката си и й зачурулика.

— Благодаря, добра жено. Хубаво соколче.

— За мен е голяма чест, че се харесва на Негово височество. Чух, че освобождават бащата на Негово височество, и реших за подходящо да отбележа момента с подарък.

Очите на Огреторик внезапно потъмняха и той започна да отделя голямо внимание на чучулигара, който обърна закачулената си глава, сякаш разпозна сродна душа. Камлада се размърда неспокойно на стола до прозореца.

— Разбира се — рече тя с внимателно поставена усмивка. — Толкова сме доволни, че освобождават Мейл. Но пък колко странно е, като си помислиш — свекърът ми се е превърнал в писар.

Огреторик й хвърли кос поглед, който би могъл да означава много и различни яростни неща.

— Благодаря ти за подаръка, добра ми Примила — рече той. — Ще го занеса веднага при моя соколар.

Тъй като аудиенцията очевидно беше свършила, Примила направи реверанс и се оттегли в достъпната за обикновени хора част от двореца — голямата зала, препълнена с различни молители или просто любопитни. Докато разговаряше със съветниците и писарите, които познаваше, тя чу много намеци, че мнозина важни люде щели да са щастливи, ако Мейл бъде възстановен на старото си място, а синът му — понижен до положението на негов наследник. Може би смятаха така, водени от сантиментални спомени и чувство за чест. Може би. Примила потърси съветника Кадлеу и го попита направо защо има хора, които искат Мейл да се върне като сюзерен на Аберуин и Канобейн.

— Ти, изглежда, дяволски се интересуваш от всичко, свързано с Мейл — забеляза Кадлеу.

— Разбира се. Гилдията трябва да знае къде да изпраща подаръците си. Не ни се иска да се подмазваме на онзи лорд, на когото не трябва.

— Вярно казваш. Но ще си остане само за теб и за никого другиго, нали? Откак съпругът й стана Аберуин, принцеса Камлада започна да си придава важности. Не са малко онези, които ще се радват да я видят понижена в ранг. А не са малко и вдовиците, готови да утешават принца в късната му възраст.

— Така. Та това всичко женска работа ли е?

— Далеч не. Принцесата е засегнала и други освен придворните дами, а вдовиците имат братя, които виждат възможност да придобият влияние.

— Разбирам. А ти смяташ ли, че Мейл ще бъде възстановен?

— Надявам се, че няма заради самия него. Би било, без съмнение, много опасно за доброто му здраве, а ти няма да измъкнеш и дума повече от мен, добра жено.

Това ми стига напълно, помисли Примила. Тя се погрижи веднага да влезе във връзка с Невин, защото не искаше Мейл да се върне у дома само за да бъде отровен от роднините си.

От прозореца на Мейл дворът на Дън Кермор изглеждаше спретнат и малък, като детска играчка. Мънички коне препускаха по едва различаващите се камъни на калдъръма; мънички мъже крачеха насам-натам и изчезваха в малки вратички. Само най-силните шумове стигаха до прозореца му. Този следобед Мейл стоеше облегнат на перваза и изучаваше познатата гледка, когато чу зад себе си вратата да се отваря.

— Глин, Крал на цяло Девери, се приближава — пропя стражникът. — Всички да коленичат.

Мейл се обърна и коленичи тъкмо когато Кралят влезе с широка крачка. За момент те се загледаха един друг, изумени, че и двамата са остарели през времето, изминало от последната им кратка среща.

— От днес — каза най-накрая Глин — ти си свободен човек.

— Смирено благодаря, Ваше величество.

Глин огледа стаята, сетне си тръгна, вземайки всички стражници със себе си. Мейл остана загледан в отворената врата, докато в очертанията й не се появи Невин.

— Ставай, приятелю — рече старецът. — Време е да изпробваш крилете си.

Докато го следваше по тъмната извита стълба, Мейл се вторачваше в стените, в тавана, във всеки човек, когото срещнеха. Когато излязоха на двора, слънчевата светлина се изля като водопад отгоре му. Вдигна поглед и видя стената на дъна да се издига над него, а не под него и внезапно изпита физическо замайване. Невин го хвана за ръката и го подкрепи.

— Разумът е дяволски странно нещо — отбеляза старецът.

— Така си е. Имам чувството, че съм омагьосан.

