Магия за зора

I

Само да не бяха мухите. Да умираш никак не е хубаво, но пък мухите да са те накацали така е несправедливо унижение. Те се трупаха, бръмчаха около раната и се опитваха да пият от кръвта. Посегнеше ли да ги отпъди, изпитваше страшна болка, та не събираше сили да го направи. Раната беше от дясната страна, точно под мишницата. Дълбока. Мадин предполагаше, че би могъл и да оживее, стига да има кой да я зашие, но тъй като беше съвсем сам сред дивата планина, щеше да умре. Не виждаше защо трябва да се самозалъгва — кръвта му изтичаше. С лявата си ръка той стискаше рога на седлото, а дясната държеше вдигната, защото от докосването раната пламваше като огън. Кръвта все така се процеждаше през разкъсаната ризница, а големите, лъскави синьо-черни мухи неспирно прииждаха. От време на време някоя от тях хапеше коня, който беше прекалено изтощен, за да направи друго, освен да тропне с крак в знак на протест.

Мадин беше единственият останал жив от отряда. Със смъртта му вражеската победа ставаше пълна, та за него беше въпрос на чест да я отложи поне за малко, тъй че докато яздеше бавно в златистата есенна омара, му се струваше много важно да не им я даде поне още двайсет минути. Пред него, на около миля разстояние, имаше езеро — набраздената му повърхност искреше в златото на залеза. По брега се извисяваха бели брези и потръпваха от надигащия се вятър. Искаше вода. Ако не се брояха мухите, от жаждата нямаше по-лошо, устата му беше толкова суха, че едвам дишаше. Конят му вървеше полека, но неотклонно към езерото. Нямаше значение, че ще умре, стига да се напие хубаво преди това.

Езерото се приближаваше. Виждаше тръстиките като тъмни черти на фона на искрящата вода и една чапла, застанала на крак на брега. Сетне нещо се случи със слънцето. То вече не се спускаше право надолу, а се клатеше напред-назад, досущ фенер в ръцете на човек, който ходи. Небето стана тъмно като нощ, а слънцето все така се клатеше напред-назад — един фенер в нощта, напред-назад, на все по-широки амплитуди, нагоре, нагоре, нагоре… и пламтеше. Сетне дойде тъмнината, мирисът на смачкана трева, бръмченето на мухите и жаждата. Накрая остана само тъмнината.

В тъмното светеше фенер. Отначало Мадин го взе за слънцето, но светлината беше прекалено малка, прекалено неподвижна. Над него се надвеси лицето на старец. Имаше гъста бяла коса и хладни сини очи.

— Рикин! — Гласът беше нисък, но настойчив. — Рико, погледни ме.

Мадин не бе чувал това име преди, но някак знаеше, че е негово и се опита да се обади. Устните му бяха прекалено сухи и не искаха да се помръднат. Старецът поднесе към тях позлатена чаша с вода и му помогна да отпие. Водата беше сладка и студена. Все пак няма да умра жаден, помисли Мадин. После отново потъна в тъмнината.

Следващия път, когато се събуди, осъзна, че е жив. Дълго лежа напълно неподвижен и се дивеше на мисълта, че няма да умре. Бавно се огледа и за първи път се запита къде се намира. Тогава разбра, че лежи гол между меки вълнени одеяла върху купчина слама. Светлината на огъня танцуваше по стените на огромно каменно помещение. Раната продължаваше да боли, но беше спретнато превързана с ленени бинтове. Обърна глава и видя стареца да седи край груба дървена маса до каменното огнище и да чете подвързана в кожа книга. Той вдигна поглед и му се усмихна.

— Жаден ли си, момчето ми?

— Жаден съм, добри човече.

Старецът топна позлатената чаша в дървено буре, сетне коленичи и му помогна да пие.

— Конят ми? — попита Мадин.

— На сигурно място е и хапва сено — рече старецът и сложи ръка на челото му. — Треската премина. Това е добре.

Преди да заспи, Мадин успя да се усмихне. Този път сънува толкова ясно последната си битка, та сякаш усети миризмата на прах и конска пот. Отрядът му се изкачи на билото и видяха, че там ги очакват. Тиерин Девир и хората му препречваха пътя им — бяха повече от сто, а те само трийсет и седем, но въпреки това щяха да се впуснат в безнадеждна атака по надолнището. Мадин го разбра по смеха на лорд Бриноик — кискаше се като луд, отпуснат на седлото си. Друго, освен да измрат, не можеха да направят — бяха хванати в капан и нямаха за какво повече да живеят. Макар и да се чувстваше глупаво, Мадин си спомни за майка си. В съзнанието си я виждаше ясно, застанала на вратата на къщата им, протегнала ръце към него. Сетне отекна рогът, който даде сигнал за атаката, и можеше да мисли само за ездата си. Надолу по склона, все по-надолу и по-надолу, натам, където войскарите на Девир се обърнаха да ги пресрещнат — сблъсъкът беше огласен от крясъци и от двете страни. В съня си Мадин преживя всяко движение — как отбива, как мушка, отново се задави от надигналия се прахоляк и се събуди с вик, когато мечът се заби дълбоко в страната му.

— Слушай, момчето ми — рече старецът, който седеше до него. — Вече всичко е наред.

— Може ли да пия вода?

— Колкото пожелаеш.

След като Мадин изгълта шест пълни чаши, старецът му донесе хляб и мляко в дървена купа. Ръцете му трепереха прекалено силно, та не можеше да държи лъжица, и старецът го нахрани като малко дете. Яденето беше по-вкусно и от най-хубавото пиршество в залата на гуербрета на Кантрей.

— Благодаря — рече Мадин. — Дължа ти най-смирена благодарност за това, че ми спаси живота.

— Спасяването на живот се е превърнало в нещо като навик за мен. Аз съм знахар.

— Тогава съм имал невероятен късмет!

— Късмет ли? — Старецът се усмихна хитро. — Е, да, наистина може да е било така. Между другото, казвам се Невин и съвсем не се шегувам, това ми е истинското име. Живея като отшелник и тук е моят дом.

— Аз пък съм Мадин и бях в отряда на лорд Бриноик. Я чакай, разбираш ли, че съм човек извън закона? В името на всички подли дяволи от ада, трябвало е да оставиш да ми изтече кръвта там, където съм паднал.

— О, наистина чувах за прокуждането на Бриноик, но присъдите на тиерини и други като тях малко ме интересуват. Проклет да съм, ако след като мога да спася някой човек, го оставя да умре само защото неговият лорд се е изхвърлил пред някого.

Мадин въздъхна и обърна глава. Наблизо, облегнат на стената, стоеше щитът му, а до него, подредени на купчина, бяха останалите неща, включително малката арфа, завита внимателно в кожената си торба. Като видя знака с лисицата, отпечатан върху всичко, което притежаваше, в очите на Мадин бликнаха сълзи. Целият му отряд, всички негови приятели, хората, с които воюваше вече осем години — всички бяха мъртви, защото лорд Бриноик беше пожелал земята на друг човек и се бе провалил в рискования си опит да я придобие.

— Тиеринът погреба ли нашите загинали? — прошепна той.

— Погребал ги е. Открих полесражението няколко дни след като те донесох тук. Като видях какво клане е било, се изненадах, че дори един човек е успял да избяга.

— Побягнах като страхливец. Участвах в атаката и ме раниха. Знаех, че ще умра и просто исках да умра сам, така — без много шум. И нека боговете са ми свидетели — не съм предполагал, че някой ще ме спаси!

— Без съмнение Уирдът ти иска да живееш.

— Тогава имам суров Уирд. Аз съм все така човек извън закона. Като не умрях с моя лорд и отряда си, затрих и последната останала ми частица чест.

Невин каза нещо успокоително, но Мадин почти не го чу. Защото, въпреки срама, който го гризеше, дълбоко в сърцето си знаеше, че се радва да е жив и самата тази радост е още една причина да се срамува.

Минаха два дни преди той да може да седне, при това само като се подпираше на стената и се бореше със замайването. Още щом се почувства малко по-силен, започна да се чуди в що за странно помещение се намира. Ако съдеше по миризмата на влага във въздуха и липсата на прозорци, сякаш се намираше под земята, но огънят в огромното огнище гореше много хубаво, следователно то очевидно теглеше добре. Помещението съответстваше на големината на огнището — беше поне петдесет на петдесет стъпки, а таванът над него се губеше в сенки. По цялата стена, на около десет стъпки над пода, имаше изсечен барелеф, който навремето си сигурно бе обикалял стаята. Сега строго геометричната схема прекъсваше внезапно, сякаш са я изтрили. Накрая в деня, когато за първи път беше достатъчно здрав, за да се нахрани сам, му дойде наум да попита Невин къде се намират.

— В Брин Торейдик. Възвишението е прокопано с помещения и тунели.

Мадин едва не изпусна лъжицата в полите си. Тъй като дънът на лорд Бриноик се намираше само на около пет мили от там, беше виждал възвишението много пъти и беше чувал всевъзможни разкази за него — било обитавано от призраци, от демони и духове, затова нощем блестели сини светлини, а денем се чувал странен вой и свистене. Така както стърчеше направо от ливадата подобно на великан, който се е вкаменил и е обрасъл целият с трева, видът му беше достатъчно странен, за да е обитаван от призраци.

— Хайде, хайде — Невин му се усмихна, — аз съм от плът и кръв, не съм княз на демони или нещо от този род.

Мадин се опита да се усмихне на свой ред, но не успя.

— Обичам да ме оставят на мира, момчето ми — продължи Невин. — А при това положение мога ли да намеря по-добро място за живеене от туй, където никой не смее да идва?

— Сигурно е така. Но значи ли това, че всъщност тук няма духове?

— О, много духове има, но те си гледат работата, а аз — моята. Място колкото щеш, има за всички.

Когато Мадин осъзна, че старецът говори сериозно, ръцете му така се разтрепериха, че трябваше да остави купата и лъжицата.

— Не исках да те лъжа — рече Невин съвсем спокойно. — Ще трябва да прекараш тази зима с нас, защото няма да си в състояние да яздиш преди да завалят снеговете, но духовете тук не са злосторни. Всички приказки за демони са доста преувеличени. Хората, които живеят наоколо, просто са гладни за нещо по-интересно в живота си.

— Така ли? Ами, добри човече, колко време съм всъщност тук?

— О, две седмици. Треската те държа ужасно дълго. Раната беше замърсена. Когато те намерих, цялата беше покрита с мухи.

Мадин взе лъжицата и упорито продължи да се храни. Колкото по-скоро събереше сили да напусне това населено с духове място, толкова по-добре.

Раната започна да зараства и Мадин вече ставаше от леглото за все по-дълги и по-дълги периоди. Невин беше изхвърлил напоените му с кръв дрехи, но в дисагите си той имаше резервна риза, а старецът му намери чифт бриги, които му ставаха доста добре. Едно от първите неща, които направи, беше да разопакова своята малка арфа и да провери дали не е повредена. Така както беше отслабнала, дясната му ръка не можеше да я настрои, но все пак прокара пръсти по отпуснатите струни, за да се увери, че продължават да издават звуци.

— Изненадвам се, че лорд Бриноик е рискувал живота на един бард в сражение — забеляза Невин.

— Не съм голям бард, може би съм по-скоро гертдин, който може да се бие. Зная доста песни и тем подобни, но не съм учил тризвучията и останалите наистина бардски познания.

— А защо не си ги учил?

— Ами баща ми беше войскар на нашия лорд. Бях тринайсетгодишен, когато го убиха, и лорд Бриноик ми предложи място в отряда. Приех, за да отмъстя за смъртта на баща си, а след това… то след това така и не ми се удаде шанс да уча, тъй като се бях заклел пред своя господар и въобще…

— А съжаляваш ли за това?

— Никога не си позволявам да съжалявам за нещо. Това носи само беди, добри ми човече.

Когато укрепна достатъчно, Мадин започна да изучава странното жилище на стареца, което представляваше малък комплекс от пещери и тунели. Извън главното имаше още едно каменно помещение, което знахарят беше превърнал в обор за своя кон, този на Мадин и едно чудесно кафяво муле. Едната страна на помещението се бе сринала и водеше към естествена пещера, където бликаше малко изворче, а сетне се оттичаше по склона на възвишението. Точно пред вратата на обора беше дерето, дало името на Брин Торейдик — „Разсеченото възвишение“. Представляваше дълга, права цепнатина, която наистина разсичаше възвишението. Първия път, когато излезе навън, въздухът му се стори мразовит. Въпреки яркото слънце студът влезе в раната и го замъчи. Побърза да се прибере и реши да повярва на думите на Невин, че зимата се е задала.

Тъй като знахарят имаше достатъчно пари, както и това специално жилище, Мадин започна да си мисли дали той не е някой ексцентричен благородник, който просто е избягал от гражданската война, която бушуваше надлъж и шир наоколо. Дължеше му твърде много, за да си позволи да зададе такъв неудобен въпрос, но из кралството имаше колкото щеш благородници, които търсеха всякакви начини да се измъкнат от задълженията си към най-различните гуербрети, претендиращи да са крале на Девери. Невин имаше очевидно изискано държание, на моменти беше любезен, в други — рязък, сякаш беше свикнал да му се подчиняват, без да питат. Нещо повече — можеше да чете и пише, а това беше рядко постижение за прост знахар, какъвто претендираше, че е. Мадин започна да се чувства привлечен от стареца.

Веднъж на няколко дни Невин взимаше коня и мулето и слизаше в близкото село, откъдето купуваше прясна храна. Там натоварваше мулето с неща за зимата: сено и зърно за животните, сирена, наденица, сушени плодове и разни други работи за тях двамата. Когато го нямаше, Мадин се залавяше доколкото можеше с работата, която имаше да се върши в пещерите, а сетне отспиваше умората си. Една сива утрин, когато духаше остър вятър, Невин рече, че ще се забави повече от обикновено, защото една от селските жени имала нужда от лечебните му билки. Когато старецът потегли, Мадин измете боклука от обора в дерето, сетне се върна да почине, преди да го избута на склона на възвишението. Добави още малко дърва в огнището и приседна близо до огъня, за да прогони студа от раната си.

За първи път от сражението насам се почувства достатъчно силен, за да не спи, а изоставената му арфа с укор го зовеше. Когато я взе от кожената торба, отпуснатите струни въздъхнаха. Беше малка — само с трийсет и шест струни, но както беше изнемощял, му се стори, че настройването им отне цяла вечност. Извлече основната нота с помощта на стоманения си камертон, а сетне се зае със струните, нагласявайки малките щипки от слонова кост, а през интервалите пееше и накрая челото му плувна в пот. Този признак на слабост го подтикна да продължи, докато най-сетне арфата беше относително добре настроена, но му се наложи да почине малко, преди да започне да свири. Изтръгна от нея няколко трели, после няколко акорда и отекващата из огромното помещение с каменни стени музика сякаш му върна мъничка частица от силата. Самата големина на помещението добавяше към всяка нота, която изсвирваше, по един призрачен обертон.

Внезапно усети до рамото си Бялата дама, неговата агуен — онази, която идва при всеки бард, който истински пее. Докато тя се оформяше, той почувства познатия хлад по гърба си, потрепването на космите по врата си. Макар че се наричаше гертдин, нейното присъствие и вдъхновението, което му даваше, говореха, че кралството е загубило истински бард, когато Мадин е дал обет като войн. Тази сутрин гласът му беше слаб и непохватен, но той запя за своята агуен дълга балада, отделни стихове, всяко нещо, за което се сетеше, а музиката успокояваше раната му не по-зле от лечебната лапа.

Изведнъж разбра, че не е сам. Вдигна очи, очаквайки да види на вратата Невин, но там нямаше никой. Огледа се наоколо и не видя нищо освен сенките от огъня. И въпреки това при всеки акорд долавяше, че го слуша публика. Спомни си какво каза Невин за духовете и космите на врата му настръхнаха като на котка. Откачаш, рече си той рязко, тук няма никой. Но беше свирил твърде често пред хора, за да си повярва. Познаваше недоловимата разлика между това да пееш на въздуха и пред внимателна публика. Изпя два стиха от една балада и усети, че те, които и да бяха, се приведоха напред, за да не изпуснат нито една дума. Когато спря и остави арфата, усети разочарованието им.

— Е, добре. Сигурно не сте толкова лоши, след като обичате хубавите песни.

Стори му се, че някой зад него се изкиска, но когато се обърна, там нямаше нищо освен стената. Изправи се и се разходи бавно и внимателно из стаята, погледна във всяко ъгълче и пукнатина — и нищо не видя. Тъкмо когато сядаше отново, друг се изкиска — този път го чу съвсем ясно — като мъничко детенце, което е направило успешно лудория. Мадин грабна арфата си, воден единствено от неясното желание да я предпази, но когато усети невидимата публика да се струпва в очакване, бардът в него не устоя на изкушението да свири пред слушатели, пък които и да бяха те, дори и безплътни същества. Задърпа струните и беше сигурен, че чу въздишка на задоволство. Ей така, само защото това му дойде първо на ума, изпя петдесетте свързани куплета, в които се разказваше за пътуването на крал Бран по море до Девери и за магичната мъгла, която накрая отнесла него и флотата му. Когато омагьосаните кораби вече бяха на сигурно място в отдавна търсеното тайнствено пристанище далеч на север, Мадин се почувства изтощен.

— Ще ме извините, но трябва да спра.

Чу се въздишка на съжаление. Някой докосна косата му и нежно я погали, тъй както човек потупва с ръка куче; друг го дръпна за ръкава с пръсти, които изглеждаха много слаби. В огнището огънят пламтеше; около него се изви течение и въздухът стана неестествено студен. Мадин потръпна и се изправи, но за крачолите го хванаха мънички ръчички. Струните на арфата отекнаха безредно, сякаш някой се опитваше да свири на тях. И сенките оживяха, вдигаха се и се понасяха в кръг във всеки ъгъл. Пръсти докосваха лицето му, галеха ръцете му, щипеха дрехите му, дърпаха му косата, а струните на арфата звънтяха и дрънчаха по ужасен начин.

— Веднага да престанете, всички вие! — кресна Невин от вратата. — Това е ужасно нелюбезно държание към нашия гостенин.

Малките пръстчета изчезнаха. Огънят стихна, сякаш се почувства неудобно. Когато, понесъл чифт дисаги, знахарят влезе с широки крачки, Мадин изпита желание да се разплаче от облекчение.

— Наистина държанието ви е ужасно — продължи Невин да говори на привидно празния въздух. — Ако пак го направите, Мадин няма да ви свири повече с арфата.

Помещението се изпразни от безплътните същества. Невин хвърли дисагите на масата и му се ухили. Мадин остави с треперещи ръце арфата на земята и избърса с ръкав потта от лицето си.

— Трябваше да те предупредя, че обичат музиката. Извинявай, момчето ми.

Мадин се опита да каже нещо, не успя и седна тежко на пейката. Зад него струните на арфата издрънчаха. Невин се намръщи на въздуха до нея.

— Казах да престанете!

Като леко подухване нещо се отдалечи от тях.

— Няма ли да ми зададеш някакви въпроси, Мадин?

— Правичката да си кажа, страх ме е.

Старецът се засмя под мустак.

— Хубаво, дори и да не ги задаваш, ще отговоря. Това са онези същества, които хората наричат Дивите. Те са като невъзпитани деца или палета, изпълнени са с любопитство и никак не умеят да се държат прилично. За съжаление могат да навредят на нас, смъртните, без да го желаят.

— Това го проумях не на шега — Мадин погледна към благодетеля си и осъзна истината, която от дни насам отбягваше. — Сър, ти сигурно владееш деомера.

— Така е. И какво мислиш по въпроса?

— Зашеметен съм. Никога не съм смятал, че такива неща съществуват извън моите балади и разкази.

— Повечето хора биха ме взели за приумица на бард, но всъщност моето изкуство е съвсем реално.

Мадин го гледаше втренчено, чудейки се как Невин може да изглежда така дяволски обикновен, докато накрая старецът се обърна с добродушен смях и започна да рови из дисагите.

— Донесох ти малко печено месо за вечеря, момчето ми. Трябва да възстановиш изгубената кръв, а селянинът, когото посетих, имаше малко в излишък и плати с него билките ми.

— Благодаря. Ох, кога мислиш, че ще се възстановя достатъчно, за да си отида.

— Охо! Духчетата са те погнали, така ли?

— Ами, такова, не че съм неблагодарен или нещо подобно, добри ми човече. — Мадин усети, че се изчервява. — Но аз… ъ… е…

Невин отново се засмя.

— Няма защо да се срамуваш, момче. Що се отнася до раната, ще мине доста време, преди да се възстановиш. Ти стигна току до портите на Отвъдните земи, а на човек му трябва доста време, за да се върне от там.

От този ден нататък Дивите станаха по-смели и се навъртаха около Мадин, тъй както хрътките се измъкват изпод масата, щом разберат, че гостенинът на господаря им обича кучетата. Всеки път, когато вземеше арфата, усещаше присъствието им. В стаята настъпваше оживление, сборичкване, едва доловим шум, леко докосване по ръката или косата му, повей на въздуха от това, че нещо прелита край теб. Когато го щипеха или се струпваха върху му, той направо ги заплашваше, че ще спре да пее, и това винаги ги караше да се държат прилично. Веднъж, докато се мъчеше да запали огъня с влажен прахан, ги усети да се събират наоколо. Щом извади искра от огнивото, Дивите я раздухаха и я превърнаха в истински пламък. Когато — без да се усети — им благодари, проумя, че започва да приема духовете за нещо естествено. Що се отнася до Невин, колкото и Мадин да наблюдаваше стареца, за да открие у него странни възможности и още по-странни познания, така и не успя да установи нищо, освен, разбира се, че духовете му се подчиняваха.

Мадин прекарваше доста време в мисли за бъдещето си. Тъй като принадлежеше към поставен извън закона боен отряд, ако тиерин Девир го спипаше, щеше да увисне обесен. При положение че успее да стигне до Кантрей, без тиеринът да го хване, и там се постави на милостта на гуербрета, можеха да го помилват просто защото беше нещо като бард и затова попадаше под специалната защита на закона. За съжаление трудно можеше да се очаква помилване, защото би зависело от прищявката на сюзерена, а гуербрет Тибрин от Глиганите беше суров човек. Неговият клан, Северните глигани, беше сроден с Южните глигани от Муир, които бяха измолили гуербретството от краля в Дън Девери преди около петдесет години. Взети заедно, глиганските кланове управляваха просторна територия в северното кралство и се говореше, че са действителната власт зад марионетен крал в Свещения град. Едва ли Тибрин би си дал зор да прояви милост към недобре подготвен бард, след като това би накарало един от верните му тиерини да роптае. Мадин реши, че след като с духовете бяха стигнали до някакво разбирателство, ще забрави за милостта на гуербрета и ще остане в Брин Торейдик до пролетта.

Следващия път, когато Невин отиде в селото, Мадин реши да поязди донякъде с него, за да се пораздвижи, а и коня си също. Денят беше ясен и студен, във въздуха се носеше мирис на сняг, а по кафявите стърнища имаше скреж. Сети се, че наближава Самейн, и се стресна при мисълта колко бързо протича времето извън възвишението — сякаш то се движеше с друго темпо. Накрая стигнаха до селото — шепа кръгли, покрити със слама къщи, пръснати сред белите брези, които растяха край брега на един поток.

— Ще е най-добре да те чакам край пътя — рече Мадин. — Може по някаква причина в селото да дойде някой от хората на тиерина.

— Не искам да седиш на този студ. Ще те заведа в една ферма наблизо. Тези хора са ми приятели и ще те подслонят без неудобни въпроси.

Тръгнаха по една алея през кафяво пасище, докато стигнаха до фермата — пръснати кръгли сгради, заобиколени от кръгла ограда от отъпкана пръст. Зад голямата къща имаше краварник, складови бараки и кошара със сиви и бели кози. Пред вратата на къщата, в калния двор кълвяха кокошки. Пълен човек с посивяваща коса излезе да ги посрещне и да разгони кокошките.

— Добро утро, господарю. Какво мога да направя за вас тази сутрин?

— Ами само да прибереш един мой приятел на топло, добри ми Баник. Беше много болен. Сигурно бледото му лице ти говори, че трябва да си почине, докато съм в селото.

— Можем да му отделим малко място до огнището. О, богове, та ти наистина си бял като скреж, момчето ми.

Баник въведе Мадин в голямата стая с формата на клин, която служеше едновременно за кухня и дневна. Пред голямото огнище, където цепениците пламтяха съвсем гостоприемно, имаше две маси и три пейки с високи облегалки, което по тези места говореше за добро състояние. По пода се виждаше пръсната чиста слама, а стените бяха прясно варосани. От тавана висяха плитки с лук и чесън, мрежи, в които се сушаха ряпа и ябълки, както и два огромни бута. На камъка пред огнището, подвила крака под себе си, седеше млада жена и кърпеше чифт бриги.

— Кой е този, тате? — попита тя.

— Приятел на Невин.

Тя побърза да стане и направи кникс пред Мадин. Беше много красива, с гарвановочерна коса и тъмни, кротки очи. В отговор Мадин й се поклони.

— Простете, че ви се натрапвам — рече Мадин. — Не бях добре и имам нужда от малко почивка.

— Всеки приятел на Невин е винаги добре дошъл тук — рече тя. — Седни и ще ти донеса бира.

Мадин си свали наметката и сетне седна на камъка пред огнището, толкова близо до пламъците, колкото можеше, без да си опърли ризата. Баник рече, че ще трябва да се върне при кравите и излезе с широка крачка навън. Жената подаде на Мадин половиница тъмно пиво, приседна близо до него и се залови отново с кърпене.

— Благодаря — Мадин вдигна за поздрав чашата с пиво. — Казвам се Мадин от… ъ, е, добре, Мадин стига.

— Аз се казвам Белиан. Отдавна ли познаваш Невин?

— О, съвсем не.

Усмивката, с която го погледна Белиан, беше странно изпълнена със страхопочитание, след което тя продължи да кърпи. Мадин отпиваше и гледаше как тънките й пръсти работят сръчно и оправят грубата вълна на един чифт бриги, които, ако се съдеше по големината им, принадлежаха на Баник. Изненада се, като установи колко добре се чувства да седи на топло, жив, в присъствието на красива жена. От време на време Белиан поглеждаше колебливо към него, сякаш се опитваше да измисли нещо да каже.

— Е, милорд, — рече най-сетне тя. — Ще останете ли дълго при нашия Невин?

— Наистина не зная, но слушай, какво те кара да ме наричаш лорд? Та и аз съм обикновен човек като теб.

— Е да, но приятел на Невин.

В този миг на Мадин му стана ясно едно — тя прекрасно знаеше, че старецът владее деомера.

— Гледай, ти за какъв ме взимаш? — Мадин имаше неприятното чувство, че да се правиш, че владееш деомера, без да е така, е много опасно. — Аз съм само един войн без боен отряд. Невин ме намерил ранен и е бил достатъчно добър да ми спаси живота, нищо повече. Но виж какво, нали няма да кажеш на никого за мен? Аз съм човек извън закона.

— Ще забравя името ти в мига, щом тръгнеш оттук.

— Най-смирено ти благодаря и се извинявам. Аз не заслужавам дори да пия пивото ти.

— Ей, я си дръж езика! Хич не ме интересуват тези скапани войни.

Погледна към нея и видя, че е ядосана и е свила устни в горчива усмивка.

— Не давам за тях дори пръднята на прасенце за два гроша — продължи тя. — На мен и хората като мен тя носи само беди. Взимат ни конете и вдигат налозите, препускат през нивите ни и все за слава, и в името на единствения истински крал, както те го наричат, след като всеки, който има поне мъничко мозък в главата си, знае, че сега има двама крале, а на мен ми е все едно, ама наистина ми е все едно, стига да не идват и двамата тук да ни пречат. Ако си човек, който не иска да загине в тази война, ще кажа: Толкова по-добре за теб!

— О, богове! Правичката да си кажа, преди не съм се сещал за това.

— Без съмнение, след като си бил войн.

— Чакай, та аз не съм дезертьор.

Тя само сви рамене и продължи да кърпи. Мадин се почуди защо жена на нейната възраст, около двайсет и две годишна, живее в къщата на баща си. Дали не е загубила годеника си във войните? Въпросът му получи отговор само след миг, когато две малки момчета, на около шест и четири години, се втурнаха в стаята и се обърнаха към нея с „мамо“. Те се караха за медна монета, която намерили на пътя, и идваха тя да реши спора. Белиан целуна и двамата, каза им, че трябва да дадат монетата на дядо си, сетне ги изпрати отново навън.

— Значи си женена, така ли? — попита Мадин.

— Бях някога. Баща им се удави в реката преди две зими. Залагал мрежи за риба, но ледът се оказал прекалено тънък.

— Наистина дълбоко съжалявам. И се върна при баща си, така ли?

— Да. Татко имаше нужда от жена в къщата и е добър с момчетата ми. Друго не ме интересува.

— Радвам се, че си щастлива.

— Щастлива ли? — Тя се замисли за момент. — О, не ми идват много мисли за щастие, след като децата ми са добре.

Мадин долови самотата, която се криеше под леката й подигравателна усмивка. Тялото му започна да проявява интерес към нея, слаб проблясък на полова топлина, още един признак, че животът се връща при него. Тя го гледаше, без да извръща очи — с търпелив, въздържан, почти неразгадаем поглед.

— А сега какво ще правиш? — попита тя. — Ще потеглиш ли, преди да е паднал сняг?

— Невин не смята, че ще съм достатъчно добре дотогава, но рано или късно ще трябва да вървя. Ако остана, това ще ми струва живота. Поставените извън закона мъже ги бесят.

— Така правят.

Белиан го гледа още миг, после стана енергично, сякаш бе стигнала до някакво решение, и излезе от помещението през покритата с одеяло врата в една от плетените стени. Върна се тъкмо когато свършваше пивото си, носейки една риза, която подхвърли в скута му, а сетне седна на мястото си.

— Беше на мъжа ми — рече тя. — За татко е прекалено тясна, а докато децата порастат достатъчно да я носят, ще изгние. Вземи я. Имаш нужда от риза, по която няма бродирани лисици.

— О, богове! Бях забравил за това. Нищо чудно, че си ме сметнала за дезертьор. Смирено ти благодаря.

Той я оглади, вгледа се с възхищение в ръкавите, които стояха корави с фино извезани плетеници и спирали, а на платките имаше венци от цветя. Реши, че сигурно ще е била сватбената риза на мъжа й, защото едва ли той е притежавал две толкова хубави дрехи, и все пак за него щеше да е далеч по-безопасно да носи нея, вместо своята собствена с герба на мъртвия си господар. Свали дрехата си и я подаде.

— Вземи я за плата. С него ще можеш да кърпиш престилките на момчетата си.

— Наистина ще мога. Благодаря.

Тя гледаше следата от раната, която представляваше възел от плът под мишницата му и по-тънък белег по ребрата. Той побърза да нахлузи новата риза през главата си и да я приглади.

— Добре ми стои. Ти си щедра към един човек без чест.

— Така е по-разумно, отколкото да я оставя да изгние. Доста съм си играла с нея.

— Продължава ли да ти липсва мъжът ти?

— Понякога — тя замълча и се замисли. — Всъщност ми липсва. Беше добър човек. Не ме биеше и винаги имахме достатъчно за ядене. Когато му останеше време, дялкаше малки кончета и каручки за децата и се грижеше всяка пролет да имам нова рокля.

За нея нещата се свеждат до това, помисли той, не я вълнуват величието на любовта и вихрите на страстта, които бардовете възпяват пред благородните си слушатели. Срещал бе много жени като Белиан, все така сърдечни, чийто истински живот протичаше независимо от мъжете им, защото бяха погълнати от земните грижи, работата и децата. Техните задължения бяха също така важни за изхранването и подслоняването на тях и на семействата им, колкото и тези на мъжете, и това им гарантираше сигурно място в общността, за разлика от жените на благородните господари, които съществуваха зависими от прищевките на съпрузите си. И въпреки това Белиан беше самотна; понякога чувстваше липсата на мъж. Мадин реагираше с тялото си, а то проявяваше все по-голям интерес към нея. Когато му се усмихна, той отвърна с усмивка.

Вратата се отвори шумно и с викове и смях двете хлапета въведоха Невин. Той се шегуваше весело с момчетата, но когато стигна до Мадин, старецът придоби сериозен вид.

— Прав беше да останеш тук, момчето ми. Харесва ми новата риза, която носиш.

Белиан неволно започна да навива другата, скривайки платките с извезани по тях лисичи гербове.

— Тиерин Девир е горе в дъна на Бриноик — продължи Невин. — Ще дава земите на сина си Ромил, ето защо му е оставил част от своя отряд — да ги бранят. Това означава хора, които знаят, че ще се движиш по тези пътища. Смятам да се прибираме от задната страна.

Няколко дни Мадин се колебаеше дали да поеме риска да излезе сам, но накрая отиде да види Белиан по обиколен път. Когато въведе коня си в стопанството, то приличаше на изоставено. Дървената каруца я нямаше, дори и куче не изтича да го залае. Докато стоеше и се чудеше, от обора се показа Белиан с дървено ведро в ръка. Мадин хареса енергичната й, но гъвкава походка.

— Татко взе децата на пазар — рече тя. — Остана ни сирене за продан.

— Дълго ли няма да ги има?

— Най-вероятно до залез-слънце. Надявах се да наминеш днеска.

Мадин отведе коня си в обора и го върза до кравите, където нямаше да е на течение и, най-важното, нямаше да се вижда от пътя. Сетне влезе в къщата, където Белиан слагаше още дърва в огнището. Тя си избърса ръцете в полата, сетне го погледна с лека, потайна усмивка.

— В спалнята ми е студено, Мадо. Ела, седни до огъня.

Седнаха заедно на меката, чиста слама до огнището. Той я погали срамежливо по косата, но тя сложи нетърпеливо ръце на раменете му. Когато я целуна, пъхна длани зад врата му и го дръпна върху себе си с такова плавно движение, сякаш събираше житен сноп.

Тази година зимата се забави. Само веднъж изви снежна вихрушка, а след това настана сух студ под ясно небе, ден след ден хапещ мраз и вятър. Бледото слънце успя да стопи първия сняг, но по кафявите угари и в крайпътните канавки се задържа студен и искрящ скреж. Мадин прекарваше дните си скрит в Брин Торейдик, защото хората на лорд Ромил често бродеха по пътищата, яздеха до селото и обратно, за да раздвижат конете си и да се измъкнат от дъна. Мадин спеше до късно, след това с часове свиреше на арфата си, а Дивите му бяха публика. Понякога Невин също присядаше да слуша и дори правеше смислени бележки за пеенето или за самата песен, но повечето време старецът прекарваше в дълбините на разсеченото възвишение. Мадин така и не събра смелост да го попита какво прави там.

Един следобед, когато Невин беше излязъл, Мадин си спомни песента за Дили Слепеца, най-хитрия от Дивите. Тъй като беше детска, не я беше чувал от години, но я изпя няколко пъти, а когато не си спомняше старите стихове съчиняваше нови. Дивите се струпаха около него и слушаха очаровани. Щом най-сетне свърши, само за миг му се стори, че ги вижда, или наистина ги видя — малки личица, мънички очички, втренчени в него. После, внезапно, те изчезнаха. Когато Невин се върна, Мадин каза на стареца какво е видял — ако наистина го е видял, — а той съвсем искрено се стресна.

— Ако започнеш да ги виждаш, момче, то в името на всички богове не казвай на хората за това. Ще те съсипят до смърт от подигравки.

— О, та аз го знам, просто съм озадачен. Никога преди не съм имал и намек за второ зрение.

— Наистина ли? Това е интересно, защото бардовете много често го имат. Но във всеки случай, момчето ми, ти без съмнение го придобиваш просто защото живееш тук с нас. Да предположим, че сложиш меча си близо до огъня в огнището. След време острието ще се загрее, макар и да не е в самия огън. Случват се такива неща, когато човек с чувствително съзнание се намира в център на деомерска сила.

Мадин леко потръпна и огледа високото каменно помещение. „Център на сила? — помисли си той. — Та ти наистина я усещаш понякога.“

— Е — рече той. — Странен шанс ме е довел тук.

— Може би. Но на човек, владеещ деомера, нищо случайно не се случва, особено в тези прокълнати и тревожни времена.

— Доколкото разбирам, войните те измъчват.

— Разбира се, че ме измъчват, глупчо. Ако имаше малко мозък, и теб щяха да измъчват.

— Е, добри човече. Та знаел ли съм друго, освен война. Понякога се питам дали дните на старото кралство не са като разказите в някои от песните ми — чудесно звучат, но не са верни.

— О, съвсем истина са били. Имало е време, когато човек е можел да язди по пътя си в мир, селяните са събирали спокойно реколтата си, а когато на някого му се е раждал син, той е бил уверен, че ще доживее да види момчето пораснало и оженено. Хубави дни са били и аз все се моля да се върнат.

Внезапно Мадин изпита копнеж да познава такъв живот. Преди копнееше за бойна слава и чест, смяташе за дадено, че винаги ще има войни, за да ги осигуряват, но изведнъж се попита дали славата е наистина такава голяма награда, за каквато винаги я бе смятал. По-късно, когато излезе да се разходи на върха на възвишението, установи, че цяла сутрин е валял сняг. Светът на мили наоколо беше мек и бял под бисерно сивото небе, дърветата се очертаваха като гравирани на хоризонта, в далечината селото се гушеше под дима на комините си. Сто пъти бе виждал подобни гледки и те нищо не му бяха говорили, но сега тази му се видя красива, толкова красива, че се запита дали наистина е виждал нещо, преди да стигне до портите на Отвъдните земи.

Нощем, когато времето позволяваше, Мадин слизаше до селото при Белиан. Отначало се боеше, че Баник ще негодува срещу този поставен извън закона мъж, който беше дошъл и взел дъщеря му, но възрастният мъж гледаше на него с някакво приятно безразличие. Синовете й бяха нещо друго. По-малкият го смяташе за досаден, а по-големият направо го мразеше. Мадин започна да идва късно във фермата, за да е сигурен, че са заспали, защото Белиан даде ясно да се разбере, че момчетата стоят на първо място в сърцето й — и съвсем правилно, смяташе той, след като и двамата знаеха, че напролет ще замине. Но когато я държеше в прегръдките си, пролетта изглеждаше твърде далеч.