Отначало шумът и суматохата го смазваха. Като че целият двор беше изпълнен с мъже, които крещяха, смееха се, водеха с тропот коне покрай тях. Прислужнички бързаха напред-назад с кофи вода, наръчи дърва за горене, с препълнени от хранителни продукти ръце. Яркочервено и сребристо — цветовете на Кермор — бяха навсякъде, дразнейки зрението на отшелника. Но след няколко минути замайването на Мейл се превърна в алчност. Вървеше бавно и се наслаждаваше на всяко нещо, което виждаше: от великолепно облечен лорд, яхнал кон, до купчина стара слама край конюшните. Когато една от хрътките за глигани благоволи да се остави да я помилва, той беше толкова щастлив, че се почувства като дете идиот, което се радва на всичко, защото не може да определи стойността на каквото и да е. Спомена за това на Невин, а майсторът на деомера се засмя.

— А кой казва, че детето идиот не е най-мъдро от всички ни? — рече той. — Хайде да отидем в моите покои. Гавра скоро ще бъде при нас.

Но Гавра вече чакаше в оскъдно обзаведената приемна на Невин. Мейл изтича към нея, грабна я в прегръдките си и я целуна.

— О, любов моя — рече той. — Страхувам се да го повярвам. Все си мисля, че ще се събудим на сутринта и ще разберем, че всичко е само жесток сън.

— Ще е дяволски добре да не е така след всичко, което направих с магазина! Прехвърлянето му на Ебруа ми създаде такова главоболие, че трябваше да вземам някои от собствените си билки.

Невин прецени, че ще им отнеме четири дни да стигнат до границата с Елдид, където, поне така беше уредено, щеше да ги очаква почетна охрана от двора на Елдид. Но на третата нощ, когато устройваха лагер на около десет мили западно от Морлин, дойде да ги посрещне друга група от хора — Примила и двамина млади мъже, които носеха дебели сопи. Невин извика радостно и се забърза към тях, докато те слизаха от конете си, а Мейл тръгна след него.

— Какво става? — поиска да знае Невин.

— Ами, боя се, че идвам с може би неприятни вести.

— Така ли? — намеси се Мейл. — Дворът ще поиска да бъда отровен, така ли?

— Виждам, че философът помни добре стария си живот на принц — отвърна Примила. — Не съм сигурна, че действително се намирате в опасност. Просто не е разумно да се поемат излишни рискове. Дойдохме да ви придружим до сигурно място, където да останете, докато не съм напълно убедена, че ще ни посрещнат в двора при нашите, а не при техните условия.

— В такъв случай ти благодаря — рече Невин. — Не съм спасил живота на това момче, за да го загуби от шишенце отрова.

— Не се тревожи, ще се промъкнем през горите като хитри лисици, а сетне… — Примила направи пауза, за да се усмихне. — Сетне ще се скрием като язовци.

Цялата седмица Аваскейн беше на крака далеч преди залез, тъй като селяните караха каруци с дърва, за да платят пролетните си данъци на Канобейнския фар, а той им помагаше да ги разтоварват и нареждат под дългите навеси. Когато този ден видя по пътя отдолу да се вдига прах, реши, че това е още една каруца с дърва, и каза на Егамин:

— Ето, идват момчетата. Тичай да видиш в кой от навесите е останало най-много място.

Въздишайки от скука, Егамин тръгна бавно, докато Аваскейн отвори скрибуцащите и протестиращи порти. С ръждясалия прът в ръка, той замръзна и се вторачи в групата на пътя. Ездачи… товарни мулета… онази странна жена със сините ръце, а зад тях — не можеше да бъде, но беше истина, независимо от сивите коси. С вик, който граничеше с ридание, Аваскейн се втурна надолу по пътя да приветства с добре дошъл принц Мейл у дома. Когато хвана стремето на принца в знак на подчинение, Мейл му се поклони от седлото.

— Само ни погледни, Аваскейн! Когато тръгнах на война, бяхме и двамата момчета, а сега сме целите посивели и сбръчкани.

— Така си е, принце мой, но във всеки случай сърцето ми ликува, като ви виждам.

— И моето, като виждам теб. Ще ни подслониш ли?

— Какво? Разбира се, Ваше височество. Та вие идвате тъкмо навреме. Скуна току-що е проветрила стаите ви, както прави всяка пролет, така че вътре ще е чисто и приятно.

— Така ли е правила? Всяка пролет?

— Всяка пролет. Ние сме като язовци, принце мой. Не пускаме.