Снегът наваля много и стана трудно да отива до леглото й толкова често, колкото му се искаше. Една нощ, след мъчителна седмица, през която останаха сковани от снега във възвишението, той тръгна рано и насили коня си да мине през дебелите преспи. Прибра животното, сетне се качи през прозореца в стаята на Белиан, дръпна ругаейки напоените с мазнина кожи настрана, а тя му се смееше. В стаята й гореше глинена печка, но въпреки това беше страшно студено. Отхвърли наметката, изу ботушите и се пъхна в леглото, за да съблече там останалото.

— В стаята ти е студено както по проклетите пътища!

— Тогава ела от моята страна на леглото. Тук е топло и приятно.

Когато я прегърна, тя се обърна жадно към него, с проста, откровена страст, която все още го изненадваше. Тя не умееше да се държи свенливо и да флиртува като другите жени, които познаваше. Та кога ли е имала време да се научи, помисли той и това хич не го притесняваше. По-късно, докато лежеше и дремеше между съня и събуждането, установи, че си мисли дали да не остане напролет. Баник би се радвал да има още един мъж да помага на фермата; Бел щеше да е доволна да го има всяка нощ в леглото си; постепенно щеше да спечели момчетата. Мадин не я обичаше, но я харесваше и за всички щеше да е добре. Но не смееше да остане. За първи път видя ясно, че трябва да бяга, за да си спаси живота. Всеки лорд в Кантрей, който го разпознае, щеше да го предаде на Девир, за да го обеси. Трябваше да тръгне на запад, да язди бързо и надалеч, да намери лорд, който не е чувал за него, или пък лорд Бриноик, и той да е достатъчно натясно, че да го вземе без много въпроси. Най-вероятно щеше да се присъедини към някоя от вражеските страни в дългите войни, към някой съюзник на Кермор или елдидски лорд. Събуди Белиан и отново се любиха, само и само да удави мислите за бъдещето, което го очакваше.

Тази нощ валя така силно, че Мадин рискува да остане до сутринта. Беше му приятно да спи с нея в прегръдките си, толкова приятно, че се изкушаваше да рискува да го прави често, но когато излезе от стаята й на сутринта, установи, че — седнали край огнището — някои от съседите на Баник ядяха хляб и пиеха пиво. Те се държаха любезно с него, но Мадин изживя неприятното усещане да се намери във фокуса на четири чифта очи и — без съмнение — да предизвика доста бъдещи клюки. Ако някоя от тях стигнеше до човек, който не биваше да знае, той щеше да е в опасност. След това продължи да идва само нощем и да напуска къщата й далеч преди зазоряване.

Но въпреки всички предпазни мерки една нощ налетя на част от хората на Ромил. Тъкмо в полунощ си търсеше пътя през нивите към Брин Торейдик. Студен вятър гонеше разкъсани и подтичващи облаци по небето, които ту закриваха, ту откриваха пълна луна. Виждаше наблизо възвишението като назъбена тъмнина, която се издига от поляната и стърчи на фона на небето, и в този момент чу в чистия нощен въздух да отеква дрънченето на такъми. Коне пръхтяха, по пътя бързо трополяха копита. Близката безлистна горичка представляваше недостатъчно прикритие, но по-добро нямаше. Докато водеше коня си сред дърветата, от клоните им попада сняг и покри качулката и наметалото му. Мадин седеше колкото се може по-неподвижен и чакаше. Не пожела да побегне към възвишението. Ако щяха да го хващат, не искаше заедно с него да обесят и Невин.

В плътна формация, в тръс по пътя се зададоха шестима бойци. Когато се изравниха с горичката, те спряха и докато спореха в коя посока да поемат, застанаха в кръг с конете си. Мадин ясно усети, че са доста пияни. Докато онези на пътя продължаваха да спорят, Дивите се струпаха около него в почти осезаема вихрушка от загриженост и объркване. Сетне конят на Мадин тропна с копито, разтрепери се неудържимо на студа и такъмите му задрънчаха. Един от ездачите се обърна на седлото и го видя. Мадин подбутна бавно напред коня си; разбра, че е готов по-скоро да се предаде, отколкото да изложи Невин и Белиан на риск.

— Опасност — прошепна той на Дивите. — Кажете на Невин.

Със свито сърце Мадин разпозна Селин — един от хората на Девир, който добре го познаваше. Водени от Селин, бойците се приближиха в тръс, като се разпръснаха в полукръг, за да го заобиколят и заловят. Тъй като положението беше безнадеждно, Мадин тръгна напред да ги пресрещне. На светлината на луната видя страшната изненада, изписана върху лицето на Селин.

— Мадин! О, богове! — гласът му прозвуча като уплашено съскане. — Отдавна мина Самейн.

Един от другите изквича внезапно като ритнато куче. Групата рязко спря конете си тъкмо когато Мадин усети как Дивите се щурат около него, вдигат и тръскат краищата на наметката и качулката му.

— Слушай, Мадо, моля те, не ни прави нищо. Нали ти бях приятел. Само заповедта на моя господар ни накара да вдигнем меч срещу теб. Нека имаш мир в Отвъдните земи!

Селин задърпа изнервения си кон назад и истината стигна до Мадин — онзи го смяташе за мъртъв, както и всички останали от бойния отряд на Бриноик, и за него единственото обяснение беше, че вижда призрака на загиналия. Мисълта го накара да се разсмее на глас. Точно това трябваше да направи; цялата група започна да отдръпва конете си назад, но войните така и не откъсваха ужасените си очи от лицето му. Нито един бард не би могъл да устои на такова пълно внимание. Мадин отметна глава назад и зави — отекна дълъг, неземен звук, защото той накара подготвения си глас да се извиси колкото се може по-силно и високо. Един от войните изпищя и това сломи групата.

— Призраци! — изкрещя Селин. — Спасявайте се!

Очаровани, с неподправено зъл кикот Дивите се втурнаха напред сред конете. Мадин ги видя на лунната светлина — въздухът се сгъсти подобно кристали на скреж, мънички личица, мънички ръчички, които започнаха да щипят всеки кон и ездач, когото свареха да докопат. Конете заритаха и заподскачаха; ездачите крещяха, пляскаха с юзди животните под себе си и отчаяно се мъчеха да ги обърнат. Когато Мадин зави втори път, конете се метнаха встрани и се втурнаха в галоп към пътя, а ездачите се бяха вкопчили във вратовете им. Мадин седеше на седлото и се давеше от смях, докато Дивите се върнаха. Прибра се в приятелската им компания на възвишението, легендата за което току-що бе придобила значителна нова сила. Докато въвеждаше коня си в конюшнята, Невин изтича да го посрещне с въпроса:

— Каква беше цялата тази работа с опасността?

— Всичко свърши, добри човече, но си заслужава да се разкаже. Струва ми се, че ще съчиня песен за тази случка.

Но първо описа станалото на Невин, докато отпиваше от половиницата си с греяно пиво, а старецът се посмя със сухия си смях, който винаги звучеше сякаш е ръждясал от това, че не е бил употребяван.

— Бойното поле, на което загина твоят отряд, се намира само на пет мили от тук, а това наистина е достатъчно близо за призраци. Но има нещо друго. Ако се върнат на сутринта, ще видят следите от копитата на коня ти. — Невин погледна към едно място близо до дясното си коляно. — Ще ни направиш ли една услуга, а? Вземи неколцина от своите и отидете на нивата. Помните ли следите от коня на Мадин? Помните, така ли? Чудесно! Тогава ги загладете като добри момчета и оставете другите както са си. Ще си направим шега с онези неприятни мъже.

Мадин усети, че множеството изчезна и при тях остана само един мъничък син спрайт. Внезапно го видя съвсем ясно да си смуче пръста, кацнал на коляното му, вторачил тревожно в него безизразни зелени очи. Когато му се усмихна, разкри уста, пълна с остри като игли зъбки и яркосин език.

— Охо! — обади се Невин. — Виждаш го, нали?

— Наистина го виждам. Ще продължавам ли да виждам Дивите и след като си тръгна от тук?

— Предполагам, но всъщност не зная. Досега не съм попадал на загадка, каквато си ти, момче.

Мадин си помисли без капчица благодарност, че ако той самият е загадка, то тогава Невин е най-голямата гатанка на този свят.

На следващата сутрин старецът слезе в селото да чуе клюките и се върна с историята за срещата на Мадин с отряда в най-новия й и без съмнение окончателен вариант. Хората на лорд Ромил постъпили съвсем лекомислено, минавайки покрай Брин Торейдик на лунна светлина, след като и последният глупак знаел, че при пълнолуние трябва да бягаш от възвишението като от дявола. И там наистина видели призраците на целия боен отряд на лорд Бриноик, които се втурнали в атака през поляната, досущ както направили в последното си сражение. Но на сутринта, когато бойците се върнали да огледат, намерили само следи от копитата на собствените си коне.

— „И какво са смятали, че ще намерят там?“, ми вика кръчмарят — разказваше Невин с ироничен смях. — „Всеки знае, че призраците не оставят следи.“

— Значи наистина са се върнали, така ли? Дяволски се радвам, че помисли за това.

— О, едно е да те преследват духове на лунна светлина, съвсем друго да премислиш нещата на студената светлина на утрото. Но колкото и да са гледали, не са намерили нищо и сега нито един от бойците на лорд Ромил няма да мине покрай възвишението, дори и денем.

— Не е ли добре дошло това?

— Така е, но — о, богове — вие, бойците, сте суеверна паплач!

— Аха, значи сме такива? — Мадин се разсмя на проявеното от стареца възмущение. — Показваш ми един свят, пълен с духове, изпращаш ги да ми помогнат и в същото време имаш нахалството да ме наричаш суеверен!

Невин се смя дълго време на това.

— Прав си и се извинявам, Мадин, момчето ми, но наистина не можеш да отречеш едно — обикновеният боец вярва, че най-невероятни неща ще му донесат щастие или нещастие.

— Така е, но ти просто не си представяш какво е да тръгнеш на война. Всеки път, когато оседлаваш, си даваш дяволски добре сметка, че повече може да не се върнеш. Не е ясно как става така, че един загива, а друг оцелява в битка. Веднъж един великолепен боец — о, та той въртеше меча си не като смъртен, а като бог — влезе в бой с всички преимущества на своя страна и знаеш ли какво стана? Скъса се ремъкът на седлото му, той падна под копитата на конете и те го смазаха до смърт. Друг път гледаш как пълни идиоти, които не могат да си служат с меча колкото един ратай, налитат право на врага и излизат от сражението без драскотина. И след известно време започваш да вярваш в късмета и знаменията, и всичко друго, което успееш да измислиш, само и само да облекчиш мъката от това, че не знаеш кога ще умреш.

— Разбирам те, наистина те разбирам.

Невин загуби доброто си настроение; изглеждаше натъжен до сълзи, като премисляше нещата. Виждайки го такъв, Мадин също се натъжи и замисли.

— Предполагам, че това ни кара да копнеем за водачи, които владеят деомера — продължи той, но много бавно. — Може да имаш най-добрия боен план на света, но когато полетят копията и започне боят с мечове, тогава, о, адове и пъкли, дори боговете не могат да мислят ясно. Така че наричай това колкото си щеш суеверие, но ни трябва водач, който има помощта на деомера, някой, който може да вижда по-добре от нас и има подходящия късмет.

— Ако да имаш късмет и да виждаш ясно прави човек майстор на деомера, момчето ми, тогава светът щеше да е пълен с хора като мен.

— Всъщност нямах предвид точно това, добри човече. Водачът с деомер в себе си ще е някак различен. Разбира се, такъв не съществува, но всички ние искаме да вярваме, че е възможно да го има. Тогава с удоволствие ще се сражаваш за човек като него, ще си казваш, че той има благосклонността на боговете, че можеш да му вярваш. Дори и да умреш за него, пак ще си струва.

Невин му хвърли такъв остър поглед, че Мадин се поколеба, но старецът му махна с ръка да продължава.

— Това, което казваш, е невероятно интересно.

— Така ли, тогава благодаря. Ето какво, Слумар от Дън Девери е велик и щедър мъж, но не е водач с деомер в себе си. Право да ти кажа, все ми е било трудно да повярвам, че е истинският крал, нищо че съм му давал обет като на крал, защото моят лорд го приемаше за такъв. От време на време минаваше сред бойците, разговаряше с нас, обръщаше се към нас на име и това беше чудесно от негова страна, но той си беше най-обикновен лорд, а не истински крал.

— Така ли? А в такъв случай как би трябвало да изглежда истинският крал?

— Ами около него трябва да усещаш по някакъв начин деомер. Би трябвало да можеш да познаеш, че е истинският крал. Не искам да кажа, че трябва да е висок като бог, нито пък красив, но погледнеш ли го, трябва да усетиш в душата си, че е роден да властва. Ще има чудесен късмет и боговете ще изпращат поличби за нещата, които ще направи. О, адове и пъкли, бих следвал такъв човек до смърт и съм готов да се обзаложа, че повечето от хората в кралството ще го сторят заедно с мен.

С дивашка, почти откачена усмивка Невин стана и започна яростно да крачи назад-напред пред огнището.

— Нещо глупаво ли казах? — попита Мадин.

— Какво? Всъщност ти току-що каза най-хубавото нещо, което съм чувал от много години. Момче, не можеш да си представиш как се радвам, че те довлякох тук от портите на Отвъдните земи. Благодаря ти, че ме накара да видя нещо, което ми е било под носа през цялото време. Ще ти кажа една голяма слабост на деомера. Така свикваш да прибягваш до него и да търсиш на странни места още по-странни познания, че забравяш да използваш разума, който боговете по начало са ти дали!

Напълно объркан, Мадин го зяпаше как кряка и крачи напред-назад като луд. Накрая си легна, но когато се събуди посред нощ от неспокойния си сън, видя Невин да седи край огнището и да се усмихва на огъня.

През следващите няколко, сковани от снега, седмици Невин прекара много време да премисля идеята, която неволно му бе дал Мадин като великолепна отплата за излекуването си. Макар и сложен в подробностите си, планът беше в основата си изключително прост и затова изпълним. Както стояха в момента нещата, войните биха могли да бушуват безкрайно и да опустошават страната, докато не остане мъж, годен да се бие. След толкова много години гражданска война, след толкова много убити и погребани водачи и пометени верни последователи, на хората им се струваше, че всеки от претендентите има също толкова право на трона, както и другият. Когато работата опреше до разглеждане на кръвни връзки и родословия, дори жреците се затрудняваха да кажат кой е най-подходящ да стане крал на цяло Девери. Следователно лордовете даваха обет на човека, който като че ли им предлагаше най-голямо непосредствено преимущество, а синовете им сменяха лагера, когато обстоятелствата се променяха.

Но какво би станало, ако се появи мъж, който да внуши на последователите си, че е истинският крал, водач с деомер в себе си, както беше казал Мадин, когото цялото кралство би последвало към трона или гроба? Тогава, най-сетне, след една последна страховита кървава баня в кралството щеше да се възцари мир. Водач с деомер в себе си, така ли? Дайте ми един почтен човек и скоро ще го направя да има деомер в себе си, разсъждаваше Невин. Колкото повече мислеше, толкова по-отвратително лесно му се струваше да заобиколи един добре изглеждащ мъж с очарование, да манипулира знаменията около него, да направи няколко евтини номера, от рода на онзи, който Дивите бяха погодили на Селин и приятелите му. Щяха да накарат войската да коленичи, а заедно с нея и лордовете, и всички щяха да приветстват единствения истински крал. В тези нощи на размисъл той осъзна също така, че нямаше нищо странно в това Мадин да му даде идеята. В предишния си живот, като младия Рикин в Кермор, той беше капитан на боен отряд, дал обет на също така дарен с деомер водач, Гуенивер от Вълчия клан, чиято лудост и несъмнена набожна вяра в Тъмната Богиня се бяха съчетали и засияли около нея с пламъка на фалшиво очарование.

Като се сещаше за нея и мрачната й съдба, Невин ставаше предпазлив. Имаше ли правото да подложи друг човек на силите, които бяха разкъсали крехкото й съзнание на частици? Трябваше да е много предпазлив, да чака и да крои планове, докато намери кандидат, достатъчно силен да понесе този товар. Питаше се също дали ще му бъде разрешено да използва за такава цел деомера. Прекара дълги часове в медитация, оголи душата си и помоли за помощ Господарите на светлината. Постепенно отговорът се оформи в съзнанието му. Кралството имаше нужда преди всичко от мир и ако опитът ти се провали, то тогава ти ще си жертвата. Това той можеше да приеме, поставяйки себе си в услуга и жертвайки се за краля, когото щеше да създаде.

След като получи разрешение, дойде време да крои плановете си. Когато Мадин беше при Белиан или проспиваше скуката си, Невин разговаряше с помощта на огъня с другите майстори на деомера в кралството — и най-вече с Адерин на запад и жената, която носеше почетното име Ромерда на север. Всички бяха толкова уморени от войната, че се изпълниха с желание да участват със свой залог в голямата игра на Невин.

— Но не можем да свършим тази работа сами — рече една нощ Ромерда. — Ще трябва да спечелим на своя страна жреците. Ще успеем ли?

— Имам намерение да разкопая почвата на точно тази градина напролет. В същото време можем да започваме да търсим около себе си подходящия принц.

Образът на Ромерда, който танцуваше на светлината на огъня, придоби скептичен израз. Носеше дългата си бяла коса сплетена на две плитки като момиче от Времето на зората, а лицето й беше по-сбръчкано от неговото, толкова старо, толкова изтощено, че Невин разбра — тя нямаше да дочака края на делото, с което се залавяха. От всички майстори на деомера в кралството само той и Адерин имаха неестествено дълъг живот, всеки от тях по своя собствена причина. Скоро обаче щеше да се появи друга Ромерда, която да поеме предстоящата задача.

А тя щеше да е трудна — да се намери подходящ мъж, след това да се подготвят, с помощта на жреците, съответните знамения за идването му. След като веднъж кралството заживее в очакване на деня, в който предстоеше да се появи истинският крал, тогава щеше да дирижира ходовете му. Докато размисляше върху подробностите, Невин закопня пролетта да дойде по-скоро. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

II

Тази година пролетта дойде по-рано, отколкото на Мадин му се искаше. Всяка сутрин излизаше горе на възвишението и оглеждаше небето за знаци, които да покажат какво ще бъде времето. Щеше да остане, докато снеговете съвсем си отидат, но пък в същото време трябваше да потегли, преди да е настъпила истинската пролет, когато бойците щяха да изпълнят пътищата на Кантрей за летния сбор. Първо заваляха дъждовете, които стопиха и последния сняг и превърнаха света в кафява кал; сетне нощите станаха по-топли и на него започна да му се струва, че достатъчно корав човек ще може да спи край пътя, без да измръзне. И все така намираше оправдания да остане, докато бледата трева взе да се показва из по-закътаните поляни. Тази нощ той отиде рано да види Белиан.

Когато се покатери през прозореца, я намери все още да се върти около огъня в глинената печка. Тя разсеяно го целуна.

— Вземи да си изуеш ботушите, преди да седнеш на леглото, любов моя. Не искам кал по целите одеяла.

Мадин се наведе в извивката на стената и започна да ги изува.

— Пролетта дойде — рече той. — Ще скърбиш ли, когато потегля от тук?

— Ще скърбя, но не толкова, колкото ще ме заболи, ако те видя обесен.

— Така си е. Но, Бел, иска ми се да остана, и то заради теб. Искам да го знаеш.

— Би било чудесно да си тук, при нас във фермата, но не виждам как ще да те държим скрит. Неколцина наши приятели вече знаят, че си имам мъж, а след няколко месеца ще го знае цялото село.

Той вдигна очи и видя, че тя се усмихва. Тъмните й очи бяха както винаги спокойни.

— О, адове и пъкли, какво съм сторил? Дете ли съм ти направил?

— А ти какво си мислеше, че ще стане след всичкото това търкаляне, дето го изтъркаляхме? Трудно може да се каже, че съм ялова, нали? Виж какво, недей да изглеждаш така разтревожен, любов моя. Аз много отдавна исках още едно дете. Просто съм щастлива, че имахме време да ми го направиш.

— Но аз трябва да те изоставя! Нямам дори проклетите пари за бабуването.

— Бабата ми е приятелка, така че не си мъчи душата. Мога да отглеждам сама едно дете, но без малко помощ не мога да го родя, нали? — Тя си сложи леко ръката на корема. — Надявам се да е дъщеря. Ако обаче е син, да му дам ли твоето име?

— Само ако наистина го желаеш. Бих предпочел да го наречеш на баща ми. Името му беше Даумир.

— Тогава, ако е момче, ще бъде Даумир. Но каквото и да се роди, надявам се да има твоята къдрава коса.

Мадин се поколеба, защото в съзнанието му започна да изплува смущаващо подозрение. Знаеше, че тя не го обича истински, но сега започваше да се пита дали не е бил използван просто като самец.

— Бел? Ще ти липсвам ли, когато замина?

Леко стъписана, тя премисли отговора си и накрая рече:

— Е, да. Мъничко.

Когато тази нощ си тръгна, въздухът беше топъл и изпълнен с наситения мирис на влажна земя. На върха на възвишението слезе от коня и остана там да огледа тъмната местност, искрящите на светлината потоци, далечните очертания на спящото село и още по-нататък блясъка на езерото, където портите на Отвъдните земи почти се бяха отворили да го приемат. Тази зима бях щастлив, мислеше той; ах, проклети да са и двамата незаконни крале с топките си барабар!

На сутринта Мадин поведе за последен път коня си надолу по дерето. Над него белите облаци се носеха по небето, а сенките им препускаха по бледата трева из калното, пусто поле. Когато стигнаха в основата на възвишението, Невин му подаде износена кожена кесия, в която дрънкаха пари.

— Взимай, без да спориш, момче. Не съм ти спасил живота, за да гладуваш по пътя.

— Благодаря. Ще ми се да има как да ти се отплатя за всичко, което стори за мен.

— Обзалагам се, че ще имаш тази възможност. Твоят Уирд те доведе веднъж при мен и подозирам, че пак ще те доведе, но по някакъв необикновен начин, който нито един от двама ни не проумява.

Мадин искаше да тръгне право на запад и да остави колкото се може по-скоро Кантрей зад себе си, но трябваше да свърне на юг, защото по това време на годината възвишенията, които го отделяха от Гуейнтейр, бяха все още покрити със сняг. Придвижваше се предпазливо, като отбягваше главния път, който вървеше покрай Канавер до Дън Кантрей, и се придържаше към криволичещите селски пътища и необработените пространства, доколкото ги имаше. Допускаше да го виждат единствено селяни, защото те, подобно на Белиан, се интересуваха повече от медните монети, които даваше за храна, отколкото от бойната слава. След четири дни се озова на границата на Гуейнтейр, горе-долу на равнището на Дън Кантрей. Тук възвишенията бяха ниски и заоблени, осеяни с малки ферми и зимните кашли на конегледачите, които цяло лято бродеха със стадата си из пасищата. По това време на годината във всяка къща кипеше работа. Кобили раждаха; копита имаха нужда от подковаване; такъмите чакаха да бъдат поправени. Никой нямаше време да забележи, нито пък се интересуваше от самотен ездач със седло на боец, но с риза на селянин.

В един топъл ден, точно на смрачаване, Мадин стигна до каменния обелиск, който бележеше границата между гуербретствата. Минавайки с коня си покрай него, въздъхна дълбоко и с облекчение. Все още оставаше извън закона, но сега вратът му беше в доста по-голяма безопасност. Някога, в мирното и вече почти митично минало, всеки гуербрет в кралството щеше да уважи решението на Тибрин за поставянето му извън закона, но сега в продължителните и изтребителни войни бойците бяха прекалено ценни за лордовете, за да ги пропъждат надалеч с неудобни въпроси. За първи път от седмица насам той се отпусна достатъчно, че да запее. Двама от Дивите дойдоха да слушат песента — синият спрайт кацна на рога на седлото и му показа острите си зъбки, а на пътя до коня му започна да танцува едно разкривено кафяво гномче, което виждаше за първи път. Мадин толкова се зарадва, като ги видя, че едва не се разплака. С него щеше да пътува поне частица от магичната му зима.

Оказа се, че скоро се сдоби и с човешка компания, при това по начин, който никога не би предположил. Същата сутрин, когато премина покрай граничния камък, стигна до последното възвишение и за момент спря коня си да погледне надолу към просторната зелена равнина на Гуейнтейр — дома на ветровете, където дърветата, които селяните засаждаха с много труд, растяха наведени, сякаш застанали свити в постоянен страх от непрестанното свистене на вятъра. Денят беше искрящо бистър и на мили разстояние се виждаше тази земя, меко обрасла с първата зелена козина на тревата и зимната пшеница, осеяна тук-там с малки езерца и с кръглите стопанства на отдалечените една от друга ферми. Виждаше се също добре очертаният път, който водеше право на запад, а по него, на не повече от миля отпред, яздеше самотен конник.

Нещо не беше наред с него. Мадин го забеляза дори от това разстояние, защото човекът седеше превит на две върху седлото, а конят му избираше пътя си сам, вървеше с бавен ход и току спираше да си зобне от някоя туфа трева. От време на време ездачът идваше на себе си и поемаше управлението, но няколко мига по-късно отново се отпускаше. Първият порив на Мадин бе да поеме по някой страничен път и да не се обременява с чужди беди, но сетне си спомни за Невин, който бе рискувал собствения си живот, като излекува и подслони човек, поставен извън закона. Подвикна на коня си и потегли в бърз тръс. Ездачът пред него не го усети, че идва, или пък му беше все едно дали го преследват, защото така и не се обърна, нито погледна назад през цялото време докато Мадин го настигаше. Най-сетне когато се приближи достатъчно, забеляза, че целият гръб на ризата му е спечен от ръждивокафява засъхнала кръв. Човекът спря коня си и остана така отпуснат и уморен, сякаш канеше Мадин да се прицели добре и да свършва най-сетне с него.

— Ей! — подвикна Мадин. — Какво ти е?

При тези думи ездачът се обърна и той изруга на глас.

— Ейтан, боговете да са ми на помощ! Какво правиш по пътищата на Гуейнтейр?

— Мога да те попитам същото, Мадо. — Гласът му, който иначе беше дълбок и изпълнен с хумор, сега грачеше, задавен от болка. — Или си дошъл да ме прибереш в Отвъдните земи?

Мадин го зяпна за момент, сетне си спомни, че всички в Кантрей го смятаха за мъртъв.

— О, та аз съм също така жив, както и ти. Как те раниха?

— Не съм ранен. Бичуваха ме.

— Ах, конски фъшкии накуп! Можеш ли да пояздиш още?

Ейтан помисли дълго. Инак беше хубавец, с правилни черти, тъмна, леко прошарена на слепоочията коса и широко разположени сини очи, които сякаш непрекъснато се смееха на някаква шега. Сега лицето му бе сгърчено от болка, а очите — присвити и мрачни, като че повече нямаше да се разсмеят.

— Имам нужда от почивка — рече накрая той. — Да поседнем или искаш да продължиш напред и да ме оставиш?

— Какво? Да не си луд? Как така ще избягам от човек, с когото съм се запознал като петнайсетгодишно пале!

— Вече не зная какво могат да направят мъжете, а също и жените.

В близката ливада откриха приятна върбова горичка, засадена около езерцето за патици на някакъв фермер, но той никакъв не се виждаше. Мадин слезе от коня, сетне помогна на Ейтан да се смъкне и отиде да напои конете, докато приятелят му седеше замаян на сянка. Чудеше се какво ли означава всичко това. Ейтан беше последният мъж в цялото кралство, от когото Мадин можеше да очаква да се опозори, да бъде бичуван и пропъден от бойния си отряд. Ейтан беше любимец на своя капитан и втори след него в гвардията на гуербрет Тибрин. Беше от онези наистина почтени мъже, които са така ценни за всеки добър боен отряд — човекът, който сдобрява, приятел е с всички, урежда всякакви дребни спорове, възникващи — както си му е редът — когато на едно място в казармата са струпани много мъже. Случвало се бе и сам гуербретът да му иска съвет по дребни, свързани с отряда въпроси, но ето ти го сега опозорен, а позорът — изписан с кръв върху гърба му.

След като напои конете, Мадин напълни прясна вода и седна до Ейтан, който пое мяха с крива усмивка.

— Може да сме поставени извън закона, но все така следваме правилото на войскарите, нали, Мадо? Първо конете, после хората.

— Сега повече от всеки друг път имаме нужда от тези коне, защото няма лорд, който да ни даде други.

Ейтан кимна и отпи дълго, сетне върна мяха.

— Е, сърцето ми се радва, че не си бил убит в последното сражение на лорд Девир. Сигурно си намерил някоя ферма или нещо подобно, където да се криеш цяла зима.

— Нещо подобно. Всъщност съм умирал от раната, която получих, когато ме е намерил един местен знахар.

— Богове! Та ти винаги си имал късмет, нали?

Мадин само сви рамене и затапи плътно мяха. Известно време седяха и гледаха как тлъстите сиви патици пасат по брега на езерцето, а между тях цареше наситена с неудобство тишина.

— За бард страшно добре умееш да си държиш езика зад зъбите — обади се внезапно Ейтан. — Няма ли да ме попиташ за моя позор?

— Казвай каквото искаш и нито дума повече.

Ейтан се замисли, загледан в далечния, равен хоризонт.

— О, фъшкии, в известен смисъл това е история, която подхожда да бъде разказана на един бард. Помниш ли сестрата на нашия гуербрет — лейди Мерода?

— О, че как би могъл мъж, в чиито жили тече червена кръв, да я забрави.

— Най-добре е да се опита да я забрави. — Тонът на Ейтан стана твърд и хладен. — Миналото лято убиха съпруга й в сражение и тя се върна при брат си в Дън Кантрей. Капитанът ме определи за неин придружител, да яздя след нея винаги когато излиза. — Замълча, устните му се движеха безмълвно минути наред. — И тя ме хареса. Ах, в името на черния задник на Адовия властелин, трябваше да й кажа не — та дори и тогава дяволски добре го знаех! — но, о богове, Мадо, нали и аз съм направен от плът и кръв, а не от стомана, а тя знае как да получи от един мъж онова, което иска. Кълна ти се, че не бих изрекъл и дума пред нея, ако не ме заговореше първа.

— Вярвам ти. Ти никога не си бил глупак.

— Поне не преди тази зима. Чувствах се като омагьосан. Никога преди не съм обичал жена по този начин и проклет да съм, ако някога пак обикна така. Исках да избягаме заедно. Като някакъв смрадлив куп фъшкии смятах, че ме обича достатъчно, за да го направи. Но това не изнасяше на госпожата, далеч не. — И отново настана дълга, изпълнена с болка пауза. — Затова се погрижи брат й да разбере какво се случва между нас, но тя, разбира се, беше невинната, нали? А когато преди три дни Негова светлост ми съдра всичката кожа от гърба, тя беше там, на двора — да гледа.

Ейтан зарови лице в дланите си и заплака като дете. За миг Мадин остана вкаменен, после протегна срамежливо ръка и я сложи върху рамото на Ейтан, докато накрая той спря да плаче и избърса несръчно лицето си в ръкава.

— Сигурно не би трябвало да съм прекалено суров към нея — Ейтан говореше с монотонен, безжизнен шепот. — Тя не позволи на брат си да ме обеси. — Той се изправи и Мадин изпита болка, виждайки как лицето му се разкриви, докато ставаше на крака. — Достатъчно почивах. Да тръгваме, Мадо. Колкото по-далеч от Кантрей стигна, толкова по-щастлив ще се почувствам.

В продължение на четири дни Мадин и Ейтан яздиха на запад. На различните селяни и пътуващи търговци, които срещаха по пътя си, задаваха предпазливо въпроси за местните лордове и техните бойни отряди. Понякога чуваха за такъв, който би могъл да е достатъчно загазил, за да ги наеме, без да задава неудобни въпроси, но пък решаваха, че още се намират прекалено близо до Кантрей. Все пак съзнаваха, че ще трябва скоро да си намерят място, защото навсякъде наоколо благородниците започваха да събират хора за летните сражения. Когато войските тръгнеха да се придвижват по пътищата, щяха да изпаднат в опасно положение. Мадин нямаше намерение да свърши обесен като предполагаем разузнавач, отървал преди това въжето като поставен извън закона.

Гърбът на Ейтан далеч не беше заздравял, затова яздеха бавно, спираха често да почиват край пътя или в селските кръчми. Нямаха причини да се безпокоят за пари, тъй като Мадин разполагаше с щедро дарената от Невин кесия, а в същото време капитанът на Ейтан беше успял да пъхне в багажа му пари, преди да го изритат от Дън Кантрей. Очевидно и други освен Мадин смятаха присъдата на гуербрета за сурова. Докато се движеха бавно на запад, той имаше достатъчно време да наблюдава стария си приятел и да се безпокои за него. Мадин много се разтревожи, щом осъзна, че сега той зависи от него така, както детето има нужда от баща. Гуербретът му беше пощадил живота, но го бе пречупил, като беше наредил да го бичуват почти до смърт подобно хванат в конюшня плъх — него, човека, служил му вярно повече от двайсет години.

Преди това Ейтан беше онзи, който командваше с лекота, взимаше решения, даваше заповеди, и то по начин, който караше другарите му с радост да го следват. Сега правеше каквото Мадин каже, без дори да намекне, че биха могли да постъпят иначе. Преди беше разговорлив, винаги готов, ако няма нещо сериозно да съобщи, да разкаже някаква история или да пусне шега. Сега яздеше, обвит в черен хирейд; понякога не отговаряше и на преките му въпроси. Това много измъчваше Мадин, но не можеше да измисли нищо, за да подобри положението. Често му се щеше да има как да говори с Невин и да поиска съвета му, но старецът се намираше далеч от тях и Мадин се съмняваше дали някога ще го види отново, колкото и да му се искаше това да стане.

Накрая стигнаха до голямата река Камин Ирейн, която още тогава беше „железен път“, защото по нея спускаха с шлепове добитата богата руда от Кергоней, а град Гадмир по онова време представляваше само голямо село с дървена отбранителна ограда вместо стени. Току до портите намериха нещо като кръчма, всъщност къщата на кръчмаря, чийто приземен етаж беше преграден с плетена стена и там, в нейната чупка, стояха маси и бурета с пиво. За няколко медни монети кръчмарят им донесе парче сирене и самун хляб като мезе към бирата, а сетне ги остави съвсем сами. Мадин забеляза, че никой от селяните не си дава зор да влезе в кръчмата, след като те бяха там, и каза това на Ейтан.

— Откъде да знаят, че не сме бандити. Ах, пъклото да го вземе, Мадо, не можем все така да продължаваме да скитаме по пътищата, докато накрая наистина не започнем да обираме пътниците. Какво ще правим?

— Проклет да съм, ако зная. Но съм мислил за това. Има и някакви свободни отряди, нали си чувал за тях? Може би ще е най-добре да се присъединим към някой от тях, вместо да се напъваме да намерим почтено място в боен отряд.

— Какво? — За миг частица от стария Ейтан проблесна в очите му. — Да не си се смахнал? Да се бием за пари, не за чест? О, богове, чувал съм, че стига да им платят по-добре някои от тези отряди сменяли страната, на която се бият, едва ли не насред сражението. Наемници! Те не са нищо друго освен безчестни боклуци.

Мадин спокойно го изгледа. С дълбока въздишка Ейтан потри лице с две ръце.

— И ние сме такива. Това искаш да кажеш, нали, Мадо? Е, добре, съвсем си прав. Боговете знаят, че капитанът на свободен отряд няма да има как да се подиграва на белезите по гърба ми.

— Точно така. Освен това трябва да намерим такъв, който да се бие на страната на Кермор или Елдид. Нито един от нас не може да рискува някой боец на Кантрей да ни види в лагера.

— О, фъшкии накуп, знаеш ли какво означава това? Докъде ще стигнем? Някой ден ще атакуваме гуербрета и стария ми отряд!

Преди Мадин не си беше позволявал да формулира тази мисъл — че някой ден животът му би могъл да зависи от това да убие човек, който преди е бил негов съюзник и приятел. Ейтан извади камата си и я заби със злоба в масата.

— Хей! — Кръчмарят дотича при тях. — Не е нужно да чупите мебелите, момчета.

Ейтан го погледна така страшно, че Мадин го хвана за ръката, преди да излее яростта си върху невинния селянин. Кръчмарят отстъпи и преглътна на сухо.

— Ще ти дам още една медна монета за нанесената повреда — рече Мадин. — Приятелят ми е в мрачно настроение днес.

— Тогава да иде да си го излива другаде, а не при мен.

— Много добре. И без това свършихме пикнята, която продаваш за пиво.

Тъкмо бяха стигнали до вратата, когато съдържателят викна след тях. Ейтан не му обърна внимание и излезе навън, но Мадин спря и изчака селянина, който побърза да дойде при него.

— Зная къде има такъв отряд, за който говорехте двамата с приятеля ти.

Мадин извади няколко медни монети и ги раздрънка в дланта си. Кръчмарят му се усмихна, като показа липсващите си зъби и му дъхна на чесън.

— Зимуваха недалеч от тук, истина ти казвам. Идваха от време на време да купуват храна. Отначало направо умирахме от страх, защото мислехме, че ще откраднат всичко, от което имат нужда, но плащаха добри пари. Трябва да го призная, макар и да бяха нагла пасмина и да се перчеха като някакви лордове.

— Гледай ти, късмет!

— Ама, виж какво, те вече може да са тръгнали нанякъде. От няколко дни не съм ги виждал, дъщерята на ковача наду корема, а дори и да се върнат, тя няма да знае кое от момчетата е свършило тази работа. Малката никаквица си разтваряше краката за всеки от тях, който си поискаше!

— Така ли? А къде бяха настанени?

— Не биха казали на такива като нас, но се обзалагам, че мога да позная доста добре. Точно на север, може би на около десет мили от тук, има гора. Преди беше ловен резерват на тиерина, но сетне, преди двайсет години и нещо, старият тиерин и всичките му мъжки роднини бяха убити в кръвна вражда, а с тези войни всичко стана толкова лошо, че нямаше кой друг да заеме владенията. Затова гората цялата обрасна с храсталаци и стана такава една гъста, но се обзалагам, че ловната хижа на стария тиерин все още си стои там някъде.

Мадин му подаде монетите и извади още две.

— Сигурно някое от момчетата в селото знае къде се намира тази хижа. — Той вдигна нагоре монетите. — Най-вероятно някой от по-младите си е пъхал носа там, просто от любопитство.

— Няма такова нещо и не ти го казвам, за да ти взема парите. Тази гора е опасно място. Говори се, че там бродели призраци, освен това най-вероятно е населена със зли духове, а в нея има и диваци.

— Какви?

— Ами, сигурно не е правилно да наричам бедните копелета диваци, защото всички богове са ми свидетели, че и аз бих направил същото, ако ми се наложи. — Той се приведе съвсем заговорнически напред. — Не ми изглеждаш човек, който ще хукне при нашия лорд да му каже какво е чул, но хората, живеещи в гората, са крепостни. Или по-добре да кажа, че преди време бяха. Убиха лорда си и избягаха, за да живеят свободни, и съвсем не бих казал, че ги обвинявам за това.

— Нито пък аз. Твоите диваци няма защо да се боят от мен, но доколкото разбирам, те няма да се спрат пред това да оберат някой пътник, стига да могат.

— Според мен смятат, че са в правото си след всичкия черен труд, който са положили.

Мадин му даде допълнителните монети и излезе при Ейтан, който стоеше до пътя с юздите на конете в ръка.

— Поклюкарства малко, така ли?

— Слушай какво, Ейтан, кръчмарят имаше новини за нас и като че ли си струва да ги проверим. Може би в гората на север от нас има свободен отряд.

Ейтан се загледа към поводите в ръката си и ги потри с уморени пръсти.

— Ах, фъшкии! — възкликна най-сетне той. — Да вземем да видим как стои тази работа, а?

Излязоха от селото и тръгнаха на север, следвайки реката. Ейтан вече доста се беше оправил, но гърбът все още го болеше и често почиваха. При така поддържаното темпо наближаваше залез, когато достигнаха гората, която се издигаше тъмна и сплетена в далечния край на дива поляна. Там все още стърчеше каменен стълб, който обявяваше, че дърветата са собственост на отдавна измрелия клан.

— Не искам да се мотая там вътре по тъмно — обади се Ейтан.

— Съвсем си прав. Ще лагеруваме тук. В реката има достатъчно вода.

Докато Ейтан се занимаваше с конете, Мадин отиде в края на гората да събере дърва за огъня. Заедно с него тръгна и дяла тълпа Диви, които тичаха насам-натам или подскачаха около него, сборище от зелени, целите в брадавици гномове, три огромни жълти същества с подути кореми и червени зъби и верният син спрайт, който беше кацнал на рамото му и ровеше с мъничките си ръчички из косата му.

— Ще трябва да изпея една песен тази вечер. Отдавна не ми се бе приисквало да свиря, но може би късметът ни се обръща.

Щом дойде време за свирня, Мадин усети, че сърцето му е все така натежало от грижа и нямаше настроение да захване някоя балада или рецитация. Настрои арфата, сетне свири откъси и парченца от различни песни или се упражняваше в рулади и акорди. Ейтан скоро заспа, легнал по корем с глава, подпряна на свитите си ръце, но Дивите останаха до последния акорд — огромна тълпа от духчета, която се простираше отвъд кръга светлина и през ливадата. Мадин се изпълни със страхопочитание, сякаш свиреше в кралския дворец, в голяма зала, препълнена с васали. Когато спря, по-скоро усети, отколкото чу да избухват неземни аплодисменти, в следващия момент те вече си бяха отишли. Потръпна силно и прибра арфата.

След като огради с пръст огъня, Мадин походи напред-назад по ливадата, не за друго, а защото беше неспокоен. Виждаше края на гората, която се мержелееше недалеч от тях, и дори нещо повече — долавяше присъствието й като някакво диво излъчване. Беше убеден, че я обитават не само бегълци. Сети се, че докато продължителните войни носеха нещастие на човешките същества, те бяха благодат за Дивите, защото им връщаха земята, която хората някога им бяха отнели и опитомили. Тъй както стоеше на безмълвната ливада, му се стори, че чува далечна музика, ехо на неговата. И отново конвулсивно потръпна и побърза да се върне в сигурния си лагер.

На сутринта синият спрайт го събуди точно на зазоряване, като чисто и просто го оскуба така силно, че главата му пламна. Замахна да го цапне, а той му се засмя безмълвно и показа острите си като игли зъбки. Наблизо Ейтан все така спеше, но неспокойно — обръщаше се и се протягаше като човек, който ще се събуди всеки миг.

— Слушай внимателно, мъничко съкровище — рече Мадин на спрайта. — Някъде в гората има много хора като мен и Ейтан, бойци с мечове. При тях ще има и много коне и те живеят в каменна къща. Можеш ли да ме заведеш там?

Той дълго мисли, сетне кимна в знак на съгласие и моментално изчезна. Мадин реши, че не са се разбрали или просто е забравил, но щом бяха готови да потеглят, той се появи отново, танцувайки и подскачайки на брега на реката и сочейки на север.

— Не вярвам оня смрадлив кръчмар да ти е казал как да намериш мястото — обади се Ейтан.

— Абе, имаше някаква смътна представа. Ще се опитам да те заведа, но не се изненадвай, ако пообикаляме.

Мадин направи добре, че предупреди, защото от представата на Дивите за това как трябва да заведеш някого някъде имаше много да се желае. Още щом мъжете потеглиха на север, се появиха две сиви гномчета, които се присъединиха към спрайта, но непрекъснато го щипеха или се щипеха един друг и по този начин много го разсейваха. След като бяха навлезли навътре в гората, Дивите изчезнаха, като оставиха мъжете да следват в продължение на няколко мили неясна сърнешка пътека. Тъкмо Мадин вече бе решил, че трябва да престане да разчита на тях, и се появиха отново, кацнаха на врата на коня му и на рога на седлото, сочейки на запад, надолу по една тясна и наистина неравна пътека. Ейтан мърмореше (а това беше радващ признак за връщане към живота), но Мадин настоя да я следват и всеки път, когато пътеката се разклоняваше, послушно тръгваше по пътя, посочен от спрайта. Към пладне вече безнадеждно се беше загубил и не му оставаше друго, освен да върви натам, накъдето го водеха Дивите. Подскачайки от дърво на дърво, те се хилеха, кискаха се и сочеха в най-различни посоки, но Мадин винаги следваше синия спрайт, който се зъбеше на сивите гномчета, когато му противоречаха.

— Мадо, нека всички богове заедно с конете си да са ми на помощ, но се надявам, че знаеш какво правиш.

— И аз се надявам. Имам неприятното чувство, че с моя помощ се загубихме.

Театралното стенание на Ейтан беше достойно за изкуството на бард. Тъкмо когато Мадин смяташе, че е изрекъл горчивата истина, спрайтът ги изведе на голяма поляна, заобиколена от дънерите на дървета. Насред нея имаше колиба, построена от стволове, струпани цели, така че да образуват квадратна постройка — съвършено различна от всяка друга, която беше виждал. Покривът беше покрит грижливо с клони, а от дупката нагоре се виеше тънка струя пушек.

— В името на трите пъкъла, къде ни доведе ти? — Ейтан се задави. — Това нещо не е достатъчно голямо за отряд наемници.

— Не е. По-вероятно да е на някой от онези избягали крепостни, за които спомена кръчмарят.

Като чу гласовете им, навън излезе мъж. Беше един от най-ниските, които Мадин някога беше виждал — не повече от пет стъпки, но имаше широки рамене и мощни ръце като на миниатюрен ковач, а краката му напълно съответстваха по големина на останалото му тяло. Дългата му черна брада висеше под кръглата яка на вълнената куртка, която носеше върху бригите си. Държеше дълга дърварска секира като оръжие. Заговори със силен гърлен акцент:

— И кои сте вие, момчета?

— Само двама изгубили се пътници — рече Мадин.

— По-скоро крадци. — Човечето завъртя брадвата. — А какво ви доведе в тази проклета гора, а?

— Търсим отряд наемници — намеси се Ейтан. — Един кръчмар в Гадмир каза, че тук са се настанили.

— Искаме само да разберем дали ще ни вземат — рече Мадин. — Кълна се, че не сме крадци и във всеки случай не мога да си представя какво ще има за крадене у отшелник като теб.

Мъжът се замисли с готова брадва. Мадин обърна внимание на острието и едва не изруга на глас от изненада. Металът лъщеше точно като сребро, но острието му изглеждаше като стоманено и по него нямаше и следа от нащърбване или счупване.

— Виж какво — обади се Ейтан. — Ще се радваме да те оставим тук сам, ако ни покажеш как да излезем от тази скапана гора.

— Като се върнете назад по пътя, по който сте дошли, разбира се.

— Добри човече, ние сме се изгубили — побърза да каже Мадин, защото не му хареса мрачното изражение на ейтановото лице.

— Така ли? А не ви беше трудно да ме намерите.

— Ами, аз следвах един от… — Мадин се прекъсна тъкмо навреме.

Сякаш разбрал, че говорят за него, синият спрайт се появи изведнъж, настани се на рамото му и го целуна по косата. Човечето насреща направо се опули, свали брадвата и се облегна на нея като на бастун. Хвърли бърз съзаклятнически поглед към Ейтан, който, разбира се, не беше видял нищо и се усмихна насила на Мадин.

— Е, в края на краищата може би ще мога да ви заведа при старата ловна хижа, но конете ви изглеждат изтощени от гадните дървета. Ей там, при онзи дънер, има поточе. Напойте ги първо. Между другото, казвам се Ото.

— Аз съм Мадин, а това е Ейтан. Благодаря ти за помощта. Познаваш ли отряда?

— Донякъде. Поработих за тях тази зима, като им оправях неща по такъмите и други такива работи. Аз съм ковач, разбирате ли. — Сега дойде ред на Мадин да зяпне. Какво търсеше ковач насред тази дивотия? Сетне му хрумна, че и Ото може по някакъв свой начин да се е опозорил.

— Виж, Карадок — така се казва водачът им — не е лош човек, като се има предвид какъв е — продължи Ото. — Иска да тръгна с тях на юг, когато потеглят. Обмислям го.

Докато Ейтан поеше конете, Ото влезе в колибата, а сетне отново се появи с кожен елек върху туниката си, като носеше различна брадва. Тя имаше дълга дръжка, пристегната с метал и очевидно направена за оръжие, което използваше сполучливо, за да почиства храсти и надвиснали клони. Пътеката беше толкова тясна и така се виеше, че мъжете трябваше да водят конете си. Към средата на следобеда стигнаха до огромна поляна, която имаше около пет акра, и видяха високите каменни стени на онова, което някога е представлявало ловната хижа на благородник. Дървените порти отдавна бяха изгнили и това им даваше възможност да видят броха, който все още бе в относително добро състояние, както и няколко разрушени колиби.

Когато се приближиха, излезе да ги посрещне самият Карадок. Ото ги запозна с него. Беше висок, строен мъж с дългите възлести ръце на човек, роден да върти меч, с изразени скули и светла коса на южняк. Изглеждаше на възрастта на Ейтан — някъде между трийсет и четирийсетгодишен, и въпреки че беше човек без чест, в гордата му стойка имаше нещо внушително, а проницателните очи, с които ги изучаваше, бяха видели доста от живота.

— Тъй като търсиш да наемеш хора — рече Ото, — ти доведох двамина.

— Интересно — Карадок им се усмихна мило. — Ето ти, Ейтан, с кантрейски глиган на ризата си, и Мадин, който е облечен като селянин, но носи меч. И аз изглеждах като вас двамата някога. Оставих боен отряд в Кермор малко… е, да речем, някак внезапно. Така и не можах да си кажа както трябва сбогом с моя господар. Съдейки по ризата, Ейтан, се обзалагам, че по гърба ти има белези.

— Не един. Но да съм проклет, ако кажа защо.

— Няма да питам. А сега ето и условията, момчета. Ще взема всеки, който пожелае, за едно лято. Ако не умеете да се биете, ще загинете в сражение и ще се отървем от вас. Ако умеете да се биете, тогава получавате равен дял от парите. И помнете: аз съм водачът на тази глутница кучета. Само да ми създадете неприятности и ще ви съдера от бой. Изпишете това с големи букви върху гадните си сърца — ще се подчинявате или няма да бъдете с мен.

Очевидно Карадок знаеше какво говори и това стана ясно веднага след като влязоха в дъна. Вместо купчината боклуци, каквато Мадин се боеше, че ще завари, лагерът беше чист като казармата на голям лорд. В отряда имаше трийсет и шест души и нещата им бяха добре поддържани, конете им — хубави, здрави, а дисциплината беше фактически по-стегната отколкото в предишния отряд на Мадин. Докато Карадок представяше новите членове, останалите го слушаха с такова стриктно и изпълнено с уважение внимание, че Мадин започна да се пита, дали не е благородник. Ото дойде с тях, слушаше Карадок и си поглаждаше замислено брадата, но не каза нищо, докато всички не излязоха отново навън, за да могат Мадин и Ейтан да разседлаят конете и да си свалят нещата.

— Е, Ото — попита Карадок. — Скоро ще потегляме. Ще дойдеш ли с нас в Елдид?

— Ще взема да дойда. Свикнах с малко компания, особено такава, която може да плаща на един ковач по-добре от вонящите крепостни в гората.

— Можем наистина и веднъж стигнем ли в Елдид, там ще ти хареса.

— Ха, в това се съмнявам. Винаги са казвали, че в Елдид има много елфическа кръв.

— Я не започвай пак! — Карадок си придаде скръбно изражение. — Колкото и да уважавам занаята ти, добри ми ковачо, трябва да ти кажа, че има някои неща, за които не ти сече пипето. Елфи, виж ти!

— Подигравай се колкото щеш, но когато в жилите на човека тече елфическа кръв, на него не може да се разчита.

— Така както говориш, същото може да се твърди за всеки човек, за чийто клан се разказва някакъв мит. — Карадок прокара пръст по сребристото острие на брадвата на Ото. — Но можеш да говориш колкото си щеш за елфи, стига да упражняваш своята магия върху металите. Когато всички станем богати като лордове и най-славният свободен отряд в цяло Девери, ще ни направиш мечове от този твой магически метал.

— Ха! Трябва да си крал, за да можеш да си го позволиш, приятелю. Голям късмет ще имаш да станеш достатъчно богат, за да платиш и за един кинжал от него.

След като Мадин и Ейтан настаниха и нахраниха конете си в обора, един от бойците на име Стевик дойде да им помогне да си пренесат нещата в броха. Когато вдигна голямата кожена торба, в която се намираше арфата на Мадин, той широко се засмя.

— Кой от вас е бардът?

— Аз — отвърна Мадин. — Но не съм нищо особено, по-скоро съм може би гертдин, а дори и това е малко съмнително. Мога да пея, но нямам познанията на бард.

— Кой ли пък дава и свинска пръдня за това кой е бил пра-пра-пра-пра нещо си на някой лорд? Това е наистина голям късмет — Стевик се обърна и подвикна на Карадок. — Ей, капитане, имаме наш си бард.

— Сега остава да започнем да ядем от сребърни съдове, както се полага на лордове като нас — Карадок бавно се приближи. — Но един бард ще е нещо полезно през зимата, когато всички вие създавате неприятности, защото нямате какво друго да правите. Е, добре, Мадин. Ако пееш достатъчно добре, ще те освободя от работа в кухнята и дежурство по конюшня, но от теб очаквам да съчиниш песни за нашите битки, тъй както би го направил за някой лорд.

— Ще се постарая да пея тъй, както заслужаваме, капитане.

— По-добре отколкото заслужаваме, Мадин, моето момче, защото инак ще звучиш като разгонена котка.

След като се навечеряха с еленово месо и ряпа, Мадин получи възможност да попее, седнал на разклатената, наполовина изгнила маса в някогашната голяма зала на лорда. Още след като изпя една балада, разбра, че мястото му в отряда е осигурено. Бойците слушаха така, както могат да слушат заскучали до смърт хора — напълно очаровани, без да забелязват, нито пък да ги е еня, когато прозвучеше фалшиво или се поколебаеше за някой стих. След като бяха преживели цяла зима, без да имат с какво да се забавляват извън играта на зарове и дъщерята на ковача, те го аплодираха, сякаш бе най-добрият бард в кралския двор. Тази нощ го накараха да пее, докато пресипна и дори тогава без желание се съгласиха да спре. Разбира се, само Мадин и Ото знаеха, че залата е пълна с Диви, които слушаха не по-малко съсредоточено от хората.

По-късно през нощта остана известно време буден й заслушан в познатия звук от хъркането на други мъже, които спят наблизо в тъмнината на казармата. Върнал се бе към миналото си като член на боен отряд и се питаше дали не е сънувал онези магични месеци в Брин Торейдик. Изминалата зима му се струваше като изгубен рай, когато е имал добра компания и своя жена, когато е могъл да зърне един по-широк, по-свободен свят на мир и деомер — само един много бегъл поглед; а сетне вратата се бе затръшнала под носа му. И отново се беше върнал към войната, войн без чест, с едничка цел в живота да спечели уважението на други обезчестени мъже. Поне Белиан щеше да роди детето му в Кантрей — един мъничък живот, който щеше да живее и след него, и да е по-добре като селянин, отколкото баща му като войн. Мислейки си за бебето, накрая успя да заспи, усмихвайки се на себе си.

В деня, когато Мадин напусна Брин Торейдик, Невин прекара много часове да затваря пещерите за лятото и да нарежда билки и лекове в платнени торби, за да ги натовари на мулето. Предстоеше му да измине повече от деветстотин мили, а спирките по този път щяха да са ключови за осъществяването на дългосрочните му планове. За да успее да направи така, че един крал с деомер в себе си да донесе мир на страната, имаше нужда от подкрепата на могъщи приятели, особено сред жреческите общности. Освен това му трябваше човек с кралска кръв, който да е достоен за неговите планове. А това, както си казваше той, можеше да се окаже най-трудната част от делото.

Първата седмица от пътуването беше лесна. Пътищата на Кантрей гъмжаха от бойни отряди, които се събираха, за да се отправят към Дън Девери за летните сражения, но никой не го закачаше, понеже приличаше на опърпан стар билкар с бавно пристъпващо муле, с кърпено кафяво наметало и бяла коса, която местните войни уважаваха като признак на дълбоката му старост. Той проследи пътя на Канавер дотам, където се вля в реката Нер близо до град Муир — място, изпълнено със спомени отпреди двеста години. Както правеше всеки път когато минаваше през Муир, отиде в последната останала дива гора, сега ловен резерват на Южния клон на Глиганския клан. Сред група стари дъбове имаше древна купчина камъни, които бележеха гроба на Брангуен от Клана на соколите — жената, която беше обичал, онеправдал и загубил преди толкова много години. Винаги когато отиваше на това поклонение, се чувстваше малко глупаво — тялото й отдавна беше изгнило, а душата й се беше преродила няколко пъти от онзи нещастен ден, когато изкопа гроба й и помогна да се натрупа купчината камъни. Но все пак мястото продължаваше да означава нещо за него, ако не за друго, поне защото там бе дал прибързания обет, който стана причина за неестествено дългия му живот.

Пазачите на дивеча на Глиганите бяха запазили купчината камъни, без да я пипат от уважение към гроба. Невин остана доволен, виждайки, че дори има човек, който се грижи за нея, като връща на местата им падналите камъни и почиства бурените в основата й. Това беше малка проява на зачитане в един свят, където почтеността беше заплашена с изчезване. Известно време остана да седи на земята и да гледа как шарената горска светлина се мести по купчината, питайки се кога ли ще намери отново душата на Брангуен. Медитацията му даде едно малко прозрение — беше се преродила, но все още беше дете. Не се съмняваше, че някой ден, по някакъв начин, при нея ще го заведе Мадин. В живот след живот Уирдът му бе свързан с нейния и, нещо повече, в последния си живот той я беше последвал в смъртта, затягайки здраво веригата на Уирда около двамата.

След като остави Муир зад себе си, Невин тръгна на запад към Дън Девери, за да види със собствените си очи мъжа, който претендираше, че е крал в Свещения град. В един горещ пролетен ден, когато слънцето безмилостно сипеше жар върху пътя, стигна до Гуерконид — огромното езеро, образувано от вливането на три реки. Остави коня и мулето да починат за малко край обраслия с тръстика бряг. Там към него се присъединиха двама млади жреци на Бел с обръснати глави и облечени в ленени туники, които също пътуваха към Свещения град. След приятен разговор решиха да пътуват заедно.

— А кой е върховният жрец тези дни? — попита Невин. — Живях в Кантрей, затова съвсем съм изгубил връзка.

— Негова святост Гуерговин — отвърна по-възрастният от двамата.

— Разбирам — сърцето на Невин се сви. Прекалено добре помнеше Гуерговин като духовен копой. — А я ми кажете нещо друго. Чувам, че Глиганите от Кантрей са хората, с които трябва човек да се съобразява в дворцовите кръгове.

Бяха сами на широкия път, но младият жрец сниши гласа си, за да отговори:

— Това е истина и мнозина недоволстват. Зная, че Негова святост има доста лошо мнение за мъжете от клана на Глиганите.

Накрая стигнаха до града, който се издигаше на четирите си хълма, опасан от масивни двойни каменни стени, с бойници и кули по тях. Дървените порти, с изрязан върху тях изправен крилат двукрак дракон, бяха обковани с желязо, а от двете им страни стояха пазачи, облечени в ситно извезани ризи. Но още щом влезе вътре, впечатлението за великолепие изчезна. Някога между тези стени беше пълно с къщи, говорещи за благоденстващ град. Сега срещаше една след друга изоставени сгради, с буренясали дворове и празни прозорци, а по улиците вятърът гонеше гнила слама от покривите. Голяма част от града представляваше направо развалини, купчини от камъни сред гниещи, обгорели греди. Толкова много пъти през последните сто години го бяха завладявали след обсада, а след това възвръщали със силата на меча, че очевидно никой повече нямаше силите, парите и надеждата да строи наново. Населението, останало след всички тези битки, едва ли наброяваше повече хора, отколкото са били по времето на крал Бран, и живееше в центъра, около и между двете главни възвишения. По улиците бойците блъскаха гражданите, които идваха срещу тях. Невин остана с впечатлението, че всеки срещнат мъж е войскар на някой лорд и всяка жена живееше в страх от тях или се бе предала пред неизбежното, превръщайки се в курва, за да им доставя удоволствие.

Първият хан, който намери, беше мъничък, мръсен и запуснат — просто голяма къща, разделена на кръчмарско помещение и няколко спални, но се настани там, защото му хареса ханджията Драуд, строен възрастен мъж, с коса бяла като тази на Невин и усмивка, зад която се разкриваше едва ли не свръхчовешка способност да запазва чувството си за хумор сред руини. Когато установи, че Невин е знахар, Драуд настоя да го настани в замяна на билките му.

— То в края на краищата аз съм стар като теб и сигурно ще трябва да платя същите пари за твоите билки. Защо ще ми даваш пари, само за да ти ги върна обратно.

— Вярно казваш. Ах, старост! Та аз цял живот изучавам човешкото тяло, но се кълна, че старостта води до такива болки в ставите, каквито не съм и знаел, че съществуват.

Невин прекара първия следобед в кръчмата, приготвяйки билки за най-различните заболявания на Драуд, и в замяна на това изслуша всички местни — а това на практика означаваше дворцови — клюки. Дори и най-бедният човек в Дън Девери знаеше всичко, което имаше да се знае за събитията в двора. Техен бард беше клюката, а кралското семейство — едничкият им източник на гордост. Драуд представляваше особено богат извор на клюки, защото най-малката му дъщеря, сега вече жена над четирийсетте, работеше в дворцовите кухни, където й се удаваха богати възможности да слуша как благородниците, които обслужваха кралското семейство, като шамбелана и камерхера, си разменят клюки. От онова, което повтори Драуд в онзи ден, стана ясно, че Глиганите така отблизо контролираха краля, та беше почти скандално. Всички говореха, че Тибрин, Глиганът от Кантрей, едва ли не е действителният крал.

— А сега, след като бедният наш сюзерен, кралят, е много болен, а жена му така млада и Тибрин е вдовец, и прочее, и прочее… — Драуд направи театрална пауза. — Е, нали можеш да си представиш какво си мислим ние, обикновените хора.

— Разбира се, че мога. А ще позволят ли жреците на вдовицата на краля да се омъжи?

Драуд потри палец и показалец като търговец, който се радва на пари.

— Охо, пъклите да го вземат! — изръмжа Невин. — Толкова лошо ли е станало?

— Вече няма с какво друго да подкупят жреците освен с пари. Дотук са получили всички възможни земи и законови отстъпки, които са пожелали.

В този миг Невин реши, че ако въобще успее да стигне до него, срещата му с Гуерговин щеше да е просто загуба на време.

— Че от какво е болен кралят? Той е все още млад мъж.

— Миналата пролет го раниха тежко по време на сражение. Случи се така, че бях на кралската улица, когато го докараха у дома. Бях за яйца на пазара, когато чух шума и роговете, които се задаваха. И видях краля да лежи на носилка, блед като сняг ти казвам. Но оживя, макар всички да смятаха, че до зимата ще сложат на трона малкото му момче. Но така и не оздравя напълно. Дъщеря ми казва, че трябвало да му се готви специална храна. Все меки неща и без онези бардекски подправки. Затова сваряват месото, докато съвсем омекне, правят ябълките на пюре и тъй нататък.

Невин остана напълно озадачен: специалната диета въобще не бе подходяща за човек, който — както всички твърдяха — беше ранен в гърдите. Взе да се пита дали, за да спечели благосклонността на Тибрин от Глиганите, някой не прави съзнателно така, че кралят да остава немощен.

Разбира се, най-добрият начин да го разбере бе да разговаря с лекарите на краля. На другия ден поведе натовареното си муле към двореца, който беше разположен на северното възвишение. Нагоре по склона следваха кръг след кръг отбранителни стени, като едни от тях бяха от камък, други от пръст и разделяха възвишението на защитими резени. При всяка порта пазачите спираха Невин и го питаха по каква работа идва, но неизменно пропускаха човек, който продава лечебни билки. Накрая, на върха зад последната стена, се издигаше дворецът, заедно с всички пристройки и помещенията за слугите. В средата стърчеше, досущ като щъркел сред малките си, шестетажен брох, ограден от четири по-ниски кули. Ако външните защитни стени паднеха, нападателите трябваше да си пробият с бой път през лабиринт от коридори и стаи, за да стигнат до самия крал. През всичките години на война дворецът не беше падал със сила, а само с глад.

Последната стража повика едно момче от прислугата, което изтича в кралската болница да съобщи, че отвън чака билкар. След около пет минути то изтича обратно и поведе Невин към голяма кръгла каменна сграда зад броховия комплекс. Там ги посрещна снажен мъж с тъмни очи, които гледаха сърдито изпод рошави вежди, сякаш притежателят им непрекъснато се намираше в състояние на ярост, но когато се представи като Гродин, главен хирург, говореше съвсем спокойно.

— Един билкар е винаги добре дошъл. Хайде, покажете стоката си, добри човече. На масата до прозореца ще е най-добре според мен, защото там има светлина и свеж въздух.

Докато Невин нареждаше пакетите със сушени билки, кори от дърво и нарязани изсушени корени, Гродин повика своя чирак Каудир, светлокос млад мъж с тесни сини очи и остра долна челюст, която изглеждаше така, сякаш с нея човек може да реже сирене. Освен това по рождение беше сакат с единия си крак, което го караше да се клати като моряк, докато ходеше. Двамата хирурзи разгледаха стоката му и най-напред отделиха всичкия му валериан и корени от зарасличе.

— Сигурно не слизаш до брега — попита Гродин, внимавайки тонът му да прозвучи небрежно.

— Ами това лято смятам да опитам да се промъкна през бойните линии. Обикновено армиите не се интересуват особено от един старец. Има ли нещо, което да ви трябва от морето?

— Кафяви водорасли, а — ако успееш да намериш — и малко морски мъх.

— Те правят чудеса, като успокояват разранен стомах или болни черва — Невин се поколеба за момент. — Но аз чух слухове за тази странна, така наречена рана на Негово величество краля.

— Така наречена ли? — Гродин не отделяше очи от пакета брезова кора в ръката си.

— Рана в гърдите, заради която трябва да яде само мека храна.

Гродин вдигна поглед и изкриви устните си в лека усмивка.

— Естествено, че беше отрова. Раната зарасна чудесно. Докато все още беше слаб, изглежда някой му сложи отрова в медовината. Спасихме го след продължителна битка, но както предположи ти, стомахът му е целият в язви, кърви и в изпражненията му има кръв. Стараем се това да не стигне до обикновените хора.

— О, та аз няма да тръгна да го разгласявам, уверявам ви. Имате ли някаква представа каква би могла да е отровата?

— Никаква. Виж какво, ти познаваш билките. Какво е могло да бъде според теб? Когато повръщаше, над легена се носеше сладникава миризма, която приличаше на рози, смесени с оцет. Истина ти казвам, звучи смешно да намериш отрова, която мирише на парфюм, но най-странното беше, че пажът на краля е опитал медовината и нищичко не му е станало. И въпреки това зная, че е била в медовината, защото утайките на дъното на чашката имаха странен розов цвят.

Невин мисли доста, като прекара дългите вериги от познания, които пазеше в паметта си, и накрая рече:

— Е, добре, не мога да назова растенията, но съм готов да се обзаложа, че са донесени от Бардек. Чувал съм, че отровителите там често използват два различни зловредни извлека, всеки един безопасен сам по себе си. Когато пажът на масата е опитал медовината на краля, без съмнение е поел доза от първия, а пажът в стаята е погълнал от другия извлек. За съжаление кралят е погълнал и двете съставки и те са се съчетали, за да образуват отрова в стомаха му.

Гродин кимна с разбиране и изражението му беше до такава степен изкривено от почтена ярост, че Невин мислено го обяви за невинен — той не беше участвал по никакъв начин в престъплението. Каудир също изглеждаше силно разтревожен.

— Аз специално разучих старите справочници за билки, които имаме — обади се по-младият хирург. — Така и не открих тази отвратителна отрова. Ако е дошла от Бардек, това обяснява нещата.

— Точно така — рече Невин. — Е, добри ми хора, ще направя каквото мога, за да ви намеря кафяви водорасли и каквито други успокояващи възпалението на стомаха лекове успея да открия, но ще се върна чак наесен. Ще живее ли дотогава Негово величество?

— Ако някой не го отрови отново. — Гродин подхвърли пакета с брезова кора на масата. — О, богове, можете да си представите колко безпомощен се чувствам! Ето, аз се боря да премахна последиците от една отрова, докато в същото време без съмнение някой крои планове как да му пробута друга!

— Нямаше ли разследване на отравянето?

— Разбира се, че имаше — внезапно Гродин стана предпазлив. — Но нищо не се откри. Подозираме, че ще да е бил някой керморски шпионин.

„О, разбира се, обзалагам се, че е така! — помисли Невин. — При положение че в Кермор има Глигани.“

След като си свършиха работата, Невин разигра добре една сцена на клюкарски интерес, какъвто всеки посетител в двореца би проявил — да разгледа мястото, където живее кралят. Каудир, който изглеждаше добро момче, го заведе да види градината в онази нейна част, където пускаха обикновени хора, както и външните сгради. Само една мъничка частица от Невиновия деомер беше достатъчна, за да долови, че дворецът е изпълнен с разложение. Знамението стигна до него като миризмата на разкапваща се плът и пълзящи между камъните личинки. Пропъди колкото се може по-бързо видението; разбрал беше много добре.

Докато отиваха към предната порта, видяха да се връщат благородници от лов — гуербрет Тибрин от рода на Глиганите със свита от слуги и ловци отзад и овдовялата си сестра до себе си. Отбивайки мулето настрана от пътя на благородниците, той забеляза как Каудир гледа с копнеж лейди Мерода. Дамата беше само на двайсет години, с дълга руса коса, привързана на меки гънки под черната кърпа на вдовица, с широки зелени очи и черти, които бяха безукорни, без да са студени. Беше наистина красива, ала докато я гледаше, Невин я ненавиждаше. Не можа да определи точно причините, но не беше виждал досега жена, която така да го отврати. Каудир очевидно споделяше обратното мнение. За голяма изненада на Невин, когато мина с коня си покрай тях, Мерода дари Каудир с прекрасна усмивка и махна с деликатната си ръчица, облечена в ръкавица. В отговор момъкът се поклони дълбоко.

— Виж какво, момчето ми — засмя се Невин. — Опъваш тетивата за много високопоставен дивеч.

— А нима не го разбирам? Та дори да бях също така високопоставен като нея, пак щях да съм сакат.

— Ох, извини ме! Нямах това предвид.

— Зная, добри ми човече, зная. Боя се, че годините, през които са се гаврили с мен, са ме направили прекалено чувствителен.

Каудир се поклони и се отдалечи, поклащайки се и влачейки крака си. Невин изпита голяма болка от своята нетактичност; тежко бе да си сакат в един свят, където както жените, така и мъжете обожаваха войните. По-късно същия ден обаче установи, че Каудир не му се сърди. Тъкмо след залез той дойде в хана на Невин, настоя да му поръча половиница и го покани да седнат в ъгъла, далеч от вратата.

— Питах се за запаса ти от билки, добри ми Невин. Дали не ти се намира кора от северен бряст?

— Я виж ти! Не търгувам с билки за помятане, момчето ми.

Каудир трепна и заби поглед в дъното на половиницата си.

— Добре де — рече момчето най-сетне. — Кората е доста по-безопасна от буниката.

— Без съмнение, но въпросът е защо се занимаваш въобще с аборти. Мислех, че в такива времена всяко дете е скъпоценно.

— Но не и ако не го е направил съпругът ти. Виж какво, не ме презирай. Има твърде много благородни дами, които прекарват по цяло лято в двореца, а съпрузите им са далеч от тях на война в продължение на месеци; ти знаеш как стават тези неща и ето ти ги, идват при мен да плачат и…

— И без съмнение те обсипват със сребро.

— О, въпросът не е в парите!

— Нима? А в какво е тогава? Че това е единственият повод при теб да идват жени и да те молят за нещо, така ли?

Когато видя как в очите на Каудир бликнаха сълзи, Невин съжали за точните си, но сурови думи. Погледна настрани, за да даде на младия хирург възможност да си изтрие лицето. Невин се тревожеше повече от липсата на вярност, отколкото от абортите. Мисълта, че има благородни дами, чийто ограничен начин на живот не им дава нищо друго, с което да се гордеят, освен честта им, а те се впускат в незаконни връзки и сетне тичат да ги прикриват, го накара да почувства, че кралството започва да се разлага от ядрото си навън. Колкото до абортите, деомерската наука казва, че душата идва да се настани в плода едва в четвъртия или петия месец след зачеването; преди това абортът отстранява само топка плът, а не живо дете. Невин предполагаше, че когато една благородна дама е стигнала в петия си месец, това вече щеше да й личи, затова без съмнение Каудир решаваше дребните им проблеми далеч преди плодът да е обитаван от жива душа.

— Я чакай — рече осенен от внезапна мисъл Невин. — Да не би да използваш мораво рогче, а, глупаво малко момченце?

— Никога! — Гласът на Каудир се извиси до искрено възмутен писък. — Зная какви опасности носи това.

— Добре. Стига само една от благородните ти пациентки да умре или да полудее, ще си затънал до шия в конски фъшкии и няма да можеш да се отървеш.

— Зная го. Но ако не намеря необходимите билки за онези дами, те ще бъдат пропъдени от съпрузите си и в края на краищата ще удушат бебетата или ще отидат при някоя дърта вещица акушерка, а тогава наистина ще умрат.

— Така цепиш косъма на две, че е трябвало да станеш жрец.

Каудир се опита да се усмихне, но така и не успя и изглеждаше като дете, на което току-що са се скарали, без то наистина да разбира, че е направило нещо лошо. Внезапно Невин усети да го осенява деомерска мощ и да изпълва устата му с думи, които очертаваха с огнени букви бъдещето.

— Такова нещо в тайна не остава. Когато кралят умре, убийците му ще имат нужда от жертвен козел. Това ще бъдеш ти поради тъмните лекове, които раздаваш. Бъди готов да побегнеш при първия признак, че състоянието на краля се влошава. Може ли Тибрин от Глиганите да знае за гадните ти билки?

— Би могъл, лейди Мерода… искам да кажа… ах, богове! Кой си ти, старче?

— Не можеш ли да познаеш деомера, когато го чуеш? Глиганът ще използва свидетелските показания на сестра си и ще ги обърне против теб, а тогава ще ти изпочупят костите на колелото, за да отклонят подозренията от него. Ако съм на твое място, ще изчезна далеч преди да е настъпил краят, в противен случай ще те погнат като убиец на краля.

Каудир скочи на крака толкова бързо, че събори както своята, така и Невиновата половиница, сетне побягна през вратата на кръчмата. Старият Драуд хвърли изпълнен с въпрос поглед към Невин, но заедно с това сви рамене, показвайки, че случилото се хич не му влиза в работата. Невин вдигна чашите от пода, сетне се обърна на пейката, така че да гледа направо в огъня от торф, който тлееше в огнището на кръчмата. Още щом насочи мислите си към Адерин, образът на стария му чирак се появи с огромните си тъмни очи и сивата коса, сресана на две вълни над челото му, подобно рогата на сребрист бухал.

— И как вървят плановете? — попита мислено Адерин.

— Добре, предполагам. Научих нещо много важно. По-скоро ще умра, отколкото да сложа на трона крал от Кантрей.

— Толкова ли зле стоят нещата?

— Дворецът вони като най-голямото торище в най-горещия ден на най-дългото лято. Не виждам как там може да отрасне младо същество, без душата му да бъде опорочена още от раждането. Дори няма да си дам труда да разговарям с тукашните жреци. И те са корумпирани, и то без съмнение по нови и необикновени начини.

— От около сто години не съм те виждал толкова ядосан.