Мейл скочи от коня, сграбчи ръката на Аваскейн и я разтърси здраво. Когато видя в очите на принца сълзи, Аваскейн също се задави.

— Вече не съм принц — каза Мейл. — И смятам за своя чест да те нарека приятел. Ето, водя новата си съпруга и син и нека този път се помолим да съм се върнал у дома, за да остана.

Групата се източи в двора, а Егамин, Марил и Скуна изтичаха от броха да ги приветстват. Аваскейн се усмихна самодоволно на Егамин:

— Казвах ли ти, че ще се върне?

Изпита удовлетворение, че този път синът му с голямата си уста не намери какво да каже.

След приятен следобед и тържествена вечеря Аваскейн излезе да се погрижи за фара. Тъкмо когато небето започна да избледнява и да става бисерносиво, той изчатка искри с огнивото, запали праханта, сетне я раздуха, докато искрите заблизаха подпалките. Добави цепеници и най-сетне фарът започна да свети ярко и да изпраща сигнала си по посока към морето. Отиде до края на площадката и се загледа в броха, чиито прозорци весело светеха. Принцът си беше у дома. „Не го забравих и той не ме е забравил — мислеше той, — същински язовци сме и двамата.“ Светът беше добро място, изпълнено със справедливост. По-късно, когато пълната луна стигна връхната си точка, Мейл се качи на покрива. Пуфтящ, останал без дъх, принцът се облегна на предпазния парапет.

— Сигурно имаш дяволски здрави крака — рече той.

— О, след известно време свикваш.

Облегнаха се един до друг на перилото и се загледаха към морето, където вълните се пенеха като сребро на лунната светлина, разбивайки се в тясната ивица светъл плаж.

— Казах ли ти, че по време на пленничеството ме държаха на върха на една кула?

— Е, само като си помислиш. Там вие сте гледали надолу, а и аз тук съм правил същото.

— Точно така, но тук гледката е дяволски по-широка от онази, която аз имах. Искам да прекарам в Канобейн остатъка от живота си, но това зависи от принц Огреторик. Владението е негово, а не мое.

— Ако има наглостта да ви пропъди, тогава ще трябва да си търси друг пазач на фара — Аваскейн премисли известно време. — Вижте какво, брат ми има повече земя, отколкото може сам да обработва. Ще ни вземе, ако се стигне дотам.

— Благодаря ти. Мога да припечеля по нещо и като писмописец.

Двамата стояха и гледаха морето в дружеско мълчание.

— Между другото — попита Мейл, — имало ли е някакви кораби?

— Дяволски малко, но човек никога не знае кога някой ще има нужда от фара.

Тъй като Примила беше изградила цялата си стратегия на това да представи Мейл като неподходящ за дворцовите дела човек, тя настоя пред него да напише възможно най-откровено писмо до сина си и остана доволна от резултата.

Когато тя свърши да чете, Мейл се облегна на стола си и се усмихна въпросително.

— Би трябвало да свърши чудесна работа — рече тя.

— Добре. Знаеш ли, че е много странно да си смирен пред собствения си син. Щом не им е достатъчно, че са се отказали от мен, сега аз абдикирам. Нещата трябва да са добре подредени, както би казал нашият Аваскейн.

Когато се върна в Абернауд, Примила изчака един ден, преди да връчи писмото, за да чуе текущите клюки. Тъй като из двора, а също из целия град се разпространяваха слухове без брой и чет, всичките й приятели имаха много да й разказват. Кралят наистина изпратил почетна охрана до границата да посрещне Мейл, но там те намерили само съветника на Кермор Невин и принц Кобрин, които им казали, че Мейл решил да пътува сам. Всички подозираха коварство, но от страна на Огреторик, а не на Кермор.

— Аз пък казвам, че в това надбягване залагат на губещия кон — рече Кадлеу. — Ако има някакво коварство, то зад него ще е принцесата, не принцът. Някои нейни приятели може да са повели отряд срещу Мейл.

— Така ли? Ами ако предположим, че философът не е мъртъв? Някой има ли представа къде може да се намира?

— Има много догадки, но онази, която най-вече се разпространява, е, че Мейл се намира при бунтовниците в Пирдон, които ще му дадат подслон, за да създадат неприятности в Елдид. За щастие са прекалено слаби, за да го подкрепят при опит да вземе трона — поне засега са слаби. В края на краищата човекът е бил принц, кой може да го обвини за това, че иска да си получи всичко обратно?