— От сто години не е имало нещо по-тревожно. Най-почтеният човек, когото срещнах тук, е един дето прави аборти. Това говори ли ти нещо?

Образът на Адерин, който се носеше над огъня, обърна отвратен очи към небето.

Скоро след като Мадин и Ейтан се присъединиха към отряда, Карадок и наемниците му напуснаха изоставената ловна хижа. Всеки се питаше къде ще отидат, но капитанът не каза на никого до сутринта на заминаването им. След като бойците яхнаха конете си и изпънаха стройни редици, които биха направили чест на кралската гвардия, Карадок ги провери внимателно, сетне обърна коня си така, че застана с лице към тях.

— Към Елдид, момчета. Тук има прекалено много бойци, които не бива да се показват около Дън Девери, за да търсим някой да ни наеме на страната на Слумар, а аз не смея да се мяркам в Кермор. Тъй като квартирата ни беше безплатна, така да се каже, съм запазил малко пари от лятото, затова можем да потеглим направо за там.

Никой не приветства перспективата да напуснат родината и да тръгнат към чужда страна, но и не изяви някакво несъгласие. Карадок изчака да види дали има недоволни, после сви рамене и вдигна ръка.

— Ковачът Ото ще ни срещне на пътя с каруца. Ходом… марш!

Отрядът се обърна безукорно и започна да излиза в колона по двама през портата на дъна, придружен от дрънчене на такъми. Като признак на уважение към един бард Мадин яздеше до Карадок в челото на колоната. През следващите няколко дни, докато отиваха колкото се може по-бързо на югозапад, той имаше богата възможност да изучава новия си водач. Най-голямата загадка, която дразнеше бардското му любопитство, беше дали Карадок е благородник, или не е. Понякога, когато капитанът обсъждаше някой аспект на кралския закон или даваше заповеди с властна категоричност, Мадин беше убеден, че сигурно е по-млад син на лорд. Но ставаше ли дума за пари, той притежаваше всичката алчна хитрост на стара селянка — отношение, което никога не би придобил сред благородниците. Случваше се в разговор Мадин да направи намек или почти да формулира въпроси за миналото, но Карадок не се хващаше на въдицата. Когато се настаняваха на лагер за през нощта, Карадок се хранеше сам, като лорд, а Мадин споделяше огъня с Ейтан и малка тълпа Диви. След като яздиха около седмица, отрядът пресече Авер Требик на място, което се намираше на около сто мили западно от Дън Девери. Карадок нареди бойците да бъдат в доспехи и готови за неприятности. Той изпрати пред основната група предни постове и разузнавачи, защото приближаваха границата между територията, държана от Кермор, и тази от Кантрей. Предпазните мерки дадоха доста странен резултат. На втория ден, когато най-накрая приближаваха до границата с Елдид, отрядът спря за обедна почивка на ливада, която не беше виждала рало или стадо. Когато смениха предните постове, те доведоха със себе си пътник, богато облечен невъоръжен мъж, с красив кон и елегантно товарно муле, очевидно отгледано от най-добри специалисти. Мадин се изненада, че бедният глупак е оцелял толкова дълго време, без да бъде обран. Младежът със светла като пясък коса изглеждаше така ужасѐн, че според Мадин през главата му минаваха същите мисли.

— Казва, че идвал от Дън Девери — обясни боецът от предния пост. — Затова го доведохме — може да носи интересни вести.

— Добре — рече Карадок. — Виж какво, млади човече, няма да ти прережем гърлото, нито пък ще те ограбим. Ела да хапнеш с мен и Мадин.

С възможно най-нелюбезно възклицание странникът огледа добре въоръжения отряд, сетне въздъхна примирено.

— Така и ще направя. Името ми е… ъ… Клейд.

Карадок и Мадин потиснаха усмивките си при тази очевидно нескопосна лъжа. Когато непознатият слезе от коня, Мадин забеляза, че кракът му е деформиран по рождение и, както изглежда, го болеше след толкова много дни езда. Докато се хранеха заедно с питки и сирене, така нареченият Клейд им каза, че не знае много за придвижването на войски около Свещения град. В момента слуховете били, че северните сили имали намерение да нанесат силен удар по източните граници на керморското кралство.

— Ако това е вярно — рече замислено Карадок, — няма да ни е трудно да намерим някой да ни наеме в Елдид. Вероятно елдидският крал ще иска да използва случая да нападне Пирдон.

— Охо! — възкликна Клейд. — Значи сте наемен отряд. Е, добре, това ми носи облекчение.

— Така ли? Повечето хора биха помислили обратното. — Карадок поклати глава, сякаш напълно смаян от наивността на това момче. — Добре де, кой те гони? Спокойно можеш да ми кажеш. Паднал съм много ниско, момче, но не и дотам да предам човек заради наградата, която дават за главата му.

Клейд започна с голямо внимание да рони питката си на дребни трошици.

— Не е необходимо да ми казваш, ако не искаш — рече малко след това Карадок. — Но помисли дали не искаш да пътуваш с нас. Ще си в много по-голяма безопасност. Да ти се е щяло някога да видиш Елдид?

— Там се опитвах да стигна и си напълно прав за това, че ще е много по-безопасно. В живота си не съм въртял меч. Аз съм… ъ… учен.

— Чудесно. Може да ми се наложи да пиша писмо някой ден.

Клейд успя да се усмихне едва-едва на шегата, но лицето му остана мъртвешки бледо. Когато обаче отрядът потегли, той тръгна с тях, яздейки сам зад каруцата на Ото. Когато се разположиха на лагер за през нощта, Мадин се съжали над него и му предложи да сподели огъня им. Клейд донесе храна от натоварените на мулето торби, но почти не хапна, а само седеше и гледаше как Ейтан лъска меча си. Сетне, след вечеря, Карадок дойде при тях да поприказват, но Клейд не рече почти нищо, докато капитанът и бардът разговаряха небрежно за онова, което смятаха да правят в Елдид. Но накрая при една пауза той проговори.

— Мислих върху предложението ти, капитане. Имате ли нужда от хирург? Завърших чирачеството си само преди година, но имам страшно много практика с рани.

— Всички ледове на пъклите да ме вземат! — възкликна Мадин. — Та ти си направо безценен.

— Дяволски вярно. — Карадок наведе глава настрани и огледа младия хирург. — Виж какво, обикновено не съм любопитен и предпочитам да оставя момчетата си с личните им проблеми, но в случая трябва да попитам. За какво човек с твоята подготовка пътува така по самотните пътища?

— По-добре е да научиш истината. Преди всичко името ми е Каудир и бях в двора в Дън Девери. От време на време забърквах по някоя отвара и други подобни неща, за да може някоя благородна дама да се освободи от… ами как да кажа… от мъничко… ъ, е, добре… неприятности. Това се разчу по един доста неудобен начин.

Карадок и Ейтан размениха озадачени погледи.

— Иска да каже аборти — обади се ухилен Мадин. — Не че това трябва да ни тревожи, нали?

— Може и да потрябва с глутницата кучета, които командвам — рече Карадок. — Е, добре, Каудир, когато ми докажеш, че можеш да лекуваш, ще получаваш пълен дял от спечеленото както всеки боец. Установил съм, че хирурзите на лордовете се грижат първо за хората на лорда, а за наемниците — ако им остане време. Случвало се е бойци, които спокойно са можели да оживеят, ако някой се беше погрижил както трябва за тях, да умират от загуба на кръв.

Неволно Мадин вдигна очи към Ейтан и установи, че той гледа Каудир с мрачно подозрение.

— Бил си в Дън Девери, така ли? — Ейтан проговори със сух, суров шепот. — Беше ли една от твоите благородни дами Мерода от Глиганите?

Каудир трепна, а сетне се изчерви и това беше по-красноречиво признание, отколкото ако го беше изрекъл с думи. Ейтан стана на крака, поколеба се, сетне хукна в тъмното.

— Какво има, по дяволите? — сопна се Карадок.

Без да губи време в обяснения, Мадин стана, и хукна подир Ейтан през изненадания лагер, тичайки слепешката след него по осветения в лунната нощ речен бряг. Накрая Ейтан спря и се остави приятелят му да го стигне. Стояха така дълго време, задъхани и загледани как покрай тях тече посребрената от луната река.

— След като имаш работа с такава кучка — рече накрая Мадин, — как би могъл да знаеш, че бебето е било твое?

— Следих я като сокол цяла зима. Само да беше погледнала друг мъж, щях да го убия и тя го знаеше.

С въздишка Мадин седна и след миг Ейтан го последва.

— Ако имаме собствен хирург, това ще е дяволски хубаво — рече Мадин. — Ще можеш ли да понасяш Каудир?

— Та мога ли да го обвиня в каквото и да е? Ще ми се да можех да я убия. Понякога мечтая за това — как я пипвам за хубавото бяло гърло и я удушавам.

Внезапно се обърна и се хвърли в обятията на Мадин. Той го притисна към себе си и го остави да плаче, а Ейтан се давеше грозно и хлипаше като мъж, който се срамува от сълзите си.

Два дни по-късно отрядът пресече границата и навлезе в Елдид. По онова време северната част на провинцията беше почти дива и представляваше гори и девствени ливади, като от време на време картината нарушаваха по някой дън на дребен лорд или село на свободни селяни. Много лордове биха желали да наемат отряда, защото непрекъснато ги заплашваше опасност от набези от кралството Пирдон на север или от Девери — на изток. Никой обаче не можеше да плати онова, което според Карадок струваше той. С трийсет и седем бойци, собствен ковач, хирург и бард, той превъзхождаше бойните отряди на повечето лордове в Северен Елдид. Тъкмо когато Карадок вече започваше да проклина решението си да тръгне в тази посока, стигнаха новия град Каминуейн, разположен на брега на реката с необикновеното име Ел на мястото, където в нея се вливаше друга течаща от северозапад река с още по-странното име Авер Кантариел.

На това място от векове съществуваше село, но само двайсет години преди това гуербретът на Елдид беше решил, че кралството има нужда от истински град точно тук, където се вливат двете реки. Тъй като войната с Пирдон можеше да избухне всеки момент, той искаше да разполага с опорен пункт за войските си, заобиколен от наистина годни за отбрана стени. Не представляваше проблем да намери заселници, защото имаше колкото щеш по-млади синове на благородни лордове, готови да се преселят, за да придобият собствена земя, и колкото щеш крепостни селяни, готови да тръгнат с тях, защото ставаха свободни, щом напуснеха земята, към която бяха закрепостени. Когато отрядът на Карадок влезе в Каминуейн, видяха, че това беше един свестен град с хиляда кръгли къщи зад високите каменни стени, по които стърчаха наблюдателни кули.

На около миля се намираше каменният дън на тиерин Мейноик и там намериха човека, когото търсеха да ги наеме. Мейноик получаваше издръжка от гуербрета на юг, но в просторните му владения липсваха достатъчно бойци, а той трябваше да води и своя частна война. От години вече човекът, който му причинявал най-големи неприятности, бил някой си лорд Пагуил.

— И е събрал много копелета, подобни на него самия — рече Мейноик. — Твърдят, че щели да поискат от гуербрета да им даде техен си тиерин и нямало да ми се подчиняват. Това не мога да приема.

И наистина не можеше, защото в противен случай щеше не само да загуби половината от земята си, но и да стане за смях на цял Елдид. Набит, мускулест мъж с много сиво в гарвановочерната си коса, Мейноик кипеше от ярост, крачеше напред-назад и оглеждаше отряда, който стоеше възседнал конете си пред портите на дъна му. Карадок и Мадин го следваха на почетно разстояние, докато лордът преценяваше със зорък поглед ездачите и въоръжението.

— Много добре, капитане. По един сребърник на седмица за всеки боец, вашата издръжка и, разбира се, ще възстановя всеки загубен от вас кон.

— Много сте щедър, милорд — рече Карадок. — За мирно време.

Мейноик се обърна намръщен към него.

— Още по един сребърник за всеки боец за всяка битка, която водим — продължи Карадок. — И това включва всеки загинал боец.

— Прекалено много.

— Както желае негово благородие. Аз и хората ми можем да продължим нататък.

И нищо чудно да отидем при вашите врагове — тази мисъл остана да виси между тях дълго време. Накрая Мейноик изруга под нос.

— Съгласен. По още един сребърник на боец за всяко сражение.

Карадок му се поклони с открита и невинна усмивка.

Новопостроеният дън на Мейноик беше достатъчно голям, за да има до стената две казарми и два обора, а това беше добре дошло, защото по този начин наемниците щяха да бъдат отделени от изпълнения с презрение към тях боен отряд. Но се хранеха на едни и същи маси и бойците от местния отряд подхвърляха едва поносими забележки за мъжете, които се бият за пари, и съвършено непоносими определения за родителите на мъжете, способни да го направят. За двата дни, преди войската да бъде най-после готова да потегли, Карадок и Мейноик трябваше на няколко пъти да прекратяват сбивания.

След като свика всички верни свои съюзници, Мейноик събра и поведе на запад срещу бунтовниците повече от двеста и петдесет души. В походната колона отрядът на Карадок вървеше най-отзад, дори след каруците с провизии, и по цял ден гълташе прах. Нощем устройваха собствен лагер недалеч от бойните отряди на благородниците. Но когато лордовете се събраха на военен съвет, повикаха Карадок. Той се върна при отряда със сигурни вести и събра около себе си бойците да ги чуят.

— Утре влизаме в първото си сражение. Ето как стоят нещата, момчета. Стигаме до една река, на която има мост. Мейноик претендира за мостовината, но Пагуил не му я дава. Според разузнавачите Пагуил ще го отбранява, за да не може тиеринът да мине по него, защото веднъж мине ли против волята на Пагуил, ще бъде отново негов в очите на всички. И — както можеше да се очаква — ние ще поведем атаката.

Всички закимаха, признавайки, че в края на краищата са наемници, които могат да бъдат жертвани. Мадин установи, че го е налегнало странно чувство, студенина, тежест. Дълго време му трябваше, за да си признае, но накрая установи, че чисто и просто го е страх. Тази нощ сънува последната атака в Кантрей и се събуди облят в студена пот. Страхливец такъв, си каза той; грозно страхливо човече. Укорът пламтеше в душата му, но истината беше, че едва не загина при последното нападение и сега вече знаеше какво означава да умираш. Страхът го задавяше съвсем осезаемо, като да беше глътнал чепка овча вълна. А най-лошото от всичко бе, че такова нещо не можеше да сподели с Ейтан и го знаеше.

Цялата нощ и през следваща сутрин страхът така го измъчваше, че когато войската стигна моста, Мадин се изпълни с истерично щастие, защото битката се задаваше и скоро всичко щеше да свърши. Войската изкачи нисък склон и всички видяха, както и предполагаха, че лорд Пагуил и съюзниците му са се подредили на брега на реката да ги пресрещнат. Но ги очакваше и изненада, като видяха колко хора бяха застанали срещу тях — едва стотина войскари на коне, допълнени от две карета обикновени копиеносци, подредени така, че да блокират всеки възможен подход към моста.

— Я виж ти — обади се Мадин с пресилен смях, — ако това са всичките войскари, които може да събере, Пагуил е постъпил глупаво, като се е разбунтувал.

— Фъшкии! — сопна се Карадок. — Милордът знае какво прави. Виждал съм и преди такова нещо — какво става, когато копиеносци бранят определена позиция. Предстои ни да галопираме през третия ад, момчето ми.

Докато войската на Мейноик се въртеше безредно насам-натам, Карадок изведе спокойно войскарите си пред редицата. Врагът беше избрал идеалното място за отбрана: дълга зелена ливада преди моста, като от едната страна до реката беше техният строй, а от другата — сринатата на места и все още рушаща се ограда от пръст, зад която някой отдавна отишъл си селянин беше държал говедата си. Копиеносците стояха в три реда, опрели щит до щит, а остриетата на копията лъщяха из намазаните с тебешир плоскости. От едната страна на стената от щитове конниците бяха яхнали неспокойните си животни, готови да нападнат отстрани и да притиснат войскарите на Мейноик към реката.

— Фъшкии накуп — промърмори Карадок. — Не можем да заобиколим копелетата, без да паднем в скапаната река.

Мадин само кимна, защото не му стигаше въздух, за да отговори. Спомняше си как металът се забива дълбоко в страната му. Под него конят му отметна глава и заудря с копита, сякаш и той си спомняше последната атака. Когато Карадок отиде в тръс да се посъветва с Мейноик, Ейтан дойде до Мадин; вече беше наместил щита на лявата си ръка и изтеглил метателно копие. Мадин последва примера му, но трябваше да полага големи усилия да удържа коня си на място и внезапно осъзна, че бедното животно наистина помни последната атака. Под себе си имаше кон, който се страхуваше от сражението, а нямаше време да го смени.

Копиеносците започнаха да подхвърлят подигравки и да дразнят врага, наричайки го боклук на кон, крещяха на яркото слънце, а вятърът донасяше задевките като разкъсани, неразбираеми частици от думи. Някои от хората на Мейноик крещяха в отговор, но отрядът на Карадок просто стоеше яхнал конете си и чакаше, докато най-накрая техният капитан остави лорда и приближи спокойно отпуснат на седлото, с метателно копие в ръка.

— Хайде, момчета. Атакуваме.

Бойците се разсмяха и подбутнаха конете да се присъединят към него. Войскарите на Мейноик се наредиха отзад, но останалата част от тях се обърнаха, готови да атакуват вражеските конници, разположени отстрани. Войската се строяваше за атака и това беше придружено от едно странно стържене и дрънчене, сякаш товар железа подскачаха в каруца. Карадок се обърна на седлото си, видя Мадин застанал до него и му кресна да надвие шума:

— Връщай се назад! Искам тази вечер да слушам как пее нашият бард. Върни се в последната редица!

Никога в живота си Мадин не бе желал така силно да изпълни заповед, но само за миг се пребори със себе си, преди да кресне в отговор:

— Не мога. Ако не участвам в тази атака, никога няма да имам куража да участвам в друга.

Карадок наклони глава настрана и го изгледа.

— Е, добре, момчето ми. То и без това може би всички ние ще пеем и ще слушаме песни в Отвъдните земи.

Карадок обърна коня си, вдигна копието, сетне се спусна в галоп право към редиците на врага. Надавайки бойни викове, отрядът се втурна след него — една надпревара на крещящи мъже, които яздеха през поляната. Мадин видя как пехотата, която ги чакаше, потръпна — през нея премина лека вълна от страх — но остана на мястото си.

— Прави като мен! — изкрещя Ейтан. — Хвърли копието и се извърти!

Все по-близо… прах, вдигнати във въздуха от копитата парчета пръст и топки от трева… пехотата се сбутваше плътно в ред варосани щитове — сетне напред полетя дъжд от метал, когато Карадок и хората му метнаха копията си срещу копиеносците. Щитове се вдигнаха нагоре, пресрещнаха някои от остриетата, докато конниците продължаваха да се приближават, да хвърлят, да обръщат встрани, образувайки дълъг неправилен кръг. Мадин чу как зад тях отекнаха бойни викове — резервните войскари атакуваха кавалерията на Пагуил. Конят му пръхтеше, хапеше юздечката и едва не отнесе и двамата в реката. Мадин извади меча си, плесна го с плоското на острието, обърна главата му, заби шпорите и го върна към отряда.

Първата редица от бойците на Мейноик се въртяха неориентирано, размахваха мечове и викаха пред стената от щитове. Карадок препускаше сред отряда си, крещейки заповеди да се престрои и да се опита да атакува във фланг. Мадин видя, че съюзниците на Мейноик бяха избутали кавалерията на Пагуил назад и бяха оголили най-слабото място на стената от щитове. Сред облак прах и мяркащи се в него и вдигащи се на задните си крака коне, отрядът се отдръпна настрани и отново се хвърли напред. Мадин изгуби от погледа си Ейтан, който беше избутан към фланга, когато войскарите на Мейноик, отдръпвайки се назад за да нападнат, отново се смесиха с атакуващите наемници. Един или два коня паднаха, ездачите им бяха хвърлени на земята и прегазени, преди Карадок да оправи бъркотията и да въведе що-годе някакъв ред. Мадин се озова в отряда на Мейноик. За един кратък миг видя как Карадок се втурва към фланга на стената от щитове, последван от една тълпа. Сетне неговата част също се втурна в атака.

Напред и все напред — стената от щитове трепереше, обръщайки се към застрашения си фланг, но се държеше здраво точно пред Мадин. От хората зад него полетяха копия. Конят му се опита да го хвърли, после да захапе юздечката; Мадин го плесна, накара го да застане на четирите си крака и го срита напред. Битка за частица от секундата — на нерви, не на стомана: видя изплашеното лице на младо момче, ръцете му се тресяха върху опряното на земята копие, очите му внезапно срещнаха тези на ездача, докато той препускаше в галоп право срещу него. С писък момчето пусна копието си и се метна встрани. Мъжът до него падна, като псуваше и махаше с ръце и крака. Мадин се вряза. Смътно му се мерна още един конник от дясно. Стената от щитове се разкъсваше. Като сечеше и виеше, с неземен смях бутна коня си сред подплашените копиеносци. Самият той се подмяташе нагоре и надолу на седлото като патица по вълните и сечеше, почти без да се интересува кого или какво съсича. Към него проблесна острието на копие. Едва свари да го пресрещне и чу как щитът му се пропука, сетне го бутна настрана и се обърна на седлото да пресрещне друг искрящ метал откъм дясното си рамо. И все така се смееше. В него кипеше студената ярост на берсеркер, която никога не успяваше да овладее по време на битка.

Внезапно конят му се вдигна на задните си крака, цвилейки в агония. Когато стъпи отново, той се олюля, коленете му се подвиха, но не падна. Притискаха ги отвсякъде наоколо — пехота в паника, хваната в капан кавалерия, цвилещи коне и мъже, които крещяха и слепешката се блъскаха. В отчаянието си Мадин замахна, съсече през лицето един копиеносец, докато умиращият му кон направи още няколко крачки напред. И изведнъж редицата се разкъса, последва паническо блъскане на изпаднали в ужас мъже, които хвърляха копията си, пищяха, разбутваха другарите си настрана и се опитваха да избягат от сечащите конници. Конят на Мадин падна. Той едва успя да извади краката си от стремената, преди да се стоварят тежко на земята — животно и ездач накуп. Щитът покри лицето му; не виждаше нищо, нито пък можеше да диша, а само се мъчеше да се изправи на крака, преди някой отстъпващ копиеносец да се опита да го набоде като прасе. Озовал се най-сетне на колене, той вдигна нагоре щита си, за да пресрещне насочено напосоки копие. Силният удар проби щита и отметна Мадин назад на пети. Видя как копиеносецът се засмя, вдигна отново оръжието си, стиснал здраво с две ръце дръжката, за да го забие в него; после долетя метателно копие и се заби дълбоко в гърба на човека. Той изпищя, килна се напред и хората около него побягнаха. Мадин се изправи на крака, като се олюляваше и се давеше от праха и собствения си призрачен смях. Около него бойното поле се разчистваше, а ездачите гонеха бягащата пехота и я газеха под себе си, сечаха със сляпа ярост хора, които вече не можеха да се бранят. Мадин чу някой да вика името му и като се обърна, видя Ейтан бавно да се приближава.

— Ти ли хвърли онова копие? — подвикна Мадин.

— Аз, та кой друг? Чувал съм те да се смееш и преди и по котешкия писък разбрах, че си в беда. Качвай се зад мен. Спечелихме това сражение.

Изведнъж треската на боя го напусна. Изпита болка, силна болка, защото спуканите му ребра горяха като огън. Опитвайки се да си поеме дъх, се хвана за стремето на Ейтан, за да се задържи на крака, но от движението болката го прободе и той простена. С гнусна псувня Ейтан скочи от коня и го хвана за раменете — добронамерен жест, който накара Мадин отново да изпищи.

— Лошо паднах — едва успя да каже той.

Някак се покатери на коня с помощта на Ейтан, който го буташе отзад. Все си казваше, че да язди е по-добре отколкото да ходи, но трябваше да се държи с две ръце за рога на седлото, за да неутрализира движението на коня, докато Ейтан го извеждаше от покритото с трупове полесражение. Видя как някои от хората на Карадок грабят мъртвите, независимо дали бяха врагове или приятели.

Нагоре по брега хирурзите и чираците им чакаха ранените. Ейтан отведе Мадин при Каудир, сетне се върна на бойното поле, за да изведе още ранени сред мъртвите и умиращите. Когато се опита да отиде до каруцата на хирурга, Мадин падна и остана на земята още час, докато Каудир бясно работеше върху хора, които се намираха в далеч по-тежко състояние. На моменти се унасяше, но се стряскаше и ругаеше горящите си ребра; слънцето беше силно и той се потеше обилно под ризницата, която не можеше да свали сам. Мъчеше го жажда, но никой нямаше време да му донесе вода, докато не се върна Ейтан. Той му даде да пие, откачи ризницата и му помогна да се измъкне от нея, сетне приседна до него.

— Спечелихме по всички правила, но на висока цена. Мейноик има в краката си тялото на Пагуил, а съюзниците на лорда го молят за мир.

— Карадок жив ли е?

— Жив е, но не и мнозина от забравените от бога наши хора. Мадо, останали сме само дванайсет души.

— Ах! Може ли да пия още вода?

Ейтан му държа мяха да пие. Едва тогава той проумя какво е казал приятелят му.

— Богове! Само дванайсет ли?

— Точно толкова.

След още час дойде Каудир. Ризата му беше напоена с кръв отпред и до лактите. Единственото, което можа да направи за спуканите му ребра, беше да ги пристегне с влажен ленен бинт. Когато изсъхнеше на слънцето, превръзката щеше да се стегне достатъчно, за да може да седне. Лявото му рамо също представляваше маса от кървящи, кръгли по форма наранявания — собствената му ризница се беше отпечатала през дрехите, когато беше паднал. Каудир ги проми с медовина от дървена чаша. Мадин изпищя веднъж, сетне прехапа устни, за да не го направи отново. Хирургът му подаде чашата с думите:

— Изпий останалото. Вътре съм сложил и обезболяващи билки. Това ще помогне да не те боли толкова.

Сместа беше горчива и вонеше, но Мадин я изпи на няколко малки глътки. Тъкмо свършваше, когато Карадок дойде и почти се строполи, опитвайки се да седне до него. Запотеното му лице беше опръскано с чужда кръв, а очите му бяха мрачни и изтощени. Въздъхна дълбоко и прокара мръсни пръсти през косата си.

— Това беше най-тежката битка, която някога съм водил — гласът на капитана беше нещо средно между ръмжене и шепот. — Та можех ли да очаквам друго? Нали сме затова, ние — обезчестена глутница кучета, хвърлена пред всички останали. Това ще се случва отново, момчета. Отново и отново.

Билките в медовината завъртяха главата на Мадин и той трябваше да впрегне цялата си воля да разбере какво казва Карадок. Ейтан го прегърна с една ръка и му помогна да седне.

— Ще имаме един чудесен кратък живот — продължи капитанът. — О, фъшкии накуп! А сега слушай какво, Мадо. Зная, че влезе в тази битка пълен със страх и затова заслужи моята почит. Достатъчно. Доказа, че не си страхливец и отсега нататък стой настрана. Един бард е прекалено скъпоценен, за да го загубим.

— Не мога. Каква чест ще ми остане тогава?

— Чест ли? — Карадок отметна глава и се засмя с изтънял глас. — Чест ли? Я се чуй какво говориш! Ти нямаш никаква чест, проклето от бога копеленце! Никой от нас няма. Не чу ли и една дума от онова, което казах? Нито един благороден лорд няма да изпрати мъже с чест в самоубийствена атака, но нас ни изпратиха и аз приех, защото трябваше. Имаме също толкова чест, колкото и банда проститутки — единствено важно е колко добре се чукаме. Така че в бъдеще стой настрана — засмя се отново, но сега това повече приличаше на нормалния му смях. — Слушай, когато Уирдът ми ме отнесе, искам да зная, че все още има жив човек, който може да поеме онова, което е останало от отряда. Вие, курвенски копелета, сте единственото нещо, което имам на този свят. Да пукна, ако зная защо, но искам да съм сигурен, че този скапан отряд ще съществува и след мен. От днес нататък, барде, ти си моят наследник.

Карадок стана и се отдалечи с широка крачка. Мадин се отпусна назад и усети как светът се завъртя около него.

— Прави каквото ти казва — изръмжа Ейтан.

Мадин се опита да отговори, но вместо това загуби съзнание.

Докато се приберат в дъна на Мейноик, умря още един човек от отряда на Карадок. Оставаха единайсет, плюс самия капитан, Ото и Каудир, и те се свряха унило в ъгъла на казармата, където преди бяха настанени близо четирийсет души. Войната свърши и Мейноик стана щедър — каза, че може спокойно да останат при него, докато оживелите ранени (Мадин и Стевик) се оправят достатъчно, за да могат да яздят. Освен това той плати уговорените надници и дори добави два сребърника като награда.

— Копеле — рече Карадок. — Ако не ме беше наел да го заместя, трябваше той да поведе атаката и попиканият му лорд го знае.

— И щеше да е мъртъв — обади се Мадин. — Той не е и наполовина колкото тебе опитен в боя.

— Не ласкай капитана, паленце бардско такова, но като хладна, справедлива оценка, ти си съвсем прав.

След като прекара още ден-два на легло, Мадин се почувства достатъчно добре да слиза за вечеря в голямата зала. Карадок и бойците му седяха заедно колкото се може по-далеч от бойния отряд и пиеха много, без да кажат нещичко дори помежду си. От време на време Карадок се опитваше да се пошегува с деморализираната си глутница, но беше трудно да му се усмихне човек в отговор. Когато Мадин се почувства прекалено уморен да седи, капитанът му помогна да се прибере в казармата. Ото беше вече там и на светлината на един фенер заплиташе пръстените на скъсана ризница.

— Доста мислих, ковачо — обърна се към него Карадок. — Помниш ли нашата шега за сребърните кинжали? Имаме доста допълнителни пари. Ще ни стигнат ли да ни направиш?

— Може би, но как мога да работя с метала на път?

— Ще останем тук поне седмица, а ако Мадин и Стевик стенат и пъшкат като умиращи, можем да измъкнем още една. В дъна има работилница и ковачът казва, че била добра.

Ото помисли, като разчесваше брадата си с разкривени пръсти.

— Трябва ти нещо, за да ободриш мъничко момчетата — рече накрая джуджето.

— Трябва ми, а ако става въпрос за това, и моят собствен дух има нужда от малко подкрепа. Сребърен кинжал е хубаво украшение за един мъж. — Карадок замълча и дълго гледа в огъня. — Идва ми нещо на ума. Знаеш ли, че този отряд ще оцелее? Ще оцелее, когато стане най-гадната глутница от копелета с черни души, каквито са виждали в Елдид, и когато стане въпрос на чест да си сребърен кинжал, е, искам да кажа чест за определен тип човек. Човек като нашия Ейтан. Той е най-коравият и най-отдаденият на смъртта боец, когото съм виждал. Не бих се скарал с него. Никога не ми се е щяло да свърша с прерязано гърло при сбиване.

Мадин се стресна до дъното на душата си. Осъзна, че Карадок е прав за Ейтан; старият му приятел вече нямаше да е човекът, който се смее и шегува, който решава всички дребни проблеми на бойния отряд на Кантрей. Като мислеше за това, го болеше повече отколкото от спуканите му ребра.

— Когато пречупиш човека, така че нищо да не остане от него, той се превръща в животно — продължи капитанът замислено. — А ако му дадеш нещо, за което да живее, отново се превръща в мъж, и то корав като острието на меч. Такива момчета искам и те ще живеят за сребърния кинжал. — Изведнъж се усмихна и хирейдът му се разсея. — Охо, и как ще ни молят някой хубав ден да го придобият, но — в името на всеки корав завит косъм на задника на Адовия властелин — ще трябва да го спечелят. От какъв метал имаш нужда, Ото? Утре слизам в града да видя дали мога да ти купя.

— Няма такива работи! Ще ми дадеш парите и ще видим дали мога да намеря онова, от което имам нужда. Никой няма да научи формулата за тази сплав — и да пукна, ако стане друго.

— Е, нека бъде твоето, но искам по един кинжал за всеки от хората и, да речем, още пет за нови попълнения — ако намеря достойни за тях, разбира се.

— Тогава веднага ще се заема — изведнъж Ото се ухили и това беше първата усмивка, която Мадин виждаше на лицето му. — Ах, как добре ще се почувствам да топя и да смесвам отново.

Ото удържа на думата си. Първата му работа на сутринта беше да подкупи ковача на лорд Мейноик да му позволи да използва ковачницата на дъна, сетне слезе в града с каруцата си. Върна се късно същия ден с най-различни тайнствени и тежки пакети и не позволи на никого да му помогне, дори и да разтовари. Същата нощ се затвори в ковачницата и остана там цяла седмица, и ако въобще спеше, то спеше до работата си. Веднъж посред нощ, когато Мадин слезе на двора, за да иде до нужника, чу ударите на чук откъм ковачницата, а през прозореца видя да свети червена светлина.

На сутринта, когато кинжалите бяха готови, Карадок реши, че е време да напусне дъна на Мейноик. От една страна, Мадин и Стевик бяха оздравели, а от друга — той искаше Ото да покаже своето дело някъде, където няма да задават неудобни въпроси. След едно последно прощаване с лорда отрядът оседла и потегли, но бяха изминали едва половин миля надолу по пътя и вече свърнаха, за да излязат на бавен ход на една ливада, където образуваха неправилен кръг около ковача и каруцата му.

— Извади ги, Ото — нареди Карадок. — Слезте от конете, за да виждате добре.

Бойците се струпаха наоколо, а Ото разопакова — горд, но донякъде уморен — голяма кожена торба. Наредени в слама, там лежаха кинжалите — по един за всеки от тях, красиви оръжия с острие, което блестеше като сребро, но беше по-твърдо и от най-добрата стомана. Мадин не беше боравил с оръжие или сечиво, което да е толкова остро.

— Няма да трябва да лъскате тези неща — обади се Ото. — Те не потъмняват, дори и от кръв. А ако някой от вас иска да му се гравира някакъв знак или девиз, ще го направя, но ще ми платите по един сребърник за работата.

— Става да срежеш гърло с него, а? — подхвърли Ейтан на Мадин.

— Дяволски прав си. Досега не съм харесвал толкова друг нож.

Тържествено, тъй както жреци изпълняват обред, бойците извадиха старите си ками и ги замениха с новите. Карадок сякаш не следеше внимателно какво става, гледаше небрежно и с полузатворени очи, но Мадин добре знаеше, че преценява въздействието на жеста. Бойците се усмихваха, удряха се един друг по гърбовете и стояха изправени, а духът им беше по-висок отколкото от много дни насам.

— Е, добре, значи. Сега всички сме сребърни кинжали, момчета. Едва ли означава твърде много, освен че се бием като кучи синове и печелим парите, с които ни наемат.

Отрядът го приветства, нищо че беше само жалък остатък от предишния. Когато възседнаха отново, бойците се строиха по своя инициатива в стегнат военен ред и потеглиха в тръс към Каминуейн, където Карадок им беше обещал един свободен ден, преди да започнат да търсят кой ще ги наеме отново. Близо до западната порта откриха хан, който беше достатъчно голям, за да ги подслони всичките, но мършавият, треперещ ханджия съобщи, че нямал място.

— Както гледам, конюшнята е празна — каза Карадок. — Ще ти платим съответната цена.

— Ами ако ми съсипете хана? Тогава скапаните пари няма да ми свършат голяма работа, нали?

— Какво ще речеш, ако го съсипем без преди това да сме ти платили?

Ханджията закърши ръце и застена, но бързо отстъпи. Наистина се оказа, че има посетители, при това немалко, та се наложи Ейтан и Мадин да споделят тясна стаичка, свряна под покрива. Докато обядваха в кръчмата, всички бойци говореха само за жени. Карадок раздаде онова, което беше останало от надниците им, и го придружи със заповеди.

— Намираме се в град, който може някой ден отново да посетим, затова дръжте лапите си настрана от момичета, които не ви щат, а юмруците си — настрана от лицата на почтените граждани. Освен това не искам да чувам, че някой от вас е повръщал в градината на гражданин. Повръщайте в канавките и оставете дъщерите им на мира.

След като набързо пийнаха по чашка медовина, Мадин и Ейтан излязоха да се поразходят. Беше късен следобед и улиците бяха пълни с жители на града, които бързаха да си свършат работата. Те до един хвърляха по някой кос поглед към двойката наемници, сетне пресичаха улицата или свърваха по страничните улички, за да ги избегнат. Обиколиха без да бързат града, намериха малка кръчма до фурната и влязоха. Вътре нямаше почти никой, ако не се броеше момичето, което сервираше — русо, рошаво, с меко, кръгло лице и натежали гърди. Когато им донесе половиници с тъмна бира, тя се позавъртя с неопределена усмивка, отправена и към двамата. Не е зле, помисли си Мадин, а доколкото можеше да съди по хищническия поглед на Ейтан, той беше съгласен с него.

— Казвам се Друфа, а вие?

— Ейтан, а това е Мадин. Нямаш ли някоя приятелка хубава като теб, а? Бихме могли да седнем да поговорим.

— Да бе, да поговорим. И предполагам, че вие, момчета, се интересувате от една хубава игра на карноик или гуидбукл.

— Да нямаш някаква по-хубава игра предвид?

— Може и да имам. Зависи колко щедри ще бъдете.

Ейтан вдигна въпросително веждата си по посока на Мадин.

— А какво става с приятелката? — поиска да знае Мадин.

— Ами повечето от тях ще бъдат заети по това време на деня. Жалко, че не дойдохте вечерно време.

— Пъклото да го вземе, какво се маем? — рече Ейтан и сви рамене. — Защо просто не дойдеш с нас в хана? Имаме истинско легло, по-добро от плевня, и ще купим мях с медовина.

Разкъсван между пиянството и деликатността, Мадин му хвърли злобен поглед, но Ейтан беше отдал вниманието си изключително на момичето. Друфа се изкиска, изпълнена с изненада и доволство.

— Може да е доста забавно — оповести тя. — Тичам да взема медовината и да кажа на татко къде отивам.

Момичето се отдалечи с кръшна походка, а Ейтан се обърна към Мадин и сви рамене:

— Какво значение има дали козината е влажна или суха? — Гласът му пресекна. — И без това всички до една са кучки.

Мадин допи бирата си на две големи глътки. Въртеше му се смътно някаква мисъл да се измъкне на улицата и да остави момичето на Ейтан, а той да си намери друго, но беше прекалено пиян да се оправи сам по пътя в този непознат град. Когато стигнаха до задния вход на хана, Ейтан се поспря, колкото да притисне Друфа към стената и да я целуне. На Мадин гледката се стори някак тревожно възбуждаща. Той не възрази, когато момичето предложи всички да се качват горе.

Но когато стигнаха в тихата стая, срамежливостта се върна с пълна сила. Той запря вратата зад тях и започна да рови в една от дисагите за дървена чаша, докато Ейтан развързваше мяха с медовина. Друфа се закиска и го взе от ръцете му.

— Да оставим пиенето за после. Обеща ми да се позабавляваме, Ейтан.

— Това е вярно. Съблечи роклята тогава.

Кискайки се високо, Друфа започна да развързва съвършено неподходящата си девическа рокля. Стиснал чашата в дланта си, Мадин гледаше как тя се съблича — бавно, усмихвайки се на двамината през цялото време. Когато се измъкна от ризата си и разкри мека, бледа кожа и тъмни зърна на гърдите, той почувства половото напрежение в стаята като удар през чатала. Тя целуна Ейтан, обърна се към Мадин, взе чашата от ръката му, целуна и него, а сетне дръпна и двамата да седнат с нея на леглото.

Едва няколко часа след залез-слънце я пуснаха да се измъкне, докато между две кикотения тя твърдеше, че била изморена. С пиянско, удовлетворено кавалерско чувство Мадин метна част от дрехите си на гърба и я изпрати до долу, където й напъха шепа медни монети в ръката. Може и да плащаше повече, отколкото й се полагаше, но смяташе, че си го е заслужила. Когато се върна олюлявайки се в стаята, установи, че свещта догаря във фенера, а Ейтан спи дълбоко и хърка от своята страна на леглото. Мадин си свали бригите, хвърли едно одеяло върху Ейтан, духна свещта и си легна. Стаята се завъртя бавно и царствено около него в изпъстрената със златисти капчици тъмнина. През ума му мина мисълта: „А какво ли би казал старият Невин за мен сега? Е, слава на боговете, той няма да знае докъде съм изпаднал.“ Сетне заспа така внезапно, сякаш духна свещ.

Когато потегли от Дън Девери, Невин се насочи право на юг, следвайки открития път по течението на Белавер. Не беше минал повече от пет мили и срещна конен патрул от петима кралски войскари, които се насочиха право към него. Автоматично, без много да му мисли, той се дръпна настрани, за да ги пропусне, но водачът им го повика и приближи до него в тръс, препречвайки пътя.

— Чудесно муле имаш, билкарю. То ще види и царска служба.

— Така ли? — Невин впи поглед в очите на мъжа и изпрати поток успокоителна магнетична сила от аурата си. — Това муле не ви трябва. То прекалено често окуцява и няма да ви върши работа.

— Да не смяташ, че ще се хвана на такава нескопосна хитрост? — той понечи да се разсмее, сетне само поклати глава, а клепачите му се отпуснаха. — Нескопосна измислица. Не го ща това муле.

— Наистина не ви трябва.

Боецът се прозя, отърси се и обърна коня си.

— Хайде момчета, това муле не ни трябва. Окуцява прекалено често и няма да ни върши работа. — Другите изглеждаха озадачени, но му се подчиниха, без да задават въпроси, и когато той препусна обратно към Дън Девери, поеха в тръс след него.

Ядосан, Невин продължи по пътя си, но вече внимаваше отдалеч за ездачи. Случилото се го накара да преразгледа маршрута си. Имаше намерение да стигне на кон до Елдид, но не му беше приятна мисълта, че по целия този път ще трябва да омагьосва безброй конфискуващи патрули. Заради войната нямаше как да се качи направо на кораб от Кермор, но съществуваше някаква възможност да има недотам легални кораби, които пресичат границата в открито море, където трудно можеха да ги заловят. Беше доста встрани от прекия му път, но реши да намине покрай Дън Мананан и да види дали не би могъл да намери нещо такова.

По онова време Дън Мананан беше приятно на вид градче от около две хиляди жители, чиито кръгли къщи се катереха от залива нагоре в спретнати полукръгове. Въпреки войната всяка къща изглеждаше странно благоденстваща, с прясна слама на покрива, хубаво варосани стени, а във всеки двор се виждаха по някоя и друга чудесна крава и куп кокошки. Градският хан беше също така чист и спретнат, с истински обор отзад. Затова съвсем се изненада, когато — влизайки в кръчмата — завари ханджията да готви яхния на огнището, а шишът над огъня, самото менче и дългата лъжица бяха направени от бронз, а не от желязо. Щом спомена за това, ханджията изръмжа под нос:

— Покрай брега на Кермор няма да намериш парченце желязо, добри ми човече. Нищо не минава на юг през бойните линии на Кантрей, а на нашия чудесен крал и още по-чудесните му бойни отряди им трябват подкови за скапаните коне, а също мечове и други подобни. Затова смъкват всяко парченце желязо, което намерят, дори и скапаната катарама на колана ти, а ако поискаш да ти ги платят, получаваш синини за отплата. — Спря, колкото да плюе в огъня. — Дори и палешниците на ралата са с бронз на върха и не орат така дълбоко, тъй да знаеш. Така че всяка година има все по-малко добиви, а скапаният крал събира все същите данъци.

— Разбирам. О, богове! Не съм си представял, че нещата са стигнали дотам.

— Само се питам колко по-далеч ще стигнат. Скоро ще трябва да си сложим златни панти на вратите на нужниците — ще бъде по-евтино от желязото — смехът му не беше никак весел.

Вечерта в хана надойдоха доста посетители. Щом се разчу, че Невин е билкар, той се сдоби с клиенти и устрои нещо като кабинет на масата в нишата на стената, настрана от ханджията. Когато свърши, до него се настани млад моряк на име Сакир, който си бе купил билки да облекчи тежкия си махмурлук. Настоя да поръча пиво, за да започне отново да развива същите симптоми.

— Ще останете ли за дълго в Дън Мананан, господине?

— Не, няма. Надявам се да намеря кораб, който отива в Морлин, на границата с Елдид, нали знаеш — достатъчно голям, за да вземе коня и мулето ми. Има билки, които растат само в тази част на кралството.

Сакир кимна, приемайки лъжата с доверието на невежата, и премисли въпроса.

— Хубаво, познавам човек, който плава с доста голям кораб на запад. Може би ще спре в Морлин.

— Ще спира там, така ли? А колко по-далеч на запад стигате по това време?

Сакир се сепна и съсредоточи вниманието си върху половиницата с пиво.

— Я, слушай какво — Невин сниши гласа си и започна да шепне. — Всъщност искам да стигна в Елдид и ще си платя за това. Възможно ли е такова нещо?

— Би могло и да стане. Почакай малко тук.

След около час се появи пълен мъж със сивееща коса, обут в карираните бриги на търговец, и се задържа на вратата на кръчмата, оглеждайки се, преди да пристъпи вътре. Когато Сакир му се обади, той се приближи бавно до масата, но внимателно наблюдаваше Невин.

— Сядай, Кабид — му каза Сакир. — В тази работа има пари.

Търговецът леко се усмихна и седна. Сакир се приведе през масата и зашепна.

— Този билкар има голямо желание да стигне до Елдид. Трябва му кораб, който може да кара добитък. Ти едва ли знаеш за някой такъв.

— Така — Кабид замълча, за да прецени Невин. — Пътуването е опасно, добри ми човече. Не мога да гарантирам нищо, ако ни хванат елдидски бойни галери.

— Аха, разбирам! — Невин беше убеден, че той самият може да гарантира, но естествено не би помислил да го каже на Кабид. — Да се промъкне човек през границата по суша обаче няма да е много по-безопасно, а пътуването трае дяволски по-дълго.

— Съвсем си прав. Какво ще кажеш, ако стигнеш направо на запад, току до Канобейн?

— Идеално! Точно там искам да отида.

— Е, добре тогава. Колко глави добитък имаш?

— Само един кон и едно муле.

— Хубаво, работата е лесна. Видиш ли, аз имам кораб за добитък, който спокойно побира сто глави, но на запад ще пътуваме празни.

— Като че ли започвам да разбирам. Намерил си един не съвсем патриотично настроен елдидец, който ти продава коне за керморската войска.

— Не е елдидец — Кабид се приведе по-близо и зашепна. — От Западняците. Да си чувал за тях? Те са странна пасмина. Подрязват ушите на бебетата си като на телета и говорят такова нещо, че да си счупиш езика, но отглеждат чудесни коне. А най-хубаво от всичко е, че страстно мразят елдидците, затова продават на добри цени и снабдяват с коне враговете на Елдид.

Невин се стресна. Знаеше, че елфите не забравят лошите си чувства, но се изненада, щом разбра докъде са стигнали.

Следващата нощ, някъде по средата на третата смяна на стражата, когато започва отливът, Невин слезе към тъмното, безмълвно пристанище. В края на дълъг дървен пристан, до тумбестите очертания на кораба за добитък, се виждаха премигващите светлини на фенери — омотани така, че да издават само тесен сноп светлина. Примами някак животните да минат по дъската, прехвърлена от кораба към кея, настани ги в трюма, а сетне се върна на палубата. Кабид му показа ниската кабина, която трябваше да споделят. Тя се издигаше подобно колиба на палубата, а в нея имаше две тесни легла, прикрепени за стената, мъничка маса и пейка, също така закрепени към пода.

— Момчетата спят на палубата, но ако вали, опъваме една стара палатка — рече Кабид. — Корабът трябва да изглежда неугледен, а аз — беден, нали разбираш. — За миг потрепери. — Да се молим на Мананан ап лиер да държи елдидските галери настрана! Като минем покрай Кермор, ще имаме ескорт — ще видиш — но нямам желание да се озова насред морска битка.

Вятърът беше силен, но с бавно плаващия, тромав кораб им трябваха цели два дни, за да стигнат до Кермор. Въобще не влязоха в пристанището, защото една стройна керморска бойна галера вече ги чакаше. Кабид нареди да спуснат платната и остави кораба да се носи, докато в същото време галерата маневрираше, за да застане до него и да се закачи. Гребците, до един свободни мъже и военни моряци, отпуснаха веслата, а капитанът им направи опасен скок и се озова горе, на палубата на кораба.

— Ще следваме обикновения план — рече той на Кабид. — Ще се движиш на около петнайсет мили навътре в морето. Ние ще следваме успореден на вашия курс, на разстояние колкото да можем да ви виждаме. Ще се срещнем както обикновено в залива, близо до лагера на Западняците.

— Разбрано, но от време на време се доближавайте на достатъчно разстояние, за да зная, че не съм ви изгубил.

В деверийски води двата кораба се движеха близо един до друг, но към обяд на следващия ден Кабид и екипажът му обърнаха тромавия нос на кораба към открито море и се поклащаха срещу прилива, докато капитанът на галерата не им викна, че са стигнали достатъчно навътре. Кабид отново обърна, но галерата продължи да навлиза в морето. От този момент нататък Кабид прекарваше повечето време на кърмата, за да следи лично за всичко, защото не се доверяваше на никого от хората си.

Прекараха четири дълги и тревожни денонощия в открито море, докато стигнаха достатъчно на запад, за да се обърнат към сушата. Скоро към тях се присъедини керморската галера и те влязоха заедно в неголям залив, където морето беше отхапало само мъничко от варовиковите скали, а там имаше един къс, нестабилен пристан. Корабът се приближи бавно до него, а галерата се насочи право към пясъчния бряг. Когато извитият високо нос изскърца върху пясъка, моряците скочиха отстрани, хванаха я за борда и заедно, с добре отработени движения, я изтеглиха навътре.

— Невин — попита Кабид, — ще спиш ли на борда нощес?

— Благодаря, но е едва час след пладне. Ще потегля.

Още щом Невин изведе коня и мулето си на палубата, те подушиха земята и се втурнаха към нея. Поведе ги по мекия пясък до опосканото пасище отвъд плажа, сетне се върна да вземе седлата и товарните дисаги на мулето. Двама моряци му помогнаха да пренесе нещата си до животните.

— Гледайте! — посочи едно от момчетата. — Западняци.

Яхнали златисти коне, към тях се приближаваха двама мъже и една жена. Седяха без каквото и да е напрежение на пищно украсени и накичени с пискюли кожени седла, а светлите им коси блестяха досущ луни над грейналите слънца, които яздеха. Моряците стовариха багажа на Невин до животните му, а сетне хукнаха обратно към кораба си, сякаш очакваха елфите да ги изядат или най-малкото да им сторят нещо лошо. Когато Невин подвикна приятелски поздрав на техния език, жената обърна коня си и дойде в тръс до него, докато двамата мъже продължиха напред, за да се срещнат с военните моряци.

— Поздрави, уважаеми старче — обърна се тя към него на същия език. — Говориш прекалено добре за търговец.

— Не съм търговец. Приятел съм на Адерин Сребърните крила. Познаваш ли го?

— Чувала съм за него, но никога не съм имала честта да го срещна. И ти ли изучаваш лунните познания?

— Да. Ще тръгна на изток, защото отивам в Елдид. Ще бъда ли в безопасност по пътя?

— Такъв като тебе винаги е в безопасност сред Народа, но се пазѝ от елдидските свине. Човек никога не знае какво може да очаква от тях.

— Така е — съгласи се от любезност Невин. — Изненадан съм, че изобщо търгувате с моите хора.

— Колкото по-дълго трае войната, толкова повече елдидски мъже гинат. Освен това докато се сражават на изток, няма да се опитват да ни отнемат земите. — Тя вдигна ръка за подигравателен поздрав. — Нека в Кермор има крал още сто години.

Невин имаше намерение в последна сметка да отиде в Елдид, но истинската му цел се намираше непосредствено на запад от границата, където от морето се издигаха двата потопени върха, които образуваха островите Умглейд. До вечерта и през целия следващ ден той се движеше покрай крайбрежните скали, през поляни с висока, полегнала от вятъра трева, докато накрая стигна до ниски възвишения, които не се обитаваха нито от хора, нито от елфи. На третия ден се озова пред тесен проход, който водеше до широк, осеян със скали плаж. Там бавните вълни се разбиваха с печален шепот в крайбрежния камънак. На по-малко от две мили навътре, на фона на сребристото сияние на Южното море, видя тъмните очертания на главния остров.

Приливът беше стигнал до най-високата си точка и на Невин му се наложи да изчака, докато стане възможно да стигне до него. Заведе животните до двете колони, отбелязващи входа към каменния път, който в момента все още се намираше под водата, и се загледа как вълните се плискат мързеливо в изсечените в камъка белези. Наистина отливът започваше и всяка вълна стигаше мъничко по-ниско от предишната. С крясъци и грак морските птици се снишаваха, сякаш за да го огледат — грациозни чайки, по някой орел-рибар и тромавите пеликани, които бяха свещените птици на бога Ум. Невин гледаше птиците, за да си запълва с нещо времето и обмисляше предстоящата си задача — да убеди жреците от Водния храм да помогнат на деомера да излекува разкъсаното кралство. Потискаха го съмнения; когато преценяваше с хладен разум сложния си план, той му се струваше налудничав.

Вълните отстъпваха и от дълбините изплаваше дългият път, по който се оттичаше вода като от сребърна морска змия. Невин изчака, докато слънцето и вятърът го изсушиха, а сетне поведе дърпащите се животни по него. Те пръхтяха и вдигаха високо копита по необикновения път под краката си. Пред него се издигаше островът, дълъг десет и широк седем мили, с ниски възвишения, стърчащи сред поляни с корава морска трева. Денят беше слънчев (нещо рядко за Умглейд), така че докато отиваше натам, можеше да различи и самите постройки на храма. В края на пътя се издигаше каменна арка, по която бяха изсечени плетеници и медальони с пеликани в тях и надпис: „Водата покрива и разкрива всички неща.“

Тъкмо Невин напусна пътя и стъпи на здрава земя, през поляната се втурна да го посрещне млад жрец. Беше русо момче на около шестнайсет години, облечено в тъмни бриги и ленена горна риза с обикновена кройка, но на платките й, на мястото на герба на лорда, имаше извезани оранжеви пеликани.

— Добре дошъл, добри пътнико. Какво те води към водния храм на Ум?

— Искам божеството да ми помогне със знамения. Името ми е Невин.

— А аз се казвам Кинрей. Боговете дават знамения на всеки, който пожелае.

Храмовият комплекс се намираше на повече от миля разстояние, от другата страна на брулената от вятъра ливада. Докато вървяха натам, Кинрей не продума повече, а Невин се чудеше кой ли е той и какви причини са го накарали да избере съвсем млад този самотен живот. Беше хубаво момче, независимо че слабото му лице беше напукано и зачервено от постоянния вятър, който духаше откъм морето, но сините му очи оставаха странно резервирани, малко печални, сякаш разбираше, че обикновеният живот не може да му предложи нищо. Под възвишението се беше приютил висок каменен брох, а около него се издигаха складови бараки, две малки кръгли къщи и конюшни. Няколко разкривени от вятъра дървета хвърляха хилави сенки; няколко цветя се мъчеха да цъфтят на завет край стените. Вятърът въздишаше около сградите и вдигаше песъчливия прах. Отвъд комплекса Невин видя зеленчукова градина, нива с ечемик и няколко пасящи крави. Набожните правеха дарения на Ум, когато искаха съвета му, но парите в никакъв случай не стигаха, за да осигурят храна за храма. Кинрей посочи към малка кръгла хижа с прясна слама на покрива, разположена току до кладенеца за конюшнята.

— Това е къщата за гости, добри човече. След като настаня коня и мулето ти, ще занеса багажа ти в нея. Виждаш ли голямата сграда ей там? Тя принадлежи на върховния жрец и ти можеш да му изразиш уважението си веднага.

— Благодаря, ще го направя. Още ли глава на тукашната общност е Адоник?

— Та той умря! Толкова отдавна! Педрадин бе призован да го замести.

Както много често се случваше, Невин се изненада как бързо лети времето — за другите хора. Помнеше Педрадин като запален послушник, не много по-стар от Кинрей, но мъжът, който го посрещна на вратата на резиденцията на върховния жрец, беше много посивял и вървеше бавно и тежко като човек, сигурен в годините и положението си.

— В името на краката и перата на свещените птици! Нима наистина виждам Невин?

— Точно него виждаш. Помниш ли ме? Че сигурно са минали двайсет години откак за последен път бях тук.

— Така е, но ти ми направи много силно впечатление. Истинско чудо е, че те виждам толкова здрав. Ти си определено най-доброто доказателство за действието на билките ти, за което може да се сети човек, или пък деомерът е онзи, който те поддържа в такова добро състояние?

— Всъщност деомерът, по свой собствен начин. И аз се радвам да те видя.

Педрадин го въведе в оскъдно обзаведена каменна стая, в която имаше маса, стол, тясно ложе и множество рафтове, натоварени с кодекси и пергаменти в кожени кутии. В огнището от розов пясъчник тлееше торф, за да компенсира студа, който идваше от морето. Когато върховният жрец плесна с ръце, от задната врата се показа слуга. Беше човек над трийсет години с тъмна коса. Лицето му беше разкривено от най-страшния белег, който Невин бе виждал дотогава — плътни възли и шевове от лъскава съединителна тъкан, които минаваха през лявата буза и се събираха на възел в ъгъла на устата му, като я изкривяваха във вечна пародия на усмивка.

— Давин, донеси на гостенина и на мен мляко с подправки. След това можеш да правиш каквото искаш до вечеря.

Той кимна безмълвно и излезе през същата врата.

— Не може да говори ясно — обясни Педрадин на Невин. — Някога е бил елдидски моряк. Намерихме го изхвърлен на плажа, почти умрял от тези рани. Ще станат вече шест години оттогава. Помоли да остане тук и не бих казал, че не разбирам желанието му да не воюва повече. За един жрец е добре, когато има за слуга човек, който не говори.

След като Давин донесе млякото, жрецът и магьосникът седнаха край огъня. Невин отпи мъничко от сладкото мляко и му се дощя на жреците на Ум да не им бе забранено да пият пиво и медовина.

— Като зная как владееш деомера, се изненадвам, че си дошъл при нас за знамение.

— Знамението, от което имам нужда, засяга цялата територия на Девери и Елдид, а не само моите дела, Твоя святост. Дошъл съм също така да моля за съдействие по един необикновен въпрос. Кажи, не ти ли се свива сърцето, като гледаш как войните бушуват и краят им не се вижда?

— Трябва ли наистина да ме питаш? То на всеки човек с ума си ще му се свива сърцето.

— Точно така. Ние, които служим на деомера на светлината, сме се обединили и имаме план как да сложим край на войните, но не можем да го осъществим без помощта на онези, които служат на боговете. Дошъл съм да те помоля да ми помогнеш да поставим единствения истински крал на престола му.

Очите на Педрадин се разтвориха като на дете.

— Кой е той? — прошепна върховният жрец.

— Все още не зная, но в архивите си вие имате сведения за всяко родословие и кръвните връзки на благородните кланове. Когато Великият Ум ни даде знамение, ще можем да го изтълкуваме с помощта на архивите.

— Разбирам. А след като узнаеш името му?

— Тогава деомерът ще го постави на трона му. Позволи ми да ти разкажа плана си.

Отначало Педрадин слушаше мълчаливо, след това скочи от стола си и започна да крачи напред-назад, обхванат от голяма възбуда.

— Това би могло да стане! — не успя да се сдържи жрецът. — С помощта на боговете и на деомера бихме могли да успеем. Но цената — в името на моя най-свещен господар, в такава война ще загинат твърде много хора.

— Та повече ли ще загинат, отколкото мрат сега? А тази война ще сложи край на сегашното положение или поне така се надяваме. А инак каква надежда имаме?

— Наистина никаква. На сутринта ще попитаме Бога.

Вечерята поднесоха в броха, в огромно кръгло, опушено от факлите и торфа в огнището помещение, което служеше едновременно за трапезария и кухня. Петимата жреци, тримата им слуги и гостите, когато ги имаше, сядаха заедно на две дълги маси, без да спазват някакъв ранг. Дори и върховният жрец ставаше да си вземе мляко или яхния, ако искаше още. Тихият разговор, който се водеше, засягаше книги и градинарство, религиозните упражнения на жреците и бавното съществуване на острова. Невин им завидя. Животът му скоро щеше да започне да се върти около крале и военни действия, политика и смърт — точно нещата, които бе пожелал да остави зад себе си, когато избра пътя на деомера, както каза на Педрадин.

— Който бяга от своя Уирд, намира го да чака на пътя, или поне така гласи поговорката — рече жрецът. — Но твоят изглежда необикновено бърз бегач.

След като прекара приятна нощ в чистата, удобна къща за гости, Невин се събуди в свят, обвит от сива мъгла. Тя се стелеше толкова гъста над острова и морето, че сякаш суша и вода се бяха слели. В безветрената влага всяка дума увисваше във въздуха като кичур вълна, закачен на трънака. Кинрей дойде да го вземе. Момчето носеше оранжева наметка с вдигната качулка, за да се предпази от влагата.

— Надявам се, че мъглата не те притеснява, старче.

— Не ме притеснява, моето момче, но благодаря за загрижеността. Аз си имам хубаво дебело наметало.

— Добре. Обичам мъглите. Карат човек да се чувства някак в безопасност.

Кинрей го поведе през обвития в сивота комплекс, навън към градината, където го чакаше Педрадин. Покривът на броха се намираше само на стотина ярда от тях, но от мъглата не се виждаше. Безмълвно се качиха по затревеното възвишение до малкия кръгъл храм на върха. Той представляваше едно-единствено голо помещение от обработен камък, с осем изправени поотделно колони в средата и осем малки маслени лампи на олтара. Педрадин и Невин коленичиха пред него, докато Кинрей се залови да пали лампите, които хвърлиха неземна бледа светлина в тежкия въздух. Сякаш мъглата ги бе последвала вътре и надвиснала над олтара и нишата зад него, където стоеше статуя на Ум, или Огмиос, както е бил известен по времето на Зората. Божеството седеше, подвило крака под себе си на ниско столче, беше вдигнало за благослов дясната си ръка, а в лявата държеше писалка от тръстика. Светлината лумна нагоре и спокойното му лице сякаш се усмихна на поклонниците. Кинрей коленичи до Невин и впери взор на искрено обожание в него.

Педрадин започна да моли на глас божеството да задоволи молбата на Невин, а също да ги дари двамата с мъдрост, и продължи доста дълго време все така. Гласът му отекваше в помещението. Обикновените поклонници биха слушали жреца и толкова, но Невин имаше способността да установява пряка връзка със силата — или онази част от Вътрешните земи, ако така предпочитате — които Ум представяше. В съзнанието си той изгради мислен образ на божеството зад неговата статуя, оформи го от синята светлина, работеше и го усъвършенстваше, докато той започна да живее независимо от волята му. После използва един трик на мисълта да накара представата да напусне очите му и го видя застанал зад олтара. Постепенно божествената сила, която Педрадин призоваваше, дойде и се всели в него. Невин разбра, че това е станало, когато Кинрей извика, изхлипа радостно и вдигна ръка да поздрави онова, което взе за божествено явление. Невин се почувства донякъде непочтен, сякаш беше измамил момчето, но, от друга страна, образът представяше една истина.

В края на молитвата тримата останаха дълго в мълчание. Малко по малко Невин отдръпна силата, която беше вложил в действителния образ, и благодари на божеството, че им се е явило. Преданото обожание на Кинрей го задържа още малко жив, но скоро нестабилното етерно вещество си отиде, завъртайки се като вихрушка, вдигайки се нагоре и разтваряйки се, след като божествената сила напусна временното си обиталище. Кинрей изхлипа под нос като дете, което вижда как майка му отива на работа на нивата, но знае, че не може да я повика да се върне. Педрадин се изправи и приключи церемонията с къс напев, сетне плесна с ръце осем пъти бавно, на тържествени интервали и обяви:

— Благословени сме — обяви той. — Той ни се яви.

И отново Невин изпита чувство за вина. Съжаляваше жреците, особено младия Кинрей, който така и нямаше да научи истината за обекта на своето обожание, никога нямаше да разбере, че може да се научи да призовава божеството когато пожелае. Но като помисли, реши, че най-вероятно така е по-добре. Та как, в последна сметка, човек ще е способен да обича една обективно съществуваща естествена сила, която може да призовава по своя воля да одушеви изкуствен образ? В известен смисъл в деомера нямаше много място за любов и затова човечеството се нуждаеше от жреци като Кинрей.

Безмълвни се източиха един след друг от храма и се спуснаха по отвъдната страна на възвишението. Мъглата продължаваше да пада гъста, но през лепкавата влага до тях достигаше далечният грохот и ехото му, когато вълната се блъскаше в скала. Проправяха си път през просторната ливада с жилава морска трева и вълните отекваха все по-силно, докато накрая стигнаха до канарите в другия край на острова. Долу, под тях, от каменистия бряг се издигаха грамадни нащърбени скали, обвити в бяла пяна. Океанът се разбиваше върху им и изпращаше струи от пръски, подобно птичи крила, сетне се оттичаше побелял и разпенен по тесните канали.

— Чуйте гласовете на Бога! — нададе вик Педрадин.

Ревът на океана му отвърна на сто езика. Заслизаха бавно по влажните, коварни стълби, изсечени в канарата и ревът и грохотът на разбиващите се вълни ставаше така оглушителен, че започна да отеква направо в съзнанието на Невин. На линията на прилива тримата коленичиха върху лепкавия мокър камънак и вдигнаха ръце с дланите навън към оракула. Всяка голяма вълна се втурваше като знамение, изпращаше пръски над скалите и се превръщаше във водовъртежи от бяла пяна, която стигаше почти до коленете им.

— Могъщи Ум — викна Невин. — Молим те да ни посочиш кой е едничкият истински крал на цяло Девери. О, могъщи Ум, постави на трона само истинския крал. О, могъщи Ум, дай ни своята способност да различаваме истината от лъжата.

Една след друга от сивия, мъглив океан към тях се втурваха вълни, които спокойно можеха да се разбиват в Елдид или в Отвъдните земи. Гласовете ревяха и трещяха неразбираеми отговори на въпроса на Невин. Изведнъж Кинрей изхлипа и бавно се изправи на крака, очите му гледаха втренчено, без нищо да виждат — беше изпаднал в дълбок транс. Когато заговори, тънкият му момчешки тенор се бе превърнал в глас също така дълбок и глух като този на вълна, която се разбива в скала.

— Погледни на север и на запад. Момчето, което ще бъде крал, е родено на север и на запад. Кралят на цяло Девери и на цял Елдид е роден в езеро, сред рибите и водните тръстики. Онзи, който ще даде мир, се готви за война.

Кинрей извика рязко и изгуби свяст, падайки по очи, след като божеството го бе напуснало. Невин и Педрадин го вдигнаха, сетне го отнесоха от линията на прилива в несигурното прикритие при основата на канарата. Педрадин свали собственото си наметало и зави с него момчето.

— Невин, такъв жрец се появява веднъж на сто години, а и на толкова не идва. Той ще ме наследи и ще ме надмине хилядократно. Благодаря на Бога, че го доведе тук.

— И трябва да благодариш, а също и от негово име. Не зная какво можеше да му се случи, ако не бе намерил пътя към Бога.

— Точно така, семейството му го смяташе за малко глуповат. Беше мъничко момче, когато го доведоха да искат съвет от Бога, и той повече не се върна с тях. Понякога се питам дали в нашия Кинрей няма малко западняшка кръв, но, разбира се, не мога да питам роднините му за нещо толкова срамно. — Той сложи бащински ръка върху бузата на момчето. — Студен е като лед. Ще ми се да можех да го махна от тази влага.

— Нищо по-лесно от това. Дай ми го само.

Невин повика духовете на стихиите, една съвършено лесна задача в тази буря и водовъртеж на стихийна мощ, и поиска от тях да подкрепят тежестта на момчето. С тяхна помощ вдигна Кинрей като чувал със зърно и го изнесе нагоре по стъпалата, без дори да се задъха. Отнесе го доста настрани от ръба и там го положи внимателно на тревната постеля, а в това време Педрадин зяпаше, изпълнен с удивление. След няколко минути Кинрей замята насам-натам глава и отвори очи.

— Скоро ще мога да ходя, Ваша святост — прошепна той.

— Когато си готов, момчето ми, и в никакъв случай преди това — Педрадин коленичи до него. — А някой ден ще се научиш да управляваш силата на божеството.

Невин се отдалечи на няколко стъпки от тях, обърна се и се загледа към вихрушката от мъгла и океан. В далечината гласовете на Бога ехтяха тихо. Север и запад, мислеше си той; щях да си изгубя времето, ако бях отишъл в Кермор. Не се съмняваше, че знамението е истинско; подсилена от ритуала и драматичната сцена на оракула, първичната психична дарба на Кинрей се бе добрала до самата сърцевина на деверийската душа. Роден сред тръстики и риби — тази конкретна фраза го смущаваше, но беше убеден, че с времето всичко ще стане ясно. Общо взето, остана много доволен. Едва по-късно се сети за онази застрашителна фраза — крал на цяло Девери и на цял Елдид, и се запита какви ли точно могъщи сили е задвижил.

Следобед, докато Кинрей спеше, Невин и Педрадин отидоха в Стаята с архивите, която заемаше целия втори етаж на броха. Седнаха на една маса до прозорец и с помощта на друг послушник се заровиха в прашните кодекси с родословия. Докато съставяха списъци с наследници, както преки по мъжка линия, така и косвени, чрез синовете на кралици, едно име се повтори три пъти — Марин, белязаният принц на малкото кралство Пирдон, свързан смътно с трона на Елдид, здраво с претендента от Кантрей чрез майка си и съвършено пряко наистина с керморската линия чрез принц Кобрин, сина на Данин. Осъзнавайки, че имаше вероятност един потомък на Данин да седне на трона на Девери, Невин потрепери от деомерски хлад. Точно такава ирония на съдбата сякаш обичаха Властелините на Уирда.

— Това момче ме интересува. — Невин почука върху името с костена писалка. — Знаеш ли нещо за него?

— Не зная. Пирдон е много далеч от тук. Понякога срещам трудности с получаването на вярна информация за архивите си.

— Може ли детето да е умряло или нещо подобно?

— Съмнявам се. Обикновено все се намира някой, който да положи усилия да ми съобщи за такова важно нещо като смъртта на белязан принц. Само искам да кажа, че не съм виждал момчето или майка му. Видях баща му веднъж, когато Касил беше… О, бих казал дванайсетгодишен. Направи ми впечатление на добро дете, но пък, от друга страна, знае ли човек какво се е случило оттогава?

Тъй като, за да успее планът им, те щяха да имат нужда от поне един могъщ жрец на Бел, вместо да бие стотици мили встрани от пътя си, за да ходи в Пирдон, Невин се насочи направо назад към Девери. Той повери на Адерин, който бродеше с алара си близо до границата с кралството, задачата да огледа младия принц Марин. Невин току-що беше преминал в същинския Девери, когато Адерин се свърза с него чрез лагерния огън.

— Смятам, че сме намерили нашия претендент — образът на Адерин се усмихваше, но някак замислено. — Пирдон е сурово място, но точно от този тип суровост, която кара хората да съзнават, че зависят от други хора, за да оцеляват. Силно впечатление ми направи крал Касил; той има чест, която е рядка дори и в най-добри времена. Младият принц изглежда умен за годините си, но е само на пет, така че е рано да се каже какво ще излезе от него. Но изглежда здрав. Би било жалко, ако умре като дете.

— Вярно казваш, но Касил може да има още един или двама сина. Не ми се ще да слагам всичките си яйца в една кошница.

— Нито пък аз, но ще трябва. Цялата работа е там, че имаме ужасно много бъдещи крале.

— Точно така. Ами как стоят нещата със знаменията.

— По-точни не биха могли и да са. Дън Диулок е основната резиденция на Касил и принцът е роден там. Представлява укрепен остров точно по средата на езерото.

— Чудесно! Благодаря ти за помощта. Аз съм на път към Лугкарн. Помня, че върховният жрец на Бел там е почтен, честен мъж — разбира се, ако още не е умрял.

Лугкарн се беше разминал с най-тежките поражения от войната; тъй като се намираше достатъчно далеч от границата с Кермор, продължаваше да преуспява и оставаше най-големият оцелял деверийски град. Център на добива на желязо, той беше непрекъснато покрит със ситна тъмна пепел от топилните, ковачниците и от големите, подобни на пчелни кошери пещи, където дървото се превръщаше в дървени въглища. Летният въздух стоеше неподвижен, а омарата висеше над града и правеше небето да изглежда жълто. Невин отиде до центъра, където сред покрити с прах и пепел древни дъбове се издигаше храмът на Бел. Там добре го познаваха и още щом влезе в свещената горичка, навън се втурнаха послушници да поемат коня и мулето му. За голямо негово облекчение върховният жрец Олейд си беше съвсем жив, макар да страдаше много от болки в ставите. Един послушник въведе Невин в неговата стая, обзаведена само с тесен, твърд тюфлек на пода и един стол.

— Извини ме, че няма да стана, Невин. Болката в гърба ми е много лоша днес.

— Трябва да си вземеш истинско легло. Не е необходимо да е меко или нещо греховно от този род; просто ще трябва да не лежиш на течение.

— В такъв случай ще помисля.

Послушникът донесе на Невин ниско столче, сетне си отиде. Невин веднага започна да излага плановете си. Жреците на Бел бяха в идеалното положение да тълкуват знамения и оракули по „правилния“ начин, просто защото при тях идваха много хора, сънували странни сънища или станали свидетели на необикновени събития. А когато дойдеше подходящият момент, тъкмо те щяха да обявят новия крал и да го направят суверен на кралството.

— И без съмнение, веднъж седнал на трона, той ще се отплати на храмовете — завърши Невин.

— Без съмнение, без съмнение, но защо идваш при мен, вместо при върховния жрец в Свещения град?

— Наскоро бях там. Научих, че новият върховен жрец е Гуерговин.

— Хм. Разбира се, той стои над мен, независимо от онова, което може да мисля за него.

За момент двамата се преценяваха взаимно, всеки от тях се питаше колко може да каже на глас. Тъй като носеше по-малък риск, Невин заговори първи.

— Съзнавам, че по традиция жречеството в Девери е претендирало за върховенство, но доколкото си спомням, те заемат такова положение само по традиция, а не по закон.

— Това е вярно — Олейд премига веднъж с тъмните си очи. — Наистина е така.

— Тази традиция може да бъде силно разклатена, ако тамошните жреци поддържат не онзи претендент за трона, когото трябва.

— Докато Лугкарн поддържа онзи, когото трябва, така ли? — Олейд допря върховете на пръстите си и за момент се загледа в свода, образуван от дланите. — Точно след осем дни тук, в Лугкарн, ще има конклав на северните храмове.

— Жреците от Девери няма ли да изпратят свой представител?

— Разбира се, ще изпратят, но винаги има начин няколко доверени хора да разговарят насаме. Върни се, когато конклавът свърши. Отново ще обсъдим въпроса.

Невин отиде в селце на около десет мили северно от града, където се настани в плевнята на един фермер под претекст, че събира билки в околността. Скоро беше добре познат, защото не само въпросният селянин, но и цялото село се радваше да има наблизо знахар. През втората седмица малката дъщеря на мелничаря дотича да му каже, че е станало чудо — една от козите им родила двуглаво козле. Той отиде да го види, ако не за друго, защото тя очакваше от него да го направи, и намери там повечето жители на селото, струпани около кошарата. Под тежестта на своето уродство козлето дори не можеше да се изправи, колкото и майка му да блееше жалостиво, докато го облизваше.

— Едва ли ще доживее до вечерта — каза Невин на мелничаря.

— Напълно съм съгласен с теб. Смяташ ли, че някой е омагьосал козите ми?

— Не. — Невин се готвеше да се впусне в дълги обяснения за взаимната връзка между четирите течности в животните, но му хрумна по-добра идея. — Обзалагам се, че боговете са ни изпратили знамение. Та може ли животно с две глави да живее!? Разбира се, че не може. А по-добре ли ще е кралство с двама крале?