На сутринта Примила направи посещението си при принца и принцесата. Лицето на Камлада беше така измъчено, сякаш много нощи не бе спала; Огреторик просто изглеждаше объркан.

— Ваше височество, имам писмо за вас от баща ви.

Огреторик скочи като изстрелян с лък. Камлада се сви на стола си и загледа с широко разтворени очи как Примила връчва навитото на руло писмо.

— А къде си видяла баща ми?

— По пътищата. Негово височество знае, че често пътувам. Изглеждаше много разтревожен и като разбра, че отивам в Абернауд, ме помоли да взема писмото.

— Това е наистина печатът на Аберуин — каза Огреторик, като оглеждаше рулото. — Сигурно е онзи, който е бил у него, когато са го пленили.

Камлада го следеше, докато четеше писмото, и очите й разкриваха по-голям страх, отколкото подобаваше.

— Хубаво — рече най-сетне Огреторик, — това би трябвало да сложи край на слуховете, че сме го убили по пътя. Боя се, че губя контрол върху себе си, добра ми жено, но през последните седмици сърцето ми беше свито.

— Разбира се, Ваше височество. Без съмнение трудно сте понасяли тревогата за живота на баща ви.

— Така беше — каза го той, а също презрителният начин, по който хвърли писмото в полата на жена си, я убеди в искреността му.

Камлада отметна глава, взе писмото и го прочете. Примила виждаше промените в нейната аура, из която се вихреха като демони страх и подозрение.

— Е, доволна ли е милейди? — изрече ядно Огреторик.

— А милордът смятал ли е, че ще бъде другояче?

Когато очите им се срещнаха продължително, Примила се отвърна и се престори, че се възхищава от подредените наоколо цветя. След малко Огреторик отклони погледа си и изръмжа едва чуто.

— Позволете да ви придружа до вратата, добра госпожо — рече той. — Благодарен съм ви, че донесохте писмото.

Принцът мълча, докато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува принцесата.

— Можеш ли да ми кажеш къде се намира Мейл? — попита той.

— В Канобейн, Ваше височество.

— Предполагах, че може да е там, но слушай какво, не казвай на другиго, докато не уредя нещата. Любимата ми жена може да се попържи още на този огън.

Всяка сутрин Мейл и Гавра излизаха за дълга разходка покрай скалите и гледаха океана. Тъй като спомените за Канобейн го преследваха по време на пленничеството му, все още му се струваше невероятно, че е наистина там, че усеща как слънцето топли гърба му и че диша острата миризма на море. Често следобед се качваше на кулата и седеше до пепелта от фара, наблюдавайки пътя. Времето минаваше и той започна да се пита още колко ли дни доволство му остават. Всеки следващ ден без отговор от Абернауд беше лошо предзнаменование за дворцова интрига.

Но когато дойде, отговорът бе изненадващ. Намираше се в стаята си и с острие за писане чертаеше редове върху пергамент, когато Марил, синът на Аваскейн, се втурна вътре.

— Ваше височество, при вратите има двайсет и пет души и синът ви е с тях.

Без да помисли, Мейл грабна за оръжие мъничкото си джобно ножче и изтича навън, но бъркотията, която цареше, докато хората слизаха от конете си, беше съвсем дружелюбна. Не се затрудни да открие сред хората принца просто защото синът му невероятно приличаше на него. Усмихнат, Огреторик приближи и протегна ръка.

— Радвам се да те видя, татко. Цял живот съм слушал за теб, а сега най-сетне се срещаме.

— Така си е — Мейл прие протегнатата ръка.

— Писмото ти ме нарани. Наистина няма от какво да се боиш, кълна ти се.

— Тогава дворът трябва много да се е променил от времето, когато тръгнах оттам.

— Получих много безбожни съвети, ако това имаш предвид, но ще убия всеки, който вдигне ръка срещу теб.

Говореше така искрено, че Мейл едва не се разплака от облекчение.

— В такъв случай ти благодаря.

Огреторик се обърна и огледа броха и кулата.

— Знаеш ли, никога не съм идвал тук. Докато бях дете, мама не идваше, защото, като знаеше колко си обичал това място, щеше да плаче. Когато пораснах, бях на война през по-голямата част от времето си. Това отново ти принадлежи. Аз го приписах на теб, а Кралят най-благосклонно му добави и титла. В дисагите си нося документите.