Тълпата закима мъдро при тази проява на ерудиция.

— Готов съм да се обзаложа, че си прав — обади се мелничарят. — Ще изпратя най-голямото си момче при местния жрец да му каже.

— Точно така. Ще му бъде интересно, сигурен съм.

Когато се върна в Лугкарн, Невин установи, че вестта за двуглавото козле е стигнала там преди него. Още щом останаха насаме, Олейд спомена за това.

— Виж какво, наистина ти си бил човекът, който е изтълкувал знамението пред селяните, но съм убеден, че Великият Бел наистина го е изпратил. Освен всичко друго твоето тълкувание съвпада с моето. Ако гражданските войни продължават, още дълго няма да има кралство, за което да се бият, а само разни дребни лордове, които ще се карат за границите на владенията си. Обсъдихме това надълго и нашироко на конклава. В края на краищата, ако няма крал, кой ще покровителства храмовете?

— Точно така.

Олейд се загледа разсеяно в една точка и дори когато заговори, не погледна пряко към Невин.

— Поговорихме си и за Гуерговин. Излиза, че има хора, които съвсем не са очаровани от начина, по който председателства в Свещения град.

— Аха. И аз си мислех, че ще е така.

— Има добри основания за това недоволство, поне ако са верни определени слухове. — И отново настана продължителна пауза. — Не смятам, че трябва да те занимавам с тях. Ще кажа само, че за мен те са страшно тревожни.

— Имам пълно доверие в преценката на Твоя святост.

— Благодаря. Във всеки случай можеш да разчиташ на северните храмове за помощта, която бихме могли да ти окажем. Ах, колко уморен се чувствам понякога! Говорим за план, който ще отнеме много години, но кой друг освен старите хора, притежаващи мъдростта да избират младите, дето ще довършат делото, може да започне да изпълнява такъв замисъл.

— Точно така. Доколкото разбирам, никой от жреците в Свещения град няма да участва в това.

Олейд се усмихна, като отговори на въпроса по единствения начин, по който може да се отвърне на такива неща — с мълчание.

Късно наесен, когато дърветата стърчаха голи край пътя и въпреки утринното слънце въздухът миришеше на сняг, Невин се върна в Брин Торейдик. Пещерите бяха влажни и плесенясали, тъй като бяха стояли дълго затворени, затова той запали огньове и изпрати първичните духове на въздуха да прочистят помещенията от зловонията, сетне си взе мулето и слезе долу в селото да купи храна. Когато влезе в него, всеки се спускаше да го поздрави. Всички знаеха каква е истинската му работа и се гордееха с нещо, което друго село нямаше, или поне те не знаеха някое да има — свой собствен местен магьосник. Докато натовари сирене, един бут и овес за каша, Невин чу всички слухове от лятото, повечето от които засягаха Белиан, която беше надула корем с копеле и не казваше на никого кой е бащата. Когато Невин заведе животните си да им смени подковите, Игрейна, жената на ковача, го покани да пийне малко пиво.

— Видял ли си Белиан? — рече съвсем небрежно тя.

— Знаех за детето още преди да тръгна. Ще отида във фермата да си купя сушени ябълки и ще видя как се чувства.

— Не се съмнявам, че лесно ще роди. Трябва да призная, че винаги съм й завиждала за начина, по който ги ражда — като котка. — Тя се поколеба, гледайки го не по-малко проницателно, отколкото го беше гледал Олейд. — Чувай, добри ми Невин, казват, че я е заплодил един от духовете ти.

Той се засмя така силно, че се задави с пивото си и върху лицето на Игрейна се изписа горчиво разочарование — толкова хубава история и да гръмне тъй, отведнъж.

— Мога да те уверя, че момчето беше от плът и кръв, при това кръвта му беше достатъчно гореща, ако мога да съдя по онова, което стана с Бел. Е, щом не казва нищо за това, какво да правим… Тя винаги си е била такава — не говори много.

Белиан роди бебето точно четири дни по-късно. Невин тъкмо метеше пещерите, когато по-голямото момче дотича да му каже, че майка му започва да ражда новото бебе. Докато вземе малко билки и стигне до долу, предвиждането на Игрейна се оказа вярно — новият син на Бел беше вече роден, при това много леко. Акушерката се зае да къпе бебето и да оправя, а Белиан, Невин и Баник седнаха до огъня.

— Как приемаш новото дете в семейството? — попита Невин.

— То да ти кажа, щом е искала толкова много да има дете, бих желал да се беше оженила за някое момче, но Бел винаги е била прекалено упорита и не съм могъл да се справям с нея. Момчето било здраво, както казва акушерката, така че е добре дошло. На село винаги има нужда от още един чифт ръце.

Баник изпусна дълбока въздишка и излезе да се погрижи за козите си. Невин протегна крака към топлината на огъня и помисли за Мадин. И наистина много скоро в огъня се оформи образът му, отначало като дребна фигурка, сетне нарасна, така че Невин можеше спокойно да разгледа цялата сцена около него. Мадин седеше в мръсна кръчма с около дузина други мъже, които пиеха и се смееха. На пояса си всеки от тях имаше кинжал. Кинжалите имаха еднакви дръжки, украсени с по три сребърни топчета. Когато единият от мъжете извади небрежно своя, за да махне една зачекната треска от масата, Невин видя, че е направен от някакъв странен метал, нещо като сребро, помисли си той, но видението не беше достатъчно ясно и подробно, та да е сигурен. Но предположи, че Мадин си е намерил място в наемнически отряд. Първата му мисъл беше да го съжали, но сетне му хрумна, че такъв отряд, който не е свързан с клетва за вярност с определен лорд, може да е много полезен за работата, която му предстоеше. Отбеляза си наум, че ще направи добре да следи какво става с Мадин и в бъдеще.

По-късно Невин влезе да види Белиан, която седеше на леглото и кърмеше детето. Даумир беше голямо бебе, преспокойно тежеше поне осем фунта, имаше мека тънка руса коса и бозаеше настървено, като от време на време издаваше звуци на удоволствие, които напомняха цвърченето на птица.

— Тъй както суче това гладно мъничко зверче, същинското ми мляко скоро ще тръгне — рече Белиан.

— Без съмнение. Липсва ли ти баща му?

Белиан помисли, докато преместваше бебето на другата си гърда.

— Малко — рече накрая тя. — С всичката работа, която имах да върша из фермата цяло лято, почти не съм се сещала за него, но сега, когато зимата почти е дошла, установих, че го помня. Надявам се да е добре и в безопасност, където и да се намира. По-добре е да се чудя къде ли е, отколкото да му ходя на гроба.

— Всъщност си съвсем права.

Белиан се усмихна и нежно поглади косата на бебето.

— Той изглежда по-различно от другите момчета, когато се родиха, то нали Мадин има къдрава коса, но след време ще заприлича на нас. Да гледаш бебе е малко като да везеш. Разполагаш с плата и с цветните конци, но от теб зависи какво ще се получи.

Невин внезапно се усмихна. Току-що тя му беше поднесла липсващата част от плана. Та имаше ли по-добър начин да получиш истински и благороден крал от това да отгледаш принца? Марин беше все още млад и можеше да бъде оформен; имаше нужда от наставници и щеше да реагира на подходящо влияние. Някой от нас може да стигне в двора, помисли си Невин; ще се погрижим момчето да израсне добре, докато в същото време ще продължаваме да полагаме основите.

Тази вечер Невин се качи на възвишението точно когато пълната луна беше достигнала зенита си. От север се задаваха облаци и хвърляха препускащи сенки върху спящата местност. Вече прекалено дълго време по-тъмни сенки бяха погубвали всичката радост в Девери. Невин се усмихна. Дълбоко в душата си видя да се задават мирът и победата на светлината.

III

Огреторик, крал на цял Елдид и на онази част от Девери, която успяваше да удържи с армията си, седеше горе, на подиума в голямата зала, на своя украсен с резба стол с висока облегалка. Зад него висеше изящно изработен гоблен, изобразяващ Епона, която язди в Отвъдните земи, придружена от свитата си от по-дребни богини. От двете страни на гоблена се спускаха дълги знамена от син и сребрист плат с дракона на Елдид, апликиран върху тях в зелено. В краката на краля беше проснат килим в синьо и зелено, който покриваше пода от инкрустиран цепен камък. Наблизо седеше неговият бард; зад него стояха избраните му гвардейци; двамина пажове стояха готови с позлатена чашка и кана медовина. Кралят обаче спеше отпуснат на една страна и хъркаше, а от беззъбата му уста, по сбръчканата му отпусната брадичка, се стичаше лига. Долу, в просторната кръгла зала, продължаваха да пируват благородните лордове, бойните им отряди и войскарите на краля, стараейки се да не обръщат внимание на своя върховен господар.

Като наемници сребърните кинжали седяха встрани отзад, където имаше течение и дим от огъня, но когато се наведеше назад, както си седеше на пейката, Мадин виждаше какво става на подиума и със спящия крал. Само минути по-късно там се качи наследникът на трона принц Кадлеу и колебливо се приближи към баща си. След дългите години прекарани на седлото той беше слаб, с корави мускули, а лицето му — направо мършаво. Гарвановочерната му коса беше силно прошарена, дълбоки бръчки ограждаха очи с цвета на метличина, но той все още умееше да върти меча наравно с най-добрите. Кадлеу хвана ръката на краля и я разтърси, за да го събуди. Заобиколен от гвардейци, след които вървяха неуверено пажовете, принцът отведе баща си. Цялата зала въздъхна с облекчение. Карадок се наведе и прошепна на Мадин:

— Готов съм да се обзаложа, че много хора биха предпочели на онзи хубав стол да седи нашият принц.

— Няма да изгубиш, в това съм сигурен. Виж, ще се пръсна от любопитство. Какво ти каза принцът, когато те повика при себе си този следобед.

— Предложи да ни вземе в отряда си. Отказах му.

— Какво?!

— Отказах му. — Карадок замълча и спокойно отпи медовина. — Благодарих му за честа, разбира се, но му казах, че предпочитам да преговаряме за надниците си лято за лято, вместо да се кълнем във вярност.

— Ах, да си проклет и да идеш в деветото пъкло!

— Слушай, Мадо. Зная, звучи чудесно да си мислиш, че си станал отново човек с чест и прочее, но ако не иска да увисне на въжето след поражение, един сребърен кинжал трябва да е свободен да избира на коя страна ще се бие.

— Е, прав си. Сменяли сме страната, на която сме се били прекалено често вече, за да се отнасят с нас като с хора с чест, каквото и да говори принцът за нас.

— Точно така. Но внимавай да не изпуснеш нито дума пред останалите.

— Не бих се тревожил за това. Би трябвало да знаеш, че всички ще те следваме до смърт.

Карадок извърна поглед встрани, в очите му имаше сълзи. Мадин беше прекалено смутен и го остави да помълчи.

Той отпиваше от медовината си и оглеждаше отряда, който вече наброяваше седемдесет и пет души и всеки от тях се опияняваше от кръвта и се биеше като демон от ада. На Карадок му бяха необходими три години, през които се стискаше, просеше и се пазареше, докато отрядът му стана толкова ценен, че принцът да реши да го включи в собствената си гвардия. Освен това всеки от хората му носеше на пояса си по един от тайнствените кинжали на Ото. Някои от най-добрите ковачи в двора на краля се бяха молили на колене пред джуджето да им разкрие тайната на сплавта, но Ото не би отстъпил, дори да му предлагаха чувал с жълтици и скъпоценни камъни. Веднъж каза на Мадин, че някой ден, когато намери момче, което заслужава това, ще му предаде тайната, но досега не се беше появил такъв образец на ковашка добродетел.

След тежките летни боеве бойците на Елдид, платени или дали обет, се бяха прибрали в зимните си помещения в кралския дворец в Абернауд. Биха се до късно това лято, водейки откъслечни сражения в планините с войските на Кермор или правейки набези по границите с Пирдон, която елдидци продължаваха да наричат бунтовна провинция. Носеха се слухове, че през пролетта ще настъпят както трябва срещу Пирдон, но такива се разпространяваха всяка зима. Истината беше, че след като на източната си граница имаше двама по-големи противници, Елдид не можеше да си позволи да отдели войска и провизии, за да завладее Пирдон. Честно казано, Мадин не го беше еня срещу кого щяха да се сражават през пролетта. За него имаше значение само, че през зимата ще са добре нахранени и на топло.

Карадок отведе сребърните кинжали обратно в казармата им, преди голямото пиршество да е приключило, за да избегне пиянски сбивания между своите хора и войскарите на краля. Докато пресичаха двора, Мадин изостана да повърви с Каудир, чийто деформиран крак не му позволяваше да ходи достатъчно бързо. През портите, съпроводен от тропот на копита и дрънчене на такъмите, влезе отряд от личната гвардия на краля. След като бяха прекарали на студа, патрулирайки дълго време, войскарите бяха гладни и копнееха да стигнат до топлината и пиршеството в залата. Имаше предостатъчно място да минат, но започнаха да крещят и да ругаят по Мадин и Каудир да се отдръпнат. И двамата бяха готови да го сторят, но Каудир се придвижваше прекалено бавно и мъчително. Един от конниците се наведе от седлото.

— Махни си скапания задник, зайко! Хром дребосък като теб е трябвало да го удавят още щом се е родил.

По-голямата част от патрула се разсмя, а Мадин се извъртя и посегна към меча си, но Каудир го хвана за ръката.

— Не си струва. Свикнал съм да бъда обект на подигравки.

Продължиха и Каудир се опита да побърза.

— Виж го как подскача! — викна друг гвардеец. — Прав беше за зайците.

Тогава водачът на патрула, който беше отишъл напред, обърна коня си и се приближи в тръс.

— Дръжте си езиците, копелета такива! — младият Оуейн беше побеснял. — Кои сте вие да се подигравате на човек, който страда от нещо, дадено му от боговете?

— Охо, я се чуй, момко!

Като стрела Оуейн скочи от седлото, изтича до гвардееца, сграбчи го, смъкна го и го стовари на калдъръма, преди изненаданият мъж да реагира. Войскарят изпсува, скочи и замахна, но Оуейн го повали с един удар. Смехът и подвикванията внезапно секнаха.

— Да не съм чул някой да се подиграва на човек с неизличим недъг!

В двора настана мъртва тишина, ако не се броеше неспокойното потропване с копита на изнервените коне. Озадачен, но и доволен, Мадин не отделяше поглед от Оуейн, който беше едва седемнайсетгодишен, но се сражаваше вече от три години. Обикновено се държеше по най-арогантния възможен начин. Не му стигаха елдидските дракони по ризата, та на нея стоеше извезан спускащ се сокол, а същия знак го имаше на кинжала, седлото и, както изглежда, на всяко негово притежание. Освен това най-добре въртеше меч в гвардията, ако не и в цялото кралство, и другите гвардейци го знаеха. Войскарите от патрула слязоха от конете си да вдигнат намиращия се в безсъзнание мъж и да го прехвърлят върху седлото му, за да го отнесат. Оуейн кимна леко, приятелски, по посока на Каудир и ги последва.

— Ето ти загадка, и то каква — обади се Каудир. — Оуейн беше последният човек, когото съм смятал способен на такова нещо.

— И аз. Зная, че Карадок има много високо мнение за това момче. Може в края на краищата и да е прав.

В казармата двама от бойците палеха огън в каменното огнище. Други седяха по леглата и говореха за игра на зарове. Бледият, с вид на мишка Аргин, който беше един от най-хладнокръвните главорези в отряда, вече спеше и хъркаше като лятна буря, но никой не го разбутваше, за да го накара да млъкне. В продълговатата стая миришеше на пот, дим от дърва и коне, особено на коне, тъй като животните бяха настанени точно под покрития с цепени плочи под. След всичките години, през които беше воювал в един или друг боен отряд, тази миризма носеше комфорт на Мадин, защото му говореше, че си е у дома. Той седна на леглото си и извади арфата от подплатената й кожена торба.

— Слушай, Мадо! — подвикна Ейтан. — В името на всички богове в Отвъдните земи, не ни пей онази проклета песен за набега, който крал Бран предприел, за да задигне говеда.

— О, я вземи да млъкнеш. Опитвам се да я науча.

— Та ние всички вече я научихме — намеси се Карадок. — До гуша ми е дошло да пропускаш куплети по средата и да се връщаш от началото.

— Както заповяда капитанът. Но да не вземеш да ми отрежеш главата за това, че не зная нова песен. — Силно раздразнен, той прибра арфата и излезе навън, последван от малка тълпа разочаровани Диви, които го дърпаха за ръкавите и крачолите на бригите, опитвайки се да го накарат да се върне и да пее. След като не им обърна внимание, започнаха да изчезват, по няколко наведнъж, но всички имаха изпълнени с укор изражения на мъничките си личица. Отиде направо в кухненската колиба, защото едно от момичетата, които миеха съдовете, на име Клуна го харесваше достатъчно, за да се измъква от време на време и да ляга в яслата с него. По всичките му сметки трябваше вече да си е свършила работата. Вратата на кухненската барака зееше отворена и навън, върху калдъръма се разливаше весела светлина, около която се бяха струпали ловните кучета на краля в очакване на остатъци от храна. Мадин ги разрита и застана на прага. Момичетата домиваха последните котли, а готвачката, сивокоса жена с огромни мускулести ръце, беше кацнала на висок стол и хапваше вечерята си от дървена паница.

— Зная какво търсиш, сребърен кинжал. Клуна вече тръгна, и то без съмнение с някое от вашите момчета.

— Без съмнение. С благосклонното разрешение на госпожата ще изчакам малко да видя дали няма да се върне.

Готвачката изсумтя и отметна с малкия си пръст кичур посивяла коса от челото си.

— Вие, сребърните кинжали, сте странни хора. Повечето мъже биха вили от ярост, ако момичето им се измъкне с другиго.

— Делим онова, което получаваме и когато го получаваме. Просто се радвам, че Клуна е разумно момиче.

— Разумна, тя! А разумно ли е да станеш известна като едно от момичетата на сребърните кинжали. Почвам да си мисля, че трябва да набия малко здрав разум в главата на това момиче, ама наистина.

— О, чакай, чакай! Как можеш да си така жестока, че да ни откажеш мъничко удоволствие, след като се бием за честта на Елдид?

— Чуйте го само! — готвачката обърна очи към небето, за да призове боговете. — Вън от кухнята ми, барде! Будиш лоши мисли в главите на момичетата, които мият съдовете.

Мадин й се поклони подигравателно и излезе, пробивайки си път през кучетата. Докато пресичаше двора, се сети, че когато тръгна от казармата, там бяха всички от отряда. Беше готов да споделя Клуна с други сребърни кинжали, но мисълта да я дели с външен човек го стисна за гърлото. Вмъкна се през задната врата на голямата зала и задигна една факла от халката, на която стоеше, сетне претърси двора с нарастващо чувство на справедливо раздразнение. След пиршеството из него щъкаха много хора — слуги носеха дърва за горене и бурета с пиво, преситени войскари отиваха бавно към казармата или към нужниците, слугини търсеха да пофлиртуват или изпълняваха подобни задачи за благородните си господарки. На половината път от конюшните видя онази, която търсеше — Клуна вървеше под ръка с един от кралските гвардейци. От безредието в полите й и сламките в косите Мадин разбра, че подозренията му са напълно оправдани. Тя сама премахна и последните остатъци от колебание, като изпищя, щом го зърна.

— Така! — Мадин вдигна факлата като човек, който залавя крадец. — И какво означава всичко това, момиче?

Клуна нададе злощастен писък и захапа юмрука си. С ръка върху дръжката на меча си Оуейн се изстъпи на светлото. Мадин осъзна, че положението може лесно да се превърне от дразнещо в опасно.

— Теб какво ти влиза в работата, кученце такова? — сопна се Оуейн. — Излиза, че дамата предпочита истински мъж, а не крепостен с меч.

На Мадин му трябваше цялата воля, за да се възпре да не удари Оуейн през лицето с пламтящата факла. Изпълнен с ярост той съвсем смътно осъзнаваше, че наоколо се е събрала тълпа, но чуваше как Клуна продължава ли, продължава да дърдори на някакъв съчувстващ й слушател. Оуейн стоеше и му се усмихваше, устата му бе извита в изключително злорада усмивка.

— Е, хайде, старче — рече накрая той. — Нямаш ли какво да ми кажеш?

— Охо, ще имам много да ти кажа, момченце. Забравяш, че говориш на бард. Много, много отдавна не съм съчинявал хубава закачлива песен.

— Няма да посмееш! — Гласът прозвуча като плача на възмутено дете. — Това не е честно!

Тогава наобиколилите ги зрители избухнаха в смях; въпреки цялото си умение да върти меча той изглеждаше като сърдито хлапе и Мадин се засмя тихо, мислейки си, че всъщност няма особено значение кой се е търкалял в сеното с Клуна. Тъкмо се готвеше да каже нещо примирително на момчето, когато Оуейн, с пламнало лице, разкопча колана на меча си и го хвърли на калдъръма.

— Е, добре тогава, барде! — озъби се той. — Ако извадя меч, ще наруша законите, но подай факлата на някого и ще ти размажа лицето на камъните.

— О, в името на всички богове на небето, Оуейн — рече уморено Мадин. — Та тя едва ли си струва…

Оуейн замахна да го зашлеви и той едвам свари да избегне шамара. При това се чуха викове и неколцина мъже от тълпата зрители изскочиха и сграбчиха младежа. Той виеше и псуваше, опитвайки се да се освободи, но те го дръпнаха назад и продължиха да го държат. Съдейки по гербовете на ризите им, Мадин разбра, че и те са гвардейци. Причината за неочакваната любезност си проби път през зрителите.

— И каква става тук? — попита Уеврил, капитанът на кралската гвардия. — Оуейн, в името на черния космат задник на Адовия властелин! Кълна се, че имаш за майка Неприятност, а за баба Двойна неприятност! Какво ти правеше, барде?

— Нищо, наистина нищо, само дето стана за смях.

— Извинявам се! — намеси се Клуна, ридаейки. — Не съм искала да създавам неприятности, Мадо — направи пауза, за да издаде два влажни хлипа. — Наистина не съм.

— Охо, за момиче, така ли? — капитанът изглеждаше силно разгневен. — Същите стари, досадни фъшкии, така ли? О, богове, а е само есен! Какво ще правите вие, момчета, когато настъпи зимата, а? Е, добре, барде. Бъди така добър да отведеш това момиче. Оуейн, колкото до теб, утре сутрин ще изядеш два удара с бич на двора. Не искам да си имам неприятности заради някаква кухненска пачавра.

Лицето на Оуейн стана мъртвешки сиво. Неколцина мъже в тълпата се подсмяха.

— О, капитане — рече Мадин. — Ако ще го бичувате заради мен, не е необходимо.

— Няма да е заради теб, а заради мира в дъна. Можеш да предадеш това и на отряда, в който си. Няма да търпя такива сбивания. Запазете си кръвожадността за пролетта и враговете.

На сутринта Мадин не пожела да отиде да гледа, когато довлякоха Оуейн в двора, за да го бичуват, макар повечето от останалите сребърни кинжали и половината от дъна да го направиха. Все пак беше някакъв вид забавление. В компанията на синия спрайт и няколко гномчета той отиде зад конюшните да се припича на слънце, облегнат на една бала сено. Накрая Карадок го намери там.

— Свърши ли се? — попита Мадин.

— Свърши се. Уеврил ми каза, че още след първата битка Оуейн е причинявал само неприятности, перчел се и се фукал, затова решил, че е време да сложи момчето на мястото му. Виж какво, те са прибрали тази гореща млада глава в кралската гвардия, защото не са виждали друг да върти меча по-добре от него, а какво прави той през по-голямата част от годината — седи и гледа как старият крал спи. Нищо чудно, че тлее като прахан през лято. За него ще е по-добре да е със сребърните кинжали.

— Все това говориш. Е, ако продължава да е така адски нагъл, може много скоро да получиш шанса да го вземеш.

Винаги се е говорило, че бардовете са донякъде и пророци. Близо седмица Мадин не видя никъде Оуейн, дори и на ядене в голямата зала. Очевидно се държеше съвсем настрана и чакаше да му заздравеят раните, а Мадин предполагаше, че колкото и да са болезнени двете кървави ивици, много повече щеше да го боли от срама. Тъй като всеки сребърен кинжал знае какъв е вкусът на срама, когато Оуейн се появи отново, те положиха изключителни усилия да се държат така, сякаш нищо не се бе случило. Младите, внимателно подбирани войскари в кралската гвардия не изпитваха такова трудно спечелено съчувствие. Когато Оуейн за първи път зае мястото си на масата, внимавайки да не си движи гърба, го приветстваха с хор от подвиквания и две наистина злобни забележки за битите кучета и кучкарниците. Тъй като Уеврил никакъв не се виждаше, Карадок влезе в ролята си на капитан, отиде и ги накара да престанат. С ярко червено лице Оуейн преглъщаше пиво от половиницата си и гледаше надолу към масата.

Карадок се върна и седна до Мадин.

— Цирейчета скапани — забеляза капитанът. — Наистина е глупаво да се отнасяш по този начин с човека, от когото някой ден може да ти зависи животът в сражение.

— Още по-глупаво е, когато става дума за човек, който може да те накълца на парчета, без да се затрудни.

— И туй, дето го каза, е за жалост много вярно.

По-късно същата сутрин, докато Мадин тимареше коня си пред конюшнята, до него плахо се приближи Клуна, която се усмихваше нервно и мяташе странични погледи. Ако не беше толкова слаба и бледа, щеше да е хубаво момиче, но всъщност русата й коса винаги миришеше на печено месо, а под ноктите си все имаше мазнина.

— Прости ли ми вече, Мадо?

— О, съвсем спокойно. Ще се срещнеш ли с мен в плевника довечера?

Тя се изкиска и си сложи ръката на устата като придворна дама — жест, който донякъде предизвикваше съжаление.

— Да знаеш, че днес ще ходя в града — рече Мадин. — Ще ти купя малко панделки от шивача. Какви цветове искаш?

— Ами сини и зелени и ти благодаря. Толкова си сладък, Мадо. Най-много тебе те харесвам.

— Я, така ли било! А на колко от момчетата казваш това?

— Само на тебе. И може би на Ейтан, но от време на време. Понякога ме плаши — тя несъзнателно сложи ръка на гърлото си. — Случва се да ме гледа така, сякаш ще ме удари, после казва нещо злобно и си отива.

— Когато прави така, мисли за друга жена, момичето ми, не за тебе. Ако е в такова настроение, стой настрана от него.

— Така и ще правя — погледна през рамото му и внезапно се скова. — О, боговете да са ми на помощ!

Мадин се обърна и видя група гвардейци, които се приближаваха бавно, а сред тях беше и Оуейн. Като видяха Клуна, те започнаха да се сбутват и подсмиват.

— Ето го хубавото девойче, Оуейн. О, та тя не изглежда и наполовина толкова привлекателна на дневна светлина. Струваше ли си заради нея, Оуейн? Струваше ли си? Сигурно е люта като бардекски подправки.

Оуейн бързо се отдалечи, с вдигната високо глава и със стиснати челюсти. Клуна избухна в плач и побягна. Мадин помисли за момент дали да я последва, сетне реши, че и тя трябва да си получи урока.

Същата нощ откъм Южното море се зададе първият от продължителните, бръснещи зимни ветрове. Затворени вътре, без да имат каквото и да е друго забавление освен заровете и пивото, кралските гвардейци продължиха безпощадно да дразнят Оуейн. Мадин имаше чувството, че когато и да го видеха, другите гвардейци се гавреха с момчето. Задяваха го за Клуна, за битите и вече послушни кучета, за човек, който е бил толкова глупав, че да предизвика бард — и така нататък, и така нататък, и всяка глума все по-измъчена и немощна от предишната. Мадин допускаше, че арогантността на Оуейн от години е дразнила другите гвардейци; без съмнение те също му завиждаха. Освен това забеляза, че Карадок следи внимателно положението. Често, когато гаврите ставаха злобни, капитанът се намесваше и ги прекратяваше.

Накрая, на четвъртия ден, през който непрекъснато валеше, нещата стигнаха до своята развръзка. След вечеря, когато останалите сребърни кинжали отидоха в казармата, Карадок остана в голямата зала и задържа Мадин при себе си. Докопаха две половиници тъмно пиво от минаваща покрай тях слугиня и седнаха на отдалечено място в една чупка на стената, където почти не се забелязваха в сенките, но виждаха много ясно Оуейн, седнал накрая на една маса с гвардейци.

— Утре дяволската буря ще отмине — забеляза Карадок. — Надявам се някой друг да направи глупост, и то скоро. Така ще имат нов обект за подигравките си.

Стояха там около половин час, докато бардът на принца пееше и мъжествено се опитваше да надвиха смеха и приказките. Беше много шумно и Мадин така и не чу какво стана причина за сбиването. Изведнъж Оуейн и друго едно момче скочиха на крака и започнаха да крещят и от ярост не произнасяха думи. Карадок скочи и изтича, но беше твърдо късно. Другият посегна към меча си и го изтегли. Мадин едва успя да види движението на Оуейн. На светлината на факлите проблесна стомана; противникът му се олюля назад и от лицето му бликна кръв. Карадок го хвана за раменете и го положи на сламата тъкмо когато Мадин стигна до тях. Залата се разтресе от писъци и викове. Оуейн хвърли окървавения си меч на масата, гледаше втренчено, а устата му остана отворена от шока. Когато отзад го сграбчиха, той се отпусна в ръцете им. Мадин коленичи до Карадок и жертвата, от която струеше кръв.

— Лоша ли е раната?

— Рана ли? Той е мъртъв.

Мадин не можа да повярва на очите си, гледайки трупа на пода. С мигновени движения Оуейн беше нанесъл два удара и разсякъл наполовина лицето на момчето, а с обратното движение му беше срязал гърлото. С викове и псувни мъжете се струпаха наоколо; Карадок и Мадин им оставиха трупа и се измъкнаха от тълпата тъкмо навреме, за да видят как стражата извежда Оуейн от залата. Момчето плачеше.

— Ах, фъшкии! — изръмжа Карадок. — Прекалено добре върти това острие. Да беше друг, щях да го спра навреме. Ах, фъшкии!

— И то цял вонящ куп. Готов съм да се обзаложа, че дори не съзнаваше, че е убил човека, преди да те чуе да го казваш.

Карадок промърмори някаква недоловима ругатня под нос, сетне отиде да търси половиниците им.

Мина един много дълъг час, през който Мадин и Карадок чакаха сред изнервената тълпа да чуят каква е била присъдата на принц Кадлеу. Най-сетне двама пажове дотичаха със светнали очи да съобщят, че принцът е наредил Оуейн да бъде обесен на сутринта. Никой не смяташе присъдата за справедлива, тъй като другото момче беше изтеглило първо меч, но и никой не можеше да спори с принца. Същите хора, които бяха докарали Оуейн до неговото гневно избухване, сега говореха с чувство за вина и го защищаваха от всички останали, а слугините плачеха и казваха, че бил много красив, за да умре толкова млад. Карадок пиеше непрекъснато, докато внезапно не тресна половиницата си на масата.

— Не мога да го понеса! Какво мислиш, Мадо? Да измъкна ли врата на момчето от примката?

— Непременно, стига да можеш!

— Само гледай. Намери ми някой скапан паж.

След съответен подкуп пажът беше повече от готов да отиде при принца с молба за аудиенция. След няколко минути момчето се върна и ги отведе в една от приемните зали на краля, богато обзаведена стая с резбована дъбова мебелировка, дебели бардекски килими в синьо и зелено, и истинско стъкло на прозорците. Кадлеу стоеше до огнището с позлатена чашка медовина в ръка. Когато Мадин и Карадок коленичиха в краката му, той им кимна любезно.

— Изправете се. Имате нашето разрешение да говорите.

— Смирено благодаря, Ваше височество — рече Карадок. — Отдавна, в средата на лятото, ми обещахте дар — тогава, когато го поискам.

— Това е точно така. Спомням си съвсем добре атаката, която поведе. Имам много чудесни коне за награда или може би украсена със скъпоценни камъни ножница за кинжала, който носиш. Или ето, мога да ти предложа тези нови мечове от Бардек. Те са от особено хубава стомана.

— Да, Ваше височество, но искам нещо с много по-малка стойност от това и, проклет да съм, ако не се смятам за глупак, че използвам обещаното ми заради него.

— Така ли? — принцът леко се усмихна. — Виждам, че и сребърните кинжали имат своите прищевки. Хайде, искай!

— Тогава, Ваше височество, дайте ми живота на младия Оуейн. Не обесвайте момчето.

Искрено стреснат, принцът вдигна чашката си и отпи малка глътка, после сви изящно и с безразличие рамене.

— Готово, но при едно условие — взимаш го от моя в твоя отряд. Не искам повече такива неприятности.

— Смирено благодаря, Ваше височество. Не безпокойте царственото си сърце. С бой рано или късно ще направя от момчето каквото трябва.

— Не се съмнявам, капитане, че можеш да вкараш в пътя с бой и самия Адов властелин, при това по-скоро рано, отколкото късно. Ще повикам гвардеец. Нямам представа къде са сложили момчето.

Гвардейци с факли отведоха Мадин и Карадок обратно на двора, където до външната стена имаше струпани кръгли каменни складови бараки. Друг гвардеец се беше подпрял на мъничка постройка без прозорец, с железни решетки на вратата. Като чу вестта, той отстъпи с удоволствие.

— Наистина не ми се стори съвсем справедливо. Благодаря ви, че променихте решението на Негово височество.

Карадок сви рамене, вдигна резето и отвори вратата. Оуейн седеше вътре на купчина мръсна слама, прегърнал коленете си и с обляно в сълзи лице.

— Идвате вече да ме бесите ли? — гласът му беше съвършено равен. — Радвам се, че ще се свърши и въпросът ще бъде приключен.

— Ти въобще няма да бъдеше обесен, малки глупако — рече Карадок. — Купих помилването ти. А сега излизай оттук!

Оуейн направи няколко бавни, колебливи стъпки към вратата, сякаш се боеше да не се събуди от този чудесен сън. Карадок го хвана за лакътя с едната си ръка, а с другата го зашлеви през лицето.

— Това ти е задето забрави, че се намираш в кралската зала. — И отново го зашлеви, този път по-силно. — А това — задето нанесе втори удар. Още веднъж подхлъзнеш ли се по този начин, ще ти прережа гърлото, няма да ти чупя врата. Разбра ли ме?

— Разбрах. — Оуейн едва можеше да шепти; без съмнение устата му беше изтръпнала от шамарите. — Но защо ме е помилвал?

— Защото те искам в моя отряд. И без това няма дълго да живееш като сребърен кинжал.

Оуейн кимна разтреперан и впери поглед в двора, сякаш беше най-красивата гледка на света. Той стигна много близо до портите на Отвъдните земи, помисли си Мадин, а и начинът, по който щеше да умре, нямаше да е от най-приятните.

— А сега слушай! — продължи Карадок. — Заради тебе загубих възможността да получа един бардекски меч, така че дяволите ще те вземат, ако не се биеш като кучи син и не си отработиш заплатата. Тръгвай с мен! Ще изпратя някой друг да ти прибере нещата от казармата на гвардейците. Не те ща наблизо до когото и да е от предишните ти другари.

Оуейн кимна отново, но продължаваше да трепери; очевидно не беше в състояние да каже каквото и да е. Мадин сложи ръка на рамото му.

— В отряда няма човек, който да не се е опозорил така лошо като теб — рече му той. — А мнозина от нас и дяволски по-лошо. Хайде, тръгвай, момчето ми. Ще се почувстваш по-добре сред себеподобни.

Оуейн започна да се смее, смехът беше нисък, истеричен и той не спря през целия път през двора до казармата.

Небето беше надвиснало и с цвета на цепен камък, а студеният вятър шумеше в клоните на голите дървета, застанали като часови на брега на широкото изкуствено езеро. Дълъг около половин миля, каменният път се издигаше над сивата, набраздена вода и водеше до мястото, където се издигаше дънът — дворец на Касил, крал на Пирдон. Невин се изправи на стремената и едва зърна високия брох, скрит зад каменните стени. Спря коня си и товарното муле до него, за да разгледа мястото, което щеше да бъде негов дом през следващите няколко години, ако всичко минеше добре. Друлок наистина отговаряше на описанието на оракула на Ум. Навсякъде около острова се виждаха струпани папури, а заради задаващата се буря на пясъчния пристан бяха изтеглени малки кожени лодки.

Продължи до края на пътя, където двама гвардейци се бяха подпрели на портите. Щом го видяха, изправиха се и застанаха мирно. Колкото и да не му се харесваше, Невин беше облечен съответно на ролята си на важна личност в чисто нови дрехи: чифт хубави сиви бриги, риза от най-белия ленен плат, тъмно синьо наметало с великолепна, украсена с камъни закопчалка във формата на пръстен. Вече не беше знахар, а скитащ учен мъж, с препоръчителни писма от неколцина много важни жреци на няколко от най-важните богове.

— Добро утро, сър — каза единият от гвардейците и се поклони. — Мога ли да ви попитам по каква работа идвате в двореца?

— Казвам се Невин и ме изпраща Ретик, върховният жрец на Бел в Лугкарн, да попитам дали мога да стана наставник на младия принц.

Като чуха това, двамата гвардейци се поклониха.

— Разбира се, сър. Казаха ни, че кралят ви очаква. Продължете навътре, но, моля ви, внимавайте къде минавате. На места е много плъзгаво — има мъх и прочее.

За по-сигурно Невин слезе от коня и поведе животните си по пътя. Той беше широк колкото по него да минат четири коня в редица и представляваше великолепно защитно съоръжение; стига да се наложеше, десет добри бойци можеха да го удържат от сутрин до вечер срещу цяла армия, но пък от друга страна Пирдон беше извоювал и опазваше своята свобода благодарение на военния си гений и на почти нищо друго. Пътят свършваше на мъничко пространство гола земя пред обкованите в желязо двойни порти на самия дън. Други гвардейци посрещнаха Невин и го въведоха в покрития с калдъръм двор, който беше претъпкан със складови бараки, конюшни и казарми. Очевидно дънът беше организиран така, че да издържи на продължителна обсада. Дойдоха пажове да вземат коня и мулето му, а друго момче го придружи до високия брох.

Кралският герб — вдигнал се на задните си крака жребец — беше отпечатан или изсечен навсякъде: на столовете, на огнището, на червено-сребристите знамена по стените. Обзавеждането беше оскъдно и направено от грубо изсечено тъмно дърво. Самият крал седеше на почетната маса на нисък, полукръгъл стол и пиеше пиво от обикновена половиница от пютер1. Касил беше трийсет и една годишен — висок, строен мъж с оредяваща светлоруса коса и дълбоко поставени сини очи. Тежките му длани бяха обсипани с дребни белези от сражения. Когато Невин понечи да коленичи пред него, кралят го спря, като махна с ръка и добродушно се усмихна.

— На вашата възраст, добри човече, можете да не проявявате обикновеното раболепие. Седнете. Паж, донеси на учения мъж пиво.

Невин седна отдясно на краля, сетне извади препоръчителните писма от ризата си, където ги носеше, за да са на сигурно място. Кралят погледна восъчните печати на кръглите кутии за съобщения и кимна, като ги разпозна, после ги хвърли на масата.

— По-късно ще накарам писарят да ми ги прочете. За съжаление баща ми беше старомоден и като момче не научих и една буквичка. Сега не ми остава време да си позволя този лукс, но нямам намерение да повтарям грешката с моя син.

— Така ми казаха жреците от Ум, Ваше величество. Възхищавам се от хората, които проявяват уважение към знанието.

— Не се и съмнявам, като имам предвид с какво се занимаваш. Виж какво, писарят започна да учи момчето как да чете и пише, но искам някой да му разкаже за историята, законите и такива неща. В последното си писмо Педрадин от Умглейд казва, че ще донесеш книги със себе си.

— Натоварени са на мулето ми, Ваше величество. В случай че нямате нужда от моите услуги, ще ги оставя за следващия кандидат.

— О, можеш да си сигурен, че ще останеш. Всичко беше много странно. Когато за първи път писах на храмовете да ми предложат наставник, очаквах да ми изпратят жрец. Те обикновено изпращат жреци в кралския дън. Но ми отговориха, че нямали на разположение подходящ човек. Където и да питах, все същото ми отговаряха.

— Така ли? Колко странно наистина, Ваше величество.

— Затова дяволски се зарадвах, когато Педрадин ми писа, че си се появил. Това без съмнение е Уирд и кой би го оспорил.

Невин се усмихна любезно и не каза нищо в отговор. И все пак, въпреки убедеността си в значението на Уирда, Касил продължи почти час да му задава проницателни въпроси за образованието, което смяташе да даде на принца. Като повечето неграмотни хора кралят притежаваше невероятна памет и той измъкна от нея всички книги или автори, споменати пред него през изминалите години, за да види дали и Невин знае за тях. Тъкмо започваха да обсъждат условията, при които ще бъде настанен, и заплащането, когато зад вратата се чу суматоха и бъркотия. Слугини пищяха, гвардейци псуваха и викаха. В голямата зала се втурна огромна сиво-черна хрътка за глигани с едно съвсем мъртво пиле между зъбите си. Непосредствено след нея тичаше малко момче, русо и бледо като Касил. Крещейки колкото му глас държи, детето гонеше паникьосаното куче, а то се скри направо под царствения стол толкова внезапно, че едва не събори краля на пода. Касил изруга и отскочи, а момчето се хвърли долу и сграбчи хрътката за каишката.

— Пусни го, Спайдър! Лошо куче!

— Марин, в името на дебелия задник на коня, който язди Епона! Не виждаш ли, че разговарям с важен гостенин?

— Извинявайте, татко — принцът продължаваше да дърпа кучето изпод стола. — Но той го открадна и аз казах на готвачката, че ще й го върна, защото е мое куче.

С театрална въздишка кралят отстъпи назад и остави принцът да измъкне вече много пострадалото и без съмнение негодно за ядене пиле от челюстите на хрътката. Невин гледаше смаян и очарован — значи това беше бъдещият крал на цяло Девери и Елдид. Както беше необходимо за плана, момчето беше красиво с големи, сериозни сиви очи, овално лице с розови бузи и добре подстригана руса коса.

— Ще бъдеш ли така добър да махнеш тази кървяща птица от голямата зала, а? — изръмжа Касил. — Чакай, ще извикам някой паж.

— Моля ви се, татко, по-добре е да я върна аз, защото обещах на готвачката да го направя.

— Добре тогава. Върни се, когато си готов. — Кралят подритна небрежно кучето. — Да те няма, хрътко!

Хрътката и белязаният принц се измъкнаха бързо-бързо от кралското присъствие. Касил въздъхна, седна на стола си и взе половиницата от масата.

— Момчето е буйно, учени господине, а нашият двор не е много изискан, както без съмнение вече си забелязал.

— Е, Ваше величество, в простия начин на живот при далеч не леки условия има много достойнства.

— Добре го каза. Виждам, че ще си в състояние да научиш принца ако не на нещо друго, то поне на такт. Не виждам причини да имитирам великолепие, когато не мога да си го позволя. Величието на моето кралство винаги е зависило от войскарите му, а не от изящните маниери.

— И е добре младият Марин да научи това, Ваше величество, ако иска да има кралство, което да управлява, когато му дойде редът.

Минаха няколко дни, докато Невин свикне с живота в двореца. Сутрин преподаваше на Марин, но след обяд принцът отиваше при капитана на бойния отряд да се упражнява в езда и бой с меч. Отначало Невин прекарваше много време сам в своята голяма стая във формата на клин на самия връх на броха. Беше хубаво обзаведена с легло, писалище и скрин за дрехите му, целият украсен с резба, но най-голямото й достойнство представляваше гледката — широка панорама на езерото под него и на хълмистата обработваема земя отвъд. Хранеше се с другите високопоставени служители и техните семейства — барда, шамбелана, завеждащия кралските конюшни, кралския хирург. Отначало се отнасяха предпазливо с него, с оглед на това да запазят за себе си специалната благосклонност на краля, но тъй като той не се интересуваше от привилегии и не обръщаше внимание на дребните признаци на положение, скоро го приеха.

Невин беше донесъл редица важни книги, сред които един общ кратък преглед на законите за начинаещи и няколко тома история, започващи с Времето на Зората и продължаващи с аналите на различните крале на Девери и Елдид. След време щеше да поиска да му донесат от Аберуин преписи от книгите на принц Мейл, особено трактата за благородството, но те щяха да са много тежки за начинаещ. Всяка сутрин оставяше момчето известно време да чете на глас — то често се запъваше, но винаги продължаваше, след това той взимаше книгата и довършваше пасажа. Обсъждаха прочетеното. Щом Марин осъзна, че половината история представлява битки, а другата половина — скандали, интересът му към науките невероятно нарасна.

Веднъж станал добре позната фигура в двореца, Невин започна да прекарва известно време с кралицата, която се радваше да види нов, при това добре образован човек в дъна. Сериан произлизаше от кантрейската линия на претендентите за трона и беше далечна братовчедка на сегашния крал, Слумар Втори. Деветнайсетгодишна я бяха омъжили за Касил — до голяма степен против волята й, защото кралят беше не само пет години по-млад от нея, но и кралството му беше сурово, диво място в сравнение с нейния дом в Лугкарн. Сега, около седемнайсет години по-късно, тя се беше примирила с живота си. Имаше две по-големи дъщери и малък син, с които да се занимава, и както призна един ден на Невин, с течение на времето се беше привързала към Касил.

— Ако позволите на един старец да говори откровено — рече Невин, — той е далеч по-свестен мъж от оная банда порове, които се въртят около трона в Кантрей.

— О, сега вече съм съгласна с теб, но какво ти разбира момиче на деветнайсет години? Мислех само, че е много млад и че никога повече няма да мога да присъствам на великолепните пиршества на майка ми.

С въздишка кралицата смени темата и от личните проблеми мина на една конкретна песен, която бардът беше изпял в залата предишната вечер.

Скоро след пристигането на Невин започнаха и първите снегове. Езерото замръзна, стана лъскаво и кораво, а обработваемите земи се простираха под снежна пелена, като само далечни струйки дим бележеха местата на къщите. Животът в дъна вече имаше за свой център огромните огнища в голямата зала, където благородниците седяха близо до огъня, а слугите лежаха на топлата слама с кучетата. Докато сънливите седмици се точеха, Невин започна истински да се привързва към Марин. Трудно бе да не обикнеш това дете — то беше винаги весело, любезно, невероятно самоуверено поради положението си на белязан принц и в същото време искрено загрижено за доброто на останалите. Невин разбра, че ако успее в своите планове и Марин наистина седне на деверийския трон, всеки щеше да се обръща към детството му и да казва, че очевидно е бил роден за крал. Без съмнение щяха да се появят малки легенди за смелост, която е надминавала годините му, а обикновените събития от това време щяха да се разглеждат като впечатляващи знамения. При такъв начин на мислене никой нямаше да се сети, че майка му е била високо образована жена, а баща му — необикновено благороден мъж. Невин беше готов да остави нещата така. Та нали в края на краищата той беше там да създаде един мит, а не да пише история.

А митът сякаш наистина напираше да бъде създаден. Малко преди Празника на Слънцето, на който щеше да бъде отбелязан и десетият рожден ден на Марин, принцът дойде за урока в стаята на наставника си с необикновено загрижен вид. Тъй като умът на момчето не можеше да се съсредоточи по време на четенето, накрая Невин го попита какво е станало.

— О, всъщност нищо. Но, сър, вие сте мъдър мъж. Знаете ли какво означават сънищата?

— Понякога да, но някои сънища означават единствено, че сте хапнали повечко, преди да си легнете.

Марин се изкиска, сетне наклони замислено глава.

— Според мен не беше от тези сънища. Докато го сънувах, изглеждаше съвсем действителен, но когато се събудих, ми се стори глупав. — Размърда се на стола си и погледна смутено настрани. — Татко казва, че един истински принц никога не се надува.

— Баща ви е прав, но никой не може да ви обвини за онова, което правите насън. Ако искате, кажете ми какво сте сънували.

— Сънувах, че съм крал на цяло Девери. Беше толкова истинско! Водих войската си, нали разбирате, и можех да помириша конете и всичко останало. Намирахме се в Кантрей и побеждавахме. И вие бяхте там, сър. Бяхте моят кралски съветник. Целият бях облян в пот и мръсен, но бойците ме приветстваха и ме наричаха крал.

За миг Невин затаи дъх. Възможно беше принцът да е приел по онзи невероятен начин, по който децата могат понякога да четат мислите на възрастните, за да им направят удоволствие, образи от съзнанието на наставника си, но подробностите от рода на мириса на коне бяха толкова точни, че се съмняваше да е така.

— Смятате това за глупост, нали? — попита принцът.

— Не смятам. Можете ли да пазите тайна?

— Мога много добре, а ако искате — ще ви се закълна.

Невин заби поглед в очите на момчето — там, където се намираше душата му като приготвени за огъня дърва в огнището, които чакаха за искрата в праханта.

— Закълнете ми се, че няма да повторите казаното от мен нито пред баща си, нито пред майка си, пред жрец или пътуващ търговец, пред никого.

— Кълна се в честта на своя клан, в кралския си произход и боговете на моя народ.

— Добре тогава. Един ден вие наистина ще бъдете крал на цяло Девери. Великият бог Ум ви е белязал в свой оракул и ме е изпратил тук да помагам на Ваше височество.

Марин погледна встрани, лицето му беше бледо, меките му момчешки устни полуотворени, но очите му бяха на бъдещ крал.

— Вие сте деомер, нали сър, от онези, за които се разказва в приказките? Но, татко казва, че вече няма такова нещо като деомер, че всичко това го е имало по Времето на Зората.

— Така ли, Ваше височество? Гледайте в огнището.

Невин призова Дивите и щом щракна с пръсти, те отначало послушно изгасиха огъня, сетне го запалиха отново така, че лумна висок пламък.

— О, великолепно! В такъв случай сънят ми е бил наистина, ама наистина истински?

— Така е, но нито дума на жива душа, докато не ви кажа, че времето е дошло.

— Няма. И да умра, няма да кажа.

Говореше така тържествено, че не приличаше на дете, а по-скоро на мъж, изпаднал в един от онези редки моменти, когато равнищата на душата се сливат и позволяват нещичко от собствения й Уирд да се промъкне в съзнанието. Сетне мигът отмина.

— Е, добре, предполагам, че щом ще ставам крал, добре е да зная всички проклети закони, но, о, майчице мила, колко са скучни! Не можем ли за известно време да почетем за битки и такива неща.

— Много добре, Ваше височество. Както желае принцът.

Тази нощ Невин трябваше да признае пред себе си, че е доволен от начина, по който се развиваха нещата. Можеше единствено да се надява, че ще има достатъчно време да подготви както трябва момчето — поне още пет години. Той щеше неизменно да стои до Марин, докато дългата война приключи и в страната настъпи мир, но искаше да сложи на трона не кукла, а крал.

IV

Късно в един топъл есенен ден сребърните кинжали стигнаха до тревистите брегове на Требиткавер. Настана организирана бъркотия, докато деветдесет мъже устройваха лагер за сто и петдесет коня и петнайсет жени, които го следваха; разпъваха палатки и взимаха провизии от две каруци. Шепа незаконни деца тичаха насам-натам и крещяха, най-сетне свободни, след като бяха прекарали един дълъг ден седнали зад някое седло. Докато останалите работеха, Мадин и Карадок се разхождаха, подвикваха по някоя заповед или пък шега. До купчина седла уморената Клуна кърмеше неспокойната си нова дъщеря Помиан. Изглеждаше толкова бледа и едва се държеше, че Мадин приклекна до нея.

— Как се чувстваш, момичето ми? Не биваше да тръгваш толкова скоро след раждането на детето.

— О, та на мен не ми трябва да съм по-добре. Така е по-хубаво, отколкото да не успея да те настигна.

— Бихме могли да почакаме няколко дни.

— Ъ, той капитанът сигурно щеше да чака за такава като мен.

Тя премести бебето на другата си гърда; малкото момиченце вдигна глава и погледна с незрящи очи Мадин. Той й се усмихна и се запита кой ли й беше баща — въпрос, уместен за всяко дете, родено от жените, тръгнали след отряда, но като че ли той беше единственият мъж, който се интересуваше. Когато Карадок го извика да тръгват, той спомена на капитана, че според него Клуна изглежда болна.

— Е, сега ще може де си почине няколко дни — отвърна Карадок. — Смятам да оставим тук тази пиклива сбирщина, която се представя за отряд, докато двамата с теб отидем при този така наречен крал Касил.

— Много добре. Признавам, че не изглеждаме твърде представителни напоследък.

— Никога не сме изглеждали, а тези скапани жени и казармените копелета не ни помагат да имаме вид на бойна част.

— Трябваше да ни заповядаш да ги оставим, когато потеглихме от Елдид.

— Фъшкии. Ако щеш вярвай, но в сърцето на стария капитан има останала мъничко чест, момчето ми. Те са куп пачаври, но моите хора им издуха коремите, нали? Освен това така или иначе ми беше достатъчно недоволството, задето напускаме Елдид. Не исках да се стигне до открит бунт. — Карадок въздъхна дълбоко опечален. — Там се размекнахме. Това е бедата, когато остане човек твърде дълго на едно място. Трябваше отдавна да сме си тръгнали от Елдид.

— Аз все така не разбирам защо трябваше да си тръгнем.

Карадок му хвърли вкиснат поглед и го поведе извън лагера към брега на реката. На косите лъчи на слънцето водата течеше набраздена и златиста покрай обраслите с дива трева брегове.

— Няма да казваш това на никого или ще ти смачкам мутрата — рече Карадок. — Работата е там, че тръгнахме заради един сън, който сънувах.

Мадин се вторачи в него, без да може думичка да произнесе.

— В съня някой ми рече, че вече станало време. Не ми каза защо и за какво време, но чух гласа му и ми звучеше като крал, нахакан и заповеднически. Било време да потеглим на север. Ако умрем от глад в Пирдон, ще знам, че сънят е бил пратен от демони, но боговете са ми свидетели, че преди не съм имал такъв сън. Опитах се да не му обръщам внимание цяла скапана седмица. Но все ми се връщаше. Ако искаш, можеш да ме наречеш глупак.

— Нищо подобно. Но трябва да призная, че съм изненадан от дън душа.

— Не си изненадан и наполовина в сравнение с мен. Остарявам. Оглупявам. Скоро ще ми тече слюнка до някой кръчмарски огън. — Карадок отново въздъхна и поклати глава в привидна тъга. — Намираме се на около десет мили от дъна на крал Касил. Утре отиваме там, за да видим точно колко съм оглупял. Сега да се връщаме в лагера. Ще оставя командването на Оуейн и искам да му дам своите заповеди.

На сутринта Мадин и Карадок тръгнаха рано от лагера и следваха реката до Друлок. След великолепието на Абернауд той не беше нещо особено за кралски град — около две хиляди къщи, натъпкани в обточена с греди каменна стена. Докато водеха конете си по улици, постлани със заровени наполовина трупи поради липса на калдъръм, Мадин започна да се пита дали Карадок наистина не започва да оглупява. Ако това беше перлата в короната на кралството, то изглеждаше, че кралят едва ли ще има как да си позволи сребърните кинжали. Намериха една кръчма до северната порта, поръчаха си пиво, сетне зададоха небрежно въпроси за краля и собствеността му. Когато кръчмарят се впусна да говори за честта, храбростта и далновидността на Негово величество, Карадок направо посърна. Накрая капитанът попита:

— Кажи ми нещо. Поддържа ли Негово височество голяма постоянна войска?

— Толкова голяма, колкото може да изхрани. Човек не знае какво ще направят онези елдидски кучета.

Наученото малко го поразвесели. Взеха си пивото навън, за да поседят на малка дървена пейка пред кръчмата. В този топъл, изпълнен с омара ден гражданите бързаха покрай тях да вършат най-различни работи; от време на време минаваше по някой стар селянин, повел муле натоварено със зеле, млад търговец в многократно кърпени карирани бриги, хубаво момиче, което не им обърна внимание по един многозначителен начин.

— Трябваше да тръгнем на север по-рано — рече Карадок. — Негово величество няма да иска да храни допълнителни хора цяла зима, след като летните сражения са свършили. О, проклет да е онзи сън! Дано демонът, който ми го е изпратил, да се удави в корито с конска пикня.

— Хубаво де, няма нищо страшно, ако отидем да попитаме.

Карадок кимна печално и отпи от пивото си. Надолу по виещата се улица отекна сребърен рог; появи се отряд конници, които вървяха ходом с тържествена крачка. Начело яздеха двама войскари, на чиито ризи имаше бродирани изправени на задните си крака жребци, а други четирима души охрана следваха отзад. В средата, на чудесен кестеняв кон яздеше красиво русо момче на около четиринайсет години. Отхвърлено на гърба му падаше наметалото на бели, червени и златисти карета, прикрепено на едното рамо с огромна златна брошка във формата на пръстен, украсена с рубини. До него на също такъв кестеняв кон яздеше старец с гъста бяла коса и пронизващи сини очи. Мадин му хвърли един поглед, сетне скочи и възкликна:

— Невин! Да славим всички богове!

Старецът се усмихна широко, обърна коня да излезе от редицата, махна, спря да каже нещо на момчето, сетне дойде при тях и слезе от коня си, а Мадин изтича да го посрещне. Той сграбчи протегнатата му ръка и силно я разтърси.

— О, пъклите да ме вземат, сърцето ми ликува да те види, сър.

— И моето също, че си тук — рече Невин с хитричка усмивка. — Виждаш ли, нали ти казах, че пътищата ни ще се пресекат отново.

— И беше прав. Какво правиш в Пирдон?

— Наставник съм на белязания принц. А останалите сребърни кинжали с вас ли са?

— Не са далеч от тук, лагеруват надолу по реката. Я чакай — откъде знаеш за тях?

— Ти как смяташ? Да е имал твоят капитан някакви необикновени сънища напоследък?

Мадин се смръзна от страхопочитание, което премина по гърба му като топящ се сняг. С половиницата в ръка озадаченият Карадок се приближи бавно към тях, а в това време младият принц слезе от коня и го поведе, за да се присъедини към наставника си. Когато Мадин и Карадок коленичиха пред него, принцът им кимна любезно, но жестът беше великолепен и твърд за толкова млад човек. На Мадин веднага му направи впечатление благородството на младия принц, внушителната му стойка, небрежно сложената му на дръжката на меча ръка — така, сякаш е участвал в толкова битки, колкото не отговаряха на годините му. Истински принц, мислеше си той, роден да бъде крал. При тази мисъл смразяващото страхопочитание се засили и той се попита какво ли търси в това забутано кралство магьосникът Невин.

— Ваше височество — рече старецът. — Позволете ми да представя сребърния кинжал Мадин и капитана на отряда — Карадок от Кермор. Мъже, вие коленичите пред Марин, белязания принц на Пирдон.

Карадок погледна гневно към Невин, който беше споменал съвсем небрежно името му, без да го познава, но Невин не му обърна внимание и се усмихна любезно.

— Вие сте сребърните кинжали, така ли? — заговори Марин с привлекателна момчешка усмивка. — Може Пирдон да е на края на света, но съм чувал за вашия отряд. Колко души наброявате?

— Деветдесет, Ваше височество — отвърна Карадок. — Имаме си собствен ковач, хирург и бард.

Марин погледна към Невин за съвет.

— Струва си да ги огледаме, Ваше височество, но, разбира се, ще трябва първо да разговаряте с баща си, краля.

— Добре тогава. Бойци, можете да станете и да стоите прави в наше присъствие. — Принцът отново погледна към Невин. — Сигурно не можем да отидем да ги огледаме още сега.

— Няма как, след като кралят ви очаква. Накарайте капитана да ви ги доведе на сутринта.

— Аха, много добре. Капитан Карадок, стройте утре сутринта отряда си пред портите на кралския дворец. Съобщете ми чрез гвардейците на пътя.

С възбуден смях младият принц се върна при хората си с широка крачка. Невин намигна на Мадин, сетне се присъедини към своя господар. Карадок остана с отворена уста, докато царствената група се отдалечи и изчезна от погледа. Взе си пивото от улицата и се върна първи на пейката, където седна с пресилено тежка въздишка.

— Казвай, Мадо. Кой е всъщност старецът?

— Знахарят, който ми спаси живота в Кантрей. Помниш ли, че ти разказвах за Брин Торейдик! И същият той е подсказал на Каудир да избяга от Дън Девери.

— Знахар наставник на принц ли? Фъшкии.

— О, боговете да са ми на помощ, та то е под носа ти и ти не го виждаш! Старецът е деомерец.

Карадок се задави с пивото си.

— Е, той е онзи, който ти е изпратил съня — продължи Мадин след като капитанът се беше оправил. — Та той сам ми каза.

— Добре, ако ни наемат, работата ни няма да е скучна, нали? Майстори на деомера, внушителни млади принцове — всичко изглежда като в твоите песни.

— О, това е по-странно от всяка известна ми песен. Готов съм да се обзаложа, че щом Невин е дошъл да живее в Пирдон, значи се е заловил със сериозни неща и единствено боговете знаят какви са те.

— Я виж! — сопна се Касил. — Когато казах да си наемеш лична гвардия, мислех за двайсет, а не деветдесет войскари.

— Но, татко, следващото лято ще има сражения. Ще бъде чудесно, ако мога да поведа близо сто души.

— Да поведеш ли? Слушай, пале такова, хиляди пъти съм ти казвал, че в първата кампания ще стоиш отзад.

— Добре, щом наистина се тревожите за мен, колкото повече хора имам, в толкова по-голяма безопасност ще се чувствам.

Касил изръмжа под нос, но това беше от обич.

— Ваше величество, кралю — обади се Невин. — Мога ли да вмъкна една дума?

— Разбира се.

— Смятам мотивите на принца за съмнителни, но той говори истината. Колкото по-голяма е гвардията, толкова по-добре. Спокойно може да дойде време да му трябват много бойци наоколо.

Касил се обърна и го изгледа с присвити очи. Седяха в бедно обзаведената съвещателна зала край кръгла маса, на която имаше само двойка нестабилни бронзови свещници.

— Татко — Марин се наведе през масата, — вие знаете, че знаменията на Невин винаги се сбъдват.

— Не става въпрос за предвижданията му, а за парите. Как ще плащаш и ще храниш деветдесет наемници?

— Получавам данъците от онова парче земя, което е на мое име. Те ще помогнат да се купят провизии за отряда. Като за начало тази есен ще получа цели две крави.

— И за колко време гладни мъже ще оправят месото им?

— Но, татко! Чували сте разказите за сребърните кинжали. Та дори само половината да са верни, те се бият като демони от ада!

Касил се облегна на стола си и докато премисляше, бавно разтриваше брадичка с опакото на дланта си. Невин чакаше мълчаливо, убеден, че в последна сметка Марин няма как да не постигне своето.

— Добре — рече накрая Касил. — Дори и не съм ги виждал още. Ще ги проверя, когато пристигнат утре, и тогава ще решим заедно.

— Благодаря, татко. Знаете, че принцът винаги е готов да се постави на заповедите на краля.

— Марш оттук, малък лицемер такъв! Върви при майка си. Тя ми каза, че би искала да поговори с теб.

Марин му се поклони официално, кимна на Невин, сетне побягна от залата, като затръшна вратата зад себе си и шумно засвири с уста, тичайки по коридора.

— О, богове, следващото лято синът ми тръгва на война! Тази вечер, Невин, се чувствам стар като теб.

— Без съмнение, Ваше величество, но когато слушам за бойна слава, все още чувам момчето, а не мъжа.

— Разбира се, но ще се научи. Само се моля следващата ни кампания да е лека. Чакай, имал ли си някакво знамение?

— Нещо такова. Ваше височество, кралят в Кермор е осъден скоро да умре, според мен, преди да свърши зимата.

Касил се вцепени, стиснал дръжките на стола си.

— Единственият му син е мъртъв — продължи Невин. — Трите му дъщери са твърде млади, за да имат синове. Кажете ми, Ваше величество, представял ли сте си, че някога може да сте крал в Девери? Когато Глин умре, вие сте неговият наследник.

— Ах, пъклото да го вземе, не може да бъде! Та той е още млад човек.

— Треската и разните му там работи спохождат не само старите, но и младите. Ваше величество ще направи добре внимателно да обмисли всичко, защото с жена от Кантрей той няма да е особено любим на новите си васали.

Касил седеше съвършено неподвижно, с притворени клепачи и приличаше на заспал. Невин го остави да помисли няколко минути, преди да продължи.

— И за сребърните кинжали, Ваше величество. На вас ще ви трябват такива мъже, за да имате шанс да претендирате за трона в Кермор.

— Шанс ли? Не ставай глупав, човече! Дори да имах два пъти повече войскари от тези, с които разполагам, шансът ми няма да е по-голям отколкото на бълха в сапунена баня, и смятам, че го знаеш.

— Ако керморските лордове ви приемат, тогава ще имате много голям шанс, Ваше величество.

Касил стана и отиде до отворения прозорец, където студеният нощен въздух влизаше и носеше дъх на влага.

— Ако оголя кралството си от войскари, за да тръгна към Кермор, Елдид ще потегли на север. Излиза, че ще заменя едно кралство с друго, не е ли така? Да зарежа земята, която имам, за да тръгна да придобивам земя, която така и не съм виждал. В Кермор има мъже със също така добри претенции като моите. Някъде назад в родословното ми дърво има незаконен син и другите фракции лесно могат да използват това срещу мен. А докато ние се караме за Кермор, кантрейци ще завладеят останалата част от кралството. Това дали ти се струва добра сделка?

— Не ми се струва, Ваше величество, особено след като познавам човек, който има по-справедливи претенции за трона на цяло Девери от всеки друг.

— Така ли? — Касил се обърна, облегна се на черчевето на прозореца и се усмихна леко, проявявайки чисто абстрактен интерес. — И кой би могъл да е този човек?

— А нима Негово величество няма представа?

Касил се вцепени, само устните му се мърдаха болезнено.

— Според мен Негово величество има представа. — Невин беше неумолим. — Вашият син, Ваше величество. Докато съпруга от рода Кантрей ще бъде аргумент срещу вас, майка от Кантрей засилва стократно положението на принц Марин. Той има връзки с всяка от кралските династии, дори и с елдидската, при това силни връзки.

— Това е така. — Касил шепнеше. — Но, о вие, богове! Не ми е хрумвало това преди, истина ти казвам. Никога не съм си представял, че керморската династия ще се срине по този начин. Смяташ ли, че Марин има шанс да бъде приет, или ще трябва да се сражава за трона си?

— Мисля си, че Кермор ще го приветства. Та нали няма да желаят крал от Кантрей?

— Разбира се, че няма. — Касил започна да ходи напред-назад. — Пътят до трона ще е труден и опасен, но как бих могъл да откажа претенциите на собствения си син към неговия Уирд.

— Залогът е по-голям от Уирда на принц Марин. Това е въпрос от голяма важност за цялото кралство. Зная, че говоря за странни знамения и неща от този род без никакви доказателства, но когато получите вестта за смъртта на Глин, ще разберете, че съм говорил истината. Междувременно ще бъде разумно да наемете на Марин колкото е възможно по-голяма гвардия.

— Разумно, разбира се, след като е наследник на два трона. В такъв случай готово! Утре ще огледам онези сребърни кинжали.

На следващата сутрин Марин беше неспокоен — повече, отколкото би било оправдано от предполагаемата възбуда пред перспективата да се сдобие с лична гвардия. Когато Невин му предложи да поговорят, принцът настоя да излязат от дъна и да слязат на тесния пясъчен бряг на острова, където можеха да бъдат съвсем насаме. Беше все още топло за сезона, по небето пъстрееха перести облаци, а листата на брезите бяха болезнено пожълтели.

— Е, добре, Ваше височество — започна билкарят, след като се настаниха на една стърчаща скала. — Какъв сериозен въпрос ви тревожи?

— Може и да е глупост. Може да откачам или нещо подобно.

— Така ли? Я да чуем.

— Ами когато срещнах сребърните кинжали вчера, ме обхвана едно много странно чувство. Това е началото, казваше то. Чувал съм за това как Уирдът говори на разни хора, но никога преди не съм го разбирал. Сега вече го разбирам, защото чух как моят Уирд ми говори. Или съм започнал да откачам?

— Въобще не сте започнали да откачате, повярвайте. Вашият Уирд набира сили, това е то.

Притеснен, принцът се загледа към езерото. Внезапен порив на вятъра набразди водите му.

— Страхувате ли се, Ваше височество?

— Не за себе си. Току-що ми дойде нещо наум. Невин, ако съм предназначен да ставам крал, тогава много хора ще загинат заради мен. Ще трябва да има война, преди да седна на трона.

— Това е вярно.

Той остана безмълвен дълго време още и изглеждаше толкова млад, с абсурдно гладко лице и широко разтворени очи, че сякаш не беше възможно там да седи истинският крал на цяло Девери. Марин беше получил добра подготовка, но на четиринайсет години съвсем не бе готов за предстоящото дело, а Невин се съмняваше, че съществува мъж, независимо колко възрастен и мъдър, който да беше готов.

— Не искам всички тези загинали да ми тежат на съвестта — заговори внезапно, а гласът му звучеше заповеднически.

— Ваше височество няма избор. Ако откажете да приемете своя Уирд, тогава ще загинат повече хора, за да поставят някой лъжлив крал на вашия трон.

В очите на Марин бликнаха сълзи; той ги избърса раздразнен с ръкава си, преди да отговори.

— Тогава ще следвам своя Уирд — изправи се и внезапно стана сякаш по-възрастен. — Нека никой не ми пречи да заема полагаемото ми се по право място.

Точно по пладне дойдоха да им съобщят, че сребърните кинжали са пристигнали. Невин излезе заедно с Марин и краля, за да изпробва по някакъв начин онова, което имаше намерение да прави. На поляната в края на пътя бяха строени бойците, яхнали коне в стройни редици, а Карадок, Мадин и един млад мъж, когото не познаваше, стояха в средата пред тях. Отзад чакаха без ред товарни коне, каруци, жени и дори няколко деца.

— Я виж, изненада — рече Марин. — Не съм смятал, че хора като тях ще имат съпруги.

— Не бих ги нарекъл точно съпруги — отвърна Касил. — Имаш още да учиш, момчето ми.

Невин и Марин яздеха зад краля, когато той препусна в тръс към Карадок. На пръв поглед отрядът не направи силно впечатление на Невин. Бойците бяха относително чисти, а оръжията им — добре поддържани, но бяха изпечена, одърпана пасмина, седяха отпуснати на седлата си и гледаха към краля и принца с едва скрита наглост. На пояса на всеки от тях като предупреждение висеше кинжал в сребърна ножница. Но когато кралят се приближи, Карадок се поклони ниско на седлото.

— Поздрави, Ваше величество. Доведох хората си, както нареди младият принц. Най-смирено се надявам, че Негово височество ще ги намери за подходящи.

— Ще видим, но и да ви предложа да се настаните, ще сте под командването на принца, не под моето.

Карадок погледна към Марин с лека, скептична усмивка, сякаш преценяваше възрастта на момчето. Невин мислено призова Върховните властелини на Въздуха и Огъня, които незабавно откликнаха на предварително уговорения сигнал и се струпаха около момчето. Силата им го обви, придаде му леко сияние, една аура на власт. Появи се лек вятър, който разроши косата му и наду карираното наметало, а сякаш и слънчевата светлина, която падаше върху него, стана по-ярка. Карадок понечи да каже нещо, но отново се поклони, привеждайки се колкото може по-дълбоко.

— Смятам, че за нас ще бъде голяма чест да ви служим, принце мой. Бихте ли желали да направите преглед на бойците ми?

— Ще направя, но искам да ви предупредя, капитане. Ако приемете тази служба, ще трябва да изминете много дълъг път под мое командване. Разбира се, единствено трудните пътища водят към истинската слава.

Карадок отново се поклони, видимо разтърсен от факта, че чува младо момче да говори като герой от балада на бард. Сребърните кинжали внезапно изправиха гърбове и се изпънаха, изпълнени с уважение, а младият лейтенант до Мадин пое рязко дъх от изненада. Когато Невин погледна към него, едва не изруга на глас — Герейнт, а знакът на сокола стоеше на ризата и дръжката на меча тъй, сякаш винаги са си били там.

— Това е Оуейн, съветнико. — Карадок беше забелязал интереса на Невин. — Мой заместник в битка. Мадин е нашият бард, а също и втори след мен в мирните дела.

— Изглежда държиш добре нещата в ръцете си, капитане — обади се Марин.

— Правя каквото мога, принце.

Оуейн разглеждаше Невин с повече любопитство, отколкото беше проявил по отношение на принца и краля. В суровите сини очи той прочете едва доловима реакция на разпознаване, искра от старата им, взаимна омраза, която трая съвършено кратко и беше заменена от объркване. Без съмнение Оуейн се питаше как може да изпитва такава силна ненавист към един невъоръжен старец, когото току-що среща. Невин му се усмихна леко и погледна в друга посока. Имаше лични причини да кипи от възбуда; тук бяха Герейнт и Блейн, които сега се казваха Оуейн и Мадин, тук беше и Карадок, който в предишен свой живот сам беше крал в Кермор под името Глин Първи. Глин беше толкова добър крал, че Невин беше потресен да го види като прокуден мъж и сребърен кинжал, и трябваше да си напомни, че за благото на кралството сега беше необходим тъкмо такъв човек. Наемник като Карадок се биеше само за едно нещо — победа. За него не важаха тънкостите и капаните на честта; той би се принизил да използва всякаква хитрост или мръсен номер, само и само да спечели. Членовете от неговия омагьосан кръг се събираха за работа, а това означаваше, че скоро към тях ще се присъедини и душата на Брангуен. Скоро щеше да получи нова възможност да разплете объркания възел на своя Уирд.

Изведнъж си спомни за жените, които следваха наемниците и се навъртаха на необходимото разстояние зад мъжете си. Призля му, като си помисли, че тя може да е сред тях. Дали е изпаднала толкова ниско в живота? За момент се страхуваше да погледне, а сетне си го наложи. Когато Касил и Карадок започнаха да обсъждат условията, Невин остави принца на грижите на господарите на стихиите и подбутна коня си да мине покрай редиците така, сякаш съветникът на принца искаше да хвърли един последен поглед към бойците, които неговият господар искаше да вземе за своя гвардия. Мадин се отдели от строя и дойде при него.

— Хайде да оставим пазарлъка на Каро и твоя крал. Пъклото да ме вземе, Невин, страшно се радвам, че ще прекараме зимата заедно в един дън. Зная, че Каудир също ще пожелае да говори с теб.

— Каудир ли? — трябваше му миг, за да си спомни за младия хирург в Дън Девери. — Аха, това ли е хирургът, за когото говореше Карадок? Доколкото разбирам, се е вслушал в съвета, който му дадох преди толкова много години.

— Вслушал се е и съм готов да се обзаложа, че по този начин си е спасил живота, когато Слумар е умрял.

— Добре. И ако може да се съди по тълпата деца, които виждам там, се е вслушал и в съвета ми за абортите. Колко момичета си намерил по пътя, Мадо? Доколкото си спомням, винаги си имал късмет с жените.

— О, тези трудно могат да бъдат наречени само мои. Ние делим онова, което намираме, когато го намираме, нали разбираш.

Невин разбираше, при това съвсем добре. Мисълта за Брангуен, която живее предавана от мъж на мъж, горчеше като отрова в устата му. Повечето от жените яздеха като мъже, с вдигнати нагоре поли, с по едно малко дете отзад, но до една — майки или не — бяха със същия суров и подозрителен поглед както и мъжете им. В самия край, в каруца теглена от муле, седеше бледа руса млада жена и кърмеше бебе.

— Това е Клуна — обади се Мадин и посочи към нея. — Много ще съм ти благодарен, ако веднъж след като се настаним в дъна ти или някой друг знахар я погледне. Тя не се чувства никак добре откак роди, а Каудир като че ли не е в състояние да я оправи. Тя е също толкова моя жена, колкото и всички останали.