— О, богове! Та това е много великодушно от твоя страна.

Той сви рамене, все още гледайки настрана.

— Искам да кажа нещо — продължи Огреторик. — Преди години, когато изпратиха писмото, с което те лишиха от права, всички бяха сигурни, че Глин ще те обеси. Щях да моля Краля да не изпраща писмото, но не бях в двора — най-сетне погледна към Мейл. — Жена ми е уредила да ме няма по време на обсъждането, на което Кралят е взел това решение. Открих го много по-късно.

— Е, на твое място не бих се измъчвал много. Съмнявам се дали Кралят щеше да се вслуша в молбата ти. Но те моля никога да не се срещам с твоята дама.

— Аз я отстраних. Ще си изживее живота в някое тихо и отдалечено местенце.

Озлоблението в гласа му показа на Мейл, че е избрал възможно най-добрия начин да накаже жена си.

На сутринта Огреторик пое на път рано, като обеща да се върне скоро, ако лятната кампания му позволи. Мейл му помаха от портата, сетне тръгна да търси Гавра, която намери да разглежда двора близо до зеленчуковата градина на Скуна.

— Какво правиш? — попита я той.

— Смятам да махна този калдъръм, за да направя билкова градина. Скуна казва, че тук имало много слънце.

— Сега разбирам. Години наред хората ще говорят за странната лейди Гавра от Канобейн и нейните билки.

— Не мога да съм лейди. Отказвам.

— Не можеш да откажеш. Ти реши съдбата си, като се ожени за мен. Наистина много момичета са спечелили титла с красотата си, но ти ще си първата, за която съм чул, спечелила я с отвара против треска.

Тя се засмя, той я целуна, а сетне просто я задържа притисната до себе си, усещайки свободата под топлото слънце.

III

През пролетта на 797 г., в петдесетата си година, Глин, гуербрет Кермор и претендент за Крал на цяло Девери, умря от сърдечен удар. Невин се тревожеше от дълго време за здравето на Краля, но всичко стана така внезапно, че го свари неподготвен. Една сутрин Глин тръгна начело на хората си; по пладне го върнаха у дома мъртъв. Получил удара, когато възсядал коня, и за минути умрял. Докато ридаещата съпруга и жените, които я обслужваха, изкъпаха и проснаха тялото му, най-големият му син Камлан прие кралската власт пред верните си васали в голямата зала. Главният жрец на Бел първо го благослови, а сетне закопча върху карираното му наметало огромната брошка във формата на пръстен. Докато васалите пристъпваха един по един и коленичеха пред новия си сюзерен, Невин се измъкна от бъркотията и отиде в покоите си. Дошло бе време да напусне Кермор.

Късно същата вечер, когато Невин беше зает усилено да си събира багажа, новият Крал изпрати да го повикат. Камлан вече се бе преместил в кралските покои и стоеше до огнището, където Невин толкова често бе гледал баща му да крачи неспокойно. Новият крал беше трийсетгодишен, добре сложен, красив като баща си и като него строен и висок.

— Чувам, че имаш намерение да ни напуснеш — рече Камлан. — Надявах се да служиш и на мен, както на баща ми.

— Негово величество е много снизходителен — Невин въздъхна пред необходимостта да лъже. — Но смъртта на баща ви нанесе тежък удар на мен, стареца. Нямам повече сили за дворцова служба, Ваше величество. Единственото, което желая, е да изкарам, колкото години ми остават, почитайки паметта на баща ви.

— Чудесно казано. Тогава за мен ще е удоволствие в знак на признание за дългогодишна служба, да те даря със земя близо до Кермор.

— Кралят е изключително великодушен, но нека запази такава чест за някой по-млад от мен. Имам роднини, които ще ме подслонят, а мислите на един старец се връщат към родата му.

След като напусна Кермор, Невин отиде в Канобейн да види Мейл и Гавра. По границата с Елдид се водеше открита война, но с вида си на опърпан стар билкар лесно мина през линиите и потегли покрай елдидския бряг. В един късен, златен летен ден, когато дивите рози цъфтяха край пътя, той стигна до дъна. Предишният герб на принцовете на Аберуин беше свален и на негово място висеше нов — чифт вкопчени язовци и мотото: Ние не пускаме.