— О, да отидем да поговорим с нея още сега. — Стомахът на Невин се сви от страх. — Кралят и твоят капитан без съмнение няма скоро да свършат.

Когато се приближиха, Клуна вдигна изпълнен с безразличие поглед. Под очите си имаше тъмни кръгове като синини от удари, а кожата й беше прекалено бледа. Невин едва не се задави от облекчение, когато разбра, че в края на краищата тя не е Брангуен.

— Това е Невин, най-добрият знахар в кралството — каза Мадин пресилено весело. — Веднага ще те оправи напълно, скъпа моя.

Клуна само се усмихна, сякаш се съмняваше в това.

— Диагнозата е съвсем проста, повярвайте ми — рече Невин. — Една акушерка би я сложила тозчас, но единствените жени, с които си е имал работа Каудир, са били богати и добре нахранени. Виж какво, момиче, кръвта ти е слаба, защото току-що си родила дете, а се обзалагам, че не си се хранила достатъчно. Вземи една ябълка, забий железен пирон в нея и я остави така цяла нощ. Сетне го извади и изяж ябълката. Ще видиш червената следа на жизнерадостната течност, от каквато имаш нужда. Прави това всяка вечер в продължение на две седмици, а след това ще видим.

— Благодаря ви — от изненада Клуна запелтечи. — Колко хубаво, че изискан човек като вас дава съвет на момиче на сребърните кинжали.

— О, аз не съм толкова изискан, колкото изглеждам. Бебето ти е наистина много сладко. Кой е бащата?

— А как бих могла да зная, милорд? — Тя сви рамене с искрено безразличие. — Най-вероятно Мадин или Ейтан, но може и да е на капитана.

В замяна на зимната издръжка и по сребърник на човек, ако водят бой, Карадок се закле във вярност на принц Марин до края на пролетта, когато условията щяха да бъдат преразгледани на Белтейн. Настаняването на такъв голям отряд на тесния островен дън представляваше известен проблем. Шамбеланът и капитанът на Касиловия боен отряд се съвещаваха един час, сетне погнаха слугите из целия двор, докато най-сетне наемниците получиха своя казарма, конюшня за конете си и барака за каруците и допълнителния им багаж. Шамбеланът беше възрастен човек със смайваща памет за най-дребните подробности, както и безукорно чувство за приличие. Той каза на Невин как е бил изключително възмутен, че сребърните кинжали не намират нищо нередно да държат жените в казармата при себе си.

— Е, та защо да намират? — рече Невин. — Така войскарите на краля няма да закачат момичетата. Или пък искаш цяла зима да се бият?

— Ами невинните дечица?

— Да се изпълним с предълбока надежда, че спят дълбоко.

След вечеря Невин излезе навън да посети Мадин в казармата. Когато влезе в дългото помещение, осветено смътно от огъня, трябваше да спре за момент, за да свикне със смесената воня на коне, човешка пот и дим. Повечето бойци играеха на зарове; жените се бяха сгушили в другия край да клюкарстват помежду си, а бебетата спяха близо до тях. При огнището Мадин, Карадок и Каудир седяха на пода и разговаряха, докато Оуейн лежеше наблизо по корем, с подпряна на ръце глава. Изглеждаше заспал, но когато Мадин го представи на Невин, вдигна за миг очи, сетне отново започна да гледа в огъня.

— Ела да поседнеш — рече Каудир и се дръпна малко да направи място. — Радвам се да те видя отново. Смятах, че магьосник като теб ще има по-важна работа от това да продава билки.

— О, билките са важни, момчето ми. Кажи ми как стана така, че сега си тук със сребърен кинжал на пояса.

Дълго време Карадок слушаше внимателно, докато Каудир, Мадин и Невин говореха за минали времена, а Оуейн заспа. В края разговорът се насочи неизбежно към странната работа, за която Невин беше нает в кралския дворец. Знахарят се измъкваше с неопределени отговори, но Карадок не издържа и се включи в разговора им.

— Виж какво, добри магьоснико, за какво му е на деомера да наема попикана сган като нас? Смятам, че имаме право да знаем, тъй като най-вероятно искаш да умрем за принца.

— Ето какво, капитане, нищо не искам от вас. Принцът е онзи, който ви дава месо и медовина.

— Фъшкии. Принцът върши каквото ти му кажеш — поне тогава, когато става дума за нещо важно. — Той размени погледи с Мадин. — Момчето ми направи силно впечатление, бих могъл да кажа, наистина много силно впечатление.

— Така ли?

Карадок се поколеба, но Мадин се приведе напред.

— Намерил си истинския крал, нали? Признай си, Невин. Този момък е истинският крал, само той и никой друг.

На Невин му се щеше да скача, да вика и играе като победител, но се въздържа и само се усмихна леко и загадъчно.

— Кажи ми, капитане — попита небрежно той. — Какво мислиш за това, да поведеш момчетата си от тук, та до Дън Девери?

Карадок изтегли сребърния си кинжал и го вдигна с острието нагоре, така че да улови мигащата и проблясваща светлина от огъня.

— Това е едничката чест, която ни е останала, и в нея ще ти се закълна. Ще видя краля на неговия трон или трупът ми ще падне върху този на принца.

— И си готов да умреш за човек, когото си видял за първи път днес?

— А защо не? По-добре, отколкото да умра за някой дребен нагъл лорд, някой гнусен цирей. — Той се засмя и прибра камата в ножницата й. — А кога започва войната?

— Скоро, капитане. Много скоро.

Усмихвайки се на себе си, Карадок кимна. Невин изпита желание да се разплаче. В обезумелия поглед на капитана той видя кървавата цена, която всички те щяха да платят за победата.

Тъй като всеки в Елдид знаеше за сребърните кинжали, вестта, че са тръгнали за Пирдон, бързо се разнесе. Браноик реши, че такъв му е бил късметът — да се преместят, когато има нужда от тях. Самотният ездач пътува по-бързо отколкото отряд с обоз, но те имаха аванс от десет денонощия и той не успя да ги настигне по пътя. След като прекара една последна нощ навън, защото нямаше пари за хан, той навлезе в Друлок към пладне и намери евтина кръчма, където похарчи последните си две медни монети за половиница пиво и комат хляб. Яде прав, опрял гръб на стената, държейки под око останалите посетители, които — по неговите представи — не бяха надеждни. Още щом работата понамаля, момичето, което разнасяше поръчките, се приближи с кръшна походка и многозначителна усмивчица. Немита и мършава, тя го привличаше толкова, колкото пълните с бълхи хрътки до огнището, но реши, че все пак може да получи някаква информация от нея.

— Колко път има до дъна на крал Касил, моме?

— Около две мили по пътя, който води на запад. Сигурно си много отдалеч, след като не знаеш това.

— Така си е. А сега ми кажи, мина ли оттук един отряд наемници? Момчетата, които ми трябват, идат от Елдид и носят кинжали със сребърни дръжки.

— Минаха, наистина минаха и изглеждаха опасни хора. Не зная защо кралят ги нае.

— Защото са без никакво съмнение най-добрите бойци в трите кралства.

Излезе бързо, преди тя да продължи да флиртува с него. Навън го чакаше кафявият му кон, натоварен с всичко, което притежаваше на този свят: завивки, чифт почти празни дисаги и щита, надран и очукан под мърлявата вар, с която беше намазан. Надяваше се Карадок да не го отхвърли заради това, че няма доспехи, но поне имаше добър меч и знаеше как да си служи с него.

Когато Браноик стигна пътя, водещ до дъна на Касил, часовите не го пуснаха да мине, а също и не пожелаха да предадат съобщение от мръсен непознат с опасен вид. Тъй като нямаше пари за подкуп, опита първо с учтивост, сетне с убедителност, но нищо не свърши работа. Часовите само му се присмяха и му казаха, че ако иска да се срещне с Карадок, ще трябва да лагерува там, докато капитанът излезе навън. По това време Браноик вече беше така вбесен, че се изкуши да извади меча си и да постигне със сила искането си, но здравият разум надделя. Не беше дошъл чак от Елдид само за да бъде обесен от някакъв дребен крал.

— Добре тогава — рече той. — Ще седя пред портите и ще гладувам, пък може би най-накрая ще се засрамите достатъчно и ще ме пуснете да влезна.

Докато се отдалечаваше, водейки коня си, той хвърли поглед назад и видя как часовите придобиха загрижен вид, сякаш го смятаха способен на такова нещо. Всъщност тъй като беше без пари и храна, той нямаше голям избор. На поляната от другата страна на пътя разхлаби юздечката на коня и го пусна да пасе, сетне седна на място, откъдето да може да гледа гневно към часовите и те да го виждат. Утринта се точеше и те непрекъснато му хвърляха нервни погледи, които можеха да се дължат на чувство за вина, но, разбира се, съществуваше вероятност и да се боят от гнева му. Браноик беше само на двайсет години, но беше висок шест стъпки и четири инча, с широки рамене, дълги ръце на човек, роден да върти меча, със стойка на боец. На лявата му буза имаше дебел, набръчкан белег — спомен от дуела до смърт, заради който го бяха пропъдили от дъна на баща му в Белглейд. И по-храбри мъже от часовите на Касил бяха губили нервите си заради него.

Беше стоял край пътя около два часа, когато чу звука на сребърни рогове. Вътрешните врати се отвориха, а часовите се изпънаха мирно като лъкове. Сребърните кинжали минаха, отпуснати на седлата с небрежната арогантност, с която ги беше запомнил. Начело яздеше момче на около четиринайсет години с карирана наметка в червено, златисто и бяло през рамото. Когато Браноик пристъпи напред, един от часовите му кресна.

— Ей, ти! Връщай се! Това е белязаният принц Марин и да не безпокоиш капитана, когато язди с него.

Сърцето го заболя, но той отстъпи, без да спори. Делата на един принц трябваше да имат предимство пред тези на обикновения човек. Тъкмо се готвеше да си седне на мястото, когато чу да го викат, този път беше сам принцът. Той побърза да се върне и сграбчи стремето на момчето в знак на смирение.

— Всеки, който поиска, има достъп до мен. — Марин хвърли многозначителен поглед към часовите. — Принцът е пастир на своя народ, а не един от вълците. Отсега нататък помнете това. — Той се обърна към Браноик с безразлична, но любезна усмивка. — Така! Какъв е въпросът, който искаше да ми поставиш?

— Смирено благодаря, Ваше височество — Браноик направо пелтечеше от изумление. — Но всъщност исках да приказвам с Карадок.

— Е, това е милост, която много лесно мога да даря. Вземи си коня и повърви с нас донякъде.

Браноик изтича да изпълни заповедта. Когато се изравни с Карадок, капитанът му се усмихна с необикновено хитричка усмивка.

— Браноик от Белглейд, нали? Какво търсиш по дългия път на север?

— Тебе търся. Помниш ли кога се срещнахме за последен път? Ти ми каза, че би ме взел, ако искам да тръгна с вас. Това просто шега ли беше?

— Шега беше само защото не вярвах, че ще пожелаеш да напуснеш дъна на благородния си баща, а не защото не бих се радвал да те имам в отряда си.

— В такъв случай благодаря на боговете. Ако не си знае мястото, незаконният син го търпят по-малко и от сребърен кинжал. Прогониха ме. Заради един дуел на честта.

Веждите на Карадок отскочиха нагоре.

— Чух за това. Убил си най-малкия син на гуербрета на Елрид, нали? Но защо ще те пъди баща ти за това? Чух, че боят бил честен.

— Честен беше, а на него присъстваше и жрец на Бел. — За миг Браноик загуби дар слово; имаше чувството, че едва ли не физически се задави от несправедливостта. — Но така баща ми се сдобиваше с мощен враг и за да укроти скапания гуербрет ме изрита. През цялото време, докато пътувах на север, се боях за живота си, смятайки, че Елрид ще изпрати да ме убият по пътя, но може да не съм имал право да мисля така или пък съм се измъкнал от неговите хора.

— Според мен второто, доколкото си спомням Негова светлост. Е, добре, момчето ми, взимам те, ала трябва да спечелиш кинжала. Ако се бием, ще получиш пълен дял от заплащането, но ще трябва да се докажеш, преди да накарам ковача Ото да ти направи кинжал. Съгласен?

— Съгласен. И благодаря — никой на този свят освен теб не би ме взел.

Няколко минути се движиха в мълчание. Браноик изучаваше младия принц, който яздеше само на няколко ярда пред тях и се питаше какво точно го прави толкова необикновен. Беше хубаво момче, но хубави мъже колкото щеш в кралството, а никой от тях нямаше неговото чаровно и властно излъчване. Имаше и други принцове, които ходеха така изправени и имаха същите изискани маниери, но никой от тях не изглеждаше като Марин — сякаш излязъл от стар епос. На моменти му се струваше, че самият въздух около него пукаше и пращеше, наситен с някаква невидима мощ.

— А какво мислиш за нашия господар? — попита тихо Карадок.

— Ами той ме кара да си спомням за някаква странна клюка, която чух в Елдид.

— Клюка ли?

— Ами… знамения и други от този род.

— Знамения за какво?

В пристъп на смущение Браноик само сви рамене.

— Говори, момче!

— Ами за единствения истински крал на Девери.

Карадок тихичко се засмя.

— Ако останеш в отряда, момчето ми, ще оставиш Елдид и Пирдон далеч зад себе си. Би ли могъл да го понесеш?

— С лекота. Но чакай — какво ми казваш? Ще стигнем ли един хубав ден до Дън Девери?

— Абе, това ще стане, но мога да ти обещая дълъг кървав път до Свещения град — Карадок се обърна на седлото. — Мадин, я ела тук. Имаме си нов боец.

По някакъв начин беше станало така, че Браноик не беше срещат барда при предишните му взимания-давания със сребърните кинжали. Беше около трийсет и три годишен, слаб, но корав мъж, с гъста къдрава руса коса, посивяла на слепоочията и с много препатили сини очи. Браноик го хареса в мига, когато го видя. По някакъв странен начин той имаше чувството, че се познават отпреди, макар и да не помнеше откъде и откога. Цял следобед Мадин го запознаваше с хората, обясняваше му правилата на отряда, а когато се върнаха в дъна, му намери място за коня и легло и, общо взето, положи неимоверни усилия да го накара да се отпусне. На вечеря седнаха заедно и Браноик спокойно остави барда да говори повече от него.

Другият лейтенант в отряда, Оуейн, беше нещо съвършено различно. Едва бяха свършили да се хранят, когато той се приближи с половиница в ръка и Браноик усети, че го мрази. Той реши, че има нещо в стойката на наглия кучи син, позата с отметната назад глава, лекотата, с която ръката му стоеше на дръжката на сребърния му кинжал.

— Ей, ти! — сопна се Оуейн. — От герба ти разбирам, че си бил с клана на Орлите от Белглейд.

— Така е. И теб какво ти влиза в работата?

— Нищо, ако не се смята една дреболия. — Оуейн направи пауза и отпи нагло от пивото си. — Имаш знака на клана по цялото си снаряжение. Искам да го махнеш.

— Какво?!

— Чу ме какво ти казах. — Оуейн докосна платката на ризата си, на която беше бродиран сокол. — Орлите приличат прекалено много на моя знак. Искам да ги няма.

— Охо, искаш значи? — Бавно и внимателно Браноик се измъкна от пейката и се изправи пред него. Смътно осъзна, че в залата беше настанала тишина. — Аз съм се родил в този клан, попикано, нафукано помиярче такова! Стига да искам, имам пълното право да нося този знак, а аз искам!

Като по магия Карадок се появи помежду им и хвана ръката на Браноик, която стоеше върху дръжката на меча му.

— Слушай, Оуейн — рече капитанът. — Нещата на момчето скоро ще се изпогубят или изпочупят и орлите ще полетят по собствено желание.

— Не желая да чакам.

— Не разрешавам да се биете в залата на нашия принц.

— Тогава да излезем на двора — намеси се Браноик. — Нека решим въпроса с юмручен бой между двама ни и който победи, получава право да носи знака си.

— За новак си доста нагло копеленце. — В този момент Оуейн забеляза мрачния израз върху лицето на Карадок. — Е, добре тогава. Да бъде както ти желаеш.

Когато излязоха навън, след тях се изсипаха да гледат почти всички присъстващи в голямата зала. Докато двамина пажове изтичаха за факли, противниците си свалиха коланите с мечовете и ги подадоха на Мадин. Между зрителите се размениха облози. Когато факлите пристигнаха, Браноик и Оуейн застанаха един срещу друг и започнаха да кръжат, преценявайки се взаимно. Тъй като Браноик беше печелил всички боеве с юмруци, които някога бе водил, беше самоуверен — прекалено самоуверен. Той се приведе право напред, замахна и усети как Оуейн парира удара му, като в същото време един юмрук се заби в корема му. Той изпусна въздуха си и отскочи назад, но Оуейн вече беше там, подпирайки го с удар по брадичката отстрани. От удара не го заболя особено, но Браноик изпадна в яростта на берсеркер; замахваше, нанасяше прави удари, без да усеща нищо освен все по-голямо замайване, тъй като Оуейн парираше, танцуваше и удряше в отговор.

— Стига! — гласът на Карадок разкъса червената мъгла, в която бе потънал Браноик. — Казах да спрете и да застанете мирно, в името на топките на Адовия властелин.

Ръце се протегнаха и го дръпнаха назад. Браноик отметна глава, за да поеме рязко въздух, и видя от спуканата му лява вежда да пръска кръв. Оуейн стоеше пред него и носът му кървеше. Той се усмихна, когато Браноик отстъпи, усещайки коленете му да се подгъват. Мъжете, които го държаха, го отпуснаха внимателно на калдъръма, където можеше само да седи и да се мъчи да поема дъх, докато лицето и коремът му пулсираха от болка, а кръвта се стичаше по бузата му.

— С това да се сложи край — каза Карадок. — Оуейн получава пиленцата, след като е така привързан към тях, но не желая никой да се подиграва за това на Браноик. Ясно ли е?

Чуха се гласове, изразяващи съгласието на останалите сребърни кинжали. Сред поток от добродушен смях тълпата се разпръсна и докато се прибираха бавно в голямата зала, хората уреждаха помежду си облозите. Браноик остана отвън; чувстваше се унизен и не беше дълбоко убеден, че оттук нататък ще може да погледне друг човек в очите. Мадин го хвана за ръката и му помогна да стане.

— Я слушай, момче, досега не съм виждал човек, който да разкървави носа на Оуейн.

— Не е необходимо да лъжеш, за да ме успокояваш.

— Не лъжа. Съумееш ли да не позволиш на Оуейн да те повали в безсъзнание на калдъръма, то си спечелил един вид победа.

Каза го така искрено, че Браноик усети как срамът му отстъпва. Упътиха се към казармата, но той се олюляваше и препъваше, затова трябваше да се обляга на Мадин. На половината път ги спря старец, когото бардът му беше посочил по-рано същата вечер като съветник на принца. Невин вдигна фенера, който носеше, и се вгледа в окървавеното лице на Браноик.

— Ще кажа на Каудир да отиде в казармата. Момчето има нужда от два шева на спуканата си вежда. Погрижи се да го накараш да си легне.

— О, готов съм да се обзаложа, че тази вечер няма да иска да танцува.

Браноик се опита да се усмихне на шегата, но устните прекалено много го боляха. Внезапно Невин впери очи в неговите, погледът му го набучи като копие, прониквайки дълбоко в душата му. Тъй както беше замаян, почувства, че по някаква причина, която трябваше да си спомни, на всяка цена да си спомни, той сякаш цял живот се бе опитвал да намери този човек. Сетне прозрението му отстъпи поради пристъп на гадене.

— Ще повърне — каза спокойно Невин. — Няма нищо, момчето ми. Повърни всичко.

Браноик падна на колене и повърна, защото коремът му гореше от юмрука на Оуейн. Това, че Невин го гледаше в такова състояние, го накара да се почувства унизен както никога преди това в живота си, но когато всичко свърши и вдигна глава да се извини, старецът вече не беше там.

Невин се върна в стаята си, запали приготвените дърва с махане на ръка и седна да разсъждава за русия млад елдидец, когото Карадок беше взел от пътя като бездомно куче. Още в момента, когато го видя, позна или по-скоро разбра съвсем ясно, че би трябвало да познава душата, която го гледаше през тези сини като метличина очи. За съжаление никак не можеше да си спомни точно, кой е бил той в предишните си животи. Мадин беше добре разположен към момчето, докато Оуейн го бе намразил от пръв поглед и, както изглеждаше, чувствата им бяха взаимни. Значи беше логично да се предполага, че в последния си живот Браноик може да е бил верен войскар от бойния отряд на Гуенивер и продължава да изпитва старата си ненавист към човека, който се бе опитал да изнасили свещената жрица. Тъй като Невин изобщо не беше обръщал особено внимание на отряда, съвсем естествено не можеше да си спомни всички войскари в него. От друга страна, усещаше така силно деомера около момчето, че положително трябваше да се очаква той да е бил нещо повече от войскар на Гуин и Рикин.

— Може би зет й? — рече той на глас. — А всъщност как му беше името? О, богове, и това не мога да си спомня! Сигурно започвам да остарявам.

В отделни моменти през следващите няколко дни умът му се блъскаше като териер пред клетката на плъх над проблема кой е Браноик — ръмжеше и скърцаше със зъби, но не можеше да измъкне плъха. Все пак реши, че идването на момъка е някакво знамение, при това истинско, а не подправено и с театрален привкус, каквито той и жреците разпространяваха за идването на краля. По един и по двама хората, на които беше имал доверие в предишни животи, пристигаха да му помагат да въдвори мир в кралството.

Скоро обаче получи застрашителни вести, които погълнаха вниманието му. Преди няколко седмици беше изпратил да вземат от храма на Бел в Хендир преписи от две важни творби върху обичайните закони в Девери, а когато пратеникът се върна, донесе и писмо от Данир — върховен жрец в Кермор. То беше запечатано два пъти и написано на древния език на Родината, който малцина можеха да четат.

„Крал Глин се разболя — пишеше Данир. — Всички шушукат за отрова, макар и това да ме съмнява. Хирурзите на краля диагностицираха прилив на кръв в черния дроб и наистина не е никаква тайна, че той си позволяваше да пие медовина в неприлични количества още от времето, когато беше достатъчно пораснал, за да пие. Но сметнах за добре да ти съобщя въпреки това за тези слухове, защото не бива да се говори, че истинският крал е наредил да бъде отровен един от съперниците му. Ще се радвам да получа какъвто и да е съвет от теб, но в името на всички богове, пиши само на древния език.“

Когато свърши да чете, Невин избухна и занарежда отвратителни псувни както на древния, така и съвременния език. Данир беше повече от прав; ако се заговореше, че Марин е използвал отрова, за да стигне до трона, никой нямаше да повярва, че той е истинският крал. Всякаква вина — ако наистина имаше такава — трябваше да се хвърли върху някой от другите претенденти в Дън Девери или по-скоро върху някой от любимците от рода на Глиганите, които заобикаляха осемнайсетгодишния крал. В този миг Невин си спомни за Каудир и благодари от дън душа на Властелините на светлината за това, че му дават оръжията, които му бяха нужни, за да спечели тази битка. Показанията на хирурга за обстоятелствата, свързани със смъртта на предишния крал, щяха без съмнение да насочат всички подозрения право там, където им беше мястото. Усмихвайки се мрачно, Невин се върна на писалището си и съчини незабавно писмо до Данир.

И все пак когато свърши и то бе здраво запечатано за всеки случай — да не би да се намери някой, който да чете на древния език, той остана дълго време седнал на писалището си да размисля по въпроса за отровата. По всичко личеше, че Глин умира от предизвикани от самия него естествени причини, но нямаше никакво съмнение, че в разкъсаните кралства вече има отрова. Кой я забърква? Ами ако има следовници на тъмния деомер, които чакат своя шанс да хвърлят страната в още по-голям хаос? И знаеха ли те за Марин? Вцепени се и започна да се ругае, наричайки се глупак, горделив оглупял тъпак, който си мисли, че може да скрие такава ключова тайна от онези, чиято работа е да измъкват тайни. Трябваше да провери дали подозренията му са верни и ако беше така, то от простото сканиране в огъня нямаше да има никаква полза.

Залости вратата на стаята си и легна на леглото по гръб с ръце, скръстени на гърдите. Отначало успокои дишането си, после призова светлинното тяло и видя сияещата човешка форма в съзнанието си. Тогава вля в нея волята си, докато тя не застана до него в стаята. После прехвърли в нея съзнанието си, чу щракване и се понесе във въздуха, виждайки под себе си своето неподвижно тяло. Измъкна се през прозореца и полетя нагоре, докато дънът остана под него. Постройката изглеждаше като черна, безжизнена буца сред първичната сила, която се издигаше от езерото. В тази мъгла му беше трудно да стои на едно място принуден беше да се бори с някои наистина опасни течения — и все пак й се зарадва, защото нейното присъствие щеше да направи сканирането в дъна наистина трудно. Водната площ го бе превърнала в сигурна крепост не само на физическо равнище.

Подбирайки внимателно пътя си, Невин се измъкна от аурата на езерото и полетя над заспалата местност, която имаше мътно кафяво излъчване, защото есента изсмукваше енергията на растителния свят. Приели истинските си форми — красиви, вечно променящи се кристални структури от цветна светлина — Дивите се струпаха около него и го придружиха в полета му. На около пет мили от дъна получи първото си предупреждение за зло присъствие, защото духчетата спряха и потрепериха, сетне изчезнаха, припламвайки със сребристи оттенъци, после светлината им постепенно се изгуби. Спря и изчака, надвиснал над гористо пространство, за да се приюти в отзвучаващото му сияние. Нито един от Дивите не се върна. Каквото и да ги беше подплашило, им беше вдъхнало голям страх. Издигна се по-високо, докато синята светлина се сгъсти като мъгла, която непрекъснато се виеше и носеше, скривайки гледката под него. Представи си как от върховете на пръстите му потича светлина, тя се появи и нетрайният продукт на мисълта незабавно прие формата, която му наложи. Той очерта огромен магически защитен печат пред себе си. Щеше да се вижда от голямо разстояние и да послужи като идеална примамка, която да привлече вниманието на други в ефирното пространство.

Доста почака като ловец до примамката, докато накрая зърна далеч от себе си в сините мъгли друго светлинно тяло с човешка форма. Очерта още един магичен знак, този път изразяващ привет и дружелюбие, но вместо отговор неговият спътник отначало се закова, сетне се обърна и побягна с голяма скорост. Невин инстинктивно го последва, но се спря, преди да се е отдалечил. Нямаше представа колко е силен врагът, а и дали е сам. Но беше сигурен, че става дума за враг. Всеки служител на Светлината щеше да отговори с подобен знак, а сетне да дойде да се срещне с него.

Невин се върна в дъна и физическото си тяло, вместо да рискува и да влезе безразсъдно в битка. Протегна се, седна на леглото и погледна към огъня в огнището.

— Лоши вести. Мисля, че някой ни шпионира.

Уплашени, духовете на огъня вдигнаха високи пламъци и изпратиха дъжд от искри нагоре по комина.

— Ако видите нещо, макар и малко необикновено, ми кажете.

В огнището пламтящите саламандри кимнаха в знак на съгласие. Невин стана, взе си дебелата наметка и излезе от стаята. Качи се нагоре по спиралната стълба до последната площадка на броха. Там имаше капак, от който можеше да се излезе на покрива. Трябваше да постави един странен часови.

Първо вдигна високо ръце и призова мощта на Свещената светлина, която стои зад всички богове. Видимият й символ дойде при него като пламтящо копие и го прониза от главата до петите. За миг остана неподвижен, отдавайки й почит, сетне разпери ръце на височината на раменете и по този начин накара светлината да образува лъч между ръцете му. Тъй както стоеше в този кръст, светлината набъбна, даде му сили, сетне бавно угасна от само себе си. Когато съвсем изчезна, той прибра ръцете си, сетне си представи меч от пламтяща светлина в дясната ръка. Щом образът заживя независим от волята му, обиколи покрива, движейки се по посока на часовниковата стрелка, и използва меча, за да очертае огромен пръстен от златиста светлина на небето. Пръстенът се спусна бавно към земята, оставяйки подире си завеса от светлина около целия дън. Три пъти извървя този път, докато стената заживя по своя воля в ефирното пространство.

На всяка от посоките на света той очерта печат във формата на петолъчна звезда от син огън. След като и четирите посоки бяха запечатани, разтегли светлината така, че тя вече не беше пръстен, а полукълбо, застанало над дъна като навес. Очерта и два последни печата на зенита и надира, сетне изтегли силата от астралния меч и той изчезна. За да отбележи края на магическото си действие, тропна три пъти с крак по покрива. Но сводът остана видим — разбира се, видим за онзи, който има деомерски взор. Трябваше да подновява печатите по пет пъти на ден — винаги когато астралните приливи се променят, и всеки, който се намираше под свода, щеше да е на сигурно място от зли, дебнещи очи.

Въздухът беше режещ поради задаващата се зима, затова се зави добре в плаща си. Отиде до стената и хвърли за всеки случай поглед към двора. Някой вървеше долу, а начинът, по който се придвижваше, беше подозрителен — правеше по няколко крачки, спираше да се огледа внимателно, сетне отново тръгваше бавно напред. Тъй като съзнанието му беше изпълнено с мисли за шпиони, Невин слезе от покрива и се втурна надолу по вътрешната стълба толкова бързо, че едва не сложи край на физическото си съществуване още в същия този момент. Когато изтича на двора, тайнствената фигура вече не се виждаше. Мърморейки под нос, призова Дивите, сред които имаше едро разноцветно гномче, което наистина беше видяло дебнещия човек. Гномчето го поведе веднага около основния брох към конюшните без никакъв признак на страх и това подсказа на Невин, че се е поддал на чувствата си и тъмният деомер няма шпионин в дъна. И наистина, когато откри търсения, видя, че това е Браноик. Дори в тъмното, с този ръст и изправената си походка той трудно можеше да бъде сбъркан с другиго.

— Добър вечер, момче. На чист въздух ли си излязъл?

— В известен смисъл, съветнико. Аз… ами, то… стори ми се, че видях огън.

— О, богове! Къде?

— Е, сбъркал съм, разбирате ли — гласът му звучеше страшно смутено. — Дяволски се радвам, че не взех да събудя всички. Сигурно съм имал лош сън.

— Така ли? Я ми разкажи за него!

— Добре де, след като съм нов, дадоха ми легло точно до прозореца, от който духа. Сънувах, че съм буден и гледам навън, а стените на дъна пламтяха от огън. Затова понечих да вдигна тревога, но сетне си спомних, че стените са от камък, а не са дървена отбранителна ограда или нещо подобно. Точно тогава трябва да съм се събудил. Но лежах, мислех за това и ме глождеше, затуй си грабнах ботушите и излязох да огледам. Още веднага ми стана ясно, че сигурно е било сън, но беше сън, изпратен от демон — толкова беше ясен, добри човече.

Невин остана напълно слисан. Очевидно младият дангалак имаше деомерски заложби и в сънното си състояние беше видял как Невин запечатва стените. Но пък никой от мъжете в магичния кръг на неговия Уирд не беше проявявал такива дарби. Пъклите да го вземат, мислеше си раздразнен, кой беше този?

— Кажи ми, често ли имаш такива сънища?

— Ами, понякога. Искам да кажа, че преди не съм сънувал за огньове, но се случва да сънувам сънища, които изглеждат толкова истински, та съм готов да се закълна, че съм съвсем буден. От време на време… — гласът му пресекна.

— От време на време сънуваш нещо, което се оказва вярно.

Браноик се задави и отстъпи рязко назад.

— С ваше разрешение — запелтечи той. — Ще направя добре да се прибера. Тук ще се вкочанясам.

Обърна се и направо побягна от човека, който беше разкрил тайната му. „Млад глупчо!“ — помисли си Невин с обич. Трябваше да поговори отново с Браноик, независимо кой е… Внезапно видя онова, което се мъдреше под носа му, но той го отбутваше, защото никак не му се нравеше.

— Не може да бъде! Властелините на Уирда не биха постъпили така с мен! А дали наистина не биха постъпили?

Спомни си последното превъплъщение на неговата Брангуен, когато като Гуенивер тя мечтаеше да стане най-добрият войн в цяло Девери. В този живот властелините на Уирда й бяха дали тяло, подходящо да изпълни мечтата си, а сетне, или поне той така се надяваше, окончателно да приключи с нея. В основата си душите имат само една полярност, която се превръща в пол при влизането във физическото тяло, но всяка от тях прекарва част от живота си в телата на противоположния пол, за да получи завършен опит от световете на формата. Невин просто не бе пожелал да види, че за Брангуен този момент е настъпил — неговата хубава, изящна, мъничка Гуени, както той продължаваше да я нарича. Нямаше как да знае дали тя не изживява някаква част от своя Уирд, която няма нищо общо с него. Независимо по каква причина тя се беше върнала при него, както си знаеше, че ще стане, но като Браноик от Белглейд.

Докато крачеше напред-назад из тъмния, безмълвен двор на дъна, Невин се почувства уморен до смърт. В избора, който душата й беше направила с новото си тяло, прочете мрачно послание. Дълбоко в себе си се бе надявал, че тя отново ще го обикне, че ще имат топла, човешка връзка, а не само студената дисциплина, която свързва майстора с неговия чирак. Очевидно подобна обич не беше разрешена; в Браноик съзря предупреждението, че трябва да научи на деомер вътрешната душа и да забрави за външната форма и нейните чувства. Колкото и да го болеше сърцето, щеше да приеме волята на Великите, тъй както бе приемал много неща през дългите години, изминали от момента, когато произнесе прибързания си обет.

А в края на краищата имаше да свърши толкова важна работа, че неговите чувства, дори собственият му Уирд изглеждаха без никакво значение. Мислейки за предстоящата битка, той остави настрана личната си мъка и почувства как в сърцето му лумва надежда. Очакваха го опасности и много големи скърби, но след това Светлината щеше отново да се възцари в съсипаното кралство.

Сутринта на следващия ден, който беше хладен, но слънчев, Мадин излезе да се поразходи по брега на езерото. Намери топло местенце в завета на върба с опадали листа и седна да настрои арфата си. По начало тя не беше скъп инструмент, а сега вече — очукана и издрана от дългите години, през които я държеше зад седлото, но издаваше най-сладките тонове в цялото кралство. Много бардове в големите зали на велики лордове му бяха предлагали злато за нея, но той по-скоро би се разделил с единия си крак, отколкото с арфата. Същите тези бардове го бяха молили да им каже тайната си, но я бе запазил за себе си. В края на краищата кой би му повярвал, ако кажеше истината — че Дивите са я омагьосали? Често ги виждаше как я докосват и я галят като любима котка, а всеки път след това тя издаваше нови, още по-сладки, по-сърцераздирателни тонове.

Докато настройваше струните този ден край езерото, Дивите дойдоха да слушат, появявайки се от въздуха, издигайки се от водата — силфиди, спрайтове и гномчета, струпваха се около човека, когото смятаха за свой личен бард.

— Смятам, че е време да съчиня песен за принц Марин. Предполагам и вие го смятате за истинския крал. Виждал съм ви да яздите на седлото му и да се струпвате около него в залата.

До един те закимаха и придобиха най-сериозното си възможно изражение, но накрая една русалка, от която капеше въображаема вода, не можа да издържи да стои повече мирна. Тя се пресегна и ощипа с всичка сила едно зелено гномче. То я плесна и двамата се сбиха, ритаха се и се хапеха. Накрая Мадин им кресна да престанат. Страшно нацупени, те седнаха отново, колкото се може по-далече един от друг.

— Така може. А дали да не изпея първо за Слепеца Дили, а? Какво ще кажете?

Духчетата закимаха ухилени и се струпаха по-наблизо. С течение на годините Мадин беше разработил простите народни песни за Слепеца Дили и Дивите, превръщайки ги в някакъв епос, добавяйки стих след стих и разяснявайки различните истории. Беше научил на своята псевдосага бардове в най-различни дънове, където имаше благородни деца, така че половината Елдид вече знаеше песента. В подобни моменти, когато войните изглеждаха много далеч, го забавляваше мисълта, че една детска песничка ще го надживее, ще минава от бард на бард, когато той отдавна ще е изгнил в своя гроб на воин.

Щом свърши песента — а тя беше дълга двайсет минути — повечето Диви се измъкнаха, но няколко останаха. Сред тях беше и верният му син спрайт. Той се бе настанил близо до Мадин, който седеше загледан към езерото, а арфата почиваше безмълвна в ръцете му. Спомни си за друго езеро, там в Кантрей, преди около десет години, което го беше измъчвало в жаждата му, докато яздеше и умираше. Трябва да е било по същото време на деня, реши той, защото тогава слънцето беше опръскало набръчканите води точно както сега изглеждаше Друлок пред него. В спомените си виждаше тъмните тръстики и белия жерав, усети горящата го жажда и болката, гадното бръмчене на мухите и мрачното си отчаяние.

— Струваше си — рече той на спрайта. — Та нали ме доведе при Невин.

Спрайтчето кимна и го потупа нежно по коляното. Мадин се усмихна и се замисли за онова, което предстоеше. За него нямаше ни най-малко съмнение, че Невин е намерил мъжа, роден да бъде крал на цяло Девери. Със сърцето и душата си вярваше, че младият принц е бил избран не от друг, а от боговете, да обедини отново кралството. Скоро, когато Марин потеглеше да завоюва онова, което беше негово по право, той, заедно с останалите сребърни кинжали, щеше да тръгне след него. Единственото, което се питаше Мадин, беше кога ще дойде времето. Слънчевата светлина избледня върху езерото и вечерният вятър се усили. Започна да изпитва чувството, че целият му живот го беше водил към този момент, когато той, Карадок, Оуейн и бойците от отряда станат готови, досущ стрели, заредени в лъковете на редица стрелци. „Скоро — каза си той, — наистина много скоро.“

Скочи на крака и изкрещя. Смехът му на берсеркер се извиси и отекна от другата страна на езерото, по посока на залеза. Струните на арфата иззвънтяха тихичко в отговор, трептейки на вятъра. Усмихнат, той я преметна през рамо и тръгна обратно към дъна, пламтящ с топлината на огъня и огрян от светлината на факлите в спускащата се нощ.