Когато Невин въведе коня и мулето си вътре, Мейл ахна от изненада и изтича да го посрещне. Беше загорял от слънцето и енергичен. Широко засмян, той сграбчи ръката на Невин и я стисна между своите.

— Какво правиш тук, далеч от важните дела на кралството? — попита Мейл. — Радвам се да те видя.

— Ами Глин умря и аз напуснах двора.

— Умря ли? Не съм чул.

— Изглеждаш натъжен, приятелю.

— В известен смисъл съм. Независимо от съображенията му Глин беше най-великодушният патрон, който някой учен е имал. Той ме храни двайсет години, нали? Много лордове биха се сдобили с неискрено посвещение за по-малко. Но влизай, влизай. Гавра ще се радва да те види, а имаме и нова дъщеря да ти покажем.

Освен новата си дъщеря Мейл имаше да сподели и още едно съкровище — много рядка книга, която бе намерил в храма на Ум по време на едно от редките си посещения в Аберуин. Вечер те на смени четяха на глас от този ранен превод на диалог от руманския мъдрец Тул Цицрин и много пъти оставаха до късно да обсъждат скъпоценните мисли от времето на Зората.

— Похарчих дяволски много пари за нея — отбеляза в един момент Мейл. — Гавра ме сметна за откачен, а може и да е права. Но жреците казаха, че тя е единствената книга на Цицрин, донесена по време на голямото преселение.

— Така е и жалко наистина, че нямаме повече от тях. От едно време се знае, че Цицрин е бил като теб, принц на руманите, който паднал от власт, защото подкрепил претенциите върху трона не на онзи, който се възкачил. Посветил остатъка от живота си на философията.

— Е, надявам се заточението му да не е било прекалено тежко, но си струваше да купя тези негови „Тоскански разкази“. Имам намерение да включа в новата си книга аргументите му против самоубийството. Централната метафора е много подходяща и прави силно впечатление; той казва, че сме като караули на войска, назначени от боговете по причини, които не знаем, и при това положение да се самоубиеш, означава да дезертираш от поста си.

— Както, струва ми се, казах на един много млад принц преди доста време.

Мейл се засмя спокойно.

— Така беше и учителят ми беше прав. Чакай, да не забравя да ти кажа нещо. Стига да желаеш, можеш да останеш тук цял живот. Не мога да ти предложа великолепието на кралския двор, но в Канобейн е топло през зимата.

— Много великодушно от твоя страна и наистина съм изкушен, но имам роднини, при които ще отида.

— Роднини ли? Разбира се, трябва да имаш роднини. А аз смятах, че майсторите на деомера трябва да изскачат пораснали направо от земята.

— Като жаби от топлата кал ли? О, ние не сме дотам необикновени — във всеки случай не съвсем.

Тръгвайки си, Невин се измъкна на зазоряване, преди семейството да се е събудило, за да спести на всички горчивата раздяла. Докато се отдалечаваше, се обърна да погледа кулата, бледото сияние на Канобейнския фар и разбра, че повече няма да види Мейл. Щеше му се наистина да има близки, при които да отиде, но, разбира се, далечните му родственици, доколкото ги имаше, бяха до един в някой от воюващите дворове, а се налагаше точно тях известно време да избягва. Беше съвсем просто — трябваше да се престори на умрял. След много години на места, където са го познавали, щеше да се появи друг билкар Невин, без хората да задават неудобни въпроси за необикновено дългия му живот.

Реши да се отправи към някое отдалечено място на територията на Кантрей, където би могъл да помогне с познанията си на обикновените поданици в раздираното от войни кралство. Питаше се къде ще намери отново Брангуен и дали тя вече не е родена в ново тяло. Не му оставаше друго, освен да следва интуицията си и да го води случаят, който беше повече от случайност. С продължителна, тежка въздишка обърна коня си по пътя, който водеше на север. На други дългият му живот можеше да се стори чудесен, но той изпитваше голяма умора.

Колкото до Мейл, лорд Канобейн, той и съпругата му живяха дълги и щастливи години, докато накрая умряха почти едновременно от старост и нищо друго. Славата му на мъдрец растеше и той стана известен като „Мейл Прозорливия“ и по този начин получи титлата на категорията хора, известни по време на Зората като „вати“. В Девери народът щеше да нарече Мейл-и-Гуейд, но на Елдидско наречие името му стана Мелуейд, титла, предавана от потомците му в продължение на много години.